6 май 2012 г.

Приказки от стари времена-4

      Вълшебният калпак-2
      Грузински народни приказки

Приказка за ловеца и за големия орел
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че някога живял един беден ловец. Отишъл той веднъж на лов и какво да види — върху клоните на три дъба, разперил криле, лежи огромен орел. Прицелил се ловецът в орела, а орелът продумал:
            — Не ме убивай, малък съм още. Вземи ме в къщи, полекувай ме, че едното ми крило е счупено. Ще ти потрябвам!
            Ловецът не убил орела; занесъл го в къщи и почнал да го лекува. Жена му се сърдела:
            — Ние няма какво да ядем, а ти и орел си домъкнал.
            Две седмици лекувал ловецът орела и най-после го излекувал. Орелът му казал:
            — Заведи ме сега при ония три дъба.
            Ловецът го завел. Литнал нагоре орелът, изтръгнал единия дъб и го захвърлил през три планини.
            — Не, не съм се излекувал още — рекъл орелът. — Да се върнем, — полекувай ме още.
            Върнал ловецът орела в къщи, а жена му сърдито го посрещнала:
            — Сами нямаме нищо, а ти и него си домъкнал!
            Лекувал ловецът орела още две седмици.
            — Заведи ме пак при дъбовете — казал му орелът.
            Ловецът го завел. Литнал нагоре орелът, сграбчил втория дъб, изтръгнал го с корените му и го захвърлил през девет планини.
            — Не съм се излекувал, върни ме да ме полекуваш още — казал той. Ловецът пак довел орела в къщи, пак сърдито го посрещнала жена му, но той не я слушал — лекувал и хранел орела. Лекувал го още две седмици.
            — Е, заведи ме сега! — казал орелът.
            Ловецът го завел. Литнал орелът, изтръгнал и третия дъб и го захвърлил толкова далеч, че нито се чул, нито се видял. Тогава орелът рекъл:
            — Аз съм вече излекуван. Заколи един вол, вземи го със себе си и се качи на гърба ми. Ще те заведа при моите родители. Те ще изсипят пред тебе различни съкровища, но ти не вземай нищо, а поискай да ти дадат само своята стара, ръждясала кутия.
            Направил ловецът така, както го посъветвал орелът, заклал един вол, сложил го на гърба на орела и сам се качил на него. Литнал орелът и се понесъл все по-нависоко и по-нависоко. Щом обърнел глава към ловеца, той отрязвал парче месо от вола и го пъхал в човката му. Почти били пристигнали вече, когато орелът за последен път обърнал глава, но месото на вола било свършило. Отрязал тогава ловецът парче месо под коляното си и му го подал.
            — Ех, че е вкусно това месо! — казал орелът.
            След малко пристигнали. Слязъл ловецът от орела и почнал да накуцва.
            — Защо куцаш? — попитал го орелът.
            — Онова месо, което похвали, беше от мене; волът се беше свършил.
            Погладил орелът с крило крака на ловеца и раната зараснала. Отишли при майката на орела и той й казал:
            — Майко, аз лежах с пречупено крило, но този човек ми спаси живота. Надари го, дай му каквото поиска.
            Изсипала майката на орела пред ловеца злато, сребро, бисер, безценни камъни, скъпи дрехи и шапки — към нищо не посегнал ловецът.
            — Кажи, какво искаш? — попитала майката на орела.
            — Дайте ми вашата ръждясала кутия!
            Извадила майката на орела още повече скъпоценности, още по-хубави и по-прекрасни от предишните — нищичко не взел ловецът и тръгнал да си отива.
            — Ела тогава, вземи, каквото искаш — казала майката на орела, но пак не му дала кутията, а само му показала още нови и нови богатства.
            Към нищо не посегнал ловецът и вече тръгнал да си отива. Върнала го за трети път майката на орела и му дала кутията.
            — Само внимавай, не я отваряй, докато не стигнеш в къщи, защото ще съжаляваш! — предупредила го тя.
            Качил орелът отново ловеца на гърба си, полетял надолу, свалил го на земята и отлетял.
            Вървял ловецът към къщи с кутията в ръце и си мислел: „Ами ако са ме измамили и са ми хързулнали празна кутия! Я да видя аз какво има в нея. Може да е нещо, което да ме убие!“
            Отворил той кутията. Изведнъж от нея наизскачали магазини, къщи, дворци, разпрострял се цял град; из града тичали насам-натам търговци, суетели се, шумели и търгували — с една дума, кипял живот. А ловецът гледал и не знаел как да прибере всичко това в кутията и да я затвори. Чудел се той и се маел, блъскал си главата, скубел си косите.
            В това време към него се приближил един змей:
            — За какво се тревожиш толкова, човече?
            — Как да не се тревожа? Отворих тази кутия, от нея излезе цял град, а сега не зная как да го прибера отново и да затворя кутията.
            — Какво ще ми дадеш, ако ти помогна? — попитал го змеят. — Ще ми дадеш ли онова, което още не знаеш?
            — Ще ти го дам, защо не — отвърнал ловецът.
            А той не знаел, че докато летял с орела, жена му родила златокъдрав син.
            Змеят прибрал обратно целия град в кутията и я затворил. Останало наоколо, както и по-рано, само голо поле.
            — Когато му дойде времето, аз ще си поискам обещаното и ти ще ми го изпратиш — казал змеят.
            Пристигнал ловецът в къщи, отворил кутията и наизскачали магазини, къщи, дворци, цял огромен град. Из града тичали насам-натам търговци, пазарели се, шумели. Нашият ловец станал господар на целия този град.
            Тревожела го само съдбата на сина му: змеят няма да забрави, ще си поиска обещаното.
            Дошло време, поискал си змеят своето. Приготвил се и тръгнал златокъдрият момък. Вървял, вървял и срещнал една бабичка.
            — Къде отиваш, синко? — попитала го тя.
            — Отивам при змея да ме изяде — отвърнал той.
            — Синко — казала му бабичката, — като изминеш още малко път, ще видиш една река. В нея ще дойдат да се къпят щерките на змея. Ти се скрий там. Която застане най-горе, тя е най-голямата, която застане по-долу — средната, а най-долу — най-малката. Ти открадни дрехите на най-малката и ги скрий. Нейните сестри ще си отидат, а тя ще остане гола; ти няма да й дадеш дрехите, докато не обещае да ти стане жена. Тя ще ти помогне във всичко, ще те отърве от бедата.
            Момъкът изпълнил всичко точно така, както го била научила бабичката. Стигнал той до реката, скрил се и зачакал сестрите. Те дошли, съблекли се и почнали да се къпят. Момъкът излязъл, грабнал дрехите на най-малката и ги скрил. Изкъпали се девойките и излезли от водата. По-големите се облекли и си отишли, останала само най-малката. Дълго търсила тя дрехите си, но като не ги намерила, извикала:
            — Който и да си ти, излез, покажи се! Сестра ще ти стана!
            Момъкът не излязъл. Девойката извикала още веднъж:
            — Излез, покажи се! Сестра ще ти стана!
            Момъкът пак не излязъл. Тогава девойката казала:
            — Излез, покажи се! Нека бъде така, както ти искаш — жена ще ти стана!
            Излязъл тогава момъкът и й върнал дрехите. Погледнала го девойката, харесал й златокъдрият момък.
            — Кой си ти и какво те води насам? — попитала го тя.
            — Отивам при баща ти да ме изяде.
            — Не се страхувай — казала му тя, — кажи ми само, когато изпаднеш в затруднение.
            Момъкът отишъл при змея.
            — Ще ти поръчам нещо и ако не го изпълниш, знай, ще те изям — рекъл змеят. — Покрий за една нощ целия ми дом и двора ми със златоткани килими!
            Натъжил се момъкът и отишъл при жена си. Разказал й той какво искал от него баща й.
            — Какво да правя? — попитал я той.
            — Ти си легни — отвърнала жена му, — аз сама ще свърша всичко. Извикала тя хората си и им заповядала да покрият със златоткани килими целия дом и двора. На сутринта казала на мъжа си:
            — Иди и поправи тук-там по нещо, уж че всичко ти сам си изтъкал. Излязъл змеят и какво да види — момъкът седи и поправя златотканите килими. Почудил се, но нямало какво да прави. Извикал той момъка и му казал:
            — Издигни ми до утре такъв дворец, че и царят да не се срамува да влезе в него.
            Отишъл момъкът при жена си, разправил й всичко, а тя му казала:
            — Ти иди да спиш, аз сама ще свърша всичко.
            Легнал си момъкът и заспал. Жена му извикала своите хора и им поръчала:
            — Хайде работете по-сръчно, вие сте едничката ми надежда!
            Издигнали те до сутринта дворец — да му се ненагледаш! Щом се съмнало, жената казала на мъжа си:
            — Ставай, изкачи се на покрива, вземи чукче и почукай малко, уж че не си довършил нещо през нощта.
            Изкачил се момъкът и почнал да чука с чукчето.
            Излязъл змеят и какво да види — пред него се издига прекрасен дворец! Прехапал той устна, но нямало какво да прави. Тогава казал на момъка:
            — Имам един необязден кон. Ако го обяздиш — добре, не успееш ли — ще те изям!
            — Добре — рекъл момъкът и отишъл при жена си.
            — Твоят баща има необязден кон, трябва да го укротя — казал й той.
            — Дотук беше лесно — отговорила жена му, — трудното започва едва сега. Моят баща сам ще се превърне на кон, а ти ще трябва да го обяздиш. Аз ще ти дам юзда, която да му сложиш, но вземи със себе си и едно желязно чукче: щом литне нагоре — бий го по главата с него, слезе ли надолу — по носа го удряй. Не го жали, бий го с всички сили, иначе няма да се върнеш жив!
            На сутринта момъкът взел юздата и желязното чукче и отишъл при коня. Метнал се на гърба му и конят се понесъл като вихър. Щом литнел нагоре, момъкът с всичка сила го удрял по главата с желязното чукче; спуснел ли се надолу — удрял го по носа. Изранил го целия. Уморил се конят, изтощил се и се спрял едва жив. Отвел го момъкът в конюшнята, снел му юздата и си излязъл.
            Конят се превърнал пак на змей и се изправил пред вратата.
            — Е, обязди ли коня? — попитал го той.
            Гледал момъкът — главата на змея цялата в кръв.
            — Какво ти е? — попитал го той.
            — Ти ме нареди така — отговорил змеят. — Конят, който яздеше, бях аз. Но утре все пак ще те изям, няма да се отървеш!
            Изплашил се момъкът и изтичал право при жена си.
            — Е, какво, обязди ли коня? — попитала то тя.
            — Баща ти все пак утре ще ме изяде!
            Станали през нощта двамата и напуснали къщата. Хукнали, колкото им сили държат.
            На сутринта змеят разбрал, че са избягали, и тръгнал да ги гони. Бегълците все тичали.
            — Я се обърни да видиш дали не ни гони някой — казала жената. Момъкът се обърнал и рекъл:
            — Вижда се нещо голямо колкото муха.
            Превърнала се жената на нива, а мъжът на жътвар. Превива гръб жътварят, жъне, пот тече от него.
            Приближил се змеят и го попитал:
            — Минавали ли са оттук момък и девойка?
            — Цял ден жъна, пот тече от мене, минувачите ли ще гледам? — отговорил жътварят. — Никого не съм виждал.
            Върнал се змеят обратно.
            Превърнала се пак нивата на девойка, а жътварят — на момък и двамата продължили по-нататък.
            Дошъл си змеят в къщи и се оплакал на жена си:
            — Никого не намерих!
            — Никого ли не срещна по пътя? — попитала го жената.
            — Как не: на едно място видях нива и един жътвар я жънеше. Отидох при него, попитах го, но той не бил виждал никого.
            — Че това са били дъщеря ти и зет ти — казала жената на змея.
            Тръгнал пак змеят след бегълците.
            Дъщерята на змея казала на мъжа си:
            — Я се обърни да видиш дали не идва някой!
            — Вижда се нещо голямо колкото муха — казал мъжът.
            — Това е баща ми.
            Превърнала се девойката на непроходима гора — слънчев лъч не можел да проникне в девствените й недра, — а момъкът на старец; броди старецът край гората и събира съчки.
            Приближил се змеят до него и го попитал:
            — Не са ли минавали оттук момък и девойка?
            — Кълна се в тази гора, че откак е израсла, друг освен тебе тук не е идвал. Аз съм стар и на мене минувачите не ми трябват.
            Обърнал се змеят и поел към къщи.
            Станала гората пак девойка, а старецът — момък и двамата продължили своя път.
            А змеят се завърнал в къщи.
            — Е, не можа ли да ги стигнеш, не ги ли хвана? — попитала го жена му.
            — Не — отговорил змеят, — никой не ги е виждал. По пътя срещнах само един старец — събираше съчки край една гора; никого другиго не видях.
            — Ах, ти, глупако! Тази гора е била дъщеря ти, а старецът — твоят зет! Сега и аз ще дойда, ще видим дали ще ни избягат.
            Метнали се те на конете и препуснали.
            Бързали бегълците, но змеят и жена му почнали да ги настигат. Девойката казала:
            — Я се обърни да видиш дали не ни гони някой.
            Обърнал се момъкът и рекъл:
            — Вижда се нещо колкото муха.
            — Това е баща ми — казала девойката и се обърнала. Гледа — двама души са. — И майка ми е с него. Сега вече не можем се отърва.
            Превърнала се девойката на бездънно езеро, а момъкът — на патица.
            Приближили се змеят и жена му, гледат — пред тях блести езеро, а в него плува патица. Навела се жената на змея и започнала да пие водата на езерото — цялото езеро искала да пресуши. Почнал да пие и змеят. Пили, пили, докато се пръснали.
            Превърнало се езерото пак на девойка, а патицата — на момък, прегърнали се двамата и се целунали от радост. После възседнали конете на змея и жена му и отишли при бащата на момъка.

            Приказка за големия гладник
Тъй ли е, или не е било тъй — не знам, но казват, че
някога си кос живял,
                        той за всички грижа брал.
           
Имало едно време мъж и жена. Те били от бедни по-бедни.
            Родил им се син и го нарекли Злочестник. Ала не можели да го нахранят — такъв голям гладник бил той. И млякото на майката пресекнало от немотия и глад.
            Какво да правят? Занесли го в града, та дано някой се съжали и го вземе.
            Прибрал царят Злочестника, наредил го при себе си. Но той бил такъв гладник, че с нищо не можели да го нахранят. Когато поотраснал, цяла пещ хляб и един овен вече не му стигали. А когато станал момък, съвсем не можели да го наситят: на едно сядане изяждал няколко вола и изпивал няколко кани вино и пак като че ли хапка не е слагал в устата си.
            Измъчили се хлебарите да пекат хляб за него и готвачите — да, готвят.
            Дотегнало и на царя. Извикал той Злочестника гладник при себе си, дал му пари, плуг и чифт волове и го изпратил да си върви по живо по здраво.
            Върнал се Злочестника в родната си къща, но какво ще яде там. Два дни дори не издържал.
            Стегнал се той и отишъл пак при царя.
            Не бил се нарадвал още царят, че се е отървал от гладника, и ето го него пак на прага.
            Какво да прави? Помислил, помислил царят и решил — само с хитрост ще може да се отърве от него.
            А Злочестника бил толкова силен, че никой не смеел да му излезе насреща!
            Повикал го царят и му рекъл:
            — В еди-коя си планина има гора. Донеси оттам дърва, но гледай да са повечко.
            А тази гора била змейова — два стоглави змея я пазели. Там птичка не прехвръквала, ветрец не подухвал — всичко треперело от страх пред змейовете.
            Но Злочестника не искал и да знае.
            — Дайте ми брадва — казал той, — ще отида.
            Донесли му елмазена брадва. Ударил Злочестника с брадвата по стената и я направил на пух и прах. Донесли му друга — сто кила тежка; и нея строшил. Донесли му най-после двестакилограмова. Злочестника я метнал на рамо и тръгнал към змейовата гора.
            Стигнал той в гората и почнал да сече дърва, буките и яворите хвърчали като трески.
            Чули го двата змея, спуснали се към него — чак ревнали от яд.
            А Злочестника дори не трепнал.
            Дошли те, а той грабнал и двамата под мишница, занесъл ги при колата и ги впрегнал в нея като волове. Натоварил после насечените дърва и подкарал стоглавите змейове.
            Така, с шум и трясък, пристигнал той пред царския дворец.
            Съобщили на царя:
            — Излезте да видите колко дърва е докарал Злочестника.
            Излязъл царят, погледнал и примрял от страх.
            — Пусни ги, пусни ги да си вървят! — извикал той.
            Разтоварил Злочестника дървата, разпрегнал двата змея, свалил им ярема и ги пуснал на свобода.
            — Гледайте само да не чуя, че сте направили зло на някого! — извикал след тях Злочестника.
            Минало се много време.
            Повикал царят Злочестника и му казал:
            — Трябва да донесеш жива вода.
            А живата вода се пазела от два огромни бивола. Щом видели, че някой се приближава до водата, те се спускали от двете страни и смазвали нещастника.
            Злочестника се съгласил:
            — Добре, ще отида. Дайте ми само съд, в който да донеса живата вода.
            Донесли му две стомни — по двадесет ведра едната, но той ги чукнал една в друга и ги стрил на прах.
            — Какво, да не би да съм дете! — извикал той. — Мене ме е срам да нося тези стомнички, дайте ми други, по-големи!
            Донесли му два огромни казана. Чукнал ги той един в друг и ги стрил на прах.
            Домъкнали му два меха от биволска кожа, по хиляда ведра единият. Метнал ги Злочестника на рамо и тръгнал за жива вода.
            Видели го двата бивола, спуснали се към него — още малко и ще го смажат. Хванал ги Злочестника за рогата и навел главите им към земята.
            После изтръгнал цял явор и направил от него ярем за биволите. Извил две други дървета, завързал с тях напълнените с жива вода мехове и накарал биволите да ги влачат след себе си. Съобщили на царя:
            — Злочестника се върна жив и здрав. Впрегнал е биволите и с тях е докарал жива вода.
            Погледнал царят биволите и едва не се пръснал от яд.
            — Аз едва изхранвам този Злочестник, а сега и биволите ли да храня? Кажете му да ги пусне!
            Свалил Злочестника ярема от биволите, ударил ги веднъж-дваж с тояга по слабините и ги пуснал.
            — Вървете си и си живейте на воля.
            А царят продължил да мисли къде да изпрати Злочестника и как да го погуби.
            Имало на едно място нива. Тя била на Илия Гръмовержец. Нивата била голяма — сто дни работа имало на нея. Заградена била с ограда, а вътре — цялата засята с пшеница. Царят заповядал на Злочестника:
            — Откарай моето стадо овце да попасе в нивата на Гръмовержец Илия.
            Подкарал Злочестника овцете към нивата. Пуснал ги вътре, а сам легнал и заспал.
            Погледнал Илия и що да види — плъзнали из нивата му овце и пасат ли, пасат житото. Пратил той градушка. Заудрял град, всички клони на буките окършил, избил цялото стадо. Само една овца се скрила под един храст и така се спасила.
            А Злочестника гладник спи и хич не иска да знае.
            Гърми, трещи Илия, не може да разбуди гладника. Разсърдил се той, слязъл на земята, нахвърлил се върху гладника и го притиснал към земята.
            Чак тогава се събудил Злочестника, сграбчил Илия, тръшнал го на земята и седнал отгоре му.
            — Пусни ме! — помолил се Илия.
            Гладникът не го пущал.
            — Пусни ме! — повторил Илия.
            — Ще те пусна, ако ме благословиш да не ям толкова — казал Злочестника гладник.
            Благословил тогава Илия Злочестника да се насища с половин хляб, половин кило месо и половин кана вино. Злочестника пуснал Илия.
            Сега вече той можел да иде при баща си и майка си — не се страхувал, че ще ги подяде.
            Отишъл, поживял при тях, ала му станало скучно в къщи. Дощяло се на момъка да отиде да повоюва, силата си да изпита.
            Речено-сторено. Тръгнал той. Вървял, що вървял, изминал това царство и навлязъл в друго.
            Гледа — насреща му иде змей и носи цяла планина, като че ли топка държи в ръцете си.
            Спрял се Злочестника и попитал:
            — Къде си понесъл тази планина?
            — Отивам да изпитам силата на Злочестника гладник, който живее у царя.
            Грабнал Злочестника планината, засилил се и я прехвърлил през три планини.
            — Е, брат ли искаш да ти стана, или слуга? — попитал той змея.
            — Брат — отвърнал змеят.
            Побратимили се те и тръгнали заедно.
            Вървели, колкото вървели, гледат — друг змей носи планина, два пъти по-голяма от тази, която носел първият змей.
            — Къде бързаш, приятелю, и защо мъкнеш тази планина, когато на мене и колчанът ми тежи? — казал Злочестника.
            — Отивам да изпитам силата на Злочестника гладник, който живее у царя.
            Грабнал Злочестника планината, засилил се и я запратил през две планини.
            — Брат ли искаш да ти стана, или слуга? — попитал той змея.
            — Брат — отговорил змеят.
            Побратимили се те и тръгнали заедно.
            Вървели, що вървели, гледат — още един змей носи планина, два пъти по-голяма от тази, която носел вторият змей. Злочестника го попитал:
            — Стой, приятелю, защо мъкнеш такава тежест? Аз вървя с празни ръце и толкова съм уморен, че съм готов да си снема колчана.
            — Искам да изпитам силата на Злочестника, който живее при царя. Казват, че бил много силен — отвърнал змеят.
            — Няма защо да ходиш далеко — казал Злочестника, грабнал от него планината, засилил се и я хвърлил през една висока планина.
            — Брат ли искаш да ти стана, или слуга? — попитал го той.
            — Брат — отговорил змеят.
            Побратимили се и четиримата тръгнали заедно.
            Вървели, вървели, много ли, малко ли, но стигнали до владенията на Белия змей. Навлезли в гората. Нямали нито храна, нито огън. Тогава Злочестника казал:
            — Идете и намерете отнякъде хляб и дърва.
            А змейовете се боели, от страх просто треперели.
            — Ако ще и да умрем от глад, но няма да отидем при Белия змей — заявили те.
            — Добре, тогава ще отида сам — казал Злочестника и тръгнал.
            Вървял, колкото вървял, гледа — в далечината дим. Запътил се той към дима. Стигнал до една къща, а насреща му — майката на Белия змей. Злочестника й казал:
            — Майко, в името на всички майки и деца ти се моля, дай ми хляб и огън, гладен съм.
            — Кой си ти? — попитала го майката на Белия змей. — Тук птичка не смее да прехвръкне, всички се страхуват от моя син. Как си се осмелил да дойдеш тук? Бягай по-скоро и се спасявай, докато не е дошъл змеят от лов, ще те изяде.
            — Накъде ходи той на лов? — попитал я Злочестника. Посочила му бабичката накъде ходи на лов змеят и добавила:
            — Ако успееш да преминеш реката, ще останеш жив, не успееш ли, няма да се спасиш от змея.
            Тръгнал Злочестника право нататък, където ходел на лов Белия змей. Гледа — връща се от лов Белия змей на кон. На едното му рамо виси елен, а на другото — цял явор. Язди и мърмори нещо под носа си. Скрил се Злочестника под моста и изведнъж, като се подал напред, извикал:
            — Хей!
            Конят се изплашил и сякаш замръзнал на място. Разсърдил се змеят. Подканил коня да върви, но конят не искал да пристъпи, боял се.
            — Ах, ти, безделнико такъв! — креснал змеят. — От какво се плашиш? Аз и Злочестника, който живее при царя, мога да убия, без да ми мигне окото!
            — Да видим как ще го убиеш. Аз съм Злочестника! — извикал тогаз Злочестника и изскочил изпод моста.
            Счепкали се двамата. Поборили се малко, па като грабнал Злочестника змея, издигнал го, тръшнал го на земята и го убил. Вързал го тогава за коня и го откарал при бабичката.
            — Е, погледни колко е силен твоят змей! — рекъл й той.
            Взел Злочестника хляб и огън и се върнал при побратимите си. Те вече и не се надявали да го видят жив и здрав.
            Запалили огън, стоплили се, похапнали и продължили по-нататък.
            Вървели, вървели и стигнали до владенията на Червения змей.
            Седнали да си починат. Пак били останали без хляб и без огън. Злочестника рекъл:
            — Идете и намерете отнякъде хляб и огън!
            Добре, ала змейовете не посмели да идат, страх ги било.
            — Тук живее само Червения змей, а ние не смеем да отидем при него.
            — Добре, тогава аз сам ще отида — рекъл Злочестника.
            Тръгнал той и отишъл при майката на Червения змей.
            — Майко, дай ми два хляба и огън — помолил се той.
            — Как си дошъл тук? Жив човек не смее да припари, всички се страхуват от моя син — казала бабичката. — Бягай, докато не се е върнал, и знай, че ако успееш да преминеш реката, може да се спасиш, но завари ли те отсам реката, ще те погуби.
            Дала му тя хляб и огън и го изпратила.
            Не минал моста Злочестника, а останал да чака Червения змей на отсамната страна.
            След малко се задал змеят. На рамото си носел цял явор, а на задницата на коня — убит елен.
            Видял Червения змей Злочестника и се развикал:
            — Кой си ти? Тук птица не смее да лети по небето и мравка да пълзи по земята — всички се боят от мене, а ти как си посмял да дойдеш?
            Скочил той от коня. Вчепкали се двамата. Борили се дълго, но Злочестника все пак надвил змея, тръшнал го на земята и го убил. После го метнал на коня и го откарал при бабичката.
            — Я виж дали никой не може да победи твоя син! — рекъл й той.
            Отрязал Злочестника от елена месо за кебап и отишъл при другарите си.
            Повеселили се те него ден и през нощта, а на сутринта станали тръгнали по-нататък.
            Стигнали така до едно място и какво да видят — пред тях се издига черна планина, на планината — черна гора, а в гората летят черни птици.
            Спрели да си починат и Злочестника пак казал:
            — Идете да намерите хляб и огън!
            А змейовете едвам дишали от страх.
            — Виждаш ли тази черна планина? — рекли те. — Там живее Черния змей. Няма в света по-силен от него. Нахълтахме веднъж ние в гората, но едва се спасихме. По-добре да бягаме по-далече от това проклето място.
            — Не, побратими, не обичам да отстъпвам. Ако не искате, аз сам ще отида.
            — Не ходи — молели го побратимите му.
            Ала Злочестника не искал и да чуе и тръгнал.
            Стигнал той до жилището на Черния змей и видял майка му.
            — Майко, в името на всички майки и деца, дай ми два хляба и огън.
            — Кой си ти? — казала майката на Черния змей. — Нямам нито хляб, нито огън. Върви си, отдето си дошъл, защото син ми ще си дойде и ще те изяде.
            — От коя страна ще дойде? — попитал я Злочестника.
            Майката му показала.
            Влязъл Злочестника в къщи, взел хляб и огън и тръгнал към оная страна, отдето щял да си дойде Черния змей.
            Стигнал той до реката и се скрил край моста.
            Задал се Черния змей. На коня му елен, а на рамото му — явор. Върви и си тананика.
            Стигнал той до моста, а Злочестника си подал главата и извикал:
            — Хей!
            Конят се стъписал, запънал се, не иска да мръдне повече.
            — Ах, ти, безделнико! — креснал змеят. — От що се плашиш? Дори Злочестника, който живее у царя, жив няма да се отърве от мене, ако ми падне. От що се боиш?
            — Ще видим дали няма да се отърве! — извикал Злочестника и изскочил пред него.
            Счепкали се двамата и дълго се борили. Изморил се дори и Злочестника. Не било лесно наистина да се победи Черния змей. Събрал той всички сили, тръшнал змея на земята и го убил.
            Отрязал след това Злочестника месо за кебап от елена и отишъл при побратимите си.
            Зачудили се змейовете, като видели, че Злочестника се връща жив и здрав при тях. Зарадвали се и чак не вярвали на очите си.
            — Как така оцеля? — питали го те. — Как го надви?
            Змейовете не можели да повярват, че Злочестника е надвил Черния змей.
            — Ей тъй, надвих го — отвърнал им той.
            Хапнали си хубавичко и четиримата и си починали. На другия ден змейовете казали на Злочестника:
            — Край няма този път. Не искаме да вървим по-нататък. Ти продължи, ако искаш, а ние ще останем.
            — Добре — отвърнал Злочестника, — ще продължа сам.
            Погрижил се той за змейовете: единия оженил за жената на Белия змей, другия — за жената на Червения, а третия — за жената на Черния змей. Изженил ги всички, подредил ги и се приготвил за път.
            — Не ме забравяйте — казал Злочестника на прощаване. — Ето, ще закача тук меча си, а вие гледайте — закапе ли от него кръв, знайте, че съм в опасност, и ми се притечете на помощ.
            Казал това и потеглил на път.
            Вървял той, колкото вървял, стигнал до един град. Забелязал, че в града е някак тихо. Нямало нито един мъж, а само деца. Отбил се Злочестника при една бабичка.
            — Защо си дошъл тук, синко? — запитала го тя.
            Злочестника й разказал всичко за себе си. Добрата бабичка го приела и започнала да се грижи за него като за роден син.
            Видял Злочестника, че бабичката взела да замазва всички пролуки в своята къщурка и така ги замазвала, че слънчев лъч, да не може да проникне в нея.
            Учудил се Злочестника, замислил се: „Защо прави тя това?“ — и я попитал:
            — Кажи ми, майко, защо във вашия град няма възрастни мъже, а само деца?
            — Не зная, синко — отвърнала бабичката, — кой знае защо, не живеят, всички умират.
            Не искала да му открие истината, криела я, за да го запази. Разбрал Злочестника и не я оставял на мира: Кажи, та кажи, защо нямате мъже? Не се стърпяла бабичката и му разказала:
            — Тук, в морето, живее Човека желязо. Той държи в кулата си пленница — такава хубавица, че щом се покаже навън, грейва като слънце и осветява всичко наоколо. Ето защо замазах аз всички пролуки. Млад си ти още, ако я видиш, ще загинеш. Нашият цар иска тази красавица и отдавна воюва с Човека желязо, но не може да го надвие — само изтреби народа. Всички мъже изби Човека желязо, останаха само децата. И никой не може да го надвие, щом като всички загиват.
            — Какъв юнак ще съм аз, ако не му отнема тази красавица! — извикал Злочестника.
            Пренощувал той тая нощ у бабичката, а на сутринта станал и отишъл край морето.
            Не след дълго хубавицата излязла от своята кула и осветила всичко наоколо. Злочестника се приближил до кулата. Човека желязо в това време бил на небето, молел се.
            Качил се Злочестника на кулата, а хубавицата му рекла:
            — Кой си ти, смели юначе? Ако Човека желязо те види, няма живот за тебе!
            Гледа тя — върви той из стаята, а по стъпките му рози цъфтят. Харесала го хубавицата, но се страхувала, че Човека желязо ще погуби и двамата.
            Но добрата бабичка била научила момъка да помоли хубавицата да узнае от Човека желязо къде се крие силата му и какво може да го убие.
            — Кажи ми, къде се крие силата му и как да го убия? — попитал Злочестника.
            — Не зная — отвърнала хубавицата, — на никого не е казал.
            — Опитай се да научиш — помолил я момъкът.
            — Добре — съгласила се хубавицата, — ти се скрий, а аз сама ще измисля какво да правя.
            Върнал се по пладне Човека желязо, а хубавицата се спуснала към него, почнала да го милва и прегръща и да го пита:
            — Кажи ми, скъпи мой, колко врагове имаме? Страхувам се за тебе, животът ти е вечно в опасност. Кажи ми какво те заплашва, за да мога и аз по-добре да те пазя.
            Човека желязо й казал:
            — Не бой се, мене могат да ме убият само с моя брадва, и то с удар под мишницата. Инак вечно ще живея и няма да умра.
            Отишъл пак Човека желязо на небето да се моли. Дала хубавицата две брадви на Злочестника, приготвил се той и зачакал.
            След малко Човека желязо се върнал. Вчепкали се двамата и почнали да се борят. Дълго се борили, пот като река течала от двамата. Все пак Злочестника успял да удари Човека желязо с брадвата под мишницата. Счупила се брадвата — не могла да разсече Човека желязо. Грабнал тогава Злочестника втората брадва, замахнал с всичка сила и убил Човека желязо.
            Влязъл Злочестника в кулата и заживял с хубавицата безгрижно. Не излизали никъде, не я оставял никога сама.
            Научил царят на града, че Човека желязо е убит и че друг е взел хубавицата. Събрал той всичките си придворни воини и им заповядал:
            — На всяка цена ми доведете хубавицата!
            — Няма да можем да надвием Злочестника, който уби Човека желязо — отвърнали му те. — Ще го победим може би с хитрост, но не и със сила.
            Дошла при царя една бабичка и му казала:
            — Царю честити, заповядай да ме вържат за една дъска и да ме хвърлят в морето, аз ще доведа хубавицата!
            Зарадвал се царят. Завързали бабичката за една дъска и я пуснали в — морето.
            Заплавала тя към кулата и почнала да вика:
            — Помощ, помощ, потъвам, спасете ме!
            Погледнал Злочестника от кулата, видял, че в морето се дави бабичка, и казал на жена си:
            — Ще отида да извадя горката бабичка.
            — Недей, остави я — помолила се жена му, — страхувам се да не ни напакости.
            — Какво може да ни напакости една нещастна бабичка — отговорил Злочестника, — ще отида да я извадя.
            — Внимавай, зло ще ни сполети, да не ме обвиняваш после — повторила жена му.
            Не я послушал Злочестника, измъкнал от морето бабичката и я довел в кулата.
            Почнала бабичката да им прислужва, чудела се как да им угоди.
            Веднъж тя приготвила приспивателно и го сипала във виното. Сложила на мъжа и жената да обядват. На себе си наливала чисто вино, а на младоженците — с приспивателно. Заспали и двамата като мъртви.
            А тази бабичка била магьосница. Тя знаела, че на темето на Злочестника растат три кози косъма и че той ще умре само ако някой ги изскубне.
            Приближила се полекичка до момъка, намерила тези три косъма, отскубнала ги, загънала ги в едно червено парцалче и ги хвърлила в морето.
            Умрял Злочестника, а бабата го завързала мъртъв и го закачила с главата надолу в една празна бъчва. После взела на ръце спящата хубавица, сложила я в една лодка и я откарала при царя.
            Събудила се хубавицата в двореца и какво да види — няма го нейния мъж, а наоколо й все чужди хора. Заплакала тя, заридала, не искала никого да погледне. Седяла сама в тъмната стая, никому дума не продумвала, бял свят не виждала.
            Как ли не я придумвал царят, с какви ли подаръци не я обсипвал, но все напразно — с нищо не можел да трогне сърцето й.
            А в това време от меча, който Злочестника оставил на побратимите си, закапало кръв.
            — Беда е сполетяла брат ни — казали змейовете и веднага се стегнали за път.
            Тръгнали те по следите на брат си, по розите, които цъфтели по стъпките му, и стигнали до кулата. Влезли вътре и що да видят — техният брат виси с главата надолу в една бъчва. Свалили го, заплакали от мъка, почнали да се удрят с юмруци по главата и по гърдите, но какво можели да помогнат сълзите?
            — Трябва да намерим трите косъма — решили змейовете. Единият от тях казал:
            — Аз ще търся на сушата.
            Вторият казал:
            — Аз ще търся на небето.
            Третият добавил:
            — Аз ще се спусна на морското дъно.
            Търсили по земята, всички зверове им помагали, но никъде не намерили космите.
            Търсили ги по небето, всички птици им помагали, но и там ги нямало. А третият змей се спуснал на морското дъно, отишъл при морския цар и му казал:
            — Разузнай, не е ли погълнал някой в царството ти три кози косъма?
            Свикал морският цар всички риби. Доплували безброй риби — малки и големи.
            — Не е ли погълнала някоя от вас три кози косъма? — попитал ги царят.
            Не никоя не била виждала трите косъма.
            — Всички ли сте тук? — попитал пак царят.
            — Всички сме тук, царю честити — отговорили рибите, — само една стара риба остана на дъното. Тя от старост вече не може да плува.
            Отишъл царят при тая риба и я попитал:
            — Не си ли видяла три кози косъма?
            Старата риба разказала:
            — Да, господарю, преди малко водата ги донесе при мене. Загънати бяха в едно червено парцалче и аз ги погълнах. Само че, моля ти се, не ме убивай. Нека в стомаха ми влязат малки рибки, те ще ги изнесат.
            Пратили малки рибки и те изнесли трите косъма.
            Взел ги змеят, благодарил на царя и бързо се върнал при Злочестника.
            Събрали се тримата побратими и сложили космите на мястото им върху темето на Злочестника. Зараснали космите, а момъкът скочил и почнал да търка очи.
            — Ох, колко дълго съм спал! — казал той.
            — Дълго още щеше да спиш, ако не бяхме дошли навреме — отговорили побратимите му.
            Тръгнали и четиримата към царския дворец за хубавицата. Сринали целия дворец, убили царя, взели хубавицата и си заминали.
            Вдигнал Злочестника голяма сватба, венчал се за хубавицата и двамата преживели заедно и щастливо дълги години.

Приказка за свещицата
            Живял някога един велик цар. Той имал трима сина и три дъщери. Когато дошло време да умира, царят повикал синовете си и им рекъл:
            — Деца мои, цялото си царство оставям на вас, живейте, както знаете и както искате, само не погубвайте трите си сестри. Омъжете ги за първия, който ги поиска.
            Дал царят на най-малкия си син скъпоценен камък и му поръчал:
            — Пази го, той ще ти помогне при нужда.
            После посочил на тримата черната планина и добавил:
            — Не ходете на лов в тази планина. Можете да отивате на червената и на бялата, там не е опасно.
            Царят умрял. Погребали го синовете му, както подобава на неговия царски сан, и се облекли в траур. Изминали се два месеца. Веднъж на мръкване долетял един бухал и кацнал на големия камък пред вратата на двореца. Бухалът изпратил човек при братята да им каже, че иска най-голямата им сестра за жена. Грабнали тоягите си двамата по-големи братя: „Изгонете го! Кой ще даде сестра си на бухал?“
            А най-малкият брат хванал за ръка сестра си, извел я и я дал на бухала.
            — Аз няма да наруша волята на баща си — казал той.
            Бухалът качил девойката на гърба си и отлетял.
            На другия ден дошъл един вълк и поискал за жена по-малката им сестра. По-големите братя дали и на вълка същия отговор, но най-малкият брат извел сестра си и я дал на вълка.
            На третия ден долетял сокол и поискал за жена най-малката сестра. Най-малкият брат дал и нея, качил я соколът на гърба си и отлетял в облаците.
            Омъжил така най-малкият брат и трите си сестри и си помислил: „Едното желание на баща си изпълних точно, без да го наруша, но на черната планина все пак ще отида. Искам да видя какво толкова опасно има за човека там.“
            Отишъл той на лов в черната планина. Цял ден обикалял с коня си, но нищо не убил — ни звяр, ни птица; никакво растение дори не видял. Пренощувал там и на сутринта отново тръгнал. Пак нищичко не намерил — пусто, мъртво било всичко наоколо му. Стигнал до едно блато, гледа — сред блатото плува гъска, но се клатушка така, като че или краката, или крилете й са пречупени — „Нищо не намерих, нищо не убих, поне тази гъска да застрелям, инак ще умра от глад“ — помислил си момъкът. Прицелил се, гръмнал, но не можал да улучи. Гъската се гмурнала във водата, и се показала съвсем на друго място. Стрелял, стрелял момъкът, изстрелял всичките си патрони, но не можал да улучи гъската. Ядосал се той, метнал се на коня и се спуснал да я гони. А гъската се появява ту тук, ту там, ту под краката му изплувала, ту съвсем далеко се показвала. Подмамила го навътре в блатото и изчезнала, а момъкът паднал заедно с коня във водата и взел да потъва. Успял той все пак да изплува, но си оставил там и коня, и бронята, и всичкото си оръжие.
            Излязъл момъкът от водата гладен и мокър до кост. Огледал се и видял далеко, някъде навътре в гората, светлина. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал до едно селище. Гледа наоколо — само бухали и кукумявки. Орат, сеят, всякаква работа вършат. Приближил се до тях момъкът и им казал:
            — Ей, вие, бухали-бухали, бухалово царство! Разбирате ли от поздрав, можете ли да говорите, имате ли стопанин или господар?
            — И от поздрав разбираме, и да говорим можем, и господар си имаме — отговорили бухалите. — Нашият господар си доведе за жена дъщерята на източния цар и сега ние всички празнуваме.
            — Покажете ми тогава къщата на господаря си!
            Показали му най-голямата и най-красивата къща.
            Приближил се момъкът до царския дом и още отдалеч зърнал и познал най-голямата си сестра. Изтичала тя да посрещне брата си, прегърнала го и го целунала. Влезли вътре, седнали и почнали да се разпитват един друг. Вечерта сестрата казала на брат си:
            — Братко, влез сега в другата стая: ще си дойде царят бухал и се страхувам да не те закачи с ноктите си или с клюна.
            След малко дошъл бухалът, отърсил се от бухаловата си премяна и се превърнал в прекрасен момък. Приближил се до жена си, прегърнал я и попитал:
            — Защо ми мирише на човек?
            — Летял си над земята. Кой друг освен тебе ще внесе тази миризма? — отговорила му тя.
            А после добавила:
            — Какво би сторил, ако един от братята ми дойдеше тук?
            — На най-големия и на средния ще изкълва очите, но най-малкия ще прегърна и целуна.
            — Тук е най-малкият ми брат — казала жена му и извела брат си.
            Прегърнал го бухалът и го целунал. А после го попитал защо е дошъл. Момъкът му разказал всичко.
            — Това не е гъска, а девойка — обяснил бухалът. — Аз цели три години се мъчих да я стигна и не можах, че ти ли ще я хванеш?
            — Значи никога не ще мога да я уловя?
            — Не мога да ти помогна в това — отвърнал бухалът, — но вълкът може би ще те научи как да постъпиш.
            Отишъл най-малкият брат при втория си зет — вълка. Вълкът му разказал, че и той две години преследвал тази девойка, но все не успявал да я хване.
            — Може соколът да ти помогне — добавил той.
            Отишъл братът и при третия си зет. Зарадвал му се соколът много. Разказал му момъкът всичко.
            — Напразно се мъчиш да хванеш тази птица — казал соколът. — Това не е гъска, а девойка с невиждана под слънцето красота, която плува в образа на гъска. Цяла година я преследвах, издигах се в облаците и от небето се спусках върху нея, но щом усети движение във въздуха, тя се гмурка чак до дъното на блатото и се скрива. Никой не може да я хване и никой не ще ти помогне в това. Има само един змей — наполовина вкаменен, — може би той ще ти каже как да я хванеш.
            Момъкът веднага тръгнал да търси змея. Дълго го търсил той и най-после съзрял, че някой стои изправен като дърво на върха на планината. Приближил се момъкът, разбрал, че това е змеят, и му казал:
            — Здравей, бащице!
            — Мини от другата ми страна — продумал змеят. — Имаш късмет, че ме нарече бащице, иначе добро нямаше да видиш! Как си се осмелил да дойдеш тук при мене?
            Разказал му момъкът за себе си, а змеят рекъл:
            — Аз бях цар на всички змейове. Имах осем жени. Поисках да взема, за жена и тази девойка. Реших да я грабна и да я направя своя девета жена. Далеч оттук е нейното жилище и всяка вечер тя се връща от блатото в къщи. Вмъкнах се вътре и се скрих, но тя разбра това и изпрати срещу мене вятър, дъжд и град. Спуснах се с всичка сила да бягам далеч от нея; още мъничко и щях да премина границата на нейните владения — с единия си крак бях стъпил вече на своя земя, когато вятърът ме настигна, и аз се вкамених наполовина. Знай, че ако някой й отиде на гости, тя ще го приеме добре и няма да му направи нищо лошо; но поиска ли я за жена, трябва да я застави да продума три пъти. Ако не успее да направи това, ще загуби главата си. По-добре съвсем да ме беше убила, по-добре да не бях напущал родната си земя! — добавил змеят.
            Благодарил му момъкът и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до дома на девойката. Влязъл вътре, легнал на миндера и си помислил: „Толкова различни приказки и песни зная, че всякак ще я накарам да заговори“.
            Надвечер девойката се върнала в къщи и си легнала срещу него. Толкова красива била, че като я гледал, момъкът забравил всичко, което знаел и бил чувал някога. Времето минавало, а той уста не можел да отвори, лежал, мълчал и само си мислел: „Нощта ще измине, а на сутринта и на мене, както на другите, ще отсекат главата“. И изведнъж си спомнил за скъпоценния камък, който му подарил баща му, преди да умре. „Кога друг път, ако не сега, ще ми послужи този камък?“ — решил на ума си той, извадил камъка и му казал:
            — Помогни ми сега, ако можеш!
            В краката на девойката горяла свещ. Сложил момъкът своя скъпоценен камък до свещта, а той й заговорил:
            — Свещице, виждаш, че господарите ни са в тревога. Да поприказваме, да им разкажем нещо, за да ги поразвлечем малко.
            — Не ми се приказва — отвърнала свещта. — Главата ми е пламнала: от вечерта са ме запалили, до утре цялата ще се стопя!
            — Тогава аз ще разкажа нещо — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели заедно поп, шивач и столар. Спрели се по пътя да пренощуват в гората. Наклали огън и насядали около него. Когато им се доспало, решили да пазят поред, за да не ги изядат през нощта зверовете. Хвърлили жребий и на столаря се паднало да пази пръв. Заспали попът и шивачът, а столарят, за да не го обори дрямката, извадил инструментите си, издялал прекрасна дървена жена и я подпрял на близката ела. Изтекло времето на столаря и станал да пази шивачът. Видял той дървената жена и за да не му се приспи, започнал да й шие дрехи. Ушил й разкошна рокля, облякъл я като невеста и я подпрял на дървото. Дошло ред на попа да пази. Видял той жената под дървото и си помислил: дали не е дявол. „Човек ли си, или дявол?“ — извикал той. Жената не отговорила.
            „Коя си ти, нещастнице?“ — попитал попът. Жената продължавала да мълчи. Попът не бил от страхливите, приближил се до нея, хванал я за ръката, понечил да я хвърли в огъня и тогава видял, че е дървена. Разбрал той каква била работата и почнал да се моли. Молил се, молил се, докато жената оживяла. Какво ще кажеш, свещице, на кого е тази жена — та столаря, на шивача или на попа? — попитал скъпоценният камък.
            — Остави ме на мира! Главата ми е пламнала, до сутринта ще изгоря — отвърнала свещта. — Нищо не зная.
            Надигнала се хубавицата от мястото си и се скарала на свещта:
            — Ах, ти, нещастнице, как тъй не знаеш? Напразно ли си живяла при мене? Кажи, че е на столаря — той пръв е започнал. Ако столарят не беше я направил, кого би облякъл шивачът или кого би оживил попът?
            „Обади се веднъж“ — помислил си момъкът.
            — Хайде, свещице, сега е твой ред! — казал скъпоценният камък.
            — До приказки ли ми е — главата ми е пламнала, до сутринта ще изтлея — отвърнала свещта.
            — Тогава пък аз ще ти разкажа — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели трима души: бързоходец, ясновидец и знахар. Бързоходецът не го сдържало, приискало му се да побърза и казал на ясновидеца: „Я погледни, братко, в огледалото на съдбата, може би има някой болен. Знахарят ще приготви лек, а пък аз ще притичам, ще го отнеса и ще го излекуваме.“ Ясновидецът погледнал в огледалото на съдбата и казал: „В една страна е болен царският син, може да го излекуваме“. Знахарят приготвил лекарство, бързоходецът свалил от краката си воденичния камък и изхвърчал, занесъл лекарството на болния. Така царския син бил излекуван. Какво ще кажеш, свещице, кой е излекувал царския син — бързоходецът, ясновидецът или знахарят?
            — Остави ме на мира! — отвърнала свещта. — Стига ми моята мъка, главата ми е пламнала.
            — Ах, ти, проклетнице! — извикала девойката. — Кажи, че този, който е занесъл лекарството, той е излекувал царския син.
            „Това е вторият път“ — помислил си момъкът.
            — Хайде сега ти разкажи нещо, свещичке — обърнал се скъпоценният камък към свещта. — Все аз разказвам, а ти мълчиш.
            — Не ми е до приказки! Не виждаш ли, че цяла горя — рекла свещта.
            — Тогава аз ще ти разкажа още нещо, ако не ми се разсърдиш — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели мъж, жена и шурей. По пътя ги нападнали разбойници, ограбили ги и отсекли главите на двамата мъже. Заплакала жената, заоплаквала мъжа си и брат си. Изведнъж на близкото дърво кацнали гълъби, хвърлили долу едно клонче и заприказвали: „Да знае жената, да вземе това клонче и да докосне с него мъртъвците — ще оживеят!“ Чула ги жената, взела клончето, докоснала с него мъртъвците и ги съживила. Само че за нещастие главата на мъжа й зараснала за тялото на брат й, а главата на брат й — за тялото на мъжа й. Какво ще кажеш, свещице, на кого трябва да бъде тя жена?
            — Остави ме на мира, стопих се, умирам, съзнание губя вече — по-шушнала свещта.
            — Ах, ти, проклетнице! — извикала девойката и дори скочила от мястото си. — Като че ли не си живяла с мене, та не можеш и да отговориш! Кажи, че тя трябва да бъде жена на този, който носи главата на мъжа й!
            — А ти ще бъдеш моя! — извикал момъкът и прегърнал хубавицата.
            Направили богата сватба. И нашата приказка свърши вече.

            Приказка за Еленко и за Елена Прекрасна
            Живял някога в далечна страна един много богат цар. Веднъж той казал на ловците си:
            — Идете на лов и убийте първия срещнат звяр!
            Тръгнали ловците. Повървели малко и не щеш ли, сред една поляна зърнали сърна. Прицелили се да я убият, както им бил заповядал царят, но какво да видят — под нея едно момченце бозае от вимето. Забелязало детето пушките, пуснало вимето, прегърнало сърната през шията и почнало да я милва.
            Смаяли се ловците.
            Взели те със себе си момченцето, завели го при царя и му разказали всичко.
            А този цар имал син, връстник на това момченце. Кръстил царят двете деца заедно и нарекъл намереното в гората момченце Еленко.
            Расли заедно царският син и Еленко, спели в една стая, кърмила ги една кърмачка.
            Не растели те с години, а с дни. Станали на деветнадесет години. Радвал се царят, че имал двама сина.
            Излезли веднъж момците на полето с лъковете си. Пуснал царският син стрелата си, а пред тях една бабичка носела стомна с вода и стрелата счупила дръжката й.
            Обърнала се бабичката и казала:
            — Да те прокълна, няма да те прокълна, ти си единствен син на майка и на баща, но нека в сърцето ти пламне любов към Елена Прекрасна.
            Еленко се почудил: „Какво приказва тя?“
            А царският син от този ден само за Елена Прекрасна мислел. Пламналата в сърцето му любов не му давала мира.
            Какво да прави? Минали се три недели. Ходел момъкът ни жив, ни умрял, страдал от любов към девойката, която никога не бил виждал.
            Еленко му казал:
            — Да умра, братко, ако не ти доведа Елена Прекрасна.
            Отишъл той при царя и му рекъл:
            — Татко, заповядай на ковача да ми изкове железни обуща и железен лък и стрели. Трябва да търся Елена Прекрасна.
            Бащата се съгласил. Изковали на Еленко железен лък и стрели, тежки сто кила железни обуща и той тръгнал на път заедно с царския син. На прощаване Еленко казал на своя втори баща:
            — Не се страхувай, татко. Където съм аз, там няма от какво да се плашиш. Чакай ни две години. Ако се върнем, ще се върнем победители, не се ли върнем — знай, че вече не сме между живите!
            Вървели, вървели двамата, навлезли в гъста и непроходима гора. Гледат по едно време — сред гората се издига висока скала, а върху скалата — огромен замък. Пред него имало прекрасна овощна градина. В тоя замък живеели петоглави и деветоглави змейове.
            Царският син казал на Еленко:
            — Уморен съм, братко, да си починем тук малко.
            — Добре — съгласил се Еленко.
            Царският син си легнал и задрямал. Еленко му казал:
            — Ти полежи и си почини, а пък аз ще отида в градината и ще ти донеса най-хубавите плодове.
            Не като брат, а като баща се грижел Еленко за приятеля си. Влязъл той в градината, приближил се до най-хубавото ябълково дърво и почнал да бере ябълки.
            Изневиделица изскочил един деветоглав змей и се развикал:
            — Кой си ти, че се осмеляваш да влизаш в моята градина? Тук птичка не смее да прехвръкне в небето и мравка да пропълзи по земята, всички се боят от мене!
            — Аз съм Еленко! — извикал момъкът.
            Стъписал се змеят. Изръмжал само от злоба. Змейовете знаели, че щом на света се появи синът на сърната, ще настъпи техният край.
            Изплашили се те, разбягали се и се изпокрили кой къде свари.
            Избил ги Еленко всичките, само един петоглав змей останал жив, скрит на тавана.
            А царският син продължавал да спи на сянка.
            Очистил Еленко замъка от змейовете и отишъл да разбуди брат си. Настанили се двамата в замъка, разхождали се из градината и се забавлявали.
            А петоглавият змей — Бабаханджоми — седи на тавана и трепери от страх. Престрашил се най-после, измъкнал се от скривалището си, слязъл долу и казал на Еленко:
            — Не ме погубвай, брат ще ти стана. Цялото ни богатство нека бъде твое.
            Усмихнал се Еленко и се съгласил.
            — Какво ви е накарало да скитате по света, да обикаляте села и градове? — попитал го след малко петоглавият змей.
            Еленко му отговорил:
            — Имаме една работа. Ако не я свършим, ще погубя и тебе, както погубих другите змейове. Търсим Елена Прекрасна. И ти трябва да я търсиш заедно с нас!
            Бабаханджоми имал малка къщица, която слагал на гърба си и я пренасял, където си иска. Той казал на братята:
            — Седнете в моята къщица и да тръгнем да търсим Елена Прекрасна. Само че тази работа не е лесна. Не сте вие първите, които сте тръгнали за нея!
            Седнали те и змеят полетял. Пътували така около три месеца и стигнали до една река.
            — Уморен съм — рекъл царският син на Еленко, — да си починем!
            А Бабаханджоми бил още по-уморен. Излезли братята от къщицата, седнали край реката да починат.
            По едно време ожаднели, напили се с вода, а тя била солена. Еленко се почудил:
            — Защо ли е солена тази вода?
            — Това не е вода, а сълзи — обяснил Бабаханджоми. — По-нагоре живее един петоглав змей. Той също обича Елена Прекрасна, но не може да я намери. Гори той от тази любов като в огън, а сълзите му като река текат.
            Почудил се Еленко и казал:
            — Да не ме казват Еленко, ако не намеря Елена Прекрасна и не оженя брат си за нея.
            Отишли те при този змей и Еленко го попитал:
            — Кажи, много ли обичаш Елена Прекрасна?
            Заплакал змеят, сълзи като река се леят от очите му. Еленко му обещал:
            — Добре, ще ти я покажем на връщане.
            Продължили по-нататък. Изминали се още няколко месеца, а те все пътуват. Където срещнели звяр, убивали го и го нарязвали, но храната им все свършвала. Стигнали така до една горичка. За Елена Прекрасна все още нищичко не знаели.
            Еленко казал:
            — В далечината виждам селце. Ще отида да разпитам, може пък там да знаят къде да търсим Елена Прекрасна.
            Бабаханджоми и царският си и останали в къщицата, а Еленко тръгнал. Видял той в малка колибка една бабичка и я попитал:
            — Бабо, като на майка ти се моля, кажи ми, знаеш ли къде да търсим Елена Прекрасна и в кой замък живее тя?
            Смаяла се бабичката. Тя знаела колко е трудно да се намери Елена Прекрасна и не можела да се начуди, че момъкът така просто говори за това.
            — Много трудна е тази работа, синко — рекла тя. — Види се, че не знаеш това. Цар Вятър обича Елена Прекрасна, следи я и иска да я открадне. Ето защо държат тази красавица с девет ключа заключена — слънчев лъч не я вижда, от страх да не я откраднат.
            Все пак тя му разказала къде се намира замъкът на Елена Прекрасна. Там имало голяма градина с висока ограда, а навътре в градината се издигал замък, в който живеела Елена Прекрасна с родителите си.
            — А как да стигнем до нея? — запитал Еленко. — Брат ми иска да я вземе за жена!
            — Ох, мъчна е тази работа — отговорила бабичката. — Мнозина искат да се оженят за нея, няма да я дадат на твоя брат. Три задачи задава тя на момците. Ако ги изпълнят, ще се омъжи, ако ли не — ще ги погуби!
            Усмихнал се Еленко и си помислил: „Какво ли ще измисли тя, което да не можем да изпълним?“ След това се върнал при брат си и Бабаханджоми. Натоварил змеят на гърба си къщичката с Еленко и царския син и тръгнал.
            Стигнали най-после до замъка.
            Еленко избързал напред. А майката на Елена Прекрасна била магьосница — можела и да умъртви, и да съживи човека.
            Видяла тя Еленко, а той бил такъв юнак и такъв хубавец — да му се ненагледаш!
            — Кой си ти и какво търсиш тук? — попитала го тя.
            — Идвам като приятел, а не като враг — отвърнал Еленко.
            — Какво искаш?
            — Искам да взема вашата Елена Прекрасна за жена на моя брат.
            А Елена имала трима братя. И тримата били в това време на лов в гората.
            — Остани тук — казала майката на Елена Прекрасна. — Почакай братята й, ще поговорите с тях и ще решите!
            Седнал Еленко в градината и зачакал да си дойдат братята.
            В същото време царският син и Бабаханджоми очаквали Еленко да се върне и много се страхували да не би цар Вятър да го нападне и да го погуби. Решили те да тръгнат и да узнаят какво се е случило.
            Щом се стъмнило, братята на Елена Прекрасна се задали. Единият носел цял елен, другият — сърна, а третият — цяло дърво за горене.
            Подушили, че има чужд човек, и попитали майка си:
            — Кой е тук?
            — За добро е дошъл той, деца, не го закачайте — отвърнала майката.
            В това време Бабаханджоми довел царския син. Стои царският син и чака какво ще стане.
            Седнали братята на Елена Прекрасна да дерат елена. Докато те се справят с единия крак, Еленко бърже-бърже одрал целия елен. Смаяли се братята.
            Седнали да вечерят. Еленко вземал такива огромни парчета месо, че братята се чудели.
            Навечеряли се всички и легнали да спят. На сутринта Елена Прекрасна казала:
            — Ако царският син изпълни моите три задачи, ще стана негова жена, инак няма да се съглася.
            Завели царския син при красавицата. Заприказвала тя с него, а той мълчи, звук не издава. Майката на Елена Прекрасна го замаяла, омагьосала и той нищо не разбирал. Стоял горкият като вкаменен.
            — Махни се! — изпъдила го красавицата.
            Излязъл той като пиян. Изтичал при него Еленко и го попитал:
            — Е, какво ти каза тя?
            — Не зная, братко, нищо не разбрах.
            Разсърдил се Еленко и отишъл пак да моли красавицата да приеме тя втори път царския син.
            Елена Прекрасна се съгласила, но момъкът и втория път мълчал и пак излязъл от стаята й като насън.
            Разказал Еленко всичко това на Бабаханджоми. Наговорили се те и склонили красавицата да приеме царския син за трети път, но той пак стоял като вкаменен — пак го била омаяла магьосницата. Приближил се тогава Бабаханджоми, извадил листче с предварително написаните вълшебни думи, които спасявали от магия, и го хвърлил в стаята, където Елена Прекрасна била поканила момъка.
            Затрещели стените, дошъл на себе си царският син. Опомнил се той и чак тогава видял Елена Прекрасна, спуснал се към нея, хванал я за ръката и извикал силно:
            — Моя си ти, моя си!
            Зарадвал се Еленко, зарадвала се и Елена Прекрасна. Тя знаела, че майка й омагьосва момците, за да не я омъжи.
            Излезли годениците заедно, не могли да се нарадват.
            На другия ден сутринта двамата млади се разхождали в градината, а Еленко стоял наблизо, гледал ги и не можел да им се нарадва.
            Зърнал отнякъде красавицата, цар Вятър полетял като вихър, връхлетял върху годеника, сграбчил го, завъртял го и го тръшнал на земята. Грабнал после красавицата и отлетял на небето.
            Видял Еленко безжизнения си брат и едва не умрял от скръб. Забравил дори и Елена Прекрасна. Чак сега си спомнил той думите на онази добра бабичка за цар Вятър, но било вече късно.
            Почнал Еленко горчиво да оплаква брат си. Приближила се майката на Елена Прекрасна и му казала:
            — Не плачи, него аз ще съживя, но отвлякоха Елена, а нея не зная вече как да спася.
            Изнесла тя една кърпичка, докоснала с нея лицето на момъка и той оживял.
            Станал, почнал да си търка очите и казал:
            — Колко дълго съм спал!
            Огледал се, видял, че Елена Прекрасна я няма, и заплакал горчиво: какво да прави сега, как да я намери?
            Еленко отишъл при Бабаханджоми и му казал:
            — Цар Вятър грабна годеницата на брат ми. Трябва да я спасим на всяка цена.
            — Да умра, ако не ти помогна! — отвърнал змеят. — Погледни в дясното ми ухо, там ще видиш седло — извади го. Погледни и в лявото, там ще видиш юзда и камшик — извади и тях. Оседлай ме и да вървим.
            Оседлал Еленко Бабаханджоми — с пет каиша го стегнал, с пет юзди го заюздил.
            — Възседни ме сега — рекъл Бабаханджоми — и ме шибни три пъти с камшика, но така, че девет ивици кожа да ми одереш; аз ще литна, а ти само гледай да не се уплашиш!
            Сбогувал се Еленко с царския син и го оставил в замъка на Елена Прекрасна.
            — Ти чакай тук, а ние ще отидем да търсим Елена Прекрасна — казал му той.
            После се метнал върху змея и го шибнал три пъти с камшика тъй, че наистина му одрал девет ивици кожа. Изстенал змеят, изсъскал, ударил се в земята, вдигнал се нагоре, разкъсал облаците и полетял. Преминали те така по небето и стигнали до една нива. Там видели една бабичка и Еленко я попитал:
            — Къде живее тука цар Вятър?
            Заплакала бабичката, занареждала:
            — Ох, синко, какво те е довело тук? Ще подуши той, че има човек, и всички ни ще погуби! Как си се осмелил да дойдеш тук? Наскоро той доведе една девойка, невиждана в света красавица — такъв вихър беше, такъв вой и писък, всичко наоколо се рушеше.
            — За тази красавица съм дошъл — казал Еленко, — заведи ме при него.
            — Добре — съгласила се бабичката, а цяла трепери и едва диша от страх.
            Слязъл Еленко от змея, скрил в ушите му седлото, юздата и камшика и тръгнал след бабичката.
            Останал сам змеят, обиколил навсякъде, всичко видял. Разположил се като у дома си и унищожил всички кокошки на цар Вятър.
            Завела бабичката Еленко до замъка на цар Вятър и се върнала.
            Царят бил още от сутринта на лов, а Елена Прекрасна седяла самичка в замъка и плачела.
            Приближил се Еленко, бутнал с крак вратата, изкъртил я и влязъл.
            — Как попадна тук? — попитала го красавицата. — Какво стана с оня нещастник?
            Прегърнали се девер и снаха и се целунали. Разказал й всичко Еленко и рекъл:
            — Дошъл съм да те отведа.
            — Ох, не можеш ме отведе! И двамата ни ще погуби проклетият цар Вятър!
            Върнал се Еленко при бабичката и я помолил:
            — Научи ме как да отведа оттук красавицата и как да погубя цар Вятър.
            Тя му отговорила:
            — Иди и така кажи на красавицата: щом излезе той, тя да украси с цветя един кът в замъка и да го посрещне печална, уж че страда по него.
            Така и направили. Щом отишъл на лов цар Вятър, Елена Прекрасна станала, набрала цветя и започнала да се забавлява с тях като дете. Редяла и украсявала един кът в замъка. Върнал се надвечер царят, почудил се и я попитал:
            — Какво си играеш с тези цветя като дете?
            — Ами какво да правя? — отговорила тя. — Тебе те няма в къщи и аз гледам да се развличам. Ако ми кажеш поне къде е душата ти, няма дами е толкова скучно.
            — Защо ти е на тебе душата ми?
            — Как така защо? Ако знам къде е, ще милвам поне нея, докато те няма. Кажи ми къде е, нали съм ти жена?
            — Добре, щом е така, ще ти кажа — отвърнал й цар Вятър.
            Завел я той на покрива и рекъл:
            — Виждаш ли онзи елен ей там на поляната? Трима души му носят трева, а той сам изяжда всичко и косачите не успяват да го нахранят. В главата на този елен има три кутийки и в тях е моята душа.
            — Никой ли не може да убие този елен? — попитала красавицата.
            — Никой не може да го убие, ако не вземе моя лък и моите стрели. В тези три кутийки има по една птичка. Щом умре едната птичка — ще се вкаменя до колене; умре ли и втората — ще се вкаменя до пояс, а ако умре и третата — ще умра. Разбра ли сега къде е душата ми?
            На сутринта цар Вятър излязъл по работа, а красавицата взела лъка и стрелите му, дала ги на Еленко и му разказала как може да погуби царя.
            Зарадвал се Еленко, взел лъка и стрелите и отишъл на поляната. Пуснал той стрела, убил елена, изтичал при него, разсякъл главата му и извадил кутийките.
            Щом паднал еленът, цар Вятър почувствувал, че става нещо, и побързал да се върне в къщи.
            Откъснал Еленко главата на първата птичка — краката на цар Вятър се вдървили.
            Откъснал главата на втората птичка — цар Вятър се схванал до кръста, едвам стигнал до прага. Започнал да се влече по земята и да вика на Елена Прекрасна:
            — Ти ли ме предаде?
            Поискал да изпълзи по стълбата, но Еленко вземал вече третата птичка.
            — Това ти се пада заради твоето злодейство! — извикал той на царя и откъснал главата на третата птичка.
            Повалил се мъртъв цар Вятър, а Еленко отишъл при Елена Прекрасна и й рекъл:
            — Е, да тръгваме!
            — Иди — казала му Елена Прекрасна, — мини през девет стаи, а в десетата стои вързан конят на цар Вятър. Това не е кон, а вихър; ще го възседнем и ще полетим.
            Намерил Еленко коня и повикал Бабаханджоми. Извадил от ушите му такъмите и сам възседнал змея, а Елена Прекрасна качил на коня вихър. Полетели двамата и отнесли Елена Прекрасна при годеника й. Отпразнували богата сватба и всички благодарили на Еленко.
            А царят баща в това време очите си изплакал, цялото си царство в черно облякъл. Тъгувал за синовете си. Нямал вече надежда да ги види живи.
            Напирували се юнаците в дома на невестата, качил Бабаханджоми на гърба си къщичката с тримата вътре и тръгнали.
            Минали покрай змея, който проливал река от сълзи за Елена Прекрасна. Еленко му казал:
            — Искаш ли да видиш Елена Прекрасна?
            — Ех, господарю, кой ще ми даде да я видя?
            — Гледай — отговорил Еленко.
            Погледнал змеят Елена Прекрасна, ослепила го красотата й, стопил се за миг и издъхнал.
            Тръгнали по-нататък. Пренощували в двореца на петоглавите и деветоглавите змейове, които Еленко изтребил, и продължили пътя си.
            Останало им още пет месеца път.
            Спрели се веднъж да починат край една гора.
            Долетели през нощта три гълъба и кацнали на едно клонче. Първият казал:
            — Щом царят научи, че неговият син води Елена Прекрасна, ще му подари една пушка. Тя ще гръмне и ще убие царския син. А който подслуша нашия разговор и разкаже това, ще се вкамени и ще умре!
            — Тъй да бъде — потвърдили другите два гълъба.
            Вторият гълъб казал:
            — Щом научи царят, че синът му пристига, ще му изпрати подарък коня си. Царският син ще яхне коня и ще падне мъртъв. А който ни подслуша и издаде това, ще се вкамени и ще умре!
            — Тъй да бъде! — потвърдили пак гълъбите.
            А третият гълъб казал:
            — И още нещо ще се случи: когато пристигнат, през нощта ще излезе вампир и ще удуши и двамата — и царския син, и Елена Прекрасна. А който ни подслуша и издаде това, ще се вкамени и ще умре!
            Като казали това, гълъбите отлетели. Еленко чул всичко, но никому не казал.
            На сутринта влезли пак тримата в къщурката и змеят полетял.
            Научил се царят, че синът му си идва жив и здрав и води със себе си Елена Прекрасна. Изпратил му подарък една пушка, но Еленко се спуснал, грабнал пушката и не я дал на брата си, а я захвърлил надалече.
            Натъжил се царският син: „Баща ми е изпратил пушка, оказал ми е уважение, а Еленко я захвърли надалече“.
            Изпратил след това бащата своя кон на сина си. Еленко върнал и коня.
            Натъжил се пак царският син, но нямало какво да прави.
            Пристигнали най-после. Баща им ги посрещнал и ги поздравил. Отпразнували и тук богата сватба.
            Излязъл тогава Еленко и освободил Бабаханджоми.
            — Благодаря ти за всичко. Иди си сега и си живей на свобода!
            Змеят си отишъл, а Еленко се промъкнал в покоите на младоженците, скрил се зад вратата и зачакал. Те заспали, но Еленко бдял. И как ще заспи, когато знае какво чака приятеля му! Стои на стража и държи готов меча си.
            Точно в полунощ се появил вампирът. Приближил се той дебнешком, отворил уста вече, още малко, и ще се нахвърли върху младоженците да ги удуши. Замахнал Еленко с меча си и съсякъл вампира. Накълцал го на парчета и го хвърлил под кревата.
            На сутринта младоженците станали, без да подозират какво се е случило през нощта.
            Отишли слугите да разтребят стаята и какво да видят — под леглото на младоженците парчета мърша! Разгневил се царят — кой се е подиграл така с тях?
            Почнали да мислят и да умуват. Стоварили цялата вина върху Еленко: той и по пътя показал неуважение към царския син — пушката захвърлил и коня върнал. Сигурно и сега пак той се е подиграл над тях.
            Еленко се защищавал:
            — Аз винаги съм ви желал само доброто. Не ме питайте нищо, повярвайте ми и ме оставете и аз да живея и да се радвам с вас.
            Не му повярвали, разсърдили се и искали всичко да им каже.
            — Добре тогава — казал Еленко, — ще ви разправя, но да не ви е тежко после, че аз толкова съм се грижил за вашето щастие, а вие сами сте ме погубили! Оная нощ, когато си почивахме край гората, долетяха три гълъба, кацнаха на едно клонче и почнаха да си говорят. Единият рече: „Когато наближат до града, царят баща ще изпрати на сина си пушка; пушката ще гръмне и ще го убие. Който ни издаде, ще се вкамени!“
            Казал това Еленко и се вкаменил до колене.
            Разбрали тогава всички каква е работата и започнали да го молят:
            — Стига, не говори повече!
            — Не — рекъл Еленко, — щом съм започнал, трябва да кажа всичко докрай. Вторият гълъб рече: „Царят баща ще изпрати кон, а синът ще падне от коня и ще се пребие.“
            Казал това Еленко и се вкаменил до пояс:
            — Стига — замолили го всички, — замълчи!
            — Не — казал Еленко, трябваше да ми вярвате, а сега е вече късно. Третият гълъб рече: „През нощта, когато младоженците влязат в спалнята, ще дойде вампир и ще ги удуши.“
            Казал това Еленко и цял се вкаменил.
            Заплакали, завайкали се бащата и синът, но каква полза от това?
            В това време Елена Прекрасна щяла да има вече дете. Но царският син не се радвал, а си мислел: „Не, трябва да върна живота на своя верев приятел, каквото и да ми струва това!“
            Стегнал се той, обул железни обуща, взел в ръце желязна тояга и тръгнал на път.
            Вървял и разпитвал где когото срещне:
            — Как да съживя вкаменения си приятел?
            Изморил се от пътя и седнал край една гора да си почине. Изведнъж от гъсталака излязъл старец. Царският син попитал и него как да спаси приятеля си. Старецът му отговорил:
            — Какво се чудиш? Спасението му е в твоя дом!
            Не разбрал царският син какво иска да каже старецът. А той продължил:
            — Ти не знаеш, че ти се е родил син, златокъдро момченце. В него е спасението на твоя приятел. Убий го в люлката му, свари го, полей с водата вкаменения си приятел и той ще се съживи!
            Тръгнал обратно царският син и по пътя си мислел: „Дете пак ще си имам, но приятел и брат няма да намеря вече!“ Дошъл си той в къщи и какво да види — златокъдрият му син лежи в люлката си и като месец грее.
            Разказал царският син на жена си какво го бил научил старецът. Съгласила се Елена Прекрасна:
            — Само да съживим нашия Еленко!
            Направили всичко така, както казал старецът. Еленко се размърдал, отворил очи и се съживил.
            Сутринта Елена Прекрасна се приближила до люлката (нали била майка, боляло я сърцето за детето й, макар че се била съгласила да се принесе то в жертва) и й се сторило, че нещо мърда вътре. Дръпнала завеската и какво да види — в люлката лежало живо златокъдрото момченце.
            Зарадвали се всички. Заклали една крава и изпекли на шиш цели петнайсет овена. Четиринайсет дни се гощавали, четиринайсет дни от трапезата не станал.

            Щастието
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че живял някога в една страна богат скотовъдец. Той бил честен, трудолюбив и разумен, никога и никого не огорчавал. Неговите стада от овце и друг добитък пасели по гори и ливади без никакъв надзор и нито звяр, нито човек ги нападал, защото той нямал врагове.
            В същата страна живеел един мързеливец и безделник. Нищичко не захващал, мързяло го дори да се мръдне. Другите работели, а той се излежавал. Преживявал в немотия и току се оплаквал от съдбата си.
            Ето че веднъж го срещнал онзи скотовъдец. Поздравил той сиромаха и го попитал:
            — Как си, как живееш, приятелю?
            — Че моето живот ли е? Едва дишам от глад — захленчил той.
            — Ела с мене — рекъл скотовъдецът, — поработи ми година, помогни на хармана и при гроздобера. Ще ти дам чифт хубави волове, ще си изореш земя и ще я засееш, няма да гладуваш.
            Безделникът си помислил:
            — Хайде де, ще взема да му работя и да се мъча за чифт волове! По-добре да ида и сам да си избера от стадата му, каквото искам. Казват, че пасат без пазач, кой ще ми попречи?
            Речено — сторено.
            Изкачил се в планината, гледа — добитъкът се пръснал из пасбището, а наоколо — ни овчар, ни говедар. Погледал, погледал това богатство и сърцето го заболяло от завист. Тръгнал нататък, но щом се приближил до стадата, изведнъж нещо зазвъняло и всички крави, волове и овце се разтичали: бягат, реват, блеят, струпали се всички на едно място.
            Отишъл там и безделникът. Гледа — посред стадото застанал дребничък човечец, а кравите и овцете се умилкват около него; кой по лицето го близне, кой по ръката, а той ги милва, глади ги по козината.
            Смаял се мързеливецът и попитал:
            — Кой си ти, какъв си, къде беше, откъде се взе изведнъж?
            — Аз съм щастието на стопанина на тези стада — отвърнал човечецът, — само аз единствен пазя всичкия му добитък, никому не позволявам да го докосне!
            — А моето щастие къде е?
            — Твоето щастие се намира в тази и тази планина, под този и този храст — рекъл човечецът.
            — Ще го намеря ли, ако отида там?
            — Защо да не го намериш, ще го намериш!
            Тръгнал мързеливецът. Вървял, колкото вървял, стигнал най-после до посочената планина. Търсил, търсил щастието си, не можал да го намери. Изморил се, легнал отчаян под едно дърво и задрямал.
            Поспал доста време, събудил се, а слънцето вече клоняло към залез. Изведнъж чува — някой пъшка тежко.
            Станал и взел да търси — кой пъшка така?
            По едно време, гледа — под ошмулен, трънлив храст лежи човечец само кожи и кости. Лежи и охка, охка и пъшка.
            — Кой си ти, какъв си, защо се търкаляш тук? — попитал го мързеливецът.
            — Ами че аз съм щастието ти — отвърнал човечецът.
            — Ах, ти, мързеливецо! — ядосал се беднякът. — Какво щастие си ми ти, щом се търкаляш тук и пъшкаш? Аз умирам от глад, а ти се излежаваш и хич не щеш да знаеш за мен!
            — Уважаеми човече — отговорило щастието му, — ти лежиш и спиш, и аз лежа и спя. Ти стоиш без работа, а аз — още повече. Стани, мръдни си ръката, потруди се, и аз ще ти помогна тогава да заживееш охолно.
            Прибрал се сиромахът. Почнал да работи. Старал се, без да щади сили. Отървал се от сиромашията, стъпил на крака, оженил се, създал семейство и заживял весело и щастливо.

            Вкамененият момък
            Живял на този свят един цар. Той дълго време нямал деца и чак на стари години му се родил син. Царят треперел над сина си — да не би някой да го урочаса*, да го погуби. Скрил сина си в една висока кула, там го хранили и поили, никъде не го пускали. Така и растял царският син, затворен.
            [* Да го урочаса — суеверно вярване, че хора с „лош“ поглед, с „лошо“ пожелание могат да причинят зло на някого. Б.пр.]
            Слънцето обикнало младежа. Изгрее ли сутрин, веднага ще озари кулата и ще изпрати първия си лъч право в очите му, за да го събуди. Ставал момъкът, обличал се, умивал се, отивал до прозореца, поглеждал слънцето и широко се прозявал. Мъчно му ставало на слънцето от това, но то обичало младежа и изтърпявало.
            Търпяло, търпяло слънцето тази обида от своя любимец, но най-после се разгневило, блеснало силно с лъчите си и го вкаменило. Денем бил като камък царският син, а нощем се съживявал. Но никой не знаел това.
            Разтъжил се царят, издигнал в гъста, непроходима гора прекрасен храм и сложил там вкаменения си син. Дошла вечерта в храма една девойка, видяла царския син съживен и останала при него през нощта. Заживели те като мъж и жена, но всеки ден на разсъмване девойката си отивала, а той отново се превръщал в камък. Дошло време да им се роди дете. Царският син казал на жена си:
            — Иди при баща ми и го помоли да те прибере, ако ще да е и в някой курник.
            Отишла тя при царя и го помолила. Прибрали я в един празен курник и тя родила там син. Отишъл царският син през нощта, долепил уста до една пролука на вратата и попитал:
            — Как си ти и как е моят син?
            — В слама лежи синът ти, в слама лежа и аз — обадила се жена му.
            С болка на сърце се прибрал царският син.
            Узнал царят, че през нощта е идвал неговият син, и заповядал да пренесат снаха му в най-хубавата стая на двореца и да я сложат на пухено легло с постелки от сърма и коприна. На другата нощ царският син отишъл отново и пошепнал на вратата:
            — Как си ти и как е моят син?
            — В пух лежи твоят син, аз — в сърма и коприна.
            Радостен се прибрал царският син.
            Царят поискал да види сина си и заръчал на снаха си: „Когато дойде мъжът ти, помоли го да влезе и да ти даде вода“.
            На третата нощ царският син отишъл пак пред вратата.
            — Как си ти и как е моят син?
            — В пух лежи твоят син, а аз — в сърма и коприна. Влез и ми подай вода.
            Царският син влязъл. Неговите близки тутакси го заобиколили, взели да го прегръщат и целуват.
            Заварило ги утрото. Царският син отново се вкаменил. Вкаменил се, но не се съживил вече ни денем, ни нощем. Съжалявали, плакали жена му и близките му, но било вече късно!
            А царският внук растял не с дни, а с часове. Веднъж, като си играел на брега на реката, хвърлил камък и счупил стомната на една бабичка. Извърнала се бабичката и му рекла:
            — Да те прокълна, няма да те прокълна, и без това твоят дядо е нещастен. По-добре да беше тръгнал да намериш средство как да помогнеш на баща си.
            Замислило се момчето. Отишло при майка си.
            — Защо си посърнал, синко? — попитала тя.
            — Къде е баща ми? — попитал я той на свой ред. Майката се натъжила.
            — Ето, виждаш ли този камък? Това е твоят баща! — И разказала всичко на сина си.
            Синът рекъл:
            — Ще отида да намеря майката на слънцето, ще й се примоля да ми помогне. — И тръгнал.
            Вървял, вървял, видял в полето орачи. И ралата, и ремъците, и хамутите, всичките им такъми — само от желязо. Впрегнали девет чифта волове, шибат ги, хокат ги, ще уморят добитъка; самите те в пот се обливат, а полза никаква.
            — Здравейте! — поздравило ги момчето.
            — Здравей и ти! Къде си се запътил?
            — Търся майката на слънцето.
            — Защо ти е?
            Момчето им разказало всичко. Орачите му се помолили:
            — Направи ни едно добро, попитай каква е тази поразия, защо се мъчим така — не можем да разорем земята.
            — Добре, ще попитам.
            Вървяло, колкото вървяло, гледа — овчари пасат овце, а овцете едва мърдат, руната им до земята, с мъка ги влачат и всички умират от жега.
            — Здравейте!
            — Здравей и ти! Къде си се запътил?
            — Търся майката на слънцето. Овчарите го помолили:
            — Направи ни едно добро, попитай какво да сторим, нали виждаш, овцете умират.
            — Добре, ще попитам.
            Пренощувало момчето при овчарите, а на сутринта, рано-рано, продължило пътя си.
            Вървяло, вървяло, гледа — пред него елен. Муцуната си еленът заврял в земята, а рогата му чак до небето стигат. Стои и не може да мръдне от мястото си. Момчето го помолило:
            — Нека се изкача по рогата ти до небето!
            — Добре — рекъл еленът, — само че попитай какво да правя, как да се избавя от рогата си, загивам!
            — Добре, ще попитам.
            Изкачило се момчето по рогата на елена и отишло при майката на слънцето.
            — Каква неволя те е довела тук, синко? — попитала тя. Момчето й разправило:
            — Слънцето е вкаменило баща ми, искам да разбера как да му помогна, научи ме!
            — Това не е мъчно, синко — рекла тя, — почакай да се върне синът ми, ще го разпитам.
            Майката на слънцето духнала върху момчето, превърнала го в глава лук и го захвърлила под леглото. Слънцето се прибрало.
            — Сине мой, от сутрин до вечер обикаляш света, а нищо не казваш. Разкажи ми, какво става по земята?
            — Добре, ще ти разкажа, майко. Царят на една страна имаше един-едничък син. Аз обикнах момчето и всяка сутрин, щом изгрея, му изпращах първите си лъчи. А то ставаше, обличаше се и се прозяваше право в лицето ми. Търпях, търпях, жално ми беше да го убия, та затова го превърнах в камък. Да има някой да му занесе водата, с която съм се мил, и да го поръси с нея, тутакси ще оживее. Има и едни орачи на земята. Ралата им и всичките им такъми са от желязо, впрягат девет чифта волове, бият животните, а те едва влачат ралото, къде ще могат земята да изорат? Да има някой да им каже да направят всичко от дърво, само палешникът на ралото да е железен, а такъмите — от ремък или въже, тогава лесно ще изорат. Има и едни овчари. Овцете им едва влачат руната си, от жега ще изпукат. Да има някой да им каже да си направят железни ножици и два пъти в годината да стрижат овцете, ще им послужи и вълната, ще се оправят и разплодят и овцете. Има на земята и един елен. Откак се е родил, рогата му все растат и растат, стигнали са чак до небето. Да има някой да му каже да се напие с майска роса и да тръсне глава, всичките му стари рога ще опадат.
            Момчето чуло всичко. Съмнало се. Слънцето станало, измило се и излязло, а майка му напълнила една стомна с водата, в която то се мило, и я дала на момчето.
            Спуснало се момчето на земята по рогата на елена и го научило:
            — Напий се с майска роса и тръсни глава — всичките ти стари рога ще изпадат!
            Направил еленът, каквото му казали, и се отървал от рогата си.
            Отишло сетне момчето при овчарите и ги научило какво да правят. Те взели железни ножици и остригали овцете — и вълната им влязла в работа, и овцете се оправили.
            Стигнало момчето при орачите и ги научило как да орат. Направили те дървени рала, дървени яреми, въжени такъми и само палешниците оставили железни. Напънали се воловете — цялото поле изорали. И орачите забогатели, и добитъкът се съвзел.
            Донесло момчето в къщи слънчевата вода, напръскало вкаменения си, баща и той се съживил.
            Мор там, пир тук,
            триците там, брашното тук.

            Двете късметлии петачета
            Едно време живял един сиромах. Той бил толкова беден, че жената му и децата му могли само да мечтаят за парче хляб. Станал една сутрин този сиромах, сбогувал се със семейството си и тръгнал да търси работа.
            Дълго време скитал той и все не можел да намери, докато най-сетне се пазарил за двадесет рубли на година да стане слуга на един търговец.
            Търговецът обикнал много своя слуга за неговото трудолюбие и честност. Прослужил сиромахът една година и рекъл:
            — Стана вече година, откак ти работя. Заплати ми, господарю, колкото ми се пада, трябва и за семейството си да помисля, в голяма немотия го оставих.
            Досвидяло му се на търговеца да даде двадесет рубли и рекъл:
            — Какво да ти дам? Двадесет рубли ли, според уговореното, или две късметлии петачета?
            Слугата помислил и отговорил:
            — Дай по-добре две късметлии петачета.
            Търговецът казал:
            — Сега заминавам по търговия, ще ходя и в твоята страна и ще занеса на семейството ти две късметлии петачета.
            Съгласил се сиромахът и останал да работи още една година. Търговецът заминал. По едно време, гледа — в един град продават котка.
            — Котка за две петачета! — викали продавачите. — Котка за две.
            Решил търговецът да купи котката с двете късметлии петачета. Купил я и продължил пътя си. Пристигнал в друг град. Гледа, щом сложат хората богата трапеза, отрупана с отбор ястия, веднага изскачат огромни плъхове, нахвърлят се върху трапезата и унищожават всичкото ядене. Гонят ги хората, удрят ги и с пръчки, и с тояги — напразно, не могат да излязат наглава с тях.
            Взел търговецът, че пуснал своята котка. Хвърлила се тя върху плъховете и ги издушила до един.
            Зачудил се много царят на този град — той никога не бил виждал котка — и взел да моли търговеца да му даде котката.
            Търговецът не се съгласявал:
            — Не мога — рекъл той, — котката е чужда, не е моя!
            Но не, царят не го оставял на мира:
            — Ще ТИ дам, каквото поискаш, купи на стопанина й друга котка, само ми остави тази!
            Придумали най-после търговеца, дали му за котката безброй бисери и скъпоценни камъни, натоварили всичко това на мулета и камили и го изпратили.
            Занесъл търговецът цялото това богатство на жената на слугата си и й рекъл:
            — Изпраща ти го твоят мъж.
            Не му повярвали нито жената, ни децата на сиромаха; какво е това нещо, да не е сън?
            Върнал се у дома търговецът и казал на сиромаха:
            — Видях близките ти, всички са живи и здрави — но дума не продумал, че им занесъл такова богатство.
            Изминала се и втората година. Сиромахът пак помолил да му се плати, но търговецът не искал да се лиши от такъв честен и добър работник и му рекъл:
            — Какво да ти дам? Двадесет рубли ли, според уговорката, или две късметлии петачета?
            Помислил, помислил слугата и отговорил:
            — Дай ми две късметлии петачета!
            Заминал отново търговецът по работа и взел със себе си двете петачета на своя слуга, за да ги даде на семейството му — увил ги отделно в една хартийка.
            Пристигнал той в един град, гледа — продават огледало и викат:
            — Огледало за две петачета! Огледало за две петачета!
            Купил търговецът това огледало за двете петачета на своя слуга и продължил пътя си. Пристигнал в друг град, а там живеел царят.
            Царят тъкмо се женел. Поканили и търговеца на сватбата, като богат и знатен човек. Отишъл той, гледа — облекли, пременили царя, поднесли му леген с вода и царят се оглежда в него като в огледало.
            Видял това търговецът, донесъл на царя огледалото и му го подал.
            Царят се слисал:
            — Какво е това? — Той не знаел, че на света има огледала.
            Взел царят да моли търговеца: дай ми, та дай ми това огледало, поискай ми, каквото щеш за него!
            Търговецът му дал огледалото, а царят го надарил с разни стоки и безчет добитък.
            Закарал търговецът цялото това богатство на жената на своя слуга, привършил работите си, върнал се в къщи и рекъл на сиромаха:
            — Ходих при домашните ти, всички са живи и здрави. Предадох онова, което си изпратил.
            Само че пак не казал какво богатство им занесъл.
            Изминала се и трета година. Решил вече сиромахът да се върне в къщи при семейството си и помолил господаря си да му плати. А търговецът пак го попитал:
            — Какво да ти дам? Двадесет рубли ли, според уговореното, или две късметлии петачета?
            — Две късметлии петачета — отговорил сиромахът. Зарадвал се търговецът и рекъл:
            — Добре, върви си. Аз ще те науча на три неща, които ще ти послужат в живота, и ще ме запомниш с добро. Първото е: когато вървиш по пътя, каквото и да намериш, вземи го, занеси го в къщи и го зарови пред прага. Второто е: който и да те попита за нещо — откъде е то, не казвай, че знаеш; и третото е — не откривай пред никого сърцето си!
            Изпратил търговецът слугата си, надарил го богато и на прощаване му казал:
            — Стигне ли те беда, обади ми се, ще ти помогна.
            Мъчно му било дори на сиромаха да напусне господаря си, но много му се искало да види близките си. Сбогувал се и тръгнал.
            Вървял, вървял, по едно време, какво да види — на пътя се търкаля нещо шарено. Не го вдигнал, забравил какво му казал добрият търговец, но като отминал, спомнил си, върнал се и го вдигнал. А то било змийска опашка. Сложил я той в пазвата си и продължил пътя си. Стигнал до своя двор, но не познал къщата си — пред него се издигал цял дворец. Заровил сиромахът змийската опашка пред външния праг, влязъл вътре и попитал:
            — Какво се е случило, откъде е всичкото това богатство? Разказали му, че търговецът им го е донесъл.
            Разбрал тогава сиромахът, че търговецът нарочно го е питал какво иска за своя труд и че не само две петачета е носил на семейството му; разбрал, но нищо не казал на близките си.
            А те не можели да му се нарадват: наобиколили го, запрегръщали го и го зацелували, разпитали го как е прекарал тези три години в чуждата земя.
            Станали на другата сутрин и що да видят — само за една нощ израснала пред самия им праг висока топола, цялата отрупана с бисер и скъпоценни камъни. Откъснали няколко, а на мястото им се появили нови.
            Жената попитала мъжа си:
            — Какво е това? Откъде се взе?
            Нищо не казал мъжът, скрил как и от какво е израснала пред прага им тази топола.
            А в същия град живеел един княз. Той му завидял много: как така един сиромах, доскоро слуга, да забогатее толкова, че да се облича по-добре от всички в града, да носи сребърен пояс, какъвто няма никой, и всички все него да гледат и за него да приказват!
            Решил князът, каквото и да стане, но да напакости на този честен и добър човек. Устроил разкошен пир, поканил гости, а на слугите си заповядал:
            — Не слагайте нито един нож на трапезата!
            Насядали всички гости да ядат и да пият, поднесли им различни блюда, варени и печени, но колкото и да търсили, не видели нито един нож на трапезата. От всички страни се разнесли гласове:
            „Нож, нож донесете!“
            Никой не донесъл нож.
            Станал тогава някогашният сиромах, извадил кинжала си и го подал — на стопанина. Князът взел в ръце кинжала, погледнал го и рекъл:
            — Какво е това? Кой ти е дал този кинжал? Това е кинжалът на баща ми, кога си го откраднал?
            Засрамил князът някогашния сиромах, опозорил го пред всички гости. Само че онзи не простил обидата. Запрепирали се двамата и решили спора си така: ако князът разбере от какво и как е израснала чудната топола — и кинжалът ще стане негов, и всичко, на което сложи три пъти ръка, ще е негово; не разбере ли — и кинжалът, и цялото богатство ще остане на сиромаха.
            Сговорили се, определили срок: и ден, и час — за всичко се споразумели. А сиромахът останал в двореца.
            Подкупил князът една стара магьосница и я изпратил при жената на този честен човек да узнае от какво е израснала тополата. Подучил я какво да говори — и й обещал щедри дарове.
            Отишла магьосницата в това щастливо семейство, поздравила стопанката със сладки думи, заумилквала й се и почнала да я разпитва — от какво и как се е появила тополата.
            Замаяла й се главата на стопанката от сладките думи на магьосницата и обещала да разбере всичко от мъжа си.
            През нощта, когато другите заспали, жената почнала да разпитва мъжа си:
            — Ако ме обичаш, кажи ми, как е поникнала тази топола?
            — Остави ме, жено, не ми е до приказки сега, пък и защо ти е да знаеш? Това не е твоя работа! — рекъл мъжът й.
            — Как да не е моя работа? Аз жена ли съм ти, или не, та не искаш и да говориш с мене. Да не съм ти враг, та нямаш и капчица вяра в мен?
            Разсърдила се жената на мъжа си, взела да се кара с него и стигнало дотам, че го придумала да й разкаже как е станало всичко. Зарадвала се жената, почнала да милва мъжа си:
            — Колко си добър и мил, ето на, такъв мъж обичам!
            Отишла й пак на гости старата магьосница. Заприказвала сладко-сладко, започнала да се подмилква на стопанката и да я разпитва за тополата.
            Разказала й жената всичко, което узнала от мъжа си. Зарадвала се магьосницата и побързала да отиде при княза, да му каже, че е успяла, и да получи обещаната награда.
            Научил всичко князът, зарадвал се; не може да дочака кога ще получи цялото богатство на някогашния сиромах. Обещал дори на хитрата магьосница да й позволи да обере веднъж чудната топола.
            А предишният слуга изпратил да кажат на господаря му каква беда го е постигнала. Търговецът се приготвил завчас и му се притекъл бързо на помощ.
            Научил се князът, че търговецът е пристигнал, поканил го в двореца и го настанил в отделна стая, за да не може да помогне на предишния си слуга. Само че търговецът надхитрил княза и не дал да сторят зло на човека, който така честно му служил три години. Взел една котка, замилвал я и заговорил високо, та да може някогашният му слуга да го чуе от съседната стая:
            — Писанке, аз не ти ли казах да не откриваш никому сърцето си? Слушай сега и запомняй: утре, когато князът те попита откъде имаш кинжала, ти му кажи: „Разбойници убиха баща ми в гората и оставиха забит в сърцето му този кинжал. И ако кинжалът е твой, тогава ясно е, че ти си убиецът на моя баща!“ Писанке, щом тръгне князът по стълбата на твоя дом и сложи три пъти ръка на перилата й, ти го бутни, срежи бързо трите стъпала заедно с перилата, хвърли му ги и извикай: „Ето това, на което три пъти сложи ръка, повече нищо не ти се пада!“ Чу ли, писанке, разбра ли?
            Слушал бившият слуга търговеца и запомнял всичко.
            Настъпило уреченото утро. Отишъл князът в определеното време в двора на някогашния слуга. Отишли заедно с него и множество хора — похвалил се бил вече князът на всички, че ще накара онзи сиромах да му даде цялото си накрадено богатство. Взел в ръце скъпия кинжал и заговорил:
            — Слушайте всички! Нека той каже откъде има кинжала на моя баща, ако не го е откраднал!
            Някогашният сиромах не му дал и да се доизкаже.
            — Разбойници убиха баща ми в гората и оставиха забит в сърцето му този кинжал. И щом кинжалът е твой, тогава е ясно, че ти си убиецът на моя баща!
            Зашумели, заприказвали всички в един глас, спомнили си, че наистина баща му е убит от разбойници.
            Разбрал князът, че работата му отива на зле и губи, спуснал се към дома на някогашния сиромах, затичал се но стълбата и извикал:
            — Това е мой дом, според уговореното никой не може да ми го отнеме!
            Някогашният сиромах блъснал княза, срязал в миг трите стъпала, хвърлил му ги и рекъл:
            — Ето ти трите стъпала, до които се докосна, повече нищо не заслужаваш!
            Паднал князът, гледа — само трите стъпала му останали. Наобиколили го хората, взели да му се заканват и да го проклинат, дето обвинил в кражба невинен човек и се опитал да го опозори пред всички, а отгоре на това намислил и цялото му богатство да присвои. Изплашил се князът, изгубил ума и дума от срам и страх, забравил и тополата, и цялото богатство, чудел се само как да се махне оттам. Отнели му кинжала и го върнали на стопанина му.
            А князът, едва жив от срам, хукнал да бяга към къщи. Бягал, без да се обръща назад.

            Датуа и Петрикела
            Истина ли е, или не — никой не знае, но казват, че в старо време живеели двама селяни. Единият се наричал Датуа, а другият Петрикела. И двамата били големи хитреци.
            Веднъж Датуа взел един чувал, натъпкал го добре с мъх, сложил отгоре малко вълна и тръгнал към пазара. Когато се изкачил по хълма, срещнал Петрикела. На гърба на Петрикела също имало голям чувал, натъпкан с орехови черупки. Черупките били покрити само отгоре с истински орехи.
            — Здравей! — извикал Датуа.
            — Здравей! — отвърнал Петрикела.
            — Откъде идваш и накъде отиваш?
            — Че ето на, нося на пазара орехи за продан. А и ти ми кажи — откъде идваш?
            — Аз, братко, нося вълна за продан. Само че ей сега ми дойде на ума една хубава мисъл. Каква полза ще имаме, ако замъкнем нашия товар по този труден път до пазара? Само дето ще си късаме обувките насам-нататък. По-добре хайде да си разменим чувалите: ти ще вземеш да продадеш вълната по вашите места, а на мене ми дай орехите и аз ще се върна обратно и ще ги продам.
            — Хубаво си го измислил! Глупаво е да се мъкнем по този труден път чак до пазара. По-добре да се върнем обратно. На, вземи моите орехи, а вместо тях ми дай своя чувал с вълна.
            И така, без да подозират нищо, двамата хитреци си разменили чувалите и всеки се запътил към дома си.
            Повървели малко всеки по своя път и когато престанали да се виждат един друг, спрели се и всеки от тях бързо разтворил своя чувал. Гледат — измамили се взаимно.
            Поядосали се, помърморили, но нямало що да сторят — продължили пътя си.
            Не се минало много и двамата хитреци пак се срещнали. Поздравили се и Датуа казал на Петрикела:
            — Мислех, че само аз съм такъв хитрец, но излиза, че и ти, братко, не падаш по-долу!
            — Виж го ти! Та какво има тук за чудене, братко? Ако ти умееш да хитруваш, защо и аз да не умея?
            — Е, тогава хайде да се побратимим!
            — Хайде!
            — И двамата сме без пари, няма с какво да търгуваме, най-добре да отидем да се пазарим заедно при някой богаташ.
            — Нека бъде тъй, както казваш!
            Почнали хитреците да си търсят място.
            Обикаляли, обикаляли, най-после чули, че някаква стара жена търси двама работници. Отишли при старицата и почнали да я разпитват каква ще бъде работата им и колко ще им плаща.
            Старицата рекла:
            — Аз имам една крава и тази къща. Единият от вас ще трябва да изкарва кравата на паша със свирка и дайре, тъй като моята крава обича да играе под звуците на музика. А другият трябва да работи в къщи: да мие пода, да чисти къщата и да изнася боклука някъде по-далеч. За всичко това ще ви храня и ще ви плащам и пари. Ако сте съгласни, постъпвайте при мене.
            — Защо да не сме съгласни? Съгласни сме! — отговорили Датуа и Петрикела в един глас.
            На другия ден Петрикела останал да работи в къщи. А Датуа взел хляб, дайре и свирка и изкарал кравата на паша.
            Петрикела измел криво-ляво навсякъде, изчистил, събрал боклука на един куп, но го домързяло да го изнесе далеч от къщи и решил да го изхвърли в съседния двор.
            Тъкмо започнал да хвърля боклука, стопаните на този двор се спуснали върху му и го набили здравата, като все повтаряли:
            — Да не си посмял друг път да хвърляш своя боклук в нашия двор. Да не си посмял!
            Върнал се в къщи Петрикела целият в синини и се тръшнал в обора.
            „Ех — помислил си той, — май че не бива да се изхвърля боклукът в двора на съседите!“
            А Датуа хитрецът също си изпатил: още не излязла на пасището, кравата почнала да тича и да скача насам-нататък из ливадата и препускала така чак до вечерта, без да си починат краката й. Но и краката на Датуа не си починали: тичал след кравата, надувал свирката, удрял с всичка сила дайрето…
            Чак късно вечерта кравата спряла да тича и да скача и тръгнала към къщи. Вързал се с нея и Датуа. Той бил така изморен от бягането, че и храната му пресядала. Влязъл в обора и попитал Петрикела:
            — Какво ти е, братко, да не си болен?
            — Защо мислиш, че съм болен?
            — А защо лежиш?
            — Ами че изметох и къщата, и обора, а боклука изхвърлих в двора на съседите. А съседите щом ме видяха, поканиха ме на гости, сложиха трапеза и ме нагостиха славно. Такова угощение беше, че дори се изморих, а от виното малко ми се замая главата. А сега ти ми разкажи как прекара деня.
            — Също така добре. Отидох на полето, взех да удрям дайрето, да надувам свирката. Че като почна оная ми ти крава да танцува лезгинка*! Цяла тълпа мъже и жени се събра наоколо да се весели с нас. Представи си — върнах хляба обратно в къщи, забравих и да ям!
            [* Лезгинка — кавказки танц.]
            — Щом е така, братко, утре аз ще отида да паса кравата, а ти ще погостуваш и ще попируваш у съседите ни!
            — Нека бъде тъй, както казваш, не искам да те обиждам с отказа си — рекъл Датуа.
            На другия ден Петрикела изпатил същото, както и Датуа: кравата го накарала да тича цял ден без почивка. А Датуа получил същото, каквото и Петрикела: съседите го набили така, че той едва се домъкнал до обора.
            През нощта те си признали лъжите и почнали да се съветват.
            — Ако не избягаме оттук — казали те, — ще умрем от глад или от побои.
            Решили Датуа и Петрикела незабавно да избягат. Но лошото било това, че вечер старицата сама залоствала здраво вратата на обора отвън и било невъзможно да излязат. Петрикела рекъл:
            — Ето какво ще сторим: ще приберем дрехите си в един чувал. Единият от нас ще подложи гръб на другия и ще му помогне да се измъкне през дупката на тавана върху покрива на обора. Оттам може да спусне въже и да изтегли чувала с дрехите и този, който остане долу.
            — Чудесно си го измислил! — одобрил Датуа. — Аз съм по-силен и много лесно мога да измъкна от обора и чувала с дрехите ни, и тебе.
            Петрикела тозчас подложил гръб и Датуа се изкатерил на покрива. Тогава Петрикела прибрал в чувала дрехите, вмъкнал се и сам той в него и извикал към покрива:
            — Ей, приятелю! Издърпай вещите и спусни обратно въжето! Датуа издърпал горе чувала, метнал го на гръб и се спуснал да бяга, без да го е грижа за приятеля му.
            Бягал, колкото бягал, изморил се, рекъл да си почине и хвърлил чувала върху камъните.
            — По-полека, да те вземат дяволите! Знаеш ли как ме заболя? — извикал Петрикела и се измъкнал от чувала.
            — Теб да те вземат дяволите! А ти знаеш ли как ме заболя кръстът от тежестта?
            — Е, че какво съм крив аз? Ако не бяхме се мамили взаимно, нямаше сега нищо да ни боли — рекъл Петрикела.

            Бисерни сълзи
            Било ли е, или не е — не знам, но казват, че едно време имало двама братя. И двамата били женени, но единият имал деца, а другият нямал. Живеели си те заедно в мир и съгласие.
            Но ето че децата на по-малкия брат отраснали и жената казала на мъжа си:
            — Трябва да се разделим с брат ти. Стари са вече и той, и жена му. Каква полза имаме от тях?
            Мъжът се разсърдил:
            — Какво говориш, жено, може ли такова нещо! Къде да идат старците? Докато бяха млади, работеха като волове за нас и нашите деца, а сега, като остаряха и изнемощяха, да ги изгоним ли?
            Ала жена му не се вразумявала:
            — Ако не се разделиш с брат си, ще отида да се хвърля в реката, ще свърша със себе си! — заплашила го тя.
            Нямало какво да прави мъжът, отишъл и казал всичко на брат си. Натъжил се по-големият брат и рекъл:
            — Защо ще ме пъдиш на стари години? Аз и без това вече съм на прага на смъртта. Брат съм ти все пак, грях ще ти се пише. Няма да те подядем — моят дял може да изхрани не само мене и бабичката, но и цяло семейство. Деца нямам, в гроба ли ще отнеса имота си? Пак на твоите деца ще остане!…
            — Какво да правя? — отвърнал по-малкият брат. — И аз не искам да се разделям с тебе, но жената не ме оставя на мира, заплашва, че ще посегне на живота си.
            Какво можел да стори бездетният брат? Отишъл той и разказал всичко на жена си, и още на другия ден двамата напуснали къщата. Не взели нищо със себе си — тръгнали с празни ръце.
            Вървели, вървели и стигнали до една гора. Взели да дирят подслон в гората. Бродили два дни из нея и на третия намерили една стара изоставена къщичка. Влезли вътре; стопани нямало, а жито и вино — колкото щеш, можело да им стигне за много години.
            — Изглежда, че това е змейов имот. Ще си дойде змеят и ще ни изяде — поне ще ни избави от мъките — рекли старците и заживели в къщичката.
            Живели те така месец-два. Времето течало. Минали се много месеци, а никакъв стопанин не се явявал.
            Живеели си старците мирно и тихо на новото място, само понякога им домъчнявало:
            — Ще умрем, а кой ще ни затвори очите, кой ще ни зарови? Минало се още време и бабичката разбрала, че ще имат дете. Зарадвали се старците и зачакали.
            Дошло време, родило им се момиченце, и то какво момиченце! Засмее ли се, толкова рози и теменуги зацъфтявали наоколо, че и умиращ оздравявал от тяхната прелест и от аромата им; заплаче ли — от очите му се ронели бисерни сълзи.
            От това и преживявали. Заплаче детето, заронят се бисери, а старецът ги събере, продаде ги и купи всичко, каквото им трябва.
            Живеели си тримата щастливо и охолно. Бащата и замък построил на дъщеря си.
            Минало се време. Пораснало момиченцето и станало такава красавица, че който само я погледне, забравял всичко на света.
            Един ден царският син отишъл на лов в тази гора. Цял ден скитал той със своите съветници и ловци, но успял да убие само един фазан.
            Вечерта казал на ловците:
            — Идете и изпечете някъде този фазан. Ще пренощуваме тук, а утре пак ще тръгнем на лов. Няма да се върнем в двореца само с един фазан я!
            Взел един от ловците фазана и тръгнал да търси къде да го изпече. Стигнал до къщата на стареца и влязъл вътре. Посрещнал го старецът, както подобава, нагостил го.
            Гостът казал:
            — Аз съм слуга на царския син и трябва да изпека ей този фазан.
            Поискал старецът той да изпече фазана, но ловецът не му го дал.
            — Аз сам трябва да го приготвя за господаря — рекъл той.
            Наклали огън, ловецът набучил фазана на шиш и почнал да го пече. Точно в това време влязла дъщерята на стареца. Видял я ловецът и се загледал в нея — очите си не можел да откъсне! И птицата изгоряла на жаравата.
            Какво можел да направи ловецът? Станал и занесъл изгорялата птица. Погледнал я царският син и попитал:
            — Защо си изгорил така фазана?
            — Виновен съм, господарю отвърнал ловецът. — Там един старец така хубаво ме посрещна, покани и вас на гости. Искаше дори и фазана да даде на домашните си да го изпекат, но аз не му позволих — реших, че сам трябва да ви го приготвя. А докато фазанът се печеше, влезе дъщерята на стареца — такава чудна хубавица, да гледаш, да й се ненагледаш! Зазяпах се в нея и изгорих птицата.
            Отишъл царският син с цялата си свита на гости у стареца.
            Зарадвал се старецът, посрещнал гостите с големи почести.
            Сложил на трапезата всичко, което имал в къщи. А когато сядали да вечерят, взел кана с вода и почнал да обикаля гостите, за да им полее да си измият ръцете. Приближил се до царския син, а той му отказал:
            — Няма да позволя на стар човек да ми полива. В къщи сигурно имате някой по-млад — нека той ми полее.
            Взела тогава каната жената на стареца и изредила гостите, но царският син и на нея не позволил.
            Той искал дъщерята на стареца да му полее. Извикали старците дъщеря си.
            Влязла девойката с кана в ръка, а царският син, щом я погледнал, и примрял, изгубил съзнание. Засмяла се девойката и наоколо се посипали рози и теменуги. От техния аромат момъкът се свестил. Всички насядали около трапезата.
            Когато се навечеряли, момъкът замолил стареца да му даде дъщеря си за жена.
            Старецът рекъл:
            — Господарю, не заслужаваме тази чест, но щом волята ви е такава, можем ли да искаме по-добър зет.
            Зарадвал се царският син. Още същата нощ той се сгодил за красавицата, а на сутринта заминал при родителите си с радостната вест.
            — Щом ти е по сърце, то и ние няма да ти пречим — съгласили се родителите му.
            Личният прислужник на царя бил много лош. А той имал грозна дъщеря — черна като циганка. Намислил този лош слуга на всяка цена да омъжи дъщеря си за царския син.
            Поискал той сам да отиде и да доведе годеницата. Когато сядал в царската каляска, скрил отзад и своята черна като гарван дъщеря и я откарал със себе си.
            Пристигнали те, взели годеницата и тръгнали обратно. Царският слуга взел със себе си и две стомнички вода. Дал той на годеницата да яде солена храна по пътя и девойката страшно ожадняла.
            — Дайте ми поне капка водица — помолила се тя.
            — Откъде да взема вода в тази гъста гора? — отговорил слугата.
            — Дайте ми вода, а аз ще ви дам, каквото поискате — продължавала да се моли девойката.
            — Ще ти намеря вода само ако ми дадеш едното си око — казал слугата.
            — Вземете ми окото, само ми дайте да се напия — съгласила се девойката.
            Дал й той едната стомничка, извадил й едното око и го скрил.
            Изпила девойката до дъно цялата стомничка, но не утолила жаждата си и пак почнала да моли за вода.
            Дал й слугата и другата стомничка и й извадил второто око. След това казал на слугите, които яздели отстрани:
            — Годеницата е уморена, трябва да си почине. Вие вървете напред, не се спирайте.
            Те заминали напред, а лошият слуга спрял каляската, извел сляпата девойка, домъкнал я до едно дърво и съблякъл цялата й премяна. Нагиздил после своята черна дъщеря като невеста, настанил я в каляската и потеглил към двореца.
            А царският син бил вдигнал богата сватба. Поканил той много гости и чакал с нетърпение своята красавица невеста.
            Ала какво било учудването му, когато вместо неговата красавица невеста от каляската слязла грозна-грозница, урод невиждан. И нямало ни рози, нито теменуги, нито бисери.
            — Кой е сменил моята красавица с този изрод, с това грозно и черно като гарван момиче? Къде е моята хубавица, какво си сторил с нея?! — викнал ядосано царският син на бащиния си слуга.
            — Господарю — отвърнал слугата, — това е същата девойка. Само че тя толкова много плака, когато се прощаваше с близките си, че лицето й погрозня от сълзите. Ще се успокои и ще стане пак същата.
            Не му повярвал царският син. Не можел да търпи при себе си грозницата.
            Заживели те така — мъжът отделно, жената отделно.
            А сляпата девойка останала сама в гората. Стояла си тя под онова дърво, под което я оставил слугата, когато я извел от каляската, и плачела, та сърцето й се късало. Бисерни сълзи се ронели от очите й. Ронели се, ронели се, докато я засипали чак до раменете. Закрили бисерите голата девойка.
            Близо до гората, където така отчаяно плачела девойката, имало град. В него живеел един беден старец, който си имал само едно магаренце. Сутринта отивал старецът с магаренцето в гората, събирал сухи дърва и съчки, натоварвал ги на магаренцето и ги занасял в града. Там ги продавал, а парите раздавал на просяците. По пладне пак отивал, донасял още дърва, продавал и тях, а парите внасял в храма за бедните. Надвечер отивал за трети път да събере дърва, закарвал ги в града и ги продавал, но парите изхарчвал вече за себе си и за своята бабичка. Така преживявали добрите старци.
            Веднъж старецът отишъл, както винаги, в гората и пуснал магаренцето си да попасе, а сам започнал да кърши сухи клони. Събрал достатъчно, свързал ги, потърсил магаренцето, но него го нямало.
            Тръгнал старецът из гората да го търси. Изведнъж, гледа — стои магаренцето пред купчина бисери, а в бисерите — заровена до раменете девойка.
            Ядосал се старецът на магарето, почнал да го пъди, а девойката му казала:
            — Който и да си ти, човече, бъди ми брат или баща, спаси ме, изрови ме от тоя куп бисери.
            Освободил я старецът и я завел у дома си. После се върнал, събрал бисерите и ги натоварил на магаренцето.
            Забогатял старецът. Облякъл, обул девойката, издигнал разкошна къща и й отредил най-хубавата стая.
            Седяла веднъж девойката в стаята си и изведнъж чула шум: на двора квачката нещо се разсърдила на едно от пиленцата си и го клъвнала. Записукало пиленцето, дотичал петелът и взел да ругае квачката:
            — Защо обиждаш детето ми?
            Чула това девойката и се разсмяла. От устата й се посипали рози и теменуги — всичко наоколо цъфнало.
            Влязъл старецът и се смаял — отде са се взели толкова цветя, сякаш изведнъж градината се е разцъфтяла?
            Девойката му казала:
            — Татко, занеси тези рози и теменуги в града, дето живее царят. Занеси ги, но не ги продавай, колкото и пари да ти предлагат. Намери слугата на царя. Той ще поиска да купи розите и теменугите, а ти му кажи: „Аз не ги продавам за пари, а ги меня за очи“. Ако ти даде очи, дай му цветята, а очите донеси на мене.
            Старецът занесъл цветята в града. Дълго обикалял той, но на никого не продал цветята, макар че мнозина искали да ги купят. Намерил най-после и царския слуга.
            Решил слугата да купи цветята, за да ги пръсне около своята грозна дъщеря и да покаже с това, че ето на, пак рози и теменуги цъфтят около невестата.
            — Продай ми тези рози и теменуги, старче — рекъл той. А старецът му отвърнал:
            — Аз не ги продавам, меня ги само срещу очи.
            Дал царският слуга едното око на стареца, взел цветята и ги занесъл в двореца. Пръснал ги той около своята черна дъщеря, но и това не помогнало — царският син дори не се приближил до грозницата.
            А в това време старецът занесъл окото на красавицата и тя го поставила на мястото му. После разтворила един бисер в сок от своите рози и теменуги, промила окото и то прогледнало.
            Започнала да вижда с едното си око красавицата, но с другото била все още сляпа. Как да си върне и него?
            Приготвила си тя ковчег и казала на стареца:
            — Виждаш ли тази огърлица на шията ми? Аз ще умра, щом ми я снемеш, но ти я вземи и я замени срещу другото ми око. Постави го на мястото му, после ме сложи в ковчега, занеси ме там, дето ме намери, и ме остави.
            Направил старецът така, както го научила девойката: отишъл при царския слуга, сменил огърлицата за другото око на девойката, донесъл й го и го поставил на мястото му. Взел после умрялата девойка, сложил я в ковчега и с плач я отнесъл на онова място, дето за пръв път я бил видял заровена в бисерите.
            Там на красавицата й се родил син. Лежало момченцето в ковчега до майка си, ставало само да посуче мляко и отново лягало.
            А царският син тъгувал за невестата си и не се доближавал до грозната дъщеря на бащиния си слуга.
            Веднъж той отишъл на лов, за да се разсее малко. Навлязъл в гората; подплашил една кошута и тя побягнала. Изпратил стрела след нея, но не я улучил. Спуснал се да я гони.
            Бягала, бягала кошутата, а момъкът след нея.
            Изведнъж кошутата рипнала, прескочила един ковчег и изчезнала. Приближил се царският син и какво да види — в ковчега лежи красавица. Навел се той над нея и познал любимата си.
            А тя лежала мъртва, също като заспала. Прегръщал я царският син, плакал, проливал сълзи, но какво помагат сълзите?
            Наплакал се той, успокоил се малко, взел сина си, който лежал в ковчега до майката, и го отвел в двореца.
            Видяла детето грозната дъщеря на царския слуга, взела го на ръце и почнала да го милва и да играе с него, за да привлече към себе си царския син.
            Прегърнала го тя, а момченцето хванало огърлицата, почнало да я дърпа и да плаче.
            Ядосал се царският син и казал на грозницата:
            — Дай му каквото иска, не дразни детето!
            Снела тя огърлицата от шията си и я дала на момченцето. А то, като я получило, още по-силно заплакало и се задърпало към майка си в гората.
            Взел царският син детето, сложил го пред себе си на коня и препуснал към гората. Щом видяло майка си, момченцето се успокоило, усмихнало се и замахнало с ръчички.
            Сложил го царският син до майка му и зачакал да види какво ще прави то. Момченцето припълзяло, прегърнало майка си и турило на шията й огърлицата. Изведнъж красавицата се съживила, отворила очи и се надигнала от ковчега.
            Царският син толкова се зарадвал, че просто не знаел какво да прави от радост.
            Качил той на коня красавицата и детето и полетял към двореца. Пристигнал и още отдалеч извикал:
            — Ето моята жена и синът ми!
            Излезли да го посрещнат царят и царицата и се спуснали да прегръщат и целуват снахата.
            Влязла тя в двореца, спомнила си всичко, що е преживяла, и се разплакала. От очите й закапали сълзи-бисери и се посипали по пода.
            Видяла красавицата след това черната дъщеря на царския слуга и я досмешало. Засмяла се и разцъфтели наоколо й рози и теменуги.
            Злия слуга и неговата дъщеря завързали за опашките на два коня и ги разчекнали, а царският син заживял щастливо със своята красавица.

            Да, не, никога
            Живял някога един цар. Той държал при себе си ловец. Веднъж ловецът отишъл на лов. Ходил, ходил, обикалял, но нищо не убил. Решил вече да се връща, когато видял на едно дърво птица. Прицелил се, пуснал стрела и свалил птицата от дървото. Взел я той и я пъхнал в пазвата си. Изведнъж птицата се превърнала в прекрасна девойка; смаял се ловецът, когато видял до себе си девойката.
            — Кой си ти? — попитал я той.
            — Аз съм птицата, която улучи — отвърнала девойката.
            — Тогава ти трябва да станеш моя жена!
            — Добре — съгласила се девойката. — Само че не ме отвеждай при царя, защото той ще ме отнеме от тебе. Ако пък непременно искаш да ме заведеш, аз ето какво ще направя: преди да се явим пред царя, ще се превърна в грозница. Тогава той ще изгони и двама ни и ние ще заживеем в твоя дом.
            Съгласил се ловецът и те отишли при царя. Когато видял грозната девойка, царят казал:
            — Кой можа да ти я натрапи, за какво ти е?
            — Взех я за жена — отвърнал ловецът.
            Не се харесало това на царя и той изгонил ловеца и грозната му жена, но щом се отдалечила от двореца, тя се превърнала пак в красавица.
            Заживял ловецът мирно и щастливо с младата си жена.
            Минало се доста време. Научил се царят, че ловецът има жена красавица, извикал го и му казал:
            — Или ми дай жена си, или ми намери „да, не, никога“!
            Навел глава ловецът и тъжен се завърнал в къщи. Разказал на жена си какво му бил заповядал царят.
            Изслушала го жена му и му рекла:
            — Иди при онова дърво, на което бях кацнала. Свий венец от клоните му и го сложи пред себе си. Той ще те заведе там, където трябва.
            Ловецът отишъл при дървото, свил от клоните му венец и го сложил на земята. Венецът литнал напред и ловецът забързал след него. Завел го венецът в подземното царство. Ловецът намерил там бащата на царя е му казал:
            — Твоят син ме изпрати да търся „да, не, никога“. Научи ме какво да правя.
            Бащата на царя му отговорил:
            — Върви все така направо; като стигнеш морето, премини на другия му бряг. Там ще видиш една къща. Попитай стопанина на тази къща и той ще те научи как да намериш „да, не, никога“.
            Вървял, вървял ловецът и стигнал до морето. Седнал върху венеца, преплавал морето и излязъл на другия му бряг. Намерил къщата, приближил се до нея и видял, че вътре гори огън, а не се вижда никакъв човек.
            Влязъл той в къщата, скрил се и зачакал.
            Дошли след малко трима души и единият извикал:
            — Ей, слуга, слагай масата!
            Появил се изневиделица слуга и сложил масата.
            — Дай ни сега нещо да хапнем и пийнем!
            Слугата изпълнил всичко. Хапнали и пийнали тримата и си отишли. Ловецът си помислил: „Да става, каквото ще, но и аз ще поискам от този слуга ядене!“
            — Ей, слуга, сложи масата! — извикал той.
            Изпълнил слугата заповедта, наредил на нея ястия и пития. Ловецът го поканил да седне с него. Седнали двамата и почнали да ядат и пият. От една чаша пиел ловецът, от другата — слугата. Нахранили се добре. Решил ловецът да си върви, предложил и на слугата да тръгне с него.
            Съгласил се той и двамата тръгнали на път. Вървели, вървели, срещнали един човек с тояга в ръце. Попитали го защо му е тази тояга.
            — Искам да я продам — отвърнал той.
            — За какво може да послужи тя?
            — Ако й кажеш: „Убий този човек!“ — ще го убие, ако й кажеш „Набий!“ — ще го набие.
            Ловецът купил тоягата и се запътил право при своя цар. Пристигнал той и се явил с тоягата пред него. Царят го попитал:
            — Е, донесе ли „да, не, никога“?
            — Донесох — отвърнал ловецът.
            — Покажи!
            Ловецът казал на тоягата:
            — Хайде, тояжке, удряй царя! За убиване — не го убивай, но го набий така, че цял живот да помни!
            Че като се развъртяла оная ми ти тояга! Удряла, удряла царя, всичките му кости изпотрошила. Ловецът попитал:
            — Стига ли ти?
            — Да!
            — Искаш ли още?
            — Не!
            — Ще ми вземеш ли жената?
            — Никога!
            Спряла се тоягата.
            — Юнак си ти и смело постъпи с мене! Бъди щастлив с твоята жена! — продумал царят.
            Надарил той богато ловеца и го пуснал да си върви. Върнал се ловецът при младата си жена, разказал й всичко, що му се било случило, и двамата пак заживели щастливо.
            Ако всичко това не е истина, нека нищо да не ни заболи.

            Овчар и змия
            Дали е било тъй, не знам, но казват, че някога живели мъж и жена. Те били много бедни и имали един единствен син. Веднъж синът им казал:
            — Мили родители, ние си нямаме нищичко. Нямаме дори какво да ядем. Ще ида да се хвана някъде на работа, та поне за храна да печеля.
            — Хубаво — съгласили се родителите му.
            Тръгнал синът на път. Вървял, вървял, стигнал при един богат човек и се пазарил да му пасе овцете. Честно си вършел работата овчарят — стадото на стопанина нараснало. Изминала се една година и овчарят казал на стопанина:
            — Пусни ме за малко, ще ида да навестя моите старци!
            Пуснал го стопанинът. Дал му овце, масло, месо и сирене и го изпроводил при домашните му. Тръгнал овчарят към къщи с коня си, вървял, вървял, по едно време гледа — напреко на пътя се проточила една змия. Конят без малко не я прегазил. Слязъл овчарят от коня, хванал змията, преместил я внимателно встрани от пътя и казал:
            — Защо си легнала сред пътя? Някой може да те смачка или да те убие!
            После отново възседнал коня и продължил пътя си.
            Стигнал момъкът в къщи, погостувал малко на родителите си и тръгнал обратно. Вървял, вървял, по едно време, гледа — змията пак легнала напреко на пътя. Скочил овчарят от коня, хванал я внимателно, преместил я встрани от пътя и казал:
            — Не лягай на пътя, нещастнице, ще те премажат, не разбираш ли!
            Възседнал пак коня и тръгнал. Ала змията му извикала:
            — Ей, почакай!
            Спрял се овчарят. Змията допълзяла до него и му казала:
            — Няма ли да се изплашиш, ако ти духна в устата?
            — Не — отговорил овчарят.
            Духнала му змията в устата и овчарят изведнъж започнал да разбира всичко: и шепота на листата, и ромона на водата, и чуруликането на птиците, и езика на животните — на вола, на бивола, на кравата и на овцата.
            Върнал се овчарят при господаря си, прослужил още една година и отново му казал:
            — Пусни ме, господарю, дай ми, каквото съм отработил, и ме остави да си ида. Време е да се върна у дома и да се грижа за моите старци.
            — Иди — рекъл му стопанинът — и хвърли сред стадото овчарския си кривак. Всичко, което остане откъм твоя страна, твое ще бъде!
            Хвърлил овчарят кривака, спуснал се да дели стадото и изведнъж чул как една стара овца приказва нещо на едно младо агънце.
            — Ех, майко, да знаеше нашият овчар какво съм аз, нямаше да ме остави — отвърнало агънцето.
            Чул това овчарят и запомнил агънцето. Поделили стадото и това агънце се паднало на стопанина. Тогава овчарят казал:
            — Имах едно опитомено агънце, което много обичах, но то се падна на тебе. Дай ми го, моля ти се, а вземи, ако искаш, цялото ми стадо!
            — Вземи си агънцето, не ми се свиди — рекъл стопанинът.
            Овчарят взел агънцето, благодарил на господаря си, сбогувал се и подкарал своето стадо. Минал той през едно село и какво да види — насипали селяните жито да съхне, а наоколо подскачат птички. Едни от тях кълват разстеленото жито, а други разсипаното по пътя.
            Наблизо седяла девойка красавица и пазела житото. Вдигнала главица една от птичките, дето кълвели зърна от насипаното жито, и казала на другарките си:
            — Ей, вие, глупачета, защо кълвете там от земята? Елате тук, докато не са прибрали житото и не са ни пропъдили, а разсипаното там няма да ни избяга.
            Овчарят чул това и се засмял.
            Погледнала девойката момъка, харесал й се той, пък и тя му се харесала. Отминал овчарят, върнал се у дома си, построил нова къща и намислил да се ожени. Спомнил си за девойката, която пазела житото, намерил я и я взел за жена.
            Заживели те щастливо, но скоро щастието им се помрачило. Жената не оставяла мъжа си на мира и постоянно го питала:
            — Кажи, защо се засмя тогава, когато караше овцете си през селото?
            Мълчал овчарят, защото знаел, че ако се изпусне да каже — ще умре.
            Но не мирясвала жена му — кажи, та кажи, макар да знаела, че с това ще убие мъжа си.
            Заклал овчарят шест овце, изпекъл хляб, приготвил всичко за помен след смъртта си. Решил да каже всичко на жена си — толкова го била измъчила. Преди това отишъл да затвори овцете в кошарата и чул неговото агънце да казва:
            — Слушайте какво ще ви разправя.
            — Какво? — попитали го овцете.
            — Нашият стопанин приготвя всичко за помен след смъртта си, жена му не го оставя на мира — иска да й каже това, което не бива да се казва. Щом й каже — и до сутринта ще умре. Аз с такава жена инак щях да постъпя: щях да грабна една чепата тояга и така щях да я наложа, че да ме помни, докато е жива.
            Изтичал овчарят, отрязал една чепата тояга, влязъл е къщи и започнал да учи с нея жена си на ум и разум.
            Цяла неделя лежала жена му на легло и пъшкала, а на осмия ден отнесла и своята, и нашата мъка.

            Синът на рибаря
            Живял някога един рибар. Той имал малък син. Отишли веднъж рибарят и синът му на риболов. Наловили толкова много риба, че нямали в какво да я занесат до в къщи. Върнал се бащата за съдове, а всичката риба оставил на сина си.
            Погледнал синът на рибаря в мрежата и забелязал между другата риба една прекрасна червена рибка. Момчето си помислило:
            „Жалко е да се убие такава прекрасна рибка!“
            Взел той рибката и я пуснал във водата. Обърнала се рибката, измъкнала от перката си една малка костица, дала я на момчето и му казала:
            — Скрий тази костица. Изпаднеш ли в беда, ела край реката, извади я и извикай: „Червена рибке!“ Аз веднага ще дойда и ще ти помогна.
            Върнал се бащата, донесъл съд, гледа — няма я червената рибка. Ядосал се на сина си и го изпъдил:
            — Върви, където искаш, и да не си посмял да се покажеш пред очите ми!
            Тръгнало момчето самичко. Вървяло, вървяло, по едно време гледа — пред него тича елен, а един ловец го гони и още малко — ще го стигне. Пресякло момчето пътя на ловеца и не му дало да убие елена.
            Обърнал се тогава еленът, отскубнал един косъм от козината си, дал го на момчето и му казал:
            — Изпаднеш ли в беда, ела край гората, извади този косъм и извикай: „Елене!“ Аз веднага ще дойда и ще ти помогна!
            Тръгнало момчето по-нататък. Гледа — на небето лети жерав, а един орел го гони и още малко — ще го настигне. Хвърлило момчето тоягата си върху орела и спасило жерава от смърт. Отскубнал жеравът от крилото си едно перце, дал го на момчето и му казал:
            — Изпаднеш ли в беда, извади това перце и извикай: „Жераве!“ Аз веднага ще дойда и ще ти помогна!
            Продължило момчето по-нататък. По едно време гледа — тичат кучета след една лисица и още малко ще я настигнат. Синът на рибаря прогонил кучетата и спасил лисицата. Отскубнала лисицата косъм от козината си, дала го на момчето и му казала:
            — Изпаднеш ли в беда, ела край гората, извади този косъм и извикай: „Лисо!“ Аз веднага ще дойда и ще ти помогна!
            Тръгнал синът на рибаря по-нататък. Намерил една много красива и много богата девойка и решил да се ожени за нея.
            А тази девойка имала такова огледало, че където и да се скриел човек, огледалото можело да го открие и да й го покаже. Тя заявила, че ще се омъжи само за оня, който успее така да се скрие, че тя да не може да го види в огледалото си.
            Синът на рибаря отишъл край реката, извадил рибната костица и извикал:
            — Червена рибке!
            Рибката веднага се появила. Момъкът й казал своето желание. Накарала го рибката да се качи на гърба й и го понесла навътре в морето, спуснала се тя чак на морското дъно, скрила го зад един голям камък и го покрила с тялото си.
            Погледнала девойката в огледалото и видяла момъка на морското дъно.
            Върнал се той и й казал:
            — Не си разбрала къде се бях скрил.
            Девойката отвърнала:
            — Как не, една червена рибка те заведе на морското дъно, скри те зад един камък и те прикри с тялото си.
            — Добре, ще се скрия още веднъж — рекъл момъкът.
            Отишъл той край гората, извадил еленовия косъм и извикал елена. Еленът се явил веднага, накарал го да се качи на гърба му и го отнесъл навътре в една гъста и непроходима гора. Там той го скрил в една пещера и го прикрил с тялото си.
            Погледнала девойката в огледалото си и видяла момъка.
            Върнал се синът на рибаря и й казал:
            — Не си разбрала къде се бях скрил.
            Девойката отвърнала:
            — Един елен те отведе в гъстата гора, скри те в една пещера и те прикри с тялото си.
            — Добре, ще се скрия за трети път — казал момъкът.
            Отишъл той на открито поле, извадил перцето и извикал жерава. Жеравът се явил веднага, накарал го да се качи на гърба му и полетял. Стигнал той до самия край на небето, потулил момъка и го прикрил с тялото си.
            Погледнала девойката в огледалото си и го видяла.
            Върнал се той и казал:
            — Сега така се бях скрил, че не си могла да ме намериш!
            Девойката отвърнала:
            — Един жерав те скри на самия край на небето и те прикри с тялото си.
            Тогава момъкът я помолил:
            — Добре, позволи ми да се скрия и четвърти път!
            Отишъл той край гората, извадил лисичия косъм и повикал лисицата. Разказал й той за своето желание. Повела го лисицата със себе си и го скрила зад девет планини. Почнала след това да рови земята. Ровила, ровила, докато изровила проход до къщата, в която живеела девойката. Повела тогава момъка и го скрила под миндера на девойката.
            Гледала девойката в огледалото, гледала, обръщала го към планините, към горите, към небето и морето — никъде не видяла момъка.
            Учудила се тя и извикала:
            — Къде си, хитрецо такъв, че не мога да те видя?
            Извела тогава лисицата момъка изпод миндера. Смаяла се девойката. Оженил се за нея синът на рибаря и заживял богато.
            Както виждате — най-много му помогнала лисицата!

            Светлоликия
            Един дар имал осемнадесет синове.
            Седемнадесет от тях се учели заедно в едно и също училище, а осемнадесетият — отделно.
            Синовете пораснали.
            Царят си казал: „Ако търся поотделно на всекиго жена — докато изженя всички, ще остареят. Щом аз имам осемнадесет сина, сигурно друг някой има осемнадесет дъщери. Ще ги пратя по света — нека търсят. Ако ги намерят, ще се оженят и ще се завърнат.“
            Изпратил той седемнадесетте си сина да си търсят жени; дал им коне, въоръжил ги, както трябва, а на осемнадесетия си син не казал нищо, оставил го в къщи.
            Разбрал това най-малкият брат — Светлоликия, и му станало мъчно; братята му отиват да се женят, а него не вземат поне за другар! Отишъл той при майка си и я попитал:
            — Къде са конят и мечът на баща ми?
            — Иди, синко, в конюшнята и в оръжейната и си вземи който искаш кон и който искаш меч — отговорила майка му.
            — Не, не искам, ти ми кажи къде са конят и мечът на баща ми! — отново я помолил той.
            — Иди на нашите пасбища — казала майка му, — намери коняря и го шибни с камшика си така, че три ивици кожа да му одереш. Той ще ти каже.
            Така и направил Светлоликия. Намерил коня на баща си, взел меча му и препуснал след братята си.
            Чули те конски тропот и се обърнали:
            — Нашият брат Светлоликия иде — рекли те. — Нищо, поне конете ни ще наглежда.
            Догонил братята си Светлоликия и тръгнал с тях. Вървели, вървели и стигнали до замъка на едни змей. А змея го нямало в къщи, бил на лов. Влезли братята вътре, а там всичко в изобилие — и ядене, и пиене; трапезата готова — само сядай и пирувай!
            Настанили се по-големите братя, започнали да се гощават, а най-малкия оставили на двора да пази конете и му изнесли там ядене.
            В полунощ триглавият змей се върнал и почнал да вика:
            — Кой си ти? Тук мравка не смее да пълзи по земята и птица да лети в небето, всички се страхуват от мене, а ти си дошъл в моя двор и отгоре на това с коне!
            Щом казал това, мечът на Светлоликия излетял от ножницата и повиснал във въздуха.
            — Много си далеч, за да приказвам с тебе. Ела по-близо, тогава ще ти отговоря — казал Светлоликия.
            Приближил се змеят до Светлоликия, а той грабнал меча и с един замах му отсякъл и двете глави, само третата останала.
            — Не ме отсичай, защото няма да намериш това, за което си тръгнал — продумала третата глава.
            — Говори! — заповядал Светлоликия.
            Змеят рекъл:
            — Вземи тези ключове, отвори седемнадесет стаи поред, а в осемнадесетата ще намериш осемнадесет невиждани под слънцето красавици.
            — Дай ключовете! — заповядал Светлоликия.
            Взел той ключовете, отсякъл и третата глава на змея и влязъл в замъка.
            Отключил седемнадесет стаи поред и наистина в осемнадесетата намерил осемнадесет красавици. Погледнал ги момъкът, заключил пак вратата и се върнал на двора.
            А братята му пирували, що пирували, легнали да спят и на сутринта отново се приготвили за път. Светлоликия не им казал, че е намерил осемнадесетте невиждани под слънцето красавици.
            Тръгнали всички на път. Вървели, що вървели — стигнали пак до един замък.
            И тук била сложена трапеза: хляб, вино, всичко в изобилие — само сядай и пирувай. А змея го нямало в къщи — бил на лов.
            Влезли по-големите братя и почнали да се гощават, а на най-малкия пак изнесли на двора ядене.
            Върнал се в полунощ четириглавият змей, видял Светлоликия с конете в двора си и като креснал:
            — Кой си ти? Тук мравка не смее да пълзи по земята и птица да лети по небето, всички се страхуват от мене, а ти си дошъл в моя двор, и отгоре на това с коне!
            Светлоликия казал:
            — Много си далеч, за да приказвам с тебе. Ела по-близо, тогава ще ти отговоря!
            А мечът му пак повиснал във въздуха.
            Спуснал се четириглавият змей към Светлоликия. А Светлоликия грабнал меча и с един замах отсякъл трите глави на змея, само четвъртата останала.
            — Не ме отсичай, инак няма да намериш това, за което си дошъл — продумала четвъртата глава.
            — Говори! — заповядал Светлоликия. Вземи тези ключове, отвори седемнадесет стаи поред, в осемнадесетата ще намериш осемнадесет бисера — казала главата.
            Взел Светлоликия ключовете от змея, отсякъл и четвъртата му глава и влязъл в замъка. Отключил седемнадесет врати и в осемнадесетата стая наистина намерил осемнадесет бисера. Заключил той пак вратата и излязъл на двора.
            А братята му отново не разбрали нищо.
            На третата сутрин братята станали и тръгнали на път. Стигнали пак до един замък. Влезли вътре и видели, че и тук, както и в другите замъци, трапезата е сложена и всичко е приготвено за угощение. И тук змеят бил на лов.
            Влезли пак по-големите братя, а най-малкия оставили на двора. Върнал се в полунощ змеят и викнал:
            — Ей, Светлолики, малко ли змейове погуби, че си дошъл и тук?
            Мечът на Светлоликия пак увиснал във въздуха с острието нагоре, с дръжката надолу.
            — Много си далеч, за да приказвам с тебе! Ела по-близо, тогава ще ти отговоря! — казал Светлоликия.
            Спуснал се змеят към него. Светлоликия поискал да грабне меча, но не можал да го стигне — мечът бил много високо. Протягал се той, протягал, но не успял да го стигне.
            Змеят казал:
            — Не можеш ме съсече с този меч, затова и не го стигаш! Не ще ме надвиеш, защото съм железен.
            И наистина змеят бил целият от желязо — какво можеш да му направиш с меч?
            Излезли на сутринта братята и що да видят — на двора седи огромен железен змей, а Светлоликия пред него като дете.
            Изплашили се те, хукнали кой накъдето свари — забравили си шапките, захвърлили коланите.
            — Пусни ме! — рекъл Светлоликия на железния змей.
            — Няма да те пусна — отговорил му змеят.
            — Или ме убий, или ме изяж, или ме пусии!
            — Нито ще те убия, нито ще те изям, нито ще те пусна — рекъл змеят.
            — Тогава ме пусни само да кажа две думи на братята си и пак ще се върна — помолил се Светлоликия.
            — Добре — съгласил се змеят, — само не мисли, че можеш да ми избягаш. Аз зная кои сте и къде живеете. Ако намислиш да избягаш, иде дойда у вас, иде те накарам сам да опечеш родната си майка и да ми я поднесеш, после баща си, а накрая ще изям и тебе!
            Изтичал Светлоликия, настигнал братята си, дал им ключовете и им казал:
            — Идете, братя, в замъка на змея, където прекарахме първата нощ, отключете седемнадесет стаи и в осемнадесетата ще намерите осемнадесет невиждани под слънцето красавици. Изберете си по една, а най-малката оставете на мене. Във втория замък отворете пак седемнадесет стаи и в осемнадесетата ще намерите осемнадесет бисера. Вземете си по един бисер, само моя дял оставете. Аз ще се върна пак при железния змей: или той ще ме изяде, или не зная вече какво ще стане с мене.
            Върнал се Светлоликия, седнал пак до змея и му казал:
            — Решавай вече — или ме убивай, или ме изяждай, или ме пускай!
            — Нито ще те убия, нито ще те изям, нито ще те пусна! — повторил змеят.
            — Кажи тогава, какво искаш?
            — Ето какво — казал змеят. — Отвъд морето живее невиждана под слънцето красавица. Ако ми я доведеш, ще те пусна!
            — Но как ще премина морето? — попитал Светлоликия.
            — Вземи тази юзда — рекъл железният змей. — Като дойдеш до морето, хвърли я във водата. От морето ще излезе кон и сам ще си сложи юздата. Заповядай му каквото искаш, всичко ще изпълни. Няма да се отдели от тебе. Знай, че нито птица, нито звяр ще се осмелят да не изпълнят моята роля. Където му кажеш, там ще те заведе!
            Отишъл Светлоликия и пуснал юздата в морето. Морският кон излязъл. Заюздил го Светлоликия и го възседнал. Разделило се морето на две и той тръгнал с коня по средата.
            Ала Светлоликия бил изморен. Толкова нощи вече не бил спал. Решил да си почине малко. Слязъл от коня и полегнал, а поводите стиснал в ръка.
            Заспал Светлоликия, а конят издърпал поводите от ръката му и избягал.
            Останал Светлоликия сам сред морето. Събудил се и що да види: коня го няма. Ами сега?
            Гледа той — по морето плува човек надолу с главата, а цялото му тяло покрито с косми като на звяр.
            Светлоликия го попитал:
            — Как можеш да се държиш толкова дълго във водата, и при това с главата надолу?
            — Ех, синко, аз съм прокълнат да не умирам и да не намеря покой, докато не видя една красавица.
            Тя била същата, за която отивал Светлоликия.
            — Е, добре — казал Светлоликия, — аз ще ти я покажа, тъй като отивам за нея, но не зная как да изляза от морето.
            — Аз ще те изведа — рекъл човекът.
            Светлоликия заплувал след него. Двамата стигнали до онова място, където морето се било разделило на две. Там имало един камък.
            — Обърни този камък — рекъл човекът — и ще намериш още една юзда. Хвърли я в морето и оттам ще излезе друг кон, само че внимавай да не избяга като първия. Ако намериш красавицата, позволи ми само да я погледна и да умра, за да се избавя от тези мъки.
            Намерил Светлоликия юздата, яхнал коня и потеглил. Стигнал до града, в който живеела красавицата царска дъщеря. Гледа — всички хора стоят затворени. Когато красавицата излизала да се разхожда, хората от града трябвало да стоят затворени, за да не види никой лицето й.
            Приближил се Светлоликия до една къща и се помолил да му отворят.
            В тази къща живеела една бабичка вдовица с двамата си женени сина.
            Харесал се Светлоликия на бабичката и тя го пуснала да влезе. Разправил й той защо е дошъл, а тя му казала:
            — Аз съм кърмачката на красавицата. Аз й нося и ядене, и всичко друго, което й е нужно. Тя живее ей в онази кула. Само че сега не е там, разхожда се. Ти иди и влез в кулата, легни там и заспи. Тя ще дойде, ще се зарадва и сама ще тръгне с тебе. А аз никому няма да кажа, че са я отвлекли.
            Направил Светлоликия всичко, каквото му казала бабичката, и отвлякъл невижданата в света красавица. А бабичката чак на другия ден разкрила, че я няма в кулата. Пуснали веднага потеря след Светлоликия.
            Видял той, че ги преследват, скрил красавицата в една гора, а сам излязъл срещу потерята. Избил всички, само едного оставил жив, за да има — кой да разкаже за тая битка.
            Завел след това Светлоликия красавицата на морския бряг, извадил юздата, извикал морския кон, възседнали го двамата и потеглили през морето. Пътували те, а красавицата все се оглеждала назад — страхувала се да не ги гонят пак.
            — От какво се боиш? — попитал я Светлоликия. — Това, което успях да взема на сушата, и в морето ще го опазя. Нека сега да идем да те покажа на един нещастен старец, който загива заради тебе.
            — Недей — помолила се красавицата, — страх ме е да не ни сторят зло!
            Те продължили пътя си и видели, че човекът плува право срещу тях.
            — Ето, старче, погледни, доведох я! — извикал Светлоликия.
            Погледнал старецът красавицата и умрял. Погребал го Светлоликия и продължил пътя си.
            Излезли най-после двамата на суша. Освободил момъкът морския кон, яхнал своя, качил и красавицата и двамата се отправили към змея.
            Невижданата под слънцето красавица казала:
            — Измами ме ти мене, водиш ме при змея! Ала чуй какво ще ти кажа: когато пристигнем, ще заварим змея да лежи: ти ме пусни при него, а после шибни коня и се отдалечи. Скрий се някъде наблизо, а на сутринта, когато змеят излезе на лов, ела при мене.
            Послушал я Светлоликия. Свалил той от коня красавицата, оставил я при змея, а сам шибнал коня и полетял напред. После се скрил и щом змеят заминал на лов, върнал се при красавицата.
            Така заживели двамата: замине ли змеят, идва Светлоликия и прекарва целия ден с красавицата. Надвечер, щом наближи време да се завърне змеят, момъкът излизал и се скривал.
            Веднъж змеят казал на красавицата:
            — Струва ми се, че тук някъде наблизо е Светлоликия.
            — Къде може да бъде? — попитала красавицата. — Сам видя, че той шибна коня си и замина.
            — Така е наистина — съгласил се змеят.
            На другия ден той отишъл на лов, а Светлоликия пуснал след него стрела и го улучил в рамото. Върнал се змеят ядосан и казал:
            — Не, някъде наблизо се крие Светлоликия!
            — Нали видя, че той шибна коня и замина! — отвърнала красавицата.
            — Така е наистина — съгласил се пак змеят.
            Веднъж красавицата попитала змея:
            — Кажи ми, къде е душата ти? Нали оставам все сама, искам да я погаля.
            — В гредата — отвърнал змеят, но не й казал истината. Украсила тя гредата и дочакала змея.
            — Какво е това? — попитал я той.
            — Нали ти ми каза, че твоята душа е в нея — радвам й се.
            — Ех, ти, глупавичката ми! — засмял се змеят. — Знаеш ли къде е моята душа? Отвъд морето живее огнен змей. В главата му има една кутийка, а в нея — две малки птиченца, те са душата ми. Ако ги погуби някой, ще умра и аз. Инак никога няма да умра.
            Отишъл змеят на лов. Дошъл Светлоликия и красавицата му казала:
            — Отвъд морето живее огнен змей. В главата му има една кутийка, а в нея — две малки птиченца. Не ги ли убиеш, никога няма да погубиш железния змей.
            Заминал Светлоликия отвъд морето, а пътят му минавал през онова царство, откъдето отвлякъл красавицата. А там съседният цар денем и нощем пишел писма до царя, баща на красавицата. Ругаел го и му се подигравал:
            — Какъв цар си ти, щом позволи на някакъв скитник да отвлече твоята красавица дъщеря!
            Главил се Светлоликия свинар при царя баща. Научил се за тези писма, отишъл при царя и му казал:
            — Аз ще отворя война на този цар!
            — Как ще направиш това, глупако, когато аз с цялата си войска не се решавам да изляза срещу него? — казал му царят.
            — Дайте ми само дванайсет руски воини и дванайсет палатки, останалото аз сам ще направя — рекъл Светлоликия.
            Дал му царят дванайсет руски воини и дванайсет палатки и го изпратил.
            Тръгнал момъкът с войниците срещу съседния цар. Царят живеел горе в планината, а долу имало клисура. Разпънали те палатките в тази клисура, а Светлоликия се изкачил при царя и му казал:
            — Хайде да воюваме, но още сега, в тази минута!
            — Не, не сме готови — отвърнал царят.
            — Щом не сте готови — казал Светлоликия, — дайте ми тогава писмо, че не можете да воювате с нас.
            Дал му царят такова писмо и му рекъл:
            — Иди и разпусни войската си, а после остани да ми погостуваш!
            Отишъл Светлоликия, разпуснал войската си и се върнал при царя. Сложили му да вечеря, но му поднесли все солени яденета, за да стане през нощта да търси вода. Пред вратата на двореца стояли две огнедишащи чудовища и царят си мислел, че когато през нощта Светлоликия излезе, те ще го погубят и той няма да занесе писмото на своя цар.
            Излязъл през нощта Светлоликия за вода. Чудовищата се нахвърлили срещу него, ала той не се уплашил. Свалил ботушите от краката си, напъхал ги в устата на чудовищата и така ги задушил.
            Видял царят, че момъкът се върнал в двореца жив и здрав, й просто не можел да си намери място от яд.
            А Светлоликия си легнал и заспал. На сутринта той не станал от леглото си, а сърдито се развикал:
            — Така ли приемате вие гостите си? Оставихте ме да пренощувам, а ми откраднахте ботушите! Как да си отида бос?
            Занесъл му царят нови ботуши, но момъкът не ги приел.
            — Те не са моите! Моите ботуши са на вашите крака!
            Нямало какво да прави царят, дал му своите ботуши. Обул Светлоликия новите царски ботуши и се подсмивал — неговите ботуши били вехти и смачкани.
            Върнал се Светлоликия при царя баща и му дал писмото. Зарадвал се царят и написал писмо на съседа си:
            „Какъв цар си ти? Изпратих при тебе пратеник, а ти си му откраднал ботушите.“
            Нямало каква да прави онзи цар, мълчал и не отговарял нищо. Тогава царят баща казал на Светлоликия:
            — Имах дъщеря с невиждана под слънцето красота, но ми я отвлякоха. Инак бих ти я дал за жена.
            — Аз я отвлякох — казал му момъкът.
            — С какво друго да те възнаградя? — попитал го царят.
            — Нищо не искам — отвърнал Светлоликия. — Научи ме само как да намеря огнения змей и ми дай хора да ми покажат пътя.
            Дал му царят водачи, завели го те на върха на една планина и му казали:
            — Ето зад тази планина живее огненият змей.
            Подушил змеят, че на планината има хора, и тръгнал нагоре. Върви той — трите му уста зинали, бълва огън — никой не смее да се доближи до него.
            Размъкнал Светлоликия своя меч, налетял право върху змея като пеперуда на огън.
            Замахнал с меча си, отсякъл му двете глави, а третата му казала:
            — Не ме отсичай, защото няма да намериш онова, за което си дошъл. В моята глава има една кутийка, а в нея — две малки птиченца. Те са душата на железния змей.
            Отсякъл Светлоликия и третата глава на змея, извадил кутийката и веднага откъснал главата на едното птиченце, а другото взел със себе си. Помислил си, че ако убие веднага и второто птиченце и змеят умре, то тялото му ще препречи входа на кулата и той няма да може да влезе при красавицата.
            Върви Светлоликия и по пътя подръпва главата на птиченцето ту на една, ту на друга страна, за да изгуби силата си железният змей, та където и да бъде, да не може да стигне до в къщи.
            Стигнал той до морето, извикал морския кон, метнал се отгоре му и заплавал. Преминал морето, освободил морския кон, качил се на своя кон и продължил пътя си. А в това време змеят бил изгубил вече сили, но все пак успял да се довлече до къщи и да легне на прага умиращ.
            Пристигнал Светлоликия и извикал на красавицата:
            — Стъпи отгоре му и скачай навън!
            Изскочила тя и тогава момъкът откъснал главата и на второто птиченце. Търкулнал се мъртъв змеят и така затиснал вратата на кулата, че ако красавицата беше вътре, не би могла вече да излезе.
            Тръгнал Светлоликия с нея към замъка на змея, където били бисерите, и взел своя дял, който му оставили братята. Отишъл после в замъка на триглавия змей и взел осемнайсетата красавица, която го чакала там.
            Пристигнал Светлоликия в къщи, омъжил тази хубавица като своя сестра, а сам се оженил за невижданата под слънцето красавица, за която толкова се бил измъчил!

            Мързеливецът
            Тъй ли е било, или не — не знам, но казват, че някога живеели мъж и жена. Мъжът бил такъв мързеливец, че нищичко не искал да похване. По цели дни само ядял и се излежавал — обръщал се ту на едната страна, ту на другата. А жена му работела неуморно — и себе си хранела и обличала, и мъжа си, и всичко вършела все сама. Ала колкото и да се трепела тя, все си оставали сетни сиромаси. Пък и какво можела да направи сама жена? Нивата им, като че ли за проклетия, била някъде далеч от селото и отгоре на това цялата камениста и песъчлива. Само коприва и разни бурени растели на нея, нищо друго.
            Заловила се през пролетта жената, примолила се на съседите и изорала с тяхна помощ нивата. Заела после жито и го засяла. Изкласила една нива — да й се ненагледаш, вълнува се като море.
            Дошло време за жътва. Житото узряло. Веднъж жената казала на мъжа си:
            — Стани и иди да видиш поне нашата нива. Може нищо да не е станало там и ние само напразно да се надяваме.
            Надигнал се криво-ляво мързеливецът и се помъкнал към нивата. Но не бил изминал и половината път, и решил да се върне обратно. Стигнал той в къщи и казал на жена си:
            — Ходих и видях нивата — нищо не е поникнало там освен коприва и бурени. Напразно само изхабихме толкова жито.
            Знаела жена му каква им е нивата, но нищо не му отговорила. А щом дошло време за жътва, тя пак му казала:
            — Или иди на нивата да жънеш, или остани в къщи, но ще избиеш маслото, ще нахраниш квачката с пиленцата, ще ги наглеждаш, ще отсееш брашно и ще опечеш хляб!
            Решил мързеливецът да остане в къщи. Взел кълбото с конци на жена си и за да не се пръскат пиленцата и да не го безпокоят, навързал ги на един конец за квачката и ги пуснал така на хармана.
            Изведнъж изневиделица долетял ястреб, спуснал се върху пиленцата и ги отнесъл заедно с квачката. Мързеливецът метнал на гръб торбата с брашно и ситото, взел в ръце паницата с млякото и подгонил ястреба, като си мислел: „И ястреба ще изплаша и ще го накарам да пусне квачката с пиленцата, и брашното ще отсея, и маслото ще избия — ще се отърва наведнъж от всички работи“.
            Ала мързеливецът нито ястреба изплашил, нито брашното отсял, нито маслото избил — всичко изпопадало, изпочупило се и се пръснало. Останал той с празни ръце и се чудел какво да прави и как да посрещне жена си без пиленцата.
            Спомнил си тогава мързеливецът, че жена му имала събрани яйца. Намерил ги, сложил ги в едно панерче и се насадил върху тях да ги мъти. „Ще поседя малко върху яйцата, докато се върне жена ми от нивата. Може и да се измътят нови пилета“ — помислил си той.
            Седи мързеливецът върху яйцата и клона като квачка: „Клоп-клоп. Клоп-клоп.“
            Върнала се жена му от жътва и му извикала:
            — Отвори вратата!
            — Клоп-клоп-клоп! — изкрякал той вместо отговор.
            Втори път извикала жена му:
            — Отвори вратата!
            — Клоп-клоп-клоп! — изкрякал пак мъжът.
            Трети път извикала жената:
            — Но къде си, къде си се заврял? Отвори вратата, не чуваш ли?
            Никой не й отговорил, а отвътре се чувало само: „Клоп-клоп!“ Разбила жената вратата, влязла в къщи и що да види — мъжът седнал като квачка върху панерчето и кряка.
            — Какво си измислил пак, какво правиш там? Ставай веднага от този панер!
            — Ястреб отнесе квачката с пиленцата и аз исках да излюпя нови пиленца — отвърнал мъжът.
            — Не ми трябват твоите пилета, ставай, ти казвам! — извикала жената, измъкнала го от панера и го накарала да седне край огнището.
            На сутринта жената пак попитала мъжа си:
            — Какво ще правиш? Ще отидеш ли да жънеш, или ще останеш в къщи?
            — Не, по-добре да отида да жъна — отговорил мъжът, — само че ми приготви три кокошки: една за закуска, друга за обед и трета за вечеря.
            — Ох, ти само прибери житото, а пък аз не три, ами четири кокошки на ден ще ти давам!
            Отишъл мързеливецът на нивата. Два снопа през деня дори не вързал, излежавал се и спал, но кокошките не забравил — изял ги и трите наведнъж. Времето си минавало. Изтекли така три-четири дни. Всичкото жито на нивата така и щяло да прегори и да се изрони, но станала жената на мързеливеца, облякла се в мъжки дрехи, взела пушката, яхнала коня и тръгнала към нивата. Приближила се тя и извикала:
            — Ей, жътварю, не познаваш ли някой мързеливец наблизо? Синът на царя е болен, умира. Казаха ни да му дадем да яде черен дроб от мързелив човек.
            Изплашил се мързеливецът и почнал да се кълне и да уверява:
            — Само един час има, откак съм започнал да жъна — можех ли да пожъна повече?
            — Слушай, ако не пожънеш всичкото жито до довечера, ще дойда, ще ти отсека главата, ще ти извадя черния дроб и ще го отнеса на царския син — казал воинът и препуснал коня.
            Опънал се мързеливецът да жъне. Пожънал всичкото жито, нито клас не оставил. Строполил се надвечер, капнал от умора, и заохкал. Дошла жена му, донесла му ядене, но на него хапвало ли му се? Седял той ни жив, ни мъртъв и едва дишал.
            — Защо си се изморил толкова? — попитала го жена му. Разказал й мързеливецът, че край нивата минал царски човек и го заплашил: „Ако не пожънеш всичкото жито до довечера, ще дойда, ще ти отсека главата, ще ти извадя черния дроб и ще го отнеса на царския син!“
            — Не бой се — утешила го жена му. — Нали си свършил всичко, няма какво вече да ти направят.
            Вързали криво-ляво снопите, откарали ги, овършали и изсипали в хамбара житото.
            Мързеливецът имал една свиня. Каквото намерел в къщи за ядене, все на свинята го носел, хранел я и я угоявал. Веднъж жената казала:
            — Ние нямаме какво да ядем, а ти все мъкнеш за тая свиня. По-добре да я заколим!
            — Не, няма да я заколя, докато не прокапе мас от нея — отговорил мъжът.
            Взела жена му масло, разтопила го, плиснала го върху свинята, показала я след това на мъжа си и рекла:
            — Виждаш ли как се е угоила, мас капе вече от нея.
            Взел тогава мързеливецът и заклал любимата си свиня; обичал я той, но собствения си стомах май повече обичал!
            Изял мързеливецът бърже-бърже свинята. Жената успяла да скрие от него само единия бут.
            Разбрал той, че жена му е запазила още един свински бут, и почнел да я моли:
            — Дай ми и него!
            — Не — отговорила жена му, — няма да ти го дам!
            — Ще умра, ако не ми го дадеш!
            — Умри — отвърнала жена му. — Ако умреш, никой няма да съжалява за тебе!
            Легнал мързеливецът на миндера, затворил очи, млъкнал — лежи и не диша. Заплакала жената над мъжа си като над мъртвец.
            Повикали попа, сновали ковчег, сложили мъртвеца вътре и го понесли към църквата.
            Приближила се все пак жената до ковчега и пошепнала на мъжа си:
            — Стани, защото ще те погребем!
            — Как да стана? Нали съм мъртъв?
            — Стани, казвам ти — повторила жена му.
            — Ако ми дадеш свинския бут, ще стана — отговорил той.
            — Не! — рекла жената.
            — Тогава и аз няма да стана — упорствал мъжът.
            Понесли мързеливеца като покойник и го сложили в църквата. Щом се стъмнило, жена му се приближила до църковните врати и извикала:
            — Ей, мъртъвци, стари и нови, слушайте! На небето се строи нов храм, ставайте да носите тухли! Старите мъртъвци ще носят по сто, а новите — по двеста.
            „Аз и пет тухли наведнъж не мога да вдигна, за какъв дявол ще взема да им нося по двеста?“ — помислил си мързеливецът, скочил от ковчега и дим да го няма от църквата!
            Оттогава той не помислил нито да умира, нито да иска свински бут, пък и престанал да се излежава вече. Почнал да работи и заживял с жена си щастливо и богато.

            Такъв и по-лош от този
            Имало едно време един беден селянин. Той си нямал земя, нито дори троха хляб в къщи. Имал си само една вехта къщица, подпряна отстрани с греди, за да не я отнесе вятърът. Нямал и какво да прави селянинът — така си и скитал по цели дни без работа. Решил и той най-после да се ожени.
            Довел си жена от едно далечно село. А тя се случила пъргава и работна. Видяла жената, че мъжът й по цял ден ходи без работа, и почнала да му се кара:
            — Размърдай се, иди някъде, поработи, спечели пари — така ще умрем от глад!
            Не искал селянинът да работи — отвикнал бил. Пък и не му се ставало сутрин от топлата постеля. Докато не го хванела жена му за краката и не го измъквала от леглото — не ставал.
            Веднъж жената казала на мъжа си:
            — Иди и обработи някоя нива. Свой имот нямаме, поне държавна нива изори, та все нещо да ни остане.
            Изтичала жената до съседите, заела плуг и волове и ги довела при мъжа си.
            — Ти върви да работиш, а аз ще сготвя обед и ще ти го донеса на нивата!
            Мъжът тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до Кодорската планина. Намерил там държавна земя и почнал да оре. Орал, орал селянинът, три пъти кръстосал нивата.
            Изведнъж воловете спрели. Замахнал мъжът с остена и викнал:
            — Ди-и-й!
            Потеглили воловете и пак спрели. Закачило се нещо за плуга. Мушнал селянинът воловете с остена, напънали се те с всички сили и изровили от земята огромен сандък.
            Изплашил се селянинът, целият се разтреперал. „Загинах, погубих семейството си. В тази държавна земя е имало нещо заровено и аз сега го изрових. Царят ще ме обеси за това!“
            Отворил сандъка и що да види — целият пълен с жълтици! Само две-три сребърни или медни монети, всичко друго — злато.
            Заплакал селянинът: „Ще съобщят това на царя и той ще ме погуби!“
            Седи сиромахът и плаче. Изведнъж гледа — към него се приближава поп. Връща се от литургия в селото. Дисагите му пълни с какво ли не: с кокошки, с баници; а и сам до гуша нахранен — едва го мъкнело бедното муле. Съжалил се попът над селянина и го попитал:
            — Какво нещастие те е сполетяло, синко?
            Селянинът му разказал всичко.
            — Дребна работа — утешил го попът, — аз ще ти помогна, но дай най-напред да пресипем златото в моите дисаги.
            Зарадвал се сиромахът.
            Изпразнил попът целия сандък. Всички едри жълтици изсипал в своите дисаги, а на селянина дал малко дребни пари.
            — Вземи ги, нищо. Аз пък ще се помоля на бога и царят ще ти прости!
            В тези залисии времето минало. Станало пладне. И попът, и селянинът огладнели много. Гледа селянинът — идва жена му и носи обяд и стомна с вино. Изтърчал той да я посрещне и да я зарадва, че се е спасил от бедата.
            — Така и така беше работата, но ето че попът, божи човек, ме спаси — завършил той разказа си.
            — Ще те науча за твоята глупост! — рекла ядосано жената, но какво можела да направи вече? Всичкото злато било у попа. Извикала тя и двамата да обядват и пошепнала на мъжа си:
            — Ако те попита попът как те казват, кажи: „Такъв“, а за мене — „По-лош от този“.
            Седнали да ядат. Жената все доливала чашата на попа с вино, а на мъжа си нищо не давала.
            — Дай и на мене малко от това чудесно питие! — помолил я мъжът. Жената не го погледнала дори.
            — Дай и на мене вино — повторил мъжът.
            Погледнала го жената, но така, че сиромахът забравил за виното. А попът пиел ли, пиел сладкото винце.
            — Щом ме почетохте така, кажете ми поне как се казвате — попитал ги попът.
            Жената мушнала мъжа си в хълбока и той отговорил:
            — Аз съм „Такъв“, а жена ми „По-лош от този“.
            Попът така се натряскал, че не можел да се държи на краката си.
            — Сестрице — помолил той жената, — сложи ме да поспя!
            Замъкнала го жената и го подпряла на едно дърво. Попът веднага захъркал.
            — Хайде сега по-бърже — казала жената на мъжа си, — сложи дисагите на мулето, метни се отгоре му и — право в къщи!
            Послушал я мъжът: сложил пълните със злато дисаги на поповото муле, възседнал го, подкарал пред себе си воловете и се отправил към село.
            А попът хърка ли, хърка. Изтичала жената до съседите, взела ножици и се приближила до него. Попът си спял с топ не можеш го разбуди. Остригала жената половината му брада и единия мустак, върнала ножиците и забързала след мъжа си.
            Събудил се попът на мръкване. Гледа — ни селянин, ни жена, ни муле, ни дисаги със злато. Ами сега? Скочил той и се спуснал да гони мъжа и жената. Бягал, бягал, по едно време гледа — селяни работят в полето.
            — Помози бог! — поздравил ги попът.
            — Дал бог добро! — отговорили му селяните.
            — Виждали ли сте „Такъв“ да минава оттук.
            Селяните се разсмели.
            — Не, такъв никъде не сме виждали.
            Попът продължил да тича по-нататък. Видял той пак селяни да работят в полето и им извикал, задъхан от умора:
            — Помози бог!
            — Дал бог добро! — отговорили селяните.
            — Видели ли сте „По-лош от този“? — попитал попът.
            — По-лош от този трудно може да се види — разсмели се хората, — остригал си попът половината брада и бяга като луд.
            Пипнал се попът за брадата и разбрал всичко.
            — Ах, тези дяволски изчадия, мъжът и жената, те са ме наредили така!
            Тъй попът останал измамен. А мъжът и жената забогатели. Построили си къща на два етажа, народили им се деца и заживели щастливо.

            Победител на най-силните
            Имало едно време трима братя. Двамата по-големи били здрави и силни, а най-малкият — слаб и болен, за нищо не го бивало.
            Оженили се по-големите братя, но етървите не се спогодили и братята решили да се разделят. Поделили си те имота по равно, но на най-малкия нищо не оставили.
            Взел да ги моли най-малкият брат да дадат и на него дял, но братята му казали:
            — Защо ти е на тебе? И без това за нищо не си годен. Ще работиш ту при единия, ту при другия и тъй ще се прехранваш!
            Какво можел да направи най-малкият брат? Знаел той, че със сила няма нищо да вземе от братята си, замълчал, обърнал гръб и ги напуснал.
            Сиромахът не взел нищичко със себе си освен бащината си сабя.
            Вървял той, що вървял, намерил един богат човек и се главил при него ратай.
            Поработил там три месеца, взел спечелените пари, поръчал с тях ножница за сабята си, а на острието наредил да напишат: „Победител на най-силните!“ Закачил момъкът сабята на кръста си и тръгнал, но накъде — и сам не знаел.
            Ходил той така от едно място на друго, от едно село в друго и влачил сабята със себе си. Гледали го хората, смеели му се, а децата тичали подире му и го подигравали.
            Омръзнало това на сиромаха, отбил се той от пътя и тръгнал направо през гората. Изморил се и полегнал под едно дърво да си почине.
            Изведнъж из гъсталака излезли двама души, въоръжени от глава до пети с пушки и кинжали, видели го и тръгнали към него.
            Момъкът се престорил на заспал.
            Приближили се те, погледнали го и почнали да се смеят. Свалили му сабята, извадили я от ножницата и що да видят — блести и свети тя и на нея написано: „Победител на най-силните!“
            Престанали двамата да се смеят, дори се изплашили. „Не е човек за подигравка“ — помислили си те и върнали сабята в ножницата.
            — Този Победител, изглежда, е много силен и ловък момък. Я да го попитаме не иска ли да ни стане другар — казали те и почнали внимателно да го будят.
            Чул всичко това нашият Победител, добил кураж и решил да се събуди. Погледнал ги той, потрил очи, като че ли се събуждал от дълбок сън, станал и ги поздравил.
            — Здравейте! — отговорили му те.
            От дума на дума разприказвали се. Взел да разказва нашият за нищо негоден Победител всякакви измислици и най-после завършил:
            — Омръзна ми вече да проливам кръв, решил съм да ида при царя и да го помоля да ме вземе на служба.
            Смаяли се от разказите му двамата юнаци, а после започнали те да се хвалят.
            — Ние — казали му те — сме тук само двама, но в гората имаме още шестима другари. Ще приемеш ли да дойдеш при нас и да ни станеш девети другар и приятел?
            Излязло, че те били разбойници и че живеели далече някъде в гъстата и непроходима гора.
            Взели със себе си нашия Победител и го повели навътре в гората.
            Стигнали до скривалището и разказали на другарите си пет пъти преувеличени измислиците на своя нов приятел.
            Не повярвал все пак главатарят на геройството на Победителя и решил да го изпита на дело.
            — Тази нощ ще отидете на лов за глигани и ще вземете със себе си и новака — казал той.
            Чул това нашият Победител и едва не умрял от страх, ала си дал вид, че много се радва. Приготвил се бързо за път, но все си мислел как да избяга от тях.
            Дали му другарите пушка, а той се засмял.
            — Защо ми е тогава сабята?
            А той никога не бил хващал пушка и не знаел как се стреля с нея. Глиганите идвали в гората да търсят жълъди.
            Забелязал нашият Победител по земята следи от глиган и ги показал на другарите си.
            — О — казали разбойниците, — изглежда, че това е оня глиган, който е голям колкото бивол. Кожата му е толкова дебела, че куршум не я лови; тоя глиган само с единия си бивник изкоренява цели дървета.
            Оставили те на това място Победителя да чака глигана, а сами отишли и се притаили зад дърветата.
            Горкият Победител съвсем се изплашил. Нито можел да избяга от гората, нито да измисли нещо, за да се спаси.
            — Е — решил той, — то се видя, че съм се родил на света, за да ме изяде този глиган. Нищо не може вече да ми помогне.
            Постоял той още малко, помислил, но нито не можал да измисли. Покатерил се само на едно дърво и се скрил между клоните му.
            — Ако се домъкне тук глиганът, ще хвърля отгоре му нещо, може да се уплаши и да избяга. Дано поне не разберат, че се страхувам.
            И изведнъж Победителя чул някакъв шум; погледнал надолу и забелязал святкащите очи на глигана.
            Свило се сърцето на нашия Победител, разтреперали му се ръцете и краката. Изпуснал се той от дървото, полетял надолу и се стоварил право върху гърба на страшния глиган.
            Завъртял се глиганът на едно място, а изплашеният момък се вкопчил с всички сили за козината му и лежи ни жив, ни умрял на гърба му.
            Видели всичко това другарите му, хвърлили се като лъвове върху глигана и почнали да го удрят по главата с пушките си и с всичко, каквото им било подръка. Свалили те най-после глигана на земята и го убили.
            Дошъл на себе си нашият Победител чак когато всичко било свършено. Решил той и тук да изхитрува и взел да се кара на другарите си:
            — Ех, какво направихте? Аз исках да хвана жив този глиган, а вие го убихте в ръцете ми!
            Почнали да съжаляват другарите му, но нямало вече какво да се прави.
            Помъкнали глигана към главатаря. Научили се и останалите разбойници за геройството на новия си другар и не могли да му е начудят и нарадват.
            Отрязали главата на глигана, изпратили я на царя и поръчали да му кажат:
            — Намерихме си нов другар, и то такъв, който можа само с едната си ръка да хване този глиган. Престанете да ни преследвате, инак ще си патите!
            Разчуло се навсякъде за нашия Победител и всички почнали да говорят само за него. Едни казвали:
            — Това не е човек, а змей!
            Други уверявали:
            — Той лови с ръка куршумите.
            Името му било в устата на всички. А царят и войската му така се изплашили, че престанали да мислят как да уловят разбойниците.
            Минало се много време. Един друг цар обявил война на този цар и му поставил следното условие: всеки от тях да прати на бойното поле по един воин и който от тях победи, неговият цар ще получи от победения толкова и толкова села с цялото им население и имущество.
            Почнали да се бият, но побеждавал винаги воинът на другия цар. Войната продължила цели пет години и победеният цар съвсем се разорил.
            Оня цар имал някакъв юнак, такъв герой, че който и да се приближал до него, веднага му бивала отсичана главата. Безброй невинни хора погубил този злодей.
            Наплашил се царят от своя враг. И как да не се наплаши? Колкото по-здрави и по-силни хора имал, всичките изтребил противникът му. А какво можел да направи царят без хора? Нищо не можел да стори.
            Събрал той своите съветници да го научат какво да прави.
            Дълго мислили и се съвещавали помежду си съветниците му.
            Най-после главният съветник взел думата и предложил:
            — Нали и ние имаме такъв герой, този „Победител на най-силните“, който с една ръка хванал глиган? Нека го помолим да ни помогне. Ако успее да направи това — добре, не успее ли — тогава край на нашето царство!
            Това предложение се харесало на всички. Придумали царя и решили да изпратят човек при Победителя с молба да им помогне. „Ако победиш врага, царят ще ти даде за жена единствената си дъщеря, ще те направи наследник на престола си, ще ти прости и ще дари богато всичките ти другари — разбойници“.
            Царският пратеник намерил Победителя и другарите му и им разказал всичко.
            Разбойниците се зарадвали. Всичко зависело от нашия за нищо негоден Победител. Замислил се той дълбоко, а от страх не само едва дишал, но и езикът му се схванал. Помислил, помислил и решил:
            „Ех, криво-ляво преживях досега, но види се, дошъл е вече моят край. Какво да правя? Да се откажа — значи да се опозоря завинаги. Не, по-добре да умра с чест от ръката на такъв юнак, отколкото цял живот да бъда страхливец! Пък ще избавя и другарите си от смъртно наказание.“
            Обърнал се той най-после към пратеника и казал:
            — Добре, съгласен съм да изляза срещу врага. Само че ме е срам да изляза срещу един човек, нека да изпратят поне трима!
            Развеселили се всички, като чули това, почнали да викат и пляскат с ръце. Тръгнали да изпратят героя до царския дворец. Пръснала се тази вест навсякъде. Едни казвали:
            — Победителя иска да извадят трима срещу него, а не един!
            Други уверявали:
            — Той и без сабя, с голи ръце ще му откъсне главата!
            Трети добавяли:
            — Това е нищо! Той изкоренява цели дървета с голи ръце!
            И какво ли още не разказвали те за нашия некадърен Победител. Стигнало всичко това до ушите на противника. Сърцето на горкия воин едва не се пръснало от страх.
            „Ех — мислел си той, — дойде краят ми, свърши се моят живот!“ Настъпил денят на двубоя. Полето било пълно с хора, дошли да гледат. Всички чакали с нетърпение нашия Победител. Най-после го съгледали.
            — Този ли е? Такъв дребен човечец? Но казват, че е много ловък!
            Тръгнали един срещу друг нашият за нищо негоден Победител и великанът — противник. Горкият Победител изглеждал като врабче пред него, но пак не се предавал: „Е — мислел си той, — щом трябва да се мре, ще се мре, повече от това няма какво да стане!“
            Погледнал го великанът и се засмял. „Такова човече аз с един удар ще смажа! — помислил си той. — Но той сигурно знае някакви магьоснически похвати. Нека почакам да видя и да разбера какво ще прави и после вече бързо ще се справя с него!“
            Всички чакали със затаен дъх какво ща стане.
            Дали знак на противниците и те се спуснали един срещу друг.
            Не издържало все пак сърцето на нашия Победител. Гледа човекът — смъртта идва насреща му, шега ли е това! Забравил дори да измъкне и сабята си от ножницата. Замижал той, проточил шия и тръгнал напред, като си мислел: „Да удря по-скоро, да се свърши веднъж завинаги тази мъка!“
            Видял великанът, че противникът му върви с проточена шия и се изплашил:
            „Нещо лошо ми готви този човек, крои ми някакъв номер“ — помислил си той.
            Протегнал и великанът шия, замижал и се спрял на едно място като вдървен.
            А нашият Победител върви напред и все си повтаря:
            „Ей сега ще ми отсече главата, ей сега ще ме погуби!“
            Само че, кой знае защо, никой не му отсичал главата. Поотворил нашият Победител лекичко лявото си око и що да види — противникът му стои сред полето, проточил шия като пуяк преди смъртта си, и чака със затворени очи. Разбрал той изведнъж, че точно сега трябва да действа: „Не бой се, удряй и толкова!“ — помислил си той, извадил сабята от ножницата, замахнал и се опомнил чак когато главата на великана се търкулнала на една страна, а огромното му тяло — на друга.
            Развикали се всички наоколо. Грабнали нашия герой и го помъкнали при царя.
            Зарадвал се царят, дал му веднага дъщеря си за жена и оставил на двамата цялото си царство. Така нашият сиромах станал цар.
            Назначил той за съветници другарите си, извикал при себе си и своите братя и всички заживели щастливо.
            Такава била съдбата на нашия за нищо негоден Победител.

            Овчарят Бичиа
Живял някога велик и могъщ цар. Той имал само една дъщеря — прекрасна, невиждана под слънцето хубавица. Решил царят да даде дъщеря си за жена само на оня, който му разкаже три най-невероятни измислици.
            Мнозина желаели да се оженят за красавицата, но никой не можел да угоди на царя. Несполучилите той веднага обезглавявал и главите им окачвал по стените на своя замък.
            В същото царство живеел и един овчар на име Бичиа. Една вечер, след като докарал стадото в селото, Бичиа казал на майка си:
            — Майко, царят дава дъщеря си за жена на оня, който успее да му разкаже три невероятни измислици. Ще ида и аз да си опитам късмета, пък да става, каквото ще. Може да сполуча и тогава ще ти доведа за снаха царската дъщеря!
            — Какво приказваш, синко?! Кой ще ти даде на тебе царската дъщеря? — извикала майката.
            — Защо не? Не съм ли и аз човек? Ум не ми ли стига?
            — Откажи се, синко, и без това няма да ти я дадат.
            — Но защо?
            — Нали знаеш, синко, на колко прекрасни момци царят заповяда да отсекат главите, защото не можаха да му угодят? Къде можеш ти да му разкажеш такива невероятни измислици, каквито никой от онези знатни и учени хора не е могъл да измисли?
            — Ще видим дали не мога! Мигар тия, дето ще ме питат, не са също такива хора като мене? Помниш ли какво казваше баща ми: човек трябва да изпита всичко. И аз искам сега да опитам късмета си — ще видим кой ще победи!
            Дълго придумвала майката Бичиа, но той не я послушал. Тръгнал на път, стигнал до царския дворец и се спрял пред портите. Видял окачените по кулите изсъхнали човешки глави, но сърцето му не трепнало от страх.
            Излезли царедворци и го попитали:
            — Кой си ти и какво искаш?
            — Аз съм селянин — овчар, и искам да разкажа на царя една измислица.
            Доложили на царя и по негова заповед въвели Бичиа в двореца, подали му стол и го поканили да седне.
            Излязъл царят, извикал палачите си и се обърнал към Бичиа:
            — Разказвай сега твоята измислица!
            — Върнах се една вечер у дома от пасището. Майка ми не беше приготвила нищо за вечеря. Аз веднага излязох от къщи и прескочих до бостана, за да откъсна тиквата, която отдавна си бях набелязал. Погледнах — тиквата я няма. Тръгнах по стъблото, а то се проточило далече пред мене — краят му не се види. Вървя аз и стъблото ме заведе чак до морето. Гледам — проточило се то и през морето. Стъпих на него, тръгнах през морето и излязох на отсрещния бряг. Гледам — пред мене стои моята тиква! Откъснах я аз, обърнах се и пак по стъблото се върнах на другия бряг. Занесох тиквата в къщи и я дадох на майка си. Тя приготви вечеря и двамата се наядохме вкусно.
            Измислицата се харесала както на царя, така и на царедворците.
            — Добре — казал царят. — Иди си сега в къщи, а утре ще дойдеш и ще разкажеш втората си измислица.
            Съмнало се. Бичиа станал, измил се, турил си калпака и се отправил към двореца. Поканили го вътре, а там вече били събрани царят, палачите и всички придворни. Подали на овчаря стол, накарали го да седне и му заповядали да разказва.
            — Вчера майка ми готвеше вечеря — започнал Бичиа, — но излезе, че в къщи няма сол. Изтичах за сол в Гумбри. Приближих се до една скала, но чак тогава се сетих, че не съм взел нито нож, нито кирка. Какво да правя? Почнах да удрям скалата с главата си. Отчупих така едно голямо парче, метнах го на гърба си и го занесох в къщи. Майка ми посоли яденето и ние се навечеряхме вкусно!
            Тази измислица също се харесала и царят казал на овчаря:
            — Иди си сега в къщи, а третата измислица ще ни разкажеш утре!
            Бичиа бил много доволен, но царят се замислил дълбоко. Чудел се той какво да направи, за да прати проклетия овчар на другия свят. Извикал всичките си съветници. Приказвали, що приказвали, най-после решили, че каквото ида им разкаже овчарят на сутринта, всички в един глас: ще викат: „Истина е, истина е!“
            Всички си разотишли доволни и уверени, че никаква сила на света не ще спаси овчаря от смъртта. Ала съдбата била решила иначе.
            Разсъмнало се. Овчарят Бичиа намерил отнякъде огромна бъчва и с помощта на няколко другари я дотъркалял до царския дворец.
            Щом видели бъчвата, царедворците в един глас извикали на овчаря:
            — Какво значи това? Какво си домъкнал тук?
            — Ето каква е работата: бащата на царя имал да дава на моя баща две такива бъчви, пълни с бисери и скъпоценни камъни.
            — Истина е, истина е! — извикали царедворците.
            Чул това царят и се нахвърлил върху съветниците си:
            — Не виждате ли, че ме погубвате? Кога е задлъжнявал моят баща на неговия с толкова много скъпоценности? И къде имам аз такова богатство?
            — Лъжа е, лъжа е! — почнали да викат царедворците.
            — Щом е лъжа, дайте ми принцесата — рекъл Бичиа.
            Царят бил принуден да избира: или да върне на овчаря две бъчви скъпоценности, или да му даде дъщеря си за жена. Тъй като царството не било много богато, решили да дадат на Бичиа прекрасната царска дъщеря. Венчали ги, отпразнували сватбата и дали на младоженците половината царство.
            Овчарят победил. Завел той царската дъщеря при майка си и заживели весело и щастливо.

            Как сиромахът дал да му пазят парите
            Живял някога един богаташ. Кой каквото спечелел, на него го отнасял на съхранение.
            В същия град живеел и един беден работник.
            Петнадесет години се трудил той, глава не вдигал от работа и успял да събере копейка по копейка двеста рубли.
            „Може да изгубя или да изхарча парите, докато дойде време да се върна при жена си и децата. По-добре да ги занеса на този богаташ и да ги оставя у него на съхранение“ — помислил си сиромахът и занесъл на богаташа своите двеста рубли.
            Дошло време работникът да се прибере в къщи при домашните си. Отишъл той при богаташа и го помолил да му върне парите.
            — Какви пари, кога си ми давал ти пари? — извикал сърдито богаташът. — Махай се оттук!
            Дълго му се молил сиромахът:
            — Смили се над мене и над семейството ми! От глад ще умрем, съжали ни, върни ми парите!
            Ала всичко било напразно.
            Изгонил го богаташът с празни ръце.
            Върви сиромахът по улицата и плаче.
            В същия град живеела една много умна и добра жена.
            Видяла тя сиромаха, че плаче, повикала го и го попитала:
            — Защо плачеш, нещастни човече?
            — Бях си спестил с тежък труд двеста рубли и ги дадох на един богаташ да ми ги пази. Сега той отказва да ги върне и отгоре на това ме наби и изпъди.
            Жената го посъветвала:
            — Аз ще отида при този богаташ и ще му занеса различни скъпоценности, уж че искам да му ги оставя на съхранение. Щом развържа бохчичката, ти влез и си поискай парите.
            После тя заръчала на слугата си:
            — Щом богаташът върне парите на този човек, ти се втурни в стаята и извикай: „Елате си бърже в къщи, господарят се завърна!“
            Събрала тя всичко по-ценно, което имала, вързала го в една бохчичка и тръгнала към къщата на богаташа.
            Влязла вътре и му казала:
            — Мъжът ми отсъствува за дълго от къщи, а аз се страхувам да не ме нападнат разбойници и затова искам да ти оставя това на съхранение.
            Щом развързала тя бохчичката и показала на богаташа какво носи, в стаята влязъл работникът и почнал да го моли:
            — Върни ми, моля ти се, двестата рубли, които ти бях оставил на съхранение!
            Богаташът си помислил: „Ако не му дам парите, жената няма да ми се довери и ще си отнесе обратно това богатство“.
            — Вземи ги, синко, защо ми са твоите пари — казал той, извадил парите на сиромаха и му ги дал.
            Взел работникът парите си и тъкмо почнал да ги брои, в стаята се втурнал слугата на жената и извикал:
            — Господарке, ела си бърже в къщи, господарят си дойде!
            — Ах — извикала жената и завързала пак скъпоценностите си в бохчичката. — После ще ги донеса, сега трябва да бягам в къщи!
            Сиромахът от радост разперил ръце и почнал да играе в стаята; плеснала ръце и жената и също заиграла; след нея заиграл и богаташът.
            — Какво се разиграхте всички?! — попитал слугата.
            — Сиромахът играе, защото си получи обратно парите, аз играя, защото мъжът ми, когото отдавна не съм виждала, се е завърнал, но ти защо играеш? — попитала жената богаташа.
            — Аз пък играя, защото такава проста жена като тебе успя да ме надхитри! — отвърнал богаташът.

            Една спечелена рубла
            Един човек имал много мързелив син. Той нищичко не искал да върши и нито грош не можел да спечели.
            Хранил го баща му, докато можел да работи, но ето че остарял, разболял се и изгубил вече сили.
            Легнал старецът на постеля, извикал жена си и й казал:
            — Целия си имот ще оставя на чужди хора, но на сина си нищо няма да дам. Него за нищо не го бива, мързелив е, не може сам да спечели нито една рубла.
            Домъчняло на майката и тя се застъпила за сина си:
            — Как така не може да спечели нито една рубла?
            А старецът си стоял на своето:
            — Добре, ако може, нека отиде и спечели една рубла — тогава ще му оставя целия си имот.
            — Добре — съгласила се жена му.
            Отишла тя при сина си, дала му една рубла и му казала:
            — Излез някъде през деня, а като си дойдеш вечерта, дай тази рубла на баща си и му кажи, че си я спечелил сам.
            Синът направил точно така. Върнал се вечерта, занесъл рублата на баща си и му казал:
            — Измъчих се заради тази рубла, спечелих я с голям труд!
            Бащата взел рублата, помирисал я и я хвърлил в огъня.
            — Не си я спечелил ти! — казал той на сина си. Засмял се мързеливецът и си излязъл.
            Чудила се майката какво да прави. Дала му още една рубла и му заръчала:
            — Излез и ходи, ако щеш, целия ден без работа, но надвечер потичай около два километра, за да се изпотиш. Върни се след това в къщи, влез при баща си и му кажи:
            — С пот съм спечелил тази рубла.
            Синът направил точно така.
            Втурнал се вечерта изморен и потен, влязъл при баща си и като го погледнал, му рекъл:
            — Погледни, татко, цял съм в пот. С труд спечелих тази рубла!
            Бащата взел рублата, помирисал я и я хвърлил в огъня.
            — Не можеш ме измами, синко — казал той, — не си спечелил ти тази рубла!
            Мързеливецът нищо не отговорил на това, засмял се пак до уши и си излязъл.
            Разбрала майката, че работата е лоша, и посъветвала сина си:
            — Виждаш ли, синко, не можем да излъжем баща ти. Ще трябва сам да спечелиш рублата. Иди да поработиш: по три гроша на ден да печелиш, пак за една неделя ще събереш една рубла; ще я донесеш на баща си и той ще ти повярва.
            Послушал я синът.
            Отишъл и наистина работил цяла седмица.
            Свършил работа на един, пренесъл нещо на друг, събрал една рубла и я занесъл на баща си.
            Помирисал и тези пари старецът и ги хвърлил в огъня.
            — Не, синко, и това не си спечелил сам — казал му той.
            Не се сдържал синът, спуснал се към огнището, изровил с голи ръце парите си от жаравата и извикал:
            — Ти си полудял, татко! Цяла седмица работих и превивах гръб за тези пари, а ти ги хвърляш в огъня!
            Тогава бащата рекъл:
            — Е, сега вярвам, че си спечелил сам тази рубла, защото сърцето те заболя за нея. Виждаш ли, синко, как трудно се печелят парите! Ако работиш — ще имаш, не работиш ли — от глад ще умреш!
            С тези думи бащата завещал на сина си целия имот и спокоен заминал за там, откъдето никой не се връща.

            Как поправили неправдата
            Живял някога един занаятчия. Той имал син. Решил бащата да изучи добре сина си и го изпратил при друг занаятчия. Завършил синът учението и се върнал при баща си.
            Тръгнали бащата и синът да търсят работа по чужди краища.
            Вървели, колкото вървели, поискал бащата да изпита ума и знанията на сина си и рекъл:
            — Аз май че се изморих. Хайде ту ти мен да носиш, ту аз тебе.
            — Добре — отговорил синът и взел да разказва приказка на баща си. Свършил синът приказката си, почнал бащата да разказва. Увлекли се двамата така, че съвсем забравили за умората.
            Повървели още малко. Бащата дал на сина си пет петачета и му рекъл:
            — Иди купи за тези пари коне, ще ги яхнем и ще продължим.
            Отишъл синът, купил кана с вино, изпили го, развеселили се, пътят им се сторил още по-лек.
            Повървели още. Бащата рекъл на сина си:
            — Иди намери един другар за себе си и един за мене!
            Влязъл синът в гората, отрязал тояга за себе си, друга — за баща си и продължили пътя си.
            Вървели, вървели, гледат — пред тях нива. Бащата казал:
            — Ах, колко е хубава, колко е хубава тази нива!
            А синът се обадил:
            — Изядена е, цялата е изядена!
            — Не, хубава е!
            — Не, изядена е!
            Никой от двамата не отстъпил. Бащата рекъл:
            — Да идем да попитаме някой по-знаещ.
            Тръгнали да търсят знаещ човек. Вървели, вървели, гледат — пред тях река, в реката сол, а солта не се топи.
            — Каква е тази сол, дето не се топи във вода? — попитал бащата.
            — Не зная — отговорил синът.
            Тръгнали да търсят знаещ човек. Посочили им една девойка. Отишли при нея.
            А девойката била хубавица — втора такава нямало на света. Само че била малко кривогледа с едното око.
            Бащата забелязал това, но не искал да наскърби девойката, затова рекъл:
            — Хубава е къщата ви, много е хубава, само че покривът й е малко накриво! (Хубава си ти значи, но си малко кривогледа.)
            — Нищо, че е накриво — отвърнала девойката, нали димът отива направо! (Нищо, че съм малко кривогледа значи, нали виждам всичко добре!)
            Харесал се на бащата нейният отговор и рекъл:
            — Отсъди кой от двамата ни е прав. Дадох сина си да се учи, а той нищо не научил. Вървим през полето, гледаме — пред нас нива, цялата блести като злато. Аз казвам: „Хубава е нивата!“, а той казва: „Не, изядена е!“
            — Прав е синът ти — рекла девойката. — Стопанинът на тази нива е задлъжнял много, цялата жътва ще вземат за дълговете му, нищо няма да остане за него.
            И този отговор се харесал на бащата и той казал:
            — По пътя видяхме и една река, в реката имаше сол, а солта не се топеше. Каква е тази сол и каква е тази вода?
            — Водата е жената, солта — мъжът — отговорила девойката. — При лоша жена мъжът слабее, топи се като сол във вода, а добрата жена е като тази вода, в която и солта не се топи.
            Много се харесала тази девойка на бащата и той решил да я вземе за жена на сина си. Девойката се съгласила и още същата нощ направили сватбата.
            Минало се, колкото се минало. Тръгнали бащата и синът да търсят работа. Отишли в един град и се наели да строят дворец на царя. Царят им поставил едно условие: хареса ли му дворецът, ще им заплати за труда; не му ли хареса, нищо няма да им плати.
            Много хубав дворец построили бащата и синът, харесали го всички, но царят все пак намерил от какво да е недоволен и заповядал да хвърлят в тъмницата двамата майстори — баща и син. Бащата рекъл:
            — У нас, в къщи, има една машина, ако я донесат, тя в миг ще поправи всичко според желанието ти. Само че там е снаха ми, тя на никого няма да даде машината освен може би на сина ти, ако го изпратиш.
            Изпратил царят сина си и цяла свита заедно с него, а майсторът баща заръчал да кажат на снаха му:
            — Изпрати ми това, с което да поправим неправдата!
            Щом пратениците отишли, снахата грабнала царския син, затворила го, а на свитата заръчала:
            — Кажете на царя, че няма да види сина си, докато не пусне мъжа ми и свекър ми!
            Нямало що да стори царят, заплатил на майсторите, баща и син, и ги пуснал да си отидат.

            Обущарят
            В един голям град живял някога беден обущар. Каквото припечелвал през деня — изяждал го вечерта. Така преживявал от ден на ден. В кръчма никога не влизал. Цялата си печалба носел в къщи и всяка вечер весело вечерял с жена си и децата си.
            Поискал веднъж царят да разбере кой как живее в неговия град. Преоблякъл се като търговец и тръгнал през нощта да обикаля града.
            Гледа царят — всички спят, само от една къща се чуват гласове. Почукал той, влязъл и що да види: седнал обущарят с цялото си семейство да вечеря, всички ядат, пият и се веселят.
            Поканил стопанинът госта на трапезата и си помислил: „Той е един от господарите на пазара, все ще ми потрябва някога!“
            — Прощавай, че те питам, братко, но кажи, с какво се занимаваш, как можеш в делник да ядеш, да пиеш и да се веселиш като в празник?
            — Аз, братко, съм обущар. Каквото припечеля през деня, изяждаме го вечерта със семейството си.
            — А какво ще правиш, ако затворят работилниците?
            — О, на врага си не пожелавам това, което ще стане с мен тогава! Гладен ще си легна! — рекъл обущарят.
            Царят си отишъл. На другата сутрин той заповядал никой да не работи и да не търгува този ден — празник обявява. Затворили работилничката и на нашия обущар. Вечерта царят пак се преоблякъл и отишъл да навести обущаря. Гледа — той пак се весели, както и миналата нощ.
            — А-а, добре дошъл, приятелю, заповядай, драги гостенино, на трапезата! — поздравил го обущарят.
            — Как се веселиш и днес — попитал гостът, — когато нашият цар заповяда да се затворят всички работилници и продавачници?
            — Проклет да бъде нашият цар! — рекъл обущарят. — Затвориха ми днес работилничката, не можах да работя. Какво да сторя? Излязох на улицата — на един вода занесох, на друг дърва насякох, на трети с друго помогнах. Спечелих все пак нещо, донесох го и ето, изяждаме го!
            Царят си отишъл. На сутринта заповядал да доведат обущаря в двореца. Дал му оръжие и го изпратил на вратата да пази. Цял ден престоял на стринка горкият обущар, а вечерта си отишъл в къщи, седнал и навел глава опечален, че нищо не успял да спечели през деня.
            — Какво си посърнал така, мили мъжо? — попитала го жената. — Има хора, които по цели недели няма какво да ядат. Чувала съм, че и по двадесет, и по четиридесет дни гладуват, а ние един ден ли няма да издържим?
            Взел обущарят една пръчка и почнал да я дяла — ей тъй, да убие времето. Дялкал, дялкал, гледа — изострила се от едната страна пръчката, станала като меч. Като видял това, обущарят скочил, донесъл голям клон, издялкал го, заострил го като меч, измъкнал своя меч от ножницата и сложил там дървения. После взел стоманения меч, занесъл го на пазара, продал го и накупил разни неща за ядене и пиене. Върнал се в къщи с пълни ръце и всички седнали, както всякога, весело да вечерят.
            А царят отново се преоблякъл и отишъл да навести своя приятел. Обущарят пак го поканил на трапезата.
            — Днес нашият цар глупак ме накара да стоя на страна, можех ли да спечеля нещо? Върнах се в къщи, седнах гладен и тъжен, че няма какво да ядем, но изведнъж ми мина през ума: та нали царят няма да ме накара наистина да убивам някого я? Извадих своя меч, продадох го, а в ножницата сложих дървен. Царят хич няма и да разбере какво има в ножницата ми. Жено, извади тоягата, нека покажем на нашия приятел какъв меч имам!
            На другата сутрин обущарят препасал дървения си меч и се запътил към двореца да пази портите.
            Царят тържествувал в душата си.
            — Е, сега ще го наредя аз както трябва! — мислел си той. Извикал един слуга и взел да му се кара, да го удря, да му крещи, сякаш, горкият, наистина се е провинил в нещо.
            — Кажете на моя страж да дойде веднага! Нека отсече главата на този безделник, на този изменник, на този лъжец! — крещял царят.
            — Господарю, царю честити, прости му, прост човек е той, сгрешил е, прости му! — замолил го на колене обущарят страж.
            — Не мога да му простя, той е толкова виновен пред мене, че заслужава бесило! Ама хайде, отсечи му главата! Не го ли сториш, твоята глава ще взема!
            Какво да стори обущарят? Изправил се, вдигнал очи към небето и извикал:
            — Господи, ако наистина този нещастник е невинен и с нищо не е прегрешил пред царя, нека се превърне в дърво този меч!
            И при тези думи измъкнал от ножницата дървения меч. Съобразителността на обущаря се харесала на царя. Той го наградил със злато и сребро и го пуснал да си върви.
            — Върви си и живей, както си живял досега! — рекъл му той.

            Тигърът — защитник на котката
            Един селянин орал край едно село. Заедно с него и добитъкът от къщи дошъл и котаракът, а в най-големия разгар на оранта тичал по края на гората и гонел пеперуди и скакалци.
            В това време от гората се задал тигър. Той се зачудил много, като видял котката, и попитал:
            — Братко, изглежда, че ти си от нашия род, но защо си толкова малък?
            Хитрият котарак се престорил на измъчен и отговорил:
            — Ех, велики господарю, царю на животните, да знаеш само колко тежък е нашият живот при хората?
            — Кой смее да те измъчва? Покажи ми този човек и аз ще се разправя с него! — извикал тигърът.
            Котаракът завел тигъра при селянина, който крачел след ралото. Тигърът казал:
            — Ей, човече, защо мъчиш моя сродник така, че той дори не може да порасне? Искам да премеря силите си с теб в негова защита.
            — На драго сърце — отвърнал селянинът, — само че съм оставил силата си в къщи, ще притичам да я донеса и тогава ще се преборим.
            — Добре — съгласил се тигърът, — върви, аз ще те почакам.
            — Ами ако ме измамиш и се запилееш нанякъде, аз напразно ще тичам! — рекъл човекът. — Знаеш ли какво, дай да те вържа за това дърво, докато изтичам до селото, а като донеса силата си, ще се преборим с теб!
            — Добре! — съгласил се тигърът.
            Завързал го селянинът за дървото с дебело въже, отишъл в гората, отрязал дебела дрянова тояга, върнал се и рекъл:
            — Ето къде е моята сила! — Че като почнал да налага тигъра!
            Ревял тигърът така, че небето и земята заплакали от жалост към него, но човекът не преставал да удря, докато не му смазал кокалите от бой. После го отвързал и рекъл:
            — Не се бъркай там, гдето не ти е работа! Върви си сега и когато помислиш да се похвалиш със силата си, не забравяй да си спомниш и за мен!
            Тигърът се затътрал едва жив към гората. Видял котарака, въздъхнал тежко и изпъшкал:
            — Все пак юнак си ти, братко, щом и толкова си пораснал под властта на такъв звяр!

            Лъв и заек
            В една гора често се събирали различни животни. И всеки път между тях се появявал лъвът. Той винаги грабвал някое от животните и още там го разкъсвал и изяждал. Нещастните животни живеели в постоянен страх.
            Веднъж те пак се събрали и почнали да се съвещават помежду си какво да правят и как да се избавят от този вечен страх. Дълго мислили и разсъждавали. Най-после решили да плащат на лъва ежедневен доживотен данък и сами да му го доставят, но в замяна на това да го помолят да не ги плаши; всеки ден.
            Лъвът се съгласил при условие, че данъкът ще му се доставя без закъснение в точно определено време.
            — Инак ще ви унищожа всички! — добавил той.
            Оттогава животните всеки ден изпращали на лъва някого от своите. Ето че дошъл редът и на един заек. Трябвало да го отведат при лъва, за да бъде изяден.
            — Е, няма какво, ще се върви, щом е мой ред — казал заекът. — Само че пуснете ме да отида самичък и да се опитам да се разправя с лъва. Може би ще успея и себе си да спася, и вас да избавя от тежките мъки!
            Животните се разсмели:
            — Я гледай как се е захвалил този страхлив заек!
            Лъвът бил много гладен, а заекът нарочно закъснял. С блеснали от гняв очи лъвът чакал всекидневната си жертва и скърцал със зъби. Той се готвел вече да отиде и жестоко да накаже животните, когато изведнъж пред, него се появил заекът. Лъвът го изгледал страшно и го попитал:
            — Как посмя да закъснееш толкова?
            — Велики господарю! — промълвил кротко заекът. — Възложено ми беше да ви доведа един заек и аз го водех, но по пътя ни срещна друг лъв, грабна заека и го отвлече в една дълбока яма!
            — Къде е той, покажи ми го! — изръмжал лъвът.
            Заекът го завел до един кладенец и му казал:
            — Ето, господарю, лъвът е тук, само че аз се страхувам да погледна; вътре сам, затова вземете ме в лапите си и аз ще ви го покажа!
            Лъвът сграбчил заека в лапите си и двамата се навели над кладенеца.
            Изведнъж във водата, на дъното на кладенеца, се появил друг лъв, който държал в лапите си заек и гледал нагоре.
            Лъвът изревал от ярост, захвърлил настрана заека и скочил в кладенеца, за да накаже съперника си и да му отнеме жертвата, но водата в кладенеца била дълбока и страшният лъв се удавил.
            Когато животните научили това, много се зарадвали, че са се избавили от свирепия враг, и сърдечно благодарили на заека.

            Лисичи хитрини
            Веднъж лисицата минавала през един харман. Гледа — на земята се търкалят неприбрани житни класове. „Тези класове могат да ми принесат полза“ — помислила си лисицата, клекнала и почнала да събира класовете. Вързала тя цял сноп, нарамила го и тръгнала.
            Нощта я застигнала на път. Приближила се лисицата до една къща и извикала:
            — Ще ме пуснете ли да пренощувам?
            — Ще те пуснем — отговорили й хората. Дала им лисицата своя сноп и казала:
            — Сложете го в курника!
            Взели хората снопа на лисицата и го занесли в курника, но го сложили така, че кокошките да не могат да го кълват. В полунощ, когато всички спели, лисицата станала, влязла в курника, развързала снопа и пръснала класовете му до най-едрия червен петел. На сутринта лисицата станала и си поискала снопа. Влязъл стопанинът в курника и изнесъл на лисицата празните класове.
            — Само тези класове си имах, а вашият петел е изкълвал всичкото зърно! — заплакала лисицата.
            Стопанинът я попитал:
            — Какво да правим сега. Лисо, как да те утешим?
            — Или ми върнете житото, или ми дайте петела!
            Нямало какво да прави стопанинът, дал й петела. Взела го лисицата и продължила пътя си.
            Вървяла, що вървяла, отново я застигнала нощта из пътя. Пренощувала у един овчар. Вързала тя петела в кошарата и казала:
            — Гледайте само да не пострада моят петел, че за него овца ще взема!
            — Добре — отвърнали й хората.
            В полунощ лисицата станала, взела си петела и го набучила на рогата на най-тлъстата овца.
            На сутринта тя си го поискала.
            — Тръгвам си — казала тя.
            Влезли стопаните в кошарата, гледат — петелът на лисицата набучен върху рогата на овцата.
            — Само този петел си имах! Той всяка нощ ме будеше, а сега осиротях без него! — заплакала лисицата.
            Дали й овцата и я изпратили. Зарадвала се лисицата, върви и си пее:
            — С жито си купих петел, с петел — овца!
            Нощта пак застигнала лисицата на път. Пренощувала тя у един селянин. Дала му овцата си да я пази и му поръчала:
            — Гледайте воловете ви да не изтърбушат моята овца, защото ще взема тоя вол, който я засегне.
            Взели хората овцата и я вързали по-далеч от воловете. През нощта лисицата станала, промъкнала се в обора, взела овцата и я набучила на рогата на най-угоения вол. На сутринта накарала стопанина да й даде този вол и го подкарала пред себе си. Тичала лисицата по пътя и се радвала. Пак я застигнала нощта, но никой вече не искал да я пусне да пренощува в двора си. Отишла лисицата при една вдовица и почнала да я моли:
            — Вол имам, страхувам се през нощта да не го грабне вълк. Нека само него да вържа в обора, а аз мога и пред вратата да пренощувам, хем ще го пазя.
            През нощта лисицата станала, взела нож и заклала вола, а ножа скрила в джоба на най-малката дъщеря на вдовицата. На сутринта лисицата поискала своя вол:
            — Трябва да си вървя вече!
            Влезли в обора и що да видят — волът заклан. Изплашила се вдовицата. Заплакала лисицата и казала:
            — Който е заклал моя вол, него ще взема.
            Дъщерите на вдовицата почнали да се оправдават:
            — Не сме докосвали вола!
            — У която се намери окървавен нож, тя го е заклала — рекла лисицата.
            Претърсили ги и намерили ножа у най-малката сестра. Взела я лисицата със себе си. Сложила я в един мях, метнала меха на гърба си, върви и пее:
            С жито си купих петел,
            с петела — овца,
            с овцата вол си намерих,
            красавица с вола спечелих.
            Вървяла, вървяла лисицата и по едно време гледа — в полето орат хора. Те извикали на лисицата:
            — Почини си, Лисо, хапни с нас!
            Седнала да си почине лисицата. Орачите й дали едно сито и й казали:
            — Ние ще приготвим яденето, а ти иди да донесеш вода!
            Отишла лисицата, почнала да налива вода в ситото — но можеш ли да задържиш вода в сито?
            Докато тя се бавила със ситото, хората отворили меха, освободили девойката, а на мястото й сложили едно голямо куче. Дали на кучето хляб, за да не лае, завързали меха и го сложили на мястото му. Върнала се лисицата и казала:
            — Искам да си вървя, дайте ми меха.
            Дали й меха и я изпроводили.
            Изяло кучето хляба и почнало да драще сухата кожа на меха. Лисицата казала:
            — Какво искаш, девойко, какво те тревожи? Ако си жадна — ще ти дам да пиеш, ако си гладна — ще те нахраня, ако искаш нещо друго — свърши го там в меха.
            Нищо не чувала „девойката“, а продължавала да драще и да пъшка. Домъкнала как да е лисицата меха до дупката си. Влязла вътре и взела да го развързва. Изскочило кучето от меха, нахвърлило се върху лисицата, смъкнало й кожата и я разкъсало на парчета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар