12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-4


НИКОЛАЙ РАЙНОВ
ПРИКАЗКИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ-1

СЪДЪРЖАНИЕ:
ВАСИЛИСА ХУБАВИЦА
ИВАН КОВАЧА
ЧУДОВИЩЕТО КОШЧЕЙ
СТАРОСЕЛЦИ И НОВОСЕЛЦИ
ЗЛАТНОТО ПТИЧЕ
ПЕДЯ ЧОВЕК-ЛАКЪТ БРАДА
ДЪРВЕН КОН

            Василиса хубавица
            Руска приказка
            В един далечен град на едно далечно царство живеел един търговец с жена си. Те си имали само едно дете — много хубаво момиче, по име Василиса.
            Когато Василиса станала на осем години, майка й се разболяла. Тя рекла на мъжа си:
            — Тежка е моята болест. Не ми се вярва да оздравея. Повикай дъщеря ни — да я целуна за последен път и да й кажа нещо.
            Когато дошла Василиса, майка й рекла:
            — Чуй, дъще, какво ще ти кажа и го запомни. Аз ще умра. Заедно с майчината си благословия ти оставям и тая кукла. Дръж я всякога при себе си, недей я показва никому и ако те сполети някакво нещастие, запитай я: тя ще те научи какво да направиш. Нека тая кукла ти бъде вместо майка.
            Като рекла това, майката прегърнала момичето, целунала го и издъхнала.
            Мъжът оплаквал дълго жена си, но накрай решил да се пожени. Понеже бил и богат, и добър, па и още млад, много моми и вдовици искали да се омъжат за него. А на него от всички най-много му харесала една вдовица и той решил да избере нея.
            Вдовицата била вече на години и имала две дъщери, малко по-големи от Василиса. Всички нейни познати я хвалели, че е добра майка и умела домакиня. Търговецът се аженил за нея. Но той се излъгал в надеждите си: жена му не могла да обикне завареницата си.
            Защо я не обичала тя? Защото Василиса била най-хубавото момиче в оня град. Мащехата и доведените дъщери се пукали от завист. Те се карали постоянно с нея, хокалй я, принуждавали я да върши най-тежката работа, биели я. Те си мислели, че като я претоварят с работа, момата ще отслабне и ще погрознее; горещото слънце и вятърът ще опърлят кожата й и ще я изсушат: Василиса ще стане по-грозна от тях.
            Но не станало тъй, както те се надявали. Момичето не само не погрознявало, но ставало от ден на ден все по-хубаво и по-хубаво. А доведените дъщери от ден на ден погрознявали, макар че не вършели нищо, а се излежавали или седели със скръстени ръце. Те ставали все по-сухи и по-слаби, кожата им чернеела, лицето им повяхвало, защото ги гризяла завистта.
            А защо Василиса хубавеела? Защото й помагала куклата. Ако не била тя, момичето не би могло никога да свърши тежката работа, колкото и да се труди. Но куклата я утешавала, съветвала я да търпи и да работи и я отменявала в най-трудните неща. За да съсипе своята завареница от работа и безсъние, мащехата й давала вечер цял куп вълна — да я извлачи и изпреде. Куклата казвала на Василиса да си легне и да остави вълната при нея. На сутринта всичката вълна бивала изпредена много тънко — като на машина. Друг път мащехата ще накара момичето да изрони за една нощ цяла кола царевица. И тая работа свършвала куклата, а Василиса си спяла. Мащехата и доведените дъщери не знаели, че завареницата си има такава добра помощница. Куклата помагала на Василиса и в прането, и в готвенето, и в нареждането на къщата, като й казвала кое как да направи и сама вършела най-тежката работа.
            Тъй минали няколко години.
            Василиса порасла. Станала мома за женене. Всички момци от града се изредили да я искат, а за доведените моми никой не попитвал. Мащехата, ядосана от това, казвала на годежниците:
            — Какво сте се развикали: „Василиса, та Василиса?“ Само Василиса ли е мома в тая къща? Додето не омъжа двете други, не ще я дам никому.
            И като не можела да си изкара яда на годежарите, тя почвала да крещи на Василиса и да я бие.
            Един ден търговецът заминал по работа в друго царство. На тръгване казал на жена си:
            — Виждам, че и ти, и дъщерите ти сте отслабнали. Ще бъде добре да прекарате два-три месеца накрай гората. Като летувате там, ще се поправите. Наел съм ви една къща: отидете там.
            Още същия ден мащехата се пренесла с момите в къщата край гората. А сред тая гора имало поляна. На поляната се издигала хижа, дето живеела вещица-човекоядка. Тя не пускала никого да се приближи до поляната. Вести ли се човек, изяждала го.
            Мащехата знаела това. Тя пращала Василиса в гората — кога за дърва, кога за гъби, кога за ягоди — дано я разкъса вещицата. Но момата се връщала винаги здрава и жива: куклата я учела откъде да мине, за да я не види вещицата.
            Тогава мащехата решила да направи друго нещо, за да погуби завареницата си. Тя дала една вечер на трите моми работа и им заповядала да я свършат, па тогава да си легнат. По-голямата си дъщеря накарала да плете дантели, по-малката — чорапи, а на Василиса дала да шие дрехи. После угасила лампата, като оставила да свети само една свещица, колкото да могат момите да виждат в ръцете си, и си легнала.
            Момите се заловили за работа. Но по едно време свещта почнала да пуши. Една от доведените дъщери се навела уж да й почисти фитила и нарочно я угасила.
            — Какво ще правим сега? — викнали двете доведени дъщери. — Ако си не свършим работата, мама ще ни бие. А на тъмно как ще работим? Някоя от нас трябва да отиде да поиска огън от вещицата.
            — Който е угасил свещта, той трябва да отиде да поиска — рекла Василиса.
            — Аз виждам и на тъмно — казала момата, която плетяла дантели. — Мене ми светят иглите.
            — И мене ми светят моите игли — обадила се оная, която плела чорапи. — Аз няма да вървя. Нека върви Василиса.
            — Да, да, Василиса — викнала и другата мома. — Тя да върви. И те станали, изтласкали Василиса от стаята и заключили след нея. Момата си отишла в своята стаичка, дала на куклата си да вечеря и й казала:
            — Мила кукличко, пращат ме при вещицата за огън. Що да правя? Няма ли вещицата да ме изяде?
            — Не бой се! — казала куклата. — Върви, дето те пращат, но вземи и мене! Додето съм с тебе аз, нищо лошо не ще ти се случи.
            Василиса турила куклата в джоба си и тръгнала през тъмната гора.
            Дълго вървяла тя. По едно време се уплашила. Цяла се разтре-перала. Спряла се. Изведнъж пред нея минал конник, който препускал коня си. Той бил облечен в бели дрехи. Бял бил и конят му. Без да погледне момата, конникът отлетял през гората. Почнало да се разсъмва.
            Василиса тръгнала по-нататък. Втори конник минал пред нея, облечен в червени дрехи, яхнал червен кон. И той препускал, без да я погледне. Изгряло слънцето.
            Момата продължила пътя си. Тя вървяла тъй и денем, и нощем. Чак привечер на втория ден стигнала до поляната, дето се издигала къщицата на вещицата. Стоборът на хижата бил от човешки кости. Навръх всеки кол имало по един човешки череп. Вратата била подпряна от човешки нозе, а вместо брава имало отворена човешка челюст.
            Василиса замръзнала от страх, като видяла това. Тя се спряла и нозете й се сковали: не можела да пристъпи по-натам. Изведнъж пристигнал трети конник. Той бил облечен в черни дрехи и яздел черен кон. Като стигнал до вратата, изчезнал, сякаш потънал подземи.
            Стъмнило се. Но скоро след това очите на всички черепи по оградата почнали да светят и цялата поляна блеснала, като че ли е ден. Василиса се уплашила още повече, но нямало къде да се скрие, та останала сред поляната. Не се минало много и дървесата почнали да се клатят, макар че нямало вятър. Листата зашумели, а колкото сухи пръчки имало наоколо, всички затрещели, сякаш някой ги чупи.
            Зачул се шепот:
            — Иде си нашата господарка. Връща се нашата господарка. Явила се и самата вещица. Като стигнала до вратата на своята хижа, тя се спряла, почнала да мирише въздуха и рекла:
            — Хе, хе, хе! Човек има. На младо месо ми мирише. Кой е дошъл?
            Тогава Василиса се престрашила, приближила се до бабата и й рекла:
            — Добър вечер, бабичко. Аз съм. Пратиха ме дъщерите на мащехата ми да поискам от тебе огън.
            — Добре — казала вещицата. — Знам ги аз тях. И майка им знам. Всеки ще получи, каквото е заслужил: и ти, и те. Но преди да ти дам огън, ще трябва да послугуваш малко при мене — да те видя можеш ли да работиш.
            После се обърнала към вратата и рекла:
            — Мои здрави подпори, дръпнете се! Моя хубава вратичко, отвори се!
            Подпорите от човешки крака се дръпнали, челюстта почнала да трака и вратата се отворила. Вещицата влязла и седнала в един кът да се отмори, като дишала тежко.
            — Я виж — рекла тя на момата — що има в пещта! Извади всичко и ми го сложи да се наям, че съм прегладняла.
            В хижата било тъмно. Василиса намерила борина, запалила я и извадила от пещта ястията, па ги сложила на бабата. Тези ястия били много: имало за десетина души да се наядат. Сетне момата слязла в зимника да донесе на вещицата квас, медовина, вино и ракия.
            Бабата изяла и изпила всичко. На момата оставила само чорба от зеле и късче хляб.
            — Ти си млада: не бива да ядеш много, че ще надебелееш, а дебелите хора са лениви — казала й тя.
            После легнала да спи и поръчала на Василиса:
            — Когато утре изляза, ти помети, почисти двора, приготви обед, изпери дрехите. После иди в житницата, вземи една крина жито и го очисти от къклицата. Гледай да свършиш тая работа, че инак ще те изям.
            Като рекла това, вещицата захъркала. Момата хапнала малко, нахранила куклата и й се оплакала, че вещицата й е дала много работа.
            — Толкова работа — рекла — и трима души не могат свърши за един ден. А тя ме заплаши, че ще ме изяде, ако не изпълня всичко.
            — Не се безпокой, Василисо! — рекла й куклата. — Легни си да спиш. Утре всичко ще се нареди.
            На заранта момата станала много рано. Като погледнала през прозореца, видяла, че очите на черепите изгасват. Мярнал се белият конник и изчезнал. Почнало да се разсъмва.
            Станала и вещицата. Тя излязла на двора, изсвирила с уста и отведнъж се явили една голяма чутура, един дървен чук и една дълга метла. Профучал червеният конник. Изгряло слънцето.
            Бабата избъбрала някакви думи, влязла в чутурата и размахала чука. Чутурата почнала да подскача по двора, към вратата. Вещицата почнала да мете след себе си — да измете следите от чутурата, че никой да не я познае накъде е отишла.
            Момата останала сама. Тя прегледала цялата къща и с голямо учудване видяла, че вещицата има много богатства. Какви ли не дрехи, пръстени, огърлици, гривни, много злато и скъпоценни камъни. Но Василиса нямала време да разглежда всичко: много работа я чакала. Ала колко се учудила, като се върнала и видяла, че куклата е свършила вече всичката работа! Тя доизчиствала последните зърна жито.
            — На тебе остава само да сготвиш обед — рекла куклата и скочила в джоба й. — После можеш да си починеш.
            Обедът станал скоро, но бабата се не върнала през целия ден. Надвечер момата сложила трапезата и седнала да чака своята господарка. Когато наченало да се мръква и черният конник минал, черепите засветили отново. Дърветата се разклатили и разприказвали. Листата почнали да шушнат и пръчките — да пращят. Чули се пак гласове:
            — Иде си нашата господарка.
            И наистина вещицата пристигнала. Василиса излязла да я посрещне.
            — Готово ли е всичко? — запитала бабата, излизайки от чутурата.
            — Готово е, бабичко, заповядай да видиш.
            Вещицата разгледала цялата къща. Учудена много, че всичко е чисто, наредено и притъкмено, тя рекла доволна:
            — Няма що, много добре си свършила всичко. Бива те да слугуваш. Не знам защо е недоволна мащехата ти от тебе. Но — нищо: всеки ще получи, каквото е заслужил.
            Сетне свирнала и рекла:
            — Мои верни слуги, елате, та ми смелете житото!
            Явили се три чифта черни ръце, грабнали житото и го изнесли. Бабата седнала на трапезата и изяла всичко сготвено. На момата оставила малко. Преди да си легне, казала й:
            — Утре ще направиш същото, каквото направи днес. Но има още една работа: в плевника съм натрупала маково семе. Ще го изнесеш и очистиш от праха.
            Като рекла това, тя се обърнала към стената и захъркала. Василиса нахранила куклата и й казала що й е поръчала бабата.
            — Лесна работа — рекла куклата. — Утре ще видим. Сега си легни да спиш.
            На другия ден бабата отишла по работа, а куклата и Василиса извършили онова, що й било заповядано. Вечерта вещицата се върнала и останала още по-доволна. Тя свирнала и рекла:
            — Мои верни слуги, елате да изстискате маслото от мака! Отново се явили три чифта ръце, грабнали маковото семе и го отнесли. Вещицата се нахранила. Василиса стояла пред нея и мълчала.
            — Защо си се умълчала? — запитала бабата. — Да не си няма?
            — Ако ми позволиш, ще те запитам нещо, бабичко.
            — Добре, запитай! Но знай, че човек не бива да пита за всичко, което му дойде на ум. Ако поумнееш много и научиш много неща, скоро ще остарееш.
            — Само едно искам да те запитам. Когато идвах насам, мина ми път бял конник в бели дрехи, на бял кон. Кой е и какъв е той?
            — Той е моят бял ден — отвърнала вещицата.
            — После ми мина път червен конник с червени дрехи, на червен кон. Той пък какъв е?
            — Той е моето ясно слънце.
            — Ами черният конник, който ми мина път току пред вратата?
            — Той е моята тъмна нощ.
            Василиса си спомнила трите чифта черни ръце, но не попитала за тях.
            — Защо не попиташ още за нещо? — рекла вещицата.
            — Стига ми и това, което научих. Нали казваше, че от много знаене човек остарява?
            — Ти изглеждаш умна мома — казала бабата. — Добре правиш, че не ме питаш за това, що си видяла тук, а само за онова, що си видяла отвън. Аз не обичам да си издавам тайните. Ако ме беше запитала за трите чифта ръце или за чутурата, чука и метлата, щях да те изям. А сега пък аз ще те запитам нещо. Как успяваш да свършиш толкова много работа за един ден?
            — Майчината благословия ми помага.
            — А, така ли била работата? Махай се тогава оттук, благословена дъще! Аз не обичам благословени моми. Ти не си за тая къща.
            Тя хванала Василиса за ръката, извела я навън и я изтласкала из двора. После грабнала един череп от оградата, забила го на прът и й го дала, като рекла:
            — Ето ти огън за дъщерите на твоята мащеха. Вземи го и им го занеси!
            Момата тръгнала през гората, като си светела с черепа. Черепът светил чак до съмване. После изгаснал. Василиса вървяла и през целия ден. Едва към мръкване стигнала в къщи.
            Когато дошла до прага, намислила да хвърли черепа.
            — Защо им е? — рекла си тя. — Те могат да си запалят огън. Па и още е светло.
            Но от черепа се чул глас:
            — Недей ме хвърля! Занеси ме на мащехата си!
            Момата се подвоумила, но като не видяла да свети в къщата, влязла с черепа.
            За голямо нейно учудване тоя път я посрещнали много добре.
            — Щом излезе ти — рекла мащехата, — угасна и огънят в огнището. Удряхме много пъти огнивото, но не можахме да запалим. На заранта пратих дъщерите да поискат огън от съседите въгли-щари, ония, които живеят хе там, в гората. Но щом внесохме главнята в къщи, угасна, сякаш я поля някой с вода. Дано твоят огън не угасне.
            Внесли черепа в къщи. Очите му се загледали в майката и дъщерите. Огненият му поглед бил толкова силен, че почнал да ги пари. Където и да се криели, все не можели да избягат от него: той ги преследвал навред. До вечерта и трите се превърнали на пепел.
            Василиса заровила черепа в земята, заключила къщата и отишла в града. Тя имала една стара леля, бездетна бабичка. При нея се прибрала момата, додето се върне баща й.
            Един ден Василиса рекла на леля си:
            — Не съм свикнала да стоя без работа. Иди ми купи лен, ала гледай да бъде от най-хубавия. Искам да го изпреда.
            Бабата й купила лен. Василиса почнала да преде. Работата вървяла бързо. Ленените жици излизали изпод пръстите на момата тънки като косъм. Когато изпрела всичкия лен, намислила да изтъче платно. Но къде да намери толкова малка совалка? Питала, разпитвала, никой не можел да й каже. Най-после запитала куклата. Тя й намерила една хубава совалка — тъкмо за тая работа.
            Към края на зимата платното било готово. То било толкова тънко, че можело да се вдене в игла, като конец. Напролет Василиса го избелила, сдиплила го и казала на леля си:
            — Върви го продай в града. Колкото пари вземеш, да бъдат твои. Бабата погледнала платното и рекла:
            — Само царят може да купи такова платно: никой друг. Аз ще го занеса право в двореца.
            Тя отишла в царския дворец и почнала да се разхожда пред прозореца. Царят я видял и повикал.
            — Що искаш, бабичко? — попитал я той.
            — Царю честити, донесла съм платно, толкова тънко, че не бих искала да го дам другиму освен на тебе.
            Царят заповядал да пуснат бабата. Като видял платното, зачудил се.
            — Как е могла човешка ръка да изработи толкова тънко платно? — казал той. — Колко да ти дам за него, бабичко?
            — Царю честити — отвърнала бабата, — това платно няма цена. Аз ти го подарявам.
            — Благодаря ти — рекъл царят и заповядал да я надарят богато.
            Когато си отишла бабата, царят заповядал да накроят от тънкото платно ризи. Скроили царювите ризи, но кой да ги ушие? Нямало ни в двореца, ни в града шивачка, която би се наела да шие такова тънко платно. Дълго питал и разпитвал царят. Най-после пратил да намерят бабата. Като дошла в двореца, той й казал:
            — Щом си изпрела и изтъкала платното, ти ще можеш и да го ушиеш. Свърши и тая работа.
            — Царю честити — рекла бабата, — аз не съм ни прела, ни тъкала това платно. Изпреде го и го изтъка една хубава мома, моя сродница.
            — Добре. Нека тя да го ушие.
            Лелята взела накроените ризи и ги отнесла у дома си. Дала ги на Василиса. Момата се затворила в стаята си и започнала да шие.
            За няколко дена ушила ризите и леля й ги занесла на царя. Той поискал да види момата, която ги е ушила, и да я награди.
            Отвели Василиса в двореца. Царят я толкова харесал, че веднага решил да се ожени за нея. Богата сватба направили. Върнал се и бащата от далечното пътуване. Той се зарадвал много, като се научил каква щастлива участ е имала дъщеря му. Василиса повикала в двореца и баща си, и леля си. Те заживели щастливо с нея.
            А тя не се разделяла и след това с куклата си. Когато й се родило момиче, тя му подарила куклата и му казала да я пази като очите си и да се допитва до нея. Когато дъщерята се омъжила и добила момиче, и тя му подарила куклата.
            Навярно и днес тая кукла се намира в оная страна. Тя минава още от майка на дъщеря.

            Иван Ковача
            Руска приказка
            В една земя, съседна на турското царство, имало ковач на име Фьодор. Той живеел близо до църквата. Фьодор имал само един син — Иван. Момъкът помагал на баща си в ковачницата. Той бил силен, умен и хубав. Освен това знаел да прави всякакви магии. Майстор бил и в други занаяти. Можел и да пее, и да свири, и добре да танцува. Фьодор не успявал да се прехрани само с ковачество, та държел и хан. И в тая работа Иван му бил дясна ръка.
            Веднъж султанът пратил един посланик по име Кварт да отиде на кон до персийския шах по работа. Посланикът минал през оня град и се спрял да пренощува в хана на Фьодор. Иван го настанил, отвел коня му в обора, па седнал да свири на тамбура и да пее. Кварт се цял пренесъл, като чул песента и свирнята: той много обичал песни.
            — Голям дар на песнопоец и свирач има тоя момък — си казал той. — Ако успея някак да го отмъкна, та да го подаря на султана, падишахът ще ми бъде много благодарен: той дири тъкмо такива — да го веселят. Ще ме направи пръв в царството си.
            Той запитал бащата дали би се съгласил да пусне сина си с него — да го отведе на гости на султана. Обещал да му брои за награда хиляда жълтици. Фьодор извикал настрана Иван и му казал това.
            — Не ща, татко — рекъл Иван. — Тоя човек мисли да ме направи роб на султана. Кажи му, че не си съгласен, колкото пари и да ти дава.
            Ковачът казал на Кварт, че не дава сина си. Оня му обещал две хиляди жълтици, но Фьодор не се съгласил. Обещал три хиляди, четири, дори пет, ала ковачът отсякъл, че и всичките пари на света да му даде, пак не ще пусне момчето. Тогава посланикът го заплашил и си отишъл. Той изпроводил конниците, които го придружавали, да отнесат писмото на персийския шах, а сам се върнал в турското царство и събрал войска от двеста души, па я пратил да грабне сина на ковача, а сам останал да чака на границата.
            Като видял, че нахлуват турците, Фьодор казал на син си:
            — Иване, турци идат. Навярно оня посланик ги е пратил да те пленят. Що да правим?
            — Не бой се, татко — утешил го Иван. — Благослови ме, аз ще изляза срещу неверниците.
            В това време турците заобиколили къщата. Иван нямал време не само да оседлае коня си, а дори и да си вземе железния боздуган. Той изтръгнал един кол от оградата, излязъл на улицата, размахал кола си и избил двестата души. Оставил живи само двама, на които казал:
            — Вървете си и занесете много здраве от мене на своя господар Кварт. Кажете му да се върне, че инак го чака нещо по-лошо.
            Войниците отишли при посланика и му предали тия думи, като му разправили как Иван Ковача избил всичките им другари. Щом чул това, Кварт препуснал с все сили към престолния град. Явил се пред султана и му разказал всичко — от край до край. Султанът се ядосал много на Иван. Той въоръжил десет хиляди души и ги пратил със заповед да пленят момъка и да му го доведат.
            Като се научил, че идва срещу него толкова силна войска, Иван влязъл в обора, оседлал верния си кон, взел боздугана и казал на баща си:
            — Благослови ме, татко, че ще се бия с мюсюлманите. Ще яхна единия кон, а другият ще остане в обора. Ако го видиш, че е потънал до колене в кръв, да знаеш, че съм убит. Яхни го и го пусни, накъдето му видят очите. Той ще те откара до трупа ми.
            След това се сбогувал с баща си и майка си, метнал се на коня и препуснал срещу турците. Размахал оня ми ти железен боздуган и се хвърлил всред редиците турци. Колкото повалил с боздугана, дваж повече стъпкал конят му с копитата си. Всички избил Иван Ковача, ни едного не оставил.
            Подир някое време избухнала война между султана и Алиострог, цар на аринарците. Иван Ковача се научил за това. Въоръжил се, яхнал пак оня кон, казал на баща си същите думи и препуснал натам, където знаел, че е Алиострог с войската си. Но на едно място конят му се спрял. Цялото поле било покрито с трупове. Юнакът извикал с гръмкия си глас:
            — Хей, има ли в това множество мъртъвци поне един жив човек — да ми каже чия е тая налягала войска?
            Един от ранените се обадил:
            — Тая войска, юначе, е на Алиострог, цар на Аринария. Турският султан му обяви война, за да грабне дъщеря му Клеопатра, и изби войниците му.
            А после рекъл:
            — Ето там, зад ония върби, има меч от яка стомана, вземи го! Иван Ковача измъкнал меча, забоден в земята, премерил го в ръка, па го забил отново и рекъл:
            — Лек е за мене тоя меч. Не е бил много силен юнакът, който го е въртял.
            И препуснал по-натам. След някое време стигнал до второ бойно поле, покрито с още повече трупове. И тоя път юнакът запитал с гръмовит глас:
            — Има ли поне един жив между всички тия мъртъвци — да ми каже чия е тая избита войска?
            Пак се обадил един ранен и му казал, че войската е на Алиострог. И той добавил, че наблизо, зад един бук, е забит меч: да го вземе. Но и тоя меч се оказал лек за Иван, макар да бил по-тежък от първия.
            — Не е за мене това оръжие — рекъл той. — Оня, който го е носил, не е имал голяма сила. Мене ми трябва по-тежък меч: тоя не върши работа.
            И той забил меча, па смушкал коня си и препуснал още по-натам. До трето поле стигнал, близо до аринарското царство. Там лежели още повече избити войници. За трети път юнакът запитал гръмогласно дали не е останал някой жив между мъртъвците — да му каже чия е тази войска. И там се оказал един ранен, който му отговорил, че войската е на Алиострог.
            — Зад оня дъб, хей там, има меч от яка стомана; много остър: вземи го, ако можеш, го изтегли — добавил войникът.
            Иван Ковача извадил меча. Той му се харесал по тежина.
            — Тъкмо за мене е този меч — рекъл и си го препасал. — Юнак е бил оня, който го е носил. Това оръжие ще може да ми свърши работа.
            И той влязъл с коня си в престолния град на Аринария. Там постъпил на служба при един големец — княз и царедворец. Големецът го обикнал като свой син, понеже Иван бил послушен, добър и смел.
            Малко след това турският султан навлязъл в земята на аринарците. Той водел осемдесет хиляди души войска. Цар Алиострог почнал да събира всичко, що може. Едвам-едвам успял да събере тридесет хиляди. Цялата тази войска той изпратил срещу султановата.
            Като видял, че Алиострог тръгва да се бие с турците, Иван Ковача помолил своя господар да го пусне да погледа битката. Но големецът не му позволил, защото го обичал много. Юнакът издебнал мига, когато царедворецът не бил в къщи, влязъл в обора, оседлал коня си, взел си тежкия меч и препуснал към бойното поле. Той стигнал там тъкмо когато двете войски се готвели да влязат в решителен бой. Иван Ковача надал гръмогласен вик, от който се смръзнали сърцата на всички бойци. После се хвърлил срещу турците, развъртял меча си и почнал да нанася удари на вси страни. Султановата войска се уплашила и ударила на бяг.
            След победата юнакът изчезнал. Той се върнал в града, вързал коня си в обора и си отишъл в стаята. Големецът го видял, но не му казал нищо: престорил се, че и не знае за неговото излизане. Прибрали се и войските. Върнал се и цар Алиострог и поблагодарил на всемогъщия, че го е избавил от турското нахлуване.
            Три години след това поражение, през четвъртото лято, султанът решил отново да събере войска и да нападне аринарците. Той натъкмил сто хиляди души и навлязъл с тях в земята на Алиострог. Тоя път имал намерение да опустоши цялото аринарско царство и да плени семейството на царя.
            Като се научил, че многобройна войска иде срещу него, Алиострог се уплашил. Мъка му свила сърцето. Все пак той събрал и тоя път войските си, въоръжил ги и ги повел срещу султана. Иван Ковача се научил за това. Той отново помолил своя господар да го пусне — да види как ще се бият. Желанието му било изказано с толкова пламенни думи, че князът пуснал тоя път юнака. Иван се качил на коня си и препуснал към бойното поле — бърз като вятър.
            Когато стигнал там, войниците вече се биели. Юнакът нападнал като орел турците. Той махал безпощадно меча си на всички страни. На турците било заповядано тоя път да не отстъпват. Иван Ковача избил хиляди. След него вървели аринарците, насърчени от победата, и сечели, когото срещнат. Турската войска била избита: спасили се малцина.
            Веднага след победата Иван се върнал. Но князът видял, че конят му е опръскай с кръв чак до седлото. Той разбрал, че неговият любимец е голям юнак. В това време се върнал и Алиострог с войската си. Той бил посрещнат най-тържествено, като победител. След като отслужил благодарствен молебен от признателност към бога за победата, царят заповядал да намерят юнака и да го доведат в двореца. Но колкото и да го търсили, не могли да го намерят. Научил се за това оня царедворец, при когото служел Иван Ковача. Той отишъл при царя и му казал:
            — Господарю, при мене живее от няколко години момък, чието потекло не знам. Той вече два пъти отива на бой и два пъти се връща с окървавен кон. Изглежда да е голям юнак.
            Царят заповядал да му го представят. Довели Иван Ковача. Всички познали в негово лице оня юнак, който разбил турците. Видял го Алиострог, че е хубавец, едър и силен. Оженил го за дъщеря си Клеопатра и го настанил в двореца.
            Не минало много време и царят умрял. Иван се качил на престола да управлява аринарското царство. Турският султан чул, че неговият враг се е възцарил. Като знаел, че не ще може да си отмъсти със сила, той решил да постъпи хитро. Въоръжил голяма войска и й заповядал да се разположи на границата между Турция и Аринария. После извикал един свой паша — някой си Беграр, — преоблекли се като просяци и отишли в аринарската столица. И други свои хора накарал да се преоблекат и да чакат по-нататъшните му заповеди.
            Един ден, когато царят бил на лов, двамата просяци се спрели пред двореца и протегнали ръце за просия. Царица Клеопатра се разхождала из градината. Тя ги видяла и им дала милостиня. Когато султанът видял хубавицата Клеопатра, той й казал:
            — Иска ми се, светла царице, да видя меча от яка стомана, с който Иван Ковача разби два пъти турците.
            — Кой е този Иван Ковача? — попитала Клеопатра.
            — Царят на Аринария, твоят мъж.
            — Аз не съм се омъжила за ковач. Моят мъж е княз.
            — Кой ти каза, че е княз? Той ли?
            — За такъв го мислят всички. Ако не беше княз, баща ми не би ме дал нему.
            — Не е княз, царице, ами е ковач.
            — Тогава трябва да е голям юнак.
            — Не е и юнак, царице. Неговата сила е в оръжието му. Отнемете ли му го, ще бъде слаб като дете.
            Царицата заповядала да донесат меча. В това време султанът й казал кой е той.
            — Отдавна те искам — рекъл й той, — но баща ти не те даде на мене, а на някакъв си ковач. Ти си родена да бъдеш царица на моето голямо царство, а не робиня на Иван Ковача.
            Клеопатра много се наскърбила, като узнала, че баща й я е дал на мъж от долно потекло. Тя се надумала със султана да му помага.
            Донесли меча и тя му го дала, а той го връчил на пашата Беграр и му пришъпнал да заповяда на войските да настъпят към столицата.
            Още същата нощ турците обсадили престолния град. Царят заповядал да му оседлаят коня и да му донесат меча. Коня му оседлали, но меча не намерили. Тръгнал сам той да го търси, но не го видял никъде. Запитал жена си. Клеопатра му казала:
            — Вчера идваха някакви просяци. Може те да са го откраднали.
            Нямало време за разправии. Иван грабнал железния си боздуган, яхнал коня и повел войниците извън крепостта. Като развъртял боздугана си, той си пробил път до средата на турската войска. Но там го пресрещнал пашата Беграр и го пронизал с меча. Иван Ковача паднал мъртъв. Султанът надвил. Той влязъл в града и се оженил за Клеопатра.
            През това време Фьодор, Ива-новият баща, поглеждал всяка заран коня. Оня ден, когато убили сина му, той пак влязъл в обора, но видял, че конят е окървавен до коленете. Фьодор се разплакал. Със сълзи на очи оседлал коня и го яхнал. Конят го отнесъл на бойното поле, където лежал още трупът на убития цар. Бащата слязъл от коня и целунал сина си по челото, па се разплакал отново.
            Тогава конят му рекъл с човешки глас:
            — Фьодоре, господарю мой! Прободи ми корема с ножа си, па се скрий зад мене. Ще надойдат гарвани със своите гарванчета да ме разкъсат. Ти хвани едно от тях и го не пускай, додето не ти донесат от оная вода, която отравя, ако се даде на здрав, и съживява, ако се даде на мъртъв.
            Ковачът направил, каквото му казал конят. Когато разпрал корема на добичето, прилетяло цяло ято гарвани да кълве. Фьодор хванал едно гарванче. Всички гарвани се разбягали, само една гарга останала. Тя била майка на хванатото.
            — Моля ти се — рекла тя на ковача с човешки глас, — пусни чедото ми. Каквото поискаш, ще ти дам.
            — Донеси ми тогава от водата, която и трови, и съживява. Гаргата полетяла надалеч. Тя се спряла отвъд Воклонската река, в земята на цар Редозъб. В градината на тоя цар имало извор, от който течала чудотворната вода. Тъкмо тогава слугините на царя били излезли на реката да перат царювите дрехи. Гаргата прилетяла и грабнала най-тънката риза на Редозъб. Слугините се разплакали. Те погнали птицата, а тя кацнала на едно високо дърво и им рекла:
            — Ще ви върна ризата, ако ми донесете две стъкла от чудотворната вода.
            Момите донесли водата и гаргата им дала ризата, грабнала стъклата и се върнала на бойното поле. Фьодор взел водата и пуснал гар-ванчето. Сетне налял от оживителната вода в устата на сина си и на своя кон — и те оживели здрави и читави.
            Фьодор прегърнал своя син. Иван му разказал всичко станало, а сетне му рекъл:
            — Ти си върви сега, татко, а аз ще се разправя със своите врагове. Той видял един селянин, който бил тръгнал на пазар. Спрял го и му казал:
            — Искаш ли да спечелиш много пари?
            — Искам — отвърнал оня. — Но как?
            — Ето как: аз ще се превърна на хубав бял кон със златна грива и опашка, а ти ще ме отведеш в двореца на султана и ще ме продадеш. Ще поискаш за мене хиляда жълтици.
            — Добре — съгласил се селянинът.
            И наистина, Иван се преобразил на великолепен бял кон. Гривата и опашката му били златни. Отвел го селянинът в двореца. Царят го купил веднага: не искал да изпусне такъв хубав кон. От тоя ден той често отивал в обора да види добичето и да му се полюбува.
            Веднъж Клеопатра го запитала:
            — Защо честиш в обора? Що има там?
            — Купил съм си златогрив кон, та отивам да го наглеждам. Няма такъв кон никъде по земята.
            Царицата разбирала от магии: научил я бил Иван, додето живеела с него като царица. Тя се досетила и рекла:
            — Тоя кон не е кон. Иван Ковача е. Убий го!
            И султанът заповядал да убият коня. Но докле царят и царицата си приказвали тъй, чул ги оня царедворец, при когото живеел Иван, преди да се възцари. Той отишъл в обора и казал на коня:
            — Царицата поръча на султана да те убие.
            — Нека ме убие — рекъл конят. — А ти заповядай да съберат кръвта, която ще изтече от главата ми, и да я смесят с ярмата, що дават на царювите бикове.
            Така и станало. Слугите влезли в обора и отсекли главата на коня. Но една слугиня дошла и подложила кофа — да изтече кръвта в нея. После изсипала кръвта в коритото с ярмата. Биковете и кравите изяли Ярмата. На другия ден една крава се отелила. Тя родила теле със златни косми.
            Съобщили за това на султана. Той отишъл да види телето. Много му се харесало. Оттогава ходел всеки ден да го гледа. Царицата забелязала това и запитала мъжа си:
            — Ти почна пак да отиваш в обора често-често. Що правиш там?
            — Гледам златовласото теле — отвърнал той. А тя казала:
            — Това теле не е теле, а Иван Ковача. Заповядай да го заколят и насекат на късове!
            Придворният чул и тоя разговор. Той казал на телето що е заповядано да сторят с него. А телето рекло:
            — Нека ме насекат. Но ти поръчай да ми вземат костите от главата и да ги заровят в градината!
            Заклали телето, одрали го, насекли го на късове и го сготвили. Поднесли на царя всякакви гозби от него. Той оглозгал главата, изял мозъка и езика и хвърлил костите. Оная слугиня по поръка на царе-двореца събрала всички кости и ги заровила в градината.
            На другия ден — за почуда на всички — на това място израсло голямо дърво. То било дебело, като че ли е расло там от години. Цъфнало още същия ден, а след два-три дена завързало златни ябълки. Царят се научил и отишъл да го види. Приятна била сянката на това дърво, много на хубаво миришели цветовете му, великолепно блестели златните му плодове. Като седнел под него царят, не му се ставало. Всеки ден отивал той в градината и по цели часове седял под ябълката да пуши наргиле и да пие гюлова ракия.
            Клеопатра го запитала един ден:
            — Какво правиш в градината? Кой къде, ти — все там. А той й казал:
            — Израсло е чудно дърво, което има райска миризма и ражда златни ябълки. Седне ли под него човек, не му се става. И цял ден да седи, няма да се наседи! Иди го виж!
            — Какво ще го гледам! — рекла царицата. — Това дърво не е дърво: то е Иван Ковача. Отсечи го и го нарежи на дъски!
            Князът чул и тоя разговор. Затекъл се в градината и разказал всичко на ябълката, а тя му рекла:
            — Нека ме отсекат и нарежат. Ти поръчай да вземат първата треска, която ще падне, и да я хвърлят в езерото. После кажи тайно на всички царедворци, пълководци и войници, че Иван Ковача ще се върне — да бъдат готови. Щом се явя, нека хванат султана и го вържат.
            Султанът заповядал да отсекат ябълката и да я нарежат на дъски, па да му сковат от тях голям ковчег и да го украсят. Когато паднала първата треска, слугинята — по поръка на княза — я взела и я хвърлила в езерото. Изведнъж по водата плувнала една дива патица със златни пера на главата.
            То било надвечер. В това време царица Клеопатра била влязла в банята да се окъпе. Извикали царя да види птицата. Той заповядал да я хванат. Неколцина слуги се съблекли и се хвърлили в езерото. Но тъкмо един приближи до патицата, тя хвръкне и кацне на друго място. Приближи ли към нея друг — гмурне се, па се покаже далече от него. Дълго я гонили, но не могли да я уловят.
            Най-после султанът не се стърпял. Съблякъл се и се хвърлил във водата. Патицата почнала да си играе с него, додето го довела до другия бряг. Тогава отведнъж литнала, кацнала в беседката, дето били дрехите на царя, превърнала се на човек и облякла царювите одежди. От беседката излязъл Иван Ковача. Той заповядал да уловят султана и да го вържат.
            Всички посрещнали с голяма радост своя предишен цар. Събрали се болярите, князете и другите придворни на съвет и осъдили на смърт султана и коварната Клеопатра. А Иван се оженил за дъщерята на оня царедворец, който му помогнал толкова много, и зацарувал отново в страната.

            Чудовището Кошчей
            Руска приказка
            Имало едно време царски син по име Иван. Той имал три сестри. Баща им убили на война, а майката умряла от тежка болест. На смъртния си час тя повикала Иван и му рекла:
            — Синко, щом дойде някой да поиска коя и да е от сестрите ти, дай му я. Не бива да останат неомъжени. Излезе ли им късметът, нека се омъжат.
            Но земята, дето князувал Иван, била бедна. Не бил богат и той, въпреки че бил княз. Малка зестра можел да даде на сестрите си. Затова и не идвали момци да ги искат, макар че момите били хубави.
            Един ден княз Иван извел трите си сестри в гората — да се поразходят. По едно време тъкмо над тях се явил голям тъмен облак. Цялото небе притъмняло. Страшен вятър задухал.
            — Буря ще има, сестрици — рекъл княз Иван. — Хайде да си вървим в къщи, додето е рано!
            Отишли си в двореца, но черният облак се понесъл над тях. Когато стигнали в двореца, извила се буря. Облакът се пръснал, паднал гръм и разбил покрива. Изведнъж влетял оттам един пъстър сокол и като кацнал на пода, превърнал се на хубавец-момък, облечен като княз.
            — Князе Иване — рекъл той, — дошъл съм да ти стана роднина. Ще ли ми дадеш най-голямата княгиня?
            — Мене ако питаш, давам ти я. Стига да те хареса и да се съгласи да ти стане жена.
            Момата се съгласила. Князът се оженил за нея, превърнал се отново на сокол, грабнал я и я отнесъл в царството си.
            Минало време. Един ден княз Иван извел двете си сестри на полето — да се разходят, И тоя път излязъл вятър, явил се голям сив облак и се задала буря. Князът и сестрите му се прибрали в двореца. Но облакът се повлякъл подир тях. Пак ударил гръм, та пробил покрива. Влетял голям белоглав орел, който се превърнал на момък — и юнак, и хубавец.
            Той поискал втората сестра. Иван му я дал. Оженили се. Орелът отнесъл княгинята в своето царство.
            Пак минало време. Изтекли месеци, та дори и години. Веднъж княз Иван извел сестра си да се поразходят край морето. И тоя път задухал силен вятър и се явил черен облак — много голям: цялото небе покрил. Князът и княгинята побързали да се върнат в двореца. Ала и тогава се случило същото. Черният облак се понесъл над двореца, гръмотевица разбила отново покрива и оттам влетял един гарван. Като кацнал на пода, превърнал се на хубавец-юнак.
            — Княз Иване — рекъл, — ще ли ми дадеш сестра си за жена?
            — Да ти я дам, стига тя да те хареса.
            Момата се съгласила. Оженили се. Гарванът я отнесъл в царството си.
            Княз Иван заживял самичък. По едно време му станало мъчно за сестрите. Решил да отиде да ги навести.
            — Много време мина — рекъл си той, — откак се отделиха от мене. Ще вървя да ги видя как живеят с мъжете си. Дано са по-щастливи от мене.
            Тръгнал княз Иван да дири сестрите си. Вървял, що вървял, излязъл на едно равно-равно и широко поле. Гледа — на полето бели палатки: толкова много, че покрили цялото поле. Палатка до палатка, като гъби. А в тях войска — брой няма. И наоколо се разхождат стражи — пазят, никому не дават да се приближи.
            — Чии са тия войници? — запитал князът, като спрял коня си. Един от стражите отговорил:
            — На хубавицата княгиня.
            — Как се казва тая хубавица?
            — Княгиня Мария.
            — Иди й кажи, че княз Иван иска да я види и да поприказва с нея.
            Съобщили на княгиня Мария. Тя излязла от своята палатка и посрещнала княза, поканила го да й гостува, нагостила го, разпитала го отде иде и къде отива. Той й разказал всичко. Княгиня Мария била много хубава. Князът я харесал и обикнал. И тя го обикнала. Оженили се. Отишли в двореца на княгинята и заживели спокойно и честито.
            Един ден княгинята рекла на мъжа си:
            — Аз имам обичай да обикалям из царството, за да видя как живеят поданиците ми и да чуя оплакванията на недоволните. Ти ще останеш през това време в двореца. Ще те моля за едно: има в подземието една желязна врата, заключена с три тежки катинара; недей я отваря, че инак ще има много да съжаляваш. Обещаваш ли?
            — Обещавам.
            Обещал княз Иван, ала не удържал обещанието си. Щом жена му заминала, той отишъл в подземието. Видял тежката врата, цяла от желязо, с три големи катинара. Постоял, та я погледал. Какво ще да има в заключената стая? Чукнал веднъж-дваж. Отвътре се чул слаб, жален глас:
            — Човече, отвори ми! Умирам. Отвори ми: вечно ще ти бъда благодарен!
            Князът си помислил:
            „Някой нещастен затворник, кой знае откога хвърлен в тая тъмница, ще да лежи там. Навярно жена ми го е забравила вече.“
            И той решил да помогне на нещастника. Отключил катинарите, отворил вратата. Най-напред не видял нищо: толкова било тъмно. След това съзрял, че виси, окован във вериги и закачен на големи куки, някакъв човек. Не бил човек, а чудовище: изпит старец, съвсем слаб, бледен и сбръчкан, с голяма глава, страшни очи и нос, извит като кука. На ръцете и на нозете му имало дълги нокти, също завити, на гърба му — крила, като крила на прилеп. Веригите го стягат силно, едва-едва си поемал дъха. Но очите му светели, та дори хвърляли искри.
            — Кой си ти, човече? — запитал князът. — Откога лежиш тук? Кой те е затворил? Старецът отвърнал:
            — Аз съм оня, когото наричат Кощчей. Някога бях много силен, а сега ме виждаш на що съм се обърнал от мъки. Кошчей заповядваше преди време на всички духове, а сега виси, обесен на куки и окован с вериги. Цели дванадесет години вися тук без вода и хляб. Княгиня Мария ме окова. Бях дошъл да я искам за жена, а тя вместо да ме посрещне, както се посрещат сватове, заповяда да ме хвърлят в тая тъмна килия — да гния и да се топя. Съжали ме, юначе, който и да си ти! Дай ми да сръбна малко вода, за да дойда на себе си!
            Княз Иван донесъл една кофа вода. Старецът я изпил и поискал още. Донесъл му князът още една кофа, па после и трета. Като изпил всичката вода, Кошчей се съвзел. Върнала му се прежната сила. Напънал се той и счупил веригите, изкъртил куките, пробил стената и полетял навън.
            Чул се гласът му:
            — Княз Иване, благодаря ти, че ме отърва. Сега е ред на княгиня Мария да разбере кой е Кошчей и що може да стори. Аз ще я грабна, та няма вече да я видиш. Да не си се опитал да идеш да я търсиш, че ще си изтеглиш!
            Като изрекъл тия думи, той се завъртял, литнал и се понесъл като буря над поля и гори. Скоро Кошчей намерил хубавицата, хвърлил се на придворните, които били с нея, едни прогонил, а други разкъсал: грабнал Мария и я отнесъл в своето далечно царство, отвъд много земи и морета.
            Княз Иван видял, че сбъркал, като не послушал жена си. Чакал я да се върне, не се върнала. Дошли ония царедворци, които се били отървали от ноктите и зъбите на страшния Кошчей, и му разказали що станало.
            Князът се разплакал от отчаяние. Да остави ли това така? Каквото ще да става, той ще отиде да намери жена си и да я отнеме от чудовището.
            Стегнал се за път, яхнал най-силния си кон и тръгнал. Препускал цели три дена и три нощи. Най-сетне стигнал до една гора; сред гората имало широка поляна. На поляната — висок дворец; пред него — клонат дъб, а на дъба — сокол.
            Като видял княза, соколът литнал, кацнал на земята и се превърнал на юнак. Той бил Ивановият зет.
            — Добре дошъл — рекъл. — Отдавна те чакаме с моята булка да ни дойдеш на гости. Заповядай!
            Въвел го в двореца, дето го посрещнала сестра му. Нагостили го, разпитали го как прекарва, разказали му как прекарват те.
            — Както ни виждаш — рекли, — ние си живеем от честито по-честито. Всичко си имаме. От нищо не можем се оплака, слава богу. А ти как си?
            — Аз се ожених за Мария Хубавицата. Но проклетият Кошчей я грабна. Тръгнал съм да я отнемам.
            — Не ще успееш — казал соколът. — Кошчей е много силен. Той е чудовище, от което се бои всичко живо. Най-добре остани при нас.
            — Не, не, ще вървя там, накъдето съм тръгнал. А на вас ще оставя за спомен сребърната си чаша. Ако я видите да почернее, знайте, че Кошчей ме е убил.
            Сбогувал се князът със зетя си и сестра си и се запътил по-натам. Вървял още три дена и три нощи, па стигнал до друга гора — по-гъста от първата. И там имало поляна с дворец — още по-голям. Пред него растял бук, а на бука бил кацнал белоглав орел.
            Като видял княз Ивана, орелът слязъл от бука и се превърнал на юнак. Това бил вторият зет на княза. И той го поканил в двореца, дето го посрещнала другата му сестра, прегърнала го, целунала го, нагостила го и го разпитала как живее. Княз Иван разказал що му се случило.
            Когато дошло време да си тръгва, зет му го поканил да остане по-дълго у тях на гости.
            — Не ти трябва — рекъл — да биеш път по гори и полета, за да дириш онова чудовище. С него не можеш се разправи: мнозина е убило то.
            — Както и да е, ще вървя, накъдето съм тръгнал — казал князът. — А на вас ще оставя своето сребърно ножче. Когато го видите, че почернее, знайте, че Кошчей ме е убил.
            Сбогувал се княз Иван със сестра си и зетя си. Тръгнал по-натам. Отново пътувал три дена и три нощи. Стигнал до трета гора с дворец, по-голям от първите два. Там седял на един висок клон гарванът — третият му зет.
            И той се превърнал на юнак и го поканил в двореца. Посрещнала го третата му сестра. Нагостили го. Приказвали дълго — и за него, и за себе си. Разказал им Иван що му се е случило.
            — Недей да дириш Кошчей — рекъл зетят. — Той е опасен. Жив няма да те остави. Стой си при нас.
            — Не, не. Ще вървя. А на вас ще оставя за спомен сребърния си пръстен. Почернее ли, знайте, че Кошчей ме е убил.
            Сбогувал се княз Иван със зетя си и сестра си и продължил пътя си. Гарванът му казал къде е Кошчеевото царство.
            Дълго пътувал княз Иван. Той минал много полета и гори, сума реки прегазил, сума планини прехвърлил. Стигнал най-сетне до Кошчеевото царство. Там се издигал висок черен дворец, заграден с железни стени. Влязъл князът в двореца, тръгнал да дири жена си от стая в стая. Намерил я най-после, че седи в един чертог, ниже черни бисери и рони сълзи — от бисери по-едри.
            Като го видяла, княгиня Мария скочила и не могла да повярва на очите си. Хвърлила се на шията на княз Иван и му заговорила:
            — Княз Иване, мой мили съпруже! Защо ме не послуша, ами пусна тоя проклет Кошчей — да ни раздели завинаги? Добре ти казвах аз, като знаех жалостивото ти сърце, да не влизаш в подземната стая. Що да правим сега?
            — Да избягаме — отвърнал князът. — Моят кон е силен — ще ни отнесе поне до царството на едного от зетьовете ми, а после е лесно.
            — Добре, да избягаме. Само дано чудовището ни не стигне, че и тебе, и мене ще убие.
            Излезли от черния дворец, качили се на бързия Иванов кон и препуснали.
            А Кошчей бил през това време на лов из горите. Като се върнал надвечер в двореца, усетил че конят му се препъва: то било знак, че се е случило нещастие.
            — Какво има, коньо-вихрогоньо? Да не се е случило нещо лошо на моята княгиня Мария?
            — Княз Иван е дошъл и я е отвлякъл.
            — Не можем ли ги настигна?
            — Можем. Няма защо да бързаме. Има време — цяла нива с пшеница да се пожъне, житото да се смеле, брашното да се омеси, хлябът да се изпече и да го изядем. И тогава да тръгнем, пак ще ги стигнем.
            Слязъл Кошчей от коня, отишъл си в двореца, та се наял добре и легнал да спи. Спал три дена и три нощи. Като станал, качил се на коня — да гони бегълците. Погнал ги и ги настигнал. Грабнал княгинята и я сложил на коня си, а на княз Иван рекъл:
            — Кошчей е признателен. Тоя път ти прощавам от благодарност за първата кофа вода, що ми даде да изпия. Но за втори път ще си помисля: запомни това!
            Княз Иван го огледал как препуснал с княгинята на бързия кон и заплакал от мъка.
            Но юнак не плаче дълго. Сепнал се княз Иван и дръпнал юздите на коня, па препуснал отново към царството на Кошчей. Стигнал рано сутринта. Малко преди това чудовището било излязло на лов.
            Намерил князът жена си и й казал:
            — Да избягаме, княгиньо, моя мила съпруго. А тя му рекла:
            — Княз Иване, скъпи съпруже! И да побегнем, Кошчей, проклетникът, ще ни стигне: конят му е като бурен вятър. Тебе ще погуби, а и на мене няма да прости тоя път.
            — Нека ни стигне. Нека ме убие. Защо ми е живот без тебе? А за себе си не се бой: тебе той и жали, и обича: няма нищо да ти стори.
            Качили се на коня и побягнали. Вечерта Кошчей се върнал. Конят му почнал пак да се препъва, като наближили до двореца. Отново Кошчей го запитал що се е случило. И тоя път конят казал, че княз Иван е грабнал Мария и я е отнесъл. — Можем ли ги стигна? Да не са много далеч? — Не са. Има време — три ниви с ечемик да се ожънат, ечемикът да се овършее, да се направи от него бира, да изпиеш всичката бира, да си отспиш, докле ти мине опиването. И тогава да тръгнем, пак ще ги настигнем.
            И тоя път чудовището се наспало и нахранило добре. После яхнало своя кон. Настигнало бегълците. Кошчей отнел княгинята и я метнал на коня, а на Иван рекъл:
            — Прощавам ти и тоя път — от благодарност за втората кофа вода, що ми даде да изпия. Но трети път да не си посмял да грабнеш княгинята, че не знам що ще направя!
            Едва отминали те и княз Иван се върнал по дирите им. Но конят му бил много по-слаб от Кошчеевия. Три дена и три нощи тичал, та чак вечерта на четвъртия ден стигнал до двореца.
            Тъмно било. Тъмен бил и черният дворец. Светела само стаята, дето Кошчей вечерял с княгиня Мария. Приближил се княз Иван с коня си, па погледнал през прозореца. Гледа: чудовището пие, яде и се смее, а княгинята седи, навела скръбни очи — и залък не хапва.
            Посред нощ, когато Кошчей заспал, князът влязъл в стаята на княгиня Мария и й казал, че е дошъл да я вземе.
            — Скоро излез оттук — рекла тя, — че Кошчей ще дойде след малко — да види спя ли. Ще те убие. Ела утре, след като изгрее зорницата: тогава Кошчей тръгва на лов.
            На заранта князът отишъл при жена си. Тя почнала да го предум-ва — да я остави.
            — Не можем избяга от проклетия Кошчей — рекла тя. — Настигне ли ни тоя път и двама ни ще убие: така ми каза снощи.
            — Нека прави, каквото иска. Без тебе не мога.
            Качили се пак на коня и побягнали. Вечерта, когато се връщал от лов, Кошчей усетил, че конят му пак се препъва. Запитал го що е станало. И тоя път конят му обадил, че князът е отвлякъл Мария Хубавицата.
            Кошчей се ядосал страшно. Той не запитал могат ли ги настигна, ами мушнал коня, та право по следите им. Когато наближили до бегълците, чудовището викнало:
            — Княз Иване, свърши ти се животът. За третата кофа вода не съм ти благодарен, защото — и да не ми я беше донесъл, селите ми щяха да се върнат. На Кошчей му стигаха и две кофи.
            Като рекъл това, размахал меча си, та насякъл Иван на късове, поставил късовете в бъчва, намазал я с катран и я хвърлил в морето.
            — Нека лежи там — рекъл. — Ако може някой, да го извади. Сетне грабнал княгиня Мария и я отнесъл отново в своя черен гранитен дворец.
            В същия миг, когато бил убит Иван, сребърните предмети, що князът бил раздал на зетьовете си, почернели.
            И тримата зетьове викнали:
            — На нашия добър шурей се е случило нещо лошо. Да вървим да видим що е станало.
            Соколът, орелът и гарванът се вдигнали над гори, полета, реки и морета — да видят къде е княз Иван. Него не видели никъде, но познали кръвта му и видели бъчвата в морето. Соколът размахал крила, та събрал всички ветрове и развълнувал с тях морето, а то изхвърлило бъчвата на брега, върху едни скали. Орелът я стиснал с ноктите си, вдигнал я нависоко и я пуснал, та се разбила на късове. Видели тримата зетьове насеченото тяло на своя шурей и почнали да го оплакват. Но гарванът рекъл:
            — Стига сме плакали, приятели. Аз ще го съживя.
            И полетял оня ми ти гарван право към страшната Вълшебна гора, дето живеела Каменната вещица, която била нощем камък, а денем — жива жена. Там имало омагьосан извор, от който извирала жива вода. Наквасиш ли с нея мъртвец, съживявал се тутакси.
            Гарванът стигнал посред нощ в гората. Бабата била камък — нищо не можела да му направи. Той наточил от живата вода, отнесъл я на баджанаците си, полели с нея късовете и княз Иван се съживил.
            Събудил се той като от дълбок и тежък сън, погледнал наоколо и рекъл:
            — Много спах и страшни сънища сънувах. Къде е злият Кошчей? Къде е княгиня Мария?
            А зетьовете му рекли:
            — Забрави ги и двамата. Да не бяхме ние, никога не щеше да се пробудиш. Не ти трябва вече да отиваш в двореца на Кошчей.
            — Не, братя — казал княз Иван, — вие ме не познавате. Пак ще отида. За мене няма живот, додето не отнема княгинята от онова страшно чудовище.
            И като поблагодарил на своите зетьове за избавата си, запътил се към Кошчеевото царство. Тоя път трябвало дълго да върви, тъй като нямал кон. Стигнал най-сетне в двореца. Чудовището не било там. Княгиня Мария посрещнала с радостни сълзи мъжа си, нагостила го и го разпитала кой му е върнал живота. Княз Иван й разказал всичко, па я запитал:
            — Не разбра ли от Кошчей отде е взел тоя бърз кон? Такъв кон ни трябва, за да избягаме.
            — Питах го — отвърнала княгинята. — Като се върнахме, намислих сама да избягам. Той ми каза, че е бил говедар три години при Каменната вещица и тя му дала тоя кон. Каменната вещица живеела през девет земи в десета. Минавала се огнена река, за да се влезе в царството й. Бабата имала много бърза кобила — толкова бърза, че за един ден обикаляла земята с нея. Кошчеевият кон бил рожба на тая кобила. Три години, както ти рекох, Кошчей пасъл добитъка на вещицата и тя му подарила кончето.
            — Ами как е минал през огнената река?
            — Първия път я прелетял, а втория път, на излизане от царството на Каменната вещица, я минал с коня си. Бабата му дала една шарена кърпа: ето я. Щом махнеш с нея, от земята излиза висок мост и ти минаваш по него: огнената река не може да ти стори нищо. Махнеш ли два пъти, мостът става тънък като сламка.
            — Дай ми кърпата, па да вървя. Дано успея да намеря и аз кон като Кошчеевия.
            Сбогувал се княз Иван с жена си и тръгнал отново на път. Вървял, вървял, прегладнял от вървеж. Видял на една поляна голяма птица с цяло ято пиленца.
            „Ще изям едно птиче — казал си князът, — да ми попремине гладът.“
            А птицата му рекла:
            — Юначе, пожали ми птичетата! На дълъг път си тръгнал и към опасни места отиваш. Ще дойде време да ти помогна.
            — Добре — казал княз Иван. — Останете си живи и здрави. И заминал по-нататък. Стигнал до една гора. Там намерил в една хралупа пчели.
            „Сега вече ще се нахраня с мед — си казал той. — Не мога да вървя по-нататък.“
            Ала царицата на пчелите избръмчала:
            — Юначе, добър юначе, не посягай на меда, че не ще мога да си изхраня малките пчелици. Към страшни и опасни места си тръгнал. Не знаеш при кого отиваш. Аз ще ти помогна: пожали ми пчелиците.
            Съжалил се княз Иван. Оставил меда. Тръгнал по-натам. Най-сетне стигнал до огнената река. Махнал с кърпата, явил се мостът, князът минал по него. Стигнал до хижата на Каменната вещица. Наоколо имало стобор. На всеки кол стърчала по една мъжка глава, само на последния нямало.
            Влязъл князът и викнал:
            — Тука ли си, бабо? Ела да ти кажа нещо!
            Каменната вещица излязла. Тя била едра, цялата черна, мустаката, само с три косъма на главата. Зъбите й били като на глиган. Ноктите й — като на орел.
            — Що искаш, юначе?
            — Искам конче като за мене. Да няма друго като него на света.
            — Бива, синко. Но три дена ще ми пасеш говедата. Ако ги пасеш и не изгубиш ни едно, ще ти дам конче. Ако ли се изгуби някое, ще те изям и главата ти ще забия на последния кол — оня до вратата. Съгласен ли си?
            — Съгласен съм, бабо.
            — Влез тогава, та си почини, нахрани се и преспи, а утре заран ще изведеш говедата.
            Княз Иван бил толкова уморен, че щом хапнал няколко залъка, легнал и заспал. Събудил се към зори. Станал. Гледа — бабата седи на един висок стол сред хижата. Седи, гледа, но не мърда.
            — Хайде, бабо, да изведем говедата! Скоро ще се съмне.
            Вещицата не отговорила. Викнал князът втори път — пак не отговаря. Бутнал той бабата — тя студена като камък. Чак когато се съмнало, вещицата се съживила. Станала и го отвела в обора. Там имало четиридесет кобили.
            — Това ми са говедата — рекла. — И мляко ми дават, и вълна, и ги яздя. Те ми са и кравите, и кобилите, и овцете. Иди ги паси!
            Князът изкарал кобилите из обора, но щом излезли на полето, те припнали — коя накъдето види. Додето говедарят се обърне, ни една нямало: изгубили се.
            Викнал Иван да плаче. Чула го птицата, на която пожалил птичетата. Долетяла и му казала:
            — Не плачи, юначе! Не се грижи за кобилите! Когато слънцето приближи до залез, върни се в хижата: кобилите ще бъдат прибрани в обора.
            Князът се успокоил. Легнал, та се наспал. А към залез слънце си отишъл. Влиза в обора и чува как Каменната вещица гълчи кобилите си:
            — Защо се върнахте толкова рано? Нали ви казах да се не връщате преди него? Както бяхте се разбягали, той не би ви прибрал никога.
            А кобилите рекли:
            — Господарке, не се прибрахме от добро. Говедарят си спеше и дори наум не му идваше да ни прибира. Но някакви проклети птици ни нападнаха от всички страни, започнаха да ни кълват: очите ни щяха да извадят, ако не бяхме се прибрали в обора.
            — Добре — казала бабата, — сега ви прощавам. Ала утре си отваряйте очите! Избягайте в омагьосаната гора и се не прибирайте.
            На другия ден кцдзът изкарал отново кобилите. Тоя път те се разпръснали към гората. Къде ще върви да ги прибира? Оная ми ти гора край няма — и толкова гъста, че нищо се не вижда в нея.
            Викнал да плаче княз Иван. Чула го царицата на пчелите и го утешила.
            — Не се безпокой — рекла. — Когато се мръкне, върви си в хижата. Кобилите ще бъдат прибрани. Но ти почакай отвън бабата да се вкамени, а после влез в обора и изкарай оттам малкото конче-годиначе. Яхни го и — дим да те няма.
            Князът се наспал и тоя ден, а вечерта се върнал по мръкнало. Чул той как бабата се карала на кобилите, че са се върнали, а те й отговарят, че са ги подгонили хиляди пчели да ги жилят.
            — Да не бяхме си дошли — рекли, — кръвта ни щяха да изпият. Влязла си бабата и се вкаменила. А князът извел кончето и го яхнал. Стигнал до огнената река и минал по моста, а после махнал два пъти с кърпата. Мостът изтънял, та станал по средата като сламка.
            Препуснал юнакът право към царството на Кошчей. Каменната вещица се пробудила на сутринта, но не видяла княза. Отишла в обора и кобилите й казали, че е откраднал кончето-годиначе. Яхнала тя своята силна кобила — да го гони. Препуснала по моста, над огнената река. Дори и не забелязала, че мостът едвам се крепи. А мостът се счупил и тя се удавила в огнените вълни.
            Стигнал княз Иван в Кошчеевото царство. Извел жена си, яхнали кончето и полетели. Кошчей усетил, че конят му се препъва толкова, та ще падне.
            — Какво има? — запитал. — Пак ли е станало нещо лошо?
            — Пак, господарю. Княз Иван е откраднал Мария Хубавицата.
            — Че как ще я открадне? Не видя ли как го насякох на късове?
            — Оживял е. Бързай да го стигнем!
            — Няма защо да бързаме! Гладен съм. Ще се нахраня, па после. Нали знаеш, че неговият кон е нищо пред тебе?
            — Той има сега по-силен кон от мене: яхнал е малкия ми брат. С него не мога да се меря.
            — Добре тогава. Да бързаме.
            Препуснали с все сила и настигнали бегълците. Извадил си Кошчей меча — да отсече главата на княз Иван. Но Ивановият кон рекъл на брата си:
            — Не те ли е срам, батьо? Тебе те язди прилеп: как можеш да го търпиш на гърба си? Я го тръшни! Виждаш ли мене? Юнак и хубавица ме яздят. Затова съм горд и не се боя от никого.
            Коня го досрамяло. Хвърлил Кошчей на земята и му счупил главата. Тогава княз Иван слязъл, снел княгиня Мария от коня и вързал двата коня да пасат, па наклал огън и изгорил чудовището — да не остане и следа от него.
            После княгинята яхнала Кошчеевия кон, а князът — кончето-годиначе. Тръгнали на гости най-напред на зетя-гарван, после — на орела, а най-сетне — на сокола. Зетьовете им ги посрещнали с голяма радост. Дълго траяли угощенията и веселбите. Най-после Иван и Мария си отишли в царството и оттогава заживели щастливо.

            Староселци и новоселци
            Руска приказка
            Далеч някъде, зад заспалите тъмни гори, оттатък широките степи, живеели руси, все отбор здравеняци. Живеели си те охолно и щастливо край бистрата речица в долината: земята работели, ръж сеели, добитък пасели, риба ловели.
            След време на тия селяни станало тясно: хижа хижата почнала да изместя.
            — Как да построим на дъщерята и зетя нова хижа в старото селище? Как да издигнем прави стени? Тук житница, по-нататък плевня — и ще се блъснем в съседния двор. Можем ли къщица като хората тук да издигнем? — оплаквал се старецът-баща на бабата-майка.
            А тя ще му натякне:
            — Не ти се иска тебе да се погрижиш за детето си! Развали пералнята, разтури кокошарника, помоли се на съседа: не ще ли ти откъсне той от двора си едно мъничко късче — колкото стрехица, да има къде да спуснем за новата къщица? А пък ние нему в замяна някое късче нива ще подарим.
            А съседът се не съгласява: и нему вече дворът се е стеснил. Старецът и бабичката се угрижват, а дъщеря им ще пристъпи и ще рече:
            — Не се ядосвай, татко: направи ни колибка отвъд реката, хей там, на бърдото!
            — Ти пък, дъще, що си намислила? — ще рече бабичката. — От родното си село искаш да забегнеш.
            — Защо, мамо? Нали ще бъдем отвъд речицата? Вие под бърдото, в падината, а ние над бърдото — това си е то. И вие нас ще гледате, и ние вас, па ще се спохождаме и в радост, и в беда.
            Тъй поговорили старите и младите, па току се съгласили да се наредят по новому.
            Старата челяд си останала на старото място, в долината, а младата се прибрала оттатък речицата и попълзяла по хълма, по чукарите се заселила.
            До първата хижа скоро се прилепила втора, трета — и ето че цяло ново заселище израснало.
            Заживели новоселците добре: земя дал господ — какво друго им трябва? На староселци при реката станало по-широчко, повече простор добили.
            Другарували, сродявали се староселци и новоселци помежду си, живеели си приятелски, ходили си един другиму на гости и един на друг в беда си помагали. Много време минало, толкова много, че и внуците на внуците на първите новоселци израсли, а дядовците почнали да забравят кога е съградена първата хижа на новото заселище.
            Случило се веднъж — голяма беда налетяла, кръстосала друмища и пътеки и стигнала неканена до Старо село. Налегнала староселци неплодна година: и семето не могли от нивите да вземат.
            Загрижили се староселци, не знаели как ще прекарат зимата, ала новоселци им помогнали да се прехранят и земята си да насеят.
            Минала се злата година. Но и другата не излязла по-добра. Не се родило ни жито, ни овощия, ни кърма за добитъка.
            Добитъкът от глад изпопадал, а което останало здраво, едва се държало на крака.
            Настанала втора лоша година за староселци. Замислили се те отново: „Как ще се живее сега, откъде ще се вземе хляб?“
            И ето тежката беда споходила по-заможните и започнала да им шепне:
            — Е, че тия староселци все на гърба ви ли ще се хрантутят? Една година им помагахте, а сега ето ги — нямат ни снопче по гумната си, ни зрънце в житниците, ни картофи в зимниците, а кравите, овците и свините им умряха. Ако и сега захванете да им помагате, ще трябва много от своето да им дадете: за вас не ще остане. Нека староселци тая година прекарват, както знаят. Бог да им помогне!
            Послушали новоселци злия съвет на лютата беда.
            Събрали те много плод, напълнили житниците с жито, намлели брашно, живеят си — и се подиграват с бедните староселци. А староселци не могат да надделеят. Зима настанала, дълга, тежка, гладна. Студът скрвал всичко. Изгорили и ведра, и столчета; продали си за жито и последния добитък, последната дреха. Всичко изпояли; не останала по къщите нито коричка хляб.
            Децата плачат, хляб искат. Тича староселска бабичка в новото землище. Влиза тя в пруста. „Помози бог!“ — казва, здрависва се, па приседне на крайчеца в задния ъгъл. Заговори се за туй, за онуй, а тя тихом прошепне:
            — Не ще ли ни дадете, добри хора, малко ръжчица назаем? Децата ни плачат: хляб искат.
            А стопаните отказват.
            Тича бабичката в друга, в трета хижа — навред отказ. Цялото село обхожда. Новоселци са глухи към староселската беда, никой се не отзовава.
            — Ей, стрино — говорят новоселци на бабичката, — върви си! Живейте си, както знаете, всеки си има грижи!
            Умислили се староселци и решили — цялото село при новоселци да идат.
            Тръгнали те — ето ги в Ново село.
            — Помогнете ни — молят се староселци, — тежко тегло ни е налегнало. Не ви ли е грях — да ни оставяте в тази люта беда?
            — Е, стига сте ни досаждали, вървете си! — отговарят новоселци. Ала не стига, че не дали на староселци нищо, ами и над бедата им се присмели: с укор ги посрещнали и изпратили.
            — Вървете си, вървете си! От вас взаем нищо не сме взели, вие досега нищичко не сте ни дали: какво искате сега от нас? Ходете си, ходете! Нагледахме ви се!
            Заплакали староселци.
            — Имате вие и преимате, ала, види се, забравили сте бога! — рекли те и се върнали в Старо село.
            И ето какво се случило тогава в Ново село. В една хижа една жена замесила хляб. От вечерта още направила всичко, каквото трябва: взела три панички квасна каша, прецедила я през решето в квасилка-та, разбъркала я с вода, насипала крина ръжено брашно, размесила го, покрила квасилката, поставила я на чиста сламица до пещта.
            Кисне тестото и малко по малко се повдига нагоре, набъбва: хубав хляб ще стане. Размесила жената тестото, притурила още брашно, замесила го както трябва и го оставила до утрото да втаса.
            Заранта жената напалила добре пещта, па отгребала жаравата на една страна.
            „Спори ми работата — мисли си тя, — осем големи кравая ще излязат тоя път; ще има цяла неделя да ядат нашите дванадесет души в къщи. А сега — тестото на лопатата, че в пещта.“
            Но какво станало? Жената иска краваите в пещта да хвърли, а пък всичкото тесто от копанята се подигнало, скочило на пода, търко-лило се към прага — от прага — скок! — в пруста, от пруста към вратата, от вратата на пътя и току надолу по бърдото се търколило.
            Търкаля се ръженото тесто и никой не може да го стигне. Затекла се уж жената да го догони, ала стига ли се то! Наизлезли новоселци от хижите си, затичали се след тестото, ала къде ще го стигнат: ръженото тесто се изгубило.
            На селските псета се дощяло тестенце да си хапнат; затичали се и те след него с все сила, но ръженото тесто търкаля ли се, търкаля: и кучетата не могли да го стигнат.
            Врани и гарвани хвръкнали, след тестото полетели; хвърчат, грачат те след него, ала не могат да откъснат и една хапка.
            Тестото се търколило чак в Старо село, спряло се на мегдана.
            Излезли от хижите жени, мъже, деца: чудом се чудят. Поговорили помежду си, па решили староселските старейшини да вземат тестото, хляб да опекат и на всички поравно да го поделят.
            А и на другия ден се случило същото. На всичките жени в Ново село, които умесили хляб, ръженото тесто излязло от копанята, по-пълзяло към прага, от прага — в пруста, от пруста — на двора, от двора — на пътя, па се търколило, изгубило се от очи: само староселци го видели. Тъй новоселци и не узнали къде им е избягало ръженото тесто, а то пак при староселци отишло.
            И всеки ден все това, че това: тестото от копанята, колачетата и хлябовете от пещта, млинчетата от тепсиите, брашното, житото от чувалите, от кошовете, от нощвите все тече, бяга, лети от новото заселище към старото село.
            А староселци от ден на ден все по-богати ставали. Всяка хижа поред хляб пекла и все поравно си го делели.
            В Ново село работата все по-зле и по-зле отивала. Житото се свършило, хората вече дояждали последните корички. Загрижили се новоселци, умислили се. И ето че се разчуло в Ново село за добруването на староселци: там нямало вече глад, тежкият живот се свършил, всичкият новоселски хляб отишъл в Старо село.
            Дошло сега ред на новоселци да тръгнат по просия.
            Приготвили се една утрина. Тръгнали по пътеката.
            Дошли новоселци в Старо село, ала чак към пладне; жените прибирали трапезите. Пристъпват новоселци и почват да се молят:
            — Нека сами се укорим, обични роднини, за туй, че на лошото време ви оставихме в тежка беда. Забравете това! Помогнете ни!
            — Ах, братя, оставете туй! Елате заедно да хапнем! Поседнете, съседи, на една трапеза с нас: ще се постесним, ще похапнем, каквото господ дал!
            Поседнали староселци и новоселци; повеселили се, заедно пийнали и хапнали. После почнали да се питат защо всичкото жито до последно зрънце отишло от Ново село в Старо село. Размислили се. Мислили, мислили, па най-сетне решили:
            „Когато се съградили първите хижи в Ново село, всяка нова домакиня замесвала първото тесто от староселско брашно. И всеки селянин посявал първия път своята новоселска нива с бащините си ста-роселски зърна. Колкото и хижи да се явили след това в Ново село, колкото и нови хора да се родили, на всички ръжта била староселска.“
            — Та, ще рече, ние сме от един и същи род! — отсекли староселци и новоселци. — И се храним от едно и също ръжено зърно!
            Помирили се тогава староселци и новоселци; започнали в мир да живеят, да се спохождат и да си помагат.

Златното птиче
            Имало едно време един цар. В градината му расла чудна златна ябълка; всеки ден по пладнина дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал, та ги обирал. Всяка заран царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:
            — Чудя се кой дохожда нощем, та ми бере златните ябълки. Ни една не оставя — поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е — не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото — да пази: дано уловим крадеца!
            Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ — никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега; заспал дълбоко, та се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: няма ни една. Отишъл при баща си.
            — Е, синко — запитал го царят, — улови ли крадеца?
            — Не можах — рекъл гузно синът. — Сън ме налегна, та уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал; нищо не видях и не усетих.
            Тогава царят повикал втория си син.
            — Довечера ти ще пазиш ябълката — рекъл му той. — Па гледай да не се успиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не не видиш крадеца.
            Отишъл вторият син под ябълката — да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, па се уморил и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на заранта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.
            — Не можах — рекъл. — Пуста дрямка ме налегна, та съм заспал. Никого не можах да видя.
            — То се видя — казал царят, — че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
            — Аз ще вървя, тате — обадил се най-малкият му син.
            — Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
            — Да ида да се опитам — настоял момъкът. — Може пък да я опазя.
            — Като искаш, иди! — рекъл царят.
            Най-малкият брат вечерта взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол — да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на ябълката и почнала да яде ябълки. Момъкът се прицелил в птицата с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо иго занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.
            — Татко — рекъл царският син, — видях кой ни яде ябълките. Прихвърча посред нощ една златна птица — светла като огън; перата й бяха сякаш пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна, та отлетя, отдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го — да го видиш.
            — Хубаво, синко, хубаво — рекъл царят. — И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
            Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
            — Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете вие трима да намерите птицата и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра — ще вземе цялото. Ако ли я не донесете, по-добре недейте се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде за цар като мене да имам трима синове — и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.
            Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат с по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
            — Ти ли се намери хитър и смел — корели го те, — да не заспиш, та да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега зарад тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света — да търсим птица, която я намерим, я не намерим.
            Те се карали с него дълго, па го набили и го изпъдили.
            — Махай се далеч от нас! — рекли. — Върви, дето щеш, не те искаме! Иди мри от глад — да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!
            Момъкът не знаел накъде да поеме, та тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят — и той върви; спрат се те — и той се спре; тръгнат — и той тръгне, но все отдалече — да го не видят. Вървели братята що вървели, срещнал ги един старец.
            — Добра среща, момци — рекъл той на двамата.
            — За нас добра, за тебе зла — отвърнали те, все още ядосани.
            — Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
            — Много ли ти трябва да питаш? — сопнали му се те. — Я си върви в пътя!
            Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
            — Добра среща, синко.
            — Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
            — Накъде така?
            — Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем; ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.
            Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.
            — Та съм тръгнал, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.
            — Чувай, синко — рекъл старецът. — Като станеш оттук, върви самин; недей ходи подир братята си: те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят, та тръгнат един по единия път, а друг — по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук, наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.
            Момъкът тръгнал из пътя; вървял що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият — надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:
            — Синко, още дълъг път ни чака, доде намерим златната птица. Аз съм уморен, па и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
            — Бива, дядо — рекъл момъкът.
            Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът то взел на ръце, та го изнесъл напред, колкото десет дена път — и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:
            — Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
            Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, дето била златната птица. Пред града имало една висока могила, засадена с дървета. Оттам се виждал целият град като на длан. Старецът отвел царския син на могилата и му рекъл:
            — Виждаш ли, синко, ония високи дворци хе, там? В тях живее царят, чиято е златната птица. Като влезеш в града, ще отминеш двореца; зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица; тя седи в една златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката едва пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, бръкни, та извади птицата и бързай при мене.
            Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата; и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати, па влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица; цялата била от злато и светела, а многото скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката и хванал птицата, скрил я под дрехата си, па тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума:
            „Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? Па и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един: никой няма да ме види.“
            И той се върнал, та взел клетката, турил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали царския син и го отвели при своя цар; събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката.
            — Хвърлете го в тъмницата! — заповядал ядосаният цар. — После ще го съдя.
            И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.
            — Кой си и какъв си ти — запитал го той, — та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?
            — Царю честити — рекъл момъкът, — аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо — да го занеса на баща си. В нашата страна има закон — ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да улови и заколи вола, без да го лови съд. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадяха те, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.
            Като чул тия думи, царят омекнал.
            — Добре — казал той. — Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царщината на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, та не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон — и аз ще ти дам дъщеря си, па ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.
            — Съгласен съм — рекъл момъкът.
            И той станал оттам — та право при стареца, на могилата. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката й, старецът го запитал:
            — Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
            — Ох, дядо, остави се! — почнал момъкът. — Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, па ми се дощя и клетката, та се върнах — да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена; днес ме изведоха — да ме съди царят. Той ми казва, че ще ми прости, па ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя, дядо.
            — Няма какво да се чудиш, сине — рекъл старецът. — Ела с мене; аз ще те отведа в онова царство, дето е хвъркатият кон.
            И те тръгнали отново. Вървели, вървели, па замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце, та го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в онова царство, дето бил конят, но царският град бил още много далек. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват.
            Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на съзоряване. Тръгнали да вървят; ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало могила, от която се виждал целият град. Старецът извел момъка навръх могилата и му рекъл:
            — Хе там, синко, дето са ония високи сгради, виждаш ли ги? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата. Тя сама се отваря и затваря; пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати; на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, дето е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от свила, кадифе и сърма. Ти, като влезеш, снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.
            Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и — право към могилата. Старецът го чакал там. Качил се и той на коня — и след някое време се върнали в оня град, отдето били тръгнали. Стигнали могилата; старецът рекъл:
            — Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.
            А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
            — Да ти кажа право, дядо, много ми се свиди за тоя кон. Да може някак да го не дам на царя — не бих го дал; иска ми се да си бъде мой.
            — Щом е тъй — казал старецът, — недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон — него да му отведеш.
            И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като оня. Старецът казал на царския син:
            — Яхни ти, сине, тоя кон, та го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.
            Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял конят по улиците, разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял царят, много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци — накити от злато, бисер и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце, и три ката невестинска премяна — толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до могилата, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
            — Хайде, дядо, качвай се с нас — рекъл му той. — Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми — там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
            — Не мога — рекъл старецът. — Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете, дето ще вървите. Ти много сбърка, че не ме послуша, та поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
            Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа — съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, додето умре баща им, та после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били нищо чували и го мислели вече мъртъв.
            — Ти трябва да си царски син — рекъл съдържателят на брат си, когото не можал да познае. — Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?
            — Отде ще чуя? — казал царският син. — Нито го зная, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?
            — Как ще се върнем? — рекъл брат му. — Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде ще вървим да я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?
            — Ами знаеш ли — казал момъкът, — че най-малкият ви брат е намерил златната птица?
            — И да видя, няма да повярвам — рекъл оня. — Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да мине по тоя път, нито брат ми — по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде по пътя.
            — Ами ако видиш най-малкият си брат — запитал го момъкът, — ще го познаеш ли?
            — Как няма да го позная — рекъл оня, — ще го позная веднага?
            — Има ли някакъв белег?
            — Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
            Момъкът си засукал ръкава и като показал белега си, запитал:
            — Такъв ли е?
            — Такъв зер — казал учудено брат му. — Но той има и на гърдите си белег, отляво; прилича на дребна подкова. Момъкът се разкопчал и посочил втория белег.
            — Такъв ли е?
            — Тъкмо такъв — отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.
            Тогава брат му разказал как те — по-големите му братя — заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после — когато тръгнали на път — се скарали с него и го набили и изпъдили, как той отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брата си златната птица с хубавата скъпа клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.
            — Хайде — рекъл момъкът, — затвори, брате, странноприемницата, да вървим при другия си брат, а оттам — при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.
            Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.
            — Хайде — рекъл му той, — остави тия лозя и ниви, та да вървим при баща ни; той ни чака и ще ни посрещне с радост.
            — Добре — казал онзи брат, — щом е тъй, да вървим.
            И той стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, що бил спечелил, и тръгнал с братята си.
            Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Изпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл:
            — С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме — кой дето види: един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата — там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, която води брат ни, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.
            — Добре — казал по-малкият, — да направим, както казваш, но да го не убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив.
            — Както кажеш — рекъл по-големият.
            И те грабнали брата си, отвлекли го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, дето нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, сетне впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми — царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта си. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.
            А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било залутано и пусто: нямало кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.
            — Моля ти се, братко — рекъл вързаният, — ела ме отвържи!
            Козарят се уплашил, да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже; но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал — като се върне при баща си — да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.
            — Засега — рекъл — не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. Па като дойдеш в двореца — ще се наплатим.
            Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята.
            Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата; пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да стане сватбата на царските синове. Срещу готварницата, дето работел момъкът, бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена и го сложил на пръста си, па го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди; момата се загледала накъм готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие, и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, дето бил и син му.
            — Царю честити — рекла момата, — вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.
            — Направили сме ти — казал царят, — деветдесет и девет премени сме ти стъкмили — една от друга по-тънки и по-хубави.
            — Донесете да ги видя — рекла тя.
            Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.
            — Не ми се нравят тия дрехи — казала царкинята. — Други ще ми направите.
            — Какви по-хубави дрехи от тия? — почудили се царят и син му.
            — Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка — рекла момата. — И то не една, а три премени да ми приготвите, па тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.
            Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде, каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да отиде при царя и да шие дрехите. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, царският син с козарските дрехи отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:
            — Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
            Шивачът го погледнал, па му рекъл:
            — Я се махай оттук, селяко! Ти ще ми ушиеш дрехи, та да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, които не си хващал — както ми се вижда — ножица и игла, ще ги ушиеш!
            — Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе — казал момъкът. — Ще ги ушия. И то — за една нощ. Само че три ката не мога уши, а само два.
            — А бе ти уший едната премяна, та за другите лесно! — рекъл шивачът. — За една нощ ли рече?
            — За една зер. Тая вечер ще захвана дрехите, утре заран ела си ги вземи!
            — Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
            — Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги отвечер, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.
            Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие — голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, дето дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли, па си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното, па като седнал на лешниците — чукай, яж, чукай, яж, та чак до заранта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види — всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата — непобутнати.
            — Е, уши ли дрехите? — запитал той селяка.
            — Ето ги — рекъл царският син, — готови са.
            И като извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите — тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце, — после ги сдиплил пак и ги затворил в черупката. Оня шивач не можал да повярва на очите си.
            — Ти ли уши тия дрехи? — запитал го учудено.
            — Аз, ами кой? — отвърнал селякът.
            Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не се помнел от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станало му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал, колкото пари поискал, и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала, че са нейните, и рекла:
            — Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?
            — Ще ушие, ще ушие — рекъл царят. — Ей сега ще му поръчам.
            И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. На другия ден търсил по целия град селяка, но не можал да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не можал да го намери. Отчаял се и отишъл при царя, та му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.
            — Тая работа е мудна и трудна — рекъл, — не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.
            Царят се ядосал и викнал:
            — Още сега ще си вървиш в работилницата и ще се хванеш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.
            Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
            — Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа как е работата. Не съм аз шил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града; навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш, убий ме, ако щеш, пожали ме — тъй стои работата. Никой друг освен оня селяк не може да ушие дрехите на царкинята. Па и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се условяше при мене да ги шие.
            — Така ли било? — рекъл разгневен царят. — А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?
            — Право е, царю честити, че вината ми е голяма — казал шивачът. — Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме — станалото станало.
            — Хайде върви си! — викнал му царят. — Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.
            Шивачът си излязъл. В това време, като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислел да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.
            — Стой! — рекъл му той. — Какво ще правиш?
            — Ох, брате — казал шивачът, — добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени: инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, па всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.
            — Може — рекъл момъкът, — но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.
            — Ти уший едната — казал шивачът, — а за другата ще видим после. Наемаш ли се?
            — Наемам се — рекъл момъкът. — Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре заран ела си ги вземи.
            Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.
            — Не може ли — рекъл той — да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.
            — Сега не може — казал момъкът. — Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.
            Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл и го извикал настрана, па му рекъл:
            — Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти ми си потребен днес-утре, затова престой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там; щом ме извикаш, ще изляза.
            Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на заранта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята.
            — Добре — казала тя. — Направете още една такава премяна — и аз ще бъда готова за сватба.
            Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.
            — Не мога — рекъл той, — царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.
            — Тъй ли? — кипнал царят. — Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Отдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.
            След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:
            — Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?
            — Аз ги шия, царю честити.
            — Ами, като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш трета?
            — Нямам вече плат, царю честити.
            — Отдето си взел за двете, оттам ще вземеш и за третата.
            — Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.
            — Ами къде се работи?
            — Там, дето живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.
            — Тъй ли? — рекъл царят. — Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.
            И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.
            — Видите ли тоя момък? — рекъл им царят. — Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, отдето сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат още за една премяна.
            Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?
            — То е далече — рекли те на баща си. — Три години път има дотам.
            — Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
            Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил, та рекъл на царя:
            — Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени, тъй ще донесе и за трета.
            — Това не е моя работа — рекъл момъкът. — Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия; ако не ми дадете — няма. Па има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат иго оставиха насред полето, а те продължиха сами. Но те се скараха; единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се върнат при бащата. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, па излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го изядат зверовете; тя поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си промениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница — да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук — само за един хляб. А братята му се стягаха за сватба. И ето, че той се яви при шивача, та уши двете премени; той ги не уши, а само ги извади от джоба си.
            Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.
            — Ами третата премяна? — рекъл той.
            — Ето я — казал син му, като извадил лешника из джеба си.
            Отворил лешника и отвътре извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава. И после казал на царя:
            — Ако не вярваш, че братята ми са наистина направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза: той е в града; аз ще ти го доведа.
            Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята; тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава царят заповядал да прогонят вън от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

Педя човек — лакът брада
            Един човек си имал трима синове и три дъщери. Двамината били женени, а най-малкият бил още ерген. Когато дошло време на бащата да умира, той повикал синовете си и им казал:
            — Чеда мои, който и да поиска някоя от сестрите ви, дайте му я. Гледайте по-скоро да ги настаните; недейте връща сватовници. Закълнете ми се, че ще пазите волята ми!
            Те му се заклели. Умрял бащата. След някое време дошли орли да искат най-голямата сестра. По-големите братя не искали да я дадат.
            — Свършиха ли се момците — викали те, — та ще дадем сестра си на орел? Я да изпъдим тия сватове!
            Но най-малкият брат настоял да я дадат.
            — Не бива — рекъл — да престъпваме волята на баща ни. Заклели сме му се да не връщаме сватове — които и да са. Да дадем сестра си!
            Двамата се противили, но той дал момата на орлите и те я отнесли. Минало се време, дошли орлите и за средната. И нея по-старите братя не давали, противили се; но най-младият я дал. Пак се минало време, дошли и за най-малката. Старците я пак не давали, но младият дал и нея. Братята му го намразили оттогава и не искали да го погледнат.
            Разчуло се по едно време, че царят ще венчава дъщеря си. Той я давал на оногова, който смогне да раздели за една нощ шестстотин кила смес — просо, пшеница и ленено семе. Ако раздели сместа, ще му даде дъщеря си; ако ли не може, ще го погуби. Мнозина идвали, но никой не успявал да раздели сместа. Царят погубил тъй много момци. Научил се за това и най-младият брат. Макар че братята му не искали и да го видят, той отишъл при тях и им рекъл:
            — Ще ида да искам царската дъщеря. Или ще я взема, или ще ми вземат главата. Дошъл съм да се простя с вас. Може да се не видим вече.
            Братята му го не пускали.
            — Я си стой тука! — викали му те. — Ти с тоя ум даде сестрите ни на орли да дивеят някъде вдън горите, — та ги и не видяхме вече, а сега си тръгнал на явна смърт. Мигар ще можеш да свършиш това, което иска царят? Я се остави! Стой си тука!
            Но той ги не послушал. Тръгнал, що ходил, стигнал до една река. Водата била отбита, за да пои ливадите; на плиткото се мятала една едра риба. Момъкът се зарадвал, като я видял.
            „Ето ми обяд — рекъл си той. — Ще стъкна огън, ще опека рибата и ще се наям.“
            Но рибата почнала да му се моли да я хвърли във водата.
            — Може някога да ти помогна и аз — рекла тя. — Вземи си една люспа от мене и когато ти потрябвам, нагрей я малко на огъня; аз ще дойда веднага.
            Момъкът си откъснал една люспа и хвърлил рибата във водата, па тръгнал по-натам. На едно място видял деца, че били хванали бухал; те го мъчели — връзвали го за краката с канап и го мъкнели по пътя. На момъка дожаляло за птицата, та дал на децата по някоя пара да откупи бухала. Птицата почнала да му се моли:
            — Пусни ме, момко! Може някога и аз да ти потрябвам. Отскубни си едно перо от гърба ми. Когато видиш, че ти притрябвам, нагрей го на огъня — и аз ще дойда.
            Момъкът си отскубнал едно перо и пуснал бухала. Тръгнал по-натам. Вървял, що вървял, видял на едно място, че пресичат пътя много мравки. Те били тръгнали на бой. Вървели на гъсто — мравка до мравка. За да не смаже някоя от тях, момъкът се спрял да ги почака, докато отминат. Но те минавали, минавали — свършек нямали. Три дена ги чакал момъкът. Най-после минал и царят на мравките. Като го видял, мравият цар го запитал:
            — Колко време чакаш тук, момко?
            — Три дена — рекъл момъкът.
            — Защо не мина?
            — Страх ме беше да не сгазя някой от войниците ти — отвърнал човекът.
            — Какъв дар искаш да те даря, че си стоял три дена да чакаш, докато мине всичката ми войска?
            — Ще ти кажа — рекъл момъкът. — Тръгнал съм да искам царьовата дъщеря. Но баща й я дава на оня, който смогне за една нощ да отдели шестстотин кила смес от пшеница, ленено семе и просо. Ще искам да ми помогнеш.
            — Това е лесно — казал мравият цар. — Не бой се: ще ти помогнем да разлъчиш сместа. Ние ще останем тук на стан, да преспим, а когато ти потрябваме, вземи тая сламка, та я припечи на огъня; ще дойдем веднага и всичко ще ти свършим.
            Момъкът взел сламката, тя била копието на мравия цар. Като отишъл в двореца, момъкът казал на слугите, че е дошъл да иска царьовата дъщеря — та да обадят на царя. А те му се присмели:
            — Ти ли бе, глупчо? Какви царски синове идваха с толкова народ и войска, и пак не можаха да разделят едно кило смес, та ти си дошъл шестстотин кила да разлъчиш! Я си върви по пътя!
            Но той настоял да обадят на царя и слугите отишли, та му обадили.
            — Нека дойде — рекъл царят, — щом не му е мила главата; нека се опита и той.
            Влязъл момъкът при царя.
            — Защо си дошъл бе, момко?
            — Искам дъщеря ти, царю честити. Или ми вземи главата, или ми дай дъщеря си.
            — Ще видим — рекъл царят. — Най-напред ми кажи, наемаш ли се да отделиш шестстотин кила смес пшеница, просо и ленено семе за една нощ?
            — Наемам се.
            — Но добре да ги отделиш: пшеницата — на една страна, на друга — просото, а лененото семе — на трета. Ни едно зърно пшеница да няма в просото или в лененото семе: всичко да си бъде отделно.
            — Ще го направя, царю честити — рекъл момъкът, — но недей се сърди, ако те извикам през нощта, когато свърша работата — да видиш какво съм направил.
            Царят се позасмял и казал:
            — А бе ти гледай, додето се съмне, да свършиш тая работа, та недей се надява да я свършиш още нощес.
            Вечерта момъкът нагрял сламката на огъня и отведнъж стаята се изпълнила с мравки. Дошъл мравият цар с всичката си войска. Момъкът му посочил купа със смесени зърна и рекъл:
            — Кажи сега на твоите войници да разделят зърната: пшеницата на едно място, лененото семе на друго, а просото на трето.
            Сбрали се мравките и почнали да делят сместа. Едни вземат просото, други лененото семе, трети — пшеницата. До среднощ разделили целия куп и си отишли. Тогава момъкът пратил да събудят царя. Дошъл царят и видял сместа разделена. Чудил се, чудил, не можел да се начуди как е успял момъкът да свърши тая работа, и то толкова бързо.
            — Е — рекъл момъкът. — Това се свърши. Сега ти, царю честити, трябва да си устоиш на думата — да ми дадеш дъщеря си.
            — Ще ти я дам — рекъл царят, — но искам да й съшиеш едни дрехи: денем да блестят като морето и люспите на рибите, а нощем да светят като небето със звездите. Уший дрехите, па вземи дъщеря ми.
            Момъкът нагрял рибата люспа. Явила се рибата и той й поверил грижата си.
            — Това е лесно — рекла рибата. — След малко ще ти донеса такава премяна. Рибята царица, която живее вдън морето в елмазен дворец, носи все такива дрехи.
            И наистина, след малко рибата донесла на момъка няколко премени, каквито бил поръчал царят. Отнесъл ги момъкът на царя и той още повече се почудил, но все не му се искало да даде дъщеря си на прост селянин.
            — Каква сватба ще правим — рекъл царят на момъка, — като е болна царицата? От лоша болест лежи. Намери отнякъде лек да я изцерим, па сетне ще мислим за сватба.
            — Ще се опитам — казал момъкът.
            Щом си излязъл царя, момъкът нагрял на огъня перото от бухала. Долетяла птицата и го попитала какво иска.
            — Царицата е болна — рекъл момъкът. — Царят ме кара да й търся лек. Не можеш ли ми помогна с нещо?
            — Лекът й е лесен — казал бухалът. — Улови три кучета — едно бяло, едно черно и едно шарено — заколи ги и ги изгори навръх планината на три огъня, па свари пепелта на трите и дай на царицата да пие. Черното куче има бяс, който държи жената болна цяла нощ; като изпие пепелта на кучето, тя ще спи спокойно и през нощта ще й бъде добре. Бялото има бяс, който я кара да боледува денем; изпие ли му пепелта, тя ще бъде през деня здрава. А шареното има два бяса: единият я държи сутрин, а другият — вечер. Изпие ли му пепелта, царицата ще оздравее съвсем.
            Момъкът направил, както го научил бухалът. Отнесъл пепелта на царицата — и тя оздравяла. Царят не можел вече след това да откаже на момъка: дал му дъщеря си; момъкът станал царски зет и заживял в двореца.
            Царят имал още двама зетьове; те излизали всеки ден из гората по лов. Тръгнал веднъж и най-младият зет с тях. Ходили цял ден, лутали се из гората, но нищо не могли да уловят. Баджанакът им се отделил от тях и в една долина намерил едно човече — високо една педя, а брадата му дълга цял лакът. Джуджето било много силно — на трима юнаци надвивало. То имало и един кон с шест крака, по-бърз от всички коне: нищо не могло да му убегне, ако го подгони. Па било и много хитро. То знаело, че тоя мъж води царска дъщеря, първа хубавица, та намислило с хитрост да я открадне. Зетят го видял и се спуснал да го улови. Джуджето побягнало; тичало, тичало, но си настъпило брадата и паднало. Зетят го хванал и го отнесъл в двореца.
            — Я, педя човек — лакът брада! — почнали всички да викат, като го видели.
            Целият дворец се събрал да гледа джуджето. А то — нали е хитро — нарочно им правело смях: скочи, настъпи си брадата и падне; завърти се на пета, за да играе хоро, пак си настъпи брадата, пак падне… Царят поканил в двореца си на угощение всички знатни хора от царството — да им покаже джуджето. Всички се смеели, гледали го и се чудели къде е намерил царският зет такъв лов: педя човек — лакът брада. Като се мръкнало, зетят отвел човечето в своята стая, дето спели с царската дъщеря, да не би да избяга. И там то скачало, играло, падало, ставало, а те се смели до късно през нощта. По едно време джуджето се уморило и легнало да спи, а съпрузите затворили прозорците и заключили вратата, па си легнали. Джуджето било крилато, но си криело крилете под дрехите. Като видяло, че младоженците са дълбоко заспали, то грабнало царкинята, отворило прозореца и отлетяло с нея — отвлякло я в гората. На заранта зетят се събудил; гледа — жена му я няма. Тръгнал да я търси из двореца — никъде не можал да я открие. Нямало го и джуджето. Той разбрал, че човечето го е надхитрило и му е грабнало невястата. Ами сега? Къде да върви да я търси? Казал на тъста си. Царят викнал по него, колкото му глас държи:
            — Какъв си ти такъв, една жена да не можеш да опазиш? Я върви я намери, че иначе ще ти взема главата!
            Станал оня, яхнал един кон и отишъл да търси жена си в гората, дето бил намерил човечето. Тук жена, там жена — никъде я не намерил. Като ходил по гората, озовал се пред една пещера; тъкмо пред пещерата пасял един кон с шест крака; а като назърнал в самата пещера, момъкът видял вътре жена си. И тя го видяла и му рекла:
            — Хайде да бягаме по-скоро, докато не се е върнало джуджето! То излезе по лов из гората. Ти го гледаш педя човек, но той бил страшно силен. А конят му е много бръз и як: нищо не може да го надбяга. По-скоро да бягаме!
            Царският син качил жена си на коня, яхнал се и той и побягнали. Но конят на джуджето видял жената, че излиза из пещерата, и почнал да цвили. Джуджето чуло цвиленето на коня и дошло. Гледа — пещерата празна. Яхнало шестоногия кон, бързо-бързо настигнало царския зет, отнел му жената, па се върнало назад. Човекът се повъртял из гората и там замръкнал. Понеже го било страх да го не разкъсат зверове, той се покачил на едно дърво — да преспи там; на дървото се виждало голямо гнездо — като цяла къща. „В това гнездо — рекъл си той — ще мога да пренощувам.“ Като се покатерил на дървото и стигнал до гнездото, намерил там най-голямата си сестра. Тя го срещнала с голяма радост и го запитала:
            — Как си попаднал, братко, в тая дива гора?
            А той отвърнал:
            — Дълги са моите патила, сестро. Аз се ожених за царска дъщеря, па един ден, като ходех тъдява по лов, намерих едно джудже и го отнесох в двореца. А то излезе много хитро и яко: открадна ми жената. Тръгнах да го гоня. Видях жена си тук, в една пещера, а пред пещерата пасеше кон с шест крака. Взех си жената, но джуджето ме настигна и ми я отне. Та затова се въртя в тая гора: ще гледам да си взема някак жената.
            Додето приказвали тъй, долетял орелът, зетят на момъка. Той бил ранен и от крилата му текла кръв. Орловата невяста срещнала мъжа си и му казала:
            — Един от братята ми е дошъл. Моля ти се, недей да му правиш нищо лошо.
            А орелът рекъл:
            — Ако е старият, ще го убия. Ако е средният, и него ще убия. Ако ли е младият, ще го нагостя, защото той те даде на мене за невяста.
            — Най-малкият е — рекла жената.
            Тогава орелът се зарадвал, посрещнал добре шурея си и го нагостил. Докато вечеряли, той го разпитал какво търси из тая гора. Човекът и нему разказал всичко.
            — Като ходех из гората по лов — рекъл, — намерих педя човек — лакът брада и го занесох у дома, а той ми открадна невястата и сега не мога да си я отнема никак, та заради това съм тук.
            А орелът му рекъл:
            — От него ти не можеш я взе. Ние днес се бихме дванадесет души с него заради тая жена, а той всички ни нарани и не можахме да я отървем. Той е много силен.
            Човекът пренощувал в орловото гнездо, а на сутринта се качил пак на коня и тръгнал да дири жена си. Минал пак пред пещерата; пак видял невястата си вътре, а конят пасял пред пещерата. И сега човекът грабнал жена си — та на коня. Но шестоногият кон пак изцвилил и педя човек — лакът брада настигнал съпрузите. Той ударил една плесница на царския зет и го повалил от коня, па взел жената и я отнесъл в пещерата. Човекът лежал дълго в несвяст. Чак надвечер дошъл на себе си. Пробудил се, станал — а главата му се още върти, свят му се вие. Мръкнало се и той потърсил пак място да преспи. Видял на някакво дърво едно голямо гнездо като онова, дето нощувал миналата нощ. Качил се на дървото. Там намерил по-малката сестра. И тя се много зарадвала, като го видяла, защото и с нея се не били срещали от деня на сватбата й. Седнал той при сестра си и й разказал всичко. Дошъл вторият му зет, орелът. Жената замолила мъжа си да не прави нищо лошо на брата й. И тоя орел рекъл:
            — Ако е най-големият ти брат, ще го разкъсам; ако е средният, и нему няма да простя; но ако е най-малкият, ще го приема добре и ще го нагостя.
            И тоя орел бил ранен. Като видял, че му е дошъл на гости най-малкият шурей, нагостил го и го разпитал по каква работа се е залутал из гората. Човекът разказал и нему всичко.
            — Два пъти — рекъл — вече бягаме с моята невяста, а и двата пъти джуджето ме настига и ми отнема жената. Първия път нищо ми не стори, но днес ми удари такъв плесник, че съм лежал чак до вечерта като мъртъв.
            А орелът рекъл на шурея си:
            — Не ще можеш я взе. И днес сме се били дванадесет души с него все за нея, а той нарани всички ни до един и пак не можахме нищо да свършим.
            На сутринта човекът станал, слязъл от дървото и пак тръгнал да търси жена си. Намерил я в пещерата и пак побягнали, но и сега конят пасял пред пещерата и пазел жената. Щом животното процвилило, педя човек долетял, яхнал го и настигнал съпрузите. И сега ударил един плесник на царския зет, па го повалил от коня долу, взел жената и я отнесъл. Чак вечерта човекът дошъл на себе си и тръгнал да се лута низ гората. И тая нощ той съгледал едно дърво с гнездо на него — още по-голямо от предишните. Той се качил там и намерил най-малката си сестра. Нейният мъж бил триглав орел, цар на всички орли. И той се върнал ранен. Невястата го замолила да не прави зло на брата й. Той казал също като двамата си баджанаци, че ако е най-старият й брат, ще го убие, ако е средният — и него ще убие, а ако е малкият — ще го посрещне добре. Като видял, че е най-малкият й брат, орелът го нагостил богато и го разпитал що дири по гората. И нему човекът разправил мъката си.
            — Три пъти бягаме — рекъл, — и трите пъти онова проклето джудже ни настига и все ми взема жената. Не знам вече какво да правя. Или ще остана да умра в тия гъсталаци, или ще я освободя.
            — Ти — рекъл му орелът — не можеш я взе от него, че е много силен. Аз съм цар на всички орли. И днес пак сме се били дванадесет души с него, а той изпонарани всички ни и не можахме да му отнемем жената. Ние сме крилати, а не можем да сторим нищо, та ти ли се надяваш да я вземеш? Но щом тая жена е твоя и си дошъл да се посъветваш с мене, аз ще свикам утре де що има орли по цялата земя и ще попитам да разбера дали някой не знае леснина как да я вземем.
            Преспал човекът и тая нощ в орлово гнездо. На сутринта, щом се съмнало, орловият цар разпратил по цялата земя заповед да се съберат орлите — къде що ги има — и всички дошли. Той ги запитал:
            — Може ли да ми каже някой как да отнемем тая жена от педя човек — лакът брада? Знаете ли някаква леснина?
            Орлите се спогледнали, но никой не можал нищо да каже. Най-после един се обадил:
            — Царю честити, ние не можем да намерим никаква леснина. Но има един стар орел, на три хиляди години е, лежи в една пещера, ослепял от старини, та не може да дойде. Ако му отнесем да изяде три агнета и да пийне малко вода, може да добие сила — да дойде да ни каже.
            Тогава орловият цар пратил три орела — всеки да улови по едно агне и да го отнесе на стария орел. Отнесли му агнетата, той ги изял, напил се с вода и долетял до орловото сборище. Царят го запитал няма ли някаква леснина — да се отнеме жената от джуджето.

            — Той е педя човек — лакът брада — рекъл царят — и живее тук, в тая гора. Има кон с шест крака — най-силен от всички коне. Па е откраднал дъщерята на един цар: нейният мъж ми е шурей — три сестри ни е дал. Той е дошъл при мене като при свой зет, та ме моли да му върна някак жената. А ние не можем нито да надвием на джуджето, нито да я грабнем и избягаме, защото му е много силен конят, а и джуджето е крилато. Ти като по-стар, все трябва да знаеш. Затова сме те повикали.
            Старият орел казал:
            — Това е лесно, царю честити. Щом сте ме повикали, да ви кажа. С друга леснина не можете да вземете жената, ами трябва да намерите и вие кон като неговия. Такива коне се ожребват в една пещера. Има коне с шест крака, па има и с дванадесет, те се раждат веднъж на десет години, и то — на Гергьовден: тогава пещерата се отваря и те излизат, но им е много сладко месото, та вълци и мечки ги изяждат до един; затова ги няма. Ето след няколко дена иде Гергьовден. Тая година тъкмо скалата ще се отвори.
            И като се обърнал към царьовия зет, рекъл му:
            — Ти стани още сега, та докарай овци и кози, па ги пръсни на ранина на Гергьовден пред пещерата. Като се разпукне скалата и почнат да излизат от нея коне, ще се съберат вълците и мечките; видят ли кози и овци, те ще се хвърлят да ги ядат, а ти си избери някой кон с дванадесет крака, па го яхни. Тогава лесно ще си вземеш жената. Такъв кон умира за господаря си; яхнеш ли го, нищо не може да те стигне, нито пък смее друг кон да се приближи до него, толкова е силен.
            Като чул това, царският зет се затекъл с коня си в двореца и казал на своя тъст:
            — Страшен е оня педя човек, конят му е два пъти по-страшен. Но аз научих леснина да им надвия. Само по-скоро ми дай двеста-триста кози и овци.
            Царят заповядал да му дадат. Зетят подбрал овците и козите и ги закарал през нощта срещу Гергьовден пред пещерата. Рано на заранта се пукнала пещерата. Отвътре се зачул силен цвилеж и почнали да излизат коне — все с по шест крака. Щом чули конски цвилеж, вълците и мечките се затекли към поляната и нападнали конете. Но като видели овци и кози, нахвърляли се и на тях. Конете излизали, мечките и вълците ги изяждали, но не могли да изядат всички; показал се по едно време и един кон с дванадесет крака. Човекът го яхнал и право пред пещерата на педя човек. Там слязъл и грабнал жена си, та я качил на коня. А шестоногият кон, като видял оня с дванадесет нозе, изцвилил страшно и викнал:
            — Тичай, господарю, дето и да си, че грабнаха жената!
            Педя човек се обадил издън гора:
            — Не бой се! Паси си там! Аз ще ги стигна и ще я взема.
            Но конят пак процвилил и рекъл:
            — Това вече мина. Ти не знаеш какъв е конят, който са яхнали мъжът и жената.
            Дошъл педя човек и попитал какъв е оня кон.
            — Той ми е по-млад брат — рекъл конят. — С дванадесет крака е. От мене е десет пъти по-бърз и по-силен. Нито мога да го стигна, нито смея да го доближа.
            Като чуло това, джуджето веднага се качило на шестоногия кон и подгонило избягалите. Но човекът си карал своя кон и не бързал. Като ги настигнало джуджето, дванадесетоногият кон се извърнал отведнъж, избълвал пламък из устата и ноздрите си и рекъл на другия кон:
            — Я се връщай по-скоро назад, че ако се върна аз — и тебе, и господаря ти ще убия с предните си нозе!
            Като чул това, шестоногият кон побягнал назад като вихрушка. А царският зет си откарал невястата вкъщи.
           
Дървен кон
            Един цар поръчал да му направят нови дворци.
            Дворците станали много хубави: за чудо и приказ. Никъде по света нямало такива дворци. Всички се спирали да ги гледат. Но един момък се въртял всеки ден и по цели часове зяпал, обикалял отсам-оттатък; това погледне, онова пипне, мери с крачки. Стражите го забелязали и отишли, та казали на царя. Той заповядал да му го доведат. Довели момъка. Царят го запитал защо идва всеки ден да гледа дворците, а оня рекъл:
            — Царю честити, гледам — да видя как са направени — и си пресмятам на ума дали ще мога и аз да направя също такива, като приготвя толкова градиво, колкото трябва, та нито да липсва, нито да остане нещо.
            — Е, как ти се вижда? — запитал го царят. — Да поискам да ми направиш такъв дворец на друго място, наемаш ли се?
            — Наемам се.
            — Добре. Кажи ми тогава какво ти трябва и аз всичко ще ти дам, а ти почни да градиш. Но ако излезе градивото повече, макар и с една дъска, или ако ти не достигне дори и един гвоздей, ще ти взема тавата.
            — Става, царю честити.
            Още същия ден момчето поискало, колкото градиво му трябвало; а царят му стоварил всичко, дал му пари, майстори, работници и момъкът почнал да работи. Тъкмо на уреченото време новият дворец бил готов. Всички останали поразени от ума и дарбите на младия майстор. Царят се зарадвал, че има такъв момък в царството си, и го запитал с какво да го награди.
            Момчето рекло:
            — Не ща друго, царю честити. Дай ми едно царско писмо, че от мене няма по-добър майстор в твоето царство.
            — Добре — казал царят.
            И той заповядал на царските писари да напишат писмо. Написали го, ударили му царските печати и сам царят го подписал. Момчето си взело писмото и си отишло. Спряло се в друг град на това царство и се настанило на работа при един дърводелец. Майсторът му бил проклет човек: не искал да чуе, че от него има по-голям майстор. Като видял, че новият калфа, каквото и да залови, изкарва го по-изкусно от него, почнал да го мрази; биел го, намирал му грешки и там, дето няма, отяждал му от заплатата. Днес тъй, утре тъй — един ден майсторът почнал нещо да прави, а момъкът му казал, че дървото не се реже оттам, ами отдругаде и че както го е захванал, нищо няма да излезе от това дърво. Кипнал оня майстор, па дигнал дървото да удари калфата по главата и рекъл:
            — Я си затваряй устата! Мигар ти си по-голям майстор от мене, та ще ми намираш грешки?
            — По-голям майстор съм! — викнал момъкът. — Аз имам царско писмо, а ти нямаш.
            — Махай се оттук с тия лъжи! — закрещял ядосаният майстор. — Царско писмо! Кой е луд да ти даде писмо!
            Скарали се двамата, сбили се, събрали съседите; дошло ред да се съдят. Съдията трябвало да реши кой от двамата е по-голям майстор. Старият бил приятел на съдията, па му бил дал и подкуп — да присъди в негова полза. Момчето извадило царското писмо и го показало на съдията, но оня дал вид, че не вярва:
            — Царят — рекъл съдията — няма да седне да издава майсторски свидетелства. Това писмо си го написал сам ти.
            И той отсъдил, че старият е по-голям майстор. Момъкът се оскърбил, отишъл право при царя и му хвърлил писмото при нозете, като казал, че това писмо не струва нищо.
            — Защо да не струва? — попитал царят.
            — Защото в тоя и тоя град съдията отсъди, че тия подписи са лъжливи и че еди-кой си дърводелец е по-голям майстор от мене.
            Царят заповядал да извикат съдията и дърводелеца. Отишли стражи и ги докарали. Царят се обърнал към съдията и го запитал, като му показал писмото:
            — Чии са тия печати?
            — Царски печати са — рекъл съдията.
            — А тоя подпис чий е?
            — Твой ще да е, царю честити.
            — Защо тогава си казал, че това писмо е писано от тоя момък?
            Съдията не можал нищо да отговори: да каже, че подписът и печатът не са царски, ще му кажат, че съдията трябва да познава царския подпис и царските печати; да каже, че са царски, ще го запитат защо тогава не признава царското свидетелство, че момъкът е най-голям майстор. Той млъкнал.
            — Хвърлете го в тъмницата! — заповядал царят. — А сега доведете дърводелеца!
            Довели го. Царят го изгледал, па рекъл:
            — Ти ли не признаваш тоя момък за майстор?
            — Аз — отвърнал оня. — Как ще бъде по` майстор от мене, когато ми е калфа?
            — Той е по` майстор от тебе. Виждаш ли хе там оня дворец? Той ми го направи за уреченото време с точно отмерено градиво. А ти какво ще ми направиш, за да те видя майстор ли си?
            — Какво ли? За четиридесет дена ще направя нещо много по-хубаво от оня дворец.
            — Добре — казал царят. — От утре почни да работиш.
            — Ами ти — обърнал се царят към момъка — какво ще направиш за тия четиридесет дена? Залови се и ти за работа: докажи, че си по` майстор от него!
            — Добре — казал момъкът. — И аз ще направя, каквото мога.
            Изтекли четиридесет дена; момъкът през това време само ял, пил и ходил по града — сякаш не го чака работа; а старият майстор се бил задълбал, та цял ден и цяла нощ работел. След уреченото време и двамата се явили в двореца; всеки носел, каквото бил приготвил. Старият донесъл един голям дървен ковчег, сложил го на пода, завъртял една ръчка и ковчегът почнал да свири всякакви хубави песни.
            — Е — рекъл майсторът, — как ти се струва, царю честити? Ще може ли калфата ми да направи нещо, ако не по-хубаво, то поне като това?
            И царят, па и всички сбрани казали, че по-изкусно нещо от тоя ковчег не може да се направи. Тогава царят се обърнал към момъка и рекъл:
            — А ти? Я покажи да видим твоята работа!
            Онзи носел едно чувалче на гърба си. Снел го и рекъл на събраните:
            — И аз ще ви покажа работата си, но най-напред си затворете очите, а като ви кажа „готово“, отворете ги. Не искам да научи никой тайната на това, що съм приготвил.
            Те си затворили очите. Като ги отворили, видели един голям дървен кон, който се сглобявал и разглобявал с винтове. Конят имал и крила, пак от дърво. Момъкът извадил от джеба си един ключ, пъхнал го в един отвор в шията на коня и конят почнал да подскача и да пърха с крила, сякаш иска да полети. След това момъкът рекъл:
            — Царю честити, ако искате да видите как лети моят кон, излезте на двора — да ви покажа.
            Всички излезли на двора. Калфата се качил на коня, завъртял ключа и още няколко винта и конят полетял нагоре. След малко се виждал чак до облаците, дребен като гълъб. Момъкът обиколил на два-три пъти с него над града, извил се над самия дворец и слязъл сред двора.
            — Ето — рекъл, — това направих. С тоя кон човек може да лети, където иска; и над облаците може да се издигне, та дори до слънцето да стигне. Има на него винтове: ако искаш да летиш нагоре, ще завъртиш един винт; ако искаш надолу — друг ще завъртиш; можеш да хвърчиш и по-бързо, и по-бавно: и за това има винтове. Когато искаш пък, можеш да слезеш. Всичко е премислено и натъкмено. С него можеш и под морето да се спуснеш, па и по вода да плуваш. Е, как ви се струва, може ли тоя, който е направил свирещия ковчег, да стъкми крилат кон като моя? Кой е по` майстор от нас двамата?
            Едни казали, че старият е по` майстор; други държали за младия.
            Повикали най-сетне царския син — той да реши.
            — Добре — казал царският син. — Ще реша, но искам оня, в чиято полза реша, да ми даде това, що е направил.
            — Бива — съгласили се и двамата.
            Тогава царският син казал:
            — Има свирки от мед, има от сребро, от кост, от дърво; да направиш ковчег, който свири, не значи да направиш нещо невидено. Ами видял ли е някой от вас кон да хвърчи? Да направиш кон от дърво, който може само да ходи, то е все едно да направиш ковчег, който свири. Но да направиш от дърво крилат кон, който не само ходи, а и лети — то значи да направиш наистина нещо невидено. Младият е по` майстор.
            Като чули това решение, всички сбрани се съгласили. По молба на момъка царят му дал второ писмо, в което се твърдяло, че той е най-голям майстор в цялото царство; на писмото се подписали и цар, и царски син, и всички сбрани; подпечатали го и го дали на момъка, а на стария рекли да си върви по работата и друг път да не се препира с по-големи майстори. Както било условено, момъкът подарил дървения кон на царския син и си отишъл.
            А царският син взел със себе си пари за дълъг път, качил се на гърба на дървения кон, завъртял ключа и витлата и полетял нагоре. Хвъркал, хвъркал над гори, реки и полета, докато видял под себе си един голям град с високи дворци и хубави къщи. Обиколил над града, за да види къде да слезе, избрал си едно високо клонесто дърво и се спуснал на него. Там разглобил коня, оставил го и слязъл. Ходил по града цял ден, а вечерта влязъл в една голяма кръчма, поздравил хората и седнал на една маса. Никой не му отвърнал на поздрава — такива били хората в тоя град, — само един момък му отвърнал и седнал до него на масата. Момъкът бил беден, зле облечен и както се виждало — пиян. Царският син поръчал вечеря, поканил и момъка, та заедно яли и пили. Като не познавал никого в тоя град, па и не знаел къде има наблизо странноприемница, царският син тръгнал с момъка. Пияницата го отвел у дома си, в една сиромашка къща накрай града. Посрещнала ги стара жена с парцаливи дрехи; тя била майка на момъка. Освен него нямала друг син. Погледнал царският син къщата — нечиста, бедна, вонеща, но нямало какво да прави: преспал там. Още на сутринта, щом станали, той дал на момъка пари и му рекъл:
            — Приятелю, вземи тия пари, па повикай майстори да ти направят тук една хубава къща, висока като дворец. Ако не стигнат парите, още ще ти дам. Хубава къща искам да издигнеш.
            Момъкът взел парите, свикал майстори и те му изградили една хубава-прехубава къща, висока — също като дворец. Когато станала готова къщата, царският син се преселил с момъка в нея, а бабичката се заела да им шъта и готви. Те двамата излизали по града, цял ден ходели насам-натам, а късно вечер се прибирали.
            Един ден царският син запитал бабичката:
            — Знаеш ли ме, бабо, откъде съм и какъв съм? Царски син съм. Тръгнал съм от град на град, от много далече, да си търся прилика. Не си ли чула да има тук някоя хубава мома като за мене?
            — Е, синко — рекла бабата, — само да знаеш каква царска дъщеря има тук! Хубостта й се е прочула по всички царства. Но баща й я не пуща никъде да излиза. Тя живее от малка още в една кула и там вечер й изнасят на макара всичко, що трябва: човек я не вижда. Баща й я пази. Нито я слънце огрява, нито я вятър подухва. Чудна хубавица е. Само една девойка живее при нея, друг никой. Колко юнаци са идвали чак от другия край на земята да я видят, но царят не ги е пуснал. Дума е дал, че когато момата стане на седемнадесет години, тогава ще я изведе от кулата и ще я пресели в двореца. Сега е на шестнадесет. Цяла година има още да чакат ергените. Та за тая мома ми е думата: тя би била мома за тебе. Но как ще я видиш? И крила да имаш, не можеш влезе в кулата. Наоколо пазят три вериги стражи.
            Царският син слушал, слушал, па рекъл:
            — То се е видяло, бабо, че няма да видя царкинята, ами поне отдалеч да погледна кулата, дето е затворена. Можеш ли да ми я покажеш отдалеч, но никой да ни не види?
            — Мога, синко — рекла бабата.
            И тя го повела. Пообиколили малко и стигнали до двореца. Отвъд него имало голяма градина, а вдън градината се издигала шестокатната кула.
            — Ето, синко — рекла бабата, — виждаш ли тая висока сграда, която се подава иззад дърветата? Тя е кулата; на най-горния кат са стаите, дето живее царската дъщеря.
            Момъкът видял, че наистина около градината има стражи с оръжия, които пазят да не би някой да влезе в градината или да се прехвърли през оградата. Той погледал, па се върнал с бабата. Вечерта, когато се прибрали и си легнали да спят, той станал, без да го усетят, па излязъл из къщи и се запътил към онова високо дърво, на което бил оставил разглобения кон. Сглобил дъските, седнал на коня, па завъртял ключа и винтовете — и се дигнал над града. Князът полетял толкова нависоко, че никой не можел да го види отдолу; па било и тъмна нощ. Когато видял под себе си кулата, спуснал се отведнъж и паднал на покрива; оставил там коня и полека-полека се смъкнал по стрехата до прозорците, отворил един и се вмъкнал в стаята. Царската дъщеря се била вече навечеряла и отдавна спяла. Той запалил една свещ и останал поразен от невидената хубост на царкинята. Дълго я гледал и се боял да мръдне, да не би да я събуди. На тръгване помислил да й остави някакъв знак, та да разбере, че е дохождал в стаята човек, докато е спяла. Снел си пръстена и го сложил полека на нейния пръст; след това излязъл из прозореца, качил се на коня и полетял. Оставил коня на високото дърво, па се прибрал вкъщи, без да го забележат. На другата вечер пак отишъл при царкинята; на пръста й нямало пръстена. Тя го била скрила, за да го не види момата, която живеела с нея в кулата. Но на другата й ръка се виждал нейният пръстен. Царският син подръпнал пръстена, за да го измъкне, но момата се събудила. Той се уплашил да не би царкинята да извика, стражите отвън да чуят и да го уловят. Но тя го хванала за ръка и му рекла:
            — Кой си ти, момко, и отде си? Ти ли си идвал снощи тук? Ти ли си турил своя пръстен на пръста ми?
            — Наистина, светла царкиньо — рекъл момъкът, — аз идвах снощи и сложих пръстена си на твоя пръст. Аз съм царски син; дошъл съм от много далечна земя да си диря мома прилика, та да се оженя за нея. Казаха ми, че по-хубава от тебе нямало — и това излезе вярно.
            Тогава момата казала:
            — Вземи моя пръстен: ето ти го. Аз съм скрила твоя, за да го не видят. Откак се помня, не съм излизала вън от тая кула и ако съм видяла нещо, видяла съм го през тия прозорци. Докога ще ме държи баща ми затворена тук, не знам. Но много ми се иска да изляза от тоя проклет затвор. Защо ми е хубост, като не съм видяла света и не съм живяла с хората? Ако ме харесваш, вземи ме за жена, само по-скоро ме измъкни от тая кула, която ми притиска душата със стените си!
            — Добре — казал той, — тогава да избягаме още сега!
            Но царкинята не му дала вече да говори, защото дочула, че в съседната стая се събаря нещо. Та разбрала, че девойката е чула разговора и след малко ще влезе да види с кого говори царкинята. Тя духнала свещта и пошепнала на момъка да си отиде, па да дойде на другата вечер. Едва князът се бил измъкнал из прозореца и почнал да се катери по стряхата, когато девойката влязла. Угасената свещ още пушела, а от отворения прозорец се чувало как някой дращи по стената. След малко се чуло бучене, като че ли някаква голяма птица хвърчи: това бил шумът от летящия дървен кон.
            — С кого говореше, светла царкиньо? — запитала девойката.
            Но царската дъщеря се престорила, че спи, за да помисли оная, че е бълнувала. Девойката надникнала да види из прозореца откъде е влязъл човекът, но не видяла нищо. Сетне се прибрала в стаята си да спи. На заранта пак запитала царкинята с кого е говорила посред нощ.
            — С никого не съм говорила — рекла царската дъщеря. — Може в съня си нещо да съм продумала. Не помня.
            — Аз чух мъжки глас — рекла девойката. — Когато влязох в стаята, свещта още пушеше; а и по стената чух някой да се катери. Мъж е идвал тук.
            Когато към обед царят дошъл в кулата да види дъщеря си, девойката му разказала всичко, що била чула и видяла.
            — Не може да бъде — рекъл той. — Кой ще влезе и отде ще се вмъкне? Стражите пазят цял ден и цяла нощ. Сторило ти се е.
            Но все пак той заповядал на стражите да вардят още по-добре през нощта и ако видят някого да се прекачва през оградата, веднага да го заловят и отведат при него. А и на девойката заповядал да стои при царкинята и цяла нощ да бди, без да мигне. Вечерта царският син пак дошъл. Царкинята се била престорила на заспала и го чакала, а девойката от умора била задремала. Той влязъл и като мислел, че царкинята е сама, запалил свещта. Но от светлината девойката се събудила, надала силен вик и се хвърлила да задържи момъка. Притекли се отвън стражите, но вратата на кулата била заключена: ключът се пазел у царя. Докато натъкмят макарата, по която се качвал оня, който носел храна на царкинята, момъкът избягал. Девойката го видяла, че се прекачва през прозореца и се катери по стряхата, чула след малко пак летежа на невидимата птица, но не видяла нищо.
            На другата заран тя разказала всичко на царя. Той заповядал да намажат прозореца с катран, та когато мине онзи, да се залепи и да го уловят. Също тъй заповядал да се наредят стражи около самата кула и макарата да бъде готова още от вечерта.
            Мръкнало се. Царският син решил да мине полунощ, че тогава да влезе в кулата. След полунощ отишъл при дървото, покатерил се, сглобил коня и полетял. Когато спрял на покрива, надникнал и видял, че около кулата обикалят стражи. Но царкинята била оставила прозореца от вечерта отворен. Момъкът се спуснал от стряхата, стражите го видели и почнали да въртят макарата. Той чул скърцането на въжетата и като разбрал, че ще го заловят, върнал се пак на покрива, качил се на коня и отлетял. Дошъл царят на другия ден и стражите му разказали какво видели.
            — Идва — рекли те — един мъж. Той слиза от покрива по стряхата и минава после през прозореца. Тая нощ тъкмо щяхме да го заловим — и той избяга. Не знаем отде минава, та се качва на покрива: навсякъде обикаляхме, но никого не видяхме.
            Царят разбрал, че непознатият се е уплашил от стражите и макарата, та е избягал. Затова наредил още същия ден царкинята да се пресели при майка си в двореца, а в кулата да се настанят стражи, да отворят прозореца и да го намажат пак с катран. Царкинята се преселила в двореца, но сърцето й копнеело по оня смел момък, с когото си разменили пръстените. Вечерта прозорецът бил отворен. Момъкът долетял. Като видял, че отвън обикалят по-малко стражи, позачудил се, но се спуснал по стряхата и стигнал до прозореца. Като стъпил на перваза, стражите, които го видели, надали вик и се хвърлили да го заловят, а той веднага разбрал каква ще да е работата и се хванал пак за стряхата, но обувките му били залепнали и той с голямо усилие си откъснал нозете; цял изцапан с катран, царският син едва смогнал да се отърве и да се добере до покрива, дето бързо натъкмил коня и отлетял. След като разглобил хвъркатия кон и го оставил навръх дървото, побързал да си отиде вкъщи, дето си съблякъл изцапаните дрехи, изул си обущата и легнал. На сутринта станал рано, скрил изцапаното облекло в зимника, преоблякъл се и тръгнал по града. Първата му работа била да види пазят ли стражи около кулата и градината. Като видял, че там няма вече никого, той се уверил, че царкинята не живее вече в кулата. Минавайки през пазара, чул, че един глашатай вика:
            — Колкото има мъже по града от петнадесет до шестдесет години, всички да минат днес пред царския дворец!
            Царският син разбрал, че царят иска да узнае кому са изцапани дрехите с катран, и побързал да си отиде вкъщи. Като стигнал там, престорил се на болен, легнал и цял ден не излязъл никъде. През деня всички мъже минали пред двореца, но ничии дрехи не били изцапани с катран. По пътеката, отдето трябвало да минат, царят бил заповядал да пръснат просо, та оня, чиито обувки са изцапани отдолу с катран, да го обере с подметките. Но никой не обрал просото. Царят разбрал, че виновникът се крие някъде. На другия ден рано-рано глашатаят разгласил по целия град — никой никъде да не излиза тоя ден, защото щяло да се дири нещо по къщите. Царят разпратил стражи да пазят по улиците, да не излиза никой, а по къщите наредил да тръгнат негови хора и да издирят чии дрехи и обувки са изцапани с катран. Когото заловят с такова облекло, да го заведат при него. Търсили ден, търсили два — не намерили човек с такива дрехи. Царят разбрал, че и тъй не ще може да залови виновника, и позволил на хората да ходят, който дето иска. На третия ден дошли съседките на бабичката и казали на стражите в двореца, че там и там в нечия си градина, виждали да се разхожда някакъв момък: преди два дена бил с едни дрехи, а сега — с други. Те искали да сторят зло на бабичката, защото й завидели, че си има такава хубава нова къща, висока като дворец.
            — Какво ще търсим там? — рекли стражите. — Там живее една бедна бабичка в някаква колиба със сина си, един пияница. Мигар той ще тръгне да се катери по кулата? Я си вървете по пътя!
            Но завистливите съседки настояли:
            — Каква колиба! Там сега е издигната къща като дворец: висока, хубава, да й се ненагледаш. Идете претърсете там!
            Отишли царските хора в къщата. Намерили бабата, че седи при огъня и готви. Попитали я за сина й; тя рекла, че е по работа в града. Почнали да търсят насам-натам, стигнали и до зимника. Намерили окатранените дрехи и обувки.
            — Чии са тия дрехи и тия обуща, бабо? — запитали те.
            — На сина ми са. Снощи го пратих по тъмно да ми купи дървено масло, за да сготвя вечеря, а той бил пиян, та се спънал о бурето на един бакалин и станал само катран; върна се черен като дявол. Негови са.
            Но царските хора не вярвали.
            — Кажи си право, бабо, че ще те бием — и тогава ще признаеш! — заканили се те.
            — Нали ви право казвам — настоявала тя. — На сина ми са.
            Те почнали да я бият и тя казала най-после, че са на един царски син, който им бил дал пари, та си направили къщата; но къде е ходил и кога ги е изцапал, не знаела.
            — Тука ли е тоя момък? — запитали те.
            — Из града излезе — рекла бабата, — не се е още върнал. На обед ще си дойде със сина ми.
            Стражите се скрили в къщата и когато си дошъл царският син, заловили го. Отвели го при царя да го съди. Той го питал, разпитвал, но момъкът не обелвал зъб: нищо не могли да научат от него. Ала дрехите и обувките били негови — това се виждало. Царят го осъдил на смърт.
            — Още днес — рекъл — ще го обесите на някое голямо дърво вън от града, за да може целият град да види как се наказва такъв злосторник, който е искал да открадне дъщеря ми.
            Повели царския син да го бесят. След него тръгнали всички хора от града — да гледат. Отвели го под онова дърво, на което бил разглобеният хвъркат кон; по-високо дърво нямало. Като стигнали там, царските хора попитали осъдения иска ли нещо, преди да умре.
            — Искам — рекъл той — да се кача на това дърво, на което ще ме бесите, та оттам да погледна за последен път света.
            — Добре — казали те. — Качи се, та погледай!
            И почнали да връзват въжето. А царският син се покачил на дървото, сглобил коня, яхнал го и полетял. По едно време събраните почнали да викат:
            — Я вижте: хвъркат кон!
            Загледали се всички и видели, че на коня седи осъденият царски син.
            Минали няколко дена от тая случка, за която приказвал целият град; царската дъщеря разбрала, че нейният годеник, кога да е, ще дойде да я вземе, и почнала да се оплаква на баща си и майка си, че й е досадно в двореца.
            — Вие уж ме изведохте от кулата, за да погледам света, а ме затворихте в двореца. Свива ми се сърцето тук. Изведете ме някъде — да видя слънце и въздух да подишам!
            Царят заповядал да стегнат колесницата, качил се на нея с царицата и отишли в градините вън от града. Там прекарали тоя ден; разхождали се, яли, пили и се върнали чак вечерта. Тая разходка много се харесала на царкинята. На другия ден тя пак замолила баща си да я отведе в градините. Но той бил зает. Казал на царицата тя да заведе дъщеря си, но да се не бавят много. Станали, качили се на колесницата и отишли. А в това време царският син обикалял над града с крилатия кон и за да си отпочине, слязъл на едно високо дърво в царските градини. Той видял от дървото царицата и дъщеря й, че се разхождат, и тъкмо когато те се отдалечили навътре в градината, князът прилетял с коня, грабнал царкинята и полетял с нея. Царицата надала вик, почнала да се залива в сълзи; притекли се стражите и пазачите на градината, но царицата успяла само да им покаже хвъркатия кон, който се виждал високо в небето дребен като врабче.
            Царският син и княгинята летели дълго, докато минали границата на това царство, отдето била родом момата. Спирали тук-таме за малко, колкото да си починат и да си купят от селата нещо за ядене. Като излезли вън от царството, полетели към бащинията на царския син. Вечерта замръкнали в една планина. Трябвало да спят там. Момъкът снел годеницата си и потърсил място за нощуване. Намерил една закътана полянка под високи дървета.
            — Тука ще нощуваме — рекъл.
            Но в планината било студено; царкинята треперела от студ. Нямало с какво да накладат огън. Поразгледал царският син наляво-надясно — дано види някъде огън. Съзрял през дърветата на отсрещната страна на планината, че блещука огън.
            — Ето — рекъл той, — там някои хора са си наклали огън. Ще ида да донеса една главня. Ти почакай малко, аз ще се върна ей сега.
            Той се качил на коня и полетял. Между върха, на който били спрели годениците, и оня, дето се виждал огънят, имало дълбок дол; царският син прелетял над дола и стигнал отвъд. Край огъня видял овчари. От тях купил хляб и нещо друго за ядене, па взел едно запалено дърво и се яхнал на дървения кон. Полетял пак назад, към другия връх, но дървото се разгоряло от вятъра и почнало да пари момъка по ръцете. Той не знаел да хвърли ли главнята, или да си прежали ръката; още много имало да се лети: тъкмо над дола бил. Той сложил в залисията си главнята на коня, за да я улови от другата страна, дето била поугаснала. Но конят се запалил и момъкът полетял надолу, право в дола. Князът при падането си бил навехнал единия крак, но скоро се посъвзел и тръгнал да търси годеницата си. Отгоре той всичко виждал добре, но от дола не можел да види нищо. Погледнал насам-натам, не можал да се оправи наникъде. Дори толкова се забъркал, че не знаел вече на коя страна е оставил момата. Почнал да вика — дано тя го чуе и му се обади; но тя била горе, на върха, а той — в дълбокия дол, затова не го чула. Сетне тръгнал да дири пътека. Лутал се цяла нощ из гората, викал, колкото му глас държи, но никой не му се обадил. Когато се разсъмнало, момъкът видял, че е отишъл на съвсем друга страна. И тръгнал из гората — накъдето му видят очите.
            А царкинята го чакала цяла нощ; и тя викала, но и на нея се не обадил никой. Като видяла, че се разсъмва, тръгнала сама по гората да дири път. Вървяла що вървяла, срещнали я двама разбойници и я спрели. Поразени от нейната хубост, те почнали да се карат кой да я вземе.
            — Моя ще бъде! — викал единият.
            — Моя! — викал другият.
            Царкинята се изхитрила и рекла на разбойниците:
            — Аз ще ви кажа кой от двамата ще ме вземе. Който е по-бърз, негова ще бъда. Затечете се до най-близкия извор и който пръв ми донесе вода да пия, той ще ме вземе.
            Разбойниците се спуснали към извора, а тя избягала по една пътека надолу. Тичала, тичала, докато се уморила и капнала от ход; седнала на едни камъни да си почине. Както седяла, едно овчарче я видяло и дошло при нея. Тя му се примолила да й даде нещо да яде; момчето й дало хляб и сол: това имало в торбата си. След голямата умора простият обяд се сторил на царкинята много вкусен. Тя разпитала селянчето за пътя, то я извело из гората и я оправило. Царкинята му поблагодарила и поела пътя, що слизал от планината. Срещнали я трима пияни моряци. И те я задържали. Всеки казвал:
            — Моя е!
            Почнали да се карат. Работата стигнала до бой. Докато се биели, момата избягала. Но по-натам я срещнали дванадесет души коняри. Те карали коне и мулета, натоварени с всякакви стоки; връщали се от пазар в града. И те спрели момата; и те почнали да се карат кой да я вземе. Царкинята и сега измислила хитрина.
            — Защо се карате за мене? — рекла им тя. — Разтоварете си конете и мулетата, па почнете да ги товарите: който пръв си натовари коня, той ще ме вземе!
            И глупавите коняри се съгласили. Всеки побързал да си разтовари коня. Проснали стоките на земята. Когато всички разтоварили, царкинята рекла:
            — Хайде сега товарете, да видя кой е най-бърз!
            Те почнали да товарят, а тя избягала. Никой не се решавал да си остави стоката на пътя, че да гони с коня си момата.
            Тъкмо царкинята се успокоила, че се отървала от конярите, ето че по-натам я срещнал един арапин. Той бил облечен в свилени дрехи, обвезани със сърма; на кръста му висяла сабя; яздел едър бял кон. Щом видял момата, спрял коня и слязъл, та се хвърлил към нея да я грабне и качи на коня.
            — Стой! — рекла тя. — Толкова царства съм изходила, като тебе силен и хубавец мъж не съм срещнала. Но я си съблечи дрехите, да ги облека аз, а ти облечи моите, да видя дали сме лика-прилика. Мене ми е предсказано, че ще се оженя за мъж, който може да облече моите дрехи.
            Арапинът си съблякъл дрехите, па облякъл тия на царкинята. Тя облякла неговите, яхнала коня му, извадила сабята и казала:
            — Хайде сега си върви, отдето си дошъл!
            И мушнала коня, та препуснала по пътя. Стигнала до един голям град. На стъгдата се били събрали много хора, все мъже. В това царство току-що бил умрял царят, който нямал наследник, а законът там бил такъв: пускали едно птиче, което познавало кой е достоен за цар; комуто кацне на главата птичето, той ставал цар. Събрали се всички и пуснали птичето. То летяло, летяло, па кацнало на главата на царската дъщеря.
            — Не може, не може! — развикали се някои. — Не може чужденец да ни бъде цар. Малко ли са нашенци, та ще избираме чужденец?
            Уловили птичето и го пуснали втори път; и сега то кацнало на главата на царкинята.
            — Не може, не може! — развикали се отново ония. — Птичето е сбъркало.
            Трети път пуснали птичето; но то и тоя път кацнало на главата на преоблечената царска дъщеря. Ония пак запротестирали.
            — Каква е тая работа? — почнали да викат те. — Не може тъй. Да затворим тоя чужденец, па тогава да пуснем птичето.
            Някои се противили на това решение, но повечето били съгласни: всекиму се искало да стане цар.
            — Да го затворим, да го затворим! — завикали те.
            Повели чужденеца и го затворили в тъмница, докато свършат избора. Пуснали после птичето, но то хвръкнало и се изгубило: никъде не го видели. Тогава ония, които защищавали чужденеца, почнали да викат:
            — Видяхте ли каква неправда извършихте? Птичето ни напусна. Ще ни напусне отсега сполуката. Я по-скоро освободете чужденеца!
            Отишли, та отворили вратата на тъмницата. Колко се почудили, като видели птичето — кацнало на главата му. Тогава вече всички рекли:
            — Достоен е! Той ще ни бъде отсега цар.
            И гражданите с радостни викове повели новия цар към двореца. Още на другия ден той поръчал да направят пред градските врата една гостоприемница, дето всеки можел да яде и да спи три дена, без да плати нещо — на царска сметка. Пред гостоприемницата издигнали един висок мраморен извор — да пият от него пътниците; на мраморната плоча царят заповядал да изпишат неговия образ — от главата до раменете, но без корона. До извора поставил стражи, на които поръчал да затварят в тъмница всекиго, когото чуят да каже нещо за изобразения на извора. Още същия ден, когато бил направен изворът, минали оттам двамата разбойници. Те се навели да пият вода, а после съгледали образа.
            — Познаваш ли я? — запитал единият. — Като че ли тази е същата, която ни излъга да й донесем вода, за да избяга от нас.
            — Тя е — казал другият. — По очите я познавам.
            Стражите ги закарали в тъмницата и съобщили на царя. Той заповядал да ги доведат при него.
            — Какво сте говорили вие при извора? — запитал ги той.
            Те му разказали как преди няколко дни срещнали в планината една мома и как тя ги измамила, за да избяга.
            — Тъй ли се отнасяте вие с пътниците? — запитал ги царят строго.
            Сетне се обърнал към стражите и рекъл:
            — Ударете на тия двама нехранимайковци по сто тояги!
            След малко минало овчарчето, което карало в града овце за продан. И то погледнало лика на мрамора, сръбнало вода от извора и запитало стражите:
            — А бе, хора, това мъж ли е, или жена? Струва ми се, че такава мома преди някое време мина през планината. Хляб и сол й дадох, че беше прегладняла.
            — Ти ела сега в тъмницата — рекли стражите, като подкарали овчарчето, — па там ще видиш мъж ли е, или жена.
            И този път казали на царя. Той поръчал да доведат овчарчето при него.
            — А бе, момче — рекъл, — ти какво си говорило при извора?
            — Какво ще говоря, царю честити! — рекло то. — Срещнах преди време в гората една мома, облечена с царски дрехи. Много хубава беше — също като оня човек, дето е изписан на мрамора. Та рекох да питам това мъж ли е, или жена.
            — Е, като срещна оная мома в гората, рече ли тя нещо?
            — Какво ще ми рече, царю честити! Поиска ми нещо да хапне: гладна била. Хляб и сол имах, хляб и сол й дадох.
            — Добре си направило, момче — рекъл царят.
            И като се обърнал към стражите, заповядал им да дадат сто жълтици на овчарчето и да го пуснат.
            Минало що минало, дошли и тримата пияници моряци. Един от тях видял образа на извора и рекъл:
            — Я вижте оная, за която се карахме и бихме на пътя!
            Другите двама дигнали глави и се загледали в образа.
            — Наистина — рекли те, — същата е.
            Стражите отвели и тях в тъмницата. Отишли, та казали на царя. Той заповядал и тях да му доведат.
            — За какво приказвахте на извора, когато пиехте вода? — попитал ги той.
            Те мълчели: срам ги било да разправят.
            — Ударете им по пет тояги! — заповядал царят.
            — Ще кажем, ще кажем! — рекли моряците.
            И те разказали как една хубава мома ги срещнала на пътя, как почнали да се карат кой да я вземе, как се били, а тя избягала.
            — Ударете и на тия тримата по сто тояги!
            След час-два дошли и конярите. И те почнали да си говорят за момата, чийто образ веднага познали.
            — Ама хитра жена беше проклетницата! — рекъл един. — Помните ли как ни накара да разтоварим конете и мулетата, за да не можем да я подгоним, когато побегне?
            Стражите ги заградили и откарали в затвора, па казали на царя. Той заповядал и тях да му доведат; разпитал ги и заповядал да ударят на всеки от тях по петдесет тояги. Сетне дошъл арапинът. Той също видял образа на момата, заплюл го и рекъл:
            — Ах ти, дяволска дъще, която ми взе дрехите и коня! Да те срещна още веднъж, душата ти ще взема!
            Откарали и него в затвора. И за него съобщили на царя.
            — Доведете го! — заповядал той.
            Изправили арапина пред царя.
            — Кой си ти? — викнал царят. — Мъж ли си, или жена? По лице ми се виждаш мъж, а — гледам — женски дрехи носиш. Отде идеш?
            Арапинът почнал да се оплаква, че някаква мома го била накарала да си сменят дрехите; той я бил послушал, а тя му яхнала коня и избягала.
            — Лъжеш! — викнал гневно царят. — Как тъй ще те срещне мома на пътя и ще си смени с тебе дрехите?
            Арапинът почнал да мънка: страх го било да си каже правото.
            — Я му ударете десет тояги! — заповядал царят на стражите.
            Набили арапина и той казал, че искал да отвлече момата. Царят заповядал да му съблекат женските дрехи, да му дадат ония, с които бил влязъл сам той в града, да му ударят още сто тояги и да го пуснат.
            След няколко дена дошъл и царският син — окъсан, одърпан подир дълго скитане нагоре-надолу. Той запитал още при градските врата къде има по-евтина гостилница. Стражите му казали, че наблизо е царската гостоприемница, направена за чужденци.
            — Влез там! — рекли му те. — Три деня можеш да ядеш и да спиш, без да платиш нещо.
            И той отишъл там, нахранил се и легнал да спи, съсипан от дългия път: Когато се събудил, излязъл на извора да се измие и да пие вода. Още отдалеч съзрял образа и се загледал в него като вкаменен. Гледал го, гледал — и все не можел да си откъсне очите. По едно време си казал тихо:
            — Слава Богу, че видях поне лице, прилично на нейното! Не знам наистина дали тук е изобразена жена или мъж, но такова лице аз съм виждал само веднъж през живота си.
            Като чули стражите, че дрипавият чужденец си говори нещо, отвели и него в затвора, па казали на царя, че заловили такъв и такъв човек, който си говорел нещо, като гледал образа на мрамора.
            — Доведете ми го — заповядал царят.
            Когато извели чужденеца пред царя, той го изгледал със строг поглед от нозе до глава, познал го, но се престорил, че го вижда за пръв път, и запитал строго:
            — Какво си говорил ти за оня, чието лице е изобразено на извора?
            Чужденецът въздъхнал, па рекъл:
            — Ох, царю честити! Ще ти кажа всичко. Преди време се сгодих за една царска дъщеря, много голяма хубавица, негли най-хубавата мома на света. Баща й не я даваше, макар че и аз съм царски син. Избягахме с нея. Но в една гора се изгубихме. Аз тръгнах да търся огън и на връщане изпуснах главнята. Дирих годеницата си навред по гората, ядох къпини и диви ябълки, остана още трева да паса. Питах, разпитвах за нея де кого срещна. Едно овчарче я било видяло и нахранило. То ми показа пътя, по който била минала. По тоя път стигнах тук. Гледам — на извора изобразено лице — също като нейното. Може да е на някоя нейна сродница; па може и да не е женско лице, а лице на момък: не знам. Но като видях тоя образ, стопи ми се сърцето от скръб, че с толкова смелост откраднах момата от майка й, когато бяха в царските градини, за да я изгубя завинаги. Това е то, царю честити. Ако имам някаква вина, съди ме, накажи ме, убий ме: и тъй животът ми е горчилка, откак изгубих годеницата си.
            Като чул това, царят заповядал на стражите да излязат за малко. Когато останал насаме с чужденеца, царят рекъл:
            — Ти ме гледаш, но ме не виждаш. Аз съм оная, която дириш.
            И те се оженили, а сетне дълги години управлявали щастливо това царство.

Няма коментари:

Публикуване на коментар