27 май 2012 г.

Хари Потър и стаята на тайните-3


ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ (продължение)   

            ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: ПОТАЙНИЯТ ДНЕВНИК
            Хърмаяни остана в болничното крило няколко седмици. Когато учениците се върнаха от коледната ваканция, плъзнаха всякакви слухове за нейното изчезване, понеже всички мислеха, че е била нападната. Толкова много ученици се изредиха през болничното крило, опитвайки се да я зърнат, че се наложи Мадам Помфри да опъне завеси около леглото на Хърмаяни, за да й спести срама да я видят с окосмено лице. Хари и Рон я посещаваха всяка вечер. Като започнаха занятията от новия срок, редовно й носеха домашните.
            — Ако на мен ми беше поникнала козина, щях да си дам почивка от ученето — каза Рон, като тръсна цял куп книги на нощното й шкафче една вечер.
            — Не ставай глупав, Рон! Нали не бива да изоставам — решително му възрази Хърмаяни.
            Настроението й значително се беше подобрило, тъй като космите бяха опадали от лицето и очите й постепенно добиваха отново кафявия си цвят.
            — Да сте научавали нещо ново? — добави тя шепнешком, за да не я чуе Мадам Помфри.
            — Нищо — мрачно отвърна Хари.
            — Толкова бях сигурен, че е Малфой… — каза Рон може би за стотен път.
            — Какво е това? — попита Хари, сочейки нещо златисто, което се подаваше изпод възглавницата на Хърмаяни.
            — А, картичка с благопожелания — припряно отвърна Хърмаяни и се опита да я напъха по-навътре.
            Но Рон я изпревари. Той измъкна картичката, отвори я с един замах и зачете на глас: „На мис Грейнджър с пожелания за бързо възстановяване от нейния загрижен преподавател професор Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин трета степен, почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и петкратен лауреат на наградата на «Седмичник на магьосницата» за най-чаровна усмивка.“
            Рон възмутено погледна Хърмаяни.
            — И ти спиш с това под възглавницата си?
            Но Хърмаяни бе избавена от задължението да отговори, защото Мадам Помфри влетя в стаята с вечерната доза лекарства.
            — Не е ли голям мазник този Локхарт? — попита Рон, като излизаха от болничното крило и тръгваха по стълбите към кулата на „Грифиндор“.
            Снейп им беше дал огромно домашно и Хари си мислеше, че няма да може да го направи и до шести курс. Рон вече съжаляваше, че не бе попитал Хърмаяни колко опашки от плъхове трябва да се добавят за отвара, от която да ти настръхне косата, когато до ушите им стигна някаква гневна тирада от горния етаж.
            — Това е Филч — прошепна Хари.
            Двамата се затичаха нагоре по стълбите. После спряха и се огледаха.
            — Допускаш ли, че още някой е бил нападнат? — напрегнато попита Рон.
            Те стояха безшумно, наострили уши към виковете на Филч, които звучаха истерично.
            — …да ми отваря още работа! Трябва цяла нощ да бърша, като че нямам какво друго да правя. Не, това е вече твърде много, отивам при Дъмбълдор…
            Стъпките му се отдалечиха и те чуха да се затръшва врата в далечината. Подадоха глави иззад ъгъла. Филч явно бе дежурил на обичайното си място за наблюдение, защото пак се оказаха точно там, където бе нападната Госпожа Норис.
            Веднага разбраха за какво е крещял Филч. Половината коридор беше наводнен и водата като че ли продължаваше да излиза изпод вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.
            След като Филч престана да крещи, те можаха да различат жалбите на Миртъл, отекващи от стените на тоалетната.
            — Сега пък какво й е? — зачуди се Рон.
            — Да идем да видим — предложи Хари.
            Като повдигнаха одежди над глезените си, те прегазиха през локвата вода до вратата с табелката „Не работи“ и без да й обръщат внимание, по навик влязоха. Стенещата Миртъл плачеше по-силно и упорито от когато и да било, ако това изобщо беше възможно. Изглежда се бе скрила в обичайната си тоалетна чиния. В тоалетната беше тъмно, тъй като свещите бяха изгасени от потоците вода, наквасили стените и пода.
            — Какво има, Миртъл? — попита Хари.
            — Кой си ти? — избълбука Миртъл нещастно. — Ела да хвърлиш и ти нещо по мен.
            Хари влезе в нейната кабинка и попита:
            — Защо да хвърлям нещо по теб?
            — Не ме питай! — кресна Миртъл и се появи с нова струя вода, която се плисна върху вече подгизналия под. — Стоя си аз тук и си гледам работата, а някой решава, че е много весело да хвърли книга по мен…
            — Но нали не може да те заболи от това, че някой е хвърлил нещо по теб? — попита Хари съвсем логично. — Защото то просто ще мине през теб…
            Не трябваше да казва това, защото Миртъл се изду и запищя още по-силно:
            — Нека всички да хвърлят книги по Миртъл, защото тя не може да ги почувства. Десет точки, ако я улучите в стомаха, петдесет точки, ако премине през главата й! Ха-ха-ха, каква забавна игра, нали?
            — Кой я хвърли все пак? — попита Хари.
            — От’де да знам… Седях си аз в отходната тръба и си мислех за смъртта, когато тя изведнъж падна през главата ми… — обясни Миртъл, като ги гледаше яростно. — Ето я там, цялата във вода…
            Хари и Рон погледнаха там, където им сочеше Миртъл, и видяха малка тънка книжка. Задната й корица беше охлузена и цялата бе мокра като всичко останало в тоалетната. Хари понечи да я извади, но Рон рязко протегна ръка и го спря.
            — Защо? — попита Хари.
            — Да не си луд! — каза Рон. — Може да е опасно.
            — Опасно ли? — попита Хари и се разсмя. — Остави тая работа, как може да е опасно?
            — Нямаш си и представа! — отвърна Рон, гледайки подозрително книгата. — Някои от книгите, конфискувани от министерството… нали татко ми е разправял… Имало една, дето изгаря очите. А всички, които са чели „Сонети на един магьосник“, говорели след това цял живот само в мерена реч. Една вещица в Бат пък имала книга, която не можеш да спреш да четеш. Просто си вървиш насам-натам с нос, забоден в книгата, и се мъчиш да правиш всичко останало с една ръка. А пък…
            — Добре, разбрах те — каза Хари.
            А малката книжка си лежеше, невзрачна и мокра.
            — Да, ама няма как да узнаем, ако не хвърлим поне един поглед — каза Хари, заобиколи Рон и я грабна от пода.
            Веднага разбра, че това е дневник. Полуизтритата дата на корицата сочеше, че е отпреди петдесетина години. Хари го отвори нетърпеливо. На първата страница едва различи името Т. М. Риддъл.
            — Чакай малко — каза Рон, който се бе приближил боязливо и сега надничаше през рамото на Хари. — Това име ми е познато… Т. М. Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ преди петдесет години.
            — Ти пък откъде знаеш това? — изуми се Хари.
            — Нали Филч ме накара да лъскам почетната му табелка повече от петдесет пъти по време на принудителния труд! — каза Рон с отвращение. — Върху нея бях изповръщал онези плужеци, нали помниш? Ако си трил тая гадост от едно име цял час, и ти ще го запомниш.
            Хари разлисти мокрите страници. Те бяха напълно чисти. Нямаше и най-малка следа от нещо написано върху тях, нито дори бележка „Рожден ден на леля Мейбъл“ или „При зъболекаря в три и половина“.
            — Че той нищо не е писал! — каза Хари разочарован.
            — Чудя се защо ли някой е искал да го изхвърли — озадачи се Рон.
            Хари обърна книгата и видя на гърба на корицата отпечатано името на един павилион за вестници на „Воксхол Роуд“ в Лондон.
            — Той трябва да е бил от мъгълски произход — каза замислено Хари, — щом си е купил дневник от „Воксхол Роуд“…
            — Е, това нищо не означава — каза Рон и сниши глас: — Давам ти петдесет точки, ако успееш да уцелиш с него носа на Миртъл.
            Но Хари мушна дневника в джоба си.
                                                                              * * *
            В началото на февруари Хърмаяни напусна болничното крило вече без котешки белези, без опашка и без козина. Още първата вечер от нейното завръщане в кулата на „Грифиндор“ Хари й показа дневника на Т. М. Риддъл и й разказа как са го намерили.
            — О, той сигурно има скрити сили! — възкликна Хърмаяни, взе дневника и се вгледа в него.
            — Дори и да има, крие ги доста добре — каза Рон. — Сигурно е срамежлив. Чудя ти се, Хари, защо не го хвърлиш.
            — А аз пък се чудя защо някой се е опитал да се отърве от него — отвърна Хари. — И няма да е зле да разберем как Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“.
            — Може да е за какво ли не — каза Рон. — Може да е получил трийсет пъти С.О.В.А. или да е спасил преподавател от гигантска сепия. Може да е убил Миртъл, с което е направил услуга на всички…
            По втренчения поглед на Хърмаяни Хари разбра, че тя мисли същото, каквото и той.
            — Какво се сетихте? — попита Рон, гледайки ту единия, ту другия.
            — Ами Стаята на тайните е била отворена преди петдесет години, нали? — каза Хари. — Така поне разправя Малфой.
            — Дааа… — каза бавно Рон.
            — А този дневник е на петдесет години — добави Хърмаяни, потупвайки го развълнувано.
            — Е, и?
            — О, Рон, събуди се! — сопна му се Хърмаяни. — Знаем, че човекът, който е отворил Стаята на тайните за последен път, е бил изгонен преди петдесет години. Знаем, че Риддъл е бил награден за специални заслуги към училището пак преди петдесет години. Е, ами ако този Риддъл е получил наградата си, защото е заловил Наследника на Слидерин? Неговият дневник би могъл да ни каже всичко — къде е Стаята, как да се отвори и какви същества живеят в нея. Който и да стои зад нападенията напоследък, едва ли би искал този дневник да се мотае наоколо, нали?
            — Това е блестяща теория, Хърмаяни — каза Рон — с една-едничка слабост: в дневника няма написано нищо.
            Хърмаяни вече вадеше магическата пръчка от чантата си.
            — Може да е невидимо мастило — прошепна тя, почука дневника три пъти и рече „Апарециум!“.
            Нищо не се появи. Без да се смущава, Хърмаяни пъхна пръчката обратно в чантата си и извади нещо като яркочервена гума за триене.
            — С това се открива тайнопис. Купих го на „Диагон-али“.
            Тя започна да трие силно на страницата с датата първи януари. Нищо не излезе.
            — Слушайте какво ви казвам: нищо няма да намерите там — повтори Рон. — Риддъл просто си е купил дневник за Коледа и не си е направил труда да го попълва.
                                                                            * * *
            Хари не можеше да си обясни защо всъщност не бе изхвърлил дневника на Риддъл. И не само това — макар да знаеше, че дневникът е празен, той често го вземаше разсеяно и го разлистваше, сякаш искаше да завърши някаква непрочетена история. И колкото да бе сигурен, че никога не е чувал името Т. М. Риддъл, то като че ли му говореше нещо — сякаш Риддъл му е бил приятел в детството и е позабравен вече. Но това беше невъзможно. Дъдли се беше погрижил той да няма приятели, преди да постъпи в „Хогуортс“.
            Въпреки това Хари бе решил да разбере повече за Риддъл, така че на следващия ден още при изгрев той се запъти към Трофейната зала да огледа онази специална награда. Придружиха го заинтригуваната Хърмаяни и крайно колебливият Рон, който заяви, че това място му е опротивяло за цял живот.
            Полираната до блясък златна табелка на Риддъл беше прибрана в един шкаф в ъгъла. На нея не пишеше защо точно му е дадена. („Толкова по-добре, иначе щеше да е по-голяма и трябваше повече да я лъскам“ — изкоментира Рон.)
            Името на Риддъл откриха и върху един стар медал за магически достойнства, както и в списъка на отличниците от онова време.
            — Прилича ми на Пърси — каза Рон и сбърчи нос от неприязън. — Префект, отличник… Сигурно е бил начело на всеки випуск.
            — Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Хърмаяни, леко обидена.
                                                                           * * *
            Слънцето бе вече започнало да огрява отново „Хогуортс“. Настроението в замъка ставаше все по-ведро. Нямаше нови нападения след тези над Джъстин и Почтибезглавия Ник, а Мадам Помфри със задоволство съобщи, че мандрагорите започнали да стават по-потайни и нацупени, което означавало, че бързо се разделят с детството.
            — Щом им се изчисти и акнето, ще бъдат готови за ново пресаждане — чу я Хари да разправя успокоително на Филч един следобед. — Съвсем скоро след това ще ги отрежем, ще ги сварим и няма да усетите кога отново ще си имате Госпожа Норис.
            Може би Наследника на Слидерин, мъж или жена, се е уплашил, помисли си Хари. Сигурно е почувствал, че вече е твърде рисковано да отвори Стаята на тайните, при положение че цялото училище е нащрек. Може би чудовището, каквото и да е то, се е укротило и е изпаднало в летаргия за още петдесет години…
            Ърни Макмилън от „Хафълпаф“ не беше настроен толкова оптимистично. Той все още смяташе, че Хари е виновен и че се е издал в клуба по дуелиране. Пийвс само наливаше масло в огъня — току се появяваше в някой коридор, пълен с ученици, и кълчейки се, запяваше „О, Хари, Хари, какво си сторил…“
            Гилдрой Локхарт като че ли си въобразяваше, че именно той е успял да спре нападенията. Хари го чу да се хвали на професор Макгонъгол, когато веднъж грифиндорци се събираха за час по трансфигурация:
            — Не очаквам да имаме повече проблеми, Минерва — каза той, като се потупваше многозначително по носа и намигаше. — Убеден съм, че този път Стаята е заключена завинаги. Виновникът сигурно е разбрал, че е само въпрос на време да го заловя. Добре че е проявил здрав разум да престане, преди да съм го хванал за гушата. Ето защо — продължи той — в този момент училището има нужда от нещо, което да повдигне духа. Нещо, което да изтрие спомените от миналия срок. Сега не ми се говори повече за това, но ми се струва, че знам точно какво е то…
            Той пак си потупа носа и се отдалечи.
            На 14 февруари* на закуска стана ясно как Локхарт смята да им повдигне духа. Хари не беше спал достатъчно предишната нощ, понеже тренировката им по куидич бе продължила по-дълго, затова той стигна тичешком до Голямата зала със закъснение. За момент си помисли, че е влязъл през друга врата. Целите стени бяха покрити с големи сребристорозови цветя и което бе още по-кошмарно — конфети във формата на сърчица падаха от светлосиния таван. Хари отиде на масата на „Грифиндор“, където вече седеше Рон с малко кисело изражение на лицето, а Хърмаяни нещо все се хилеше.
            [* Денят на влюбените и на Свети Валентин. — Б.пр.]
            — Какво става тук? — попита ги Хари, като седна и издуха конфетите от бекона си.
            Рон посочи Височайшата маса, явно прекалено възмутен, за да говори. Локхарт, в сребристорозова мантия — за да е в тон с украсата, — махаше с ръка за тишина. Учителите от двете му страни бяха с каменни лица. От мястото си Хари забеляза как един мускул играе по лицето на професор Макгонъгол. Снейп изглеждаше така, сякаш някой току-що му беше дал насила голяма чаша „КОСТРАСТ“.
            — Честит свети Валентин! — провикна се Локхарт. — Позволете ми да благодаря на всички онези четирийсет и шест дами, които са ми изпратили картички! Да, позволих си да организирам тази малка изненада за вас… но това не е всичко!
            Локхарт плесна с ръце и дузина намусени джуджета влязоха с маршова стъпка. За да не бъдат обикновени джуджета, Локхарт беше поставил на всичките златни криле и им бе дал по една арфа в ръцете.
            — Това са моите приятели купидончетата с поздравителните картички! — обърна се той сияещ към множеството. — Днес те ще обикалят из цялото училище и ще разнасят поздрави по случай Деня на свети Валентин. Но това не е всичко! Сигурен съм, че моите колеги биха искали да се включат в празника. Защо да не помолим професор Снейп да ви покаже как се прави любовен еликсир? А какво да кажем за професор Флитуик, който може така да ви омае и заплени, както никой друг от магьосниците, които познавам!
            Професор Флитуик скри лице в дланите си. Снейп гледаше така, сякаш е готов да изсипе отрова в гърлото на първия, който би му поискал любовен еликсир.
            — Моля те, Хърмаяни, успокой ме, че не си една от тези четирийсет и шест — каза Рон, като напускаха Голямата зала за първия час.
            Хърмаяни изведнъж се зае усилено да търси в чантата си програмата, та не можа да отговори. През целия ден джуджетата се втурваха в часовете да предават любовни послания и учителите много се дразнеха, а късно следобед, докато грифиндорци се качваха по стълбите за час по вълшебство, едно джудже настигна Хари.
            — Ей, ти! Хари Потър! — извика изключително недружелюбното създание, пробивайки си път с лакти, за да стигне до Хари.
            Притеснен от мисълта, че ще получи картичка с любовно обяснение пред очите на цяла върволица първокурсници, между които и Джини Уизли, Хари се опита да се измъкне. Джуджето обаче успя да се шмугне през тълпата, раздавайки наляво и надясно ритници по кокалчетата, и настигна Хари, преди той да успее да направи и две крачки.
            — Трябва да предам музикално послание „За Хари Потър — лично“ — каза то, дръпвайки заплашително струните на арфата си.
            — Не тук — изшътка Хари в опит да се отскубне.
            — Не мърдай! — изръмжа джуджето, като се вкопчи в чантата на Хари и го дръпна назад.
            — Пусни ме! — озъби му се Хари, мъчейки се да се откъсне.
            Чу се силен звук от скъсване и чантата му се разпори на две. Книгите му, магическата пръчка, пергаментът и перото се изсипаха на пода, а шишенцето с мастило се разля отгоре им.
            Хари зашари по пода, за да събере нещата си, преди джуджето да започне да пее, но предизвика задръстване в коридора.
            — Какво става тук? — разнесе се студеният провлачен глас на Драко Малфой.
            Хари започна трескаво да натъпква всичко обратно в разпраната си чанта, без да се надява, че ще успее да се измъкне, преди Малфой да чуе музикалната му картичка за празника.
            — Какво е това стълпотворение? — каза друг познат глас, който принадлежеше на Пърси Уизли.
            Загубил самообладание, Хари се опита да избяга, но джуджето се вкопчи в коленете му и го събори на пода.
            — Ха така! — каза то и яхна глезените на Хари. — Ето ти музикалния поздрав!

            Очи, зелени като жаби, има той.
            Косата му се вее на черната дъска с цвета.
            Ах, искам тоз герой да бъде вечно мой —
            по-силен и от Лорда, магьосник пръв е на света!

            Хари би дал цялото злато на „Гринготс“ само и само да можеше да се изпари начаса. Мъчейки се храбро да се смее с всички останали, той се изправи на изтръпналите си от тежестта на джуджето крака, а Пърси Уизли правеше всичко възможно да разпръсне учениците, някои от които плачеха от смях.
            — Изтегляйте се, изтегляйте се! Звънецът иззвъня преди пет минути! Влизайте в час веднага! — говореше той, изтиквайки някои от по-малките. — Ти също, Малфой!
            Хари забеляза как Малфой се наведе, грабна нещо и тържествено го показа на Краб и Гойл. Това бе дневникът на Риддъл!
            — Върни ми го — кротко му каза Хари.
            — Чудно какво ли е написал Потър тук! — каза Малфой, мислейки, че това е дневник на Хари, очевидно без да бе забелязал годината на корицата.
            Околните се смълчаха. Джини гледаше с разширени очи ту дневника, ту Хари и по лицето й бе изписан ужас.
            — Върни го, Малфой! — строго каза Пърси.
            — Първо ще го погледна — каза Малфой и предизвикателно размаха дневника пред Хари.
            — В качеството си на училищен префект… — започна Пърси, но Хари не можеше повече да търпи.
            Той измъкна пръчката си, викна „Експелиармус!“ и точно както Снейп бе обезоръжил Локхарт в клуба по дуелиране, така и дневникът излетя от ръцете на Малфой.
            Рон го грабна, доволно ухилен.
            — Хари! — повиши глас Пърси. — Магии не се правят по коридорите. Ще трябва да докладвам.
            Но Хари не го беше грижа — той бе спечелил чудесна победа над Малфой, заради която си заслужаваше „Грифиндор“ да загуби пет точки. Малфой гледаше яростно, а когато Джини мина покрай него, за да влезе в своята класна стая, той й подвикна заядливо:
            — Твоето обяснение в любов май не се понрави на Потър!
            Джини захлупи лице с шепи и изтича в стаята. Освирепял, Рон измъкна пръчката си, но Хари я издърпа от ръцете му — иначе рискуваше после цял час по вълшебство Рон да бълва плужеци.
            Едва когато влязоха в кабинета на професор Флитуик, Хари забеляза нещо странно в дневника на Риддъл. Всички други книги бяха попили от червеното мастило. Дневникът обаче беше чист, както преди шишенцето с мастило да се счупи. Той се опита да покаже това на Рон, който пак имаше проблеми с пръчката си — големи морави мехури излизаха от връхчето й, така че нищо друго не го интересуваше.
                                                                       * * *
            Тази вечер Хари се прибра в спалнята преди другите. Отчасти защото не можеше да изтърпи Фред и Джордж да припяват „Очи, зелени като жаби…“, но и защото искаше пак да разгледа дневника на Риддъл. А Рон го убеждаваше, че просто си губи времето.
            Хари седна на кревата си и запрелиства празните страници, по нито една от които нямаше и следа от червено мастило. Тогава той извади ново шишенце мастило от нощното си шкафче, потопи перото си в него и остави една капка да падне на първата страница. Мастилото грейна ярко върху листа за една секунда и после изчезна, сякаш бе попило в хартията. Впечатлен, Хари топна пак перото си и написа:
            „Казвам се Хари Потър.“
            Думите светнаха за момент върху страницата и също изчезнаха безследно. Тогава обаче нещо се случи. Върху страницата бавно се очертаха със собственото му мастило думи, които Хари изобщо не беше написал: „Здравей, Хари Потър! Аз се казвам Том Риддъл. Как е попаднал дневникът ми у теб?“
            И тези думи също започнаха да избледняват, но преди да изчезнат, Хари успя да надраска в отговор: „Някой се е опитал да го хвърли в тоалетната.“ Той зачака нетърпеливо за отговора на Риддъл.
            „Добре че съм записал спомените си с нещо по-трайно от мастило. Но винаги съм знаел, че ще има такива, които няма да желаят дневникът ми да бъде прочетен.“
            „Какво искаш да кажеш?“ — написа Хари, като направи мастилено петно от вълнение.
            "Искам да кажа, че този дневник пази спомени за ужасни неща. Неща, които бяха прикрити. Неща, които се случиха в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
            „Аз съм в него сега — бързо отговори Хари. — Намирам се в «Хогуортс», където се случват страшни работи. Знаеш ли нещо за Стаята на тайните?“
            Сърцето му заби лудо. Отговорът на Риддъл дойде бързо, почеркът му ставаше все по-нечетлив, като че бързаше да разкаже всичко, което знае.
            „Разбира се, че знам за Стаята на тайните. По мое време ни казваха, че това е легенда, че тя не съществува. Но това беше лъжа. На петата ми година в училището Стаята бе отворена и чудовището нападна няколко мои съученици и уби един от тях. Аз залових човека, който бе отворил Стаята, и той бе изхвърлен от училището. Но директорът господин Дипит се срамуваше, че такова нещо се е случило в «Хогуортс», и затова ми забрани да казвам истината. Скалъпена бе история, че едно момиче е загинало при нещастен случай. Бях удостоен за моите неволи с красива блестяща инкрустирана награда и ме предупредиха да си държа устата затворена. Но аз знаех, че това може да се случи отново. Чудовището бе живо, а този, който беше в състояние да го освободи, не беше задържан.“
            В бързината си да отговори Хари едва не събори шишенцето с мастило.
            „Сега отново стават такива неща. Имаше три нападения и изглежда никой не знае кой стои зад тях. Кой беше миналия път?“
            „Мога да ти покажа, ако искаш — бе отговорът на Риддъл. — Не е необходимо да вярваш само на думите ми. Мога да те въведа в спомените си за онази нощ, когато го залових.“
            Хари се поколеба и задържа перото над страницата. Какво ли имаше предвид Риддъл? Как би могъл да го въведе в спомените си? Когато отново погледна в дневника, видя нов надпис: „Нека ти покажа.“ След секунда Хари написа една-единствена думичка: „Чакам!“
            Страниците на дневника започнаха да се обръщат, сякаш подхванати от буря, докато спряха в средата на юни. Зяпнал от изненада, Хари видя как мъничкото квадратче на датата 13 юни се беше превърнало в нещо като миниатюрен телевизионен екран. Ръцете му леко трепереха, когато вдигна тетрадката към очите си да погледне в малкото прозорче, но преди да разбере какво става, политна напред. Прозорецът се уголеми, той усети как тялото му напуска леглото, минава с главата напред през отвора в страницата и попада в стихия от багри и сенки.
            После краката му стъпиха на твърда земя, той се изправи, отърси се и размазаните сенки постепенно се избистриха. Веднага разбра къде се намира. Овалната стая с дремещите портрети бе кабинетът на Дъмбълдор… но зад бюрото не седеше Дъмбълдор. Съсухрен слабоват магьосник, плешив, ако не се смятат няколкото кичура побеляла коса, четеше едно писмо на светлината на свещи. Хари никога не бе виждал този човек.
            — Извинете — колебливо се обади той, — не исках да ви се натрапвам, но…
            Ала магьосникът изобщо не вдигна очи. Той продължи да чете, леко смръщен. Хари се приближи до писалището и попита:
            — Ами… аз да си отивам, а?
            Магьосникът пак не му обърна внимание, сякаш изобщо не беше го чул. Като реши, че сигурно е глух, Хари повиши глас:
            — Извинете, че ви обезпокоих, ще си вървя! — почти викаше той.
            Магьосникът сгъна писмото с въздишка, стана, мина покрай Хари, без да го погледне, и отиде да спусне завесите на прозореца.
            Небето навън беше рубиненочервено — сигурно бе по залез слънце. Магьосникът се върна при писалището, седна и започна да върти палци, гледайки към вратата.
            Хари се огледа из кабинета. Нямаше го феникса Фоукс, не се виждаха въртящи се сребърни инструменти. Това бе „Хогуортс“, какъвто Риддъл го помнеше, следователно непознатият магьосник трябва да беше директор, а самият Хари бе напълно невидим за хората отпреди петдесет години.
            На вратата на кабинета се почука. „Влез“ — каза старият магьосник с немощен глас. Влезе момче на около шестнайсет години и свали островърхата си шапка. На гърдите му блестеше значка на префект. Беше доста по-висок от Хари, но и той имаше катраненочерна коса.
            — А, Риддъл! — каза директорът.
            — Искали сте да ме видите, професор Дипит — каза Риддъл, явно притеснен.
            — Седни — започна Дипит. — Тъкмо четях писмото, което си ми пратил.
            — Ооо… — каза Риддъл, като седна и сключи пръсти, притискайки длани с всичка сила.
            — Мило момче — топло започна Дипит, — не мога да ти позволя да останеш в училището през лятото. Нима не искаш да се прибереш за ваканцията?
            — Не — веднага отвърна Риддъл. — Предпочитам да остана в „Хогуортс“, вместо да отивам в онова… онова…
            — Ти живееш през ваканциите в мъгълско сиропиталище, нали? — полюбопитства Дипит.
            — Да, сър — отвърна Риддъл и леко се изчерви.
            — Ти си от мъгълски произход?
            — Наполовина, сър — отвърна Риддъл. — Баща мъгъл, майка магьосница.
            — И двамата ти родители ли са…
            — Майка ми е починала малко след като съм се родил. В сиропиталището ми казаха, че живяла, колкото да ми даде името: Том като баща ми, Мерсволуко като дядо ми.
            Дипит зацъка съчувствено с език.
            — Работата е там, Том — поде той с въздишка, — че за теб може би щяхме да направим някакво изключение, но при сегашните обстоятелства…
            — Имате предвид всички тия нападения ли, сър? — попита Риддъл, а сърцето на Хари трепна и той се приближи към двамата, за да не изпусне нещо.
            — Точно така — каза директорът. — Мило момче, ти сам разбираш колко неразумно би било от моя страна да те оставя в замъка след края на срока. Особено под знака на неотдавнашната трагедия. Смъртта на бедното момиче… За теб ще е много по-безопасно в сиропиталището. Всъщност в Министерството на магията вече обсъждат дали да не се затвори училището. Не сме напреднали и в откриването на… източника на тези неприятности.
            Очите на Риддъл се бяха разширили.
            — Сър… ако все пак той бъде заловен… ако всичко това свърши…
            — Какво искаш да кажеш? — попита Дипит с внезапно изтънял глас, като се поизправи в стола си. — Риддъл, да не искаш да кажеш, че знаеш нещо за тези нападения?
            — Не, сър — бързо отвърна Том.
            Но Хари бе сигурен, че това е същото онова „не“, с което самият той бе отговорил на Дъмбълдор.
            Дипит потъна пак в стола си, видимо разочарован.
            — Свободен си, Том…
            Риддъл се смъкна от стола и с твърда крачка напусна стаята. Хари го последва.
            Те слязоха по подвижната спираловидна стълба и излязоха при водоливника в тъмнеещия коридор. Риддъл спря, същото направи и Хари, като го наблюдаваше — явно Риддъл сериозно обмисляше нещо, хапеше устни и бърчеше чело.
            После, сякаш изведнъж бе намерил някакво решение, той се разбърза. Хари безшумно се прокрадна след него. Не срещнаха никого, докато стигнаха до входната зала, където един висок магьосник с кестенява коса и брада извика на Риддъл от мраморното стълбище:
            — Къде ходиш сам толкова късно, Том?
            Хари ахна, като видя магьосника — това бе Дъмбълдор, с петдесет години по-млад.
            — Трябваше да отида при директора, сър — отвърна Риддъл.
            — Добре, бързо в леглото — каза Дъмбълдор и отправи към Риддъл онзи проницателен поглед, който Хари така добре познаваше. — По-добре не скитай много по коридорите тези дни. Особено откакто…
            Той въздъхна тежко, пожела лека нощ на Риддъл и си тръгна. След като го изчака да се отдалечи, Риддъл бързо се отправи надолу по каменните стълби към подземията. Хари го следваше по петите. Но за негово голямо разочарование Риддъл го въведе не в някой скрит проход или таен тунел, а в същото онова подземие, в което бяха часовете на Снейп по отвари. Факлите не бяха запалени и когато Риддъл почти затвори вратата, Хари виждаше само него, замръзнал на мястото си, да гледа през процепа към коридора вън.
            На Хари му се стори, че стояха така поне час. Виждаше само фигурата на Риддъл до вратата, вперил очи през процепа, неподвижен като статуя. И точно когато Хари се умори да чака в напрежение и му се прииска да се върне в настоящето, чу нещо да се движи зад вратата.
            Някой се прокрадваше по коридора. Риддъл безшумно се измъкна през вратата и го последва, а Хари, забравяйки, че няма как да го чуят, тръгна на пръсти след него.
            Може би около пет минути те следваха стъпките, докато Риддъл внезапно спря, проточил шия натам, откъдето идваха нови шумове. Хари чу една врата да се отваря със скърцане и някой заговори с дрезгав шепот:
            — Хайде… тряб’а да те измъкна оттука… давай сега… хайде в кутията…
            Имаше нещо познато в този глас. Риддъл внезапно изскочи зад ъгъла. Хари пристъпи напред зад него. Различи тъмния силует на много едро момче, клекнало пред една отворена врата, до която имаше голяма кутия.
            — Добър вечер, Рубиъс! — с режещ глас каза Риддъл.
            Момчето затръшна вратата и се изправи.
            — К’во правиш тука, Том?
            Риддъл се приближи.
            — Край вече! — каза му Риддъл. — Ще трябва да те издам, Рубиъс. Говори се, че ще затворят училището, ако нападенията не спрат.
            — Кво искаш да…
            — Не казвам, че си искал да убиваш. Но чудовища не се опитомяват. Както си го пуснал да се поразходи и…
            — То никога не е убивало! — каза едрото момче и затисна с гърба си вратата, зад която Хари чу странно шумолене и тракане.
            — Хайде, Рубиъс — каза Риддъл и се приближи към него. — Родителите на мъртвото момиче ще дойдат утре. Най-малкото, което „Хогуортс“ може да направи, е да се погрижи нещото, убило дъщеря им, да бъде ликвидирано…
            — Не беше то! — викна силно момчето и гласът му отекна в тъмния коридор. — То не може! То не е такова!
            — Отмести се! — каза Риддъл и извади пръчката си.
            Магията му освети коридора с внезапна ярка светлина. Вратата зад едрото момче се отвори с такава сила, че го запрати на отсрещната стена. Отвътре излезе нещо, при вида на което Хари издаде дълъг пронизителен писък, който никой друг не би могъл да чуе. Издължено ниско космато тяло и оплетени на кълбо черни крака, множество святкащи очи и чифт остри като ножове щипки…
            Риддъл отново вдигна пръчката си, но беше късно. Съществото го събори и избяга по коридора, моментално изчезвайки от погледите им. Риддъл едва се изправи на крака, като гледаше след него, вдигна пръчката си, но другото момче скочи отгоре му, грабна пръчката и го събори по гръб, ревейки: „НЕЕЕЕЕ!“
            Пред очите на Хари всичко се завъртя, притъмня, той усети, че пада надолу, и се приземи по гръб и с разперени ръце върху кревата си с балдахин в спалнята на „Грифиндор“, а дневникът на Риддъл лежеше отворен върху корема му. Преди да успее да си поеме въздух, вратата на спалнята се отвори и влезе Рон.
            — Ето къде си бил! — каза той.
            Хари приседна в леглото. Беше изпотен и цял трепереше.
            — Какво има? — попита Рон, като го гледаше загрижено.
            — Хагрид е бил, Рон. Хагрид е отворил Стаята на тайните преди петдесет години.

            ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: КОРНЕЛИУС ФЪДЖ
            Хари, Рон и Хърмаяни отдавна знаеха, че Хагрид има злощастна слабост към големи и чудовищни създания. През първата им година в „Хогуортс“ той се бе опитал да отгледа змей в малката си дървена къщичка, а гигантското му триглаво куче с името Пухчо не можеше да бъде лесно забравено. Ако е знаел като малко момче, че някъде в замъка има скрито чудовище, сигурно бе, че е направил всичко възможно поне да му хвърли един поглед.
            — Вероятно е решил, че не е редно чудовището да стои затворено толкова време, и си е наумил да му даде възможност да поразтъпче многото си крака.
            Хари дори си представяше как тринайсетгодишният Хагрид се опитва да сложи каишка на чудовището и да го води с нея. Точно толкова сигурен беше, че на Хагрид и през ум не би му минало да убие някого.
            На Хари донякъде му се искаше да не бе узнавал какво съдържа дневникът на Риддъл. Рон и Хърмаяни го караха отново и отново да си припомня какво бе видял, докато наистина му омръзна да им разправя и да води все един и същ разговор.
            — Риддъл може да е тръгнал по погрешна следа — каза Хърмаяни. — Ами ако някое друго чудовище е нападало хората…
            — Колко чудовища според теб могат да се поберат в този замък? — отегчено попита Рон.
            — Нали знаем, че Хагрид е бил изключен? — каза Хари някак безпомощно. — И че нападенията са престанали след това. Иначе Риддъл е нямало да получи наградата си.
            Рон опита да смени курса:
            — Риддъл е действал малко като Пърси… Кой изобщо го е карал да доносничи за Хагрид?
            — Ама чудовището е убило човек, Рон! — каза Хърмаяни.
            — А Риддъл е трябвало да се върне в някакво мъгълско сиропиталище, ако се вземело решение „Хогуортс“ да бъди закрит — припомни Хари. — Не го упреквам, че е искал да остане тук…
            Рон прехапа устни и рече замислено:
            — Хари, ти нали беше срещнал Хагрид на „Мракон-али“?
            — Да, ходил да си търси хищник, който унищожава голи охлюви — веднага си спомни Хари.
            И тримата замълчаха. След дълга пауза Хърмаяни изрече с колеблив глас най-трудния въпрос:
            — Мислите ли, че трябва да отидем и да питаме самия Хагрид за всичко това?
            — Е, забавно посещение ще бъде, няма що! — обади ей Рон. — „Здрасти, Хагрид, я ни кажи дали си пускал напоследък в замъка нещо бясно и космато?“
            Накрая решиха да не казват абсолютно нищо на Хагрид, освен ако не се случи ново нападение. И тъй като се нижеха все повече и повече дни, без да се чуе шепотът ни безплътния глас, те започнаха да се надяват, че никога няма да им се наложи да повдигат пред него въпроса защо е бил изключен.
            Минаха близо четири месеца, откакто Джьстин и Почтибезглавия Ник бяха вкаменени и почти всички си мислеха, че нападателят, който и да беше той, се е скрил завинаги. На Пийвс също му омръзна да припява „О, Хари, Хари…“. Ърни Макмилън помоли веднъж много учтиво Хари да му подаде едно ведро със скачащи отровни гъби в час по билкология, а през март няколко от мандрагорите си устроиха шумно лудо парти в Трета оранжерия. Професор Спраут беше много щастлива.
            — Щом започнат да прескачат от саксия в саксия, значи са напълно узрели — каза тя на Хари. — Тогава ще можем да съживим онези клетници в болничното крило.
                                                                             * * *
            На второкурсниците бе дадена съвсем нов вид задача за през великденската ваканция. Дошъл бе моментът да си изберат учебните предмети за трети курс — нещо, което поне Хърмаяни прие много сериозно.
            — Това ще определи цялото ни бъдеще — каза тя на Хари и Рон, докато се опитваха да се ориентират в списъците с нови предмети и отмятаха ту един, ту друг.
            — Не искам повече да уча отвари! — каза Хари.
            — Не може — мрачно каза Рон. — Трябвало да продължим със старите си предмети, иначе аз веднага бих зачеркнал защита срещу Черните изкуства.
            — Та това е много важен предмет! — възмути се Хърмаяни.
            — Но не както го преподава Локхарт — каза Рон. — Нищо друго не съм научил от него, освен никога да не пускам феи на свобода.
            Невил Лонгботъм беше получил писма от целия си магьоснически род с най-различни съвети какво да избере. Объркан и притеснен, той седеше и четеше списъците с изплезен език и питаше другите дали според тях аритмантиката е по-трудна от науката за древните букви руни*. Дийн Томас, който като Хари бе израснал между мъгъли, затвори очи, заби няколко пъти вълшебната си пръчка в списъка и избра предметите, които тя бе посочила.
            [* Най-старата писменост на древногерманските племена, в която буквите са от прави и начупени линии. — Б. пр.]
            Хърмаяни не поиска съвет от никого и се записа за всичко. Хари мрачно се усмихна, като си помисли какво ли биха казали вуйчо Върнън и леля Петуния, ако се опиташе да обсъди с тях кариерата си на магьосник. Все пак и той получи съвет — Пърси Уизли с удоволствие сподели с него своя опит.
            — Зависи къде искаш да идеш, Хари — каза му той. — Време е да помислиш за бъдещето, затова аз бих ти препоръчал пророкуване. Разправят, че мъгълознанието не било силен предмет, но лично аз мисля, че магьосниците трябва да имат задълбочени познания за немагьосническия свят, особено ако смятат след това да контактуват с него в работата си. Като баща ми, който постоянно е във връзка с мъгъли. А брат ми Чарли, който винаги е обичал да е сред природата, си беше избрал грижи за магическите същества. Помисли къде си най-силен и какво те влече, Хари.
            Но единственото нещо, което Хари умееше да прави наистина добре, бе да играе куидич. В края на краищата той реши да избере същите предмети като Рон, та ако се окажеше, че не го бива, да има поне един приятел да му помага.
                                                                          * * *
            Следващият куидичен мач на „Грифиндор“ щеше да е срещу „Хафълпаф“. Ууд настояваше отборът да тренира всеки ден след вечеря и по тази причина Хари нямаше почти никакво време за друго, освен за куидича и домашните. Но тренировките вървяха все по-добре, а и времето ставаше все по-сухо, така че вечерта преди мача в събота той се качваше към спалнята да си остави метлата с мисълта, че шансовете на „Грифиндор“ за куидичната купа никога не са били по-големи.
            Ала бодрото му настроение не трая дълго. На горната площадка на стълбата той срещна Невил Лонгботъм, който като че не беше на себе си.
            — Хари… не знам кой го е направил… аз така го намерих…
            Като гледаше Хари със страх, той отвори вратата.
            Целият куфар на Хари беше обърнат и разпилян из стаята. Мантията му се валяше разкъсана на пода, завивките бяха дръпнати от кревата, чекмеджето беше извадено от нощното шкафче и цялото му съдържание бе изсипано върху дюшека.
            Хари отиде до кревата, зяпнал от недоумение, настъпвайки няколко скъсани страници от „Блуждаене с бродници“. Докато заедно с Невил отново оправиха леглото, се прибраха и Рон, Дийн и Шеймъс. Дийн пръв попита:
            — Какво се е случило, Хари?
            — Нямам и най-малка представа — каза Хари.
            Рон оглеждаше дрехите му. Всички джобове бяха обърнати навън.
            — Някой е претърсвал — предположи той. — Липсва ли ти нещо?
            Хари се зае да събира вещите си и да ги хвърля в куфара. След като прати там и последната от книгите на Локхарт, установи какво всъщност липсва.
            — Няма го дневника на Риддъл — тихичко каза той на Рон.
            — Какво?
            Хари кимна с глава към вратата и Рон го последва навън. Те слязоха бързо в общата стая на „Грифиндор“, която беше полупразна, и седнаха при Хърмаяни, потънала в книгата „Колко са лесни древните руни“. Тя остана потресена от новината.
            — Ама… само грифиндорец би могъл да го открадне… никой друг не знае паролата…
            — Точно така! — съгласи се Хари.
                                                                             * * *
            На следващия ден навън ги посрещнаха ярко слънце и лек освежителен бриз.
            — Отлични условия за куидич! — възкликна Ууд на масата на грифиндорци, докато пълнеше чиниите с бъркани яйца. — Хари, я се храни по-добре, имаш нужда от здрава закуска.
            Хари оглеждаше гъсто насядалите покрай масата грифиндорци и се чудеше дали новият притежател на дневника на Риддъл е тук пред очите му. Хърмаяни настояваше да съобщи за кражбата, но той отхвърли идеята, защото трябваше да разкаже на някой учител всичко за дневника, пък и колко ли хора знаеха защо Хагрид е бил изгонен преди петдесет години. Не искаше точно той да разравя отново цялата история.
            Ала като излезе от Голямата зала заедно с Рон и Хърмаяни и тръгна да вземе нещата си за куидич, към тревогите му се добави още една, и то много сериозна. Едва стъпил на мраморното стълбище, той отново чу: „Да убия този път… да разкъсам… да разпоря…“
            Хари извика силно и Рон и Хърмаяни в уплахата си отскочиха встрани.
            — Онзи глас! — каза той, оглеждайки се през рамо. — Току-що пак го чух… Вие не го ли чухте?
            Рон поклати глава, отворил широко очи. Хърмаяни обаче се плесна по челото.
            — Хари, аз май… разбрах нещо! Трябва да ида до библиотеката!
            Тя хукна нагоре по стълбите.
            — Какво ли е разбрала? — разсеяно попита Хари, докато все още се оглеждаше, мъчейки се да установи откъде идва гласът.
            — Сигурно много повече от мен — отвърна му Рон, клатейки глава.
            — Но защо й е да ходи до библиотеката?
            — Че Хърмаяни винаги така прави! — вдигна рамене Рон. — Щом се сети нещо, отива в библиотеката.
            Хари стоеше и се колебаеше, като се мъчеше да долови отново гласа, но останалите започнаха да излизат от Голямата зала и говорейки високо и възбудено, се запътваха през предната врата към стадиона.
            — Тръгвай и ти — подкани го Рон. — Наближава единайсет… Време е за мача!
            Хари отиде на бегом до кулата на „Грифиндор“, грабна своята „Нимбус две хиляди“ и настигна голямата тълпа, стичаща се към игрището, но мислите му бяха все още в замъка при безплътния глас. Докато навличаше яркочервените си одежди в съблекалнята, единственото му успокоение бе, че сега поне всички са навън да гледат играта.
            Отборите излязоха на стадиона под бурни ръкопляскания. Оливър Ууд се издигна за загряване около головите стълбове. Мадам Хууч пусна топките.
            Хафълпафци, с жълти като канарчета екипи, се бяха скупчили да обсъдят тактиката си в последната минута.
            Хари тъкмо възсядаше метлата си, когато с бързи крачки, дори с подтичване, се приближи професор Макгонъгол с огромен морав мегафон в ръце. Сърцето на Хари потъна като камък във вода.
            — Мачът се отменя — обърна се професор Макгонъгол през мегафона към претъпкания стадион.
            Последваха викове и освирквания. Съсипан, Оливър Ууд кацна на земята и се затича към професор Макгонъгол, без дори да слиза от метлата си.
            — Ама професоре — викна той, — ние трябва да се състезаваме… Ами купата… за „Грифиндор“…
            Професор Макгонъгол не му обърна внимание и продължи да говори през мегафона:
            — Всички ученици да се приберат в общите стаи на своите домове, където техните отговорници ще им дадат необходимите указания. Побързайте, моля!
            После свали мегафона и даде знак на Хари да се приближи.
            — Потър, ти ела с мен…
            Както се чудеше в какво ли може да го подозират този път, Хари видя как Рон напуска протестиращата тълпа и хуква след тях да ги настигне по пътя към замъка. За изненада на Хари професор Макгонъгол не възрази.
            — Да, добре е и ти да дойдеш, Уизли.
            Някои от учениците, струпали се около тях, негодуваха, че мачът е отменен, други изглеждаха разтревожени. Хари и Рон последваха професор Макгонъгол обратно в училището, където се изкачиха по мраморното стълбище. Този път обаче не ги заведоха в ничий кабинет.
            — Ще преживеете известен шок — предупреди ги професор Макгонъгол с неочаквано мек тон, като наближиха болничното крило. — Пак е било извършено нападение, двойно този път…
            Червата на Хари сякаш се оплетоха на възел. Професор Макгонъгол отвори вратата и двамата с Рон влязоха.
            Мадам Помфри се беше навела над една петокурсничка с дълга къдрава коса.
            Хари я позна — беше момичето от „Рейвънклоу“, което двамата с Рон случайно бяха попитали за посоката към общата стая на „Слидерин“. А на леглото до нея беше…
            — Хърмаяни! — простена Рон.
            Хърмаяни лежеше абсолютно неподвижна с отворени очи, които приличаха на стъклени.
            — Намерили са я близо до библиотеката — каза професор Макгонъгол. — Едва ли имате обяснение и за това. — Тя показа малко кръгло огледалце. — Било на пода до тях…
            Хари и Рон поклатиха глави, вперили погледи в Хърмаяни.
            — Ще ви придружа обратно до кулата на „Грифиндор“ — мрачно каза професор Макгонъгол. — Трябва на всяка цена да говоря пред учениците.
                                                                           * * *
            — Всички ученици да са се прибрали в общите стаи до шест часа тази вечер и никой да не напуска спалните помещения след този час. До всеки учебен кабинет ще ви придружава учител. Никой ученик не бива да отива до тоалетната, непридружен от учител. Всякакви куидични тренировки и мачове се отменят. Няма да има и вечерни занимания.
            Грифиндорци, събрани в общата стая, мълчаливо слушаха професор Макгонъгол. Тя нави пергамента, от който четеше, и каза с малко пресъхнало гърло:
            — Не е необходимо да добавям, че рядко съм била така разстроена. Има вероятност училището да бъде затворено, ако виновникът за тези нападения не бъде заловен. Бих подканила всеки, който знае нещо за това, да се обади.
            Тя се измъкна някак непохватно през отвора зад портрета и грифиндорци веднага започнаха да коментират.
            — Вече има две жертви от грифиндорци, без да се смята грифиндорският дух бродник, една от „Рейвънклоу“ и една от „Хафълпаф“ — каза Лий Джордън, приятел на близнаците Уизли, броейки на пръсти. — Никой от учителите ли не е забелязал, че слидеринци са невредими? Не е ли очевидно, че цялата тая работа идва от „Слидерин“? Наследника на Слидерин, чудовището на Слидерин… Защо не вземат просто да изхвърлят всички слидеринци? — гневеше се той, подкрепян от кимащи глави и откъслечни ръкопляскания.
            Пърси Уизли седеше зад Лий, но за пръв път нямаше желание да изразява становището си. Изглеждаше блед и недоумяващ.
            — Пърси е в шок — прошепна Джордж на Хари. — Това момиче от „Рейвънклоу“, Пенелопи Клиъруотър, също е префект. Той сигурно не е очаквал, че чудовището ще дръзне да нападне префект.
            Но Хари почти не го чуваше. Той още не можеше да преодолее стреса от вида на Хърмаяни, изпъната върху болничното легло, сякаш издялана от камък. А ако виновникът не бъде открит съвсем скоро, Хари можеше да се окаже за цял живот при семейство Дърсли. Том Риддъл предал Хагрид, защото ако затворели училището, трябвало да прекара живота си в мъгълско сиропиталище. Хари можеше точно да каже как се е чувствал.
            — Какво да правим? — пошепна Рон в ухото на Хари. — Мислиш ли, че подозират Хагрид?
            — Трябва да идем да разговаряме с него — каза Хари решително. — Не вярвам и сега да е той, но ако предишния път е освободил чудовището, ще знае как се влиза в Стаята на тайните, а това е добро начало.
            — Ама нали Макгонъгол каза да си стоим в кулата, когато не сме на училище!
            — Мисля си — каза Хари доста по-тихо, — че е време да извадя пак мантията.
                                                                     * * *
            Хари бе наследил от баща си едно-единствено нещо — дълга сребриста мантия невидимка. Тя бе единственият им шанс да се измъкнат от училището и да посетят Хагрид, без никой да разбере. Легнаха си в обичайното време, изчакаха, докато Невил, Дийн и Шеймъс престанаха да говорят за Стаята на тайните и най-сетне заспаха, после станаха, облякоха се отново и метнаха отгоре си мантията.
            Движението по тъмните коридори не беше приятно.
            Хари неведнъж беше обикалял замъка нощем, ала никога не бе заварвал такова оживление из него след залез. Учители, префекти и призраци се движеха по коридорите по двойки, оглеждайки се за някаква необичайна дейност. Мантията невидимка не скриваше шумовете, които двамата издаваха, и в един момент много се изплашиха, когато Рон се препъна само на няколко метра от мястото, където Снейп стоеше на своя пост. За щастие Снейп кихна точно когато Рон изръмжа. Отдъхнаха си чак като стигнаха дъбовата входна врата и я отвориха.
            Беше ясна звездна нощ. Те забързаха към осветените прозорци на колибата на Хагрид и отметнаха от себе си мантията едва пред вратата.
            Секунди след като бяха почукали, Хагрид рязко я отвори и те се озоваха срещу арбалета, който той държеше в ръцете си. Зад него хрътката Фанг яростно лаеше.
            — Ооо! — каза той и ги погледна втрещено, сваляйки арбалета. — Що щете пък вие тук?
            — А това за какво е? — попита Хари, докато влизаха, като посочи арбалета.
            — Нищо… нищо — измърмори Хагрид. — Аз такова… чаках… няма нищо, няма нищо… Сядайте де… Ей сегичка ще туря чая.
            Той като че ли не внимаваше какво прави. Едва не изгаси огъня, като изля върху него водата от чайника, а после счупи порцелановата кана за чай с нервно трепване на едрата си ръка.
            — Да не ти е зле, Хагрид? — попита го Хари. — Разбра ли за Хърмаяни?
            — Чух, чух… — отвърна той и гласът му леко се задави. Като поглеждаше постоянно през прозореца, той наля по една голяма чаша гореща вода — бе забравил да сложи пакетчетата чай — и тъкмо им отряза по едно голямо парче плодов кейк, когато на вратата силно се почука.
            Хагрид изпусна кейка, Хари и Рон се спогледаха в паника, заметнаха се бързо с мантията невидимка и се стаиха в ъгъла. Хагрид се увери, че са невидими, грабна арбалета и отново отвори рязко вратата.
            — Добър вечер, Хагрид!
            Беше Дъмбълдор. Той влезе с особено сериозно изражение, следван от доста странен на вид мъж. Непознатият беше нисък и възпълен, с добре сресана сива коса и боязливо изражение. Беше облечен в причудлива смесица от дрехи — тъмен костюм на тънки райета, яркочервена връзка, дълга черна мантия и островърхи ботуши. Под мишницата си носеше бледолимоново на цвят бомбе.
            — Това е началникът на татко! — почти беззвучно каза Рон в ухото на Хари. — Корнелиус Фъдж*, министърът на магията.
            [* Фъдж — празни приказки, глупости (англ.) — Б.пр.]
            Хари силно го ръгна с лакът в ребрата, за да млъкне. Хагрид бе пребледнял и по челото му бе избила пот. Той се бе свлякъл в един от столовете си и гледаше ту Дъмбълдор, ту Корнелиус Фъдж.
            — Лоша работа, Хагрид! — заговори Фъдж някак отсечено. — Много лоша работа! Но неизбежна… Четири нападения над мъгълокръвни. Нещата стигнаха много далеч. Министерството трябва да вземе мерки.
            — Аз никога… — започна Хагрид, гледайки умолително Дъмбълдор. — Вие знаете… аз никога… професор Дъмбълдор, сър…
            — Бих искал да е ясно, Корнелиус, че имам пълно доверие на Хагрид — каза Дъмбълдор смръщено.
            — Вижте какво, Албус — започна Фъдж явно против волята си, — миналото на Хагрид е против него. Министерството трябва да направи нещо. Училищното настоятелство поиска това от нас.
            — И все пак, Корнелиус, твърдя, че отвеждането на Хагрид няма да помогне с нищо — каза Дъмбълдор с пламък в сините очи, който Хари не бе виждал досега.
            — Погледнете на нещата от моята позиция — каза Фъдж, като въртеше шапката си. — Аз съм под много силен натиск. Трябва да покажа, че предприемам нещо. Окаже ли се, че Хагрид е невинен — връща се и въпросът е уреден. Но аз трябва да го отведа на всяка цена. Иначе няма да съм си изпълнил задълженията…
            — Да ме отведете ли? — обади се Хагрид, вече съвсем разтреперан. — Къде да ме отведете?
            — За малко, Хагрид — отвърна Фъдж, избягвайки погледа на Хагрид. — Не за наказание, а по-скоро като предпазна мярка. Щом бъде заловен друг, ти ще бъдеш освободен с официално извинение…
            — Не в Азкабан! — отчаяно извика Хагрид. Преди Фъдж да му отговори, на вратата пак се почука силно. Отвори Дъмбълдор. Сега беше ред на Хари да получи лакът в ребрата от Рон — беше ахнал шумно.
            В колибата на Хагрид влезе господин Луциус Малфой, загърнат в дълга черна пътническа наметка, със студена и доволна усмивка на лицето, Фанг започна да ръмжи.
            — Вече сте тук, Фъдж! — одобрително установи той. — Браво, браво…
            — К’во търсиш тука? — яростно се развика Хагрид. — Махай се от къщата ми!
            — Повярвайте ми, драги, за мен не е никакво удоволствие да се намирам във вашата… хм… къща ли го нарекохте? — каза Луциус Малфой, усмихвайки се подигравателно, докато се оглеждаше. — Просто се отбих в училището и ми казаха, че директорът бил тук.
            — И за какво съм ви необходим, Луциус? — попита Дъмбълдор.
            Говореше вежливо, но сините му очи още искряха.
            — Колкото и да е ужасно, Дъмбълдор — лениво започна господин Малфой и извади дълго руло пергамент, — училищното настоятелство смята, че е време да се оттеглите. Ето заповедта за вашето отстраняване от директорската длъжност. Вижте всичките дванайсет подписа под този документ. Опасяваме се, че сте изпуснали нещата от контрол. Колко нападения има вече? И още две този следобед, нали? Ако продължава така, няма да останат мъгълокръвни в училището, а всички знаем каква тежка загуба би било това.
            — О, не, вижте, Луциус — намеси се Фъдж, видимо притеснен, — как така ще отстранявате Дъмбълдор?! Не, не може… само това ни липсва сега…
            — Назначаването или освобождаването на директора е въпрос, който се решава от настоятелството — спокойно обясни господин Малфой. — А тъй като Дъмбълдор не успя да прекрати тези нападения…
            — Вижте какво, Луциус, щом Дъмбълдор не е успял да ги спре… — каза Фъдж, над чиято горна устна вече бе избила пот, — искам да кажа… кой би могъл да ги спре?
            — Тепърва ще видим — отвърна Малфой с предизвикателна усмивка, — но след като сме гласували и дванайсетимата…
            Хагрид скочи на крака и рошавата му черна коса се опря в тавана.
            — А колцина от тях сте заплашвали и изнудвали, преди да се съгласят, а, Малфой? — ревна той.
            — Драги мой, драги мой, знаете ли, че с този ваш нрав ще си навлечете неприятности някой ден, а, Хагрид? — каза господин Малфой. — Бих ви посъветвал да не крещите на пазачите в Азкабан, защото изобщо няма да им хареса.
            — Не можете да отведете Дъмбълдор! — викаше Хагрид, от което хрътката Фанг се сви и заскимтя в колибата си. — Ако го направите, с мъгълокръвните е свършено. Веднага ще почнат и убийства.
            — Успокой се, Хагрид — сгълча го Дъмбълдор и се обърна към Луциус Малфой. — Щом настоятелството иска да ме отстрани, Луциус, аз, разбира се, ще се оттегля.
            — Ама… — заекна Фъдж.
            — Не! — изрева Хагрид.
            Дъмбълдор не отместваше светлите си сини очи от студения сив поглед на Луциус Малфой.
            — Обаче — продължи Дъмбълдор, говорейки бавно и отчетливо, та никой да не изпусне нито дума, — вие ще се убедите, че аз наистина ще си тръгна от това училище, но само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.
            За секунда Хари бе почти сигурен, че очите на Дъмбълдор се насочиха към ъгъла, където се бяха стаили двамата с Рон.
            — Достойни за възхищение чувства — каза Малфой с поклон. — На всички ни ще липсва вашият… ъъъ… силно индивидуален начин, по който ръководите това училище, Албус, и единствено се надяваме, че приемникът ви ще съумее да предотврати убийствата.
            Той отиде до вратата на колибата, отвори я и кимна на Дъмбълдор да излезе, Фъдж въртеше шапката си и чакаше Хагрид да мине пред него, но той твърдо стоеше на мястото си и като си пое дълбоко въздух, изрече отчетливо:
            — А пък ако някой иска да намери нещо, достатъчно е да следва паяците. Те знаят къде да го отведат. Т’ва е всичко, дето имам да кажа.
            Фъдж го гледаше с недоумение.
            — Добре де, идвам — каза Хагрид и се заметна с палтото от къртичи кожи. Но преди да прекрачи прага след Фъдж, спря пак и рече на висок глас: — А някой ще трябва да храни и Фанг, докато ме няма.
            Вратата се затръшна и Рон отметна мантията невидимка.
            — Сега загазихме! — дрезгаво проговори той. — Няма го Дъмбълдор. По-добре да затворят училището още тази вечер. Без него ще има нападения всеки ден.
            Фанг започна да вие и да драска по затворената врата.

            ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: АРАГОГ
            Лятото бавно настъпваше навсякъде около замъка. И небето, и езерото добиха лазурносин цвят, а в оранжериите цъфнаха цветове с големината на зелки. Но за Хари гледката през прозорците не беше обичайната, защото никъде не се виждаше Хагрид с Фанг по петите. Не по-добре стояха нещата и в самия замък, където всичко се беше объркало ужасно.
            Двамата с Рон се бяха опитали да посетят Хърмаяни, но в болничното крило вече не пускаха гости.
            — Не искаме да рискуваме повече — строго им каза Мадам Помфри през едва-едва открехнатата врата. — Наистина много съжалявам, но нападателят може да се върне, за да довърши жертвите си…
            В отсъствието на Дъмбълдор страхът се разпространяваше като никога досега и дори слънцето, топлещо стените на замъка отвън, сякаш спираше пред затворените крила на прозорците. В училището можеха да се видят почти само тревожни и напрегнати лица, а отекнеше ли смях по коридорите, той непременно беше остър и неестествен и бързо секваше.
            Хари постоянно си повтаряше последните думи на Дъмбълдор: „…аз наистина ще си тръгна от това училище, но само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в «Хогуортс» винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.“ Каква полза от тези думи? От кого да искат помощ, след като всички бяха объркани и изплашени като тях?
            Можеха горе-долу да разберат какво им бе загатнал Хагрид за паяците. Бедата обаче бе в това, че в замъка не бе останал нито един паяк, подир който да тръгнат. Хари оглеждаше внимателно навсякъде, откъдето минаваше, и Рон се включваше, макар неохотно. Затрудняваше ги, разбира се, обстоятелството, че не можеха да ходят сами където поискат, а трябваше да се движат из замъка на групи с други грифиндорци. Повечето от съучениците им бяха доволни, че от час в час ги водеха лично учителите, но Хари много се дразнеше от това.
            Поне на един от тях тази атмосфера на страх и подозрение явно много се нравеше. Драко Малфой се разхождаше наперен из училището, сякаш току-що са го обявили за отличник. Хари така и не можа да разбере от какво е толкова доволен, докато не дойде часът им по отвари около две седмици след като Дъмбълдор и Хагрид си бяха отишли. Седнал зад Малфой, Хари го чу да злорадства пред Краб и Гойл.
            — Винаги съм знаел, че татко ще намери начин да се отърве от Дъмбълдор — говореше Драко, без дори да си прави труда да снишава глас. — Нали ви разправях, че той смята Дъмбълдор за най-лошия директор, който е имало училището. Дано сега да се намери някой по-свестен. Някой, дето няма да държи затворена Стаята на тайните. Макгонъгол също няма да стои дълго, защото само замества…
            Снейп подмина Хари, сякаш без да забелязва празното място на Хърмаяни.
            — Сър — обади се на висок глас Малфой, — защо не се кандидатирате вие за директорското място?
            — Хайде, хайде, Малфой — понечи да възрази Снейп, без да успее да потисне усмивчицата по тънките си устни. — Професор Дъмбълдор е само временно отстранен от настоятелите. Сигурен съм, че съвсем скоро ще бъде отново сред нас.
            — Да, да, точно така — държеше на своето Малфой, като се хилеше самодоволно. — Сигурен съм, че татко ще гласува за вас, ако решите да се кандидатирате. Аз ще му кажа, че сте най-добрият учител тук, сър…
            Снейп взе да се подхилва и докато се въртеше из подземието, за щастие не забеляза Шеймъс Финигън, който се престори, че повръща в котела си.
            — Аз дори се чудя как всичките мътнороди тук не са си стегнали още багажа — продължаваше Малфой. — Хващам се на бас за пет галеона, че следващият направо ще бъде убит. Жалко че няма да е Грейнджър…
            Добре че точно в този момент звънна звънецът, защото при последните думи на Малфой Рон беше скочил от стола си, но в общото боричкане за чантите и учебниците опитът му да се добере до Драко остана незабелязан.
            — Оставете ме да му дам да се разбере — ръмжеше Рон, докато Хари и Дийн задържаха ръцете му. — Не ме интересува нищо, не ми е нужна и пръчката, ще го убия с голи ръце…
            — Побързайте, че трябва да ви заведа на билкология — извика Снейп над главите на класа и всички се изнизаха след него, а Хари, Рон и Дийн останаха на опашката, тъй като Рон още се мъчеше да се освободи. Осмелиха се да го пуснат едва след като Снейп ги бе извел от замъка и всички се запътиха между зеленчуковите лехи към оранжериите.
            В часа по билкология тегнеше мрачно настроение. Тук липсваха вече двама — Джъстин и Хърмаяни. Професор Спраут им възложи да подкастрят абисинските смокини. Като отиде да хвърли цял наръч изсъхнали стъбла върху купчината за тор, Хари се озова лице в лице с Ърни Макмилън. Ърни си пое дълбоко въздух и заговори тържествено:
            — Искам само да ти кажа, Хари, колко съжалявам, че те заподозрях. Ти, разбира се, никога не би нападнал Хърмаяни Грейнджър и аз се извинявам за онова, което ти наговорих. Сега всички сме застрашени и аз…
            Той протегна месестата си ръка и Хари я разтърси. Ърни и приятелката му Хана дойдоха да работят на същата смокиня при Хари и Рон.
            — Тоя тип Драко Малфой — започна Ърни, докато чупеше изсъхналите клонки, — като че ли е много доволен от цялата тая работа, нали? Знаете ли, мисля си, че той може да е Наследника на Слидерин.
            — Много умно, няма що! — отвърна Рон, който май не можеше да прости на Ърни така лесно като Хари.
            — А ти, Хари, мислиш ли, че е Малфой? — попита го Ърни.
            — Не — отвърна Хари така уверено, че Ърни и Хана се опулиха.
            Миг по-късно Хари забеляза нещо, което го накара да удари Рон по ръката с градинарската ножица.
            — Оу! Какво правиш?
            Хари сочеше към земята на един-два метра от тях. Няколко едри паяка бързаха през поляната.
            — А, да… — смънка Рон, като безуспешно се опита да изглежда доволен. — Но сега не можем да ги последваме, нали?
            Ърни и Хана ги слушаха с любопитство.
            Хари гледаше паяците, докато избягаха.
            — Като че ли са се запътили към Забранената гора…
            Това още повече разочарова Рон.
            В края на часа професор Спраут придружи класа до кабинета по защита срещу Черните изкуства. Хари и Рон поизостанаха след другите, за да не ги чуват какво си говорят.
            — Ще трябва пак да използваме мантията невидимка — каза Хари на Рон. — Можем да вземем с нас и Фанг — кучето е свикнало да влиза в гората с Хагрид и ще ни е в помощ.
            — Добре — съгласи се Рон, като въртеше нервно с пръсти пръчката си. — Ама… нали в гората… Нали разправят, че в гората имало върколаци? — призна страха си той, като сядаха на обичайните си места най-отзад в часа на Локхарт.
            Вместо да отговаря на този въпрос, Хари предпочете да каже:
            — Там има и добри същества. Например кентаврите… и еднорозите…
            Рон никога не бе стъпвал в Забранената гора. Хари бе влизал веднъж и беше се надявал никога да не му се случи отново.
            Локхарт се втурна в стаята и класът впери в него изненадани очи. Докато другите учители изглеждаха по-мрачни от когато и да било, той си беше весел както винаги.
            — Я да ви видя — провикна се той с широка усмивка, — защо сте увесили така носове?
            Учениците се спогледаха в недоумение, но никой не му отговори.
            — Нима не разбирате — заговори той вече по-бавно, сякаш ги мислеше за малко глуповати, — опасността отмина! Виновникът е отстранен.
            — Кой казва това? — високо попита Дийн Томас.
            — Млади човече, министърът на магията не би отвел Хагрид, ако не беше сто процента сигурен, че той е виновен — каза Локхарт с такъв тон, сякаш обясняваше, че едно и едно прави две.
            — Напротив! — възрази Рон още по-високо от Дийн.
            — Лаская се от мисълта, че знам мъъъничко повече за ареста на Хагрид от вас, господин Уизли — отвърна Локхарт със самодоволство.
            Рон отвори уста да каже, че има известно основание да не се съгласи, но спря, защото Хари го ритна силно под чина.
            — Забрави ли, че не сме били там? — прошепна му той. Ала отблъскващата веселост на Локхарт, намеците му, че Хагрид винаги му се е струвал съмнителен, и увереността му, че бедата вече е отминала, толкова подразниха и самия Хари, че му се прииска да запрати „Блуждаене с бродници“ право в глупавото му лице. Вместо това обаче се задоволи да надраска на Рон бележка: „Да го направим нощес“.
            Рон я прочете и погледна встрани, където обикновено седеше Хърмаяни. При вида на празното място решимостта му нарасна и той кимна.
                                                                            * * *
            Общата стая на „Грифиндор“ беше все препълнена тези дни, тъй като след шест часа вечерта грифиндорци нямаше къде да отидат. А имаше и толкова много неща, за които да разговарят, че стояха там до след полунощ.
            Веднага след вечеря Хари отиде да вземе мантията невидимка, но цялата вечер трябваше да седи върху нея и да чака стаята да се опразни, Фред и Джордж поканиха Хари и Рон на няколко игри с избухващите карти, а Джини ги гледаше унило, седнала на стола на Хърмаяни. Хари и Рон гледаха нарочно да губят, за да свърши по-бързо играта, ала въпреки това Фред, Джордж и Джини тръгнаха да си лягат чак късно след полунощ.
            Хари и Рон изчакаха да чуят далечния звук от затварящите се врати на двете спални, преди да разгънат мантията, да се заметнат с нея и така да излязат през рамката на портрета.
            Трудно беше и преминаването им през замъка, защото трябваше да се пазят от всички учители. Най-сетне стигнаха до входната зала, издърпаха резето на външната врата, промушиха се през нея, като се опитваха да не я оставят да скърца, и излязоха на осветената от луната поляна.
            — Дано като стигнем в гората, не разберем, че няма кого да следваме там — обади се Рон, докато крачеха през тъмната трева. — Ония паяци може изобщо да не са отивали нататък. Наистина се движеха в тази посока, но все пак…
            Гласът му, пълен с надежда, се изгуби някъде в мрака.
            Стигнаха до колибата на Хагрид, мрачна и тъжна с тъмните си прозорци. Щом Хари бутна вратата и я отвори, Фанг направо полудя от радост, като ги видя. От страх, че може да събуди целия замък със силния си гърлен лай, те на бърза ръка го нахраниха с петмез от една тенекиена кутия на етажерката, от което зъбите му се слепнаха.
            Хари остави мантията върху масата — тя нямаше да му трябва в дълбокия мрак на гората.
            — Хайде, Фанг, отиваме на разходка — обърна се той към кучето, потупвайки го по хълбока, и Фанг хукна весело след тях, изтича до ръба на гората и вдигна крак срещу дебелото стъбло на един стар чинар.
            Хари измъкна пръчката си, пошепна „Лумос!“ и на връхчето й се появи малка светлинка, колкото да могат да виждат по пътеката следи от паяци.
            — Добра идея! — похвали го Рон. — И аз бих светнал с моята, ама нали знаеш — може я да гръмне, я нещо друго…
            Хари хвана Рон за рамото и му посочи надолу към тревата. Два самотни паяка бягаха от светлината на пръчката към сянката на дърветата.
            — Добре — въздъхна тежко Рон, сякаш се примиряваше с най-лошото. — Готов съм. Да вървим.
            И така, с Фанг, който подтичваше край тях и душеше корени и листа, навлязоха в гората. На слабата светлина от пръчката на Хари те следваха непрекъснатия поток от паяци покрай пътеката. Вървяха така около двайсет минути, без да говорят, ослушвайки се напрегнато за други шумове, освен пукота на клонки и шумоленето на листа. А когато дърветата станаха толкова гъсти, че момчетата не виждаха вече звездите над главите си и пръчката на Хари бе единствената светлинка в морето от мрак, те забелязаха, че паяците се отклоняват от пътеката.
            Хари спря и се опита да види накъде отиват, ала всичко извън кръгчето светлина бе непрогледно тъмно. Той никога преди не бе стигал толкова дълбоко навътре в гората. Спомни си как, когато беше тук за последен път, Хагрид го съветваше никога да не напуска горската пътека. Но сега Хагрид бе твърде далеч, вероятно в килия в Азкабан, след като им бе подсказал да следват паяците.
            Нещо влажно докосна ръката на Хари и той отскочи, настъпвайки Рон по крака, но се оказа просто носът на Фанг.
            — Ти какво предлагаш? — попита Хари.
            От Рон се виждаха само очите, защото отразяваха светлинката на пръчката.
            — Ами като сме дошли чак дотук… — отвърна той.
            И така те последваха криволичещите сенки на паяците между дърветата. Вече не можеха да се движат много бързо — препъваха се в корени и дънери по пътя, които не се виждаха в мрака. Често им се налагаше да спират, та Хари клякаше и търсеше паяците на слабата светлина от пръчката си.
            Така вървяха поне половин час и дрехите им постоянно се закачаха на ниски разперени клони и остри тръни. След известно време забелязаха, че теренът под краката им започва да се спуска стръмно надолу, но дърветата си бяха все така дебели.
            Изведнъж Фанг нададе такъв оглушителен и ечащ лай, че Хари и Рон едва не изскочиха от кожите си от уплаха.
            — Какво става? — извика Рон, като се въртеше в непрогледната тъмнина, стиснал Хари за лакътя.
            — Там нещо се движи — Като че ли е голямо, прошепна Хари. — Слушай…
            И двамата наостриха уши. Недалеч от тях и малко вдясно голямото нещо чупеше клони, пробивайки си път през дърветата.
            — Не! — обади се Рон. — Не, не, не…
            — Млъкни! — скара му се Хари. — Ще те чуе.
            — Мен ли да чуе? — почти му извика Рон. — Ами Фанг?
            — Вече е късно.
            Мракът сякаш притискаше очите им, докато стояха и чакаха в ужас. Разнесе се някакво особено гъргорене и после настана тишина.
            — Какво ли прави? — попита Хари.
            — Навярно се готви да се нахвърли отгоре ни — предположи Рон.
            Те чакаха разтреперани, без да смеят да мръднат.
            — Мислиш ли, че си е отишло? — прошепна Хари.
            — Отде да знам…
            И тогава отдясно внезапно светна ярка светлина, толкова ослепителна, че и двамата вдигнаха ръце да си засенчат очите, Фанг нададе вой и се опита да избяга, но се заплете в някакви тръни и зави още по-силно.
            — Хари! — викна Рон и гласът му затрепера от облекчение. — Хари, това е нашата кола!
            — Какво?
            — Хайде!
            Хари се втурна след Рон към светлината, като се препъваше и залиташе, и след няколко минути двамата излязоха на една полянка.
            Колата на господин Уизли наистина беше там, заобиколена от дебели дървета, под покрив от гъсти клони и със запалени фарове. Рон тръгна към нея с отворена от изненада уста и тя бавно се доближи към него точно като грамадно тюркоазено куче, поздравяващо господаря си.
            — Тя си е била тук през цялото време! — Рон изпадна във възторг, докато я обикаляше. — Виж я. Съвсем е подивяла в гората.
            Отстрани колата бе издраскана и оцапана с кал. Очевидно се беше друсала сама из гората. Фанг изобщо не беше очарован. Той не се отделяше от Хари и личеше, че трепери. Едва когато дишането му се успокои, Хари пъхна пръчката си обратно в джоба.
            — А ние очаквахме нападение! — бърбореше Рон, като се облягаше на колата и я галеше. — Чудех се къде ли е отишла!
            Хари се взря в осветената земя за следи от още паяци, но те явно се бяха разбягали от силните лъчи на фаровете.
            — Загубили сме следите — каза той. — Хайде да ги потърсим.
            Рон не отговори. Не се и помръдна. Бе вперил очи в нещо зад Хари на около три метра над земята и лицето му бе побеляло от ужас.
            Хари нямаше време дори да се обърне. Чу се силно щракване и той изведнъж усети как нещо дълго и космато го сграбчва през кръста и го повдига от земята така, че той увисна с главата надолу. Докато се съпротивяваше с ужас, той чу ново щракване и видя как краката на Рон също се отделят от земята, чу Фанг да скимти и да лае… и в следващия момент усети, че го отнасяха в тъмната гора.
            Както висеше надолу с главата, Хари успя да види, че онова, което го носеше, имаше шест много дълги космати крака, предните два от които го стискаха под чифт лъскави черни щипки. Разбра, че отзад друго такова същество носеше Рон. Навлизаха в най-гъстата част на гората. Хари чуваше как Фанг се бори да се изтръгне от трето такова същество и скимти отчаяно, но Хари не можеше да извика, дори и да искаше — гласът му като че ли бе останал при колата между дърветата.
            Не знаеше колко време бе прекарал в лапите на създанието, но осъзна, че мракът изведнъж се е разсеял достатъчно, защото видя по покритата с листа земя гъмжило от паяци. Като проточи шия настрани, той разбра, че са стигнали до ръба на огромна яма, около която нямаше дървета, та звездите осветяваха най-ужасната гледка, която бяха виждали очите му.
            Долу бе пълно с паяци. Но не малки паяци като онези, дето пълзяха по листата. Тези бяха големи колкото впрегатни коне, с по осем очи, осем крака, черни, космати, гигантски. Грамадният екземпляр, който бе сграбчил Хари, се смъкна по стръмния склон към купола от влажна паяжина в самия център на ямата, а останалите се събраха наоколо, щракайки възбудено с щипки при вида на товара му.
            Паякът го пусна и Хари тупна на земята на четири крака. Рон и Фанг също паднаха до него. Кучето вече не лаеше, а тихо се сви на кълбо. Рон изглеждаше точно така, както се чувстваше Хари — устата му беше разтеглена в безмълвен ужас, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат.
            Изведнъж Хари осъзна, че паякът, който го беше пуснал, казваше нещо. Отначало не го разбра, защото той щракаше с щипките си на всяка дума.
            — Арагог! — викаше паякът. — Арагог!
            И изпод влажния купол от паяжина бавно-бавно се измъкна паяк колкото малък слон. Черното му тяло и краката бяха посивели на много места, а всичките му очи върху грозната глава бяха млечнобели. Той беше сляп.
            — Какво има? — попита паякът и щипците му защракаха бързо-бързо.
            — Хора — щракна паякът, който бе уловил Хари.
            — Хагрид ли е? — попита пак Арагог и се приближи, а осемте му замъглени очи се движеха едва-едва.
            — Непознати — щракна паякът, който бе донесъл Рон.
            — Убий ги — отегчено изщрака Арагог. — Аз тъкмо спях…
            — Ние сме приятели на Хагрид — извика Хари.
            Сърцето му сякаш бе излязло от гърдите и туптеше в гърлото му.
            Щипките на паяците из цялата яма защракаха.
            Арагог помълча известно време.
            — Хагрид никога досега не е изпращал хора в наш’та яма — каза той бавно.
            — Хагрид е в беда — задъхано каза Хари. — Затова и дойдохме.
            — В беда ли? — попита старият паяк и на Хари му се стори, че долови загриженост в тракането на щипките му. — Но защо ви е изпратил?
            На Хари му се прииска да се изправи, но не беше сигурен дали ще го държат краката. Затова продължи да говори колкото може по-спокойно от земята.
            — В училището мислят, че Хагрид е пуснал… нещо срещу учениците. Откараха го в Азкабан.
            Арагог яростно затрака с щипци и звукът бе подет от всички паяци в ямата. Звукът приличаше на аплодисменти, само че при аплодисменти на Хари не би му прилошало от страх.
            — Че туй стана преди години! — отегчено каза Арагог. — Преди много, много години. Добре си спомням. Затова го принудиха да напусне училището. Смятаха, че аз съм чудовището, което живее в Стаята на тайните. Мислеха, че Хагрид я е отворил и ме е пуснал.
            — А вие… вие не идвате ли от Стаята на тайните? — попита Хари и усети ледена пот по челото си.
            — Аз ли?! — възкликна Арагог и гневно затрака с щипци. — Аз не съм роден в замъка. Аз идвам от далечна страна. Един пътешественик ме даде на Хагрид още като бях яйце. Тогава Хагрид беше момче, ала се грижеше за мен, скри ме в един шкаф в замъка и ме хранеше с остатъци от масата. Хагрид е добър човек и мой добър приятел. Като ме откриха и ме обвиниха за смъртта на едно момиче, той ме защити. Оттогава живея тук в гората и Хагрид все още ме посещава. Дори ми намери съпруга, Мосаг, и нали виждаш как се увеличи нашето семейство, все благодарение на добротата на Хагрид…
            Хари събра цялата смелост, която му беше останала.
            — Значи вие никога… никога не сте нападали никого?
            — Никога! — изхриптя старият паяк. — Инстинктът ме е подтиквал да го направя, но от уважение към Хагрид не съм посягал на човешко същество. Тялото на убитото момиче бе намерено в една тоалетна. Аз не знам друго от замъка, освен шкафа, в който израснах. Ние по природа си обичаме тъмнината и тишината…
            — Ами тогава… Знаете ли кой е убил онова момиче? — продължаваше Хари. — Защото който и да е бил, върнал се е и отново напада хора…
            Думите му бяха заглушени от гръмко щракане и шумоленето на множество дълги крака, размахвани гневно — наоколо се местеха огромни черни форми.
            — Онова, което живее в замъка — започна Арагог, — е прастаро същество, от което ние, паяците, най-много се боим. Като сега си спомням как молех Хагрид да ме остави да си ида, като усетих, че звярът се движи из училището.
            — Какъв е той? — нетърпеливо попита Хари.
            Последва ново оглушително щракане и силно шумолене.
            Паяците като че ли се скупчваха около Хари.
            — Ние не говорим за него! — яростно отвърна Арагог. — Не го назоваваме. Дори и на Хагрид не съм казвал името на това ужасно създание, макар да ме е питал много пъти.
            Хари не искаше повече да настоява, особено между толкова много паяци, настъпващи към него отвсякъде. Арагог изглежда се бе уморил да говори. Той бавно отстъпваше към сводестата си паяжина, но събратята му продължаваха да се приближават полека към Хари и Рон.
            — Ами тогава ще си вървим — отчаяно подвикна Хари към Арагог, чувайки как листата шумолят зад гърба му.
            — Да си вървите ли? — бавно каза Арагог. — Не мисля, че…
            — Ама…
            — Моите синове и дъщери не закачат Хагрид само по мое нареждане. Но не мога да им откажа прясно месо, когато то само идва между нас. Сбогом, приятелю на Хагрид!
            Хари се обърна. На педя от него се извисяваше цяла стена от паяци, които чаткаха с пипалата си, а многото им очи святкаха по грозните черни глави…
            Още докато посягаше за пръчката си, Хари знаеше, че е безпомощна срещу такова множество. Като се изправи, готов да умре, но в битка, до него достигна силен и продължителен звук и сноп светлина освети ямата.
            Колата на господин Уизли се спускаше с гръм и трясък по стръмната стена със запалени фарове и свирещ клаксон, като събаряше паяците по пътя си, тъй че някои изпопадаха по гръб и махаха във въздуха с безбройните си крака.
            Спирачката изскърца и колата спря точно пред Хари и Рон, а вратите се отвориха сами.
            — Вземи Фанг! — викна Хари и се метна на предната седалка.
            Рон грабна кучето през корема и го хвърли, както джафкаше, на задната седалка. Вратата се затръшна. Рон дори не докосна газта, но нямаше и нужда от това. Моторът ревна и колата пое, като събори още паяци. Измъкнаха се от ямата и скоро вече фучаха през гората, а клоните на дърветата шибаха по прозорците, докато колата внимателно извиваше и си избираше пътя през най-широките просеки, явно следвайки добре познат маршрут.
            Хари погледна встрани към Рон. Устата му все още беше отворена като в беззвучен писък, но очите му вече не се канеха да изскочат от орбитите.
            — Добре ли си?
            Рон гледаше право напред, без да може да отговори.
            Изпомачкаха храстите по пътя си, Фанг продължаваше да вие на задната седалка, а като минаха покрай един дебел дъб, се откъсна страничното огледало.
            След десет минути шум и блъскане в камъни дърветата се разредиха и Хари отново видя късчета небе. Колата спря така внезапно, че едва не изхвръкнаха през предното стъкло. Бяха стигнали до края на гората. Фанг се хвърли към прозореца, нетърпелив да скочи, и щом Хари отвори вратата, той се стрелна между дърветата към колибата на Хагрид, подвил опашка. Хари също излезе, а след минута-две Рон успя да възвърне чувствителността на крайниците си и го последва, но все още скован и с трескав поглед. Хари потупа колата за благодарност малко преди тя да се отдръпне назад в гората и да изчезне от погледа им.
            Хари влезе в колибата на Хагрид да си вземе мантията, а Фанг трепереше под одеялото в кошницата си. Когато отново излезе навън, Хари видя, че Рон повръща неудържимо в лехата с тиквите.
            — Да следваме паяците… — едва-едва пророни той, изтривайки уста в ръкава си. — Никога няма да му простя на Хагрид! Имахме късмет, че оживяхме.
            — Бас държа, че не е очаквал Арагог да направи нещо лошо на негови приятели! — каза Хари.
            — Ей това му е проблемът на Хагрид! — каза Рон и удари с ръка по стената на колибата. — Той все си мисли, че чудовищата са по-добри от собствената си природа, и ето докъде стигна! До килията в Азкабан! Какъв смисъл имаше да ни праща при тях? Какво ново научихме, искам да знам?
            — Ами че Хагрид никога не е отварял Стаята на тайните! — отвърна Хари, като метна мантията върху Рон и го побутна да върви. — Той е невинен.
            Рон изпръхтя пренебрежително. Явно да се отгледа Арагог в един шкаф не му се струваше чак толкова невинно.
            Като се приближиха към замъка, Хари попридърпа мантията да покрие и краката им и чак тогава открехна скърцащата входна врата. Прекосиха предпазливо входната зала, изкачиха мраморното стълбище и затаиха дъх, докато минаваха покрай коридорите, където крачеха бдящи часовои. Най-сетне стигнаха на сигурно място в общата стая на „Грифиндор“, където огънят догаряше в мъждукаща пепел. Свалиха мантията и се изкачиха по витата стълба до спалнята си.
            Рон се хвърли на леглото, без да си прави труд да се съблича. На Хари обаче изобщо не му се спеше. Той седна на ръба на кревата си и се замисли върху всичко онова, което бе казал Арагог.
            Чудовището, което се таи някъде в замъка, мислеше си той, изглежда е нещо като страшния Волдемор, след като дори други чудовища се боят да го назоват. Но той и Рон не бяха се приближили към разкриването на тайната какво всъщност представлява и как вкаменява жертвите си. Дори Хагрид никога не е знаел какво е то.
            Хари вдигна крака на леглото и се облегна на възглавниците, загледан в луната, която светеше през прозореца. Не знаеше какво повече да направят. Навсякъде бяха ударили на камък. Риддъл бе уловил друг човек. Наследника на Слидерин се бе измъкнал и никой не можеше да каже дали той, или някой друг е отворил Стаята този път. Нямаше вече и кого да попитат. Хари лежеше и премисляше всичко, което бе казал Арагог.
            Бе започнал да задрямва, когато изведнъж го осени вероятно последната надежда и той скочи.
            — Рон! — просъска той в мрака. — Рон!
            Рон се събуди със звуци, наподобяващи лая на Фанг, заогледа се уплашено и видя Хари.
            — Рон… Онова момиче, дето умряло… Арагог каза, че го намерили в една тоалетна — повишаваше постепенно глас Хари, без да обръща внимание на хъркането на Невил в ъгъла. — Ами ако тя изобщо не е напускала тази тоалетна? Ами ако все още е там?
            Рон разтърка очи, взирайки се в осветената от луната стая. Чак тогава разбра.
            — Да не искаш да кажеш… Да не би Стенещата Миртъл…

            ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА: СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ
            — Колко пъти сме били в оная тоалетна и Стенещата Миртъл се е намирала само три кабинки по-нататък — говореше Рон тъжно на закуска следващата сутрин. — Можеше просто да я питаме, а сега…
            И докато търсеха паяците не беше лесно, но сега вече едва ли щяха да успеят да издебнат учителите, за да се пъхнат незабелязано в момичешката тоалетна, която на всичкото отгоре беше и непосредствено до мястото на първото нападение.
            Но още в часа по трансфигурация се случи нещо, което за пръв път от седмици ги накара да забравят за Стаята на тайните. Десет минути след началото на часа професор Макгонъгол им съобщи, че изпитите ще започнат на първи юни — точно след една седмица.
            — Изпити ли? — простена Шеймъс Финигън. — Нима ще имаме изпити?
            Силен трясък се чу зад Хари — вълшебната пръчка на Невил Лонгботъм се бе изплъзнала и бе отсякла единия крак на чина му. Професор Макгонъгол го възстанови само с един замах на своята пръчка и се обърна намръщена към Шеймъс.
            — Единствената причина, поради която училището още не е затворено в сегашната обстановка, е за да ви даде необходимото образование — строго каза тя. — Ето защо годишните изпити ще се състоят както обикновено и аз се надявам, че вие вече се подготвяте усилено.
            Да се подготвят усилено ли? На Хари и през ум не му бе минавало, че може да има изпити при тези условия в замъка. Из стаята се разнесе шепот на негодувание, от което професор Макгонъгол се навъси още повече.
            — Професор Дъмбълдор ни нареди да поддържаме, доколкото е възможно, нормалната работа в училище — обясни тя. — И едва ли е необходимо да изтъквам, че това означава да установим колко сте научили през тази година.
            Хари погледна към двете бели зайчета, които трябваше да превърне в домашни чехли. Какво бе научил през тази година? Не можеше да се сети за нищо, което би му било полезно по време на изпит.
            Рон пък гледаше, сякаш току-що го бяха пратили да живее в Забранената гора.
            — Представяш ли си как се явявам на изпити с ей това? — попита той, като посочи вълшебната си пръчка, която бе започнала да свисти шумно.
                                                                         * * *
            Три дни преди първия изпит професор Макгонъгол направи ново съобщение на закуска.
            — Имам добри новини — каза тя и Голямата зала избухна, вместо да притихне.
            — Дъмбълдор се връща! — радостно се провикнаха няколко души.
            — Заловили сте Наследника на Слидерин! — изписка едно момиче от масата на „Рейвънклоу“.
            — Отново ще има мачове по куидич! — развълнувано избоботи Ууд.
            Когато врявата утихна, професор Макгонъгол каза:
            — Професор Спраут ме уведоми, че мандрагорите най-сетне са узрели за рязане. Тази вечер ще можем да съживим онези, които бяха вкаменени. Излишно е да казвам, че поне един от тях ще може да ни каже кой или какво ги е нападнало. И аз се надявам, че тази страховита година ще завърши със залавянето на виновника.
            Отново избухнаха възгласи. Хари погледна към масата на „Слидерин“ и въобще не остана изненадан, че Драко Малфой не се бе присъединил към шумотевицата. Рон обаче изглеждаше щастлив за пръв път от няколко дни.
            — Тогава изобщо няма нужда да питаме Миртъл — каза той на Хари. — Хърмаяни вероятно ще има отговори за всичко, като я събудят. Само си представи как ще полудее, като разбере, че имаме изпити след три дни. Та тя изобщо не се е подготвила! Може би ще е по-добре да я оставят така, докато минат изпитите.
            В този момент дойде Джини и седна до Рон. Изглеждаше напрегната и нервна и Хари забеляза, че кърши пръсти в скута си.
            — Какво има? — попита Рон и си сипа още овесена каша.
            Джини не отговори, но местеше поглед нагоре-надолу по масата на „Грифиндор“, а уплашеното й лице напомняше на Хари за някого, но не можеше да се сети за кого.
            — Казвай де! — подкани я Рон, като я наблюдаваше.
            Изведнъж Хари се сети на кого прилича Джини. Тя се клатеше напред-назад в стола си точно като Доби, когато се канеше да издаде забранена информация.
            — Трябва да ти кажа нещо — смънка Джини, старателно отбягвайки погледа на Хари.
            — Какво е то? — попита Хари.
            Джини явно не можеше да намери точните думи.
            — Казвай каквото има! — намеси се Рон.
            Джини отвори уста, но не издаде звук. Хари се наведе и заговори тихо, та да го чуват само Джини и Рон.
            — Нещо за Стаята на тайните ли е? Видяла ли си нещо? Да не би някой да се е държал особено?
            Джини си пое дълбоко въздух и точно в този момент се появи Пърси Уизли, явно много уморен и изнемощял.
            — Ако си се нахранила, Джини, ще седна на твоето място. Умирам от глад. Току-що свърши патрулното ми дежурство.
            Джини скочи, сякаш бяха пуснали ток през стола й. Хвърли изплашен поглед към Пърси и изчезна нанякъде. Пърси седна и грабна една чаша от средата на масата.
            — Пърси! — гневно се обърна към него Рон. — Тя тъкмо щеше да ни каже нещо важно.
            Пърси се задави с глътка чай.
            — Какво нещо? — попита той, кашляйки.
            — Попитах я дали е забелязала нещо странно и тя започна да казва…
            — О!… Това… то няма нищо общо със Стаята на тайните — бързо изрече Пърси.
            — Откъде знаеш? — попита Рон и вдигна вежди.
            — Ами… щом искаш да знаеш, Джини… ъъъ… ме завари онзи ден, като бях… Е, няма значение… работата е там, че тя ме видя да правя нещо и аз пак… я помолих да не ме издава. Честно казано, очаквах да удържи на думата си. Не е толкова важно, но предпочитам да не…
            Хари никога не бе виждал Пърси толкова притеснен.
            — И какво правеше, Пърси? — попита Рон и се ухили. — Хайде кажи ни, няма да ти се смеем.
            Пърси не отвърна на усмивката му.
            — Подай ми онези кифлички, Хари, че умирам от глад.
                                                                        * * *
            Хари знаеше, че цялата загадка можеше да бъде разкрита утре и без тяхна помощ, но не искаше да пропусне възможността да говори с Миртъл, ако имаше такава. За негова радост това стана още преди обяд, докато Гилдрой Локхарт ги водеше към часа по история на магията.
            Локхарт, който често ги бе уверявал, че опасността вече е преминала, но винаги събитията го опровергаваха, и този път бе дълбоко убеден, че няма смисъл да ги придружава по коридорите. Косата му не бе така старателно сресана, както обикновено — сигурно по-голямата част от нощта бе прекарал в патрулиране на четвъртия етаж.
            — Запомнете какво ви казвам — говореше им той, докато завиваха зад един ъгъл, — първото нещо, което ще чуете от устата на ония клети вкаменени хора, ще са думите „Беше Хагрид“. Честно казано, изненадан съм, че професор Макгонъгол смята за нужни всички тези досадни мерки за сигурност.
            — Съгласен съм, сър — обади се веднага Хари и Рон изтърва учебниците си от изненада.
            — Благодаря ти, Хари! — любезно каза Локхарт, докато чакаха да се разминат с дълга редица хафълпафци. — Просто защото ние, учителите, си имаме достатъчно много проблеми и без да трябва да придружаваме учениците за всеки час или да дежурим по цяла нощ…
            — Точно така — присъедини се Рон. — Защо не ни оставите тук, сър, имаме да минем само още един коридор?
            — Знаеш ли, Уизли, струва ми се, че точно така ще направя. Наистина трябва да се върна и да подготвя следващия си час.
            И набързо се отдалечи.
            — Да подготви следващия си час ли? — изсмя се Рон зад гърба му. — По-скоро отива да си накъдри косата.
            Двамата пуснаха останалите грифиндорци да минат напред и се втурнаха по един страничен коридор право към тоалетната на Стенещата Миртъл. Но точно когато щяха взаимно да се поздравят за успеха на великолепния план…
            — Потър! Уизли! Какво правите?
            Беше професор Макгонъгол с толкова свити устни, че изглеждаха като чертички.
            — Ами ние… Ние бяхме… — заекна Рон, — ние бяхме тръгнали да видим…
            — Хърмаяни — допълни Хари.
            Рон и професор Макгонъгол го погледнаха еднакво изненадани.
            — Не сме я виждали толкова отдавна, професоре — продължи забързано Хари, — и се надявахме да се промъкнем в болничното крило, нали разбирате, за да й кажем, че мандрагорите са почти готови, та… да не се тревожи.
            Професор Макгонъгол все още го гледаше с недоумение и за миг Хари си помисли, че тя ще му се скара. Но когато заговори, гласът й беше необичайно дрезгав.
            — Разбира се! — каза тя и Хари с изненада забеляза една сълза като мънисто в окото й. — Давам си сметка, естествено, че най-тежко е било за приятелите на онези, които бяха… напълно разбирам. Да, Потър, можете да посетите госпожица Грейнджър, а аз ще уведомя професор Бинс къде сте отишли. Кажете на Мадам Помфри, че аз съм ви дала разрешение.
            Хари и Рон продължиха пътя си, като почти не смееха да вярват, че наказанието им се е разминало. Като завиха зад ъгъла, ясно чуха как професор Макгонъгол си избърсва носа.
            — Това беше най-добрата измислица, която някога ти е хрумвала — ентусиазирано каза Рон.
            Вече нямаше как да не отидат до болничното крило и да кажат на Мадам Помфри, че имат разрешение от професор Макгонъгол да посетят Хърмаяни.
            Мадам Помфри ги пусна неохотно.
            — Няма никакъв смисъл да говорите на вкаменен човек — каза тя.
            И двамата признаха, че е права, щом седнаха до Хърмаяни. Очевидно тя нямаше и най-малката представа, че има гости, тъй че със същия успех можеха да съобщят на нощното й шкафче да не се притеснява.
            — Чудя се обаче дали е видяла нападателя — каза Рон, гледайки тъжно застиналото лице на Хърмаяни. — Защото ако се е промъкнало откъм гърба им, никой от тях не е разбрал…
            Ала Хари изобщо не гледаше лицето на Хърмаяни. По-интересна му беше дясната й ръка. Тя лежеше свита в юмрук върху завивките и като се наведе, той забеляза в юмрука й смачкан лист хартия.
            Като се увери, че Мадам Помфри не е наблизо, той го посочи и на Рон.
            — Опитай се да го измъкнеш — прошепна Рон и премести стола си така, че Мадам Помфри да не може да види какво правят.
            Не беше лесна работа. Пръстите на Хърмаяни бяха стиснали хартията толкова здраво, че Хари се боеше да не я скъса. Докато Рон бдеше, той дърпаше ли дърпаше и най-сетне, след десет минути напрежение, хартията излезе.
            Беше страница, откъсната от много стара библиотечна книга. Хари нетърпеливо я приглади и двамата с Рон се наведоха да прочетат написаното върху нея.

            Измежду многото страховити зверове и чудовища, които бродят по нашите земи, най-интересен, но и смъртоносен е базилискът*, известен още като Повелителя на змиите. Тази змия, която може да достигне гигантски размери и да живее стотици години, се излюпва от яйце на пиле, измътено от крастава жаба. Съществото убива с най-причудливи методи, защото освен смъртоносните си отровни змийски зъби, базилискът има и унищожителен поглед. Ако някой срещне този поглед, чака го мигновена смърт. Паяците бягат от базилиска, защото е техен смъртен враг, а самият той се бои само от кукуригането на петел, което е смъртоносно за него.

            [* Митично животно със змиеобразно тяло, глава на петел и смъртоносен поглед. — Б.пр.]
            Под всичко това имаше само една дума, написана с познатия почерк на Хърмаяни — тръби.
            Сякаш някой внезапно бе събудил мозъка на Хари.
            — Рон — едва чуто прошепна той. — Това е отговорът. Чудовището в Стаята е базилиск, гигантска змия! Затова чувах онзи глас навсякъде и никой друг не можеше да го чуе. Защото говоря змийски…
            Хари огледа креватите наоколо си.
            — Базилискът убива хората с поглед. Но никой от нашите не е умрял, защото никой не го е погледнал право в очите. Колин го е видял през обектива на фотоапарата си. Базилискът е изгорил филма вътре, но Колин само се е вкаменил. Джъстин… Джъстин трябва да е видял базилиска през Почтибезглавия Ник. Ник е поел цялата сила на погледа, но той пък не би могъл да умре повторно. А Хърмаяни и онова момиче префект на „Рейвънклоу“ са били намерени с огледало до себе си. Хърмаяни тъкмо е разбрала, че чудовището е базилиск, и се обзалагам на каквото щеш, че е предупредила първия срещнат първо да поглежда зад ъглите през огледало. Онова момиче е извадило огледалото си и…
            Долната челюст на Рон бе почти увиснала.
            — Ами Госпожа Норис? — напрегнато прошепна той.
            Хари се замисли, опитвайки се да си представи сцената през нощта на Вси светии.
            — Водата… — бавно започна той, — потоците вода от тоалетната на Стенещата Миртъл. Бас държа, че Госпожа Норис е видяла само отражението…
            Той се вгледа пак в листа, който държеше. Колкото повече четеше написаното, толкова повече неща разбираше.
            — Кукуригането на петела е фатално за него — прочете той на глас. — Петлите на Хагрид бяха убити. Наследника на Слидерин не е искал никакви петли близо до замъка, щом Стаята е била отворена. Паяците бягат от него… Всичко съвпада.
            — Но как се е движел из училището? — попита Рон. — Отвратителна грамадна змия… Все някой би я видял…
            Хари му посочи думата, надраскана от Хърмаяни в края на страницата.
            — Тръби — каза той. — По тръбите… Рон, движи се по тръбите. Нали аз чувах тоя глас все откъм стените…
            Рон внезапно сграбчи Хари за ръката.
            — Ами входът към Стаята на тайните? — изрече той прегракнало. — Може да е в тоалетната. Може да е в…
            — …тоалетната на Стенещата Миртъл — довърши Хари.
            Двамата седяха там, целите наелектризирани от възбуда, и направо не можеха да повярват.
            — Това означава — каза Хари, — че не само аз говоря змийски в това училище. Наследника на Слидерин е другият. Явно така насъсква базилиска.
            — Ами сега какво да правим? — попита Рон, а очите му святкаха. — Да идем ли направо при Макгонъгол?
            — Хайде да отидем в учителската стая — предложи Хари и скочи. — Тя ще е там след десет минути, когато започва междучасието.
            Те хукнаха надолу по стълбите. Тъй като не искаха да ги заварят да се мотаят в друг коридор, влязоха направо в празната учителска стая. Това беше голяма стая с ламперия и много тъмни дървени столове. Хари и Рон закрачиха из нея твърде развълнувани, за да седнат. Ала звънецът за междучасие така и не иззвъня. Вместо него по коридорите се разнесе гласът на професор Макгонъгол, усилен чрез магия.
            — Всички ученици да се приберат веднага по спалните на своите домове. Всички учители да се съберат в учителската стая. Моля да сторите това незабавно.
            Хари се извъртя на пети и впери очи в Рон.
            — Дано не е ново нападение! Точно сега!
            — Какво да правим? — попита Рон изумено. — Да се прибираме ли в спалнята?
            — Не — отвърна Хари и се огледа. Вляво имаше някакъв стар дрешник за учителските мантии. — Бързо вътре! Поне да чуем какво се е случило. Тогава ще им кажем какво сме открили.
            Те се скриха в дрешника, слушайки трополенето на стотици крака наоколо. Вратата на учителската стая се отвори с трясък. Между диплите на овехтелите мантии те наблюдаваха как учителите нахлуват в стаята. Някои от тях изглеждаха озадачени, други изплашени. После пристигна професор Макгонъгол.
            — Случи се и това — съобщи тя в притихналата учителска стая. — Чудовището е отвлякло ученичка… Направо в Стаята на тайните.
            Професор Флитуик тихо изписка. Професор Спраут захлупи уста с ръцете си. Снейп сграбчи гърба на един стол и попита:
            — Откъде сте сигурна?
            — Наследника на Слидерин — започна професор Макгонъгол съвсем пребледняла — е оставил ново съобщение. Точно под първото. „Нейният скелет ще лежи завинаги в Стаята.“
            Професор Флитуик избухна в сълзи.
            — Кой е отвлечен? — попита мадам Хууч, която бе приседнала с разтреперани колене на един стол. — Коя е ученичката?
            — Джини Уизли — каза професор Макгонъгол и Хари усети как до него Рон безмълвно се свлече на пода на дрешника.
            — Утре трябва да изпратим всички ученици по домовете им — обяви професор Макгонъгол. — Това е краят на „Хогуортс“. Професор Дъмбълдор винаги казваше, че…
            Вратата на учителската стая отново се отвори с трясък. В един миг на надежда Хари беше сигурен, че ще влезе Дъмбълдор. Но се появи Локхарт, при това грейнал в усмивка.
            — Толкова съжалявам! Бях задрямал. Какво изпуснах?
            Той като че ли не забелязваше, че другите учители го гледат почти с омраза. Снейп излезе напред.
            — Ето го подходящия човек — каза той. — Точно той ни трябва. Чудовището е отвлякло едно момиче. Отнесло го е в самата Стая на тайните. Най-сетне дойде и вашият час.
            Локхарт стана бял като тебешир.
            — Точно така, Гилдрой — изчурулика професор Спраут. — Нали точно вие казвахте снощи, че знаете къде е входът на Стаята на тайните?
            — Ами аз… — запелтечи Локхарт.
            — Да, нали вие ми разправяхте, че със сигурност знаете какво има вътре? — издекламира професор Флитуик.
            — Т-т-така ли? Не си… спомням…
            — Аз пък ясно си спомням как споделихте колко съжалявате, дето не сте се разправили с чудовището още преди да арестуват Хагрид — рече Снейп. — Нали казахте, че цялата работа била провалена и вие трябвало да имате свобода за действие още от самото начало?
            Локхарт обходи с изумен поглед каменните лица на колегите си.
            — Аз… наистина никога… Нещо сте разбрали погрешно…
            — Тогава оставяме на вас, Гилдрой — каза професор Макгонъгол. — Тази нощ е най-подходящият момент да се действа. Ние ще се погрижим никой да не ви пречи. Ще можете сам да се справите с чудовището. Най-сетне ще имате свобода на действие.
            Локхарт се озърна в отчаяние, но никой не му се притече на помощ. Изобщо не изглеждаше вече красив. Устната му трепереше, а без обичайната многозъба усмивка брадичката му бе хлътнала, а лицето — повяхнало.
            — Д-добре — каза той. — Отивам в кабинета си да… да се приготвя.
            И излезе от стаята.
            — Така — каза професор Макгонъгол, а ноздрите й се разшириха, — сега поне той няма да ни пречи. Нека ръководителите на домовете да уведомят учениците какво е станало. Кажете им, че експрес „Хогуортс“ ще отпътува още утре сутринта. Моля останалите учители да проверят да няма ученици извън спалните помещения.
            Учителите станаха и заизлизаха един по един.
                                                                          * * *
            Това бе може би най-лошият ден в живота на Хари.
            Той, Рон, Фред и Джордж се бяха скупчили в един ъгъл на общата стая на „Грифиндор“, без да могат да проронят и дума един на друг. Пърси не беше при тях. След като изпрати една сова на семейство Уизли, той се затвори в спалнята си.
            Този следобед им се видя по-дълъг от който и да било, а и кулата на „Грифиндор“ никога не бе била така пълна с ученици и същевременно толкова тиха. Малко преди слънцето да залезе, Фред и Джордж се качиха в спалнята си, тъй като не издържаха повече да седят така.
            — Тя е знаела нещо, Хари — за пръв път се обади Рон, откакто се бяха пъхнали в дрешника в учителската стая. — Затова е била отвлечена. Няма нищо общо с някаква си глупост на Пърси. Разбрала е нещо за Стаята на тайните. Сигурно затова е била… — Рон яростно затърка очи. — Защото… нали иначе си е чистокръвна! Каква друга причина може да има?
            Хари видя как слънцето потъва зад хоризонта кървавочервено. Никога не се беше чувствал толкова зле. Да можеха нещо да направят! Каквото и да е…
            — Хари — пак се обади Рон, — мислиш ли, че изобщо има шанс тя да не е… Нали разбираш…
            Хари не знаеше какво да му каже. Изобщо не си представяше как Джини би могла да е още жива.
            — Знаеш ли какво? — каза Рон. — Според мен трябва да отидем да говорим с Локхарт. Да му разкажем каквото знаем. Той ще се опита да влезе в Стаята. Да му обясним къде според нас се намира този базилиск.
            Тъй като не се сещаше какво друго могат да сторят, а и понеже искаше все пак да вършат нещо, Хари се съгласи. Всички грифиндорци около тях бяха толкова унили и така съчувстваха на братята Уизли, че не се и опитаха да ги спрат, когато напуснаха стаята и излязоха през отвора.
            Мръкваше, когато стигнаха пред кабинета на Локхарт. Вътре ставаше нещо. Чуваха се стържене, тъпи удари и забързани стъпки.
            Хари почука и изведнъж всичко утихна. После вратата се открехна съвсем лекичко и през процепа те видяха да наднича едното око на Локхарт.
            — О, Потър… Уизли… — каза той и отвори вратата с още милиметър, — малко съм зает в момента… Но ако кажете набързо…
            — Професоре, имаме сведения за вас — започна Хари. — Предполагаме, че ще са ви от полза.
            — Ами… да не е доста… — Доколкото изобщо можеше да се види от лицето на Локхарт, той беше много притеснен. — Аз всъщност… ами… добре.
            Той отвори вратата да влязат. Кабинетът му бе почти напълно оголен. На пода имаше два големи отворени куфара. В единия набързо бяха нагънати мантии в изумруденозелено, лилаво, тъмносиньо, а в другия бяха нахвърляни книги. Снимките от стените бяха натъпкани в кутии върху бюрото.
            — Заминавате ли някъде? — попита Хари.
            — А, да, всъщност… — смънка Локхарт, като дръпна от вратата един свой портрет в естествен размер и взе да го навива. — Спешно ме повикаха… няма как… трябва да ида…
            — Ами сестра ми? — подскочи Рон.
            — Е, колкото до това… много съжалявам — каза Локхарт и за да не срещне погледите им, отвори някакво чекмедже и се залови да изсипва съдържанието му в една чанта. — Никой не ви съчувства повече от мен…
            — Вие сте учител по защита срещу Черните изкуства! — каза Хари. — Не можете да си тръгнете сега! Особено докато наоколо стават какви ли не тъмни неща!
            — Да, но… когато се залових с тази работа… в длъжностната характеристика нямаше… Аз изобщо не очаквах…
            — Да не сте намислили да бягате? — попита Хари с недоумение. — След всички онези подвизи, дето са описани в книгите ви?
            — Книгите понякога заблуждават — загадъчно отвърна Локхарт.
            — Ама нали вие сте ги написали! — кресна му Хари.
            — Мило момче — започна Локхарт, като се изправи, — разсъждавай разумно. И половината от книгите ми нямаше да се продадат, ако хората не вярваха, че самият аз съм направил всичко, описано в тях. Никой не иска да чете за някакъв грозен стар магьосник от Армения, дори да е спасил цяло село от върколаците. Та той би изглеждал ужасно на корицата! Облечен е без всякакво чувство за естетика. А пък магьосницата, дето пропъди оня призрак, имаше заешка устна. Е, как може… хайде де…
            — Значи вие само сте използвали онова, което други са направили? — недоумяваше Хари.
            — Хари, Хари — заклати глава Локхарт, — нещата изобщо не са така прости. И аз съм направил големи усилия. Нали трябваше да намеря всички тези хора. Да ги разпитам как са успели да направят това, което са извършили. А после трябваше да им направя магия за забрава, за да не си спомнят повече, че те са го направили. Аз най-много се гордея със своите магии за забрава. Да, да, наистина беше много работа, Хари. Не мисли, че знам само да давам автографи и да си правя рекламни снимки. Искаш ли слава, трябва да се подготвиш за тежка работа.
            Той затръшна капаците на куфарите си и ги заключи.
            — Я да видим… Май това е всичко. Да. Остава да направя още едно нещо.
            Той измъкна вълшебната си пръчка и се обърна към тях.
            — Ужасно съжалявам, момчета, ама трябва да ви направя магия за забрава, за да не раздрънкате тайните ми наоколо. Че тогава няма да продам нито една книга повече…
            Хари махна с пръчката си точно навреме. Локхарт още не бе вдигнал своята, когато Хари извика: „Експелиармус!“
            Локхарт политна назад и падна върху куфара си. Пръчката му отхвръкна високо във въздуха, Рон я улови и я метна през отворения прозорец.
            — Да не бяхте оставяли професор Снейп да ни научи на това! — каза Хари яростно.
            После ритна куфара настрани. Локхарт го гледаше, отново посърнал. Хари държеше пръчката си насочена към него.
            — Какво искате от мен? — немощно попита професорът. — Не знам къде е Стаята на тайните. Нищо не мога да направя.
            — Имате късмет — каза Хари и държейки Локхарт под прицела на пръчката си, го накара да се изправи на крака. — Ние знаем къде е. Знаем и какво има в нея. Да вървим!
            Те изведоха Локхарт от кабинета му и го поведоха надолу по най-близкото стълбище и после по тъмния коридор със светещите надписи на стената към вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.
            Пуснаха го да влезе пръв. Хари беше доволен да го види как трепери. Стенещата Миртъл седеше върху казанчето на последната тоалетна.
            — А, ти ли си? — каза тя, като видя Хари. — Какво искаш пък сега?
            — Да ми кажеш как си умряла — каза Хари.
            Цялото изражение на Миртъл се промени — явно никога не я бяха поласкавали с подобен въпрос.
            — О, беше ужасно! — каза тя с наслада. — Случи се точно тук. Умрях точно в тази кабинка. Толкова добре си го спомням. Бях се скрила от Олив Хорнби, която ми се подиграваше за очилата. Бях заключила вратата и плачех, когато чух нещо да влиза. Някой каза нещо странно — на някакъв друг език май беше. Но най-много се ядосах, че беше глас на момче. Отключих вратата да му кажа да си върви в мъжката тоалетна и тогава — Миртъл се наду важно-важно и лицето й грейна — умрях.
            — Как точно? — попита Хари.
            — Нямам представа — сниши глас Миртъл. — Спомням си само, че видях две огромни кръгли жълти очи. Цялото ми тяло някак се сви и се понесох нанякъде… — Тя погледна Хари замечтано. — Но после се върнах. Бях решила да преследвам Олив Хорнби, нали разбираш. О, накарах я да съжалява, че се е подиграла с очилата ми!
            — Къде точно видя онези очи? — попита Хари.
            — Там някъде — каза Миртъл, като посочи небрежно към умивалника пред тоалетната си.
            Хари и Рон се втурнаха натам. Локхарт стоеше встрани, а по лицето му се четеше ужас.
            Умивалникът си беше съвсем обикновен. Огледаха го сантиметър по сантиметър, отвътре и отвън, включително тръбите отдолу. И тогава Хари забеляза встрани на един от бронзовите кранове малка драскотина с формата на змия.
            — Този кран изобщо не работи — тържествуващо каза Миртъл, когато той се опита да го завърти.
            — Хари, говори… — каза му Рон. — Кажи нещо на змийски.
            — Ама аз… — напрегна си мисълта Хари.
            Единствения път, когато бе успял да говори на змийски, бе пред истинска змия. Той впери очи в малката драскотина и се опита да си представи, че е истинска змия.
            — Отвори се! — каза той.
            Погледна към Рон, който поклати глава.
            Беше го разбрал.
            Хари пак се вторачи в змията, като си внушаваше, че е истинска. Мръднеше ли главата си, от светлината на свещите изглеждаше, че змията се движи.
            — Отвори се! — повтори той.
            Само че не чу думи. Бе издал някакво странно съскане, кранът изведнъж светна с ярка бяла светлина и започна да се върти. В следващата секунда и умивалникът се отмести. След малко той бе изчезнал, откривайки голяма тръба. Отворът й бе достатъчно широк, за да се мушне през него човек.
            Рон ахна и Хари го погледна. Той вече бе решил как ще постъпи.
            — Слизам долу — обяви решително.
            Не можеше да не го направи, след като най-сетне бяха намерили входа към Стаята на тайните, дори да имаше и най-малката, най-безумната надежда Джини да е жива.
            — Аз също — каза Рон.
            Настана мълчание.
            — Ами… аз май не ви трябвам — обади се Локхарт с жалък остатък от старата си усмивка. — Аз ще…
            Постави ръка на бравата на вратата, но Хари и Рон насочиха едновременно пръчките си към него.
            — Вие ще тръгнете пръв — изръмжа Рон.
            Пребледнял при вида на пръчките, Локхарт се приближи до отвора.
            — Момчета… — запротестира той с немощен глас, — момчета, каква полза има?
            Хари го потупа по гърба с пръчката си. Локхарт провря първо крака си в тръбата.
            — Изобщо не вярвам… — опита се да каже нещо, но Рон го бутна надолу и той се изгуби от погледа им.
            Хари веднага го последва. Пъхна се бавно през отвора и после се пусна. Все едно че се плъзгаше по безкрайна слузеста тъмна пързалка. Виждаше много тръби да се разклоняват във всички посоки, но никоя не беше широка като тяхната, която се огъваше и правеше завои, накланяйки се все по-стръмно надолу, и той разбираше, че пада под училището, по-ниско дори от подземията му. Зад себе си чуваше как Рон се друсва леко на всеки завой.
            И точно когато бе започнал да се тревожи какво ще стане, като се удари в дъното, тръбата стана хоризонтална и той скочи от края й върху мокрия под на тъмен каменен тунел, достатъчно висок, за да могат да се изправят. Малко по-нататък Локхарт вече бе на крака, цял в тиня и бял като призрак. Хари се отдръпна, когато Рон също изфуча от тръбата.
            — Сигурно сме на километри под училището — каза Хари и гласът му отекна в черния тунел.
            — Може да сме и под езерото — каза Рон, взирайки се в тъмните кални стени.
            И тримата се обърнаха, вперили очи в мрака пред тях.
            — Лумос! — прошепна Хари на вълшебната си пръчка и тя отново светна. — Хайде! — подкани той и тримата закрачиха, шляпайки шумно с обувки по мокрия под.
            Тунелът бе толкова тъмен, че виждаха само пред себе си. На светлината на пръчката сенките им по стените приличаха на чудовища.
            — Не забравяй — тихо го предупреди Хари, докато се придвижваха предпазливо напред, — усетиш ли някакво движение, веднага затвори очи.
            Ала тунелът бе тих като гроб и за пръв път се сепнаха от силно изхрущяване, когато Рон настъпи череп на мъртъв плъх, както се оказа. Хари насочи пръчката си към пода и забеляза, че е покрит с костите на малки животни. Мъчейки се да не си представя как би изглеждала Джини, ако я открият, Хари продължи да върви напред, накъдето завиваше тунелът.
            — Хари, тук има нещо… — дрезгаво се обади Рон и го хвана за рамото.
            Те замръзнаха на местата си, вперили очи напред. Хари различи очертанията на нещо голямо и извито, което лежеше напряко в тунела. Беше неподвижно.
            — Може би спи — прошепна той и погледна другите двама. Локхарт бе притиснал очи с длани. Хари се обърна пак да хвърли поглед към това нещо, а сърцето му биеше лудо до болка.
            Много бавно, присвил очи колкото да вижда само през миглите си, Хари пристъпваше едва-едва, вдигнал високо магическата си пръчка. Светлината й се плъзна по кожата на гигантска змия, отровнозелена, смъкната и изоставена на кълбо в тунела. Трябва да е била върху същество, дълго поне шест-седем метра.
            — Проклятие! — тихо изруга Рон.
            Нещо изведнъж се раздвижи зад тях. Колената на Гилдрой Локхарт се бяха подвили.
            — Ставайте! — строго му каза Рон и насочи пръчката си към него.
            Локхарт се изправи, хвърли се към Рон и го събори на земята. Хари скочи към тях, но беше късно. Локхарт вече се надигаше, пъшкайки, но с пръчката на Рон в ръка и с грейнала усмивка на лицето.
            — Приключението свършва тук, момчета! — обяви той. — Ще занеса парченце от тази кожа в училището. Ще им кажа, че е било твърде късно да спася момичето и че вие двамата трагично сте загубили ума си при вида на обезобразеното й тяло. Кажете сбогом на паметта си!
            Той вдигна залепената с магипласт пръчка на Рон високо над главата си и викна „Забрави!“.
            Пръчката избухна със силата на малка бомба. Хари хвана главата си с две ръце и като се препъваше в гънките на змийската кожа, хукна да се скрие от парчетата от тавана, които се срутваха с трясък на пода. След малко се озова сам пред цяла стена от скални късове.
            — Рон! — провикна се той. — Добре ли си, Рон? Рон!
            — Тук съм! — чу се глухо гласът на Рон иззад скалната преграда. — Добре съм. Ама оня измамник го няма. Пръчката го запрати нанякъде.
            Чу се тъп удар и едно високо „Оууу!“ — явно Рон беше изритал Локхарт в пищяла.
            — Ами сега? — гласът на Рон прозвуча отчаяно. — Не можем да продължим. Ще ни трябва цяла вечност да…
            Хари вдигна очи към тавана на тунела. Там се бяха появили огромни пукнатини. Той никога не се бе опитвал да разбие с магия нещо толкова голямо, колкото тези камъни, а и сега не беше подходящият момент да опитва. Ами ако рухнеше целият тунел?
            Иззад скалите отново се чу тъп удар и пак „Оууу!“. Губеха време. Джини сигурно беше в Стаята на тайните от часове. Хари разбираше, че може да направи само едно нещо.
            — Чакай ме тук! — подвикна той на Рон. — Чакайте ме с Локхарт. Аз ще продължа. Ако не се върна до един час…
            Настъпи много тежко мълчание.
            — Ще се опитам да отместя някои от тези камъни — каза Рон, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, — за да можеш да… да се върнеш. И виж какво, Хари…
            — До скоро! — прекъсна го Хари, опитвайки се да придаде малко бодрост на разтреперания си глас. И тръгна покрай гигантската змийска кожа. Скоро не чуваше вече и далечен звук от опитите на Рон да мести скалите. Тунелът правеше завой след завой. Всеки нерв по тялото на Хари трептеше неприятно. Той хем искаше тунелът да свърши, хем се боеше от това, което можеше да види в края му. Но най-сетне, като премина през още един завой, видя пред себе си плътна стена, в която бяха издълбани две оплетени змии с едри блестящи смарагди за очи.
            Хари се приближи с пресъхнало гърло. Не бе нужно да вика на помощ въображението си — очите на змиите бяха някак особено живи. Той се сети какво трябва да направи. Покашля се и смарагдовите очи като че ли трепнаха.
            — Отвори се! — тихо и гърлено изсъска Хари.
            Змиите се разплетоха, стената се пропука и се отвори, двете й половини се плъзнаха меко встрани и Хари прекрачи вътре, цял разтреперан.

            ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: НАСЛЕДНИКА НА СЛИДЕРИН
            Стоеше на прага на много дълга и слабоосветена стая. Високи каменни колони, опасани с още много оплетени релефни змии, поддържаха тавана, който се губеше някъде горе в мрака. Колоните хвърляха дълги черни сенки през зеленикавия сумрак, изпълващ помещението.
            Със силно разтуптяно сърце Хари стоеше и се ослушваше в ледената тишина. Дали базилискът не го дебнеше от сянката на някой ъгъл, или пък зад някоя колона? А къде можеше да е Джини?
            Хари извади магическата си пръчка и тръгна между колоните. Всяка негова предпазлива стъпка отекваше силно между мрачните стени. Той държеше очите си присвити, готов да ги затвори при най-слабия признак за движение. Змиите сякаш го следяха с хлътналите си очни ями. От време на време му се привиждаше, че някоя от тях мръдва, и стомахът му се свиваше.
            Когато най-сетне стигна до последната двойка колони, забеляза статуя, висока колкото Стаята, която се издигаше пред задната стена.
            Хари вдигна глава да види по-добре огромното лице горе. Древното изображение приличаше на старец или на маймуна, с дълга рядка брада, която стигаше почти до края на надиплена магьосническа мантия, под която се виждаха две огромни сиви ходила върху гладкия под на Стаята. Между тях със захлупено по очи лице се бе свила дребна фигурка с черна мантия и огненочервена коса.
            — Джини! — прошепна Хари, изтича до нея и се смъкна на колене. — Джини! Не си мъртва! Нали не си мъртва?
            Той захвърли пръчката си, грабна Джини за раменете и я обърна. Лицето й беше бяло като мрамор и точно толкова студено, но очите й бяха затворени, което значеше, че не бе вкаменена. Тогава сигурно беше…
            — Джини, моля те, събуди се! — трескаво шепнеше Хари и я разтърсваше.
            Главата на Джини безнадеждно се люшкаше ту на едната, ту на другата страна.
            — Няма да се събуди — обади се тих глас.
            Хари скочи на крака и се обърна. Високо чернокосо момче се бе облегнало на най-близката колона и го наблюдаваше. Очертанията на тялото му бяха странно мъгляви, сякаш Хари го гледаше през запотен прозорец. Но веднага го позна.
            — Том… Том Риддъл?
            Риддъл кимна, без да отмества очи от лицето на Хари.
            — Какво искаш да кажеш с това, че няма да се събуди? — отчаяно попита Хари. — Тя не е… нали не е…
            — Все още е жива — отвърна Риддъл. — Почти…
            Хари го погледна с недоумение. Том Риддъл бе учил в „Хогуортс“ преди петдесет години, а ето че стоеше сега там, огрян от странна разсеяна светлина, не по-голям от шестнайсетгодишен.
            — Ти призрак ли си? — колебливо попита Хари.
            — Спомен — кротко отвърна Риддъл. — Запазен в един дневник цели петдесет години.
            Той посочи към пода между гигантските палци на статуята. Там лежеше разтворен малкият черен дневник, който Хари бе намерил в тоалетната на Стенещата Миртъл. За секунда Хари се почуди как ли се е озовал там, но сега имаше да мисли за по-важни неща.
            — Том, помогни ми — каза Хари и повдигна пак главата на Джини. — Трябва да я махнем оттук. Има един базилиск… не знам точно къде е, но може да се появи всеки момент. Моля те, помогни ми…
            Риддъл не помръдна. На Хари му изби пот по челото, докато успее с мъка да повдигне Джини поне малко, и се наведе да си вземе магическата пръчка.
            Но пръчката я нямаше.
            — Видя ли някъде…
            Той вдигна очи. Риддъл продължаваше да го наблюдава и да върти… пръчката на Хари между дългите си пръсти.
            — Благодаря! — каза Хари и протегна ръка да си я вземе.
            Усмивка изви ъгълчетата на устата на Риддъл. Той не отместваше поглед от Хари и подмяташе небрежно пръчката му.
            — Слушай — настояваше Хари, а коленете му се подгъваха под тежестта на отпуснатото тяло на Джини, — трябва да се махаме. Ако дойде базилискът…
            — Няма да дойде, докато не бъде повикан — спокойно отвърна Риддъл.
            Хари положи Джини обратно на пода, тъй като не можеше да я държи повече.
            — Какво искаш да кажеш? — попита той. — Хайде, дай ми пръчката, че може да ми потрябва.
            Усмивката на Риддъл се разля по цялото му лице.
            — Няма да ти трябва — отвърна той.
            Хари го погледна втрещен.
            — Какво значи това? Как така…
            — Отдавна чакам този момент, Хари Потър — започна Риддъл. — Удобен случай да те видя, да говоря с теб.
            — Виж какво — каза Хари, губейки търпение. — Не е сега моментът. Ние сме в Стаята на тайните. Друг път ще говорим.
            — Сега ще разговаряме — каза Риддъл, все още широко ухилен, и пъхна пръчката на Хари в джоба си.
            Хари впери очи в него. Нещо странно ставаше тук.
            — Какво се е случило с Джини? — попита той бавно.
            — Е, това е интересен въпрос — каза Риддъл доволен. — И една доста дълга история. Истинската причина Джини Уизли да стигне дотук е, че отвори сърцето си и разкри всичките си тайни пред един невидим непознат.
            — За какво говориш? — попита Хари.
            — За дневника — отвърна Том Риддъл. — За моя дневник. Малката Джини пишеше в него месеци наред и споделяше с мен дребните си жалки тревоги и несгоди — как я дразнели братята й, как трябвало да отиде на училище с мантии и книги, купени на старо… — Очите на Риддъл присветнаха. — …как не се и надявала прочутият, добър и велик Хари Потър да я хареса…
            През цялото време, докато говореше, Риддъл не отместваше от лицето на Хари погледа си, в който имаше нещо почти кръвожадно.
            — Много е досадно да слушаш за глупавите дребни грижи на единайсетгодишно момиче — продължи той. — Но аз бях търпелив. Отговарях й, проявявах съчувствие, бях мил и любезен. Джини направо ме заобича. „Никой не ме е разбирал така добре, както ти, Том… Толкова съм доволна, че мога да се доверя на този дневник… Като че ли имам приятел, когото мога да си нося в джоба…“
            Риддъл се изсмя високо и ледено, което никак не му отиваше. Космите по тила на Хари настръхнаха.
            — Ако мога така да се изразя, Хари, винаги съм успявал да омая хората, които ми трябват. И така, Джини изля душата си пред мен и се оказа, че душата й е точно такава, каквато ми бе нужна. Аз ставах все по-силен, хранейки се от нейните най-дълбоки страхове, от най-тъмните й тайни. Аз ставах все по-могъщ, много по-могъщ от малката госпожица Уизли. Могъщ дотолкова, че да започна лека-полека да подхранвам госпожица Уизли с някои от моите тайни, да преливам в нея по малко и от моята душа…
            — За какво ми говориш? — попита Хари с пресъхнали устни.
            — Още ли не се досещаш, Хари Потър? — каза меко Риддъл. — Джини Уизли отвори Стаята на тайните. Тя удуши училищните петли и надраска заплашителни послания по стените. Тя насъска змията на Слидерин срещу четиримата мътнороди и котката на Филч.
            — Не… — прошепна Хари.
            — Да — спокойно възрази Риддъл. — Разбира се, в началото тя не знаеше какво прави. Това бе много забавно. Да беше видял само нейните записки в дневника… Те ставаха все по-интересни… Скъпи Том — повтаряше думите й той, наблюдавайки ужасеното лице на Хари, — струва ми се, че губя паметта си. Навсякъде по дрехите ми има перушина, но аз не знам откъде се е взела. Скъпи Том, не мога да си спомня какво правих в нощта на Вси светии, а една котка е била нападната и аз бях цялата изцапана с боя. Скъпи Том, Пърси все ми повтаря, че съм бледа и не приличам на себе си. Мисля, че той ме подозира… Днес имаше ново нападение, а аз не се сещам къде съм била. Том, какво ще правя? Боя се, че полудявам… Мисля, че аз съм тази, която напада всички. Том!
            Хари бе стиснал юмруците си така, че ноктите му се забиваха в дланите.
            — На глупавата малка Джини й отне доста време, докато разбере, че не трябва да се доверява на дневника — каза Риддъл. — Накрая тя взе да става подозрителна и опита да се отърве от него. И тогава се намеси ти, Хари. Ти го намери и с това ме направи безкрайно щастлив. От всички хора, които биха могли да попаднат на него, точно ти го откри — човекът, когото най-много исках да срещна…
            — И защо толкова си искал да ме срещнеш? — попита Хари с гняв, който се надигаше все по-силно у него и му струваше доста усилия да запази гласа си спокоен.
            — Ами виждаш ли, Джини ми разказа всичко за теб, Хари — каза Риддъл. — Цялата ти забележителна история. — Погледът му се плъзна по мълниевидния белег на челото на Хари и изражението на лицето му стана по-настървено. — Разбрах, че трябва да науча повече за теб, да говоря с теб, да се срещна с теб, ако имам такава възможност. И така аз реших да ти разкажа за моето прочуто залавяне на оня голям малоумник Хагрид, за да спечеля доверието ти.
            — Хагрид ми е приятел — каза Хари, а гласът му започна леко да трепери. — А ти го натопи, нали? Мислех, че си допуснал грешка, но…
            Риддъл отново се изсмя гръмогласно.
            — Въпросът беше дали ще повярват на мен, или на Хагрид, Хари. И можеш да си представиш, предполагам, как го възприе старият Армандо Дипит. От една страна, Том Риддъл, беден, без родители, но умен и толкова храбър, училищен префект, образцов ученик, и от друга — грамадният непохватен Хагрид, който всяка седмица си навлича някаква беля, опитва се да отглежда малки върколачета под леглото или се промъква в Забранената гора да се бори с тролове. Ще ти призная обаче, че дори и аз останах изненадан колко добре проработи планът. Мислех си, все някой ще се сети, че няма как Хагрид да е Наследника на Слидерин. На мен самия ми отне цели пет години да открия всичко възможно за Стаята на тайните и да намеря тайния вход… Нима Хагрид би имал мозъка или силата да се справи с това!? Единствено учителят по трансфигурация Дъмбълдор вярваше, че Хагрид е невинен. Той убеди Дипит да остави Хагрид и да го обучи за пазач на дивеча. Да, предполагам, че Дъмбълдор дори се е сетил. Май никога не ме е харесвал колкото другите учители…
            — Обзалагам се, че той е бил напълно наясно що за човек си — каза Хари, стиснал зъби.
            — Да, наистина ме наблюдаваше прекалено отблизо, след като Хагрид беше изгонен — небрежно каза Риддъл. — Знаех, че би било опасно да отворя Стаята отново, докато съм все още в училище, но и нямаше да похабя ония дълги години, в които я бях търсил. Реших да оставя дневник, върху чиито страници да съхраня себе си на шестнайсет години, така че някой ден, ако имам късмет, да мога да поведа другиго по моите стъпки и да завърша благородното дело на Салазар Слидерин.
            — Е, още не си го завършил — победоносно каза Хари. — Този път никой не умря, дори и котката. След няколко часа отварата от мандрагора ще бъде готова и всички вкаменени отново ще се съживят.
            — Не ти ли казах — тихо рече Риддъл, — че вече не ме влече да убивам мътнороди? От няколко месеца насам моята нова цел си ти…
            Хари впери поглед в него.
            — Представи си колко се ядосах, когато при следващото отваряне на моя дневник ми пишеше пак Джини, а не ти. Видяла те с дневника, разбираш ли, и се паникьосала. Ами ако откриеш как да работиш с него и аз ти повторя всичките нейни тайни? Ами ако — още по-лошо — ти кажех кой е удушавал петлите? Затова малкото глупаво хлапе издебнало да няма никой в спалнята ти и си го взело обратно. Само че аз знаех вече как да постъпя. Ясно ми беше, че си тръгнал по следите на Наследника на Слидерин. От всичко, което Джини ми беше казала за теб, аз знаех, че ще предприемеш дори невъзможни неща, за да разрешиш загадката. И особено ако някой от твоите най-добри приятели бъде нападнат. При това Джини ми бе казала, че цялото училище приказвало как можеш да говориш змийски… Затова я накарах да напише прощалните думи на стената и да дойде долу да чака. Тя се съпротивяваше, плачеше и стана крайно досадна. Но в нея не е останал вече кой знае колко живот — тя вложи твърде много в дневника, в самия мен. То бе достатъчно да напусна най-сетне страниците му. Аз те чакам да се появиш още откакто слязохме тук. Знаех, че ще дойдеш. Имам да те питам за много неща, Хари Потър…
            — Като например? — попита Хари, все още със свити юмруци.
            — Ами… — започна Риддъл, лукаво усмихнат — как така едно бебе без особени магически дарби успява да надвие най-големия магьосник за всички времена? Как успя да се отървеш само с един белег, а мощта на Лорд Волдемор бе сломена?
            В злите му очи се бе появило странно червено пламъче.
            — Защо те интересува как съм се спасил? — бавно запита Хари. — Та Волдемор е бил много след теб!
            — Волдемор — меко започна Риддъл — е моето минало, настояще и бъдеще, Хари Потър…
            Той измъкна пръчката на Хари от джоба си и взе да пише с нея във въздуха, където се появиха блещукащи думи:
                                                      ТОМ МЕРСВОЛУКО РИДДЪЛ
            После размаха пръчката и буквите от името му се пренаредиха:
                                                     ТУК СЪМ И ЛОРД ВОЛДЕМОР
            — Виждаш ли? — сниши той глас. — Аз вече съм използвал това име в „Хогуортс“, но разбира се, само с най-близките си приятели. Да не мислиш, че вечно щях да минавам под мръсното мъгълско име на своя баща? Аз, в чиито вени тече кръвта на самия Салазар Слидерин по майчина линия? Аз да живея с името на един най-обикновен глупав мъгъл, който ме е зарязал още преди да се родя само защото установил, че жена му е магьосница? Не, Хари! Измислих си ново име — име, което знаех, че в магьосническия свят ще се боят да го споменават, когато вече ще съм станал най-големият магьосник на света!
            Мозъкът на Хари като че ли беше блокирал. Той безмълвно гледаше Риддъл, момчето сираче, израснало, за да убие родителите на Хари, както и мнозина други… Накрая с усилие заговори:
            — Не, не си — каза той с тих глас, пълен с омраза.
            — Не съм какво? — сопна се Риддъл.
            — Не си най-великият магьосник на света — каза Хари, дишайки учестено. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но най-великият магьосник на света е Албус Дъмбълдор. Така казват всички. Дори когато си бил силен, не си посмял да вземеш властта в „Хогуортс“. Дъмбълдор е разбрал много добре що за птица си още в училище. И сега се плашиш от него, където и да се криеш напоследък.
            Усмивката по лицето на Риддъл се изкриви в грозна гримаса.
            — Дъмбълдор бе изгонен от замъка само при спомена за мен — просъска той.
            — Той изобщо не е изгонен, както си мислиш — възрази му Хари.
            Говореше, разбира се, съвсем произволно, само за да сплаши Риддъл, но му се щеше сам да си повярва, напук на здравия разум.
            Том отвори уста и застина така.
            Отнякъде долиташе музика. Риддъл хукна напосоки да огледа празната стая. Музиката звучеше все по-силно. Тя беше ефирна, всепроникваща, неземна… Хари усети как косата му се изправя и сърцето му започва да бие, сякаш се е уголемило двойно. А когато звуците станаха толкова оглушителни, че Хари почувства как вибрират в гърдите му, в горния край на най-близката колона избухнаха пламъци.
            Оттам се появи пурпурночервена птица с размерите на лебед, която изпращаше своите странни звуци към сводестия таван. Тя имаше блестяща златна опашка, дълга като на паун, и лъскави златни нокти, в които носеше някаква дрипа.
            Само след секунда птицата се устреми право към Хари, пусна опърпаното нещо точно в краката му и кацна тежко на рамото му. Докато птицата прибираше огромните си криле, Хари погледна нагоре и видя, че тя има дълга остра златна човка и черни очи като мъниста.
            Птицата спря да пее. Притихнала и топла, тя седеше опряна до бузата на Хари и гледаше право в Риддъл.
            — Това е феникс… — пророни Риддъл, отвръщайки злобно на погледа й.
            — Фоукс? — прошепна Хари, поемайки си въздух, и усети как златните нокти на птицата леко стискат рамото му.
            — А това… — каза Риддъл, насочил поглед към опърпаното нещо, което Фоукс пусна, — е старата училищна Разпределителна шапка.
            Така беше. Цялата в кръпки, разнищена и мръсна, шапката лежеше неподвижно в краката на Хари.
            Риддъл пак започна да се смее. Смехът му бе толкова силен, че тъмната стая закънтя, като че десет риддъловци се смееха едновременно.
            — Това ли изпраща Дъмбълдор на своя защитник — пееща птица и стара шапка? Чувстваш ли се по-храбър, Хари Потър? Чувстваш ли се в безопасност?
            Хари не отговори. Дори да не виждаше кой знае каква полза от Фоукс или шапката, поне вече не беше сам и зачака с нарастваща смелост Риддъл да спре да се хили.
            — Да се залавяме за работа, Хари — каза Риддъл, все още широко ухилен. — Срещали сме се два пъти — в твоето минало и в моето бъдеще. И на два пъти не успях да те убия. Как изобщо оцеля, а? Разкажи ми всичко. Колкото по-дълго разказваш, толкова по-дълго ще живееш — подкани го той почти загрижено.
            Хари бързо пресмяташе наум шансовете си. Риддъл държеше магическата му пръчка, а самият Хари имаше Фоукс и Разпределителната шапка, но и двете не можеха да му помогнат в бой. С една дума — работата стана лоша! Но колкото по-дълго стоеше там Риддъл, толкова по-малко живот оставаше на Джини… А междувременно, както изведнъж забеляза Хари, очертанията на Риддъл ставаха все по-ясни и плътни. Ако трябваше да се бият двамата, по-добре беше това да се случи веднага.
            — Не се знае защо си загубил мощта си, когато си ме нападнал — рязко му отвърна Хари. — Самият аз не знам, но знам защо не си успял да ме убиеш. Защото майка ми е умряла, за да ме спаси. Моята обикновена майка с мъгълско потекло — продължи той, тресейки се вече от едва потискан гняв. — Тя ти е попречила да ме убиеш. А аз видях истинската ти същност, видях я миналата година. Ти си една развалина. Ти едва си жив. Ето докъде те докара цялата твоя мощ. Ти се криеш. Ти си грозен, ти се разлагаш!
            Лицето на Риддъл се изкриви и после се разплу в зловеща усмивка.
            — Значи така. Майка ти умряла, за да те спаси. Да, това е силно противодействаща магия. Сега разбирам — у теб всъщност няма нищо особено. Аз пък се чудех… Защото между нас двамата, Хари Потър, има много странна прилика. Дори и ти не може да не си я забелязал. И двамата сме със смесена кръв, сираци, отгледани от мъгъли. Може би единствените двама, говорещи змийски в „Хогуортс“ след великия Слидерин. Ние си приличаме дори и на външен вид… Но в края на краищата само щастливата случайност те е спасила от мен. Ето това исках да разбера.
            Хари стоеше напрегнат и чакаше Риддъл да вдигне магическата пръчка, но разкривената усмивка на Том се разтегляше още повече.
            — А сега, Хари, ще ти предам един малък урок. Нека да поставим мощта на Лорд Волдемор, наследник на Салазар Слидерин, срещу Хари Потър и най-добрите оръжия, които Дъмбълдор е в състояние да му даде.
            Той хвърли подигравателен поглед към Фоукс и шапката и се отдалечи. Със сковани от страх крака Хари гледаше как Риддъл спря между колоните и погледна към каменното лице на Слидерин, високо горе в полумрака. Том отвори широко уста и просъска нещо, но Хари разбра какво изричаше.
            — Говори ми, Слидерин, най-великия от четворката на „Хогуортс“!
            Хари се завъртя да погледне към статуята, а на раменете му се поклащаше Фоукс. Гигантското каменно лице на Слидерин се раздвижи. Примрял от ужас, Хари видя как устата се отваря все по-широко и по-широко, докато се образува голяма черна дупка.
            Там вътре, в устата на статуята, нещо се размърда. Нещо изпълзяваше от нея…
            Хари заотстъпва назад, докато гърбът му опря в тъмната стена на стаята. Той зажумя и усети как Фоукс закачи с крило бузата му, излитайки. На Хари му се щеше да изкрещи „Не ме оставяй!“, но какви ли шансове имаше фениксът срещу Повелителя на змиите?
            Нещо грамадно тупна върху каменния под на стаята и Хари усети как то се разтресе. Той знаеше какво става, чувстваше го, почти виждаше как гигантската змия се изнизва от устата на Слидерин. После чу съскащия глас на Риддъл:
            — Убий го!
            Базилискът се движеше към Хари и той чуваше как тежкото тяло бавно се плъзга по прашния под. Като стискаше здраво очи, Хари хукна, лутайки се насам-натам, разперил ръце да опипва пътя си. Риддъл продължаваше да се смее…
            Хари се препъна, строполи се на пода и усети в устата си вкуса на кръв. Змията беше само на около метър от него и се чуваше как приближава.
            Тогава точно над главата му нещо изтрещя и изсвистя и силен удар залепи Хари за стената. Докато чакаше остри зъби да пронижат тялото му, той чу ново яростно съскане и нещо се замята бясно между колоните.
            Повече не можеше да жуми. Той едва-едва отвори очи — колкото да види през миглите си какво става.
            Огромната змия, ярко отровнозелена, дебела колкото стъбло на дъб, се бе вдигнала високо във въздуха и огромната й плоска глава се люшкаше като пияна между колоните. Разтреперан и готов да затвори очи, щом тя се обърне, Хари забеляза какво бе отвлякло вниманието на влечугото.
            Фоукс кръжеше около главата на змията, а базилискът щракаше бясно със зъбите си, дълги и тънки като саби.
            Фоукс се гмурна надолу. Дългата му златна човка изчезна и изведнъж подът бе опръскан с тъмна кръв. Опашката на змията се удари в пода почти до Хари и преди той да успее да затвори очи, влечугото се извърна. Хари го погледна право в лицето и видя, че очите му — големи, изпъкнали и жълти — бяха прободени от феникса. Кръвта струеше по пода, а змията плюеше в агония.
            — Не! — чу Хари крясъка на Риддъл. — Остави птицата! Остави птицата! Момчето е зад теб! Не го ли подушваш!? Убий него!
            Ослепената змия се люшкаше объркана, но все още смъртоносна. Фоукс кръжеше около главата й и продължаваше да издава тайнствените си звуци, докато кълвеше напосоки люспестата глава на влечугото.
            — Помогнете ми, помогнете ми! — трескаво шепнеше Хари. — Някой, който и да е!
            Опашката на змията пак заудря по пода. Хари се дръпна да я избегне и нещо меко го удари по лицето.
            Базилискът бе запратил шапката в ръцете на Хари. Той се вкопчи в нея. Това бе последното, което му оставаше, единственият му шанс. Сложи я на главата си и се метна на пода, докато змийската опашка отново се размаха над него.
            — Помогнете… помогнете… — мислеше Хари, стиснал плътно очи под шапката. — Моля, помогнете ми!
            Не чу никакъв глас в отговор. Само шапката се сви, сякаш невидима ръка я стегна силно. Нещо твърдо и тежко се стовари върху главата на Хари и едва не го зашемети. Сякаш заваляха звезди пред очите му. Той хвана шапката за върха, за да я измъкне, и усети нещо дълго и твърдо под нея.
            Лъскав сребърен меч се бе появил под шапката, а на дръжката му блестяха рубини колкото яйца.
            — Убий момчето! Остави птицата! Момчето е зад теб! Души… Помириши го!
            Хари бе скочил на крака в готовност. Главата на влечугото увисваше, тялото му се гърчеше, удряйки стълбовете, докато се обърне с лице към него. Хари видя дълбоките кървави очни гнезда, видя и устата, широко отворена, толкова широко, че можеше да го глътне целия, оголваща зъби, дълги колкото меча му, тънки, блестящи, отровни…
            Влечугото се мяташе слепешката. Хари се дръпна и то се удари в стената. После се стрелна отново и раздвоеният му език шибна отстрани Хари. Момчето вдигна меча, стискайки го с две ръце.
            Базилискът се втурна напред и този път намери целта си.
            Хари събра цялата си сила и заби меча до дръжката в небцето на змията.
            Но докато рукналата топла кръв капеше по ръцете му, той усети пареща болка точно над лакътя си. Един дълъг отровен зъб се впиваше все по-дълбоко в ръката му и се разцепи, щом базилискът се преметна и рухна на пода, потръпвайки.
            Хари се свлече по стената. Той сграбчи зъба, който изпускаше отрова в тялото му, и го изтръгна от ръката си. Знаеше обаче, че вече е твърде късно. Изгарящата болка от раната се разпростираше бавно и необратимо из цялото му тяло. А когато захвърли зъба и забеляза как по дрехите му избива кръв, погледът му се замъгли. Стаята чезнеше в някаква мътна вихрушка.
            Изведнъж пред очите на Хари мина пурпурночервено петно и той чу леко потракване на нокти зад гърба си.
            — Фоукс! — с мъка промълви Хари. — Ти беше блестящ, Фоукс…
            Той усети как птицата положи красивата си глава точно там, където змийският зъб бе пробол тялото му.
            Отекнаха стъпки и една черна сянка се появи пред него.
            — Ти си мъртъв, Хари Потър — прозвуча над главата му гласът на Риддъл. — Мъртъв. Дори птицата на Дъмбълдор го знае. Не я ли виждаш какво прави? Тя плаче.
            Хари примигна. Главата на Фоукс ту изплуваше, ту изчезваше пред погледа му. Гъсти перлени сълзи се стичаха по лъскавата му перушина.
            — Ще стоя тук да гледам как умираш, Хари Потър. Може да не се притесняваш, за никъде не бързам.
            Хари усети сънливост. Струваше му се, че всичко около него се върти.
            — Така свърши прочутият Хари Потър — чу като отдалеч гласа на Риддъл. — Сам в Стаята на тайните, забравен от приятелите си, победен най-накрая от Черния лорд, когото така неразумно бе предизвикал. Скоро ще си при твоята майка с мъгълска кръв, Хари… Тя ти спечели дванайсет години живот назаем… Но Лорд Волдемор най-сетне те спипа, както и ти знаеше, че ще стане.
            „Ако това е да умираш — мислеше си Хари, — не е чак толкова зле.“ Дори болката го напускаше…
            Но наистина ли умираше? Вместо все повече да се замъглява, Стаята отново придобиваше ясни очертания. Хари леко разтърси глава и видя Фоукс все още с глава на ръката му. Перлено петно от сълзи блещукаше навсякъде около раната… само че рана вече нямаше.
            — Махни се, птицо! — провикна се изведнъж Риддъл. — Махни се от него. Казах, махни се!
            Хари вдигна глава. Риддъл бе насочил пръчката на Хари към Фоукс, чу се изтрещяване като от изстрел и Фоукс отлетя като златистопурпурен вихър.
            — Сълзите на феникса… — каза тихо Риддъл, гледайки ръката на Хари. — Разбира се… изцеряващата им сила… Бях забравил…
            Той погледна Хари в лицето.
            — Но това вече няма значение. Всъщност така дори повече ми харесва. Само ние двамата, Хари Потър… ти и аз…
            Той вдигна пръчката.
            Тогава, пърхайки с криле, Фоукс отново прелетя над Хари и нещо падна в скута му. Това беше дневникът.
            За части от секундата Хари и Риддъл, който още държеше вдигната пръчката, се взряха в него. После, без дори да се замисля, без да осъзнава какво върши, сякаш бе очаквал този миг и през цялото време бе знаел какво трябва да направи, Хари грабна от пода до себе си зъба на базилиска и го заби право в сърцето на книгата.
            Разнесе се дълъг ужасяващ пронизителен писък. От дневника бликнаха струи мастило, които потекоха по ръцете на Хари и се разляха по пода. Риддъл се гърчеше и извиваше, пищеше и размахваше ръце и тогава…
            Той изчезна. Пръчката на Хари падна и изтрополи на пода. И настана тишина… Нарушаваше я само монотонното кап-кап на мастилото, което все още се отцеждаше от дневника. Отровата на базилиска бе прогорила голяма свистяща дупка в него.
            Треперейки от главата до петите, Хари се опита да се изправи. Главата му се въртеше, сякаш бе пропътувал километри с летежната пудра. Полека-лека той прибра пръчката и шапката и с едно рязко движение извади блестящия меч от устата на базилиска.
            Тогава дочу слабо стенание от дъното на Стаята. Джини се размърда. Докато Хари стигна до нея, вече беше седнала. Съвсем объркана, тя местеше поглед от огромния силует на мъртвия базилиск, през Хари и пропитите му с кръв одежди към дневника в ръката му. От гърдите й се изтръгна дълбока, разтърсваща въздишка и сълзи потекоха по лицето й.
            — Хари… О, Хари… Опитах се да ти обясня тогава на з-закуската, но не можех да го кажа пред Пърси. Бях аз, Хари… ама аз… Кълна се — не исках… Риддъл ме накара… той ме надви и… Как успя да убиеш това… това нещо? К-къде е Риддъл? Спомням си само как той излезе от дневника…
            — Всичко е наред — каза Хари и й показа дневника с дупката от змийския зъб. — С Риддъл е свършено. Виж там! Край с него и с базилиска! Хайде, Джини, да се махаме оттук…
            — Ще ме изключат от училище — изхлипа Джини, докато Хари непохватно й помагаше да се изправи на крака. — Т-така съм си мечтала да уча в „Хогуортс“, още откакто Бил постъпи тук, а сега трябва да напусна и… к-какво ли ще кажат мама и татко?
            Фоукс ги чакаше, кръжейки при входа на Стаята. Хари подканяше Джини да побърза, те прекрачиха над останките на мъртвия базилиск, минаха през ечащия мрак и се озоваха отново в тунела. Хари чу как каменните врати се затвориха зад тях с леко свистене.
            Бяха вървели няколко минути по тъмния тунел, когато до ушите на Хари достигна далечен звук от местене на камъни.
            — Рон! — извика Хари, ускорявайки ход. — Джини е добре! Тя е с мен!
            Той чу сподавения радостен възглас на Рон. Двамата с Джини направиха още един завой, следвайки извивките на тунела, и ето че пред тях се появи възторженото лице на Рон, подаващо се от една доста голяма дупка, която той бе успял да направи в свлачището от скални късове.
            — Джини! — Рон протегна ръка през дупката, за да я изтегли оттам. — Ти си жива! Не мога да повярвам! Какво се случи?
            Той се опита да я прегърне, но Джини се отдръпна, хлипайки.
            — Ти наистина си добре, Джини — каза Рон с грейнала усмивка. — Всичко свърши… А откъде се появи тази птица?
            Фоукс се промуши през дупката веднага след Джини.
            — Тя е на Дъмбълдор — обясни Хари, докато се измъкваше.
            — А как се сдоби с тоя меч — попита Рон, гледайки с почуда бляскавото оръжие в ръката на Хари.
            — Ще ти обясня, когато се измъкнем оттук — отговори му той, поглеждайки скришом към Джини.
            — Ама…
            — По-късно — бързо го прекъсна Хари. Не смяташе, че е подходящо да обяснява на Рон кой е отворил Стаята на тайните, особено в присъствието на Джини. — Къде е Локхарт?
            — Там отзад — каза Рон, като се усмихна и кимна с глава напред в тунела по посока на тръбата. — Той никак не е добре. Ела и се увери сам.
            Водени от Фоукс, чиито големи пурпурночервени криле излъчваха меко златисто сияние в мрака, те изминаха целия път през тунела обратно към гърлото на тръбата. Гилдрой Локхарт седеше точно там и безгрижно бръщолевеше нещо сам на себе си.
            — Изгубил е паметта си — каза Рон. — Магията за забрава подейства обратно — порази него вместо нас. Той няма никаква представа кой е, къде се намира и кои сме ние. Казах му да дойде и да чака тук. Опасен е за самия себе си.
            Локхарт добронамерено се вторачи в тях.
            — Здравейте! — каза той. — Доста странно местенце, не мислите ли? Вие тук ли живеете?
            — Не — отговори Рон, повдигайки вежди и правейки знак на Хари.
            Хари се наведе и погледна нагоре в дългата тъмна тръба.
            — Досещаш ли се как ще се измъкнем нагоре през това? — попита го Рон.
            Рон поклати глава, но фениксът се спусна към Хари и запърха с криле точно пред него, а кръглите му мънистени очи светеха в тъмното. Птицата му махаше с дългите златни пера на опашката си. Хари го гледаше леко озадачен.
            — Той май ти прави знак да го хванеш… — каза Рон колебливо. — Но ти си прекалено тежък, за да може една птица да те изнесе нагоре.
            — Фоукс не е обикновена птица — каза Хари. Той бързо се обърна към останалите. — Трябва да се хванем един за друг. Джини, дръж се за ръката на Рон. Професор Локхарт…
            — За вас става дума — остро му каза Рон.
            — Хванете другата ръка на Джини!
            Хари втъкна меча и шапката под колана си, Рон се хвана за краищата на одеждите на Хари, който пък се протегна и сграбчи странно нажежените пера на опашката на Фоукс.
            Особена лекота се разля по цялото му тяло, чу се шумолене на криле и те вече летяха нагоре през тръбата. Хари чуваше как някъде под него Локхарт си мърмореше: „Изумително! Изумително! Това е съвсем като магия!“ Хладният въздух рошеше косата на Хари и той още се наслаждаваше на полета, когато всичко свърши — четиримата се озоваха върху влажния под на етажа на Стенещата Миртъл. Докато Локхарт оправяше шапката си, мивката, която се свързваше с тръбата, бавно се върна на предишното си място.
            Миртъл се вторачи в тях.
            — Ти си жив! — учудено каза тя на Хари.
            — Не бъди толкова разочарована — мрачно отвърна той, почиствайки очилата си от петната кръв и слуз.
            — Ами… Аз просто си мислех… Ако беше мъртъв, щях да те поканя да си поделим моята тоалетна — каза Миртъл и посребря от смущение.
            — Бррр! — каза Рон, като излязоха от тоалетната в мрачния пуст коридор. — Хари, смятам, че Миртъл се е влюбила в теб! Имаш си съперница, Джини!
            По лицето на Джини все още тихо се стичаха сълзи.
            — Накъде сега? — попита Рон, оглеждайки се тревожно. Хари даде знак. Фоукс показваше пътя, разпръсвайки златисто сияние по целия коридор. Те поеха след него и след известно време се озоваха пред кабинета на професор Макгонъгол.
            Хари почука и отвори вратата.

            ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА: ОТПЛАТА ЗА ДОБИ
            Когато Хари, Рон, Джини и Локхарт, целите в тиня и слуз, а Хари — и в кръв, застанаха на прага, посрещна ги пълна тишина. Изведнъж се разнесе писък.
            — Джини!
            Това бе госпожа Уизли, която дотогава седеше и ронеше сълзи пред огъня. Тя скочи на крака, след нея се втурна и господин Уизли и двамата се хвърлиха да прегръщат дъщеря си.
            Хари обаче гледаше зад тях. Професор Дъмбълдор стоеше до камината и широко се усмихваше, а до него професор Макгонъгол се мъчеше да си поеме въздух и притискаше гърдите си. Фоукс прелетя покрай ухото на Хари и кацна на рамото на Дъмбълдор, а Хари и Рон бяха задушени в здравата прегръдка на госпожа Уизли.
            — Вие я спасихте! Вие я спасихте! Как успяхте?
            — Мисля, че всички си задаваме този въпрос — каза тихо професор Макгонъгол.
            Госпожа Уизли пусна Хари, той се поколеба за миг, после отиде до масата и сложи върху нея шапката, украсения с рубини меч и това, което беше останало от дневника на Риддъл. И започна да разказва всичко поред. Около четвърт час той говореше сред пълна тишина — разказа как е чул съскащия глас, как после Хърмаяни бе разбрала, че той чува всъщност базилиска в тръбите, как двамата с Рон проследиха паяците в гората, как Арагог им каза къде е умряла последната жертва на базилиска и как накрая той се досети, че последната жертва е била Стенещата Миртъл и че входът към Стаята на тайните трябва да е в нейната тоалетна…
            — Дотук добре — насърчи го професор Макгонъгол, когато той спря за малко. — Значи ти откри къде се намира входът, нарушавайки поне стотина училищни разпоредби, бих добавила аз, но как все пак успяхте да се измъкнете от всичко това живи, Потър?
            Хари, чийто глас ставаше все по-хриплив от дългите обяснения, продължи разказа за навременната поява на Фоукс и как Разпределителната шапка му даде меча. Но изведнъж замлъкна. Досега той избягваше да споменава за дневника на Риддъл… и за Джини. Тя беше склонила глава на рамото на госпожа Уизли, а сълзите все още се стичаха по бузите й. Ами ако я изключат? Хари започна трескаво да съобразява. Дневникът на Риддъл така или иначе вече не действаше… Как биха могли да докажат, че той я е подтикнал да прави всички тези неща?
            Инстинктивно Хари погледна към Дъмбълдор, който се усмихваше кротко, а отблясъците на огъня играеха по стъклата на очилата му с форма на полумесеци.
            — Най-много от всичко искам да разбера — започна меко той — как Лорд Волдемор е успял да омае Джини, понеже моите сведения показват, че той сега се крие сред горите на Албания.
            Облекчение — топло, завладяващо, победоносно облекчение — заля Хари.
            — Какво искате да кажете? — попита стъписан господин Уизли. — Вие-знаете-кой? О-о-омаял Джини? Но Джини не е… Джини не е била… нали?
            — Всичко е заради дневника — бързо каза Хари, сграбчи го и го показа на Дъмбълдор. — Риддъл го е писал, когато е бил на шестнайсет.
            Дъмбълдор взе дневника от Хари и заинтригувано заби своя дълъг гърбав нос в обгорените му подгизнали страници.
            — Блестящ ученик — тихо каза той, — може би най-блестящият ученик на „Хогуортс“ в цялата му история… — После се обърна към семейство Уизли, които изглеждаха съвсем объркани. — Малцина знаят, че Лорд Волдемор някога се е наричал Том Риддъл. Аз самият му преподавах преди петдесет години тук. Той изчезна, след като завърши училището. Пътуваше надлъж и нашир… навлезе дълбоко в изкуството на Черната магия, общуваше с най-лошите в нашите среди, премина през много и опасни превъплъщения и когато се завърна като Лорд Волдемор, беше почти неузнаваем. Надали някой би направил връзката между Лорд Волдемор и умното красиво момче, което някога беше отличник в „Хогуортс“.
            — Ама Джини… — обади се госпожа Уизли. — Какво общо има нашата Джини… с… него?
            — Дневникът му! — изхлипа Джини. — Аз п-писах в него и той ми отгговаряше през цялата година…
            — Джини! — възкликна съвсем смаян господин Уизли. — На нищо ли не съм те научил? Помниш ли какво съм ти казвал винаги? Никога не се доверявай на нещо, което мисли, ако не виждаш къде е скрит мозъкът му. Защо не си показала дневника на мен или на майка си? Такъв подозрителен предмет със сигурност е пълен с Черна магия.
            — Н-не знам — отново изхлипа Джини. — Аз го намерих в една от книгите, които мама ми даде. Аз м-мислех, че някой го е оставил там и е забравил за него…
            — Госпожица Уизли трябва незабавно да отиде в болничното крило — намеси се Дъмбълдор с глас, който не търпеше възражения. — Това е било тежко преживяване за нея. Няма да има никакво наказание. Къде-къде по-възрастни и мъдри вълшебници са били надхитряни от Лорд Волдемор. — Той отиде да отвори вратата. — Почивка на легло и може би голяма димяща чаша горещ шоколад. Забелязал съм, че това винаги ободрява — добави той, като се наведе към нея и й намигна приятелски. — Ще видиш, че Мадам Помфри е още будна. Точно сега тя раздава сока от мандрагорите и смея да твърдя, че жертвите на базилиска всеки момент ще се съвземат.
            — Значи Хърмаяни вече е добре! — развесели се Рон.
            — Не е направена нито една необратима магия — увери го Дъмбълдор.
            Госпожа Уизли поведе Джини навън и господин Уизли ги последва, все още дълбоко потресен.
            — Знаеш ли, Минерва — каза замислено професор Дъмбълдор на професор Макгонъгол, — мисля си, че на всичко това подобава едно хубаво пиршество. Мога ли да те помоля да съобщиш в кухнята?
            — Точно така! — веднага се съгласи професор Макгонъгол и също тръгна към към вратата. — Оставям те да се оправяш с Потър и Уизли, нали така?
            — Разбира се — каза Дъмбълдор.
            Тя излезе, а Хари и Рон погледнаха Дъмбълдор.
            Какво точно искаше да каже професор Макгонъгол с това да се оправя с тях? Сигурно — сигурно — ги чакаше наказание.
            — Аз май си спомням как казах и на двама ви, че ще трябва да ви изключа, ако нарушите още едно училищно правило — каза Дъмбълдор.
            Рон зяпна от ужас.
            — Което идва да докаже, че и най-добрите от нас трябва понякога да си вземат думите назад — продължи Дъмбълдор с усмивка. — И двамата ще получите Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ и… я да видим… прибавям по още двеста точки на всеки в полза на „Грифиндор“.
            Рон порозовя като цветята на Локхарт за свети Валентин и отново зяпна.
            — Но някой от нас премълчава своето участие в това опасно приключение — добави Дъмбълдор. — Откъде тази скромност, Гилдрой?
            Хари се сепна. Той напълно беше забравил за Локхарт. Завъртя се и го видя как стои в ъгъла на стаята със същата отнесена усмивка. Когато Дъмбълдор се обърна към него, Локхарт се огледа през рамо да види на кого ли говорят.
            — Професор Дъмбълдор — побърза да каже Рон, — в Стаята на тайните се случи нещо. Професор Локхарт…
            — Аз професор ли съм? — изненада се Локхарт. — Майчице! Мислех, че съм безнадежден случай.
            — Той се опита да направи магия за забрава и пръчката се задейства обратно — тихо обясни Рон на Дъмбълдор.
            — Да му се не надяваш! — каза Дъмбълдор, поклащайки глава, а дългите му сребристи мустаци потрепваха. — Пронизан със собствения си меч, а, Гилдрой?
            — Меч ли? — смотолеви Локхарт. — Аз нямам меч. Това момче има. Вземете от него. — И той посочи Хари.
            — Ще отведеш ли професор Локхарт в болничното крило? — обърна се Дъмбълдор към Рон. — Искам да разменя още няколко думи с Хари…
            Локхарт колебливо излезе от стаята. Докато затваряше вратата, Рон хвърли озадачен поглед към Дъмбълдор и Хари.
            Професорът отиде до едно от креслата пред огнището.
            — Седни, Хари — каза той и Хари седна, чувствайки се необяснимо нервен. — Преди всичко искам да ти благодаря — каза Дъмбълдор и очите му заблестяха. — Явно си проявил истинска преданост към мен там долу, в Стаята. Само това е могло да доведе Фоукс при теб.
            Той побутна феникса, който се бе преместил на коляното му. Хари се усмихваше неловко под погледа на професора.
            — Значи си се срещнал с Том Риддъл… — замислено каза Дъмбълдор. — Предполагам, че е проявил особен интерес към теб…
            Изведнъж една мисъл, която не даваше мира на Хари, се отрони от устата му.
            — Професор Дъмбълдор… Риддъл разправяше, че съм като него. „Странна прилика“ — каза той…
            — Така ли каза? — замислено го погледна изпод гъстите си сребристи вежди професорът. — А ти как смяташ, Хари?
            — Не мисля, че съм като него — изрече Хари по-силно, отколкото му се искаше. — Искам да кажа, аз съм… аз съм в „Грифиндор“, аз…
            Но той млъкна, защото почувства как едно старо съмнение се пробужда в главата му.
            — Професоре — след миг се съвзе той, — шапката ми беше казала, че аз бих… че аз съм подходящ за „Слидерин“. По едно време всички ме мислеха за Наследника на Слидерин… защото мога да говоря змийски…
            — Ти можеш да говориш змийски, Хари — каза спокойно Дъмбълдор, — защото Лорд Волдемор, който е последната издънка на Салазар Слидерин, може да говори змийски. Ако не се заблуждавам, той ти е предал част от силата си в нощта, когато ти е оставил този белег. Не че е искал да го направи, сигурен съм в това…
            — Волдемор е прехвърлил част от себе си у мен? — каза потресен Хари.
            — Така изглежда…
            — Значи аз все пак трябваше да бъда в „Слидерин“ — пророни Хари, вглеждайки се отчаяно в лицето на Дъмбълдор. Разпределителната шапка е доловила силата на Слидерин у мен и…
            — Тя те е пратила в „Грифиндор“ — допълни кротко Дъмбълдор. — Чуй ме, Хари, случи се така, че ти се сдоби с много от качествата, които Салазар Слидерин е ценил у своите избраници сред учениците: неговия собствен много рядък дар — змийския език, съобразителност, решителност, известно пренебрежение към правилата. Но все пак шапката те е пратила в „Грифиндор“. Ти знаеш защо. Помисли си.
            — Тя ме прати в „Грифиндор“ само защото… — започна Хари някак примирено — …защото аз я помолих да не ходя в „Слидерин“…
            — Точно така — подкрепи го Дъмбълдор и усмивката му грейна отново. — Което те прави много различен от Том Риддъл. Изборът, който правим, Хари, говори много по-красноречиво за същността ни, отколкото нашите способности. — Хари се беше смълчал на стола си, съвсем стъписан.
            — Ако искаш доказателство, че принадлежиш на „Грифиндор“, предлагам ти да се вгледаш по-внимателно в това.
            Дъмбълдор взе от бюрото на професор Макгонъгол обагрения в кръв сребърен меч и го подаде на Хари. Той го обърна с острието надолу и рубините му пробляснаха на светлината на огъня. Тогава видя името, гравирано точно под ръкохватката.
                                 Годрик Грифиндор…
            — Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката, Хари — простичко обясни Дъмбълдор.
            За минута и двамата замълчаха. Тогава Дъмбълдор издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и извади оттам перо и мастилница.
            — Сега имаш нужда от храна и сън, Хари. Предлагам да отидеш долу на пиршеството, докато аз пиша до Азкабан, за да си върнем нашия пазач на дивеча. А трябва да подготвя и една обява за „Пророчески вести“ — добави замислено той. — Ще ни трябва нов учител по защита срещу Черните изкуства. Чудна работа, все не се задържат, а?
            Хари се изправи и тръгна да излиза. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори със замах и го отхвърли назад към стената.
            На прага застана Луциус Малфой с яростно изражение на лицето. А плътно до него, здраво омотан в превръзки, се таеше Доби.
            — Добър вечер, Луциус! — любезно поздрави Дъмбълдор.
            Господин Малфой едва не събори Хари, връхлитайки в стаята. Доби подтичваше след него, присвит зад полите на мантията му и примрял от ужас.
            — Така значи! — каза Луциус Малфой и впери леден поглед в Дъмбълдор. — Вие се завърнахте. Настоятелите ви изгониха, но вие все пак дръзнахте да се върнете в „Хогуортс“.
            — Ами, знаете ли, Луциус — отвърна му Дъмбълдор с ведра усмивка, — останалите единайсет настоятели се свързаха с мен днес. Попаднах под нещо като градушка от сови, право да ти кажа. Чули, че дъщерята на Артър Уизли е убита, и поискаха незабавно да се върна. Явно смятаха, че аз все пак съм най-подходящият човек за тази работа. Разказаха ми и доста странни неща. Някои от тях изглежда мислеха, че вие сте заплашил да прокълнете техните семейства, ако не се съгласят да ме отстранят.
            Господин Малфой стана по-блед отвсякога, но присвитите му очи продължаваха да излъчват гняв.
            — И… успяхте ли да спрете нападенията? — иронично попита той. — Хванахте ли злосторника?
            — Да, ние успяхме — отговори с усмивка Дъмбълдор.
            — Така ли? — рязко каза Малфой. — И кой е той?
            — Същият като предишния път, Луциус — отвърна Дъмбълдор. — Но сега Лорд Волдемор е действал чрез подставено лице. С помощта на този дневник.
            И той показа малката черна книга с голяма дупка в средата, като продължаваше да наблюдава внимателно Малфой.
            Хари обаче не сваляше очи от Доби.
            Духчето правеше нещо много странно. Вперил многозначително огромните си очи в Хари, той сочеше ту дневника, ту господин Малфой и после се биеше силно с юмрук по главата.
            — Аха… — бавно каза Малфой.
            — Хитър план — продължи с равен глас Дъмбълдор, като все така гледаше Малфой право в очите. — Защото ако Хари — тук господин Малфой хвърли бърз проницателен поглед към момчето — и неговият приятел Рон Уизли не бяха намерили тази книга, тогава… Джини щеше да отнесе цялата вина. Никой никога нямаше да може да докаже, че тя не е действала по своя собствена воля…
            Малфой не каза нищо. Лицето му изведнъж стана като маска.
            — И представете си — продължи Дъмбълдор — какво щеше да се случи тогава… Семейство Уизли са сред най-известните магьоснически фамилии. Представяте ли си как щеше да се отрази на Артър Уизли и неговия Закон за защита на мъгълите, ако се беше разчуло, че собствената му дъщеря напада и убива ученици с мъгълско потекло? За щастие дневникът бе открит и спомените на Риддъл бяха изтрити от него. В противен случай кой знае какви последствия можеше да има…
            Малфой почувства, че трябва да каже нещо.
            — Какъв късмет! — процеди през зъби той.
            А зад гърба му Доби продължаваше да сочи първо дневника, после Луциус Малфой, а след това се удряше по главата.
            И Хари изведнъж разбра. Той кимна и Доби се оттегли в ъгъла, този път дърпайки ушите си за наказание.
            — Не искате ли да научите как Джини се сдоби с този дневник, господин Малфой? — попита Хари.
            Луциус Малфой се извърна към него.
            — Какво ме интересува как глупавото момиче се е сдобило с това нещо? — възрази той.
            — Защото вие сте й го дали — каза Хари. — Там, в книжарницата „Флориш и Блотс“ вие взехте старото й ръководство по трансфигурация и сте мушнали дневника в него нали така?
            Той видя как Малфой сви и отпусна побелелите си пръсти.
            — Докажи го! — изсъска той.
            — О, никой не е в състояние да го направи! — намеси се Дъмбълдор, усмихвайки се на Хари. — Особено сега, когато Риддъл е изчезнал от дневника. От друга страна, бих те посъветвал, Луциус, да не раздаваш повече старите училищни вещи на Лорд Волдемор. Струва ми се, че ако още една от тях се озове в невинни ръце, Артър Уизли начаса ще докаже, че следите водят към теб…
            Луциус Малфой не мръдна от мястото си, но Хари ясно видя как дясната му ръка трепна, нетърпелива да достигне до пръчката си. Вместо това той се обърна към домашния си слуга:
            — Да вървим, Доби!
            И дръпна вратата. Когато Доби бързешком го настигна, той го изхвърли с ритник през нея. Доби заскимтя от болка, докато минаваше по коридора. Хари се замисли и изведнъж се сети нещо.
            — Професор Дъмбълдор — бързо каза той, — ще разрешите ли да върна този дневник на господин Малфой?
            — Разбира се, Хари! — отговори спокойно Дъмбълдор. — Само побързай. Не забравяй за пиршеството.
            Хари грабна дневника и изхвърча от кабинета. Чуваше как стоновете на Доби заглъхват зад завоя на коридора. Чудейки се дали планът му ще проработи, Хари бързо събу една от обувките си, свали единия си мръсен подгизнал чорап и пъхна дневника в него. След това хукна по тъмния коридор.
            Настигна ги на ръба на стълбите.
            — Господин Малфой — задъхано каза Хари, — имам нещо за вас…
            И той набута миризливия чорап в ръцете на Луциус Малфой.
            — Какво е…
            Господин Малфой издърпа чорапа, захвърли го настрани, после гневно премести погледа си от съсипаната книга към Хари.
            — Някой ден и ти ще свършиш зле като твоите родители, Хари Потър — тихо каза той. — Те бяха същите досадни глупаци като теб.
            И тръгна да си върви.
            — Хайде, Доби, чуваш ли, хайде!
            Но Доби не помръдваше. Той бе уловил отвратителния мокър чорап на Хари и го гледаше, сякаш бе най-ценното съкровище.
            — Господарят даде на Доби чорап! — в почуда каза духчето. — Господарят го даде на Доби.
            — Какво има? — изсумтя господин Малфой. — Какво каза?
            — Доби получи чорап — все още невярващ каза той. — Господарят го хвърли, Доби го хвана и Доби… Доби е свободен.
            Луциус Малфой замръзна на място, вторачил поглед в духчето. После се нахвърли върху Хари.
            — Заради теб изгубих прислужника си, момченце!
            Но Доби изкрещя:
            — Само смей да нараниш Хари Потър!
            Чу се силен удар и господин Малфой политна назад. Той се запремята надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, и се строполи чак долу. След като се изправи със зловещо изражение на лицето, той извади пръчката си, но Доби вдигна заплашително дългия си пръст.
            — Върви си! — каза той гневно, сочейки бившия си господар. — Няма да закачаш Хари Потър! Отивай си!
            Луциус Малфой нямаше друг избор. Като хвърли последен обезумял поглед към двамата, той се загърна в мантията си и се отдалечи.
            — Хари Потър освободи Доби! — радостно се провикна духчето, гледайки към Хари, а лунната светлина от най-близкия прозорец се отразяваше в изпъкналите му очи. — Хари върна свободата на Доби!
            — Това е най-малкото, което можех да направя за теб — отвърна Хари с усмивка. — Само ми обещай, че никога повече няма да се опитваш да спасяваш живота ми.
            Грозното кафеникаво лице на Доби изведнъж цъфна в широка зъбата усмивка.
            — Имам само един въпрос, Доби — каза Хари, докато духчето нахлузваше с треперещи ръце чорапа си. — Ти беше ми казал, че цялата работа нямала нищо общо с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, спомняш ли си? Е…
            — Това беше намек, сър — отговори Доби и изцъкли очи, сякаш това бе ясно от само себе си. — Доби се опитваше да ви подскаже. Черния лорд, преди да смени името си, можеше да бъде свободно назоваван.
            — Правилно — тихо отговори Хари. — Е, аз по-добре да вървя… Предстои пиршество, а приятелката ми Хърмаяни трябва вече да се е събудила…
            Доби прегърна Хари през кръста и го стисна.
            — Хари Потър се оказа по-велик, отколкото предполагаше Доби! — изхлипа той. — Сбогом, Хари Потър!
            И с едно последно шумно изпукване Доби изчезна.
                                                                     * * *
            Хари бе участвал в няколко празненства в „Хогуортс“, но никое от тях не приличаше на сегашното. Всички бяха по пижами и тържествата продължиха цяла нощ. Хари не можа да реши кой беше най-хубавият момент — дали когато Хърмаяни се втурна към него с възторжени възгласи „Ти го разгада! Ти го разгада!“, или когато Джъстин се завтече от масата на „Хафълпаф“, за да му стисне ръката и да му се извинява безкрайно, задето го е подозирал; или когато Хагрид се появи в три и половина през нощта и стисна толкова силно Хари и Рон за раменете, че те забиха глави в чиниите си със сладкиши; или когато двамата с Рон получиха четиристотин точки за Грифиндор, осигурявайки му за втора поредна година Купата на домовете; или когато професор Макгонъгол се изправи, за да съобщи, че изпитите са отменени като жест от страна на училището („О, не!“ — разочарова се Хърмаяни); или когато Дъмбълдор обяви, че за съжаление професор Локхарт няма да може да се завърне догодина поради факта, че трябва да замине и да възстанови паметта си… Доста учители се присъединиха към радостните възгласи, с които бе посрещната тази новина.
            — Жалко! — каза Рон, посягайки към още една поничка с мармалад. — Той тъкмо започна да се издига в очите ми.
                                                                      * * *
            Остатъкът от втория срок премина сред омарата на слънчевите летни дни. „Хогуортс“ се върна към обичайния ред, с няколко съвсем малки промени: часовете по защита срещу Черните изкуства бяха отменени („Ама ние така или иначе достатъчно се упражнявахме в това“ — каза Рон на разочарованата Хърмаяни) и Луциус Малфой бе освободен от задълженията си като член на настоятелството на училището. Драко вече не обикаляше наперено, сякаш училището е негова собственост. Напротив, изглеждаше обиден и мрачен.
            А Джини Уизли бе отново напълно щастлива.
            Много скоро дойде време за връщане по домовете с експрес „Хогуортс“. Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини се настаниха в отделно купе. Те използваха пълноценно последните няколко часа преди ваканцията, в които им беше позволено да правят магии. Поиграха с избухващи карти, взривиха и последните фойерверки на Фред и Джордж и тренираха да се обезоръжават един друг. Хари ставаше все по-добър в това.
            Те почти бяха пристигнали на гара Кингс Крос, когато Хари се сети за нещо.
            — Джини, какво толкова странно забеляза у Пърси, че не искаше да кажеш на никого?
            — А, това ли било? — разкикоти се Джини. — Ами… Пърси си има приятелка.
            Фред изтърва купчина книги на главата на Джордж.
            — Какво?
            — Онази… префектката на „Рейвънклоу“ Пенелопи Клиъруотър — каза Джини. — Именно на нея пишеше той цяло лято. Срещаха се тайно из цялото училище. Веднъж ги видях да се целуват в една празна класна стая. Той беше толкова разстроен, когато тя беше… нали знаете… нападната.
            — Ама нали няма да му се подигравате? — тревожно добави тя.
            — И през ум не ми минава — каза Фред, който изглеждаше така, сякаш наближава рожденият му ден.
            — Разбира се, че няма! — потвърди Джордж, подхилвайки се.
            Експрес „Хогуортс“ намали и накрая спря. Хари извади перо и късче пергамент и се обърна към Рон и Хърмаяни.
            — Това се нарича телефонен номер — каза той на Рон, написа номера си два пъти, скъса пергамента по средата и протегна на всеки от тях по едно парче. — Предишното лято обясних на баща ти как се използва телефонът, той ще ти помогне. Обадете ми се у семейство Дърсли. Няма да издържа два месеца да си приказвам само с Дъдли…
            — Все пак твоите леля и вуйчо ще се гордеят с теб, нали? — каза Хърмаяни, когато слязоха от влака и се вляха в тълпата, която напираше през вълшебната бариера. — Когато научат какво си направил тази година…
            — Горди ли? — отвърна Хари. — Да не си полудяла? Толкова пъти съм бил на косъм от смъртта и не се е случило! Направо ще побеснеят…
            И всички заедно влязоха в света на мъгълите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар