26 май 2012 г.

Хари Потър и философският камък-3


ХАРИ ПОТЪР И ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК (продължение)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: ОГЛЕДАЛОТО ЕИНАЛЕЖ
            Наближаваше Коледа. Една сутрин в средата на декември „Хогуортс“ осъмна, потънал в повече от един метър сняг. Езерото замръзна здраво и близнаците Уизли бяха наказани, понеже омагьосаха няколко снежни топки да преследват Куиръл навсякъде и да отскачат от задната част на тюрбана му. Малобройните сови, които успяха да си проправят път през бурното небе, за да предадат поща, трябваше да бъдат лекувани от Хагрид, преди да могат отново да полетят.
            Всички очакваха нетърпеливо началото на ваканцията. Докато в камините в общата стая на „Грифиндор“ и в Голямата зала горяха буйни огньове, коридорите с тяхното течение бяха ледени и острият вятър караше прозорците на класните стаи да тракат. Най-неприятни от всичко бяха часовете при професор Снейп долу в подземията, където дъхът на учениците се носеше като мъгла пред тях и те стояха колкото могат по-близо до своите горещи котли.
            — Толкова ми е мъчно — каза Драко Малфой в час по отвари — за всички, които трябва да останат в „Хогуортс“ по Коледа, защото не ги искат у дома.
            Докато говореше, гледаше към Хари. Краб и Гойл се разкикотиха. Хари, който отмерваше стрит на прах гръбнак от лъвска риба, не им обърна внимание. След куидичния мач Малфой беше станал още по-неприятен от обикновено. Възмутен от загубата на „Слидерин“, той се опитваше да разсмее всички, като разправяше, че скоро една широкоуста дървесна жаба щяла да замести Хари като търсач. После разбра, че никой не смята това за смешно, тъй като на всички беше направило силно впечатление как Хари бе успял да се задържи на друсащата се метла. Така че Малфой, изпълнен със завист и гняв, бе почнал да задява пак Хари за това, че няма истинско семейство.
            Вярно беше, че Хари нямаше да се върне на улица „Привит Драйв“ за Коледа. Предишната седмица професор Макгонъгол обикаляше и правеше списък на учениците, които щяха да останат през ваканцията, и Хари веднага се записа. Той изобщо не се самосъжаляваше; това навярно щеше да е най-хубавата Коледа, която някога е преживявал. Рон и братята му също щяха да останат, защото господин и госпожа Уизли заминаваха за Румъния да посетят Чарли.
            Когато напускаха подземията след часа по отвари, видяха, че една голяма ела заприщва коридора пред тях. Двата грамадни крака, които се подаваха отдолу, и силно пухтене им подсказаха, че зад нея е Хагрид.
            — Здравей, Хагрид, искаш ли помощ? — попита Рон, мушнал глава през клоните.
            — Не, ще се оправя, благодаря, Рон.
            — Ще се махнете ли от пътя ми, моля? — прозвуча студеният провлечен глас на Малфой зад тях. — Може би се опитваш да изкараш малко допълнителни пари, а, Уизли? Предполагам, че се надяваш самият ти да станеш пазач на дивеча, когато напуснеш „Хогуортс“… Колибата на Хагрид сигурно ти се вижда като дворец в сравнение с това, на което е свикнало твоето семейство.
            Рон се нахвърли върху Малфой тъкмо когато Снейп се изкачваше по стълбите.
            — УИЗЛИ!
            Рон пусна предницата на одеждите на Малфой.
            — Той беше предизвикан, професор Снейп — обади се Хагрид, като подаде огромното си космато лице иззад дървото. — Малфой обиди семейството му.
            — Каквото и да е, да се биеш е против правилата на „Хогуортс“, Хагрид — каза Снейп с кадифен глас. — Отнемат се пет точки на „Грифиндор“, Уизли, и бъди благодарен, че не са повече. Раздвижете се всички.
            Малфой, Краб и Гойл се изблъскаха грубо покрай дървото, като разпиляха игли навсякъде и хихикаха.
            — Ще ми падне той! — каза Рон и скръцна със зъби зад гърба на Малфой. — Никой ден ще ми падне…
            — Мразя ги и двамата — рече Хари. — И Малфой, и Снейп.
            — Хайде, горе главата, иде Коледа — каза Хагрид. — Знаете ли що, елате с мен да видите Голямата зала. Изглежда чудесно.
            Така че Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха подир Хагрид и неговото дърво към Голямата зала, където професор Макгонъгол и професор Флитуик се занимаваха с коледната украса.
            — А, Хагрид, последното дърво… би ли го сложил в далечния ъгъл?
            Залата изглеждаше великолепно. Гирлянди от зеленика и имел висяха по всички стени и цели дванайсет коледни елхи стояха в помещението, някои блещукаха с мънички ледени висулки, други — със стотици свещи.
            — Колко дни ви остават до ваканцията? — попита Хагрид.
            — Само един — отговори Хърмаяни. — И това ми напомни… Хари, Рон, имаме половин час до обед, трябва да отидем в библиотеката.
            — О, да, права си — възкликна Рон и откъсна поглед от професор Флитуик, от чиято магическа пръчка бликаха златни мехури, а той ги пръскаше по клоните на новото дърво.
            — В библиотеката ли? — каза Хагрид, който излезе след тях от залата. — Точно преди ваканцията? Не се ли престаравате?
            — О, ние не учим — отговори му Хари бодро. — Откакто ти спомена Николас Фламел, се опитваме да открием кой е той.
            — Какво правите? — Хагрид изглеждаше потресен. — Слушайте какво… казах ви… оставете това. Не ви е работа какво пази онова куче.
            — Просто искаме да знаем кой е Николас Фламел и толкова — каза Хърмаяни.
            — Освен ако не искаш да ни го кажеш ти и да ни спестиш труда? — добави Хари. — Трябва да сме прегледали вече стотици книги и никъде не можем да го намерим… загатни поне нещо… Знам, че съм чел някъде името му.
            — Нищо не казвам — отсече Хагрид решително.
            — Тогава ще трябва сами да го открием — каза Рон и тримата оставиха раздразнения Хагрид и забързаха към библиотеката.
            Те наистина се бяха ровили в книги да търсят името на Фламел, откакто Хагрид се беше изтървал, защото как щяха иначе да открият какво се опитва да открадне Снейп? Неприятното беше в това, че бе много трудно да проумеят откъде да започнат, след като не знаеха какво може да е направил Фламел, за да попадне в някоя книга. Нямаше го във „Велики магьосници на двайсети век“, нито в „Забележителни магически имена на нашето време“; липсваше и в „Значителни съвременни магически открития“, както и в „Изследване на най-съвременните тенденции в магията“. Към това естествено се прибавяше и огромният обем на библиотеката — десетки хиляди книги, хиляди рафтове; стотици тесни редици.
            Хърмаяни извади списък от теми и заглавия, които беше решила да прегледа, докато Рон тръгна край една редица от книги и започна да ги вади наслуки от рафтовете. Хари пък отиде при Недостъпния отдел. От известно време се питаше дали Фламел не се намира там. За жалост човек трябваше да има специална бележка, подписана от някой учител, за да надникне в някоя от забранените книги, и той знаеше, че никога няма да получи такава. Това бяха книги, които съдържаха силна Черна магия (такава никога не се преподаваше в „Хогуортс“) и се четяха само от по-възрастните ученици, изучаващи защита срещу Черните изкуства за напреднали.
            — Какво търсиш, момче?
            — Нищо — отговори Хари.
            Мадам Пинс, библиотекарката, размаха срещу него една бърсалка за прах от пера.
            — Тогава по-добре излез оттам. Хайде… вън!
            Като му се искаше да бе измислил по-бързо някаква история, Хари напусна библиотеката. Той, Рон и Хърмаяни бяха се вече споразумели, че ще е по-добре да не питат Мадам Пинс къде биха могли да намерят Фламел. Бяха убедени, че тя ще може да им каже, но не можеха да рискуват Снейп да научи с какво се занимават.
            Хари чакаше отвън в коридора да види дали другите двама са открили нещо, но не беше много обнадежден. В края на краищата те търсеха вече от две седмици, но тъй като го правеха само в малките междучасия, не беше изненадващо, че не бяха намерили нищо. Всъщност се нуждаеха от едно хубаво дълго търсене без острия поглед на Мадам Пинс.
            Пет минути по-късно Рон и Хърмаяни се присъединиха към него, като клатеха глави. Отидоха да обядват.
            — Ще продължите да търсите, докато ме няма, нали? — каза Хърмаяни. — И ми пратете една сова, ако намерите нещо.
            — А ти би могла да питаш родителите си дали знаят кой е Фламел — предложи Рон. — Тях да питаш ще е безопасно.
            — Съвсем безопасно, тъй като и двамата са зъболекари — увери го Хърмаяни.
                                                                         * * *
            През ваканцията Рон и Хари прекарваха времето си прекалено весело, за да се замислят много за Фламел. В спалнята останаха сами, а общата стая беше много по-празна от обикновено, така че можеха да ползват удобните фотьойли до огнището. Седяха там с часове и ядяха всичко, което можеха да набучат на шиш за скара — хляб, кифли, сладкиши. Измисляха начини как да направят така, че Малфой да бъде изключен — за това беше весело да говорят, дори да нямаха надежда да стане.
            Освен това Рон почна да учи Хари на магьоснически шах. Той беше точно като мъгълски шах, само че фигурите бяха живи, поради което човек имаше чувството, че ръководи войска в битка. Комплектът на Рон беше много стар и разнебитен. Като всичко останало, което притежаваше, и шахът навремето бе принадлежал на някого друг от семейството — в този случай на дядо му. Както и да е, старите шахматни фигури не представляваха никаква пречка. Рон ги познаваше толкова добре, че нямаше никакви затруднения да ги накара да правят каквото той искаше.
            Хари играеше с шахматни фигури, които му беше заел Шиймъс Финигън. Понеже още не беше много добър играч, те непрестанно му подвикваха разни съвети, което беше много объркващо: „Не ме пращай там, не виждаш ли неговия кон? Прати онзи, можем да си позволим да загубим него.“
            На Бъдни вечер Хари си легна, като очакваше с трепет следващия ден заради яденето и веселбите, но без да се надява на каквито и да било подаръци. Обаче когато се събуди рано на другата сутрин, първото нещо, което видя, беше малка купчина пакети до долния край на леглото си.
            — Весела Коледа! — каза Рон сънливо, когато Хари се измъкна от леглото и облече халата си.
            — И на теб — отговори Хари. — Я погледни насам! Получил съм подаръци!
            — А ти какво очакваше… репи ли? — каза Рон, като се обърна към своята купчина, която беше много по-голяма от тази на Хари.
            Хари взе най-горния пакет. Беше увит в кафява амбалажна хартия, върху която беше надраскан следният надпис: „За Хари от Хагрид“. Вътре имаше една грубовато издялана дървена флейта. Очевидно Хагрид я беше измайсторил сам. Хари я наду — прозвуча малко като крясък на сова.
            Вторият, много малък пакет, съдържаше бележка.
            „Получихме известието ти и прилагаме твоя коледен подарък. От вуйчо Върнън и леля Петуния.“ На бележката беше залепена с тиксо монета от петдесет пенса.
            — Колко мило! — каза Хари.
            Рон се заплесна по петдесетте пенса.
            — Страхотно! — възкликна той. — Каква форма! И това пари ли са?
            — Можеш да ги задържиш — каза Хари и се изсмя на радостта на Рон. — Хагрид, леля ми и вуйчо ми… а кой ми е изпратил тези?
            — Мисля, че знам от кого е този — рече Рон, като се поизчерви и посочи един много неугледен пакет. — От майка ми. Разказах й, че не очакваш никакви подаръци и… О, не! — изстена той. — Изплела ти е пуловер тип Уизли!
            Хари беше разкъсал пакета и намери в него дебел, ръчно плетен изумруденозелен пуловер и голяма кутия домашни шоколадови бонбони с орехи.
            — Всяка година ни плете по един пуловер — каза Рон, докато развиваше своя — и моят е винаги кафяв.
            — Това е много мило от нейна страна — рече Хари и опита от бонбоните, които се оказаха много вкусни.
            Следващият му подарък също съдържаше лакомства — голяма кутия шоколадови жаби от Хърмаяни.
            Беше останал само един пакет. Хари го вдигна и опипа. Беше много лек. Разопакова го.
            Нещо леко и сребристосиво се изплъзна на пода, където остана да лежи на лъскави гънки. Рон ахна.
            — Чувал съм за тези — каза с приглушен глас, като изтърва кутията с всякаквовкусови бобчета, която беше получил от Хърмаяни. — Ако това е, каквото мисля, че е… те са много редки и извънредно ценни.
            — Какво е?
            Хари вдигна лъскавия сребрист плат от пода. На пипане беше много странен — като вода, изтъкана на материя.
            — Това е мантия невидимка — каза Рон с израз на благоговение. — Сигурен съм… опитай я.
            Хари метна мантията на раменете си и Рон нададе вик.
            — Наистина е! Погледни надолу!
            Хари погледна към краката си, но те бяха изчезнали. Изтича до огледалото. Точно така — неговото отражение го гледаше, обаче само главата, която сякаш висеше във въздуха, а тялото му бе съвършено невидимо. Той дръпна мантията над главата си и отражението му изчезна напълно…
            — Има бележка! — възкликна Рон изведнъж. — От мантията изпадна бележка!
            Хари свали мантията и взе писмото. В него бяха написани с дребен усукан почерк, който той никога досега не беше виждал, следните думи:

            Преди да умре, баща ти остави тази вещ при мен на съхранение. Време е да ти бъде върната. Използвай я добре. Весела Коледа!

            Подпис нямаше. Хари гледаше втренчено бележката. Рон се възхищаваше на мантията.
            — Бих дал всичко за такова нещо — заяви той. — Всичко. Какво ти става?
            — Нищо — отговори Хари.
            Всъщност се чувстваше много странно. Кой му беше изпратил мантията? Наистина ли някога е принадлежала на баща му? Преди да успее да каже или да помисли нещо друго, вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлуха Фред и Джордж Уизли. Хари бързо скри мантията. Засега не му се искаше да споделя нещо за нея с друг.
            — Весела Коледа!
            — Хей, гледай… Хари също има пуловер тип Уизли!
            Фред и Джордж носеха сини пуловери, единият с голямо жълто „Ф“ на него, другият с голямо жълто „Д“.
            — Пуловерът на Хари е по-хубав от нашите — каза Фред, като вдигна подаръка на Хари. — Тя явно си дава повече труд, ако не си от семейството.
            — Защо не си облякъл своя, Рон? — попита Джордж. — Хайде, сложи го, те са меки и топли.
            — Ненавиждам кафяво — изстена Рон с половин уста, докато навличаше пуловера през главата си.
            — На твоя няма буква — забеляза Джордж. — Тя сигурно смята, че ти не си забравяш името. Ама ние не сме глупави… знаем, че се казваме Дред и Фордж.
            — Каква е тази врява?
            Пърси Уизли подаде глава през вратата и ги изгледа неодобрително. Явно беше разопаковал до средата своите подаръци, тъй като и той носеше през ръка един неравно изплетен пуловер, който Фред грабна.
            — „П“ като префект! Сложи го, Пърси, хайде, всички сме облекли нашите. Дори и Хари получи един.
            — Аз… не… искам… — каза Пърси сподавено, когато близнаците насила му нахлузиха пуловера през главата, като му накривиха очилата.
            — Освен това днес няма да седиш с префектите — каза Джордж. — Коледа е семеен празник.
            Четиримата хванаха Пърси и го изнесоха — безпомощен и с ръце, притиснати до тялото му от пуловера.
                                                                        * * *
            През целия си живот Хари не беше виждал такъв коледен обяд. Стотина тлъсти печени пуйки, планини от печени и варени картофи, подноси с мазни наденички, купи с грах в масло, сребърни съдове с гъст ароматен месен сос и сос от червени боровинки — и камари от магьоснически фишеци, наредени през един метър по цялата дължина на масата. Тези фантастични фишеци не можеха да се сравнят със слабите мъгълски бомбички, които семейство Дърсли обикновено купуваха, с техните малки пластмасови играчки и хартиените им шапчици, които много скоро се скъсваха. Хари и Фред дръпнаха един магьоснически фишек и той не само гръмна, а избухна с топовен трясък и обви всички в облак от син дим, като отвътре изскочиха една контраадмиралска шапка и няколко живи бели мишки. Горе, на Височайшата маса, Дъмбълдор беше заменил островърхата си магьосническа шапка с домашна шапчица на цветчета и се кикотеше весело на един виц, който професор Флитуик току-що му беше прочел.
            Пламтящи коледни пудинги последваха пуйките. Пърси едва не си счупи зъбите с една сикла, поставена в парчето му. Хари наблюдаваше как лицето на Хагрид ставаше все по-червено и по-червено, докато великанът непрестанно си поръчваше още вино, а накрая целуна по бузата професор Макгонъгол, която — за учудване на Хари — се закиска и изчерви с килнат настрани цилиндър. Когато Хари най-сетне напусна масата, беше натоварен с куп неща от фишеците, включително пакет неспукваеми светещи балони, комплект „Направи си сам брадавици“ и собствен нов магьоснически шахмат. Белите мишки бяха изчезнали и Хари изпитваше неприятното предчувствие, че ще завършат деня като коледна вечеря на Госпожа Норис.
            Хари и момчетата Уизли прекараха щастлив следобед в ожесточена битка със снежни топки в парка. После — измръзнали, мокри и задъхани — се върнаха при камината в грифиндорската обща стая, където Хари освети своя нов шахматен комплект с една грандиозна загуба срещу Рон. Той подозираше, че нямаше да загуби така страшно, ако Пърси не беше се старал толкова много да му помага.
            Подир следобедния чай със сандвичи с пуйка, кифли, плодова салата с бишкоти и сметана и коледна торта всички се чувстваха прекалено натъпкани, за да предприемат нещо, преди да си легнат, освен да седят и да наблюдават как Пърси гони Фред и Джордж из цялата грифиндорска кула, защото му бяха откраднали префектската значка.
            Това беше най-хубавата Коледа, която Хари някога беше преживявал. Обаче през целия ден нещо го човъркаше подсъзнателно. Едва когато се вмъкна в леглото си, той беше свободен да се замисли за него: мантията невидимка и този, който му я беше изпратил.
            Рон, преял с пуйка и торта, без нищо мистериозно, което да го тревожи, заспа почти веднага, след като дръпна завесите на балдахиненото си легло. Хари се наведе и извади мантията изпод своето легло.
            На баща му… тя беше принадлежала на баща му. Той остави плата да се плъзга през ръцете му — по-гладък от коприна, лек като въздух. Използвай я добре — пишеше в бележката.
            Той трябваше да я използва, още сега. Измъкна се от леглото и се загърна с мантията. Като погледна надолу към краката си, видя само лунна светлина и сенки. Беше много странно чувство.
            Използвай я добре…
            Изведнъж Хари се разсъни напълно. С тази мантия целият замък „Хогуортс“ беше отворен за него. Вълна от възбуда го заля, както стоеше там в мрака и тишината. С нея можеще да отиде навсякъде — навсякъде! — и Филч никога нямаше да разбере.
            Рон изгрухтя насън. Дали да го събуди? Нещо го възпря — мантията на баща му. Искаше този път — първия път — да я използва сам.
            Измъкна се от спалнята, слезе по стълбата, пресече общата стая и се провря през портретната дупка.
            — Кой е там? — изкряка Дебелата дама.
            Хари не каза нищо. Тръгна бързо по коридора. Къде да отиде? Спря — сърцето му биеше лудо! — и се замисли. А после му дойде идея. Недостъпният отдел в библиотеката! Щеше да може да чете колкото си иска, колкото време му беше нужно да открие кой е Фламел. Тръгна, като се загърна плътно в мантията невидимка, докато вървеше.
            В библиотеката беше съвършено тъмно и много зловещо. Хари запали една лампа, за да намери пътя покрай редиците от книги. Лампата сякаш се носеше сама из въздуха и въпреки че Хари знаеше, че ръката му я държи, от тази гледка го побиха тръпки.
            Недостъпният отдел беше в дъното на библиотеката. Като прекрачи внимателно въжето, което отделяше тези книги от останалата част на библиотеката, той вдигна лампата, за да прочете заглавията.
            Те не му говореха много. Олющените избледнели златни букви съставяха думи на езици, които Хари не разбираше. Някои изобщо нямаха заглавия. На една от книгите имаше тъмно петно, което страшно приличаше на кръв. Косъмчетата по тила на Хари настръхнаха. Може би си въобразяваше, а може би не, но му се струваше, че от книгите се носи тих шепот, сякаш знаеха, че е дошъл някой, който не би трябвало да бъде там.
            Все отнякъде трябваше да започне. Сложи внимателно лампата на пода и се загледа в най-долната полица за някоя книга, която изглежда интересна. Един голям том в черно и сребърно хвана окото му. Издърпа го с мъка, защото беше много тежък, и като го подпря на коляното си, го остави да се отвори.
            Пронизващ писък, който му смрази кръвта, раздра тишината — книгата крещеше! Хари я затвори, но писъкът продължаваше ли, продължаваше — висок, непрекъснат звук, който можеше да му пукне тъпанчетата. Той отстъпи назад и събори лампата, която веднага угасна. Изпаднал в паника, чу стъпки навън в коридора — пъхна пищящата книга обратно на рафта и хукна. Размина се с Филч почти на вратата — бледите диви очи на пазача гледаха право през него, Хари се провря под протегнатата му ръка и побягна нагоре по коридора, а писъците на книгата все още кънтяха в ушите му.
            Изведнъж спря пред висок комплект доспехи. Толкова беше бързал да се отдалечи от библиотеката, че не бе обърнал внимание накъде отива. Може би поради тъмнината изобщо не можеше да познае къде е. Знаеше, че близо до кухнята има едни доспехи, но той трябваше да се намира пет етажа по-високо.
            — Помолихте ме да дойда направо при вас, професоре, ако някой се разхожда нощем, а някой е бил в библиотеката… в Недостъпния отдел.
            Хари усети, че пребледнява. Където и да беше, Филч явно знаеше някакъв пряк път, защото неговият тих мазен глас приближаваше и за ужас на момчето не друг, а Снейп му отговори.
            — В Недостъпния отдел ли? Е, не може да са далеч, ще ги спипаме.
            Хари стоеше като закован на мястото си, когато Филч и Снейп завиха покрай ъгъла пред него. Те не можеха да го видят, естествено, обаче коридорът беше тесен и ако доближеха повече, щяха да се блъснат право в него — мантията не го правеше безплътен.
            Отстъпи назад колкото можеше по-тихо. Една врата вляво стоеше открехната. Тя беше единствената му надежда. Провря се през нея, като задържа дъха си и се опитваше да не я помръдне, и за свое облекчение успя да се промъкне в стаята, без преследвачите да забележат нещо. Те отминаха и Хари се облегна на стената, като дишаше дълбоко и се вслушваше в отдалечаващите се стъпки. Бедата беше на косъм, наистина на косъм! Изтекоха няколко секунди, преди да види нещо от стаята, в която се беше скрил.
            Приличаше на неизползвана класна стая. Тъмните силуети на чинове и столове бяха струпани покрай стените, имаше и един преобърнат кош за отпадъци. Облегнато на стената срещу него, стоеше нещо, чието място сякаш не беше тук — нещо, което изглеждаше, като че ли някой просто го е сложил там, за да не пречи.
            Беше великолепно огледало, високо до тавана, с изящна златна рамка, което стоеше на две изваяни животински лапи с нокти. Около горната му част имаше надпис:
                                Еиналеж итото щерог-йанаит отецил мавза коп ен.
            Сега, след като вече не се чуваше звук от Филч и Снейп, паниката изчезна и Хари пристъпи по-близо до Огледалото, защото му се искаше да се погледне и пак да не види никакво отражение. Застана пред него.
            Трябваше да притисне силно ръце към устата си, за де не изкрещи. Светкавично се обърна. Сърцето му биеше много по-яростно, отколкото когато книгата се разпищя — защото в Огледалото той бе видял не само себе си, но и цяла група хора, които стояха точно зад него.
            Обаче стаята беше празна. Като дишаше много бързо, той се обърна бавно пак към Огледалото.
            Ето го самия него, виждащ се в Огледалото, пребелял и с изплашен вид, а там, отразени зад него, стояха поне десетина души. Хари погледна през рамото си — но все пак там нямаше никого. Дали и те всички не бяха невидими? Дали той всъщност не се намираше в стая, пълна с невидими хора, и трикът на това огледало беше, че ги отразява, независимо дали са невидими, или не?
            Погледна пак в Огледалото. Една жена, която стоеше точно зад неговото отражение, му се усмихваше и махаше. Той протегна ръка и опипа въздуха зад себе си. Ако тя беше наистина там, щеше да я докосне, отраженията им бяха толкова близо едно до друго, обаче усети само въздух — тя и останалите съществуваха само в Огледалото.
            Тя беше много хубава жена. Имаше тъмночервена коса и очите й… Очите й са точно като моите, помисли си Хари, като се приближи още малко към Огледалото. Яснозелени — със съвсем същата форма, но после забеляза, че тя плаче; усмихваше се и плачеше едновременно. Високият слаб чернокос мъж, който стоеше до нея, я обгърна с ръка. Носеше очила, косата му беше много рошава. Стърчеше на тила, точно като косата на Хари.
            Сега Хари стоеше толкова близо до Огледалото, че носът му почти докосваше носа на отражението му.
            — Мамо? — прошепна. — Татко?
            Те просто го гледаха усмихнати. Хари разгледа лицата на другите хора в Огледалото и видя други чифтове зелени очи като своите, носове като своите, дори един дребен старец, който като че ли имаше възлестите колене на Хари — за пръв път в живота си Хари виждаше своето семейство.
            Потърови се усмихваха и махаха на Хари и той жадно се взираше в тях, притиснал ръце към Огледалото, сякаш се надяваше да мине през него и да ги достигне. Изпитваше някаква силна болка в душата си — наполовина радост, наполовина ужасна тъга.
            Колко дълго стоя там, не знаеше. Отраженията не избледняха и той гледаше ли, гледаше, докато един далечен шум го накара да се съвземе. Не можеше да остане. Трябваше да намери пътя обратно до леглото си. Откъсна очи от лицето на майка си, прошепна:
            — Ще дойда пак — и бързо напусна стаята.
                                                                             * * *
            — Трябваше да ме събудиш — каза Рон сърдито.
            — Може да дойдеш довечера, ще отида пак. Искам да ти покажа Огледалото.
            — Бих искал да видя майка ти и татко ти — каза Рон разгорещено.
            — Аз пък бих искал да видя цялото ти семейство, всичките Уизлиевци. Ще можеш да ми покажеш другите си братя и всички останали.
            — Можеш да ги видиш по всяко време — отговори Рон. — Просто ела у дома през лятото. Обаче то може би показва само умрели хора. Жалко че не си могъл да намериш Фламел! Вземи си бекон или нещо друго. Защо не ядеш нищо?
            Хари не можеше да хапне. Беше видял родителите си и щеше да ги види пак довечера. Почти бе забравил за Фламел. Това не му се струваше вече много важно. Никак не го беше грижа какво пази триглавото куче. Какво значение имаше всъщност дали Снейп ще го открадне?
            — Какво ти е? — попита Рон. — Изглеждаш странно.
                                                                            * * *
            Хари най-много се страхуваше, че може би няма да успее да намери пак стаята с Огледалото. Следващата нощ трябваше да вървят много по-бавно, тъй като и Рон беше покрит с мантията. Опитваха се да повторят пътя на Хари от библиотеката, скитайки почти час из тъмните ходове.
            — Студено ми е — каза Рон. — Хайде да го зарежем и да се приберем.
            — Не! — изсъска Хари. — Знам, че е тук някъде.
            Отминаха духа на висока магьосница, който се носеше в обратната посока, но не видяха никого друг. Тъкмо когато Рон взе да стене, че краката му били изтръпнали от студ, Хари зърна доспехите.
            — Тук е… точно тук… да!
            Бутнаха вратата и тя се отвори. Хари отметна мантията от раменете си и се втурна към Огледалото.
            И те бяха там. Майка му и баща му засияха, когато той се появи.
            — Виждаш ли? — прошепна Хари.
            — Нищо не виждам.
            — Погледни! Погледни ги всичките… те са сума народ…
            — Виждам само теб.
            — Погледни добре! Ела, застани, където съм аз.
            Хари отстъпи встрани, но с Рон пред Огледалото той не виждаше вече своето семейство — само Рон с неговата шарена вълнена пижама.
            Обаче Рон се взираше захласнато в своя образ.
            — Погледни ме! — каза.
            — Виждаш ли цялото си семейство, застанало около теб?
            — Не… сам съм… обаче съм различен… изглеждам по-голям… и съм отличник.
            — Какво?
            — Имам… имам значка, каквато носеше Бил… и държа Купата на домовете и Купата по куидич… Освен това съм капитан на куидичния отбор!
            Рон откъсна поглед от тази великолепна гледка и се обърна възбудено към Хари.
            — Мислиш ли, че това огледало показва бъдещето?
            — Как би могло? Всички от моето семейство са мъртви… нека да погледна пак…
            — Имал си го за себе си цялата минала нощ, дай ми още малко време.
            — Ти само държиш Купата по куидич, какво му е толкова интересно? Искам да видя родителите си.
            — Не ме бутай…
            Внезапен шум навън в коридора сложи край на спора им. Не бяха осъзнали колко силно говорят.
            — Бързо!
            Рон метна пак мантията върху двамата, тъкмо когато светещите очи на Госпожа Норис се появиха на вратата. Рон и Хари застанаха съвсем неподвижно, като и двамата мислеха за едно и също — дали мантията действа и на котки? След време, което им се стори цяла вечност, тя се обърна и излезе.
            — Това не е безопасно… може да е отишла да извика Филч. Бас държа, че ни е чула. Ела.
            И Рон измъкна Хари от стаята.
                                                                              * * *
            На другата сутрин снегът все още не се беше стопил.
            — Искаш ли да играем шах, Хари? — попита Рон.
            — Не.
            — Защо да не отидем на гости на Хагрид?
            — Не… върви ти…
            — Знам за какво мислиш, Хари… за онова огледало. Не отивай пак там довечера.
            — Защо не?
            — Не знам. Просто имам някакво лошо предчувствие… и изобщо, прекалено много пъти си се отървавал на косъм. Филч, Снейп и Госпожа Норис скитат из сградата. Какво от това, че не могат да те видят? Ами ако се блъснат в теб? Ако ти събориш нещо?
            — Звучиш ми като Хърмаяни.
            — Говоря сериозно, Хари, не отивай.
            Но Хари имаше само една мисъл в главата си, а тя беше да застане пак пред огледалото, и Рон нямаше да го спре.
                                                                               * * *
            Тази трета нощ той намери пътя по-скоро от миналата. Вървеше много бързо и съзнаваше, че вдига повече шум, отколкото беше разумно, обаче не срещна никого.
            И ето ги майка му и баща му, които пак му се усмихваха, и един от дядовците, който му кимаше щастливо. Хари се отпусна и седна на пода пред Огледалото. Нищо не можеше да му попречи да остане тук цялата нощ със своето семейство. Нищичко.
            Освен…
            — Значи… пак дойде, Хари?
            На Хари му се стори, че всичките му вътрешности се превърнаха в лед. Погледна зад себе си. Седнал на един от чиновете до стената, там беше не друг, а Албус Дъмбълдор. Хари трябва да бе минал точно покрай него, толкова устремен да стигне до Огледалото, че не го беше забелязал.
            — Аз… не ви видях, сър.
            — Странно, колко късоглед може да станеш, когато си невидим — рече Дъмбълдор и Хари с облекчение забеляза, че той се усмихва.
            — Тъй — каза Дъмбълдор, като слезе от чина и седна на пода до Хори, — и ти, както стотици преди теб, си открил очарованието на огледалото Еиналеж.
            — Не знаех, че се казва така, сър.
            — Но предполагам, че вече си разбрал какво прави то?
            — Ами… то… ми показва моето семейство…
            — И показа на твоя приятел Рон самия него, като отличник.
            — Как узнахте…
            — На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим — каза Дъмбълдор нежно. — А сега, сещаш ли се какво показва на всички ни Огледалото Еиналеж?
            Хари поклати глава.
            — Ще ти обясня. Най-щастливият човек на света би могъл да използва Огледалото Еиналеж като нормално огледало, тоест, той би погледнал в него и би се видял точно такъв, какъвто е. Това помага ли ти?
            Хари се замисли. После каза бавно:
            — То ни показва това, което искаме… каквото и да искаме…
            — И да, и не — отговори Дъмбълдор кротко. — То ни показва ни повече, ни по-малко от най-дълбокото, най-горещото желание на сърцата ни. Ти, който никога не си познавал семейството си, го виждаш, застанало около теб. Роналд Уизли, който винаги е бил засенчван от своите братя, се вижда, застанал сам, като най-добър от всички тях. Обаче това огледало не ни дава нито познание, нито истина. Хора са залинявали пред него, опиянени от това, което са виждали, и са полудявали, защото не знаели дали каквото то показва е истина, и дали изобщо е възможно… Утре Огледалото ще бъде преместено на друго място, Хари, и аз те моля да не тръгнеш пак да го търсиш. Ако някога случайно попаднеш на него, тогава вече ще си подготвен. Не е добре да се захласваме по мечтите си и да забравим да живеем, запомни това. А сега, защо не си сложиш пак тази възхитителна мантия и не отидеш да си легнеш?
            Хари стана.
            — Сър… професор Дъмбълдор? Може ли да ви попитам нещо?
            — Очевидно… ти току-що вече го направи — усмихна се Дъмбълдор. — Обаче може да ми зададеш още един въпрос.
            — Какво виждате вие, когато погледнете в Огледалото?
            — Аз ли? Виждам се да държа чифт дебели вълнени чорапи.
            Хари го погледна втрещено.
            — Човек никога не може да има достатъчно чорапи — каза Дъмбълдор. — Дойде и отмина още една Коледа и аз не получих нито един чифт. Хората упорстват да ми подаряват книги.
            Едва когато се върна в леглото си, на Хари му хрумна, че Дъмбълдор може и да не е бил съвсем откровен. Но докато избутваше Скабърс от възглавницата си, той си каза, че всъщност въпросът му е бил прекалено личен.

            ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: НИКОЛАС ФЛАМЕЛ
            Дъмбълдор беше убедил Хари да не ходи да търси пак Огледалото Еиналеж и през останалата част от коледната ваканция мантията невидимка остана сгъната на дъното на куфара му. На Хари му се искаше да може също толкова лесно да забрави видяното в Огледалото, но не успяваше. Почна да сънува кошмари. Пак и пак сънуваше как родителителите му изчезват в лумване на зелена светлина, докато един висок глас се кикоти.
            — Виждаш ли, Дъмбълдор е бил прав, че това огледало може да те подлуди — каза Рон, когато Хари му разправи тези сънища.
            Хърмаяни, която се върна в деня преди да започне срокът, беше на друго мнение по въпроса. Тя се разкъсваше между ужаса при мисълта, че Хари е напускал леглото си и е скитал из училището три поредни нощи („Ами ако Филч те беше спипал!“), и разочарованието, задето поне не бе открил кой е Николас Фламел.
            Те почти бяха изоставили всякаква надежда, че ще намерят Фламел в някоя библиотечна книга, макар Хари все още да беше убеден, че е прочел някъде това име. След като започна срокът, отново взеха да прелистват книги по време на десетминутните междучасия. Хари имаше дори по-малко време от другите двама заради куидичните тренировки.
            Ууд караше отбора да работи още по-усилено от когато и да било. Дори безкрайният дъжд, който замести снега, не можеше да охлади духа му. Близнаците Уизли се оплакваха, че Ууд вече ставал фанатик, но Хари беше на страната на Ууд. Ако спечелеха следващия си мач срещу „Хафълпаф“, щяха за първи път от седем години да задминат „Слидерин“ в Домовия шампионат. Освен че искаше да спечелят, Хари откри, че имаше по-малко кошмари, когато беше капнал от умора след тренировки.
            По време на една особено мокра и кална тренировка Ууд съобщи на отбора лоша новина. Току-що много се беше ядосал на близнаците Уизли, които през цялото време пикираха и се бомбардираха един друг, и се преструваха, че ще паднат от метлите си.
            — Ще престанете ли да вършите щуротии? — кресна той. — Точно такива неща ще ни провалят мача! Този път Снейп ще е рефер и той ще търси всякакъв повод да смъкне точки от „Грифиндор“!
            При тези думи Джордж Уизли наистина падна от метлата си.
            — Снейп ще е рефер? — избоботи с уста, пълна с кал. — Че кога изобщо е бил рефер на куидичен мач? Той няма да е справедлив, ако имаме шанс да задминем „Слидерин“.
            Останалите се приземиха до Джордж и също почнаха да роптаят.
            — Не зависи от мен — каза Ууд. — Ние просто трябва да играем чисто, та Снейп да няма повод да се заяжда с нас.
            Всичко това е много добре, помисли си Хари, но той имаше и друга причина да не иска Снейп близо до себе си, докато играеше куидич…
            Другите от отбора изостанаха, за да разговарят както обикновено в края на тренировките, но Хари тръгна направо към грифиндорската обща стая, където намери Рон и Хърмаяни, които играеха шах. Шахът беше единствената игра, на която Хърмаяни губеше — нещо, което Хари и Рон смятаха, че е много полезно за нея.
            — Не ми говори точно сега — каза Рон, когато Хари седна до него. — Трябва да се концен… — Тогава зърна лицето на Хари. — Какво ти става? Изглеждаш ужасно.
            С тих глас, така че никой друг да не чуе, Хари разказа на другите двама за внезапното злокобно желание на Снейп да бъде куидичен рефер.
            — Недей да играеш! — отсече Хърмаяни веднага.
            — Кажи, че си болен — рече Рон.
            — Престори се, че си счупил крака си — предложи Хърмаяни.
            — Наистина си счупи крака — каза Рон.
            — Не мога — възрази Хари. — Нямаме резервен търсач. Ако аз се измъкна, „Грифиндор“ изобщо не може да играе.
            В този момент Невил се изтърколи в общата стая. Как беше успял да се провре през портретната дупка, можеха само да гадаят, защото краката му бяха слепени чрез нещо, което веднага разпознаха като кракозаключващото проклятие. Трябва да беше скачал трупешката по целия път до грифиндорската кула.
            Всички се запревиваха от смях, освен Хърмаяни, която скочи и изрече контрапроклятието. Краката на Невил внезапно се разделиха и той се изправи разтреперан.
            — Какво се случи? — попита го Хърмаяни, като го заведе да седне до Хари и Рон.
            — Малфой — рече Невил с тръпнещ глас. — Срещнах го пред библиотеката. Каза, че търсел някого, върху когото да изпита проклятието.
            — Иди при професор Макгонъгол! — подкани го Хърмаяни. — Оплачи се!
            Невил поклати глава.
            — Не искам повече неприятности — промълви той.
            — Трябва да му се опънеш, Невил! — заяви Рон. — Той е свикнал да мачка хората, но това не е причина да легнеш пред него и да го улесниш.
            — Няма нужда да ми казваш, че не съм достатъчно храбър, за да бъда в „Грифиндор“… Малфой вече го направи — изхлипа Невил.
            Хари бръкна в джоба на своите одежди и извади шоколадова жаба — последната от кутията, която Хърмаяни му беше подарила за Коледа. Даде я на Невил, който изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.
            — Ти струваш колкото дванайсет такива като Малфой — каза Хари. — Разпределителната шапка те избра за „Грифиндор“, нали така? А къде е Малфой? В гадния „Слидерин“.
            Устните на Невил трепнаха в слаба усмивка, докато развиваше жабата.
            — Благодаря, Хари… Мисля, че ще отида да си легна… Искаш ли картичката, ти нали ги събираш?
            Докато Невил се отдалечаваше, Хари погледна картичката с „Прочути магьосници“.
            — Пак Дъмбълдор — каза. — Той беше първият, който…
            После ахна. Втренчи поглед в гърба на картичката. След това погледна Рон и Хърмаяни.
            — Намерих го! — прошепна. — Намерих Фламел! Казвах ви, че някъде съм чел името му. Прочетох го във влака, когато идвах тук… Слушайте: „…професор Дъмбълдор е прочут най-вече с победата си над черния магьосник Гриндълуолд през 1945 година, с откриването на дванайсетте употреби на змейската кръв и с работата си по алхимия заедно със своя съдружник Николас Фламел.“
            Хърмаяни скочи на крака. Не беше изглеждала толкова възбудена, откакто получиха оценките за най-първата си домашна работа.
            — Стойте тук! — каза и хукна нагоре по стълбата към спалните на момичетата.
            Хари и Рон едва имаха време да разменят озадачени погледи, преди тя да дотърчи с огромна стара книга в ръце.
            — Изобщо не се сетих да погледна тук! — прошепна тя възбудено. — Взех тази книга от библиотеката още преди седмици, като малко леко четиво.
            — Леко? — попита Рон, но Хърмаяни му каза да мълчи, докато намери нещо, и започна трескаво да прелиства страниците, като си мърмореше под носа.
            Най-сетне намери каквото търсеше.
            — Знаех си! Знаех си!
            — Разрешено ли ни е вече да говорим? — попита Рон троснато.
            Хърмаяни не му обърна внимание.
            — Николас Фламел — прошепна тя драматично — е единственият известен създател на Философски камък!
            Това не произведе ефекта, който тя бе очаквала.
            — На какво? — попитаха Хари и Рон.
            — Е, не може да бъде, вие двамата не четете ли? Вижте… прочетете това тук.
            Тя избута книгата към тях и Хари и Рон зачетоха:

            Древната наука алхимия се занимава с направата на Философския камък — легендарно вещество с изумителни сили. Камъкът превръща всеки метал в чисто злато. Той произвежда Еликсира на живота, от който всеки, изпивайки го, става безсмъртен. През вековете е имало много съобщения за изнамиране на Философския камък, но единственият камък, който съществува сега, принадлежи на господин Николас Фламел, който миналата година отпразнува своя шестстотин шейсет и пети рожден ден и се радва на спокоен живот в Девън заедно със своята съпруга Пърнел (на шестстотин петдесет и осем години).

            — Разбирате ли? — каза Хърмаяни, когато Хари и Рон бяха свършили. — Кучето сигурно пази Философския камък на Фламел! Обзалагам се, че е помолил Дъмбълдор да му го съхранява, защото са приятели, и е знаел, че някой му е хвърлил око. Затова е поискал камъкът да се премести от „Гринготс“!
            — Един камък, който прави злато и не позволява никога да умреш! — каза Хари. — Нищо чудно, че Снейп му е хвърлил око! Всеки би го пожелал.
            — И нищо чудно, че не можахме да намерим Фламел в онова „Изследване на най-съвременните тенденции в магията“ — обади се Рон. — Той не е точно съвременен, след като е на шестстотин и шейсет и пет години, нали?
                                                                               * * *
            На другата сутрин в час по защита срещу Черните изкуства, докато преписваха различни начини за лечение на ухапване от върколак, Хари и Рон все още разискваха какво биха направили, ако имаха Философския камък. Чак когато Рон каза, че би си купил собствен куидичен отбор, Хари се сети за Снейп и за предстоящия мач.
            — Ще играя — заяви той на Рон и Хърмаяни. — Ако не играя, всички слидеринци ще помислят, че прекалено ме е страх да застана срещу Снейп. Ама аз ще им покажа… ще им съберем усмивките от лицата, ако спечелим.
            — Стига да не събираме теб от игрището — каза Хърмаяни.
                                                                                * * *
            Ала докато мачът наближаваше, Хари ставаше все по-нервен и по-нервен, каквото и да бе казал на Рон и Хърмаяни. Останалите от отбора също не бяха кой знае колко спокойни. Мисълта да задминат „Слидерин“ в домовия шампионат беше прекрасна; никой не го бе правил от почти седем години насам. Но при такъв предубеден рефер щеше ли да им бъде позволено да го сторят?
            Хари не знаеше дали си въобразява, или не, обаче като че ли непрестанно се сблъскваше със Снейп, където и да отидеше. На моменти дори се питаше дали Снейп не го преследва, опитвайки се да го хване насаме. Уроците по отвари се превръщаха в постоянно изтезание всяка седмица — толкова ужасно се държеше Снейп към Хари. Възможно ли беше Снейп да знае, че те са разбрали за Философския камък? Хари не можеше да си представи как би могъл да узнае и все пак понякога имаше ужасното чувство, че Снейп може да чете мисли.
                                                                                * * *
            Хари знаеше, че когато му пожелаха успех пред съблекалнята на другия следобед, Рон и Хърмаяни се питаха дали изобщо ще го видят отново жив. Това не беше каквото човек би нарекъл „утешителна мисъл“. Хари почти не чу и дума от ободрителното слово на Ууд, докато си обличаше куидичните одежди и взе своята „Нимбус две хиляди“.
            Междувременно Рон и Хърмаяни си бяха намерили място на трибуните до Невил, който не можеше да разбере защо те изглеждат толкова мрачни и разтревожени, нито пък защо и двамата са донесли магическите си пръчки на мача. Хари дори не подозираше, че Рон и Хърмаяни бяха тренирали тайно кракозаключващото проклятие. Идеята беше им хрумнала от това, че Малфой го бе приложил на Невил, и смятаха да го използват върху Снейп, ако проявеше признаци, че иска да навреди на Хари.
            — И не забравяй, че е Локомотор мортис — промърмори Хърмаяни, когато Рон пъхна магическата си пръчка в ръкава.
            — Знам! — сопна й се Рон. — Не ми опявай!
            А в съблекалнята Ууд беше дръпнал Хари настрана.
            — Не искам да те притеснявам, Потър, но ако някога сме имали нужда от бързо улавяне на снича, то е сега. Да приключим играта, преди Снейп да е успял да облагодетелства прекалено много „Хафълпаф“.
            — Цялото училище е там! — каза Фред Уизли, който надникна през вратата. — Дори… ако щете вярвайте… Дъмбълдор е дошъл да гледа!
            Сърцето на Хари подскочи.
            — Дъмбълдор ли? — възкликна и се втурна към вратата, за да провери. Фред беше прав. Нямаше как да сбъркаш тази сребриста брада.
            Хари би могъл да се изсмее на глас от облекчение. Той беше в безопасност. Просто нямаше начин Снейп да посмее да му стори нещо, щом Дъмбълдор гледаше.
            Може би затова Снейп изглеждаше толкова разгневен, когато отборите излязоха на игрището — нещо, което Рон също забеляза.
            — Никога не съм виждал Снейп толкова озлобен — каза той на Хърмаяни. — Гледай… почват. Ох!
            Някой беше блъснал Рон по тила. Оказа се Малфой.
            — О, извинявай, Уизли, не те видях.
            Малфой се ухили широко на Краб и Гойл.
            — Чудя се колко време Потър ще се задържи на метлата си този път? Някой да иска да се обзаложим? Какво ще кажеш, Уизли?
            Рон не отговори. Снейп току-що бе отсъдил наказателен удар в полза на „Хафълпаф“, защото Фред Уизли беше запратил един блъджър по него. Сплела пръсти за късмет, Хърмаяни гледаше втренчено Хари, който кръжеше около играчите като ястреб и търсеше снича.
            — Знаете ли как според мен подбират хора за грифиндорския отбор? — попита Малфой на висок глас няколко минути по-късно, когато Снейп без никаква причина даде нов наказателен удар на „Хафълпаф“. — Това са все хора, към които изпитват съжаление. Ето го Потър, който няма родители, после братята Уизли, които нямат пари… и ти би трябвало да си в отбора, Лонгботъм, ти пък нямаш ум.
            Невил стана яркочервен, но се обърна на седалката си с лице към Малфой.
            — Аз струвам колкото дванайсет като теб, Малфой — смотолеви той.
            Малфой, Краб и Гойл взеха да вият от смях, но Рон, без да посмее да откъсне очи от играта, каза:
            — Дай му да се разбере, Невил.
            — Лонгботъм, ако умът беше злато, ти щеше да си по-беден и от семейство Уизли, а това вече е постижение.
            Нервите на Рон бяха вече опънати до скъсване от тревога за Хари.
            — Предупреждавам те, Малфой… още една дума…
            — Рон! — каза Хърмаяни изведнъж. — Хари…
            — Какво? Къде?
            Хари внезапно се беше впуснал в стремглаво пикиране, което предизвика ахкане и ликуване сред зрителите. Хърмаяни стана и захапа сплетените си пръсти — Хари летеше като куршум към земята!
            — Имаш късмет, Уизли, Потър явно е зърнал пари на земята! — каза Малфой.
            Рон превъртя. Докато Малфой разбере какво става, Рон се нахвърли отгоре му и го събори на земята. Невил се подвоуми, после се прекатери през гърба на седалката си, за да помага.
            — Давай, Хари! — крещеше Хърмаяни, като се покачи върху седалката си да гледа, докато Хари се насочи право към Снейп, и тя дори не забеляза, че Малфой и Рон се търкалят под мястото й, нито боричкането и виковете, които идваха от вихрушката от юмручни удари между Невил, Краб и Гойл.
            Горе във въздуха Снейп обърна метлата си тъкмо навреме, за да види как нещо червено се стрелна само на сантиметри покрай него, и в следващата секунда Хари беше спрял пикирането с тържествуващо вдигната ръка, в която стискаше снича.
            Трибуните изригнаха — това непременно беше рекорд! Никой не можеше да си спомни сничът някога да е бил улавян толкова бързо.
            — Рон! Рон! Къде си? Мачът свърши! Хари спечели! Ние спечелихме! „Грифиндор“ води! — пищеше Хърмаяни, като скачаше върху седалката си и прегръщаше Парвати Патил на предния ред.
            Хари скочи от метлата си на една стъпка от земята. Просто не можеше да повярва. Беше успял — мачът бе свършил, беше траял само пет минути. Докато грифиндорци се втурваха на игрището, той видя, че Снейп се приземи наблизо с пребледняло лице и стиснати устни, а после Хари усети една ръка на рамото си и погледна нагоре към усмихнатото лице на Дъмбълдор.
            — Чудесно! — каза Дъмбълдор тихо, така че само Хари да го чуе. — Радвам се да видя, че не си потънал в черни мисли за онова огледало… а си се занимавал… отлично…
            Снейп плю огорчено на земята.
                                                                            * * *
            Малко по-късно Хари напусна съблекалнята сам, за да върне своята „Нимбус две хиляди“ обратно в бараката за метли. Не помнеше някога да се бе чувствал по-щастлив. Сега наистина беше направил нещо, за което да се гордее — никой не можеше вече да каже, че той е просто едно прочуто име. Вечерният въздух никога не бе имал такъв прекрасен дъх. Вървеше през влажната трева, като преживяваше отново мислено последния час, който беше една щастлива бъркотия: грифиндорци дотичаха да го вдигнат на раменете си, Рон и Хърмаяни подскачаха в далечината — Рон ликуваше, въпреки че от носа му течеше кръв.
            Хари стигна до бараката. Облегна се на дървената врата и погледна нагоре към „Хогуортс“, чиито прозорци сияеха червени в залязващото слънце. „Грифиндор“ бе начело. Той го беше направил, беше показал на Снейп…
            А като стана дума за Снейп…
            Една фигура с качулка се спусна бързо по входната стълба на замъка. Явно не искаше да бъде видяна и се насочи колкото можеше по-бързо към Забранената гора. Докато Хари наблюдаваше, победата избледня от мислите му. Той позна дебнещата походка на фигурата. Снейп се прокрадваше в гората по времето, когато всички останали бяха на вечеря — какво ставаше тук?
            Хари скочи пак върху своята „Нимбус две хиляди“ и полетя. Плъзгайки се безшумно над замъка, той видя как Снейп влезе тичешком в гората. Последва го.
            Дърветата бяха толкова гъсти, че не можа да види къде е отишъл Снейп. Кръжеше все по-ниско и по-ниско, като докосваше върхарите на дърветата, докато чу гласове. Плъзна се към тях и кацна безшумно в короната на огромен бук.
            Внимателно се прокрадна по един от клоните, като стискаше здраво метлата си и се опитваше да погледне през листата.
            Долу, на една сенчеста полянка, стоеше Снейп, обаче не беше сам. Куиръл също беше там. Хари не можеше да види израза на лицето му, но той заекваше повече от когато и да било. Хари се напрегна да чуе какво говорят.
            — …Н-н-не знам защо искаше д-д-да се срещнем т-т-точно тук, Сивиръс…
            — О, рекох си, че това трябва да остане между нас — каза Снейп с леден глас. — В края на краищата учениците не бива да знаят за Философския камък.
            Хари се наведе напред. Куиръл мърмореше нещо. Снейп го прекъсна.
            — Откри ли вече как да минеш покрай онзи звяр на Хагрид?
            — Н-н-но, Сивиръс, аз…
            — Ти не би искал да ме имаш за враг, Куиръл — каза Снейп, като пристъпи една крачка към него.
            — А-а-аз н-н-не знам к-к-какво имаш…
            — Много добре знаеш какво имам предвид.
            Прозвуча крясък на сова и Хари едва не падна от дървото. Закрепи се тъкмо навреме, за да чуе как Снейп казва:
            — …твоят малък фокус-мокус. Чакам.
            — Н-н-но аз н-н-не…
            — Много добре — прекъсна го Снейп. — Скоро ще си поговорим пак, след като си имал време да премислиш нещата и си решил към кого ще си лоялен.
            Той метна качулката през главата си и напусна с големи крачки полянката. Сега беше вече почти тъмно, но Хари можеше да види как Куиръл стои съвсем неподвижно, сякаш се е вкаменил.
                                                                               * * *
            — Хари, къде беше? — изписука Хърмаяни.
            — Ние спечелихме! Ти спечели! Ние спечелихме! — викаше Рон, като думкаше Хари по гърба. — Аз насиних едното око на Малфой, а Невил се опита да се справи сам с Краб и Гойл! Все още е в безсъзнание, ама Мадам Помфри казва, че ще се оправи… Показахме им на слидеринци колко струваме! Всички чакат в общата стая, ще има купон, Фред и Джордж откраднаха сладкиши и други неща от кухнята.
            — Това сега няма значение — каза Хари задъхано. — Да намерим една празна стая и почакайте, докато чуете нещо…
            Той провери дали Пийвс не е вътре, преди да затвори вратата след тях, а после им разказа какво беше видял и чул.
            — Значи бяхме прави. Наистина става дума за философския камък и Снейп се опитва да принуди Куиръл да му помогне да го вземе. Попита го дали знае как да мине покрай Пухчо — и каза нещо за Куиръловия „фокус-мокус“… Предполагам, че има и други неща, освен Пухчо, които пазят камъка. Сигурно сума заклинания, а Куиръл вероятно е направил някоя магия против Черни изкуства, която Снейп трябва да разбие…
            — И ти смяташ, че камъкът е в безопасност само докато Куиръл се опъва на Снейп? — попита Хърмаяни тревожно.
            — До другия вторник ще е изчезнал — каза Рон.


            ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: НОРВЕЖКИЯТ ГРЕБЕНОГЪРБУШКО НОРБЪРТ
            Куиръл обаче трябва да е бил по-храбър, отколкото го бяха мислили. През следващите седмици той наистина ставаше все по-бледен и по-слаб, но засега нямаше вид да се е поддал.
            Всеки път, когато минаваха покрай коридора на третия етаж, Хари, Рон и Хърмаяни притискаха уши към вратата, за да проверят дали Пухчо все още ръмжи там вътре. Снейп се разхождаше в обичайното си лошо настроение, което сигурно означаваше, че камъкът е все още в безопасност. Колкото пъти се разминаваше с Куиръл през тези дни, Хари му отправяше насърчителна усмивка, а Рон беше почнал да се кара на онези, които се подиграваха на заекването на Куиръл.
            Но Хърмаяни имаше и друго в ума си, освен философския камък. Беше почнала да съставя програми за преговор и да обозначава с различни цветове всичките си записки. Хари и Рон нямаха нищо против, обаче тя непрестанно им опяваше да го направят и те.
            — Хърмаяни, до изпитите има цяла вечност.
            — Десет седмици — сопна им се Хърмаяни. — Това не са векове, това е като една секунда за Николас Фламел.
            — Но ние не сме на шестстотин години — напомни й Рон. — И изобщо защо ще преговаряш, като вече знаеш всичко?
            — Защо ще преговарям ли? Ти да не си луд? Не съзнаваш ли, че трябва да изкараме тези изпити, за да влезем във втори курс? Те са много важни, трябваше да започна да уча преди един месец. Просто не знам какво ме е прихванало…
            За беда учителите като че ли мислеха също като Хърмаяни. Товареха ги с толкова много домашни, че великденската ваканция далеч не беше толкова весела като коледната. Трудно беше да се отпуснеш, когато Хърмаяни изреждаше до теб дванайсетте употреби на змейската кръв или упражняваше движения с магическата пръчка. Със стонове и прозявки Хари и Рон прекарваха повечето си свободно време в библиотеката с нея, като се опитваха да свършат цялата си допълнителна работа.
            — Това никога няма да го запомня — избухна Рон един следобед, като захвърли пачето си перо и се загледа с копнеж през прозореца на библиотеката.
            Беше първият наистина хубав ден от месеци насам. Небето бе ясно, синьо като незабравки и във въздуха се носеше дъх на наближаващо лято.
            Хари, който търсеше думата „риган“ в „Сто магически билки и плесени“, не вдигна глава, докато не чу Рон да казва:
            — Хагрид! Ти пък какво правиш в библиотеката?
            Хагрид затътри крака към тях, като криеше нещо зад гърба си. Изглеждаше съвсем не на място тук с палтото си от къртичи кожи.
            — Просто гледам — каза с престорен глас, който веднага събуди техния интерес.
            — А вие к’во правите? — добави, като ги изгледа подозрително. — Все още ли дирите Николас Фламел, а?
            — О, ние отдавна открихме кой е той — каза Рон натъртено. — И знаем какво пази онова куче… то е един философски ка…
            — Шшшш! — Хагрид се огледа бързо да види дали някой не слуша. — К’во си се развикал така? К’во ти става?
            — Всъщност искахме да те питаме някои неща — обади се Хари — за това, което охранява камъка, освен Пухчо…
            — Шшшш! — изсъска пак Хагрид. — Слушайте… елате по-късно при мен. Не обещавам да ви кажа нещо, да го знаете, ама стига сте бъбрили за него тук. Учениците не трябва да знаят. Ще си помислят, че аз съм ви казал…
            — Значи ще се видим после — каза Хари.
            Хагрид повлече крака към изхода.
            — Какво ли криеше зад гърба си? — рече Хърмаяни замислено.
            — Мислиш ли, че имаше нещо общо с камъка?
            — Ще отида да видя в кой раздел е бил — каза Рон, на когото беше омръзнало да учи. Върна се подир минута с купчина книги в ръце и ги тръшна на масата.
            — Змейове — прошепна. — Хагрид е търсил нещо за змейове! Погледнете тези: „Видове змейове във Великобритания и Ирландия“, „От яйцето до пъкъла“, „Ръководство за гледачи на змейове“.
            — Хагрид открай време е искал да си има змей. Каза ми го още първия път, когато се запознах с него — рече Хари.
            — Но това е против нашите закони — каза Рон. — Отглеждането на змейове е обявено за незаконно от конвенцията „Уорлокс“ през 1709 година, всеки го знае. Трудно е да попречим на мъгълите да ни забележат, ако отглеждаме змейове в задния си двор… Освен това не можеш да опитомиш змей, опасно е. Да можехте да видите изгарянията, които Чарли е получил от диви змейове в Румъния.
            — Но във Великобритания няма диви змейове, нали? — попита Хари.
            — Как да няма! — каза Рон. — Обикновени уелски зелени и хебридски черни. Мога да ти кажа, че Министерството на магията има тежката задача да ги прикрие. Нашите хора трябва непрестанно да правят заклинания на мъгъли, които са ги видели, за да ги накарат да забравят.
            — Тогава какво, за Бога, е намислил Хагрид? — попита Хърмаяни.
                                                                         * * *
            Когато почукаха час по-късно на вратата на пазача на дивеча, с изненада видяха, че всички завеси са дръпнати. Хагрид извика „Кой е?“, преди да ги пусне да влязат, и после бързо затвори вратата след тях.
            Вътре беше знойно горещо. Въпреки че денят бе толкова топъл, в огнището гореше силен огън. Хагрид им приготви чай и им предложи сандвичи с месо от белка, които те отказаха.
            — Тъй… искахте да ме питате нещо?
            — Да — каза Хари. Нямаше смисъл от много заобикалки. — Мислехме си дали би могъл да ни кажеш какво пази философския камък, освен Пухчо.
            Хагрид се намръщи насреща му.
            — Разбира се, че не мога — рече. — Първо, самият аз не знам. Второ, вие вече знаете прекалено много, та дори и да можех, нямаше да ви кажа. Има важна причина този камък да е тук. Почти го откраднаха от „Гринготс“… предполагам, че и за това сте се досетили? Ама нямам понятие как сте разбрали и за Пухчо.
            — Ох, хайде, Хагрид, може да не искаш да ни кажеш, но ти знаеш. Ти знаеш всичко, което става тук — каза Хърмаяни с топъл, ласкателен глас. Брадата на Хагрид потрепна и те разбраха, че се усмихва. — Всъщност искахме само да научим кой е направил защитата — продължи Хърмаяни. — Питахме се на кого Дъмбълдор се е доверил достатъчно, за да му помогне, освен на теб.
            При тези последни думи Хагрид изпъчи гърди. Хари и Рон се усмихнаха сияйно на Хърмаяни.
            — Е, предполагам, че не може да навреди да ви кажа това… И така… той взе назаем от мен Пухчо… после някои от учителите направиха заклинания — професор Спраут, професор Флитуик, професор Макгонъгол… — отмяташе той на пръстите си, — професор Куиръл… и самият Дъмбълдор също направи нещо, разбира се. Чакайте, забравих един. А, да, професор Снейп.
            — Снейп?
            — Да… ама вие да не би още да свирите на оная струна, а? Слушайте, Снейп помогна да бъде защитен камъкът, той няма да тръгне да го краде.
            Хари знаеше, че Рон и Хърмаяни мислеха същото, каквото си мислеше и той. Ако Снейп е участвал в защитата на камъка, трябва да е било лесно да открие как са го защитили другите учители. Той вероятно знаеше всичко… освен заклинанието на Куиръл и как да мине покрай Пухчо.
            — Ти си единственият, който знае как да се мине покрай Пухчо, нали, Хагрид? — каза Хари притеснено. — И не би казал на никого, нали? Дори на никого от учителите?
            — Жива душа не знае, освен мен и Дъмбълдор — отговори Хагрид гордо.
            — Е, това все пак е нещо — промърмори Хари на другите. — Хагрид, може ли да отворим един прозорец? Ще завра.
            — Не може, Хари, съжалявам — рече Хагрид. Хари забеляза, че той хвърли око към огъня и също погледна нататък.
            — Хагрид… какво е това?
            Но той вече знаеше какво е. В самия център на огъня, под чайника, лежеше огромно черно яйце.
            — А — измънка Хагрид, като дърпаше нервно брадата си. — Т’ва ъъъ…
            — Откъде си го взел, Хагрид? — попита Рон и се наведе над огъня да огледа яйцето по-отблизо. — Трябва да е струвало цяло състояние.
            — Спечелих го — отговори Хагрид. — Снощи. Абе… слязох в селото да пийна няколко чашки и се заиграх на карти с един непознат. Мисля, че той беше много доволен да се отърве от него, честно казано.
            — Но какво ще го правиш, след като се излюпи? — попита Хърмаяни.
            — Ами прочетох едно-друго — каза Хагрид и извади голяма книга изпод възглавницата си. — Взех я от библиотеката… „Отглеждане на змейове за удоволствие и печалба“… Малко е остаряла, разбира се, ама тук пише всичко. Яйцата трябва да се държат в огъня, ’щото майките им дишат върху тях, разбирате ли, и като се излюпи малкото, трябва да се храни през половин час с една кофа коняк, примесен с кокоша кръв. И вижте тук… как да се разпознават различните яйца… Това, дето го имам, е норвежки гребеногърбушко. Те са редки.
            Той изглеждаше много доволен от себе си, но Хърмаяни — не.
            — Хагрид, ти живееш в дървена къща — каза тя.
            Обаче Хагрид не я слушаше. Той си тананикаше весело, докато добавяше дърва в огъня.
                                                                           * * *
            Вече имаше още нещо, за което да се тревожат: какво можеше да се случи на Хагрид, ако някой разбереше, че укрива незаконен змей в колибата си.
            — Питам се какво ли е да живееш спокойно — въздишаше Рон, докато вечер подир вечер се преборваха с всичките си допълнителни домашни работи, които им възлагаха.
            Сега Хърмаяни беше почнала да прави програми за преговор и за Хари и Рон. Това ги влудяваше.
            Една сутрин на закуска Хедуиг донесе на Хари бележка от Хагрид. Беше написал само две думи: „Излюпва се.“
            Рон искаше да избягат от билкология и да отидат направо в колибата. Но Хърмаяни не даваше и да се издума за подобно нещо.
            — Хърмаяни, колко пъти в живота си ще видим как се излюпва змей?
            — Имаме урок, ще си докараме неприятности и те няма да са нищо в сравнение с онези, които Хагрид ще си има, когато някой разбере какво прави…
            — Млъкни! — прошепна Хари.
            Малфой стоеше само на няколко стъпки от тях и бе замръзнал на мястото си, за да подслушва. Колко ли беше чул? Хари никак не хареса израза на лицето му.
            Рон и Хърмаяни се препираха по целия път до класната стая по билкология и в края на краищата Хърмаяни се съгласи да изтича с другите двама до колибата на Хагрид през сутрешното междучасие. Когато камбаната прозвуча от замъка в края на техния урок, тримата веднага захвърлиха лопатките си и се втурнаха през парка към края на гората. Хагрид ги посрещна с разгорещен и развълнуван вид.
            — Почти е излязъл — каза, като ги въведе вътре.
            Яйцето лежеше върху масата. По него имаше дълбоки пукнатини. Вътре нещо се движеше и оттам се чуваше странен щракащ звук.
            Всички придърпаха столовете си до масата и наблюдаваха със затаен дъх.
            Изведнъж прозвуча някакво дращене и яйцето се разцепи. Змейското бебе тупна на масата. Не можеше да се каже, че е хубаво — Хари си помисли, че прилича на смачкан черен чадър. Покритите му с бодли криле бяха огромни в сравнение с мършавото му катраненочерно тяло и имаше дълга муцуна с широки ноздри, наченъци на рога и изцъклени оранжеви очи.
            То кихна. От муцуната му излетяха две искри.
            — Не е ли красиво? — промълви Хагрид и протегна ръка да погали главата на змея. Той щракна с муцуна към пръстите му и показа острите си зъби. — Миличкото, вижте, то познава майка си! — възкликна Хагрид.
            — Хагрид — каза Хърмаяни, — колко бързо растат норвежките гребеногърбушковци?
            Хагрид тъкмо щеше да отговори, когато изведнъж пребледня — скочи от стола и хукна към прозореца.
            — Какво има?
            — Ми… някой гледаше през пролуката между завесите… момче е… тича обратно към училището.
            Хари се втурна към вратата и погледна навън. Дори от такова разстояние нямаше начин да се припознае.
            Малфой беше видял змея.
                                                                        * * *
            Нещо в усмивката, спотайваща се върху лицето на Малфой през следващата седмица, караше Хари, Рон и Хърмаяни да нервничат. Прекарваха по-голямата част от свободното си време в затъмнената колиба на Хагрид, като се опитваха да го увещаят.
            — Просто го пусни — настояваше Хари. — Пусни го на свобода.
            — Не мога — казваше Хагрид. — Прекалено малък е. Ще умре.
            Те гледаха змея. За една седмица беше пораснал три пъти на дължина. От ноздрите му непрестанно излизаше дим. Хагрид не беше изпълнявал задълженията си на пазач на дивеча, защото змеят му създаваше много работа. Подът беше покрит с празни шишета от коняк и с кокоша перушина.
            — Реших да си го нарека Норбърт — каза Хагрид, като гледаше змея с просълзени очи. — Сега вече наистина ме познава, гледайте! Норбърт! Норбърт! Къде е мама?
            — Напълно е откачил — промърмори Рон на ухото на Хари.
            — Хагрид, — рече Хари на висок глас, — като минат две седмици, Норбърт ще стане дълъг колкото цялата ти къща. Малфой всеки момент може да отиде при Дъмбълдор.
            Хагрид прехапа устни.
            — Знам… знам, че не мога да го задържа завинаги, ама не мога просто да го изхвърля, не мога.
            Хари изведнъж се обърна към Рон.
            — Чарли! — каза.
            — И ти почваш да откачаш — рече Рон. — Аз съм Рон, не помниш ли?
            — Не… Чарли… брат ти Чарли. В Румъния. Дето изследва змейове. Може да пратим Норбърт при него. Чарли може да се грижи за него и после да го пусне на свобода!
            — Блестящо! — каза Рон. — Какво ще кажеш, Хагрид?
            И в края на краищата Хагрид се съгласи да пратят една сова на Чарли и да го питат.
                                                                           * * *
            Следващата седмица сякаш се влачеше. В сряда вечерта Хърмаяни и Хари седяха сами в общата стая, дълго след като всички останали си бяха легнали. Часовникът на стената тъкмо бе ударил полунош, когато портретната дупка се отвори. Рон се появи изневиделица, като свали мантията невидимка на Хари. Беше ходил долу в колибата на Хагрид да му помага да нахрани Норбърт, който сега ядеше цели щайги с мъртви плъхове.
            — Той ме ухапа! — съобщи и им показа ръката си, увита в окървавена носна кърпа. — Цяла седмица няма да мога да държа паче перо. Уверявам ви, този змей е най-отвратителното животно, което съм виждал, ама от начина, по който Хагрид говори за него, ще речеш, че е пухкаво зайче. Когато ме ухапа, той ми се скара, че съм го бил изплашил. А като си тръгвах, му пееше приспивна песничка.
            На тъмния прозорец се почука.
            — Това е Хедуиг! — каза Хари и се втурна да й отвори. — Сигурно носи отговор от Чарли!
            Тримата доближиха глави и зачетоха бележката.

            Мили Рон,
            Как си? Благодаря ти за писмото — с удоволствие ще взема норвежкия гребеногърбушко, но няма да е лесно да го докараме тук. Мисля, че ще е най-добре да го изпратите с едни мои приятели, които ще ми дойдат на гости другата седмица. Лошото е, че не бива да ги видят, че носят незаконен змей.
            Може ли да отнесете гребеногърбушкото на най-високата кула в полунощ в събота? Там ще се срещнете с тях и те ще го вземат, докато е още тъмно.
            Отговори ми колкото може по-скоро.

                                                                                Сърдечни поздрави,
                                                                                                                             Чарли

            Те се спогледаха.
            — Имаме мантията невидимка — каза Хари. — Няма да е прекалено трудно… Мисля, че мантията е достатъчно голяма да покрие двама от нас и Норбърт.
            От това, че другите двама се съгласиха с него, пролича колко ужасна беше последната седмица. Бяха готови на всичко, за да се отърват от Норбърт — и от Малфой.
                                                                        * * *
            Но се появи една пречка. На другата сутрин ухапаната ръка на Рон беше подута два пъти колкото обикновената си големина. Той не знаеше дали е безопасно да отиде при Мадам Помфри — би ли познала тя ухапване от змей? Но следобед вече нямаше друг избор. Раната беше приела отвратителен зеленикав цвят. Изглежда в зъбите на Норбърт имаше отрова.
            В края на деня Хари и Хърмаяни се втурнаха горе в болничното крило и намериха Рон на легло в ужасно състояние.
            — Не е само ръката ми — прошепна той, — въпреки че я чувствам, сякаш всеки момент ще се откъсне. Малфой излъгал Мадам Помфри, че иска да заеме от мен една книга, за да може да дойде и хубаво да ми се присмее. През цялото време ме заплашваше да й съобщи какво наистина ме е ухапало… аз й рекох, че е било куче, ама мисля, че тя не ми вярва… Не трябваше да го удрям на куидичния мач, той затова сега прави така.
            Хари и Хърмаяни се опитаха да успокоят Рон.
            — Всичко ще свърши в полунощ в събота — каза Хърмаяни, но това никак не утеши Рон. Напротив, той седна изпънат в леглото си и целият се обля в пот.
            — Полунощ в събота! — възкликна с пресипнал глас. — О, не… о, не… току-що си спомних… Писмото на Чарли беше в онази книга, която Малфой ми взе. Той ще узнае, че смятаме да се отървем от Норбърт.
            Хари и Хърмаяни нямаха възможност да отговорят. В този момент дойде Мадам Помфри и ги накара да си отидат, защото Рон имал нужда от сън.
                                                                        * * *
            — Вече е твърде късно да променим плана — каза Хари на Хърмаяни. — Нямаме време да пратим на Чарли друга сова, а това може да е единствената ни възможност да се отървем от Норбърт. Ще трябва да рискуваме. Все пак имаме мантията невидимка, а Малфой не знае нищо за нея.
            Когато отидоха да кажат на Хагрид, завариха ловджийското куче Фанг, седнало пред колибата с превързана опашка. Великанът отвори един прозорец, за да говори с тях.
            — Няма да ви пусна вътре — изпухтя той. — Норбърт е в лошо настроение… а то не е нещо, с което не мога да се справя.
            Щом му разправиха за писмото на Чарли, очите му се наляха със сълзи, но то може и да беше, защото Норбърт тъкмо го ухапа по крака.
            — Ооох! Няма нищо, хвана ми само ботуша… просто си играе… в края на краищата той е само бебе.
            Бебето взе да удря с опашка по стената, от което прозорците се раздрънчаха. Хари и Хърмаяни тръгнаха обратно към замъка с чувството, че едва ще дочакат до събота.
                                                                        * * *
            Ако не бяха толкова разтревожени за това, което трябваше да направят, те щяха да изпитат съжаление към Хагрид, когато дойде време той да се сбогува с Норбърт. Беше много тъмна облачна нощ и пристигнаха с малко закъснение пред колибата на Хагрид, защото трябваше да изчакат Пийвс да се махни от пътя им във входната зала, където той играеше тенис на стената.
            Хагрид беше опаковал Норбърт в голям сандък.
            — Сложих му много плъхове и малко коняк за из път — каза Хагрид с приглушен глас. — Опаковах му и мечето, в случай че се почувства самотен.
            От вътрешността на сандъка долитаха звуци от раздиране на плат, които според Хари означаваха, че мечето тъкмо оставаше без глава.
            — Сбогом, Норбърт! — изхлипа Хагрид, когато Хари и Хърмаяни покриха сандъка с мантията невидимка и самите те се мушнаха под нея. — Мама никога няма да те забрави!
            Как успяха да замъкнат сандъка до замъка, те просто не знаеха. Полунощ наближаваше, когато понесоха Норбърт по мраморната стълба във входната зала и по тъмните коридори. Нагоре по друга стълба, после по трета — дори един от преките пътища на Хари не им улесни много работата.
            — Почти стигнахме! — каза Хари задъхано, когато се добраха до коридора под най-високата кула.
            После едно внезапно движение пред тях едва не ги накара да изтърват сандъка. Като забравиха, че вече са невидими, те се свиха в сенките и впиха погледи в тъмните очертания на двама души, които се боричкаха на около три метра от тях. Светна лампа.
            Професор Макгонъгол, в халат на шотландски карета и с мрежа на косата, държеше Малфой за ухото.
            — Задържане след часовете! — извика тя. — И от „Слидерин“ се отнемат двайсет точки! Да се скиташ из училището посред нощ, как смееш…
            — Но разберете, професор Макгонъгол, Хари Потър ще дойде… той носи един змей!
            — Що за невероятни глупости! Как смееш да разправяш такива лъжи! Хайде с мен… ще говоря с професор Снейп за тебе, Малфой!
            След тази случка, стръмната спираловидна стълба до върха на кулата им се стори най-лесното нещо в света. Чак когато излязоха на студения нощен въздух, те свалиха мантията, доволни, че могат пак да дишат свободно. Хърмаяни изигра един весел танц.
            — Малфой получи задържане! Бих могла да запея!
            — Недей — посъветва я Хари.
            Присмиваха се на Малфой и чакаха, а Норбърт се мяташе в своя сандък. Около десет минути по-късно от тъмнината се спуснаха четири метли.
            Приятелите на Чарли бяха весела дружина. Показаха на Хари и Хърмаяни сбруята, която бяха приготвили, за да провесят змея помежду си. Всички си помогнаха взаимно да пристегнат Норбърт сигурно в нея, а после Хари и Хърмаяни се ръкуваха с другите и много им благодариха.
            Най-после Норбърт полетя… полетя… и отлетя.
            Те се прокраднаха обратно надолу по спираловидната стълба със сърца, облекчени като ръцете им, след като Норбърт не им тежеше повече. Нямаше змей, Малфой щеше да изтърпява задържане — какво би могло да наруши тяхното щастие?
            Отговорът на този въпрос ги чакаше в подножието на стълбата. Когато пристъпиха в коридора, от мрака внезапно изплува лицето на Филч.
            — Тъй, тъй, тъй — прошепна той, — ще си имаме неприятности.
            Бяха забравили мантията невидимка на върха на кулата.

            ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: ЗАБРАНЕНАТА ГОРА
            По-лошо от това не можеше да бъде.
            Филч ги отведе долу на първия етаж в кабинета на професор Макгонъгол, където те седяха и чакаха, без да си продумат. Хърмаяни трепереше. В ума на Хари се гонеха извинения, алибита и налудничави потулващи истории, коя от коя по-нелепи. Той просто не виждаше как ще се измъкнат този път от бедата. Бяха притиснати до стената. Как можаха да са толкова глупави, че да забравят мантията? Нямаше в света причина, която професор Макгонъгол би приела, задето са напуснали леглата си и са се скитали из училището посред нощ, да оставим настрана, че бяха се качили на най-високата астрономическа кула, достъпът до която беше забранен, освен за учебните часове. Като прибавят към това Норбърт и мантията невидимка, трябваше направо да си стягат вече багажа.
            Нима Хари мислеше, че по-лошо от това не може да бъде? Тогава беше сгрешил. Когато професор Макгонъгол се появи, тя водеше Невил.
            — Хари! — възкликна Невил в мига, когато видя другите двама. — Опитах се да те намеря, за да те предупредя. Чух Малфой да казва, че щял да те спипа, разправяше, че си имал зм…
            Хари разтърси силно глава, за да накара Невил да млъкне, но професор Макгонъгол го забеляза. Както беше застанала над тримата, тя имаше повече вид на огнедишащ змей, отколкото Норбърт.
            — Никога не бих повярвала подобно нещо за никого от вас. Господин Филч казва, че сте били на астрономическата кула. Сега е един часът сутринта. Дайте ми някакво обяснение!
            За първи път Хърмаяни не можеше да отговори на учителски въпрос. Взираше се в чехлите си, неподвижна като статуя.
            — Мисля, че мога да си представя каква е работата — каза професор Макгонъгол. — Не е нужно да си гений, за да си извадиш заключение. Разправили сте на Драко Малфой една измишльотина за някакъв змей, за да се опитате да го измъкнете от леглото му и да го вкарате в беда. Аз вече го хванах. И навярно ви се струва смешно, че Лонгботъм е чул историята и също е повярвал?
            Хари срещна погледа на Невил и се опита да му каже без думи, че това не е вярно, защото Невил изглеждаше потресен и обиден. Горкият непохватен Невил — Хари знаеше какво трябва да му е струвало да се опита да ги намери в тъмното, за да ги предупреди.
            — Отвратена съм! — каза професор Макгонъгол. — Четирима ученици, напуснали леглата си в една и съща нощ! Никога досега не съм чувала за подобно нещо! Хърмаяни Грейнджър, за тебе поне мислех, че си по-разумна. А колкото до теб, Хари Потър, мислех, че „Грифиндор“ означава повече за тебе. И тримата ще получите задържане след часовете… да, и ти, Невил Лонгботъм… нищо не ти дава правото да се разхождаш нощем из училището, особено в тези дни, защото е много опасно… и петдесет точки ще бъдат отнети от „Грифиндор“.
            — Петдесет? — ахна Хари… Те щяха да загубят водачеството — водачеството, което той беше спечелил при последния куидичен мач.
            — По петдесет точки за всеки един — каза професор Макгонъгол, като дишаше тежко през дългия си остър нос.
            — Професор Макгонъгол, моля…
            — Вие не можете…
            — Не ме учи какво мога и какво не мога да правя, Потър. Сега се връщайте в леглата си, всички. Никога не съм се срамувала така за ученици на „Грифиндор“.
            Сто и петдесет точки загубени! Това поставяше „Грифиндор“ на последно място. За една нощ бяха провалили всички шансове на „Грифиндор“ за Купата на домовете. Хари имаше чувството, че стомахът му се е продънил. Можеха ли изобщо да наваксат тази загуба?
            Хари не спа цяла нощ. Чуваше как Невил ридае във възглавницата си и му се стори, че това трая часове. Не можеше да измисли нищо, за да го утеши. Знаеше, че Невил, както и самият той, изпитваше ужас от сутринта. Какво щеше да стане, когато другите грифиндорци разберат какво са направили?
            В началото грифиндорците, минаващи на другия ден покрай огромните пясъчни часовници, които отброяваха домовите точки, помислиха, че е станала грешка. Как можеше изведнъж да имат сто и петдесет точки по-малко от вчера? Но след това историята почна да се разпространява: Хари Потър, прочутият Хари Потър, техният герой от два куидични мача, ги беше лишил от всичките тези точки — той и двама други глупави първокурсници.
            Докато преди това беше един от най-популярните и уважавани хора в училището, Хари изведнъж стана най-омразният. Дори рейвънклоувци и хафълпафци се настроиха против него, защото всички бяха желали „Слидерин“ да загуби Купата на домовете. Където и да отидеше Хари, учениците го сочеха и не си даваха труда да понижат глас, когато го оскърбяваха. Слидеринци, от друга страна, ръкопляскаха, когато минаваше покрай тях, свиркаха и викаха: „Благодарим ти, Потър, задължени сме ти!“
            Само Рон го поддържаше.
            — След няколко седмици всички ще го забравят. Фред и Джордж са губили сума точки, откакто са тук, а хората все още ги обичат.
            — Обаче никога не са загубвали сто и петдесет точки наведнъж, нали? — каза Хари отчаяно.
            — Е, вярно… не са — призна Рон.
            Беше малко късно да се поправи стореното, но Хари се закле отсега нататък да не се бърка в неща, които не са негова работа. Достатъчно се беше прокрадвал насам-натам и шпионирал. Толкова се срамуваше от себе си, че отиде при Ууд и предложи да си подаде оставката от куидичния отбор.
            — Да подадеш оставка ли? — прогърмя гласът на Ууд. — Каква полза ще има от това? Как ще си върнем точки, ако не можем да бием на куидич?
            Но дори куидичът беше загубил очарованието си. Останалите от отбора не искаха да говорят с Хари по време на тренировки, а когато трябваше да говорят за него, го наричаха „търсача“.
            Хърмаяни и Невил също страдаха. Положението им не беше толкова лошо, колкото това на Хари, защото не бяха така известни, но и с тях никой не искаше да говори. Хърмаяни беше престанала да привлича внимание върху себе си през часовете, държеше главата си сведена и работеше мълчаливо.
            Хари почти се радваше, че изпитите наближават. Целият преговор, който трябваше да направи, отвличаше мислите му от неговото нещастие. Той, Рон и Хърмаяни се държаха настрани и работеха до късно през нощта, като се опитваха да запомнят съставките на сложни отвари, да научат наизуст вълшебни изрази и заклинания, да запаметят дати на магически открития и бунтове на таласъми…
            После, около седмица преди да започнат изпитите, новото решение на Хари да не се бърка в неща, които не го засягат, беше подложено на неочаквано изпитание. Докато се връщаше сам от библиотеката един следобед, той чу някого да хленчи в една класна стая пред него. Когато приближи, долови гласа на Куиръл.
            — Не… не… не отново, моля…
            Звучеше, сякаш някой го заплашва. Хари пристъпи по-близо.
            — Добре… добре… — чу как Куиръл изхлипа.
            В следващата секунда Куиръл изхвърча от класната стая, като оправяше тюрбана си. Беше бледен и изглеждаше, сякаш ще се разплаче. Изчезна от погледа на Хари, който реши, че професорът дори не го е забелязал. Изчака, докато стъпките на Куиръл заглъхнаха, а после надникна в класната стая. Беше празна, но една врата в другия й край стоеше открехната. Хари бе на половината път до нея, когато си спомни, че си беше обещал да не се забърква.
            Въпреки това той би заложил дванайсет философски камъка, че Снейп току-що е напуснал стаята, и от това, което Хари току-що беше чул, можеше да се заключи, че Снейп ще ходи с нова жизненост в походката си — Куиръл като че ли най-сетне беше отстъпил.
            Хари се върна в библиотеката, където Хърмаяни изпитваше Рон по астрономия. Разказа им какво е чул.
            — Значи Снейп е успял! — каза Рон. — Ако Куиръл му е казал как да обезсили неговото заклинание против Черните сили…
            — Обаче там все още е Пухчо — обади се Хърмаяни.
            — Снейп може да е открил как да мине покрай него, без да пита Хагрид — предположи Рон, като погледна към хилядите книги около тях. — Обзалагам се, че тук някъде има книга, в която пише как да минеш покрай едно гигантско триглаво куче. И какво ще правим сега, Хари?
            Блясъкът на приключението отново пламна в очите на Рон, но Хърмаяни отговори, преди Хари да може да се обади.
            — Ще отидем при Дъмбълдор. Отдавна трябваше да го направим. Ако опитаме нещо сами, положително ще ни изхвърлят.
            — Но ние нямаме доказателства! — възрази Хари. — Куиръл е прекалено изплашен, за да ни подкрепи. Снейп трябва само да каже, че не знае как тролът е влязъл на Вси светии и че не е бил дори близо до третия етаж… и на кого мислите, че ще повярват, на него или на нас? Не е тайна, че го мразим. Дъмбълдор ще си каже, че сме го измислили, за да направим така, че да го уволнят. Филч няма да ни помогне, дори ако животът му зависи от това… прекалено е близък със Снейп и ще си мисли, че колкото повече ученици бъдат изключени, толкова по-добре. И не забравяйте, че ние уж не знаем нищо нито за камъка, нито за Пухчо. Много обяснения ще трябва да даваме.
            Хърмаяни изглеждаше убедена, но Рон — не.
            — Ако поне малко се разтършуваме…
            — Не — отсече Хари, — достатъчно сме тършували.
            Той придърпа към себе си една карта на Юпитер и почна да заучава имената на луните му.
                                                                               * * *
            На другата сутрин на Хари, Хърмаяни и Невил бяха доставени писма на масата за закуска. Всичките бяха еднакви:

            Вашето задържане след часовете ще се състои довечера в единайсет часа. Ще се срещнете с г-н Филч във входната зала.
            Проф. М. Макгонъгол

            В цялата шумотевица около загубените точки Хари беше забравил, че имат да изтърпяват задържане. Той почти очакваше Хърмаяни да се оплаче, че това ще е загуба на цяла нощ за преговор, но тя не каза нито дума. Също като Хари тя смяташе, че са си го заслужили.
            В единайсет часа вечерта те се сбогуваха с Рон в общата стая и слязоха във входната зала заедно с Невил. Филч беше вече там, а също и Малфой. Хари беше забравил, че и Малфой беше наказан.
            — Последвайте ме — каза Филч, запали един фенер и ги поведе навън. — Бас държа, че ще си помислите хубаво, преди да нарушите пак училищно правило, нали така? — продължи той, като им се ухили злобно. — О, да… мен ако питате, тежък труд и болка са най-добрите учители… Много е жалко, че изоставиха старите наказания… да ви провесят за китките от тавана в продължение на няколко дни… все още пазя веригите в канцеларията си и ги държа добре смазани, в случай че някога потрябват… Добре, тръгваме и да не ви мине през ума да бягате, защото ще стане още по-лошо за вас, ако го сторите.
            Тръгнаха през тъмния парк. Невил не преставаше да подсмърча. Хари се питаше какво ли ще бъде тяхното наказание. Сигурно нещо наистина ужасно, иначе Филч нямаше да злорадства толкова.
            Луната грееше ярко, но облаците, които преминаваха пред нея, ги оставяха често на тъмно. Пред себе си Хари виждаше осветените прозорци на колибата на Хагрид. После чуха далечен вик:
            — Ти ли си, Филч? Побързай, искам да тръгваме.
            Сърцето на Хари трепна — ако щяха да работят с Хагрид нямаше да е толкова лошо. Облекчението трябва да се е изписало на лицето му, защото Филч каза:
            — Сигурно си мислиш, че ще се забавлявате с този глупак? Е, помисли пак, момче… отивате в гората и много ще сгреша, ако ви кажа, че всички ще се върнете оттам живи и здрави.
            При това Невил издаде тих стон, а Малфой спря като закован.
            — В гората? — повтори той и гласът му не звучеше толкова хладнокръвно, както обикновено. — Не може да влезем там нощем… имало най-различни неща… чувах за върколаци.
            Невил се вкопчи в ръкава на одеждата на Хари и издаде звук, сякаш се е задавил.
            — Така ли смяташ, а? — каза Филч и гласът ме бе пресипнал от злорадство. — Трябваше да помислиш за тия върколаци, преди да се провиниш, нали така?
            Из тъмнината към тях приближи с големи крачки Хагрид с Фанг по петите му. Носеше голям арбалет, а през рамото му висеше колчан, пълен със стрели.
            — Крайно време беше — каза. — Чакам ви вече от половин час. Всичко наред ли е Хари, Хърмаяни?
            — На твое място не бих се държал толкова любезно с тях, Хагрид — изрече Филч студено, — в края на краищата те трябва да бъдат наказани.
            — Затова ли закъсня, а? — попита Хагрид, като се намръщи на Филч. — Чел си им конско евангелие, нали? Не си ти тоя, дето трябва да го прави. Свършил си си работата, сега ги поемам аз.
            — Ще се върна призори — каза Филч — да прибера каквото е останало от тях — добави той злобно, обърна се и тръгна обратно към замъка, а фенерът му заподскача в мрака.
            Сега Малфой се обърна към Хагрид.
            — Аз няма за вляза в тази гора — заяви той и Хари със задоволство долови нотката на паника в гласа му.
            — Ако искаш да останеш в „Хогуортс“, ще влезеш — каза Хагрид свирепо. — Виновен си и сега ще си платиш за вината.
            — Но това е работа за слуги, а не за ученици. Мислех, че ще трябва да преписваме изречения или нещо подобно. Ако баща ми знаеше, че правя това, би…
            — …би казал, че така е в „Хогуортс“ — изръмжа Хагрид. — Ще ми преписваш изречения! Каква полза има от това? Ще направиш нещо полезно или ще напуснеш. Ако мислиш, че баща ти би предпочел да те изключат, върни се в замъка и си стягай багажа. Хайде!
            Малфой не мръдна. Погледна яростно Хагрид, но после сведе очи.
            — А тъй, добре тогава — каза Хагрид. — Сега слушайте внимателно, ’щото туй, дето ще го правим тази вечер, е опасно и не искам никой да рискува. Последвайте ме тук за малко.
            Той ги заведе до самия край на гората. Вдигна високо фенера си и посочи тясна криволичеща утъпкана пътека, която се губеше между гъстите черни дървета. Лек ветрец повдигна косите им, когато надникнаха в гората.
            — Погледнете тук — каза Хагрид, — виждате ли това нещо, дето блести на земята? Нещо сребристо? Това е кръв от еднорог. Там има еднорог, който е тежко ранен от нещо. Това е втори път за една седмица. Миналата сряда намерих един умрял. Ще се опитаме да открием нещастното животно. Може би ще трябва да го избавим от мъките му.
            — А какво, ако онуй, което е ранило еднорога, първо намери нас? — попита Малфой, неспособен да прикрие страха в гласа си.
            — Нищо, дето живее в гората, няма да ви причини зло, ако сте с мен или с Фанг — каза Хагрид. — И вървете по пътеката. Така, сега ще се разделим на две групи и ще проследим дирята в различни посоки. Има кръв навсякъде, той трябва да се е лутал най-малко от миналата нощ.
            — Аз искам с Фанг — заяви Малфой, като гледаше дългите зъби на Фанг.
            — Добре, обаче те предупреждавам, че е страхливец — каза Хагрид. — Значи аз, Хари и Хърмаяни ще тръгнем в едната посока, а Драко, Невил и Фанг — в другата. Ако някой от нас намери еднорога ще изстреляме зелени искри, разбрано? Извадете магическите си пръчки и тренирайте сега… ха така… пък ако някой изпадне в беда, ще изстреля червени искри и всички ще дойдем да го намерим… тъй, бъдете внимателни… да вървим.
            Гората беше черна и смълчана. Малко по-навътре достигнаха едно разклонение на пътеката и Хари, Хърмаяни и Хагрид хванаха лявата пътека, а Малфой, Невил и Фанг тръгнаха по дясната.
            Вървяха мълчаливо, вперили очи в земята. От време на време някой лунен лъч през клоните над тях осветяваше петно сребристосиня кръв върху опадалата шума.
            Хари видя, че Хагрид изглежда много разтревожен.
            — Възможно ли е някой върколак да убива еднорозите? — попита Хари.
            — Не е достатъчно бърз — отговори Хагрид. — Не е лесно да хванеш еднорог. Те са силни, магически животни. Никога досега не съм чувал някой да е бил раняван.
            Отминаха един обрасъл с мъх дънер. Хари чу течаща вода — някъде наблизо имаше поток. Тук-таме по криволичещата пътека все още се виждаха петна кръв от еднорог.
            — Добре ли си, Хърмаяни? — прошепна Хагрид. — Не се тревожи. Ако е тежкоранен, не може да е отишъл далеч и тогава ще можем да… СКРИЙТЕ СЕ ЗАД ОНОВА ДЪРВО!
            Хагрид хвана Хари и Хърмаяни, вдигна ги от пътеката и ги пусна зад един огромен дъб. Извади стрела, намести я на арбалета си и го вдигна, готов за стрелба. Тримата се ослушваха. Нещо се плъзгаше по мъртвата шума наблизо: звучеше като мантия, която се влачи по земята. Хагрид се взираше в тъмната пътека, но след няколко секунди звукът заглъхна.
            — Знаех си — промърмори той. — Тук има нещо, дето не трябва да е тук.
            — Върколак? — подсказа Хари.
            — Това не беше върколак, нито пък беше еднорог — отговори Хагрид мрачно. — Хайде, следвайте ме, ама внимателно.
            Вървяха по-бавно, напрягайки слуха си да уловят и най-тихия звук. Изведнъж на една полянка пред тях нещо наистина мръдна.
            — Кой е там? — извика Хагрид. — Покажи се… въоръжен съм!
            И на полянката излезе… мъж ли беше, или кон? До кръста бе мъж, с червена коса и брада, а надолу имаше лъскаво кестеняво конско тяло с дълга червеникава опашка. Хари и Хърмаяни зяпнаха.
            — О, ти ли си, Ронън? — попита Хагрид с облекчение. — Как си?
            — Добър вечер, Хагрид! — рече Ронън. Имаше плътен тъжен глас. — Искаше да ме убиеш ли?
            — Трябва да съм много предпазлив, Ронън — каза Хагрид, като потупа арбалета си. — В тази гора се е заселило нещо лошо. Впрочем това са Хари Потър и Хърмаяни Грейнджър, ученици в училището. А това, ще знаете вие двамата, е Ронън. Той е кентавър.
            — Забелязахме — промълви Хърмаяни.
            — Добър вечер! — обърна се Ронън към тях. — Значи сте ученици? А учите ли много горе в училището?
            — Ъъъ…
            — Малко нещо — отговори Хърмаяни стеснително.
            — Малко нещо. Е, и това е нещо — въздъхна Ронън, отметна глава и се взря в небето. — Марс свети ярко тази нощ.
            — Да — каза Хагрид, като също погледна нагоре. — Радвам се, че те срещнахме, Ронън, защото е бил ранен един еднорог. Да си забелязал нещо?
            Ронън не отговори веднага. Взираше се нагоре, без да примигне, а после пак въздъхна.
            — Винаги невинните са първите жертви — каза. — Така е било от векове, така е и сега.
            — Да — отговори Хагрид, — но да си забелязал нещо, Ронън? Нещо необичайно?
            — Марс свети ярко тази нощ — повтори Ронън, докато Хагрид го наблюдаваше нетърпеливо. — Необичайно ярко.
            — Да, ама аз имам предвид нещо необичайно по-наблизо — каза Хагрид. — Значи не си забелязал нищо странно?
            Ронън отново се позабави с отговора си. Най-сетне каза:
            — Гората крие много тайни.
            Едно движение между дърветата зад Ронън накара Хагрид пак да вдигне арбалета си, но се оказа само втори кентавър, с черна коса и тяло и с по-необуздан вид от Ронън.
            — Здравей, Бейн! — каза Хагрид. — Всичко наред ли е?
            — Добър вечер, Хагрид, ти как си?
            — Горе-долу. Слушай, тъкмо питах Ронън дали напоследък сте виждали тук нещо по-особено. Работата е там, че един еднорог е бил ранен… Да знаете нещо за това?
            Бейн застана до Ронън. Погледна към небето.
            — Марс свети ярко тази нощ — каза просто.
            — Да бе, това вече го чухме — рече Хагрид сърдито. — Е, ако някой от вас види нещо, ще ми съобщите, нали? А ние да тръгваме.
            Хари и Хърмаяни го последваха, когато напускаше полянката, като се взираха през рамо в Ронън и Бейн, додето дърветата ги скриха от погледа им.
            — Никога — обади се Хагрид раздразнено — не се опитвай да получиш ясен отговор от кентавър. Проклети звездобройци! Не се интересуват от нищо, дето е по-наблизо от Луната.
            — А има ли тук много от тях? — попита Хърмаяни.
            — О, доста… обикновено дружат само помежду си, но е приятно, когато се появят, ако искам да си кажа две приказки с някого. Ще знаете, че те са дълбокомислени, тези кентаври… знаят сума неща… само дето не изричат много.
            — Мислиш ли, че онова, което чухме преди, е било кентавър? — попита Хари.
            — Да не би да ти звучеше като копита? Не, ако питаш мен, то беше онуй, дето убива еднорозите… Никога не съм чувал подобно нещо преди.
            Вървяха между гъстите тъмни дървета. Хари постоянно поглеждаше нервно през рамото си. Имаше неприятното чувство, че ги наблюдават. Радваше се, че с тях е Хагрид със своя арбалет. Тъкмо бяха отминали един завой на пътеката, когато Хърмаяни сграбчи ръката на Хагрид.
            — Хагрид! Виж! Червени искри, другите са в беда!
            — Вие двамата чакайте тук! — извика Хагрид. — Стойте на пътеката, ще се върна да ви взема!
            Чуха го да си проправя път през ниската растителност, стояха и се гледаха, много изплашени, докато не чуваха вече нищо, освен шумоленето на листата около тях.
            — Не допускаш, че са били ранени, нали? — прошепна Хърмаяни.
            — За Малфой хич не ме е грижа, но ако нещо се е случило на Невил… Всъщност той е тук по наша вина.
            Минутите се влачеха. Слухът им сякаш беше по-остър от обикновено. Хари като че ли долавяше всяка въздишка на вятъра, всяко изпукване на клонка. Какво ли ставаше? Къде бяха другите?
            Най-после силен хрущящ шум предизвести завръщането на Хагрид. Малфой, Невил и Фанг бяха с него. Хагрид кипеше от яд. Изглежда Малфой се беше промъкнал зад Невил и на шега го бе сграбчил. Невил изпаднал в паника и изстрелял искрите.
            — Ще имаме късмет, ако хванем нещо сега, с тази врява, която вие двамата вдигнахте. Добре, ще разменим групите… Невил, ти ще останеш с мен и Хърмаяни, а ти, Хари, ще отидеш с Фанг и с този идиот. Съжалявам — добави Хагрид шепнешком към Хари, — ама тебе той по-трудно ще изплаши, пък трябва да свършим тази работа.
            И така, Хари тръгна към средата на гората с Малфой и Фанг. Вървяха около половин час, все по-дълбоко и по-дълбоко навътре в гората, докато стана почти невъзможно да се проследи пътеката, защото дърветата бяха нагъсто. На Хари му се стори, че кръвта става все повече. Имаше петна по корените на едно дърво, сякаш нещастното животно се беше мятало от болка някъде наблизо. През сплетените клони на стар дъб Хари видя една полянка пред тях.
            — Гледай — промълви той, като протегна ръка да спре Малфой.
            На земята блестеше нещо снежнобяло. Те пристъпиха внимателно.
            Оказа се еднорог и беше мъртъв. Хари никога не бе виждал нещо толкова красиво и тъжно. Дългите му стройни крака бяха проснати под странни ъгли, както беше паднал, а гривата му бе разпиляна седефенобяла върху тъмните листа.
            Хари пристъпи крачка към него, когато звук като от пълзене го накара да замръзне на мястото си. Един храст на края на полянката потрепери… После от сенките се появи фигура с качулка и запълзя по земята като дебнещо животно. Хари, Малфой и Фанг стояха като приковани. Качулатата фигура достигна еднорога, наведе глава над раната на животното и почна да пие кръвта му.
            — АААААААААААХ!
            Малфой нададе ужасен крясък и побягна, а заедно с него и Фанг. Качулатата фигура вдигна глава и погледна право към Хари — кръв от еднорога се стичаше по гърдите й. Изправи се и тръгна бързо към него, а той не можеше да мръдне от страх.
            После главата му бе пронизана от болка, каквато никога преди не беше изпитвал, сякаш белегът му гореше. Полузаслепен, той политна назад. Чу галопиращи копита зад себе си; нещо го прескочи и се втурна срещу фигурата.
            Болката в главата на Хари беше толкова силна, че той падна на колене. Трая минута-две, докато отмина. Когато вдигна поглед, фигурата беше изчезнала. Над него стоеше кентавър, но не Ронън или Бейн; този изглеждаше по-млад, имаше бяло-руса коса и светлобежово тяло.
            — Добре ли си? — попита кентавърът, като помогна на Хари да се изправи на крака.
            — Да… благодаря… какво беше това?
            Кентавърът не оттовори. Имаше поразително сини очи, като бледи сапфири. Оглеждаше внимателно Хари и погледът му се спря върху белега, който се открояваше яркочервен на челото му.
            — Ти си момчето Потър — каза. — По-добре да се върнеш при Хагрид. Гората не е безопасна по това време… особено пък за теб. Можеш ли да яздиш? Така ще стане по-бързо… Казвам се Фирензи — добави той, като коленичи на предните си крака, за да може Хари да се покатери на гърба му.
            Изведнъж от другата страна на поляната долетя пак звук от галопиране. Ронън и Бейн изскочиха измежду дърветата, задъхани и изпотени.
            — Фирензи! — кресна Бейн. — Какво правиш? Носиш човешко същество на гърба си! Не те ли е срам? Да не си обикновено муле?
            — Ти съзнаваш ли кой е това? — каза Фирензи. — Това е момчето Потър. Колкото по-бързо напусне тази гора, толкова по-добре.
            — Какво си му казал? — попита Бейн сърдито. — Помни, Фирензи, че сме се заклели да не се противопоставяме на небесата. Нали сме разгадали по движението на планетите какво ще стане?
            Ронън удряше нервно с копито по земята.
            — Сигурен съм, че Фирензи е постъпил така само за добро — каза със своя мрачен глас.
            Бейн хвърли гневно къч със задните си крака.
            — За добро! Какво общо има това с нас? Кентаврите се интересуват само от това, което е било предсказано! Не е наша работа да тичаме като магарета подир заблудени човешки същества в нашата гора!
            Фирензи внезапно се изправи на задните си крака от гняв, така че Хари трябваше да сграбчи раменете му, за да не падне.
            — Ти не виждаш ли този еднорог? — извика Фирензи на Бейн. — Не разбираш ли защо е бил убит? Или планетите не са споделили с теб тази тайна? Аз се противопоставям на това, което дебне из тази гора, Бейн, да, дори да застана на страната на човешки същества, ако трябва.
            И Фирензи се обърна рязко. Хари се вкопчи в него, доколкото можеше, и те препуснаха между дърветата, като оставиха Ронън и Бейн зад себе си.
            Хари нямаше понятие какво става.
            — Защо Бейн е толкова сърдит? — попита. — И какво беше изобщо това нещо, от което ти ме спаси?
            Фирензи забави ход, предупреди Хари да държи главата си наведена, в случай че има ниски клони, но не отговори на въпроса му. Толкова дълго продължиха между дърветата в мълчание, та Хари помисли, че Фирензи не иска да говори повече с него. Но когато минаваха през едно място, особено гъсто обрасло с дървета, Фирензи внезапно спря.
            — Хари Потър, знаеш ли за какво се използва кръвта на еднорог?
            — Не — отговори Хари, стреснат от странния въпрос. — Използвали сме само рога и косми от опашката в час по отвари.
            — Защото е чудовищно да убиеш еднорог — каза Фирензи. — Само някой, който няма какво повече да губи, а може да спечели всичко, би извършил подобно престъпление. Кръвта на еднорога ще поддържа живота ти, дори да си само на косъм от смъртта, обаче на ужасна цена. Убил си нещо чисто и беззащитно, за да спасиш себе си, и от момента, когато кръвта се докосне до устните ти, ще имаш само половин живот… прокълнат живот.
            Хари загледа втренчено тила на Фирензи, който беше изпъстрен със сребристи петна от лунната светлина.
            — Но кой би извършил такава отчаяна постъпка? — попита на глас. — Ако ще бъдеш прокълнат завинаги, ще е по-добре да си мъртъв, нали?
            — Така е — съгласи се Фирензи, — освен ако всичко, от което се нуждаеш е да останеш жив, докато можеш да изпиеш нещо друго… нещо, което ще ти върне пълната сила и власт… Нещо, което ще означава, че никога няма да умреш. Хари Потър, знаеш ли какво е скрито в училището в този миг?
            — Философският камък! Разбира се… Еликсирът на живота! Обаче не разбирам кой…
            — Не можеш ли да се сетиш за някого, който е чакал много години, за да се върне на власт, който се е вкопчил в живота, изчаквайки своя сгоден случай?
            Като че ли железен юмрук се сви около сърцето на Хари. Над шумоленето на дърветата той сякаш чу отново какво му беше казал Хагрид в онази нощ, когато се запознаха: „Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре.“
            — Искаш да кажеш — изхриптя Хари, — че това беше Вол…
            — Хари! Хари, добре ли си?
            Хърмаяни тичаше към тях по пътеката, а Хагрид пухтеше зад нея.
            — Много съм добре — каза Хари, като едва съзнаваше какво говори. — Еднорогът е мъртъв, Хагрид. Там е, на онази поляна.
            — Тук ще те оставя — промълви Фирензи, когато Хагрид се втурна да огледа еднорога. — Сега си в безопасност.
            Хари се изхлузи от гърба му.
            — Успех, Хари Потър! — каза Фирензи. — Планетите са били тълкувани погрешно и по-рано, дори от кентаври. Надявам се това да е един от тези случаи.
            Той се обърна и се отправи в лек тръс към дълбочината на гората, като остави зад себе си Хари разтреперан.
                                                                           * * *
            Рон беше заспал в тъмната обща стая, докато ги беше чакал да се върнат. Изкрещя нещо за куидични фалове, когато Хари го разтърси грубичко, за да го събуди. Само след секунди обаче седеше с широко отворени очи, щом Хари започна да разказва на него и на Хърмаяни какво се беше случило в гората.
            Хари не можеше да седне. Вървеше напред-назад пред камината. Все още трепереше.
            — Снейп иска камъка за Волдемор… а Волдемор чака в гората… пък ние през цялото това време мислехме, че Снейп просто иска да стане богат…
            — Престани да повтаряш името! — прошепна Рон в ужас, сякаш мислеше, че Волдемор може да ги чуе.
            Хари не го слушаше.
            — Фирензи ме спаси, но не е трябвало да го прави… Бейн беше побеснял… говореше за намеса в това, което планетите предвещавали, че ще се случи… Те сигурно казват, че Волдемор ще се върне… Бейн смята, че Фирензи е трябвало да остави Волдемор да ме убие… предполагам, че и това вещаят звездите.
            — Ще престанеш ли да казваш името! — изсъска Рон.
            — Значи сега трябва само Снейп да открадне камъка — продължи Хари трескаво, — тогава Волдемор ще може да дойде и да ме довърши… Е, предполагам, че Бейн ще е щастлив.
            Хърмаяни изглеждаше много изплашена, но намери думи за утеха.
            — Хари, всички казват, че Дъмбълдор е единственият, от когото Ти-знаеш-кой някога се е страхувал. Докато Дъмбълдор е тук, Ти-знаеш-кой няма да те докосне. Освен това кой казва, че кентаврите са прави? Това ми звучи като гадателство, а професор Макгонъгол казва, че то е много неточен раздел на магията.
            Небето беше почнало да просветлява, преди да престанат да говорят. Отидоха да си легнат изтощени, с възпалени гърла. Но изненадите на тази нощ не бяха свършили.
            Когато Хари отметна завивките си, намери под тях, спретнато сгъната, мантията невидимка. На нея беше забодена бележка: „За всеки случай“.

            ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА: ПРЕЗ КАПАКА НА ПОДА
            След години Хари никога нямаше да си спомни как беше успял да издържи изпитите си, когато очакваше Волдемор едва ли не всеки момент да се втурне през вратата. Обаче дните се нижеха и не можеше да има никакво съмнение, че Пухчо все още беше жив и здрав зад заключената врата.
            Цареше знойна жега, особено в голямата класна стая, където се трудеха над писмените си работи. За тези изпити им бяха дали специални нови пачи пера, които бяха омагьосани с антиизмамно заклинание.
            Имаха и практически изпити. Професор Флитуик ги викаше един по един в своя кабинет, за да види дали могат да накарат ананас да играе степ върху един от чиновете. Професор Макгонъгол наблюдаваше как превръщат мишка в кутийка за енфие — пишеха се точки за това колко хубава е кутийката, но се отнемаха, ако тя имаше мустаци. Снейп изнервяше всички, като им стоеше над главите, докато се мъчеха да си спомнят как се приготвя отвара за забрава.
            Хари правеше каквото можеше, като се опитваше да не обръща внимание на болезнените бодежи на челото си, които го измъчваха от онази разходка в гората насам. Невил мислеше, че Хари страда от тежък случай на изпитна треска, защото не можеше да спи, но истината беше, че момчето непрестанно се будеше от стария си кошмар, само че сега той бе по-страшен от всякога, защото в него имаше една качулата фигура, по която се стичаше кръв.
            Може би защото не бяха видели това, което беше видял Хари в гората, или защото нямаха парещи белези на челата си, Рон и Хърмаяни не се тревожеха толкова за камъка, колкото Хари. Мисълта за Волдемор наистина ги плашеше, но той не ги посещаваше в сънищата им и те бяха толкова заети с преговор, че нямаха много време да се терзаят какво може да върши Снейп или някой друг.
            Последният им изпит беше по история на магията. Един час отговори на въпроси за изкукуригали стари магьосници, които са открили саморазбъркващи се котли — и те щяха да са свободни… свободни цяла прекрасна седмица, докато излязат изпитните им резултати. Когато призракът на професор Бинс им каза да оставят перата и да навият пергаментните си листове, Хари не можа да се сдържи да не ликува заедно с другите.
            — Това беше далеч по-лесно, отколкото мислех, че ще е — каза Хърмаяни, когато се присъединиха към навалицата, която излизаше в слънчевия парк. — Нямаше нужда да уча за Кодекса на поведение спрямо върколаци от 1637 година, нито за бунта на Ревностния Елфрик.
            След изпит Хърмаяни обичаше да проверява отговорите, но Рон каза, че от това му ставало зле, така че слязоха до езерото и се отпуснаха под едно дърво. Близнаците Уизли и Лий Джордън гъделичкаха пипалата на огромна сепия, която се грееше в топлите плитчини.
            — Никакъв преговор повече! — въздъхна Рон щастливо, като се изтегна на тревата. — Би могъл да изглеждаш по-весел, Хари, имаме цяла седмица, докато разберем колко лошо сме изкарали, тъй че още няма защо да се тревожиш.
            Хари разтриваше челото си.
            — Бих искал да знам какво означава това! — избухна той гневно. — Белегът ми непрестанно ме боли… случвало се е и по-рано, но никога толкова често, както сега.
            — Иди при Мадам Помфри — предложи Хърмаяни.
            — Не съм болен — каза Хари. — Мисля, че това е предупреждение… означава, че идва опасност…
            Рон не можа да се развълнува. Беше прекалено горещо.
            — Отпусни се, Хари. Хърмаяни е права. Камъкът е в безопасност, докато Дъмбълдор е тук. Както и да е, досега не сме намерили никакво доказателство, че Снейп е открил как да мине покрай Пухчо. Веднъж вече почти му беше откъснат кракът, та едва ли толкова скоро ще опита пак. По-скоро Невил ще играе куидич за Англия, отколкото Хагрид да измени на Дъмбълдор.
            Хари кимна, но не можа да се отърве от дебнещото го чувство, че е забравил да направи нещо, и то нещо важно. Когато се опита да обясни това, Хърмаяни каза:
            — То е просто от изпитите. Аз се събудих тази нощ и бях прегледала до половината записките си по трансфигурация, преди да си спомня, че този изпит вече мина.
            Но Хари беше съвсем сигурен, че чувството на обърканост няма нищо общо с учението. Той наблюдаваше как една сова пърха към училището в ясносиньото небе, стиснала писмо в клюна си. Хагрид беше единственият, който му пращаше писма. Хагрид никога не би предал Дъмбълдор. Хагрид никога не би казал никому как да мине покрай Пухчо… никога… но…
            Хари внезапно скочи на крака.
            — Къде отиваш? — попита Рон сънливо.
            — Сетих се нещо — каза Хари. Беше пребледнял. — Трябва да идем при Хагрид, още сега.
            — Защо? — попита Хърмаяни задъхано, като подтичваше, за да върви наравно с Хари.
            — Не мислиш ли, че е малко странно — отбеляза Хари, докато се катереше по тревистия склон, — че това, което Хагрид желае повече от всичко друго, е змей, и току се появява един непознат, който просто случайно има яйце в джоба си? Колко хора се разхождат със змейски яйца, ако това противоречи на магьосническите закони? Какъв късмет, че е намерил точно Хагрид, не смяташ ли? Защо не се сетих по-рано за това?
            — Какво си намислил? — попита Рон, но Хари вече спринтираше през парка към гората и не му отговори.
            Хагрид седеше в един фотьойл пред къщата си; панталоните и ръкавите му бяха навити и той белеше грах в голяма купа.
            — Здравейте! — каза и се усмихна. — Свършихте ли с изпитите? Имате ли време да пийнете нещо?
            — Да, моля — отвърна Рон, но Хари го прекъсна:
            — Не, бързаме. Хагрид, трябва да те попитам нещо. Помниш ли онази нощ, когато спечели Норбърт? Как изглеждаше непознатият, с когото играеше карти?
            — Не знам — отговори Хагрид нехайно, — не искаше да си свали мантията.
            Видя, че тримата изглеждаха потресени, и повдигна вежди.
            — Не е толкова необикновено. В „Свинската глава“… това е името на кръчмата долу в селото… идват сума странни хора. Може да е бил търговец на змейове, нали така? Изобщо не му видях лицето, седя с качулката си.
            Хари се отпусна до купата с граха.
            — А за какво говорихте с него, Хагрид? Ти спомена ли изобщо „Хогуортс“?
            — Може и да е станало дума — каза Хагрид и смръщи вежди, за да си припомни. — Да… попита ме какво работя и аз му казах, че съм пазач на дивеча тук… А той ме поразпита какви животни гледам… та му казах… и му казах, че това, дето винаги истински съм желал, е змей… и тогава… не си спомням много добре, защото той през цялото време ме черпеше с напитки… Чакайте да видя… да, после той каза, че имал това змейско яйце и сме можели да го разиграем на карти, ако искам… но той трябвало да е сигурен, че мога да се справя с него, ’щото не искал змеят да попадне в неподходящ дом… Та аз му рекох, че след Пухчо един змей ще е дребна работа…
            — А той… той изглеждаше ли заинтересуван от Пухчо? — попита Хари, като се стараеше гласът му да звучи спокойно.
            — Ами… да… колко триглави кучета ще срещнеш, дори около „Хогуортс“? Та му казах, че Пухчо е лесен, стига да знаеш как да го успокоиш… просто трябва да му изсвириш малко музика и той направо заспива…
            Изведнъж Хагрид се ужаси.
            — Това не трябваше да ви го казвам! — избоботи. — Забравете, че съм ви го казал! Хей… къде отивате?
            Хари, Рон и Хърмаяни не си продумаха, докато не спряха във входната зала, която им се стори много студена и мрачна след парка.
            — Трябва да отидем при Дъмбълдор — предложи Хари. — Хагрид е казал на непознатия как да мине покрай Пухчо, под онази мантия е бил или Снейп, или Волдемор… трябва да е било лесно, след като е напил Хагрид. Само се надявам Дъмбълдор да ни повярва. Фирензи би могъл да ни подкрепи, ако Бейн не му забрани. Къде е кабинетът на Дъмбълдор?
            Те се огледаха, сякаш се надяваха да видят табела, която да им посочи вярната посока. Никога не им бяха казвали къде живее Дъмбълдор, нито пък знаеха някой да е бил пратен при него.
            — Ще трябва просто да… — почна Хари, но изведнъж прозвуча глас от другия край на залата.
            — Какво правите вие тримата вътре?
            Беше професор Макгонъгол, която носеше голям куп книги.
            — Искаме да говорим с професор Дъмбълдор — заяви Хърмаяни доста храбро, както си помислиха Хари и Рон.
            — Да говорите с професор Дъмбълдор? — повтори професор Макгонъгол, сякаш да искаш да направиш това, бе нещо много подозрително. — Защо?
            Хари преглътна — сега какво?
            — То е нещо като тайна — каза, но веднага му се прищя да не беше го казвал, защото ноздрите на професор Макгонъгол се разшириха.
            — Професор Дъмбълдор замина преди десет минути — каза студено. — За него пристигна спешно сова от Министерството на магията и той отлетя веднага за Лондон.
            — Заминал? — попита Хари трескаво. — Сега?
            — Професор Дъмбълдор е много велик магьосник, Потър, и е много зает…
            — Но това е важно.
            — Нещо, което ти трябва да му кажеш, е по-важно от Министерството на магията, така ли, Потър?
            — Вижте — започна Хари, като се отказа от всякаква предпазливост. — Професор Макгонъгол… става дума за философския камък…
            Каквото и да беше очаквала професор Макгонъгол, то не беше това. Книгите се изсипаха от ръцете й, но тя не се наведе да ги събере.
            — Отк-к-къде знаете… — заекна тя.
            — Професор Макгонъгол, мисля… знам… че Сн… че някой ще се опита да открадне камъка. Трябва да говоря с професор Дъмбълдор.
            Тя го изгледа със смесица от потрес и подозрение.
            — Професор Дъмбълдор ще се върне утре — каза като заключение. — Не знам как сте разбрали за камъка, но бъдете уверени, че няма възможност никой да го открадне. Твърде добре е защитен.
            — Но, професор Макгонъгол…
            — Потър, знам какво говоря — отсече тя, наведе се и събра падналите книги. — Предлагам всички да излезете навън и да се насладите на слънцето.
            Но те не го сториха.
            — Ще бъде довечера — каза Хари, след като се увери, че професор Макгонъгол не може да го чуе. — Довечера Снейп ще влезе през капака на пода. Открил е всичко, което му трябва, а сега е отстранил и Дъмбълдор. Той е изпратил тази бележка. Обзалагам се, че в Министерството на магията ще бъдат удивени, когато се появи Дъмбълдор.
            — Но какво можем…
            Хърмаяни ахна. Хари и Рон се обърнаха.
            Там стоеше Снейп.
            — Добър ден! — каза той спокойно.
            Те го гледаха втренчено.
            — Не би трябвало да стоите вътре в такъв ден — продължи той със странна, крива усмивка.
            — Ние щяхме… — подхвана Хари, без да има представа какво ще каже.
            — Трябва да бъдете по-предпазливи — рече Снейп. — Като се шляете така, хората ще си кажат, че сте замислили нещо. А „Грифиндор“ наистина не може да си позволи да загуби още точки, нали?
            Хари се изчерви. Те се обърнаха, за да излязат навън, но Снейп ги повика да се върнат.
            — Предупреждавам те, Потър… още едно нощно скитосване, и лично аз ще поискам да бъдеш изключен. Приятен ден!
            И тръгна към учителската стая.
            Отвън, на каменните стъпала, Хари се обърна към другите.
            — Така, ето какво ще направим — прошепна настойчиво. — Един от нас трябва да държи под око Снейп… да чака пред учителската стая и да го проследи, ако я напусне. Хърмаяни, най-добре ще е това да си ти.
            — Защо аз?
            — Очевидно е — каза Рон. — Можеш да се преструваш, че чакаш професор Флитуик, разбираш ли? — Той си преправи гласа. — О, професор Флитуик, толкова съм разтревожена. Мисля, че съм сбъркала въпрос четиринайсет Б…
            — Ох, млъкни — каза Хърмаяни, обаче се съгласи да отиде и да дебне Снейп.
            — А за нас ще е най-добре да стоим пред коридора на третия етаж — каза Хари на Рон. — Ела.
            Обаче тази част на плана не подейства. Едва бяха достигнали вратата, която отделяше Пухчо от останалата част на училището, когато професор Макгонъгол се появи отново и този път се ядоса.
            — Навярно си въобразявате, че покрай вас може да се премине по-трудно, отколкото покрай цял куп заклинания! — развика се тя. — Стига с тези глупости! Ако чуя, че сте били пак някъде наблизо, ще отнема на „Грифиндор“ още петдесет точки! Да, Уизли, на поверения ми дом!
            Хари и Рон се върнаха в общата стая. Хари тъкмо бе казал „Поне Хърмаяни е по петите на Снейп“, когато портретът на Дебелата дама се отвори и Хърмаяни влезе.
            — Съжалявам, Хари! — проплака тя. — Снейп излезе и ме попита какво правя. Като му казах, че чакам Флитуик, той отиде да го повика и аз чак сега се измъкнах. Не знам къде отиде Снейп.
            — Е, това е и толкова! Нали? — каза Хари.
            Другите двама впериха очи в него. Беше бледен и очите му святкаха.
            — Довечера ще изляза оттук и ще се опитам пръв да достигна до камъка.
            — Ти си луд! — каза Рон.
            — Не можеш! — добави Хърмаяни. — След това, което казаха Макгонъгол и Снейп? Ще те изключат!
            — И КАКВО ОТ ТОВА? — кресна Хари. — Не разбирате ли? Ако Снейп докопа камъка, Волдемор ще се върне! Не сте ли чували какво е било, когато се е опитал да вземе властта? Няма да има „Хогуортс“, за да бъда изключен от него! Той ще го разруши или ще го превърне в училище за Черна магия! Вече няма значение дали ще загубим точки, не разбирате ли? Да не мислите, че той ще остави вас и вашите семейства на мира, ако спечелите Купата на домовете? Ако ме хванат, преди да стигна до камъка… е, ще трябва да се върна при семейство Дърсли и да чакам Волдемор да ме намери там. Това ще означава само, че ще умра малко по-късно, отколкото бих умрял иначе, защото аз никога няма да премина към Тъмната страна! Нощес ще вляза през онзи капак на пода и каквото и да кажете вие двамата, няма да ме спре. Волдемор е убил родителите ми, помните ли това?
            Той ги изгледа свирепо.
            — Прав си, Хари — призна Хърмаяни с тих глас.
            — Ще използвам мантията невидимка — каза Хари. — Какъв късмет, че си я получих обратно!
            — Но ще покрие ли тя и трима ни? — попита Рон.
            — Три… трима ни?
            — Хайде, не се прави на ударен. Да не мислиш, че ще те оставим да отидеш сам?
            — Естествено, че няма — каза Хърмаяни бодро. — Как мислиш, че ще вземеш камъка без нас? Пък аз по-добре да отида да прегледам книгите си, може да намеря нещо полезно…
            — Но ако ни хванат, ще изключат и вас двамата.
            — Не и мен — рече Хърмаяни решително. — Флитуик ми каза тайничко, че на неговия изпит имам сто и дванайсет процента. При това положение няма да ме изхвърлят.
                                                                       * * *
            След вечеря тримата седяха притеснени в общата стая, отделно от другите. Никой не ги закачаше. В края на краищата никой грифиндорец нямаше какво да каже вече на Хари. Тази вечер за първи път той не се вълнуваше от това. Хърмаяни прелистваше всичките си записки с надеждата да попадне на някое от заклинанията, които може би щеше да се наложи да премахнат. Хари и Рон не говореха много. Двамата мислеха за това, което им предстоеше.
            Стаята бавно се изпразни, когато учениците тръгнаха да си лягат.
            — Хайде, вземи мантията — промълви Рон, когато Лий Джордън най-сетне си отиде, като се протягаше и прозяваше.
            Хари изтича горе в тъмната им спалня. Извади мантията и после погледът му падна върху флейтата, която Хагрид му беше подарил на Коледа. Сложи я в джоба си, за да я използва срещу Пухчо — нямаше особено желание да пее. Слезе тичешком в общата стая.
            — Трябва да сложим мантията още тук и да проверим дали покрива и трима ни… Ако Филч зърне някой от нашите крака да се разхожда сам…
            — Какво правите? — каза един глас от ъгъла на стаята.
            Невил се появи иззад един фотьойл, стиснал жабата Тревър, която изглеждаше, сякаш бе направила нов опит да потърси свободата.
            — Нищо, Невил, нищо — каза Хари и бързо скри мантията зад гърба си.
            Невил се взря в обезпокоените им лица.
            — Пак ще излизате — изтърси той.
            — Не, не, не — каза Хърмаяни. — Няма да излизаме. Защо не отидеш да си легнеш, Невил?
            Хари погледна големия часовник, изправен до вратата. Не можеха да си позволят да губят повече време. Възможно беше Снейп точно сега да приспива Пухчо с музика.
            — Не трябва да излизате — заяви Невил, — пак ще ви спипат. „Грифиндор“ ще има още повече неприятности.
            — Ти не можеш да разбереш — каза Хари, — това е важно.
            Но Невил явно се канеше да извърши нещо решително.
            — Няма да ви позволя да го направите — каза и побърза да застане пред портретната дупка. — Ще се… ще се бия с вас!
            — Невил — избухна Рон, — махни се от дупката и не се прави на идиот…
            — Няма да ме наричаш идиот! — каза Невил. — Смятам, че не трябва да нарушавате повече правилата! И именно ти ми каза да се противопоставям на хората!
            — Да, обаче не на нас — отговори Рон раздразнено. — Невил, не знаеш какво вършиш.
            Той направи крачка напред и Невил пусна жабата Тревър, която изчезна от погледа им.
            — Хайде де, опитай се да ме удариш! — каза Невил и вдигна юмруци. — Готов съм!
            Хари се обърна към Хърмаяни.
            — Направи нещо — каза в отчаяние.
            Тя пристъпи напред.
            — Невил — каза, — наистина много, много съжалявам, че трябва да сторя това.
            После вдигна магическата си пръчка срещу него и извика:
            — Петрификус Тоталус!
            Ръцете на Невил се долепиха до тялото му. Краката му се прилепиха. С изпънато тяло той се олюля на мястото си и сетне падна, вцепенен като дъска.
            Хърмаяни изтича, за да го обърне по гръб. Челюстите на Невил бяха сключени, та не можеше да говори. Само очите му се движеха и ги гледаха с ужас.
            — Какво му направи? — прошепна Хари.
            — Това е пълното тяловкочанясване — каза Хърмаяни в отчаяние. — О, Невил, толкова ми е мъчно!
            — Налагаше се, Невил, нямаме време да ти обясним — добави Хари.
            — Ще разбереш по-късно, Невил — рече Рон, когато го прекрачиха и навлякоха мантията невидимка.
            Но да оставят Невил неподвижен на пода не им се струваше много добро предзнаменование. В нервното им състояние сянката на всяка статуя им приличаше на Филч, всяка далечна въздишка на вятъра им звучеше като Пийвс, който се спуска над тях.
            В подножието на първата стълба зърнаха Госпожа Норис, която дебнеше близо до горната площадка.
            — Ох, нека да я ритнем поне този път! — прошепна Рон, но Хари поклати глава.
            Докато се изкачваха и предпазливо я заобикаляха, Госпожа Норис извърна подобните си на лампи очи към тях, но не направи нищо.
            Не срещнаха друг, докато не достигнаха стълбището за третия етаж. Пийвс се носеше на средна височина и разхлабваше пътеката, за да се спъват хората в нея.
            — Кой е там? — попита внезапно, когато се заизкачваха към него. Присви злобните си черни очи. — Знам, че си там, макар че не мога да те видя. Привиденийце ли си, или призраче, или ученическо зверче?
            Издигна се във въздуха и се понесе към тях, като гледаше накриво.
            — Би трябвало да извикам Филч, това би трябвало да сторя, щом нещо се прокрадва невидимо.
            На Хари внезапно му хрумна една идея.
            — Пийвс — прошепна, — Кървавия барон има свои причини да бъде невидим.
            Пийвс така се стресна, че едва не падна от въздуха. Овладя се навреме и се понесе на около стъпка над стъпалата.
            — Много се извинявам, Ваше Кървавичество, господин бароне, сър — каза мазно. — Виноват, виноват… не ви видях… естествено, че не ви видях, вие сте невидидим… простете на стария Пийвси малката му шегичка, сър.
            — Имам работа тук, Пийвс — изграчи Хари. — Тази нощ стой далеч от това място.
            — Ще стоя далеч, сър, непременно — обеща Пийвс и се издигна пак във въздуха. — Надявам се работата ви да мине добре, бароне, няма да ви безпокоя.
            И после отлетя.
            — Блестящо, Хари! — прошепна Рон.
            Няколко секунди по-късно застанаха пред коридора на третия етаж — и вратата беше вече открехната.
            — Ето на — каза Хари тихо. — Снейп е минал вече покрай Пухчо.
            Отворената врата по някакъв начин като че ли внуши на тримата какво ги очаква. Под мантията Хари се обърна към другите двама.
            — Ако искате да се върнете, няма да ви се сърдя — каза той. — Може да вземете мантията, на мен сега няма да ми трябва.
            — Не говори глупости! — сряза го Рон.
            — Ще дойдем — добави Хърмаяни.
            Хари бутна вратата и я отвори.
            Когато вратата изскърца, до ушите им долетя дълбоко боботещо ръмжене. И трите носа на кучето взеха да душат лудешки в тяхната посока, въпреки че то не можеше да ги види.
            — Какво е това до краката му? — прошепна Хърмаяни.
            — Прилича на арфа — отговори Рон. — Снейп трябва да я е оставил там.
            — Сигурно се буди в момента, когато престанеш да свириш — каза Хари. — Е, хайде да почвам…
            Той допря флейтата на Хагрид до устните си и засвири. Не беше истинска мелодия, но след първата нота очите на звяра почнаха да примижават. Хари почти не си поемаше дъх. Постепенно ръмженето на кучето спря — то се олюля на лапите си и падна на колене, после се свлече на земята, дълбоко заспало.
            — Продължавай да свириш — предупреди Рон, докато се измъкваха изпод мантията и тръгнаха на пръсти към капака на пода. Усетиха горещия зловонен дъх на кучето, когато приближиха до главите на звяра.
            — Мисля, че ще успеем да вдигнем капака — каза Рон, като надникна през гърба на кучето. — Искаш ли да влезеш първа, Хърмаяни?
            — Не, не искам!
            — Добре.
            Рон стисна зъби и прекрачи внимателно краката на кучето. Наведе се и дръпна халката на капака, който се вдигна и отвори.
            — Какво виждаш? — попита Хърмаяни боязливо.
            — Нищо… само черно… няма начин да се слезе долу, ще трябва просто да скочим.
            Хари, който все още свиреше на флейтата, махна с ръка на Рон, за да привлече вниманието му, и посочи себе си.
            — Искаш да слезеш пръв? Сигурен ли си? — попита Рон. — Не знам колко е дълбоко. Дай флейтата на Хърмаяни — да го държи приспан.
            Хари подаде флейтата. В няколкото секунди тишина кучето взе да ръмжи и да трепка, но в мига, когато Хърмаяни засвири, то отново потъна в дълбок сън.
            Хари го прекрачи и погледна надолу през капака на пода. Не се виждаше и следа от дъното.
            Той се спусна през дупката, докато провисна само на върховете на пръстите си. После погледна нагоре към Рон и каза:
            — Ако нещо ми се случи, не ме следвайте. Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор, ясно?
            — Ясно — отговори Рон.
            — Ще се видим след минутка, надявам се…
            И Хари се пусна. Студен влажен въздух свистеше покрай него, докато падаше надолу, надолу, надолу и…
            ДУМ! С някакво странно, приглушено тупване той се приземи върху нещо меко. Седна и опипа наоколо си, очите му не бяха привикнали на тъмнината. Имаше чувството, че седи върху някакво растение.
            — Всичко е наред! — извика нагоре към светлината с големина на пощенска марка, която беше отвореният капак на пода. — Меко приземяване, може да скачате!
            Рон веднага го последва. Просна се до Хари.
            — Какво е това нещо? — бяха първите му думи.
            — Не знам. Нещо като растение. Предполагам, че е тук, за да омекоти падането. Хайде, Хърмаяни!
            Далечната музика спря. Прозвуча силен лай на кучето, но Хърмаяни беше вече скочила. Приземи се от другата страна на Хари.
            — Трябва да сме на километри под училището — каза тя.
            — Наистина, какъв късмет, че това растение е тук — обади се Рон.
            — Късмет ли?! — изпищя Хърмаяни. — Я се погледнете и двамата!
            Тя скочи и с мъка се изплъзна към една влажна стена. Това й струваше доста усилия, защото в мига, когато се беше приземила, растението бе почнало да увива змиевидни филизи около глезените й. Колкото до Хари и Рон, без те да забележат, краката им бяха вече здраво вързани с дълги разклонения на пълзящото растение.
            Хърмаяни бе успяла да се освободи, преди растението да я хване здраво. Сега гледаше в ужас как двете момчета се бореха да се изтръгнат от растението, но колкото повече се съпротивяваха, толкова по-плътно и здраво то се увиваше около тях.
            — Престанете да се движите! — заповяда им Хърмаяни. — Знам какво е това — казва се дяволска примка!
            — Ах колко се радвам, че знаем как се казва! Това много ще ни помогне — изръмжа Рон, като се облегна назад и се опитваше да попречи на растението да се увие около врата му.
            — Млъкни, опитвам се да си припомня как да го убия! — каза Хърмаяни.
            — Хайде, побързай, не мога да дишам! — изхриптя Хари, който се бореше с него, докато то се увиваше около гърдите му.
            — Дяволска примка, дяволска примка… Какво каза професор Спраут? Обича тъмнина и влага…
            — Тогава запали огън! — рече Хари задавено.
            — Да… разбира се… но няма дърва! — извика Хърмаяни и взе да кърши ръце.
            — ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА? — кресна Рон. — ТИ МАГЬОСНИЦА ЛИ СИ, ИЛИ НЕ?
            — Ох, вярно! — каза Хърмаяни, извади магическата си пръчка, размаха я, промърмори нещо и изпрати към растението поток от пламъците, сини като камбанки, които беше използвала срещу Снейп.
            Само за секунди двете момчета усетиха как то отпусна хватката си и се отдръпна от светлината и топлината. Като се гърчеше и размахваше филизи, то се разви от телата им и те успяха да се освободят.
            — Какъв късмет, че внимаваш по билкология, Хърмаяни! — каза Хари, когато отиде при нея до стената, бършейки потта от лицето си.
            — Да — рече Рон, — и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти… „Няма дърва“ — що за глупост?!
            — Насам! — каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.
            Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за „Гринготс“. С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей — бебето Норбърт беше достатъчно страшно…
            — Чувате ли нещо? — прошепна Рон.
            Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.
            — Мислиш ли, че е привидение?
            — Не знам… звучи ми като криле.
            — Напред има светлина… виждам нещо да се движи.
            Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.

            — Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? — попита Рон.
            — Вероятно — каза Хари. — Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж… Е, няма друг начин… ще тичам.
            Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.
            Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.
            — Ами сега какво? — попита Рон.
            — Тези птици… Те не може да са тук само за украшение — замислено каза Хърмаяни.
            Наблюдаваха птичките, които летяха вихрено над тях и блестяха. Блестяха?
            — Това не са птици — каза Хари внезапно, — Това са ключове! Крилати ключове… вижте внимателно. Което трябва да означава… — Той се огледа из помещението, докато другите бяха втренчили погледи в ятото от ключове. — Да… вижте! Метли! Трябва да хванем ключа на вратата!
            — Но те са стотици!
            Рон оглеждаше ключалката на вратата.
            — Трябва да търсим някой голям старомоден… вероятно сребърен, като бравата.
            Всеки от тях грабна по една метла и се извиси във въздуха сред облака от ключове. Те посягаха и се опитваха да сграбчат някой от омагьосаните ключове, които обаче се стрелкаха и фучаха толкова бързо, че им беше почти невъзможно да хванат някой от тях.
            Но ненапразно Хари беше най-младият търсач от един век насам. Той имаше дарбата да зърва неща, които другите не виждаха. След една минута криволичещ полет из вихъра от перушина във всички цветове на дъгата той забеляза голям сребърен ключ, на който едното крило беше изкривено, сякаш вече веднъж е бил хванат и грубо пъхнат в ключалката.
            — Този! — подвикна Хари на другите. — Този големият… там… не, там… с яркосините криле… перата от едната страна са съвсем смачкани.
            Рон се стрелна в посоката, накъдето сочеше Хари, блъсна се в тавана и за малко не падна от метлата си.
            — Трябва да го заобиколим! — извика Хари, без да откъсва очи от ключа с повреденото крило. — Рон, ти се спусни отгоре… Хърмаяни, стой отдолу и му попречи да слезе… пък аз ще се опитам да го хвана. Така, СЕГА!
            Рон пикира, Хърмаяни се стрелна нагоре, ключът убягна и на двамата и Хари полетя подир него. Ключът се спусна към стената, Хари се наведе напред и с неприятен хрущящ звук го притисна с една ръка към камъните. Ликуванията на Рон и Хърмаяни отекнаха из високото помещение.
            Бързо се приземиха и Хари хукна към вратата със съпротивяващия се ключ в ръка. Пъхна го в ключалката и го обърна — това подейства. В мига, в който ключалката щракна, ключът отново полетя, сега вече с много смачкан вид, след като е бил хващан два пъти.
            — Готови ли сте? — попита Хари другите двама с ръка на бравата. Те кимнаха и той отвори вратата.
            Следващото помещение беще толкова тъмно, че изобщо нищо не виждаха. Но когато прекрачиха прага, стаята внезапно бе заляна от светлина и се откри учудваща гледка.
            Те стояха на ръба на огромна шахматна дъска, зад черните шахматни фигури, които до една бяха по-високи от тях и изваяни от нещо, наподобяващо черен камък. Срещу тях, в другия край на помещението, бяха белите фигури. Хари, Рон и Хърмаяни потръпнаха — нито една от огромните бели шахматни фигури нямаше лице.
            — Какво ще правим сега? — прошепна Хари.
            — Не е ли очевидно? — каза Рон. — Трябва да играем, за да прекосим стаята.
            Зад белите фигури се виждаше друга врата.
            — Как? — попита Хърмаяни притеснено.
            — Мисля — каза Рон, — че ще трябва да станем шахматни фигури. Той отиде до един черен кон, протегна ръка и го докосна. Камъкът веднага оживя. Конят затропа по земята, рицарят на гърба му обърна главата си с шлема и погледна надолу към Рон.
            — Трябва ли… ъъъ… да се присъединим към вас, за да стигнем отсреща?
            Рицарят кимна. Рон се обърна към другите двама.
            — Това трябва да се обмисли… — каза той. — Предполагам, че ще е нужно да заемем местата на три от черните фигури…
            Хари и Хърмаяни стояха, без да продумат, и изчакваха Рон да помисли. Най-сетне той каза:
            — Сега не се обиждайте или нещо подобно, но нито един от вас не е добър на шахмат…
            — Не сме обидени — каза Хари бързо. — Ти просто ни казвай какво да правим.
            — Добре, ти, Хари, ще заемеш мястото на този офицер, а ти, Хърмаяни, застани до него вместо този топ.
            — Ами ти?
            — Аз ще бъда кон — заяви Рон.
            Шахматните фигури сякаш бяха слушали, защото при тези думи един кон, един офицер и един топ обърнаха гръб на белите фигури и напуснаха шахматната дъска, като оставиха три празни полета, които Хари, Рон и Хърмаяни заеха.
            — В шахмата белите винаги играят първи — каза Рон и се загледа през дъската. — Да… вижте…
            Една бяла пионка се беше придвижила две полета напред.
            Рон почна да разиграва черните фигури. Те се придвижваха мълчаливо накъдето ги отпращаше. На Хари му трепереха коленете. Ами ако загубят?
            — Хари… иди диагонално четири полета надясно.
            Първата им истинска уплаха дойде, когато беше взет другият им кон. Бялата царица го повали на земята и го извлече от дъската, където той остана да лежи с лице надолу.
            — Трябваше да позволя това да стане — каза Рон, който изглеждаше развълнуван. — Така те освобождавам, за да вземеш онзи офицер, Хърмаяни, хайде.
            Всеки път, когато те губеха фигура, белите не проявяваха никаква милост. Скоро имаше купчина от сломени черни играчи, свлечени покрай стената.
            На два пъти Рон едва забеляза навреме, че Хари и Хърмаяни са в опасност. Самият той скачаше по дъската, взимайки почти толкова бели фигури, колкото черни фигури бяха загубили те.
            — Почти успяхме — промърмори той изведнъж. — Нека да помисля… нека да помисля…
            Бялата царица обърна безликата си глава към него.
            — Да… — каза Рон тихо, — това е единственият начин… аз трябва да бъда взет.
            — НЕ! — изкрещяха Хари и Хърмаяни.
            — Това е шах! — сряза ги Рон. — Трябва да се дават някои жертви! Ще направя един ход напред и тя ще ме вземе… това те освобождава да матираш царя, Хари!
            — Но…
            — Искаш ли да спреш Снейп, или не?
            — Рон…
            — Слушай, ако не побързаш, той ще е взел вече камъка!
            Нямаше какво друго да се прави.
            — Готови ли сте? — извика Рон пребледнял, но решен на всичко. — Отивам… и не се бавете, след като сте спечелили.
            Той пристъпи напред и бялата царица се нахвърли върху него. Удари Рон силно по главата с каменната си ръка и той падна с трясък на пода — Хърмаяни изпищя, но не напусна полето си. Бялата царица завлече Рон встрани — той изглежда беше в безсъзнание.
            Разтреперан, Хари се придвижи три полета вляво.
            Белият цар свали короната си и я хвърли в краката му. Бяха спечелили. Шахматните фигури се оттеглиха в двете страни и се поклониха, като освободиха вратата пред Хари и Хърмаяни.
            След един последен отчаян поглед към Рон те се втурнаха през нея и по следващия тунел.
            — Ами ако е…
            — Ще се оправи — каза Хари, опитвайки се да убеди и себе си. — Какво мислиш, че следва сега?
            — Вече минахме през препятствието на Спраут… то беше дяволската примка. Флитуик трябва да е омагьосал ключовете. Макгонъгол е трансфигурирала шахматните фигури, за да ги съживи. Остават заклинанията на Куиръл и на Снейп…
            Достигнаха друга врата.
            — Влизаме ли? — прошепна Хари.
            — Влизаме.
            Хари я бутна и тя се отвори.
            Отвратителна миризма изпълни ноздрите им и накара и двамата да закрият носове с одеждите си. С просълзени от смрадта очи видяха, проснат в безсъзнание на пода пред тях, с кървава бучка на главата, един трол, по-голям дори от онзи, с когото се бяха преборили.
            — Радвам се, че няма нужда да се бием с този — прошепна Хари, докато двамата предпазливо прекрачваха един от масивните му крака. — Ела, не мога да дишам.
            Той дръпна и отвори следващата врата, като и двамата се страхуваха да погледнат какво идва сега. Обаче тук нямаше нищо особено страшно — просто една маса със седем шишета в различни форми, поставени в редица.
            — Това е на Снейп — каза Хари. — Какво трябва да направим?
            Те прекрачиха прага и веднага в отвора на вратата зад тях пламна огън. А той не беше обикновен огън — беше пурпурен. В същия миг, при вратата, която водеше нататък, лумнаха черни пламъци. Бяха попаднали в капан.
            — Виж! — Хърмаяни грабна един свитък, който лежеше до шишетата. Хари надникна над рамото й да го прочете:

            Опасност е пред тебе, а сигурност зад теб,
            тук две ще ти помогнат, ако си ти сърцат,
            едно от нас седмина ти дава път напред,
            а другото ще върне опиталия го назад,
            сал от коприва вино съдържат две от нас,
            а пък убийци трима изчакват своя час.
            Избирай щом не искаш да останеш тук довека,
            затуй във помощ даваме ти четири съвета:

            Първо,
            макар и хитро да се крие таз отрова,
            все ще я найдеш вляво на вино от коприва.

            Второ,
            различни са онези, що чакат в двата края,
            но и двете не ще те пуснат в следващата стая.

            Трето,
            съзираш ти, че всички са с размер несходен,
            но ни в джудже, нито в гигант е туй, към смърт що води.

            Четвърто,
            близнаци са на вкус вторите отляво и отдясно,
            макар че са с различен ръст, както се вижда ясно.

            Хърмаяни въздъхна дълбоко и Хари видя с изненада, че тя се усмихва — последното нещо, което той би направил в този момент.
            — Блестящо! — каза Хърмаяни. — Това не е магия… това е логика… една загадка. Доста от най-големите магьосници не владеят нито грам логика. Те биха заседнали тук завинаги.
            — Но същото ще стане и с нас, нали?
            — Съвсем не! — възрази Хърмаяни. — всичко, от което се нуждаем, е тук, на тази хартия. Седем шишета: три са отрова; две са вино, едно ще ни преведе невредими през черния огън, а друго ще ни върне през пурпурния.
            — Но как ще разберем кои да изпием?
            — Дай ми една минута време.
            Хърмаяни прочете написаното няколко пъти. После тръгна напред-назад покрай редицата шишета, като си мърмореше под носа и ги сочеше. Накрая плесна с ръце.
            — Разгадах го — заяви тя. — Най малкото шише ще ни преведе през черния огън… към камъка.
            Хари погледна миниатюрното шишенце.
            — Това ще стигне само за един от нас — каза. — Едва ли има и глътка.
            Те се спогледаха.
            — А кое ще те върне през пурпурните пламъци?
            Хърмаяни посочи едно закръглено шише в десния край на редицата.
            — Ти ще изпиеш него — каза Хари. — Не, слушай… върни се и вземи Рон… грабнете си метли от стаята с летящите ключове. Те ще ви измъкнат през капака на пода и покрай Пухчо… Идете право в соварника и пратете Хедуиг при Дъмбълдор. Имаме нужда от него. Аз може би ще успея известно време да се браня от Снейп, но не съм достатъчно силен противник за него.
            — Но Хари… ако с него е Ти-знаеш-кой?
            — Е… веднъж имах късмет, нали? — каза Хари и посочи белега си. — Може пак да имам късмет.
            Устните на Хърмаяни затрепераха и тя внезапно се втурна към Хари и го прегърна.
            — Хърмаяни!
            — Хари… да знаеш, че си велик магьосник!
            — Не съм толкова добър като теб — каза Хари много смутено, когато тя го пусна.
            — Аз ли?! — рече Хърмаяни. — Книги! И умение! Има по-важни неща… приятелство и храброст, и… о, Хари… пази се!
            — Ти пий първа — каза Хари. — Сигурна си кое какво е, нали?
            — Абсолютно! — отговори Хърмаяни, отпи голяма глътка от кръглото шише в края на редицата и потръпна.
            — Да не е отрова? — попита Хари тревожно.
            — Не… ама е като лед.
            — Бързо, върви преди да му мине действието.
            — Успех! И внимавай…
            — ВЪРВИ!
            Хърмаяни се обърна и мина през пурпурния огън.
            Хари си пое дълбоко дъх и взе най-малкото шише. Извърна се с лице към черните пламъци.
            — Идвам — каза и изпразни шишето на един дъх.
            Наистина като че ли тялото му се изпълни с лед. Остави шишето и пристъпи напред; събра смелостта си, видя как черните пламъци лизнаха тялото му, но не ги почувства…
            За миг не виждаше нищо, освен тъмен огън… после беше от другата страна, в последното помещение.
            Там вече имаше някой — обаче той не беше Снейп.
            Дори не беше Волдемор…

            ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: ЧОВЕКЪТ С ДВЕ ЛИЦА
            Беше Куиръл.
            — Вие! — ахна Хари.
            Куиръл се усмихна. Лицето му изобщо не трепкаше.
            — Аз — каза спокойно. — Питах се дали ще те срещна тук, Потър.
            — Но аз мислех… Снейп…
            — Сивиръс? — Куиръл се изсмя и този смях не беше обикновеният му треперещ фалцет, а студен и остър. — Да, Сивиръс изглежда подходящ за тази роля, нали? Колко полезно беше, че той се носеше насам-натам като великански прилеп. В сравнение с него кой би се усъмнил в б-б-бедничкия п-п-пел-тек п-п-професор Куиръл?
            Хари не можеше да повярва. Това не би могло да е вярно, не би могло!
            — Но Снейп се опита да ме убие!
            — Не, не, не, аз се опитах да те убия. Твоята приятелка Хърмаяни Грейнджър случайно ме събори, когато се втурна да подпали Снейп на онзи куидичен мач. Тя прекъсна зрителния ми контакт с теб. Още няколко секунди, и щях да те сваля от метлата. Щях да съм успял още преди това, ако Снейп не беше мърморил едно противозаклинание, като се опитваше да те спаси.
            — Снейп се опитвал да ме спаси?
            — Разбира се — каза Куиръл невъзмутимо. — Защо мислиш, че искаше да бъде рефер на следващия ти мач? Искаше да бъде сигурен, че няма да го направя пак. Смешно, наистина… нямаше нужда да си прави труда. Аз не можех да сторя нищо, след като Дъмбълдор гледаше. Всички други учители мислеха, че Снейп се опитва да попречи на „Грифиндор“ да спечели… той наистина успя да спечели ненавистта на всички… И каква загуба на време, когато след всичко това аз тази вечер ще те убия!
            Куиръл щракна с пръсти. От нищото се появиха въжета и се увиха плътно около Хари.
            — Ти прекалено много си пъхаш носа навсякъде, че да живееш, Потър. Ще ми тичаш ей така из училището на Вси светии! Откъде да знам дали не си ме видял, когато отидох да проверя какво пази камъка.
            — Вие ли пуснахте трола да влезе?
            — Естествено. Аз имам специална дарба по отношение на троловете… сигурно си видял какво направих с онзи в предишното помещение? За съжаление докато всички останали тичаха да го търсят, Снейп, който вече ме подозираше, отиде право на третия етаж, за да ми попречи… и не само, че моят трол не успя да те пречука, ами и онова триглаво куче дори не смогна да отхапе като хората крака на Снейп… Сега почакай спокойно, Потър. Трябва да проверя това интересно огледало.
            Чак тогава Хари осъзна какво стои зад Куиръл. Беше Огледалото Еиналеж.
            — Това огледало е ключът за намиране на камъка — промърмори Куиръл, като взе да почуква по цялата му рамка. — Човек може да е сигурен, че Дъмбълдор ще измисли подобно нещо… но той е в Лондон… Аз ще бъда далеч оттук, когато се върне…
            Хари не можеше да се сети за нищо, което да направи, освен да накара Куиръл непрестанно да говори, като му попречи да се съсредоточи върху Огледалото.
            — Видях ви заедно със Снейп в гората… — избърбори той.
            — Да — каза Куиръл нехайно, докато заобикаляше Огледалото, за да разгледа гърба му. — По това време той беше по петите ми и се опитваше да открие докъде съм стигнал. Отдавна ме подозираше. Опита се да ме сплаши… като че ли би могъл, когато имам до себе си лорд Волдемор…
            Куиръл излезе иззад Огледалото и се взря жадно в него.
            — Виждам камъка… подавам го на своя господар… но къде е този камък?
            Хари се бореше с въжетата, които го пристягаха, но те не поддадоха. Трябваше да попречи на Куиръл да насочи цялото си внимание върху Огледалото.
            — Но Снейп се държеше винаги така, сякаш ужасно много ме мрази!
            — О, да, мрази те — каза Куиръл небрежно. — Бога ми, да. Той е бил в „Хогуортс“ с баща ти, не знаеше ли това? Те се ненавиждали. Но никога не е искал да те види мъртъв.
            — Ама аз ви чух преди няколко дни да ридаете… мислех, че Снейп ви заплашва…
            За първи път по лицето на Куиръл премина гърч на уплаха.
            — Понякога ми е трудно да изпълнявам заповедите на своя господар… той е велик магьосник, а пък аз съм слаб…
            — Искате да кажете, че той е бил в класната стая с вас? — ахна Хари.
            — Той е с мен където и да отида — отговори Куиръл тихо. — Срещнах го, когато пътувах по света. Тогава бях глупав младеж, изпълнен с нелепи идеи за добро и зло. Лорд Волдемор ми показа колко греша. Няма добро и зло, има само власт и такива, които са прекалено слаби, за да я потърсят… Оттогава аз му служа вярно, въпреки че много пъти съм го разочаровал. Налагало се е да бъде много твърд към мен — Куиръл внезапно потрепери. — Той не прощава лесно грешките. Когато не успях да открадна камъка от „Гринготс“, той беше много недоволен. Наказа ме… реши, че ще трябва да ме наблюдава по-отблизо…
            Гласът на Куиръл заглъхна. Хари си спомни своето посещение на улица „Диагон-али“… Как е могъл да бъде толкова глупав? Той беше видял Куиръл там именно в този ден, бе се ръкувал с него в „Продънения котел“!
            Куиръл ругаеше под носа си.
            — Не разбирам… дали камъкът е вътре в огледалото? Трябва ли да го счупя?
            Умът на Хари работеше трескаво.
            „Повече от всичко на света в този миг аз искам да намеря камъка преди Куиръл — помисли си той. — Значи ако погледна в Огледалото, ше видя себе си как го намирам… което означава, че ще видя къде е скрит! Но как мога да погледна, без Куиръл да разбере какво съм намислил?“
            Опита да се придвижи наляво, за да застане пред Огледалото, без Куиръл да забележи, но въжетата около глезените му бяха много стегнати: той се спъна и падна. Куиръл не му обърна внимание. Все още говореше на себе си.
            — Какво прави това огледало? Как действа? Помогнете ми, господарю!
            И за ужас на Хари един глас отговори и този глас като че ли излизаше от самия Куиръл.
            — Използвай момчето… Използвай момчето…
            Куиръл се обърна към Хари.
            — Да… Потър… ела тук.
            Плясна с ръце и въжетата, които пристягаха Хари, паднаха. Той бавно се изправи.
            — Ела тук — повтори Куиръл. — Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.
            Хари тръгна към него.
            „Трябва да излъжа — мислеше той трескаво. — Трябва да погледна и да излъжа за това, което виждам, и толкова!“
            Куиръл застана плътно зад него. Хари вдъхна странната миризма, която сякаш идваше от тюрбана на Куиръл. Затвори очи, пристъпи пред Огледалото и пак ги отвори.
            Първо видя своето отражение — бледен, с изплашен вид. Но миг по-късно отражението му се усмихна. То сложи ръка в джоба си и извади един кървавочервен камък. Намигна и върна камъка в джоба — и когато го направи, Хари усети, че нещо тежко падна в истинския му джоб. Някакси — невъобразимо как — той беше получил камъка.
            — Е? — попита Куиръл нетърпеливо. — Какво виждаш?
            Хари събра цялата си смелост.
            — Виждам себе си как се ръкувам с Дъмбълдор — измисли той. — Аз… аз съм спечелил Купата на домовете за „Грифиндор“.
            Куиръл отново изруга и каза:
            — Махни се оттук!
            Когато се отдръпна встрани, Хари усети камъка в джоба си. Би ли дръзнал да побегне?
            Обаче не беше направил и пет крачки и един писклив глас заговори, въпреки че Куиръл не движеше устните си.
            — Той лъже… той лъже…
            — Потър, върни се тук! — викна Куиръл. — Кажи ми истината! Какво видя току-що?
            Пискливият глас заговори пак.
            — Остави ме да говоря с него… лице в лице…
            — Господарю, не сте достатъчно силен!
            — Имам достатъчно сили… за това…
            Хари се усети като прикован на място от дяволската примка. Не можеше да помръдне нито един мускул. Вцепенен, той гледаше как Куиръл започна да развива тюрбана си. Какво ставаше тук? Тюрбанът падна. Главата на Куиръл така изглеждаше странно малка. После той бавно се обърна кръгом.
            Хари би изкрещял, но не можеше да издаде звук. Там, където трябваше да е тилът на Куиръл, имаше едно лице — най-ужасното лице, което Хари някога бе виждал. Беше бяло като вар, с вторачени червени очи и цепнатини вместо ноздри, като на змия.
            — Хари Потър… — прошепна лицето.
            Хари се опита да отстъпи назад, но краката му не можеха да мръднат.
            — Виждаш ли какъв съм станал? — каза лицето. — Просто сянка и химера… Имам форма само, когато мога да стана част от тялото на друг… Обаче винаги са се намирали желаещи да ме приютят в своите сърца и души… през последните седмици ме подсилваше кръв от еднорози — ти видя верния Куиръл да я пие за мен в гората… а сдобия ли се веднъж с еликсира на живота, ще съм в състояние да си създам собствено тяло. А сега… защо не ми дадеш този камък, който е в джоба ти?
            Значи той знаеше! Изведнъж Хари отново почувства краката си. Политна назад.
            — Не бъди глупак! — изръмжа лицето. — По-добре спаси собствения си живот и се присъедини към мен… иначе ще намериш същия край като родителите си… Те умряха, молейки ме за милост…
            — ЛЪЖЕЦ! — изкрещя Хари внезапно.
            Куиръл вървеше заднешком към него, така че Волдемор все още можеше да го вижда. Зловещото лице сега се усмихваше.
            — Колко трогателно… — изсъска то. — Винаги ценя смелостта… Да, момче, родителите ти бяха смели… Първо убих баща ти и той храбро се съпротивляваше… но нямаше нужда майка ти да умира… Тя се опита да защити теб… Дай ми сега камъка, ако не искаш да се окаже, че е умряла напразно.
            — НИКОГА!
            Хари хукна към вратата с пламъците, но Волдемор кресна:
            — ХВАНИ ГО!
            И следващата секунда Хари усети ръката на Куиръл да сграбчва китката му. Веднага по белега на Хари премина болка, остра като игла; имаше чувството, че главата му ще се разцепи на две; извика, като се бореше с всички сили, и за негова изненада Куиръл го пусна. Болката в главата му отслабна — огледа се за види къде е отишъл Куиръл и го видя, свит от болка и загледан в пръстите си, по които пред очите му се издуваха мехури.
            — Хвани го! ХВАНИ ГО! — изкрещя Волдемор пак и Куиръл се хвърли напред, като събори Хари и падна върху него с двете ръце на момчешката шия — болката в белега сега почти заслепяваше Хари, но все пак виждаше как Куиръл вие от страдание.
            — Господарю, не мога да го удържа… ръцете ми… ръцете ми!
            И Куиръл, макар че притискаше Хари към пода с коленете си, пусна шията му и впери смаян поглед в собствените си длани — Хари можа да види, че те изглеждаха изгорени, кървящи, червени и лъскави.
            — Тогава го убий, глупако, и готово! — изпищя Волдемор.
            Куиръл вдигна ръка, за да извърши някакво смъртно проклятие, но Хари инстинктивно протегна ръка нагоре и хвана лицето на Куиръл…
            — ОООООХ!
            Куиръл се изтърколи назад и по лицето му се образуваха мехури. Хари вече знаеше — Куиръл не можеше да докосне голата му кожа, без да изпита ужасна болка. Единственият му шанс беше да се хване за Куиръл и да му причинява достатъчно болка, за да му попречи да изрече някакво проклятие.
            Хари скочи на крака, хвана ръката на Куиръл под лакътя и се вкопчи в нея колкото можеше по-плътно. Куиръл се разпищя и опита да отхвърли момчето. Болката в главата на Хари се усилваше — той не виждаше нищо, само чуваше ужасните писъци на Куиръл и крясъците на Волдемор „УБИЙ ГО! УБИЙ ГО!“, и други гласове, може би в собствената си глава, които викаха „Хари! Хари!“.
            Усети, че ръката на Куиръл се изтръгна от неговата хватка, разбра, че всичко е загубено, и пропадна в мрак — надолу… надолу… надолу…
                                                                    * * *
            Нещо златно блестеше точно над него. Сничът! Опита се да го хване, но ръцете му бяха прекалено тежки.
            Примигна. Това изобщо не беше сничът. Бяха очила. Колко странно!
            Пак примигна. Усмихнатото лице на Албус Дъмбълдор изплува над него.
            — Добър ден, Хари! — каза Дъмбълдор.
            Хари втренчи поглед в него. После си спомни.
            — Сър! Камъкът! Беше Куиръл! Той взе камъка! Сър, бързо…
            — Успокой се, момчето ми, изостанал си малко от събитията — каза Дъмбълдор, — Камъкът не е у Куиръл.
            — Тогава у кого е? Сър, аз…
            — Хари, моля ти се, по-кротко. Иначе Мадам Помфри ще накара да ме изхвърлят.
            Хари преглътна и се огледа. Осъзна, че май се намира в болничното крило. Лежеше в легло с бели ленени чаршафи, а до него имаше маса, отрупана с неща, които можеха да напълнят половин магазин за сладкиши.
            — Подаръци от твоите приятели и почитатели — каза Дъмбълдор сияещ. — Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.
            — От колко време съм тук?
            — От три дни. Роналд Уизли и Хърмаяни Грейнджър ще бъдат крайно облекчени, задето си дошъл на себе си. Те бяха извънредно разтревожени.
            — Но, сър, камъкът…
            — Виждам, че не мога да ти отвлека вниманието. Добре тогава. Камъкът. Професор Куиръл не успя да ти го вземе. Аз пристигнах навреме, за да предотвратя това, макар че ти и сам се справяше много добре, трябва да призная.
            — Вие пристигнахте там? Значи сте получили бележката по совата на Хърмаяни?
            — Трябва да сме се разминали във въздуха. Едва бях стигнал в Лондон, когато ми стана ясно, че мястото, където трябва да бъда, е онова, което току-що бях напуснал. Дойдох тъкмо навреме, за да издърпам Куиръл от теб…
            — Значи вие сте бил!
            — Опасявах се да не съм закъснял.
            — Почти бяхте, аз не можех още дълго да го задържам да вземе камъка…
            — Не става дума за камъка, момче, а за теб… усилието, което си направил, едва не те уби. В продължение на цял ужасен миг аз се боях, че наистина те е убило. А колкото до камъка, той е унищожен.
            — Унищожен? — попита Хари в недоумение. — Но вашият приятел… Николас Фламел…
            — Я виж, значи знаеш и за Николас? — възкликна Дъмбълдор очарован. — Наистина добре си си свършил работата! Е, Николас и аз имахме малък разговор и се съгласихме, че така е най-добре.
            — Но това означава, че той и жена му ще умрат, нали?
            — Те са сложили настрана достатъчно еликсир, за да им стигне, докато уредят всичките си работи, и после ще умрат, да.
            Дъмбълдор се усмихна приятелски, като видя изумлението на лицето на Хари.
            — На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях.
            Хари лежеше и не намираше думи. Дъмбълдор си тананикаше и се усмихваше на тавана.
            — Сър? — обади се Хари. — Мислех си… Сър… дори ако камъка го няма вече, Вол… искам да кажа Вие-знаете-кой…
            — Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.
            — Да, сър. Ами Волдемор ще опита други начини да се върне, нали? Искам да кажа, че той не е изчезнал, нали?
            — Не, Хари, не е. Той е все още някъде там и може би търси друго тяло, в което да се засели… Тъй като не е истински жив, не може да бъде убит. Той остави Куиръл да умре; това показва, че е също толкова безпощаден към своите последователи, както към своите врагове. Въпреки всичко, Хари, докато ти може би само си забавил неговото завръщане на власт, ще е нужно просто да се появи някой друг, готов да води следващия път една наглед загубена битка… и ако той бъде забавян отново и отново, в края на краищата може би никога няма да се върне на власт.
            Хари взе да кима, но веднага спря, защото от това го заболя главата. После каза:
            — Сър, има няколко други неща, които бих искал да узная, ако може да ми ги кажете… неща, за които бих искал да знам истината…
            — Истината… — въздъхна Дъмбълдор. — Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяме към нея с голямо внимание. Все пак аз ще отговоря на твоите въпроси, освен ако имам много важна причина да не го сторя, в който случай те моля да ми простиш. Но аз няма да те излъжа, естествено.
            — Добре… Волдемор каза, че убил майка ми само защото се опитала да му попречи да убие мен. Но всъщност защо е искал да убие мен?
            Този път Дъмбълдор въздъхна много дълбоко.
            — Уви, първото нещо, което ме питаш, не мога да ти кажа. Не днес. Не сега. Един ден ще узнаеш… не го мисли засега, Хари. Когато поотраснеш… Знам, че ти е неприятно да чуеш това… но когато си готов, ще го узнаеш.
            И Хари разбра, че няма смисъл да спори.
            — А защо Куиръл не можеше да ме докосне?
            — Майка ти умря, за да те спаси. Ако има нещо, което Волдемор не може да разбере, това е любовта. Той не е осъзнал, че една любов, толкова силна като обичта на майка ти към теб, оставя своя отпечатък. Не белег, не видим знак… Това, че си бил обичан толкова горещо — дори ако човекът, който те е обичал, си е отишъл, — ще ти даде завинаги някаква защита. Тя е в самата ти кожа. По тази причина Куиръл, изпълнен с омраза, алчност и амбиция и споделил душата си с Волдемор, не можеше да те докосне. За него беше агония да пипне човек, белязан с нещо толкова добро.
            В този момент Дъмбълдор прояви голям интерес към една птица, кацнала на прозореца, което даде на Хари време да избърше очите си с чаршафа. Когато си възвърна гласа, Хари попита:
            — А мантията невидимка… знаете ли кой ми я изпрати?
            — Ами… баща ти случайно я остави при мен на съхранение и реших, че може да ти послужи. — Очите на Дъмбълдор заблестяха закачливо. — Полезно нещо… Докато беше тук, баща ти я използваше главно за да се прокрадне до кухнята и да грабне нещо за ядене.
            — Освен това…
            — Кажи!
            — Куиръл каза, че Снейп…
            — Професор Снейп, Хари.
            — Да, той… Куиръл каза, че той ме мрази, защото мразел баща ми. Вярно ли е това?
            — Ами те доста се ненавиждаха. Както ти и Драко Малфой. А после баща ти направи нещо, което Снейп никога не можа да му прости.
            — Какво?
            — Спаси му живота.
            — Какво?
            — Да… — каза Дъмбълдор замечтано. — Странно как действат умовете на хората, нали? Професор Снейп не можеше да понесе мисълта, че е задължен на баща ти… Мисля, че през тази година той се стараеше толкова усилено да те предпази, защото имаше чувството, че по този начин ще бъде квит с баща ти. А после би могъл да продължи спокойно да мрази спомена за него.
            Хари се опита да разбере това, но от усилието главата му сякаш се разтуптя, та се отказа.
            — И, сър, още едно нещо…
            — Само едно ли?
            — Как извадих камъка от Огледалото?
            — Ааа, радвам се, че ми зададе този въпрос! Това беше една от моите блестящи идеи и, между нас казано, туй вече означава нещо. Виж какво, само някой, който би искал да намери камъка… да го намери, но да не го използва… можеше да го получи. В противен случай само щеше да се види как прави злато или как пие Еликсира на живота. Моят ум изненадва понякога дори и мен самия… А сега — стига с тези въпроси! Предлагам да се заловиш със сладкишите. А! Всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот! На младини имах нещастието да попадна на едно с вкус на бълвоч и оттогава като че ли ми мина апетитът към тях… Но мисля, че ще е безопасно, ако си взема едно хубаво карамелено бобче, какво ще кажеш?
            Той се усмихна и мушна в устата си едно златистокафяво бобче. После се задави и каза:
            — Уви! Ушна кал!
                                                                           * * *
            Мадам Помфри, старшата сестра, беше мила жена, но много строга.
            — Само пет минути! — молеше се Хари.
            — По никакъв начин.
            — Пуснахте професор Дъмбълдор…
            — Съвсем естествено — той е директорът… съвсем различно нещо. Ти се нуждаеш от почивка.
            — Но аз почивам, вижте, лежа и така нататък. Ох, хайде, Мадам Помфри…
            — Е, добре — каза тя. — Но само пет минути.
            И позволи на Рон и Хърмаяни да влязат.
            — Хари!
            Хърмаяни изглеждаше готова пак да го прегърне, но Хари се зарадва, че тя се овладя, защото главата все още много го болеше.
            — О, Хари, бяхме сигурни, че ще… Дъмбълдор беше толкова разтревожен…
            — Цялото училище говори за това — каза Рон.
            — Какво стана в действителност?
            Беше един от онези редки случаи, когато истинската история е дори по-странна и вълнуваща от най-налудничавите слухове. Хари им разказа всичко: за Куиръл, Огледалото, камъка и Волдемор. Рон и Хърмаяни бяха много добри слушатели — ахкаха на всички подходящи места и когато Хари им каза какво е имало под тюрбана на Куиръл, Хърмаяни нададе силен писък.
            — Значи камъка вече го няма? — каза Рон накрая. — Фламел просто ще умре?
            — Това казах и аз, ама Дъмбълдор смята, че… как го рече… „за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение“.
            — Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.
            — А какво се случи с вас двамата? — попита Хари.
            — Аз се върнах невредима — отговори Хърмаяни. — Свестих Рон… това трая известно време… и тъкмо тичахме към соварника, за да се свържем с Дъмбълдор, когато го срещнахме във входната зала. Той вече знаеше… просто каза „Хари е тръгнал подире му, нали?“ и хукна към третия етаж.
            — Мислиш ли, че е искал да го направиш? — попита Рон. — Изпратил ти е мантията на баща ти и всичко останало?
            — И таз добра! — избухна Хърмаяни. — Ако е така… искам да кажа… това е ужасно… Можеше да те убият!
            — Не, не е — каза Хари замислено. — Дъмбълдор е странен човек. Мисля, че той като че ли искаше да ми даде една възможност. Смятам, че знае кажи-речи всичко, което става тук, разбирате ли. Предполагам, че е имал доста добра представа, че ние ще опитаме, и вместо да ни попречи, просто ни обучи достатъчно, за да ни помогне. Не вярвам да е било случайност, че той ме остави да открия как действа Огледалото. Сякаш е мислил, че имам право да застана лице в лице с Волдемор, ако мога…
            — Да, Дъмбълдор си знае работата! — каза Рон гордо. — Слушай, трябва да станеш за утрешното тържество по случай края на учебната година. Всички точки са нанесени и „Слидерин“ спечелиха, разбира се… ти пропусна последния куидичен мач и без теб „Рейвънклоу“ ни премазаха… Ама яденето ще е вкусно.
            В този момент дотърча Мадам Помфри.
            — Стояхте почти петнайсет минути, а сега ВЪН! — нареди тя твърдо.
                                                                                   * * *
            След една нощ дълбок сън Хари се чувстваше почти нормално.
            — Искам да отида на тържеството — заяви той на Мадам Помфри, докато тя подреждаше купчината кутии със сладкиши. — Ще мога, нали ще мога?
            — Професор Дъмбълдор каза да ти се разреши да отидеш — отговори тя и изсумтя, сякаш по нейно мнение професор Дъмбълдор не съзнава колко рисковани могат да бъдат разни тържества. — И имаш друг посетител.
            — О, чудесно! — възкликна Хари. — Кой е?
            Докато говореше, през вратата се вмъкна Хагрид. Както обикновено, когато се намираше в някакво помещение, Хагрид изглеждаше прекалено голям, за да е реален. Седна до Хари, хвърли един поглед към него и избухна в плач.
            — Всичко… е… по моя… вина… проклет да съм! — изхълца той, захлупил лице в ръцете си. — Аз казах на тоя злодей как да мине покрай Пухчо. Аз му казах! То беше единственото, което той не знаеше, и аз му го казах! Ти можеше да умреш! И всичко заради едно змейско яйце! Никога повече няма да пия! Би трябвало да ме изхвърлят и да ме накарат да живея като обикновен мъгъл!
            — Хагрид! — каза Хари, потресен, че вижда приятеля си съкрушен от мъка и угризения, докато едри сълзи се стичаха в брадата му. — Хагрид, той все някак щеше да го открие… става дума за Волдемор, а той би го открил, дори ако не му беше казал.
            — Ти можеше да умреш! — хълцаше Хагрид. — И не казвай името!
            — ВОЛДЕМОР! — изкрещя Хари и Хагрид така се стресна, че престана да плаче. — Срещнах се с него и ще го наричам с името му. Моля те, горе главата, Хагрид, ние спасихме камъка, няма го вече и той не може да го използва. Вземи си една шоколадова жаба, имам огромни количества…
            Хагрид си избърса носа с опакото на ръката и каза:
            — Това ми напомни… Нося ти един подарък.
            — Да не е сандвич с месо от белка? — попита Хари притеснено и най-после Хагрид се изсмя тихо.
            — Не. Дъмбълдор ми даде почивен ден вчера, за да го направя. Вместо това трябваше да ме уволни, разбира се… Както и да е, направих ти това…
            Приличаше на красива книга с кожена подвързия. Хари я отвори с любопитство. Беше пълна с магьоснически снимки. От всяка страница му се усмихваха и му махаха майка му и баща му.
            — Изпратих сови на всичките стари съученици на родителите ти и ги помолих за снимки… Знаех, че си нямаш… Харесва ли ти?
            Хари не можа да продума, но Хагрид разбра.
                                                                        * * *
            Тази вечер Хари слезе сам долу за тържеството по случай края на учебната година. Забави го суетнята на Мадам Помфри, която настоя да го прегледа още един последен път, така че Голямата зала беше вече пълна. Тя бе украсена в слидеринските цветове — зелено и сребърно, за да се ознаменува спечелването от „Слидерин“ на Купата на домовете за седма поредна година. Огромно знаме със слидеринската змия покриваше стената зад Височайшата маса.
            Когато Хари влезе, настъпи внезапна тишина и след това всички започнаха едновременно да говорят на висок глас. Той се вмъкна на едно място между Рон и Хърмаяни на грифиндорската маса и се опита да не обръща внимание на факта, че някои ученици ставаха, за да го видят.
            За щастие Дъмбълдор пристигна няколко мига по-късно. Бърборенето стихна.
            — Измина още една година! — каза Дъмбълдор бодро. — И аз ще трябва да ви досадя с хриптящото бръщолевене на един старец, преди да забием зъби във вкусните гозби. Каква година беше това! Надявам се главите ви да са малко по-пълни, отколкото бяха. И имате пред себе си цялото лято, за да ги изпразните хубавичко, преди да започне следващата година… Сега, доколкото разбирам, трябва да бъде присъдена Купата на домовете и точките са разпределени така: на четвърто място е „Грифиндор“ с триста и дванайсет точки, на трето — „Хафълпаф“ с триста петдесет и две, „Рейвънклоу“ имат четиристотин двайсет и шест, а „Слидерин“ — четиристотин седемдесет и две.
            Същинска буря от ликуване и тропане се развихри на масата на „Слидерин“. Хари успя да види Драко Малфой, който думкаше с чашата си по масата. Беше противна гледка.
            — Да, да, браво, „Слидерин“! — каза Дъмбълдор. — Обаче трябва да се вземат предвид някои неотдавнашни събития.
            Залата утихна напълно. Усмивките на слидеринци поизбледняха.
            — А-хъм — покашля се Дъмбълдор. — Трябва да раздам в последната минута някои допълнителни точки. Я да видя. Да… Първо: на Роналд Уизли…
            Лицето на Рон стана пурпурно и той заприлича на репичка със силно слънчево изгаряне.
            — …за най-добре изиграната шахматна партия, която е виждана в „Хогуортс“ от много години насам, присъждам на дом „Грифиндор“ петдесет точки.
            Радостните възгласи на грифиндорци едва не отнесоха омагьосания таван; звездите над главите им сякаш затрепкаха. Чу се гласът на Пърси, който казваше на другите префекти:
            — Брат ми, разбрахте ли! Най-малкият ми брат! Преминал през гигантския шахмат на Макгонъгол!
            Най-после пак настъпи тишина.
            — Второ… на Хърмаяни Грейнджър… за използването на хладнокръвна логика, когато е била изправена срещу огъня, присъждам на дом „Грифиндор“ петдесет точки.
            Хърмаяни скри лице в ръцете си; Хари силно подозираше, че е избухнала в плач. Грифиндорци по цялата маса бяха извън себе си — изкачиха се със сто точки.
            — Трето… на Хари Потър… — продължи Дъмбълдор и в помещението настъпи мъртва тишина — за невероятното хладнокръвие и изключителната храброст присъждам на дом „Грифиндор“ шейсет точки.
            Взривът от викове беше оглушителен. Онези, които можеха да пресмятат, докато крещяха до прегракване, знаеха, че сега „Грифиндор“ имаше четиристотин седемдесет и две точки — точно толкова, колкото и „Слидерин“. Бяха излезли наравно за Купата на домовете. Да беше дал Дъмбълдор на Хари поне още една точка!
            Дъмбълдор вдигна ръка.
            — Има различни видове смелост — каза Дъмбълдор с усмивка. — Нужна е доста храброст, за да се опълчиш срещу враговете си, но също толкова, за да се опълчиш срещу приятелите си. Затова присъждам десет точки на Невил Лонгботъм.
            Човек, намиращ се пред Голямата зала, можеше да си помисли, че е станала някаква експлозия — толкова силен беше шумът, който изригна от масата на „Грифиндор“. Хари, Рон и Хърмаяни станаха прави, за да крещят и ликуват, докато Невил, пребледнял от смайване, изчезна под куп ученици, които го прегръщаха. Никога досега не беше спечелил дори една точка за „Грифиндор“. Все още ликувайки, Хари мушна Рон в ребрата и посочи Малфой, който не би могъл да изглежда по-потресен и по-ужасен, дори ако току-що му бяха произнесли проклятието за пълно тяловкочанясване.
            — Което означава — извика Дъмбълдор над бурята от аплодисменти, защото дори „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ честваха падението на „Слидерин“, — че имаме нужда от малка промяна на декора.
            Той плесна с ръце и в миг зелените висящи украси станаха яркочервени, а сребърните се превърнаха в златни; огромната слизеринска змия изчезна и на нейно място се появи грамаден грифиндорски лъв. Снейп стискаше ръката на професор Макгонъгол с отвратителна принудена усмивка. Той срещна погледа на Хари и Хари разбра веднага, че чувствата на Снейп към него не се бяха променили нито на йота. Но това не го разтревожи. Изглежда през слезващата учебна година животът щеше да стане пак нормален, или поне толкова нормален, колкото можеше да е в „Хогуортс“.
            Това беше най-хубавата вечер в живота на Хари, по-хубава от победата на куидич, от Коледа, от повалянето на планинския трол… той никога, никога нямаше да забрави тази вечер.
                                                                          * * *
            Хари беше почти забравил, че предстои да излязат изпитните резултати, но те излязоха. За тяхна голяма изненада и той, и Рон преминаха с добри бележки. Хърмаяни, разбира се, завърши като отличничка на годината. Дори Невил се промъкна — добрата му бележка по билкология уравновеси ужасната по отвари. Бяха се надявали, че Гойл, който беше почти толкова глупав, колкото и зъл, може да бъде изхвърлен, обаче и той премина. Беше жалко, но както каза Рон — не можеш да имаш всичко в живота.
            И изведнъж гардеробите им бяха празни, куфарите — опаковани, жабата на Невил се намери скрита в един ъгъл в тоалетните; раздадоха се бележки на всички ученици, в които ги предупреждаваха да не използват магии през ваканцията („Винаги се надявам, че ще забравят да ни ги дадат“ — каза Фред Уизли тъжно.)
            Хагрид дойде да ги отведе долу, до флотилията от лодчици, които прекосиха езерото; качиха се на експреса „Хогуортс“; говореха и се смееха, докато пейзажът ставаше все по-зелен и по-спретнат; ядяха всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот, докато минаваха покрай мъгълски градове; свалиха магьосническите одежди, за да облекат сака и палта; накрая навлязоха на перон девет и три четвърти на гара Кингс Крос.
            Мина доста време, докато всички се изтеглят от перона. Съсухрен стар пазач стоеше до билетното гише и ги пускаше да минават по двама-трима, за да не привлекат внимание, ако всички изскочат наведнъж от плътната стена, и да не подплашат мъгълите.
            — Трябва да ми дойдете на гости това лято — каза Рон. — И двамата… Ще ви пратя по една сова.
            — Благодаря — каза Хари, — имам нужда от нещо, на което да се радвам предварително.
            Учениците ги блъскаха, докато се придвижваха към изхода за мъгълския свят. Някои от тях викаха:
            — Чао, Хари!
            — Ще се видим, Потър!
            — Все още си прочут — каза Рон и му се ухили.
            — Не и там, където отивам, честна дума! — отговори Хари.
            Той, Рон и Хърмаяни минаха заедно през изхода.
            — Ето го, мамо, ето го, виж!
            Беше Джини Уизли, сестричката на Рон, обаче тя не сочеше Рон.
            — Хари Потър! — изписука тя. — Гледай, мамо! Виждам го…
            — Мълчи, Джини. Невъзпитано е да сочиш така.
            Госпожа Уизли им се усмихна.
            — Трудна година? — попита тя.
            — Много — отговори Хари. — Благодаря за бонбоните и за пуловера, госпожо Уизли.
            — О, няма защо, моето момче.
            — Готов ли си?
            Беше вуйчо Върнън, все още с червендалесто лице, все още с разярен вид от нахалството на Хари да носи сова в кафез на една гара, пълна с обикновени хора. Зад него стояха леля Петуния и Дъдли, който изглеждаше ужасен само при вида на Хари.
            — Вие сигурно сте семейството на Хари? — каза госпожа Уизли.
            — Така да се каже — отвърна вуйчо Върнън. — Побързай момче, нямаме цял ден на разположение.
            И се отдалечи.
            Хари изостана малко, за да размени последни думи с Рон и Хърмаяни.
            — Значи ще се видим през лятото.
            — Надявам се да прекараш… ъъъ… приятна ваканция — каза Хърмаяни, като гледаше подир вуйчо Върнън, смаяна, че някой може да се държи толкова недружелюбно.
            — О, непременно! — отговори Хари и те се изненадаха от усмивката, която се разля по лицето му. — Те не знаят, че не ни е позволено да използваме магия у дома. Това лято ще се забавлявам чудесно с Дъдли…

Няма коментари:

Публикуване на коментар