12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-3


НИКОЛАЙ РАЙНОВ
БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ-2

СЪДЪРЖАНИЕ:
ДВАМА БРАТЯ
СИРОМАХ И ЦАРСКА ДЪЩЕРЯ
УМНА МОМА
ХУРКА И МОТОВИЛКА
ГЛУПАВА ХУБАВИЦА
ПРИМЪК-ОТМЪК
ПОПОВА СНАХА
ЛИСИЦА ХАДЖИЙКА
           
Двама братя
            Имало двама братя. Единият бил лош, завистлив, себелюбец и несправедлив. Другият пък бил добър, не завиждал, помагал на хората, доколкото можел, и се отнасял справедливо към всички. Първият се смеел на втория и се подигравал с неговата справедливост и доброта. Веднъж почнали да се препират: кое е по-хубаво — правдата или кривдата. Лошият брат казвал, че правдата нищо не струва на този свят и че без кривда човек не може да живее. Добрият казвал пък, че без правда не може ни ден да прекара човек.
            — Хайде тогава да се обзаложим — казал първият брат.
            — Добре — отговорил вторият, — на какво да се обзаложим?
            — Ако правдата е по-добра на този свят, да ми извадиш очите; ако ли пък по-добра е кривдата, аз ще извадя твоите!
            — Съгласен съм! Да тръгнем да питаме.
            Както вървели по пътя да питат някого, срещнал ги един поп.
            — Добър ден, дядо попе!
            — Дал ви Бог добро, чеда! Къде отивате?
            — Отиваме да попитаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Тебе срещнахме най-напред, молим ти се ти да ни кажеш.
            — О, чеда, без кривда не може нито миг на този свят. Де е онова време, когато хората живееха с правдата? Сега кривдата царува. С нея хората забогатяват, с нея добиват власт и големство. Без кривдата умираш от глад! Правдата пара не струва сега! Не, кривдата е по-добра от правдата!
            Това рекъл попът и заминал. Той бил престорен дявол.
            — Е, брате — рекъл кривдолюбецът, — виждаш ли, че кривдата е по-добра от правдата? Дай сега да ти извадя очите!
            — Не — отговорил правдолюбецът, — не може да се вярва само на едного; трябва да попитаме и другиго.
            — Добре, хайде да попитаме.
            Отишли по-натам и срещнали един калугер.
            — Добър ден, отче!
            — Дал ви Бог добро, чеда! Къде отивате?
            — Тръгнали сме да питаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Понеже тебе срещнахме, молим ти се да ни кажеш.
            — Разбира се, че кривдата струва повече — отговорил калугерът. — По правда ако живеем, много ще теглим, а с кривдата не само разбогатяваш, ами и големец ставаш. Не, правдата нищо не струва, а кривдата е всичко!
            Така рекъл калугерът и заминал. Той бил същият дявол, престорен сега на калугер.
            — Е, брате — казал кривдолюбецът, — още ли не вярваш?
            — Как ще повярвам? — отговорил правдолюбецът. — Правдата е по-добра от кривдата! Ще попитаме още едного, па после ми извади очите!
            Отишли по-натам и срещнали един владика.
            — Добър ден, дядо владика.
            — Дал ви Бог добро, чеда. Къде отивате?
            — Отиваме, дядо владика, да попитаме някого кое е по-добро на този свят: правдата или кривдата. Понеже тебе срещнахме, молим ти се да ни кажеш.
            — Кривдата, чеда, кривдата е днес по-добра от всичко! Без нея не може никой. С нея си служат и царе, и князе, и всички! С нея можеш всичко да добиеш — и пари, и чест, и слава! А правдата в нищо не може да ти помогне и никой вече я не тачи!…
            Като рекъл така, владиката отминал. Той бил същият дявол, само че престорен на владика.
            — Е, брате — рекъл кривдолюбецът, — виждаш ли, че кривдата струва повече от правдата? Откога ти го казвам? Дай сега да ти извадя очите!
            — И да ги извадиш, брате — отговорил правдолюбецът, — пак правдата е по-добра от кривдата!
            Лошият брат извадил очите на добрия и се върнал у дома си.
            Като ослепял, правдолюбецът тръгнал да се скита по света и да проси милостиня. Когато се стъмнило, озовал се до една река. Намерил с пипане едно дърво и намислил там да прекара нощта. За да го не изядат зверове, качил се на дървото. Покатерил се и се свил между клоните.
            Към полунощ под дървото се събрали всички дяволи и почнали да разказват на главатаря какво били направили през деня.
            — Аз направих крастава царската дъщеря — казал един от тях.
            — Аз пък — рекъл друг — съборих моста на голямата река и преча на работниците да го поправят.
            — А пък аз накарах едного да извади очите на брата си — казал оня, който се престорил на поп, калугер и владика.
            — Ех, да знае той — казал четвърти дявол — да си умие очите от изворчето, дето извира изпод корените на това дърво, веднага ще прогледне.
            — Па не само той би си помогнал — казал пети дявол.
            — И мостът би се закрепил, стига да го попръска; пък и царската дъщеря би оздравяла, ако я полее.
            — Ами ако пък копае под дървото?!… — казал шести. Но в тоя миг пропели някъде петли и почнало да се зазорява. Дяволите изчезнали, а човекът слязъл от дървото и с пипане намерил кладенчето. Умил си очите и веднага прогледнал. Разкопал под дървото и какво да види? — Цял котел пари. Заровил пак котела, намерил две стомни, напълнил ги с вода и отишъл при майсторите на реката.
            — Какво давате — им рекъл, — ако направя да не пада мостът, за да го поправите?
            — Искай, брате, каквото искаш — отговорили те, — стига само да можем да го свържем, че да не пада.
            Той попръскал съзиданото и камъните с вода и веднага мостът се заякчил и работниците го поправили. Тогава му дали много пари и го отпратили с хиляди благодарности.
            Взел парите правдолюбецът и отишъл да излекува царската дъщеря. Стигнал до двореца и поръчал на стражите да кажат на царя, че е лекар — ако има някой нужда от него, да му обади.
            — Скоро го повикайте — казал царят на стражите.
            Отишли, повикали го и го довели при царя.
            — Ти лекар ли си? — попитал го царят.
            — Лекар съм, честити царю — отговорил правдолюбецът.
            — Ами можеш ли да излекуваш дъщеря ми?
            — Мога, честити царю, стига да искаш!
            Завел го тогава царят при дъщеря си, правдолюбецът я полял с водата и тя веднага оздравяла. Дал му тогава царят големи богатства, дал му подаръци и го пратил да си ходи.
            Натоварил всичко това правдолюбецът на два-три коня, дигнал парите под дървото и се върнал у дома си. Като го видял брат му, зачудил се и го разпитал как е оздравял и как е станал толкова богат. Разказал му правдолюбецът и му предложил да си разделят всичко по братски.
            — Не — казал кривдолюбецът, — аз искам самичък да си спечеля, затова извади ми очите, па ще ида да се кача на онова дърво и да слушам дяволите.
            — Не мога да вадя никому очите — казал правдолюбецът и си отишъл.
            Кривдолюбецът, лаком за пари, още същата вечер се покатерил на дървото край реката. През нощта пак дошли дяволите. Те почнали да си приказват и най-сетне взели да се питат кой е обадил на правдолюбеца да се умие с водата от изворчето и да оздравее, да изкопае парите, да закрепи моста и да излекува царската дъщеря. Всички почнали да вдигат рамене и да се чудят. Най-сетне хвърлили вината върху едно дяволче.
            — Ти си обадил — казвали му те, — ще те пребием от бой.
            — Не съм — уверявало дяволчето, — не съм аз. Дяволите не вярвали. Хванали го да го набият с тояга по краката. Тъкмо го обърнали, то видяло кривдолюбеца на дървото и извикало:
            — Стойте, братя, не ме бийте! Не съм аз, ами оня, дето стои хей там, горе на дървото, и подслушва.
            Тогава всички погледнали нагоре и като видели лошия брат, спуснали се и го удушили.

            Сиромах и царска дъщеря
            Едно момче се главило ратай в чуждо село. Слугувало на господаря си цяла година за едно теле. Като се свършила годината, господарят го предумал да остане още три години при него ратай, защото разбрал, че момчето е много работливо и послушно. Врекъл се да му даде доста пари, ако остане при него. Ратаят се съгласил, но измолил стопанина да го пусне за един ден да си иде в село — да заведе на майка си телето.
            — Добре — казал стопанинът. — Иди, но гледай до довечера да се върнеш, защото имаме много работа.
            Момчето повело телето към своето село, но телето било упорито и едва на заник слънце стигнали над селото. Като видяло, че не ще има време да слезе до селото, момчето вързало на рида телето за едно дърво, слязло в дола и се провикнало накъм селото, колкото му глас държи:
            — Мамо! Ела прибери телето от рида!
            Екът му отвърнал:
            — Ида!
            Момчето помислило, че майка му го е чула и се е запътила да прибере телето, та го оставило и побързало да се върне при стопанина си.
            Като слугувал още три години, момъкът си получил заплатата и си отишъл. Но колко се почудил, когато си отишъл вкъщи и не видял телето! Запитал майка си, а тя му рекла:
            — Синко, никакво теле не съм довеждала от рида. Нахалост ти е отишла цяла година ратайство.
            А на момъка станало тежко и той казал:
            — Телето беше женско, мамо. Досега можеше да се отели и да си имаме вол: три години са!
            Майка му се ядосала, па рекла:
            — Хайде върви го дири, дето си го оставил!
            И момъкът излязъл над селото, тръгнал по дола и се покачил на рида, дето бил вързал телето си преди три години. И какво да види: крава и два вола!
            Кравата рекла на момъка:
            — Не ме ли познаваш? Аз съм твоето теле. Два вола съм ти отелила. Хайде отвържи ме, та да вървим у вас.
            Момъкът отвързал кравата, подбрал воловете и ги повел към къщи. Като наближили селото, кравата казала на стопанина си:
            — Като стигнем у вас, ти ще направиш обор и ще ни вкараш вътре. Там аз ще умра, защото ми се свършиха дните. А ти да ме одереш и с кожата ми да обиколиш обора, за да не ти поразява болест воловете.
            Момъкът изпълнил това. Направил обор и вкарал добитъка. Кравата едва влязла — и ето, че легнала наземи, приритала, приритала и умряла. Момъкът я одрал, изрязал от кожата й дълъг ремък и с него обиколил обора.
            Един празничен ден воловете казали на стопанина си:
            — Хайде да идем в града, да чуем какво ново се приказва.
            Момъкът се съгласил. Стигнали до града, той изпрегнал на една поляна колата и дал на воловете сено, а сам се запътил за пазара. Там един глашатай викал, колкото му глас държи:
            — Селяни и граждани! Царят е издал повеля: има една нива от сто декара; който успее за един ден да я изоре, посее, ожъне, овършее и привечер да откара на царя овършалото жито, ще го ожени за дъщеря си и ще му напълни с жълтици колата.
            Момъкът се върнал на полянката при воловете и им казал:
            — Нали искате да знаете какво ново се приказва: ето ви новото!
            И им разказал какво чул от глашатая. Тогава воловете му рекли да иде при царя и да му каже, че той се наема да свърши работата. Момъкът отишъл в двореца и казал това на царя. Царят го погледал, погледал, па пратил един човек с него — да го отведе на нивата. Момъкът веднага почнал да оре. Когато изпрегнал воловете да почиват, те му рекли:
            — Към обяд царската дъщеря ще ти донесе да ядеш. Ти яж и гледай пред себе си, не се обръщай да я поглеждаш, защото може да те омагьоса, та да заспиш. Пази се и да не се засмееш, че инак много има да патиш от нея.
            И воловете почнали отново да орат. Работата спорила от само себе: което се изоре, само се посявало, пониквало, узрявало, пожънвало се и се овършавало. На пладне ето ти царската дъщеря — хубава, хрисима, засмяна — носи на орача обяд. Но той я и не погледнал. Взел ястието, почнал да яде и все гледал пред себе си. Тя му говорила това-онова, закачала го — дано я погледне или се засмее. Но той все гледал пред себе си и не се засмивал. Най-сетне тя рекла:
            — Ех, да ме знаеше тоя орач, каква съм грозна-грозница, не само не би мъчил воловете си за мене, ами не би и път бил от село до тука!
            Момъкът полюбопитствал да види наистина ли за някаква грозна мома се мъчи, па мъчи и воловете и дали няма царят да му даде някое плашило за жена. Дигнал очи, погледнал момата и като видял колко е хубава, засмял се на хитрината й и на своето лековерие.
            Царската дъщеря си отишла и момъкът усетил, че го унася сън: не можел да си държи очите от дрямка. Легнал и заспал. Воловете спрели да орат: нямало кой да кара ралото и да натиска лемежа. Момъкът спал цели два часа. Воловете почнали да си говорят. Волът, който орял отдясно, запитал тоя, който орял отляво:
            — Е, побратиме, ти какво можеш да направиш? Слънцето скоро ще заседне, а половината нива лежи неразорана.
            Левакът отвърнал:
            — Стига да си мръдна лявото ухо — и слънцето изведнъж ще залезе. А ти?
            — Аз — рекъл деснакът — щом си мръдна дясното ухо, слънцето ще се върне веднага, дето е било отзарана.
            Като казал това, волът си мръднал ухото, слънцето се върнало на изгрев, той побутнал излеко с рога си орача и момъкът станал, та продължил работата. На заник слънце всичко било готово; момъкът натоварил колата с жито и я откарал пред двореца. И цар, и царица се почудили, като видели това. Колкото и да им се не щяло да си дадат дъщерята на сиромах момък, нямало какво да сторят. Царят извел момата и я дал на момъка, па му напълнил и колата с жълтици, както бил обещал.
            Царицата излязла да ги изпрати. Тя посочила на момъка нарочно един лош друм, който минавал през голямо тресавище. Щом навлязла колата в тресавището, царицата, която стояла на пътя, рекла:
            — Дано даде Господ в това тресавище да затънете, та да не излезете: и ти, голтако, който ми взе дъщерята, па и ти, дъще, която се полъга по тоя сиромах!
            Момъкът се уплашил и запитал воловете ще ли могат прегази тресавището.
            — Бъди спокоен! — отвърнали те. — Ще го прегазим. Ние и море прегазваме.
            Но като излезли из тресавището, царицата, която чула разговора на воловете с момчето, разгневена, че не ги е стигнала клетвата, рекла:
            — Дано вълци изядат тия проклети волове, а тоя момък и тая мома, ако се сберат да къщуват, дано сладък залък не вкусят и дано мир не видят!
            Тогава воловете разтърсили глави и казали на стопанина си:
            — Тежка беше тая клетва. И нас вълци ще изядат, и вие мир няма да видите. Ами щом стигнем в село, веднага ни затвори в обора, па ни не пускай, че наистина ще ни изядат вълци. А ти не казвай на жена си всичко, което знаеш, че от бъбриви жени най-много теглят мъжете!
            Стигнали в село. Момъкът затворил воловете в обора: там ги хранил и поил, не ги извеждал ни на двора, ни на полето. Три години минали така. Една заран воловете казали на стопанина си:
            — Я ни изведи, та ни напой на реката, че ако щат, и мечки да ни ядат! Три години минаха: слънце не сме видели, зелена трева не сме хапнали, прясна водица не сме пийнали.
            И той ги повел към реката. А те по пътя му рекли:
            — Наистина вълци ще ни изядат, щом стигнем на реката. И нашите дни се свършиха: стигна ни клетвата. Но ти ни земи рогата и ги зарови в градината си. Ще израстат високи дървета, от топола по-високи, с листа и цветове, каквито няма по вас. Всеки ще им се чуди. Никой няма да знае, че са порасли от волски рога и че името им е ангелски дървета.
            Така и станало. Нападнали вълци воловете на реката и стопанинът едва успял да им прибере рогата. Посадил ги в градината и наистина порасли две чудновати високи дървета, на които всички се чудели. Чудела им се и жената на момъка, царската дъщеря, и току питала, запитвала от какво са порасли и как им е името. Мъжът не искал да й каже, но тя му дотегнала най-сетне с тия запитвания и за да го не пита вече, казал й, че са израсли от волските рога и се казват ангелски дървета.
            На един празник у дома им се били събрали много гости. Яли, пили, приказвали. Станало дума и за чудноватите дървета. Домакинът си бил пийнал, като се чукал с гостите, и по едно време заявил на всички събрани, че е готов да даде на оногова, който каже от що са изникнали дърветата и какво им е името, цялото си имане, дори и жена си. Додето гостите казвали кой каквото му хрумне на ума, домакинята пришепнала на ухото на един момък онова, що знаела от мъжа си. Тя отдавна се била надумала с тоя момък да избяга от съпруга си, за да се ожени повторно. Тъкмо сега се паднал случай момъкът да отнеме от съпруга и жена му, и къщата, и всичко, що оня имал. Никой от гостите не можал да познае. Един каже това, друг — онова, все неверни неща. Дошло ред на момъка. Той казал, че дърветата са поникнали от волски рога и се казват ангелски дървета. Като чул това, мъжът побледнял като платно, защото разбрал, че жена му е издала тайната, но не рекъл нищо, а само си взел тоягата, облякъл едни парцаливи дрехи и напуснал селото. А оня момък заживял в къщата му с невярната жена.
            Като излязъл накрай селото, дето едно време бил вързал телето, обеднелият човек седнал на един камък да си почине. Замислил се дълбоко, па си казал сам на себе:
            — Сега вече не съм заникъде. Само слънцето, което вижда навсякъде всичко, може да ми каже дали ще си върна имота.
            Като рекъл това, той станал и се запътил да дири слънцето — да го пита. Излязъл на едно високо бърдо. Там се биели два овена, страшни, едри, силни. Те го запитали къде отива. Казал им, че е тръгнал да пита слънцето ще си върне ли някой ден имота. Овните му рекли:
            — Ето, пътят е натам. Но като стигнеш в двореца на слънцето, питай го и за нас. Три години бием, а никой не може още да победи: защо е това?
            — Добре — отвърнал мъжът. — Ще питам.
            Вървял, вървял, стигнал до една река. И тя го запитала де отива. И на нея казал, че отива при слънцето да разбере ще си върне ли това, що са му отнели с измама.
            — Питай и за мене — рекла реката. — Ето: буйна и студена съм, сладка ми е водата, а никой не ще да пие от мене. Откак съм създадена, никой не ми е вкусил водата.
            Мъжът обещал и на реката да пита. Продължил си пътя. Ето насреща му две моми. И те го запитали де отива, и на тях казал.
            — И за нас питай — поръчали му те. — И двете сме хубави и работни, а пък никой не иде да ни поиска, та стоим все неомъжени.
            — Ще питам — обещал той и тръгнал по-нататък.
            Като се уморил от вървене, седнал да си почине под една ябълка. Почивал, що почивал, а щом си тръгнал, ябълката го запитала къде отива. И на ябълката казал. Тогава тя го замолила:
            — Като видиш слънцето, моля ти се, чичо, питай и за мене: хубави ми са плодовете, червени и сладки са, а никой не ще да яде от тях.
            — Ще питам — рекъл той.
            Най-сетне, подир дълги дни ход, ето че стигнал до дворците на слънцето. Него го нямало. Излязла майка му.
            — Я се скрий веднага — рекла му тя, — че ако те види син ми, ще те изяде! Влез да те скрия зад вратата, па щом се нахрани слънцето, тогава излез, че го питай!
            И тя скрила човека зад вътрешната врата. Дошло слънцето, гладно-гладно от цял ден път и още от двора подушило, че има човек.
            — Мамо, кой е вкъщи? — запитало то майка си.
            — Никого няма, сине — отвърнала слънчова майка.
            — Има, има! — викнало слънцето. — Човек има: отдалече подуших! Я му кажи да излезе!
            — Никого няма бе, синко, нали ти казвам? Не вярваш ли на майчината си дума?
            — Я му кажи да излезе! Не бой се: няма да го изям! Дума давам пред тебе, че няма нищо да му сторя.
            И човекът излязъл.
            — Защо си дошъл, чичо? — попитало го слънцето.
            Той му разправил всичко за себе си и за ония, на които бил обещал да пита: за овните, реката, момите, ябълката. А слънцето му казало, че додето овните не убият човек, няма да се преборят и додето реката не удави някого, никой няма да й накуси водата. Но то посъветвало човека, преди да каже това на овните и на реката, да избяга на три планини далеч от тях. На момите поръчало да каже, че няма да се омъжат, додето хвърлят сметта заран срещу слънцето, а като стигне при ябълката, да копне няколко пъти около корените й. Оттам ще извади гърне с жълтици и от ябълката ще почне да яде всеки, що мине-замине. И най-после рекло:
            — А на тебе ето какво ще кажа. Сега е четвъртък. В неделя заран аз ще изгрея не от изток, отдето изгрявам всяка сутрин, а от запад. Имаш ум в главата: като знаеш това, ще си върнеш имота и жената. Хайде върви си със здраве!
            И човекът целунал ръка на слънчова майка, благодарил на слънцето и си тръгнал. Ходил, ходил, стигнал до ябълката.
            — Пита ли слънцето, чичо, за мене? — викнало дървото издалек, щом съзряло парцаливия човек.
            — Питах, питах — рекъл той и взел да копае около корените й. Изровил гърне с жълтици, хапнал си от ябълката, покрил гърнето с шума и тръгнал.
            И момите го запитали още отдалече. Той им казал — да не хвърлят заран сметта срещу слънцето, че на слънцето става криво, затова досега стоят моми. Наближил към реката. И тя го зърнала от далеч и го запитала, но той я заминал и чак след като се отдалечил от нея на три планини раздалеч, викнал:
            — Реко, реко! Додето не удавиш човек, никой няма да пие от тебе.
            Реката чула това и като нямало друг човек наблизо, полетяла след мъжа, напънала се, почнала да приижда и да го гони дано го потопи. Но той избягал.
            Стигнал до овните, но и тях отминал и чак след три планини се обърнал, та извикал:
            — Овни, овни! Докато не убиете човек, няма да се преборите!
            И овните търтили след него — дано го стигнат и разкъсат с рогата си, но мъжът избягал.
            В събота вечер той стигнал в селото си. Като нямало де да спи, легнал край селото, на торището. Рано на заранта, в неделя, влязъл в селото и седнал пред вратите на църквата, дето седели просяците. Сложил пред себе си гърнето с жълтиците и махнал шумата. Кой що влизал в църква, все понечвал да му пусне по някоя пара, но като съзирал гърне с жълтици — изглеждал тоя чуден просяк. Познали го всички. Сбрали се пред църквата да го разпитват къде се е губил и отде е донесъл тия жълтици. А той рекъл:
            — На облог загубих всичко, на облог искам всичко да си върна. Който от вас познае отде ще изгрее слънцето тая заран, ще му дам това гърне с жълтиците: то е всичко, което имам. Ала не познае ли, той ще ми даде всичко, което има.
            Хората почнали да му се смеят, че си не жали парите в такъв лесен облог, но той настоявал да се обложи някой с него.
            Тогава се изстъпил момъкът, който му бил взел по-рано имота и жената. Обзаложили се.
            — Е, отде ще изгрее тая заран слънцето? — запитал парцаливият.
            — Отдето изгрява всяка заран — отвърнал онзи. — Ей оттам! — И посочил с пръст към изток.
            — Не оттам — рекъл парцаливият, — а оттук! — И посочил към запад.
            Почакали малко и слънцето изгряло. Отде мислите? От запад. Тогава човекът си взел отново имота, а невярната жена изпъдил. Оженил се за една мома селянка. И оттогава често обичал да казва:
            — По-добре вярна селянка, отколкото невярна царица. С кривина се на тоя свят работа не върши.

            Умна мома
            Имало в едно село един богаташ и един сиромах. Сиромахът дължал на богаташа една пара, а нямал с какво да си плати дълга. Богатият го повел на съд пред царя. Тръгнали. Сиромахът вървял напред, а богатият го следвал. На едно място сиромахът намерил торба с жълтици. Взел я и се спрял — за да плати на онзи парата, та да се не съдят.
            — Не — казал богатият, когато го настигнал. — Торбата с парите е моя. Аз я бях изгубил, та те забрах да я търсим, а не да те водя на съд! Не съм луд да тръгна чак при царя за една пара. Дай ми жълтиците!
            — Не ги давам — отговорил сиромахът. — Парите са мои, защото аз ги намерих. Ти да беше изгубил торба, щеше да кажеш.
            Те се скарали и отишли при царя, да се съдят за жълтиците, а не вече за парата.
            — Торбата с парите ще стои тук — рекъл царят, след като ги изслушал, — а вие ще си отидете и след три дена ще дойдете. Тогава ще я дам на оногова, който може да ми отговори на три въпроса: Кое е най-дебело? Кое е най-бързо? Кое е най-хубаво на света?
            Богатият веднага си отговорил наум на въпросите и нямал никаква грижа, а сиромахът се стопил от мисъл, додето си иде. Но той имал много умна дъщеря. Тя го чакала при пътните врата и като видяла баща си, че иде много угрижен, почнала да го разпитва.
            — Не бой се — рекла, — всичко ще обмислим и ще спечелим торбата, защото тя си е наша.
            На третия ден богатият и сиромахът се явили пред царя.
            — Е, отговорете ми сега на трите въпроса, за да видя на кого да дам парите!
            — Царю честити — рекъл богаташът, — най-дебел е моят шопар, най-бръз е моят кон, а най-хубава е моята жена.
            — Царю честити — казал сиромахът, — най-дебела е земята, защото никой не може да я обгърне. Най-бърза е мисълта, защото веднага отива чак накрай света. Най-хубава е обичта, защото, дето хората се обичат, най-весело се живее.
            Царят останал доволен от отговора на сиромаха и му дал торбата.
            — Но — рекъл му той — ти трябва да ми кажеш кой те научи на тези отговори.
            Сиромахът не скрил.
            — Имам дъщеря, царю честити. Тя ме научи.
            — Ще отидеш — заповядал царят — да ми доведеш своята дъщеря ни боса, ни обута, ни гола, ни облечена, ни с кола, ни без кола, ни с празни ръце, ни с пълни. Иначе ще погубя и тебе, и нея!
            Богатият и сиромахът си отишли. Първият скърбял за парите, а вторият се боял, че царят ще го погуби заедно с дъщеря му.
            На другия ден дъщерята на бедния казала на баща си да й донесе една мрежа, едно решето, един трън, два питомни заека и два гълъба. След като било купено и донесено всичко това, тя се съблякла гола и се обвила в мрежата, обула се с цървули от решетото, вързала тръна с връв наместо кола и впрегнала двата заека да го теглят. След това взела двата гълъба в ръце и накарала баща си да води зайците с два отделни повода, като му поръчала: „Ще водиш зайците и няма да се обръщаш назад. Царските врати са двойни. На първата има стражари с кучета зайчари. Щом ни видят, кучетата ще се спуснат върху нас. Ти ще пуснеш единия заек, който ще отвлече кучетата, а другия ще теглиш с колата навътре. На втората врата ще пуснеш втория заек, който също ще отвлече кучетата. На стълбата ще ни посрещне царят и аз вече знам какво да правя.“
            Всичко станало, както било намислено. Царят стоял на балкона и гледал. Когато дошли до стълбата, той ги посрещнат със слугите си. Слугите пуснали срещу тях един сокол. Дъщерята на сиромаха пуснала един гълъб и соколът отлетял подир него. Пуснал и втори сокол, а тя — втория гълъб, който отвлякъл и него. Тогава стигнала при царя.
            — Ето ме, царю честити, както ме искаше! Ни гола, ни облечена, ни боса, ни обута, ни с кола, ни без кола, ни с пълни ръце, ни с празни.
            — Добре — казал царят и ги въвел в една хубава стая.
            Там им казал, че ще се ожени за момата и ще я направи царица, но при условие никому да не помага със своя ум. Тя се съгласила и царската сватба станала.
            По едно време дошли при царя двама селяни да се съдят за бивол. И единият казвал, че биволът е негов, и другият твърдял същото.
            — Ето — казал им царят, — на двора има един голям камък. Който от вас може да одере този камък и ми донесе кожата, ще вземе бивола.
            Единият селянин погледал камъка, погледал, па се отдръпнал. А другият взел чук и длето, па почнал да чука. Чукал ден, чукал два — съсипал се, потънал в пот. Царицата го гледала и го съжалила. Повикала го тайно и му казала: „Иди при царя, та му кажи, че си одрал половината, но за да одереш и другата — трябва ти въже от пясък, за да го вържеш, че много мърда. Ако той те попита: «От пясък въже става ли?» — ти да му отговориш: «А камък дере ли се?» Само недей казва кой те е научил на този ум.“
            Селянинът направил така и спечелил бивола, но когато царят го заплашил, че ще му отреже главата, ако не каже кой го е научил на този ум, той изповядал, че царицата го е научила. Царят се ядосал на царицата. Повикал я и сърдито й казал: „От утре вече не си царица, върви, където щеш!“
            Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира — дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас. На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ — и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“
            — От днеска аз не съм вече царица! — отговорила жената. — Нали ти така заповяда вчера?
            — Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!
            — Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!
            — Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.
            Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.
            — Скоро — казала — занесете го в спалнята на царя!
            Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.

            Хурка и мотовилка
            Имало едно време една ленива жена. Накара ли я мъжът й да изтъче нещо, тя ще отвърне:
            — Смешен си ти, мъжо! Не виждаш ли, че няма на какво да преда, а ти ме караш и да тъка? Нямам ни хурка, ни махалка, ни мотовилка. На какво да преда?
            Разбира се, тя само гледала да се оправдае с нещо.
            Веднъж мъжът рекъл:
            — Утре ще отида в гората да ти отсека и хурка, и махалка, и мотовилка.
            Отишъл в гората, а жената — след него. Тръгнал от дърво на дърво — да гледа откъде да отсече. Жена му се скрила зад дърветата — да го дебне. Като стигнал до един дрян, намерил, че младоците му са тъкмо за мотовилки. Вдигнал брадвата да го отсече.
            Но начаса от гората се чул глас:
            — Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.
            Вслушал се мъжът дали наистина иде от гората някакъв глас, или тъй му се е сторило. Но гласът повторил същите думи. После ги и потретил дори.
            Мъжът бил суеверен. Той оставил дряна и си тръгнал.
            „Да отида по-нататък — си казал. — Изглежда, че тук дърветата са проклети. Бива ли за една мотовилка да умре жена ми?“
            По-натам намерил други младоци, още по-хубави. Замахнал да ги отсече. Но в тоя миг се чул отново същият глас:
            — Мотовила-вила! Кой сече вила, жена му умира.
            „Чудна работа! — си казал мъжът. — Какъв ли ще да е тоя глас? Нима пък всички дървета в тая гора са омагьосани? Я да отида още по-натам.“
            Но и по-натам се повторило същото. Много дървета намерил мъжът — кое за хурка, кое за махалка, кое за мотовилка. Но тъкмо се приготви да отсече дървото, чуе се пак тоя глас:
            — Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.
            „Няма да сека — рекъл си най-после той. — Тая гора е дяволска. Няма да оставя да умре жена ми за хурка или мотовилка; ще отида на пазара да й купя.“
            Нарамил си брадвата и се върнал вкъщи.
            А жена му го преварила. Като се прибрал у дома си, тя го запитала:
            — Насече ли, мъжо, мотовилки и хурки?
            — Остави се! — рекъл й той. — Да знаеш какво теглих! Намеря ли някъде младоци за мотовилки, току се обади някакъв страшен глас: „Мотовила-вила! Който сече вила, жена му умира.“ Към което дърво и да посегна, все тоя тас се обажда. Женски глас сякаш. Горски глас: пищи и кълне. Погледах, погледах, па си рекох: „Хай да се не види! Не е на добро — да слушаш горски глас. Може пък орисницата на децата ни да се обажда — дано ме предпази от зло!“ И се върнах. Нищо. От пазара ще ти купя.
            Зарадвала се жената, че поне за някое време мъж й не ще я кара да преде, да мотае и тъче.
            Но той отишъл един ден на пазара и й накупил всичко. Заканила се тогава жената да заработи. Но мързелива жена работи ли? Все намирала с какво да се оправдае: днес — понеделник: не бива веднага след света неделя да се залавя за работа — и то тежка работа; утре — вторник: трябва да се поизкърпят дрешките на децата; другиден — сряда: тежък ден, не е да заловиш голяма работа; после — четвъртък: трябва да се пропере това-онова; сетне — петък: на тоя ден са разпнали Господа — не бива да се похваща тежка работа; в събота булката ще трябва да се окъпе, а в неделя е грешно да се работи.
            Тъй вървели дните. На жената се скъсала ризата на гърба, та й се провидели месата. Но тя не сядала да си изтъче нова, макар че мъжът бил натъкмил всичко — и коноп, и хурка, и стан, и друго, какво го трябва.
            Мъжът гледал, но не казвал нищо: решил бил да чака, та да види ще се сети ли жена му да си затъче платно за риза. Един ден тръгнал на пазар да купува ориз и други неща, потребни за къщи. Жена му викнала отдалече:
            — Вземи ми и риза. Нека е къска, само да е новка. Чу ли? Може да е къска, но да бъде новка.
            — Чух, чух — отвърнал мъжът.
            Той разбрал какво му поръчва жената, но се престорил, че чул криво. Купил каквото купил, взел и една гъска, сложил я под мишницата си и си отишъл вкъщи. По пътя срещнал своя кум и го поканил на гости — на вечеря. Кумът яхнал магарето си и тръгнал със своя кумец.
            Когато стигнали в къщата, кумецът отворил вратника — да влезе магарето на кума. Жената месела в това време хляб, та била запалила пещта. Мъжът поканил кума си на двора — да пийнат ракия, додето стане вечерята. Всъщност той знаел, че жена му е парцалива, та го било срам да я види кумът му, затова не го поканил в стаята. Па си мислел, че и жената ще се сепне, като разбере кой им е на гости.
            Децата излезли да посрещнат баща си и като го видели натоварен, радостно се развикали:
            — Татко носи торба с ориз и гъска. Мамоооо, и гъска!
            А майката разбрала, че мъжът й носи риза, но е къска: през целия ден все ризата й била в ума. Зарадвала се жената, че ще облече нова риза, свлякла от гърба си дрипите и ги хвърлила в огъня. И продължила да меси хляба, като поглеждала към вратата кога ще й донесе мъжът новата риза. Но той все не идвал: пиел с кума ракия. По едно време дошли децата, донесли гъската и се развикали радостно:
            — Мамо, я виж гъската! Виж каква хубава гъска е купил татко!
            Жената разбрала, че се е излъгала. Подала си главата, да се скара на мъжа си, че не й е купил риза, но го видяла, че седи с кума на двора. И се засрамила, па се и ядосала. Но какво да прави? Затекла се зад къщи при купата, изтръгнала повечко сено, завързала го около снагата си, па се върнала да меси. Но магарето на кума, като му размирисало на сено, се спуснало подир домакинята и почнало да яде: проскубало сеното и го повлякло по земята.
            — Ух, проклето магаре! — викнала жената, па го ударила с ръжена по главата. — Кой дявол те доведе тука?
            — Аз го доведох, кумице, аз — обадил се кумът и влязъл да разбере каква пакост е направило магарето.
            Като влязъл в стаята — що да види? Домакинята омотана с един парцал, изпод който висят сламки сено. На гърба й ни дреха, ни горна риза. Засмял се той и излязъл отново на двора. Магарето се разревало. Кумецът се засрамил. А домакинята избягала, та се скрила зад купата.
            — То се е видяло, че ще си вървя негостен — рекъл кумът, — ами да си отивам, додето е време.
            — Не, не, куме — настоявал кумецът. — Ще те гостим, остани!
            И той отнесъл на жена си ямурлука — да се завие с него, да опече хляба и сготви вечеря. Опекъл се хлябът и вечерята станала. Седнали да вечерят. Седат, ядат, а кумът се подсмива. Домакинята — като на тръни.
            — Невесто — казал по едно време кумът, — какво си се увила в този ямурлук? Да не си настинала нещо?
            А тя се червяла и не знаела накъде да погледне. Кумът си отишъл. Жената се разплакала:
            — Защо ми не купи риза, мъжо, както ти казвах? Защо ти трябваше да купуваш гъска?
            А той отвърнал:
            — Ами, като ти е била скъсана ризата, защо ми не каза да ти купя? Ти поръча гъска — и аз купих гъска.
            — Каква ти гъска? Аз рекох: „Риза, па макар и къска.“ Риза да е, нова да е, та каквато ще да е. Така ти казах, не чу ли?
            — Чух, жено, ала съм криво разбрал. Мене ми се чу „гъска“, затова ти купих гъска, и то хубава гъска. Вместо да викаш през двора, да ми беше разправила в стаята какво искаш; сега щеше да имаш риза на гърба си. Но нищо де. Не е голяма работа. Ако нямаш време да си изтъчеш и ушиеш, на другия пазар ще ти купя и риза.
            Той се надявал, че жената поне сега ще си ушие риза. Но на нея било добре и без риза. През деня шетала гола, а когато дойдат у дома им гости, мятала мъжовия си ямурлук. Като видял мъжът, че и това не помогнало, намислил друго. Казал един ден на жена си, че родителите й ги канят на сватба: брат й щял да се жени.
            — Хайде да идем — рекъл. — Ще ни се разсърдят, ако не отидем.
            — Ти иди, аз не искам — отвърнала тя сърдито. — Уж обеща да ми купиш на другия пазар риза, а още не си, макар че минаха и пет пазара оттогава. Да ми беше купил риза, щях да дойда. Как ще отида гола? Ще стана за смях на хората.
            — Не бой се, всичко ще се нареди, стига да ти се отива. Аз ще натоваря на колата голямата каца, ще сложа в нея сено, а ти ще влезеш в кацата. Като стигнем до селото, ще те оставя на края, па ще отида до майка ти да ти изпрося една риза. Ще я облечеш и ще се явим на сватбата. Кой ще те пита чия е ризата, дето ти е на гърба?
            — Добре, мъжо — рекла жената. — Ти си много умен. Да направим, както казваш.
            Тръгнали. Като стигнали до селото, отдето била жената, мъжът изпрегнал воловете, вързал ги на ярема и отишъл в къщата на тъста си. Като го видяла тъща му, запитала го къде му е невястата; защо не я е довел.
            — Доведох я — отвърнал той, — как да не съм я довел? Ей я там, накрай селото. Чака да я поканите с писана бъклица и гайдари: много се е подголемила.
            — И това бива — рекла старата. — Да й пратим гайдарите да я посрещнат. Най-сетне сватба правим.
            Подир гайдарите тръгнали, както става всякога, децата от селото. А след тях — мъжът. Като ги видяла, че се приближават, жената се надигнала в кацата — да види носи ли мъжът й риза. Но тя чула гайдарите, видяла и децата, а мъжа си не съгледала между идващите. Когато наближили още повече, отново погледнала. Видяла мъжа си, че върви зад другите, но не носи нищо.
            — Хубава работа! — рекла. — Мама не ми е пратила риза. Как ще се явя сега пред гайдарите?
            Добре, че мъжът й си бил оставил в колата ямурлука. Тя излязла от кацата, наметнала го, скочила от колата и побягнала към мъжовото си село. А децата се спуснали подире й — да я гонят с викове и дюдюкане.
            Мъжът впрегнал колата, отишъл на сватбата и разказал всичко на тъста и на тъща си. Свършила се сватбата. Той се прибрал вкъщи. Там заварил жена си, че е задянала хурка и преде ли, преде. За да не губи време, тя си била турила на рамото хляб: ту попреде малко, ту си хапне.
            Тъй излекувал тоя мъж жена си от леност, без да й сече от гората хурки и мотовилки.

            Глупава хубавица
            Имало една мома — много хубава. Но колкото била хубава, дваж повече била глупава. Сума момци идвали да я искат, но като й разберат ума — отивали си, както били дошли. Само един беден момък, добър по сърце, я харесал толкова много, че решил да я вземе.
            „Нищо, че е глупава — рекъл си той. — Като се омъжи, ще поумнее.“
            Оженили се те и заживели в селото на момъка. Но дните си минавали, а хубавицата не поумнявала. Един ден, като се скъсали ризите и на двамата, мъжът я пратил да отиде при майка си — да я попита как да ушие ризи. Нарамила жената платното и тръгнала. Като вървяла през полето, стигнала до една шипка. Храстът я закачил за дрехата. Обърнала се жената и запитала шипката:
            — Защо ме дърпаш, шипко? Да не би да искаш ти да ушиеш ризите?
            Храстът се понавел от вятъра и жената си помислила, че й кима с глава.
            — Добре тогава — рекла. — Като ти се иска толкова, уший ги! Но гледай да станат по-скоро! Виждам, че имаш много игли; ако се стегнеш, и до довечера ще ги ушиеш.
            Метнала тя платното на щипката и на тръгване я запитала:
            — Е, кога да дойда за ризите? Утре ли?
            Шипката се клатела, платното се развявало на нея, а жената си мислела, че храстът й кима с глава в знак на съгласие.
            — Само че гледай добре да ги ушиеш, скъсване да нямат! Разбра ли?
            Шипката се разклатила още веднъж. Жената си отишла. А след нея минал по същия път един търговец, събрал платното и го отнесъл да го продава.
            Жената се похвалила на мъжа си, че дала платното на шипката — да ушие ризи.
            — Бива ли тъй? — викнал той. — Де се е чуло шипка ризи да шие? Много ще намериш вече платното!
            На другия ден той пратил жената да копае. Вдигнала тя мотиката и тръгнала. Но й дошло на ум да си прибере ризите от шипката. Като стигнала до храста, гледа — няма ни ризи, ни платно.
            — Ей, шипко! Уши ли ризите?
            Шипката заклатила клони.
            — Като ги уши, къде са? Дай ми ги де!
            Шипката пак закимала.
            — Кажи де, къде ги дяна? Не искаш ли да кажеш? Тогава ще те изскубна от корен. Давай по-скоро или ризите, или платното!
            Понеже шипката и тоя път не отговорила, жената се развъртяла с мотиката и я изтръгнала от корен. Под корена се провидяло гърне с жълтици. То било толкова голямо и тежко, че жената не могла да го помръдне. Затекла се у дома си, та казала на мъжа си:
            — Ти ми се караше вчера, че съм дала платното на шипката, но да знаеш какво стана сега! Отидох да си искам платното, а тя не го даваше. Пък аз почнах да я бия: бих я, бих я, додето почна от страх жълто да бълва. Цяла делва набълва: ей такава голяма! А жълтото да видиш какво е: на колелца, на колелца!
            Мъжът отишъл да види какво е станало. Натоварил парите на колата и се върнал вкъщи. Никой не го видял, че кара жълтици, но нали жена му била глупава — можела да изкаже пред съседите, а те да съобщят на властта. Загрижил се мъжът що да прави, та жена му да не узнае къде ще скрие парите.
            — Жено — рекъл, — силна градушка ще удари, та ще избие много хора. Хайде да изкопаем трап, па да те скрия вътре.
            Изкопали голяма яма, жената влязла в нея, а мъжът я покрил с рогозка. Пръснал по рогозката просо и пуснал кокошките да го изкълват. Жената си мислела, че наистина вали град. Но по едно време й се приискало да види силна ли е градушката. Натъкмила си окото на една дупка и погледнала. Кокошката я клъвнала и окото я заболяло.
            — Олелеее! — викнала жената. — Страшна градушка вали — щеше да ми извади окото!
            И се прибрала отново в трапа. А мъж й в това време скрил парите. После вдигнал рогозката и казал на жена си, че градушката е престанала, да излезе.
            Излязла тя и първата й работа била да разкаже на съседката си как намерили с мъжа си делвата с жълто. Разчуло се из село, че са намерили пари. Повикали мъжа в управлението. Когато тръгнал, той видял, че жена му стои на вратата.
            — Слушай, булка! — рекъл. — Аз отивам в управлението, а ти пази добре къщата! Най-добре ще бъде да се не отделяш от вратата.
            Това било в турско време. Управителят турчин разпитвал дълго мъжа, но нали той не знаел добре турски, мъчно можел да се оправи. Забавил се. Жената му го чакала, чакала, па си рекла:
            — Я да вървя да видя защо се бави още мъж ми!
            И понеже й било заръчано да се не отделя от вратата, тя се засилила, та я откачила и я понесла на гърба си. Заедно с нея отишла в управлението. Като я видял, мъжът й се засрамил. Всички се изсмели.
            — Защо мъкнеш тая врата тук? — попитал мъжът.
            — Че нали ми каза да не се отделям от вратата? Почаках те, па като видях, че се бавиш, рекох да видя защо не идваш още. Затова дойдох.
            — Разбрах защо си дошла, но защо носиш вратата?
            — Та мигар си забравил, че ми поръча да се не отделям от нея? Как да я оставя?
            Тогава мъжът рекъл на управителя:
            — Нали я виждаш колко е умна? С който ум е надигнала вратата да я носи чак тук, с тоя ум е и разказвала, че уж съм намерил пари.
            Управителят се обърнал към жената и я запитал:
            — Кога намерихте с мъжа си парите под шипката?
            — Кога ли? Когато валя силната градушка, та моето око отече, а твоето изтече съвсем.
            Управителят бил сляп с едното око. Град не бил падал в селото от една година. Всички разбрали, че жената говори глупости. Пуснали и нея, и мъжа й.
            Като си отишъл вкъщи, мъжът рекъл на жена си:
            — Това, дето намерихме под шипката, не е жълтици, ами е едър боб. Добре запомни, че пак ще ми направиш някое зло с тия свои уста, които не знаят какво приказват.
            — Ами къде е бобът, дето го намерихме?
            — Къде ще е? Ей го там, на полицата.
            Мъжът бил оставил шепа жълтици на полицата, па ги бил покрил с една паница. Мислел да си накупи с тях това-онова.
            През деня, додето мъжът бил на нивата, из селото минал грънчар, да продава грънци.
            — Ха грънци, хаааа! — викал той и карал колата.
            Жената излязла и го запитала:
            — Чичо бе, продаваш ли ги за боб?
            — За всичко ги продавам — рекъл грънчарят.
            Тя му изнесла една жълтица — да му покаже колко едър е бобът. Той взел жълтицата, дал на жената две големи гърнета и я запитал дали има много от тоя боб.
            — Дал Господ — отвърнала тя и му донесла шепа жълтици.
            Грънчарят грабнал парите, оставил биволската кола с грънците и си отишъл. Жената го почакала, па като разбрала, че не ще се върне, почнала да разтоварва гърнетата и да ги реди по коловете на градинския плет. Всички наредила, само за едно гърне не останал празен кол. Тогава тя ги погледнала и им рекла:
            — Хайде, мили гърнета, посместете се, че сторете място на братчето си!
            Но те се не мръднали.
            — Слушайте! — викнала им тя. — Смествайте се, додето е време, че ще ви изпочупя до едно!
            Гърнетата не помръднали и тоя път. Тогава тя грабнала една тояга, развъртяла се и счупила всички грънци, па сложила на един кол онова гърне, за което нямало по-преди място. Сетне седнала на вратнята да чака мъжа си. Прияло й се. Отрязала си хляб и почнала да яде. По едно време забелязала, че биволите, както били легнали до колата на грънчаря, преживят. Единият гледал право към нея. Сторило й се, че й се криви.
            — Ей, биволе — рекла. — Защо ми се кривиш? Не се ли виждаш какъв си черен?
            Биволът продължавал да си преживя. Жената кипнала. Станала и му викнала:
            — Скоро спри, че ще те заколя!
            И като видяла, че не разбира от дума, грабнала ножа и го заклала.
            — Отдавна ми се ядеше зеле с говеждо — рекла. — Я да видя на колко пъти ще може да се сготви!
            И като нарязала бивола на едри късове, почнала да ги внася в градината и да ги реди по зелките; на всяка зелка по мръвка. А кучето вървяло след нея и ядяло месото. Тя го хванала, отвела го в зимника и го вързала за чепа на бъчвата с вино, па се върнала да дореди мръвките. Но като се обърнала по едно време, видяла, че кучето мъкне връвта с чепа и се облизва. Върнала се булката в зимника. Гледа — виното тече от бъчвата. Уплашила се тя да я не бие мъжът й. Грабнала един чувал с брашно и го изсипала на пода. Мислела си, че брашното ще попие виното и тя ще го събере след това. Но виното тече, тя сипва брашно, по нозете й се лепи червено тесто. Почудила се що да прави: от зло отива към по-зло.
            Дошъл мъж й. Видял какво е напакостила жена му, хванал се за главата и рекъл:
            — Къде да те дяна, жено, и що да правя с тебе?
            А тя отвърнала:
            — Какво има за чудене? Хвани ме, та ме изтегли, че не знам как да изляза от това блато!
            Тогава той разбрал, че глупава жена не поумнява.

            Примък-отмък
            Един мъж и една жена си имали една-едничка дъщеря. И двамата я много обичали. Но майката я глезела. Не й давала работа да похване, чудела се как да й угоди. Бащата често казвал:
            — Недей я глези толкова, жено! За смях сме станали по селото! Всеки ме пита: „Що прави галената щерка?“ Ако я глезиш все така, няма да се научи на работа.
            — Та какво от това? — отвръщала сопнато майката. — Ти си богат: има и за нас, и за нея. И без да работи, ще живее. Най-сетне едничко чедо ни е; да не искаш пък да го уморим от работа! Нека работят сиромасите.
            Девойката спяла сутрин до обяд. Като стане пладне, майката идвала, вдигала я от леглото, обличала я, измивала я, причесвала я. Сетне я изхранвала. Подир обяд постилала край огнището рогозка и пренасяла там галената дъщеря — да седи чак до вечерта. Ако каже, че й се яде нещо, майката бърза да й донесе и да я нахрани. Припие ли й се вода, майката ще й подаде кърчага.
            Когато огнището затлее и на момичето стане студено, то ще каже:
            — Примъъъъък! Примъъъъък!
            И майката ще стане, ще го примъкне до огъня — да седи на топло. А усили ли се пламъкът, та му пригрее, то ще рече:
            — Отмъъъък! Отмъъъък!
            И жената ще го отмъкне малко по-далеч, па ще го запита добре ли му е.
            „Примък-отмък“, „примък-отмък“, дъщерята се научила само да седи и нищо да не похваща. Минало време. Станала мома за женитба. Хубава била, родителите й били богати. Почнали да идват годежари. Но всички си отивали, както били дошли: не се наемали да шетат на такава галена мома.
            Дойде ли някой да иска щерката, майка й ще му каже:
            — Моята дъщеря не е за всекиго. Тя е била тука на голяма чест — и вие трябва така да я гледате. Инак не ви я давам. Не искам чедото ми да се мъчи при чужди хора. Трябва да й шетате, да й прислужвате, да й угаждате. Както е била тука, тъй да бъде и при вас.
            Разбира се, никой не се наемал да слугува на такава жена. Отивали си годежарите един по един. Дошъл най-сетне един умен момък и казал, че е съгласен да шета на момата.
            — Добре, синко — отвърнала майката, — но дъщеря ни е привикнала все на ръце да я носят. Огладнее ли, ожаднее ли, трябва да й носиш, каквото иска: тя не може да става — не е научена. Стане ли й студено, ще правиш „примък“ до огнището, а когато й пригрее, „отмък“ ще правиш. Можеш ли да й шеташ тъй? Ако не можеш, недей се наема!
            — Мога, бабо, мога. Аз ще й слугувам и от вас повече: само ми я дай! И „примък“ ще правя, и „отмък“, и всичко, на каквото е привикнала у вас. От нищо няма да се оплаче: ще видите.
            Омъжили момата за момъка. Той я отвел в своето село. Първите няколко дена мъжът шетал на жена си, както била свикнала. Но после решил да разтури тоя ред. Булката седяла на постелката при огнището. Огънят бил силен. На жената станало горещо. А мъжът нарочно излязъл от стаята — уж по работа. Булката завикала:
            — Отмъъъъък! Отмъъъъък!
            Но кой да я чуе? Пламъкът пече ли, пече. Вика тя, а никой не идва да я премести. Скочила, та се отместила, па дори преместила и рогозката. След пладне, като застудяло, мъжът постлал рогозката чак при вратата, далеч от огъня. Оставил жена си да седи, а той излязъл пак по работа. Когато й станало студено, тя извикала:
            — Примъъъъък! Примъъъъък!
            И този път я не чул никой. Тя седяла и викала, па най-сетне, като почнала да трепере от студ — дигнала се и се преместила до огнището.
            На другия ден мъжът станал рано, настанил жена си при огнището и като грабнал брадвата, опрял я на рогозката и казал:
            — Рогозке, аз отивам на дърва. Ти стани, стегни се, та почисти из къщи и сготви обяд. Ако не сготвиш, няма да има какво да ядем. Чу ли?
            Като рекъл това, тръгнал за дърва. Дошло пладне. Жената си седяла при огнището. Пригрее ли й, ще се отмести. Стане ли й студено, ще се примъкне към огъня и ще тури едно-две дърва. А рогозката не става да сготви обед. На булката се прияло. Погледнала към рогозката и рекла:
            — Хайде, рогозке, ставай! Стига си лежала! Не си млада булка, та да лежиш цял ден. Не чу ли, че мъж ми ти поръча да сготвиш обед? Хайде, че съм гладна!
            Но рогозката си лежи и не ще да знае. Жената прегладняла. Скочила, хванала рогозката и я хвърлила чак зад вратата. Дошъл си мъжът. Видял рогозката, че лежи захвърлена зад вратата, и почнал да й се кара:
            — Не ти ли казах, мързеливке, да сготвиш обед? Какво ще ядем сега?
            Булката се обадила:
            — И ти й каза, мъжо, и аз й казах, но слуша ли?
            — Тъй ли? — викнал мъжът. — Ей сега ще я науча аз как трябва да се слуша млада булка. Дръж да я набия, че да разбере!
            Грабнал той рогозката, сложил я на гърба на жената и почнал да я удря с тоягата, колкото може. Булката се развикала:
            — Стига, мъжо! Ти нея биеш, а мене боли. Стига! Тя ще слуша занапред.
            Но той биел и не спирал.
            — Търпи, булка! За добро я бия: отсега нататък ще се научи и тебе да слуша, и мене.
            На другия ден той пак поръчал на рогозката да сготви. Към обед жената на няколко пъти се карала на постелката, докато отново я хвърлила от яд зад вратата.
            — Лежи там, лежи! — рекла жената. — Като си дойде подир малко мъж ми, ще ядеш бой като вчера.
            Дошъл мъжът. И тоя път набил рогозката. Жената почнала да вика:
            — Стига, мъжо! Прости й! Уж рогозката биеш, а мене удряш. Олелеееее! Съсипа ме от бой.
            — Потърпи още малко, булка! Като я набия хубаво, да видиш как ще се научи и да готви, и да чисти, и къщата да нарежда.
            А жената взела да се моли:
            — Стига, мили мъжо! Ако не ще утре тя да сготви, аз ще сготвя. Само я остави!
            На заранта мъжът поръчал отново на рогозката да нареди къщата и да сготви.
            — Аз отивам на оран — рекъл. — Ти се разшетай, та почисти, омеси хляб и сготви, па ми донеси ядене на нивата. Хубаво запомни какво ти казвам, да не те бия и довечера като вчера и оня ден!
            Щом излязъл мъжът, жената скочила и рекла на рогозката:
            — Я ставай, та се залавяй за работа, че вчера едва те отървах от пребиване! Не чу ли колко работа трябва да свършиш? Да не мислиш, че аз ще я свърша заради тебе?
            Но рогозката не ставала, колкото и да й се карала жената. Като видяла, че и тоя ден ще трябва да държи рогозката, за да я бие мъжът, булката се запретнала, та свършила по къщи всичката работа. Преди още да настане пладне, тя отнесла на мъжа си ядене на нивата. Мъжът не отворил дума за рогозката.
            Днес тъй, утре тъй, жената привикнала да върши всичко. Станала добра домакиня, по-пъргава и от другите.
            Един ден, като тръгнал на работа, мъжът казал на рогозката:
            — Надвечер, щом залезе слънцето, излез да ме посрещнеш хе там, над селото.
            Като почнало да захожда слънцето, булката рекла на рогозката:
            — Не чу ли що ти каза мъж ми? Какво се правиш на глуха? Я върви го посрещни, че аз съм уморена от работа! Не стига, че шетам наместо тебе, ами ще трябва и мъж да посрещам. Ти цял ден си лежала. Ставай!
            И като видяла, че рогозката си лежи, грабнала я, та я хвърлила пред вратата. Но рогозката не мръднала. Дошъл си мъжът. Почнал да гълчи рогозката, че не го е послушала. Накарал жена си да я държи, а той да я набие, та да слуша друг път. Но жената рекла:
            — Моля ти се, мъжо, остави я! Тя не разбира ни от дума, ни от бой. Утре вечер аз ще изляза да те посрещна.
            И наистина, на другия ден тя излязла да посрещне мъжа си още на залез-слънце. И тъй го посрещала всеки ден.
            Един ден майката отишла на гости у дъщеря си, да я види и да разбере как живее с мъжа си. Влязла в къщата, гледа — дъщеря й шета.
            — Добър ден, дъще — рекла. — Кой те е накарал да работиш? Мъж ти ли? Как не го е срам? Бог да го убие, проклетника! Какви не обещания даваше, преди да те вземе. А сега как е? Примък-отмък прави ли?
            — Какъв ти примък-отмък? Ни примък, ни отмък прави, ами дойде вечер, па ме накара да държа рогозката, че като захване с тоягата — ще я съсипе от бой. Нея бие, а мене боли.
            — Тъй ли? А защо я бие?
            — Бие я, че не му била сготвила, не му отнесла ядене на нивата, не го била посрещнала.
            — Истина ли, дъще? Тъй ли прави тоя изедник?
            — Тъй прави, мамо. И аз от страх, ща не ща, готвя, чистя, меся, пера, ядене му нося, посрещам го. Само мир да има.
            Ядосала се майката. Заканила се, като си дойде вечерта зет й, да го нахока хубаво, та да разбере как се гледа богатска щерка. Седели с дъщерята, цял ден приказвали и корели мъжа. На мръкване жената тръгнала да го среща, но майката й не дала.
            — Много ти е потрябвало да го срещаш! — рекла. — Не може ли да си дойде сам? Седи си тук! Нека посмее само да ти каже дума, ще видиш как ще го насоля.
            Жената си останала вкъщи. Върнал се мъжът. Бабата го посрещнала с клетви и ругатни. Надумала му всичко, каквото й дошло на устата. Той не казал дума. Грабнал сопата и набил жена си, а на тъща си вързал на шията един поводник от добитъка, отвел я в обора, стегнал й ръцете отзад, завързал я на яслата и й сипал купчина слама, па рекъл:
            — Тая слама ще я изядеш всичката през нощта. Ако намеря нещо неизядено пред тебе утре заран, ще те пребия.
            После си отишъл вкъщи и легнал да спи. На жена си не казал дума — ни добра, ни лоша. Бабата почнала да дъвче сламата и да я плюе, па да я затъпква с нозете си — да я не намери зетят на сутринта пред нея. Цяла нощ дъвкала и плюла. Влязъл на заранта мъжът, видял, че пред бабата няма слама, отвързал я и й казал:
            — Добро добиче си, но ти е много дълъг езикът. Хайде си върви сега — да не съм те видял вече!
            Тъщата побягнала, без да се обади на дъщеря си. Тичешком стигнала в своето село. Като си влязла вкъщи, ревнала да плаче и да се вайка пред стареца. Всичко му разказала — и що било, и що не било.
            Послушал старецът, па рекъл:
            — Добре ти казвах аз да не глезиш дъщерята, а да я учиш на работа, но ти не слушаше. Чакай да отида да видя какъв е тоя страшен зет.
            Отишъл и той в селото.
            — Добър ден, дъще.
            — Добре дошъл, татко.
            — Е, как е? Работиш ли? Хубаво правиш. Всеки трябва да работи. Добре е станало, че мъж ти те е понаучил на домакинска работа — да не ти се смеят съседките. Ами той къде е?
            — На нивата. Съсипах се, татко, от работа. След малко ще трябва да му нося обед, а като се върна — ще седна да кърпя. Па после вечеря ще готвя, говедата ще прибирам, кравата ще доя… От работа няма накъде. А пък той да видиш какъв е!
            — Какъв, дъще?
            — Не стане ли нещо вкъщи, както е поръчал, бие рогозката, та ще я съдере от бой.
            — Слушай, дъще, на такъв мъж само с две неща се надвива: със слушане и добра дума. Прави, каквото ти каже, не му отвръщай — и всичко ще върви като по масло.
            Вечерта жената рекла на баща си:
            — Дали да отида, татко, да го срещна?
            Тя все се надявала, че баща й ще я спре. Но той й казал:
            — Не ще и питане, дъще! Иди! Щом ти е поръчал да го посрещаш, ще го посрещаш. Дори отиди по-далеч от онова място, дето отиваш друга вечер.
            Отишла жената доста надалеч от селото да посрещне мъжа си. Той се зарадвал, като я видял.
            — Много надалече си излязла тая вечер да ме срещаш, булка. Сама ли се сети, или ти каза някой?
            — Татко е вкъщи. Той ми поръча.
            Влязъл си мъжът вкъщи. Ръкувал се с тъста си, целунал му ръка, седнали на трапезата, навечеряли се, заговорили. До късно седели, пили вино, приказвали си — както приляга на зет и тъст. А за рогозката и дума не ставало. Нито за сламата, дето дъвкала и плюла бабата.
            На заранта старецът се приготвил да си върви. Зетят го изпратил далеч над селото и му подарил един скъп кожух от лисичи кожи. Метнал му го на рамото, целунал му ръка и се завърнал у дома си — да си гледа работата.
            А бабата чакала своя старец на прага. Като го видяла, че иде отдалеч и нещо му се червенее на гърба, викнала: — Леле боже, горкият старец! Оня проклетник накара мене да дъвча слама, а него го е бил, бил, та му е чак одрал кожата!

            Попова снаха
            Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.
            Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:
            — Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
            И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна-прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом — нямало какво да прави: търпяла.
            Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:
            — Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“
            Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.
            Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:
            — Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
            Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и казал:
            — Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.
            И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.
            — Хайде сега, сестро, свари ни кафе! — рекъл гостенинът.
            — Ние не пием кафе — обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.
            — Ех, вие, ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!
            — Нямаме кафе — казала попадията.
            — Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!
            Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попадията го гледали как пие и мълчели.
            По едно време гостът се обадил:
            — Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо де! Аз гостенин ли съм, или какво?
            Попът рекъл:
            — Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“
            Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:
            — Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.
            Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.
            От време на време той току поглеждал през прозореца и продумвал:
            — Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
            Мръкнало се. Гостенинът казал:
            — Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
            А попът, за да го изпъди, рекъл:
            — То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
            Тоя ден било сряда.
            Гостенинът се усмихнал:
            — Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па, виж, по полиците може да намериш или сирене, или нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
            Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли — то се казва — всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
            — Сестро — рекъл братът, — я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
            Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили — един от едната страна, а друг — от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
            И в същото време викал:
            — Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
            Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се — попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
            — Дай да пийна аз, а ти после!
            В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
            — Не те е грях! — рекла попадията. — До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
            — Какво съм изпил? Не виждаш ли ме, че сега идвам?
            — Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
            — Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази Господ!
            — Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
            — Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
            Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал — удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
            — Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
            Попът и попадията побягнали — едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
            — Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето!
            Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
            — Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
            — Ба, много не съм се разбързал — рекъл оня, — но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
            Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа: — Всичко ми се хареса у вас — най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
            От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

            Лисица хаджийка
            Седнала един ден лисицата да се оплаква от орисията си. Премислила си как я гонят отвсякъде хората, та не може никъде да намери що да хапне. „Ох, аз, клетницата! — казвала си тя. — Какво зло време дойде за мене, че не мога да си извадя хляба! Как се изхитриха хората: нищо не оставят наяве, всичко пазят и крият; не мога вече да си уловя ни яренце, ни кокошчица. Отдето мина-замина, все клопки и стъпици сложили — да ме уловят и убият. Няма вече живот за мене, колкото и да съм хитра; каквото и да става, ще трябва да измъдря някаква още по-голяма хитрина, за да преживея.“
            Мислила, мислила и най-сетне измислила. Разгласила навред, че вече се е покаяла и че търси двама-трима другари — да тръгне с тях на Божигроб. Но никой не повярвал, че лисицата наистина ще става хаджийка; никой не пожелал да й бъде другар. Накъдето мине, все й се подигравали. Като видяла, че в гората никой не й вярва, лисицата слязла в полето и се промъкнала до едно село. Там чула, че пее петел. По гласа му тя се добрала до двора, дето били кокошките. Петелът видял лисицата и обадил на кокошките да се приберат, а той се покачил на едно дърво да се скрие от нея. Като видяла Кума Лиса, че не ще може да си улови кокошка, ударила го на набожност: извадила едни дълги броеници, па почнала да трака зърната и да дума:
            — Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
            Сетне се наведе, направи поклон, хапне си малко тревица и пак затрака броениците. Пак си хапне тревица и рече:
            — Ох, ох, ох, колко е сладко това постното! Нали е от Бога благословено — затова е сладко! Да съм знаела досега — все трева да съм пасла!…
            Петелът съгледал от дървото, че лисицата трака броеници и пасе трева, и се почудил: де се е видяло лисица да яде трева? Погледал я, погледал, па рекъл:
            — Честито, честито, Кумо Лисо! Хайде — на добро да е! Честити броеници! Какво правиш там? Тревица ли си пасеш? Да не искаш да станеш светица?
            — Ех, брате петльо — рекла с лицемерна набожност лисицата, — ако е рекъл Господ, и това ще стане. Искам да стана светица, как да не искам, но изпърво трябвало да се простя с петлите и кокошките: тъй ми каза изповедникът. Ами къде ти са кокошките?
            — Избягаха, Кумо Лисо, щом те видяха, че идеш: страх ги е да не ги изядеш.
            — Пепел ти на езика, брате петльо! — оскърбила се лисицата. — Бива ли да говориш тъй? Мигар мислиш, че аз ям кокошки? От четиридесет деня насам не кокошка, а дори яйце не съм хапнала. Покаяла съм се, та постя; нищо блажно в уста не съм турила, нито пък ще туря. Ако искат Господ и света Богородица, решила съм да отида на Божи гроб, хаджийка да стана.
            — Не е лошо — рекъл петелът, но все не му се вярвало, че лисицата ще може да се посвети.
            — Та какво, брате петльо? — казала хитро тя. — Ще ида на Божи гроб, ще си взема свидетелство — и ето ме светица: чудно ли ти се види? А бе, петльо, а бе, мило братче, мигар светците са с рога? И те са като нас хора, само че постят, месо в уста не слагат и се молят. Ето и аз четиридесет дена вече близо не съм хапнала месце: все тревица си паса и много ми е по-сладко постното, па и по-леко ми е за ходене и тичане. Та като видях, че ставам от ден на ден все по-бързонога, намислих да отида на Божи гроб, но ми се ще, за да си изплатя греховете, да взема със себе си още неколцина другари; сама ще им тегля разноските. Ако искаш, брате петльо, ела с мене и ти — да те направя хаджия, та да ти се простят греховете.
            На петела се и вярвало, и не вярвало, че Кума Лиса ще върви на Божи гроб. А тя продължавала да го предумва:
            — Какво му мислиш толкова, брате петльо? Хайде тръгвай с мене! Па да знаеш какво хубаво ядене има по пътя: един сумик — с едри зърна като дренки, да си кълвеш и за нищо да не мислиш, една пшеница — като грозде: сладка, сладка, та ти прималнява от сладост. И на отиване, и на връщане ще си хапнеш, и хаджия ще станеш. Па и свидетелство ще ти дадат: когато умреш, право в рая ще отидеш.
            Като чуло глупавото петле тия сладки лисини приказки, рекло си на ума:
            „Я аз да тръгна с лисицата на Божи гроб! Тя ще ми тегли разноските, па и греховете ще ми се простят. А когато си дойда, кокошките и петлите ще ми викат «хаджи Петльо»“. И петелът слязъл от дървото.
            — Добре — казал, — Кума Лисо; щом ще ми теглиш разноските, ще дойда!
            — Хубаво, хубаво, брате петльо! — насърчила го лисицата. — Щом ти се дощя от сърце да тръгнеш с мене на Божи гроб, блазе и преблазе на твоята грешна душа! Ами няма ли да повикаш и някоя от кокошките — да ти прислужва по пътя, та и тя да стане хаджийка? Та Божи гроб не е само за мъже: и жени ходят — малко ли хаджийки има по света? Затова ти казвам: викни ги всички; ако искат, нека дойдат, па да се не грижат за из пътя: ядене и пиене има — колкото им душа иска.
            Тъй думала лисицата на петела и все подръпвала по малко броениците и викала:
            — Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
            Петелът се уверил вече в разкаянието на лисицата. Свикал кокошките — всички да дойдат, че ще ги водят с лисицата на Божи гроб — да ги нравят хаджиики. Добре, но може ли кокошка да се престраши да тръгне с лисица? Като видяла лисицата, че никоя кокошка не ще да дойде с тях, уплашила се да не би и петелът да се отметне и да избяга, та го повела по-скоро със себе си.
            — Блазе ти, брате петльо — викала му тя по пътя, — че милееш за душата си! Остави ги тия грешни кокошки: те ще умрат и ще отидат право в пъкъла! Дяволите ще им оскубят перушината перо по перо. Ти върви с мене, па се не бой.
            Вървели, вървели, стигнали до един вир. Във вира имало стадо гъски. Като видял гъсокът лисицата, закрякал по гъските:
            — Га-га-га! Бягайте, крийте се: лисица иде!
            А лисицата рекла:
            — Защо се само мъчиш да крякаш бе, приятелю? Защо плашиш гъските? Не са ли ти казали още, че аз съм се покаяла вече отдавна и не ям месо, а постя, паса тревица и хапвам по две-три зърна жито на ден, колкото да не умра от глад? Ако не вярваш мене, питай брат ми петльо: той толкова време върви с мене. Па и друго ще ти кажа, приятелю: аз отивам на Божи гроб — хаджийка да стана, душицата си да спася от тежки грехове. Толкова кокошки, гъски и зайци съм разкъсала, ох, пустата моя грешна душа! Добре, ама досега аз не съм знаяла, че е голям грях кръв да проливаш и месо да ядеш. Не знам как ме насочи Господ — да отида при духовник, да се изповядам; а духовникът ми запрети, додето съм жива, да ям месо и ми поръча да отида на Божи гроб, та да си спася душата. Па не само това: като му казах, че съм убила и изяла толкова животни, той ме закле — да отведа на Божи гроб още двама-трима другари на моя сметка. Та за там съм тръгнала, брате гъсок. Да ме поживи Господ само да отида там, па после и да умра, няма да жаля. Само едно ми е криво: нямам си другари. Ето — само петльо е тръгнал с мене. Ако искаш, подбери гъските — па да вървим! Разноските аз ще ви тегля и натам, и насам. Не берете грижа, само елате.
            — Ооо, много добре си намислила, Лисо — рекъл гъсокът. — Колкото за мене, аз ще дойда. Но за гъските не знам.
            — Попитай ги, попитай ги, брате гъсок! — казала лисицата. — Може и те да дойдат.
            Но гъските не се излъгали.
            — Луд ли си ти — рекли му — с лисица на Божи гроб да вървиш? Къде се е чуло — лисица хаджийка да стане?
            — Защо бе, глупави гъски? — почнал да се сърди той, че го смятат за толкова лековерен. — Чудно ли е да се покае човек?
            — Я си ела ти при нас! — придумвали го гъските. — Ела си, че ще се каеш после!
            — Отивам, отивам — казал гъсокът. — Хайде сбогом, прощавайте, ако сме се скарали или сбили някога! Чакайте ме да се върна хаджия!
            А те почнали да крякат подир него:
            — Га-га-га! Стой тука бе, луд ли си?
            — Хайде, хайде! — викала му лисицата. — Тръгвай с мене, братко, недей се бави! Тръгвай, че ще изпуснем кораба!
            — Да ни закриля Бог! — рекъл гъсокът и тръгнал с нея.
            Гъските още грачели и крякали, а лисицата — уж не разбирала какво говорят — почнала да ги утешава:
            — Недейте плака, мили гъски, недейте жали! Недейте скърби за хаджи гъсока: той ще иде на Божи гроб. Хайде сега, дружина, с Бога напред по-скоро да вървим, па оттам на всички ще донесем броеници и други дарове!
            Повела Кума Лиса петела и гъсока. Вървели, вървели, стигнали до едно блато. Ето ти един щъркел — прилетял и кацнал всред блатото — да търси жаби. Лисицата разказала и на него за своето покаяние и за намерението си да отиде на Божи гроб. Оплакала му се, че дири за дружина още един-двама.
            — Блазе ти на душата, Кума Лисо! — рекъл й щъркелът, — Голяма добрина ще направиш, като отведеш дружина на Божи гроб. Хаджи Лисо, ако може някак и аз да дойда с тебе, не ще да е лошо. Много ми се е приискало, като се върна, да ми викат по блатата „хаджи щърк“. А? Как мислиш? Вземаш ли ме за другар?
            — Ууу, брате щъркеле — рекла Кума Лиса, — как да те не взема, когато ти е паднал от Бога късмет — хаджия да станеш? Хайде, брате щъркеле, тръгвай да вървим! Ти си роден за хаджия: имаш глас като на владика, па си висок като дякон, а като си затракаш кълвуна — сякаш броеници прехвърляш. Грях ми на душата, ако те не взема за другар!
            — Да вървим тогава с Бога напред! — казал щъркелът и тръгвал с тях.
            Ходили, ходили, докато се стъмнило. Стигнали до едно село и решили да преспят в един трънак, а утре заран да станат на ранина и да потеглят за Божи гроб. Сгушили се там да спят: лисицата се свряла до корена, щъркелът срещу нея, петелът кацнал на трънака и си свил главата в перушината, та изведнъж заспал, а гъсокът се свил малко накрай и задрямал. Само лисицата и щъркелът не спели. Щъркелът се бил добре наял в блатото, но лисицата цял ден не могла от сбиране на дружина да хапне нещо. Тревата не я заситила. Месце й се ядяло, но пред щъркела не смеела да изяде ни петела, ни гъсока. Мислила дълго какво да направи, та да се наяде, и най-сетне му намерила леснината.
            Тя почнала да си говори с половина глас:
            — Ох, аз клетата! Взех тия другари на душата си, уж на Божи гроб да ги водя, а то ще ги отведа, както се вижда, на гробищата, прости ме, Боже Господи, че по моя вина ще загинат. Що ми трябваше и мене — да мъкна тоя грешен петел след себе си! По-добре щеше да е да го не бях взела: нямаше ние тримата да загинем заради него. Моля ти се, Боже Господи, хвърли гръмотевица от небето, та убий тоя петел!
            Щъркелът чул тия думи и попитал лисицата:
            — Каква мъка имаш на душата си, хаджи Лисо, та се оплакваш на Бога от петела?
            — Ох, хаджи щъркеле! — затюхкала се лисицата. — Как няма да ми е мъка! Що ми трябваше да тръгвам с тоя петел? Ето, още час-два ще минат и той ще почне да пее, както му е обичаят, та ще събере селото. Ще го чуят селяните, па ще налетят на нас; като врабци ще ни изтрепят. Мъка ми е, та ще ми се пръсне сърцето…
            — Леле, хаджи Лисо, ще погинем! — рекъл уплашено щъркелът. — Ами каква леснина да намерим, че да се отървем?
            — Леснината е, хаджи щъркеле — казала хитро лисицата, — един да умре, та трима да останат живи.
            — Ааа, право казваш — рекъл щъркелът, — ей сега ще свърша тая работа, не бой се!
            Като продумал това, той си подал главата над трънака, чукнал петела с дългия си клюн по главата и го оставил на мястото. После рекъл на лисицата:
            — Хайде сега да спим, хаджи Лисо: петелът няма вече да пее.
            И той заспал; престорила се на заспала и лисицата; като видяла, че всички спят, тя изяла петела. На сутринта още преди зори събудила щъркела и гъсока — да ги води на Божи гроб.
            — Ами къде е петелът? — попитал гъсокът, като поотминали малко.
            — Пратих го — рекла лисицата — да види има ли кораб да чака за Божи гроб. По-натам ще ни пресрещне.
            Вървели, вървели и тоя ден, а лисицата огладняла пак. Поглежда ту гъсока, ту щъркела и жали, че не може да изяде никого. А те я питат:
            — Какво ни гледаш, хаджи Лисо?
            — Гледам ви — рекла тя — какви сте ми хубави другари. „Блазе ми, думам си, че с такива съм тръгнала на Божи гроб.“
            Стигнали вечерта при едно блато, край друго село. Там имало много гъски. Натъкмила се лисицата накрай блатото, на един голям камък, а щъркелът — до нея. Гъсокът се заровил в тинята, на топло: виждала му се само главата. Щом заспал гъсокът, лисицата пак почнала да кълне сама себе си и да се окайва: сега й бил крив пък гъсокът.
            — Какво си говориш, хаджи Лисо? — попитал я щъркелът и тоя път. — Пак ли ти е нещо мъка?
            — Как да не ми е мъка — казала тя, — като се сетих за тоя проклет гъсок? Не видиш ли колко са гъски в блатото? Ще гракне нощес някоя гъска и гъсокът ще я чуе, та ще й се обади; ще се разграчат всички гъски в блатото, ще чуят селяните и ще се хвърлят върху нас. Гъсокът ще си отиде в блатата, ти ще хвръкнеш, ами аз какво да правя? Нали уж сме тръгнали на Божи гроб? Бива ли да се делим?
            — Ааа, и дума да няма за дележ, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — Заедно ще вървим, та ако ще, и да се мре. Не се деля аз от тебе. А за гъсока е лесно: по-добре да умре един, отколкото двама. Ти си легни и бъди спокойна: ей сега ще му светя маслото!
            И щъркелът нагазил в блатото, па като пернал гъсока с клъвката си по главата, оня вече и не мръднал.
            — Е, хаджи Лисо — рекъл той. — И това се свърши. Хайде сега да спим.
            Лесно се казва, но как се спи гладно? Лисицата продумала:
            — Блазе ти, хаджи щъркеле, че си толкова юнак в клюна! Това е божия дарба. Ти отърва и двама ни от смърт; Господ да те поживи! Ти спи, но аз не мога: боли ме коремът, та мира ми не дава.
            И тя почнала да се извива и гърчи. Щъркелът я загледал и като видял мъките й, съжалил я.
            — От що те свива корем, хаджи Лисо? — попитал я той. — Да не е от много ход?
            — Не е от ход — рекла тя. — Недей ме пита, брате: грях ме е да ти кажа!
            — Кажи, кажи, хаджи Лисо, не се бой: между другари тайна не бива.
            — Като питаш толкова — рекла тя, — ще ти кажа. Заедно сме тръгнали на път, не искам да крия от тебе. Откак съм запостила, все ме свива корем; страх ме е да ми не стане нещо — да не умра насред път…
            — Така ли било, хаджи Лисо? — викнал щъркелът. Ами недей пости вече: и законът дава на болен да блажи. Недей си мъчи душата. Ето го гъсока, той е доста дебел: яж — да оздравееш, па утре пак ще запостиш. Не говори за смърт: как ще вървя аз на Божи гроб без тебе? Пази Боже, да умреш! Облажи се сега, па като стигнеш на Божи гроб, ще се изповядаш и пречестиш, ще си вземеш свидетелство — и греховете ти ще се простят. Яж, яж, не бой се! На болен се прощава.
            Лисицата това и чакала. Стегнала се, та изяла гъсока. На заранта тръгнали двама с щъркела за Божи гроб. Ходят, а тя се задавя, кашля, спира се, пак се задавя, остава назад.
            — Хайде, хаджи Лисо! — вика щъркелът. — Хайде, да не замине корабът за Божи гроб, а ние да останем! Побързай малко!
            А тя все кашля и се задавя. На едно място съвсем спряла. Легнала, почнала да се търкаля от мъка. Гледа я щъркелът — засиняла се, ще умре. Подплашил се оня щъркел — да го не остави лисицата сам — и се притекъл да я свестява.
            — Какво ти е, хаджи Лисо? Казвай де, защо мълчиш? Кажи, да ти помогна!
            А тя се търкаля и току си тика лапите в устата, сякаш й е заседнала на гърлото кост.
            — Кажи ми, хаджи Лисо! — викал щъркелът. — Не ме мъчи, кажи ми! От мъка място не мога да си намеря…
            — Ох, хаджи щъркеле — измънкала лисицата, сякаш едва говори. — Грехът ме мъчи, та ще ми раздере гърлото. С кой ум те послушах аз, та изядох оня пусти гъсок! Облажих се, па ми е заседнала и една кост на гърлото, та ни насам, ни натам: ще ме удуши… Ох, ох, умирам!…
            — Чакай, чакай, хаджи Лисо! — рекъл щъркелът. — И за това има леснина: отвори си устата, пък аз ще бръкна с клюн в гърлото ти и ще извадя костта.
            — Жив да ми си, хаджи щъркеле, ако ме отървеш! — рекла лисицата. — Бръкни по-скоро, моля ти се, та извади костта! Твоят клюн е дълъг, тъкмо за тая работа е. Само по-надълбоко бъркай, не си жали главата!
            — Ей сега, хаджи Лисо, ей сега! — викнал щъркелът и бръкнал в гърлото й с клюн; а тя си стиснала челюстите и му прехапала главата, па сетне го изяла.
            Станала оттам лисицата и отишла в гората. Видяла на едно място диви гълъби, че кълват дива леща. Тя още отдалеч извадила броениците и почнала да мърмори:
            — Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!
            Мърморела тя и се навеждала да си пасе тревица. Дивите гълъби се подплашили и хвръкнали; кацнали на едно дърво наблизо и оттам почнали да гледат лисицата и да й се чудят. И с тях тя направила като с петела и гъсока: почнала да им се кълне, че се била разкаяла, не ядяла вече месо, готвела се да иде на Божи гроб. Един от гълъбите склонил да й стане другар и тя го повела. Като минавали край гробищата, видял ги един папуняк. Той рекъл още отдалеч на лисицата:
            — Със здраве, Кумо Лисо! Добър ти път! Пак си уловила един гълъб — да си нахраниш дечурлигата.
            — Ууу бе, брате папунчо, защо думаш тъй? Бива ли да си грешиш душата с такива думи? Но аз не ти се сърдя, защото не знаеш, че вече от четиридесет дена не ям месо. Я ми виж броениците! Не виждаш ли, че съм тръгнала на Божи гроб — да се изповядам и пречестя? Ето, затова постя: само трева ям. Питай гълъба, и той ще ти каже! Хайде, брате, ако искаш, ела и ти с нас; ще вървим другарски, аз ще ви тегля разноските. А пък ако сме живи и здрави и ако ни е писано да се върнем, ще донесем един товар броеници и божигробски свещи — да ги даряваме на приятели и сродници.
            Като чул папунякът тия сладки приказки от Кума Лиса, па видял и гълъба с нея, полъгал се и тръгнал заедно с тях. Но все му се не вярвало, че лисицата се е наистина покаяла, та вървял малко по-назад и се пазел — да не го хване водачката. Лисицата ги водила, водила, па ги отвела до дупката си.
            — Хайде заповядайте, братя — рекла им тя. — Да влезем за малко вкъщи. Ще похапнем, ще си починем, па сетне — с Бога напред — ще вървим, накъдето сме тръгнали.
            Влезли те вътре. Лисицата се хвърлила, та удушила гълъба, но той й се видял дребен, та се спуснала да хване и папуняка. Папунякът се спуснал да бяга, но лисицата се изпречила пред дупката и го не пущала. Той почнал да й се моли:
            — Какво ще разбереш от мене, Кумо Лисо? Един залък месо съм. Моля ти се, пусни ме. Аз ще ти доведа една квачка с дванадесет едри пилета. Ще ядеш и ще ме споменуваш.
            Лисицата уж хитра-хитра, но се излъгала: пуснала папуняка. А той излязъл отвън и си рекъл:
            „Ах ти, лисицо проклета! Ще те наредя аз тебе! Ще видиш ти на кой Божи гроб ще те пратя: или ще умра, или ще ти одера кожата!“
            Отлетял папунякът из гората и почнал да мисли какво да направи на лисицата. Както си седял на едно дърво, видял, че под сянката му лежи един хрът. Слязъл папунякът; хрътът бил заспал; почнал да го буди.
            — Стани, хръте, стани, че лисица те чака!
            Но на хръта се не ставало. Папунякът пак рекъл:
            — Стани, хръте, стани, че лисица те чака!
            Кучето се помръднало, па рекло:
            — Защо ме будиш, папунче, не видиш ли, че съм болен?
            — Болен-здрав — рекъл папунякът, — ставай! Ще те отведа при дупката на една лисица — да я уловиш и да се нагостиш. Искаш ли?
            — Искам — казал лениво хрътът. — Как да не искам? Но не мога да стана от пуста болест. Краста ме е налегнала, та все на спане ме избива. А съм гладен, гладен — умирам от глад. Но нямам сила да се домъкна до дупката и да уловя лисицата. Излекувай ме, па после!
            Хвръкнал папунякът да търси начин как да изцери хръта. Ето ти, че се задал един коняр, който карал по пътя коне, натоварени с дървено масло в мехове. Вървял и си карал конете по пътя. Папунякът кацнал на един мях и се спотаил. Конярят махнал да го пропъди, а папунякът седи и не хвръква.
            „Ето ти тебе късмет! — рекъл си конярят. — Ще хвана това папунче и ще го занеса на момчето ми — да му се радва. Види се, че птичето още не може да лети, затова не бяга.“
            И той посегнал да го хване, но папунякът подхвръкнал и кацнал на втори мях. Конярят обиколил от другата страна и пак издебнал птичето, но то и сега хвръкнало. От мях на мях, то все подхвръквало и лъгало коняря, а той тичал подире му, дано го улови. Той посегне, папунякът хвръкне и кацне по-натам, пак посегне конярят, птичето пак подхвръкне. Най-сетне човекът се ядосал, та замахнал с тоягата си да го пребие; но папунякът не бил глупав да стои на меха; той хвръкнал, а мехът се пукнал и маслото изтекло. Тогава папунякът отлетял при хръта и го довел да се изтъркаля в маслото — за да му мине крастата. И наистина, кожата на кучето омекнала, а краката му се отпуснали, но било гладно, та нямало сила да тича.
            — Ти седи тука, край пътя — рекъл му папунякът, — а аз ще ти намеря нещо да хапнеш.
            И той полетял пак. На пътя видял, че върви една жена и носи на главата си погача; тя отивала на гробищата, да раздава за Бог да прости. Пред нея вървяло едно детенце. Папунякът повикал хръта, па му казал да върви след жената и щом тя остави погачата, той да я изяде. Хвръкнало птичето и кацнало на пътя, малко пред детето, па почнало да ситни и да подскача. Навело се детето да го хване, но папунякът подхвръквал и кацнал малко по-натам. Задебнало детето след него — тук да го хване, там да го хване, папунякът все бяга и се не дава. Разплакало се онова дете и почнало да дума на майка си:
            — Мамо ма, хвани ми това папунче!
            — Я върви напред! — викнала майка му. — Как пък няма да се спра сега насред пътя — папуняци да ти ловя!
            Но то се разплакало още повече и не давало мира на майка си. Като видяла, че детето няма да се умири, тя оставила наземи погачата и се емнала да лови птичето. Тук да го хване, там да го хване — то все подрипвало и подхвръквало, а хрътът вече изял половината погача. Папунякът ситни и подскача, жената дебне да го хване, а хрътът яде ли, яде. Като видяло птичето, че кучето се е наяло, хвръкнало, та се не видяло. Върнала се жената ядосана да си вземе погачата, гледа — няма ни погача, ни нищо, хрътът изял дори и трохите.
            Като си отминала жената с детето, папунякът прилетял при хръта и го повел към лисичата дупка. Стигнали там, хрътът се притаил пред дупката, а папунякът извикал:
            — Излез, Кумо Лисо, че ти водя квачка с дванадесет пиленца!
            Лисицата се излъгала, та излязла, а хрътът я хванал и разкъсал. Ял, ял — докато я изял; останала само опашката. Папунякът взел лисичата опашка и си направил от нея шапка: затова и до ден-днешен папуняците имат на главите си китка от пера като лисича опашка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар