6 май 2012 г.

Приказки от стари времена-3


Вълшебният калпак-1
         Грузински народни приказки

            Слънчовата дъщеря
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че имало едно време трима братя. Изорали те нивата си за три дни и я засели. Първият засял единия край, вторият — другия, а третият — средата. Изкласила една нива — да й се ненагледаш! Люлее се, вълнува се като море, а и сърцата на братята се вълнуват, туптят от радост. Но не щеш ли, един ден небето потъмняло, струпали се облаци, ударил град. Двата края на нивата оцелели, но средата й била цялата очукана, градът затъпкал в земята всичкото зърно.
            Дошъл най-малкият брат, погледнал той опустошената си нива и сърцето му се свило от мъка. Нищо не казал, а само въздъхнал, взел сърпа и тръгнал да си търси щастието другаде.
            Вървял, що вървял, стигнал най-после при един богаташ. Нивата на богаташа била голяма — за сто дни не можеш я пожъна. Селянинът попитал богаташа:
            — Какво ще ми дадеш, ако ти ожъна всичкото жито за един ден?
            — Ще ти дам половината — отговорил богаташът.
            Заловил се нашият селянин за работа: до обед усуквал слама, за да връзва снопите, а по пладне взел сърпа и почнал да жъне. Жъне и изправя снопи, жъне и изправя снопи, цял ден жънал, докато ожънал и навързал на снопи всичкото жито на стодневната нива. Останало му само един сноп, когато слънцето почнало да залязва.
            Изправил се селянинът, снел шапка и почнал да моли слънцето:
            — Не залязвай, почакай мъничко, само един сноп имам още да вържа?
            Не послушало слънцето молбата му и залязло. Вързал селянинът и този последен сноп и стопанинът дошъл. Почудил се той, че е пожънато всичкото жито, и, казал:
            — Няма що, хайде да делим, както се бяхме уговорили.
            — Не — отговорил селянинът, — нямам късмет аз, не изпълних уговореното. Ето вързах този последен сноп след залез слънце. Нищо няма да делим, всичко си е твое.
            И си тръгнал.
            Вървял, що вървял, стигнал до двореца на един цар и се главил при него да му пасе овцете четири години. Условието било такова: ако през тези четири години ни вълк отвлече, ни мор умори някоя овца, с една дума, ако опази живи и здрави всичките овце, ще делят по равно: половината на овчаря, половината на стопанина. Но не ги ли опази — овчарят нищо няма да получи, ще си отиде с празни ръце.
            Спогодили се те и овчарят закарал овцете на пасбището. Четири години се грижил той за овцете, и то така, че нито една овца не загубил, всички опазил. Подкарал той най-сетне овцете към стопанина, за да ги делят, но изневиделица изскочил вълк, грабнал една овца и я отвлякъл в гората. Докарал овчарят овцете. Погледнал стопанинът, порадвал се на охранените животни и почнал да дели стадото на две, но овчарят се отказал, захвърлил гегата и си тръгнал — не бил изпълнил условието: изгубил бил една овца — и не приел наградата.
            Вървял, колкото вървял, стигнал до една река и седнал да си почине. Гледа по едно време — от небето долетели трите дъщери на слънцето и влезли в реката да се къпят. А те били чудни хубавици — в целия свят нямало по-хубави от тях.
            Скочил той, приближил се дебнешком до Слънчовите дъщери, грабнал едната и хукнал да бяга. Бягал, бягал, стигнал в полето, направил там колиба и останали да живеят двамата в нея. Само че били много бедни. Нищичко си нямали. Мъжът и работа дори никъде не търсел, а казвал:
            — Къде ли не ходих, за какво ли не се залавях, все нямам и нямам късмет. Защо да ходя пак напразно?
            Дъщерята на слънцето имала един пръстен, който изпълнявал всички желания. Дала тя този пръстен на мъжа си и му рекла:
            — Това е моята зестра. Сложиш ли го на земята — появява се маса, оставиш ли го върху масата — слага се ядене и пиене, вземеш ли го от масата — всичко от нея изчезва, а скриеш ли го — прибира се и масата. Това ми е цялото богатство.
            Зарадвал се мъжът. Заживели си те весело и щастливо. Но ето че се приискало на мъжа да покани царя на гости. Жена му го раздумвала:
            — Мирувай си. Не е шега работа да поканиш царя на гости. Само един пръстен имаш, с него ли искаш да учудиш царя? Гледай и него да не загубиш!
            Не се отказвал мъжът от своето и все повтарял:
            — Не и не, трябва да поканя царя. Нека дойде да види нашия селски живот, да разбере, че и ние живеем на тоя свят и можем да приемем царя.
            Решил се той веднъж и тръгнал да покани царя на гости. Пристигнал, поднесъл му, каквито можал, дарове и го помолил:
            — Направете ни тази чест, заповядайте у нас на обед.
            Присмял му се царят:
            — Кой си ти и какъв ти е обедът?
            А после добавил:
            — Аз няма да дойда, но ако искаш, ще изпратя с тебе моите съветници.
            Повикал царят съветниците си и им рекъл:
            — Идете и вижте защо му е хрумнало да ме кани на гости, има ли нещо, или само се подиграва с мене.
            Тръгнал селянинът, повел царските съветници с цялата им свита. Изгладнели по пътя съветниците. Убили един фазан и изпратили слуга да го изпече някъде. Отишъл слугата в колибата на селянина, почнал да пече фазана, но не щеш ли, влязла Слънчовата дъщеря. Слугата я погледнал и не можал да откъсне очи от нея. Забравил всичко, не си спомнил дори защо е дошъл и какво прави. Така фазанът съвсем се овъглил на шиша.
            Занесъл слугата изгорялата птица на съветниците. Те се разсърдили.
            — Защо си овъглил така птицата?
            Слугата отговорил:
            — Там в колибата имаше една жена, ума ми взе. Нито виждах, нито разбирах нещо, затова изгорих птицата.
            Разбързали се съветниците със свитата си. Качили се на конете и препуснали. Искали по-бърже да видят хубавицата.
            Пристигнали те и слезли от конете недалеч от колибата. Извадил селянинът пръстена, обиколил конете и пред всеки кон се появила торба с овес и ситна слама. Обиколил ги още веднъж и празните торби изчезнали.
            Спрял се той, сложил пръстена на земята, появила се трапеза. Ядене и пиене имало за всички гости, а ястията не преставали да се редуват на масата.
            Почудили се съветниците: ни къща, ни слуги, а откъде се взема всичко това? Излязла после дъщерята на слънцето и съвсем взела ума на съветниците. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички гости и ги изпратил.
            Върнали се съветниците при царя, а той ги попитал:
            — Как ви нагости моят поданик?
            Разказали му те как са ги гощавали, как всичкото ядене без огън се приготвяло, а за жената казали, че по-голяма хубавица не са виждали.
            — Такава жена, господарю, не неговата колиба, а вашия палат трябва да краси — добавили те.
            — Но как да му я отнема? — попитал царят. — Каква причина да намеря?
            — Извикайте го и му заповядайте да донесе златното руно, което се намира у слънцето. Той ще отиде, но жив няма да се върне и жена му ще бъде ваша.
            Царят извикал веднага селянина и му рекъл:
            — Ти трябва да намериш и да ми донесеш златното руно, което е у слънцето!
            Натъжил се зетят на слънцето и се оплакал на жена си:
            — Царят иска да му донеса златното руно, което е у слънцето.
            Жена му казала:
            — Какво си се разтъжил? Трябваше по-рано да мислиш, а сега нямат полза от това. По-добре ставай и тръгвай на път.
            Дала му тя белег за близките си и го изпроводила. Тръгнал зетят на слънцето на път.
            Вървял той дълго, минал много страни, цялата суша прекосил, всичките земи под слънцето. Вървял, що вървял и стигнал там, където живеят слънцето и месецът.
            Слънцето било излязло вече да осветява света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал той зетя, познал го по белега, който му дала жена му, зарадвал се, приел го сърдечно. След това отишъл да зарадва майката.
            — Зетят ни е дошъл.
            Почнали те да го разпитват какво го води при тях.
            Разказал им зетят всичко, което му се било случило, а месецът рекъл:
            — Слънцето скоро ще се върне. Само че няма да можеш да издържиш топлината му, ще изгориш.
            Превърнал го той на игла и я забол на стълбата. Надвечер слънцето се завърнало.
            — Усещам миризма на човек — казало то.
            — Какво приказваш! — разсърдил се месецът. — Какъв човек може да има тук? Ти си обикалял света и навярно ти си донесъл със себе си тази миризма.
            После добавил:
            — А какво ще направиш, ако нашият зет наистина е дошъл тук, ще го изгориш ли?
            — Не, не — отговорило слънцето, — само ще го погледна, да видя какъв човек е нашият зет.
            Месецът превърнал иглата пак на човек и го представил на слънцето. Поздравило слънцето зетя си и го попитало какво го води при тях.
            — Царят иска да ми отнеме твоята дъщеря. Чул, че ти имаш златно руно, и ме изпрати за него; ако не му го занеса, ще вземе жена ми.
            — Не се безпокой — обнадеждило го слънцето, — хайде да отидем в моята градина, първо да си починеш.
            Отишли в градината. Тя била прекрасна. Едни дървета били отрупани вече с плод, други още цъфтели, трети току-що били напъпили, а на четвърти листата вече капели.
            Гостът много харесал градината, разхождал се из нея, любувал й се и й се възхищавал.
            Слънцето му казало:
            — Остани тук, почини си, а обед ще ти донесат вълкът и Илия Гръмовержец.
            Изгладнял зетят на слънцето, седнал и зачакал обеда.
            Появил се вълкът и сложил трапезата. Дошъл Илия Гръмовержец и почнал да носи ядене и пиене.
            А зетят на слънцето държал в ръцете си тояга. Дръпнал той настрана, вълка и му рекъл:
            — Спомняш ли си как цели четири години пасох овце и през всичкото време не изгубих нито една овца, а ти изскочи изневиделица тъкмо в деня на подялбата и ми грабна една? Защо направи това?
            Че като почнал да го налага с тоягата! Удрял, удрял, докато не му олекнало.
            След това извикал Илия.
            — Спомняш ли си как имах нива между две други ниви, житото й беше вече изкласило и узряло, а ти прати град и натъпка всичкото жито в земята? Защо направи това?
            И почнал да налага сега пък Илия! Набил го добре, накрая го ударил още веднъж с тоягата по очите и го ослепил. После седнал да обядва. След като се наял, станал, тръгнал из градината и взел да чупи всичко: плодните дръвчета изсякъл до корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да почива.
            Изтичали вълкът и Илия да се оплачат на слънцето. Дошло слънцето и какво да види — градината така опустошена, че и на врага да му стане жално.
            — Защо направи това? — попитало слънцето зетя си.
            — Една нива имах само — отговорил той. — Илия прати град и цялата я очука; четири години бях овчар, трудих се, а вълкът унищожи целия ми труд: стодневна нива за един ден пожънах, останал беше само един сноп за връзване, а ти залезе, макар че толкова те молих, и така погуби целия ми труд!
            Не можало слънцето нищо да възрази, дало му златното руно и го изпроводило.
            Селянинът занесъл златното руно на царя.
            Изгубил царят надежда да отнеме жена му. Свикал той съветниците си и ги попитал:
            — Сега какво да правя?
            Съветниците отговорили:
            — Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който вашата майка е отнесла със себе си.
            Повикал царят селянина и му заповядал:
            — Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.
            Върнал се зетят на слънцето при жена си и й казал:
            — Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мене.
            Тя му дала една ябълка и му поръчала:
            — Търкулни тази ябълка и тръгни след нея, тя ще те отведе, където трябва.
            Взел той ябълката, търкулнал я и тръгнал подир нея. Търкаляла се ябълката, що се търкаляла и стигнала до една горска поляна. На поляната стои елен, а рогата му чак до небето опират.
            — Здравей! — казал пътникът.
            — Здравей и ти! — отговорил еленът. — Накъде си тръгнал и какво те води насам?
            — Отивам на оня свят. Трябва да взема пръстена от майката на царя и да му го занеса.
            — Може и на мене да донесеш някой лек. Нали виждаш, едва нося рогата си, толкова са пораснали.
            — Добре — казал зетят на слънцето и тръгнал по-нататък.
            Стигнал до една скала и какво да види — на нея привързан вол. Ни вода има до него, ни храна, а пък силен и охранен — кожата му ще се пръсне.
            Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:
            — От какво си се угоил така, като нито храна имаш, нито вода пиеш?
            — Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — никого — отговорил волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.
            Продължил нататък зетят на слънцето и стигнал до едни прекрасни ливади. Гледа — вълнува се като море ароматна сочна трева, потоци ромонят измежду тревата, а посред ливадата стои вързан вол. Той бил толкова мършав, че и сврака не би могла да откъсне от него парченце месо.
            Зачудил се зетят на слънцето и го попитал:
            — Защо си толкова слаб, като и храна, и вода има наоколо ти, колкото искаш?
            — Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — нито един — казал волът. — Ако се върнеш, ще ти кажа.
            Продължил по-нататък зетят на слънцето и гледа — върху една брадвичка лежат мъж и жена, лежат и прекрасно се побират, дори място от двете им страни остава. Зачудил се зетят на слънцето и попитал:
            — Как така сте се побрали двамата върху брадвичката, че отгоре на това и място остава?
            — Мнозина сме видели да отиват нататък, но обратно — нито един — отвърнали мъжът и жената. — Върви и ако се върнеш, ще ти кажем!
            Отминал и тях зетят на слънцето и продължил нататък.
            Вървял, колкото вървял, стигнал до едно място гледа — лежат мъж и жена на една биволска кожа, блъскат се един друг и се карат: „Отмести се малко, направи ми място!“
            Приближил се зетят на слънцето, поздравил ги и попитал:
            — Какво е това от вас — на биволска кожа лежите и пак ви е тясно и не се побирате?
            — Мнозина сме видели да отиват нататък, но да се връща — нито един — казали мъжът и жената. — Върви и ако се върнеш, ще ти кажем.
            Отминал и тях зетят на слънцето и продължил нататък. Гледа — събрала една бабичка яйца и строи с тях кула. Нареди ги, издигне кулата малко от земята — и тя рухне и се разсипе с шум. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и строи своята кула.
            Зачудил се той, приближил се и попитал:
            — Какво правиш, бабо? Къде се е чуло и видяло да се строи кула от яйца и някой да е успял да направи това?
            — Върви и ако се върнеш, ще ти кажа — отговорила бабата.
            Отминал и нея зетят на слънцето и продължил след своята ябълка.
            По едно време гледа — стои бабичка край една пещ и слага вътре бели като памук хлябове, а ги изважда черни като кал. Учудил се той и попитал:
            — Защо слагаш такива бели хлябове, а ги изваждаш толкова черни?
            — Мнозина съм видяла да отиват нататък, но обратно — нито един — отговорила бабичката. — Ако се върнеш, ще ти кажа!
            И нея отминал зетят на слънцето и продължил по-нататък. Гледа — протегнал се човек като мост през една пропаст, а всички минават по него и го тъпчат с крака.
            — Какво правиш? Защо лежиш тук вместо мост? — попитал го зетят на слънцето.
            — Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — нито един — отвърнал човекът-мост. — Ако се върнеш, ще ти кажа.
            Отминал и него зетят на слънцето и продължил нататък. Стигнал най-после при майката на царя и й казал:
            — Вашият син заповяда да му върнете пръстена, който сте взели със себе си.
            Майката на царя извадила пръстена и рекла:
            — Вземи и го дай на моя син, но му кажи от мене така: „Бъди проклет, задето и тук нарушаваш моя покой и ме тревожиш. Дано собствените ти съветници те погубят!“
            След това зетят на слънцето я попитал:
            — Няма ли да ме научите как да помогна на един елен, който видях по пътя? Рогата му са пораснали чак до небето, едва ги носи.
            Тя му отговорила:
            — Нека еленът се напие с майска вода, ще му олекне.
            Зетят на слънцето й поблагодарил и тръгнал назад с пръстена. Стигнал до човека, който лежал като мост. Той му казал:
            — Приживе пазех един мост. Никого не пусках по този мост, без да плати. Не щадях дори бедняка, вземах пари от всички и затова се мъча сега така.
            Отминал го зетят на слънцето и стигнал жената, която печала хляб. Тя му казала:
            — Приживе бях такава скъперница, че като вземех да пека хляб и видех, че идва просяк или някой гладен пътник, нарочно си пъхах главата в пещта, едва не си изгарях очите, само да не се съжаля над тези пътници и да не им дам парче хляб. Затова сега се мъча, какъвто и бял хляб да хвърля в пещта, все на черна пръст се превръща.
            Отминал и нея зетят на слънцето. Стигнал до бабичката, която строяла кула от яйца. Тя му казала:
            — Приживе крадях яйца и затова се мъча така.
            Отминал и нея зетят на слънцето и продължил своя път. Вървял, колкото вървял, стигнал до жената и мъжа, които лежали на биволска кожа не могли да се поберат. Те му рекли:
            — Приживе не се обичахме, целият свят ни беше тесен, затова се мъчим сега и колкото и да се ненавиждаме един друг, никога няма да се разделим.
            Отминал и тях зетят на слънцето и стигнал до мъжа и жената, които се побирали на брадвичката. Те му казали:
            — Ние и приживе се обичахме, и тук също сговорно живеем. Когато мъжът и жената се обичат, навсякъде им е добре, и дори мястото върху една брадвичката им стига, само да не се разделят, да не остават един без друг.
            Стигнал зетят на слънцето до онзи вол, който умирал от глад на тучната ливада. Волът му казал:
            — Лошо служих на господаря си, никаква полза не е видял той от мене, затова се мъча така.
            Отминал и него зетят на слънцето и стигнал до вола, който стоял на гола скала сит и охранен. Волът му казал:
            — Аз служех вярно на господаря си и дружно теглех, когато ме впрягаха в ярема с друг вол, не гледах да го измамя. Затова и приживе господарят ми се отплащаше с добро, а и тук, макар че не ям нищо, все съм сит и пълнея.
            Зетят на слънцето отминал и този вол, стигнал до елена и му казал:
            — Пий майска вода и ще ти олекне.
            Пил еленът майска вода и рогата му паднали.
            Отишъл зетят на слънцето при царя, предал му пръстена, но заедно с него и проклятието на неговата майка.
            Царят веднага се превърнал на заек, а съветниците му на вълци и вълците в миг разкъсали царя-заек.
            Всичкото богатство на царя получили зетят на слънцето и неговата жена — Слънчовата дъщеря.

            Полската девойка
                        Било ли е, или не — не знам —
                        птичка весела го пее,
                        радост в сърцата ни лее.

            Имало едно време един заможен човек. Той имал три дъщери и само един син. Когато дошло време на стареца да умира, той извикал сина си и му рекъл:
            — Сине мой, съдбата ми помогна да спечеля това богатство. Аз и сам се трудих, и другите карах да работят, така ви и отгледах. Свърши се моят живот на този свят, сега умирам и те моля да омъжиш трите си сестри. Годеници не им търси — който пръв ги поиска, на него ги дай.
            — Не се грижи, татко — отвърнал синът, — ти живей, а сестрите си аз се нагърбвам да настаня.
            Умрял заможният човек и синът му го погребал тъй, както му е редът. Минало се време. Седял веднъж момъкът пред къщи, гледа — някакъв човек идва отдалеч. Приближавал се той, приближавал се, най-после се изправил пред него и рекъл:
            — Дай ми за жена най-голямата си сестра!
            Спомнил си синът последната воля на баща си и отвърнал:
            — Добре, човече, ще ти я дам, но поне си кажи името. Кой си, откъде си, какъв занаят имаш? Та нали някога все ще дойда при тебе — или от враг застрашен, или просто от приятелство. Може да си крадец или разбойник. Ще ти дам сестра си, а виж, че ти я отведеш и я продадеш в робство.
            — Не съм дошъл да разговарям с теб — рекъл гостът — и няма да открия името си. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не, сбогом! — и тръгнал да си върви.
            Синът си помислил: „Какво да правя, не съм крив аз, такава е волята на баща ми“. Извел той най-голямата си сестра и я дал на чужденеца.
            Изтекло още време. Дошъл друг човек и рекъл:
            — Дай ми за жена средната си сестра!
            Синът и него попитал:
            — Кой си ти, човече, откъде идваш и къде отиваш, с какво се препитаваш? Та нали трябва на гости да ти дойда или от враг защита да поискам, или в нещастие утеха при теб да потърся? Сестра ми е моя плът и кръв, кажи ми, кой ще захвърли така сестра си или брат си?
            — Нито името си ще открия, нито откъде съм и какъв съм ще взема да ти разправям. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не — отивам си и толкоз! — отговорил гостът.
            Какво да стори братът? Дал му средната си сестра; утешавало го само това, че изпълнява волята на баща си.
            Минало се, колкото се минало, явил се трети човек и пак така поискал за жена най-малката сестра. Братът и на него казал същото, разпитал го, както първия и втория, но и този странник отговорил като тях.
            Що да стори братът? Дал и най-малката си сестра и останал сам.
            Разтъжил се момъкът: „И баща си загубих, и сестрите си пръснах кой знае къде.“ Влязъл той в тъмница, затворил се там, седи и не знае ни кога е ден, ни кога е нощ. Седи вътре и скърби.
            Чул за това царят. Развикал съветниците си и им заповядал:
            — Намерете човек, който да изведе на бял свят този момък, и ще го наградя богато.
            Намерили една бабичка.
            — Аз ще го изведа на бял свят, дайте ми само двадесетина деца.
            — Ако щеш, и сто! — казали на бабичката, дали й децата и я изпратили.
            Зачакали да видят какво ще стане. А бабичката повела децата, дала им в ръцете топка, завела ги на покрива на тъмницата, където седял момъкът, им заръчала да играят до вечерта. Децата почнали весела игра, разтичали се насам-натам, зашумели, затропали. Търпял, търпял момъкът вътре в тъмницата, не можал повече да издържи, изтичал горе и се спуснал да хване децата. Видели го царските стражи, грабнали го и го завели при царя. Дарят освободил момъка и го попитал:
            — Какво те накара да се затвориш в тъмница?
            — Имах баща, погребах го — отговорил момъкът. — Имах три сестри и тях изгубих, дадох ги на хора, на които не знам ни името, ни рода, ни къде живеят, ни с какво се препитават.
            — А по чия воля си постъпил така? — попитал царят.
            — По волята на баща си. Той ми заповяда да ги дам без много приказки на първия, който ги поиска.
            — Щом волята на баща ти е била такава, напразно се измъчваш. Ако не е бил с ум и разум надарен, баща ти нямаше да спечели такова богатство. Не се отчайвай, ще дойде време — ще видиш и сестрите, и зетьовете си, имай кураж, не скърби!
            Направил го царят началник на войските си и го турил да седне до себе си. Веднъж войската излязла на лов. По едно време що да видят — лети в полето от тревичка на тревичка една девойка; ту на едно цвете кацне, ту на друго. Тя била толкова красива, така лека и прекрасна, че ни наяве, ни насън можеш да видиш такава хубавица. Заобиколили я всички, помъчили се да я уловят, но тя хвръквала, прелетявала над главите им, отлитала по-далеч, кацвала и отново почвала да си играе всред цветята.
            Цялата войска се спуснала да я гони, и началникът заедно с всички, но могат ли да я стигнат? Подхвръкне тя, отлети, кацне по-далеч и се смее.
            Изморили се конете, изпопадали, само конят на началника се държал още. Препускал момъкът след девойката, пришпорвал коня си — паднал и той. Прелетяла над тях хубавицата и изчезнала. Погледнал момъкът наоколо — ни девойка, ни войска, ни познати места, ни село, ни къща, ни човек. Седнал и заплакал.
            Приближила се до него Полската девойка, кацнала върху едно цвете и рекла:
            — Не те ли е срам — седиш и плачеш! Ти мъж ли си, или не? Стани, огледай се наоколо, светът е голям, какво си седнал със скръстени ръце да плачеш като жена?
            Скочил момъкът, изтрил сълзите си, озърнал се наоколо — една къщурка се белеела надалеч. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал най-после. Гледа — пред него дом като царски палат. Край него лъкатуши поточе, а от поточето по сребърно чучурче тече вода. Поседнал момъкът край брега на поточето да си почине. Бил изморен и гладен. От дома излязла една прислужница, приближила се до поточето с кана в ръце. Помолил я момъкът да му даде да пие вода от каната. Прислужницата изпълнила молбата му. Напил се момъкът и изпуснал в каната един от пръстените си. Взела прислужницата каната, напълнила я с вода и я занесла на господарката си. Тя изпила водата и от каната паднал пръстенът. Погледнала жената пръстена извикала:
            — Кой ти даде този пръстен?
            — Никой не ми го е давал. Там до поточето седи един момък, помоли ме да му дам да пие вода — може той да го е пуснал в каната, друг не може да бъде — отвърнала прислужницата.
            Изпратили тозчас за момъка. Дошъл той и що да види — най-голямата му сестра! Прегърнали се и се целунали двамата.
            Сестрата взела да разпитва брат си как е попаднал при нея.
            Разказал й той каква девойка видял в полето.
            — Смая ме красотата й, спуснах се след нея, но тя скача колкото плугов впряг на дължина, гоних я, гоних я, погубих коня си, но не я настигнах. Останах сам в полето и едва намерих твоя дом, иначе щях да стана храна на гарваните.
            — Жал ми е за тебе, братко — рекла сестра му, — не е лесна работа да хванеш Полската девойка. Ако беше лесно, щях ли да му потрябвам аз на твоя зет — той за нея искал да се ожени, не за мене! А на нея й е писано; щом някой я хване, тя веднага да умре.
            Скрила сестрата брат си — страхувала се, че нейният мъж, Орелът, може да му напакости. Вечерта Орелът си дошъл и жената му казала:
            — Дошъл е на гости брат ми, нали няма да се разсърдиш?
            — Да се разсърдя ли? Радвам се, че дочаках такъв гост. Извикай го по-скоро!
            Излязъл братът, прегърнали се и се разцелували. Двамата се разприказвали и Орелът попитал:
            — Какво те води при нас?
            Момъкът разказал всичко от игла до конец.
            — Не ми се сърди, братко — рекъл зетят, — но ако можех да хвана Полската девойка, защо ми беше сестра ти? Не е лесна тази работа. А ти си дори по-слаб от мене, къде ще я стигнеш! Най-добре остави я, не тъжи, ще ти намерим друга жена, а нея забрави!
            — Не — отвърнал момъкът, — ще умра, но няма да се откажа от нея! А тебе, зетко, ще помоля, не се скъпи, дай ми кон!
            — За кон не бери грижа — рекъл зетят, — пасищата са пълни с табуни мои коне, вземи си, който искаш, но все пак послушай ме, откажи се от Полската девойка!
            — Няма да се откажа, по-добре да умра, докато я гоня! — отговорил братът.
            — Тогава аз ще ти дам такъв кон, който скача надлъж колкото един плугов впряг.
            Спомнил си момъкът, че и Полската девойка скача надлъж колкото едни плугов впряг и се зарадвал. Взел коня, метнал се отгоре му, сбогувал се със стопаните и полетял да догонва Полската девойка.
            След малко я видял. Полетяла пред него девойката, полетял след нея и той. Неговият кон скачал надлъж колкото един плугов впряг, а девойката — колкото два. Момъкът изостанал.
            Но изглежда, че Полската девойка харесала момъка, защото, щом се отдалечавала много от него, кацвала на тревата, пиела сок от цветята вместо вода, ядяла тичинков прашец вместо хляб и го чакала. А щом се приближавал момъкът, подхвръквала и пак литвала напред, той пришпорвал коня си и летял след нея. Паднал конят, останал момъкът сам-самичък в полето, седнал и заплакал от мъка. Приближила се девойката, кацнала недалеч от него и извикала:
            — Ти калпак ли носиш, или не? Какво си се разплакал, не те ли е срам? Сигурно не си мъж, а жена — умееш само да плачеш. Стани, огледай се наоколо, иди погледни тук-таме, свят широк, може и да намериш отнякъде помощ!
            Скочил момъкът, изтрил сълзите си, огледал се наоколо и наистина видял в далечината една къща. Тръгнал към нея. Там живеела средната му сестра, която била омъжена за Пашкунджи. Отишъл братът и разказал на сестра си всичко. Тя му рекла:
            — Остави тази работа, не е за теб! И твоят зет не е по-малък юнак от тебе, и той дълго се мъчил да я улови, но нея никой смъртен не може да я настигне.
            Вечерта Пашкунджи се върнал в къщи. Разказал момъкът и на него мъката си. Не го окуражил зет му:
            — Ако беше така лесно да се хване Полската девойка, щях ли да се оженя за сестра ти? Остави я, не се погубвай напразно!
            — Ти по-добре ми дай кон! — помолил му се момъкът.
            Дал му Пашкунджи такъв кон, който скача надлъж колкото два плугови впряга. Сбогувал се момъкът със сестра си и зетя си, метнал се на коня и препуснал.
            Лети девойката, носи се на три плугови впряга надлъж, а конят на момъка можел само на два. Изостанал момъкът, паднал под него и този кон. Останал сам-самичък момъкът в широкото поле — ни жива душа, ни жилище наоколо!
            Натъжил се, седнал и заплакал. Плакал, колкото плакал, гледа — приближила се Полската девойка до него, кацнала на една тревичка, сложила крак върху крак и се смее. После сърдито му извикала:
            — Я стани, ако си мъж! Ако ли пък не си, не си достоен и да живееш!
            Скочил момъкът, изтрил сълзите, огледал се наоколо и видял в далечината къща. Тръгнал към нея. Приближил се, а пред къщата — поточе. Седнал край поточето и зачакал няма ли да дойде някой с кана и да му даде да се напие. Дошло едно момиче с кана в ръце и я подложило под златното чучурче да си налее вода. Момъкът й поискал да пие. Подало му момичето каната, той пил, изпуснал пръстена си в каната и я върнал на момичето. Занесло момичето вода на господарката си, тя пила, а отвътре се търкулнал пръстенът.
            — Откъде си взела този пръстен?
            — Отникъде не съм го взела, но един момък край поточето ми поиска каната да пие вода, може той да го е пуснал.
            — Върви и тозчас ми го доведи — рекла жената.
            Момъкът дошъл. А жената била най-малката му сестра. Прегърнали се двамата и се целунали.
            Попитала го сестрата какво го е довело тук. Той й разказал всичко.
            — Жал ми е за тебе, братко — рекла тя, — ако беше така лесно да се улови Полската девойка, щях ли да му притрябвам на твоя зет? Той щеше да се ожени за нея, а не за мен. Нея никой няма да улови, иначе тя веднага ще умре.
            Сестрата скрила брат си.
            Дошъл си вечерта змеят — мъжът й — и я попитал:
            — Никой ли не е идвал тук?
            Жената отговорила:
            — Никой.
            После добавила:
            — Ако беше дошъл брат ми, какво щеше да направиш?
            — Нищо нямаше да направя, щях да го прегърна и да го целуна.
            Тогава сестрата извикала брат си. Двамата се разцелували.
            — Какво те води насам? — попитал го змеят. — Какъв вятър те е довял?
            Разказал му момъкът всичко, излял му мъката и болката си.
            — Ех, жал ми е за тебе! Защо си се захванал за такова нещо? Ако можеше така лесно да се улови девойката, аз нямаше да се оженя за твоята сестра, а за нея. Най-добре остави я и се върни в къщи.
            — Не — отвърнал момъкът, — късно е вече да се каже: остави я! Аз няма да се откажа от нея, дори и да зная, че ще загина, щом изляза оттук. Ако ми желаеш доброто, зетко, дай ми кон, за да препусна тозчас след нея!
            — Това е най-лесната работа — рекъл зетят, — вземи, ако щеш, и двадесет, ако щеш, и тридесет коня, но още веднъж ти казвам — напразно ще я гониш!
            Не, та не! Взел братът кон, който скача надлъж колкото три плугови впряга, сбогувал се със сестра си и зет си и полетял след Полската девойка. Препускал, колкото препускал, стигнал в чужда, непозната страна. Скочи конят му три плугови впряга надлъж, а девойката — четири. Строполил се под него и третият му кон! Седнал момъкът и заплакал — ни жива душа наоколо, ни човешко жилище. А зетьовете му останали далеч, не могат да му помогнат. Никого вече си нямал, нямало при кого да отиде, изгубил момъкът всяка надежда. Приближила се до него Полската девойка, кацнала наблизо, сложила крак върху крак и извикала:
            — Е, ти пак плачеш, дори от мен не се срамуваш! Че какъв мъж си ти! Пет пари не струва мъжеството ти! Я стани и се огледай наоколо, каквото видиш — било зло, било добро, всичко в своя полза обърни!
            Засрамил се момъкът, скочил на крака и тръгнал. Вървял, колкото вървял, гледа — трима души се борят, бият се, ще се избият помежду си, а няма кой да ги разтърве, жив човек няма наоколо. Приближил се момъкът и попитал:
            — Защо се биете бе, хора, какво има да делите?
            — Имаме един килим — обадил се най-старият. — Седнеш ли на него и кажеш ли: „Хайде, килимче!“, ще те пренесе, където пожелаеш. Имаме и един гребен. Каквато и стръмна скала да ти се изпречи, кажеш ли: „Хайде, гребенче!“, на скалата в миг ще се изправи стълба, и то такава, че като вървиш по нея, все едно, че в полето се разхождаш. Имаме и едно точило. Потопиш ли го в морето с думите: „Хайде, точилце!“, колкото и голямо да е морето, до дъно ще го изпие и пресуши. Ето на, този килим, този гребен и това точило делим и не можем да ги поделим, затова се сбихме. Не ще ли ни помогнеш в делбата?
            — Добре — рекъл момъкът, — ще ви помогна в делбата. Ще пусна ей тези три стрели — първият, който донесе стрела, ще вземе килима, вторият — гребена, а третият — точилото.
            Зарадвали се мъжете: това се казва справедлива делба.
            Пуснал момъкът стрелите зад девет планини в десета. Хукнали след тях тримата, изгубили се от очите му. Седнал той на килимчето, взел гребена и точилото, викнал: „Хайде, килимче!“, и литнал по-бързо от вятъра. Полетял да догони своята Полска девойка. Летяла тя, бързала, но почнало вече да я настига килимчето. Прелетели над поля и ливади, стигнали до високи скали.
            Подхвръкнала нагоре Полската девойка, преминала над скалите.
            „Хайде, гребенче!“ — рекъл момъкът и в същия миг на скалите се изправила стълба, равна като поле. Преминало килимчето по стълбата и момъкът отново взел да настига девойката. Долетели до голямо море. Хвърлила се девойката в морето и полетяла напред. „Хайде, точилце!“ — рекъл момъкът и потопил точилото в морето. Още в същия миг морето пресъхнало. Полетял по сухото морско дъно момъкът и вече съвсем настигнал девойката, уловил я дори за наметалото, но тя се изплъзнала и се скрила в бащиния си дом; само наметалото й останало в ръцете на момъка.
            Влязла вътре Полската девойка и се спуснала към баща си.
            — Какво ти е, дъще, от кого бягаш? — попитал баща й.
            Тя му разказала всичко — как я преследвал един момък, как я гонил до самия праг и не можал да я улови, но й смъкнал наметалото.
            Излязъл навън баща й, прегърнал момъка, целунал го и му рекъл:
            — Какъвто зет очаквах, такъв намерих!
            Поканили момъка в дома и го приели с големи почести.
            А на Полската девойка било писано: щом някой я улови, тя веднага да умре, но ако се окаже такъв юнак, че да я гони чак до прага на дома й, да се омъжи за него. Оженил се момъкът за Полската девойка, завел я в своята страна. Момъкът и Полската девойка и до ден днешен живеят и хората често виждат как тя прелита от цвят на цвят.

            Мор там, пир тук,
            триците там, брашното тук.
            Еласа, меласа,
            носех кана с мен,
            на разказвача, на слушателя —
            щастие значи — на вас и на мен!

            Красавицата от далечната страна Нигозет
            Живял някога един цар. Той имал трима сина.
            Остарял бащата, не виждал вече и си помислил:
            „Трябва да разбера кой от моите синове е най-достоен да наследи царството ми“.
            Извикал старецът най-големия си син и му рекъл:
            — Кажи ми, кое на света е най-сито, кое е най-бързо и кое е най-прекрасно? Искам да те изпитам дали си достоен да царуваш. Ако отговориш, както трябва, ще ти оставя царството си.
            А царят имал прекрасен кон. Затова най-големият син му отговорил:
            — Няма на света нищо по-сито от вашия кон, по-прекрасно от вашата жена (той говорел за майка си) и по-бързо от вашите хрътки.
            — Не, синко, не си достоен да царуваш — рекъл бащата и повикал средния си син.
            — Най-прекрасна е моята жена, най-охранен е моят кон, а най-бърза — моята хрътка — отвърнал средният син.
            — Не, и ти не си достоен за трона — казал бащата и извикал най-малкия си син.
            — Ех, синко, едничката ми надежда е в тебе — и зрението ми трябва да възвърнеш, и гатанките ми да разгадаеш. Кажи ми, кое на света е най-сито, кое е най-прекрасно и кое е най-бързо?
            Най-малкият син отговорил:
            — Какво може да бъде по-прекрасно от пролетта, по-пълно и по-сито от плодородната есен и кое може да бъде по-бързо от нашия поглед — за миг човешкото око достига и обхваща всичко!
            — Наистина само ти си достоен за царството ми — зарадвал се бащата. — Ти ще ми върнеш и изгубеното зрение.
            — Добре — казал синът. — Дайте ми само време да помисля. Отишъл момъкът при коня на баща си, а конят го запитал:
            — Какво си се замислил? Кажи на баща си да ти поръча седло с девет ремъка, да ти даде най-хубавия си меч и камшик. Възседни ме и ме шибни с камшика така, че за три чифта цървули кожа да ми одереш. И аз ще литна така, че никой няма да разбере във въздуха ли съм полетял, или съм потънал в земята. Където спра, слез и почни да ровиш земята — там ще намериш лекарство за баща си. Само внимавай, грабни го бързо, защото инак ще отлети на небето.
            Момъкът изпълнил всичко.
            Долетели те до едно място, слязъл момъкът от коня и разровил земята. Изведнъж нещо като снежец излетяло от земята, понесло се към небето и се стопило във въздуха толкова бързо, че момъкът не успял дори да го види добре, а камо ли да го хване.
            Конят казал:
            — Е, сега чак след една неделя то ще падне обратно, а вместо да чакаме дотогава тук напразно, по-добре да тръгнем. Днес царят на Изтока излиза с войска срещу царя на Запада, иска да го плени; трябва да се намесим и да помогнем на нападнатия.
            Взрял се момъкът, гледа — движи се нещо в черен облак прах: войските на източния цар вече настъпвали.
            Полетял момъкът на своя кон право сред най-гъстата тълпа.
            Конят тъпче с копита, а момъкът сече на две страни с меча си; всички били избити, само царят със съветниците си успял да избяга.
            А царят на Запада видял през далекогледа си, че разбитият му враг бяга, и се почудил:
            — Кой ли ми направи такава услуга — да изтреби всичките ми врагове?
            Момъкът си бил порязал в боя малкия пръст и помолил да кажат на царя да му изпрати нещо да си превърже ръката.
            Какво ти изпращане — дотърчали всички, заобиколили го, водят го при царя с големи почести. Поканили го в отделна стая, сложили го на легло да си почине. А коня отвели в конюшнята — разседлали го, изчистили го, наметнали го с покривало и го нахранили със стафиди и бадеми.
            Завидели царедворците на момъка, изплашили се да не би той да стане много приближен на царя.
            Отишли те и казали на царя:
            — Този момък може да намери слонова кост за цял дворец. Заповядайте му да донесе.
            Слязъл момъкът на закуска, а царят му казал:
            — Изгради ми дворец от слонова кост.
            — Дайте ми време да помисля — отговорил момъкът.
            Отишъл той и разправил на коня всичко.
            — Това не е мъчна работа — рекъл конят. — Нека само царят ти даде сто меха вино, всеки от по тридесет ведра, и повече вълна; ще му построим дворец от слонова кост.
            Момъкът казал това на царя. Приготвили му вино и вълна. Тръгнал той за онази страна, където живеят слонове. Пристигнал там. Отпреде му се издигала планина, от която извирали девет студени извора. Те се стичали всички заедно и от тяхната вода пиели слоновете.
            Преградил момъкът с една част от вълната пътя на водата и я пуснал да тече в друга посока, а с останалата вълна и с камъни направил бент и излял в него виното.
            — Я погледни, лежат ли слоновете, или идват? — попитал конят.
            — Идват няколко — отвърнал момъкът.
            — Е, тогава скоро ще пристигнат тук — казал конят. Скрили се.
            Дошли слоновете на водопой, а вода нямало.
            Опитали виното, но то не им се харесало и се отдалечили. Почнала да ги мъчи жажда. Какво да правят?
            Постояли, погледали и не издържали. Приближили се отново и почнали да пият вино. Пили, пили, докато всички се напили и се натъркаляли по земята.
            — А сега почвай работа с меча — продумал конят. — Режи бивните им.
            Взели със себе си, колкото могли, а останалото струпали накуп, за да го приберат следния път.
            Докарали те слоновата кост. Царедворците ахнали:
            — Не можа да загине там, върна се!
            А момъкът започнал да гради дворец — със златни гвоздеи ковял! Царят се радвал, а царедворците отишли при него и му казали:
            — Какъв юнак намерихте! Това, което е направил сега, е нищо! Той може да хване цар птица, да я тури в златна клетка и да окачи клетката на стената на двореца. Цял свят ще се възхищава на пеенето й.
            Царят извикал момъка и му заповядал:
            — Донеси ми цар птица!
            — Дайте ми време да помисля до утре — казал момъкът.
            Отишъл той при коня.
            — Царят ми заповяда да му донеса цар птица.
            — Може — рекъл конят, — нека даде девет меха просо, всеки от по тридесет ведра, ще му донесем и цар птица!
            Царят дал просото.
            Заминали момъкът и конят в далечни страни.
            Вървели, вървели и стигнали до една гора. А в гората — безброй птици. Чуруликат, пеят — една от друга по-хубаво! Конят казал:
            — Легни сега и се засипи с просо. Върху тебе ще накацат птици, а цар птица ще кацне най-отгоре, точно над сърцето ти. Помни, че щом цар птица клъвне два пъти, на третия трябва да я хванеш, защото после няма да успееш.
            Момъкът легнал и се засипал с просото.
            Долетяла цар птица, а след нея и други птици. Зачуруликали, запели, коя от коя по-хубаво!
            Накацали те и почнали да кълват просото.
            Клъвнала цар птица веднъж, дваж и щом клъвнала трети път, момъкът я сграбчил и скочил на крака. Нахвърлили се върху него птиците, почнали да го кълват, да го дращят, да го удрят с крилете си — ще го убият! Спуснал се конят, пропъдил всички птици, грабнал момъка заедно с цар птица и отлетял.
            Върнали се при царя момъкът и конят и му донесли цар птица. Царедворците се зачудили — и това направи момъкът, пак жив се завърна.
            Отишли при царя и го подсторили:
            — Щом е такъв юнак, заповядайте му да ви доведе за жена красавицата от далечната страна Нигозет.
            Царят извикал момъка и му казал:
            — Доведи ми за жена красавицата от далечната страна Нигозет.
            Момъкът отишъл при коня и му се оплакал.
            Конят се замислил.
            — Това не е лесна работа! И ето къде е мъчнотията. Кобилата, която служи на красавицата от страната Нигозет, е моя сестра. Тя е по-силна и по-бърза от мене. Страхувам се, че не ще я надвием. Но няма какво да се прави — ще тръгнем. Само че помни: тази красавица живее в замък с две врати — източната врата е отворена, а западната — затворена. Пред западната врата са вързани коза и вълк. Пред козата има кост, а пред вълка — наръч сено. И моята сестра — кобилата, също пази там. Ти затвори източната врата, а западната отвори, хвърли сеното на козата, костта — на вълка, а аз ще се разправя със сестра си — кобилата. Красавицата пък седи в замъка с разплетени, дълги до земята коси; щом влезеш, веднага намотай косите й на ръката си. Успееш ли, твоя ще е, инак тя ще ни погуби.
            Пристигнали те там. Момъкът грабнал костта от козата и я хвърлил на вълка, а на козата дал сеното; отворил западната врата, втурнал се в замъка, затворил източната, спуснал се към красавицата и в миг намотал косите й на ръката си.
            Красавицата изпищяла:
            — Източна врата, спасявай ме!
            — Дочаках най-после да щракне ключалката ми, да си починат пантите ми, пак ли да се отворя? — отговорила източната врата.
            — Западна врата, спасявай ме!
            — Дочаках най-после да ме отворят, да се проветрят пантите ми, пак ли да се затворя? — отвърнала западната врата.
            — Козичке, спасявай ме!
            — Дочаках най-после сено! Как да го оставя?
            — Вълчо, спасявай ме!
            — За пръв път ми подхвърлиха кост — отговорил вълкът, — как да я оставя?
            Извикала красавицата кобилата си.
            — Спасявай ме, ти си ми вярна!
            — Аз и с брат си не мога да се справя, остави ме на мира! — отговорила кобилата.
            Така момъкът покорил красавицата от страната Нигозет и я повел към царя.
            Когато пристигнали, красавицата казала:
            — Няма да се явя пред царя, ако не ми приготвят голяма вана, цялата от мрамор, и не ми я напълнят с вряло мляко да се изкъпя.
            Приготвили вана и я напълнили с вряло мляко.
            — Нека дойде царят — рекла красавицата.
            Царят дошъл.
            — Благоволете пръв да се изкъпете — подканила го красавицата. Приближил се царят, надникнал във ваната, а красавицата го блъснала във врялото мляко и царят се сварил.
            Хвърлили в млякото и всички царедворци, никого не оставили жив.
            Така момъкът спечелил и Източното царство, и Западното, и красавицата от страната Нигозет.
            Точно тогава дошло и времето да падне от небето и пак да се зарови в земята лекарството против слепота. Полетял момъкът на коня и успял да хване лекарството още във въздуха, не му дал да се докосне до земята.
            Тръгнал момъкът за в къщи — хем красавицата води, хем на баща си лек носи. Зарадвал се много слепият цар, че синът му се връща победител.
            — Ето, татко, и лек ти донесох, и тази красавица от далечната страна Нигозет спечелих, и още две царства завоювах — похвалил се синът на баща си.
            Царят прогледнал. Направили богата сватба и заживели щастливо.

            Анана
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че живял някога един царски син. Той си имал градина, а в градината — две лехи. В едната леха растял праз лук, а в другата — копър. Царският син не можел нито да яде, нито да пие, ако не поседи в градината край лехите си.
            Минавал веднъж той покрай лехите и съгледал някаква хартийка. Вдигнал я, видял, че на нея има нещо написано, но без да прочете, я дал на другиго. Хартийката мигом оживяла и се превърнала на девойка. Чудна хубавица била тая девойка — невиждана-нечувана, да гледаш, да й се ненагледаш.
            Царският син поискал да се ожени за нея и я попитал:
            — Как ти е името и от какъв род си?
            — Името ми е празово, родът ми — копъров, просто момиче съм аз.
            Отминал царският син.
            — Не си от знатен род — рекъл той, отказал се от девойката. Анана се наричала тя. И се оженил за друга. Анана обикнала царския син, така го обикнала, че просто ще умре от любов.
            Довела тя елени от планината, надоила мляко, наляла го в един котел и го турила на огъня. Млякото кипи, а Анана се къпе в него.
            Видял царският син Анана в кипящото мляко и казал на жена си:
            — Гледай, нашата Анана е довела елени от планината, издоила ги е и наляла млякото в котел. Млякото кипи, а Анана се къпе в него.
            Жена му отвърнала:
            — Да не мислиш, че аз не мога?
            Довела жената на царския син крави от планината, издоила ги, кипнала млякото, седнала в котела и се сварила. Царският син овдовял. Отишъл той при Анана и пак попитал:
            — Как ти е името и от какъв род си?
            Тя повторила същото:
            — Името ми е празово, родът ми — копъров, просто момиче съм аз.
            — Не си от знатен род — продумал царският син и се оженил за друга.
            Отишла Анана и се качила на една височина. Седнала да суче коприна и изпуснала вретеното; отрязала си носа и го хвърлила долу.
            — Хайде, носле, донеси ми вретеното!
            Донесъл носът вретеното и отново отишъл на мястото си. Видял това, царският син и казал на жена си:
            — Смая ме нашата Анана. Изкачи се на една височина, седна да суче коприна и изпусна вретеното. Отряза си тогава носа, хвърли го долу и каза: „Хайде, носле, донеси ми вретеното!“ Носът й донесе вретеното и отново отиде на мястото си.
            — Че какво чудно има тука? — казала жена му. — Това и аз мога.
            Изкачила се тя на покрива, взела вретеното и почнала да преде. Изпуснала вретеното, отрязала си носа и го хвърлила долу. Но носът не донесъл вретеното, а тя цяла се обляла в кръв и умряла.
            Царският син отново овдовял. Отишъл той пак при Анана и я попитал:
            — Как ти е името и от какъв род си?
            — Името ми е празово, родът — копъров, просто момиче съм аз — отговорила Анана.
            Отдалечил се царският син, отишъл в планината при един свинар, купил от него свиня и му казал: „Месото за вас, а кръвта за мене“. После накарал да заколят свинята и заповядал:
            — Нацапайте ме целия с кръв и ме занесете пред Анана.
            Заклали свинята, нацапали царския син с кръвта й и го занесли пред Анана.
            Анана погледнала окървавения царски син и изплакала:
            — Слънце — майко, татко — месец, братя — звезди в синьо небе, златна пейка ми спуснете, моят любим е загинал.
            Щом казала, това, небето се разтворило и отгоре се спуснала златна пейка.
            Скочил царският син, прегърнал Анана и почнал да я милва и целува. Отпразнували сватбата и заживели щастливо.

            Петима братя и една сестра
            Имало едно време петима братя и една сестра. Обичали братята своята сестра повече от живота си.
            Омъжили я те, ала тя скоро овдовяла и останала самичка с двамата си сина. Прибрали братята овдовялата си сестра заедно със синовете й в къщата си и така треперели над нея и я гледали, че тя не чувствала загубата на стопанина си, не знаела що е нужда, всичко си имала доволно — и дрехи, и ядене.
            Само снахите й завиждали и се ядосвали, че техните мъже толкова обичат и глезят сестра си.
            А щом завистта веднъж заседнала в душите им, те почнали да мислят само за едно — как да всеят раздор между братята и сестрата. Взели да клеветят вдовицата ту в едно, ту в друго, но не успели да скарат братята със сестрата — обичат си я те и това си е.
            Веднъж снахите вмъкнали в обора най-хубавия бивол, който братята най-много обичали, и го заклали. Излезли след това и казали на братята:
            — Знаете ли какво е направила вашата любима сестра? Заклала е най-хубавия бивол!
            На братята и окото им не мигнало.
            — Нищо, заклала го е, заклала, дано всичкото й зло отнесе със себе си.
            Ядосали се още повече снахите, че тяхната хитрост не сполучила, и намислили да заколят най-хубавия кон. Заклали го и пак наклеветили сестрата:
            — Знаете ли какво е направила вашата любима сестра? Заклала е най-хубавия кон!
            Братята и сега не се поддали на измамата.
            — Ех, нищо, заклала го е, заклала. Ние да сме живи и здрави, а добитъкът лесно! Пак ще спечелим.
            Разярили се накрая снахите и за да се избавят от омразната им вдовица, измислили нечувано зло. В полунощ, когато всички спели, най-голямата снаха станала, приближила се дебнешком до своя син, заклала спящото дете в леглото му, а окървавения нож скрила в джоба на зълва си.
            Съмнало се. Всеки се заловил за работа. А мъртвото дете лежало, покрито с юргана, и като че ли спяло.
            Когато изгряло слънцето, най-големият брат влязъл за нещо в стаята, видял, че детето лежи, и казал на жена си:
            — Я виж да не е болно детето! Защо спи толкова до късно?
            Жена му отговорила:
            — Няма нищо, какво ще му е, успало се е навярно. Нека си спи. Жал ми е да го будя.
            Почакали още малко, но момченцето не се събуждало. Приближили се те тогава, махнали юргана и какво да видят — детето лежало с прерязано гърло!
            Изпищяла майката, паднала на земята, уж че изгубила съзнание. Струпали се наоколо й да я свестяват. Дошла тя на себе си, почнала да плаче и да нарежда, да скубе косата си и да се удря в гърдите.
            Взели да търсят убиеца.
            Майката казала:
            — Претърсете всички и у когото намерите окървавен нож, той е убиецът.
            И вдовицата била там. И тя плачела, съсипана от скръб, че е изгубила племенника си, и дори не подозирала какво я очаква.
            — Да търсим, мили мои, да претърсим, може да открием кой е убиецът — казала тя, горката.
            Претърсили всички, но у никого не открили ножа; претърсили вдовицата и в джоба й намерили окървавения нож. Заплакала нещастната, плаче, та се къса, кълне се, че е невинна, но кой ще й повярва?
            Закрещяла най-голямата снаха, нахвърлила се върху мъжа си:
            — Е, слепецо нещастен, разбра ли най-после каква сестрица имаш? Как я почитахте, на нищо вяра нямахте, всичко й прощавахте. А тя и бивола закла, и коня погуби, сега и сина ти уби. Сега и да плачеш, и да си скубеш косите — не можеш помогна!
            Разгневили се братята, ослепили сестра си и я изпъдили сляпа, нещастницата. Прогонили я до брега на една река, далеч от дома им, и я оставили там заедно с децата й.
            Седнала сляпата край реката, съсипана от скръб, прегърнала своите сирачета. И нито имали какво да ядат, нещастните, нито къде да се подслонят.
            Какво да правят? Измайсторили децата малки въдички и почнали да ловят риба.
            Хване се рибка, извадят я, подържат я над огъня и я изядат. С това живеели. Само че нямали сол и веднъж децата попитали майка си:
            — Мамо, там един овчар пасе овце, да отидем ли да му поискаме? Може да ни даде малко сол.
            Майката ги пуснала. Изтичали децата и донесли сол. Майка им казала:
            — Дайте, деца, да видя сол ли е това, или нещо друго.
            Дали й децата, но нали тя не виждала, взела, че опитала с език — наистина било сол. Тогава им рекла:
            — Да, деца, сол е. Посолете рибата и така я печете.
            Веднъж децата хвърлили въдиците си и хванали една едра риба.
            — Само тя ще нахрани и трима ни — казали зарадвани момченцата. Но щом посегнали да я изкормят, рибата проговорила:
            — Пуснете ме, ще ви се отплатя за добрината.
            Зачудили се децата, изплашили се, изтичали при майка си и й казали:
            — Мамо, хванахме една голяма риба, а тя приказва с човешки глас и моли да я пуснем. Обещава да ни се отплати. Какво да правим? Да я пуснем ли, или да я опечем?
            Зачудила се майката и отговорила:
            — Пуснете я, деца.
            Децата пуснали рибата в реката, а тя им казала:
            — Останете тука на това място, чакайте ме да се върна. — И веднага изчезнала.
            Децата стояли и чакали.
            Не минало много време и рибата пак се показала, доплувала до брега, хвърлила им две очи и продумала:
            — Вземете и ги сложете на мястото на извадените очи на майка си и тя ще прогледне.
            Щом казала това, рибата плеснала с опашка по водата и изчезнала. Децата взели очите, занесли ги на майка си, сложили ги в очните й кухини и тя прогледнала.
            Зарадвала се майката и почнала да прегръща и целува децата. Заселили се те край тази рекичка. Построили си къщичка и заживели там.
            Пораснали момчетата трудолюбиви и прилежни. Малко по малко спечелили и за чифт волове и почнали да орат и сеят. И толкова жито се народило, че и за тях стигнало, и за продан останало. Продадат — купят с парите едно-друго, и живеят доволно и сито.
            Но ето че в родното място на вдовицата, там, където останали нейните братя, не се родило жито. Страшен глад настъпил. Решили братята на вдовицата жито да търсят.
            Дочули те, че там и там едни хора били събрали много жито, та имали и за продаване. Взел най-големият брат пари и тръгнал.
            Пристигнал той у сестра си, но не я познал, пък и наум не му минавало, че тя и нейните сирачета ще са живи.
            А сестрата познала брат си и сърцето й се разтупало.
            Купил той жито, колкото му трябвало, отмерили му и почнали да пълнят чувалите.
            Майката извикала настрана по-големия си син, дала му пръстена си и му казала:
            — Синко, това е твоят вуйчо. Вземи този пръстен и го пусни незабелязано в джоба му.
            Момъкът взел пръстена и скришом го пуснал в джоба на вуйчо си.
            Най-големият брат натоварил всичкото жито и подкарал колата. Но още не бил излязъл от двора и майката вдигнала тревога, пратила синовете си да го настигнат.
            — Спрете колата — викала тя, — пръстена ми го няма, сигурно той го е откраднал, няма кой друг.
            Брат й отказал, клел й се, призовавал небето и земята за свидетели, че не е вземал нищо, че никакъв пръстен не е виждал. Ала никой не му вярвал.
            — Ще трябва да се върнете, не ви вярваме на думата. Ще ви претърсим, може да е у вас пръстенът.
            Нямало какво да прави братът, върнал се, а сестра му го посрещнала като чужд и го упрекнала:
            — На какво прилича това? Приехме ви, както трябва, отмерихме ви жито, а вие сте откраднали пръстена ми. Честно ли е това?
            Клел се нещастният:
            — Бог ми е свидетел, честна дума, никога нищо не съм открадвал.
            — Не, не може така. Претърсете го и вижте не е ли у него пръстенът ми — заповядала майката.
            Претърсили го и намерили в джоба му изгубения пръстен. Побледнял човекът, но нямало какво да прави.
            — Бог вижда, че съм невинен — продумал той, — но вече съм във вашите ръце, правете с мене, каквото искате.
            — Виждаш ли, братко — рекла сестра му, — както ти не си откраднал моя пръстен, макар че го намерихме у тебе, така и аз не съм убила твоето дете. Уби го жена ти, а пъхна окървавения нож в моя джоб.
            Прегърнали се двамата, разцелували се. Разказала сестрата на брат си всичко — и как е прогледнала, и как е живяла с децата си.
            Зарадвал се братът. Завел сестра си и племенниците си в къщи, а своята жена превързал за опашката на един кон и така я погубил.

            Мор там, пир тук,
            триците там, брашното тук.

            Приказка за сиромаха и за трите гранатови камъка на юнака
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че живял някога един сиромах. Нищичко си нямал той — ни къща, ни двор.
            Какво да прави? Отишъл в гората, оплел си колиба от клони и се заселил в нея.
            Събере беднякът наръч сухи дръвца, отнесе ги в града, продаде ги, купи хляб и така живее.
            Веднъж той пак отишъл в града с дърва.
            Продал дървата, купил хляб и тръгнал обратно. Пъхнал хляба в пазвата си и премръзнал, свит от студ, се помъкнал към своята колиба. Пътят му минавал покрай царския дворец. Видяла го царската дъщеря и казала на баща си:
            — Виж, татко, дявол минава.
            Погледнал царят, видял, че не дявол, а беден човек минава, и сърдито отвърнал на дъщеря си:
            — Съвсем не е дявол, а човек!
            — Не, никакъв човек не е — виж колко е черен и окъсан. Дявол е, дявол! — повторила дъщеря му.
            Заспорили бащата и дъщерята. Бащата се ядосал и казал на дъщеря си:
            — Щом е така, още сега ще се омъжиш за него. Инак — главата ти ще взема.
            Изплашила се царската дъщеря. Решила, че все пак е по-добре да се омъжи за сиромаха, отколкото да умре. Прибрала малко дрехи в една бохчичка, изтичала след него и му извикала:
            — Ей, човече, почакай!
            Обърнал се сиромахът и не повярвал, че такава красавица него вика, а продължавал да си върви, без да се оглежда назад.
            Влязъл той в своята колиба, а след него влязла и царската дъщеря. Сиромахът я попитал:
            — Защо идваш тук?
            Тя му отговорила:
            — Защото трябва да се ожениш за мене.
            Изплашил се той — защо му е такава жена, как ще я храни — и рекъл:
            — Нали виждаш как живея? Продавам дърва — купя комат хляб. С какво ще те храня?
            Тя казала:
            — Не бой се, аз и себе си, и тебе ще изхраня.
            И добавила:
            — Вземи тази кърпа — сама съм я тъкала. Тя струва петстотин рубли, цената й е втъкана там. Вземи я и я отнеси на пазара. Като те попита някой колко струва, кажи: цената й е втъкана; продай я и донеси парите.
            Сиромахът взел кърпата и я занесъл на пазара.
            Един търговец го попитал колко струва кърпата. Сиромахът отвърнал.
            — Цената си е на нея.
            Търговецът харесал кърпата.
            — Хайде да отидем у дома да ти броя парите — казал той. Търговецът завел сиромаха в къщата си, броил му петстотин рубли, нахранил го отгоре на това и го изпратил да си върви. Сиромахът занесъл парите на жена си.
            Изтъкала жена му още една кърпа, втъкала в нея същата цена, дала я на мъжа си и му казала:
            — Отнеси и нея на пазара.
            Отишъл той с кърпата на пазара. Обикалял, обикалял, но не можал да я продаде.
            Най-после един човек го запитал колко струва кърпата и му казал:
            — Аз нямам пари, но ако искаш, ще ти кажа за нея три умни приказки.
            — Не, не я продавам за умни приказки — отговорил сиромахът и върнал кърпата.
            Жена му го попитала:
            — Никой ли не поиска да я купи?
            — Не, един човек искаше да я купи за три умни приказки, но аз не му я дадох — отвърнал мъжът.
            Жена му се ядосала.
            — Върни се веднага, намери човека и му дай кърпата за трите умни приказки.
            Мъжът пак отишъл на пазара. Търсил, търсил онзи човек, най-после го намерил и му казал:
            — Ще ти дам кърпата за трите умни приказки.
            — Да вървим — отговорил човекът.
            Той го завел у дома си и му рекъл:
            — Първата е — не казвай нищо, без да помислиш, а най-напред помисли и тогава кажи. Втората е — ако набедят пред тебе някого, каквото и да ти кажат за него, дори и това, че той иска да те убие, не бързай да го изкажеш, а най-напред провери добре истина ли е. Третата е — ако си до река и към тебе се приближи човек и те попита има ли там брод, не бързай да казваш, че има, та да тръгне човекът и се удави, а кажи, че не знаеш: нека сам провери. Това са моите три умни приказки.
            Дарил човекът сиромаха и го изпратил да си върви.
            Отишъл си сиромахът в къщи и повторил на жена си трите умни приказки. Жена му казала:
            — Гледай да запомниш добре всичко, ще ти потрябва. А сега потърси някъде работа. Щом спечелиш пари, ще ги донесеш, ще купим чифт волове и ще заживеем добре.
            Съгласил се сиромахът и тръгнал за града. По пътя срещнал трима търговци.
            — Здравей — казали му търговците.
            — Здравейте и вие — отговорил сиромахът.
            — Ще ни станеш ли слуга?
            — Защо не, ще ви стана.
            — Колко да ти плащаме годишно?
            — Шестдесет рубли.
            Търговците му платили за цяла година предварително.
            — Ето ти парите, изпрати ги в къщи.
            Сиромахът взел парите и ги изпратил на жена си по един земляк, а сам тръгнал с търговците.
            Вървели те три дни и три нощи, но никъде по пътя не видели вода.
            Тръгнали по една планинска пътека и чак отвъд планината в един дълбок дол имало вода.
            Търговците дали на своя слуга една стомна и му казали:
            — Там в дола има вода, иди и донеси!
            На сигурна смърт го пратили те — за една стомна вода сиромахът трябвало да загине.
            Стигнал той до водата, гледа — пред него стои левент юнак, въоръжен от главата до петите, и си играе с една жаба, забавлява се.
            Юнакът забелязал сиромаха и го попитал:
            — Я ми кажи, братко, кой е по-красив — аз или тази жаба?
            А жабата подскачала на рамото му, играела си там.
            Сиромахът поискал веднага да каже това, що му било на езика, но си спомнил съвета — да не говори, преди да помисли, и се замислил. И не сама се замислил, но дори отстъпил три крачки назад от страх — ами ако юнакът се разсърди, като му каже, че е по-красив от жабата, и ме убие! Не, тук сигурно има нещо.
            А юнакът го подканил:
            — Казвай де, защо мълчиш?
            Сиромахът решил на ума си: „Не, по-добре да му кажа, че жабата е по-красива от него“ — и рекъл:
            — Жабата е по-красива!
            Точно това и трябвало на юнака. Щом сиромахът му казал, че жабата е по-красива от него, жабешката кожа се разпукала и от нея излязла невиждана още под слънцето хубавица.
            Зарадвал се юнакът хубавец и почнал да прегръща и целува сиромаха.
            — Колко хора погубих край тази вода, докато получа такъв отговор, та да се освободи от магията омагьосаната хубавица! Върви и кажи сега на всички, че водата е свободна. Отивам си оттук.
            На прощаване юнакът му подарил три чудесни гранатови камъка и златен женски пояс и му казал:
            — Вземи тези камъни, те ще ти потрябват, ако ли пък имаш жена, нека препаше пояса, ще й се роди златокъдрав син.
            Сбогувал се той със сиромаха и си тръгнал със своята хубавица.
            Сиромахът увил в една дрипа гранатовите камъни и златния пояс и ги изпратил на жена си по един земляк. После напълнил стомната с вода и отишъл при търговците. Учудили се те, че той се връща жив и здрав, и го попитали:
            — Имаше ли някой при водата, или не?
            — Имаше, но си отиде — отговорил сиромахът, — водата е вече свободна.
            Всички почнали да прегръщат сиромаха и да му се чудят:
            — Какво си му казал, че е освободил водата? Колко години вече се мъчим без вода!
            А в това време землякът занесъл на жената на сиромаха загънатото в дрипата богатство.
            Разчупила жената единия от гранатовите камъни и само с половината от него изградила прекрасен град с дворци и градини.
            Пуснала тя в полето стада коне, овце и биволи, пазарила коняри, овчари и биволари. Заживяла си така и зачакала своя мъж.
            Изслужил сиромахът своята година. Търговците го възнаградили с още пари за добрата му служба и го освободили. Не им трябвал слуга: водата била вече свободна, а те само заради нея наемали слуги.
            Тръгнал сиромахът за вкъщи, към своята плетена колиба.
            По пътя си срещнал стада биволи.
            — Чии са тези стада?
            Назовали му неговото име.
            Обидил се сиромахът, ядосал се дори помислил, че му се подиграват, но не казал нищо и продължил пътя си.
            По-нататък срещнал стада овце. Попитал чии са и пак му казали, че са негови.
            Стигнал до гората, гледа — няма я неговата плетена колиба, а на мястото й се издига огромен дворец.
            Замислил се сиромахът, а после влязъл в двора.
            — Къде живее тази и тази жена? — попитал той за жена си.
            — Нашата господарка ли? Ей там на хълма, в двореца — отговорили му хората.
            Зачудил се сиромахът — нищо не може да разбере. Заобиколили го от всички страни слуги, взели да го разпитват какво иска, работа ли търси и няма ли да се наеме за ратай.
            — Да — казал той, — ще се наема.
            Заприказвали всички в един глас, вдигнали голям шум. Едни викали:
            — Не ни трябва.
            Други:
            — Трябва ни.
            А един старец, който пасял гъските, рекъл:
            — Аз ще го взема да наглежда гъските.
            Взели сиромаха на работа.
            Изминал така цял месец. Сиромахът работел, пасял гъските. Веднъж той казал на стареца:
            — Искам да видя господарката.
            — Аз не смея да отида при нея — отговорил старецът, — но може да пратим внучката ми.
            Изпратили момичето и му поръчали:
            — Кажи на господарката, че един човек работи тук вече цял месец и иска да я види.
            Момичето отишло и казало, каквото му поръчали. Господарката излязла на балкона. Тя се досетила, че може би нейният мъж се е върнал, и заповядала на слугите да го заведат при нея. А той вървял и си мислел: „Какво ли ще стане?“ Жена му го видяла отгоре, познала го веднага и заповядала:
            — Вземете го на ръце и го донесете така, че кракът му да не стъпва по земята.
            Притичали слугите, взели го на ръце, почнали да викат в негова чест, а скришом го щипели от яд, че на простия гъсар се отдават такива почести. Отнесли го при господарката.
            Тя освободила всичките си слуги и сама го облякла и нагиздила.
            После го хванала подръка и излязла на разходка с него.
            Изплашили се слугите, като разбрали, че това е техният господар, и си помислили, че той ще ги разгони всичките. А той не се разсърдил и не ги изгонил. Тръгнал да разглежда стаите.
            Гледа — в една стая виси люлка, а в нея златокъдро момченце. Пламнал той от гняв, хванал се за кинжала и искал да убие жена си. Но изведнъж си спомнил умната приказка на онзи човек — да помисли, преди да посегне да убива. Замислил се той и си спомнил какво му казал юнакът за златния пояс, който той изпратил на жена си.
            Спомнил си той всичко и разбрал, че от този пояс се е родило на жена му златокъдрото момченце.
            Дошла жена му и казала:
            — Всичко това си спечелил ти. Помниш ли как ми изпрати трите гранатови камъка и златния пояс? Целия този град и двореца построих само с половината от единия чуден камък. А другите два и половина стоят непобутнати: толкова са скъпи, че никой не може да ги купи.
            Мъжът се зарадвал. Заживели си те доволни и щастливи. Веднъж жената казала:
            — Покани на гости баща ми.
            — Добре — отговорил мъжът.
            Извели от стадото бял кон, турили му сребърна юзда, оседлали го със сребърно седло, пременили един слуга в бяла черкезка и го изпратили да покани на гости царя-баща, като му поръчали:
            — Не казвай на никого по пътя, а и на самия цар не казвай, че си наш слуга. Кажи му само: „Вашият зет ме помоли да ви поканя на гости у него“.
            Пристигнал слугата при царя и му казал:
            — Вашият зет ви кани да му отидете на гости.
            Засмял се само царят и рекъл на слугата:
            — Не те ли е срам, юначе, да предаваш заръката на този нещастен сиромах? Как се е осмелил той да кани мене, царя, на гости?!
            Върнал се слугата и разказал как го е приел царят. На другия ден взели от стадото червен кон, оседлали го със златно седло, облекли слугата в златни дрехи и го изпратили при царя. Слугата се явил пред царя и му казал:
            — Царю честити! Вашият зет ви кани да му отидете на гости.
            Царицата рекла на царя:
            — Да му отидем на гости. Ще вземем свои слуги и ядене, ще го извикаме в полето, ще му дадем пари, зет ни е все пак.
            Върнал се слугата и съобщил на господарите си:
            — Така и така, царят идва със свое ядене.
            По пътя царят видял стадата овце и попитал:
            — Чии са тези овце?
            Казали му името на неговия зет.
            По-нататък гледа — пасат стада коне. Попитал пак:
            — Чии са тези стада?
            Отново му назовали името на неговия зет.
            Погледнал царят стадото, заповядал да хвърлят яденето, което бил взел, върнал и всичките си слуги и казал:
            — Изглежда, че зет ми е забогатял. Срамота е да отивам при него със свое ядене и със слуги.
            Пристигнал той и що да види — приказен град, а сред града — дворец. На балкона стои дъщеря му с мъжа си.
            Качили се царят и царицата горе, прегърнали и целунали дъщеря си и зет си. Дъщерята ги попитала:
            — Защо не искахте да дойдете у нас? За унижение ли го смятахте?
            Влезли в залата.
            Масата била отрупана с ястия, и то какви — царят никога не бил виждал такива ястия.
            След угощението дъщерята изнесла гранатовите камъни и казала на баща си:
            — Смени ни ги за пари, ако можеш.
            Царят разменил с пари как да е двата гранатови камъка, но половинката от третия не можал — не му стигнали парите.
            Благословил той зетя си, окачил на шията му своята царска огърлица и му отстъпил трона си.

            Трима братя — трима царе
            Имало едно време в едно царство мъж и жена. Те имали трима сина.
            Мъжът ходел в гората, събирал съчки и сухи клони, товарел ги на магарето, откарвал ги в града и ги продавал. Така прехранвал жена си и децата.
            Веднъж през лятото децата помолили баща си:
            — Татко, вземи ни и нас в гората!
            Бащата отначало не искал да ги вземе, но после се съгласил.
            Щом стигнали в гората, децата се пръснали да търсят птичи гнезда.
            Покатерило се най-голямото момче на едно високо дърво и намерило в едно гнездо две много красиви яйчица. Момчето взело яйчицата, показало ги на баща си и рекло:
            — Татко, да занесем тези яйца на пазара и да ги продадем. Ще вземем за тях пари.
            Бащата отвърнал:
            — На кого са притрябвали тези яйца, синко?
            Но момчето не го оставяло на мира и продължавало да го моли.
            Бащата си помислил: „Може пък наистина някой да ги купи, макар и за развлечение“ — и се съгласил.
            На другия ден сиромахът отишъл на пазара. Занесъл той дърва. Взел със себе си и яйчицата. Продал дървата, извадил от кошничката двете яйчица, взел ги в ръка и обиколил два пъти пазара. Никой и не погледнал яйчицата. Само един търговец ги видял и си казал на ума: „Защо ли ги носи? Кой ще му ги купи? А може би крият някаква тайна или имат някаква сила?“
            И той попитал:
            — Колко искаш за тези яйца?
            Сиромахът помислил: „Че защо му са яйцата на търговеца? Изглежда, че на смях ме пита“ — и отговорил:
            — Остави, и без това няма да ги купиш.
            А търговецът си помислил: „Сигурно са много скъпи“ — и казал:
            — Защо, да не мислиш, че нямам пари? Казвай, колко струват?
            — Я ме остави, защо питаш напразно? Нали виждам, че не си купувач! — повторил сиромахът.
            Търговецът си казал: „Сигурно не вярва, че имам пари“. Извадил цяла шепа монети и ги хвърлил в кошничката на бедняка.
            — Ето, дай ми ги!
            Тогава сиромахът се замислил: „Търговецът не е глупав да си хвърля парите на вятъра. Изглежда, че яйчицата наистина са скъпи, затова бърза да ги вземе.“
            — Остави, не ги продавам, какво си се заловил за мене? — отказал му пак той и отминал.
            Тръгнал търговецът след него и започнал да му предлага все по-голяма и по-голяма цена. Но сиромахът не искал и не искал да ги продаде. Занесъл ги той в къщи и казал на жена си:
            — Вземи, жено, тия яйчица и ги скрий, а като се разклопа нашата кокошка, сложи ги под нея, та да видим какво ще се излюпи.
            Търговецът пък намерил в това време един голобрад измамник, дал му магарета, натоварени с ядене и дрехи, и го изпратил в селото на сиромаха, като му поръчал:
            — Закарай всичко това на този и този човек, но внимавай. Не вземай пари, а го замени само срещу двете яйца.
            Подкарал голобрадият магаретата със стоката и отишъл в дома на сиромаха.
            Излязъл сиромахът, поискал да си купи нещо, но голобрадият му казал:
            — Не продавам срещу пари, а само срещу онези яйца.
            — Не — отвърнал сиромахът, — ако искаш, продай ми, но яйцата не давам.
            Така измамникът си отишъл с празни ръце. По пътя той си рекъл: „Защо ли моят господар дава толкова стока? Навярно в тези яйца се крие голяма сила.“
            Решил той да получи на всяка цена яйцата. Преселил се близо до къщата на сиромаха и почнал да прелъгва жена му:
            — Защо си се свързала с такъв стар и беден мъж? Омъжи се за мене.
            Жената не искала и да чуе измамника. А през това време кокошката легнала да мъти. Жената сложила при другите яйца и онези две яйчица.
            На другия ден какво да видят — всичките яйца станали блестящи и прозрачни като стъкълца.
            Извадил сиромахът стъкълцата яйца, гледа и не може да разбере каква е тая работа, защо светят и блестят толкова.
            Взел той три от тях и ги отнесъл в града при един златар.
            — Искаш ли да купиш тези стъкълца?
            Погледнал майсторът и що да види — не били стъкълца, а блестящи брилянти. Зарадвал се той и попитал:
            — Даваш ли ми и трите за две хиляди?
            Сиромахът си помислил, че той се подиграва с него, засмял се и рекъл:
            — Хайде, давай!
            Наброил му златарят две хиляди, дал му сиромахът стъкълцата и хукнал радостен към къщи.
            Построил той нова къща и заживели безгрижно и богато. Колкото и яйца да сложели при онези две яйчица, веднага се превръщали в скъпоценни камъни. Сиромахът ги вземал и ги продавал.
            Скоро от яйчицата се излюпили два гълъба. Всички в къщи се грижели за гълъбите и треперели над тях.
            А голобрадият не оставял на мира жената на сиромаха и все я подлъгвал. Сега тя вече живеела в богатство и разкош и нямала толкова много работа. Взела да се поддава на думите му, обикнала го и се отдръпнала от мъжа си.
            Веднъж голобрадият й казал:
            — Няма да се оженя за тебе, ако не заколиш двата гълъба и не ми дадеш да ги изям.
            Тя решила да убие гълъбите и заповядала на слугинята:
            — Заколи двата гълъба, изпечи ги и ги поднеси на масата.
            Слугинята заклала гълъбите, изпекла ги, но не ги поднесла на господарката си, а дала да ги изядат децата — тримата синове на сиромаха. За господарката си пък заклала две пилета и й ги поднесла.
            Голобрадият разбрал това и казал:
            — Това не са гълъбите!
            Господарката извикала слугинята:
            — Къде са гълъбите? Къде си ги дянала?
            Слугинята се изплашила и отговорила:
            — Бях излязла от стаята и децата ги изяли.
            Жената казала на голобрадия:
            — Какво да правим сега? Децата изяли гълъбите.
            — Заколи децата и ми дай техните сърца! — рекъл голобрадият. — Ако направиш това, ще се оженя за тебе, инак ще си отида и няма да ме видиш вече.
            Слугинята чула това, съжалила децата и им казала:
            — Бягайте по-скоро от къщи, защото ще ви погубят!
            Изплашили се момчетата и избягали.
            Вървели те, колкото вървели — стигнали до един кръстопът, от който се разделяли три пътя. Спрели и се замислили, по кой път да тръгнат? Най-големият казал:
            — Да тръгнем надясно.
            Средният казал:
            — Да тръгнем по средния път.
            А най-малкият казал:
            — Ние сме трима и пътищата са три — да тръгнем поотделно, да си опитаме късмета, а после отново ще се намерим.
            Сбогували се братята и всеки тръгнал по своя път. Най-големият брат вървял, вървял и стигнал до едно далечно царство. Видял къщата на един ковач. Приближил се и помолил ковача:
            — Чичо, уморен съм и съм гладен. Дай ми да хапна и да си почина. Ще ти се отплатя с работа.
            Ковачът нямал деца. Зарадвал се той на такъв добър момък и повикал жена си:
            — Дай му да хапне и да си почине, навярно бог ни го изпраща на стари години.
            Зарадвала се жена му, поканила момъка, дала му да се нахрани и му постлала да си легне. Спал той три дни и три нощи, без да се събуди.
            На третия ден сутринта жената се приближила до него и решила да го събуди. Дръпнала завивката и какво да види — той лежал целият в злато и скъпоценни камъни.
            Гълъбите имали такава сила — който ги изяде, все в злато и скъпоценни камъни щял да лежи.
            Жената повикала мъжа си и му показала момъка. Събрали двамата цялото това богатство и го скрили.
            Така всяка нощ те събирали и скривали златото и скъпоценните камъни, а момъкът не подозирал нищо.
            Средният брат също стигнал до едно царство. По пътя си срещнал един търговец.
            — Гладен съм и съм уморен. Нахрани ме и ме остави днес да си почина, а после ще ти служа, както ми заповядаш — казал му момъкът.
            Търговецът го харесал и си помислил, че ще има полза от него. Завел го в къщи и казал на жена си:
            — Дай му да се нахрани и му постели да си легне. Утре ще го взема на работа.
            На сутринта момъкът не се събудил.
            Отишла жената на търговеца да го разбуди, дръпнала завивката и какво да види — лежи той целият в брилянти. Извикала жената мъжа си. Събрали всичкото това богатство и го скрили.
            После разбудили момъка, нахранили го, напоили го и го облекли богато. Живеел си той така, а те всяка нощ събирали от леглото му брилянтите и ги криели. Не знаел нищо за това и средният брат.
            Най-малкият брат също вървял, вървял и стигнал най-после до едно царство. Срещнал там една стара жена — вдовица, и я помолил:
            — Стрино, гладен съм и съм уморен; колко дни вече вървя самичък! Дай ми да се нахраня и ме остави да поспя до утре, а после ще ти служа, както кажеш.
            Приела го старицата, нахранила го и му постлала да си легне. На сутринта момъкът не се събудил.
            Изплашила се старицата да не му се е случило нещо. Приближила се до него, а той лежи целият в скъпоценни камъни. Събрала тя това богатство и го скрила. След това събудила момъка и го изпратила в гората за дърва.
            Така заживял и най-малкият брат. Работел той на старицата, а тя всяка нощ събирала брилянтите и нищо не му казвала. Веднъж царят на този град разгласил:
            — Всичките ми поданици да дойдат пред двореца. Ще пусна един гълъб и на когото кацне, нему ще дам единствената си дъщеря за жена и ще му завещая царството си.
            Всички изпълнили заповедта и отишли пред двореца, а старицата се уплашила да не би гълъбът да кацне на момъка и тя да го изгуби заедно с цялото му богатство. Заключила го в къщи и му казала:
            — Седи си тук и не излизай, каквото и да се случи! — А сама отишла да види какво ще стане.
            Излязъл царят и пуснал гълъба.
            Хвръкнал гълъбът над тълпата, обиколил я цялата, но не кацнал на никого, а полетял към къщата на старицата и почнал да кръжи над покрива й.
            Царят изпратил слугите си да разберат каква е тази работа. Отишли слугите и намерили в къщи заключения момък. Доложили на царя.
            Царят заповядал:
            — Доведете го при мене!
            Когато видял момъка, царят много го харесал. Дал му дъщеря си за жена и го оставил да царува.
            Заживял най-малкият брат богато. Сега вече разбрал, че щом заспи, в леглото му се появяват скъпоценни камъни. Царството му станало най-богатото и най-могъщото от всички царства на земята.
            А в това време средният брат, който живеел у търговеца, продължавал да работи. Но ето че веднъж се събудил по-рано от обикновено и видял леглото си обсипано със скъпоценни камъни. Събрал той цялото богатство и го скрил в едно далечно подземие. Така натрупал безчет скъпоценни камъни и решил:
            — Ще отида да поискам за жена царската дъщеря.
            Отишъл при царя и му рекъл:
            — Дайте ми дъщеря си за жена!
            — Добре — отговорил царят, — ще ти я дам, но ако ми издигнеш такава кула, която да струва колкото цялото ми царство.
            — Добре — казал момъкът. После отишъл, извадил златото и скъпоценните камъни и издигнал кула — цялата в блясък и красота.
            Явил се той пак при царя:
            — Заповядайте да видите!
            Погледнал царят и се смаял: наистина не само неговото царство, но и много други царства можели да се купят с такава кула.
            Дал царят на средния брат дъщеря си за жена и той заживял по царски.
            А най-големият брат продължавал да живее у ковача.
            Научил той, че в това царство имало девойка с невиждана под слънцето хубост.
            Явил се при ковача и му казал:
            — Желая да се оженя за тази красавица, поискай ми я.
            — Не, синко — отговорил ковачът, — тази девойка е магьосница. Който се е опитал да я иска за жена, жив не се е върнал. Върху коловете на оградата край нейния дворец са набучени човешки глави. Погубила е всички, които са я искали.
            Момъкът се замислил: какво може да бъде това, как ги погубва тя?
            Излязъл той скритом от къщи и се отправил към двореца на красавицата. Приближил се до терасата. Видяла го красавицата, излязла и всичко наоколо осветила като слънце.
            — Зная защо си дошъл — казала му тя. — Само че по-добре си върви, нали виждаш колко момци, и все царски синове, са оставили тук главите си? Ти ли ще вземеш това, което те не можаха да вземат?
            А момъкът й отговорил:
            — Без тебе и така няма живот за мене; кажи, какво искаш?
            — Добре, ще ти задам три задачи. Изпълниш ли ги, твоя ще съм. Но ако не ги изпълниш, знай, че ще ти отсекат главата.
            — Казвай — рекъл момъкът.
            — Първата е — да построиш над тази река златен мост, и то такъв, че аз свободно да мога да се разхождам по него.
            Натъжил се момъкът, върнал се в къщи и разказал всичко на ковача. Ковачът рекъл:
            — Това е лесна работа, ти сам си злато. Погледни какво богатство сме натрупали! Не мост, а цял златен град можем да й построим.
            И добрият ковач му разказал как са събирали златото от неговото легло.
            Момъкът се зарадвал.
            Построили те мост от чисто злато. Когато го завършили, момъкът отишъл при красавицата и й казал:
            — Заповядайте, мостът е готов!
            — Че е готов, и сама виждам — отговорила тя, — но ще може ли да ме удържи?
            Тръгнала красавицата, разходила се по моста. Мост като мост, само че целият от злато.
            — Това изпълни — казала му тя. — Сега втората задача. Иди и ми донеси онези бели камъни, които се виждат ей там на оня връх.
            Върнал се момъкът при ковача и му казал какво иска красавицата.
            — О! — извикали ковачът и жена му. — Горко ни, ще загинеш! До този връх ти не можеш стигна, пък и да стигнеш, жив няма да се върнеш.
            Тръгнал все пак момъкът към върха.
            Вървял, що вървял, срещнал една мечка. Извадил той меча си да съсече мечката, а тя му проговорила:
            — Не ме убивай. И аз бях някога човек като тебе, но поисках да се оженя за онази магьосница и тя ме превърна на мечка. Скитам сега по горите като звяр.
            Съжалил го момъкът, но как да му помогне?
            Тръгнали заедно. Срещнали по пътя един елен. Мечката казала:
            — И този е човек, и него магьосницата погуби.
            Тръгнали и тримата заедно.
            Навлезли в гората. Мечката показала на момъка едно високо дърво и му рекла:
            — Качи се на това дърво, откърши клон, издялай си тояга, удари ме с нея по гърба и кажи: „Стани отново човек!“ — и аз пак ще стана човек.
            Покатерил се момъкът на дървото, издялал си тояга, ударил мечката и рекъл:
            — Стани отново човек, какъвто си бил!
            Мечката се превърнала на човек и той казал:
            — Удари сега елена!
            Момъкът ударил елена и рекъл:
            — Стани отново човек, какъвто си бил!
            И еленът се превърнал на човек.
            Зарадвали се те, прегърнали се и се разцелували. Този, който бил по-рано мечка, казал:
            — Ти напразно си тръгнал за камъните, не можеш стигна до тях, пък и да стигнеш, няма да можеш да ги вземеш. Един орел пази тези камъни и не пропуща чужд човек да приближи до тях. По-добре да се върнем при магьосницата. Аз ще я ударя с тази тояга и ще я превърна на магарица, а ти влез в стаята й, вземи килима, който се намира там, и го изнеси. Щом седнеш на него, той ще те отнесе при камъните, ти ще ги вземеш и ще ги донесеш.
            Така и направили. Върнали се в града, купили кошница с ябълки и се запътили към двореца на красавицата-магьосница, уж продават ябълки.
            Излязла красавицата да купи ябълки, а момците я ударили с тоягата и извикали:
            — Стани магарица!
            Красавицата се превърнала в магарица, а момъкът влязъл в стаята й, изнесъл килима, седнал на него и хвръкнал към оня връх.
            Орелът видял, че някой лети на килима на магьосницата, но помислил, че тя сама го е изпратила, и дал на момъка трите големи камъка.
            Върнал се момъкът при другарите си, но колкото и да се мъчели всички, не могли да снемат камъните от килима.
            Тогава момъкът казал на магьосницата-магарица:
            — Нищо не искам от тебе, ще те превърна пак на жена, само снеми тези камъни и ни освободи килима.
            Тя се съгласила. Момъкът я ударил с тоягата, превърнал я пак на красавица, а тя се приближила и снела камъните.
            Седнали тримата приятели на килима и момъкът казал:
            — Лети, килим, отнеси ни при братята ми.
            Килимът хвръкнал и отнесъл и тримата при средния брат.
            Зарадвали се братята, разцелували се и устроили богато угощение. После всички седнали на килима и отлетели при най-малкия брат. Повеселили се и тук предоволно и всички заедно хвръкнали към родината си.
            Щом пристигнали там, тримата братя отишли при царя и казали:
            — Тук живее нашата майка. Тя изпъди баща ни, омъжи се за един голобрад измамник, а нас искаше да погуби. Ние ви се молим да накажете и двамата, както им се полага.
            Царят се съгласил и заповядал да обесят голобрадия и жена му.
            Най-големият брат дори и не помислил за магьосницата. Той се оженил за дъщерята на царя и сам станал цар.
            Намерили тримата братя своя баща, а после всеки отишъл в своето царство и всички заживели щастливо.

            Бототина и шестимата му братя
            Имало едно време седмина братя. Дошло време да се женят. Тръгнали те да си търсят жени. Вървели, вървели, минали една висока планина. Гледат — насреща им иде змей.
            — Здравейте! — поздравил ги той.
            — И ти да си жив и здрав! — отговорили братята.
            — Къде сте тръгнали?
            — Ние сме седем братя. Търсим седем девойки, искаме да се оженим.
            — Аз имам седем дъщери. Елате с мене, ще ви оженя.
            — Нищо не искаме от тебе — рекли братята и отминали.
            Вървели, вървели, минали още една планина. Гледат — насреща им пак змей.
            — Здравейте!
            — И ти да си жив и здрав!
            — Къде сте тръгнали?
            — Ние сме седем братя. Търсим седем девойки, искаме да се оженим.
            — Аз имам седем дъщери. Елате с мене, ще ви оженя.
            — Нищо не искаме от тебе — рекли братята и отминали.
            Вървели, що вървели, минали трета планина и срещнали трети змей.
            — Здравейте!
            — И ти да си жив и здрав!
            — Къде сте тръгнали?
            — Ние сме седем братя. Търсим седем девойки, искаме да се оженим.
            — Аз имам седем дъщери. Елате с мене, ще ви оженя.
            Братята си помислили: „Може пък така да ни е писано“ — и тръгнали с него. Стигнали до жилището на змея, навечеряли се и легнали.
            Заспали всички освен Бототина. Змеят също не спял, а се въртял в леглото си. По едно време извикал:
            — Кой спи и кой не спи?
            — Аз не спя — обадил се Бототина.
            — Какво ти пречи?
            — Мученето на воловете ти.
            Змеят скочил и избил всичките си волове. Легнали отново. Бототина пак не заспал. Змеят си помислил: „Сега вече всички спят“ — и извикал:
            — Кой спи и кой не спи?
            — Аз не спя — обадил се Бототина.
            — Какво ти пречи?
            — Мученето на кравите ти.
            Скочил змеят и избил всичките си крави, само една оставил. Първата цицка на тази крава давала масло, втората — прясно мляко, третата — каймак, а четвъртата — кисело мляко. Легнали отново. Бототина пак не заспал.
            По едно време змеят попитал:
            — Кой спи и кой не спи?
            — Аз не спя — обадил се Бототина.
            — Какво ти пречи?
            — Кудкудякането на кокошките ти.
            Скочил змеят и откъснал главите на всичките си кокошки. А Бототина преместил братята си на постелята на змейовите дъщери; змейовите дъщери лък преместил на постелята на братята си.
            Змеят пак попитал:
            — Кой спи и кой не спи?
            Бототина не отговорил нищо и се престорил на дълбоко заспал. Змеят станал и заклал всичките си дъщери — мислел, че са братята. Легнал си тогава и заспал.
            Бототина скочил и разбудил братята си:
            — Ставайте, братя, да бягаме, защото змеят всички ни ще погуби. Станали те, подкарали змейовата крава и избягали.
            Сутринта змеят се събудил и извикал на дъщерите си:
            — Ставайте, щерки, запалете огън, да сварим Бототина и братята му!
            Дъщерите не мръднали. Приближил се змеят и какво да види — всички лежат заклани, а Бототина и братята му — никакви ги няма, та отгоре на това и кравата му отвели. Тръгнал змеят да ги гони. Догонил той бегълците, но те били вече преминали един направен от косми мост.
            — Ей, Бототина, имаш късмет, че успя да преминеш моста! Кога ще се върнеш?
            — Ще се върна като женен и господар — отговорил му Бототина.
            Главил се Бототина ратай при царя. Чул царят за ума на своя ратай, извикал го при себе си и му казал:
            — Бототина, иди при змея и ми донеси неговия килим.
            — Дайте ми само шило и игла — отвърнал Бототина.
            Взел той, каквото му трябвало, и тръгнал. Отишъл в дома на змея, пъхнал се под миндера, дето спял змеят, и почнал да го боде. Запъшкал змеят, въртял се като на шиш. Най-после не издържал и скочил:
            — Съвсем ме изпохапаха проклетите бълхи, ще ида да изтърся килима!
            Взел той килима, изнесъл го на чардака, изтупал го и го оставил да се проветри. Бототина само това и чакал — грабнал килима и — дим да го няма!
            Събудил се змеят, гледа — килима го няма.
            — Това е работа на оня негодник Бототина! — казал си той и се спуснал да го гони.
            Догонил го змеят, но Бототина бил вече преминал направения от косми мост.
            — Ах, Бототина, и това успя да сториш! Но почакай, пак ще ми дойдеш! — извикал змеят.
            — Ще дойда като женен и господар — отговорил Бототина. Занесъл той килима на царя. Царят се зарадвал и казал:
            — Ех, че момък е нашият Бототина! Браво, Бототина! Я иди още веднъж при змея и ми донеси неговия котел.
            — Дайте ми само един камък — отговорил Бототина.
            Взел той камъка и тръгнал. Отишъл у змея, пъхнал се под миндера и почнал да чука.
            — Е, това си ти, Бототина! — извикал змеят. — Сега няма да ми избягаш, ще те изям!
            — Като си рекъл, изяж ме! — обадил се Бототина. — Само че направи го разумно — превържи ме горе за гредата пред вратата, а отдолу сложи котела. През нощта от мене ще капе мас и ще напълни котела. И мас ще имаш, и аз няма да ти избягам.
            Повярвал му змеят и се полакомил. Завързал той Бототина за гредата, поставил отдолу котела и заспал. Бототина развързал въжето, слязъл, нарамил котела и — дим да го няма!
            Събудил се змеят на сутринта — ни котел, ни Бототина. Изревал той от яд и се спуснал след него. Настигнал Бототина, но той бил вече преминал направения от косми мост.
            — И това успя да сториш, Бототина! Но почакай, пак ще ми дойдеш!
            — Ще дойда като женен и господар!
            Занесъл Бототина котела на царя. Зарадвал се царят, че има такъв добър ратай, но и това не му стигнало.
            — Ей, Бототина, доведи и самия змей при мене!
            Замислил се Бототина, но как да откаже на царя!
            — Дайте ми само дърводелски инструменти — поискал той.
            Дали му каквото искал — тесла, чук и трион, и Бототина тръгнал. Отишъл той при змея и го заварил, че сковава сандъци.
            — Дай аз да ги скова, а ти седни там и гледай здраво ли е, или не — казал му Бототина.
            Змеят се съгласил. Бототина сковал един сандък. Влязъл змеят в него, протегнал се и го направил на парчета. Бототина сковал друг, по-здрав сандък, но змеят счупил и него. Сковал Бототина трети сандък, още поздрав. Влязъл в него змеят, напънал се — не можал да го счупи. А Бототина бърже захлупил сандъка, заковал го, метнал го на гръб и хукнал да бяга. Побеснял змеят от яд, взел да се мъчи да счупи сандъка, а през това време Бототина продължавал да тича.
            — Кажи ми, когато минаваме през направения от косми мост! — помолил змеят Бототина, а сам си помислил: „Ще се напъна силно и ще го съборя“.
            Бототина минал моста и казал:
            — Сега сме на моста.
            Почнал змеят да се върти, да блъска капака, но Бототина продължавал да тича по гладката земя.
            Бягал, бягал Бототина — стигнал при царя, сложил сандъка пред него и казал:
            — Дайте ми една много висока стълба!
            Изпълнили желанието му. Подпрял Бототина стълбата на една висока кула, изкачил се на нея, издърпал стълбата и извикал на царя:
            — А сега отворете сандъка!
            Отворили сандъка и разяреният змей изскочил. Най-напред той изял царя, а после и всички царедворци. Почнал да търси Бототина, но Бототина стоял на върха на кулата и се подсмивал. Гледал го змеят и от яд целият треперел:
            — Как си се качил там, Бототина?
            — Насъбрах много сено, запалих го, скочих в него и пламъкът ме подхвърли чак тук.
            Разтичал се змеят, надомъкнал копи сено, натрупал цяла планина, — запалил сеното, скочил в огъня и изгорял.
            А Бототина слязъл от кулата и цялото царство останало на него. Извикал той и своите братя и всички заживели задружно и щастливо.

            Мор там, пир тук,
            триците там, брашното тук!

            Вълшебният калпак
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че имало едно време един беден селянин. Той живеел със своята стара майка. Двамата едва се изхранвали. Веднъж синът казал:
            — Майко, не мога вече да живея така! Ще тръгна да обикалям света: или ще спечеля, или ще изгубя, но все ще е по-добре.
            — Тъй да бъде — съгласила се майката.
            Тръгнал селянинът, но сам не знаел къде ще го изведе пътят му. Изморил се и седнал да си почине. Гледа — насреща му идва пътник.
            — Здравей! — казал пътникът.
            — И ти да си жив и здрав! — отвърнал селянинът.
            — Защо си тъй нажален? — попитал пътникът.
            — Как да не съм нажален? — рекъл селянинът. — Седни при мене, ще ти разкажа.
            Пътникът седнал и беднякът му разказал как е живял и защо е напуснал дома си.
            — Имам само една стара майка. Помолих я да ме пусне и ето на, ходя сега, диря си късмета. Ако го намеря, добре, ако ли не, жив няма да се върна в къщи.
            Пътникът рекъл:
            — Щом е такава работата, аз ще те науча на нещо. Само че знай — много трудно е то и не всеки може да го изпълни.
            — Казвай — примолил се беднякът.
            — Върви все така направо — започнал пътникът. — Като изминеш около верста, ще видиш една висока скала. Тази скала се разтваря веднъж на седем години. Иди, застани до нея и почакай. Тя скоро ще се разтвори. А щом се разтвори, вмъкни се бърже вътре, грабни калпака, който виси там, и тичай навън. Само внимавай да не вземеш и нещо друго, защото скалата ще те затвори и ти ще останеш вътре цели седем години.
            Беднякът поблагодарил на пътника и тръгнал да търси скалата. Извървял около верста и изведнъж гледа — пред него наистина се изпречила скала.
            Селянинът си помислил: „Сигурно за тази скала ставаше дума“. Приближил се до нея и зачакал.
            Внезапно скалата се разтворила. Втурнал се беднякът вътре, видял калпака и го грабнал от стената. Огледал се наоколо, а там какво ли не щеш. Не знаел къде да гледа по-напред. Имало грозде, и то какво! А той бил гладен, дни наред нищичко не бил хапвал и не можел да откъсне очи от него. Не издържал беднякът.
            — Ех, да става каквото ще, няма да умра от глад я! — казал си той и посегнал да откъсне чепка грозде.
            Щом докоснал гроздето, скалата се затворила и той останал сам в тъмнината.
            Седем години не се разтворила скалата, седем години седял бедният селянин сам в тъмнината. Дочакал все пак да изминат точно седем години и скалата се разтворила. Изскочил беднякът навън и успял да избяга, когато скалата отново се затворила.
            Седнал той край скалата да си почине. Седял и не знаел какво да прави. Не подозирал и каква сила притежава неговият калпак.
            Полегнал на сянка, подложил калпака под главата си и помислил:
            „Ех, калпак имам, под главата ми е меко, но да имаше да постеля и килим, чудесно щях да си поспя!“
            Щом помислил това, и пред него изневиделица се появил килим.
            Постлал го беднякът, легнал и си казал:
            — Какво ли прави сега майка ми? Оставих я сама горката! Да можеше да си бъда сега у дома, при нея!
            Щом си казал това, и килимът се вдигнал нагоре заедно с него и с калпака му, полетял във въздуха и се спуснал право пред тяхната къща.
            Едва тогава разбрал беднякът каква сила притежава калпакът му.
            — Това се казва калпак! — казал той. — Я хайде, мое калпаче, издигни ми, ако можеш, тук, на двора, къща. Но да бъде по-хубава и от царските палати!
            Щом изрекъл това, и на двора изникнал цял дворец. По-хубав от него не можело да има! Влязъл беднякът в него и легнал да си почине.
            Съмнало се. Майката на бедняка надникнала от колибата си и що да види — в техния двор къща като дворец!
            Заплакала бабичката:
            — Кой е издигнал такава къща в моя двор, че е заел цялото място?
            Зачудили се и съседите: как може за една нощ да се построи такъв дворец?
            Станал беднякът и отишъл при майка си:
            — Защо плачеш, майко?
            — Как да не плача, синко? — отговорила бабичката. — Я виж, някой е издигнал къща в нашия двор.
            — Не плачи, майко — рекъл синът, — това е наша къща.
            Влезли двамата в къщата и заживели охолно.
            На третия ден синът казал:
            — Майко, искам да ти кажа нещо.
            — Какво, сине? — попитала го майка му.
            — Ето какво: нашият цар има дъщеря — ненагледна хубавица. Иди при него и му кажи, че имаш син. Недей нито да ме хвалиш, нито да ме кориш. Кажи само, че искам дъщеря му за жена.
            — Няма да отида — отвърнала майка му. — Знаеш ли какво приказваш! Царят ще ме убие, главата ми ще вземе.
            Но синът не я оставил на мира: върви, та върви! Майката си казала:
            — Няма що, ще отида, пък да става каквото ще! Най-многото да ме убие, по-страшно от това няма!
            Сбогувала се тя със сина си и потеглила на път.
            Стигнала пред царския дворец. Караулът забелязал, че една бабичка обикаля около двореца, и я попитал:
            — Какво търсиш, бабо?
            — Искам да видя царя — отвърнала тя. Завели я при царя.
            — Какво искаш? Какво те носи при мене? — запитал я царят.
            — Ще кажа, царю честити — рекла бабичката. — Моят син иска дъщеря ти за жена.
            — Какво приказваш?! Какъв е твоят син, че да иска царската дъщеря за жена?
            — Искаме я, дай ни я! — повторила бабичката.
            — Добре тогава, иди и кажи на твоя син, щом е такъв юнак, нека посади градини от двете страни на пътя, който води от моя дворец чак до вашата къща.
            — Добре — казала бабичката.
            Върнала се тя в къщи.
            — Какво ти каза царят — попитал я синът й.
            Майката отговорила:
            — Най-напред се разгневи много, а после каза: „Щом твоят син е такъв юнак, нека посади градини от двете страни на пътя от своята къща чак до моя дворец“.
            — Лесна работа — успокоил я синът, — ти си почини, аз всичко ще направя сам.
            Станал той, взел калпака си и казал:
            — Хайде, калпачето ми, ако можеш, посади градини от двете страни на пътя от моята къща чак до царския палат, но до утре всичко да бъде готово!
            Съмнало се.
            Погледнал царят през прозореца — от двете страни на пътя разцъфнали градини, да им се ненагледаш! А синът казал на майка си:
            — Иди и кажи на царя така: „Може ли сега вашата дъщеря да се омъжи за сина ми?“
            Бабичката отишла при царя и му рекла:
            — Е, царю честити, може ли сега вашата дъщеря да се омъжи за сина ми?
            Царят отговорил:
            — Иди и му кажи, щом е такъв юнак, нека постеле до сутринта с чист мрамор пътя от своя дом до моя дворец.
            Върнала се бабичката в къщи.
            — Какво ти каза царят? — посрещнал я синът й.
            Майка му разправила какво иска царят. Момъкът казал на своя калпак:
            — Хайде, калпачето ми, ако можеш, постели с чист мрамор пътя от моя дом до царския дворец!
            Погледнал на сутринта царят през прозореца — докъдето поглед стига, целият път постлан с мрамор.
            Синът отново изпратил майка си за отговор при царя. Отишла тя и рекла на царя:
            — Може ли сега вече дъщеря ти да се омъжи за моя син?
            Царят отвърнал:
            — Вижда се, че твоят син наистина е юнак. Иди и му кажи, че ако постеле с килими целия мраморен път от своя дом до моя дворец, тогава може да дойде и да вземе дъщеря ми.
            Върнала се майката и казала на сина си какво заповядал царят.
            — Добре — отговорил синът, — върви да спиш, другото е моя работа!
            Станал той, взел калпака си и казал:
            — Хайде, калпачето ми, ако можеш, постели до утре целия път от моя дом до царския дворец с килими!
            Събудил се сутринта момъкът и какво да види — целият път постлан с килими. Приготвил се той, поканил шафери и тръгнали към царския дворец за невястата.
            Пристигнали те и царят му дал за жена своята дъщеря.
            Отпразнували сватбата и на сутринта зетят казал на царя:
            — Хайде сега да отидем у дома. Само че нека дойдат и всички придворни, и цялата войска.
            Царят си помислил:
            „Как ще изхрани той цялата ми войска? Но нищо, ще отида и ще видя.“
            Тръгнал царят — и цялата му войска след него.
            Пристигнали пред дома на момъка. Гледат — къщата наистина хубава, същински дворец, но като влезли вътре, видели само едни празни маси — нито ядене, нито пиене.
            Царският зет взел своя калпак и казал:
            — Хайде, калпачето ми, ако можеш, сложи на масите ядене и пиене, но както подобава за царски гости!
            Изведнъж масите се отрупали с ядене и пиене — каквото ти душа иска, всичко имало.
            Три дни пирувал царят с гостите, а на четвъртия се сбогувал и заминал за своя дворец.
            Останали младоженците със старицата и заживели охолно. Веднъж мъжът поискал да отиде на лов и казал на жена си:
            — Ще отида на лов, а вие с мама си стойте в къщи. Аз скоро ще се върна.
            Приготвил се той, взел пушката и тръгнал.
            А онзи пътник, който казал на бедняка как да се сдобие с калпака, узнал за живота му и му завидял. „Какво да направя, за да му отнема калпака?“ — мислел си той.
            Купил той нов, хубав калпак, отишъл край къщата-дворец и почнал да вика:
            — Нови калпаци продавам, стари купувам! Нов калпак за стар заменям!
            А красавицата царска дъщеря не знаела каква сила притежава калпакът на мъжа й.
            „Защо да не сменя този стар калпак с нов и да зарадвам мъжа си?“ — помислила си тя и извикала на пътника:
            — Чакай, чакай, ела тук!
            Той се приближил, а тя изнесла вълшебния калпак и попитала:
            — Ще ми го смените ли с нов?
            — Добре — отвърнал пътникът, — калпакът май не струва, но няма що — вземете новия.
            Красавицата се зарадвала, взела новия калпак и си влязла в къщи, а пътникът се сдобил с вълшебния калпак и казал:
            — Хайде, калпаче, ако можеш, пренеси целия този дом заедно с красавицата и с мене по-далеч оттука!
            Щом изрекъл това, къщата се вдигнала и полетяла, накъдето посочил пътникът.
            Останала само бабичката в старата колиба. Заживяла си тя пак така бедно, както по-рано.
            Върнал се синът от лов и що да види — ни къща, ни жена!
            Заплакал беднякът, място не можел да си намери от мъка. Приготвил се за път, взел пушката и тръгнал да търси къщата и жена си.
            Вървял той дълго, обикалял и търсил.
            А в това време красавицата също плачела и тъгувала за него. Търсил, търсил мъжът, стигнал най-после до едно село и що да види — неговата къща.
            Приближил се той, седнал край къщата и заплакал.
            Показала се жена му, съгледала го, заплакала и тя и занареждала.
            Мъжът казал:
            — Иди намери стария ми калпак и ми го хвърли!
            Отишла тя, намерила калпака и го хвърлила на мъжа си. Взел той калпака, влязъл в къщи и рекъл:
            — Хайде, калпачето ми, зная каква сила имаш, вдигни тази къща и я пренеси пак на старото й място — в нашия двор.
            Какво по-лесно от това за калпака? Само след две минути къщата била пренесена на старото й място, в двора, пред колибата на майка му.
            Мъжът и жената също били вътре. А онзи лош човек си спял, без да подозира нищо.
            Изправил го мъжът на крака, съсякъл го на парчета и го хвърлил на кучетата да го изядат.
            Зарадвала се бабичката, като видяла сина си и снахата пак в своя двор, и всички заживели щастливо.

            Синът на сиромаха
            Било ли е, или не — не знам, но казват, че живял някога един сиромах. Той си имал жена и син. Мъчно му било на сиромаха, че и сам нямал какво да яде, и семейството си нямал с какво да нахрани. И решил да умре.
            Излязъл веднъж от къщи и казал на жена си и на сина си да не го чакат. Вървял, що вървял, срещнал един човек. Човекът го попитал:
            — Накъде си тръгнал?
            — Остави ме — отговорил сиромахът. — Искам да се убия! Пътникът започнал да го увещава:
            — Недей се убива! Аз имам една свирка, ще ти я подаря.
            Взел сиромахът свирката и продължил пътя си. Вървял, що вървял, срещнал друг пътник.
            Пътникът го попитал къде отива.
            — Искам да се убия — отвърнал беднякът.
            — Не, не се убивай — увещавал го пътникът, — аз имам една шапка, ще ти я подаря, само не се убивай.
            Взел сиромахът шапката и продължил пътя си. Вървял, що вървял, срещнал трети пътник.
            — Накъде си тръгнал и какво търсиш? — запитал го той.
            — Искам да се убия, търся смъртта — отговорил сиромахът.
            — Не прави това, човече — казал му и този пътник. — Аз имам една кесия. Вземи я, само се откажи да търсиш смъртта.
            Сиромахът взел кесията, помислил малко и се завърнал в къщи. Минало се известно време. Сиромахът умрял.
            Жена му и синът му останали самички. Те живеели в голяма бедност. Имали си само една кокошчица. Събере майката яйца, даде ги на сина си да ги продаде и да купи хляб, и така преживявали.
            Веднъж момчето рекло на майка си:
            — Мамо, трябва да си купя кесия, защото губя парите.
            — Ето, синко — казала майка му, — вземи кесията на баща си, вместо да харчиш пари за нова.
            Продало момчето яйцата и сложило парите в кесията. Когато ги изсипало, за да ги преброи, гледа — парите се удвоили.
            Учудило се момчето. Взело парите, сложило ги отново в кесията, после пак ги изсипало и що да види — парите се утроили.
            Разбрало то каква сила притежава кесията, скрило я на тайно място и никому нищо не казало. Пускало пари в кесията и изваждало два пъти повече. Заживели синът и майката охолно.
            Веднъж момчето казало:
            — Мамо, ще отида да си купя шапка.
            — Недей, сине — рекла майка му, — ето носи шапката на баща си вместо да харчиш пари за нова.
            Взело момчето шапката, сложило я на главата си и станало невидимо.
            Учудило се то, зарадвало се, скрило шапката и никому не казало каква сила притежава тя.
            Поискало момчето да си купи и свирка и майка му дала свирката на баща му.
            Взело я то и излязло на полето да посвири. Щом надуло свирката, и около него се появила войска — стои и чака заповедите му.
            Учудило се момчето, разбрало каква сила притежава свирката и се зарадвало. Разпуснало войската и скрило свирката — никому нищо не казало.
            Решило то да събере повече пари. Взело бащината си кесия, сложило вътре пари, два пъти повече извадило, пак ги сложило, три пъти повече извадило. Събрало така много пари и после казало на майка си:
            — Мамо, аз тръгвам на път и не зная кога ще се завърна. Ето пари, засега ти стигат.
            Молила го майка му да остане, но момъкът не я послушал, стегнал се за път, сбогувал се и тръгнал.
            Вървял момъкът, вървял, най-после стигнал до едно далечно царство. Там срещнал една бабичка и я помолил да го подслони за през нощта.
            Отвела го тя в къщи. Разговорили се и момъкът я попитал:
            — Какво има по вас, как живеете?
            — Ех, синко — отговорила бабичката. — Какво хубаво да ти кажа? Нашият цар има дъщеря — невиждана под слънцето хубавица, но ще я даде за жена само на онзи, който напълни двореца му със злато.
            Зарадвал се много момъкът, като чул това.
            Отишъл на другия ден пред двореца и накарал да съобщят на царя за него.
            Царят го приел.
            — Дайте ми дъщеря си за жена — казал момъкът.
            Царят отговорил:
            — Добре, ще ти дам дъщеря си, но ако напълниш тази стая със злато.
            Съгласил се момъкът, само помолил да му дадат срок една седмица. Взел той кесията си и започнал да слага в нея пари и да ги изважда.
            За една седмица така натъпкал цялата стая със злато, че нямало къде игла да сложиш.
            Отишла при него невижданата под слънцето хубавица и му казала:
            — Според уговорката аз съм вече твоя и никаква сила не може да ни раздели. Но ако ме обичаш, кажи ми само откъде и как намери толкова злато? Защото ние видяхме, че нито с кола го докара, нито с мулета. Откъде го взе?
            Не искал най-напред момъкът да й каже, упорствувал, но най-после хубавицата го придумала. Не издържал той и й разказал за своята кесия. Измъкнала красавицата тайно кесията на сиромаха и го изгонила.
            Домъчняло на момъка. Вървял той и си мислел как да отмъсти на красавицата за измамата. Излязъл на полето, извадил свирката си и почнал да свири. Заприиждала войска. Свирил момъкът, докато събрал многобройна войска и я повел към двореца.
            Невижданата под слънцето хубавица съгледала войската, изплашила се, излязла насреща му и се засмяла:
            — Защо ти е тази войска? Нали съм твоя жена? Аз само исках ей така да те поизмъча малко.
            Повярвал й момъкът, разпуснал войската и влязъл в двореца. Седнала при него красавицата, започнала да го милва и гали.
            — Нали знаеш, че аз съм твоя и никого освен тебе не искам? Кажи ми само, откъде намери толкова много войска?
            Той не искал най-напред да каже.
            — Какво ще крием един от друг, нали сме свързани завинаги? Кажи ми! — молела го тя.
            Не издържал на молбите й момъкът и й разправил. Отнела му тя и свирката и го изгонила от двореца. Ядосал се той и взел да мисли как да си отмъсти за измамата. Турил на главата си шапката невидимка, взел в ръка едно шило, вмъкнал се в спалнята на красавицата и почнал да я боде и измъчва. Тя му се примолила:
            — Не ме измъчвай. Зная, че си ти. Аз се пошегувах само. Де ще намеря по-добър от тебе, не ме мъчи, покажи се!
            Добре, ама момъкът не се показвал.
            — Мили мой, скъпи мой — молела се тя, — съжали ме, покажи ми се, зная, че си ти.
            Не издържал той и снел шапката.
            Усмихнала му се красавицата и го попитала:
            — Ако ме обичаш, кажи ми, как се промъкна тук?
            Най-напред момъкът не искал да каже, но тя го обсипала с милувки и го склонила да говори.
            Отнела тя и шапката на сиромаха и го прогонила.
            Отчаял се той. Не знаел какво да измисли вече, как да си отмъсти за измамата. Тръгнал той, без да знае къде отива.
            Вървял, що вървял, стигнал до една поляна. Гледа — трима души се бият, не могат да си поделят нещо.
            Приближил се и ги попитал:
            — Защо се биете, какво не можете да разделите?
            — Тримата заедно намерихме този килим. А той притежава такава сила, че като седнеш на него, ще те отнесе, където искаш. Сбихме се, защото не знаем как да поделим килима.
            Момъкът рекъл:
            — Вижте това шило. Аз ще го хвърля надалеч, а вие тичайте да го вземете. Който пръв ми го донесе, той печели и ще получи килима.
            Момъкът хвърлил шилото. Хукнали и тримата да го вземат, а той седнал на килима и казал:
            — Отнеси ме в царския дворец!
            Килимът се издигнал нагоре, полетял и го пренесъл право на терасата на царския дворец.
            Видяла го красавицата, спуснала се усмихната към него, почнала да го гали:
            — О, мили мой! Колко ми беше мъчно за тебе! Колко е хубаво, че се завърна!
            А момъкът я хванал за роклята, дръпнал я при себе си на килима и рекъл:
            — Отнеси ни в най-гъстата гора!
            Килимът полетял и за миг ги отнесъл в най-гъстото място на една непроходима гора.
            Почнала красавицата да го гали и да го пои с вино. Напил се момъкът и заспал, а тя го избутала на земята и заповядала на килима да я пренесе обратно в двореца.
            Килимът полетял и я отнесъл в двореца.
            Събудил се момъкът и що да види — нито килим, нито невиждана красавица, само той лежи самичък в гъстата гора.
            Какво да прави сега? Станал и тръгнал, но къде — и сам не знае.
            Повървял малко, гледа — пред него градина. Влязъл вътре, а там имало грозде.
            Почнал момъкът да яде грозде. Ял най-напред от бялото, после откъснал червено. Щом изял няколко зърна от червеното грозде, изведнъж се превърнал на магаре. Изплашил се той, не знае какво да прави. Заловил се пак за бялото грозде. Щом хапнал от него, отново станал човек.
            Разбрал тогава каква сила се криела в гроздето и решил, че то ще му помогне да отмъсти на коварната красавица.
            Откъснал момъкът от червеното грозде, взел малко и от бялото и тръгнал към двореца.
            Щом стигнал, приближил се до вратите и почнал да вика:
            — Грозде продавам, сладко грозде!
            Чула го невижданата красавица и изпратила прислужницата си да купи грозде.
            Излязла прислужницата и попитала:
            — По колко продаваш гроздето?
            — Опитай го най-напред какво е — казал момъкът, — за цената ще се спогодим.
            Дал на прислужницата от червеното грозде и тя се превърнала на магаре. Сложил му той юзда, завързал го на оградата и пак почнал да се разхожда и да вика:
            — Грозде продавам, сладко грозде!
            Красавицата не дочакала прислужницата си и изпратила втора. И с нея станало същото.
            Изпратила тя трета, четвърта, пета, една по една всичките девет. Нито една не се завърнала и тя тръгнала сама.
            Излязла вън и попитала:
            — По колко продаваш гроздето?
            — Опитай какво е — казал момъкът, — за цената ще се спогодим.
            Дал й той от гроздето и бързо й надянал юздата, за да не избяга. Завързал и нея за оградата, отишъл при царя и му казал:
            — Чух, че строите нов дворец. Имам десет магарета, вземете ме да пренасям тухли.
            Царят се съгласил. Товарил момъкът магаретата с тухли, шибал ги с камшика и най-много товар слагал на невижданата под слънцето красавица. Хем я биел, хем сам я яздил.
            Измъчили се магаретата, едва се държали вече на крака. Ала най-много си патела красавицата. Цялата й кожа се попукала, всичката й козина опадала, но момъкът нямал милост.
            Свършил той работата и си получил парите. Влязъл след това в двореца и си взел и кесията, и шапката, и свирката. Подкарал своите десет магарета и тръгнал към къщи.
            По пътя той дал на деветте магарета от бялото грозде и те се превърнали пак на девойки. Пуснал ги да си вървят, а само красавицата не освободил и я домъкнал до къщи.
            Замолила му се тя:
            — Превърни ме пак на човек, цял живот ще ти слугувам!
            Но момъкът не искал и да чуе, не й вярвал вече.
            Изтощила се красавицата, едва си влачела краката. Дал й тогава момъкът от бялото грозде и тя пак станала жена. Пуснал я той да си върви и на сбогуване й казал:
            — Това да ти е за урок, друг път да не се подиграваш с хората!

            Мор там, пир тук,
            триците там, брашното тук.
            Еласа, меласа, пълна кана за мене.
            Сладък пир на разказвача, на слушателя и на мене.

            Златната чаша
            Живеели в едно царство мъж и жена. Тръгнал мъжът на война и казал на жена си, която скоро щяла да има дете:
            — Ще ти се роди син и той ще бъде сирак.
            И наистина жената родила момче и го кръстила Сиротинко. Пораснал Сиротинко, станал на петнадесет години, а майка му нито веднъж не се засмяла, нито веднъж не се усмихнала. Веднъж момчето я попитало:
            — Мамо, защо никога не се засмиваш?
            — Ех, синко, на какво да се радвам?
            — Майко, няма вече да търпиш лишения, аз ще работя за тебе — казвал синът.
            Усмихнала се тогава майката.
            — Радост моя — казала тя, — сега вече ще ми прилича и да се засмея.
            Тръгнало момчето да си търси щастието.
            А там наблизо в планината живеели двама братя разбойници. При изгрев слънце момъкът стигнал до планината.
            — Какво дириш тук? — викнали му разбойниците.
            — Нищо, като приятел идвам, не като враг. Нямате ли нужда от слуга?
            — Имаме. Колко искаш да ти плащаме?
            — Аз съм на петнадесет години, плащайте ми петнадесет рубли. Седем ми дайте сега, а осемте — на края на месеца.
            Дали му братята седем рубли. Момъкът ги занесъл на майка си и рекъл:
            — Ето ти, майко, седем рубли, а на края на месеца още осем ще ти донеса — и се върнал пак при разбойниците.
            Нахранили го те, напоили го, а после му казали:
            — Ела да ти покажем какво трябва да правиш.
            А те имали шестнадесет коня. Единият бил много буен — от петмесечен го държали вързан; вече бил петгодишен, а не смеели да го пуснат на свобода.
            — Ето ти котел, ето ти вода и огън. Налей вода и нахрани вързания кон. Само че внимавай да не те пребие, буен е — казали му те и тръгнали на грабеж.
            А Сиротинко снел котела от огъня, приближил се до коня, отвързал го, сложил му юзда, метнал се отгоре и полетял след разбойниците. Настигнал ги, шибнал и двамата по веднъж с камшика и препуснал обратно. Единият разбойник казал:
            — Това беше нашият кон.
            — Ти луд ли си? Кой ще го възседне? — отговорил другият.
            Върнали се те в къщи, гледат — и конят, и котелът са си на мястото — всичко си било, както преди. Легнали си разбойниците.
            На сутринта изпратили Сиротинко на извора за вода. Единият от тях заминал с двата коня, а другият се скрил в къщи.
            Върнал се Сиротинко и помислил, че и двамата са заминали. Нахранил се той, после свалил котела от огъня, отвързал коня, турил му юзда, метнал се отгоре му и полетял.
            Видял всичко вторият разбойник. Тридесет години как грабел и убивал той, а сега целият се разтреперал: „Какво прави това петнадесетгодишно момче? Ами когато порасне, какво ли ще ни сполети?“
            А Сиротинко летял на коня си и забелязал, че единият разбойник води двата коня. Разбрал, че са го проследили, и си помислил:
            „Свърши се с мене, ще ме убият. Жив няма да ме оставят!“
            А разбойниците пък се страхували от него. Мислили какво да направят, как да постъпят с него.
            Те му казали:
            — Тичай, Сиротинко, донеси вода от извора!
            Докато Сиротинко се върнел, трябвало да се реши съдбата му: да го оставят ли жив, или да го убият.
            По-възрастният разбойник рекъл:
            — Да го убием!
            По-младият настоял:
            — Не, да го направим свой главатар.
            Извикали Сиротинко и му казали:
            — Бъди ни като по-голям брат, и ние през огън и вода ще минем за тебе!
            Сиротинко им благодарил, замислил се и се съгласил. Решили още същата нощ да пируват.
            Поднесли на Сиротинко вълшебна чаша: налеят ли в нея вино, златна ставала, налеят ли вода, сребърна ставала. Чашата се падала на главатаря. На сутринта Сиротинко прибрал чашата в джоба си. Изминал един месец.
            Сиротинко отишъл при братята и им казал:
            — Дайте ми осемте рубли, да ги занеса на майка си.
            — Твои са и парите ни, и целият ни имот. А твоята майка е и наша майка.
            Извел Сиротинко своя буен кон, сложил му юздата и рекъл на братята:
            — Чакайте ме след три дни, на четвъртия.
            — Няма да мръднем оттук — казали разбойниците.
            Пристигнал Сиротинко в къщи. Влетял в двора и скочил от коня си.
            — Ето, майко, тия пари са за тебе.
            Прекарал той с майка си три дни и казал:
            — Аз трябва, майко, утре по пладне да замина. Опечи ми хляб за из път.
            Опекла майката хляб и разни сладкиши, нагостила го на прощаване. Настъпило и четвъртото утро. Почнало да се зазорява вече, когато Сиротинко излязъл от къщи.
            Слънцето изгряло и напекло. Спрял се Сиротинко край един ручей, разседлал коня си и го пуснал да пасе. Извадил кокошка и хляб и се озърнал да види няма ли да се покаже някой, та да не яде самичък. Гледа по едно време — точат се по пътя три коли и след тях — старец търговец. Колите били негови.
            — Ела, старче, да хапнем заедно — поканил го Сиротинко.
            И тъй като всичко било вече приготвено, той извадил чашата, налял в нея вино и казал:
            — Пия за твое здраве, за нашата среща! — Изпил той виното и налял, на търговеца. — Пий сега и ти!
            А старецът грабнал чашата и я скрил в пазвата си.
            — Моя е! — извикал той.
            А точно в това време се задал пристав* с дванадесет стражари. Замахнал старецът към Сиротинко. Не се сдържал Сиротинко и го ударил. Закрещял търговецът, а приставът се намесил:
            [* Пристав — полицейски началник в миналото. Б.пр.]
            — Защо биеш стареца?
            Търговецът викнал:
            — Една чаша имам и нея иска да ми вземе!
            — Чашата е моя! — казал Сиротинко. — Имам още такива.
            Взели им чашата. Дали на Сиротинко три месеца срок и му заповядали да си доведе двама заложници. Ако след три месеца донесе още две такива чаши, ще обесят търговеца за лъжа, не донесе ли, ще обесят неговите заложници.
            Подписал се Сиротинко, подписал се и старецът.
            Пристигнал надвечер Сиротинко при братята. Дотърчали те, помогнали му да слезе от коня. Сиротинко бил тъжен.
            — Защо си натъжен? — попитали го братята.
            — Най-напред да вечеряме — отговорил Сиротинко, — после ще ви разкажа.
            Навечеряли се. Разправил им Сиротинко всичко от край до край и добавил:
            — Трябва да отидете вие вместо мене.
            — Защо си се разтъжил? Тръгни да търсиш чаши. Пак ще се видим и всичко ще свърши добре.
            Тръгнал Сиротинко да търси чаши. Вървял, вървял, пристигнал на разсъмване в едно село и видял една бабичка — вдовица, да преде.
            — Майко, в името на майчината любов нека вляза, моля ти се, да си почина, изморен съм. Ще заспя от бръмченето на твоето вретено.
            Бабичката се съгласила. Легнал Сиротинко и заспал. Изведнъж чува — бабичката плаче и нарежда. Събудил се Сиротинко — навън било вече пладне — и попитал:
            — Защо плачеш? Ако не съм ти драг, кажи, ще си отида!
            — Не, синко. Ей в тоя храм, в златен ковчег, лежи мъртъв синът на нашия цар. Всяка нощ оставят по един човек да пази ковчега, но никой още не се е върнал жив. Днес е редът на моя единствен син и аз плача, защото няма да го видя вече.
            — Не плачи, ще отида аз вместо него — казал Сиротинко, — само че кажи преди залез слънце да струпат пред вратите на храма триста тухли и ми дай да пия малко вино. Ти си легни и спи спокойно.
            Отишъл той вечерта, тухлите били вече приготвени.
            Влязъл в храма Сиротинко, наредил тухлите, повдигнал ковчега с покойника, сложил го върху тухлите, а сам седнал под купола, в нишата отдолу. Седи и чака.
            Отгоре покойникът — отдолу Сиротинко.
            Станало късно, хората вече заспали, свещите били угасени и в храма долетял един гълъб.
            — Колко е свободно днес, никой не пази! — продумал гълъбът и се превърнал на такава девойка, че всичко наоколо грейнало от красотата й.
            Изкачила се девойката при покойника, извадила два камшика, шибнала го с единия и момъкът оживял. На разсъмване девойката шибнала момъка с втория камшик и пак го умъртвила. Тогава Сиротинко изскочил и я сграбчил. Полетяла девойката нагоре и Сиротинко заедно с нея. Държи я той здраво, не я изпуска. Изплашила се девойката. „Загинах!“ — помислила си тя, хвърлила камшиците и отлетяла.
            Зарадвал се Сиротинко, прибрал камшиците. Какво богатство!
            Излязъл той от храма. Срещнала го бабичката и така се зарадвала, че — се хвърлила да целува краката му.
            — Майко, дай ми да похапна — казал Сиротинко. — Целият съм вир вода от пот. Голяма борба беше. Иди кажи на царя, че мога да съживя неговия син.
            Отишла бабичката при царя. Царят толкова се зарадвал, че чак краката му се подкосили от радост.
            — Само го съживи. Каквото поискаш, ще ти дам. Ако щеш, цялото ми царство вземи. И аз сам ще ти служа — казал той на Сиротинко.
            Отишли в храма.
            Сиротинко ударил с камшика царския син и той оживял. Зарадвали се всички и го повели към двореца. И не прегръщат царския син, а Сиротинко. Всички му думат и го молят:
            — Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
            Показал им Сиротинко чашата и ги попитал:
            — Имате ли такава чаша? Дайте ми я.
            — Не, нямаме такава чаша — отвърнали му те.
            — Е, щом нямате, останете си със здраве — казал Сиротинко и си заминал.
            Вървял, що вървял, стигнал в друго царство. Гледа — хората ходят голи, както ги майка родила. Почудил се Сиротинко:
            — Какво става тук? Де се е чуло и видяло това?
            Царят на тази страна му обяснил:
            — Виждаш ли онова царство от другата страна на морето? Там дрехи, колкото щеш, просто няма къде да ги дянат, така си и изгниват, а у нас пък житото гние, спарва се.
            — Защо не направите размяна и не си докарате дрехи?
            — Всичко потъва в морето.
            — Аз ще отида и ще ви докарам — отсякъл Сиротинко.
            — Ако докараш, каквото поискаш, ще ти дадем — отвърнал царят. Натоварили кораби и отплавали.
            Стои Сиротинко и гледа морето. Изведнъж от водата се показала ръка, а на нея — златна гривна. Ударил той ръката и от водата изплувала жена — за чудо и приказ! Всичко наоколо светнало. Сграбчил я здраво Сиротинко за ръката, държи я и не я пуска. Изплъзнала се тя все пак, оставила в ръката му само златната си гривна.
            Преплавали корабите морето и се завърнали обратно, натоварени с дрехи.
            Всички го питали зарадвани:
            — Как да ти се отблагодарим за това?
            — Имате ли такава чаша? — попитал ги Сиротинко.
            — Не, нямаме такава чаша.
            — Видя се то какъв ми е късметът — рекъл Сиротинко и продължил нататък.
            Вървял, вървял, прекосил цялото царство. Гледа — пред него се простира път, целият засаден с върби. На една от върбите била окачена за косите девойка хубавица със златни пантофки на краката.
            — Спаси ме, избави ме от тая беда, снеми ме оттук! Жена ще ти стана — извикала тя на момъка.
            — А как да те снема?
            — Ела по-близо, аз ще стъпя на раменете ти и ще сляза — отговорила тя.
            Приближил се момъкът, застанал под върбата, а девойката така силно го ударила, че той потънал в земята. Много момци била погубила тя. Само че Сиротинко успял да се измъкне и да я сграбчи за крака. Отлетяла девойката, но едната й златна пантофка останала в ръцете му.
            Тръгнал момъкът отново. Вървял, вървял, по едно време гледа — пред него градинка, а в градинката — къщичка. Пред къщичката седяла една бабичка.
            — Какво правиш тук, майко? — попитал я Сиротинко.
            — Виждаш ли онзи замък, синко? В него живеят три сестри и аз им прислужвам. Не съм бедна вдовица, имам си и дом, и семейство, но те ме отвлякоха и ме принудиха да им слугувам.
            — А не може ли да видя тези сестри, но така, че да не ме забележат? — попитал момъкът.
            — Защо да не може? — отвърнала бабичката. — Ела с мене.
            Завела го тя във високия замък.
            А там имало сложена трапеза с различни ястия. Всичко било вече готово за вечеря. Скрила го бабичката под масата и излязла. Дошли трите сестри.
            — Хайде да вечеряме — казали те и седнали около трапезата.
            — Е, да почнем наздравиците — рекла най-голямата сестра. — Аз обикнах един царски син, но родителите му ме разсърдиха и аз го убих. Всяка нощ го съживявам и на разсъмване отново го умъртвявам. Ала яви се един момък и ме победи. Млад е той още, но ще порасне и ще стане такъв юнак, че сам срещу седем царства ще излиза. Да пием за негово здраве!
            Втората казала:
            — Аз едно царство морих от глад, друго — от студ. Победи ме един момък, златната ми гривна дори взе. Няма какво, юнак е, нека бъде жив и здрав!
            А третата рекла:
            — Какво има тук за чудене? Изглежда, че същият този момък ми смъкна от крака пантофката. Дано и тя му донесе щастие. Да пием за негово здраве!
            Излязъл тогава пред тях Сиротинко и казал:
            — Хайде налейте и на мене да пия, да ви благодаря!
            — Защо си дошъл тук? — попитали го сестрите.
            А в това време Сиротинко видял, че на масата имало от същите чаши, каквито той търсел.
            — Ето за такава чаша съм дошъл — отговорил той. По-големите сестри заръчали на най-малката:
            — Иди му донеси, ако иска, и четиридесет чаши!
            Взел Сиротинко и четиридесетте чаши и си тръгнал.
            Минал покрай царя, на когото спасил корабите и докарал дрехи, и му казал:
            — Вземи тая чаша за спомен от мене.
            И му дал една чаша.
            Минал покрай оня цар, на когото съживил сина, и му казал:
            — Ето и на вас две чаши.
            И все пак Сиротинко бил замислен. Мъчел се той да си спомни кога е тръгнал и колко време му остава още от срока, за да не погуби побратимите си. Пресметнал, че има още девет дена път, а до срока му остават само четири дни. Какво да прави, как да спаси побратимите си?
            — Защо си толкова натъжен? — попитал го царят.
            — Как да не съм натъжен — двамата си братя губя, заради мене ще загинат, ако не стигна навреме, а имам още девет дена път.
            — Успокой се — рекъл царят, — за девет часа ще бъдеш там. Яж, пий и се весели, аз ще се погрижа за всичко.
            Царят заповядал да извикат Пашкунджи.
            — Къде да го отнеса? — попитала тя.
            Момъкът й разправил.
            — За три часа ще пристигнем — казала Пашкунджи, — нека само се наям, както трябва.
            — Привържи се за мене с въже, но гледай да е по-здраво. Знай, че при всяко мое подсвирване духва такъв вятър, че буковите дървета остават без клони — толкова силно се удрят едно о друго.
            Привързал се здраво Сиротинко. Литнала Пашкунджи, хвърчи като вихър.
            А там вече били завързали очите на разбойниците — побратимите му, и попът се готвел да им чете предсмъртна молитва — щели да ги бесят.
            Връхлетяла изведнъж Пашкунджи, пернала с крило попа и той се преметнал, после дръпнала превръзката от очите на братята.
            Видели се тримата побратими и се забравили от радост.
            Съдията заповядал веднага да обесят търговеца и цялото му богатство да дадат на братята.
            Сиротинко казал:
            — Не ни трябва неговото богатство, раздайте го на вдовиците и сираците.
            И аз бях там, ядох и пих до насита, а като се върнах като че ли нищо не е било!


            Приказка за змея, който искал да погуби воденичарския син
            Живял някога един цар, който имал една единствена дъщеря.
            Той държал своята дъщеря във висока кула и всеки ден отивал при, нея и я теглел, за да види дали е наддала, или е спаднала на тегло.
            Недалеч от царския замък живеел селянин — воденичар, който също имал само един син.
            Воденичарят умрял и момчето останало сирак. Наскоро умряла и майка му.
            Расло момчето не с години, а с дни.
            Царската дъщеря гледала от прозореца на своята кула и всеки ден виждала момъка. Пораснала и тя и обикнала воденичарския син, но се страхувала от баща си.
            Решила се все пак девойката и написала писмо на момъка.
            Почнал да мисли момъкът как да отиде при царската дъщеря. Намерил едно дълго въже, вързал на края му камък и го хвърлил през прозореца. Царската дъщеря уловила въжето и го завързала за крака на масата. Изкачил се момъкът по въжето и останал да живее в кулата. Когато идвал бащата, момъкът се скривал. А царят продължавал да тегли дъщеря си. Но по едно време забелязал, че тя много наддала на тегло.
            Досетила се дъщерята, че баща й започнал да я подозира, и казала на момъка:
            — Трябва да бягаме!
            Спуснали се те по въжето и воденичарският син завел жена си в своята колиба.
            Съобщили на царя, че дъщеря му избягала от кулата.
            Разпратил царят бързоходци на всички страни — да разберат къде е дъщеря му. Научили царските слуги, че тя живее в колибата на воденичарския син.
            Царят изпратил седмина царедворци да вземат дъщеря му и момъка и да ги доведат при него.
            Отишли царедворците и видели воденичарския син на двора да се мие. Спуснали се те към него и поискали да го хванат. Изтичал той в къщи, грабнал сабята и съсякал всички — само един оставил жив.
            — Иди кажи на царя да не праща повече никого при мене — рекъл му той. — Дъщеря му ми е жена и ще живее с мене.
            Разгневил се царят. Заповядал на дванадесет царедворци да се въоръжат и да отидат да го вържат.
            Отишли царедворците, спуснали се да го хванат, но напразно. Момъкът грабнал сабята, съсякъл единадесетте, оставил жив само един и му казал:
            — Иди кажи на царя да не праща повече никого.
            А царската дъщеря рекла на мъжа си:
            — По-добре да се махнем оттук. Баща ми няма да ни остави на мира.
            Съгласил се момъкът. Събрали те покъщнината си и тръгнали на път. Момъкът взел лъка си и пуснал една стрела. Решили, където падне стрелата, там ще останат да живеят.
            Полетяла стрелата зад девет високи планини и се забила в двора на деветима братя — змейове.
            Видели братята, че в двора им паднала стрела, спуснали се да я извадят от земята, но не могли дори да я помръднат.
            Пристигнали и двамата млади.
            Погледнали ги змейовете и си казали:
            — Ето ни и вечеря!
            Извадил момъкът стрелата си от земята и се поклонил на змейовете. А те стоят и се чудят: как така те, девет змея, не можаха да мръднат стрелата, а този момък само с лявата си ръка я изскубна от земята!
            Посъветвали се помежду си и решили:
            — Ще го изпитаме дали наистина е толкова силен.
            Братята имали един казан, в който си варели ядене. Деветимата змея заедно едва го поставяли на огъня. Змейовете казали на момъка:
            — Снеми този казан от огъня.
            Приближил се той, грабнал казана и в миг го свалил от огъня.
            Разбрали братята, че момъкът е силен и те не могат да го надвият, и решили да живеят в дружба с него. Ала не могли да издържат дълго така, почнали да се карат с него за нещо и се сбили. Избил воденичарският син осемте змея, а деветият, който бил куц, се скрил в една яма и така оцелял.
            Целият имот на змейовете останал на младите и те заживели в любов и съгласие.
            Веднъж, наскоро след това, момъкът поискал да отиде на лов и казал на жена си:
            — Внимавай, докато не почукам три пъти, не отваряй вратата, за да не се вмъкне някой неканен.
            А куцият змей чул всичко.
            Отишъл мъжът на лов, змеят излязъл от ямата, приближил се дебнешком до вратата и почукал, както казал мъжът — три пъти.
            Разбрала все пак жената, че това не е нейният мъж и не отворила вратата.
            Змеят почнал да й се моли:
            — Обичам те. Щом не искаш да ми отвориш вратата, пъхни поне малкото си пръстче през ключалката. Ще го целуна и ще си отида.
            Пъхнала тя малкото си пръстче в ключалката, а змеят изведнъж го захапал. Изпищяла царската дъщеря от болка.
            — Отвори вратата — извикал змеят, — инак ще ти отхапя пръста. Не издържала тя и отворила. Змеят влязъл.
            Надвечер момъкът се върнал. Почукал три пъти и жена му го пуснала да влезе чак когато змеят успял да се скрие. На сутринта мъжът пак тръгнал на лов.
            Останали сами куцият змей и царската дъщеря и змеят казал:
            — Трябва да го погубим!
            — Как ще го погубим? — попитала тя.
            Змеят я подучил:
            — Когато се върне, престори се на болна. Той ще те попита какво ти е и с какво може да ти помогне, а ти кажи, че в гората има един див глиган и само неговият черен дроб ще те излекува. „Ако ми донесеш черния му дроб, ще оздравея, инак ще умра!“ Той ще отиде на лов за глигана и ще загине. Така ще се отървем от него.
            Мъжът се завърнал от лов. Влязъл в къщи и що да види — жена му лежи, пъшка, ще умре.
            — Какво ти е? — попитал я той.
            Царската дъщеря му казала:
            — Чувала съм за един див глиган. Ако ми донесеш черния му дроб, ще оздравея, инак ще умра!
            Глиганът живеел в гората под един дъб.
            Отишъл момъкът, покатерил се на дъба и зачакал. Подушил глиганът миризмата на човек, спуснал се към дъба и видял, че на дървото има някой.
            Засилил се глиганът, устремил се към дъба, забил бивниците си в стъблото му и го прерязал наполовина. Нахвърлил се втори път, но не улучил, от ярост забил бивниците си в корените и не можел да мръдне.
            Спуснал се момъкът на един по-долен клон, мушнал глигана със сабята си. Почнал да го боде и да го дразни, за да се увери, че колкото и да се дърпа глиганът, няма да може да извади бивниците си.
            Скочил тогава момъкът на земята, замахнал със сабята си и отрязал главата на глигана. Сетне разсякъл тялото му на две, извадил черния му дроб и си тръгнал.
            Стигнал до къщата си и почукал. А жена му и змеят не се и надявали да го видят.
            Чули те тропането му и скочили. Змеят се скрил, а жената отворила на мъжа си.
            Сварил мъжът черния дроб на глигана, дал от него на жена си и тя оздравяла.
            На сутринта той пак отишъл на лов. Излязъл змеят и пак подучил жената да се престори на болна и да каже на мъжа си, че само черният дроб на дивия елен ще я излекува.
            — Той ще отиде на лов за дивия елен, ще намери там смъртта си и ние ще се отървем от него.
            Върнал се мъжът от лов и пак заварил жена си да пъшка.
            — Какво ти е? — попитал я той.
            — Донеси ми черния дроб на дивия елен. Ако ми го донесеш, ще оздравея, инак ще умра — казала жена му.
            Тръгнал мъжът на лов за дивия елен.
            Вървял, що вървял, стигнал до една планина. Пред планината имало ливада, а на ливадата дванадесет косачи косят трева, без да изправят снага.
            — Мир вам! — извикал им момъкът. Косачите не отговорили.
            Извикал им втори път:
            — Мир вам!
            Само един от тях му отвърнал:
            — Какъв ти мир! Ако не изкосим всичката трева от тази ливада и не струпаме три купи сено до вечерта, ще дойде еленът и ще погуби и изяде всички ни.
            — Елате при мене! — казал момъкът.
            Те се приближили, а той ги накарал да седнат и почнал да ги разпитва как и от коя страна идва еленът. Като научил всичко, момъкът взел косата на един от косачите, окосил цялата ливада, струпал три купи сено — едната там, отдето щял да дойде еленът, втората — по средата на ливадата, а третата — в края, и сам се скрил под третата купа.
            Появил се еленът. Изял той едната купа, после втората и се приближил към третата.
            Скочил тогава момъкът, пуснал стрела и го повалил.
            Одрали елена и го изтърбушили. Извадил момъкът черния му дроб и се отправил към къщи.
            А жена му и змеят седят и се радват: мислят си — жив вече той няма да се върне оттам!
            Изведнъж чуват: той чука на вратата!
            Змеят се скрил, а жената отворила вратата. Влязъл мъжът, сварил черния дроб на елена, дал го на жена си и тя оздравяла.
            На сутринта той пак отишъл на лов, а змеят казал на жената:
            — Престори се още веднъж на болна, а като те попита какво ти е, кажи му, че само жива вода може да те излекува. Той ще отиде за вода, а оттам вече жив няма да се върне.
            Дошъл си мъжът вечерта в къщи и заварил жена си пак болна.
            — Какво ти е? — попитал я той.
            — Ох — казала жена му, — ако ми донесеш жива вода, ще оздравея, инак ще умра.
            Тръгнал той да търси жива вода и по пътя си срещнал един кон. А конят бил вълшебен и продумал на момъка:
            — Няма да намериш жива вода без мене. Възседни ме, аз ще те отнеса. Зарадвал се момъкът и се метнал на коня.
            Яздил, яздил, най-сетне стигнал до една скала. Гледа — разтворила се скалата и пак се затворила. Конят казал:
            — Когато скалата пак се разтвори, шибни ме три пъти, но така, че три ивици кожа да одереш от мене!
            Щом се разтворила скалата, момъкът шибнал коня три пъти и той полетял през скалата — само опашката му останала в скалата.
            Продължили нататък. Гледат — пред тях гори огромен огън, не могат да го преминат, нито да го заобиколят.
            Конят казал:
            — Шибни ме от другата страна, но така, че три ивици кожа да ми одереш.
            Шибнал го момъкът, а конят се издигнал нагоре и прелетял над огъня.
            Стигнали до мястото, където извирала живата вода.
            Разседлал момъкът коня и го пуснал да пасе. После се приближил до живата вода, измил се, напил се, полегнал да си почине и заспал.
            Близо до това място имало голям четириетажен дом. В него живеела девойка магьосница със седемте си ученички.
            Усетила тя, че е пристигнал някакъв момък, и изпратила една от ученичките да разбере кой е той.
            Приближила се девойката и видяла момъка. Хубавец бил той, та не могла очи да откъсне от него. Захласнала се девойката — стои като омагьосана, не може да мръдне. Изпратила магьосницата втора девойка, после трета, четвърта. Нито една не се завърнала.
            И седемте девойки, щом погледнели момъка, захласвали се и не можели да се помръднат. Отишла и магьосницата. Отпратила ученичките си, разбудила момъка и му казала (нали е магьосница, знаела всичко):
            — Имаш невярна жена и тя обича змея. Намислили са да те погубят, затова не се връщай в къщи.
            Момъкът не повярвал. Напълнил една стомничка с жива вода, метнал се на коня и заминал.
            Пристигнал в къщи и почукал. Скрил се пак змеят, а жената отворила вратата. Пила тя от живата вода и оздравяла.
            На другия ден, когато момъкът отишъл на лов, змеят казал на жената:
            — Не можем го погуби, ако не научиш къде се крие силата му.
            Върнал се мъжът и жена му го посрещнала с ласки и милувки и го попитала:
            — Кажи ми, къде се крие силата ти?
            Засмял се той и отговорил:
            — В пръстите ми е силата.
            — Добре, омотай ги с това въже да видим дали ще го скъсаш! Омотала жената с въже пръстите на мъжа си. Мръднал той пръсти и скъсал въжето.
            — Къде е още силата ти?
            — В раменете ми — отговорил мъжът.
            — Седни тогава в този казан, мръдни раменете си и го пръсни — казала жена му.
            Седнал той в казана (в големия казан, където змейовете си варели каша), а куцият змей изскочил, захлупил го с помощта на жената и заковал капака. Метнал змеят казана на гърба си и го понесъл. Занесъл го той до една скала, под която имало такава пропаст, че дъното й не се виждало. Хвърлил го в пропастта и се върнал в къщи.
            А по дъното на пропастта течала река, която минавала покрай онова място, където извирала живата вода и където живеела девойката магьосница.
            Извикала тя ученичките си и им казала:
            — Идете и вижте, в реката плава нещо черно.
            Отишли ученичките й, измъкнали казана на брега и го занесли на магьосницата. Отхлупили капака и видели момъка, който бил цял наранен и вече не дишал.
            Разсякла го магьосницата на части, промила парчетата с жива вода, наредила ги пак, както си били, и съживила момъка. Отворил очи той и станал. Зарадвала се магьосницата и почнала да го прегръща и целува.
            Той й казал:
            — Не ти повярвах, ала ти си ми казала самата истина. Ще отида сега и ще се разправя с тях. После ще дойда, ще се оженим и ще заживеем заедно.
            Момъкът тръгнал. Стигнал той в къщи, влязъл вътре и видял жена си и змея да се веселят, задето са се избавили от него. Спуснал се той, хванал змея за единия крак, настъпил му другия и го разчекнал на две. Убил и жена си.
            Върнал се после при девойката магьосница и се оженил за нея. Вдигнали голяма сватба. И аз бях на тази сватба, вино пих, песни пях и една от ученичките магьосници ми дадоха за жена.

            Даровете на черния гарван
            Живеели някога мъж и жена. Те били сетни сиромаси. Отишла веднъж жената да иска жито от съседите си. Дали й всички по шепа и тя събрала пълна крина жито.
            — Иди и го засей — казала жената на мъжа си. — Може да се роди нещо и тогава няма да гладуваме така.
            Отишъл мъжът и работил цял ден. Изорал и засял. Поникнало едно листо — да му се ненагледаш!
            Когато дошло време за жътва, сиромахът взел сърпа и отишъл да жъне.
            Приближил се до нивата и що да види: насъбрали се птици от цял свят, покрили нивата от край до край и кълват ли, кълват житото. Ядосал се той и почнал да ругае и проклина птиците.
            Изведнъж един черен гарван се отделил от ятото, долетял до него и; му рекъл:
            — Тези птици са мои гости. Аз съм ги поканил и ако не ме посрамиш пред тях, ще изпълня три твои желания и ще ти дам всичко, което поискаш!
            Селянинът се съгласил и се върнал в къщи. Жена му го попитала:
            — Къде е житото?
            — Не е узряло още — излъгал той.
            Минало се още време.
            — Защо не отидеш да жънеш? — подканила го пак жена му.
            Спомнил си тогава мъжът за черния гарван и решил да отиде и да му поиска нещо в замяна на своето жито.
            Тръгнал той, но не знаел къде отива, не знаел къде живее черният гарван. По пътя срещнал бабата на змея.
            Изпуснала си бабичката вретеното и казала:
            — Подай ми го, синко, не мога да се наведа.
            Вдигнал той вретеното и го подал на бабичката.
            — Къде отиваш, синко? — попитала го тя.
            Разказал й той всичко, което му се било случило. Бабичката рекла:
            — Имаш късмет, синко, че ме срещна, инак никога не би намерил черния гарван. Върви все направо, докато се свечери. А щом се стъмни, спри, черният гарван ще те намери сам. Ще те заведе в къщи, ще ти покаже много злато, сребро и скъпоценни камъни и ще ти предложи: „Вземи си, колкото можеш да носиш“. Но ти му кажи: „Нищо друго не искам освен твоята ръчна мелница“.
            — Добре — рекъл сиромахът, — ще направя всичко така, както ме посъветва.
            Тръгнал той все направо. Вървял, вървял, докато се свечерило. Спрял се сиромахът и зачакал. Излязъл насреща му черният гарван, завел го в къщи, поканил го да седне на един килим, пръснал пред него злато, сребро, бисер и скъпоценни камъни и му рекъл:
            — Вземи си, колкото можеш да носиш!
            — Не искам ни злато, ни сребро, ни бисер, ни скъпоценни камъни — казал сиромахът, — дай ми ръчната си мелница.
            Натъжил се черният гарван, но нямало що да прави — не можел да се откаже от думата си. Дал му той ръчната си мелница.
            Взел селянинът мелницата и я помъкнал. Носи я той, а тя била толкова тежка, че пот като град се леел от него.
            — Какво направи с мене проклетата баба, защо ме наказа така? Колко злато и сребро ми даваха, а пък аз взех тази мелница, та да плувна в пот! Защо ми е тя — малко ли са такива мелници у нас на село?
            Вървял той, мъкнел мелницата и мърморел, а насреща му се задала бабичката.
            — Остави мелницата на земята — казала му тя — и я завърти.
            Завъртял сиромахът мелницата и от нея се посипали най-вкусните яденета, каквито има на света. Седнали двамата и хубавичко си хапнали. Поблагодарил селянинът на бабичката и понесъл мелницата към къщи. Щом пристигнал, той казал на жена си:
            — Я разтреби добре навсякъде!
            Жената помела и прибрала цялата къща.
            Завъртял тогава селянинът мелницата и от нея се посипали ястия. Жената се зарадвала и седнала с мъжа си да обядва. Изяли, колкото изяли, а останалото изхвърлили.
            Заживели охолно мъжът и жената.
            Мислел си радостен: „Ще ни изхрани ръчната мелница, няма да имам нужда втори път от черния гарван!“ Минало се много време.
            — Не мога да се стърпя да не поканя царя — казал веднъж селянинът.
            — Защо ни е да каним царя? — обадила се жена му.
            Ала мъжът все пак го поканил.
            Царят отговорил:
            — Приемам поканата, но тежко ти, ако ме посрещнеш не тъй, както подобава!
            Пристигнал царят със семейството си и с цялата си войска.
            Сложили трапеза и му поднесли най-разнообразните ястия, каквито душата на човек може да пожелае.
            Царят изпратил съветниците си да разберат кой готви тези ястия, върнали се съветниците и му доложили, че една бабичка седи и върти ръчна мелница, а всички ястия излизат готови от нея.
            Престанал царят да яде, не се докосвал до нищо. Изплашил се селянинът и попитал съветниците:
            — Защо царят не благоволява да се храни?
            Те му отговорили, че царят няма да яде, ако той не му даде мелницата си. Какво друго можел да направи сиромахът, освен да се съгласи.
            — Нека царят благоволи да обядва, ще му дам мелницата си — казал селянинът.
            Взел царят мелницата, а сиромахът отново започнал да гладува. Жена му толкова се ядосала, че едва не удушила мъжа си. Спомнил си той тогава за гарвана. „Гарванът ми обеща да изпълни три мои желания, а аз бях само веднъж при него. Я да отида още веднъж!“ Тръгнал той и по пътя пак срещнал бабичката.
            — Къде отиваш, синко? — попитала го тя.
            Селянинът й разказал всичко.
            Бабата му рекла:
            — Когато отидеш при гарвана, не вземай ни злато, ни сребро, ни бисер, ни скъпоценни камъни, а кажи: „Не искам нищо друго освен вашето магаре!“
            — Добре — съгласил се сиромахът, — ще направя тъй, както ме посъветва.
            Стигнал той до дома на черния гарван. Излязъл черният гарван, поканил го в къщи, приел го и го нагостил любезно. После изсипал пред него злато, сребро, бисер и скъпоценни камъни.
            — Избери си, каквото ти душа иска!
            — Нищо не искам — казал селянинът, — дайте ми само вашето магаре.
            Свило се сърцето на гарвана: „Как ще живеем ние, ако му дадем и магарето?“ Но нямало що да прави, не можел да се откаже от думата си, дал му магарето.
            Подкарал го селянинът и си мислел: „Проклета баба, какво направи с мен! Толкова злато ми даваха, а аз поисках това магаре, което е само кожа и кости. За какво ми е то?“
            Вървял той и не щеш ли, насреща му бабичката. Спряла се тя и казала на магарето:
            — Я зареви и го обсипи със злато!
            Магарето заревало и отрупало селянина с толкова злато, че той съвсем не се виждал под него.
            — Сега го изрови! — заповядала бабичката на магарето.
            Ударило магарето с копито, разровило златото и измъкнало от него селянина. Зарадвал се сиромахът, поблагодарил на бабичката и тръгнал с магарето към къщи.
            Пристигнал той и казал на жена си:
            — Дай ми вода, жено!
            Жена му изтичала към кладенеца, извадила му прясна вода и му я подала. Напил се селянинът, обърнал се към магарето и казал:
            — Хайде зареви и ми изгради къща с шестнайсет прозореца.
            Магарето заревало и в същия миг се появила такава къща, каквато поискал селянинът.
            Заживели отново мъжът и жената щастливо и охолно.
            Намислил селянинът пак да покани царя на обед. Царят приел поканата, но поискал да му подарят магарето. Нямало какво да правят, дали му го. Отишъл си царят, а жената се нахвърлила върху мъжа си и започнала да го бие.
            — Върви още сега при гарвана и искай от него подарък!
            Тръгнал отново сиромахът. Вървял, вървял, срещнал пак бабичката.
            — Къде отиваш, синко?
            — При черния гарван.
            — Не вземай нищо друго от него освен тоягата му — посъветвала го бабичката.
            Стигнал сиромахът до жилището на черния гарван. Излязъл насреща му той и го поканил в къщи. Приели го и го нагостили богато. После изсипали пред него злато, сребро и скъпоценни камъни. Отказал се от всичко селянинът и поискал да му дадат само тоягата. Почудил се гарванът, но изпълнил желанието му.
            Вървял беднякът по пътя с тоягата и си мислел: „Какво ли чудо ще е скрито в нея?“ Не щеш ли — насреща му бабичката.
            — Я се развърти, тояжке — казала бабичката. — За убиване — не го убивай, но хубавичко набий глупака и го научи на ум и разум.
            Развъртяла се тоягата и така напердашила селянина, че той едва се — довлякъл жив до вкъщи.
            Влязъл вътре и казал на тоягата:
            — Я се развърти, тояжке, и хубавичко напердаши жена ми!
            Развъртяла се тоягата и набила жена му.
            На другия ден селянинът взел вълшебната тояга и отишъл при царя. Царедворците не искали да го пуснат.
            — Я се развърти, тояжке, и хубавичко им дай да разберат! — казал селянинът.
            Развъртяла се тоягата и така набила царедворците, че никой не можел да се държи на краката си.
            Влязъл селянинът в двореца и — право при царя:
            — Върни ми мелницата и магарето!
            Царят се разгневил и заповядал:
            — Изхвърлете го навън!
            Тогава селянинът извикал на тоягата си:
            — Хайде, тояжке, покажи силата си!
            Развъртяла се тоягата, заревал с глас царят и извикал:
            — Върнете му и мелницата, и магарето, и пари му дайте отгоре, само да се маха по-скоро със своята тояга!
            Така селянинът си взел обратно и мелницата, и магарето, и отгоре на това занесъл и много пари в къщи.

            Земята си иска своето
            Живяла в стари времена една вдовица. Тя имала едничък син. Растял синът и виждал, че всички деца имат бащи, само той никого не може да нарече „татко“.
            — Защо всички си имат бащи, а само аз нямам? — попитал той веднъж майка си.
            Вдовицата отвърнала:
            — Твоят баща умря.
            — Какво значи това — умря? Той няма ли да се върне вече при нас?
            — Той няма да се върне, а ние всички ще отидем там, където е той — рекла майка му, — никой не ще избегне смъртта.
            Момъкът извикал:
            — Аз никого не съм молил да се родя, но щом съм се родил, не искам да умирам. Ще отида да търся такова място, където няма смърт!
            Дълго го молила майка му да не ходи, но момъкът не я послушал и тръгнал по света. Обиколил много страни. Навсякъде питал и разпитвал:
            — Има ли тук смърт?
            — Има — отговаряли му.
            Разтъжил се момъкът — нямало такова място, където не се умира. Вървял веднъж през полето, гледа — пред него елен с високи, клонести рога. Харесали се много на момъка еленовите рога и той попитал елена:
            — Не знаеш ли място, където не се умира?
            — Такова място няма — отвърнал еленът, — но докато рогата ми не стигнат небето, аз няма да умра, а стигнат ли го, ще дойде и моята смърт. Ако искаш, остани при мене. Няма да умреш, докато аз съм жив.
            — Не — рекъл момъкът, — ако ще живея, нека да живея вечно, а да умра можех и там, откъдето съм дошъл.
            Тръгнал той по-нататък. Прекосил полето, пребродил всички долини, — стигнал планините. Гледа — един гарван кацнал на висока скала и чисти перата си, а пухът им лети надолу, в огромна, дълбока пропаст.
            Момъкът попитал гарвана:
            — Не знаеш ли място, където да не се умира?
            — Не — отвърнал гарванът. — Ето, аз ще живея, докато цялата тази пропаст не се запълни с моя пух, а запълни ли се, ще умра. Остани при мен и ще живееш, докато и аз съм жив.
            Надникнал момъкът в пропастта и поклатил глава.
            — Не — рекъл той, — ако ще живея, нека да живея вечно, а да умра можех и там, откъдето съм дошъл.
            Тръгнал той по-нататък. Преминал цялата земя, стигнал до морето. Поразходил се по брега — не знаел накъде да тръгне. Вървял ден, вървял два — нищо не се виждало. На третия ден гледа — нещо блести в далечината. Приближил се повече — видял пред себе си кристален дворец. Обиколил момъкът двореца, но не можал да намери врата. Мъчил се, мъчил се, най-сетне съгледал малка ивица светлина. Сетил се, че това може да е вратата, и натиснал с всичка сила. Вратата се отворила. Влязъл вътре и какво да види — лежи девойка с такава красота, че самото слънце би й завидяло, ако я видеше. Много се харесала девойката на момъка, пък и той се харесал. Момъкът попитал:
            — Хубавице, не знаеш ли място, където да не се умира? Искам да избягам от смъртта.
            — Такова място няма — отвърнала девойката. — Защо ще търсиш напразно? Остани с мен!
            Момъкът рекъл:
            — Не съм търсил теб, търся място, където да не се умира, иначе щях да остана там, откъдето съм дошъл.
            Девойката казала:
            — Земята си иска своето, ти сам ще пожелаеш смъртта. Погледни ме и кажи — на колко съм години?
            Момъкът я погледнал: нейната млада снага, нейните алени като трендафил бузи били така прекрасни, че той съвсем забравил за смъртта.
            — Най-много на петнадесет години — рекъл той.
            — Не — отговорила девойката, — аз съм родена в първия ден от сътворението на света. Името ми е „Красота“ и аз никога не ще остарея и никога не ще умра. Ти би могъл да останеш с мене, но сам няма да поискаш — земята ще те призове.
            Момъкът се заклел, че никога не ще я напусне.
            Заживели те заедно. Годините преминали като миг. Много неща се изменили на земята. Мнозина измрели, обърнали се в прах, мнозина се народили, земята променила лицето си, но момъкът не забелязвал как лети времето. Девойката била все така прекрасна, а той — все така млад. Преминали хиляди години. Домъчняло на момъка за родината му. Един ден той рекъл:
            — Искам да отида и да навестя майка си и моите близки.
            Девойката отвърнала:
            — От тях вече и кости не са останали в земята.
            — Какво говориш ти! Всичко на всичко са се изминали три-четири дни, откак съм тук, какво е могло да им се случи?
            Девойката рекла:
            — Аз нали ти казах — земята си иска своето. Добре, върви, но каквото и да ти се случи, сам ще си бъдеш виновен.
            Дала му тя три ябълки и му казала да ги изяде, когато се разтъжи.
            Сбогувал се момъкът с нея и тръгнал. Вървял, вървял, гледа — пред него е скалата, на която бил преди гарванът. Цялата пропаст под нея била пълна с пух, а и гарванът лежал там, съвсем изсъхнал. Притъмняло пред очите на момъка, понечил да се върне назад, но не го пускала вече земята, теглела го напред. Продължил по-нататък, гледа — всред полето стои еленът, рогата му опират в небето, а самият той умира. Разбрал момъкът, че много време се е минало оттогава, откак е излязъл от къщи. Тръгнал още по-нататък, стигнал до родното си място, но не намерил ни близки, ни познати. Питал хората за майка си, но никой не бил чувал дори за нея. Скитал се сам и никой не го познавал. Срещнал най-сетне един старец и му разказал кого търси. Старецът рекъл:
            — Тази жена, както съм чувал от деди и прадеди, е живяла някога, но как може нейният син да е още жив?
            Разчуло се навсякъде за момъка. Какво ли не приказвали за него? Гледали го като някакво чудо!
            Бродил момъкът сам-самичък. Омръзнало му. Отишъл на мястото, където бил някога неговият роден дом, и намерил само развалини, обраснали с изсъхнал вече мъх. Спомнил си за своята майка, за детството си, за своите другари и се натъжил. Решил да изяде ябълките, които му дала девойката от кристалния дворец. Извадил едната ябълка, изял я и в същия миг му пораснала дълга бяла брада. Изял втората ябълка — колената му се подкосили, превил се на две и паднал от немощ на земята. Лежал, без да може да мръдне ни ръка, ни крак. Извикал тогава едно момче, което минавало край него:
            — Приближи се до мене, момченце, в джоба ми има една ябълка, извади я и ми я подай.
            Момченцето извадило ябълката и му я подало. Момъкът я захапал и тозчас умрял.
            Погребало го цялото село.

            Приказка за алчния поп и хитрия старец
            Живеели едно време дядо и баба. Имали си те чифт волове. Наистина воловете били хубави, но животът на старците станал много тежък и те, след като се посъветвали помежду си, решили:
            — Ще закараме воловете на пазара и ще ги продадем. Поне за известно време ще имаме какво да ядем.
            Закарал старецът воловете си на пазара. Всички много ги харесали, заобиколили стареца и започнали да го питат:
            — За колко ги продаваш?
            Дошъл и един поп:
            — Продаваш ли тези волове?
            — Да, продавам ги, имам голяма нужда от пари и затова ги продавам.
            — Продай ги на мене.
            — На драго сърце.
            — Каква им е цената, колко да ти дам?
            — Аз съм беден старец, а ти си свещеник, божи човек — няма да ме измамиш я! Дай ми само толкова, колкото струват воловете ми. Повече няма да искам.
            Попът почнал да се кълне и да го уверява:
            — Как ще те измамя, синко! Бог да те благослови! Ще ти дам тридесет рубли за чифта волове.
            Старецът се съгласил.
            — Вземи ги. Дай боже да видиш от тях полза и радост.
            Зарадвал се попът, че успял да купи евтино воловете. Наброил му набърже парите и откарал воловете.
            Тръгнал да си отива и старецът. „Като че ли малко пари получих — мислел си той из пътя, — но какво мога сега да направя? Продадох ги и толкова!“
            Щом влязъл в къщи, жена му го попитала:
            — За колко продаде воловете?
            — За тридесет рубли. Един поп ги купи — отвърнал старецът.
            Жената се разкрещяла:
            — Ти луд ли си? Какво си направил? Измамил те е този поп, измамил те е и те е съсипал. Проклет да е!
            Ядосал се старецът.
            — Попът е божи човек, божи заместник на земята! Няма да ме лъже я?
            Завайкала се жената, но какво да направи? Няма да убие мъжа си я.
            Разсърдила му се само и не взела парите.
            Така заживели старците сърдити един на друг. Приготви жената обед, сложи го на масата и отиде у съседите, без да дочака стареца. Дойде той, хапне, грабне мотиката и пак се потътри на работа. Прекарали така скарани цяла седмица.
            Веднъж старецът взел получените от попа пари и отишъл пак на пазара. Купил си калпак за шест гривеника*, турил го на главата си и тръгнал да се разхожда. Останалите пари държал в джоба си.
            [* Гривеник — монета от 10 копейки. Б.пр.]
            Обиколил той пазара веднъж-дваж, гледа — пред него попът, който купил воловете му. Спуснал се старецът към него, поздравил го и го запитал:
            — Е, хубави ли са воловете ми?
            — Бог добро да ги даде, хубави са, много са хубави — отговорил попът.
            — Аз нали ти казах, че са хубави!
            Побъбрали малко и старецът казал на попа:
            — Ако си доволен от воловете ми, ще те помоля нещо, но няма да ми откажеш.
            — Казвай, какво има?
            — Аз съм ти много признателен и искам да те поканя на обед. Само че, моля те, доведи със себе си още гости — и протойерея, и владиката — и елате всички заедно в еди-коя си гостилница. Ще ви нагостя за моя сметка.
            Лаком бил попът за ядене, зарадвал се толкова, та чак очите му светнали.
            — Иска ли питане? Непременно ще дойдем.
            Избързал старецът напред, отишъл в гостилницата и казал на гостилничаря:
            — Поканил съм за днес гости. Приготви по-хубаво ядене.
            Дал му той предварително двайсет и пет рубли и го предупредил:
            — Само че когато дойде време за плащане, аз ще снема калпака си и ще извикам: „Разплатихме ли се, стопанино?“, а ти ще отвърнеш: „Разплатихме се“.
            — Добре — съгласил се гостилничарят.
            А попът кого ли не поканил на безплатния обед — и протойерея, и владиката, и псалта не забравил, събрали се петнайсет души. Отишли в гостилницата, където гостилничарят ги посрещнал най-любезно.
            Седнали те на трапезата и се почнали наздравици. Яли и пили, наяли се и се напили до насита. Повеселили се и станали. Дошло време да се плаща за обеда. Старецът свалил калпака от главата си и извикал:
            — Разплатихме ли се, стопанино?
            — Разплатихме се — отвърнал веднага гостилничарят.
            Почудили се всички на такова разплащане, а попът се обърнал към стареца и му казал:
            — Благодаря ти много за угощението, само че кажи ми как така се изхитри да не платиш нищо за такъв обед?
            — Е-ех! Не можахте да изядете повече, малко ядохте. Аз имам такъв калпак, че и за петдесет рубли да изядем, пак ще се разплати.
            Лепнал се попът за него: продай ми, та продай ми този калпак!
            — Не — рекъл старецът, — хич не ми говори за продажба! С воловете беше друго, вълци ги яли! А този калпак — той ме и храни, и пои! Как ще се разделя с него, как ще разгневя бога?
            А попът си мислел: „С воловете хубаво го излъгах, но да мога сега и калпака му да измъкна — стига ми толкова! Ще забогатея.“ — И не оставял стареца на мира.
            — Не, не ми отказвай, продай ми калпака!
            Молил го попът, молил го, докато го придумал.
            — Добре, така да бъде, дай петдесет рубли и вземай калпака — казал старецът.
            Броил му попът парите, взел калпака и побързал да си отиде.
            Минала се неделята. Отишъл попът на пазара. Намерил протойерея и го поканил на обед. Поканил и други гости и всички тръгнали към същата гостилница.
            Отишли те там, насядали и попът поръчал:
            — Хайде донесете ми ядене!
            Почнали да им поднасят всякакви ястия и пития. Наяли се всички, напили се и станали. Смъкнал попът от главата си калпака и извикал:
            — Разплатихме ли се, стопанино?
            Повторил попът и потретил. „Разплатихме ли се, стопанино?“ Ала никой не му отговорил: „Да, разплатихме се“.
            Ядосал се най-после гостилничарят и се спуснал към попа:
            — Ти, попе, какво, да не си полудял? Как да сме се разплатили, къде са парите? Ти май си препил. Плащай веднага или ще ти откъсна главата.
            Изстъпили се напред протойерея и владиката:
            — Изглежда, че попът ни е канил без пари! Няма какво, ще платим ние — казали те и платили на гостилничаря двамата по равно.
            Голям срам събрал попът, тръгнал си за в къщи ни жив, ни умрял — на врага си да не пожелаеш така да се върне. Разбрал той, че този път старецът го е надхитрил, и се завтекъл да го търси. Тичал като луд и си мислел:
            „Жив няма да го оставя за тази работа!“
            А старецът знаел всичко — и какво се случило с попа, и какво мислел той сега. Жена му била ясновидка — виждала всичко насън.
            Заклал старецът една кокошка, събрал кръвта й в мехури, закачил ги на шията на жена си и децата, купил си ножче и зачакал попа.
            Дотичал попът — вика, кара се, аха-аха, ще се нахвърли върху стареца и ще му откъсне главата.
            А старецът го посрещнал ни лук ял, ни лук мирисал.
            — Заповядай, какво обичаш?
            — Ти ме излъга и измами! Какво ми продаде за петдесет рубли? — развикал се попът.
            Мръщи се старецът, свива се — лицето му на юмруче станало.
            — Не е така. Аз да измамя такъв добър човек като тебе? За всичко е виновна само жена ми! Как ще наскърбя аз такъв божи човек?!
            И той извадил ножчето си от джоба, спуснал се към жена си и я заклал. Паднала тя, изпънала крака. Сграбчил после децата, прерязал гърлата им, захвърлил ги настрана и продължил да крещи.
            Притичали на виковете му съседите, хванали го и се нахвърлили върху попа:
            — А ти за какво си тук? Като си видял, че човекът е луд и коли жена си и децата, не можа ли да го възпреш?
            Попът започнал да се оправдава:
            — Той ме измами и сам закла жена си и децата. Побеснял е сигурно. Що ми трябваше и на мене да идвам тук!
            Изплашили се всички, гледат — кръвта тече и се съсирва на локви. Най-после старецът казал:
            — А вас какво ви е грижа? Аз заклах собствените си жена и деца и пак ще ги съживя. Нека само попът ме остави на мира.
            — Нищо не искам от тебе — обадил се попът, — само ги съживи.
            Приближил се старецът до жена си, промърморил нещо, уж че прави заклинание, после допрял тъпата страна на ножа до гърлото й. Изведнъж жена му скочила:
            — Ах, толкова гости у нас, а пък аз като че бях заспала — извикала тя. Съживил старецът по същия начин и децата.
            Смаяли се всички, не могат да повярват на очите си, че старецът е извършил такова чудо!
            А попът си отишъл с празни ръце и при това зарадван, че така леко се отървал от тази бъркотия. Дори не си спомнил за калпака.
            Вървял той по пътя и си мислел: „Ех, да имах и аз такова ножче! В страх и почит ще държа домашните си, дето не ме оставят на мира!“
            Минало известно време. Попът пак отишъл на пазара и пак срещнал там стареца. Старецът, разбира се, попитал, както винаги, как са неговите волове.
            — Добре са, благодаря — отговорил попът.
            Сетили се двамата и за случилото се през онзи паметен ден.
            — Във всичко ме измами и надхитри, но с това ножче съвсем ме подлуди — казал попът. — Аз видях със собствените си очи как закла и тримата и как със същото ножче ги съживи!
            — Ех! Ако не беше това ножче, и жена ми, и децата щяха да ми се качат на главата — похвалил се старецът.
            — Да имах и аз такова ножче! — продължил попът. — Много ти се моля, не ми отказвай, продай ми го! Ще ти дам за него, колкото пари искаш!
            Не се съгласявал старецът, опъвал се като муле, но и попът не се отказвал. Успял най-после той да придума стареца. Продал му старецът ножчето си за три рубли и му казал:
            — Гледай само по-внимателно! Наистина то е навикнало, но ти все пак умната си служи с него, за да не стане нещо по-лошо.
            Върнал се попът в къщи. Гледа домашните си и все търси за какво да им се скара. Намерил най-сетне причина, взел да мърмори и да се сърди; скарали се, закрещели, сбили се. Извадил тогава попът ножчето, сграбчил жена си и я заклал.
            Видяла това дъщеря им — мома за женене, — и се спуснала към баща си. Сграбчил и нея попът и й прерязал гърлото.
            Гледа той закланите и се подсмива.
            Притекли се на шума съседите и що да видят — на врага си да не пожелае човек да види такова нещо! Викнали всички в един глас:
            — Полудял е, побеснял е попът!
            А попът мълчи, подсмива се.
            — Какво ти стана, какво те подлуди толкова, че си заклал домашните си? Какъв божи служител си ти?! — викнали му съседите.
            Засмял се попът и отговорил:
            — Ядосаха ме и аз реших да ги посплаша малко. Нищо, не бойте се аз ги убих, аз ще ги съживя!
            Извадил той ножчето си, започнал да глади с тъпата му страна шията на жена си и да мърмори нещо. Толкова добро да види врагът ти, колкото на нея й помогнало това! Съживява ли се мъртвец?
            Дълго се мъчил попът, извикал и лекари, но нищо не помогнало. Чак тогава разбрал, че проклетият старец го е измамил и с ножа.
            Оставил той своите мъртъвци и хукнал към стареца (знаел къде да го намери, втори път отивал вече), стигнал там и като хала се нахвърлил върху него.
            — Защо ме съсипа и погуби цялото ми семейство? — извикал той. — Сега вече за всичко ще ти отмъстя!
            Сграбчил той стареца, вързал му краката и ръцете с въже от конски косми и го помъкнал към морето да го дави.
            Домъкнал го той до брега и се огледал — с какво да го откара навътре в морето. Изведнъж съзрял в далечината рибарска лодка. Стегнал попът по-добре въжето, оставил стареца и се затичал към лодкаря.
            Какво да прави сега? Ако каже на рибаря защо му трябва лодката, той няма да излезе глупак да му я даде, та да удави с нея човек! Все пак успял да измисли нещо и склонил лодкаря.
            Един овчар, който пасял овце наблизо, видял, че попът домъкнал нещо на гръб и го оставил.
            „Я да открадна аз онова, което попът остави там на пясъка“ — помислил си той.
            Приближил се и що да види — на земята лежи старецът с вързани крака и ръце.
            — Какво се е случило с тебе? — попитал го овчарят.
            — Тъй и тъй — захванал старецът, — поканих аз този поп на гости, приех го, както трябва, заклах за него овена, който бях купил от тебе, а той започна да вика, че това не е овен, а куче: „Как посмя ти мене, попа, с куче да храниш!“ — викна той. Затова сега иска да ме удави в морето. Защо ме погуби ти, добри човече, защо ми продаде куче вместо овен? Заради тебе загивам. Спаси ме поне сега, развържи въжето, пусни ме да избягам. Инак ще му разкажа за тебе и знай, че и ти добро няма да видиш!
            Изплашил се овчарят и го развързал. Старецът съблякъл дрехите си и избягал.
            Доплавал попът с лодката, гледа — старецът изчезнал, а само дрехите му хвърлени на пясъка! Огледал се той, видял в далечината овчаря, решил, че това е старецът, и го подгонил.
            Овчарят тичал и викал:
            — Кълна се, че не беше куче, а агне, чудесно агне!
            Ала попът не го чувал. Настигнал го той, вързал го и го тръшнал в лодката. Навлязъл навътре в морето и си рекъл: „Е, сега вече няма да може да изплува“. Вдигнал овчаря и го хвърлил във водата.
            Така загинал овчарят за нищо и никакво. Нямало да се удави той, щял да изплува отгоре, но плува ли се с вързани ръце и крака?
            Видял всичко това старецът, видял още, че четиридесет овце останали без стопанин и ги подкарал към къщи.
            Отбрал той един пазарен ден двадесет овце и ги откарал на продан. Срещнали се пак с попа. Гледа попът, гледа и не вярва на очите си — пред него стои удавеният старец и продава овце. Приближил се той и го попитал:
            — Тебе ли удавих в морето?
            — Мене — отвърнал старецът, — само че трябваше по-навътре да навлезеш; много плитко беше и само четирийсет овце улових. Продавам ги сега просто без пари, защо ще се лакомя — много труд не ми струват. Ех, не те бива, свети отче! И ножчето беше хубаво, много хубаво. Продай ми го, вземи, ако щеш, две овце за него.
            Учудил се попът и му казал:
            — Ножчето ще ти дам и не ти искам овцете, само ми направи тази добрина: откарай ме на същото онова място и ме хвърли във водата. Може и аз да успея да си хвана овце.
            А хитрият старец рекъл:
            — Как да не хванеш! Твоите ръце и крака няма да бъдат вързани, ти и сто овце ще хванеш, само че направи ми една добрина — хвани и за мен поне десет парчета!
            Тръгнали те заедно. Отбили се най-напред у стареца и се повеселили там.
            Жената на стареца казала:
            — Не умееш ти, свети отче, да използваш купеното. Всичко, което ти продаде моят мъж, беше хубаво: и воловете бяха хубави, и ножчето беше хубаво, а сега ето и овце даром ще си наловиш!
            Повел старецът попа към морето, настанил го в една лодка и отплавал навътре.
            Нали си бил алчен попът, викал му:
            — По-навътре ме откарай, повече овце от тебе да наловя!
            Откарал го старецът далеко от брега и го хвърлил във водата. Оттогава и досега попът все овцете търси, но май че нито попът, нито овцете ще се явят на бял свят.

            Цар Музарбий
            Живял едно време цар Музарбий. Той имал само една дъщеря. Всяка вечер царят се изкачвал на една висока кула и викал оттам със страшен глас, за да изплаши змейовете, които обикаляли около царството му и заплашвали да нахлуят всеки момент в неговите владения и да изтребят поданиците му. Змейовете се страхували от Музарбий и като чували виковете му, не смеели да се доближат до неговите владения. Така пазел Музарбий царството си нощем, а през деня вземал лъка и стрелите си и щом забележел някъде змей, пронизвал главата му със стрелата и тя отлетявала като лукова главичка.
            Музарбий имал жена, сърцето на която отдавна се топяло по най-големия и най-страшен дванайсетоглав змей Кремен.
            Дошъл последният час на Музарбий и той умрял. Зарадвала се жена му, тъй като обичала дванайсетоглавия змей. Докато бил жив Музарбий, тя се страхувала от него и криела своята любов, но сега, колкото и да се мъчела, не могла да скрие радостта си от своята дъщеря. А тя забелязала радостта на майка си и й казала:
            — Сполетя ни нещастие, умря баща ми. Какво ще правим сега самички? Ако не днес, то утре змейовете ще нахлуят и ще погубят всички ни. По-добре да отидем в планината и там да останем до края на живота си.
            Не се харесало това на майката и тя отговорила:
            — Аз съм вече стара и все едно ми е дали змей ще ме грабне, или смъртта ще ме отнесе. Ти, дъще, прави, каквото знаеш, но аз никъде не ще скрия вече старата си глава.
            Дъщерята рекла:
            — Не, и ти трябва да дойдеш. Облечи се и да тръгваме, инак още сега ще се убия пред тебе!
            Изплашила се майката от тези думи. Облекли се те и отишли в планината. Взели със себе си каквото можели да носят — всичко друго оставили. Намерили една пещера в планината и там се заселили. Никой не знаел как и къде са изчезнали. Събиралите различни треви и корени, изсушавали ги на слънцето и с тях се хранели.
            Минало така доста време. Една сутрин дъщерята отишла да търси корени. Докато я нямало, майката родила син, половината златен, половината сребърен. Взела тя детето и го сложила под един голям камък. Дошла си дъщерята и изведнъж забелязала, че се е случило нещо.
            — Защо си така бледна! Кажи, инак веднага ще се убия!
            — Че от какво ще съм бледна! Роди ми се грозно дете и го турих под един камък.
            Спуснала се дъщерята, вдигнала камъка, грабнала детето и какво да види — то било наполовина златно, наполовина сребърно. От радост свят й се завил.
            — Съдбата ни възнаграждава! — извикала тя.
            А детето растяло за чудо и приказ! От ден на ден все по-хубаво и по-хубаво ставало. Лицето му греело като слънце, заслепявало очите. На три дена било като на три години — проходило. На десет-дванадесет дена тръгнало вече по лов. Вземе пръчка, хвърли я — нито една птица не пропуща, улучва ги, както си летят. Скоро момчето казало на сестра си:
            — Направи ми нещо, да мога да стрелям!
            Откъртила сестра му клонче, огънала го като лък, усукала тетива от косите си, обтегнала я на лъка и го дала на брат си. Почнало момчето да ходи на лов. Тръгне сутрин, върне се вечер натоварено с дивеч — и сестра си, и майка си храни. Всеки ден все по-надалеч и по-надалеч от пещерата отивало. Взело и да закъснява вечер.
            Веднъж момчето излязло много рано, призори, за да обиколи още по-далечни места. Вървяло, вървяло, изкачило се на една планина, погледнало наоколо и видяло някакви постройки и висока чак до небето кула — кулата на неговия баща. Смаяло се момчето — то никога не било виждало нещо подобно и не разбирало какво може да бъде това. Да слезе от планината и да отиде по-близо не се решавало, слънцето било вече на залез и ако закъснеело за в къщи, сестра му щяла да плаче.
            „Ех — помислило си момчето, — да става, каквото ще, но не мога да не отида да видя и да разбера какво е това!“
            Спуснало се то за миг от планината и се приближило до първата къща. Погледнало вътре — няма никой. Приближило се до вратата — също празно. Край огнището в третата къща седяла една бабичка. Озърнала се тя, видяла на вратата прекрасния момък и казала:
            — Синко, виждам, че си човешка рожба, пощади се! Тук змейовете са господари, те погубиха всички хора. Само аз съм останала жива в цялото царство, но и мене утре ще изядат. Това е дворецът на цар Музарбий, който умря, без да остави други наследници освен жена си и дъщеря си, но и те изчезнаха безследно.
            Разбрал тогава момъкът чий син е и много се зарадвал. Разпитал бабичката кога ще дойдат змейовете и бърже избягал в планината при сестра си и майка си. По пътя хванал малко дивеч, пристигнал в къщи с него, а през време на вечерята попитал майка си:
            — Майко, кажи ми, откъде сме дошли?
            — Отникъде не сме дошли — отвърнала майката.
            Сестрата искала да разкаже всичко на брата си, но мълчала, страхувала се от майка си. Пък и той не разпитвал повече.
            На другия ден още призори момъкът скочил и полетял пак натам, където ходил вечерта. Видяла го отдалеч бабичката, завтекла се към него, прегърнала го и го целунала. После му разказала всичко, що знаела или била чула за цар Музарбий. Щом научил момъкът, че в кулата все още висят лъкът и стрелите на баща му, изтичал дотам, взел ги и ги донесъл.
            — Като дойде змеят, ти не мърдай от мястото си, остани си, както си седиш — казал той на бабичката и се скрил зад вратата.
            Ето че се задал змеят. Върви той и руши всичко наоколо си. Влязъл вътре и тъкмо се готвел да се хвърли върху бабичката и да я изяде, момъкът пуснал стрела и му откъснал главата. Спуснала се бабичката на помощ и двамата повалили змея и го заровили в земята. Зарадвала се бабичката, че момъкът я спасил. А той скрил бащиния си лък, взел своя и се отправил обратно. Наловил дивеч по пътя и го занесъл в къщи.
            На другия ден момъкът отишъл да варди втория змей. Скрил се пак зад вратата. Ето че бабичката казала: „Вторият змей иде!“ Притаил се момъкът и чул думите на змея:
            — Ей, бабо, я излез и кажи къде се дяна брат ми!
            Бабичката се престорила, че не чува, седяла си и не смеела да мръдне.
            Връхлетял върху нея озлобеният змей, искал да я разкъса. Пуснал момъкът стрела и откъснал главата на змея. Заровили го и него.
            На третия ден убил третия змей. Останал само най-големият, дванайсетоглавият змей Кремен. За него казвали, че никой не може да го убие. На четвъртия ден момъкът отишъл пак да причака змея. „Днес ще се реши съдбата ми“ — мислел си той.
            Изведнъж земята се разтърсила, къщата затреперала. Зашумяло всичко наоколо, разлюляло се. Момъкът попитал:
            — Какво е това?
            — Най-големият змей иде — отговорила бабичката.
            И наистина змеят се приближавал, ревял и рушал всичко наоколо.
            — Ей, бабо, излез и кажи къде са братята ми! Дошъл е твоят край!
            Бабичката не мръднала. Хвърлил се змеят с разтворени уста — аха! — ще глътне бабичката, но момъкът пуснал стрела и откъснал и дванайсетте глави на змея. Гледа момъкът — израснали отново и дванайсетте глави на змея. Пуснал втора стрела, откъснал пак главите на змея, но те отново израснали. Какво да прави, как да убие змея? Изведнъж долетяла птичка, кацнала на вратата и запяла: „По-гореща пепел, по-гореща пепел!“ Досетила се бабичката, скочила, грабнала тигана, нагребала пепел и щом момъкът откъснал главите на змея, веднага посипала раните. Главите не пораснали вече. Насекли те змея и го заровили.
            Бабичката казала на момъка, че няма вече нищо страшно на света. От радост тя забравила всичко, което била преживяла, и почнала да го целува и прегръща.
            Вечерта умореният момък се върнал в къщи и веднага си легнал да спи. Сестра му го попитала:
            — Какво ти е? Защо си толкова изморен?
            Момъкът не продумал нищо. На сутринта решил още веднъж да изпита майка си:
            — Майко, кажи ми, чий син съм аз?
            Майка му нищо не отговорила, продължавала да крие. Тогава той разказал къде е ходил и какво е правил. Зарадвала се сестра му и извикала:
            — Ти си син на цар Музарбий! С неговия лък и със стрелите му си убил змейовете!
            А майката почнала да се оправдава, че е скривала това от него само от страх да не го погубят змейовете.
            Завел момъкът сестра си и майка си в двореца на своя баща. А щом залязло слънцето, изкачил се на кулата и викнал с такъв глас, че звездите замигали. Всички чули този вик и се смаяли — дали Музарбий не е излязъл от гроба, ако ли пък не е той, кой тогава би могъл да го замени?
            На другия ден пратили да кажат на всички, които се криели в планините или горите, да се съберат. Целият народ тръгнал към двореца. Дошли всички, разбрали, че се е появил синът на Музарбий, който успял да погуби всички змейове, и много се зарадвали. Покачили на трона новия цар и щастливи се завърнали по домовете си. Само майката не се радвала на смъртта на змея Кремен. Научила тя къде са го заровили и всяка сутрин поливала гроба му с вода. На третия ден изпод земята се зачул глас:
            — Кой се е съжалил над мене и ме е полял с вода? Не можеш ли да изровиш шепа пръст от гроба ми?
            Почнала жената да рови пръстта, земята се разтворила и змеят излязъл от гроба. Тя го превърнала на муха и го скрила в една кутийка. После занесла на сина си обувки, не по-големи от един пръст, и му казала:
            — Ти не приличаш на Музарбий! Виж какви обувки носеше той.
            Наскърбил се момъкът: как да не прилича на баща си! Взел обувките, помъчил се да ги обуе, изкривил му се десният крак и се счупил. Отворила майката бърже кутийката и пуснала мухата. Тя се превърнала на змей и змеят се нахвърлил върху момъка. Сграбчил го момъкът, както стоял на един крак, и го тръшнал. Змеят потънал до колене в земята. Видяла майката, че още малко и синът й ще победи змея, изтичала и насипала булгур под краката му. Подхлъзнал се момъкът, а змеят го хванал, повалил го на земята, притиснал го с коляното си и го разкъсал на парчета. След това отишъл заедно с майката горе в кулата.
            Дошла сестрата и видяла брат си разкъсан на парчета. С бързината на мълния тя събрала всички парчета в една торба, вързала я и я отнесла в оная планинска пещера, дето се криели преди. Наредила всички парчета така, както си били, коленичила и три дни и три нощи плакала над тялото на брат си и го обливала със сълзи. В края на третото денонощие момъкът се размърдал и се събудил сякаш от дълбок сън.
            — Сега аз ще се върна в къщи, а след малко ела и ти — казал той на сестра си.
            Сестра му се съгласила. Влязъл момъкът дебнешком в двора и казал на бабичката:
            — Тичай напред и викай: „Музарбий иде, Музарбий иде!“
            Послушала го бабичката и почнала да вика:
            — Музарбий иде!
            Чули това змеят и майката и се спуснали да бягат от двореца. Изтичал момъкът в кулата, грабнал бащиния си лък и стрелите, прицелил се в змея Кремен и му свалил дванайсетте глави. Притекла се бабичката и за сипала раните с гореща пепел. Грабнал тогава момъкът сабята и насякъл змея; после запалил огън, изгорили всички парчета и ги превърнали в пепел. В това време сестра му си дошла и се зарадвала много, като видяла брат си победител. А майката се качила на върха на кулата и паднала там ни жива, ни мъртва.
            Бабичката и сестрата рекли тогава на момъка:
            — Не ти казахме досега, защото се страхувахме за тебе, но сега ще ти кажем. Баща ти имаше кон, който стои вързан в една пещера. Ако се задържиш на този кон, нищо страшно няма да има вече на света за тебе!
            Извел наследникът на Музарбий коня и като птица се метнал на него. Литнал конят нагоре, поискал в небето да го удари, но момъкът се извъртял под корема му; поискал конят на земята да го тръшне, но той се извъртял на едната му страна; поискал в скалата да го блъсне, момъкът на другата му страна се извъртял. Усмирил се най-после конят. Влязъл тогава момъкът в кулата, измъкнал за косите изменницата си майка, привързал я за опашката на коня и препуснал — разкъсал я на парчета.
            Свърши се приказката ми. Вчера бях там, днес съм тук. Можехте да имате днес три ябълки, три нара, от вашата ръка откъснати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар