19 май 2012 г.

Романи за деца: "Пипи Дългото чорапче"-2


Пипи Дългото чорапче (продължение)

                  Пипи посреща важен гост
            Една лятна вечер Пипи, Томи и Аника седяха на стълбата към верандата на Вила Вилекула и ядяха диви ягоди, които бяха набрали сутринта. Беше чудна вечер огласена от птичи песни и ухаеща на цветя и на диви ягоди разбира се. Всичко беше спокойно. Децата ядяха и почти не говореха. Томи и Аника си мислеха колко е хубаво, че е лято и че има още много време до първия учебен ден. А за какво мислеше Пипи, не се знае.
            — Пипи, ето че вече цяла година живееш във Вила Вилекула — обади се внезапно Аника и хвана Пипи за ръката.
            — Да, времето си тече, а ние стареем — рече Пипи. — Наесен навършвам десет години и това означава, че най-хубавите ми години са минали.
            — Смяташ ли да останеш тук завинаги? — попита Томи. — Искам да кажа, докато пораснеш и станеш пират?
            — Кой знае — каза Пипи. — Мисля, че татко няма да стои вечно на оня негърски остров. Щом си построи нов кораб, сигурно ще дойде да ме вземе.
            Томи и Аника въздъхнаха. Внезапно Пипи скочи.
            — Погледнете, ето го — идва! — каза тя и посочи към портата. После с три скока се озова на пътечката. Томи и Аника нерешително я последваха и видяха как се хвърли на врата на един много дебел чичо с рижи подстригани мустаци, обут в сини моряшки панталони.
            — Татко Ефраим! — викаше Пипи и както висеше на врата му, така силно зарита, че големите й обуща се изхлузиха и паднаха на земята. — Татко Ефраим, колко си пораснал!
            — Пипилота Виктуалия Транспаранта, Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, любимо мое дете! Тъкмо исках да кажа, че ти си пораснала.
            — Разбрах — каза Пипи — и затова го казах първа, ха-ха-ха!
            — Дъще моя, още ли си така силна?
            — Дори по-силна! Да си премерим ли силите?
            — Хайде! — съгласи се татко Ефраим.
            В градината имаше маса. Пипи и баща й седнаха до нея, за да си мерят силите, а Томи и Аника гледаха. На света имаше само един човек, толкова силен колкото Пипи, а това беше баща й. Сега седяха и се напъваха с всички сили, но никой не успя да повали ръката на другия. Накрая ръката на капитан Дългия чорап леко потрепери и Пипи заяви:
            — Когато навърша десет години, ще те надвия, татко Ефраим!
            Татко Ефраим беше убеден в това.
            — Но, мили мои, забравих да ви представя — досети се Пипи. — Това са Томи и Аника, а това е моят баща, капитанът негово величество Ефраим Дългия чорап! Татко, нали си негърски крал?
            — Абсолютно вярно! — потвърди капитан Дългия чорап. — Аз съм крал на негрите корекоредути, които обитават остров Корекоредут. След като ме отнесе вятърът от кораба — нали помниш, морето ме изхвърли там.
            — Така си и мислех — каза Пипи. — През цялото време си знаех, че не си се удавил.
            — Да се удавя?! О, не! Това за мен е тъй невъзможно, както за една камила да се провре през иглено ухо. Просто не мога да потъна заради тлъстините си.
            Томи и Аника гледаха изпитателно капитан Дългия чорап.
            — Чичо, защо не сте облечен като негърски крал? — попита Томи.
            — Нося си дрехите в куфара — отговори капитан Дългия чорап.
            — Облечи ги, облечи ги! — завика Пипи. — Искам да видя баща си в кралски одежди.
            Всички заедно отидоха в кухнята. Капитанът изчезна в стаята на Пипи, а децата седнаха върху сандъка за дърва и зачакаха.
            — Също като в театър… — каза нетърпеливо Аника.
            И изведнъж — тряс! — вратата се отвори и пред тях застана негърският крал. Беше облечен с пола от лико, на главата имаше златна корона, около шията му висяха много нанизи. В едната си ръка държеше копие, а в другата — щит. Това беше всичкото му облекло. Изпод полата се подаваха два дебели космати крака със златни гривни на глезените.
            — Усамкусор мусор, филибусор! — извика капитан Дългия чорап и застрашително смръщи вежди.
            — О, той говори на негърски език! — каза очарован Томи. — Какво значи това, чичо Ефраим?
            — Това значи: «Треперете, врагове мои!»
            — Я кажи, татко Ефраим — попита Пипи, — негрите не се ли изненадаха, когато ти доплува на техния остров?
            — У-у, и как още! — отговори капитан Дългия чорап. — Отначало искаха да ме изядат, но когато изскубнах една палма с голи ръце, поразмислиха и ме направиха свой крал. И аз започнах да царувам всяка сутрин, а следобед строях кораба си. Въпреки че бе само малка платноходка, отне ми много време да я свърша, защото правех всичко сам. Когато беше готова, казах на негрите, че трябва да ги напусна за известно време, но че скоро ще се върна и ще им доведа принцеса на име Пипилота. Тогава те заудряха по щитовете и завикаха: «Усомплусор, усомплусор!»
            — Какво значи това? — попита Аника.
            — Това значи: «Браво, браво!» После царувах яката в продължение на четиринайсет дни, та да стигне и за времето, когато няма да ме има. В уречения ден вдигнах платна и отплувах в открито море, а на брега негрите викаха: «Усамкора, кусомкара», а това значи: «Винаги си добре дошъл, дебели бели вожде!». После взех курс право към Сурабайя. И какво, мислите, видях, щом стъпих на суша там? Моята стара вярна шхуна «Лудетина». А на палубата стоеше моят стар верен Фридолф и ми махаше с все сили. «Фридолф — рекох му аз, — сега поемам отново командата». «Слушам, капитане» — каза той. Така и стана. Екипажът е същият и сега «Лудетина» е долу на пристанището, та може да отидеш да поздравиш всичките си стари приятели, Пипи.
            Пипи така се зарадва, че направи челна стойка върху кухненската маса и зарита с крака във въздуха. Но Томи и Аника, без да искат, се натъжиха. Някой искаше да им отнеме Пипи. Така си мислеха те.
            — Сега ще празнуваме! — провикна се Пипи, когато отново застана на краката си. — Ще празнуваме така, че Вила Вилекула да затрещи.
            Тя поднесе обилна вечеря. Всички седнаха около масата, за да хапнат. Пипи изяде три твърдо сварени яйца с черупките. От време на време захапваше баща си за ухото, чисто и просто от радост, че го вижда отново. Господин Нилсон, който дотогава спеше, внезапно скочи върху масата и смаяно потърка очи, когато съзря капитан Дългия чорап.
            — Я гледай ти! Господин Нилсон още ли е при теб? — попита капитан Дългия чорап.
            — Разбира се, освен него си имам и други домашни животни — рече Пипи и донесе коня, комуто също даде твърдо сварено яйце, за да има какво да си дъвче.
            Капитан Дългия чорап беше много доволен, че дъщеря му се е настанила така уютно във Вила Вилекула. Радваше се, че е взела чантата със златните парички, та не е изпаднала в нужда, додето го е нямало.
            Когато всички бяха сити, капитан Дългия чорап измъкна от куфара си магьоснически тъпан от онези, с които негрите бият такта, когато танцуват или правят жертвени тържества. Капитан Дългия чорап седна на пода и започна да думка по тъпана. Той издаваше приглушен, особен звук, какъвто Томи и Аника не бяха чували досега.
            — Съвсем по негърски — обясни Томи на Аника.
            А Пипи събу големите си обувки и заигра по чорапи някакъв не по-малко странен танц. После крал Ефраим показа военен танц, който беше научил на остров Корекоредут. Той размахваше копието и подмяташе щита, а освен това тъй силно шляпаше с босите си крака, че Пипи извика:
            — Внимавай да не продъниш пода!
            — Голяма работа! — отговори капитан Дългия чорап и продължи да подскача. — Ти сега ще станеш негърска принцеса, дете мое ненагледно!
            Тогава Пипи рипна и затанцува с баща си. Те правеха фигури един срещу друг, крещяха, пищяха и от време на време скачаха тъй високо, че на Томи и Аника им се зави свят, като ги гледаха. Сигурно и Господин Нилсон е почувствувал същото, защото през цялото време закриваше с ръце очите си.
            Постепенно танцът премина в състезание по борба между Пипи и баща й. Дългия чорап така метна дъщеря си, че тя отхвръкна върху полицата за шапки, но не остана дълго там. С боен вик тя направи огромен скок през цялата кухня право връз татко Ефраим. Миг след това тя го подхвърли и той полетя като метеор с главата напред право в сандъка за дърва. Дебелите му крака стърчаха отвесно нагоре. Просто не можеше да се изправи сам. Едно, защото беше толкова дебел, и друго, защото се заливаше от смях. Смехът му кънтеше като гръмотевица в сандъка. Пипи го хвана за краката, за да го изправи, но тогава той едва не се задуши от смях. И всичко това заради някакъв си гъдел.
            — Не ме г-ъ-ъ-ъделичкай! — простена той. — Хвърли ме в морето или през прозореца, както искаш. Но не ме гъ-деличкай по ходилата.
            И така се смееше, че Томи и Аника се изплашиха да не се пръсне сандъкът. Най-сетне капитанът успя да се измъкне и щом се изправи на краката си, хукна към Пипи и неудържимо я метна през кухнята. Тя падна по лице върху печката, която беше покрита със сажди.
            — Ха-ха — ето я негърската принцеса готова! — извика възхитена Пипи и обърна към Томи и Аника черната си муцунка. После пак нададе вик, хвърли се върху баща си и започна така да го налага, че полата му пращеше и ликото се разхвърча на всички посоки. Златната корона се изхлузи от главата му и се търкулна под масата. Най-сетне Пипи успя да събори баща си на пода, седна отгоре му и каза:
            — Признаваш ли се за победен?
            — Победен съм — рече капитан Дългия чорап. И двамата се смяха до сълзи. После Пипи лекичко гризна баща си по носа и той каза:
            — Не съм се забавлявал толкова, откакто разчистихме с теб моряшката кръчма в Сингапур.
            После излази под масата и прибра короната си.
            — Ех, да бяха видели корекоредутите — каза той. — Как се търкалят държавните съкровища под масата във Вила Вилекула.
            Той сложи короната и оправи полата си, която сега беше доста проскубана.
            — Май че трябва да я дадеш за изкърпване — рече Пипи.
            — Да, но добре ми служеше — отвърна капитан Дългия чорап. Той седна на пода и изтри потта от челото си.
            — Е, Пипи, дете мое — каза той, — все тъй ли си послъгваш?
            — О, да, когато имам време, но това не се случва често — отвърна скромно Пипи. — Ами ти? И тебе здравата си те биваше в лъжите.
            — Хм, обикновено лъжа негрите в събота вечер, ако са се държали добре през седмицата. Тогава устройваме вечери на лъжи и песни, придружени от биене на тъпани и танци с факли. Колкото повече лъжа, толкова по-силно удрят тъпаните.
            — Аха — рече Пипи. — Пък аз си нямам кой да ми бие тъпан. Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Но дори и на гребен не ми свирят за това. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа. Но никой не се сеща да ми бие барабан.
            — Добре, тогава ще го направя аз — каза капитан Дългия чорап и задумка като вихрушка върху тъпана. Пипи седна в скута му и допря оваляното си в сажди личице до неговата буза, тъй че той се поочерни.
            Аника се беше замислила. Не знаеше дали е подходящо да се обади, но не можа да се стърпи и рече:
            — Мама казва, че е грозно да се лъже.
            — Ах, колко си глупава, Аника — възкликна Томи. — Пипи не лъже истински, а само наужким. Тя просто си измисля, не разбираш ли, глупаче? — каза й Томи.
            Пипи го загледа изпитателно.
            — Понякога говориш така умно, та се опасявам, че от тебе ще излезе нещо голямо — каза му тя.
            Беше станало късно. Томи и Аника трябваше да си вървят. Денят беше богат на събития, а да се запознаеш с истински жив негърски крал, беше действително интересно. Пък И колко хубаво, че Пипи се събра отново с татко си. Но все пак! Все пак!
            Когато Томи и Аника се мушнаха в леглата си, те не си поприказваха както обикновено. В детската стая беше съвсем тихо. Изведнъж се чу въздишка. Въздишаше Томи. След малко се чу още една. Този път беше Аника.
            — Какво току въздишаш? — попита раздразнено Томи.
            Но не получи отговор. Защото Аника плачеше под одеялото.

            Пипи устройва прощален пир
            Когато Томи и Аника на другия ден се промъкнаха през задната врата във Вила Вилекула, цялата къща се огласяше от чудовищно хъркане. Капитан Дългия чорап още не беше се събудил, но Пипи беше в кухнята и правеше своята утринна гимнастика. Тя тъкмо правеше петнадесетото свободно премятане във въздуха, когато влязоха Томи и Аника и я прекъснаха.
            — Ехе, сега бъдещето ми е осигурено — каза Пипи. — Сега ставам негърска принцеса. Половин година ще бъда принцеса, а другата половина ще кръстосвам моретата с «Лудетина». Татко смята, че ако в продължение на половин година здравата управлява корекоредутите, останалата половин година ще могат да се оправят и без крал. Защото, нали разбирате, всеки стар морски вълк трябва от време на време да чувства палуба под краката си. Пък и време е да се помисли за образованието ми щом някой ден ще ставам истински смел пират, не бива да водя само дворцов живот. Татко казва, че изнежвал.
            — Изобщо ли няма да идваш във Вила Вилекула? — попита Томи с отпаднал глас.
            — Ще дойда, разбира се, когато ни пенсионират — отговори Пипи. — След около петдесет-шейсет години. Ех, как ще си играем и ще се веселим тогава, нали?
            Но тези думи не утешиха кой знае колко Томи и Аника.
            — Представяте ли си — негърска принцеса! — промълви замечтано Пипи. — Това не се случва на всяко дете. Ах, колко елегантна ще бъда! Ще нося халки на всичките си уши, а на носа — една по-голяма.
            — А освен това какво ще носиш? — попита Аника.
            — Нищо повече — отвърна Пипи. — Нито едно парцалче! Но ще си имам собствен негър, който всяка сутрин ще маже цялото ми тяло с вакса, за да стана също тъй черна, както другите корекоредути. Всяка вечер ще заставам пред вратата заедно с обувките, за да ме лъскат.
            Томи и Аника се опитаха да си представят как ли би изглеждала Пипи.
            — Мислиш ли, че черният цвят ще отива на червената ти коса? — попита Колебливо Аника.
            — Ще видя — каза Пипи. — Пък ако не ми отива, нищо няма да ми струва да боядисам косата си зелена — въздъхна тя замечтано. — Принцеса Пипилота! Какъв живот! Какъв блясък! И как ще танцувам! Принцеса Пипилота танцува осветена от лагерния огън, под думкането на тъканите. Как ли ще се люлее халката на носа ми!
            — Кога… кога… заминаваш? — попита Томи. Гласът му прозвуча малко хрипкаво.
            — Утре «Лудетина» вдига котва — каза Пипи.
            Децата дълго време не продумаха нищо. Сякаш нямаше какво повече да си кажат. После Пипи се преметна още веднъж във въздуха и каза:
            — Но тази вечер във Вила Вилекула ще има прощален пир. Прощален пир, само толкова казвам. Който иска да се сбогува с мен, нека дойде и ще е добре дошъл!
            Новината се разнесе с бързината на мълния сред децата в градеца.
            — Пипи Дългото чорапче си заминава и тази вечер дава прощален пир във Вила Вилекула. Всеки, който иска да отиде, бил добре дошъл!
            Много бяха тия, които искаха да отидат. По-точно казано, тридесет и четири деца. Томи и Аника получиха разрешение от майка си да останат тази вечер, докогато си искат. Тя разбираше, че това е абсолютно необходимо.
            Томи и Аника никога нямаше да забравят прощалния пир, който устрои Пипи. Беше една от ония изумителни топли и хубави летни вечери, когато човек си казва:
            — Тъй е то, когато е лято!
            Всички рози в градината на Пипи сякаш, пламтяха в здрача и ухаеха. Старите дървета загадъчно шумяха. Всичко щеше да е чудесно, ако… ако! Томи и Аника не искаха да мислят за това.
            Децата надойдоха със своите глинени петлета и ги надуваха с все сили, докато маршируваха по градинската пътечка на Вила Вилекула. Начело вървяха Томи и Аника. Тъкмо когато стигнаха до стъпалата на верандата, вратата се отвори и Пипи застана на прага. Очите й блестяха на луничавото личице.
            — Добре дошли в моя скромен дом — каза тя и разпери ръце. Аника я загледа втренчено, за да запомни точно как изглеждаше Пипи. Никога, никога нямаше да я забрави, както стоеше там, с рижите си плитчици, с луничките, с веселата усмивка и с големите черни обувки.
            Отнякъде долиташе глухо думкане на тъпан. Капитан Дългия чорап седеше в кухнята, стиснал негърския тъпан между коленете си. Днес отново беше облякъл своите негърски кралски дрехи. Пипи изрично го беше помолила да го стори. Тя знаеше, че всички деца искаха да видят жив-живеничък негърски крал.
            Цялата кухня се изпълни с деца. Те наобиколиха крал Ефраим и го разглеждаха. Аника си помисли, че ако бяха дошли още гости, сигурно нямаше да има място за тях. В този миг откъм градината прозвуча акордеон. Идваше целият екипаж на «Лудетина» начело с Фридолф, който разтягаше акордеона. Същия ден Пипи беше ходила на пристанището, за да поздрави своите приятели и ги покани на угощение. Сега тя се втурна към Фридолф и така го прегърна, че лицето му посиня. После го пусна и се провикна:
            — Музика! Музика!
            Фридолф засвири на своя акордеон, крал Ефраим задумка тъпана, а всички деца надуха свирките.
            Капакът на сандъка за дърва беше затворен и отгоре му бяха строени дълги редици бутилки с лимонада. Върху голямата кухненска маса имаше петнайсет торти с каймак, а върху печката — огромно гърне, пълно с наденички.
            Пръв крал Ефраим омете осем наденички. Останалите последваха примера му и след миг в кухнята не се чуваше друг звук освен онова особено мляскане, което придружава яденето на наденички. После всеки можеше да си вземе колкото иска торта и бутилки лимонада. В кухнята беше тесничко и затова всички се пръснаха по верандата и в градината и навсякъде в мрака се белееше, сметаната върху парчетата торта.
            Когато всички се нахраниха добре, Томи предложи да играят на нещо за храносмилане. Например на «прави като Йон». Пипи не познаваше тази игра, но Томи й обясни, че едно дете става «Йон», и останалите трябва да правят всичко, което прави той.
            — Хайде — каза Пипи — това не звучи лошо. И може би ще е най-добре аз да бъда «Йон».
            Най-напред тя се покатери върху покрива на бараката. За да се стигне дотам, трябваше първо да се стъпи на оградата, а после — по корем да се излази на покрива. Пипи, Томи и Аника бяха правили това много пъти, та за тях не представляваше никаква трудност. Но за другите деца не беше тъй. Моряците от «Лудетина» бяха свикнали да се катерят по мачтите и сега се справиха с лекота. Най-трудно беше за капитан Дългия чорап — нали беше толкова дебел. Когато се изправи върху покрива, той пухтеше задъхано.
            — Тази пола никога вече няма да е това, което беше — каза той мрачно.
            От покрива на бараката Пипи скочи долу на земята. Някои от по-малките деца естествено не се престрашиха да направят това, но Фридолф беше толкова добър! Той свали долу всички, които не смееха да скочат. После Пипи се преметна шест пъти на тревата. Всички направиха същото, обаче капитан Дългия чорап каза:
            — Някой трябва да ме бутне отзад. Инак въобще не мога да се преметна.
            Дойде Пипи и тъй здравата го бутна, че той, като се запремята, не можа да спре, а се търколи по тревата също като топка и направи четиринадесет премятания вместо шест.
            Сетне Пипи хукна към Вила Вилекула, изтича по стълбата на верандата; изпълзя през едно прозорче и с много широк разкрач се добра до дървената стълба, оставена отвън. По нея се озова на покрива, изтича по самия му край, покатери се върху комина, застана на един крак и изкукурига като петел, после скочи върху дървото, което растеше точно пред Вила Вилекула, спусна се на земята, втурна се към бараката за дърва, сграбчи брадвата и изкърти една дъска, измъкна се през тесния отвор, скочи върху оградата, измина с разперени ръце петдесет метра по летвите й, покатери се на един дъб и седна на най-високия му клон да си отдъхне.
            На пътя пред Вила Вилекула се бяха струпали много хора, които после разказваха, че видели някакъв негърски крал, застанал на един крак върху комина на Вила Вилекула, който ревял «Кукуригу» колкото му глас държи. Ала никой не им вярваше.
            Когато дойде ред на капитан Дългия чорап да се провре през тесния отвор в бараката за дърва, стана това, което можеше да се очаква — той се залости и не можеше да се измъкне ни напред, ни назад. Играта се прекъсна и всички деца се събраха да гледат как Фридолф освобождава с трион капитан Дългия чорап от стената.
            Когато се избави, капитан Дългия чорап заяви доволно:
            — Ех, че хитра и весела игра! А сега какво ще измислим?
            — По-рано — намеси се Фридолф — вие, капитане, и Пипи често се състезавахте, за да видите кой е по-силен. Това беше толкова забавно.
            — Идеята не е лоша — каза капитан Дългия чорап. — Но за съжаление дъщеря ми е започнала да става по-силна от мене.
            Томи бе застанал близо до Пипи.
            — Пипи — прошепна той, — тъй се боях да не се спуснеш в нашето скривалище в дъба, докато играехме на «прави като Йон». Защото не искам никой друг да знае за него. Макар никога вече да не идем там.
            — Разбира се, това си е наша тайна — каза Пипи.
            Татко й грабна една желязна пръчка и я прегъна на две, сякаш бе от восък. Пипи взе друга пръчка и я огъна по същия начин.
            — Не, виж какво — каза тя, — с такива прости номера се забавлявах, когато бях в люлката. За да минава времето.
            Тогава капитан Дългия чорап извади кухненската врата от пантите й. Фридолф заедно с още седем моряка стъпиха върху нея. Капитан Дългия чорап вдигна всичките високо във въздуха и обиколи с тях десет пъти полянката.
            Междувременно беше станало съвсем тъмно и Пипи запали тук-там факли, които горяха много красиво и заляха градината с тайнствена светлина.
            — Свърши ли? — обърна се Пипи към татко си след десетата обиколка. Той потвърди. Тогава Пипи постави върху кухненската врата коня, а на гърба му сложи Фридолф и още трима моряка. Четиримата бяха прегърнали по две деца. Фридолф държеше Томи и Аника. После Пипи вдигна вратата и обиколи полянката двайсет и пет пъти. В светлината на факлите това изглеждаше много внушително.
            — Брей, дъще, наистина си по-силна от мен — призна капитан Дългия чорап.
            След това всички насядаха по тревата. Фридолф разтегна акордеона, а моряците изпяха своите най-хубави моряшки песни. Децата танцуваха под звуците на музиката. Пипи грабна две факли и заигра още по-лудешки от останалите.
            Празникът свърши с фойерверки. Пипи изстреля толкова ракети и слънца, та цялото небе засия. Аника наблюдаваше всичко от верандата. Беше тъй красиво, тъй чудесно! Розите не се виждаха, но тя усещаше уханието им в тъмнината. Колко прекрасно би било всичко, ако… ако… Стори й се сякаш някаква студена ръка обгръща сърцето й. Какво ще стане утре? И цялата лятна ваканция? И завинаги? Няма вече да има Пипи във Вила Вилекула. Няма да има и Господин Нилсон и на верандата няма да има кон. Край на язденето, на излетите с Пипи, на приятните вечерни часове в кухнята на Вила Вилекула, на дървото, в което расте лимонада — е, дървото щеше да си остане, но Аника със сигурност предчувствуваше, че след като Пипи замине, в него няма вече да никне лимонада. Какво ще правят утре Томи и тя? Вероятно ще играят крокет. Аника въздъхна.
            Празненството завърши. Децата поблагодариха и се сбогуваха. Капитан Дългия чорап пое заедно със своите моряци към «Лудетина» и пожела Пипи да тръгне с тях. Но тя каза, че искала да преспи още една нощ във Вила Вилекула.
            — Утре в десет часа вдигаме котва — да не забравиш! — извика на прощаване капитан Дългия чорап.
            И тъй останаха само Пипи, Томи и Аника. Те седяха притихнали в тъмнината на верандата.
            — Все пак може да идвате и да си играете тук — промълви след време Пипи. — Ключът ще виси на гвоздей до вратата. Вземете всичко от чекмеджетата на скрина. Пък ако сложа стълбата вътре в дъба, ще може да слизате долу сами. Но надали вече ще растат толкова бутилки с лимонада. Сега не им е сезонът.
            — Не, Пипи — каза твърдо Томи. — Ние вече няма да идваме тук.
            — Никога, никога! — каза Аника и си помисли, че отсега нататък ще затваря очи всеки път, когато минава покрай Вила Вилекула. Вила Вилекула без Пипи! Аника отново почувствува студената ръка на сърцето си.

            Пипи се качва на кораба
            Пипи заключи внимателно вратата на Вила Вилекула и закачи ключа на един гвоздей точно до нея. После свали коня от верандата — за последен път свали коня от верандата! Господин Нилсон се мъдреше вече на рамото й и се правеше на важен. Сигурно разбираше, че става нещо забележително.
            — Да, като че това е всичко — каза Пипи.
            Томи и Аника кимнаха. Да, като че това беше всичко.
            — Още е рано — каза Пипи. — Да вървим пеша, та да трае по-дълго.
            Томи и Аника отново кимнаха, без да продумат. И така поеха пътя към града. Към пристанището. Към «Лудетина». Конят бавно чаткаше с копита подире им.
            Пипи погледна през рамо към Вила Вилекула.
            — Хубава колиба — каза тя. — Няма бълхи и изобщо е удобна. А това сигурно няма да може да се каже за глинената негърска колиба, в която ще живея отсега нататък.
            Томи и Аника не отговориха.
            — Ако в моята негърска колиба има страшно много бълхи — продължи Пипи, — ще ги опитомя и ще си ги държа в кутия от пури. Вечер ще играя с тях на «двама са малко, трима са много». На краката им ще вържа панделчици. А двете най-предани и верни бълхи ще нарека «Томи» и «Аника» и ще ги оставя да спят при мен в леглото.
            Дори и това не направи Томи и Аника по-разговорливи.
            — Какво, по дяволите, става с вас? — ядоса се Пипи. — Ще ви кажа, че е опасно да се мълчи дълго време. Езикът изсъхва, ако не се използува. На времето познавах един майстор на кахлени печки в Калкута, който все мълчеше. После стана каквото стана. Веднъж поиска да ми каже: «Сбогом, мила Пипи, добър път и благодаря за хубавите дни, които прекарахме заедно». Можете ли да отгатнете какво стана? Най-напред направи няколко ужасни гримаси, защото пантите на устата му бяха ръждясали, та се наложи да му ги смажа с масло за шевна машина. После изрече: «У буй уйе муй». Тогава надзърнах в устата му и, представете си, езикът му бе заприличал на изсъхнал лист! До края на живота си тоя майстор на кахлени печки не би могъл да каже друго освен «У буй уйе муй». Колко ужасно, ако и с вас се случи такова нещо. Я да чуем дали можете да кажете по-добре от майстора на кахлени печки: «Добър път, мила Пипи, и благодаря за хубавите дни». Опитайте, да видим.
            — «Добър път, мила Пипи, и благодаря за хубавите дни» — повториха послушно Томи и Аника.
            — Слава Богу — рече Пипи. — Как можете да вземете ума на човека! Ако бяхте казали «У буй уйе муй», не знам какво щях да направя.
            Ето че пристигнаха на пристанището. Там беше «Лудетина». Капитан Дългия чорап стоеше на палубата и издаваше заповеди. Моряците шетаха насам-натам, за да приготвят кораба за отплаване. Всички жители на малкото градче се бяха събрали на кея, за да махат на Пипи за сбогом. Когато тя се зададе заедно с Томи, Аника, коня и Господин Нилсон, се разнесе вик:
            — Ето Пипи Дългото чорапче! Сторете път на Пипи Дългото чорапче! — и хората отстъпваха, за да мине Пипи. Тя кимаше и поздравяваше наляво и надясно. После взе коня и го пренесе по мостика. Клетото животно гледаше подозрително, защото конете не обичат особено много да пътуват по море.
            — А, ето те, скъпо мое дете — каза капитан Дългия чорап и прекъсна една своя заповед по средата, за да прегърне Пипи. Той я притегли към гърдите си и двамата така се притиснаха, че ребрата им запукаха.
            Цяла сутрин Аника чувствуваше нещо като буца, заседнала в гърлото й. Когато видя как Пипи пренесе коня на кораба, буцата се стопи и тя заплака, както я бяха притиснали до един сандък на кея. Отначало плачеше тихичко, но после все по-силно хълцаше.
            — Какво си ревнала — ядоса се Томи. — Ставаме за смях на хората.
            При този му упрек Аника просто се заля в сълзи. Цялата се тресеше от плач. Томи ритна един камък, който се търколи по ръба на кея и цопна във водата. Всъщност той имаше желание да замери с него «Лудетина». Този омразен кораб, който ще им отнеме Пипи. Честна дума, ако нямаше да го видят, и той би си поплакал. Но сега беше недопустимо. Той подритна още един камък.
            Изведнъж Пипи дотърча по мостика. Тя се втурна право към Томи и Аника, взе ръцете им в своите и каза:
            — Остават още десет минути.
            При тези думи Аника отпусна глава върху сандъка и заплака сърцераздирателно. Наоколо нямаше повече камъни, върху които Томи да излее яда си. Той прехапа устни и изглеждаше готов да убие някого.
            Всички деца от градчето се струпаха около Пипи. Те наизвадиха своите глинени свирки и засвириха прощален марш. Той прозвуча неописуемо тъжно. Аника така плачеше, че едва се държеше на краката си. Внезапно Томи си спомни, че е написал прощално стихотворение в чест на Пипи, измъкна лист хартия и зачете:

            Прощавай, мила Пипи, болка ни пари,
            че ти заминаваш,
            но да не забравяш,
            че тука оставяш
            много, много свои верни другари.

            — Я гледай, дори има рима — констатира доволно Пипи. — Ще го науча наизуст и ще го рецитирам на корекоредутите, когато седим вечер около лагерния огън.
            Децата се блъскаха от всички страни, за да се простят с Пипи. Тя вдигна ръка и помоли за тишина.
            — Деца — започна тя, — отсега нататък ще си играя само с малки негърчета. Не знам още как ще се забавляваме. Може би ще си играем на гоненица с диви носорози, ще дресираме змии, ще яздим слонове или ще се излежаваме в люлки, закачени на кокосови палми пред колибите. Ще направим всичко възможно, за да минава времето приятно.
            Пипи направи пауза. Томи и Аника почувствуваха, че мразят ония деца, с които Пипи ще си играе занапред.
            — Но — продължи Пипи — може би през дъждовния период ще се случи и някой дълъг, скучен ден, защото макар че е забавно да тичаш гол под дъжда, в края на краищата не можеш да направиш друго, освен да се измокриш. Та след като се измокрим до костите, може би ще влезем в моята негърска колиба, ако междувременно не се е превърнала в глинена каша, защото тогава ще печем от нея глинени сладкиши. Но ако не е станала на каша, ще си насядаме вътре, негърчетата и аз, и те може би ще кажат: «Пипи, разкажи ни нещо!» Тогава ще им разкажа за едно мъничко градче, което се намира далеч, далеч, на другия край на света, и за малките бели деца, които живеят там. «Не може да си представите какви добри деца живеят там — ще кажа на негърчетата. — Целите са бели като ангелчета, с изключение на краката, свирят на глинени петлета и което е най-хубаво от всичко — знаят таблицата за уморение». Но тогава малките негърчета може да се натъжат, че те пък не знаят Никакво уморение. И тогава какво ще ги правя? Е, в най-лошия случай ще развалим глинената колиба, ще я направим на каша, ще печем глинени сладкиши от нея и ще се оваляме в глина до шията. Ще бъде наистина чудно, ако ги накарам да не мислят за нищо друго освен за уморението. Благодаря на всички! И сбогом!
            Децата подеха с глинените си свирки още по-тъжна мелодия.
            — Пипи, време е да се качваш! — извика капитан Дългия чорап.
            — Слушам, капитане! — извика Пипи.
            Тя се обърна към Томи и Аника и се загледа в лицата им.
            Колко особен поглед има, помисли си Томи. Точно така го гледаше веднъж мама, когато беше много, много болен. — Аника се беше свила на малко кравайче върху сандъка. Пипи я взе в обятията си.
            — Сбогом, Аника, сбогом — прошепна тя. — Не плачи.
            Аника обгърна с ръце врата на Пипи и жално захлипа.
            — Сбогом, Пипи — проплака тя.
            Пипи стисна здраво ръката на Томи, а после изтича по мостика. Тогава по носа на Томи се търколи едра сълза. Той стисна зъби, но това не помогна. Последва втора сълза. Томи хвана Аника за ръка и двамата проследиха Пипи с очи. Видяха я на палубата. Но когато човек гледа през сълзи, вижда всичко размазано.
            — Да живее Пипи Дългото чорапче! — извикаха хората на кея.
            — Прибирай мостика, Фридолф! — извика капитан Дългия чорап.
            Фридолф се подчини. «Лудетина» беше готова да отплава към далечни материци. Но изведнъж!…
            — Не, татко Ефраим — каза Пипи, — така не може. Не мога да понеса това.
            — Какво не можеш да понесеш? — учуди се капитан Дългия чорап.
            — Не мога да гледам как някой на зелената Божия земя плаче и тъгува заради мен. Най-малкото Томи и Аника. Пуснете отново мостика! Оставам във Вила Вилекула.
            Капитан Дългия чорап помълча малко.
            — Както искаш — промълви той накрая. — Винаги си правила каквото искаш.
            Пипи кимна в знак на съгласие.
            — Да, винаги съм правила така — каза тя кротко.
            Двамата отново се прегърнаха така, че ребрата им изпукаха. Уговориха се капитан Дългия чорап често, много често да посещава Пипи във Вила Вилекула.
            — Както и да е, татко Ефраим — каза Пипи, — но за едно дете като че ли е най-добре да си има приличен дом, вместо да кръстосва моретата и да живее в глинена негърска колиба. Какво ще кажеш?
            — Както винаги, имаш право, дъще моя — каза капитан Дългия чорап. — Вярно, че във Вила Вилекула водиш по-редовен живот. А за малки деца това наистина е най-важното.
            — Точно така — съгласи се Пипи. — Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено ако сами си го определят.
            И тъй, Пипи се сбогува с моряците на «Лудетина» и прегърна за последен път татко Ефраим. После пое коня със силните си ръце и го пренесе обратно по мостика. А «Лудетина» вдигна котва. Но в последния миг капитан Дългия чорап се сети за нещо.
            — Пипи — извика той. — Ще ти трябват още парички. Хвани това!
            И той хвърли една нова чанта със златни парички. Но за съжаление «Лудетина» се бе отдалечила доста от кея. Чантата не стигна до Пипи. Чу се някакво «цоп» и тя потъна. Тълпата разочаровано зашумя. Но после се чу още веднъж «цоп». Пипи се гмурна във водата и миг по-късно се подаде, стиснала чантата със зъби. Тя се покатери на кея и махна водораслите, които бяха полепнали зад ухото й.
            — Ха, ето ме пак богата като вълшебник — засмя се тя.
            Томи и Аника още не проумяваха какво се бе случило. Те стояха със зяпнала уста и гледаха ту Пипи и коня, ту Господин Нилсон и чантата, ту «Лудетина», която с издути платна се отдалечаваше от пристанището.
            — Ти… ти не си ли на кораба? — попита накрая колебливо Томи.
            — Ха познай де — рече Пипи и изстиска водата от плитките си.
            После натовари Томи, Аника, чантата и Господин Нилсон върху коня и накрая самата се метна отгоре му.
            — Назад към Вила Вилекула! — извика тя звънливо.
            Едва сега Томи и Аника разбраха всичко. Томи така се зарадва, че веднага подхвана любимата си песен: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»
            Аника беше плакала толкова много, че не можа да спре изведнъж. Тя все още похлипваше, но това вече беше от щастие и скоро щеше да секне. Пипи я беше обгърнала здраво през кръста и това й вдъхваше прекрасно усещане за сигурност. Ах, колко хубаво беше всичко!
            — Пипи, какво ще правим днес? — попита Аника, след като привърши с хълцането.
            — Хм, може да играем крокет — отговори Пипи.
            — С удоволствие — отвърна Аника, защото знаеше, че дори играта на крокет става съвсем различна, щом в нея участвува Пипи.
            — Или пък… — замечтано проточи Пипи.
            Всички деца от градчето се струпаха около коня, за да чуят какво ще каже.
            — Или пък… — каза тя — или пък може да изтичаме до реката и да се упражняваме да ходим по вода.
            — По вода не може да се ходи — възрази Томи.
            — Как да не може — каза Пипи. — В Куба веднъж се запознах с някакъв дърводелец, който…
            Конят се понесе в галоп и дечицата, които се трупаха около него, не можаха да чуят края. Те останаха дълго, дълго и гледаха подир Пипи и коня, който препускаше към Вила Вилекула. Скоро в далечината се виждаше само малка точица. После и тя изчезна.

            Пипи открива спунк
            Една сутрин Томи и Аника както обикновено се втурнаха в кухнята на Пипи и извикаха «добро утро». Но никой не им отговори. Пипи седеше насред масата с Господин Нилсон в скута си и с щастлива усмивка на уста.
            — Добро утро — повториха Томи и Аника.
            — Ако знаехте — промълви мечтателно Пипи, — ако знаехте само какво открих. Аз и никой друг!
            — Какво си открила? — попитаха Томи и Аника. Те съвсем не се учудиха от това, че Пипи е открила нещо, защото това се случваше много често, но искаха да знаят какво. — Казвай, Пипи! Какво си открила?
            — Една нова дума — отговори тя и ги погледна, сякаш едва сега ги виждаше. — Една съвсем нова-новеничка дума.
            — Каква дума? — заинтересува се Томи.
            — Изключително хубава дума — каза Пипи. — Най-хубавата, която съм чувала досега.
            — Кажи я де! — рече Аника.
            — Спунк! — произнесе тържествено Пипи.
            — Спунк? Какво значи? — попита Томи.
            — Ех, да знаех — каза Пипи. — Сигурна съм в едно: че не значи прахосмукачка.
            Томи и Аника се замислиха за миг. После Аника се обади:
            — Но щом и ти не знаеш какво значи, тогава от нея няма никаква полза.
            — Именно това ме ядосва — съгласи се Пипи.
            — Всъщност кой пръв е измислил какво ще означават думите? — попита Томи.
            — Вероятно цял куп стари професори — предположи Пипи. — И тогава как да не кажеш, че хората са странни! Помислете само какви думи измислят! «Корито», «тапа», «връв» и такива едни, дето никой не може да проумее отде са се взели. А изобщо не им минава и през ума да измислят такава действително хубава дума като «спунк». Какво щастие, че ми хрумна! Сигурно ще успея да разбера и какво означава.
            Тя се замисли.
            — Спунк! Дали не е най-горната част на синьо боядисан прът на знаме — рече Пипи колебливо.
            — Къде си видяла син прът на знаме — забеляза Аника.
            — Вярно, имаш право. Е, тогава просто не знам. А не може ли да означава оня звук, който се чува, когато човек гази в тиня и тя се процежда между пръстите му? Я да видим: «Аника зашляпа из тинята и се чу едно звънливо спунк».
            Тя поклати глава.
            — Не, не става. «И се чу едно звънливо «жвак»» ще е по-правилно.
            Пипи задърпа косата си.
            — Става все по-тайнствено. Но каквото и да означава, ще го налучкам! Дали не може да се купи отнякъде? Хайде Да проверим!
            Томи и Аника нямаха нищо против. Пипи надникна в чантата, която беше пълна със златни парички.
            — Спунк! — промълви тя. — Звучи ми като нещо скъпо. Я да си взема една паричка.
            Господин Нилсон скочи както винаги на рамото и. После Пипи свали коня от терасата.
            — Работата е бърза — поясни тя на Томи и Аника. Затова ще яхнем коня. Инак може да не остане никакъв спунк за нас. Не бих се учудила, ако кметът току-що е купил последното парче.
            Когато конят запрепуска по улиците на малкото градче с Пипи, Томи и Аника на гърба си, копитата му така зачаткаха по калдъръма, че всички деца го чуха и наизлязоха радостни, защото много обичаха Пипи.
            — Пипи, накъде си тръгнала? — викаха те.
            — Отивам да си купя спунк — отговори Пипи и задържа за малко коня.
            Децата се стъписаха.
            — То хубаво нещо ли е? — попита едно момченце.
            — И как още! — Пипи се облиза. — Вълшебно! Поне така звучи.
            Пред сладкарницата тя скочи от коня и свали Томи и Аника. Влязоха вътре.
            — Искам да купя една кесия спунк — каза Пипи. — Но да е хрускав.
            — Спунк ли? — каза неуверено хубавичкото момиче зад тезгяха. — Мисля, че нямаме.
            — Трябва да имате — настоя Пипи. — Трябва да го има във всички добре снабдени магазини.
            — Да, но днес го свършихме — каза момичето, което никога не беше чувало за спунк, но не искаше да признае, че нейният магазин не е така добре снабден като някои други.
            — О, нима вчера имахте? — извика Пипи разпалено. — Много ви се моля, опишете ми как изглежда. Никога в живота си не съм виждала спунк. Не е ли на червени черти?
            Тогава хубавата госпожица миличко се изчерви и каза:
            — Ах, аз не знам какво е това! Ние във всеки случай го нямаме.
            Дълбоко разочарована, Пипи напусна магазина.
            — Ще търся още — каза тя. — Без спунк няма да се прибера у дома.
            Съседният магазин беше железария. Продавачът учтиво се поклони на децата.
            — Искам да купя спунк — каза Пипи. — Но да е много доброкачествен — от ония, с които убиват лъвове.
            Продавачът изглеждаше лукав човек.
            — Сега ще видим — каза той и се почеса зад ухото. — Сега ще видим.
            Той взе някакво малко желязно гребло и го подаде на Пипи.
            — Това става ли? — попита той.
            Пипи го погледна с досада.
            — Това професорите наричат гребло — каза тя. — А пък аз случайно искам да купя спунк. Не се опитвайте да измамите едно невинно малко дете!
            Продавачът се разсмя и рече:
            — За съжаление тук нямаме такова нещо. Виж в магазина за шивашки принадлежности на ъгъла.
            — Магазин за шивашки принадлежности?! — измърмори Пипи на Томи и Аника, когато излязоха. — Там няма да го намерим — в това съм убедена.
            Известно време тя гледаше мрачно пред себе си, но изведнъж очите й светнаха.
            — Може би в края на краищата този спунк ще се окаже болест — каза тя. — Елате да попитаме доктора!
            Аника знаеше къде живее докторът, защото беше ходила там да я ваксинират.
            Пипи натисна звънеца на входната врата. Отвори им медицинската сестра.
            — Идваме при доктора — каза Пипи. — Много тежък случай. Невероятно опасна болест.
            — Моля, оттук — въведе ги сестрата.
            Децата завариха доктора седнал зад бюрото си. Пипи тръгна право към него със затворени очи и изплезен език.
            — Я ми кажи, какво ти е? — попита докторът.
            Пипи отвори ясните си сини очи и прибра езика.
            — Боя се, че съм хванала спунк — каза тя. — Защото ме сърби цялото тяло. А очите ми съвсем се затварят, когато спя. Понякога хълцам. Пък миналата неделя ми стана лошо, след като изядох една чиния вакса с мляко. Имам доста добър апетит, но много често храната ми отива в кривото гърло, а тогава човек просто няма полза от нея. Сигурно ме е налегнал спунк. Кажете ми само едно — заразно ли е?
            Докторът погледна свежото личице на Пипи и каза:
            — Смятам, че си по-здрава от повечето деца. Сигурен съм, че не страдаш от спунк.
            Пипи възторжено го хвана за ръката.
            — Но нали има болест, която се казва така, а?
            — Не — каза докторът. — Такава болест няма! Но дори и да имаше, не вярвам да те хване.
            Пипи се натъжи. На тръгване направи дълбок реверанс на доктора и Аника стори същото. Томи се поклони. После тримата се върнаха при коня, който ги чакаше до градинската ограда на лекаря.
            Недалеч от къщата на доктора се издигаше триетажна сграда. Един прозорец на най-горния етаж стоеше отворен. Пипи го посочи с пръст и каза:
            — Не бих се изненадала, ако тоя спунк се намира там. Ще се кача да проверя.
            С бързи хватки тя се покатери по водосточната тръба. Когато стигна до височината на прозореца, Пипи отскочи, полетя и се хвана за черчевето. После се изтегли нагоре и пъхна главата през прозореца.
            В стаята седяха две дами и разговаряха. Представяте ли си как се стреснаха, когато внезапно в рамката на прозореца се подаде една рижа глава, а един глас рече:
            — Може ли да попитам, дали тук има някакъв спунк?
            Дамите нададоха ужасени викове:
            — Божичко, какво говориш, дете? Да не би някой да е избягал?
            — Именно това искам да узная — отвърна учтиво Пипи.
            — Олеле, може би е под кревата — извика едната дама. — Хапе ли?
            — Готова съм и това да повярвам — каза Пипи. — Звучи, сякаш има чудесни остри зъби.
            Дамите се вкопчиха една в друга. Пипи огледа внимателно стаята и накрая рече унило:
            — Не, тук няма дори едно косъмче от мустака на спунк. Простете за безпокойството. Минавах случайно, та реших само да проверя.
            Тя се спусна отново по водосточната тръба.
            — Жалко — каза тя на Томи и Аника. — В този град няма спунк. Отиваме си в къщи.
            Те поеха обратния път. Когато наскачаха от коня пред верандата, Томи едва не настъпи някакво малко бръмбарче, което пълзеше по пътечката.
            — Внимавай — бръмбар! — провикна се Пипи.
            Тримата клекнаха, за да го разгледат. Колко мъничък беше! Крилата му бяха зелени и блестяха като метал.
            — Какъв е красив! — прошепна Аника. — Как ли се нарича?
            — Майски бръмбар не е — каза Томи.
            — И торен бръмбар не е — забеляза Аника. — Пък не е и рогач. Наистина много ми се иска да разбера какъв е.
            По лицето на Пипи се разля блажена усмивка.
            — Аз знам — каза тя. — Това е спунк.
            — Сигурна ли си? — усъмни се Томи.
            — Да не мислиш, че не мога да позная един спунк, щом го видя — каза Пипи. — Виждал ли си някога през живота си нещо по-спунковидно?
            Тя внимателно премести бръмбара на по-сигурно място, където никой не можеше да го стъпче.
            — Мой миличък, мъничък спунк — каза тя нежно. — Знаех си, че най-сетне ще те намеря. Не е ли странно? Обиколихме целия град да търсим спунк, а той през цялото време бил точно пред Вила Вилекула.

            Пипи играе на въпроси и отговори
            Един ден хубавата дълга лятна ваканция свърши и Томи и Аника тръгнаха пак на училище. Пипи все още смяташе, че е достатъчно начетена, без да учи, и решително заяви, че не възнамерява да стъпи в училище, докато не дойде ден, когато не ще може да се оправи, ако не знае как се пише «морска болест».
            — Но тъй като никога не страдам от морска болест, няма какво да се тревожа за правописа й. Пък ако някога наистина се разболея от морска болест, ще ме занимават други неща, а не правописът на болестта ми.
            — Впрочем ти никога няма да се разболееш от морска болест — заключи Томи.
            Той имаше право. Пипи бе обиколила с баща си всички морета и океани, но никога не беше страдала от морска болест.
            Понякога на Пипи и хрумваше да яхне коня и да посрещне Томи и Аника след училище. Томи и Аника много й се радваха. Те обичаха да яздят, пък и не всички деца могат да се връщат на кон от училище.
            — Слушай, Пипи, хайде ела да ни вземеш следобед! — каза Томи един ден, когато той и Аника се връщаха в училище след голямото междучасие.
            — Да, Пипи. Ела! — каза Аника. — Защото днес госпожица Розенблум ще раздава своите награди на послушните и прилежни деца.
            Госпожица Розенблум беше богата възрастна дама, която живееше в малкото градче. Тя беше доста стисната, но в края на всеки срок идваше в училище и раздаваше подаръци на учениците. Но не на всички, о, не! Само най-добрите и прилежните деца получаваха награди. Преди да раздаде подаръците, г-ца Розенблум провеждаше дълъг изпит, за да разбере кои деца ги заслужават и кои — не. Затова всички деца в градчето живееха в постоянен страх от нея.
            Всеки ден, когато трябваше да си учат уроците, и тъкмо се питаха дали не ще е по-добре да измислят нещо друго по-интересно, родителите им казваха:
            — Мисли за г-ца Розенблум!
            И действително беше голям позор в деня, когато г-ца Розенблум е била в училище, да се върнеш у дома при родителите, при братчетата и сестричетата си, и да не донесеш поне най-дребната монета, кесийка с бонбони или поне долна фланелка. Да, фланелка! Защото госпожица Розенблум раздаваше на най-бедните деца и дрехи. Но нищо не можеше да се помогне на някое дете, колкото и бедно да беше то, ако не успееше да отговори на госпожица Розенблум колко сантиметра има в един километър. Затова не беше чудно, че децата от градчето живееха в страх от госпожица Розенблум. Те се бояха и от нейната супа! Работата беше там, че госпожица Розенблум теглеше и мереше всички ученици, за да види дали няма някое особено хилаво и слабо дете, което изглежда не се храни достатъчно в къщи. Всички тези дребни, слаби и бедни деца трябваше да ходят през голямото междучасие у госпожицата и да изяждат по една голяма чиния супа. Това можеше да е чудесно, ако в супата нямаше огромни количества противни зърна, които в устата се превръщаха в някаква лигава пихтия.
            Та сега беше настъпил големият ден, когато госпожица Розенблум щеше да дойде в училище. Часовете свършваха по-рано от обикновено и всички деца се събираха на училищния двор. Насред двора беше поставена голяма маса, а до нея седеше госпожица Розенблум. Тя имаше двама помощници-писари, които записваха всичко за децата: колко тежат, могат ли да отговорят на поставените въпроси, дали са бедни и имат нужда от дрехи, каква бележка имат по поведение, имат ли братчета и сестричета, които също се нуждаят от дрехи — да, въпросите на госпожица Розенблум просто нямаха край. На масата пред нея стоеше сандъче с пари, много кесии с бонбони и цели купища долни фланелки, чорапи и вълнени гащи.
            — Всички деца да се строят в редици! — изкомандува госпожица Розенблум. — В първата редица — деца без братчета и сестричета, във втората — деца с едно или две братчета и сестричета, а в третата — деца с повече от две братчета и сестричета.
            Госпожицата обичаше да има ред във всичко и наистина по-справедливо беше децата с много братчета и сестричета да получат по-големи кесии с бонбони от другите, които нямаха.
            После разпитът започна. Ай, ай, как трепереха децата! Онези, които не можеха да отговорят, трябваше най-напред да застанат в един ъгъл и да се срамуват, а после си отиваха у дома без нито едно бонбонче за братчетата и сестричетата.
            Томи и Аника бяха много силни ученици. Но въпреки това дори панделката й трепереше от вълнение, а до нея Томи ставаше все по-блед, колкото повече наближаваше неговият ред. Тъкмо когато вече трябваше да отговаря, редицата на «деца без братя и сестри» неочаквано се развълнува. Някой се пробиваше път между тях. Кой можеше да е това, ако не Пипи. Тя избута децата встрани и отиде право при госпожица Розенблум.
            — Извинете, но не бях тук от самото начало — каза тя. — В коя редица трябва да застане този, който няма четиринайсет братя и сестри, от които тринайсет се палави момчета?
            Госпожица Розенблум я изгледа с неодобрение:
            — Остани там, където си сега — каза тя. — Но ми се струва, че много скоро ще те прехвърлим в оная редица на деца, които трябва да се срамуват.
            Писарите записаха името на Пипи, а после я претеглиха, за да проверят дали има нужда от супа. Но тя тежеше с два килограма повече от нормата.
            — Супа няма да получаваш — каза строго госпожица Розенблум.
            — Понякога на човек му върви — отбеляза Пипи. — Сега остава да се отърва и от елечетата и фланелите, за да си отдъхна.
            Госпожица Розенблум не я слушаше. Тя търсеше в правописния речник по-завързана дума, за която да пита Пипи.
            — Е, моето момиче — каза тя най-сетне, — я ми кажи как пишеш «морска болест»?
            — С огромно удоволствие — отвърна Пипи, — м-о-р-з-ъ-к-ъ-б-о-л-е-з.
            Госпожица Розенблум се усмихна кисело.
            — Тъй ли? — каза тя. — Според правописния речник се пише съвсем другояче.
            — В такъв случай си имала голям късмет, че попита именно мен как я пиша — заяви Пипи. — Винаги съм казвала — морзкъболез и както виждате, ми е понесло.
            — Запишете това! — обърна се госпожицата към писарите и стисна презрително устни.
            — Да, запишете го — каза Пипи. — Запишете този чудесен правопис и се погрижете в най-скоро време да се поправи правописният речник.
            — Е, мило дете — рече госпожица Розенблум, — я ми отговори на този въпрос: кога е умрял Карл XII?
            — Ха, нима и той е умрял? — извика Пипи. — Ах, колко печално, че толкова хора си отиват в наши дни! При това съм убедена, че това никога нямаше да се случи, ако беше опазил краката си сухи.
            — Запишете това! — процеди госпожица Розенблум на помощниците с леден глас.
            — Ще го запишете, разбира се — каза Пипи. — И отбележете, че е много полезно да отглеждаш пиявици по тялото си. Освен това преди лягане трябва да се пие малко затоплена газ. Много ободрява!
            Госпожица Розенблум поклати глава.
            — Защо кътниците на коня имат резки? — попита тя сериозно.
            — Сигурна ли си, че наистина имат? — рече Пипи и се замисли. — Впрочем я го попитай самия него. Ето го ей там — продължи тя и посочи коня си, който беше вързала за едно дърво.
            После се засмя доволно.
            — Какъв късмет, че го доведох — каза тя. — Инак никога нямаше да узнаеш защо има резки по кътниците си. Да си кажа правичката, аз нямам и понятие за това. Пък и съвсем не ме интересува.
            Устата на госпожица Розенблум беше се свила в тънка черта.
            — Нечувано! — мърмореше тя. — Просто нечувано!
            — И аз мисля така! — каза Пипи. — Ако продължавам в същия дух, вероятно няма да се измъкна без розови вълнени гащи.
            — Запишете това! — рече госпожица Розенблум на писарите.
            — Я не си правете труда! — възкликна Пипи. — Да не мислите, че ми е за розовите вълнени гащи. Но може да запишете, че ми се полага голям плик с бонбони.
            — Ще ти задам последен въпрос — каза госпожица Розенблум и гласът й прозвуча особено.
            — Карай — отвърна Пипи. — Много обичам да си играя на въпроси и отговори.
            — Да видим сега дали ще знаеш — каза госпожица Розенблум. — Пер и Пол трябва да си поделят цяла торта. Ако Пер получи едната четвърт, какво ще получи тогава Пол?
            — Болки в стомаха — отвърна Пипи. После се обърна към писарите и добави сериозно: — Запишете, че Пол ще получи болки в стомаха.
            Но сега госпожица Розенблум вече кипна.
            — Ти си най-невежото и противно дете, което съм виждала. Върви незабавно в оная редица и се срамувай!
            Пипи послушно зашляпа нататък, като мърмореше сърдито:
            — Ето ти несправедливост! Аз, дето отговорих на абсолютно всеки въпрос!
            Но след няколко крачки изведнъж нещо й хрумна и тя отново си проби с лакти път до госпожица Розенблум.
            — Простете — извика тя, — но забравих да кажа гръдната си обиколка и височината си над морското равнище. Отбележете това — обърна се към писарите. — Не че искам супа, далеч съм от тази мисъл! Но нали трябва да има ред и в счетоводството?
            — Иди веднага там да се срамуваш! — каза госпожица Розенблум. — Знам едно момиче, което след малко ще яде здравата пердах.
            — Клетото дете! — каза Пипи. — Къде е то? Изпратете го при мен, да го защитя. Запишете си това!
            После Пипи отиде и се нареди между децата, които трябваше да се срамуват. Настроението в редицата не беше на висота. Много от децата хлипаха и хленчеха, защото си мислеха какво ще кажат родителите им и всички в къщи, когато се върнат у дома без пари и бонбони. Пипи ги огледа, преглътна няколко пъти и внезапно рече:
            — Хайде и ние да си поиграем на въпроси и отговори!
            Децата се пооживиха, но все още не можеха да проумеят какво иска да каже Пипи.
            — Строй се в две редици! — изкомандува Пипи. — Всички, които знаят, че Карл XII е умрял, да се наредят от едната страна, а другите, които не са чували за това — на другата.
            Тъй като всички деца знаеха, че Карл XII е умрял, образуваха само една редица.
            — Така не става! — каза Пипи. — Трябва да има поне две редици, инак не е по правилата. Попитайте госпожица Розенблум, ако не ми вярвате.
            Тя се замисли.
            — Сетих се — каза тя после. — Всички отявлени пакостници да се строят в една редица.
            — А кои ще стоят във втората редица? — заинтересува се живо едно момиченце, което не искаше да се признае за пакостница.
            — Във втората редица застават всички пакостници, които още не са се проявили напълно — отвърна Пипи.
            Оттатък при масата на госпожица Розенблум разпитът продължаваше с пълна пара и от време на време към групата на Пипи се присъединяваше по някое дете, готово ей сега да ревне.
            — Сега идва най-трудното! — обяви Пипи. — Сега ще проличи дали сте учили прилежно уроците си.
            Тя се обърна към едно дребно слабичко момче в синя ризка.
            — Ей ти — каза тя, — знаеш ли да е умрял някой?
            Момчето я погледна изненадано, но после каза:
            — Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем на нашата улица.
            — Я гледай ти — каза Пипи. — А да знаеш още някой?
            Не, момченцето не знаеше. Тогава Пипи сложи дланите си като фуния пред устата и прошепна високо:
            — Ами Карл XII?
            След това тя попита всички деца поред дали знаят някой, който е умрял, и всички отговориха:
            — Старата госпожа Петершон от номер петдесет и седем и Карл XII.
            — Този изпит надмина очакванията ми — каза Пипи. — А сега ще ви задам само един въпрос. Ако Пер и Пол си делят тортата и Пер решително откаже да има нещо общо с тая работа, ами се завре в ъгъла да си чопли някаква малка суха четвърт, кой тогава ще бъде принуден да се жертва и да погълне цялата торта?
            — Пол — извикаха всички деца.
            — Не вярвам някъде да има по-умни деца от вас — каза Пипи. — Но затова ще получите награда.
            Тя извади от джобовете си цяла шепа златни парички и даде по една на всяко дете. Освен това им раздаде и по един плик с бонбони, които извади от раницата си.
            И стана тъй, че децата, които всъщност трябваше да се срамуват, се радваха най-много. Когато изпитът на госпожа Розенблум свърши и всички тръгнаха да си вървят, никои други деца не хукнаха така бързо към дома си, както децата от позорния ъгъл. Но преди това всички се скупчиха около Пипи.
            — Благодарим ти, мила Пипи — викаха те. — Благодарим за бонбоните и за парите!
            — О, моля! — каза Пипи. — Няма нужда да ми благодарите. Но не забравяйте никога, че ви избавих от розовите вълнени гащи.

            Пипи получава писмо
            Дните минаваха и настъпи есента. След нея настъпи зима, продължителна и сурова, която сякаш изобщо не искаше да свърши. Томи и Аника бяха много заети в училище и с всеки изминат ден се изморяваха все повече и все по-тежко им беше да стават сутрин. Госпожа Сетергрен започна много да се тревожи от бледите им бузки и от липсата на апетит. На всичкото отгоре и двамата се разболяха наведнъж от шарка и трябваше да лежат няколко седмици. Тия седмици щяха да са много скучни, ако Пипи не идваше всеки ден пред прозореца да им прави какви ли не маймунджилъци. Докторът й забрани да влиза в стаята при болните, за да не се зарази, и тя го послуша, макар да твърдеше, че за един следобед можела да смачка между ноктите си един-два милиарда бацили от шарка. Но никой не й забрани да прави маймунджилъци. Детската стая беше на втория етаж, та Пипи постави стълба до прозореца им. Томи и Аника си лежаха в леглата и всеки ден в трескаво очакване гадаеха как ли ще изглежда Пипи, когато се появи този път на стълбата. Защото всеки път беше съвсем различна. Ту беше облечена като коминочистач, ту като призрак в бяла мантия, ту се правеше на вещица. Понякога разиграваше весели спектакли пред прозореца и играеше сама всички роли. От време на време правеше гимнастически упражнения на стълбата — и то какви! Заставаше на едно от най-високите стъпала и люлееше стълбата напред и назад, та Томи и Аника пищяха от страх и мислеха, че всеки момент ще се пребие. Но това не ставаше. Когато искаше да слезе, Пипи тръгваше с главата напред, само и само да се развеселят Томи и Аника. Всеки ден отиваше до града и им купуваше ябълки, портокали и бонбони. Слагаше всичко в една кошница и връзваше на дръжката дълго въже. После Господин Нилсон се изкатерваше горе с края на въжето, а Томи отваряше прозореца и издърпваше кошницата. Понякога Господин Нилсон им носеше писма от Пипи, когато тя беше заета и не можеше да дойде. Но това се случваше рядко и Пипи висеше на стълбата по цели дни. Сегиз-тогиз тя притискаше нослето си о стъклото на прозореца, обръщаше клепачите си и правеше всевъзможни ужасни гримаси. Беше казала на Томи и Аника, че ще получат по една паричка, ако издържат да не се засмеят. Но това беше просто невъзможно. Томи и Аника така се превиваха от смях, че едва не паднаха от креватите си.
            След известно време оздравяха и можеха да станат. Но, ах, колко бяха бледи и отслабнали! В деня, когато напуснаха леглата си, Пипи седеше у тях в кухнята и гледаше как си ядат кашата. По-точно казано: трябваше да ядат каша, но никак не им вървеше. Майка им се раздразни, като видя как ровят в чиниите си.
            — Яжте вкусната каша! — подкани ги тя.
            Аника порови малко с лъжицата в чинията си, но усещаше, че не ще може да преглътне нито една лъжичка.
            — Защо изобщо трябва да я ям? — проточи тя.
            — Как може да задаваш такива глупави въпроси — каза Пипи. — Много е ясно защо трябва да изядеш тази вкусна каша. Защото, ако не изядеш вкусната каша, няма да пораснеш и да станеш голяма и силна. Ако пък не станеш голяма и силна, няма да имаш сила да накараш своите деца да изядат тяхната вкусна каша. Не, Аника, така не бива. Ако всички разсъждават като тебе, в яденето на каша в тази страна ще настъпи ужасен хаос.
            Томи и Аника изядоха по две лъжици каша. Пипи ги наблюдаваше съчувствено.
            — Трябва да поплувате малко по моретата — каза им тя и се залюля напред-назад със стола си. — Да видите как ще проядете. Спомням си веднъж, когато бях на кораба на татко за всеобща изненада Фридолф една сутрин изяде само седем чинии каша. Татко просто щеше да полудее от тревога пред тази липса на апетит. «Миличък Фридолф — каза му той, а гласът му трепереше, — страхувам се, че те гложди тежка болест. Най-добре остани днес в каютата си, докато се почувствуваш по-добре и можеш да ядеш като хората. Ще дойда да те завия и да ти дам люкарство за подсилване!»
            — Лекарство се казва — отбеляза Аника.
            — И Фридолф се завлече в леглото си — продължи Пипи — защото и той се изплаши и се чудеше що за болест го налегна, та изяде само седем чинии каша. Той си легна и тъкмо се питаше дали ще доживее до вечерта, когато дойде татко с люкарството. Беше някакво отвратително черно люкарство, но — каквото щете ми разправяйте — беше наистина силно. След като глътна първата лъжица, от устата на Фридолф изригна огнен език. Той нададе вой, който разтърси «Лудетина» от носа до кърмата и бе чут от кораби на петдесет морски мили разстояние. Готвачът още не беше раздигнал масата от закуска, когато Фридолф с викове се втурна в корабната кухня. Той се тръшна върху един стол до масата и започна да лапа каша. След петнадесетата чиния все още продължаваше да реве от глад. Но повече каша нямаше и готвачът се видя принуден да застане до Фридолф и да мята студени варени картофи в отворената му уста. Колкото пъти рече да престане, Фридолф започваше да ръмжи сърдито, та готвачът разбра, че ако не иска да бъде изяден, трябва да продължава. Но за съжаление той имаше само някакви си сто и седемнайсет картофа. След като даде на Фридолф последния, с един скок се озова навън и заключи вратата. Всички се събрахме пред прозореца да наблюдаваме Фридолф. Той хленчеше като малко гладно дете и набърже изяде панера за хляб, после каната и петнайсет чинии. След това се залови за масата. Откъсна четирите й крака и ги заръфа, та от устата му се разхвърчаха стърготини. Докато ядеше, заяви, че това били най-дървените аспержи, които бил ял. Изглежда, че дъската на масата му се услади повече, защото мляскаше, докато я ядеше, и разправяше, че това бил най-вкусният сандвич от детските му години насам. Тогава татко реши, че Фридолф е оздравял от тежката си болест, влезе при него и му каза да се въздържа от обяда, който ще бъде поднесен след два часа и се състои от свинско с пюре. «Слушам, капитане — каза Фридолф и избърса устата си. — Но искам да попитам нещо, капитане — продължи той и очите му живо заблестяха, — кога ще има вечеря и не може ли това да стане малко по-рано?»
            Пипи наклони глава и загледа Томи и Аника и техните чинии.
            — Както вече казах, трябва да поплувате по море, и ще излекувате лошия си апетит.
            Точно тогава край дома на семейство Сетергрен мина пощенският раздавач на път към Вила Вилекула. Той зърна Пипи през прозореца и се провикна:
            — Хей, Пипи Дълго чорапче, нося ти писмо!
            От изненада Пипи едва не се катурна от стола.
            — Писмо! За мене? Истинско писмо, искам да кажа, истинско писмо! Не мога да повярвам, додето не го видя.
            Действително това беше истинско писмо, облепено с много странни марки.
            — Я го прочети ти, Томи, ти умееш — каза Пипи.
            Томи зачете:

            Скъпа моя Пипилота, когато получиш това писмо, слез когато и да е на пристанището и чакай «Лудетина». Защото сега съм решил твърдо да те взема за известно време на остров Корекоредут. Ти поне трябва да видиш страната, където баща ти е такъв могъщ крал. Тук е много приятно и вярвам, че ще ти хареса. Моите верни поданици също жадуват да видят принцеса Пипилота, за която толкова много са слушали. Тъй че няма какво повече да говорим. Ти ще дойдеш — това е моята бащина и кралска воля. Звучна целувка и много сърдечни поздрави от твоя стар татко:
            Крал Ефраим I Дългия чорап
            Всемогъщ владетел на остров Корекоредут

            Когато Томи свърши да чете, в кухнята настъпи гробна тишина.

            Пипи отново се качва на кораба
            И една прекрасна утрин «Лудетина» пристигна в пристанището, украсена със знамена и вимпели от носа до кърмата. Духовият оркестър на градчето беше строен на кея и свиреше с все сила весела мелодия за добре дошли. Всички хора от градчето бяха се стекли там, за да видят как Пипи ще посрещне своя баща, крал Ефраим I Дългия чорап. Дори някакъв фотограф се беше приготвил да заснеме паметната им среща.
            От нетърпение Пипи непрестанно подскачаше и още мостикът не беше спуснат както трябва, когато Пипи и капитан Дългия чорап се втурнаха с ликуващи викове един към друг. Капитан Дългия чорап така се радваше да види отново дъщеря си, че я подхвърли няколко пъти високо във въздуха. Пипи, не по-малко щастлива, също подхвърли татко си във въздуха, и то няколко пъти повече. Само фотографът не се радваше, защото му беше невъзможно да направи хубави снимки, тъй като ту Пипи, ту баща й се намираха високо във въздуха.
            Томи и Аника излязоха напред да поздравят капитан Дългия чорап, но колко бяха слаби и бледи! Те излизаха за пръв път след болестта си.
            Пипи трябваше, разбира се, да се качи на кораба и да поздрави Фридолф и всички свои приятели моряци. Томи и Аника отидоха с нея. Някакво странно чувство ги обзе при мисълта, че се разхождат на кораб, дошъл толкова отдалеч, и двамата отваряха очите си на четири, за да видят абсолютно всичко.
            Пипи така здраво прегръщаше моряците, че пет минути след това те не можеха да си поемат дъх. После вдигна капитан Дългия чорап на раменете си и го понесе през тълпата към Вила Вилекула. Томи и Аника вървяха след тях, хванати за ръце.
            — Да живее крал Ефраим! — викаха хората и решиха, че това е забележителен ден в историята на техния градец.
            Няколко часа по-късно капитан Дългия чорап легна да спи във Вила Вилекула и така захърка, че цялата къща се тресеше. Навън в кухнята Пипи, Томи и Аника седяха около масата, по която все още личаха остатъците от пищна вечеря. Томи и Аника бяха доста мълчаливи и замислени. За какво мислеха те? Аника си мислеше дали в края на краищата не е по-добре да не живееш на този свят, а Томи се опитваше да си припомни дали изобщо съществува нещо наистина весело, но нищо не му идваше наум. Целият живот, общо взето, е пустиня, мислеше си той.
            Ала Пипи беше в превъзходно настроение. Тя потупваше Господин Нилсон, който се разхождаше внимателно напред-назад между чиниите на масата, потупваше Томи и Аника, подсвиркваше и пееше едно през друго, а от време на време правеше ситни танцови скокове, сякаш не забелязваше, че Томи и Аника са така потиснати.
            — Ех, че ще е хубаво да си поскитам пак известно време по моретата — възкликна тя. — Помислете си само: да бъдеш в морето, на свобода!
            Томи и Аника въздъхнаха.
            — И да знаете с какво любопитство очаквам да видя остров Корекоредут. Като си представя само — изтягаш се по плажа, топиш палците на краката ей в Южното море, а щом зяпнеш, в устата ти лупва зрял банан.
            Томи и Аника въздъхнаха.
            — Мисля, че ще е много забавно да се играе с ония черни деца там — продължи Пипи.
            Томи и Аника въздъхнаха.
            — Какво само въздишате? — попита Пипи. — Не обичате ли милите черни дечица?
            — Обичаме ги — отвърна Томи. — Но седим и си мислим, че сигурно ще мине много време, преди да се върнеш във Вила Вилекула.
            — А, това се подразбира — каза Пипи весело. — Но не вярвам да съжалявам. Мисля, че на остров Корекоредут ще бъде дори по-весело оттук.
            Аника обърна посърналото си отчаяно личице към Пипи.
            — О, Пипи — промълви тя, — колко мислиш да останеш там?
            — Хм, трудно може да се каже, но вероятно до Коледа.
            Аника изскимтя.
            — Кой знае — каза Пипи. — Може би на остров Корекоредут е толкова хубаво, че да му се прииска на човек да остане там завинаги. Хопала — Пипи направи още една танцова стъпка. — Негърската принцеса съвсем не е лоша професия за някой, който има такава слаба учебна подготовка като мен.
            Очите на Томи и Аника заблестяха странно на бледите им лица. Внезапно Аника се захлупи на масата и избухна в плач.
            — Но като поразмисля хубаво, не вярвам да остана там завинаги — каза Пипи. — Дори и дворцовият живот може да омръзне. Та някой прекрасен ден сигурно ще кажа ей така: «Томи и Аника, какво ще кажете, ако се върна за известно време във Вила Вилекула?»
            — Ах, как ще се радваме, когато ни пишеш това! — възкликна Томи.
            — Да пиша? — рече Пипи. — Вие уши нямате ли?! Нямам никакво намерение да ви пиша. Чисто и просто ще ви кажа: «Томи и Аника, хайде да се връщаме във Вила Вилекула».
            Аника вдигна глава от масата, а Томи попита:
            — Какво искаш да кажеш?
            — Каквото казвам — отвърна Пипи. — Не разбирате ли шведски? Или може би съм забравила да спомена, че и вие ще дойдете с мен на остров Корекоредут? Убедена съм, че го казах.
            Томи и Аника скочиха на крака. Бяха се задъхали. После Томи каза:
            — Ух, какво говориш! Мама и татко никога няма да ни пуснат.
            — Пускат ви — заяви Пипи. — Вече говорих с майка ви.
            В кухнята на Вила Вилекула в продължение на точно пет секунди цареше абсолютна тишина. След това прокънтяха два вика. Томи и Аника се разкрещяха от радост. Господин Нилсон, който седеше на масата и се опитваше да намаже шапката си с масло, ги погледна учудено. Той се изуми още повече, когато видя как Пипи, Томи и Аника се хванаха за ръце и затанцуваха лудешки. Така скачаха и крещяха, че лампата се откачи от тавана и падна на пода. Тогава Господин Нилсон хвърли ножа за масло през прозореца и също се впусна в танца.
            — Кажи сега, съвсем наистина ли е вярно? — попита Томи, когато тримата се успокоиха и седнаха в сандъка за дърва, за да обсъдят положението. Пипи кимна.
            Да, това беше истина. Томи и Аника щяха да заминат за остров Корекоредут. Разбира се, почти всички лелки от градчето се изредиха да повтарят на госпожа Сетергрен:
            — Ти действително ли възнамеряваш да пратиш децата си чак в Южното море, и то не с друг, а с Пипи Дългото чорапче? Сигурно не говориш сериозно.
            Но госпожа Сетергрен отвръщаше:
            — Защо да не ги пусна? Децата боледуваха и докторът смята, че имат нужда от промяна на въздуха. А откакто познавам Пипи, не е направила нищо, което да навреди на Томи и Аника. Никой не е тъй нежен към тях както тя.
            — Да, но все пак — Пипи Дългото чорапче! — казваха лелките и смръщваха нос.
            — Именно — отговаряше госпожа Сетергрен, — Пипи Дългото чорапче може би невинаги се държи изтънчено, но има добро сърце.
            В една студена вечер към края на зимата Томи и Аника напуснаха за първи път в живота си малкото градче, за да отплават заедно с Пипи в големия чуден свят. Тримата стояха край перилата, а студеният нощен вятър издуваше платната на «Лудетина». Всъщност по-правилно ще бъде да кажем, петимата, защото конят и Господин Нилсон бяха с тях.
            Всички съученици на Томи и Аника стояха на кея и едва не плакаха от мъка и завист, защото утре щяха да идат на училище както обикновено. По география имаха за домашно да научат всички острови в Южното море, а Томи и Аника известно време изобщо нямаше да учат никакви уроци. «Здравето е по-важно от училището», беше казал лекарят. «А колкото до островите в Южното море, ще ги научат на самото място», допълни Пипи.
            Родителите на Томи и Аника също стояха на кея. И сърцата на децата се свиха, когато видяха, че тайно бършат с кърпичка очите си. Но въпреки всичко Томи и Аника бяха щастливи, щастливи почти до болка.
            «Лудетина» бавно се отдели от кея.
            — Томи, Аника — извика госпожа Сетергрен, — когато излезете в Северно море, трябва да си сложите по две фланелки и…
            Останалите думи потънаха във виковете на хората по кея, примесени с буйното цвилене на коня, във веселите викове на Пипи и в шумното изсекване на капитан Дългия чорап, което прозвуча като тромпет.
            Пътешествието започна. «Лудетина» заплава под звездите. Около носа на кораба танцуваха ледени блокове, а вятърът пееше в платната.
            — О, Пипи — каза Аника. — Усещам нещо много особено отвътре. Започвам да си мисля, че и на мен ми се иска да стана пират, когато порасна.

            Пипи слиза на суша
            — Остров Корекоредут право напред! — извика Пипи в едно слънчево утро на Наблюдателницата, където стоеше препасана само с една кърпа около коремчето си.
            Бяха пътували дни и нощи, седмици и месеци през бурни морета и тихи, спокойни води, под светлината на звездите и луната, под мрачни, застрашителни облаци и под жарко слънце. Бяха пътували тъй дълго, че Томи и Аника почти забравиха какво беше, когато си живееха у дома, в малкото градче.
            Майка им сигурно щеше да се изненада, ако можеше да ги види сега. Край на бледите бузи! Свежи и загорели, с искрящи очи, те се катереха из въжетата на мачтите съвсем като Пипи. Докато навлизаха във все по-топли климати, смъкваха една по една дрехите си и накрая двете дебело навлечени деца, които прекосиха Северно море с по две фланелки, се превърнаха в две здрави, голи, кафяви хлапета, само с по една кърпа около бедрата.
            — Ах, колко е хубаво! — казваха Томи и Аника всяка сутрин, когато се събуждаха в каютата, където спяха заедно с Пипи. Най-често Пипи беше вече станала и дежуреше на кормилото.
            — По-добър моряк от моята дъщеря никога не е кръстосвал седемте морета — обичаше да казва капитан Дългия чорап. В това отношение беше напълно прав. Пипи водеше «Лудетина» със сигурна ръка дори през най-страшния прибой и близо до най-опасните подводни скали.
            А сега пътуването беше към своя край.
            — Остров Корекоредут право напред! — извика Пипи.
            Да, ето го целия, обрасъл със зелени палми и окръжен от възможно най-синята синя вода.
            Два часа по-късно «Лудетина» навлезе в малък залив в западната част на острова. На брега чакаха всички корекоредути — мъже, жени и деца, за да посрещнат своя крал и неговата червенокоса дъщеря. Когато спуснаха мостика, тълпата гръмко заликува.
            — Усамкора кусомкара! — викаха хората, а това означаваше: — Винаги си добре дошъл, дебели, бели вожде!
            Крал Ефраим слезе величествено по мостика, облечен в костюм от синьо кадифе, докато Фридолф стоеше на предната палуба и свиреше на акордеон новия химн на корекоредутите: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»
            Крал Ефраим вдигна ръка за поздрав и извика:
            — Муони манана! — Това значеше: — Здрасти, малките!
            След него се появи Пипи. Тя носеше на ръце коня. Тълпата от Корекоредут зашумя. Те наистина бяха слушали за Пипи и за нейната невероятна сила, но друго беше да се уверят с очите си. Томи и Аника слязоха скромни на брега, последвани от екипажа, но корекоредутите не виждаха никого освен Пипи. Капитан Дългия чорап я вдигна и сложи на раменете си, за да могат всички да я видят добре, и хората отново зашумяха. Но веднага след това Пипи вдигна капитан Дългия чорап на едното си рамо, а коня — на другото, и шумът се превърна едва ли не в ураган от викове.
            Цялото население на остров Корекоредут наброяваше не повече от сто двадесет и шест души.
            — Това са тъкмо достатъчно поданици — твърдеше крал Ефраим. — Ако са повече, човек трудно би могъл да ги наглежда.
            Корекоредутите живееха в малки спретнати колибки под палмите. Най-голямата и най-хубавата от тях принадлежеше на крал Ефраим. Екипажът на «Лудетина» също имаше свои колиби, където моряците живееха, докато «Лудетина» стоеше закотвена в малкия залив. Впрочем напоследък тя беше там почти през цялата година. Само понякога се налагаше една експедиция да отиде на друг остров, петдесет мили на север, защото там имаше магазин, от който купуваха енфие за капитан Дългия чорап.
            За Пипи бяха приготвили много хубава, съвсем нова колиба под голяма кокосова палма. Там имаше място и за Томи и Аника. Но преди да влязат в нея, за да се измият след пътуването, капитан Дългия чорап поиска да им покаже нещо. Той хвана Пипи за ръка и я поведе пак към брега.
            — Тук — каза той и посочи с дебелия си показалец. — На това място излязох на брега оня път, когато ме отнесе бурята.
            Корекоредутите бяха сложили тук паметна плоча. На нея бяха издълбали на корекоредутски:

            От голямото широко море дойде нашият дебел бял вожд. Това е мястото, където той изплува, когато цъфтеше хлебното дърво. Нека остане все така дебел и великолепен, какъвто беше тогава!

            Капитан Дългия чорап прочете на децата надписа с глас, който трепереше от вълнение. После шумно се изсекна.
            Когато слънцето започна да потъва и се приготви да изчезне в безкрайните обятия на Южното море, тъпаните на корекоредутите призоваха всички на площада за празненства и управление, който се намираше в средата на селото. Там беше поставен красивият трон на крал Ефраим, направен от бамбук и украсен с червени екзотични цветя. От този трон той управляваше. За Пипи корекоредутите бяха приготвили по-малък трон, близо до този на татко й. А сега съвсем набързо бяха сковали и две бамбукови столчета за Томи и Аника.
            Тъпаните зазвучаха все по-гръмко, когато крал Ефраим с голямо достойнство зае мястото си на трона. Той беше свалил синия си костюм и беше в кралски одежди — с корона на глава, с пола от лико, с огърлица от зъби на акула на врата, а на глезените имаше дебели гривни. Пипи седна непринудено на своя трон. Тя все още беше с малката кърпа около бедрата, но беше втикнала в косата си няколко бели и червени цветя, за да стане по-елегантна. Същото беше направила Аника. Но Томи не. Нищо не можеше да го застави да се закичи и с цветя.
            Крал Ефраим нали беше отсъствувал дълго време, та сега се зае да управлява с всички сили. Междувременно малките черни корекоредутчета се приближиха до трона на Пипи. По някаква необяснима причина бяха си втълпили, че бялата кожа е много по-красива от черната и затова колкото по-близо идваха до Пипи, Томи и Аника, толкова по-голямо ставаше тяхното почитание. Пък освен това Пипи беше и принцеса. Когато стигнаха до нея, всички се хвърлиха на колене и сведоха чела към земята.
            Пипи бързо скочи от трона.
            — Какво виждам? — възкликна тя. — И тука ли играете на нещотърсачи? Хайде, и аз ще участвувам.
            Тя коленичи и започна да души наоколо.
            — Сигурно преди нас оттук са минали други нещотърсачи — каза тя след малко. — Дори и карфица няма — честна дума!
            Тя седна отново на трона си. Едва беше сторила това, когато децата отново сведоха пред нея глави до земята.
            — Да не сте загубили нещо? — попита тя. — Тук, все едно, го няма, тъй че можете да станете.
            За щастие капитан Дългия чорап беше от доста време на острова, та някои корекоредути бяха понаучили неговия език. Естествено, те не знаеха какво означават такива сложни думи като «наложен платеж» и «генерал-майор», но все пак бяха запомнили доста неща. Дори и децата знаеха най-обикновени изрази като «не пипай» и други такива. Едно момченце на име Момо говореше езика на белите доста добре, защото, често се въртеше около колибите на екипажа и слушаше какво си говорят мъжете. А едно сладко, малко черно момиченце Моана не беше по-назад от него.
            Сега Момо се опита да обясни на Пипи защо стоят на колене пред нея.
            — Ти мноко хубав принцес — рече той.
            — Аз съвсем не мноко хубав бял принцес — отговори Пипи на развален корекоредутски. — Аз съм си просто Пипи Дългото чорапче и повече не ме е грижа за тоя трон.
            Тя скочи на земята. Същото направи и крал Ефраим, защото беше привършил с държавните въпроси.
            Слънцето потъна като червено кълбо в Южното море и скоро на небето пламнаха хиляди звезди. Корекоредутите запалиха огромен огън на площада и крал Ефраим, Пипи, Томи, Аника и хората от екипажа на «Лудетина» се разположиха на тревата, за да гледат как корекоредутите танцуват около огъня. Глухият звук на барабаните, странният танц, чудните ухания на хиляди незнайни цветя в джунглата, искрящото от звезди небе над главите им — всичко караше Томи и Аника да изпитват някакво много особено чувство. Вечните вълни на морето ечаха като мощен акомпанимент.
            — Мисля, че този остров е просто чудесен — каза Томи, когато тримата бяха си легнали в своята малка уютна колиба под кокосовата палма.
            — И аз мисля така — каза Аника. — Не си ли съгласна, Пипи?
            Но Пипи лежеше безмълвно с крака върху възглавницата, според обичая си.
            — Слушайте прибоя на океана — промълви тя замечтано.

            Пипи вразумява една акула
            На другата сутрин Пипи, Томи и Аника се измъкнаха много рано от колибата. Но децата от острова бяха се събудили още по-рано. Те седяха, изпълнени с нетърпение, под кокосовата палма и чакаха да излязат белите деца, за да си играят. Бъбреха си бързо-бързо на корекоредутски и се смееха, а зъбите им блестяха сред черните личица.
            Цялата група дечурлига се отправи към брега начело с Пипи. Томи и Аника подскочиха от възторг, когато видяха ситния бял пясък, в който човек можеше да се зарови, и синьото море, което ги мамеше да се потопят. Недалеч от брега имаше коралов риф и вълните се разбиваха о него. Затова морето пред плажа беше тихо, с лъскава огледална повърхност. Всички деца — и белите и черните, хвърлиха своите кърпи и с викове и смях се втурнаха към водата.
            След това се въргаляха по белия пясък, а Пипи, Томи и Аника бяха единодушни, че е много по-хубаво да имаш черна кожа, защото беше много смешно, когато белият пясък се полепи по черно задниче. Но и Пипи изглеждаше смешна, когато се зари до шията в пясък, тъй че се виждаха само луничавото й личице и двете рижи плитки. Всички деца насядаха около нея да си поприказват.
            — Разкажи за бели деца и за тяхна страна — обърна се Момо към луничавото личице.
            — Бели деца обича уморение — отговори Пипи.
            — Не уморение, а умножение — поправи я Аника и продължи обидено: — Освен това не може да се твърди, че го _обичаме_.
            — Бели деца обича уморение — настояваше упорито Пипи. — Бели деца право полудява, ако бели деца не получава всеки ден голяма доза уморение.
            Тя не издържа да говори повече на развален корекоредутски и премина на своя език:
            — Ако чуете някое бяло дете да плаче, бъдете сигурни, че или училището е изгоряло, или са им дали няколко свободни дни за почистване, или учителката е пропуснала да им зададе домашно по уморение. Пък да не говорим какво става, когато ги разпуснат за лятна ваканция! Настава такъв плач и такива ридания, че човек предпочита да умре, отколкото да ги слуша. Няма сухо око, когато затварят вратите на училището за цялото лято. Децата се запътват към домовете си и пеят тъжни песни за своята мъка и направо се задавят от ридания, като си помислят, че ще минат няколко месеца до следващия час по уморение. Да, това е безподобна трагедия! — завърши Пипи и тежко въздъхна.
            — Хайде де! — казаха Томи и Аника.
            Момо не разбра какво точно е уморението и поиска да му се обясни по-подробно. Томи искаше да му обясни, но Пипи го изпревари.
            — Например — каза тя — разбираш ли 7×7 = 102. Ценно, а?
            — Само че съвсем не прави 102! — отбеляза Аника.
            — Разбира се — обади се Томи. — 7×7 = 49.
            — Разбери, че сега сме на остров Корекоредут — каза Пипи. — Климатът е съвършено различен и много по-плодороден. Затова тук 7×7 прави много повече.
            — Хайде де! — казаха пак Томи и Аника.
            Капитан Дългия чорап прекъсна урока по смятане. Дойде да им съобщи, че той, хората от екипажа и всички корекоредути смятат да отидат за няколко дни на друг остров на лов за диви свине. Капитан Дългия чорап бил зажаднял за прясно свинско печено. Жените на корекоредутите също щели да тръгнат с тях, за да плашат свинете с диви викове. Това означаваше, че децата ще останат сами на остров Корекоредут.
            — Нали нямате нищо против? — попита капитан Дългия чорап.
            — Хайде отгатни — каза Пипи. — В деня, когато чуя, че някои деца не са съгласни да останат сами, без възрастни около себе си, ще науча цялата таблица за уморение отзад напред — кълна се в това.
            — Значи решено! — каза капитан Дългия чорап.
            След това той и всичките му поданици, въоръжени с щитове и копия, се качиха в своите големи кану и отплаваха от остров Корекоредут.
            Пипи направи фуния с ръцете си и извика подире им:
            — Приятно пътуване! Пък ако не се върнете за 50-тия ми рожден ден, ще ви търся по радиото!
            Щом останаха сами, Пипи, Томи, Аника, Момо, Моана и останалите се спогледаха с много доволен вид. Ето че този прекрасен остров в Южното море остана за няколко дни изцяло на тяхно разположение.
            — А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника.
            — Най-напред ще си свалим закуската от дърветата — каза Пипи.
            Тя бързо се покатери на една палма, за да откъсне няколко кокосови орехи. Момо и другите корекоредутчета набраха хлебни плодове и банани. Пипи запали на брега огън и изпече вкусните хлебни плодове. Всички деца насядаха в кръг около нея и получиха обилна закуска, състояща се от препечен хлебен плод, кокосово мляко и банани.
            На остров Корекоредут нямаше никакви коне и затова всички черни деца проявиха голям интерес към коня на Пипи. Онези, които се осмелиха, дори го яхнаха за малко.
            Моана каза, че много би искала да посети някой ден страната на белите, където се въдят такива чудновати животни.
            Господин Нилсон не се виждаше никакъв. Беше тръгнал на излет из джунглата, където бе открил много свои роднини.
            — А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника, когато им омръзна да яздят.
            — Бели деца искат види хубаво пещери, да, не? — попита Момо.
            — Бели деца без съмнение иска види хубаво пещери, да, да — отвърна Пипи.
            Остров Корекоредут беше коралов остров. В южната му част към морето се спускаха стръмни коралови скали, а морските вълни бяха издълбали в тях причудливи пещери. Някои се намираха наравно с морето и бяха пълни с вода, но други бяха по-нависоко в скалите и там обикновено си играеха децата от острова. В най-голямата пещера бяха натрупали цял склад от кокосови орехи и други лакомства. Да се стигне дотам, беше опасна история. Трябваше да пълзиш много внимателно по стръмната скална стена, като се държиш за изпъкнали камъни и разни издатини. Инак имаше опасност да паднеш в морето. На друго място това нямаше да е страшно, но именно тук имаше много акули, които обичаха да си хапват малки деца. Въпреки това на децата от острова правеше удоволствие да се гмуркат на лов за бисерни миди, но тогава винаги някой оставаше на стража и викаше «акула, акула», щом се мернеше гръбната перка на хищната риба. В голямата пещера корекоредутчетата имаха голям запас от блестящи бисери, които бяха намерили в мидите. Те си играеха с тях на топчета и дори не подозираха, че тия бисери имат огромна стойност в страната на белите хора. Капитан Дългия чорап сегиз-тогиз вземаше със себе си няколко бисера, когато отиваше да си купува енфие. Срещу тях получаваше много неща, които, според него, бяха необходими на поданиците му, но всъщност беше на мнение, че неговите верни корекоредути, общо взето, са добре с това, което си имат. Затова позволяваше на децата да продължават да си играят на топчета с бисерите.
            Аника разпери ужасена ръце, когато Томи й каза да се покатери по скалата до голямата пещера. Първата част от пътя не беше много трудна. Имаше доста широк издатък, по който да се мине, но постепенно той се стесняваше и последните метри до пещерата човек трябваше да се долепя до камъка и да се залавя, където можеше.
            — Никога! — възнегодува Аника. — Никога!
            Да се катериш по някаква скала, където почти нямаше за какво да се хванеш, а на десет метра под тебе се ширнало морето, пълно с акули, които само те чакат да паднеш, не — това, според Аника никак не беше забавно.
            Томи много се ядоса.
            — Уф, човек никога не трябва да взема със себе си сестри в Южното море — гневеше се той, докато се катереше по скалата. — Гледай мене! Ще правиш само така…
            Чу се силен плясък, когато Томи падна във водата. Аника нададе страшен вик. Дори и корекоредутчетата бяха ужасени. «Акула, акула» викаха те и сочеха към морето. Там се подаваше перка, която бързо се устреми към Томи.
            Тогава се чу втори плясък. Пипи беше скочила във водата. Тя стигна до Томи почти едновременно с акулата. Томи изкрещя от ужас. Той усети острите зъби на хищника върху крака си. Но в същия миг Пипи хвана с двете си ръце кръвожадния звяр и го вдигна високо над водата.
            — Не те ли е срам? — каза й тя. Акулата се огледа изненадана и сърдита, защото не можеше да диша добре във въздуха.
            — Обещай никога вече да не правиш така и тогава ще те пусна — каза й сериозно Пипи. После я хвърли с всичката си сила далеч в морето. Акулата побърза да се отдалечи и реши твърдо да се пресели колкото може по-скоро в Атлантическия океан.
            Междувременно Томи беше се изкатерил върху някаква малка издатина на брега и цялото му тяло тръпнеше. От крака му течеше кръв. Тогава пристигна Пипи и направи нещо много странно. Първо вдигна Томи във въздуха, а после така го прегърна, че му пресече дъха. След това внезапно го пусна, седна на скалата и скри лице в ръцете си. Тя плачеше, Пипи плачеше! Томи, Аника и всички корекоредутчета я гледаха полуизненадани и полуизплашени.
            — Ти плаче, защото Томи почти изяден? — предположи Момо.
            — Не! — сопна се Пипи й изтри очите си. — Аз плаче, защото нещастно малко акула днес няма закусва.

            Пипи разиграва Джим и Бък
            Зъбите на акулата бяха само одраскали крака на Томи. Когато се успокои, той все пак реши да се изкачи до голямата пещера. Тогава Пипи направи здраво въже от лико и го завърза за един камък. После се покатери пъргаво като планинска коза до пещерата и върза там другия му край. Сега дори и Аника се престраши да се изкачи до пещерата. Когато има здраво въже, за което да се хванеш, няма нищо страшно.
            Пещерата беше прекрасна — толкова голяма, че всичките деца спокойно се побраха в нея.
            — Тая пещера като че ли е по-хубава и от нашия кух дъб в двора на Вила Вилекула — каза Томи.
            — Не, не е по-хубава. Но еднакво удобна — каза Аника, защото усети леко бодване в сърцето при мисълта за дъба в родината и не искаше да допусне, че има нещо по-хубаво от него.
            Момо показа на белите деца колко много кокосови орехи и пюре от хлебни плодове има складирани в пещерата. Биха могли да прекарат там няколко седмици, без да огладнеят. Моана се приближи и им показа едно кухо бамбуково стъбло, пълно с прекрасни бисери. Тя даде на Пипи, Томи и Аника по една шепа от тях.
            — С какви хубави топчета си играете тук — отбеляза Пипи.
            Беше приятно да седиш край отвора на пещерата и да гледаш морето, което искреше под слънцето. А колко забавно беше да лежиш по корем и да плюеш във водата. Томи обяви състезание по далечно плюене. Момо прояви истински талант в тази област. Но и той не можа да надмине Пипи. Тя знаеше някакъв начин да плюе през зъби и никой друг не успя да го постигне.
            — Ако днес в Нова Зеландия ръми — каза Пипи, — вината е само моя.
            На Томи и Аника не им вървеше.
            — Бели деца не може плюе — заяви снизходително Момо. Той сякаш не причисляваше Пипи към белите деца.
            — Белите деца не можели да плюят ли? — възкликна Пипи. — Ти не знаеш какво говориш. Те се учат на това още от първи клас! Плюене на дължина, плюене на височина и плюене със скок. Ех, да можеше да видиш как плюе учителката на Томи и Аника! Тя взе първа награда по плюене със скок. Когато скача и плюе, целият град ликува.
            — Хайде де! — обадиха се Томи и Аника.
            Пипи заслони очите си с ръка и погледът й се плъзна по морето.
            — Идва някакъв кораб — съобщи тя. — Някакво мъничко параходче. Чудна работа, какво ли търси насам?
            Пипи ненапразно зададе тоя въпрос. Параходчето приближаваше бързо към остров Корекоредут. На борда му освен черните моряци се намираха и двама бели мъже. Казваха се Джим и Бък. Бяха чернокоси и груби и приличаха досущ на бандити, каквито между другото наистина бяха.
            Веднъж, когато капитан Дългия чорап си купувал енфие от оня магазин, Джим и Бък били там. Те видели как капитан Дългия чорап сложил на тезгяха няколко необикновено големи и красиви бисери и чули, като казвал, че на остров Корекоредут децата си играят на топчета с такива бисери. От този ден нататък те гонели една-едничка цел: да отидат на остров Корекоредут и да се опитат да заграбят много бисери. Те знаели, че капитан Дългия чорап е невероятно силен, а се боели и от екипажа на «Лудетина». Затова решили да издебнат някой ден, когато всички мъже са отишли на лов. Ето че сгодният случай не закъснял. Скрити зад един остров наблизо, те видели с бинокъла си как капитан Дългия чорап и всички корекоредути напущат остров Корекоредут и изчакали, докато лодките съвсем се изгубят отвъд хоризонта.
            — Пускай котва! — изкрещя Бък, когато параходчето се приближи съвсем до острова. Пипи и децата ги наблюдаваха мълчаливо от пещерата. Котвата бе спусната. Джим и Бък скочиха в една малка лодка и загребаха към брега. На черните моряци заповядаха да останат на борда.
            — Сега ще се промъкнем до селото и ще ги изненадаме — каза Джим. — Сигурно там има само жени и деца.
            — Да — каза Бък. — А освен това в лодките имаше толкова много, жени, та ми се струва, че на острова са останали само деца. Дано сега си играят на топчета, ха, ха, ха.
            — Защо? — провикна се Пипи от пещерата. — Толкова много ли обичате да играете на топчета? Аз пък смятам, че е по-забавно да поиграем на прескочикобила.
            Джим и Бък изненадано вдигнаха глави и видяха как Пипи и останалите деца надничат горе от пещерата. Възторжена усмивка се разля по лицата им.
            — Ето ги дечурлигата — каза Джим.
            — Отлично — каза Бък. — Много лесно ще се справим с тая работа.
            Но все пак решиха да прибягнат до хитрост. Отде да знаят къде пазят децата своите бисери и затова по-добре ще е да се покажат любезни. Те се престориха, че съвсем не са дошли на остров Корекоредут заради бисерите, а просто на малък приятен излет. Бяха се сгорещили и изпотили от горещина, та Бък предложи най-напред да се изкъпят в морето.
            — Ще се върна до кораба, за да взема плувките — каза той и тръгна.
            Известно време Джим остана сам на брега.
            — Хубаво ли е мястото за къпане? — извика той угоднически на децата.
            — Просто чудесно! — отговори Пипи. — Просто чудесно за акули. Те се къпят тук всеки ден.
            — Глупости — каза Джим. — Не се виждат никакви акули.
            Но все пак се разтревожи и когато Бък се върна с плувките, му разказа какво е научил от Пипи.
            — Глупости — рече Бък и се провикна към Пипи: — Ти ли твърдиш, че тук било опасно за къпане?
            — Не — каза Пипи. — Никога не съм казвала подобно нещо.
            — Хубава работа — каза Джим. — Не ми ли каза, че имало акули?
            — Да, казах. Но пак не твърдя, че е опасно — не! Дори и дядо ми се къпа тук миналата година.
            — Значи ясно! — отсече Бък.
            — Миналия петък дядо се върна вече от болницата — продължи Пипи. — С най-хубавите дървени протези, каквито изобщо може да си представи човек.
            Тя замислено плю във водата.
            — Така не може да се твърди, че е опасно. Въпреки че доста ръце и крака са отишли по дяволите на това място. Но докато дървените крака струват само една крона чифта, смятам, че няма да се лишите от една полезна баня само от скъперничество.
            Тя плю още веднъж.
            — Освен това ще ви кажа, че се радва на дървените си крака като дете. Казва, че били неоценимо оръжие, когато трябва да се бие.
            — Знаеш ли какво мисля? — каза Бък. — Че лъжеш! Дядо ти сигурно е стар човек и положително не му се иска да се намесва в побоища.
            — Как да не му се иска? — извика Пипи пронизително. — Това е най-сприхавият старец, който някога е издънвал черепа на своя противник с дървен крак. Той просто не се чувствува добре, ако не се бие от сутрин до вечер. Иначе от яд си гризе носа.
            — Ама че щуротия — възрази Бък. — Как може сам да си гризе носа?!
            — Може! — увери го Пипи. — Качва се на стол.
            Бък поразмисли малко върху това, но после изруга и рече:
            — Не мога повече да слушам тия глупости. Хайде да се съблечем, Джим.
            — Впрочем ще ви кажа — продължаваше Пипи, — че дядо има най-дългия нос в света. Той си има пет папагала и всичките могат да се наредят един до друг върху носа му.
            Сега Бък наистина се ядоса.
            — Слушай какво, малка червенокоса напаст такава, ти си най-лъжливото дете, което съм срещал. Не те ли е срам? Да не искаш да повярвам, че пет папагала ще се сместят един до друг върху носа на дядо ти. Признай, че лъжеш!
            — Да — промълви Пипи тъжно. — Лъжа.
            — Виждаш ли? — каза Бък. — Така си и мислех!
            — Това е ужасна, чудовищна лъжа — продължи Пипи още по-тъжно.
            — Ами да, веднага се досетих — каза Бък.
            — Защото петият папагал — провикна се Пипи и избухна в горчиви ридания, — петият папагал трябва да стои на един крак.
            — Върви по дяволите! — изръмжа Бък и отиде с Джим зад един храст, за да се преоблекат.
            — Пипи, ти нали изобщо нямаш дядо! — упрекна я Аника.
            — Нямам — заяви доволно Пипи. — Трябва ли на всяка цена да имам?
            Бък успя да си сложи банските гащета. Той направи красив скок от една скала в морето и заплува навътре. Горе от пещерата децата го наблюдаваха с напрегнат интерес. Изведнъж видяха как перката на една акула проблесна за миг над водната повърхност.
            — Акула, акула! — извика Момо.
            Бък беше се изтегнал във водата и й се наслаждаваше. Той обърна глава и видя как ужасният хищник се приближава към него.
            Едва ли някой е плувал толкова бързо, както сега Бък. За две секунди стигна до брега и изскочи от водата. Беше сърдит и уплашен и сякаш обвиняваше Пипи, задето във водата има акули.
            — Не те ли е срам, хлапачка такава — извика той. — Морето е пълно с акули.
            — Нима съм твърдяла противното — рече Пипи и миловидно наклони глава встрани. — Знаеш ли, аз невинаги лъжа.
            Джим и Бък се скриха пак зад храстите и се облякоха. Решиха, че вече е дошло време да помислят за перлите. Не се знаеше колко време ще отсъствуват капитан Дългия чорап и другите.
            — Слушайте, дечица — каза Бък. — Чух как един разказваше, че по тия места се намирали много бисери. Знаете ли дали е вярно?
            — И как още! — каза Пипи. — Просто се препъваш о бисерни миди, като ходиш по дъното. Слез да видиш и ще се убедиш.
            Но Бък не искаше и да чуе за това.
            — Във всяка мида има голям бисер — каза Пипи. — Горе-долу като този.
            И тя му показа много голям бляскав бисер.
            Джим и Бък така се запалиха, че не ги сдържаше на едно място.
            — Имате ли повече от тия? — попита Джим. — Бихме искали да ги купим от вас.
            Това не беше истина. Джим и Бък нямаха никакви пари, за да купуват бисери. Просто искаха да се доберат до тях с измама.
            — Да, имаме около пет-шест литра бисери в пещерата — каза Пипи.
            Джим и Бък не можаха да прикрият задоволството си.
            — Отлично — каза Бък. — Слез долу с тях и ще купим всичко.
            — Ами! — възрази Пипи. — Не помислихте ли с какво ще си играят после горките деца на топчета?
            Трябваше да мине доста време в разправии, докато Джим и Бък схванаха, че няма да им се удаде да отмъкнат бисерите с хитрост. Но щом не можеха да ги вземат с коварство, решиха да ги заграбят с насилие. Сега поне вече знаеха къде са бисерите. Трябваше само да се изкатерят до пещерата и да ги вземат.
            Да се изкатерят до пещерата — именно там беше цялата работа! Докато траеше разправията, Пипи полека откачи въжето и го скри в пещерата.
            Пътят до пещерата не се стори особено привлекателен на Джим и Бък. Но очевидно нямаше друг изход.
            — Хайде ти, Джим — каза Бък.
            — Не, хайде ти, Бък — каза Джим.
            — Хайде ти, Джим — натърти Бък. Той беше по-силен от Джим. И затова Джим тръгна да се катери. Той отчаяно се вкопчваше във всички издатини, до които можеше да се добере. По гърба му се стичаше студена пот.
            — Гледай да се държиш здраво, за да не паднеш — окуражи го Пипи.
            Именно тогава Джим падна. Бък крещеше и ругаеше от брега. Джим също се развика, защото видя, че две акули се насочиха право към него. Когато бяха само на метър от него, Пипи хвърли отгоре един кокосов орех, точно пред носовете им. Това ги стресна за малко, та Джим успя да доплува до брега и да изпълзи върху скалата. Водата се стичаше по дрехите му и той имаше много жалък вид. Бък му се караше безмилостно.
            — Опитай сам и ще видиш колко е приятно — каза Джим на Бък.
            — Ще ти покажа аз как се прави — отвърна Бък й пое нагоре.
            Децата го наблюдаваха. Аника дори се поуплаши, като видя как идва все по-близо.
            — Внимавай да не стъпиш там, защото ще паднеш — каза Пипи.
            — Къде? — попита Бък.
            — Там — посочи Пипи. Бък погледна надолу в краката си.
            — По тоя начин се харчат много кокосови орехи — рече Пипи подир малко, след като хвърли още един орех, за да попречи на акулите да изядат Бък, който жално се мяташе във водата. Той все пак излезе от морето наежен като оса и показа, че не е от страхливите. Веднага тръгна да се катери отново, защото си беше наумил да стигне пещерата и да си присвои бисерите.
            Този път му потръгна. Когато беше почти стигнал до отвора на пещерата, Бък извика победоносно:
            — Сега, деца, ще ми платите за всичко!
            Тогава Пипи протегна показалец и го мушна в корема.
            Разнесе се силен плясък.
            — Трябваше направо да си отнесеш и кокосовия орех, когато тръгна надолу — извика Пипи подире му, като се прицелваше в носа на една нахална акула. Но надойдоха още акули и тя се видя принудена да хвърли доста кокосови орехи. Един от тях улучи Бък право в главата.
            — Ох, тебе ли умерих? — каза Пипи, когато Бък изрева. — Оттук приличаш на голяма отвратителна акула.
            Джим и Бък решиха да изчакат децата.
            — Когато огладнеят, ще се смъкнат оттам — закани се Бък. — И тогава ще им дам да разберат.
            После извика нагоре:
            — Жал ми е за вас, ако трябва да седите в пещерата, докато умрете от глад.
            — Имаш добро сърце — отговори му Пипи. — Но до две седмици няма нужда да се безпокоиш за нас. След това може би ще трябва да разпределим кокосовите орехи на дажби.
            Тя строши един голям кокосов орех, изпи млякото му и изяде вкусната ядка.
            Джим и Бък ругаеха. Слънцето залязваше и те се приготвиха да пренощуват на брега. Не смееха да отидат на параходчето и да преспят, защото децата можеха да избягат с бисерите. Затова легнаха върху голата скала с мокрите си дрехи. Беше твърде неприятно.
            Горе в пещерата децата със святкащи очи лапаха кокосови орехи и пюре от хлебни плодове. Яденето им се услаждаше и всичко беше тъй интересно и весело. От време на време надничаха, за да видят Джим и Бък. Беше се вече стъмнило, та само смътно ги различаваха на скалистия бряг. Но чуваха злостните им ругатни.
            Внезапно заваля пороен дъжд, какъвто пада само в тропиците. От небето сякаш се изливаше цяло море. Пипи подаде крайчеца на носа си от пещерата.
            — Надали има други такива късметлии като вас — извика тя на Джим и Бък.
            — Какво искаш да кажеш с това? — попита Бък, обзет от надежда. Той си помисли, че децата са се разкаяли и ще им дадат бисерите. — Какво искаш да кажеш с това, че сме късметлии?
            — Ами какъв късмет имахте, че бяхте мокри до кости, преди да завали. Инак дъждът щеше да ви измокри.
            Някой долу изруга, но беше невъзможно да се определи дали ругаеше Джим или Бък.
            — Лека нощ, лека нощ и приятни сънища — извика Пипи. — Защото ние смятаме да поспим.
            Децата налягаха на пода на пещерата. Томи и Аника се настаниха до Пипи и я хванаха за ръце. Беше им толкова хубаво. В пещерата беше топло и уютно. Навън шуртеше дъждът.

            Джим и Бък омръзват на Пипи
            Децата спаха спокойно цяла нощ. Но Джим и Бък — не. Изпърво ругаеха дъжда, а когато престана да вали, започнаха да се карат чия била вината, задето не успели да докопат бисерите, и кому всъщност хрумнало глупавата идея да дойдат на остров Корекоредут. Но щом изгря слънцето и изсуши мокрите им дрехи, а веселото личице на Пипи се подаде от пещерата и им пожела добро утре, те решиха по-твърдо от всякога да се опитат да заграбят бисерите и да напуснат острова като богати хора. Само че не им беше твърде ясно как ще стане това.
            Междувременно конят на Пипи взе да се чуди къде са изчезнали Пипи, Томи и Аника. Господин Нилсон се върна от семейното тържество в джунглата и също недоумяваше. Освен това се чудеше какво ли ще каже Пипи, като види, че е загубил сламената си шапчица.
            Господин Нилсон скочи върху коня и се вкопчи в опашката му, а конят се запъти да търси Пипи. След време стигна и до южната част на острова. Изведнъж видя, че Пипи се подава от една пещера, и радостно изцвили.
            — Гледай, Пипи, твоят кон пристига! — извика Томи.
            — С Господин Нилсон на опашката — добави Аника.
            Джим и Бък чуха тези думи и разбраха, че конят, който идваше по брега, принадлежи на Пипи — тая червенокоса напаст горе в пещерата.
            Бък пристъпи и хвана коня за гривата.
            — Слушай, проклето дете! — викна той на Пипи. — Смятам да убия твоя кон.
            — Смяташ да убиеш моя кон, когото тъй много обичам? — обади се Пипи. — Моето мило, добро конче? Говориш празни приказки.
            — Ще ме принудиш да го сторя — каза Бък. — Освен ако дойдеш и ни дадеш всички бисери. Всички до един, чу ли? Ще убия коня ти, без да ми мигне окото.
            Пипи го гледаше съсредоточено.
            — Драги мой — каза му тя. — Моля ти се от цялото си сърце, не убивай коня ми и позволи на децата да си задържат бисерите.
            — Ти чу какво казах — не отстъпваше Бък. — Давай незабавно бисерите! Инак!…
            А на Джим прошепна:
            — Нека да ми дойде тук с бисерите. Ще я пребия от бой за тая нощ под дъжда. А коня ще вземем с нас на парахода и ще го продадем на някой друг остров.
            После извика на Пипи:
            — Е, какво става? Идваш ли или не идваш?
            — Добре, тогава ще дойда — рече Пипи. — Но не забравяй, че ти настояваше за това.
            Пипи заподскача тъй леко по малките скални издатини, сякаш си ходеше по градинска алея, и накрая скочи долу при Джим, Бък и коня. Тя застана пред Бък, малка и крехка, с щръкнали червени плитчици. Очите й излъчваха опасен блясък.
            — Къде са бисерите? — изкрещя Бък.
            — Днес няма да има бисери — каза Пипи. — Вместо това ще си поиграете на прескочикобила.
            При тези думи Бък нададе такъв рев, че Аника потрепера горе в пещерата.
            — Честна дума, сега ще убия и тебе, и коня — извика той и се спусна към Пипи.
            — Кротко на завоите, драги мой! — каза Пипи, хвана го през кръста и го метна три метра нагоре във въздуха. Той се удари здравата, когато тупна на скалата. Тогава Джим изведнъж се раздвижи. Той замахна да нанесе на Пипи ужасен удар, но тя отскочи встрани и се засмя доволно. Секунда по-късно Джим също летеше към светлото утринно небе. После двамата се опомниха на скалата и застенаха на висок глас. Пипи се приближи, хвана ги с по една ръка и им каза:
            — Човек не бива да се пали чак толкова по игра на топчета като вас — рече тя. — Трябва да има известна мярка и в жаждата за удоволствия.
            Тя ги понесе към лодката и ги тръшна в нея.
            — Идете си сега в къщи и кажете на майка си да ви даде по едно петаче за пръстени топчета. Уверявам ви, че и с тях се играе много добре.
            Малко по-късно параходчето напусна залива на остров Корекоредут. Оттогава никога вече не се е мяркало из тези води.
            Пипи потупа коня си. Господин Нилсон веднага скочи на рамото й. Тъкмо тогава иззад най-далечния нос на острова се зададоха цяла върволица лодки. Това беше капитан Дългия чорап с дружината си, който се връщаше след успешен лов. Пипи се развика, като махаше с ръка, а те я поздравиха с веслата.
            После Пипи опъна пак въжето, тъй че Томи, Аника и другите деца напуснаха пещерата, без да се излагат на опасност. Когато малко по-късно лодките навлязоха в залива, където беше закотвена «Лудетина», всичките дечурлига се бяха струпали да ги посрещнат.
            Капитан Дългия чорап потупа Пипи.
            — Спокойно ли мина всичко? — попита той.
            — Напълно спокойно — отговори Пипи.
            — Но, Пипи, не беше съвсем така — възрази Аника. — За малко не станаха нещастия.
            — Вярно, щях да забравя — рече Пипи. — Наистина не беше спокойно, татко Ефраим. Щом си обърнеш гърба, и започват да стават разни работи.
            — Но, мило мое дете, какво се е случило? — попита с тревога капитан Дългия чорап.
            — Нещо ужасно — отговори Пипи. — Господин Нилсон загуби сламената си шапка.

            Пипи напуска остров Корекоредут
            Последваха приказни дни, приказни дни в този топъл, приказен свят, изпълнен със слънце, с искряща синя вода и с ухание на цветя.
            Томи и Аника бяха толкова почернели, че почти не се различаваха от корекоредутчетата. А лицето на Пипи беше покрито с лунички.
            — Това пътешествие се оказа много полезно за красотата ми — казваше тя доволно. — Сега съм по-луничава и по-хубава от когато и да било. Ако продължава така, ще стана просто неустоима.
            Момо, Моана и всички корекоредутчета всъщност мислеха, че Пипи и сега си е неустоима. Никога не бяха се веселили както с нея и затова обикнаха Пипи, както я обичаха Томи и Аника. Разбира се, те обичаха и Томи, и Аника, а Томи и Аника им отвръщаха със същото. Затова се забавляваха тъй добре, когато бяха заедно и си играеха и играеха по цели дни. Често отиваха в пещерата. Пипи занесе там одеяла и когато искаха, оставаха да пренощуват с по-големи удобства, отколкото в оная първа нощ. Пипи направи и въжена стълба, която се спускаше от пещерата до морето, та децата се качваха и слизаха по нея, къпеха се и шляпаха до насита във водата. Да, сега можеха спокойно да се къпят там, защото Пипи прегради голямо пространство с мрежа и акулите не можеха да припарят. Много приятно беше да се плува в ония пещери, които бяха пълни с вода. Томи и Аника дори се научиха да се гмуркат за бисерни миди. Първият бисер, който Аника намери, беше голям, красив и розов. Тя реши да си го занесе у дома и да го постави на пръстен, който да й напомня за остров Корекоредут.
            Понякога играеха, че уж Пипи е Бък, който се опитва да влезе в пещерата, за да открадне бисерите. Тогава Томи издърпваше стълбата и Пипи се катереше с мъка по скалата. Децата викаха: «Бък иде, Бък иде», и когато тя подаваше глава в пещерата, едно подир друго я мушваха с пръст в корема и тя падаше заднишком в морето. Там започваше да пляска с вирнати крака и децата така се смееха, че едва не се изсипваха от пещерата.
            Когато пещерата им омръзваше, отиваха в своята бамбукова къща! Пипи и децата я построиха с общи усилия, но Пипи естествено направи най-много. Къщата беше голяма и четириъгълна, изградена от тънки бамбукови пръчки, и децата можеха да се катерят по стените и отвътре и отвън както си искат. Точно до нея растеше кокосова палма. Пипи изсече стъпала в стъблото й, та можеха да стигат чак до върха й. Оттам се откриваше хубав изглед. Между две други палми Пипи завърза люлка от лико. Децата се залюляваха на нея, а когато бяха се здравата засилили, скачаха и падаха във водата. Пипи се люлееше така високо и отхвръкваше толкова надалеч, че обичаше да казва: «Някой прекрасен ден ще тупна от небето в Австралия и тежко на онзи, върху чиято глава се стоваря».
            Понякога правеха излети в джунглата. Там се издигаше високата планина, а от стръмната й стена се пенеше водопад. Пипи си втълпи да се спусне в бъчва по водопада и действително го направи. Тя донесе едно буре от «Лудетина» и се вмъкна в него. Момо и Томи го захлупиха с капака и заедно го бутнаха във водопада. Бурето се понесе стремително надолу, като се блъскаше о камъните, и накрая се разби на парчета. Всички деца видяха как Пипи изчезна във водовъртежа и си мислеха, че надали ще я видят отново, но внезапно тя изплува отгоре, изкатери се на брега и заяви:
            — Такива бурета развиват добра скорост.
            Да, тъй минаваха дните. Ала скоро щеше да настъпи дъждовният период. Тогава капитан Дългия чорап се затваряше в своята колиба и потъваше в размисъл за живота, та се боеше, че в това време Пипи няма да прекара хубаво на остров Корекоредут. Томи и Аника все по-често започнаха да се питат какво ли правят у дома мама и татко. Освен това им се искаше да се върнат за Коледа. Затова не се натъжиха толкова, колкото би могло да се предположи, когато една сутрин Пипи им каза:
            — Томи и Аника, какво ще кажете, да се приберем ли за известно време във Вила Вилекула?
            За Момо, Моана и другите корекоредутчета настъпи тъжен ден, когато видяха как Пипи, Томи и Аника се качват на «Лудетина», за да заминат за родината си. Но Пипи обеща, че често, често ще посещават острова. Корекоредутчетата бяха изплели венци от бели цветя, които окачиха на шиите на Пипи, Томи и Аника за сбогом. Тяхната прощална песен се понесе тъжно над морето подир отплаващия кораб. Капитан Дългия чорап също стоеше на брега. Трябваше да остане и да управлява острова. Вместо него Фридолф беше се нагърбил да откара децата у дома. Капитан Дългия чорап се секнеше замислено в голямата си носна кърпа и махаше за сбогом. Пипи, Томи и Аника така плачеха, че от очите им се лееха същински реки от сълзи, и махаха на капитан Дългия чорап и на малките черни дечица, докато се загубиха в далечината.
            Прекрасен попътен вятър ги съпровождаше през цялото пътуване.
            — Я да извадим вашите фланелки, преди да сме стигнали Северно море — напомни Пипи.
            — Уф, вярно — каза Томи и Аника.
            Скоро стана ясно, че въпреки хубавия попътен вятър «Лудетина» не ще успее да стигне у дома за Коледа. Томи и Аника много се натъжиха, когато чуха това. Значи никаква елха, никакви подаръци!
            — Тогава можеше спокойно да си останем на остров Корекоредут — каза сърдито Томи.
            Аника си мислеше за татко и за мама, и че въпреки това се радва, дето се връща у дома. Но наистина беше печално, че ще изтърват Коледа, мислеха си Томи и Аника.
            Една тъмна вечер в началото на януари Пипи, Томи и Аника видяха насреща си светлините на малкия град. Бяха пристигнали у дома си.
            — Хм, това пътуване по Южното море свърши — каза Пипи, когато минаваше с коня по мостика.
            Никой не беше дошъл да ги посрещне, защото никой не знаеше кога ще се върнат. Пипи качи Томи, Аника и Господин Нилсон на коня и така се понесоха към Вила Вилекула. Конят се поизмъчи, защото улиците и пътищата бяха затрупани със сняг. Томи и Аника се вглеждаха напред през виелицата. Скоро щяха да бъдат при мама и татко. И внезапно почувствуваха колко много им е домъчняло за тях.
            Къщата на семейство Сетергрен бе гостоприемно осветена, а през прозореца Томи и Аника видяха родителите си седнали край масата.
            — Ето ги мама и татко! — провикна се радостно Томи.
            А Вила Вилекула беше съвсем тъмна и покрита със сняг.
            Аника се разтревожи при мисълта, че Пипи ще се прибере съвсем сама.
            — Моля те, Пипи, остани да спиш у нас първата нощ — рече тя.
            — О, не — отвърна Пипи и скочи от коня в снега пред вратичката. — Сега трябва бързо да разтребя Вила Вилекула.
            Тя продължи през дълбоките преспи, които й стигаха чак до кръста. Конят я следваше послушно.
            — Но помисли само колко ще ти е студено — каза Томи: — След като толкова дълго време не е палено.
            — Ами! — отвърна Пипи. — Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено.

            Пипи Дългото чорапче не иска да порасне
            Ех, да бяхте видели как запрегръщаха родителите на Томи и Аника своите деца! Как ги разцелуваха, каква празнична трапеза наредиха и как ги завиха в креватчетата им, когато си легнаха. После останаха дълго, дълго край тях и слушаха разказите на децата за всички ония чудни неща, които бяха преживели на остров Корекоредут. И четиримата бяха тъй щастливи! И все пак нещо не беше в ред тази Коледа, Томи и Аника не искаха да кажат на мама колко им е мъчно, че са останали без елха и без подаръци, но така си беше. Струваше им се някак особено, че са отново у дома, както винаги става след дълго пътешествие, и ако имаше елха, тя щеше да им помогне да изживеят по-леко първите мигове.
            Освен това Томи и Аника усещаха как им се свиват сърцата, когато мислеха за Пипи. Сега сигурно си е легнала там във Вила Вилекула с крака върху възглавницата и няма кой да седне при нея и да я завие. Те решиха да отидат във Вила Вилекула колкото може по-рано на другия ден.
            Но на другия ден майка им не искаше да ги пусне да излязат, защото не ги беше виждала толкова дълго време, пък и баба им щеше да дойде за обед и искаше да завари децата у дома. Томи и Аника се тревожеха и се чудеха какво ли е правила Пипи целия ден и когато започна да мръква, вече не ги свърташе в къщи.
            — Моля ти се, мамо, ние просто _трябва_ да идем при Пипи — каза Томи.
            — Добре, тичайте! — каза им госпожа Сетергрен. — Но да не се забавите.
            Томи и Аника хукнаха.
            Когато стигнаха до портата на Вила Вилекула, те спряха и стъписани се загледаха в къщата. Тя приличаше на рисунка от коледна картичка. Цялата беше потънала в сняг, а прозорците светеха празнично. На верандата пламтеше факла, която хвърляше отблясъци надалеч върху снежната покривка. Към верандата водеше добре изчистен път, тъй че Томи и Аника нямаше нужда да газят, в снежните преспи.
            Тъкмо се отърсваха от снега пред вратата, и вратата се отвори, а отвътре се подаде Пипи.
            — Весела Коледа! — каза им тя и ги вкара бързо в кухнята. А там… там стоеше истинска елха! Свещите бяха запалени и горяха седемнадесет бенгалски огньове, които пращяха и разпръскваха уютна светлина. На масата бяха наредени коледна каша, шунка, колбаси и всевъзможни коледни ястия, дори меденки във формата на човечета и друга курабийки. В печката пламтеше огън, а край сандъка за дърва беше застанал конят, който вежливо ги поздрави с копито. Господин Нилсон скачаше нагоре-надолу по елхата между бенгалските огньове.
            — Сложих го там да представлява ангелче — каза Пипи мрачно, — но изобщо не се спира на едно място.
            Томи и Аника бяха се вцепенили.
            — О, Пипи — промълви Аника. — Колко прекрасно! Как успя да приготвиш всичко това?!
            — Аз съм си работлива по природа — обясни Пипи.
            Томи и Аника изведнъж усетиха, че са невероятно радостни и щастливи.
            — Колко хубаво, че се прибрахме пак във Вила Вилекула! — извика Томи.
            Те се разположиха край масата и излапаха огромни количества шунка, сутляш, колбаси и меденки, които им се сториха по-вкусни от бананите и хлебното дърво.
            — Ех, че хубаво! — каза Аника. — Ето че все пак си имаме Коледа, макар и без подаръци.
            — А! Точно на място го каза — рече Пипи. — Скрила съм подаръци за вас. Трябва да си ги намерите сами.
            Томи и Аника пламнаха като божури от възторг и се спуснаха да търсят подаръците. В сандъка за дърва Томи намери голям пакет, на който пишеше «Томи». В него имаше хубава кутия с бои. Под масата Аника намери пакет със своето име, в който беше увито красиво червено чадърче.
            — Ще го взема със себе си, когато отидем другия път на остров Корекоредут — каза Аника.
            Високо над печките висяха два пакета. В единия имаше малък автомобил тип «джипка», а в другия — куклен сервиз за Аника. На опашката на коня беше закачено съвсем малко пакетче, което криеше часовник за детската стая на Томи и Аника.
            След като намериха всичките си подаръци, те прегърнаха силно Пипи, за да й благодарят. Тя стоеше край прозореца на кухнята и гледаше снега навън.
            — Утре ще си направим голяма снежна къща — каза тя. — А вечер ще палим вътре свещ.
            — О, чудесно! — възкликна Аника. Тя се чувствуваше все по-щастлива, че се е завърнала у дома си.
            — Мисля си дали да не си направим писта за ски от покрива до преспите долу — каза Пипи. — Смятам да науча коня да кара ски. Но не мога да проумея дали ще му трябват четири ски или само две.
            — Ех, че весело ще бъде утре! — провикна се Томи. — Какъв късмет, че се прибрахме тъкмо по средата на коледната ваканция.
            — Винаги ще ни бъде весело — каза Аника. — И тук, във Вила Вилекула, и на остров Корекоредут, и навсякъде.
            Пипи кимна в знак на съгласие. Тримата бяха се покатерили върху масата. Внезапно лицето на Томи помръкна.
            — Не искам да стана голям — заяви той твърдо.
            — И аз — каза Аника.
            — То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
            — Казва се данък общ доход — поправи я Аника.
            — Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.
            — Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
            — Кой е казал, че трябва — възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде имам едни хапчета…
            — Какви хапчета? — попита Томи.
            — Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат — каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна.
            — Грах? — учуди се Томи.
            — Така си мислиш — възрази Пипи. — Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги много отдавна в Рио от един индиански вожд, когато случайно споменах, че не държа особено много да порасна.
            — Нима тези мънички хапченца могат да помогнат? — попита недоверчиво Аника.
            — О, да! — увери я Пипи. — Но, трябва да се глътнат на тъмно и да се каже:

            Хайде, хапчета чудесни,
            никога да не поресна.

            — Искаш да кажеш «порасна» — поправи я Томи.
            — Щом съм казала «поресна», значи искам да кажа «поресна» — заяви Пипи. — Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето казват «порасна», а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек започва да расте със страхотна бързина. Веднъж имаше едно момченце, което взе такива хапчета. То каза «порасна» вместо «поресна» и започна да расте така, че да се уплаши човек. По няколко метра дневно. Тъжна работа! Беше много удобно, докато още можеше да лапа ябълки направо от дървото като жираф. Но сетне продължи да расте и стана прекалено дълъг. Когато идваха разни лелички на гости у тях и искаха да му кажат: «О, колко си пораснал, колко си послушен», трябваше да крещят с тръба, за да ги чуе. Виждала съм само дългите му тънки крака, който се губеха в облаците като пилони на знамена. Никога вече не се чу нещо за него. Впрочем да! Веднъж решил да близне Слънцето, та му излязъл мехур на езика, и тогава надал такъв страхотен вик, че долу на земята цветята увехнали. Това беше последната вест от него. Но предполагам, че краката му сигурно все още се скитат из Рио и объркват движението на улиците.
            — Не смея да взема от тия хапчета — каза Аника боязливо. — Ами ако кажа нещо погрешно?
            — Няма да сгрешиш — увери я Пипи. — Ако мислех такова нещо, нямаше да ти дам никакви хапчета. Защо то би било доста еднообразно да играем не с теб, а с краката ти. Томи, аз и твоите крака — що за дружинка!
            — Хайде, няма да сбъркаш, Аника — успокои я Томи.
            Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана съвсем тъмно, само през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха мълчаливо в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след миг тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и после никога, никога няма да пораснат. Колко хубаво!
            — Хайде! — прошепна Пипи.
            Всеки глътна хапчето си.
            — «Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна» — извикаха тримата в един глас.
            Готово! Пипи запали лампата.
            — Чудесно — каза тя. — Сега вече няма опасност да пораснем и да получим мазоли и разни други мизерии. Все пак хапчетата лежат толкова отдавна в бюфета ми, та може и да са изветрели. Но нека се надяваме на най-доброто.
            Аника се сети за нещо.
            — Ах, Пипи — каза тя уплашено, — нали искаш да ставаш пират, когато пораснеш?
            — Ха, все пак мога да стана — отвърна Пипи. — Ще стана един такъв мъничък, безмилостен пират, който ще сее смърт и ужас около себе си.
            Тя се позамисли.
            — Представете си — каза им тя, — че някой ден след много, много години оттук мине някоя леличка и види как тичаме и играем в градината и може би ще попита Томи: «На колко години си, момченце?» А ти ще й отговориш: «На петдесет и три, ако не се лъжа».
            Томи се засмя доволно.
            — Тогава сигурно ще си помисли, че съм много дребничък — каза той.
            — Да, разбира се — допусна Пипи, — но ти пък може да й обясниш, че си бил по-висок, когато си бил по-малък.
            Изведнъж Томи и Аника се сетиха, че мама беше им заръчала да не се бавят много.
            — Сега трябва да си вървим — каза Томи.
            — Но утре пак ще дойдем — додаде Аника.
            — Чудесно — каза Пипи. — В осем часа започваме да строим снежната къща.
            Тя ги изпрати до портата и рижите й плитки се мятаха около главата и, докато тичаше обратно към Вила Вилекула.
            — Представи си — каза Томи на Аника, когато си миеха зъбите, — ако не знаех, че тези хапчета са смалидон, можех да се закълна, че са най-обикновени грахови зърна.
            Аника стоеше пред прозореца на детската стая в розовата си пижама и гледаше към Вила Вилекула.
            — Виждам Пипи — провикна се тя радостно.
            Томи хукна към прозореца. Наистина! Сега, когато дърветата нямаха листа, можеше да се гледа право в кухнята на Пипи.
            Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.
            — Тя… тя изглежда някак самотна — каза Аника и гласът й потрепери. — О, Томи, да беше сутрин, та да идем веднага при нея.
            Те стояха мълчаливо и гледаха навън в зимната нощ. Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше Пипи. Винаги щеше да бъде там. Тази мисъл беше чудесна. Годините щяха да минат, но Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ако хапчетата не бяха изветрели, разбира се! Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще продължават. Утре ще построят снежна къща и ще направят ски писта от покрива на Вила Вилекула; когато се запролети, ще играят в кухия дъб, където растат бутилки със сироп; ще играят на нещотърсачи; ще яздят коня на Пипи. Ще сядат върху сандъка за дърва и ще си разказват истории. Може би понякога ще ходят на остров Корекоредут на гости на Момо и Моана и другите деца, но винаги ще се връщат във Вила Вилекула. Да, това беше прекрасна, успокояваща мисъл — Пипи ще остане завинаги във Вила Вилекула.
            — Дано погледне насам, за да й помахаме — прошепна Томи.
            Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед.
            После духна свещичката.

Няма коментари:

Публикуване на коментар