7 май 2012 г.

Приказките на Шехеразада-2


Синдбад Мореплавателя

През царуването на халифа Харун-Ал-Рашид живял в Багдад един човек, когото хората наричали Синдбад. Той бил сетен сиромах и срещу дребно възнаграждение разнасял на главата си различен товар.
Веднъж, когато носел в слънчевия пек някакъв тежък предмет, Синдбад капнал от умора и седнал да си почине пред къщата на един търговец, дето имало пейка. През разтворената пътна врата го облъхнала приятната хладина на градината и до ушите му долетели звуци на лютня и песни на всякакви птици - гугутки, персийски славеи, дроздове, горски гълъби и пойни яребици.
Надникнал Синдбад през вратата и видял в дъното на градината много роби и слуги, каквито имат само царете и султаните.
И носачът отправил поглед към небето и извикал:
- Господи, ти даряваш с богатство, когото си искаш, и обричаш на бедност, когото си искаш! Едни от хората правиш щастливи, а други, като мен, наказваш с непосилен труд и ги подлагаш на унижения!
И Синдбад станал от пейката и поискал да продължи пътя си, но в тоя миг от вратата излязъл един слуга в скъпи дрехи и му казал:
- Ела, господарят те вика!
Отначало носачът не искал да влезе вътре, но после се съгласил. Оставил товара си при пазача и последвал слугата, който го завел в една голяма зала. Посред залата била сложена разкошна трапеза с невиждани ястия, плодове и напитки. Много знатни хора били събрани край трапезата, а на най-лично място седял самият домакин - почтен човек, с благородно лице и с побеляла брада. Наоколо шетали прекрасни робини и отнякъде се разнасяла тиха музика.
Синдбад поздравил пируващите благородници и застанал пред тях с наведена глава.
- Заповядай! - рекъл му стопанинът и му сторил място до себе си.
И когато носачът седнал край трапезата, домакинът го запитал:
- Как се казваш и какво работиш?
- Името ми е Синдбад - отвърнал гостът. - Разнасям на главата си всякакъв товар и с това си изкарвам хляба.
- И моето име е Синдбад - засмял се стопанинът, - само че аз се казвам Синдбад Мореплавателя. - И като помълчал малко, добавил: - Аз те чух, като се оплакваше на бога от бедността си, и затова те поканих да дойдеш. Слушай сега моята история, за да разбереш с каква мъка и след колко премеждия съм станал щастлив и богат човек. Аз съм направил шест пътешествия и всяко пътешествие е един чуден разказ.
И домакинът се обърнал към всички сътрапезници и рекъл:
- Слушайте и вие, драги гости, моята необикновена история!

                                       Първо пътешествие
- Моят баща беше богат търговец и когато умря, ми остави много пари и земя.
Аз живеех безгрижно, обличах се в скъпи дрехи, пирувах с приятели и мислех, че тоя охолен и безгрижен живот ще продължава вечно. Но ето че един ден парите ми се свършиха и разумът ми се върна. Като разбрах, че съм пропилял богатството си, аз си спомних думите на баща ми, който обичаше да казва: "Има три неща, по-добри от три други: денят на смъртта е по-добър от деня на рождението, живото куче е по-добро от мъртвия лъв и гробът е по-добър от бедността."
Аз продадох това, което ми беше останало, събрах три хиляди жълтици и реших да си търся късмета в далечни страни. Накупих разни стоки и заедно с други търговци заминах за Басра и се качих на един кораб.
Ние пътувахме дни и нощи и спирахме край някои острови, дето продавахме и разменяхме стоката си.
Един ден стигнахме до един остров, който приличаше на райска градина. Капитанът на кораба спусна котва и ние слязохме на брега. Някои запалиха огньове и започнаха да готвят ядене, други се заловиха да си перат дрехите, а трети, между които бях и аз, тръгнаха на разходка.
По едно време капитанът изскочи на палубата и се развика, колкото му глас държи:
- Бягайте по-скоро на кораба! Островът, на който се намирате, не е остров, а грамадна риба! Тя е заседнала в морето и е обрасла с дървета, но вашите огньове я нагряха и раздвижиха! Тя ще се гмурне ей сега във водата и вие всички ще загинете! Тичайте веднага насам и се спасявайте!
При тия тревожни викове на капитана пътниците хукнаха към кораба. Мнозина се спасиха, но други, като мене, не успяха да избягат и островът се раздвижи и потъна в морето. В последния миг аз се добрах до едно голямо корито - от ония, в които някои бяха прали дрехите си, - седнах в него и заплавах из безкрайната водна шир.
Цял ден и цяла нощ се носих из морето и най-сетне вятърът и вълните изтласкаха коритото до един остров с крайбрежни дървета, чиито клони бяха надвиснали над самата вода. Аз се хванах за един клон и с голяма мъка слязох на острова. Бях толкова уморен и изтощен, че веднага паднах на земята и се унесох в дълбок сън.
Събудих се чак на следната утрин и тръгнах да си търся храна. На острова имаше много плодове, с които заситих глада си. По едно време излязох на една зелена поляна и видях един прекрасен жребец, който пасеше трева. И докато аз гледах жребеца и му се любувах, пред мен изскочи изневиделица някакъв човек.
- Кой си ти и какво дириш в нашата страна? - попита ме непознатият.
- Аз съм чужденец - отговорих му. - Пътувах по морето, но корабът ни потъна и аз едва успях да доплавам дотук в едно корито. Кажи ми какъв е тоя жребец и защо той пасе сам в поляната.
- Ти си попаднал в страната на цар Михрджан, а аз съм един от неговите многобройни коняри - рече човекът. - Всеки от нас се грижи само за един кон. Вечер ние извеждаме всички коне на паша в тая поляна, а сутрин ги прибираме в конюшните. Нашият цар много обича чужденците. Да отидем при него, той ще те посрещне любезно и ще ти помогне.
И конярят надяна на жребеца сребърна юзда и ние потеглихме към царската столица.
Когато стигнахме в палата, пазачите ме въведоха при цар Михрджан, който седеше на висок престол.
Аз го поздравих и му пожелах щастие и дълъг живот.
- Добре дошъл! - отвърна царят и започна да ме разпитва кой съм, какъв съм и откъде съм дошъл.
Аз му разправих всичките си преживени патила и той ме ободри с благи думи и ме покани да остана при него в палата.
Скоро цар Михрджан ме обикна като свой син и ме назначи за началник на пристанището. От сутрин до вечер аз обикалях край брега и записвах в една книга корабите, които пристигаха, и стоките, които се разтоварваха.
Но колкото и добре да живеех на тоя остров, мъката по родината свиваше до болка сърцето ми. Щом пристигнеше някой нов кораб, аз отивах при моряците и търговците и ги разпитвах дали не знаят накъде се намира Багдад и дали не пътуват нататък. Но никой не знаеше къде е Багдад и никой не бе чувал неговото име.
Дълго прекарах аз в страната на цар Михрджан и много чудни неща видях в нея. Там имаше риби с глави на кукумявки, имаше крилати тигри и пеещи дървета, но ако почна да разправям за всички тия чудеса, разказите ми няма да имат край.
Един ден към острова се приближи грамаден кораб с много търговци и моряци. Когато корабът влезе в пристанището, моряците спуснаха стълба на брега и започнаха да свалят всякакви стоки. Аз стоях наблизо и записвах в книгата всичко.
- Няма ли друга стока на кораба? - попитах привечер капитана.
- Има още някои денкове - отвърна той, - но техният стопанин потъна отдавна в морето. Ние искаме да продадем стоката му и да занесем парите на неговите близки в Багдад.
- Как се казваше тоя човек?
- Наричаха го Синдбад Мореплавателя.
Като чух това, аз извиках:
- Капитане, аз съм Синдбад Мореплавателя, който слезе от твоя кораб на острова-риба и не можа да избяга! Другарите ми потънаха, но аз оцелях по милост божия. Тия денкове са мои!
- Ти искаш да ме измамиш и да вземеш стоката! - рече капитанът. - Ние видяхме как Синдбад потъна заедно с много други търговци. Не те ли е срам да ме лъжеш?
Тогава аз разказах цялата си история с най-малки подробности и капитанът повярва, че пред него наистина стои Синдбад Мореплавателя. Той ме поздрави с щастливото избавление и заповяда на моряците да свалят от парахода** всичките ми денкове, на които беше написано моето име. Аз подбрах най-скъпите тъкани и ги занесох на царя, като му разправих какво се е случило. И царят остана смаян от моя разказ и ме възнагради богато.
После аз продадох стоката си и с получените пари накупих много други стоки и ги натоварих на кораба.
След няколко дни отидох при цар Михрджан, благодарих му за гостоприемството и го помолих да ми позволи да се завърна в родината си.
Царят ме благослови, отрупа ме с невиждани дарове и ми пожела добър път.
И нашият кораб пътува много дни и нощи и най-сетне пристигна в Басра. Оттам аз потеглих за Багдад и един ден се намерих в бащината къща, сред моите роднини и приятели. Продадох каквото бях купил и отново заживях в охолство и безгрижие.
Така завърши моето първо пътешествие. А утре, ако сме живи и здрави, ще чуете по-нататъшните ми приключения.
Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача сто жълтици и го изпратил с благословия в къщи.
Носачът си тръгнал и през целия път мислил за чудните прищевки и изненади на съдбата.
На следната утрин той отишъл в къщата на Синдбад Мореплавателя, който го посрещнал сърдечно и го поканил да седне от дясната му страна.
Когато дошли всички гости и се разположили край трапезата, Синдбад Мореплавателя започнал да разказва своето

                                           Второ пътешествие
- Много дни прекарах аз в Багдад и животът ми течеше в пиршества и веселби.
Но един ден ми дотегна да седя все на едно място и реших да тръгна отново по широкия свят.
Накупих стоки и скъпоценни предмети, стегнах се за път и заедно с други търговци се качих на един кораб с лебедови платна. Попътният вятър наду платната и ни понесе из необятната водна шир.
Ние кръстосвахме много морета и една ранна утрин стигнахме до един прекрасен остров с благоуханни цветя, с пеещи птици и с разлистени дървета, по чиито клони висяха непознати плодове. Всички слязохме на тоя остров и тръгнахме да го разглеждаме.
По едно време аз се уединих край един бистър ручей, похапнах каквото носех със себе си и се изтегнах на тревата. Облъхна ме приятен ветрец и ме унесе в сън. Колко съм спал, не помня, но когато се събудих, наоколо нямаше никого. Спуснах се към морето - от кораба нямаше нито следа. Той беше отплавал и мене ме бяха забравили.
Аз останах сам на острова и заплаках от мъка. Кой дявол ме накара да напусна родния си дом, дето живеех щастливо и безгрижно, и да се излагам на нови опасности? При първото пътешествие бях успял да се спася, но сега едва ли можех да се надявам на избавление.
И съкрушен и отчаян, аз се покатерих на едно високо дърво и започнах да оглеждам надлъж и нашир безлюдния остров. И както се взирах на всички страни, изведнъж съгледах в далечината някакъв бял купол. "Това е сигурно палатът на тукашния цар - помислих си зарадван аз. - Я да отида при царя, може би той ще ми помогне да се върна в Багдад."
И окуражен от тая мисъл, аз скочих от дървото и се запътих нататък. Но когато се приближих до купола, видях с изненада, че той е грамадно кълбо, без врати и прозорци. Поисках да се изкача на върха му, ала стените му бяха толкова гладки и хлъзгави, че постоянно се свличах надолу.
Неочаквано притъмня и аз дигнах очи към небето. Една гигантска птица летеше във висините и закриваше слънцето като тъмен облак.
Бях слушал от скитниците по далечните земи, че на някои острови живее птицата Рух, която храни децата си със слонове. И сега разбрах, че грамадното бяло кълбо е яйце на тая птица. Притаих се и зачаках да видя какво ще стане.
Птицата се спусна върху яйцето, покри го с крилете си, изпъна нозе до земята и заспа.
Тогава аз размотах чалмата от главата си, завързах единия й край за нозете на спящата птица, а другия стегнах за пояса си и си рекох: "Утре птицата ще отлети и може би ще ме отнесе в някоя страна с градове и хора. Дори да падна и да се убия, все пак по-добре е да умра, отколкото да остана на тоя необитаем остров."
Призори птицата Рух се събуди, разпери криле и със силен крясък се издигна във въздуха. Аз се вкопчих здраво за нозете й и полетях с нея в облаците. Тя се носеше над морета и планини, после започна да се спуска надолу и най-сетне кацна на земята. Аз развързах предпазливо чалмата си и се скрих зад един камък. А птицата грабна нещо дълго и дебело и като хвръкна отново, аз забелязах, че в ноктите й се гърчи грамадна змия.
Огледах се наоколо и видях, че се намирам в дълбока долина, оградена с високи и непристъпни планини. "Спасих се от една беда, та попаднах на друга - помислих си. - По-добре да бях останал на оня остров. Там поне имаше плодове и бистра вода, а тук няма нищо друго освен камъни."
И аз тръгнах из долината с наведена глава, загубил вече всяка надежда, че ще се върна в Багдад. По едно време слънцето се показа над планините и неочаквано цялата долина засия с ослепителен блясък. От всеки камък искряха сини, жълти и червени пламъци. Долината беше пълна с елмази и земята в нея беше елмазена.
Докато стоях поразен от тая чудна гледка, наоколо се разнесе някакво съскане. Изпод камъните изпълзяваха огромни змии, за да се погреят на припек. Всяка змия беше голяма колкото най-висока палма и можеше да погълне цял слон.
Обхвана ме неизразим ужас и аз поисках да избягам и да се скрия някъде. Тогава съгледах наблизо една пещера, промъкнах се до нея и влязох вътре, като затулих входа й с един голям камък. И тъкмо помислих, че съм се скрил на безопасно място, ето ти нова страхотия: в средата на пещерата лежеше, свита на кълбо, грамадна змия и ме гледаше със студени изцъклени очи.
Вцепених се на мястото си и така останах до сутринта, очаквайки всеки миг да бъда глътнат от змията. Слава на Аллаха, че тя не ме докосна. Когато се зазори, аз отместих полека камъка и се измъкнах навън. Съсипан от страх, безсъние и глад, аз закрачих като пиян из долината и не щеш ли - пред нозете ми падна отнякъде половин заклана и одрана овца. Погледнах нагоре и видях само небе и скали. И в паметта ми внезапно изплува една забравена история.
Някога в Багдад разправяха, че долината на елмазите се намирала накрай света и че никой не можел да проникне в нея. Но търговците измъквали с хитрост елмазените камъни. Те нарязвали някоя овца на късове, които хвърляли от планината в долината. Елмазите се залепвали по тия кървави късове, които орлите и ястребите отвличали в ноктите си по планинските върхове. С викове и с хлопане на дъски търговците прогонвали птиците от месото, събирали елмазите, а самото месо оставяли за храна на хищниците.
Когато грамадният къс от закланата овца падна пред мене, аз си спомних тая история, събрах полепените по месото елмази и ги натъпках в дрехите си. После сложих овцата на гърдите си, завързах я за себе си с чалмата и легнах по гръб. Не мина и минута, и в долината се спусна един планински орел, сграбчи в ноктите си тлъстата плячка и полетя нагоре. Той кацна сред една гора в планината и започна да кълве месото, но изведнъж се чу страшен вик и хлопане на дъска. Изплашеният орел остави плячката си и хвръкна, аз развързах чалмата си и се изправих цял изцапан с кръв.
След малко зад дърветата изскочи някакъв брадат човек с тояга и с дървен щит. Той продължаваше да вика и да удря щита с тоягата, за да прогони орела. Като видя овцата, той се спусна и започна да я оглежда от всички страни, но не намери по нея нито един елмаз.
- О, горко ми! - завайка се непознатият. - Половин овца хвърлих в долината, а аллах не ми изпрати нито едно камъче!
Тогава аз се приближих до него - окървавен, прашен, бос, с разкъсани дрехи - и брадатият човек се смрази от уплаха и се закри с дървения щит.
- Кой си ти и как си попаднал тук? - промълви с разтреперан глас той.
- Не бой се - рекох му. - Аз съм почтен търговец и нищо лошо няма да ти сторя. Много препатих, докато стигна до това място, и ако ти ми помогнеш да се измъкна оттук, ще ти дам толкова елмази, колкото никога не си имал.
- И аз съм търговец - рече непознатият, успокоен и зарадван от думите ми.
В това време между дърветата се показаха и други търговци, дойдоха при нас и ни наобиколиха. И аз им разправих необикновените си патила и страдания и подарих на всекиго по една шепа елмази, а на брадатия търговец, който беше хвърлил овцата в долината, дадох две шепи. И за мен оставих още толкова елмази,колкото раздадох на всички.
Търговците ми благодариха, пожелаха ми дълъг живот и ме облякоха в хубави дрехи. Цяла нощ прекарах с тях в приказки и разговорни и научих много неща, които не знаех.
На сутринта ние слязохме от планината и дълго пътувахме през поля и гори, през планини и морета. И навсякъде срещахме безброй чудеса. На един остров видяхме камфорови дървета, всяко от които хвърляше сянка за сто души. Когато забиеш нож в това дърво, и под кората му бликва камфорова вода и се превръща на клей. На същия остров видяхме и животното каркадан с дълъг рог на главата. То пасе трева като нашите крави и биволи и носи на своя рог цял слон, но от силния слънчев пек маста на слона потича в очите на каркадана и го ослепява. Тогава каркаданът ляга на земята и птицата Рух го отнася в гнездото си заедно със слона.
Така обикаляхме ние по белия свят и най-сетне аз се разделих с търговците и заминах за Багдад.
Когато пристигнах у дома, радостта на близките и приятелите ми нямаше край. Аз раздадох на всички скъпи подаръци, продадох елмазите и пак заживях щастливо и безгрижно.
Такава е историята на моето второ пътешествие. А утре, ако сме живи и здрави, ще чуете какво се случи по-нататък.
И Синдбад Мореплавателя извадил кесията си и дал на Синдбад Носача сто жълтици.
Носачът се прибрал в къщи и на следната утрин отишъл отново при своя благодетел.
- Добре дошъл! - посрещнал го любезно Синдбад Мореплавателя и когато се събрали и другите гости, той подхванал разказа за своето

                                             Трето пътешествие
- Както ви казах вчера, аз продадох елмазите и със спечелените пари започнах предишния весел живот.
Но дните минаваха толкова еднообразно, че аз отново реших да напусна Багдад и да поскитам по света.
Речено - сторено. Накупих всякаква стока и един ден заминах за Басра. Там срещнах много други търговци - все добри хора и праведни мюсюлмани. Качихме се ние на един голям кораб и потеглихме на път. Нашият капитан се казваше Бузург и беше дебел човек, с дълга брада.
Отначало духаше попътен вятър и корабът ни се носеше бързо напред. Но една сутрин притъмня отвсякъде и се изви грозна буря. Корабът се замята като черупка из морето, върху палубата връхлитаха разярени вълни. Ние помислихме, че загиваме, и занемяхме от уплаха. Само капитан Бузург беше спокоен. Той стоеше пред кормилото и се бореше смело с развилнялата стихия. Към пладне бурята стихна, вълните се укротиха и небето се проясни.
И тъкмо когато всички мислехме, че сме се спасили, капитанът изведнъж започна да се бие по лицето и да си скубе брадата.
- Нещастие! - развика се той. - Бурята ни изхвърли сред опасно течение, което ни отнася към Страната на косматите хора! Обитателите на тая страна наподобяват маймуни и никой не може да се спаси от тяхната жестокост!
И още неизрекъл тия думи, корабът заседна край някакъв остров и от всички страни заплуваха към нас безброй дребни човечета. Те прииждаха като скакалци - цели обрасли в косми, с жълти очи и черни лица, - катереха се по корабните въжета и ги прегризваха със зъбите си. Маймуноподобните същества изпълниха кораба и се нахвърлиха върху пътниците, като грабеха стоката им.
- Нима ще се изплашим от тия маймуни? - извиках аз и измъкнах меча си.
- Пази се, Синдбад! - предупреди ме капитанът и ме хвана за ръката. - За всяка убита маймуна срещу теб ще излязат сто нови и ще те разкъсат. По-добре е да избягаме на острова и да им оставим кораба.
И ние скочихме на брега, последвани от останалите пътници и моряци, а косматите човечета отвлякоха кораба в морето и се загубиха от очите ни.
Дълго стояхме на непознатия остров и се чудехме какво да правим. Като набрахме плодове от близките дървета и заситихме глада си, ние тръгнахме навътре в острова. И както вървяхме, неочаквано стигнахме до един палат, ограден с високи стени. Черните дървени порти бяха разтворени и ние влязохме в широк двор. Посред тоя двор имаше дълга пейка, а наоколо бяха разхвърляни съдове и оглозгани кости. Тук-там се виждаха жарници с тлееща жарава.
Понеже бяхме много уморени, някои от нас се разположиха на пейката, а други се изтегнаха на земята. Скоро всички се унесохме в сън, но по едно време земята внезапно се разтърси и ние се събудихме. Чу се някакъв особен шум и от палата излезе грамаден чернокож човек, висок колкото палма. Очите му светеха като горящи въглени, устата му беше голяма като кладенчева дупка и от нея стърчаха дълги глигански зъби, ушите му стигаха чак до раменете, а ноктите на ръцете му бяха широки и остри като на лъв.
Великанът пристъпяше бавно и от тежкото му дишане дърветата зашумоляха като пред буря. Той се приближи, наведе се над нас, грабна ме за едната ръка и започна да ме опипва като жертвено агне. Но аз бях слаб и изтощен и затова великанът ме пусна на земята и взе друг търговец. Като го обърна насам-натам, той остави и него и издигна във въздуха капитан Бузург, който беше най-едър и най-тлъст от всички ни.
Людоедът набучи капитана на грамаден ръжен, раздуха един жарник и дълго въртя ръжена над жарта, докато нещастникът се опече. Тогава чернокожият гигант изяде жертвата си, огриза лакомо костите й и ги изхвърли на двора. После легна на пейката и захърка с такава сила, сякаш наоколо забоботи гръмотевица.
Когато разбрах, че великанът е заспал дълбоко, ние решихме да избягаме, за да не ни сполети участта на капитан Бузург.
- Я вижте тия греди - рекох аз и посочих гредите натрупани в дъното на двора. - Да пренесем няколко от тях на морския бряг и да направим сал, с който ще избягаме. Но преди да напуснем острова, ще трябва да убием злодея!
Другарите ми приеха моето предложение и докато людоедът спеше, ние измъкнахме тихичко двайсетина дълги греди и ги пренесохме на брега, дето ги свързахме здраво с въжета от палмово лико. Така направихме един голям сал.
Привечер се върнахме в двора на палата, но за наша най-голяма изненада великанът беше изчезнал. Насядахме около дългата пейка и започнахме да обсъждаме по какъв начин да убием людоеда. И както приказвахме, земята се разтърси и от палата пак изскочи чернокожият исполин. Той дойде при нас и отново си избра един търговец. Като го опече и изяде, той се изтегна на пейката и захърка като заклан.
- Това е последната жертва! - казах аз и дадох знак на другарите си да ме последват.
Ние нагорещихме до зачервяване два ръжена, които намерихме наблизо, примъкнахме се до спящия великан и с всичка сила забихме нажежените шишове в очите му.
Ослепеният людоед скочи със страшен вик и заопипва с ръце наоколо, за да хване враговете си. Но ние хукнахме презглава към брега, качихме се на приготвения сал и заплавахме по морето, като гребяхме водата с две тънки палми.
Великанът викаше и тичаше и на виковете му се притекоха още двама гиганти, също тъй страшни като него. Те откъртиха от крайбрежната скала по един грамаден камък и ги хвърлиха подире ни. Камъните паднаха близо до нас и дигнаха такива високи вълни, че салът се преобърна. Моите спътници се издавиха и потънаха, защото не умееха да плуват. Само аз и още двама по-млади търговци - Ахмед и Хасан - успяхме да се хванем за сала и да се покатерим отгоре му. Вълните отвлякоха палмите, които ни служеха вместо весла, и ние се понесохме по морето, като направлявахме сала с нозе.
Така прекарахме нощта, измокрени и зъзнещи от студ, и призори съзряхме в далечината някакъв бряг. С отчаяни усилия ние се добрахме до сушата и като се нахранихме с корени и ягоди, легнахме под едно високо дърво и заспахме дълбоко.
Събуди ме странен шум, като че някой чупеше орехи със зъби. Огледах се наоколо и недалеч от себе си видях един грамаден змей, който лежеше по корем и лениво хрупаше нещо между челюстите си. От устата на змея се подаваха два човешки крака в сандали и по тия сандали познах краката на Ахмед. Постепенно Ахмед изчезна цял в търбуха на чудовището и тогава змеят запълзя и се скри в отсрещната гора. "Какво ли е станало с Хасан? - помислих си. - Да не би змеят да е изял и него?"
- Ей, Хасан, къде си? - извиках аз.
- Тук съм! - обади се глас отгоре.
Подигнах глава и съгледах Хасан, който се беше сгушил между клоните на дървото, примрял от страх.
Качих се и аз на дървото и там прекарахме с Хасан до вечерта, очаквайки появата на змея. Настъпи нощта, а чудовището все не се явяваше. Най-сетне умората налегна Хасан и той заспа, облегнат на един дебел клон, с провиснали надолу нозе. Скоро задрямах и аз. Когато се събудих, слънцето грееше високо в небето. Наведох се и подирих с поглед Хасан. На клона го нямаше. Само на тревата под дървото се белееше неговата чалма и аз разбрах, че и той е отишъл в търбуха на змея.
Останах сам на острова. Дълго търсех да се скрия някъде, но наоколо не се виждаше нито пещера, нито друго някое потайно място. Седнах на брега и се замислих как да се спася от чудовището. Неочаквано вълните изхвърлиха пред мен няколко дебели и широки корабни дъски. Аз ги свързах с палмово лико и направих нещо като ковчег. Легнах в тоя ковчег, захлупих го отгоре пак със здраво завързани една о друга дъски и зачаках.
По едно време змеят дойде и като подуши мирис на човешко месо, захапа ковчега и се опита да го прегризе и да измъкне плячката. Но дъските бяха здрави и устояха на зъбите му. Той се разгневи и заудря ковчега с опашката си, ала пак не можа да го счупи. Чудовището напразно се силеше да се добере до мен и най-сетне се измори и с яростно съскане се прибра в гората.
Тогава аз развързах дъските, скочих на крака и изтичах на морския бряг. "По-добре е да се удавя в морето, отколкото да загина в устата на змея!" - рекох си.
Но в тоя миг в далечината се показа един кораб, носен от попътния вятър. Аз съблякох ризата си и я размахах високо във въздуха. Моряците ме забелязаха и насочиха кораба към острова. Аз се хвърлих в морето и след малко двама здравеняци ме изтеглиха с въже на палубата.
Всички започнаха да ме разпитват как съм попаднал на острова на страшния змей и аз им разправих цялата си история. После ме нахраниха и облякоха и корабът продължи пътя си.
След няколко дни ние спряхме край остров Салахит и пътуващите търговци слязоха на брега да продават и да разменят стоката си. Само аз нямах нищо и останах натъжен на кораба.
Но капитанът се приближи до мен и рече:
- Ти си сиромах човек и затова аз искам да ти помогна. С нас пътуваше един търговец, когото загубихме, и сега не знаем дали той е жив, или е умрял. Неговата стока се намира на кораба. Вземи я и я продай и ние ще те възнаградим за труда. А това, което остане непродадено, ще отнесем в Багдад и ще го предадем на роднините на търговеца.
И капитанът заповяда на моряците да извадят стоката на изчезналия търговец.
- На чие име да я запишем? - попита корабният писар.
- Запишете я на името на Синдбад Мореплавателя! При тия думи на капитана аз се зарадвах и извиках:
- Аз съм Синдбад Мореплавателя и съм жив и здрав! Вие ме забравихте на острова, когато бях заспал, и птицата Рух ме отнесе в долината на елмазите!
Като ме чуха какво говоря, моряците и търговците ме наобиколиха. Някои ми повярваха, други помислиха, че приказвам измислици. Тогава един търговец се обърна към капитана и рече:
- Помниш ли, когато ти разправях, че съм хвърлил в долината на елмазите половин заклана овца, която орелът изнесе на планината заедно с един човек. Тоя човек стои сега пред нас и се казва Синдбад Мореплавателя!
И капитанът се убеди, че аз наистина съм Синдбад Мореплавателя, прегърна ме и каза:
- Вземи си стоката и я продай по-бързо, че ще тръгваме!
И аз слязох на брега и продадох всичката стока с голяма печалба и корабът потегли отново на път.
Много морета пребродих и какви ли не чудеса видях. В едно море плуваха риби, които приличат на крави и магарета, в друго море имаше птици, които живеят в раковини и излюпват яйцата си на повърхността на водата, без да излизат никога на сушата.
Със същия кораб пристигнах до пристанището на Басра и оттам се завърнах в Багдад.
Като завършил разказа за третото си пътешествие, Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача сто жълтици и го поканил да дойде на другия ден, за да чуе по-нататъшните му патила и преживелици.
И носачът отишъл на следната утрин в къщата на търговеца, събрали се и другите гости и се разположили край разкошната трапеза.
И Синдбад Мореплавателя погладил брадата си и започнал да разправя своето

                                          Четвърто пътешествие
- Бях се заклел да не пътувам вече и да прекарам спокойно живота си в родния дом, но ето че един ден старата ми скитническа страст се събуди отново и аз напуснах Багдад с много стока.
И тоя път потеглих от пристанището на Басра с един голям кораб заедно с други търговци. Първите дни времето беше хубаво, но после задухаха силни ветрове и една сутрин ни връхлетя яростна буря. По заповед на капитана моряците хвърлиха котва сред открито море, ала нейната верига се скъса и от платната останаха само парцали. Вълните заляха палубата, корабът се разпука и започна да потъва. Едва успяхме да се спасим неколцина пътници - всички други се издавиха и отидоха на морското дъно.
Заловени за една корабна дъска, ние доплувахме с мъка до някакъв скалист остров. Излязохме на брега и като се опомнихме, тръгнахме из непознатата земя. След дълго скитане съгледахме насреща висока постройка, подобна на палат. Когато се приближихме до вратите й, отвътре изскочиха цяла тълпа полуголи хора, които ни хванаха и заведоха при своя цар.
Царят ни покани да седнем и заповяда да ни нагостят. Пред всекиго сложиха блюдо с някакво чудновато ястие, каквото дотогава никой от нас не бе ял. Другарите ми се нахвърлиха лакомо върху поднесената гозба, но аз вкусих само няколко хапки и отместих блюдото настрана.
Владетелят на острова беше людоед. Неговите хора хващаха попаднали в страната чужденци и ги хранеха с това ястие, от което всеки губеше разума си и заприличваше на животно. Царедворците угояваха и мажеха чужденците с кокосово масло, пасяха ги като добитък и след това ги ядяха сурови, а царят - печени.
Когато другарите ми се нахраниха, царските слуги ги напоиха и намазаха с кокосово масло и аз забелязах, че видът на нещастните лакомци се измени и очите им се помътиха от тъп животински поглед.
От тоя ден всяка сутрин един царски пастир извеждаше преобразените ми другари на паша. От страх и глад аз измършавях съвсем и ребрата ми се брояха, затова царедворците ме изоставиха и никой не се сещаше за мен.
Веднъж се изхитрих и тръгнах из острова. Пастирът, който пасеше моите другари, ме видя и като разбра, че аз не съм загубил разума си, повика ме с ръка и рече:
- Върви по тая пътека, докато стигнеш до един кръстопът. Там ще завиеш надясно и ще излезеш на султанския друм, който ще те изведе извън страната на нашия цар.
И аз закрачих бързо по пътеката и вървях седем дни и седем нощи, като се хранех с корени и ягоди. На осмия ден сутринта срещнах добри хора, които ме запитаха отде ида и накъде отивам. Разправих им патилата си и те ме заведоха при царя на тая страна.
Царят ме покани на трапезата си и когато му разказах какво съм преживял, той се смая и извика:
- Досега не съм слушал по-чудна история! Бъди добре дошъл, страннико, и остани да живееш при мен!
И аз останах в палата на царя, който се казваше Тайгамус. Той ме обикна и ме отрупа с благодеяния.
Един ден, когато двамата седяхме и разговаряхме, цар Тайгамус ми каза:
- Синдбад, имам една голяма молба към теб. Обещай ми, че ще я изпълниш!
- Господарю, ти си мой благодетел и аз ще изпълня с готовност всяко твое желание! - рекох му. - С какво мога да зарадвам милостивото ти сърце?
- Остани завинаги при нас - каза царят. - Аз ще ти намеря добра и хубава жена и ти ще бъдеш честит човек.
Думите на цар Тайгамус ме смутиха. Аз все още не бях загубил надежда, че рано или късно ще се върна в Багдад - и сега трябваше да се подчиня на царската воля.
- Да бъде, както си намислил! - съгласих се аз. - Оставам завинаги в твоя град!
И царят ме ожени за дъщерята на своя везир, подари ми къща и пари и аз заживях щастливо. Няколко години прекарах в града на цар Тайгамус и постепенно започнах да забравям Багдад. Сприятелих се с много хора и всички ме обичаха и уважаваха.
Една сутрин при мен дойде съседът ми Абу-Мансур. Лицето му бе посърнало, очите му бяха пълни със сълзи.
- Какво се е случило, приятелю? - попитах го аз.
- Тая нощ жена ми умря - отвърна той.
- Не се отчайвай! - опитах се да го утеша. - Ще мине време и тъгата ти ще изчезне. Ти си млад човек и ще живееш още дълги години.
Но Абу-Мансур се разрида и извика:
- Как ще живея дълго, когато имам само един ден живот? Такъв е обичаят на нашата страна: ако един от съпрузите умре, с него погребват и другия, който е останал жив!
Помъчих се да успокоя съседа си и му обещах да помоля царя за милост. Но когато се явих при цар Тайгамус и му казах молбата си, той поклати глава и рече:
- Искай всичко друго, само не това. Аз не мога да наруша обичая на моите прадеди. Утре Абу-Мансур ще бъде погребан заедно с жена си.
- Всемогъщи господарю - извиках аз? - а ако жената е на чужденец, и нейният съпруг ли ще я последва в гроба?
- Да - отвърна царят. - Но ти не се страхувай за себе си. Твоята жена е още много млада и ти навярно ще умреш преди нея.
Развълнуван и изплашен от думите на цар Тайгамус, аз се прибрах в къщи и от тоя ден мислех само как да предвардя жена си да не заболее от смъртоносна болест. Мина доста време и един ден се случи това, от което се страхувах. Жена ми заболя тежко и след няколко дни умря.
Царят и всички жители на града дойдоха да ме утешат, както повеляваше обичаят. Облякоха и нагиздиха жена ми с най-хубави дрехи и скъпи накити, сложиха я на носилка и я понесоха към близката планина. Там имаше дълбока яма, покрита с тежка каменна плоча. Като отместиха плочата и спуснаха тялото на покойницата в ямата, приятелите ми и роднините на жена ми започнаха да се прощават с мен.
Аз разбрах, че е настъпил смъртният ми час, и завиках отчаяно:
- Аз съм чужденец и не признавам вашите обичаи! Не искам да умра в тая яма!
Но изпращачите не обърнаха никакво внимание на виковете ми, вързаха ме и ме хвърлиха в ямата, после спуснаха вътре седем житни питки и стомна прясна вода, захлупиха отвора с тежката плоча и се разотидоха.
Отначало не виждах нищо, но когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че се намирам в грамадна пещера. Плочата не бе прилепнала плътно върху отвора и през една тясна пролука проникваше слаба светлина.
Цялата пещера беше пълна с мъртъвци, разкошно облечени и накичени със скъпоценности, и навсякъде се белееха кости на отдавна погребани покойници. Обхвана ме мъка и отчаяние и си рекох: "Не ще мога да се спася и тук ще изгният моите кости!" И като се освободих от въжетата, с които бях вързан, настаних се в един отдалечен кът на пещерата и зачаках смъртта, като пестях питките и водата, за да ми стигнат за по-дълго време.
Веднъж, унесен в мисли за родния Багдад и за моите близки и приятели, бях задрямал, когато наоколо нещо прошумоля и ме събуди. Грабнах една бедрена кост и тръгнах по посока на шума. Внезапно край мен профуча някакво животно и аз се спуснах подире му. В дъното на пещерата заблещука светлинка като звезда и колкото повече се приближавах до нея, толкова тя ставаше по-силна. Най-сетне аз стигнах пред една голяма дупка, издълбана в планинския хребет навярно от дивите зверове, които идваха в пещерата да ядат мъртъвците.
Аз излязох навън и се намерих в полите на планината, край която се разбиваха шумно морските вълни. Зарадвах се и в душата ми отново проблесна надежда за спасение. "Може би ще мине насам някой кораб и ще ме прибере" - помислих си и седнах на един камък да подишам свежия утринен въздух.
Като поседях на камъка и благодарих на Аллаха за щастливото ми избавление, аз се върнах в пещерата, събрах най-хубавите дрехи и най-скъпите накити на знатните мъртъвци, стегнах ги във вързоп и ги пренесох на морския бряг.
Привечер върху гребена на вълните се появи един кораб. Без да се бавя, аз измъкнах от вързопа едно бяло мъртвешко покривало, завързах го за дълъг прът и го развях над главата си. Капитанът ме съгледа и изпрати лодка с неколцина моряци, които ме взеха и прибраха на кораба.
- Как си стигнал до това пусто място? - попита ме капитанът.
- Пътувах по търговия - отвърнах, - но корабът ни потъна и аз едва успях да се спася с тоя вързоп дрехи. - После подадох на капитана един скъпоценен камък и рекох: - Приеми тоя дар от мен, защото без твоя помощ щях да загина.
- Не - каза той. - Наш дълг е да спасяваме корабокрушенците, без да вземаме дарове от тях. Когато умрем и отидем при Аллаха, той ще ни възнагради за добрите дела.
И нашият кораб кръстоса много морета и един ден пристигна благополучно в Басра, отдето аз продължих пътя си за Багдад.
Така завърши четвъртото ми пътешествие и утре, ако сме живи и здрави, ще узнаете какви премеждия ме сполетяха по-нататък.
И Синдбад Мореплавателя бръкнал в пояса си, извадил сто жълтици и ги дал на Синдбад Носача, като му напомнил да дойде утре по същото време.
И на следната утрин, когато носачът дошъл и гостите отново се събрали, Синдбад Мореплавателя се изтегнал на дивана и започнал да разказва своето

                                           Пето пътешествие
- И тъй, аз заживях отново в Багдад и скоро забравих миналите си премеждия.
Веднъж отидох по работа в Басра и излязох да се поразходя край пристанището. Като видях спокойното синьо море и яркото слънце, нещо ме затегли към далечния хоризонт. Не можах да устоя на изкушението и тръгнах пак по белия свят с един кораб, на който имаше и други търговци.
Пътувахме два дни и две нощи и на третия ден, докато съм спял, корабът стигнал до някакъв пустинен остров. Другарите ми слезли на сушата и съгледали недалеч от брега грамаден бял купол. Те се приближили до него и без да знаят, че това е яйце на птицата Рух, започнали да го удрят с камъни. Черупката се счупила и отвътре потекла вода. Показали се дълъг клюн, глава и нозе и пътниците извадили скритото пиле, опекли го и го изяли.
В това време аз се събудих и като разбрах какво са направили другарите ми, завиках от палубата:
- Бягайте по-скоро на кораба, че птицата Рух ей сега ще си отмъсти за убитата рожба!
И наистина, в същия миг наоколо притъмня и над острова се спусна изневиделица гигантската птица. Като съзря счупеното яйце, тя нададе грозен крясък, изви се няколко пъти във въздуха и отлетя нанякъде. Търговците и моряците избягаха веднага на кораба, изпокриха се кой където види и след малко корабът се понесе бързо из морето. Но ето че птицата Рух се появи отново, вече придружена от друга, още по-грамадна птица, навярно мъжката. Всяка от тях носеше в ноктите си по един огромен камък, колкото цяла скала.
Едната от птиците хвърли камъка върху нас, но той не ни улучи и падна със страшна сила във водата. Морето се разлюля и ние едва се задържахме на кипналите вълни. Последва втори удар от другата птица и тоя път камъкът се изтърси върху самия кораб, разби го и го повлече към дъното. Вълните погълнаха всички търговци и моряци, само аз успях да се заловя за една корабна дъска и след нечовешки усилия сполучих да изляза на непозната земя.
Съсипан от умора, аз дълго лежах на морския бряг и по едно време, като се опомних, стори ми се, че се намирам в самата райска градина. Наоколо цъфтяха невиждани цветя, шумоляха дървета, отрупани с плодове, чуруликаха весело пъстрокрили птички. Бистри поточета лъкатушеха със сребърен блясък из тревата и край тях подскачаха игриви газели.
Напих се с вода от близкия ручей, изядох една голяма ябълка и се изтегнах под едно дърво. И както съм легнал, тъй съм и заспал. Цял ден и цяла нощ прекарах в непробуден сън и на следната утрин се събудих ободрен и съживен от слънчевите лъчи.
Като подкрепих силите си с плодове, тръгнах да разгледам тая благословена земя, в която бях попаднал. Вървях, вървях, а никъде не срещах жива душа. Най-сетне реших да си почина и влязох в една прохладна горичка.
И тъкмо нагазих в горичката, гледам - край един поток седи някакво старче с дълга бяла брада, наметнато с покривало от листа. Седи старчето до самата вода и ме гледа някак натъжено.
- Да те благослови Аллах! - рекох аз. - Защо си седнал край тоя поток?
Старецът не отговори, а само ми направи знак с ръка, като че искаше да каже: "Пренеси ме през потока!"
"Ще го пренеса" - помислих си и като се приближих до него, качих го на раменете си и го пренесох през потока.
На отсрещния бряг поисках да го сваля, но старецът се вкопча в шията ми и аз видях, че нозете му са черни и твърди като на бивол.
Изплаших се и се опитах да хвърля непознатия, ала той се вкопчи още по-здраво за шията ми и започна да ме души. Причерня ми пред очите и аз се строполих като мъртъв на земята. И изведнъж старецът се закиска с всичка сила, заудря ме по гърба и по раменете и ме изправи пак на крака.
И аз тръгнах да го нося, накъдето той пожелае, и вървях с него от сутрин до вечер, а когато лягах да спя, проклетникът продължаваше да седи на гърба ми. После ме събуждаше с ритници и ме караше да го мъкна отново из острова.
Веднъж, когато минавах през един бостан, съгледах много тикви, някои от които бяха изсъхнали. Дигнах една голяма суха тиква, провъртях я с остра пръчка и я изчистих отвътре. След това набрах грозде от близкото лозе, напълних тиквата с гроздов сок и я оставих да се попече няколко дни на слънцето, докато сокът се превърна на вино. Тогава всеки ден си посръбвах от животворното питие, което подкрепяше силите ми.
- Какво е това? - попита ме веднъж старецът.
- Най-чудната напитка! - рекох. - Подмладява човека и развеселява сърцето му.
И аз започнах да скачам, да пляскам с ръце и да пея.
Злият старец грабна тиквата от ръцете ми, надигна я и изгълта всичкото останало вино.
Не мина много време, и той се развесели и се разигра на раменете ми, но скоро виното го замая и го приспа дълбоко. Като разбрах, че той е пиян и че едва се държи на гърба ми, аз го изтърсих леко на земята, взех един голям камък и го убих (Аллах да ми прости тоя грях!).
Така се освободих от своя мъчител и прекарах още много дни на острова, докато една сутрин край брега спря кораб от далечен път и ме прибра на палубата. Капитанът заповяда да ме нахранят и да ме облекат в нови дрехи и аз му разказах каква беда ме бе сполетяла.
- Старецът, когото си носил на раменете, е бил самият морски дявол и досега никой не се е спасявал от него! - рече капитанът. - Благодарение на Аллаха ти си успял да го надхитриш и да се избавиш от сигурна смърт.
И ние пребродихме още много морета и най-сетне стигнахме до един многолюден град, окръжен с високи гористи планини. По улиците и площадите на тоя град сновяха чернокожи хора с бели зъби и с червени устни, а на градското пазарище хвалеха стоката си търговци от всички страни - персийци, индуси, европейци, турци, китайци.
Колко дълго съм обикалял и разглеждал града - не помня, но по едно време, като се усетих, видях, че корабът ни е заминал.
И както стоях сред пазарището и се чудех какво да правя, край мен мина някакъв човек в дълъг халат и с бяла чалма на главата. Той застана пред едно медникарско дюкянче, купи си тас и медна стомна и тръгна нататък. Аз го приближих, поклоних му се и казах:
- Добър ден, почтени търговецо! Ти не си ли от Багдад?
- Здравей, земляк! - извика радостно човекът с чалмата. - По думите ти изведнъж познах, че си багдадчанин. Вече десет години живея в тоя град и сега за пръв път слушам арабска реч. Ела с мен да си поприказваме за Багдад и за неговите прекрасни градини.
И търговецът ме заведе у дома си, нагости ме и после дълго говорихме и си спомняхме за родния край. Когато се свечери, домакинът ми рече:
- Аз искам да ти спася живота и да те направя богат човек. Тоя град се нарича Градът на чернокожите и всички негови жители са зинджи, сиреч негри. Те живеят в къщите си само денем, а вечер излизат с лодки в морето. Щом настъпи нощта, от горите на околните планини се спускат в града цели стада маймуни, които нападат хората и ги убиват. На разсъмване маймуните се прибират в планините и зинджите се връщат по домовете си. Скоро ще стане съвсем тъмно и кръвожадните зверове ще дойдат. Докато още има време, трябва да бягаме, иначе маймуните ще ни разкъсат.
- Благодаря ти, спасителю - извиках аз. - Кажи ми името си, за да зная как да те наричам!
- Аз се казвам Мансур - отвърна моят земляк. - Хайде да ставаме и да вървим!
И ние излязохме навън и тръгнахме към морето. Улиците и площадите бяха задръстени от народ - мъже, жени и деца тичаха в надпревара и бягаха да се спасят.
Като стигнахме на пристанището, Мансур отвърза лодката си и ние заплавахме навътре в морето.
- Гледай ги! Идат! - рече Мансур и посочи с ръка в далечината.
И изведнъж по планините отсреща заблещукаха хиляди пламъчета, които запълзяха надолу и ставаха все по-големи. Най-сетне тия пламъчета се приближиха към града и на широкия площад се появиха безброй маймуни с горящи факли в лапите.
Маймуните се пръснаха из пазарището, насядаха в дюкянчетата и започнаха да търгуват. Едни продаваха, други купуваха. В гостилниците маймуни-готвачи въртяха овни над жарава, варяха ориз, печаха хляб. Купувачите си мереха дрехи, избираха съдове и тъкани, караха се и се биеха помежду си. Тая неразбория продължи чак до разсъмване. Когато се зазори, маймуните потеглиха към планините и жителите се върнаха по домовете си.
Прибрахме се и ние с Мансур у дома му и седнахме да похапнем.
- Аз живея отдавна в Града на чернокожите и вече съм се затъжил за родината - каза той. - Скоро ние с теб ще заминем за Багдад, но преди това ти ще трябва да спечелиш повечко пари, за да се явиш пред близките си, както подобава на търговец. По отсрещните планини растат палмови гори с прекрасни кокосови орехи. Зинджите много обичат тия плодове и дават за тях злато и скъпоценни камъни. Но палмите са толкова високи, че никой човек не може да стигне до орехите и да ги откъсне. Аз ще те науча как да се добереш до тях. Утре ще отидем в гората и ти ще се върнеш оттам богат човек.
На следната утрин, щом маймуните напуснаха града, Мансур взе от къщи два големи тежки чувала, нарами единия, а другия метна на гърба ми и рече:
- Върви подире ми и каквото правя аз, туй ще правиш и ти!
И ние отидохме в планината и се намерихме сред голяма палмова гора. По върховете на дърветата седяха много маймуни. Като ни видяха, те се озъбиха свирепо насреща ни и закрещяха, колкото им глас държи. Аз се изплаших и поисках да избягам, но Мансур ме спря и каза:
- Развържи чувала си и виж какво има в него!
Аз развързах чувала и видях, че той е пълен с гладки, обли камъчета. Мансур също разтвори своя чувал, загреба оттам шепа камъчета и ги хвърли към маймуните. И маймуните заскачаха с див крясък от палма на палма, започнаха да късат ожесточено орехи и да ни замерват с тях. Ние бягахме и се криехме между дърветата и само два ореха ни засегнаха леко.
Скоро земята наоколо ни се покри с едри кокосови орехи. Когато в чувалите ни не остана нито едно камъче, ние ги натъпкахме с редките плодове и се върнахме в града. После продадохме орехите на пазара и получихме за тях толкова злато и скъпоценни камъни, че едва ги занесохме У дома.
На другия ден пак отидохме в гората и напълнихме чувалите с кокосови орехи. Така за няколко дни цялата къща на Мансур преля от богатство и не можеше да побере повече никакви съкровища.
- Сега можем да наемем един кораб и да заминем за Багдад - рече Мансур.
И ние избрахме най-големия кораб, натъпкахме го със злато и скъпоценни камъни и отплавахме към родната страна. Случи се хубаво време и през целия път не ни сполетя никаква беда.
Когато пристигнахме в Басра, натоварихме съкровищата си на камили и една слънчева привечер нашият керван се озова благополучно в Багдад.
След разказа за петото си пътешествие Синдбад Мореплавателя дигнал наздравица в чест на събраните гости и обещал да им разкаже на другия ден какво се случило по-нататък. Преди да изпрати Синдбад Носача, той не забравил да му даде обичайните сто жълтици.
И носачът си отишъл у дома и на сутринта, като прочел молитвата си, отново се явил в къщата на гостолюбивия домакин.
Дошли и другите гости, насядали край трапезата и Синдбад Мореплавателя започнал чудния разказ за своето

                                            Шесто пътешествие
- Върнах се към предишния си охолен и безгрижен живот в Багдад и не минаваше ден без пиршества и веселби.
Но когато на човек е писано да тегли от главата си, нищо не може да предотврати бъдещите му нещастия.
Веднъж у мен се загнезди мисълта да напусна дом и родина и пак да тръгна по белия свят. Подмамен от тая мисъл, аз взех със себе си много стока, натоварих я на един тримачтов кораб и потеглих от Басра към незнайните далнини.
Слънцето изгряваше и залязваше, а ние все пътувахме и не виждахме никакъв бряг.
Една сутрин капитанът се развика тревожно:
- Нашият кораб е сбъркал пътя и ние сме попаднали в непознато море!
И той се покатери на главната мачта и се огледа на всички страни.
В това време задуха силен вятър и ни залюшка над разярените вълни. Дълго се борихме с урагана и най-сетне корабът ни налетя на някакъв скалист остров и се разби на късове. При това корабокрушение загинаха повечето моряци и пътници и само неколцина от нас оцеляха и се измъкнаха на брега.
Като тръгнахме из острова, стигнахме до една река, на чието дъно блестяха бисери и всякакви скъпоценни камъни. Край бреговете на реката растеше китайско алое,* (Алое - тропическо растение, употребявано в медицината.) а на едно място извираше амбра,* (Амбра - благоуханно смолисто вещество.) която от силния слънчев пек течеше като разтопен восък.
Събрахме каквато храна имахме и всеки ден ядяхме по малко от нея, за да ни стигне за по-дълго време. Но дните минаваха, храната ни се свърши и другарите ми започнаха да измират от глад. Така измряха всички и аз останах сам, очаквайки смъртта да грабне и мен. И тъкмо когато се бях примирил, че ще загина на пустинния остров, внезапно ме озари една щастлива мисъл. "Тая река трябва да има начало и край - рекох си. - Ако аз направя сал и заплавам по течението, може би ще изляза в някое населено място."
И с последните сили, които ми бяха останали, аз сглобих от дъските на разрушения ни кораб малък сал, натоварих го с бисери, скъпоценни камъни, алое и амбра и се впуснах по реката.
Скоро пред мен се изпречи висока планина, в която водата бе пробила тесен проход. Поисках да обърна сала назад, но попаднах във водовъртеж и течението ме повлече под планината. Отначало беше светло, но колкото по-навътре отивах, тъмнината все повече се сгъстяваше, докато ме обгърна пълен мрак. Неочаквано главата ми се удари о камък - проходът ставаше все по-нисък и по-тесен и салът едва се придвижваше напред. Легнах по очи и не смеех да мръдна. Струваше ми се, че всеки миг планината ще се стовари отгоре ми и ще ме смаже. Най-сетне, отпаднал от слабост и умора, аз заспах.
Когато се събудих, наоколо грееше слънце и салът стоеше вързан край реката. На брега се бяха натрупали много хора, които разговаряха оживено помежду си и ме сочеха с ръце.
Един белобрад старец, облечен в скъп халат, излезе от тълпата и ме попита:
- Кой си ти, чужденецо, и как си стигнал дотук?
- А вие кои сте и каква е тая земя? - рекох аз.
- Ние сме мирни селяни - каза старецът. - Бяхме дошли да вземем вода за нивите и като те видяхме, че спиш, вързахме сала ти за брега. Кажи ни: откъде идеш и какво търсиш при нас?
- Дайте ми най-напред да хапна нещо, че умирам от глад, а после ме питайте каквото искате! - помолих се аз.
И старецът ме заведе у дома си и ме нагости богато. Аз прекарах няколко дни при него и му разправих всичките си преживелици и патила по белия свят. После попитах:
- Ще ми помогнете ли да се върна в Багдад?
- Брате мой - рече старецът, - недей мисли за връщане, защото ние няма да те пуснем. Ако ти се завърнеш в родината си и разкажеш къде си бил, вашите хора ще дойдат тук и ще покорят земята ни. Продай каквото си донесъл и остани да живееш при нас в охолство и безгрижие.
И аз останах пленник в чуждата страна. Продадох на пазара скъпоценните камъни и другите съкровища и за тях получих много редки стоки. Но това богатство не ме радваше и тъгата по родината измъчваше непрестанно моето клето сърце.
Много дни преживях на острова и се сприятелих с доста хора. Веднъж, когато излязох от къщи, направи ми впечатление, че по улиците не се вижда никакъв мъж. Само деца и жени сновяха наоколо.
Спрях едно момче и го попитах:
- Къде са мъжете ви? Да не са отишли на война?
- Не - отвърна момчето, - не са на война. Ти не знаеш ли, че всяка година на тукашните мъже израстват криле и те отлитат от острова? След шест дни се връщат отново и крилете им падат.
И наистина, след шест дни всички мъже се завърнаха в града и животът тръгна по старому.
Поисках и аз да полетя по въздуха и на следната година реших да помоля някого да ме вземе със себе си. Но колкото и да се молех, никой не ме искаше. Най-сетне, след дълги увещания, най-добрият ми приятел, който имаше медникарница на градското пазарище, се съгласи да изпълни молбата ми и рече:
- В края на тоя месец ела при хълма край градските врати. Аз ще те чакам там и ще те взема със себе си.
В уречения ден рано сутринта аз отидох при хълма. Медникарят вече ме чакаше. Вместо ръце на раменете му имаше широки криле с блестящи пера.
Той ме качи на гърба си и каза:
- Сега ще полетим над земи, планини и морета. Но докато летим, ти ще трябва да мълчиш и да не си отваряш устата. Ако произнесеш само една дума, и двамата ще загинем!
- Ще мълча - уверих го аз.
И медникарят разпери крилете си и полетя във въздуха. Ние се издигахме все по-високо и по-високо и по едно време земята под нас стана мъничка като чаша, хвърлена в морето.
Аз не можах да се стърпя и извиках:
- Това е невиждано чудо!
И още не бях изрекъл тия думи, крилете на приятеля ми увиснаха безсилно и ние започнахме да падаме бавно надолу.
За щастие, тъкмо в това време летяхме над някаква голяма река и аз паднах във водата, без да се убия. Но крилете на моя приятел прогизнаха от вода, натежаха и го повлякоха към дъното.
Едва успях да се измъкна на брега. Свалих мокрите си дрехи, изсуших ги и когато ги облякох отново, гледам - зад едно дърво отсреща изпълзя грамадна змия, която държеше в устата си някакъв човек с дълга бяла брада. Нещастникът размахваше ръце и викаше с всичка сила:
- Помощ! Който ме спаси, ще му дам половината от богатството си!
Мигом грабнах един голям камък и го хвърлих върху змията. Камъкът я преряза на две и тя изпусна жертвата от устата си. Човекът изтича при мен и извика просълзен от радост: - Кой си ти, незнайни благодетелю? Кажи ми името си, за да знаят децата ми спасителя на техния баща!
- Аз съм Синдбад Мореплавателя - рекох. - А ти кой си и в коя страна се намираме?
- Аз се казвам Хасан Златаря - отвърна човекът. - Ние се намираме в благословената земя египетска, недалеч от славния град Кайро, а тая река е Нил. Ела у дома да те възнаградя за доброто, което ми стори и което аз никога не ще забравя!
И Хасан Златаря ме заведе у дома си и ми даде половината от своето богатство. И аз получих толкова пари и стока, колкото никога не бях имал. Натоварих всичко на един безкраен керван, сбогувах се с щедрия си дарител и потеглих от Кайро за Багдад.
Когато стигнах там, голяма беше радостта на моите близки и приятели, като ме видяха жив и здрав.
И аз отново заживях щастливо в родния си дом и се заклех пред аллаха да не се поддавам вече на изкушения и да остана до края на живота си в Багдад.
Така завършва приказката за Синдбад Мореплавателя, който разправил на събраните гости необикновената история на своите шест пътешествия.
Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача още сто жълтици и от тоя ден двамата станали неразделни приятели.

                                           Абу-Кир и Абу-Сир

Някога в Искандер живели Абу-Кир бояджията и Абу-Сир бръснарят. Дюкяните им се намирали един до друг на пазарището. Абу-Кир бил лош човек - лъжец и измамник. Той искал да му предплащат за работата и сетне продавал дадените за боядисване тъкани. Парите пропилявал за ядене и пиене и когато хората идвали да си вземат оставената тъкан, бояджията ги лъжел, че още не бил я боядисал, и на края казвал, че някой я е откраднал.
Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
- Защо мамиш хората и ги ограбваш? - рекъл му веднъж Абу-Сир.
- Какво да правя, като съм сиромах човек - отвърнал Абу-Кир. - Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
- Имаш право - съгласил се Абу-Сир. - Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
Тогава бояджията казал:
- А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и на края предложил:
- Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандер, ще си го поделим по равно.
- Тъй да бъде! - казал Абу-Сир.
И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях - нито един бръснар.
Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:
- Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
- Добре си намислил - казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
- Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
- Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си - рекъл Абу-Сир.
- Доведи и него - казал капитанът. - И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
- Чакай! - спрял го бръснарят. - Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
- Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си - оплакал се бояджията. - Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
- Ще му мине - казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън без никой да го види.
Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улиците, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
- Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? - обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
- Дванадесет сребърника - рекъл майсторът.
- В нашата страна плащаме два сребърника.
- Иди си я боядисай във вашата страна.
- А как ще я боядисаш?
- Синя.
- Но аз искам да бъде червена.
- Не познавам червената боя.
- А зелена?
- И зелената не познавам.
И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:
- В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
- Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят - казал Абу-Кир. - Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
- Ние не приемаме чужденци - възразил бояджията.
- Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
- Туй никога няма да стане - отвърнал стопанинът.
Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
- Повелителю на правоверните, аз ида от далечна страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове - зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, - кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да си отворя работилница.
Султанът се замислил и рекъл:
- Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница. И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
- Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
- Тоя цвят е червен, тоя е жълт, а тоя - зелен.
И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена "Султанска бояджийница".
Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: "Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели." И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
- Къде е твоят другар ?
- Не го зная - промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. - Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
- Кесията е празна.
Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били закачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
- Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? - попитал бръснарят един човек.
- Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир - отвърнал човекът.
И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: "Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне."
И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
- Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
- Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! - заканил се бояджията.
И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
- Какво ти е сторил тоя човек?
- Той ми краде чуждите тъкани - рекъл бояджията.- Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
- Можеш ли да ми кажеш де е хамамът?* (Хамам - турска баня.) - попитал той един минувач.
- Какво е това хамам? - учудил се минувачът.
- Място, дето хората се къпят.
- Ей го морето. И султанът се къпе в него. Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
- Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия. В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
- Какво ще рече хамам? - попитал го падишахът. Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
- Ето работа за теб!
И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам - с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
- Какво е това? - питали те.
- Хамам - отговарял Абу-Сир.
Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
- Тоя хамам ще бъде гордост за моя град - рекъл повелителят на правоверните и след това запитал: - А колко пари ще вземаш за едно къпане?
- Колкото ти ми дадеш.
И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
- Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и колкото пожелае.
- Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! - рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали - по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
- Защо не се обаждаш? - укорил го бояджията. - Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб.
Абу-Сир го погледнал и казал: - Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
- Мигар ти беше това? - учудил се Абу-Кир. - А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
- Било каквото било - рекъл Абу-Сир. - Съблечи се и влез да се окъпеш.
И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
- Не ме обиждай! Нали сме побратими? Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
- Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
- Какво е то? - попитал Абу-Сир.
- Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
- Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
- Да - потвърдил султанът. - При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
- А ти ходил ли си в хамама?
- Да.
- Слава на аллаха, че още си жив!
- Защо?
- Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
- Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко! И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
- Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?
- Донеси го!
Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова.
- Вържете убиеца и го доведете в палата! - заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
- Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и го попитал:
- Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
- Кълна се в Аллаха, никакво зло не съм му сторил! - отвърнал Абу-Сир.
- Тогава сигурно някой те е наклеветил - рекъл началникът на стражата. - Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Остани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
- Метни тая мрежа в морето и налови малко риба. Всеки ден аз върша това, но сега нямам време за риболов. Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
- Господарю, да хвърля ли чувала?
- Хвърли го! - отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
А това, което потънало в морето, било вълшебен пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
- Къде е началникът на стражата?
- Не зная - отвърнал Абу-Сир, като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги - ето че пристигнал началникът на стражата.
- Брате мой - извикал началникът, - не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
- Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на Аллаха ти си негов притежател. Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
Като чул това, Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
- Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
- Какво търсиш тук? - извикал той. - Нали те хвърлиха в морето?
И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата го спасил и какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
- Вземи си пръстена - рекъл той - и ако аз съм виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
- Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
- Ще ти простя само ако ми кажеш: защо искаше да ме убиеш? - рекъл Абу-Сир.
- Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандер, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
- Благодетелю мой - рекъл на края Абу-Сир, - повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
А в това време Абу-Кир си седял спокойно в къщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
- Познавате ли тоя човек? - попитал султанът и посочил Абу-Кир.
- Той ограби болния си приятел и избяга от него! - рекъл ханджията.
- Той му удари сто тояги пред очите ни! - казали в един глас робите.
И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
- Прекарайте го през града, а после го сложете в един чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
- Всемогъщи господарю, не го погубвай! - примолил се Абу-Сир. - Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
- Ти му прощаваш - отвърнал султанът, - но аз не мога да му простя. Водете го!
И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
- Кажи сега какво искаш! - рекъл султанът на баняджията.
Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
- Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
Когато корабът доплавал до Искандер и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир:
- Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандер.
- По волята на Аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! - рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на Аллаха.

                                Али Баба и четиридесетте разбойници

Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала съдбата ги обрекла да не бъдат равни в по-нататъшния си живот. По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната вековна гора.
Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали препускащи конници. Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба. Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в скалата и извикал високо:
- Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата пак се затворила.
Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че всички са излезли, главатарят извикал:
- Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
- Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място, дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод.
За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от съкровища - копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни, златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените богатства.
Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много, напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил с дърва.
- Сезам, затвори се! - рекъл той на края и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
- Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
- Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали - рекъл Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. - Сега вече и ние ще заживеем в охолство - добавил той и изсипал жълтиците в голяма купчина.
Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
- Как ще преброиш толкова много жълтици? - възпротивил се дърварят. - Не сме ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко.
- Не - казала жената. - Ние трябва да знаем колко пари имаме. Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря жълтиците.
Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил в къщи.
- Каква крина искаш - голяма или малка?
- А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла: "Какво ли ще мерят с нея?" И взела, че намазала със смола дъното на съда.
Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата купчина. Зарадвана от щедростта на Аллаха, тя не забелязала, че върху дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината на етърва си.
Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал в къщи, тя му рекла:
- Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го попитал:
- Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
- Какви жълтици? - престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на разбойниците.
- Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната - предложил му той.
- Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! - уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата, скрита сред храсталаците, застанал пред тайната врата и извикал:
- Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера, навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал да пълни и останалите чували. Ала когато поискал да изнесе и тях, от смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: "Сезам, отвори се!" - рекъл: "Сусам, отвори се!"
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалеч съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
- Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата.
Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне главатаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата, метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта, разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към гората. Когато наближил скалата, той забелязал наоколо кървави следи и Сърцето му се свило от лоши предчувствия.
- Сезам, отвори се! - рекъл с разтреперан глас той. И вратата се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим, насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим, повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи трупа на господаря й, убит от разбойници.
- Само аз и ти ще знаем тая тайна - предупредил я Али Баба. - На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
- Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
- Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим? - извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
- Такава е била волята на Аллаха - казал той - и ти ще трябва да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал в къщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
- Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие. Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея в къщи, за да зашие нещо.
- Само че ще ти вържа очите - казала тя.
- Не отивам никъде с вързани очи - рекъл Мустафа. Но робинята му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.
Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.
Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в бяло платно и разпоредил да повикат имамина,* (Имамин - мюсюлмански свещеник.) за да прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят. После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го погребали най-тържествено.
Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и жълтиците.
Но да видим сега какво станало с разбойниците.
След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището им, и се изплашили да не бъдат заловени и избити. Те дълго се съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора, които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той се преоблякъл като търговец и заминал за града.
На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкия отворен дюкян на обущаря Мустафа.
- Много си подранил, старче - рекъл той. - Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.
- Лъжеш се, приятелю - отвърнал обущарят. - Ако ме беше видял преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че очите ми не са по-лоши от твоите.
Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:
- Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?
- Повече нищо няма да ти кажа - рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.
Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.
- Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.
- Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.
Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.
Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.
По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:
- Май че тая беше къщата.
Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му за услугата и се запътил към гората.
Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се връщала от пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. "Не ми се вижда чиста тая работа" - помислила си тя и взела, че издраскала с тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.
Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:
- Ще скрием оръжието си под дрехите, и ще отидем един по един в града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще правим. Утре заран тръгваме!
Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.
Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и същи знаци.
- Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати! - извикал пратеникът. - Кълна се в Аллаха, че аз белязах само една къща!
След тая несполука разбойниците се върнали в гората, и наказали със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и втория пратеник.
Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа го завел на определеното място; той дълго разглеждал къщата, докато я запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад към пещерата.
Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет и седем кожени меха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.
Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за показ и един мях с масло и поел към града.
Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във вечерния здрач.
- Добър вечер, господарю! - поздравил го пътникът. - Аз ида отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да пренощувам в твоя дом?
Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.
- Заповядай! - поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.
И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал да приготви вечеря.
Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува в къщи.
Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.
Към полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:
- Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.
И пак тъй тихичко се върнал в къщата.
А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.
- Ами сега как ще работя на тъмно? - рекла робинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.
- Не е голяма беда - успокоил я слугата. - В меховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.
И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.
Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:
- Време ли е вече да излизаме?
Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:
- Още не е време.
Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:
- Още не е време.
Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила котела на огъня и почакала, докато маслото заври.
Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане по-нататък.
Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.
Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на уговорения знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на градината, прехвърлил се през оградата и избягал.
На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко. Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за другите знаци, Които тя отбелязала по вратите на околните къщи.
Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:
- От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и рано или късно аз ще те възнаградя богато.
И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.
А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби своя хитър враг и да запази съкровищата си. Най-сетне намислил.
Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася скритите съкровища.
Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба - Ибрахим.
Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани у дома.
И веднъж той завел Хюсеин в къщи и Али Баба посрещнал любезно госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя син.
- Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети - рекъл Али Баба.
- Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец. - отвърнал Хюсеин.
И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.
- Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? - обидил се Али Баба. - Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.
- Много съжалявам - извинил се Хюсеин. - Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.
- Бъди спокоен! - казал домакинът. - В твоето ястие няма да има сол.
И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.
- Какъв е тоя човек, който не яде сол? - извикала Моргиана и полюбопитствала да го види.
Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин, веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата на госта е скрит нож.
И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала смъртна опасност,и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да повеселят господарите.
Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.
Домакинът се засмял и ги представил на госта си.
- Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят - рекъл той и добавил: - Почвайте!
И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.
Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.
Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия, размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвърлили по една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.
В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.
- Какво направи, нещастнице? - извикали ужасени бащата и синът. - Знаеш ли, че ти ни погубваш?
- Не аз, а той искаше да ви погуби! - рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.
И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:
- Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!
И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:
- Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея!
И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.
После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.
И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си младоженците и сватбарите.
Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в пещерата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения живели щастливо от тия неизброими богатства.

                                                   Маруф Обущарят

Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари. Веднъж тя му казала:
- Довечера искам да ми донесеш банички с пчелен мед. Ако се върнеш с празни ръце, да му мислиш!
- Аллах е всеблаг и милостив - рекъл Маруф и отишъл на работа.
До пладне никой не влязъл в обущарницата на Маруф и той поседял-поседял, па затворил дюкяна си и тръгнал отчаян из града.
Вървял обущарят по улиците и по едно време стигнал до една баничарница. Спрял се пред вратата и очите му се просълзили от мъка, че няма пари да купи не само банички, но и хляб.
Баничарят го съгледал и запитал:
- Защо плачеш, майстор Маруф? Какво зло те е сполетяло?
- Ох! - въздъхнал Маруф. - Моята зла жена иска да й занеса банички с пчелен мед, а до пладне не можах да изкарам дори пари за хляб.
- Не е голяма беда - засмял се баничарят. - Колко банички искаш?
- Пет - казал Маруф.
- Ще ги имаш - рекъл търговецът. - Само че те са подсладени с тръстиков мед, а не с пчелен. Но и тръстиковият мед не е лош. Ами не ти ли трябва хляб и сирене?
- Да - казал обущарят.
И добрият баничар му дал пет банички за десет петачета, хляб за четири петачета и сирене за едно петаче.
- Върви и зарадвай жена си - рекъл той. - Дължиш ми всичко петнадесет петачета. Ще ми ги върнеш, когато имаш повече пари.
Маруф благодарил и си отишъл зарадван в къщи.
- Донесе ли ми банички? - попитала го жена му. Маруф й подал пакета.
Като видяла, че баничките са напоени с тръстиков мед, Фатима извикала:
- Нали ти казах, че искам банички с пчелен мед? Защо не изпълни желанието ми?
И тя се разгневила и започнала да бие мъжа си с юмруци, изкъртила му един зъб и кръв потекла по гърдите на нещастника.
Не можал да изтърпи клетият обущар тая обида и както се отбранявал, ударил леко по главата злата жена.
Тогава Фатима го хванала за брадата и закрещяла с всичка сила:
- Помощ! Помощ!
Насъбрали се съседите, отървали Маруф от жена му и започнали да я упрекват за нейната жестокост.
Най-сетне те помирили двамата съпрузи, но като си отишли, Фатима се заклела да не хапне нито едно млинче.
А Маруф умирал от глад и се нахвърлил върху баничките.
- Дано ти приседнат на гърлото! Дано пукнеш, проклетнико! - извикала Фатима.
- Ами ако пукна, кой ще ти донесе утре банички с пчелен мед? - засмял се обущарят и продължавал да яде все тъй лакомо.
На сутринта Маруф отишъл в дюкяна си и още незапочнал работа, при него влезли двама съдийски пратеници.
- Съдията те вика - рекли те. - Твоята жена е подала жалба против тебе.
Нямало що, явил се обущарят при съдията и гледа - жена му стои там с превързана ръка, плаче и си трие сълзите.
- Защо си бил тая нещастна жена? - запитал пазителят на закона. - Счупил си й ръката, изкъртил си й един зъб!
- Не аз, а тя ми изкърти един зъб! - извикал Маруф и разказал от край до край какво се е случило.
Съдията бил добър човек, извадил десетина петачета и казал на Маруф:
- Вземи тия пари и купи на жена си банички с пчелен мед!
- Дай парите на нея - рекъл обущарят.
И съдията дал парите на Фатима, помирил я с мъжа й и изпратил двамата да си вървят, като им пожелал да живеят в мир и съгласие.
Фатима се запътила към къщи, а Маруф отишъл в обущарницата и се заловил за работа.
Но ето че съдийските пратеници се явили пак и поискали от Маруф да им плати за туй, че са го викали при съдията.
Опитал се бедният обущар да им обясни, че няма пари, но пратениците не искали да го слушат и дори му се заканили, че ще го хвърлят в затвора. Тогава Маруф продал инструментите си, дал им един сребърник и те го оставили на мира, а той навел натъжено глава, защото нямал вече и инструменти за работа.
И както седял така умислен, неочаквано в обущарницата влезли други двама пратеници и рекли:
- Ставай, човече, и върви при съдията, че жена ти се оплаква от тебе!
- Та нали съдията ме помири с нея? - извикал учудено Маруф.
- Ние идем от друг съдия - казали пратениците.
Дигнал се Маруф и отишъл при другия съдия, дето била и Фатима.
- Защо си дошла тук? Нали ние се помирихме? - обърнал се обущарят към жена си.
- Не може да има мир между нас! - казала тя. Тогава Маруф пристъпил напред и разправил на съдията всичките си патила.
И съдията извикал:
- О, неблагодарнице, щом веднъж сте се помирили, защо си дошла да се оплакваш?
- Той пак ме би - излъгала Фатима.
- Я да си вървите и да не се мяркате повече пред очите ми! - рекъл съдията. И като се обърнал към Маруф, добавил: - А ти ще платиш на хората, които изпратих да те повикат.
И Маруф дал на пратениците един сребърник и си тръгнал, огорчен от неправдата.
Но тъкмо прекрачил прага на обущарницата, при него се явил един непознат човек.
- Маруф, бягай по-скоро! - извикал непознатият, - Жена ти се е оплакала от тебе на началника на тъмницата и той иде сега да те затвори!
Скочил Маруф и побягнал към покрайнините на града. С последните пари, които му останали от продажбата на инструментите, той си купил хляб и сирене и решил да не се връща вече при Фатима.
Било привечер посред зима. Валял проливен дъжд. Измокрен до кости, Маруф влязъл да се подслони в една разрушена джамия.
Седнал нещастният обущар на един камък и заплакал от мъка.
- Къде да избягам от тая зла жена? - вайкал се той. - О, всемогъщи Аллах, помогни ми да отида в някоя далечна страна, дето никой не ще ме намери!
И както седял и плачел, отсрещната стена се разтворила и пред него застанал един дух-великан.
- Защо ме тревожиш, клетнико? - рекъл духът. - Аз живея тук от двеста години и досега никой не се е явявал да смущава моя покой. Кажи ми какво те измъчва и аз ще се опитам да ти помогна.
- Кой си ти? - попитал Маруф. И духът отвърнал:
- Аз съм стопанинът на тая порутена обител. Тогава Маруф му разправил цялата си история и великанът казал:
- Искаш ли да те заведа в една страна, дето жена ти няма да те намери?
- Искам - съгласил се обущарят.
И духът качил Маруф на гърба си и полетял с него над поля и гори. На разсъмване стигнали до върха на висока планина.
- Слез от тая планина и ще се намериш в околността на един град. Върви там и бъди щастлив.
И като казал това, духът изчезнал.
Маруф почакал до изгрев слънце, после се спуснал в полите на планината и съгледал пред себе си голям град с високи стени и красиви палати.
Обущарят минал през градските врати и излязъл на просторен площад-пазарище. Около него веднага се насъбрали хора и започнали да го разглеждат учудено, защото дрехите му не приличали на техните.
- Ти, пътниче, чужденец ли си? - попитал го един човек.
- Да - отвърнал Маруф.
- Откъде идеш?
- От Кайро.
- А кога си излязъл оттам?
- Вчера вечерта.
Човекът се засмял и извикал:
- Хора, чуйте го какво приказва!
- Какво? - попитали хората.
- Той казва, че иде от Кайро и че е тръгнал оттам вчера вечерта.
Всички започнали да се смеят и някой подхвърлил:
- Ти си луд, щом говориш така. Как може да си тръгнал от Кайро вчера вечерта, а тая сутрин да бъдеш тук? Та между нашия град и Кайро има цяла година път!
- Вие сте луди, а не аз! - отвърнал обиден Маруф. - Това, което ви казвам, е самата истина. Ако не вярвате, ето ви хляб от Кайро, още съвсем пресен
И той показал хляба си и хората заклатили учудено глави, защото тоя хляб не бил като техния.
- Гледайте хляб от Кайро! - чули се гласове наоколо. В това време минал на магаре един търговец, придружен от двама роби. Той си пробил път и смъмрал любопитните:
- Не ви ли е срам да се трупате около тоя чужденец и да му се присмивате?
И търговецът разгонил насъбраната тълпа и рекъл на Маруф:
- Ела с мен, брате мой! Тия хора нямат срам!
И той завел Маруф в една красива къща, поканил го да седне и заповядал на слугите си да донесат най-скъпото облекло. Пременил се Маруф в нови дрехи и сам заприличал на богат търговец.
След това домакинът поръчал да сложат трапеза с вкусни ястия и напитки и като хапнали и пийнали, попитал:
- Как се казваш, брате мой?
- Името ми е Маруф - отвърнал гостът. - По занаят съм обущар и кърпя стари обувки.
- Откъде си?
- От Кайро.
- От кой квартал?
- От Червената улица.
- Кого познаваш на Червената улица?
Маруф назовал имената на мнозина познати.
- А познаваш ли Ахмед аптекаря? - попитал търговецът.
- Той е мой съсед - рекъл Маруф. - Къщите ни са една до друга.
- Как е той със здравето?
- Добре е.
- Колко деца има?
- Три: Мустафа, Мохамед и Али.
- А те какво правят?
- Мустафа е учител, а Мохамед е аптекар като баща си и има аптека редом с бащината. Той се ожени и жена му роди момче, което кръстиха Хасан.
- Да те благослови Аллах за добрата новина! - рекъл търговецът.
А Маруф продължил:
Третият син Али беше мой другар. Когато бяхме малки, все заедно играехме и лудувахме. Обличахме се като християнски деца, ходехме по църквите и крадяхме християнски книги, които продавахме, и с получените пари си купувахме сладкиши. Веднъж християните ни видяха и се оплакаха на бащата на Али. Старият Ахмед тегли хубав бой на сина си, но след тая случка Али забягна нанякъде и оттогава никой не го е виждал. Това се случи преди дванадесет години.
- Аз съм Али, синът на Ахмед аптекаря, а ти си моят другар Маруф! - извикал търговецът и радостно прегърнал скъпия си гост.
От дума на дума обущарят разказал необикновените си преживелици: как го измъчвала жена му Фатима Вещицата, как той избягал от нея в джамията, как духът-великан му помогнал да стигне дотук и как хората не му повярвали, че е дошъл от Кайро.
Търговецът също разправил своята история:
- Аз избягах от бащината къща на седемгодишна възраст и след като скитах из разни страни, дойдох в тоя град, който се казва Ихтиян-ал-Хатан. Още на другия ден след пристигането ми разбрах, че тукашните жители са добри и състрадателни хора, че те се отнасят с доверие към бедняка и вярват всичко, каквото той им каже. Тогава се окуражих и рекох: "Аз съм търговец. Дошъл съм да подиря място за стоката си, която иде след мене." И хората ми повярваха и ми освободиха място, а аз им казах: "Ще може ли някой от вас да ми заеме хиляда жълтици, докато пристигне моята стока?" И те ми дадоха хиляда жълтици и с тия пари аз купих някои неща, които продадох на следния ден и спечелих петдесет жълтици. Така купувах и продавах и парите ми се умножаваха. Аз забогатях, върнах дълга си и сега съм щастлив човек. Има една пословица, брате мой, която гласи: "Целият земен живот е самохвалство и хитрост и там, дето никой не те познава, прави каквото искаш." Ако ти кажеш, че си беден обущар, че си избягал от жена си и че вчера си дошъл от Кайро, ще станеш за смях на хората. Ако ли пък кажеш, че те е пренесъл тук някакъв дух, пак не е добре, защото всички ще се разбягат от страх да не им се случи някоя беда.
- Тогава какво да правя? - попитал Маруф. И търговецът рекъл:
- Утре ще ти дам хиляда жълтици, едно магаре, което ще яхнеш, и един роб, който ще върви пред тебе и ще те доведе на пазарището. Като дойдеш там, аз ще бъда между търговците, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще почна да те възхвалявам. И всеки път, когато те попитам дали имаш еди-каква си тъкан, ти ще казваш: "Много." А когато другите търговци започнат да ме разпитват за теб, аз ще те представя за много богат и щедър човек и ще им кажа: "Наемете му дюкян и склад за стоката." Щом се приближи някой просяк, дай му повечко пари - тогава хората ще повярват, че ти наистина си богат и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя заедно с всички търговци у дома, за да се опознаете по-отблизо. Не ще мине много време, и ти ще натрупаш голямо богатство.
На следната сутрин Али облякъл Маруф в разкошни дрехи, дал му хиляда жълтици, едно магаре и един роб и му казал, че ще го чака на пазара.
И Маруф яхнал магарето и робът тръгнал напред и го завел на пазарището. Търговците се били събрали вече и Али седял между тях.
Като видял Маруф, Али се спуснал насреща му, помогнал му да слезе от магарето и му целунал ръка, после започнал да шепне ту на тогова, ту на оногова:
- Няма по-богат от тоя човек, чиято щедрост не познава граници. Той иде от Кайро и има приятели в Индия, Синд и Йемен. Добре ще бъде и вие да се сприятелите с него и да му услужите, ако потрябва.
И Али превъзнасял Маруф дотогава, докато търговците сами започнали да възхваляват помежду си неговите добродетели. Всички наобиколили знатния чужденец и се надпреварвали да му предлагат закуски и напитки. Дори началникът на търговците дошъл при него и го поздравил.
Пристъпил Али към Маруф и му рекъл пред събраните търговци:
- Господарю, дали случайно нямаш такъв и такъв плат?
И Маруф отвърнал:
- Много.
Тогава се обадил и друг търговец:
- Господарю, имаш ли жълто сукно?
- Много - казал Маруф.
- Ами червено като кръв на газела?
- Много.
И всеки път, когато някой го питал за нещо, Маруф отговарял:
- Много.
По едно време се явил един просяк и започнал да събира милостиня. Някой му дал петаче, друг - сребърна пара, но повечето не му дали нищо. А Маруф загребал цяла шепа жълтици и ги изсипал в шапката на просяка.
Смаяли се търговците и си рекли:
- Това е царски подарък. Тоя човек наистина трябва да е много богат.
След малко към Маруф се приближила една бедна жена и той дал и на нея шепа жълтици. Жената го благословила и разказала за щедростта му на други бедняци, които веднага наобиколили незнайния благодетел. Маруф не жалел парите и ги пръскал с шепи.
- Ако знаех, че в тоя град има толкова много просяци и бедняци, щях да напълня дисагите си с пари! - извикал той, когато не му останала нито една жълтица. - Ами ако дойде сега още някой сиромах човек, какво ще му кажа?
- Кажи му, че Аллах ще го възнагради - рекъл началникът на търговците.
- Нямам такъв навик отвърнал Маруф. - Ще трябва да заема от някого хиляда жълтици, докато ми пристигнат торбите със злато.
- Не се безпокой - успокоил го началникът на търговците. - Аз ще ти дам! - И той изпратил слугата си да му донесе хиляда жълтици.
Скоро слугата се върнал и донесъл жълтиците, които Маруф започнал да раздава пак тъй щедро.
Когато свършил и тия пари, той заел и от други търговци по хиляда жълтици, като казвал:
- Ще ви ги върна, щом пристигнат торбите със злато. И търговците гледали как Маруф хвърля жълтиците над главите на събрания народ и се учудвали на щедростта му.
Вечерта Али поканил на угощение всички търговци и отредил на Маруф най-почетно място. Гостите пирували и се веселили, а Маруф им разправял само за тъкани и за скъпоценни камъни, като се представял за най-богатия човек на света.
На другия ден той отишъл на пазарището и отново почнал да заема пари и да ги раздава на бедните.
Тъй минали двадесет дни и Маруф успял да заеме от разни търговци шестдесет хиляди жълтици.
А търговците чакали да пристигнат торбите със злато, чакали и най-сетне загубили търпение. Отишли при Али и му казали:
- Няма ги торбите със злато на твоя приятел.
- Ще пристигнат - успокоил ги Али, После той прескочил до Маруф и му рекъл:
- Какво правиш, Маруф? Търговците се безпокоят за парите си. Ти си взел шестдесет хиляди жълтици. Как ще им ги върнеш, като нищо не купуваш и не продаваш?
- Та какво са шестдесет хиляди жълтици! - казал Маруф. - Щом ми пристигнат торбите със злато, ще се разплатя.
- Как? - извикал Али. - Нима ти имаш торби със злато?
- Много - отвърнал Маруф.
- А, значи, ти се осмеляваш да се гавриш и с мен?
- Няма какво да приказваме повече! Като ми дойдат торбите със злато, всеки ще си получи своето!
Разсърдил се Али и възнегодувал:
- О, неблагодарнико, ти не заслужаваш никаква милост! Отговаряй сега сам за делата си и не очаквай вече никаква помощ от мен!
И като казал това, Али оставил приятеля си, дълбоко възмутен от неговата непризнателност.
А търговците се явили отново при Али и го запитали:
- Какво да правим?
- Оплачете се на султана! - посъветвал ги Али. И търговците отишли при падишаха и му разправили как Маруф ги измамил и им взел шестдесет хиляди жълтици, които раздал на бедните. Той обещал да им върне парите, когато получи торбите си със злато, но и до ден днешен нямало никакви торби със злато.
А султанът бил много алчен човек и като чул за щедростта на Маруф, рекъл си: "Ако тоя чужденец не е богат, той не би раздал толкова жълтици на бедните. Добре ще бъде да се сприятеля с него и да взема аз парите, които дължи на търговците. После ще го оженя за дъщеря си и ще притуря неговото богатство към моето."
Но везирът разбрал какво е намислил султанът и го предупредил:
- Господарю, пази се от измамници!
- Ще го позная аз дали е измамник - казал султанът.
- А как ще го познаеш?
- Много лесно. Аз имам един скъпоценен камък. Ще му го покажа и ще го попитам какъв е тоя камък и колко струва. Ако той ми отговори правилно - значи, е богат човек, ако ли пък не може да отговори, тогава наистина е измамник и аз ще му отрежа главата.
И султанът повикал Маруф, поканил го да седне до него и го запитал:
- Вярно ли е, че си взел от търговците шестдесет хиляди жълтици?
- Вярно е - рекъл Маруф.
- Кога ще им ги върнеш?
- Като ми пристигнат торбите със злато, ще се издължа на всички. На когото дължа хиляда, ще дам две хиляди - ако иска в злато, ако иска в сребро, ако иска в стока.
Султанът извадил един скъпоценен камък колкото лешник, подал го на Маруф и казал:
- Разгледай тоя камък и ми кажи какъв е и колко струва.
Маруф взел камъка, стиснал го с два пръста и го счупил.
- Какво направи? - изплашил се султанът.
- О, всемогъщи господарю, това не е скъпоценен камък, а парче стъкло, което не струва нищо. Какъв султан си ти, щом не можеш да различиш стъклото от скъпоценния камък? Но защо ли те питам: всички вие сте бедняци и нямате истински съкровища. Пък и да ти кажа право, аз се занимавам само със скъпоценни камъни, които не са по-малки от орех.
- А ти имаш ли такива скъпоценни камъни? - попитал падишахът.
- Много - рекъл Маруф.
Полакомил се султанът по невижданите съкровища и казал:
- Ще ми дадеш ли от тия камъни?
- Като ми пристигне керванът, ще ти дам, колкото искаш.
Тогава повелителят на правоверните успокоил търговците и рекъл на везира:
- Поприказвай насаме с Маруф и му предложи да се ожени за дъщеря ми.
Везирът се опитал да вразуми господаря си и пак го посъветвал да не се доверява на непознатия чужденец, който, по всичко изглеждало, бил измамник.
- О, завистнико - кипнал султанът, - ти сам искаше да се ожениш за дъщеря ми и затова сега злословиш срещу търговеца Маруф! Как може той да бъде измамник, когато счупи с два пръста скъпоценния камък и го позна, че не струва нищо? Ти искаш да лишиш дъщеря ми и мене от неговите богатства!
Изплашен от гнева на султана, везирът се явил при Маруф и му рекъл:
- Моят господар те е харесал и желае да те ожени за дъщеря си, която е невиждана хубавица. Какво ще кажеш?
- Не е лошо да стана султански зет - отвърнал Маруф, - но засега това е невъзможно. Аз нямам пари, а за сватбата ще трябва да раздам на бедните пет хиляди торби жълтици, да даря невестата със сто скъпоценни камъка и още сто да отделя за нейните робини и евнуси. Нека султанът почака, докато ми пристигнат товарите със злато и с разни други съкровища.
И везирът отишъл при господаря си и му разправил какво му казал Маруф.
- Виждаш ли? - извикал падишахът. - А ти го клеветиш, че бил измамник! По-скоро върви и го доведи да поговоря аз с него!
Везирът довел Маруф и султанът му казал:
- Не се оправдавай, че нямаш пари. Моята съкровищница е пълна със злато и сребро. Ето ти ключовете от нея, вземи каквото ти трябва и го раздай на бедните. А като ти пристигне керванът, тогава ще ми се разплатиш и ще поднесеш дарове и на жена си.
След това султанът заповядал да украсят града за предстоящата сватба и да приготвят разкошна трапеза с всякакви ястия. Засвирили музики, забили барабани, събрали се фокусници, смешници и танцувачки. Всички яли, пили и се веселили, а Маруф обикалял наоколо и хвърлял пълни шепи злато и сребро на бедните.
Сватбата продължила четиридесет дни. На четиридесет и първия ден било устроено шествие начело с невестата. Когато тя дошла, Маруф започнал да пръска щедро жълтици над главите на събраните гости. После той последвал невестата в брачната зала и седнал до нея на високия диван. Сватбарите се разотишли, слугите спуснали завесите и затворили вратите.
Тогава Маруф навел натъжено глава и въздъхнал.
- Защо си угрижен, господарю мой? попитала султанската дъщеря.
- Как да не съм угрижен, когато твоят баща ме накара да се оженя за теб, преди да са ми пристигнали съкровищата - отвърнал Маруф. - Аз исках да ти подаря сто скъпоценни камъка и други сто да раздам на твоите робини и евнуси. А сега не мога да сторя това.
- Не се безпокой - утешила го невестата. - Като получиш товарите със съкровища, ще раздадеш дарове на всички.
Минало доста време, но очакваният керван със злато и скъпоценности все не пристигал. А Маруф продължавал да се разпорежда с чуждото богатство и да го пилее щедро на всички страни.
Един ден пазителят на султанската съкровищница се явил разтревожен при султана и казал:
- Повелителю на правоверните, в твоята съкровищница са останали само няколко жълтици! Скоро тя ще бъде съвсем празна!
Като чул това, везирът не се стърпял и извикал:
- Докога, господарю, ще закриляш тоя лъжец и измамник?
Замислил се старият падишах, почесал се по брадата и рекъл:
- Е, добре, какво да правим?
- Няма мъж, който да скрие някаква тайна от жена си - казал везирът. - Нека твоята дъщеря го разпита подробно и разбере каква е работата.
Султанът послушал везира и повикал дъщеря си.
- Какво искаш, татко? - запитала го тя.
- Поприказвай с везира - рекъл бащата.
И везирът й разказал как Маруф пропилял всичкото богатство на султана, като го излъгал, че очаква товари със съкровища.
- Опитай се да узнаеш тая нощ от Маруф самата истина, като му обещаеш, че ще запазиш тайната и ще го спасиш от гнева на баща си - посъветвал я той.
- Бъдете спокойни - казала султанската дъщеря. - Аз зная как да го изпитам.
И вечерта, когато Маруф дошъл при нея, тя започнала да го уверява в своята голяма обич и го запитала:
- Защо си все замислен, господарю мой? Какво ти тежи на сърцето? Ти постоянно говориш, че си богат търговец и че очакваш товари със съкровища, а досега няма никакъв твой керван. Признай ми чистосърдечно и аз ще се помъча да ти помогна и да те спася от гнева на баща ми, който те смята за измамник и лъжец!
Разчувствуван от думите на жена си, Маруф не можал да се прикрива повече и рекъл:
- Аз не съм търговец и нямам никакви съкровища. В моята родина бях беден обущар и едва изкарвах прехраната си с тежък труд. - И Маруф разправил всичките си патила и теглила с Фатима Вещицата, която го принудила да забегне далеч от родината.
Султанската дъщеря го слушала съчувствено и когато той свършил, казала:
- Ти изигра баща ми със своето самохвалство и пропиля богатството му. Той и везирът ми заръчаха да узная истината за тебе. Ако аз разкажа на султана твоята история, той ще те погуби и сред хората ще се разнесе мълва, че съм се омъжила за измамник и лъжец. Но какъвто и да си, аз те обичам, затова ще се опитам да те спася. Преоблечи се като роб и вземи петдесет хиляди от моите жълтици. Качи се на един кон и избягай в някоя далечна страна. Оттам ще ми проводиш тайно писмо, за да зная къде се намираш. Аз ще ти пиша и ще ти пращам пари. Когато баща ми умре, ще се съберем пак заедно и вече никой не ще ни раздели. А сега ставай и тръгвай веднага, докато още не се е съмнало.
Преоблякъл се Маруф като роб, яхнал най-буйния кон, сбогувал се със султанската дъщеря и скоро излязъл извън града.
На сутринта султанът и везирът повикали младата невеста и я попитали:
- Какво стана?
- Снощи - рекла дъщерята, - още преди да си дойде мъжът ми, при мен влезе Фарадж евнухът и ми съобщи, че десет роби стоели пред вратите на палата. Те му дали това писмо и казали: "Предай го на търговеца Маруф. Ние сме от неговите роби, които придружават кервана със съкровищата. Научихме, че той се оженил за султанската дъщеря, и дойдохме да му разправим какво ни се случи из пътя." Аз взех писмото и ето какво прочетох: "Господарю Маруф, след като ти ни остави и замина, ние бяхме нападнати от разбойници, с които започнахме голям бой. Но те бяха две хиляди, а ние - петстотин. Цели тридесет дни се бихме с тях и затова закъсняхме да пристигнем навреме. Разбойниците ни взеха двеста топа тъкани и убиха петдесет роби." Когато узна тая новина, Маруф извика: "Защо им е трябвало да се бият заради двеста топа тъкани, които няма да намалят моето богатство? По-добре да ги бяха подарили на разбойниците, но да стигнат навреме. Аз ще отида да видя какво става и сам ще докарам кервана." И като каза това, Маруф замина с робите, които му донесоха писмото.
После султанската дъщеря се обърнала към баща си и добавила:
- Ако бях послушала съвета на твоя везир да изпитам мъжа си, щях да се опозоря завинаги пред него и той щеше да ме намрази.
- О, дъще - рекъл бащата, - няма никакво съмнение, че Маруф е честен човек! Дано само той се върне по-скоро, за да напълни опразнената ни съкровищница със своите богатства!
И султанът започнал да успокоява дъщеря си и да хули везира.
А в това време Маруф пътувал през една безлюдна пустиня и не знаел накъде да отиде. Към пладне стигнал до малко селце и видял един селянин, който орял нивата си с чифт волове.
Измъчван от глад, Маруф се приближил до орача и го поздравил.
- Добре дошъл! - отвърнал орачът. - Ти да не си султански роб?
- Да - рекъл Маруф.
- Слез от коня да похапнем! - поканил го селянинът.
- С какво ще ме нагостиш, когато не виждам нищо за ядене?
- Все ще се намери нещо. Ей го де е селото. Веднага щети донеса обед, а на коня ти - торба овес.
- А не е ли по-добре да отида аз дотам и да купя храна, та да обядваме заедно?
- В селото няма пазар и не можеш да купиш нищо. Моля те, почакай ме малко, аз скоро ще се върна.
И Маруф слязъл от коня, а орачът изтичал до селото.
Както седял и го чакал, Маруф си рекъл: "Тоя човек си остави работата заради мен. Я да поора аз малко, докато го чакам да дойде." И той подкарал воловете и започнал да оре, но не щеш ли - ралото се закачило за нещо и животните спрели. Маруф се навел и съгледал златна халка. Разчистил земята наоколо и видял, че халката е закована върху мраморна плоча, голяма колкото воденичен камък.
Маруф напрегнал всичката си сила и отместил плочата - под нея се открила дълбока яма със стълба. Спуснал се Маруф по стълбата и се намерил в широко подземие с четири стаи. Едната стая била пълна със злато, втората - с изумруди, бисери и корали, третата - с бадахшански рубини и сапфири, четвъртата - с елмази. В средата на подземието имало един сандък от прозрачен кристал, зад чиито стени блещукали невиждани скъпоценни камъни, всеки от които бил голям колкото орех. Върху тоя сандък стояла кутийка от чисто злато.
Маруф пристъпил като омагьосан до сандъка и си рекъл: "Какво ли има в тая кутийка?" И той отворил кутийката и намерил в нея един златен пръстен, по който били изписани неразгадаеми знаци и заклинания.
Маруф потъркал пръстена и изведнъж се чул глас:
- Тук съм, господарю мой? Какво желаеш?
- Кой си ти? - попитал Маруф.
- Аз съм пазител на тоя пръстен и под моя власт се намират хиляди духове, които ме слушат и ми се подчиняват. Сега съм твой роб. Ако ти потрябвам нещо, дори и да си накрай света, потъркай пръстена. Аз ще се явя веднага пред теб и ще изпълня желанието ти!
- Как се казваш? - извикал развълнуван Маруф.
- Името ми е Абу-с-Саадат, а това подземие е съкровищницата на Шедад, сина на ада. Аз бях негов слуга преди смъртта му и тоя пръстен принадлежеше нему.
Поогледал се Маруф наоколо и рекъл:
- Можеш ли да пренесеш горе на земята всички тия съкровища?
- Веднага - отговорил гласът и в същия миг подземието се разтворило и Маруф се намерил отново сред нивата на селянина. Безброй красиви юноши изскочили изпод земята със златни кошници и започнали да пренасят съкровищата.
След малко при Маруф се явил самият Абу-с-Саадат и казал:
- В съкровищницата не остана нищо, господарю мой! Имаш ли някакво друго желание?
- Сложете всички съкровища в сандъци и ги натоварете на мулета! - заповядал Маруф.
И Абу-с-Саадат плеснал три пъти с ръце и тутакси пред него застанали седемстотин роби.
- Нека петстотин от вас се превърнат в товарни мулета, сто да се преобразят в коне със златни седла и накити, а другите сто да станат слуги и пазачи, облечени в най-хубави дрехи!
И както казал Абу-с-Саадат, тъй и станало. След това той разпоредил да донесат сандъци и да натоварят съкровищата на приготвените за път мулета.
- Абу-с-Саадат - рекъл Маруф, - можеш ли да ми набавиш египетски, сирийски, персийски и индийски тъкани - по сто топа от всяка страна?
- Може, но ще трябва да почакаш.
- Колко време?
- До утре сутринта. Още преди да е съмнало, ще ги имаш.
- Добре - съгласил се Маруф и заповядал да му приготвят една шатра.
Когато слугите разпънали шатрата, Абу-с-Саадат наредил да сложат в нея трапеза с всякакви ястия и казал:
- Почивай си тук, господарю, и не се бой от нищо. Моите слуги ще те пазят.
И като казал това, той изчезнал.
Разположил се Маруф в палатката пред сложената трапеза, окръжен от роби, слуги и пазачи.
А в това време бедният селянин дошъл с пълна паница чорба от леща и с една торба овес. Като видял чужденеца и хората около него, селянинът се смутил и поискал да се върне, но Маруф го съгледал и заповядал да го доведат.
- Какво носиш? - попитал го той.
- Нося ти обед и овес на твоя кон - казал селянинът. - Ако знаех, че ти си самият султан, щях да заколя някоя кокошка и да те нагостя, както подобава.
Маруф се засмял и рекъл:
- Аз не съм султанът, а неговият зет. Бяхме се скарали двамата снощи и сега той е проводил пратеници да ме  върнат в града, та да се помирим. А ти, щом си донесъл обеда, сядай да се храним заедно!
И Маруф се нахвърлил лакомо върху лещата, а на орача предложил другите ястия на трапезата.
Като изял всичката леща до последното зрънце, Маруф напълнил паницата със злато, подал я на селянина и казал:
- Върви си сега със здраве и когато дойдеш в града, не забравяй да ми се обадиш в палата!
И орачът си отишъл радостен и щастлив у дома, а Маруф пирувал и се веселил до късна нощ.
На сутринта по пътя се задал керван от шестстотин коне и мулета, натоварени с различни тъкани - египетски, сирийски, персийски и индийски. Начело вървял Абу-с-Саадат и пред него се поклащала богато украсена носилка със златовезан заслон.
Когато керванът стигнал до шатрата, Абу-с-Саадат скочил от коня си, влязъл при Маруф и му казал:
- Господарю, заповедта ти е изпълнена! Тук има и една носилка, на която са сдиплени най-скъпите царски дрехи. Премени се в тях, седни на носилката и ни кажи къде да те водим!
- Ще ме заведете в град Ихтиян-ал-Хатан. Но ти ще отидеш там преди мене, ще се явиш при султана като мой пратеник и ще му връчиш писмото, което ще ти дам.
И Маруф написал писмото и Абу-с-Саадат заминал за султанската столица. Явил се той при султана, пожелал му вечна слава, щастие и дълъг живот и рекъл:
- Аз ида от твоя зет, който ти праща това писмо! Султанът взел писмото, разтворил го и прочел: "Пристигам с кервана. Излез и ме посрещни с войска!"
Зарадвал се повелителят на правоверните и веднага заповядал да украсят града, после отишъл при дъщеря си и казал:
- Нося ти добра новина. Маруф пристига с обещаните съкровища и аз отивам да го посрещна.
А в това време Абу-с-Саадат се върнал при Маруф и му съобщил, че предал писмото на султана.
- Да тръгваме! - рекъл Маруф и като се пременил в царските дрехи, изтегнал се на носилката и керванът потеглил към столицата.
По средата на пътя неочаквано се задала отсреща многобройна войска, предвождана от стария султан. Когато войската се приближила, султанът съгледал Маруф в разкошната носилка, облечен в царски дрехи, спуснал се към него, прегърнал го и го благословил.
И шествието влязло тържествено в града. Маруф отишъл в палата и заповядал на Абу-с-Саадат да разтоварят всички съкровища и да ги пренесат в съкровищницата на султана. След това разпоредил да занесат на султанската дъщеря сандъка със скъпоценните камъни и да наградят богато нейните робини и евнуси. Сам той се явил при нея и я дарил с прекрасни дрехи и с невиждани накити.
- Защо ме излъга, че си бил беден обущар? - засмяла се жена му.
- Исках да те изпитам дали ме обичаш заради богатството - отвърнал Маруф, - но сега се убедих, че твоята обич е искрена.
Като си отпочинал от пътуването, Маруф повикал търговците и щедро им се разплатил - на когото дължал хиляда жълтици, дал две хиляди и по някой топ скъпа тъкан. После събрал просяците и бедняците и започнал да ги обсипва с пари.
Гледал го султанът как пилее богатството и свидливото му сърце се топяло от мъка.
- Какво ще кажеш за тая щедрост? - попитал той везира.
- Не е търговец тоя човек, който не знае цената на парите - рекъл везирът. - Аз ще ти дам един съвет: ще поканиш зетя си на гощавка в градината и аз ще го напия. Когато виното замъти разсъдъка му, той ще ни открие своята тайна.
И двамата се сговорили да повикат Маруф на другия ден в градината.
На следната утрин падишахът влязъл в приемната зала и седнал на престола си.
Неочаквано в залата се втурнали изплашени неколцина коняри.
- Какво има? - попитал султанът.
- О, господарю - извикали в един глас конярите, - тая сутрин, като влязохме в конюшните да нахраним конете и мулетата на Маруф, видяхме, че ги няма! Робите, които ги докараха, са избягали заедно с тях!
- Шестстотин животни и сто роби! Как сте ги изпуснали? Вървете при Маруф и му кажете какво се е случило!
Конярите едва дочакали Маруф да излезе от харема и му разправили за бягството на робите, които отвлекли конете и мулетата.
- Защо дигате такава врява? - засмял се Маруф. - Я си гледайте работата!
Към обед султанът казал на зетя си:
- Искаш ли да обядваме с везира в градината?
- Може - съгласил се Маруф.
И тримата отишли в тихата градина на палата и седнали край сложената трапеза. Наоколо шуртели водоскоци, по клоните на дърветата пеели птици. Слугите носели вкусни ястия, а везирът пълнел чашата на Маруф с омайно вино и възхвалявал неговите добродетели.
По едно време, когато главата на Маруф се замаяла от виното, везирът му рекъл:
- Не съм виждал по-богат и по-щедър човек от тебе. Разкажи ни как си спечелил всички тия съкровища.
И подмамен от лукавото ласкателство на стария хитрец, Маруф разправил цялата си история от край до край, като се похвалил, че притежава вълшебния пръстен.
- Сине мой, покажи ни да видим тоя пръстен! - примолил се везирът.
И Маруф снел пръстена и му го подал.
- Ако го потъркам, ще се появи ли духът?
- Ще се яви.
И везирът потъркал пръстена и изведнъж нечий глас извикал:
- Тук съм, господарю мой! Пожелай каквото искаш, и волята ти ще бъде изпълнена!
Тогава везирът посочил Маруф и казал:
- Грабни тоя негодник и го отнеси в най-далечния край на пустинята, дето той ще умре от глад и жажда!
И духът грабнал Маруф и полетял с него между небето и земята.
- О, Абу-с-Саадат, къде ме водиш? - заплакал султанският зет.
- Тъй ти се пада, щом не съумя да запазиш пръстена! - отвърнал Абу-с-Саадат и оставил Маруф в най-далечния край на пустинята.
А в това време везирът рекъл на султана:
- Увери ли се сега, че твоят зет е лъжец и измамник?
- Имаш право - съгласил се султанът. - Я дай да видя пръстена!
Но везирът се обърнал гневно към него и казал:
- О, безумнико, как ще ти го дам, когато аз съм вече твой господар.
И като потъркал отново пръстена и духът се явил, той заповядал:
- Нека и тоя глупак отиде там, дето е зет му! Тутакси Абу-с-Саадат дигнал султана и го отнесъл в пустинята при Маруф. Събрали се двамата сред безкрайната пясъчна пустош и започнали да се окайват за своето лекомислие и доверчивост.
А везирът погладил самодоволно бялата си брада, свикал придворния съвет и разправил историята с вълшебния пръстен.
- Ако вие не ме изберете за султан - рекъл той, - ще изпратя всички ви в пустинята, отдето никой не ще се върне.
Нямало що да правят - съгласили се придворните съветници и везирът седнал на султанския престол.
На следния ден той разгласил, че ще се ожени за султанската дъщеря, и заповядал да приготвят разкошна сватбарска трапеза.
Събрали се първенците на угощение, засвирили зурни, задумкали тъпани, започнали се веселби.
Към полунощ везирът отишъл в харема и се явил при султанската дъщеря, която била нагиздена в най-разкошната си премяна. Но когато се приближил до нея, тя се отдръпнала назад и казала с просълзени очи:
- Господарю, нима не виждаш човека, който ни гледа?
- Кой човек? - попитал везирът.
- Тоя от пръстена.
Везирът помислил, че невестата говори за Абу-с-Саадат, засмял се и рекъл:
- Не бой се, това е слугата на пръстена и той е под моя власт!
- Не, аз се страхувам от духове - промълвила разтреперана султанската дъщеря. - Моля те, свали си пръстена и го остави някъде по-далеч от мен!
Везирът снел пръстена и го оставил на дивана. В същия миг султанската дъщеря се метнала като пантера, грабнала вълшебния пръстен и го потъркала.
Изскочил изневиделица Абу-с-Саадат и попитал:
- Какво ще заповядаш, господарке?
- Хвърли тоя злодей в тъмницата и го окови във вериги! - извикала тя.
И още преди везирът да се опомни и да разбере какво е станало, духът го завлякъл в тъмницата, оковал го и се върнал.
- Къде са баща ми и мъжът ми? - попитала султанската дъщеря.
- На края на пустинята.
- Заповядвам ти веднага да ги доведеш!
И Абу-с-Саадат отлетял в пустинята и намерил султана и Маруф, които окайвали злочестата си съдба.
- Спасени сте! - извикал духът и като им разказал какво се случило с везира, дигнал ги и ги отнесъл.
Скоро султанът и Маруф се върнали в палата. Султанската дъщеря ги посрещнала радостно, разшетала се и ги поканила да си хапнат и пийнат, защото и двамата били изгладнели и ожаднели. После тя сложила пръстена на ръката на мъжа си и му казала:
- Пази го като очите си и не го давай никому, за да не те сполети нова беда!
Като минала нощта и настъпило утрото, султанът седнал на престола си и провъзгласил Маруф за везир. Той заповядал да извадят стария везир от тъмницата и да му отрежат главата на големия градски площад за назидание на народа. И султанската заповед била незабавно изпълнена.
След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благоденствие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник.

Няма коментари:

Публикуване на коментар