27 май 2012 г.

Хари Потър и стаята на тайните-2


ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ (продължение)

            ГЛАВА СЕДМА: СМУТ И МЪТНОРОДИ
            През следващите няколко дни Хари упорито се стараеше да изчезва от полезрението на Гилдрой Локхарт веднага щом го видеше да се приближава по някой коридор. По-трудно му беше да отбягва Колин Крийви, който изглежда знаеше наизуст програмата на Хари. За Колин явно нямаше по-голямо удоволствие от това да казва по шест-седем пъти на ден „Всичко е наред, нали, Хари?“ и да чуе в отговор „Здрасти, Колин!“, макар Хари да не прикриваше раздразнението си.
            Хедуиг все още беше сърдита на Хари за онова катастрофално пътуване с колата, а пръчката на Рон продължаваше да своеволничи, дори в петък сутринта надмина себе си, като излетя от ръката му в час по вълшебство и уцели дребничкия стар професор Флитуик точно между очите, оставяйки му голям туптящ зелен цирей на мястото. Така се натрупаха доста неща, заради които Хари с нетърпение очакваше края на седмицата.
            Тримата с Рон и Хърмаяни смятаха да гостуват на Хагрид в събота сутринта. Хари обаче бе събуден няколко часа по-рано, отколкото му се искаше — Оливър Ууд, капитан на отбора по куидич в „Грифиндор“, го разтърсваше в леглото.
            — Какво има? — попита Хари сънливо.
            — Тренировка по куидич! — каза Ууд. — Хайде ставай!
            Хари примигна към прозореца. Тънка мъглица висеше от златисторозовото небе. Вече разсънен, той се чудеше как изобщо е спал при оглушителната врява на птиците вън.
            — Оливър — каза Хари с дрезгав глас, — ама то още не е съмнало!
            — Именно! — отвърна Ууд, висок и як шестокурсник. — Така предвижда новата ни тренировъчна програма. Хайде, хващай метлата и да тръгваме — разпалено говореше той и очите му святкаха от въодушевление. — Никой от другите отбори не е започнал тренировки все още и тази година ще бъдем първи на старта…
            Като се прозяваше и потръпваше леко, Хари слезе от леглото и се зае да търси екипа си за куидич.
            — Добро момче! — каза накрая Ууд. — Ще се видим на игрището след петнайсет минути.
            Като си намери яркочервения екип и сложи отгоре наметало да му държи топло, Хари надраска набързо една бележка на Рон къде отива и слезе по витата стълба до общата стая със своята „Нимбус две хиляди“ на рамо. Тъкмо бе стигнал до отвора зад портрета и нещо изтрополи зад него, след което Колин Крийви се изтърколи презглава по стълбата, фотоапаратът се мяташе на шията му, а в ръката си момчето държеше нещо.
            — Чух някой да споменава името ти на стълбището, Хари! Виж какво нося! Дадох да ги проявят и исках да ти покажа…
            Хари се вгледа с любопитство в снимката, която Колин тикаше под носа му.
            Един черно-бял движещ се Локхарт дърпаше силно ръка, в която Хари позна своята собствена. Той установи със задоволство, че фотографският му образ се съпротивява упорито и отказва да бъде вкаран в кадъра. Хари гледаше как Локхарт се умори и се облегна, леко задъхан, на белия кант на снимката.
            — Ще ми я надпишеш ли? — настойчиво попита Колин.
            — Не — направо му отказа Хари и се огледа да види дали в стаята няма никой друг, — Съжалявам, Колин, бързам за тренировка по куидич.
            И се прехвърли през отвора в стената.
            — О! Чакай ме! Никога не съм гледал как играете куидич.
            Колин се покатери след него.
            — Ще се отегчиш — побърза да го разубеди Хари, но Колин дори не го чу, грейнал от радост.
            — Ти беше най-младият играч от този дом за последните сто години, нали така, Хари? Нали? — говореше Колин, пристъпвайки до него. — Сигурно си великолепен. Аз никога не съм летял. Лесно ли е? Твоя ли си е метлата? Това ли е най-добрият модел?
            Хари не знаеше как да се отърве от него. Все едно че имаше страшно бъбрива сянка.
            — Аз всъщност изобщо не разбирам от състезания по куидич — говореше Колин задъхано. — Вярно ли е, че има четири топки? И че двете летят между играчите, мъчейки се да ги съборят от метлите им?
            — Да — отвърна Хари неохотно, примирен, че все пак трябва да обясни сложните правила на куидича. — Тези топки се наричат блъджъри. От всеки отбор има по двама биячи с бухалки, които отбиват блъджърите от своите съотборници. В отбора на „Грифиндор“ това са Фред и Джордж Уизли.
            — А за какво са тогава другите топки? — попита Колин и в същото време се спъна и полетя няколко стъпала надолу, тъй като беше зяпнал Хари с отворена уста.
            — Ами с куофъла, голямата червена топка, се вкарват голове. По трима гончии от всеки отбор хвърлят куофъла едни срещу други и се опитват да го прекарат през головите стълбове в края на игрището — три високи стълба с обръчи на върха.
            — Ами четвъртата топка?
            — Нарича се златен снич — продължи Хари — и е много малка, много бърза и страшно трудна за улавяне. Но това е работа на търсачите, защото играта на куидич свършва едва когато бъде намерен сничът. И когато търсач хване снича, печели за отбора си сто и петдесет точки допълнително.
            — И ти си търсач на „Грифиндор“, нали? — попита Колин с благоговение.
            — Да — каза Хари, като напуснаха замъка и поеха по наквасената от росата трева. — Има и пазач. Той пази при головите стълбове. Това е всичко.
            Но Колин не престана да разпитва Хари по целия път надолу по поляните до игрището за куидич. Едва като стигнаха до съблекалните, Хари успя да се отърве от него. Колин се провикна пискливо:
            — Отивам да си намеря добро място! — и хукна към трибуните.
                                                                     * * *
            Останалите от отбора на „Грифиндор“ бяха вече в съблекалнята. Единствен Ууд изглеждаше бодър. Фред и Джордж Уизли с подпухнали очи и рошави коси седяха до четвъртокурсничката Алиша Спинет, която задрямваше, облегната на стената. Другите гончии — Кейти Бел и Анджелина Джонсън — се прозяваха, седнали една до друга.
            — Ето те и теб, Хари. Защо се забави? — попита Ууд, без да чака отговор. — А сега искам малко да си поговорим, преди да отидем на игрището, защото цяло лято съм съставял абсолютно нова програма за тренировки, която решително ще промени нещата в наша полза…
            Ууд окачи на таблото голяма схема на игрище за куидич, върху която старателно бяха начертани много линии, стрелки и кръстчета с разноцветни мастила. Той извади магическата си пръчка, почука с нея таблото и стрелките започнаха да пълзят по схемата като гъсеници. Щом Ууд подхвана словото си за новите тактики, главата на Фред Уизли се отпусна на рамото на Алиша Спинет и той тутакси задряма.
            Обяснението на първия чертеж отне двайсет минути. Но след него имаше втори, а после — трети. Хари изпадна в унес, докато Ууд бърбореше.
            — И така — рече високо Ууд и Хари, който си мечтаеше в полудрямка какво ли би закусвал точно в този момент, ако бе останал в замъка, се сепна, — ясно ли е? Някакви въпроси?
            — Аз имам въпрос, Оливър — каза Джордж който се бе стреснал. — Не можа ли да ни кажеш всичко това вчера, докато бяхме будни?
            Ууд не остана доволен.
            — Слушайте всички какво ще ви кажа — започна той, като ги гледаше яростно. — Трябваше още миналата година да спечелим купата по куидич. Ние просто сме най-добрият отбор! Но за жалост поради непредвидени обстоятелства…
            Хари се размърда на мястото си от чувство за вина.
            Предишната година той лежеше в безсъзнание в болничното крило точно когато се играеше решаващият мач, поради което „Грифиндор“ имаше един играч по-малко и понесе най-тежката си загуба за последните триста години.
            Ууд замълча. Поражението на отбора явно още го измъчваше.
            — Затова тази година ще тренираме по-усилено от когато и да било… Хайде да вървим да приложим новите теории на практика! — викна той, грабна метлата си и се запъти към изхода на съблекалнята.
            Отборът го последва с все още сковани крака и с прозявки. Бяха прекарали толкова дълго време в съблекалнята, че слънцето вече бе доста високо в небето, макар че по тревата на стадиона имаше още капчици роса. Като влезе на игрището, Хари видя Рон и Хърмаяни, седнали на трибуните.
            — Още ли не сте свършили? — попита Рон в недоумение.
            — Още не сме почнали — отвърна Хари, гледайки със завист препечените филийки със сладко, които Рон и Хърмаяни си бяха взели от Голямата зала. — Ууд ни учеше на нови трикове.
            Той яхна метлата си, отблъсна се от земята и се издигна във въздуха. Утринният хлад щипеше лицето му и го разсъни много по-успешно от дългите приказки на Ууд. Беше му много приятно да е пак на игрището за куидич. И той се понесе над стадиона с максимална скорост, гонейки Фред и Джордж.
            — Какъв е този странен звук от… щракане? — попита Фред, като префучаха наблизо.
            Хари погледна към трибуните. Колин седеше на едно от най-високите места. Беше насочил към тях фотоапарата си и правеше снимка след снимка, което се чуваше особено силно на празния стадион.
            — Погледни насам, Хари! Насам! — пронизително викаше той.
            — Кой е този? — попита Фред.
            — Нямам представа — излъга Хари и литна със скорост, която да го отдалечи колкото се може повече от Колин.
            — Какво става там? — каза Ууд и се намръщи, стрелвайки се бързо към тях. — Защо снима тоя дребосък? Това не ми харесва. Ами ако е шпионин на „Слидерин“, който събира сведения за новата ни тренировъчна програма?
            — Той е от „Грифиндор“ — побърза да каже Хари.
            — А и слиндеринци нямат нужда от шпионин, Оливър — каза Джордж.
            — Защо мислиш така? — полюбопитства Ууд.
            — Защото самите те са тук — каза Джордж и посочи надолу.
            Няколко души в зелени одежди и с метли в ръце навлизаха в игрището.
            — Не е възможно! — яростно просъска Ууд. — Аз бях запазил игрището за днес! Сега ще я видим тая работа!
            Той се устреми надолу и в гнева си се приземи доста по-твърдо, отколкото очакваше, дори залитна, като слизаше от метлата. Хари, Фред и Джордж го последваха.
            — Флинт! — ревна Ууд срещу капитана на „Слидерин“. — Това е нашето време за тренировки! Затова сме станали толкова рано. Изчезвайте оттук!
            Маркъс Флинт беше още по-едър от Ууд. В изражението му имаше тролско лукавство, когато отвърна:
            — Ще се намери място за всички ни, Ууд.
            Дойдоха и Анджелина, Алиша и Кейти. Състезателите от отбора на „Слидерин“, в който нямаше момичета, застанаха плътно един до друг срещу грифиндорци и им се хилеха.
            — Но аз запазих игрището за нас! — настояваше Ууд, разпенен от гняв. — Сигурен съм, че го записах.
            — О, аз пък имам специално подписана бележка от професор Снейп — каза Флинт и зачете важно: — _„Аз, професор С. Снейп, разрешавам на отбора на «Слидерин» да тренира днес на игрището за куидич с оглед на необходимостта да бъде обучен новият им търсач.“_
            — Нима имате нов търсач? — попита Ууд, явно изненадан. — Къде е?
            Иззад шестимата широкоплсщести играчи се появи и застана най-отпред по-дребно момче със самодоволна усмивка върху бледото лице с остри черти. Беше Драко Малфой.
            — Ти не си ли синът на Луциус Малфой? — попита Фред, гледайки Драко с неприязън.
            — Добре че спомена за бащата на Драко — каза Флинт, а всички от отбора на „Слидерин“ се ухилиха още по-широко. — Нека да ти покажа какъв щедър подарък направи той на отбора.
            И седмината вдигнаха високо метлите си. Седем лъскави чисто нови дръжки и седем златни красиво изписани емблеми с думите „Нимбус две хиляди и едно“ блеснаха на ранното утринно слънце пред погледите на смаяните грифиндорци.
            — Последен модел. Излезе едва миналия месец — небрежно обясни Флинт, като избърса някаква прашинка от кранчето на дръжката на своята метла. — Предполагам, че далеч надминава старата „Две хиляди“, А с тия чистометки — заядливо се ухили той на Фред и Джордж, които стискаха по една „Чистометка пет“, — можете най-много да почистите пода.
            Никой от отбора на „Грифиндор“ не се сещаше какво да отговори в момента. По лицето на Малфой се бе разляла такава самодоволна усмивка, че от очите му бяха останали само резки.
            — Я, виж — обади се Флинт, — нашественици на игрището!
            Рон и Хърмаяни идваха през тревата да видят какво става.
            — Какво има? — обърна се Рон към Хари. — Защо не играете? И какво прави тук този?
            Рон гледаше към Малфой, озадачен от екипа му на играч от отбора на „Слидерин“.
            — Аз съм новият търсач, Уизли — каза Малфой самодоволно. — Точно се възхищавахме на новите метли, които баща ми купи за отбора.
            Рон направо ахна при вида на седемте великолепни метли.
            — Добри са, нали? — каза Малфой съвсем делово. — Е, може и отборът на „Грифиндор“ да посъбере малко злато за нов модел метли. Например ако продаде на търг ония двете „Чистометка пет“ — някой музей може и да прояви интерес към тях.
            Отборът на „Слидерин“ се запревива от смях.
            — Да, но в отбора на „Грифиндор“ поне никой не си е купил мястото — отряза ги изведнъж гласът на Хърмаяни. — Всички са приети заради таланта си.
            Самодоволната физиономия на Малфой се промени.
            — Никой не ти е искал мнението, гадно дребно мътнородче! — изтърси той.
            Хари веднага разбра, че Малфой е казал нещо наистина лошо, защото думите му бяха посрещнати много бурно, Флинт скочи пред Малфой, за да спре Фред и Джордж, които се нахвърлиха отгоре му. Алиша крещеше „Как смееш!“, а Рон измъкна изпод одеждите си магическата пръчка и като викаше с всички сили „Ще си платиш за това, Малфой!“, яростно я пъхна под ръцете на Флинт и я насочи към лицето на Малфой.
            Силен трясък се разнесе над стадиона и лъч зелена светлина изскочи от пръчката — за нещастие откъм Рон, прониза го в стомаха и го запрати по гръб в тревата.
            — Рон! Рон! Какво ти е? — писна Хърмаяни.
            Той отвори уста да отговори, но не можа да изрече нищо. Вместо думи, от устата му блъвнаха няколко плужека.
            Слидеринци направо не можеха да си поемат въздух от смях. Флинт се бе превил на две, подпрян на новата си метла. Малфой лазеше на четири крака и удряше по земята с юмрук. Грифиндорци се бяха скупчили около Рон, който продължаваше да бълва едри и лъскави плужеци. Никой не смееше да го докосне.
            — По-добре да го заведем у Хагрид, най-близо е — каза Хари на Хърмаяни, която храбро кимна и двамата подхванаха Рон под мишниците.
            — Какво стана, Хари? Какво се е случило? Болен ли е? Ама ти нали можеш да го излекуваш?
            Колин беше дотичал от мястото си и сега подскачаше около тях, докато напускаха игрището. Рон получи нов пристъп и от устата му потекоха още плужеци.
            — Ооо! — впечатли се Колин и вдигна апарата. — Подръж така, Хари.
            — Махни се от пътя ни, Колин! — разгневи се Хари.
                                                                          * * *
            Двамата с Хърмаяни крепиха Рон и през поляните до края на гората.
            — Почти стигнахме — каза момичето, щом видяха колибата на пазача на дивеча. — Ей сега ще се оправиш.
            Бяха вече на няколко метра от целта си, когато вратата се отвори, но не се появи Хагрид. Отвътре излезе Гилдрой Локхарт, облечен този път в бледолилаво.
            — Бързо, ей тук отзад — процеди Хари, дърпайки след себе си Рон към близкия храсталак. Хърмаяни ги последва малко неохотно.
            — Много е просто, стига да знаеш какво правиш — говореше Локхарт на Хагрид на висок глас. — А трябва ли ти помощ, знаеш къде съм. Ще ти дам и един екземпляр от моята книга, изненадан съм, че я нямаш. Още тази вечер ще ти я надпиша и ще я изпратя по някого. Хайде, довиждане!
            Хари изчака Локхарт да се изгуби от поглед, изведе Рон от храсталака и му помогна да стигне до вратата на колибата. Почукаха силно.
            Хагрид отвори веднага, много намусен, но грейна, като видя кой е.
            — Чудех се кога ли ще дойдете… Влизайте, влизайте! Аз пък помислих, че се връща професор Локхарт.
            Хари и Хърмаяни помогнаха на Рон да влезе в единствената стая, където имаше огромен креват в единия край и огнище с весело припламващ огън в другия. Хагрид не се разтревожи от проблема на Рон с плужеците, за който Хари набързо разказа, докато внимателно настаняваше приятеля си на един стол.
            — По-добре навън, отколкото навътре — пошегува се Хагрид и тръсна голям меден котел пред Рон. — Изкарай ги всичките, момчето ми.
            — Май нищо друго не може да се направи, освен да се чака да спре, нали? — попита боязливо Хърмаяни. — Тази магия се прави трудно дори когато човек е в добра форма, а със счупена пръчка съвсем…
            Хагрид се суетеше наоколо да им направи чай. Хрътката му Фанг се умилкваше около Хари.
            — Какво търсеше при теб Локхарт, Хагрид? — попита Хари, чешейки Фанг между ушите.
            — Даваше ми акъл как да вадя водни духове от кладенеца — смотолеви Хагрид, като отмести един полуоскубан петел от дървената си маса и сложи чайника. — Аз да не би да не знам?! И се фукаше с някакъв призрак, дето го бил прогонил. Ако имаше една-единствена вярна дума от туй, дето го рече, ще изям ей този котел тук.
            Хари погледна с изненада Хагрид, който никога не би критикувал учител от „Хогуортс“, а Хърмаяни отбеляза с по-висок от обикновения си глас:
            — Мисля, че си малко несправедлив. Професор Дъмбълдор явно беше убеден, че това е най-подходящият кандидат за преподавател по защита срещу Черните изкуства.
            — Той беше единственият кандидат — каза Хагрид и им предложи чиния карамелен петмез, докато Рон кашляше и плюеше в котела. — Слушайте к’во ви казвам — единственият беше. Става трудно да се намерят хора за борба с Черните изкуства. Никой вече не ще да се занимава с това. Смятат го за кутсузлийска работа. От доста време учителите не се задържат. Кажете сега — Хагрид кимна с глава към Рон — той на кого искаше да направи Черна магия?
            — Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото всички побесняха — зае се да обяснява Хари.
            — Лоша беше — съгласи се Рон дрезгаво, като вдигна глава, блед и изпотен. — Малфой я нарече „мътнород“, Хагрид… — И веднага пак се наведе над котела си, защото избълва нова струя плужеци.
            Хагрид много се ядоса:
            — Не думайте! — погледна той към Хърмаяни.
            — Вярно е — каза тя, — само че не знам какво значи. Явно е много обидно, защото…
            — Не можеше да измисли нещо по-обидно от това! — гневеше се Рон, като се присъедини към другите. — Мътнород е върховна грубост за дете на мъгъли, немагьосници де. Такива като Малфой и неговото семейство смятат, че са по-добри от другите, защото са потомствени магьосници. — Той пак повърна, но този път само един плужек. — Всички останали знаем, че това няма никакво значение. Ами вижте например Невил Лонгботъм — уж е чистокръвен, а не знае на коя страна да постави котела си.
            — Нито пък са измислили магия, която наш’та Хърмаяни да не може да направи — гордо отбеляза Хагрид, от което Хърмаяни се изчерви като домат.
            — Отвратително е да наречеш някого така! — каза Рон, изтривайки потното си чело с трепереща ръка. — Чистокръвни, я виж ти! И мъгълокръвни… Щуротии! Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!
            Пак му се повдигаше и той се наведе над котела.
            — Аз не те осъждам, дето си се опитал да го прокълнеш, Рон — говореше Хагрид високо, за да се чува над тъпите удари на падащите в металния съд плужеци, — ама май е станало по-добре, че пръчката ти се е обърнала към теб. Няма начин Луциус Малфой да не дотича в училището, ако беше направил такава магия на сина му. Та поне не си си навлякъл тая беля.
            На Хари му се щеше да каже, че едва ли има нещо по-лошо от това да бълваш плужеци, но не можа — от петмеза на Хагрид устните му лепнеха.
            — А, Хари — обърна се към него Хагрид, сякаш изведнъж го беше осенила някаква мисъл, — знаеш ли, че съм ти сърдит? Чувам, че си раздавал автографи. А за мен ще има ли?
            От ярост Хари успя да разлепи устните си.
            — Изобщо не съм раздавал автографи! — разгорещено възрази той. — Ако Локхарт все още разпространява такива слухове…
            Но в този момент видя, че Хагрид се смее.
            — Шегувам се — каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той полетя към масата. — Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш снимки с автограф, ’щото и без това си по-прочут от него.
            — Ама това не му се хареса, нали? — каза Хари, докато се изправяше и търкаше брадичката си.
            — Ни най-малко — отвърна Хагрид и му смигна. — После взех та му казах, че не съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон? — добави той, когато Рон отново дойде при тях.
            — Не, благодаря — немощно отвърна Рон. — По-добре да не рискувам.
            — Елате сега да видите к’во си отглеждам тук — каза Хагрид, когато Хари и Хърмаяни си изпиха чая.
            В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви — най-големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен камък.
            — Добре вървят, нали? — каза Хагрид доволен. — За Деня на Вси светии тъкмо ще са наедрели.
            — С какво ги подхранваш? — попита Хари.
            Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.
            — Амиии… давам им малко… нали знаеш… малко помощ.
            Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата. Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър — беше почти сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе позволено да използва магия. Бяха го изключили от „Хогуортс“ още на третата година, но Хари така и не бе разбрал защо — при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.
            — Магия за наедряване предполагам? — каза Хърмаяни, едновременно възмутена и развеселена. — Е, добре си се справил!
            — Така казва и малката ти сестричка — обърна се Хагрид към Рон. — Тъкмо вчера я срещнах. — Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери. — Вика, че дошла да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго. — И смигна на Хари. — Тя май не би отказала една снимка с…
            — Ооо, млъкни! — каза Хари.
            Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.
            — Внимавай! — избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.
            Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две съвсем дребни плужечета.
            Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна глас.
            — А, ето ви, Потър и Уизли! — Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго изражение на лицето. — Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.
            — Какво ще правим, професоре? — попита Рон и притеснено потисна едно оригване.
            — Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч — каза професор Макгонъгол. — И никакви магии, Уизли! Само с търкане.
            Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус Филч.
            — А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите почитателки — каза професор Макгонъгол.
            — О, не… не може ли и аз да бъда в Трофейната зала? — отчаяно попита Хари.
            — Разбира се, че не — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Професор Локхарт изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни — в осем часа.
            Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше по петите им с изражение, което сякаш казваше: „Ами като сте нарушили училищните правила…“ Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон имаха тягостни предчувствия.
            — Филч ще ме държи цяла нощ — мрачно каза Рон. — И без никакви магии! Та в тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.
            — Готов съм да те сменя — глухо предложи Хари. — Имам толкова опит от живота си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?… Той направо ще ме побърка!
                                                                              * * *
            Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути, когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.
            Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.
            — А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!
            Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше още един голям куп.
            — Ти можеш да пишеш адресите на пликовете — каза Локхарт на Хари, сякаш му оказваше голяма чест. — Ето тук първият е за Гладис Гъджън — да е жива и здрава! Тя е моя голяма почитателка.
            Минутите се заточиха бавно. Хари скоро престана да обръща внимание на потоците от думи, с които го обливаше Локхарт, и само от време на време отвръщаше с „Ммм…“ „Добре“ и „Дааа“. На моменти улавяше някоя фраза, като „Славата е изменчива, Хари“ или „Знаменитият се познава по делата му, помни това“.
            Свещите постепенно догаряха и светлината им танцуваше върху многото движещи се лица от снимките на Локхарт, които го гледаха. Китката на Хари вече го болеше, когато я премести върху хилядния според него плик, за да напише адреса на Вероника Сметли. Дали вече не наближаваше време да си тръгва, помисли си тъжно. О, дано да е вече време за…
            Точно тогава той чу нещо… Нещо съвсем различно от припукването на догарящите свещи и бъбренето на Локхарт за почитателките му.
            Беше глас — вледеняващ до мозъка на костите, глас на смразяваща, спираща дъха омраза.
            — Ела… ела при мен… дай да те разкъсам… дай да те изкормя… дай да те убия…
            Хари подскочи и голямо мастилено петно заличи адреса на Вероника Сметли.
            — Какво? — попита той на глас.
            — Да, наистина! — отвърна му Локхарт. — Цели шест месеца на върха на класацията за най-продавани книги! Счупих всички рекорди!
            — Не! — трескаво му отвърна Хари. — Онзи глас!
            — Моля? — озадачи се Локхарт. — Какъв глас?
            — Онзи… онзи глас, дето каза… Не го ли чухте?
            Локхарт гледаше Хари, силно изненадан.
            — За какво говориш, Хари? Може би вече си се одрямал? Я виж кое време стана. Та ние сме прекарали тук цели четири часа! Просто да не повярваш, нали?
            Хари не отговори. Той напрягаше слуха си да чуе отново онзи глас, но от него нямаше и следа. Чуваше само Локхарт, който го предупреждаваше да не очаква такива приятни наказания всеки път, когато извърши нарушение. Леко зашеметен, Хари си тръгна.
                                                                       * * *
            Беше толкова късно, че общата стая на „Грифиндор“ бе почти празна. Хари се качи направо в спалнята. Рон още не се беше върнал. Хари навлече пижамата си, пъхна се в леглото и зачака.
            Половин час по-късно се прибра и Рон, който крепеше отпред сгъната дясната си ръка и разнасяше остра миризма на препарати в тъмната стая.
            — Мускулите ми се схванаха! — простена той, като се строполи в леглото си. — Накара ме да лъскам четиринайсет пъти оная купа от куидичен шампионат, докато я одобри. А после взех че изповръщах плужеци върху една Награда за особени заслуги към „Хогуортс“. Отне ми доста време да обера слузта… Как беше с Локхарт?
            Шепнейки, за да не събуди Невил, Дийн и Шеймъс, Хари разказа на Рон какво точно беше чул.
            — И Локхарт каза, че не го е чул? — попита Рон.
            На лунната светлина Хари забеляза, че той се мръщи.
            — Мислиш, че е излъгал? Все пак не разбирам — който и да е бил, дори да е невидим, поне щеше да отвори вратата.
            — Така е — каза Хари, който лежеше на кревата си и гледаше нагоре в балдахина между четирите колони. — И аз не разбирам.

            ГЛАВА ОСМА: „ТЪРЖЕСТВО ЗА ДЕНЯ НА СМЪРТТА“
            Дойде октомври и разстла влажен студ над земята и в замъка. На Мадам Помфри, старшата сестра, й се отвори много работа с внезапната вълна от настинки сред персонала и учениците. Нейната пиперлива отвара изправяше веднага на крака, макар че часове наред след това от ушите на болния излизаше дим. Пърси накара сестра си Джини, която изглеждаше доста болнава, също да пие от отварата. Парата, която излизаше изпод нейната огненочервена коса, създаваше впечатление, че главата й е обхваната от пламъци.
            Дъждовни капки като куршуми барабаняха по прозорците на замъка дни наред, езерото се разбуни, цветните лехи се превърнаха в кални потоци, а тиквите на Хагрид пораснаха колкото плевници. Обаче ентусиазмът на Оливър Ууд за редовни тренировки никак не спадна. По тази причина в един буреносен съботен следобед, няколко дни преди Деня на Всй светии, Хари се връщаше към кулата на „Грифиндор“, мокър до кости и оплескан с кал.
            Дори да не бяха дъждът и вятърът, тренировката пак нямаше да е приятна. Фред и Джордж, които бяха изпратени да шпионират отбора на „Слидерин“, се увериха със собствените си очи в скоростта на новите им метли „Нимбус две хиляди и едно“. Те докладваха, че от отбора на „Слидерин“ се виждали само седем зеленикави петънца, носещи се по небето като изтребители.
            Докато шляпаше по празния коридор, Хари се натъкна на някого, който изглеждаше не по-малко унил от самия него. Почтибезглавия Ник, духът бродник от кулата на „Грифиндор“, гледаше умислен през прозореца, мърморейки си под носа: „…не съм отговарял на техните изисквания… за някакъв си сантиметър и четвърт, ако става въпрос…“
            — Здрасти, Ник! — каза Хари.
            — Здрасти, здрасти! — отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа наоколо.
            Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд навън.
            — Изглеждаш загрижен, млади Потър — каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.
            — Ти също — отвърна Хари.
            — О, това е без значение! — махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник. — Не че държах да ме приемат… рекох само да кандидатствам, но… очевидно не отговарям на изискванията им.
            Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.
            — Но кой би допуснал — избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от джоба си, — че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!
            — Ами… да — каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.
            — И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило много болка и подигравки. Само че…
            Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:
            — „Приемаме за членове единствено онези, чиито глави са напълно отделени от тялото. Надяваме се да проявите разбиране, че в противен случай членовете на бандата не биха могли да участват в нашите организирани занимания, като жонглиране с глави по време на езда и хокей с глави. Ето защо за най-голямо мое съжаление трябва да Ви уведомя, че Вие не отговаряте на нашите изисквания. С най-добри пожелания, сър Патрик Дилейни-Подмор.“
            Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.
            — Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми, Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не… не и според сър Абсолютнообезглавения Подмор. — Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти, а после заговори с много по-спокоен тон: — И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо да помогна?
            — Не — отвърна Хари. — Освен ако не знаеш откъде да вземем седем метли „Нимбус две хиляди и едно“ за мача срещу „Слидерин“…
            Остатъкът от изречението бе заглушен от силно мяучене някъде откъм глезените му. Той погледна надолу и видя две светещи като лампи жълти очи. Беше Госпожа Норис, скелетоподобната котка със сива козина, която пазачът Аргус Филч използваше като свой заместник във вечната си война срещу учениците.
            — По-добре се махай оттук, Хари! — бързо каза Ник. — Филч не е в настроение. Хванал е настинка, а и някакви третокурсници случайно изплескали тавана на пето подземие с жабешки мозък, та той трябваше да го чисти цяла сутрин. И ако те види с тия кални обувки насам…
            — Вярно — каза Хари и заотстъпва пред укорителния поглед на Госпожа Норис, но явно не достатъчно бързо.
            Привлечен от тайнствената сила, която очевидно го свързваше с тази отвратителна котка, Аргус Филч излезе изневиделица през един гоблен на стената отдясно на Хари и като хриптеше, затърси трескаво нарушителя на правилата. Главата си беше увил с дебел кариран шал, а носът му беше необичайно морав.
            — Мръсотия! — кресна той и челюстта му затрепера, а очите му изпъкнаха застрашително, като посочи калната локвичка, образувала се от мокрите дрехи на Хари. — Навсякъде безпорядък и гадост! До гуша ми дойде, да знаеш! Последвай ме, Потър!
            Хари махна тъжно за довиждане на Почтибезглавия Ник и последва Филч обратно надолу, удвоявайки броя на калните стъпки по пода.
            Хари никога не бе влизал в кабинета на Филч, а и повечето ученици избягваха това място. Стаята беше неуютна и без прозорци, осветявана само от една-единствена лампа, която се полюшваше от ниския таван. Лека миризма на пържена риба бе застояла във въздуха. Покрай стените бяха наредени дървени шкафове с папки, а от етикетите им Хари разбра, че съдържат информация за всеки ученик, който Филч бе наказал досега. За Фред и Джордж Уизли имаше цял рафт. На стената зад бюрото висеше колекция от добре излъскани вериги и окови. Общоизвестно бе, че Филч постоянно искаше от Дъмбълдор да му разреши да окачва учениците да висят на тавана, вързани за глезена.
            Филч грабна едно перо от мастилницата върху бюрото си и затътри крака наоколо да търси пергамент.
            — Змейски фъшкии — яростно мърмореше той, — едри, горещи… жабешки мозък… вътрешности на плъх… До гуша ми дойде… За назидание… Къде са формулярите? А, ето ги…
            Той измъкна от чекмеджето на бюрото си голямо руло пергамент, разстла го пред себе си и потопи дългото черно перо в мастилницата.
            — Име… Хари Потър. Провинение…
            — Ама то беше само малко кал! — каза Хари.
            — За теб, момче, може и да е само малко кал, ама за мен е още един час бърсане! — кресна Филч, а от върха на месестия му нос се проточи и неприятно се люшна един сопол. — Провинение: замърсяване на замъка… Наложено наказание…
            Като обърса с пръст течащия си нос, Филч враждебно погледна изпод вежди Хари, който чакаше със затаен дъх да произнесе присъдата му. Но тъкмо когато перото доближи хартията, чу се силно ТРЯС! върху тавана на стаята, от което газената лампа се люшна и затрака.
            — ПИЙВС! — ревна Филч и хвърли перото си в пристъп на ярост. — Този път ще те пипна, ах, как ще те пипна аз!
            И без дори да хвърли поглед към Хари, той се затича тромаво навън с Госпожа Норис по петите му.
            Пийвс беше училищният полтъргайст — ухилена летяща напаст, чиято единствена цел бе да прави суматохи и бели. Хари не си падаше много по Пийвс, но сега не можеше да не изпита благодарност към него за навременната намеса. Надяваше се, че каквото и да е извършил Пийвс — а ако се съдеше по шума, този път той беше разрушил нещо много голямо, — то щеше да отвлече вниманието на Филч.
            Мислейки, че сигурно трябва да чака Филч да се върне, Хари потъна в едно от проядените от молците кресла до бюрото. Освен непопълнения формуляр, върху него имаше само едно нещо — голям гланциран морав плик със сребърен надпис. Като хвърли бърз поглед към вратата да се увери, че Филч не се връща, Хари грабна плика и зачете:

            МАГ-ЕКСПРЕС
            Кореспондентски курс
            по магии за начинаещи

            Обзет от любопитство, Хари веднага отвори плика и измъкна няколко пергаментови листа отвътре. На първата страница със сребърни букви с много завъртулки пишеше:

            Ако се чувствате изостанали от света на модерната магия… Ако все по-често си търсите оправдание да не правите и най-простите магии… Ако сте като с вързани ръце с магическата пръчка…
            Ние предлагаме изход от това!
            „Маг-експрес“ е новоразработен, напълно гарантиран, лесен за усвояване курс със светкавичен ефект. Стотици магьосници са се усъвършенствали с метода „Маг-експрес“.
            Мадам З. Нетълс от Топшъм ни пише: „Не можех да запомням заклинания, а с отварите си ставах за смях на цялото семейство. Но щом изкарах курса «Маг-експрес», станах център на вниманието при всякакви събирания, а приятели непрестанно ме молят за рецептата на моята отвара за сияние!“
            Магьосникът Ди Джей Прод от Дидсбъри твърди: „Жена ми все се подиграваше на безобидните ми магии, но след като изкарах едномесечен курс във вашия фантастичен «Маг-експрес», успях да я превърна в як! Благодаря ви!“

            Смаян, Хари запрелиства останалата част от съдържанието на плика. Защо ли му трябва на Филч курсът „Маг-експрес“? Значи ли това, че не е истински магьосник? Хари тъкмо се зачете в „Първи урок: Как да държа пръчката (Някои полезни съвети)“, когато чу тътрене на крака — явно Филч се връщаше. Като натъпка бързо пергамента в плика, Хари го метна на бюрото точно когато вратата се отвори.
            Филч влезе с вид на победител.
            — Този вълшебен сандък беше толкова ценен! — говореше той злорадо на Госпожа Норис. — Най-сетне ще се отървем от Пийвс, миличка.
            Погледът му падна върху Хари и тутакси се стрелна към плика, който — както установи Хари твърде късно — лежеше сега на поне половин метър от мястото, където бе оставен преди това.
            Подпухналото лице на Филч стана тъмночервено. Хари се приготви да понесе изблик на ярост, Филч закуцука до бюрото си, грабна плика и го пъхна в едно чекмедже.
            — Ти… успя ли… да го прочетеш? — запелтечи той, пръскайки слюнки.
            — Не — моментално излъга Хари.
            Филч чупеше кокалести пръсти.
            — Ако допусках, че ти ще прочетеш моята частна… не че е за мен… за един приятел… Все едно за кого е… Ако обаче…
            Хари го гледаше втрещен — Филч никога не бе изглеждал така обезумял. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, на една от подпухналите му бузи се появи тик, който и карираният шал не можеше да скрие.
            — Хайде, от мен да мине… върви си… и никому ни дума… Не че… Ако обаче не си го прочел… Отивай си, че трябва да пиша донос за Пийвс…
            Удивен от късмета си, Хари бързо напусна кабинета и с бързи крачки се отправи по коридора към стълбището нагоре. Да си тръгнеш от Филч без наказание сигурно беше рекорд за училището.
            — Хари! Хари! Свършихме ли добра работа?
            Почтибезглавия Ник излезе от една класна стая, носейки се във въздуха. Зад него Хари забеляза парчета от голям магьоснически сандък, боядисан в черно и златно, който сигурно беше пуснат от голяма височина.
            — Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч — обясни Ник разпалено. — Мислех, че това ще му отвлече вниманието…
            — Ти ли го направи? — попита Хари с благодарност. — Аха, подейства, дори не ми определи наказание. Благодаря ти, Ник!
            Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още държеше писмото с отказа на сър Патрик.
            — Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави — каза Хари.
            Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага съжали — все едно че бе минал под леденостуден душ.
            — Да, можеш да направиш нещо за мен — развълнувано рече Ник. — Хари… Ако не е твърде нахално от моя страна… Ама не, ти няма да искаш…
            — Какво е то? — настоя Хари.
            — Амиии… в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми — започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.
            — О! — каза само Хари, като не знаеше дали трябва да изрази съжаление, или да се радва на това. — Е, и?
            — Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се… Но предполагам, че ти ще предпочетеш да идеш на училищния празник. — Той наблюдаваше Хари с напрегнато очакване.
            — Няма — веднага отвърна Хари. — Ще дойда…
            — Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами… — поколеба се той, вече силно развълнуван, — дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и внушителен ме намираш?
            — Да… Да, разбира се! — каза Хари.
            Почтибезглавия Ник сияеше.
                                                                            * * *
            — Тържество по случай ден на смъртта? — едновременно любопитно и жалостиво попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата стая. — Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на такова нещо… Сигурно ще е страхотно!
            — Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста потискащо.
            Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или — като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе „спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.
            Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.
                                                                          * * *
            Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.
            — Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.
            И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.
            Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.
            — Това музика ли трябва да е? — прошепна Рон.
            Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.
            — Мои скъпи приятели — заяви той тържествено, — заповядайте, заповядайте… Толкова се радвам, че дойдохте!
            Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.
            Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им — все едно че бяха влезли във фризер.
            — Да пообиколим малко, а? — предложи Хари с надежда да си постопли краката.
            — Внимавайте да не минете през някого от тия — нервно каза Рон, когато тръгнаха покрай дансинга от външната му страна.
            Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше „Хафълпаф“, а сега разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон — мършавия облещен дух на „Слидерин“, целият в сребристи петна от кръв.
            — О, не! — каза Хърмаяни, като спря рязко. — Връщайте се, връщайте се! Не желая да разговарям със Стенещата Миртъл…
            — С кой? — попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.
            — Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж — обясни Хърмаяни.
            — Обитава тоалетна ли?
            — Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в тоалетната и някой да ти вие непрекъснато…
            — Я вижте, храна! — възкликна Рон.
            В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис*, цяла буца сирене, покрита с мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство — огромна сива торта във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:
            [* Традиционно шотландско ястие, подобно на дроб-сарма. — Б.пр.]
                                   Сър Николас де Мимси-Порпингтън
                                   (починал на 31 октомври 1492 година)
            Хари гледаше изумен как един величествен призрак се доближи до масата, клекна ниско и премина през нея, а устата му бе отворена така широко, че прекоси една от вонящите сьомги.
            — Можете ли да усетите вкуса й, като само минавате през нея? — попита го Хари.
            — Горе-долу… — тъжно каза призракът и се отдалечи.
            — Предполагам, че са го оставили да се вкисне, за да стане по-пикантно — каза Хърмаяни авторитетно и като стисна нос, се наведе да огледа отблизо хагиса.
            — Хайде да се махаме, че ми става лошо — каза Рон.
            Едва се бяха обърнали, когато изпод една маса изфуча дребно същество и спря във въздуха пред тях.
            — Здрасти, Пийвс! — сдържано поздрави Хари.
            Полтъргайстът Пийвс беше пълна противоположност на бледите и прозрачни призраци наоколо. Носеше яркооранжева карнавална шапка и папийонка на ластик и се усмихваше лукаво.
            — Почерпете се! — щедро им предложи той купичка мухлясали фъстъци.
            — Не, благодаря! — каза Хърмаяни.
            — Чух ви да разговаряте за клетата Миртъл — каза Пийвс, а очите му танцуваха на всички страни. — Много сте груби към нея. — Той си пое дълбоко въздух и викна: — ОЙ! МИРТЪЛ!
            — Не, недей, Пийвс! Не й казвай какво съм говорила, защото ще се разстрои — трескаво зашепна Хърмаяни. — Аз… не го мислех… нямам нищо против нея… А, здравей, Миртъл!
            Духът на едно тантуресто момиче се бе приближил до тях. Хари не бе виждал по-тъжно лице от нейното, макар да бе полуприкрито от дълга права коса и седефени очила.
            — Какво има? — каза тя намусено.
            — Как си, Миртъл? — попита Хърмаяни с престорено весел глас. — Радвам се да те видя извън тоалетната.
            Миртъл изсумтя.
            — Госпожица Грейнджър тъкмо говореше за теб — лукаво прошепна Пийвс в ухото на Миртъл.
            — Просто казах… казах… колко добре изглеждаш тази вечер — измънка Хърмаяни, вперила свиреп поглед в Пийвс.
            Миртъл я погледна с подозрение.
            — Знам, че ми се подигравате — каза тя и малките й прозрачни очи се наляха със сълзи.
            — Не… честно… Нали точно сега казах колко добре изглежда Миртъл? — настоя Хърмаяни и ръгна силно Хари и Рон в ребрата.
            — Ами да…
            — Разбира се…
            — Я не ме лъжете! — простена Миртъл и сълзите рукнаха по лицето й, а Пийвс се тресеше от смях зад гърба й. — Да не мислите, че не знам как ме наричат? Дебелата Миртъл! Грозната Миртъл! Стенещата, нещастната, тъжната Миртъл…
            — Пропусна „пъпчивата“ — просъска Пийвс в ухото й.
            Стенещата Миртъл избухна в сърцераздирателни ридания и избяга от подземието. Пийвс се втурна след нея, като я замеряше с мухлясали фъстъци и крещеше „Пъпчива! Пъпчива?“.
            — Олелеее! — пожали я Хърмаяни.
            През тълпата към тях се приближи Почтибезглавия Ник.
            — Забавлявате ли се?
            — О, да — излъгаха те.
            — Доста хора, а? — гордо отбеляза той. — Ридаещата вдовица например е пристигнала чак от Кент… Май дойде време за моята реч. Я да ида да предупредя оркестъра…
            Но точно в този момент оркестърът престана да свири. Заедно с него млъкнаха всички в подземието и се огледаха изненадано, чувайки звук от ловджийски рог.
            — О, ето ги! — горчиво отбеляза Почтибезглавия Ник.
            През каменните стени се втурнаха дузина призрачни коне с по един ездач без глава. Множеството заръкопляска неистово. Хари също изръкопляска, но спря веднага щом видя изражението на Ник.
            Конете стигнаха в галоп до средата на дансинга и спряха, като се вдигаха на задни крака или се кланяха напред. Водачът, едър призрак, чиято брадясала глава беше под мишницата му и надуваше рог, скочи от седлото, вдигна своята глава високо във въздуха, та да вижда над тълпата, и се запъти към Почтибезглавия Ник, като постави главата си на мястото й върху шията.
            — Ник! — прогърмя гласът му. — Как си? Още ли виси главата ти?
            И като забоботи от смях, потупа силно Почтибезглавия Ник по гърба.
            — Добре дошъл, Патрик! — сковано го поздрави Ник.
            — Я, живи! — възкликна сър Патрик, когато забеляза Хари, Рон и Хърмаяни, и подскочи от изненада, високо и престорено, та главата му пак падна от раменете и тълпата вече се заливаше от кикот.
            — Много забавно! — мрачно рече Почтибезглавия Ник.
            — Не се сърдете на Ник! — провикна се главата на сър Патрик вече от пода. — Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак… вижте сами за какво става дума…
            — Според мен — бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен поглед, — Ник е много… страшен и… ъъъ…
            — Ха — пак извика главата на сър Патрик, — обзалагам се, че той те е подучил да кажеш това!
            — Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч! — каза на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята светлина на един прожектор.
            — Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб…
            Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават. Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни аплодисменти.
            Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.
            — Стига ми толкова! — промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.
            — Хайде да си тръгваме — съгласи се Хари.
            Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с черни свещи.
            — Пудингът може и да не е свършил още — каза Рон с надежда и ги поведе към стълбите.
            Точно тогава Хари пак го чу.
            — …да разкъсам… да разпоря… да убия…
            Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на Локхарт.
            Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато, оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.
            — Хари, ти какво…
            — Това е пак оня глас… Млъкни за малко…
            — …тоооолкова гладен… от много отдавна…
            — Слушайте! — трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си, вперили очи в него.
            — …да убия… време е да убия…
            Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава — изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния свод?
            — Насам! — викна Хари и хукна нагоре по стълбите към входната зала.
            Нямаше смисъл да очаква да чуе нещо тук, защото от Голямата зала отекваше шумът от празненството за Деня на Всй светии. Хари изкачи на бегом мраморното стълбище до първия етаж, докато Рон и Хърмаяни трополяха нагоре след него.
            — Хари, какво правим…
            — ШШШШТ!
            Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по-слабо той чуваше гласа: „…надушвам кръв… НАДУШВАМ КРЪВ!…“
            Стомахът му се сви.
            — Ще убие някого! — викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе нещо друго, освен собствените си стъпки.
            Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани, докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.
            — Хари, защо е всичко това? — каза Рон, бършейки потта от челото си. — Не можах да чуя нищо.
            Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.
            — Вижте!
            На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.

                        СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ Е ОТВОРЕНА.
                        ПАЗЕТЕ СЕ, ВРАГОВЕ НА НАСЛЕДНИКА!

            — Какво е това…, дето виси отдолу? — попита Рон с леко разтреперан глас.
            Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна — на пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.
            Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.
            Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:
            — Да се махаме оттук!
            — Не трябва ли да се опитаме да направим нещо…
            — Слушай какво ти казвам — настоя Рон, — не бива да ни открият тук.
            Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.
            Приказките, блъсканицата и шумът стихнаха изведнъж, щом първите забелязаха висящата котка. Хари, Рон и Хърмаяни стояха сами в средата на коридора, докато всички наоколо мълчаливо напираха да видят зловещата гледка.
            Тогава някой изкрещя в тишината.
            — Пазете се, врагове на Наследника! Мътнороди, вие сте следващите!
            Беше Драко Малфой. Промъкнал се беше най-отпред на тълпата, студените му очи бяха необичайно оживени, обикновено безкръвното му лице бе пламнало и той се смееше, гледайки увисналата неподвижна котка.

            ГЛАВА ДЕВЕТА: НАДПИСЪТ НА СТЕНАТА
            Привлечен от виковете на Малфой, Аргус Филч пристигна, пробивайки си път през тълпата с лакти, като викаше:
            — Какво става тук? Какво става?
            Филч видя Госпожа Норис, закри лицето си в ужас и политна назад.
            — Котката ми! Моята котка! Какво се е случило с Госпожа Норис? — крещеше.
            А изпъкналите му очи бяха вперени в Хари.
            — Ти! — хриптеше той. — Ти! Ти си убил моята котка! Ти си я убил! Аз ще те убия! Ще те…
            — Аргус!
            Дъмбълдор бе пристигнал заедно с още няколко учители. В следващите секунди той мина бързо покрай Хари, Рон и Хърмаяни и откачи Госпожа Норис от скобата.
            — Елате с мен, Аргус — каза той на Филч. — И вие също, Хари Потър, Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър.
            Локхарт енергично пристъпи напред.
            — Моят кабинет е най-близо, господин директоре, само един етаж по-горе, моля, чувствайте се добре дошли…
            — Благодаря ти, Гилдрой! — каза Дъмбълдор.
            Смълчаното множество се отдръпна да им стори път. Локхарт, развълнуван и със сериозно изражение, забърза след Дъмбълдор, следван от професор Макгонъгол и Снейп. Като влязоха в сумрачния кабинет на Локхарт, нещо прошумоля и пробяга по стените. Хари видя как няколко от лицата на Локхарт по снимките се скриха, както си бяха с ролки в косите. Истинският Локхарт запали свещите на бюрото си и се отдръпна. Дъмбълдор положи Госпожа Норис на полираната повърхност и започна да я оглежда. Хари, Рон и Хърмаяни си размениха тревожни погледи и се настаниха на столове около кръга светлина.
            Върхът на дългия гърбав нос на Дъмбълдор беше само на два-три сантиметра от козината на Госпожа Норис. Той я разглеждаше внимателно през очилата си с форма на полумесец, а дългите му пръсти нежно я натискаха тук-там.
            Професор Макгонъгол също се бе навела почти толкова ниско и наблюдаваше с присвити очи. Зад тях наполовина в сянката стоеше изправен Снейп с особено изражение на лицето, сякаш се мъчеше да потисне усмивката си. Локхарт кръжеше наоколо и не спираше да говори:
            — Определено е убита от проклятие, навярно трансмутационна магия. Виждал съм резултати от използването й много пъти. Какъв лош късмет, че не съм бил там — знам контрапроклятието, което би спасила котката!
            Между бърборенето на Локхарт се чуваха сухите сърцераздирателни ридания на Филч. Той се бе отпуснал в един стол до бюрото, захлупил лицето си с шепи, и не бе в състояние да погледне Госпожа Норис. Колкото и да ненавиждаше Филч, Хари не можеше да не му съчувства, макар и далеч по-малко, отколкото съчувстваше на самия себе си. Ако Дъмбълдор повярваше на Филч, със сигурност щяха да го изключат.
            Сега Дъмбълдор мълвеше някакви странни думи и потупваше Госпожа Норис с магическата си пръчка, но нищо не ставаше — тя продължаваше да изглежда като току-що препарирана.
            — Спомням си, че нещо доста подобно стана веднъж в Уагадугу в Африка — продължаваше да бърбори Локхарт. — Няколко нападения поред… Цялата история е описана в автобиографията ми. Но аз дадох на населението различни амулети, които веднага разрешиха проблема…
            Всички снимки на Локхарт по стените кимаха одобрително, докато той говореше. Само една от тях бе забравила да свали мрежичката от косата си. Най-сетне Дъмбълдор се изправи.
            — Тя не е мъртва, Аргус — спокойно каза той.
            Локхарт рязко спря да брои убийствата, които бе предотвратил.
            — К-как не е мъртва? — заекна Филч, като се опита да погледне между пръстите си Госпожа Норис. — Тогава защо е цялата… скована и неподвижна?
            — Вкаменила се е от ужас — обясни Дъмбълдор („О, така си и помислих!“ — веднага заяви Локхарт). — Ала не мога да разбера точно как…
            — Питайте него! — кресна Филч, като обърна обляното си в сълзи лице към Хари.
            — Никой второкурсник не може да стори това — твърдо възрази Дъмбълдор. — Необходима е Черна магия от най-усъвършенстван…
            — Той е! Той е! — плюеше Филч и подпухналото му лице стана моравочервено. — Нали видяхте какво е написал на стената? Той намери… в кабинета ми… той узна, че не съм… че съм… — и лицето на Филч се изкриви ужасно. — Той знае, че съм безмощен! — успя все пак да каже той.
            — Изобщо не съм докосвал Госпожа Норис! — високо каза Хари, колкото и да му беше неудобно, че всички го гледат, включително многото локхартовци по стените. — Дори не знам какво е безмощен.
            — Глупости! — озъби се Филч. — Той видя писмото ми от „Маг-експрес“!
            — Ако ми позволите да кажа, господин директор — обади се Снейп от сянката и опасенията на Хари се засилиха. Знаеше, че каквото и да каже Снейп, няма да е в негова полза. — Потър и неговите приятели може този път просто да са се оказали на неподходящо място в лош момент — започна професорът, а устните му се извиха в лека иронична усмивка, сякаш сам се съмняваше в думите си. — Но тук има няколко подозрителни обстоятелства. Защо изобщо са се намирали в горния коридор? Защо не са били на празненството за Деня на Вси светии?
            Хари, Рон и Хърмаяни се впуснаха да обясняват за честването на Деня на смъртта: „…и там имаше стотици призраци — те ще потвърдят, че бяхме там…“
            — А защо след това не се върнахте в залата? — попита Снейп, а в черните му очи засвяткаха пламъчетата на свещите. — Защо сте се качили в този коридор?
            Рон и Хърмаяни погледнаха към Хари.
            — Защото… защото… — започна Хари и сърцето му биеше с всичка сила. Нещо му подсказваше, че ще прозвучи твърде измислено, ако разкаже, че е преследвал някакъв безплътен глас, чут при това само от него. — Защото бяхме уморени и искахме да си лягаме — каза той.
            — Без да сте вечеряли? — продължи Снейп и по изпитото му лице трептеше победоносна усмивка. — Не знаех, че призраците поднасят на гостите си храна, подходяща за живите.
            — Ние не бяхме гладни — обяви Рон на висок глас, а стомахът му шумно изкъркори.
            Подлата усмивка на Снейп се разля по цялото му лице.
            — Смятам, господин директор, че Потър не казва пълната истина — изсъска той. — Предлагам да го лишим от някои привилегии, докато не е готов да ни разкаже всичко. Моето лично мнение е, че трябва да го извадим от отбора по куидич на „Грифиндор“, докато реши да бъде откровен.
            — Честно казано, Сивиръс — остро се намеси професор Макгонъгол, — не виждам причина да забраним на момчето да играе куидич. Тази котка не е ударена по главата с дръжката на метла. Изобщо нямаме доказателства, че Потър е извършил нещо лошо.
            Дъмбълдор гледаше Хари изпитателно. Трепкащият поглед на светлосините му очи караше момчето да се чувства като че го преглеждат на рентген.
            — Невинен е до доказване на противното, Сивиръс — твърдо рече той.
            Снейп изглеждаше бесен. Също и Филч.
            — Моята котка е вкаменена! — крещеше той и очите му щяха да изхвръкнат. — Искам да разбера, че някой е наказан за това!
            — Ще можем да й помогнем, Аргус — търпеливо обясни Дъмбълдор. — Мадам Спраут успя да отгледа доста екземпляри мандрагора. Щом пораснат достатъчно, аз ще поръчам отвара, която ще съживи Госпожа Норис.
            — Лично аз ще я направя — намеси се Локхарт. — И насън мога да кажа как се смесва лек от мандрагора за съживяване…
            — Извинете — ледено каза Снейп, — но ми се струва, че аз съм преподавателят по отвари в това училище.
            Настана неловко мълчание.
            — Вие можете да си отивате — обърна се Дъмбълдор към Хари, Рон и Хърмаяни.
            Те си тръгнаха колкото може по-бързо, но без да тичат. Като се изкачиха един етаж над кабинета на Локхарт, влязоха в първата празна класна стая и тихичко затвориха вратата зад себе си. Хари се взря в помръкналите лица на своите приятели.
            — Мислите ли, че трябваше да им кажа за гласа, който чух?
            — Не — каза Рон без колебание. — Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят.
            Нещо в тона на Рон накара Хари да го попита:
            — Но ти ми вярваш, нали?
            — Разбира се! — веднага отвърна Рон. — Ама… не можеш да отречеш, че е малко странно…
            — Знам, че е странно — съгласи се Хари. — Цялата история е странна. Ами за какво е тоя надпис на стената? „Стаята е отворена“… Това пък какво ли трябва да значи?
            — Чакай, нещо се сещам — бавно рече Рон. — Мисля, че някой ми беше разказал историята за някаква тайна стая в „Хогуортс“… Май беше Бил…
            — А какво ли е безмощен? — попита Хари.
            За негова изненада Рон се изсмя подигравателно, но веднага се овладя.
            — Всъщност не е смешно… ама понеже се отнася до Филч… — започна той. — Безмощен е такъв, който е роден в магьосническо семейство, но няма никакви магически сили. Тоест обратното на вълшебник, роден в семейство на мъгъли, само че безмощните са рядкост. Щом Филч се опитва да се учи на магии от кореспондентски курс, сигурно е безмощен. Това обяснява много неща. Например защо толкова много мрази учениците. — Рон се усмихна доволно. — Той просто е озлобен.
            Някъде удари часовник.
            — Полунощ е — каза Хари. — По-добре да си лягаме, докато не е дошъл Снейп да ни изкара виновни за нещо друго.
                                                                        * * *
            През следващите няколко дена се говореше само за покушението срещу Госпожа Норис. Филч поддържаше жив спомена в съзнанието на всички, като обикаляше мястото, където е била нападната котката му, сякаш очакваше злосторникът да се върне. Хари го видя да трие надписа на стената с вълшебния универсален разтворител на петна на госпожа Скауърс, но нямаше никаква полза — думите светеха още по-ярко върху каменната стена. Когато не дежуреше при мястото на престъплението, Филч бродеше със зачервени очи из коридорите и се нахвърляше върху нищо неподозиращи ученици, като се опитваше да им наложи наказание за провинения от рода на „диша шумно“ или „изглежда щастлив“.
            Джини Уизли беше силно разстроена от участта на Госпожа Норис и Рон обясни, че сестра му много обичала котки.
            — Ама ти всъщност никога не си се сближавала с Госпожа Норис — успокояваше я Рон. — Честна дума, без нея ни е по-добре. — Устните на Джини затрепериха. — Такива неща не стават често в „Хогуортс“ — увери я Рон. — Ще хванат негодника, дето го е извършил, и ще го изхвърлят оттук за нула време. Дано само да успее да вкамени и Филч, преди да напусне училището. Е, шегувам се — побърза да добави Рон, като видя как Джини пребледня.
            Случката се отрази и на Хърмаяни. Тя и без това прекарваше много време в четене, но сега вече не правеше нищо друго. Хари и Рон я попитаха какво е намислила, но не можаха да разберат нищо от отговора й и трябваше да чакат чак до следващата сряда, когато нещата се изясниха.
            Хари беше задържан след часа по отвари, защото Снейп го беше накарал да стърже кръглите червеи, полепнали по чиновете. След като обядва набързо, той се качи в библиотеката да се срещне с Рон и видя, че насреща му идва Джъстин Финч-Флечли, момчето от „Хафълпаф“, с което си говориха в часа по билкология. Хари тъкмо отвори уста да го поздрави, когато Джъстин го видя, рязко се обърна и забързано се отдалечи в обратната посока.
            Хари откри Рон в задната част на библиотеката да мери дължината на домашното си по история на магията. Професор Бинс искаше деветдесетсантиметрово съчинение на тема Средновековната асамблея на европейските магьосници.
            — Не мога да повярвам, че не ми достигат някакви си двайсет сантиметра! — каза Рон и в яда си хвърли пергамента, който веднага се нави на руло. — А Хърмаяни е написала сто трийсет и пет сантиметра и смята, че това не е достатъчно.
            — Къде е тя? — попита Хари, като грабна рулетката да премери своето домашно.
            — Някъде тук — каза Рон и посочи към полиците, — търси си друга книга. Май се опитва да прочете цялата библиотека преди Коледа.
            Хари разказа на Рон как Джъстин Финч-Флечли е избягал от него.
            — Много важно! Според мен той е малко откачен — отсече Рон, като продължи да пише с колкото може по-едри букви. — Тия, дето ги приказваше, колко велик бил Локхарт…
            Хърмаяни се появи измежду рафтовете с книги. Изглеждаше ядосана и най-сетне като че ли имаше желание да разговаря с тях.
            — Всички екземпляри от "История на „Хогуортс“ са взети — каза тя и седна до Хари и Рон. — Списъкът на чакащите е за две седмици напред. Съжалявам, че оставих своята книга вкъщи, но не се събираше в куфара заедно с всичките томове на Локхарт.
            — Защо ти е? — попита Хари.
            — По същата причина, заради която я търсят всички — каза Хърмаяни, — да прочета легендата за Стаята на тайните.
            — Каква е тя? — веднага попита Хари.
            — Там е работата, че не мога точно да си спомня — отговори Хърмаяни, като хапеше устните си. — А и не мога да я намеря никъде другаде…
            — Хърмаяни, дай да прочета съчинението ти — отчаяно я помоли Рон, като погледна часовника си.
            — Няма — отвърна Хърмаяни и изведнъж стана строга. — Имаше десет дена да го напишеш.
            — Трябват ми още само пет сантиметра, хайде, моля те…
            Звънецът удари. Рон и Хърмаяни тръгнаха към кабинета по история на магията, като продължаваха да се препират.
            История на магията беше най-скучният предмет в програмата им. Професор Бинс, който я преподаваше, беше единственият дух бродник сред учителите и най-интересното в часовете му беше, че влизаше в стаята през черната дъска. Древен и съсухрен, според много хора той изобщо не бе забелязал, че е умрял. Просто една сутрин станал да влезе в час и забравил тялото си в едно кресло пред камината в учителската стая. Оттогава навиците му не се бяха променили ни най-малко.
            Този час беше по-досаден от всички други досега. Професор Бинс отвори записките си и започна да чете монотонно и неразбираемо като стара прахосмукачка, докато почти всички в класа изпаднаха в дълбок унес и само от време на време се сепваха колкото да запишат някое име или дата, и пак се одрямваха. Той беше говорил около половин час, когато се случи нещо небивало дотогава. Хърмаяни вдигна ръка.
            Изненадан, професор Бинс вдигна очи от листовете с убийствено скучната си лекция за Международния конгрес на магьосниците през 1289 година.
            — Госпожица… ъъъ…
            — Грейнджър, професоре. А бихте ли ни казали нещо за Стаята на тайните? — попита Хърмаяни с ясен глас.
            Дийн Томас, който зяпаше през прозореца, изведнъж се стресна от унеса си. Лавендър Браун, която бе захлупила лице върху ръцете си, вдигна глава, а лакътят на Невил се изхлузи от чина.
            Професор Бинс запримигва.
            — Моят предмет е история на магията — каза той със сухия си хрипкав глас. — Аз боравя с факти, госпожице Грейнджър, а не с митове и легенди. — И професорът се покашля леко, сякаш бе изтървал тебешир, след което продължи: — През септември същата година една подкомисия от магьосници от Сардиния…
            Той заекна и спря. Ръката на Хърмаяни пак разсече рязко въздуха.
            — Какво има, госпожице Грант?
            — Но, сър, нали легендите винаги се основават на факти?
            Професор Бинс я гледаше изумен и Хари бе сигурен, че никой ученик, наяве или насън, не го бе прекъсвал никога.
            — Амиии… — бавно каза професор Бинс, — да, може и така да се каже… предполагам. — Той се взря в Хърмаяни, сякаш за пръв път вижда ученик на живо. — Обаче легендата, за която говорите, е твърде сензационна, дори абсурдна история…
            Вече целият клас следеше всяка дума на професор Бинс. Той се вгледа в лицата, обърнати до едно към него. Тази необичайна проява на интерес напълно го стъписа, реши Хари.
            — Е, добре тогава — бавно каза професорът. — Чакайте да си спомня… Стаята на тайните… Както всички знаете, „Хогуортс“ е основано преди повече от хиляда години — точната дата не е известна — от четиримата най-велики магьосници на онова време. Четирите дома на училището носят техните имена — Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф, Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин. Те заедно построили този замък далеч от любопитните очи на мъгълите, защото в онази епоха обикновените хора се страхували от магиите и магьосниците били подложени на гонения. — Той помълча малко, зареял поглед из стаята, и продължи: — Първите няколко години основателите работели заедно в пълно разбирателство, издирвали младежи, които имали дарба за магии, и ги взимали в замъка да ги образоват. После обаче между тях възникнали разногласия. Разривът между Слидерин и останалите се задълбочил. Слидерин държал на по-строг подбор на приеманите в „Хогуортс“ ученици. Той смятал, че магическото изкуство трябва да бъде запазено само за потомствени магьоснически родове. Не бил склонен да приема ученици от мъгълски произход, защото не ги намирал за благонадеждни. Не след дълго между Слидерин и Грифиндор възникнал сериозен спор по този въпрос и Слидерин напуснал училището. — Професор Бинс отново направи пауза, сви устни и заприлича на сбръчкана стара костенурка. — Достоверните исторически източници спират дотук — каза той, — но тези правдиви факти са замъглени от фантастичната легенда за Стаята на тайните. Според нея Слидерин е построил скрита стая в замъка, за която останалите основатели дори не подозирали. Слидерин е запечатал Стаята на тайните така, че никой да не може да я отвори, преди неговият истински наследник да постъпи в училището. Единствено Наследника ще успее да отвори Стаята на тайните и да пусне ужаса отвътре, та да го използва за прочистване на училището от всички онези, които са недостойни да учат за магьосници.
            Когато разказът свърши, настана тишина, но това не бе обичайната сънлива тишина, изпълваща часовете на професор Бинс. Във въздуха витаеше тревога и всички го наблюдаваха напрегнато, надявайки се, че ще продължи. Професор Бинс обаче изглеждаше леко отегчен.
            — Всичко това са пълни глупости, разбира се — каза той. — Училището многократно е било претърсвано от най-посветените магьосници за следи от такава стая. Тя не съществува. С тази история просто плашат наивниците.
            Ръката на Хърмаяни отново беше във въздуха.
            — Сър… Какво точно имате предвид с думите „ужаса отвътре“?
            — Предполага се, че е някакво чудовище, което само Наследника на Слидерин може да контролира — отвърна професор Бинс със сухия си дрезгав глас.
            Учениците се спогледаха тревожно.
            — Уверявам ви, такова нещо не съществува — каза пак професор Бинс, като ровеше из записките си. — Няма никаква стая и никакво чудовище.
            — Но, сър… — обади се Шеймъс Финигън, — щом Стаята можела да бъде отворена единствено от истинския наследник на Слидерин, никой друг не би могъл да я намери, нали?
            — Глупости, О’Флеърти! — каза професор Бинс с вече доста по-строг тон. — Щом няколко директори и директорки на „Хогуортс“ не са открили нищо…
            — Но, професоре — чу се тънкото гласче на Парвати Патил, — вероятно трябва да се използва Черна магия за отварянето й…
            — Ако един магьосник не използва Черна магия, това не значи, че няма да го направи, ако се налага, госпожице Пенифедър — троснато отвърна професор Бинс. — Повтарям, щом магьосници като Дъмбълдор…
            — Може би трябва да си от рода Слидерин, затова Дъмбълдор не е могъл — обади се Дийн Томас, но професор Бинс вече бе загубил търпение.
            — Стига толкова! — прекъсна ги той остро. — Това е мит! Стаята не съществува! Няма и следа от доказателство Слидерин да е направил дори и таен шкаф за метли! Съжалявам, че ви разказах тази глупава легенда! А сега, ако нямате нищо против, да се върнем към историята, към солидните достоверни доказуеми факти.
            И само след минути класът отново бе потънал в обичайния си унес.
                                                                             * * *
            — Винаги съм знаел, че Салазар Слидерин е бил смахнат налудничав старец — каза Рон на Хари и Хърмаяни, докато си пробиваха път с лакти през претъпканите коридори в края на часовете, за да оставят чантите си преди вечеря. — Но не бях чувал, че от него идва цялата тая работа за чистокръвните. Не бих живял в дома с неговото име дори и да ми плащат. Честна дума, ако Разпределителната шапка се беше опитала да ме прати в „Слидерин“, щях да се върна с влака обратно вкъщи.
            Хърмаяни кимна енергично в знак на съгласие, но Хари не каза нищо. Стомахът му мигновено се беше свил. Той никога не бе казвал на Рон и Хърмаяни, че Разпределителната шапка сериозно обмисляше да го прати в „Слидерин“.
            Спомняше си, сякаш беше вчера, онзи тъничък гласец, който говореше в ухото му, когато бе нахлупил шапката на главата си предишната година: „Знаеш ли, може да станеш велик, всичко ти е в главата, а «Слидерин» може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение…“
            Но Хари, който вече бе чул за лошата слава на дома „Слидерин“ — че от него излизат черни магьосници, — отчаяно си мислеше: „Не в «Слидерин»!“ И шапката каза: "Е, щом си сигурен… най-добре в „Грифиндор“…
            Докато ги носеше тълпата, Колин Крийви мина покрай тях.
            — Здравей, Хари!
            — Здрасти, Колин! — отвърна Хари машинално.
            — Хари… Хари… Едно момче от моя клас разправя, че ти си…
            Но Колин беше толкова дребен, че не можеше да устои на напора на множеството, което го отнасяше към Голямата зала. Чуха го само как извика „До скоро, Хари!“ и после се изгуби от погледите им.
            — Какво ли разправя за теб момчето в класа си? — зачуди се Хърмаяни.
            — Че съм Наследника на Слидерин, предполагам — отвърна Хари, а стомахът му съвсем се сви, като си спомни изведнъж как Джъстин Финч-Флечли бе избягал от него по обяд.
            — Работата е там, че тук вярват на всичко — каза Рон с възмущение.
            Тълпата се разреди и те успяха да се качат по следващото стълбище без проблеми.
            — Ти наистина ли вярваш, че Стаята на тайните съществува? — обърна се Рон към Хърмаяни.
            — Не знам — отвърна тя и се понамръщи. — Дъмбълдор не успя да съживи Госпожа Норис, което ме кара да мисля, че тя е била нападната от нещо, не съвсем… човешко.
            Докато говореха, бяха завили зад един ъгъл и се озоваха в края на същия коридор, където бе станало произшествието. Те спряха да погледнат. Всичко си беше както през онази нощ, само че нямаше вкочанена висяща котка. А срещу стената с надписа „СТАЯТА… Е ОТВОРЕНА“ имаше празен стол.
            — Там сяда на пост Филч — промърмори Рон.
            Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.
            — Няма да е лошо да поогледаме наоколо — каза Хари, като пусна чантата си и се смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.
            — Белези от изгорено — каза той, — има ги на няколко места…
            — Ела, погледни тук — каза Хърмаяни. — Това е странно.
            Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на стената.
            Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в желанието си да излязат навън.
            — Виждали ли сте някога паяци да се държат така? — учуди се Хърмаяни.
            — Аз не — отвърна Хари. — А ти, Рон?
            И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с желанието си да избяга.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Ами аз… не мога… да понасям… паяци — напрегнато отвърна Рон.
            — Не знаех това — каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада. — Толкова пъти сме използвали паяци за отварите…
            — Не ми действат, когато са мъртви — каза Рон, който внимателно оглеждаше навсякъде, но не и към прозореца. — Просто не понасям начина, по който се движат…
            Хърмаяни се разсмя.
            — Няма нищо смешно — каза Рон яростно. — Ако искаш да знаеш, като бях на три години, Фред превърна моето… моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то да се сдобие с твърде много крака и…
            Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:
            — Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е избърсал.
            — Тук някъде беше — каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко крачки покрай стола на Филч и посочи: — Ето пред тази врата.
            Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Не мога да вляза вътре — намуси се Рон, — това е момичешка тоалетна.
            — О, Рон, тук няма никой! — каза Хърмаяни, като се приближи до него. — Това е тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.
            И без да обръща внимание на големия надпис „Не работи“, тя отвори вратата. Това бе най-отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях висеше на една от пантите си.
            Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като стигна пред нея, извика:
            — Здравей, Миртъл, как си?
            Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и чоплеше една пъпка на брадичката си.
            — Тази тоалетна е за момичета — каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари. — Тия двамата не са момичета.
            — Не са — съгласи се Хърмаяни. — Просто исках да им покажа колко… ъъъ… е приятно при теб.
            И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.
            — Питай я дали е видяла нещо — опита се да каже Хари само с мърдане на устните.
            — Какво й шепнеш? — попита Миртъл, вперила поглед в него.
            — Нищо — бързо отвърна Хари. — Искахме да попитаме…
            — Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми — изхленчи Миртъл с глас, задавен от сълзи. — Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва…
            — Миртъл, никой не иска да те обижда — каза Хърмаяни. — Хари просто…
            — Никой не искал да ме обижда! Я виж ти! — застена Миртъл. — Моят живот тук винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!
            — Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък — бързо изрече Хърмаяни, — защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в Деня на Вси светии.
            — Видя ли някого наблизо през оная нощ? — попита Хари.
            — Не съм обърнала внимание — драматично отвърна Миртъл. — Пийвс ме разстрои толкова, че се върнах тук и се опитах да се самоубия. Тогава, разбира се, се сетих, че съм… че съм…
            — Вече мъртва — услужливо й подсказа Рон.
            Миртъл изхлипа трагично и се вдигна във въздуха. После се завъртя, гмурна се с главата надолу в тоалетната, като ги изпръска целите с вода, и изчезна от погледите им. Ако се съдеше по долитащите хлипания, тя се беше настанила някъде в чупката на тръбите.
            Хари и Рон зяпнаха от изненада, но Хърмаяни отегчено вдигна рамене и каза:
            — Право да ви кажа, за Миртъл това е вид веселба… Хайде да си вървим.
            Хари едва бе успял да затвори вратата след гърлените ридания на Миртъл, когато един силен глас накара и тримата да подскочат.
            — РОН!
            Пърси Уизли стоеше като закован на последното стъпало, с бляскаща значка на префект и с изражение, което показваше пълен шок.
            — Това е момичешка тоалетна! — почти изкрещя той. — Какво търсите…
            — Просто оглеждахме — вдигна рамене Рон. — За знаци… нали разбираш.
            Пърси се наду и така досущ заприлича на госпожа Уизли, помисли си неволно Хари.
            — Веднага… да се махате… оттам… — започна да ги пъди Пърси, приближавайки се към тях и размахвайки ръце. — Не ви ли е грижа какво ще си помислят другите? Промъквате се на това място, докато всички са на вечеря…
            — Защо да не може да идваме тук? — запъна се Рон, като спря и впери поглед в Пърси. — Виж какво, ние дори с пръст не сме докосвали тая котка.
            — Това казах и аз на Джини — тросна му се Пърси, — но тя се бои, че ще ви изключат. Никога не съм я виждал толкова разстроена, плаче непрекъснато. Защо не помислихте за нея, като виждате, че всички първокурсници са толкова впечатлени от цялата история?
            — Теб изобщо не те е грижа за Джини — каза Рон и ушите му пламнаха. — Ти просто се боиш, че заради мен може да не станеш Отличник на „Хогуъртс“.
            — Отнемам пет точки от „Грифиндор“! — отсече Пърси, като въртеше значката си на префект. — И се надявам да сте си взели поука! Никакви детективски опити, иначе ще пиша на мама!
            След това се обърна и се отдалечи, а вратът му бе почервенял като ушите на Рон.
                                                                                * * *
            Хари, Рон и Хърмаяни нарочно седнаха колкото може по-далеч от Пърси в общата стая тази вечер. Рон още беше в много лошо настроение и все правеше петна върху домашното си по вълшебство. Като посегна разсеяно към пръчката си да изтрие петната, тя запали пергамента му. Като се напуши почти колкото домашното си, Рон захвърли учебника с класически заклинания за втори курс. За голяма изненада на Хари същото направи и Хърмаяни.
            — Кой ли може да бъде? — попита тя спокойно, сякаш продължаваше вече започнат разговор. — Кой ли би искал да изгони всички безмощни и потомците на мъгъли от „Хогуортс“?
            — Я да видим — каза Рон, престорено озадачен. — Кой от нашите познати мисли, че потомците на мъгъли са отрепки?
            Той погледна към Хърмаяни. Тя отвърна на погледа му и не съвсем убедено каза:
            — Ако говориш за Малфой…
            — Разбира се, че за него! — каза Рон. — Нали го чу: „Мътнороди, вие сте следващите!“ Хайде де, стига ти само да погледнеш лицето на този гнусен плъх, за да разбереш, че е точно той…
            — Малфой да е Наследника на Слидерин? — скептично попита Хърмаяни.
            — Виж семейството му — намеси се Хари, като също затвори учебниците си. — Всички от рода му са учили в „Слидерин“, нали все се фука с това. Нищо чудно да са потомци на самия Салазар Слидерин. Само колко е злобен баща му!
            — Може от векове да имат ключ от Стаята на тайните! — каза Рон. — И да са го предавали от баща на син.
            — Ами… — предпазливо каза Хърмаяни. — Не е изключено…
            — Само че как да го докажем? — мрачно попита Хари.
            — Сигурно има начин — бавно и с тих глас каза Хърмаяни, хвърляйки бърз поглед към Пърси в другия край на стаята. — Ще бъде, разбира се, много трудно… И опасно, много опасно. Вероятно ще нарушим поне около петдесет училищни правила.
            — Е, ако до месец, месец и нещо решиш да ни изясниш, ще се обадиш, нали? — заядливо каза Рон.
            — Добре — отвърна Хърмаяни студено. — Трябва да направим следното — да се вмъкнем в общата стая на „Слидерин“ и да зададем на Малфой няколко въпроса, без той да разбере, че сме ние.
            — Но това е невъзможно! — възкликна Хари, а Рон се изсмя.
            — Не, не е — каза Хърмаяни. — Ще ни трябва само малко Многоликова отвара.
            — Каква отвара? — попитаха Рон и Хари в един глас.
            — Снейп я спомена в час преди няколко седмици.
            — Да не мислиш, че няма какво друго да правим в час по отвари, освен да слушаме Снейп! — измърмори Рон.
            — Но тази отвара променя външния вид! Само си помислете — можем да се преобразим в трима от слидеринци. Никой няма да знае, че сме ние. Малфой сигурно ще ни каже всичко. Той навярно и сега се фука в общата стая на „Слидерин“. Ех, да можехме да го чуем!
            — Тая Многоликова отвара ми се струва малко съмнителна — каза Рон и се намръщи. — Ами ако си останем завинаги като трима от „Слидерин“?
            — Действието й отслабва след определено време — обясни Хърмаяни и махна с ръка нетърпеливо, — но трудното ще е да се доберем до рецептата. Снейп каза, че я има в книгата, наречена „Свръхсилни отвари“, която сигурно е в Недостъпния отдел на библиотеката.
            Имаше само един начин да се вземе книга от Недостъпния отдел — необходимо бе писмено разрешение от учител.
            — Трудно ще обясним защо искаме тази книга — каза Рон — и да отречем, че ще се опитваме да правим някоя от отварите.
            — Предполагам — каза Хърмаяни, — че ако се престорим на много заинтересовани от теорията, може да имаме късмет…
            — О, забрави! Никой учител няма да се хване на това — каза Рон. — Трябва да е голям глупак…

            ГЛАВА ДЕСЕТА: ЛУДИЯТ БЛЪДЖЪР
            След злополучната история с феите професор Локхарт вече не водеше живи примери в клас. Вместо това им четеше откъси от книгите си и понякога изиграваше лично по-драматичните моменти. Обикновено избираше Хари да му помага в тези нагледни уроци, така че досега на Хари му се бе налагало да бъде веднъж обикновен селянин от Трансилвания, когото Локхарт бе изцерил от дърдорковщина, друг път един йети с хрема и трети път — вампир, когото Локхарт бил подредил така, че оттогава се хранел само с маруля.
            Още в следващия час по защита срещу Черните изкуства Хари пак беше изкаран пред класа, този път в ролята на върколак. Ако не трябваше на всяка цена да предразположат Локхарт този ден, Хари би отказал.
            — На това място надаваш силен вой, Хари… точно така… и тогава, ако щете вярвайте, аз се хвърлих — ето така… съборих го на пода… така… успях да го задържа с едната си ръка, а с другата допрях магическата пръчка до гърлото му… После събрах колкото сила ми беше останала и извърших сложната хомоморфна магия… той нададе жален стон… хайде, Хари… още по-високо… добре… Космите му изчезнаха, зъбите се смалиха и той се превърна отново в човек. Просто, но имаше ефект и… още едно село ще ме помни като героя освободител от непрекъснатия ужас на върколашките набези.
            Звънецът удари и Локхарт се изправи.
            — За домашно съчинете стихотворение за моята победа над върколака от Уага-Уага! Авторът на най-доброто ще получи екземпляр от „Аз, магьосникът“ с автограф.
            Учениците започнаха да излизат от стаята, а Хари, Рон и Хърмаяни се събраха в единия ъгъл.
            — Готови ли сте? — шепнешком ги попита Хари.
            — Чакай да си тръгнат всички — каза нервно Хърмаяни. — Сега…
            Тя се приближи до катедрата на Локхарт, като стискаше в ръка лист хартия, а Хари и Рон я следваха плътно.
            — Ъъъ… професор Локхарт? — заекна Хърмаяни. — Исках да… да взема тази книга от библиотеката. Просто като допълнително четиво… — И тя протегна листа с леко трепереща ръка. — Само че тя е в Недостъпния отдел, затова ми трябва подписа на преподавател… Сигурна съм, че ще ми помогне да разбера какво точно имате предвид под бавнодействащи отрови във „Ваканция с вещици“…
            — А, „Ваканция с вещици“! — каза Локхарт, като взе листа от ръката й и се усмихна широко. — Може би най-любимата ми книга. Хареса ли ти?
            — О, да! — каза Хърмаяни много почтително. — Толкова умно… например как залавяте онзи с цедката за чай…
            — Ето, едва ли някой ще има нещо против, че съм оказал на най-добрата ученичка от випуска допълнително съдействие — отзивчиво каза Локхарт и измъкна огромно пауново перо. — Да, много е красиво, нали? — каза той, като не изтълкува правилно отвращението по лицето на Рон. — Обикновено го пазя за автографи върху книгите си.
            Той надраска върху листа огромен подпис със завъртулки и го върна на Хърмаяни.
            — Е, Хари — поде Локхарт, докато Хърмаяни сгъна листа с треперещи пръсти и го пъхна в чантата си. — Утре е първият мач по куидич за сезона, нали? „Грифиндор“ срещу „Слидерин“, така ли беше? Чувам, че си бил полезен играч. И аз бях търсач навремето. Викаха ме да играя за националния отбор, ала аз предпочетох да посветя живота си на унищожаването на Тъмните сили. Но ако някога ти потрябва малко индивидуална тренировка, веднага ми се обади. Винаги бих се радвал да предам своя опит на по-младите играчи…
            Хари издаде някакъв неопределен гърлен звук и хукна след Рон и Хърмаяни.
            — Не мога да повярвам! — каза той, когато тримата разглеждаха подписа на бележката. — Той дори не погледна коя книга искаме!
            — Защото е празноглавец — каза Рон. — Но какво значение има — нали получихме каквото ни трябваше.
            — Той не е празноглавец! — направо изкрещя Хърмаяни, докато почти тичаха към библиотеката.
            — Защото ти каза, че си най-добрата ученичка от випуска…
            Тримата снишиха гласове, като пристъпиха в приглушената тишина на библиотеката.
            Мадам Пинс, библиотекарката, беше кльощава раздразнителна жена, която приличаше на недохранен хищник.
            — „Свръхсилни отвари“ ли? — повтори тя с недоверие, докато се опитваше да вземе листа от Хърмаяни, но момичето не го пускаше.
            — Дали не бих могла да го задържа? — попита то плахо.
            — О, не се занасяй! — каза Рон, дръпна бележката от ръцете й и я даде на мадам Пинс. — Ще ти вземем друг автограф. Локхарт ще си сложи подписа върху всяко нещо, което се застои на едно място достатъчно дълго.
            Мадам Пинс вдигна листа към светлината, сякаш решена да открие някаква фалшификация, но той издържа проверката. Тя се запъти нанякъде между високите рафтове и след няколко минути се върна, като носеше голяма, почти плесенясала книга. Хърмаяни почтително я пъхна в чантата си и тримата напуснаха библиотеката, мъчейки се да не вървят твърде бързо, нито да изглеждат твърде виновни.
                                                                        * * *
            Пет минути по-късно те вече се бяха затворили в повредената тоалетна на Стенещата Миртъл. Хърмаяни бе надделяла над възраженията на Рон, изтъквайки, че това е последното място, където би отишъл някой здравомислещ, така че спокойствието им беше гарантирано. Стенещата Миртъл плачеше шумно в своята кабинка, но нито те й обръщаха внимание, нито тя на тях.
            Хърмаяни разгърна внимателно книгата и тримата се скупчиха над страниците с петна от влага. От пръв поглед ставаше ясно защо е била поставена в Недостъпния отдел. За ефекта на някои от отварите бе твърде страшно дори само да се помисли, а имаше и няколко доста неприятни илюстрации, между които една на мъж, обърнат като че ли с вътрешностите навън, и друга — на вещица, от чиято глава бяха поникнали няколко допълнителни чифта ръце.
            — Ето тук! — развълнува се Хърмаяни, като намери страницата с Многоликова отвара.
            Тя бе илюстрирана с рисунки на хора в процеса на преобразяването им в други хора. Хари искрено се надяваше, че силната болка, изписана по лицата им, е плод на въображението на художника.
            — Това е най-сложната отвара, за която съм чувала — каза Хърмаяни, като прегледа рецептата. — Крилца от златоочица, пиявици, речни водорасли и пача трева — мърмореше тя, прокарвайки пръсти надолу по списъка на съставките. — Е, тези са лесни, има ги в ученическия шкаф, можем да си вземем. Ооох, вижте това — стрит рог от двурог… Откъде ли ще го намерим?… Ситно нарязана кожа от дървесна змия… друга сложна задача… и, разбира се, частица от онзи, в когото искаме да се преобразим.
            — Какво каза? — рязко попита Рон. — Какво значи това — в когото искаме да се преобразим? Няма да вкуся нищо, което съдържа нокти от краката на Краб…
            Хърмаяни продължи, сякаш не го бе чула.
            — Засега няма нужда да се тревожиш, тъй като тази съставка се добавя последна.
            Рон се обърна мълчаливо към Хари, който имаше друга грижа.
            — Имаш ли представа колко много неща ще трябва да откраднем, Хърмаяни? Нарязана кожа от дървесна змия… Със сигурност я няма в ученическия шкаф. Какво ще правим? Личните запаси на Снейп ли ще нападаме? Не съм сигурен, че ще успеем…
            Хърмаяни затръшна книгата.
            — Е, щом вие двамата искате да се измъкнете, чудесно — каза тя, а по страните й се появиха яркорозови петна и очите й грееха по-силно от друг път. — Аз съм тази, която не обича да нарушава правила. Пак аз съм тази, която мисли, че да се заплашват ученици с мъгълско потекло е много по-лошо от сваряването на една трудна отвара. Но щом не искате да разберем дали е Малфой, отивам веднага при Мадам Пинс и й връщам книгата.
            — И през ум не ми е минавало, че ти ще ни увещаваш да нарушаваме правила — каза Рон. — Добре, ще го направим. Но без ноктите, ясно?
            — Ама колко време ще ни е нужно все пак? — попита Хари, докато Хърмаяни, вече по-спокойна, отново разгърна книгата.
            — Тъй като речните водорасли се събират по пълнолуние, а крилцата от златоочица трябва да се варят двайсет и един дни… мисля, че… отварата ще е готова до един месец, ако успеем да намерим съставките.
            — Цял месец? — викна Рон. — Дотогава Малфой може да нападне половината от родените в мъгълски семейства! — Ала щом очите на Хърмаяни отново се присвиха застрашително, той побърза да добави: — По-добър план обаче нямаме, така че — пълен напред, казвам аз!
            Но докато Хърмаяни проверяваше дали пътят за изтеглянето им от тоалетната е чист, Рон прошепна на Хари:
            — Много по-лесно би било утре да събориш Малфой от метлата му.
                                                                         * * *
            В събота сутринта Хари се събуди рано, но остана да лежи и да си мисли за предстоящия мач по куидич. Беше неспокоен, особено като си представеше какво би казал Ууд, ако „Грифиндор“ загуби, и как ще играят срещу отбор, яхнал най-бързите метли, които можеха да се купят със злато. Никога не бе имал толкова силно желание да победи „Слидерин“. След като лежа около половин час със свит от притеснение стомах, Хари стана, облече се и отиде рано в Голямата зала да закуси. Там завари съотборниците си, скупчени край дългата празна маса, с напрегнати лица и почти без да разговарят.
            Като наближи единайсет часа, цялото училище се отправи към куидичното игрище. Беше мъглив и дъждовен ден с буря, стаена във въздуха. Когато Рон и Хърмаяни пристигнаха забързани да пожелаят на Хари успех, той тъкмо влизаше в съблекалнята. Всички от отбора облякоха яркочервените грифиндорски екипи и седнаха да слушат обичайното напътствено слово на Ууд преди мача.
            — „Слидерин“ имат по-добри метли от нас — започна той — и никой не го отрича. Но ние имаме по-добри играчи върху метлите. Ние тренирахме по-усилено от тях, летяхме при всякакво време… („Съвсем вярно — измърмори Джордж Уизли, — не ми е изсъхвал гърбът на фланелката от август“) Ще ги накараме да проклинат деня, в който са допуснали това малко нищожество Малфой да си купи място в техния отбор.
            И като дишаше тежко от вълнение, Ууд се обърна към Хари:
            — На теб се пада, Хари, да им докажеш, че за един търсач не е достатъчно само да има богат баща. Грабни снича преди Малфой или умри, защото днес трябва да спечелим!
            — И не се притеснявай — добави Фред, като му намигна.
            Като излязоха на игрището, ги посрещна силна врява, но насърчителните възгласи надделяваха, защото „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ също искаха да видят „Слидерин“ победени. Слидеринците в тълпата не останаха по-назад със своите дюдюкания и съскания. Мадам Хууч, учителката по куидич, накара Флинт и Ууд да си стиснат ръцете, което те направиха малко по-силно, отколкото бе необходимо, разменяйки си заплашителни погледи.
            — Започвате при сигнала на свирката — каза мадам Хууч. — Три… две… едно…
            Подтиквани от рева на тълпата, четиринайсет играчи се вдигнаха към оловното небе. Хари летеше най-високо от всички и се взираше за снича.
            — Как е там, белязания? — извика Малфой, набирайки рязко височина, за да се изфука със скоростта на метлата си.
            Хари нямаше време да отговори. В същия момент към него се бе засилил тежък черен блъджър, който мина на милиметър покрай главата му и даже му разроши косата.
            — На косъм беше, Хари! — каза Джордж, прелитайки покрай него с бухалка, готов да върне блъджъра на слидеринци.
            Хари видя как Джордж силно удари блъджъра към Ейдриън Пюси. Ала блъджърът сам смени посоката си по средата на пътя и отново се насочи към Хари. Той бързо се сниши, за да го избегне, а Джордж успя да го запрати силно към Малфой. Но блъджърът отново зави като бумеранг и пак се устреми към главата на Хари.
            Рязко увеличавайки скоростта си, Хари полетя към другия край на игрището. Чуваше как блъджърът свисти зад него. Какво ли ставаше? Блъджърите нямаха навик да се занимават само с един играч — тяхната задача беше да се опитват да свалят колкото може повече хора…
            Фред Уизли чакаше блъджъра в другия край. Хари се наведе, Фред замахна към блъджъра с всички сила и той бе запратен встрани.
            — Успяхме! — израдва се Фред, но грешеше.
            Привлечен сякаш от магнит, блъджърът отново се насочи към Хари и той бе принуден да се понесе с пълна скорост.
            Започна да вали. Хари усети по лицето си тежки капки, които замъглиха стъклата на очилата му. Нямаше представа какъв е резултатът от мача, докато не чу коментатора Лий Джордън да казва: „Води «Слидерин» с шейсет точки на нула.“
            По-добрите метли на слидеринци явно даваха преимущество, а лудият блъджър от своя страна правеше каквото може, за да свали Хари от въздуха. Фред и Джордж сега летяха толкова плътно от двете му страни, че Хари не можеше да види нищо, освен размаханите им ръце, и нямаше никакъв шанс дори да забележи снича, камо ли да го улови.
            — Някой… сигурно е… правил нещо… на този блъджър — изръмжа Фред и замахна с всички сили с бухалката си, щом топката отново се засили да удари Хари.
            — Имаме нужда от почивка — отвърна Джордж.
            Той се опита да даде сигнал на Ууд и в същото време попречи на блъджъра да счупи носа на Хари. Очевидно Ууд го разбра, защото се разнесе свирката на мадам Хууч и Хари, Фред и Джордж се насочиха към земята, опитвайки се все още да избегнат побеснелия блъджър.
            — Какво става? — попита ги Ууд, когато всички от отбора на „Грифиндор“ се скупчиха заедно, докато слидеринците в тълпата им се подиграваха. — Ще ни смажат! Фред, Джордж, къде бяхте, докато тоя блъджър пречеше на Анджелина да уцели?
            — Бяхме десетина метра над нея, за да попречим на другия блъджър да убие Хари, Оливър — отвърна Джордж ядовито. — Някой го е омагьосал, не оставя Хари на мира и през цялата игра не се е насочил към никого другиго. Сигурно слидеринци са му направили нещо.
            — Но блъджърите бяха заключени в кабинета на мадам Хууч от последната ни тренировка насам, а тогава им нямаше нищо… — разтревожено обясни Ууд.
            Към тях вече крачеше мадам Хууч. Зад гърба й Хари видя как слидеринци злорадстваха и сочеха към него.
            — Слушайте — каза Хари, докато тя се приближаваше, — ако продължавате и двамата да хвърчите около мен, ще мога да уловя снича само ако той случайно се пъхне в ръкава ми. Затова се върнете при другите в отбора и ме оставете да се оправям с това чудо, както мога.
            — Не се инати — възрази му Фред. — Топката може да ти счупи главата.
            Ууд местеше поглед от Хари към братята Уизли.
            — Това е лудост, Оливър! — намеси се гневно Алиша Спинет. — Как ще оставите Хари да се бори сам с такова нещо! Нека да поискаме разследване…
            — Спрем ли играта сега, ще загубим мача! — каза Хари. — Няма да се дадем на слидеринци само заради някакъв си полудял блъджър, я!
            — Ти си виновен за всичко — сърдито се обърна Джордж към Оливър Ууд. — „Грабни снича или умри“ — що за глупост беше да му казваш това!
            Мадам Хууч вече беше при тях.
            — Готови ли сте да започваме играта? — обърна се тя към Ууд.
            Ууд погледна към Хари и усети неговата решимост.
            — Добре — каза той. — Фред, Джордж, нали чухте какво ви каза Хари? Той ще се заеме сам с блъджъра.
            Дъждът се бе усилил. Щом мадам Хууч даде сигнал със свирката си, Хари се отблъсна силно нагоре и веднага чу зловещото свистене на блъджъра зад себе си. Все по-високо и по-високо се издигаше Хари, правеше лупинги и завои, извиваше спирали, летеше на зигзаг и в кръг. Леко зашеметен, той все пак си отваряше широко очите. Капките дъжд се разливаха по очилата и влизаха в ноздрите му, когато увисваше с главата надолу, за да избегне поредното шеметно засилване на блъджъра. Чуваше как учениците долу се смеят и знаеше, че сигурно изглежда много глупаво, но полуделият блъджър бе тежък и не можеше да променя посоката си бързо като него.
            Постепенно Хари започна да обикаля като въртележка покрай целия стадион, взирайки се през сребристата завеса от дъжд към головите стълбове на грифиндорци, където Ейдриън Пюси се опитваше да се промъкне покрай Ууд…
            По новото изсвистяване край ухото си Хари разбра, че блъджърът пак го е отминал на косъм, извъртя се и полетя в обратната посока.
            — За балета ли тренираш, а, Потър? — изкрещя му Малфой, когато Хари бе принуден много смешно да се завърти, за да избегне блъджъра.
            После се опита да се отдалечи от него, ала той го догони на метър и нещо и когато се обърна да хвърли пълен с омраза поглед към Малфой, Хари видя златния снич. Той се рееше на десетина сантиметра над лявото ухо на Малфой, който не го забелязваше, защото в този миг се подиграваше на Хари.
            Един мъчително дълъг момент Хари остана да виси неподвижно, като не смееше да се засили към Малфой, за да не погледне и той нагоре и да забележи снича.
            БАМММ!
            Беше стоял една секунда повече. Блъджърът най-сетне го уцели — удари го право в лакътя и Хари усети как ръката му се счупи. Полузаслепен, замаян от пронизващата болка, той се хлъзна по мократа от дъжда метла, като все още я стискаше с единия си сгънат крак, ала дясната му ръка висеше безпомощно покрай тялото. Блъджърът се носеше отново към него, този път явно за да го атакува в лицето. Хари успя да се извърти и да му се изплъзне, а във вцепененото му съзнание имаше само една мисъл: да стигне до Малфой!
            През мъглата от дъжд и болка той се устреми към трепкащото ухилено лице под себе си и видя как очите на Малфой се разшириха от ужас — той бе помислил, че Хари го напада.
            — Какво искаш да… — опита се да каже той и се накани да бяга.
            Хари пусна и другата си ръка от дръжката и замахна рязко. Усети как пръстите му се свиват върху студения снич и вече се крепеше на метлата само с крака, а тълпата крещеше, докато той се носеше право надолу, напрягайки всички сили да не припадне.
            Разплиска калта, когато се строполи с тъп удар и се изтърколи от метлата. Ръката му висеше под много странен ъгъл. През стрелите на болката до него стигаха сякаш от много далеч викове и свирене с уста. Цялото му внимание в момента бе насочено към снича в здравата му ръка.
            — Аха — каза си тихо, — победихме… — И загуби съзнание.
                                                                       * * *
            Когато дойде на себе си, все още лежеше на игрището и дъждовните капки продължаваха да падат по лицето му, а някой се бе навел над него.
            — О, не, точно вие не! — простена Хари.
            — Не знае какво говори — обяви Локхарт на висок глас пред тревожната тълпа грифиндорци, напираща около двамата. — Не се тревожи, Хари, ей сега ще ти оправя ръката.
            — Не! — възропта Хари. — Искам си я такава, благодаря…
            Опита се да седне, но болката беше страхотна. Наблизо чу твърде познато щракване.
            — Не искам да ме снимаш така, Колин — високо каза той.
            — Лежи си, Хари — успокояващо му говореше Локхарт. — Това е съвсем проста магия, която съм правил безброй пъти.
            — Нека да отида направо в болничното крило — протестираше Хари през стиснати зъби.
            — По-добре да отиде, професоре — намеси се омацаният с кал Ууд, който не можеше да сдържи доволната си усмивка, независимо че търсачът на отбора му бе ранен. — Забележително го улови, Хари, направо драматично, бих казал! Това беше най-добрата ти игра досега!
            През гората от крака около себе си Хари забеляза как Фред и Джордж Уизли се мъчеха да натикат полуделия блъджър в една кутия. Той все още яростно се съпротивяваше.
            — Отдръпнете се — нареди Локхарт, докато навиваше ръкавите на одеждата си с цвят на нефрит.
            — Не… недейте… — немощно се молеше Хари, но Локхарт вече размахваше пръчката си и миг по-късно я насочи към ръката му.
            Особено и неприятно усещане започна да пълзи от рамото надолу към върховете на пръстите му. Струваше му се, че изпомпват въздух от ръката му. Той дори и не смееше да погледне какво става. Беше затворил очи и извърнал глава, ала най-лошите му страхове се отприщиха, когато хората над него ахнаха, а Колин Крийви започна да щрака като луд. Ръката вече не го болеше, но изобщо не я чувстваше…
            — Тюх… — каза Локхарт. — Е, да, случва се понякога. Важното е обаче, че костите вече не са счупени. Това трябва да се има предвид. Така че, Хари, добери се някак до болничното крило… Господин Уизли, госпожица Грейнджър, бихте ли го придружили?… Там Мадам Помфри ще те… ъъъ… пооправи малко.
            Като се изправи на крака, Хари усети, че се накланя на една страна. Пое си дълбоко въздух и погледна надолу. От онова, което видя, едва не загуби отново съзнание.
            Изпод одеждите му стърчеше нещо като дебела гумена ръкавица с цвета на собствената му кожа. Опита се да си размърда пръстите, но нищо не стана.
            Локхарт не беше оправил счупените кости на Хари. Просто бе направил така, че да изчезнат.
            Мадам Помфри изобщо не остана във възторг от това.
            — Трябваше да дойдеш направо при мен! — възмущаваше се тя, вдигайки жалкия безжизнен остатък от онова, което само допреди половин час беше действаща ръка. — Мога да заздравя кости за секунда, но да ги накарам да пораснат отново…
            — Ще успеете, нали? — попита Хари с отчаяние в гласа.
            — Разбира се, че ще успея, но ще бъде болезнено — мрачно каза Мадам Помфри и хвърли на Хари една пижама. — Трябва да останеш и през нощта…
            Хърмаяни чакаше пред завесата, опъната около леглото на Хари, докато Рон му помагаше да облече пижамата. Доста време им отне да напъхат обезкостената ръка в ръкава.
            — Как можеш още да държиш на Локхарт, Хърмаяни? — подвикна й Рон през завесата, докато измъкваше меките пръсти на Хари през маншета на пижамата. — Ако Хари искаше обезкостяване, щеше да си каже.
            — Всеки може да направи грешка — упорстваше Хърмаяни. — Пък и не боли вече, нали, Хари?
            — Не — отвърна Хари, — но просто я няма.
            Той се хвърли на леглото и остатъкът от ръката му се залюля безцелно. Хърмаяни и Мадам Помфри се появиха иззад завесата. Старшата сестра носеше голяма, пълна с нещо бутилка с етикет „КОСТРАСТ“.
            — Чака те тежка нощ — каза тя и наля от течността в голяма чаша. — Неприятна работа е да ти растат кости повторно.
            Неприятно беше и изпиването на „КОСТРАСТ“. Течността изгори устата и гърлото на Хари, докато я поглъщаше, и предизвика кашляне и давене. Като не спираше да мърмори срещу опасните спортове и несръчните учители, Мадам Помфри се оттегли, оставяйки Рон и Хърмаяни да помогнат на Хари.
            — Ама все пак победихме, а! — каза Рон и на лицето му цъфна широка усмивка. — Само как го сграбчи! А лицето на Малфой изглеждаше… като че ли е готов да убива!
            — Искам да знам какво е направил с оня блъджър — мрачно каза Хърмаяни.
            — Ще добавим и това към списъка от въпроси, които ще му зададем, като изпием Многоликовата отвара — каза Хари и се отпусна назад върху възглавниците. — Надявам се тя да има по-добър вкус от това тук…
            — Дори с частиците от слидеринци вътре? Ти майтапиш ли се? — каза Рон.
            В този момент вратата на болничното отделение се отвори с трясък. Кални и подгизнали, останалите играчи от грифиндорския отбор пристигаха на посещение при Хари.
            — Невероятно летене, Хари! — каза му Джордж. — Токущо чух как Маркъс Флинт крещи на Малфой, че сничът бил над главата му, а той не го бил забелязал. Драко не изглеждаше особено доволен.
            Бяха донесли кексчета, бонбони и бутилки сок от тиква, наобиколиха леглото на Хари и тъкмо се приготвиха да си устроят хубавичка веселба, когато Мадам Помфри връхлетя и се разкрещя:
            — Това момче има нужда от почивка, трябва да му пораснат отново трийсет и три кости! Вън! ВЪН!
            И Хари остана сам, без нищо, което да отвлича вниманието му от пронизващите болки в безжизнената ръка.
                                                                             * * *
            Няколко часа по-късно той се събуди внезапно в непрогледния мрак и тихо изстена от болка — усещаше ръката си като напълнена с големи трески. За миг си помисли, че от това се е събудил. Но после с ужас установи, че в тъмното някой попива челото му с кърпа.
            — Махни се! — провикна се той, ала веднага смени тона: — Доби!
            Домашното духче бе вперило в Хари изпъкналите си като топки за тенис очи. По дългия му остър нос се спускаше една-единствена сълза.
            — Хари Потър се върнал на училище — тъжно шепнеше той. — Доби разправяше ли, разправяше на Хари Потър… Ах, господарю, защо не послушахте Доби? Защо Хари Потър не се върна у дома, след като изпусна влака?
            Устните на Доби затрепераха и Хари бе обзет от внезапно съмнение.
            — Ти ли… го направи? — бавно попита той. — Ти ли направи така, че бариерата да ни спре?
            — Точно така, сър — отвърна Доби, кимайки енергично с глава, а ушите му клепаха. — Доби се скрил, очаквал Хари Потър и запечатал входа и после Доби гладил ръцете си с ютията… — И той показа на Хари десетте си дълги бинтовани пръста. — Но Доби не го било грижа за това, сър, защото той мислел, че Хари Потър е на сигурно място, и дори не подозирал, че Хари Потър ще стигне до училището по друг начин.
            През цялото време той се люлееше напред-назад, клатейки грозната си глава.
            — Доби останал толкова смаян, като чул как Хари Потър се върнал в училище, че дори изгорил вечерята на господаря си! Такъв бой Доби не бил ял дотогава, сър…
            Хари се отпусна върху възглавниците си.
            — Заради теб едва не ни изгониха с Рон — разгневи се той. — По-добре изчезвай, преди да ми пораснат костите, че да не те цапардосам.
            Доби вяло се усмихна.
            — Доби е свикнал със заплахи, сър. Доби ги получава по пет пъти на ден вкъщи.
            Той изсекна носа си в ъгълчето на мърлявата калъфка за възглавница, с която беше облечен. Видът му бе толкова трогателен, че Хари усети как гневът му се изпарява дори против волята му.
            — Защо носиш това нещо, Доби? — полюбопитства той.
            — Това ли, сър? — запита Доби, подръпвайки калъфката. — Това е знак за робското положение на домашния дух, сър. Доби може да бъде освободен само ако господарите му подарят дрехи. Но семейството много внимава да не даде на Доби дори и един чорап, сър, защото тогава той би бил свободен да напусне къщата им завинаги.
            Доби изтри плувналите в очите му сълзи и каза внезапно:
            — Хари Потър трябва да си върви у дома! Доби мислеше, че неговият блъджър ще е достатъчен да…
            — Твоят блъджър ли? — попита Хари и почувства как гневът отново го обзема. — Какво значи твоят блъджър? Ти ли накара тоя блъджър да се опитва да ме убие?
            — Не да ви убие, сър, никога! — каза Доби шокиран. — Доби искал да спаси живота на Хари Потър. По-добре да го изпратят у дома тежко ранен, отколкото да остане тук, сър. Доби само искал Хари Потър да бъде ранен, за да го изпратят в къщи.
            — Ооо, това ли било? — разгневи се Хари. — И предполагам, няма да ми кажеш защо всъщност искаше да ме изпратят у дома на парчета.
            — Ах, само да знаеше Хари Потър! — простена Доби и нови сълзи покапаха по парцаливата му калъфка. — Да знаеше само какво означава той за нас — низшите, поробените, незабележимите в магьосническия свят! Доби си спомня как беше, когато Онзи-който-не-бива-да-се-назовава бе на върха на мощта си, сър. Ние, домашните духчета, бяхме третирани като паразити. Към Доби все още се отнасят така, сър — призна той, избърсвайки лице във възглавницата. — Но общо взето, сър, животът на другите като мен се подобри, откакто вие, сър, надвихте Онзи-който-не-бива… Хари Потър оживя и силата на Черния лорд бе прекършена. И отново настъпи утро, сър, а Хари Потър грееше като лъч на надеждата за онези от нас, които мислеха, че Черния лорд няма никога да се махне, сър… А ето че сега в „Хогуортс“ ще се случват ужасни неща и дори може би вече се случват. Доби не може да остави Хари Потър тук, щом историята ще се повтаря, след като Стаята на тайните отново е отворена…
            Доби замръзна от ужас, грабна каната за вода от шкафчето до леглото и се прасна с нея по главата, след което изчезна. Но само след секунда се покатери отново на леглото, а очите му гледаха кръстосано и той си мърмореше: „Лош Доби, много лош Доби!“
            — Значи наистина има Стая на тайните — прошепна Хари. — И… как каза ти… била отваряна и преди ли? Разкажи ми, Доби! — Той хвана ръката на духчето, когато то отново посегна към каната за вода. — Та аз не съм роден от мъгъли, защо да е опасна Стаята за мен?
            — А, сър, не питайте повече, не питайте повече бедния Доби! — заекна духчето с оцъклени в мрака очи. — Тъмни дела се готвят наоколо, но Хари Потър не бива да е тук, когато се случат. Вървете си у дома, Хари Потър! Вървете си. Хари Потър не бива да се намесва в това, сър, много е опасно…
            — Но кой е той, Доби? — попита Хари, като държеше здраво китката на Доби, за да не се удря с каната. — Кой я е отворил сега? А кой я е отворил предишния път?
            — Доби не може, сър. Доби не може, Доби не бива да казва! — пискаше духчето. — Вървете си вкъщи, Хари Потър, вървете си вкъщи!
            — Никъде няма да ходя! — ядовито каза Хари. — Моя много добра приятелка е родена от мъгъли. Тя първа ще пострада, ако Стаята наистина е отворена…
            — Хари Потър рискува живота си за приятелите си! — простена Доби в жалостив екстаз. — Какво благородство! Каква доблест! Но той трябва да се спаси, трябва… Хари Потър не бива да…
            Внезапно Доби замръзна, а ушите му като на прилеп потрепераха. И Хари долови нещо. По коридора вън се чуваха стъпки.
            — Доби трябва да изчезва! — едва чуто каза духчето в ужас. После се разнесе силен пукот и юмрукът на Хари, който се сви, остана празен. Той се облегна назад и впери очи в тъмната врата на болничното отделение, към която се приближаваха стъпките.
            В следващия момент Дъмбълдор влезе заднишком в спалнята по дълъг вълнен халат и с шапчица. Държеше от единия край нещо като статуя. Секунда по-късно се появи и професор Макгонъгол с краката на статуята. Двамата заедно качиха товара си на едно легло.
            — Доведете Мадам Помфри — прошепна Дъмбълдор на професор Макгонъгол, бързо мина покрай долния край на леглото на Хари и излезе.
            Хари лежеше неподвижно и се преструваше, че спи. Чу тревожни гласове и после професор Макгонъгол пак се появи, следвана непосредствено от Мадам Помфри, която навличаше жилетка върху нощницата си. Хари чу как някой рязко и дълбоко ахна.
            — Какво е станало? — шепнеше Мадам Помфри на Дъмбълдор, като се навеждаше към статуята на леглото.
            — Ново нападение — отвърна Дъмбълдор. — Минерва го намерила на стълбите.
            — До него имаше чепка грозде — каза професор Макгонъгол. — Предполагаме, че се е опитвал да се промъкне на посещение при Потър.
            Стомахът на Хари сякаш потъна. Бавно и предпазливо той се понадигна няколко сантиметра, за да види статуята на леглото. Лъч лунна светлина бе спрял върху ужасеното й лице.
            Беше Колин Крийви — с широко отворени очи и с ръце, сгънати пред гърдите, хванали фотоапарата.
            — Вкаменен ли е? — попита шепнешком Мадам Помфри.
            — Да — отвърна професор Макгонъгол. — Ала изтръпвам, като си помисля… Ако Албус не е слизал точно в този момент по стълбите, за да си вземе горещо какао, кой знае какво е можело да…
            Тримата впериха погледи в Колин. Дъмбълдор се наведе и изтръгна фотоапарата от скованите пръсти на момчето.
            — Предполагаш, че е успял да направи снимка на нападателя си? — нетърпеливо попита професор Макгонъгол.
            Дъмбълдор не отговори. Той опита да отвори задния капак на фотоапарата.
            — Ама че работа! — възкликна Мадам Помфри.
            От апарата изсвистя струйка дим. През три легла Хари усети острата миризма на изгорял целулоид.
            — Разтопено — установи Мадам Помфри в почуда, — всичко е разтопено!
            — Какво може да значи това, Албус? — попита професор Макгонъгол с тревога.
            — Значи, че Стаята на тайните наистина е отворена пак.
            Мадам Помфри захлупи уста с длан, а професор Макгонъгол впери очи в Дъмбълдор.
            — Но Албус… наистина… кой…
            — Не е въпросът кой — прекъсна я Дъмбълдор, гледайки Колин. — Въпросът е как…
            Доколкото Хари можеше да съди по лицето на професор Макгонъгол, което бе в сянка, тя разбираше за какво става дума не повече от самия него.

            ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: КЛУБЪТ ПО ДУЕЛИРАНЕ
            Хари се събуди в неделя сутринта в обляната от ярко слънце болнична стая с нови кости в ръката, която обаче бе все още много скована. Той веднага седна в постелята си и погледна към леглото на Колин, но около него бяха опънати завесите, зад които Хари се бе преоблякъл предишния ден.
            Като разбра, че е буден, Мадам Помфри пристигна с табла със закуска и започна да сгъва и да изпъва ръката и пръстите му.
            — Всичко е наред — каза тя, докато той несръчно загребваше кашата с лявата си ръка. — Като се нахраниш, можеш да си отиваш.
            Хари се облече възможно най-бързо и хукна към кулата на „Грифиндор“, нетърпелив да разкаже на Рон и Хърмаяни за Колин и Доби, но не ги намери. Тръгна да ги търси, чудейки се къде ли може да са отишли, и малко се обиди, че хич не ги беше грижа дали са му пораснали костите.
            Като минаваше покрай библиотеката, от нея тъкмо излизаше Пърси Уизли, явно в много по-добро настроение, отколкото при последната им среща.
            — О, здрасти, Хари! — поздрави го той. — Чудесно летене направи вчера, превъзходно! „Грифиндор“ вече има преднина, а ти спечели петдесет точки!
            — Да си виждал Рон или Хърмаяни? — попита Хари.
            — Не, не съм — отвърна Пърси и усмивката му веднага помръкна. — Надявам се, че Рон не се е напъхал отново в някоя момичешка тоалетна…
            Хари се усмихна насила, изчака Пърси да се изгуби от погледа му и се запъти направо към тоалетната на Стенещата Миртъл. Не знаеше защо Рон и Хърмаяни може пак да са там, но след като се увери, че наблизо не обикаля нито Филч, нито някой префект, той отвори вратата и чу гласовете им от заключената кабинка.
            — Аз съм — предупреди ги, затваряйки зад гърба си.
            Отвътре се чуха изтрополяване, плисък и ахване и Хърмаяни погледна през ключалката.
            — Хари! — възкликна тя. — Изплаши ни! Влизай. Как е ръката ти?
            — Добре — отвърна Хари и се вмъкна в кабинката.
            Върху тоалетната чиния бе закрепен стар котел и по изпукването той се сети, че под котела гори огън. Преносимите водоустойчиви огньове бяха специалитет на Хърмаяни.
            — Щяхме да дойдем да те посрещнем, но предпочетохме да започваме с Многоликовата отвара — обясни Рон, докато Хари успя с мъка да заключи кабинката отново. — Решихме, че това е най-сигурното място да я скрием.
            Хари започна да им разказва за Колин, но Хърмаяни го прекъсна.
            — Вече знаем. Чухме професор Макгонъгол да съобщава на професор Флитуик тази сутрин. Затова сметнахме, че е време да се захващаме с подготовката…
            — Колкото по-скоро изтръгнем признания от Малфой толкова по-добре — гневеше се Рон. — Знаете ли какво си мисля? Той беше в толкова лошо настроение след куидичния мач, че си го е изкарал на Колин.
            — Има и още нещо — каза Хари, гледайки как Хърмаяни къса снопчета пача трева и я хвърля в отварата. — Нощес ме навести Доби.
            Рон и Хърмаяни вдигнаха очи с изненада. Хари повтори всичко, което Доби му беше казал, и онова, за което не бе поискал да му разкаже. Двамата го слушаха, зяпнали от почуда.
            — Стаята на тайните е била отваряна и преди, така ли? — попита Хърмаяни.
            — Това обяснява всичко — каза Рон победоносно. — Луциус Малфой сигурно е отворил Стаята, когато е учил тук, и сега е казал на милото си синче Драко как да го направи. Това е очевидно. Жалко че Доби не е споменал точно какво чудовище има вътре. Интересно как никой не го е забелязал да броди из училището.
            — Навярно може да става невидимо — каза Хърмаяни, избутвайки пиявиците към дъното на казана. — Или може би се прикрива под друга външност, например да се прави на броня или нещо друго. Чела съм, че има върколаци хамелеони…
            — Прекалено много си чела, Хърмаяни — каза Рон, изсипа пликче изсушени крилца от златоочици върху пиявиците и се обърна към Хари: — Значи Доби ни е попречил да се качим на влака и е счупил ръката ти… — И той поклати глава. — Знаеш ли какво, Хари, ако не прекрати опитите да ти спасява живота, може и да те убие.
            До понеделник сутрин вестта, че Колин Крийви е бил нападнат и лежи като мъртъв в болничното крило, бе плъзнала из цялото училище. Сякаш въздухът се изпълни със слухове и подозрения. Първокурсниците вече се движеха из замъка само в групички, сякаш се бояха да не ги нападне някой, ако дръзнат да отидат където и да е било сами.
            Джини Уизли, която седеше до Колин Крийви в часовете по магия, беше съвсем разстроена, но Хари смяташе, че близнаците не се опитват да я разведрят по най-добрия начин. Те се редуваха да се покриват с козина или с циреи и после да изскачат пред нея иззад статуите. Престанаха с тези номера едва след като Пърси, обезумял от ярост, ги заплаши, че ще пише на госпожа Уизли за кошмарите на Джини.
            Междувременно тайно от преподавателите в училището процъфтяваше неудържима търговия с талисмани, амулети и други защитни средства. Невил Лонгботъм вече беше купил голям смърдящ зелен чесън, островърх виолетов кристал и загнила опашка на воден тритон, когато другите момчета му обясниха, че не го грози опасност, защото е чистокръвен.
            — Нали пръв беше Филч — възрази Невил и по кръглото му лице бе изписан страх, — а всеки знае, че аз съм почти безмощен…
                                                                          * * *
            През втората седмица на декември професор Макгонъгол направи обичайната си обиколка, за да събере имената на онези, които щяха да прекарат коледната ваканция в училището. Хари, Рон и Хърмаяни се записаха, защото бяха чули, че Малфой също щял да остане, което им се видя много подозрително. Ваканцията щеше да бъде идеалното време да изпробват Многоликовата отвара и да измъкнат информация от него.
            За съжаление обаче отварата беше едва наполовина готова. Още не бяха набавили рог от двурог и кожа от дървесна змия, а единственото място, откъдето можеха да се сдобият с тях, бяха личните запаси на Снейп. Хари тайничко си мислеше, че предпочита да се изправи срещу легендарното чудовище на Слидерин, вместо да бъде заловен от Снейп докато обира кабинета му.
            — Нужна ни е някаква суматоха — бодро каза Хърмаяни преди двойния час по отвари в четвъртък следобед, — която да отвлече вниманието. Тогава един от нас влиза в кабинета на Снейп и взима каквото ни трябва.
            Хари и Рон я погледнаха нервно.
            — Мисля, че е по-добре аз да извърша самата кражба — продължи Хърмаяни с делови тон. — Вас двамата този път ще ви изгонят, ако си навлечете още някоя неприятност, а аз досега нямам провинения. Така че от вас се иска само да вдигнете достатъчно врява, за да отклоните вниманието на Снейп за няколко минути.
            Хари се усмихна горчиво. Да предизвикаш суматоха в часа на Снейп бе почти толкова безопасно, колкото да бъркаш в окото на задрямал змей.
            Часовете по отвари се провеждаха в едно от по-големите подземия. Занятията този четвъртък следобед протичаха по обичайния начин. Двайсет котли димяха между дървените чинове, върху които имаше месингови везни и стъкленици с различни съставки. Снейп пъплеше между изпаренията и правеше хапливи забележки за работата на грифиндорци, докато слидеринци се хилеха доволни. Драко Малфой, който беше любимият ученик на Снейп, замеряше Рон и Хари с очи от риба балон и Хари знаеше, че ако му отвърне, ще получи наказание още преди да успее да изрече „не е честно“.
            Издувателната отвара, направена от Хари, беше твърде течна, но той си мислеше за по-важни неща. Чакаше сигнал от Хърмаяни и беше почти глух за подигравките на Снейп, спрял пред неговия воднист разтвор. Когато Снейп се отдалечи и започна да се кара на Невил, Хърмаяни улови погледа на Хари и му кимна.
            Хари бързо се скри зад котела си, извади от джоба си един от фойерверките на Фред и леко го докосна с пръчката си. Фойерверкът започна да свисти и да пръска искри.
            Знаейки, че има само няколко секунди, Хари се изправи, прицели се и го метна право в казана на Гойл.
            Отварата на Гойл експлодира и заваля като дъжд над целия клас. Учениците писваха, като ги заливаха пръски от издувателната отвара. Лицето на Малфой бе сериозно засегнато и носът му започна да се издува като балон. Гойл се мяташе насам-натам, закрил с ръка очите си, които бяха станали колкото чинии. Снейп неуспешно се опитваше да успокои обстановката и да установи какво се е случило. В суматохата Хари видя как Хърмаяни безшумно се измъкна през вратата.
            — Тишина! ТИШИНА! — ревеше Снейп. — Който е напръскан, да дойде при мен за глътка свивателен разтвор. Щом разбера кой направи това…
            Хари се мъчеше да не се разсмее, като гледаше как Малфой пръв се втурна с клюмналата си глава под тежестта на издутия му като малък пъпеш нос. Половината клас се струпа около бюрото на Снейп — ръцете на някои бяха като бухалки, други не можеха да говорят с гигантски подпухналите си устни. Точно в този момент Хари видя, че Хърмаяни се връща в подземието с издута предница под наметката си.
            След като всички глътнаха от противоотварата и различните отоци спаднаха, Снейп застана до казана на Гойл и изгреба спаружените черни останки от фойерверка. Внезапно всичко утихна.
            — Щом открия кой е хвърлил това — почти шепнешком каза Снейп, — ще се погрижа той незабавно да бъде изключен.
            Хари се постара да придаде на лицето си озадачено изражение. Снейп гледаше право в него и звънецът десет минути по-късно дойде като истинско спасение.
            — Той знаеше, че съм аз — каза Хари на Рон и Хърмаяни, докато бързаха към тоалетната на Стенещата Миртъл. — Личеше му.
            Хърмаяни хвърли новите съставки в казана и се зае да бърка с всички сили.
            — Ще е готова след две седмици — щастливо обяви тя.
                                                                             * * *
            Седмица по-късно, докато прекосяваха входната зала, Хари, Рон и Хърмаяни забелязаха малка групичка ученици, скупчени пред таблото за съобщения, да четат току-що забоден с карфици пергамент. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които изглеждаха много заинтригувани, им дадоха знак да се приближат.
            — Основава се клуб по дуелиране — обясни Шеймъс. — Първата сбирка е тази вечер! Не бих се отказал от няколко урока по дуелиране, може да ми потрябват в скоро време…
            — Какво, да не мислиш, че чудовището на Слидерин може да се дуелира? — каза Рон, но и той прочете съобщението с интерес.
            — Може да се окаже полезно — каза той на Хари и Хърмаяни на път за вечеря. — Какво ще кажете да отидем?
            Хари и Хърмаяни бяха единодушно „за“, така че в осем часа същата вечер тримата отново бързаха към Голямата зала. Дългите маси за хранене ги нямаше, а покрай едната стена се бе появил златен подиум, осветен от хиляди свещи, носещи се във въздуха над него. Таванът пак беше в черно кадифе, а под него се бе струпало като че ли цялото училище, всички с пръчките си и с възбудени лица.
            — Чудя се кой ли ще ни преподава? — каза Хърмаяни, докато се промъкваха през дърдорещата тълпа. — Някой ми каза, че Флитуик бил шампион на младини, та може би ще е той.
            — Стига да не е… — започна Хари, но веднага простена и млъкна.
            На подиума се качваше Гилдрой Локхарт, облечен в тъмнолилаво и придружен не от друг, а от Снейп в черно, както винаги.
            Локхарт махна с пръчката си за тишина и извика:
            — Елате насам, елате насам! Всички ли ме виждат? Всички ли ме чуват? Отлично! И така, професор Дъмбълдор ми даде разрешение да открия този малък клуб по дуелиране и да ви подготвя, ако ви се наложи да се защитавате, както се е случвало с мен безброй пъти. Повече подробности ще намерите в публикуваните ми творби.
            — Нека да ви представя своя асистент професор Снейп — продължи Локхарт, като грейна в широка усмивка. — Каза ми, че разбирал малко от дуели, и спортсменски се съгласи да ми помогне с една кратка демонстрация като начало. Е, нека никой от вас, младежи, да не се безпокои — пак ще си имате учител по отвари, като приключа с него, не се бойте.
            — Колко хубаво би било да приключат един с друг завинаги — прошепна Рон в ухото на Хари.
            Горната устна на Снейп се сви. Хари се чудеше защо ли още се усмихва Локхарт? Ако Снейп погледнеше него така, той щеше да побегне с всичка сила в обратната посока.
            Двамата професори се обърнаха един срещу друг и се поклониха. По-скоро Локхарт се поклони, и то с много въртене и размахване на ръце, а Снейп само нетърпеливо тръсна глава. После и двамата вдигнаха вълшебните си пръчки като мечове пред себе си.
            — Както виждате, държим пръчките си в началната бойна позиция — обясни Локхарт на смълчаното множество. — Като преброим до три, изричаме първите си заклинания. Никой от нас няма за цел да убива, разбира се.
            — Не съм сигурен — процеди Хари, като гледаше как Снейп оголи зъби.
            — Едно, две, три…
            И двамата метнаха пръчките си през рамо. Снейп извика: „Експелиармус!“ Блесна ослепителна яркочервена светлина и Локхарт бе изхвърлен от мястото си. Той полетя назад над подиума, блъсна се в стената, свлече се по нея и се просна на пода.
            Малфой и неколцина други слидеринци ликуваха. Хърмаяни се бе изправила почти на палци.
            — Дали той е добре, как мислите? — изписка Хърмаяни, затулила уста с пръсти.
            — Не ме интересува! — отвърнаха Хари и Рон едновременно.
            Локхарт се изправи на омекналите си крака. Шапката му се беше смъкнала и вълнистата му коса стърчеше.
            — Ето, видяхте ли? — каза той, след като се качи с олюляване на подиума. — Това беше обезоръжаваща магия и както виждате, аз съм си изгубил пръчката… О, благодаря ви, госпожице Браун! Чудесна идея беше, че им показахме това, професор Снейп, но ако нямате нищо против, че го казвам, беше съвсем очевидно какво се канехте да сторите. Ако бях поискал да ви спра, нямаше да ми е никак трудно. Но реших, че ще е поучително за тях да видят…
            Снейп гледаше убийствено. Вероятно Локхарт бе забелязал това, защото каза:
            — Достатъчно с демонстрациите! Сега ще дойда при вас и ще ви разделя по двойки. Професор Снейп, ще ми помогнете ли?
            Те тръгнаха между учениците да определят двойките партньори. Локхарт посочи Невил и Джъстин Финч-Флечли, докато Снейп се захвана първо с Хари и Рон.
            — Мисля, че е време да разделим отбора мечта — изхили се той. — Уизли, ти ще бъдеш партньор на Финигън. А Потър…
            Хари несъзнателно се обърна към Хърмаяни.
            — Не, не мисля, че ще стане така — каза Снейп с хладна усмивка. — Господин Малфой, елате насам. Да видим как ще се справите с прочутия Потър. А вие, госпожице Грейнджър, можете да партнирате на госпожица Булстроуд.
            Малфой наперено пристъпи напред, хилейки се ехидно. Подир него излезе и едно момиче от Слидерин, което напомняше на Хари една картина от „Ваканция с вещици“. Милисънт беше едра и грубовата и широката й челюст бе дръзко издадена. Хърмаяни леко й се усмихна, но тя не й отвърна.
            — Застанете с лице срещу партньорите си — провикна се Локхарт от подиума — и се поклонете!
            Хари и Малфой едва кимнаха с глави, без да отместват поглед един от друг.
            — Пръчки в готовност! — викна пак Локхарт. — Като преброя до три, правите заклинания за обезоръжаване на противника. Но само за обезоръжаване — не искаме никакви злополуки. Едно… две… три…
            Хари преметна пръчката си през рамо, но Малфой бе започнал още на „две“ — неговото заклинание порази Хари толкова силно, сякаш го бяха ударили по главата с тиган. За щастие той само залитна и без да губи повече време, насочи пръчката си към Малфой и извика: „Риктусемпра!“
            Сноп сребриста светлина удари Малфой в стомаха и той се преви на две с хрипове.
            — Казах само да обезоръжавате! — изкрещя Локхарт в паника над воюващата тълпа, като видя как Малфой се свлече на колене. Хари го бе поразил с гъделичкаща магия и той не можеше да си поеме дъх от смях. Хари се отдръпна, осъзнавайки, че не е спортсменска проява да омагьосва Малфой, докато той е на пода, но това бе просто грешка. Преди още да може да си поеме въздух, Малфой насочи пръчката си към коленете на Хари, изрече задавено „Таранталегра!“ и в следващата секунда краката на Хари вече се гърчеха в ритъма на нещо като фокстрот, без той да може да ги овладее.
            — Спрете! Веднага спрете! — развика се Локхарт, но Снейп пое нещата в свои ръце.
            — Фините инкантатем! — изкрещя той и краката на Хари престанаха да танцуват, а Малфой спря да се смее, та можаха да се погледнат.
            Над подиума се носеше облак зеленикав дим. Невил и Джъстин лежаха на пода и дишаха тежко. Рон придържаше Шеймъс, чието лице бе посивяло като пепел, и му се извиняваше за стореното от неговата счупена пръчка. Само Хърмаяни и Милисънт Булстроуд все още се бореха. Слидеринката бе стегнала главата на хлипащата от болка Хърмаяни в „ключ“. Пръчките и на двете бяха паднали и забравени на пода. Хари се втурна и откопчи Милисънт, което се оказа трудно, защото тя беше доста по-едра от него.
            — Ама че работа! — повтаряше Локхарт, докато сновеше през множеството и оглеждаше последиците от дуелите. — Изправи се, Макмилън!… Внимавайте там, госпожице Фосет… Притисни го силно и ще спре да кърви след секунда, Буут…
            — Май е по-добре да ви науча как да блокирате неприятелски заклинания — каза Локхарт съвсем объркан, застанал в средата на залата. Той погледна към Снейп, чиито черни очи святкаха страшно, и веднага отклони погледа си. — Да изберем двама доброволци… Лонгботъм и Финч-Флечли, какво ще кажете?
            — Лош избор, професор Локхарт — намеси се Снейп, промъкнал се като голям и зловещ прилеп. — Лонгботъм докарва бедствие и с най-простите магии. Ще се наложи да изпращаме в болничното крило остатъците от Финч-Флечли в кибритена кутийка. — Кръглото зачервено лице на Невил почервеня още повече. — Какво ще кажете за Малфой и Потър? — предложи Снейп с лукава усмивка.
            — Отлична идея! — възкликна Локхарт и даде знак на Хари и Малфой да дойдат в центъра на залата, докато множеството отстъпи назад, за да им направи място.
            — Ето, Хари — каза Локхарт, — щом Драко насочи пръчката си към теб, ти правиш това.
            Той вдигна своята пръчка, опита се да покаже сложно завъртане и я изпусна. Снейп се изсмя подигравателно, а Локхарт бързо вдигна пръчката и каза:
            — Охааа! Пръчката ми нещо е много развълнувана.
            Снейп се приближи до Малфой, наведе се и прошепна нещо в ухото му. Драко също се изсмя подигравателно. Хари тревожно погледна Локхарт и каза:
            — Професоре, бихте ли ми показали отново това блокиращо движение?
            — Да не те е страх? — изсъска Малфой, така че Локхарт да не го чуе.
            — Ще ти се! — процеди Хари с полуотворена уста.
            Локхарт бодро потупа Хари по рамото:
            — Просто направи като мен, Хари!
            — Какво, да изпусна пръчката си ли?
            Но Локхарт не го слушаше.
            — Три, две, едно — старт! — извика той.
            Малфой рязко вдигна пръчката си и изрева: „Серпенсортия!“
            Крайчето на пръчката му избухна. Онемял, Хари гледаше как оттам се стрелна дълга черна змия, падна тежко на пода между двамата и изправи глава, готова за нападение. Чуха се писъци и всички бързо се отдръпнаха, освобождавайки още място на пода.
            — Не мърдай, Потър — лениво каза Снейп, явно доволен да гледа как Хари стои неподвижен, кръстосал поглед с разгневената змия. — Аз ще я премахна…
            — Оставете на мен! — провикна се Локхарт.
            Той размаха пръчката си срещу змията и нещо се стовари тежко на пода — вместо да изчезне, змията бе прелетяла три-четири метра във въздуха. Вбесена, съскаща яростно, тя се плъзна право към Джъстин Финч-Флечли и се изправи отново, оголила отровни зъби и явно готова да ги забие.
            Хари не разбра какво го тласна. Той дори не осъзна как се реши. Знаеше само, че краката му го носят напред сякаш на колелца и че някак много глупаво кресна на змията: „Остави го!“ И като по чудо — съвсем необяснимо — змията легна на пода, безобидна като дебел черен градински маркуч, вперила сега очи в Хари. Той усети как страхът го напуска.
            Знаеше, че змията вече няма да нападне никого, макар че не би могъл да обясни защо всъщност бе толкова сигурен.
            Той вдигна очи към Джъстин и се ухили, очаквайки да го види облекчен или озадачен, дори благодарен, но не и разгневен и изплашен.
            — Ти на какво си въобразяваш, че играеш? — викна Джъстин и преди Хари да успее да му отговори, се обърна и напусна залата.
            Снейп пристъпи напред, размаха пръчката си и змията изчезна, оставяйки малко облаче черен дим. Професорът също погледна Хари по особен начин — това бе проницателен и премерващ поглед, който не се хареса на момчето. То долавяше още и някакво зловещо мърморене покрай всички стени. В този момент усети, че някой го дърпа отзад за наметалото.
            — Хайде — каза гласът на Рон в ухото му, — давай да се махаме…
            Рон го поведе навън от залата, а Хърмаяни подтичваше след тях. Когато излизаха през вратата, насъбралите се там се отдръпнаха, сякаш се страхуваха да не се заразят. Хари нямаше представа какво става, а Рон и Хърмаяни не бързаха да му обяснят, докато не го завлякоха до празната обща стая на „Грифиндор“. Тогава Рон бутна Хари в едно кресло и каза:
            — Та ти говориш змийски. Защо не си ни казал?
            — Какво говоря? — попита Хари.
            — Змийски! — повтори Рон. — Можеш да разговаряш със змии.
            — Знам — каза Хари. — Всъщност това ми е за втори път. Веднъж в зоологическата градина, без да искам, насъсках една бразилска боа удушвач срещу братовчед ми Дъдли, но това е дълга история. Та тогава змията ми каза, че никога не е била в Бразилия. Почти без да разбирам какво става, май я пуснах на свобода. Това беше още преди да узная, че съм магьосник…
            — Една боа ти е казала, че никога не е била в Бразилия? — едва чуто повтори Рон.
            — Какво се чудиш? — каза Хари. — Бас ловя, че доста хора тук също биха я разбрали.
            — Не, не могат — отвърна му Рон. — Това не е често срещана дарба. Хари, това не е на добре…
            — Кое не е на добре? — попита Хари, усещайки, че започва да се ядосва. — Какво ви става? Ами ако не бях казал на змията да не напада Джъстин…
            — Ааа, това значи си й казал?
            — Нали и вие бяхте там… и ме чухте.
            — Разбрах само, че говориш езика на змиите — каза Рон. — Може да си казал какво ли не. Не се чуди, че Джъстин се паникьоса — гласът ти звучеше, сякаш насъскваш змията срещу нещо или срещу някого. Това беше зловещо, така да знаеш.
            Хари зяпна насреща му.
            — Говорил съм друг език ли? Ама аз… не съм разбрал… как мога да говоря език, без да знам, че го владея?
            Рон поклати глава. И той, и Хърмаяни изглеждаха така, сякаш някой беше умрял. Хари не можеше да разбере какво чак толкова ужасно се е случило.
            — Ще ми кажете ли какво лошо съм направил, като не съм позволил на една гнусна тлъста змия да отхапе главата на Джъстин? — възмути се той. — Какво значение има как съм го направил, щом на Джъстин не му се наложи да стане член на Бандата на отрязаните глави?
            — Има значение — най-сетне шепнешком се обади Хърмаяни, — защото Салазар Слидерин се е прочул именно със способността си да говори със змиите. Ето защо символът на дома „Слидерин“* е змия.
            [* От английски — „хлъзгам се, плъзгам се“ — Б.пр.]
            Хари само зяпна.
            — Точно така — каза Рон. — И сега цялото училище ще мисли, че ти си прапраправнукът или нещо такова…
            — Ама аз не съм! — възрази Хари в паника, която едва ли можеше да обясни.
            — Трудно ще го докажеш — каза Хърмаяни. — Той е живял преди около хиляда години и по някои неща личи, че точно ти би могъл да си неговият наследник.
                                                                               * * *
            През нощта Хари лежа буден дълги часове. През един процеп на балдахина на леглото си той гледаше как зад прозореца на кулата прехвърча сняг и размишляваше.
            Нима би могъл да е потомък на Салазар Слидерин? В края на краищата не знаеше нищо за семейството на баща си. Семейство Дърсли бяха забранили всякакви въпроси за техните роднини магьосници.
            Съвсем тихичко Хари се опита да каже нещо на змийски език, но не се получи. Явно трябваше да е лице в лице със змия, за да може да го направи.
            — Но нали съм в "Грифиндор — помисли си Хари. — Разпределителната шапка не би ме пратила тук, ако имах слидеринска кръв…
            „Аха — обади се едно подло гласче в съзнанието му, — не си ли спомняш, че Разпределителната шапка искаше да те прати в «Слидерин»?“
            Хари се обърна на другата страна. Реши да види на другия ден Джъстин в час по билкология и да му обясни, че всъщност е прогонвал, а не е насъсквал змията, което — гневеше се той наум, докато разпухваше възглавницата си — всеки би могъл да разбере.
                                                                              * * *
            До сутринта обаче снегът, който бе завалял през нощта, се завъртя във виелица, толкова гъста, че последният час за срока по билкология бе отменен. Професор Спраут искаше да сложи чорапки и шалчета на мандрагорите, а това бе сложна процедура, която тя не би поверила никому, особено след като сега бе толкова важно мандрагорите да пораснат бързо, за да съживят Госпожа Норис и Колин Крийви.
            Докато Хари се ядосваше на това развитие на нещата, край камината в общата стая на „Грифиндор“ Рон и Хърмаяни използваха свободния час да поиграят магьоснически шах.
            — Да му се не види, Хари! — каза Хърмаяни ядосана, когато един от офицерите на Рон събори нейния рицар от коня и го изтегли от шахматната дъска. — Върви и го намери тоя Джъстин, щом ти е толкова важно.
            Ето защо Хари стана и излезе през отвора зад портрета, чудейки се къде ли е Джъстин.
            Замъкът беше по-тъмен, отколкото обикновено през деня, поради гъстия сивкав сняг, полепнал по всички прозорци. Треперейки, Хари мина покрай класни стаи, в които имаше часове, и се ослушваше какво става вътре. Професор Макгонъгол гълчеше някого, който — както изглеждаше — бе преобразил свой приятел в язовец. Устоявайки на изкушението да надникне вътре, Хари отмина с мисълта, че Джъстин може би използва свободния час, за да навакса някой друг урок, и реши да провери най-напред в библиотеката.
            Групичка хафълпафци, които също трябваше да имат билкология, седяха в дъното на библиотеката, но не личеше да четат. Между дългите редици от високи шкафове за книги Хари забеляза, че главите им са скупчени и те очевидно водят интересен разговор. Не можа да различи Джъстин между тях. Докато се приближаваше, той долови част от разговора и спря да послуша, скрит в раздела „Невидимости“.
            — Така че — говореше едно набито момче — казах на Джъстин да се скрие горе в нашата спалня. Имам предвид, че ако Потър го е набелязал като следващата си жертва, по-добре е да не му се мярка пред очите за известно време. Джъстин очакваше нещо такова да се случи още откакто се изпуснал пред Потър, че родителите му са мъгъли — направо му казал, че от рождение е в списъка за „Итън“. Такива неща не се дърдорят пред Наследника на Слидерин, който се разхожда свободно наоколо, нали?
            — Ти определено смяташ, че е Потър, нали, Ърни? — плахо попита едно момиче с руси опашки.
            — Хана — взе сериозно да й обяснява набитото момче, — той говори със змиите. Всеки знае, че това е белег на черен магьосник. Чувала ли си някой друг да говори със змии? Знаеш ли, че са наричали самия Слидерин Змийския език.
            Последва тревожно мърморене и Ърни продължи:
            — Помниш ли какво бе написано на стената: „Пазете се, врагове на Наследника!“ Потър имал някакво спречкване с Филч и ето че котката на Филч беше нападната. Оня първокурсник Крийви дразнеше Потър на мача по куидич, като го снимаше, докато той беше паднал в калта. Не след дълго и Крийви пострада.
            — Но той винаги изглежда толкова мил — каза Хана колебливо, — пък и нали е принудил Вие-знаете-кой да изчезне. Не може да е чак толкова лош, нали?
            Ърни загадъчно сниши глас, хафълпафци се скупчиха още по-плътно и Хари се приближи, за да може да чуе думите на Ърни.
            — Никой не знае как е оцелял след атаката на Вие-знае-те-кой. Искам да кажа, че е бил бебе, когато е станало. Би трябвало да е бил разкъсан на парчета. Само много силен черен магьосник би оцелял след такова зло. — И като сниши глас до едва чут шепот, той каза: — Вероятно затова Вие-знаете-кой толкова е искал да го убие. За да няма друг черен магьосник, който да му е съперник по сила. Чудя се какви ли други свои заложби крие Потър?
            Хари не можеше да понася повече. Като се изкашля шумно, той се появи иззад рафтовете с книги. Ако не беше толкова разгневен, сигурно щеше да му се стори забавна гледката пред него — всички хафълпафци изглеждаха като вкаменени, а лицето на Ърни все повече пребледняваше.
            — Здравейте! — каза Хари. — Търся Джъстин Финч-Флечли.
            Най-тежките страхове на хафълпафци се бяха потвърдили и те погледнаха с ужас към Ърни.
            — За какво ти е? — попита Ърни с треперещ глас.
            — Искам да му кажа какво всъщност стана с оная змия в клуба по дуелиране — отвърна Хари.
            Ърни хапеше побелелите си устни и като пое дълбоко въздух, каза:
            — Ние всички бяхме там. Видяхме какво стана.
            — Тогава сте забелязали, че след като говорих със змията, тя отстъпи — каза Хари.
            — Видях само — упорстваше Ърни, макар да трепереше, — как ти говореше змийски и подгони змията към Джъстин.
            — Не я подгоних към него! — каза Хари с разтреперан от гняв глас. — Тя не го и докосна.
            — Беше на косъм — инатеше се Ърни. — А за да не си въобразяваш разни неща — добави той припряно, — бих ти казал да проследиш моето семейство девет поколения назад: само вещици и магьосници, така че кръвта ми е по-чиста от тази на когото и да било, следователно…
            — Не ме интересува каква кръв имаш! — разяри се Хари. — Защо ми е да нападам потомци на мъгъли?
            — Чувал съм, че мразиш мъгълите, при които живееш — веднага отвърна Ърни.
            — Невъзможно е да живее човек със семейство Дърсли, без да ги мрази — каза Хари. — Бих искал да ви видя вас на моето място.
            Той се завъртя кръгом и хукна навън от библиотеката, изпратен от укорителния поглед на Мадам Пинс, която лъскаше позлатената корица на голяма книга със заклинания.
            Хари продължи да върви нататък по коридора, без да обръща внимание къде стъпва, защото беше вбесен. В резултат се натъкна на нещо голямо и стабилно, което го събори по гръб на пода.
            — О, здрасти, Хагрид! — поздрави Хари, като погледна нагоре.
            Цялото лице на Хагрид бе скрито от заснежена вълнена качулка, но несъмнено това бе той, защото палтото му от къртичи кожи запълваше по-голямата част от коридора. В едната му едра ръка висеше мъртъв петел.
            — Я виж, Хари! — каза той, дръпвайки качулката, за да може да говори. — Защо не си в час?
            — Имаме свободен — каза Хари, ставайки. — А ти какво правиш тук?
            Хагрид вдигна безжизнената птица.
            — Вторият убит през този срок — обясни той. — Ще да са лисици или някой призрак кръволок, та ми трябва разрешение от директора да направя магия около кокошарника.
            Той се взря в Хари изпод дебелите си заснежени вежди.
            — Ти сигурен ли си, че си добре? Виждаш ми се разгорещен и угрижен.
            Хари нямаше сили да повтори всичко онова, което Ърни и другите от „Хафълпаф“ говореха за него.
            — Нищо ми няма — отвърна той. — По-добре е да побързам, Хагрид, сега имаме час по трансфигурация и трябва да си взема учебниците.
            И той продължи пътя си, мислейки все още за онова, което Ърни бе казал. "Джъстин очакваше нещо такова да се случи още откакто се изпуснал пред Потър, че родителите му са мъгъли…
            Хари се заизкачва по стълбите и после зави по друг, особено тъмен коридор — факлите бяха изгасени от силния леден вятър, нахлуващ през един незатворен прозорец. Вече беше стигнал средата на коридора, когато се спъна и полетя с главата напред върху нещо на пода. Взря се в това нещо и изпита чувството, че стомахът му се обръща.
            Джъстин Финч-Флечли лежеше на пода, скован и студен, със замръзнало на лицето му изражение на ужас, а очите му гледаха неподвижно в тавана. До него имаше друга фигура — най-странната, която Хари някога бе виждал.
            Почтибезглавия Ник, вече не седефенобял и прозрачен, а черен и опушен, се носеше неподвижен в хоризонтално положение на двайсетина сантиметра от пода. Главата му бе наполовина отрязана, а по лицето му бе изписан същият ужас като на лицето на Джъстин.
            Хари се изправи, дишайки учестено, а сърцето му сякаш барабанеше по ребрата. Той трескаво се заозърта из празния коридор и забеляза колона от паяци да се отдалечават бързо-бързо от телата. Чуваха се единствено приглушените гласове на учители в класните стаи от двете страни. Той би могъл да избяга и никой нямаше да разбере, че е бил там, но не можеше просто да ги остави така… Трябваше да намери помощ. Щеше ли някой да му повярва, че няма нищо общо с тая работа?
            Докато още стоеше, обзет от паника, една врата до него се отвори с трясък и оттам изхвърча полтъргайстът Пийвс.
            — О, я виж ти, миличкият малък Потър! — изгъргори Пийвс, като килна очилата на Хари, скачайки покрай него. — Какво ли е намислил Потър? Защо ли тук се мае…
            Пийвс се засили да прави салто във въздуха, но спря по средата. Както беше с главата надолу, той забеляза Джъстин и Почтибезглавия Ник. Завъртя се бързо нагоре и преди Хари да успее да го спре, се разкрещя:
            — ПОКУШЕНИЕ! НАПАДЕНИЕ! НОВА АТАКА! ОПАСНОСТ ЗА ЖИВИ И МЪРТВИ! СПАСЯВАЙТЕ СЕ! АТАКААА!
            Тряс-тряс-тряс — врата след врата се отвориха от двето страни на коридора и всички се изсипаха навън. За няколко дълги минути настана такава бъркотия, че Джъстин бе застрашен да го смачкат, а мнозина бяха стъпили направо върху Почтибезглавия Ник. Хари се оказа притиснат към стената когато учителите призоваха към тишина. Дотича професор Макгонъгол, следвана от учениците си — косата на един от тях още беше на черни и бели ивици. С пръчката си тя произведе силен удар, с който възцари тишина, и нареди на всички да се приберат по класовете. Тъкмо се бяха поразотишли, когато се появи задъхан Ърни от „Хафълпаф“.
            — Заловен на местопрестъплението! — изкрещя той с тебеширенобяло лице, като сочеше театрално с пръст към Хари.
            — Стига, Макмилън! — строго му нареди професор Макгонъгол.
            Пийвс се люшкаше над главите им, пакостливо ухилен, и наблюдаваше цялата сцена — той винаги се радваше на хаоса. Щом учителите се наведоха над Джъстин и Почтибезглавия Ник да ги огледат, Пийвс затананика:

            О, Хари, Хари, какво си сторил, Хари,
            със своите другари!
            Убиваш ученици като на шега…

            — Престани, Пийвс! — изкрещя професор Макгонъгол и Пийвс отхвърча заднишком, изплезил език към Хари.
            Джъстин бе отнесен в болничното крило от професор Флитуик и професор Синистра от Катедрата по астрономия, но никой не знаеше какво да правят с Почтибезглавия Ник. Тогава професор Макгонъгол омагьоса от въздуха един голям вентилатор и го даде на Ърни със заръката да издуха с него Почтибезглавия Ник нагоре по стълбите. Ърни се подчини и подкара Ник като безшумен черен кораб на въздушна възглавница. Така Хари и професор Макгонъгол останаха само двамата.
            — Последвай ме, Потър — каза тя.
            — Професоре — веднага започна Хари, — кълна се, че не съм…
            — Това е извън властта ми, Потър — отсече професор Макгонъгол.
            Те завиха безмълвно зад ъгъла и тя спря пред един голям и изключително грозен каменен водоливник.
            — Шербетово лимонче! — изрече тя.
            Това очевидно бе парола, защото грозилището внезапно оживя и отскочи встрани, а стената зад него се разцепи на две. Колкото и да се страхуваше от онова, което го очаква, Хари не можеше да не се изуми. Зад стената имаше спираловидна стълба, която бавно се движеше нагоре като ескалатор. Щом стъпи на нея заедно с професор Макгонъгол, Хари чу как стената зад тях се захлопна. Те се носеха нагоре по спиралата, все по-високо и по-високо, докато накрая, леко зашеметен, Хари забеляза насреща лъскава дъбова врата с месингово чукче с форма на грифон.
            И разбра къде отиват — това сигурно беше жилището на Дъмбълдор.

            ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: МНОГОЛИКОВАТА ОТВАРА
            Като свърши изкачването по витата каменна стълба, професор Макгонъгол почука на вратата. Тя се отвори бавно и двамата влязоха. Професор Макгонъгол каза на Хари да чака и го остави сам.
            Оглеждайки се, той установи, че от всички учителски кабинети, които бе посетил тази година, при Дъмбълдор се оказваше най-интересно. Ако не беше изплашен до смърт, че ще го изхвърлят от училище, би бил много доволен да може да поогледа наоколо.
            Намираше се в просторна и красива овална стая, из която се носеха странни леки шумове. Върху масички на високи вретенообразни крака лежаха причудливи инструменти, които бръмчаха и изпускаха малки облачета пушек. Стените бяха покрити с портрети на някогашни директори, които кротко си подремваха между рамките. Имаше и едно огромно писалище с крака на граблива птица, а зад него на една лавица стоеше оръфана магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната.
            Хари се подвоуми. Хвърли предпазлив поглед към спящите портрети. Какво лошо можеше да има, ако вземе шапката и отново я нахлупи на главата си? Само да разбере… само да се увери, че тя го е пратила в дома, където наистина му е мястото.
            Той тихичко заобиколи писалището, вдигна шапката от лавицата и бавно я постави на главата си. Тя беше твърде голяма и се смъкна над очите му, точно както като я бе нахлупил предишния път. Хари се взираше в тъмната й вътрешност и чакаше. Тогава едно тихо гласче заговори в ухото му:
            „Някаква муха ти бръмчи в главата, а, Хари?“
            — Амиии… да — промълви Хари. — Съжалявам за безпокойството… Исках просто да попитам…
            — Чудиш се дали съм те пратила в дома, където ти е мястото ли? — позна шапката. — Дааа… ти беше особено труден случай. Но аз държа на онова, което казах и тогава… — Сърцето на Хари трепна. — Ти можеше да се изявиш в „Слидерин“.
            Стомахът на Хари се сви. Той сграбчи шапката за върха и я дръпна. Тя увисна в ръката му, мръсна и избеляла. Хари я върна на мястото й. Повдигаше му се.
            — Не е вярно! — възпротиви се той на глас към неподвижната и безмълвна шапка.
            Тя не реагира. Хари отстъпи назад, като я наблюдаваше. В този момент някакво странно гъргорене зад гърба му го накара да се обърне кръгом.
            Значи все пак не беше сам. На златна пръчка върху поставка зад вратата едва се крепеше немощна птица, която приличаше на недооскубана пуйка. Хари впери очи в нея и птицата жално отвърна на погледа му, като изкряка пак. На Хари му се видя, че е много болна. Очите й бяха мътни и докато той я гледаше, от опашката й паднаха още няколко пера.
            Хари тъкмо си помисли, че сега само това му трябва — любимата птица на Дъмбълдор да умре, докато той е насаме с нея в кабинета, — и птицата лумна в пламъци. Той извика от уплаха и като отстъпи назад, се удари в писалището. Трескаво се заоглежда да намери чаша с вода, но не видя никъде. Междувременно птицата се бе превърнала в огнена топка, изкряка веднъж силно и в следващата секунда от нея остана само тлееща купчинка пепел на пода.
            Вратата на кабинета се отвори. Влезе Дъмбълдор, много сериозен.
            — Професоре — задъхано започна Хари, — вашата птица… не можах да сторя нищо… пламна ей така…
            За изненада на Хари Дъмбълдор се усмихна.
            — Крайно време му беше — каза той. — Последните дни изглеждаше вече ужасно, та все му разправях да побърза.
            Професорът се разсмя на недоумението по лицето на Хари.
            — Фоукс е феникс, Хари. Фениксите избухват в пламъци, когато им дойде времето да умрат, и се възраждат от пепелта. Виж го…
            Хари погледна надолу тъкмо навреме, за да види как едно мъничко и слабичко новородено птиче подава глава над пепелта. Беше толкова грозно, колкото и старата птица.
            — Жалко че трябваше да го видиш в деня на изгарянето — каза Дъмбълдор, сядайки зад писалището си. — Иначе той е много красив, с прекрасно червено и златно оперение. Удивително създание е фениксът! Може да носи невероятно големи товари, сълзите му имат лечебна сила, а самият той е много предан на господаря си.
            Потресен от запалването на Фоукс, Хари за миг бе забравил за какво е дошъл, но всичко се върна в паметта му, щом Дъмбълдор се настани в стола си с висока облегалка зад бюрото и впери в момчето проницателните си ведросини очи.
            Но преди професорът изобщо да успее да каже нещо, вратата на кабинета се отвори шумно и вътре нахлу Хагрид с трескав поглед и с качулка върху рошавата черна коса, а в ръката му още се люшкаше мъртвият петел.
            — Не беше Хари, професор Дъмбълдор! — настойчиво заговори Хагрид. — Аз приказвах с него секундички преди да намерят онуй момче, та не е имало време, сър…
            Дъмбълдор се опита да каже нещо, ала Хагрид продължаваше да го убеждава възбудено, като размахваше петела и сееше пера навсякъде:
            — Слушайте какво ви казвам — не би могло да е момчето, ще се закълна и в самото Министерство на магията, ако трябва…
            — Хагрид, аз…
            — Вие сте извикали невинно момче, сър, аз знам, че Хари никога…
            — Хагрид! — вече повиши глас Дъмбълдор. — Аз не смятам, че Хари е нападнал тези хора.
            — Оох! — въздъхна Хагрид и петелът се отпусна безжизнен до него. — Добре, тогаз ще изчакам навън, господин директоре.
            И той излезе шумно и много объркан.
            — Наистина ли не мислите, че съм аз, професоре? — обнадежден повтори Хари, докато Дъмбълдор изчисти от писалището си перата от петела.
            — Не, Хари, не мисля — каза Дъмбълдор, а лицето му пак стана сериозно. — Но все пак искам да поговоря с теб.
            Хари чакаше напрегнато, докато професорът го гледаше, събрал върховете на дългите си пръсти.
            — Искам да те попитам, Хари, дали има нещо, което би искал да ми кажеш — меко рече той. — Каквото и да е.
            Хари не знаеше какво да отговори. Помисли си за Малфой, който бе извикал „Мътнороди, вие сте следващите!“, и за Многоликовата отвара, която къкреше в тоалетната на Стенещата Миртъл. После си помисли за безплътния глас, който бе чул на два пъти, и си спомни думите на Рон: „Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят“ Помисли си и за онова, което всички казваха за него, и за растящия си ужас, че по някакъв начин е свързан със Салазар Слидерин…
            — Не — каза Хари, — няма нищо, професоре.
                                                                              * * *
            Двойното покушение срещу Джъстин и Почтибезглавия Ник превърна дотогавашната всеобща изнервеност в истинска паника. Интересното бе, че всички се безпокояха повече за съдбата на Почтибезглавия Ник. Какво ли би могло да се причини на един дух? — питаха се в училището. Каква ли е тази страшна сила, която може да порази и мъртвец? Настана истинска блъсканица за места в експрес „Хогуортс“, защото повечето вече искаха да се връщат у дома за Коледа.
            — Ако продължава така, ще останем само ние — каза Рон на Хари и Хърмаяни. — Ние с Малфой, Краб и Гойл. Голяма веселба ще бъде, няма що!
            Краб и Гойл, които винаги правеха същото, каквото правеше Малфой, се бяха записали в списъка на оставащите. Но Хари беше доволен, че повечето ученици си заминават. Омръзнало му беше да го заобикалят на разстояние, като го срещнат по коридорите, сякаш очакваха да му изскочат вампирски зъби и да пръска отрова наоколо. Омръзнало му беше да си шушукат, да го сочат и да съскат, подминавайки го.
            Само Фред и Джордж се забавляваха с всичко това. Стигнаха дотам, че вървяха пред Хари по коридорите, викайки: „Направете път за Наследника на Слидерин! Минава опасният магьосник!“
            Пърси се възмущаваше от това поведение.
            — Няма нищо смешно в тая работа! — студено отбелязваше той.
            — Я се дръпни, Пърси — отвръщаше му Фред. — Не виждаш ли, че Хари бърза?!
            — Да, ще отскочи до тайната стая за чаша чай с кръвожадния си слуга — добавяше Джордж през смях.
            И на Джини не й беше забавно.
            — О, престанете… — хленчеше тя всеки път, когато Фред питаше Хари на висок глас коя е следващата му жертва или когато Джордж размахваше връзка чесън пред Хари, като се разминаваха.
            Самият Хари нямаше нищо против всичко това. Дори се чувстваше по-добре, като поне Фред и Джордж смятаха за нелепа идеята, че той може да е наследник на Слидерин. Само че техните маймунджолъци изглежда много дразнеха Драко Малфой, който все повече се мръщеше, като ги видеше.
            — Защото страшно му се иска да си признае, че всъщност е той — каза многознайкото Рон. — Нали знаеш колко мрази някой да го бие в нещо, а ти обра всички точки.
            — Няма да е за дълго — каза Хърмаяни с неприкрито задоволство в гласа. — Многоликовата отвара е почти готова. Съвсем скоро ще изкопчим истината от него.
                                                                             * * *
            Най-сетне срокът свърши и училището потъна в тишина, дълбока като снега. Хари беше по-скоро доволен от спокойствието и не му беше скучно. Радваше се, че заедно с Хърмаяни и братята Уизли можеха да се разполагат из кулата на „Грифиндор“, да играят шумно на избухващи карти, без да безпокоят никого, и да се упражняват на воля в дуелиране. Фред, Джордж и Джини също бяха предпочели да останат в училището, вместо да заминат заедно с господин и госпожа Уизли при Бил в Египет. Пърси, който не одобряваше детинското им поведение, както той го наричаше, прекарваше твърде малко време в общата стая на „Грифиндор“. Беше им заявил доста горделиво, че самият той е решил да остане по Коледа, защото смята за свой дълг да подкрепи учителите в тези смутни времена.
            Коледната утрин изгря студена и бяла. Хари и Рон, единствените, останали в тяхната спалня, бяха събудени рано от Хърмаяни, която се втурна при тях, вече облечена и с подаръци за двамата.
            — Ставайте! — извика им тя, докато дърпаше завесите на прозореца.
            — Хърмаяни… ти нали нямаш право да влизаш тук? — учуди се Рон, закрил очи от светлината.
            — И на теб Весела Коледа! — каза Хърмаяни, като му подхвърли подаръка. — Станала съм преди близо час да добавя още малко крилца от златоочици в отварата. Готова е!
            Хари седна в леглото, съвсем буден.
            — Сигурна ли си?
            — Напълно — заяви Хърмаяни, отмествайки плъха Скабърс, за да седне на крайчето на големия креват. — Ако ще го правим, предлагам да е още тази вечер.
            Точно в този момент в стаята влетя Хедуиг с мъничко пакетче в човката.
            — Здрасти! — весело я поздрави Хари, когато тя кацна на леглото му. — Още ли си ми сърдита?
            Тя гризна ухото му с несъмнена обич — това бе далеч по-хубав подарък от онзи, който му бе донесла. Оказа се, че е от семейство Дърсли. Те изпращаха на Хари една клечка за зъби и бележка, в която му поръчваха да провери дали не може да остане в „Хогуортс“ и през лятната ваканция.
            Другите коледни подаръци на Хари бяха далеч по-полезни. Хагрид му бе изпратил голяма тенекиена кутия с петмез, за който Хари си помисли, че първо трябва да го затопли на огъня, преди да го изяде. Рон му подари книга „В полет с гюллетата“ — интересни истории за неговия любим отбор по куидич, а Хърмаяни му беше купила красиво орлово перо.
            Като отвори последния пакет, Хари намери там нов ръчно изплетен пуловер от госпожа Уизли, както и голям сливов сладкиш. Той прочете картичката и отново го замъчиха угризения, като си спомни за колата на господин Уизли, която никой не бе виждал, откакто се разби в Плашещата върба. Помисли си и за многото нарушения на училищния ред, които двамата с Рон планираха да извършат съвсем скоро.
                                                                          * * *
            Коледната вечеря в „Хогуортс“ беше истинско удоволствие въпреки страха от Многоликовата отвара, която им предстоеше да изпият по-късно.
            Голямата зала бе пищно украсена. Имаше не само дузина покрити със скреж коледни елхи, но и гирлянди от имел* и бор, които се кръстосваха под тавана, откъдето пък падаше омагьосан сняг. Дъмбълдор поде няколко от любимите си коледни песни, а Хагрид ставаше все по-гръмогласен с всяка чаша яйчен грог**, която изпиваше. Пърси пък не бе забелязал, че Фред е омагьосал неговата значка на префект, та сега на нея пишеше „Дефект“, и непрестанно питаше защо му се смеят. Хари не обръщаше внимание на Драко Малфой, който шумно го заяждаше за новия му пуловер чак от масата на „Слидерин“. Ако имаха късмет, Драко щеше да си получи заслуженото само след няколко часа.
            [* Вечнозелено растение със звездообразни листа и топчести червени плодове — Б.пр.]
            [** Топло питие от разбито яйце, захар, мляко и бира или вино — Б.пр.]
            Хари и Рон не можаха да приключат с третата си порция коледен пудинг, защото Хърмаяни ги изведе от залата, за да изяснят плановете си за вечерта.
            — Остава ни да вземем по нещичко от хората, в които ще се преобразяваме — съобщи им Хърмаяни така делово, сякаш ги пращаше до супермаркета да купят прах за пране. — Най-добре е, естествено, ако успеете да вземете по нещо от Краб и Гойл — те са най-добрите приятели на Малфой и на тях той би им казал всичко. Трябва също да внимаваме истинските Краб и Гойл да не връхлетят отгоре ни, докато го разпитваме. Всичко съм подготвила — продължи тя гладко, без да обръща внимание на втрещените лица на Хари и Рон. Показа им две тумбести шоколадови кексчета. — Сложила съм вътре обикновено приспивателно. От вас се иска само да направите така, че Краб и Гойл да ги намерят. Нали знаете колко са лакоми, непременно ще ги изядат. Щом заспят, отскубвате по няколко косъма от всеки и после ги заключвате и двамата в някой килер за метли.
            Хари и Рон се спогледаха в недоумение.
            — Хърмаяни, не мисля, че…
            — Този план може да се провали…
            Но в очите на Хърмаяни светеше онзи метален блясък, който понякога виждаха в погледа на професор Макгонъгол.
            — Отварата е безполезна без коса от Краб и Гойл — строго им нареди тя. — Нали искате да разпитвате Малфой?
            — Е, добре, добре… — каза Хари. — Ами ти? От кого ще отскубнеш косъм ти?
            — Аз вече си го имам — грейна в усмивка Хърмаяни и измъкна от джоба си малко шишенце, в което имаше едно-единствено косъмче. — Нали помните, че се борих с Милисънт Булстроуд в клуба по дуелиране? Косъмът е останал на дрехата ми, докато тя се опитваше да ме удуши. А понеже се прибра вкъщи за Коледа, просто ще трябва да кажа на слидеринци, че съм решила да се върна.
            След като Хърмаяни отхвърча да провери отново Многоликовата отвара, Рон се обърна към Хари с изражение на обречен:
            — Чувал ли си някога за план, в който толкова много неща могат да се провалят?
                                                                             * * *
            Но за най-голямо изумление на Хари и Рон първият етап на операцията премина така гладко, както бе планирала Хърмаяни. След като изпиха и чая си на коледната трапеза, те се промъкнаха в пустата входна зала и изчакаха Краб и Гойл, които бяха останали последни на масата и се тъпчеха с четвърта порция сметанов сладкиш. Хари бе закрепил шоколадовите кексчета в долния край на стълбищния парапет. Като забелязаха Краб и Гойл да идват откъм Голямата зала, Хари и Рон бързо се скриха зад едни рицарски доспехи до входната врата.
            — Колко ли може да надебелее човек? — удиви се Рон шепнешком, като видя как Краб победоносно посочи кексчетата на Гойл и веднага ги грабна.
            Като се хилеха глупаво, двамата натъпкаха сладкишите почти цели в огромните си усти. В първия момент дъвчеха лакомо с възторжено изражение по лицата си. След това, без физиономиите им ни най-малко да се променят, и двамата тупнаха по гръб на пода.
            По-трудното беше да ги напъхат в килера на другия край на входната зала. След като ги настаниха между ведрата, парцалите и метлите, Хари отскубна няколко косъма от четината върху челото на Гойл, а Рон си взе два-три от косата на Краб. Отмъкнаха и обувките на двамата, защото собствените им щяха да се окажат твърде малки за новите им крака. Все още стъписани от току-що направеното, те хукнаха към тоалетната на Стенещата Миртъл.
            Почти нищо не се виждаше от гъстия черен дим, който излизаше от кабинката, където Хърмаяни бъркаше сместа в котела. Захлупили лица с мантиите си, Хари и Рон почукаха тихичко.
            — Хърмаяни?
            Чуха превъртането на ключа в ключалката и Хърмаяни се появи със сияещо, но и напрегнато лице. Зад нея се чуваше бълбукането на отварата с гъстота на петмез. Отстрани на тоалетната бяха приготвени три големи стъклени чаши.
            — Носите ли? — попита ги Хърмаяни почти без дъх.
            Хари й показа космите от Гойл.
            — Добре. Аз пък измъкнах тия дрехи от коша с прането — показа им тя малка торбичка. — Ще ви трябва по-голям размер, щом се превърнете в Краб и Гойл.
            Тримата впериха очи в казана. Отблизо отварата приличаше на гъста тъмна кал, бълбукаща лениво.
            — Сигурна съм, че съм направила точно каквото трябва — каза Хърмаяни, препрочитайки опръсканата страница на „Свръхсилни отвари“. — Всичко изглежда така, както го пише в книгата… Като го изпием, имаме един час време да действаме и после пак ставаме каквито сме си.
            — Сега какво? — прошепна Рон.
            — Сипваме го в три чаши и добавяме космите.
            Хърмаяни разсипа щедро от отварата във всяка чаша.
            После с трепереща ръка пусна в първата косъма от Милисънт Булстроуд.
            Отварата шумно засъска като кипящ чайник и започна неудържимо да се пени. След секунда бе станала жълта на цвят.
            — Ърррг, сок от Милисънт Булстроуд! — потръпна Рон с отвращение. — Обзалагам се, че е ужасен на вкус.
            — Хайде, добавяйте и вашите — нареди Хърмаяни.
            Хари пусна косъма на Гойл в средната чаша, а Рон — този от Краб в последната. И в двете чаши течността засъска и се разпени. Отварата за Гойл стана някак дяволски зеленикава, а за Краб — мръснокафява.
            — Чакайте! — спря ги Хари точно когато Рон и Хърмаяни посегнаха към чашите си. — По-добре да не ги изпиваме тук. Превърнем ли се в Краб и Гойл, няма да можем да излезем. А и Милисънт не е някоя фина фея…
            — Добре че се сети! — каза Рон и отключи вратата. — Да идем в различни кабинки.
            Като внимаваше да не излее и капка от отварата си, Хари се пъхна в средната кабинка.
            — Готово ли е? — извика той.
            — Готово — отвърнаха му едновременно Рон и Хърмаяни.
            — Едно… две… три…
            Хари стисна нос и погълна отварата си на две големи глътки — тя имаше вкус на преварено зеле.
            Тутакси вътрешностите му започнаха да се гърчат, сякаш бе погълнал живи змии. Той се сви на две, като се чудеше дали няма да повърне, а после усети, че нещо го изгаря от стомаха до върховете на пръстите на ръцете и краката. И веднага след това ужасно чувство на разтапяне го събори на четири крака, а кожата по цялото му тяло забълбука като горещ восък. Със собствените си очи видя как ръцете му започнаха да наедряват, пръстите се удебелиха, ноктите се разшириха и кокалчетата изпъкнаха като болтове. Раменете му болезнено се раздуха, а сърбежът по челото му подсказваше, че косата му плъзва надолу към веждите. Гръдният му кош се разшири и разпра дрехите му, както бурето пръсва обръчите си, а краката го боляха до припадък в обувките, по-малки с четири размера…
            Всичко свърши така изведнъж, както бе започнало. Хари лежеше по лице върху студения каменен под и слушаше жалното гъргорене на Миртъл в дъното на тоалетната. Той с мъка събу обувките си и се изправи. Това значи било да си Гойл! Големите му ръце трепереха, докато сваляше своите одежди, които се бяха вдигнали високо над глезените, преоблече се в другите и завърза подобните на лодка обувки на Гойл. Посегна да отмахне косата от очите си, но напипа само къса четина ниско над челото си. После осъзна, че очилата му размътват погледа. На Гойл те явно изобщо не биха му трябвали. Той ги свали и се провикна „Добре ли сте вие двамата?“, а от устата му излезе ниският дрезгав глас на Гойл.
            — Йееааа! — чу се гърленото ръмжене на Краб отдясно. Хари отключи вратата и застана пред напуканото огледало — оттам го гледаше Гойл с празни хлътнали очи. Хари си почеса ухото — същото направи и Гойл.
            Вратата на Рон се отвори и двамата се погледнаха. Освен че беше пребледнял и стреснат, Рон беше неразличим от Краб, като се почне от подстриганата като с тенджера коса и се стигне до дългите ръце на горила.
            — Това е невероятно! — каза Рон, като се доближи до огледалото и натисна сплескания нос на Краб. — Да не повярваш!
            — Трябва да вървим — каза Хари, отпускайки каишката на часовника си, впила се в дебелата китка на Гойл. — Сега остава да открием къде е общата стая на „Слидерин“ и се надявам да намерим някого, след когото да вървим…
            Рон, който непрекъснато гледаше Хари, каза:
            — Знаеш ли колко странно ми изглежда Гойл да размишлява. — И задумка на вратата на Хърмаяни: — Хайде, трябва да вървим…
            Отговори му едно тънко пискливо гласче:
            — Аз… аз май няма да дойда. Вървете без мен.
            — Хърмаяни, ние знаем, че Милисънт Булстроуд е грозна, а никой друг няма да познае, че си ти.
            — Не… не… няма да дойда. Вие двамата бързайте. Губите време.
            Двамата се спогледаха озадачени.
            — Ето така приличаш повече на Гойл — каза Рон. — Точно така изглежда той всеки път, когато някой учител му зададе въпрос.
            — Хърмаяни, добре ли си? — попита Хари през вратата.
            — Добре… Да, добре съм. Вървете.
            Хари погледна часовника си. Пет от безценните им шейсет минути вече бяха минали.
            — Ще се видим пак тук, нали? — каза той.
            Хари и Рон отвориха внимателно вратата на тоалетната, провериха дали пътят им е чист и тръгнаха.
            — Не си мятай така ръцете — подсказа Хари на Рон.
            — Защо?
            — Краб ги държи някак сковано…
            — Така ли?
            — Аха, така май е по-добре.
            Слязоха по мраморното стълбище. Огледаха се за някой слидеринец, когото да последват до общата стая на „Слидерин“, но наоколо нямаше никого.
            — Какво предлагаш? — измърмори Хари.
            — Слидеринци винаги идват на закуска оттам — каза Рон и кимна към входа за подземията.
            Едва бе изрекъл това и едно момиче с дълга къдрава коса се появи от същия вход.
            — Извинете — каза Рон, като се завтече към нея, — забравили сме пътя към нашата обща стая.
            — Моля? — стъписано отвърна момичето. — Нашата ли? Та аз съм от „Рейвънклоу“.
            И тя си продължи, като се обръщаше да ги погледне с известно подозрение. Хари и Рон забързаха надолу по каменните стълби към тъмното, а стъпките им отекваха особено шумно, щом големите крака на Краб и Гойл удряха по пода. Усещаха, че няма да е толкова лесно, колкото очакваха.
            Заплетените като лабиринт коридори бяха пусти. Те слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко под училището, като непрекъснато поглеждаха часовниците си да проверяват колко време им остава. След четвърт час, когато вече бяха започнали да се отчайват, изведнъж чуха стъпки пред себе си.
            — Ха! — зарадва се Рон. — Ето един от тях!
            От една странична стая излезе някаква фигура. Като приближиха съвсем, сърцата им се смъкнаха в петите — не беше слидеринец, а Пърси.
            — Какво правиш тук долу? — попита Рон изненадан. Пърси го погледна предизвикателно.
            — Това не ти влиза в работата — отвърна той някак сковано. — Ти си Краб, нали?
            — Ъъъ… О, да! — опомни се Рон.
            — Тогава се прибирайте в спалните си — строго каза Пърси. — Опасно е да се разхождате по тъмните коридори тия дни.
            — Ами ти? — попита Рон.
            — Аз… — каза Пърси и май се засегна. — Аз съм префект. Мен нищо няма да ме нападне.
            Внезапно зад Хари и Рон отекна познат глас. Към тях се приближаваше Драко Малфой и за пръв път през живота си Хари се зарадва, че го вижда.
            — Ето къде сте били — провлачено каза той, като ги видя. — Досега ли се тъпкахте в Голямата зала? А пък аз ви търсех. Исках да ви покажа нещо много интересно.
            Малфой хвърли унищожителен поглед към Пърси.
            — А ти какво правиш тук долу, Уизли? — подигравателно го попита той.
            Пърси изглеждаше вбесен:
            — Отнасяй се с повече уважение към училищния префект! Поведението ти не ми харесва.
            Малфой му отвърна с насмешка и кимна на Хари и Рон да го последват. На Хари му се прииска да се извини на Пърси, но се усети навреме. Двамата с Рон забързаха след Малфой, който каза, когато завиваха по следващия коридор:
            — Тоя Питър Уизли…
            — Пърси — автоматично го поправи Рон.
            — Все едно — каза Малфой. — Доста често го виждам да се мотае насам напоследък. И се обзалагам, че знам какво е намислил. Надява се да хване Наследника на Слидерин с голи ръце. — И се изхили насмешливо.
            Хари и Рон размениха възбудени погледи.
            Малфой спря пред гола влажна част на каменната стена.
            — Каква беше новата парола? — обърна се той към Хари.
            — Ъъъ… — можа само да измънка той.
            — А, да… Чистокръвни! — сети се Малфой, преди да го чуе, и една каменна врата, скрита в стената, се отвори. Малфой премина през нея и Хари и Рон го последваха.
            Общата стая на „Слидерин“ представляваше дълго ниско подземно помещение със стени от груб камък и с таван, от който на вериги висяха обли зеленикави лампи. В камината с красива украса пропукваше огън, а наоколо в резбовани столове се виждаха силуетите на няколко слидеринци.
            — Чакайте ме тук — каза Малфой на Хари и Рон, като кимна към два празни стола встрани от огъня. — Ще ида да го донеса, баща ми току-що ми го изпрати…
            Чудейки се какво ли ще им донесе Малфой, Хари и Рон седнаха, като се правеха, че се чувстват у дома си.
            Малфой се върна след минута с нещо като изрезка от вестник в ръце. Тикна я под носа на Рон.
            — Ето, посмей се! — каза той.
            Хари видя как очите на приятеля му се разшириха от неприятна изненада. Рон бързо прочете изрезката, изсмя се насила и я подаде на Хари.
            Беше от публикация в „Пророчески вести“ и гласеше:
                            РАЗСЛЕДВАНЕ В МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА
            Артър Уизли, началник на отдел „Злоупотреба с мъгълски вещи“, бе глобен днес петдесет галеона за това, че е омагьосал един мъгълски автомобил.
            Господин Луциус Малфой, член на настоятелството на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, където омагьосаната кола катастрофира в началото на учебната година, поиска днес оставката на господин Уизли.
            „Уизли опозори министерството — каза Малфой пред наш репортер. — Явно той е неспособен да създава нашите закони и смешният му Закон за защита на мъгълите трябва незабавно да бъде отменен“
            Господин Уизли не бе открит за коментар, но неговата съпруга каза на репортерите да изчезват, преди да е пратила домашния си таласъм по петите им.

            — Е? — нетърпеливо попита Малфой, когато Хари му подаде изрезката. — Не е ли много забавно?
            — Ха-ха! — мрачно се изсмя Хари.
            — Артър Уизли толкова обича мъгълите, че по-добре да си счупи пръчката и да върви при тях — презрително каза Малфой. — Кой би предположил, че Уизли са чистокръвни, ако знае как се държат?
            Лицето на Рон — по-точно на Краб — се изкриви от гняв.
            — К’во ти става, Краб? — сопна му се Малфой.
            — Стомахът ме боли — изсумтя Рон.
            — Върви тогава в болничното крило и ритни по веднъж всички мътнороди от мен — почти зацвили Малфой. — Изненадан съм, че „Пророчески вести“ не са съобщили още за тези нападения — позамисли се той. — Сигурно Дъмбълдор се опитва да потули всичко. Ама ако не сложи край, веднага ще го уволнят. Татко винаги е казвал, че Дъмбълдор е най-голямата беда, сполетяла това училище. Той си обича мъгълите. Един свестен директор никога не би допуснал такъв боклук като Крийви в училището.
            Малфой взе да прави снимки с въображаем фотоапарат, имитирайки Колин жестоко, но точно:
            — Потър, може ли да те снимам, Потър? Ще ми дадеш ли автограф? Може ли да ти оближа обувките, Потър?
            Той пусна ръцете си и погледна Хари и Рон.
            — Какво ви става на вас двамата?
            Макар и твърде късно, Хари и Рон се насилиха да се разсмеят и Малфой остана доволен. Той може би беше свикнал, че Краб и Гойл винаги бавно загряват.
            — Свети Потър, приятелят на мътнородите — бавно изрече Малфой. — И той не знае какво е да си магьосник, иначе нямаше да се влачи с оная надута мъгълка Грейнджър. А пък мнозина се заблуждават, че е Наследника на Слидерин.
            Хари и Рон затаиха дъх — всеки миг Малфой щеше да си признае, че е той. Обаче…
            — Как ми се ще да знам кой е всъщност — позамисли се Малфой. — Бих могъл да му помогна.
            Челюстта на Рон увисна така, че изражението по лицето на Краб стана още по-тъпо. Добре че Малфой не забеляза и Хари бързо се намеси:
            — Ти сигурно имаш някаква идея кой стои зад всичко това…
            — Нали знаеш, че нямам и представа, Гойл! Колко пъти ще ти казвам? — сопна се Малфой. — А и татко не ще да ми каже нищичко за последния път, когато Стаята на тайните е била отворена. Е, вярно, че е станало преди петдесет години, когато и той още не е бил в училището. Но пък знае всичко, ама казва, че се пази в тайна и щяло да стане подозрително, ако аз знам твърде много. Едно знам обаче със сигурност — последния път, когато е била отворена Стаята на тайните, е умрял мътнород. Бас държа, че е само въпрос на време, преди някой от тях да бъде убит, и този път… Надявам се да е оная Грейнджър — завърши той злорадо.
            Рон стисна гигантските пестници на Краб. Разбирайки, че ще се издадат, ако Рон удари в този момент Малфой, Хари му хвърли предупредителен поглед и каза:
            — Ти знаеш ли дали са хванали оня, дето отворил Стаята последния път?
            — Ами да. Който и да е бил, изгонили са го — каза Малфой. — Сигурно е още в Азкабан.
            — В Азкабан ли? — озадачи се Хари.
            — В Азкабан я! В затвора за магьосници — каза Малфой, гледайки го с недоумение. — Ама сериозно ти казвам, ако загряваш толкова бавно, направо ще тръгнеш назад. — Той се понамести в стола си и продължи: — Татко казва да си мълча и да оставя Наследника на Слидерин да си свърши работата. Той смята, че училището има нужда да се очисти от всички мътнороди, ама аз да не се замесвам в тая работа. Татко, естествено, си има много други грижи в момента. Нали разбрахте, че от Министерството на магията нахлуха в замъка ни миналата седмица.
            Хари се помъчи да изрази тревога по глупавото лице на Гойл.
            — Да, да… — продължи Малфой. — Ама за щастие не намериха кой знае какво. Татко има някои много ценни произведения на Черните изкуства. Но добре че и ние си имаме наша стая на тайните под пода на гостната.
            — Хайде де! — възкликна Рон.
            Малфой го погледна. Погледна го и Хари. Рон се изчерви, дори косата му като че ли почервеня. Носът му бавно се удължаваше… Явно часът на отварата изтичаше. Рон заприличваше на себе си, а ако се съдеше по ужаса в очите му, обърнати към Хари, с него ставаше същото.
            И двамата скочиха на крака.
            — Трябва ми лекарство за стомаха — смотолеви Рон. Без повече да се маят, те прекосиха на бегом общата стая на „Слидерин“, хвърлиха се през каменната стена и хукнаха по коридора с отчаяната надежда, че Малфой не е забелязал нищо. Хари усещаше как огромните обувки на Гойл се изхлузват от краката му и трябваше да си повдига наметалото, тъй като се смаляваше. Втурнаха се по стълбите към тъмната входна зала, в която вече отекваше глухото думкане от килера със заключените вътре Краб и Гойл. Щом оставиха обувките им отвън пред вратата, те изтичаха по чорапи по мраморното стълбище към тоалетната на Стенещата Миртъл.
            — Е, не беше съвсем загубено време — пръв проговори Рон, като си пое въздух и затвори вратата зад гърба си. — Така и не разбрахме кой е виновен за нападенията, но още утре ще пиша на татко да претърсят под гостната у Малфой.
            Хари погледна лицето си в напуканото огледало — почти бе станал отново същият. Сложи си и очилата, а Рон потропа на вратата на Хърмаяни.
            — Излизай, Хърмаяни, имаме много да ти разправяме…
            — Махайте се! — изписука Хърмаяни.
            Хари и Рон се спогледаха.
            — Какво ти е? — попита я Рон. — Вече трябва да си станала пак нормална, ние с Хари…
            Но през вратата на кабинката внезапно се появи Стенещата Миртъл. Хари не я беше виждал толкова доволна.
            — Охоооооо, какво ще видите! — обяви тя. — Ужас!
            Те чуха резето да се плъзга и Хърмаяни излезе, хлипайки, с мантия върху главата си.
            — Какво става? — колебливо попита Рон. — Да не би още да имаш носа на Милисънт или…
            Хърмаяни пусна полите на мантията и Рон залитна назад към умивалника. Цялото й лице бе покрито с черна козина. Очите й бяха станали жълти, а над косата й стърчаха дълги остри уши.
            — Косъмът е бил от к-котка! — хълцаше тя. — М-милисънт Б-булстроуд сигурно има котка! А тая отвара не бива да се използва за преобразяване в животни!
            — Ами сега? — само успя да каже Рон.
            — Как ще ти се подиграват само! — провикна се Миртъл щастливо.
            — Ще се оправиш, Хърмаяни — побърза да каже Хари. — Сега ще те заведем в болничното крило и добре че Мадам Помфри никога не задава твърде много въпроси…
            Необходимо им беше дълго време да убедят Хърмаяни да напусне тоалетната. Стенещата Миртъл ги изпрати с весело хихикане.
            — Чакай само да разберат всички, че имаш и опашка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар