26 май 2012 г.

Хари Потър и философският камък-2


ХАРИ ПОТЪР И ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК (продължение)

ГЛАВА СЕДМА: РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНАТА ШАПКА
            Вратата веднага се отвори. Там стоеше висока чернокоса магьосница с изумруденозелени одежди. Имаме много строго лице и първата мисъл на Хари беше, че това е човек, с когото не бива да се спречкваш.
            — Първокурсниците, професор Макгонъгол — каза Хагрид.
            — Благодаря, Хагрид! Оттук ще ги поема аз.
            Тя отвори широко вратата. Входната зала беше толкова голяма, че вътре би се побрала цялата къща на семейство Дърсли. Каменните стени бяха осветени с факли като онези в „Гринготс“, таванът бе прекалено висок, за да се види, а разкошна мраморна стълба срещу тях водеше към горните етажи.
            Те последваха професор Макгонъгол по покрития с каменни плочи под. Хари дочу бръмченето на стотици гласове от една врата вдясно — другите ученици сигурно бяха вече там, — но професор Макгонъгол въведе първокурсниците в малка празна стая до залата. Те се струпаха вътре, много по-близо един до друг, отколкото биха застанали обикновено, и се заоглеждаха притеснено.
            — Добре дошли в „Хогуортс“! — каза професор Макгонъгол. — След малко ще започне тържеството по случай началото на срока, но преди да заемете местата си в Голямата зала, трябва да бъдете разпределени по домове. Разпределянето е много важна церемония, понеже докато сте тук, вашият дом ще бъде нещо като ваше семейство в пределите на „Хогуортс“. Ще имате учебни часове с другите от своя дом, ще спите в спалните на своя дом и ще прекарвате свободното си време в общото помещение на дома. Четирите дома се наричат „Грифиндор“, „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“. Всеки дом има своя благородна история и от всеки от тях са излезли изтъкнати магьосници. Докато сте в „Хогуортс“, успехите ви ще носят точки на вашите домове, а всяко нарушение на правилата ще отнема точки на домовете. В края на годината домът с най-много точки се награждава с Купата на домовете, което е голямо достойнство. Надявам се всеки от вас да е чест за дома, който стане негов, независимо кой ще е той. Разпределителната церемония ще се състои след няколко минути пред цялото училище. Предлагам, докато чакате, всички да се издокарате, доколкото можете.
            Очите й се спряха за миг върху мантията на Невил, която беше закопчана под лявото му ухо, и върху изцапания нос на Рон. Хари се опита нервно да приглади косата си.
            — Ще се върна за вас, щом сме готови — каза професор Макгонъгол. — Моля, чакайте кротко.
            Тя напусна стаята. Хари преглътна.
            — Как точно ще ни разпределят по домове? — попита той Рон.
            — Някакъв тест, мисля. Фред каза, че ужасно боляло, ама май се шегуваше.
            Сърцето на Хари се сви от ужас. Тест ли? Пред цялото училище? Но той не знаеше още никакви магии — какво ли, за Бога, трябваше да направи? Не беше очаквал подобно нещо още от момента на пристигането. Огледа се трескаво и видя, че всички останали също изглеждаха ужасени. Никой не говореше много с изключение на Хърмаяни Грейнджър, която шепнеше много бързо всичките заклинания, които бе научила, и се чудеше кое ли ще й е нужно. Хари се мъчеше да не я слуша. Никога досега не беше се притеснявал повече, никога, дори и тогава, когато трябваше да занесе вкъщи на семейство Дърсли забележка от училището, в която пишеше, че по някакъв начин е оцветил перуката на учителката в синьо. Очите му бяха приковани във вратата. Всяка секунда професор Макгонъгол щеше да се върне и да го отведе към неговата гибел.
            После се случи нещо, което го накара да подскочи около една стъпка във въздуха, а няколко души зад него се разпищяха.
            — Какво, за…
            Той ахна. Същото сториха и другите около него. Двайсетина духове бродници бяха проникнали току-що през задната стена. Седефенобели и полупрозрачни, те се понесоха из стаята, като разговаряха помежду си и почти не поглеждаха първокурсниците. Като че ли спореха. Един, който приличаше на тлъст малък монах, тъкмо казваше:
            — Прости и забрави, бих рекъл аз… трябва да му дадем още един шанс…
            — Драги ми монахо, не сме ли дали на Пийвс всичките шансове, които е заслужил? Той докарва на всички ни лоша слава, а нали знаеш, че дори не е истински дух бродник… Я, вие пък какво търсите тук?
            Единият дух, облечен в прилепнало трико с накъдрена яка, изведнъж бе забелязал първокурсниците.
            Никой не отговори.
            — Нови ученици — обади се Тлъстия монах, като им се усмихна. — Предполагам, че сега ще ви разпределят?
            Няколко деца кимнаха безмълвно.
            — Надявам се да ви видя в „Хафълпаф“! — каза монахът. — Да знаете, че беше моят дом.
            — Хайде, тръгвайте! — нареди един рязък глас. — Разпределителната церемония ще започне.
            Професор Макгонъгол се бе върнала. Един по един духовете се понесоха и изчезнаха през отсрещната стена.
            — Сега се стройте в редица — каза професор Макгонъгол на първокурсниците — и тръгнете след мен.
            Със странното чувство, че краката му са се превърнали в олово, Хари се вмъкна в строя зад едно момче с пясъчноруса коса. Зад него беше Рон и така излязоха от стаята, прекосиха входната зала и през две двойни врати влязоха в Голямата зала.
            Хари никога не би могъл дори да си представи такова странно и великолепно помещение. Беше осветено от хиляди и хиляди свещи, които се носеха на средна височина над четири дълги маси, където седяха останалите ученици. Масите бяха подредени с блестящи златни чинии и чаши. В дъното на залата имаше още една дълга маса, където седяха учителите. Професор Макгонъгол отведе първокурсниците там, така че те спряха в редица с лице към другите ученици и с гръб към учителите. В трептящата светлина на свещите стотиците лица, вперили очи в тях, приличаха на бледи фенери. Тук-там между учениците блестяха като замъглено сребро духовете бродници. Главно за да избегне всички тези вторачени очи, Хари погледна нагоре и видя един кадифеночерен таван, изпъстрен със звезди. Чу Хърмаяни да шепне:
            — Омагьосан е да прилича на небето навън. Прочетох го в "История на „Хогуортс“.
            Трудно беше да се повярва, че там изобщо има таван и че Голямата зала не е отворена към небесата. Хари бързо погледна пак надолу, когато професор Макгонъгол, без да продума, постави четирикрако столче пред първокурсниците. Върху него сложи островърха магьосническа шапка. Тази шапка беше с кръпки, оръфана и извънредно мръсна. Леля Петуния не би я допуснала в къщата си.
            Може би трябваше да се опитат да извадят от нея заек, помисли си Хари изплашено — май че такова нещо им готвеха. Като забеляза, че всички в залата гледат втренчено шапката, той също впери очи в нея. Няколко секунди цареше пълна тишина. След това шапката трепна. Близо до ръба й се отвори широка цепка като уста… и шапката запя:

            Намираш че не съм красива,
            и смяташ ме за захабена,
            но ще се гръмна, ако найдеш
            по-умна шапка ти от мене.

            Задръж високия цилиндър,
            бомбето черно, капа синя,
            че аз съм Хогуортска шапка
            и всичките ще ги надмина.

            В главата си нищо не можеш
            да скриеш, без аз да го видя —
            сложи ме и ще ти укажа
            къде е редно да отидеш.

            Да идеш можеш в „Грифиндор“,
            където са сърцата смели —
            такава храброст, почит, доблест
            от всички други ги отделят.

            Или ще бъдеш в „Хафълпаф“
            с лоялните и справедливи —
            от работа не бягат те,
            а верни са и търпеливи.

            При мъдростта на „Рейвънклоу“
            иди, умът ти щом е буден —
            с находчивост и вещина
            животът ти не ще е труден.

            А може би и в „Слидерин“
            ще срещнеш своите другари —
            за да постигнат целите си,
            тез хитреци средства не жалят.

            Сложи ме и не се страхувай!
            Да се тревожиш няма смисъл.
            В добри ръце си (и да ги нямам),
            щот’ аз съм шапката мислител!

            Цялата зала гръмна от ръкопляскания, когато шапката завърши песента си. Тя се поклони към всяка от четирите маси и после пак застана съвсем неподвижно.
            — Значи трябва просто да пробваме шапката! — прошепна Рон на Хари. — Ще убия Фред… разправяше ми ги едни за борба с някакъв трол.
            Хари се усмихна вяло. Вярно, да пробваш шапката беше много по-добре, отколкото да направиш някакво заклинание, но много му се искаше да я пробва, без всички останали да гледат. Шапката като че ли изискваше прекалено много, а в момента Хари не се чувстваше нито смел, нито находчив, нито нещо друго. Поне да беше споменала в песента един дом за хора, които се чувстват малко зле — това щеше да е домът за него.
            Сега професор Макгонъгол пристъпи напред с дълъг пергаментов свитък в ръка.
            — Когато извиквам имената ви, ще си слагате шапката и ще сядате на табуретката, за да бъдете разпределени — каза тя. — Абът, Ханна!
            Препъвайки се, от редицата излезе едно момиче с розово лице и руси плитчици, нахлупи шапката, която хлътна чак над очите му, и седна. Минутка пауза…
            — ХАФЪЛПАФ! — провикна се шапката.
            На масата вдясно ликуваха и ръкопляскаха, когато Ханна отиде да седне на масата на „Хафълпаф“. Хари видя духа на тлъстия монах да й маха весело.
            — Боунс, Сюзън!
            — ХАФЪЛПАФ! — провикна се отново шапката и Сюзън припна да седне до Ханна.
            — Бут, Тери!
            — РЕЙВЪНКЛОУ!
            Този път масата вляво заръкопляска и няколко рейвънклоувци станаха да се ръкуват с Тери, когато се присъедини към тях.
            „Брокълхърст, Манди“ също отиде в „Рейвънклоу“, обаче „Браун, Лавендър“ стана първата нова грифиндорка и най-лявата маса избухна в ликуване. Хари видя братята близнаци на Рон да дюдюкат.
            После „Бълстроуд, Милисент“ стана слидеринка. След всичко, което беше чул за „Слидерин“, учениците от този дом не му бяха симпатични. Е, можеше и да си въобразява.
            Сега почна наистина да му става лошо. Спомни си какво се случваше, когато подбираха отбори в часовете по физическо в старото му училище. Винаги го избираха последен — не защото не го биваше, а защото никой не искаше Дъдли да помисли, че го харесват.
            — Финч-Флечли, Джъстин!
            — ХАФЪЛПАФ!
            Хари забеляза, че шапката понякога извикваше веднага дома, а друг път й трябваше малко време да реши. „Финигън, Шиймъс“, пясъчнорусото момче до Хари, седя на столчето почти цяла минута, преди шапката да го обяви за грифиндорец.
            — Грейнджър, Хърмаяни!
            Хърмаяни отиде почти тичешком до столчето и нетърпеливо нахлупи шапката на главата си.
            — ГРИФИНДОР! — извика шапката.
            Рон изстена. Една ужасна мисъл се пръкна внезапно в главата на Хари, както винаги става с ужасните мисли, когато си притеснен. Ами ако изобщо не бъде избран? Ако седи безкрайно дълго с шапката върху очите си, докато професор Макгонъгол я дръпне от главата му и каже, че явно е станала грешка и той ще направи най-добре да се качи пак на влака?
            Когато извикаха Невил Лонгботъм — момчето, което постоянно губеше жабата си, — той падна по пътя към столчето. Шапката се забави много, докато реши за Невил. Когато, най-сетне, извика „ГРИФИНДОР!“, Невил хукна заедно с нея и трябваше да изтича обратно, за да я даде на „Макдугъл, Мораг“.
            Малфой излезе наперено напред, когато извикаха неговото име, и желанието му беше веднага изпълнено: щапката едва беше докоснала главата му, когато изкрещя:
            — СЛИДЕРИН!
            Малфой се присъедини към своите приятели Краб и Гойл, явно доволен от себе си.
            Не оставаха вече много хора.
            Мун… Нот… Паркинсон… — после две близначки — Патил и Патил… после Пъркис, Сали-Ан… и после, най сетне:
            — Потър, Хари!
            Когато Хари излезе напред, в цялата зала внезапно се понесоха шепоти, като малки съскащи огньове.
            — Потър ли каза тя?
            — Онзи Хари Потър?
            Последното нещо, което Хари видя, преди шапката да падне пред очите му, беше залата, пълна с хора, които проточваха вратове, за да го видят по-добре. В следващата секунда гледаше черната вътрешност на шапката. Зачака.
            — Хммм — каза един тъничък глас в ухото му. — Трудно. Много трудно. Виждам много смелост. И умът си го бива. Имаш дарба, о, небеса, да… и страстно желание да се проявиш… това е интересно… Та къде да те сложа?
            Хари сграбчи ръбовете на стола и си мислеше: "Не в „Слидерин“, "Не в „Слидерин“…
            — Не в „Слидерин“, така ли? — каза тъничкият глас. — Сигурен ли си? Знаеш ли, може да станеш велик… всичко ти е в главата, а „Слидерин“ може да те изпроводи по пътя към величието, в това няма съмнение… Не ли? Е, щом си сигурен… най-добре ГРИФИНДОР!
            Хари чу как шапката извика последната дума на цялата зала. Свали шапката и отиде с разтреперани крака към масата на „Грифиндор“. Беше толкова облекчен, че е бил избран и че не е пратен в „Слидерин“, та почти не забеляза, че получи най-бурното одобрение от всички досега. Пърси Префекта стана и раздруса здраво ръката му, докато близнаците Уизли крещяха:
            — Падна ни се Потър! Падна ни се Потър!
            Хари седна срещу духа бродник с нагънатата яка, когото беше видял преди. Духът докосна ръката му и Хари изпита внезапното ужасно чувство, че току що я е потопил в кофа леденостудена вода.
            Сега виждаше добре Височайшата маса. В края, най-близо до него, седеше Хагрид, който срещна погледа му и го окуражи с вдигнат палец. Хари му отговори с усмивка. И там, в средата на Височайшата маса, на голям златен стол седеше Албус Дъмбълдор. Хари го позна веднага от картичката, която бе извадил от шоколадовата жаба във влака. Сребристата коса на Дъмбълдор беше единстеното нещо в цялата зала, което светеше също толкова силно, колкото духовете. Хари зърна и професор Куиръл, нервния млад мъж от „Продънения котел“. Изглеждаше много странен с големия си пурпурен тюрбан.
            И сега оставаха да бъдат разпределени само трима души. „Търпин, Лайза“ стана рейвънклоувка, а после дойде ред на Рон. Сега той беше вече станал бледозелен. Хари стисна палци под масата и секунда по-късно шапката извика:
            — ГРИФИНДОР!
            Хари изръкопляска силно заедно с останалите, докато Рон се отпусна на стола до него.
            — Браво, Рон, отлично! — каза Пърси Уизли тържествено над главата на Хари, а в това време „Цабини, Блейз“ стана слидеринка.
            Професор Макгонъгол нави своя свитък и отнесе разпределителната шапка.
            Хари погледна надолу в празната си златна чиния. Току-що беше осъзнал колко е гладен. От яденето на тиквените пайове като че ли бяха минали векове.
            Албус Дъмбълдор бе станал на крака. Отправи сияйна усмивка към учениците с широко разтворени обятия, сякаш нищо не би могло да му направи по-голямо удоволствие от това да види присъстващите тук.
            — Добре дошли! — каза. — Добре дошли за една нова година в „Хогуортс“! Преди да започнем да се храним, бих искал да кажа няколко думи. Ето кои са те: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!
            И пак си седна. Всички заръкопляскаха и се развикаха одобрително. Хари не знаеше дали да се засмее, или не.
            — Да не би да е… малко луд? — попита той неуверено Пърси.
            — Луд? — каза Пърси безгрижно. — Той е гений! Най-добрият магьосник в света! Обаче е малко луд, да. Картофи, Хари?
            Хари остана със зинала уста. Подносите пред него сега бяха отрупани с ястия. Никога не беше виждал на една маса толкова много неща, които обичаше да яде: печено телешко, печено пиле, свински пържоли и агнешки флейки, печени и пържени картофи, йоркширски пудинг, грах, моркови, сос, кетчуп и — по някаква странна причина — ментови бонбони.
            Семейство Дърсли никога не бяха оставяли Хари истински да гладува, но и никога не му бе позволено да яде толкова, колкото му се искаше. Дъдли винаги взимаше точно това, което Хари най-много желаеше, дори ако после му ставаше лошо от него. Хари отрупа чинията си с по едно парче от всяко ястие, освен бонбоните, и започна да яде. Всичко беше страшно вкусно.
            — Това изглежда апетитно — каза тъжно духът бродник с яката, като наблюдаваше как Хари реже печеното месо.
            — Не можете ли…
            — Не съм ял от почти четиристотин години насам — отговори духът. — Не ми е необходимо, разбира се, обаче ми липсва. Мисля, че не ви се представих. Сър Николас де Мимси-Порпингтън на вашите услуги. Домашен дух бродник на кула „Грифиндор“.
            — Аз знам кой сте! — възкликна Рон изведнъж. — Братята ми са ми разказвали за вас… вие сте Почтибезглавия Ник!
            — Бих предпочел да ме наричате Сър Николас де Мимси… — почна духът студено, но пясъчнорусият Шиймъс Финигън го прекъсна:
            — Почтибезглав? Как може да бъдете почти безглав?
            Сър Николас изглеждаше безкрайно засегнат, като че ли непринуденият им разговор никак не вървеше, както би желал.
            — Ей така — каза раздразнено. Хвана лявото си ухо и го дръпна. Цялата му глава се вдигна от врата и падна върху рамото му, сякаш висеше на панти. Очевидно някой се бе опитал да го обезглави, но не го бе направил както трябва. Доволен от втрещените изражения на техните лица, Почтибезглавия Ник метна главата си обратно на врата, покашля се и каза: — И така… вие, новите грифиндорци! Надявам се, че ще ни помогнете да спечелим Домовия шампионат тази година, а? Никога не е било „Грифиндор“ толкова време да не го е печелил. „Слидерин“ грабна купата шест поредни години! Кървавия Барон става почти непоносим… той е духът бродник на „Слидерин“.
            Хари погледна към масата на „Слидерин“ и видя, че там седи ужасяващ дух с безизразни опулени очи, изпито лице и одежди, опетнени със сребриста кръв. Седеше точно до Малфой и Хари забеляза със задоволство, че Драко не е никак доволен от подредбата на местата около масата.
            — Защо е целият окървавен? — попита Шиймъс много заинтересовано.
            — Никога не съм го питал — отговори Почтибезглавия Ник тактично.
            След като всички изядоха колкото можаха, остатъците от ястията изчезнаха от чиниите и ги оставиха блестящо чисти, каквито бяха преди. Миг по-късно се появиха десертите. Сладоледени блокове с всички аромати, които човек може да си представи, ябълкови пайове, сиропирани сладкиши, шоколадови еклери и понички със сладко, плодови салати, ягоди, желета, мляко с ориз…
            Докато Хари си взимаше сиропиран сладкиш, разговорът се насочи към техните семейства.
            — Аз съм наполовина и наполовина — каза Шиймъс. — Татко ми е мъгъл. Мама не му казала, че е магьосница, докато не се оженили. Доста гаден шок за него.
            Другите се засмяха.
            — А ти, Невил? — попита Рон.
            — Мен ме отгледа баба ми и тя е магьосница — отговори Невил, — ама семейството години наред мислеше, че съм мъгъл. Прачичо ми Алджи все се опитваше да ме хване неподготвен и да изтръгне някаква магия от мен… веднъж ме блъсна от края на кея в Блекпул… едва не се удавих… ама нищо не ставаше, докато не навърших осем години. Прачичо Алджи дойде на чай и тъкмо ме беше провесил за глезените през един прозорец на горния етаж, когато пралеля ми Инид му предложи да си вземе целувки и той уж случайно ме изтърва. Но аз взех да подскачам като топка надолу през цялата градина и чак до улицата. Всички бяха страшно доволни. Баба се разплака от щастие. И да бяхте видели лицата им, когато ме приеха тук… разбирате ли, мислели, че няма да съм достатъчно магически, за да дойда. Прачичо Алджи беше толкова доволен, че ми купи жабата.
            От другата страна на Хари, Пърси Уизли и Хърмаяни говореха за уроците:
            — Надявам се да започнат веднага, толкова много трябва да се научи, мене специално много ме интересува трансфигурацията, разбираш ли, да превръщаш едно нещо в нещо друго! Казват, че било много трудно, естествено…
            — Трябва да започнеш с нещо малко… да превръщаш кибритени клечки в игли и такива неща…
            Хари, на когото вече му ставаше много топло, пък и му се спеше, погледна пак към Височайшата маса. Хагрид пиеше честичко от своята чаша. Професор Макгонъгол бъбреше с професор Дъмбълдор. Професор Куиръл със смешния си тюрбан говореше с един учител с мазна черна коса, орлов нос и жълтеникава кожа.
            Всичко стана съвсем внезапно. Покрай тюрбана на Куиръл орловоносият учител погледна Хари право в очите… и една остра, пареща болка премина по белега на челото на Хари.
            — Ох! — Хари се хвана за главата.
            — Какво има? — попита Пърси.
            — Н-н-нищо.
            Болката беше изчезнала толкова бързо, както се бе и появила. По трудно се оказа обаче за Хари да се отърси от чувството, което бе изпитал от погледа на учителя — чувството, че той никак не одобрява Хари.
            — Кой е учителят, дето говори с професор Куиръл? — попита той Пърси.
            — Значи познаваш вече Куиръл, така ли? Нищо чудно, че изглежда толкова притеснен… А това е професор Снейп. Преподава за отварите, обаче иска… всички знаят, че той иска да заеме мястото на Куиръл. Знае страшно много за Черните изкуства този Снейп.
            Известно време Хари наблюдаваше Снейп, обаче Снейп не го погледна пак.
            Най-после изчезнаха и десертите и професор Дъмбълдор отново се изправи. Залата утихна.
            — Ахъм… само още няколко думи, след като всички сме нахранени и утолихме жаждата си. Ще ви дам няколко наставления за началото на срока… Първокурсниците трябва да запомнят, че на всички ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище. И някои от по-големите ни ученици ще сторят добре също да си го припомнят.
            Святкащият поглед на Дъмбълдор стрелна близнаците Уизли.
            — Освен това бях помолен от пазача господин Филч да ви напомня, че в междучасията не трябва да се правят магии по коридорите… Приемните изпити по куидич ще се състоят през втората седмица на срока. Който има желание да играе за своя домови отбор, нека се свърже с Мадам Хууч… И накрая трябва да ви кажа, че тази година достъпът до десния коридор на третия етаж е абсолютно забранен за всеки, който не би искал да намери една много болезнена смърт.
            Хари се изсмя, но беше един от малцината, които го сториха.
            — Не говори сериозно, нали? — прошепна той на Пърси.
            — Боя се, че говори съвсем сериозно — каза Пърси, като се намръщи на Дъмбълдор. — Странно, защото обикновено ни посочва причини защо не ни е разрешено да ходим някъде… Гората е пълна с опасни зверове, всеки го знае. Наистина смятам, че можеше да каже поне на нас, префектите.
            — А сега, преди да си легнем, да изпеем училищната песен! — провикна се Дъмбълдор. Хари забеляза, че усмивките на другите учители бяха доста смразени.
            Дъмбълдор трепна с магическата си пръчка, сякаш искаше да прогони муха от върха й, и от нея излетя дълга златна панделка, която се вдигна високо над масите и се усука, подобно на змия, в думи.
            — Всеки да избере любимата си мелодия — каза Дъмбълдор — и почваме!
            И цялото училище ревна:

            „Хогуортс“, глиган пъпчив, о, „Хогуортс“,
            учи ни нещо, молим те,
            все тая дали сме стари и плешиви,
            или с издрани колене —
            нали сме млади и игриви.
            С предмети много интересни
            пълни ти нашите глави,
            че днес в тях има само въздух,
            прах, бръмбари, мъртви мухи.
            Учи ни на неща достойни,
            забравеното припомни ни.
            Учи ни и ще зубрим ние,
            умът докато ни загние.

            Всички завършиха песента по различно време. Накрая останаха само близнаците Уизли, които пееха по мелодията на един много бавен погребален марш. Дъмбълдор дирижираше последните няколко стиха с магическата си пръчка, а когато те свършиха, той беше сред онези, които ръкопляскаха най-силно.
            — Ааа, музиката! — каза, като бършеше очите си. — Магия над всичко, което ние можем да направим тук! А сега, време за спане. Дим да ви няма!
            Грифиндорските първокурсници последваха Пърси през бъбрещата навалица, излязоха от залата и тръгнаха нагоре по мраморната стълба. Хари чувстваше пак краката си като олово, но само защото беше много уморен и натъпкан с храна. Толкова му се спеше, та дори не се изненада, че портретите по коридорите си шепнеха и ги сочеха, докато минаваха, нито пък че Пърси два пъти ги преведе през врати, скрити зад плъзгащи се ламперии и провесени гоблени. Заизкачваха се по още стълби, прозявайки се и тътрейки крака, и Хари тъкмо се питаше колко ли има още да вървят, когато внезапно спряха.
            На средна височина над тях във въздуха се носеше връзка бастуни и когато Пърси пристъпи към тях, те започнаха да се мятат по него.
            — Пийвс — прошепна Пърси на първокурсниците. — Той е полтъргайст. — После повиши глас: — Пийвс… покажи се.
            В отговор се чу силен неприличен звук, като въздух, изпуснат от балон.
            — Искаш ли да отида при Кървавия барон?
            Прозвуча едно „плоп“ и се появи дребен човек със злобни тъмни очи и голяма уста, който се носеше със скръстени крака във въздуха и стискаше бастуните.
            — Ооооооо! — каза той с ехиден кикот. — Милите ми зайци! Колко весело!
            Внезапно се стрелна към тях. Всички се наведоха.
            — Махай се, Пийвс, иначе баронът ще научи за това. Говоря сериозно! — сопна му се Пърси.
            Пийвс се изплези и изчезна, като изпусна бастуните върху главата на Невил. Чу се как отбръмчава, подрънквайки доспехите на минаване.
            — Трябва да се пазите от Пийвс — каза Пърси, когато тръгнаха пак. — Кървавия Барон е единственият, който може да го обуздае. Не слуша дори нас, префектите. Пристигнахме.
            В самия край на коридора висеше портрет на много дебела жена с розова копринена рокля.
            — Парола? — попита тя.
            — Капут Драконис — каза Пърси и портретът се извъртя напред, за да открие кръгъл отвор в стената. Всички се провряха през него, само Невил имаше нужда от помощ, и се озоваха в общото помещение на „Грифиндор“ — уютна кръгла стая, пълна с меки фотьойли.
            Пърси насочи момичетата през една врата към тяхната обща спалня, а момчетата — през друга. На върха на спираловидна стълба — явно се намираха в една от кулите — те намериха най-после леглата си: пет балдахинени кревата с по четири колонки с тъмночервени кадифени завеси. Прекалено уморени, за да говорят много, те си облякоха пижамите и се отпуснаха в леглата.
            — Чудесно ядене, нали? — промърмори Рон на Хари през завесите. — Махай се, Скабърс! Дъвче ми чаршафите.
            Хари искаше да попита Рон дали си е взел от сиропирания сладкиш, но заспа почти веднага.
            Може би Хари беше попрекалил с яденето, защото сънува много странен сън. Носеше на главата си тюрбана на професор Куиръл, който му говореше настойчиво и го убеждаваше, че трябва незабавно да се прехвърли в „Слидерин“, защото това било неговата съдба. Хари отговори на тюрбана, че не иска да бъде в „Слидерин“; тюрбанът ставаше все по-тежък; Хари се опита да го свали, но той се стегна болезнено… и се появи Малфой, който му се надсмиваше, докато се бореше с тюрбана… после Малфой се превърна в орловоносия учител Снейп, чийто смях прозвуча силно и студено… Блесна ярка зелена светлина и Хари се събуди изпотен и разтреперан.
            Обърна се на другата страна и заспа отново, а когато отвори очи на другата сутрин, изобщо не помнеше този сън.

            ГЛАВА ОСМА: УЧИТЕЛЯТ ПО ОТВАРИ
            — Там, гледай!
            — Къде?
            — До високото хлапе с червената коса.
            — Дето носи очила?
            — Видя ли лицето му?
            — Видя ли белега му?
            Шепоти преследваха Хари от момента, когато напусна на другия ден спалнята. Ученици по опашките пред кабинетите заставаха на пръсти, за да го зърнат, или се връщаха, за да минат отново покрай него по коридорите и зяпаха. На Хари му се искаше да не го правят, защото опитваше да се съсредоточи, за да намери пътя до стаята, в която щеше да има урок.
            В „Хогуортс“ имаше сто четирийсет и две стълбища: широки и изящно извити, тесни и разнебитени. Някои в петък водеха другаде. Други — с едно изчезващо стъпало на средна височина, което трябваше да помниш и прескачаш. Освен това имаше врати, които не се отваряха, ако не ги помолиш учтиво или не ги погъделичкаш на точно определено място, и врати, които всъщност изобщо не бяха врати, а плътни стени и само се преструваха на врати. Много трудно беше също да запомниш къде е всяко нещо, тъй като всичко като че ли много често се разместваше. Хората по портретите непрестанно си ходеха на гости и Хари беше убеден, че доспехите могат да вървят.
            И духовете бродници не помагаха. Винаги беше страшен шок, когато някой от тях внезапно се проплъзваше през една врата, която човек тъкмо се опитваше да отвори. Почтибезглавия Ник всякога беше щастлив да покаже вярната посока на новите грифиндорци, но полтъргайстът Пийвс се равняваше като препятствие на две заключени врати и едно измамно стълбище, ако го срещнеш, когато си закъснял за час. Изсипваше кошовете за отпадъци върху главата ти, издърпваше килимчета изпод краката ти, замерваше те с парчета тебешир или те издебваше изотзад, хващаше те за носа и крясваше „ХВАНАХ ТЕ ЗА ГАГАТА!“.
            Още по-лош от Пийвс — ако това изобщо беше възможно — беше пазачът Аргус Филч. Хари и Рон успяха да се спречкат с него още първата сутрин. Филч ги завари, когато се опитваха насила да отворят една врата, която за беда се оказа входът към забранения коридор на третия етаж. Той не искаше да им повярва, че са се загубили, а беше сигурен, че са опитали нарочно да я разбият, и тъкмо ги заплашваше със заключване в подземията, когато случайно минаващият професор Куиръл ги спаси.
            Филч притежаваше котка, наречена Госпожа Норис — мършаво същество с цвят на прах и с изпъкнали очи, подобни на лампи, също като тези на Филч. Тя патрулираше сама из коридорите. Нарушиш ли пред нея някое правило, престъпиш ли само с един пръст вярната линия, тя изфучаваше да повика Филч, който се появяваше задъхан две секунди по-късно. Филч познаваше тайните ходове на училището по-добре от когото и да било (с изключение може би на близнаците Уизли) и можеше да изскочи пред теб така внезапно, както всеки дух бродник. Всички ученици го мразеха и най-лелеяната мечта на мнозина беше да теглят на Госпожа Норис хубав ритник.
            А после — след като си успял да намериш къде ще се състоят — идваха самите уроци. Както Хари бързо откри, за магията беше нужно много повече, отколкото да размахаш магическата си пръчка и да кажеш няколко смешновати думи.
            Всяка сряда в полунощ учениците трябваше да изследват нощните небеса през своите телескопи и да научат имената на различните звезди и движението на планетите. Три пъти в седмицата отиваха с една дундеста малка магьосница на име професор Спраут в оранжериите зад замъка, за да изучават билкология. Там учеха как да се грижат за всичките странни растения, гъби и плесени и откриваха за какво се използват.
            Като най-скучна с лекота можеше да се определи историята на магията — единственият предмет, преподаван от дух бродник. Професор Бинс бил вече много стар, когато заспал пред камината в стаята на преподавателите и станал на другата сутрин, за да преподава, като напуснал тялото си. Бинс каканижеше ли, каканижеше, докато те записваха имена и дати и объркваха Злия Емерик и Чудатия Юрик.
            Професор Флитуик, учителят по вълшебство, беше съвсем мъничък магьосник, който трябваше да застане върху купчина книги, за да вижда над своята катедра. В началото на първия урок той взе дневника и когато стигна до името на Хари, нададе възбуден вик и се катурна, та не го виждаха вече.
            Професор Макгонъгол пък беше съвсем различна. Хари правилно бе решил, че тя е учителка, с която не бива да се спречкваш. Строга и умна, ти ги скастри още в момента, когато седнаха в първия й час.
            — Трансфигурацията е една от най-сложните и най-опасни магии, които ще научите в „Хогуортс“ — каза им тя. — Който върши глупости в моя час, ще напусне и няма да идва повече. Предупредени сте.
            След това превърна катедрата си в прасе и обратно в катедра. Това направи голямо впечатление на всички и те нямаха търпение да започнат, обаче скоро осъзнаха, че още дълго време няма да могат да превръщат мебелите в животни. След като изписаха сума страници със сложни записки, всички получиха по една кибритена клечка и започнаха да се опитват да я превърнат в игла. В края на урока само Хърмаяни Грейнджър бе постигнала някаква промяна в своята клечка; професор Макгонъгол показа на класа как тя е станала сребриста и заострена и отправи към Хърмаяни една от редките си усмивки.
            Предметът, който всички бяха очаквали с трепет, беше защита срещу Черните изкуства, но часът на Куиръл се оказа нещо като шега. В неговата класна стая силно миришеше на чесън, което — както твърдяха всички — било, за да се предпази от един вампир, когото бил срещнал в Румъния и който (според Куиръл) щял да дойде да го грабне в близките дни. Той им разказа, че тюрбанът му бил подарък от един африкански принц в знак на благодарност, задето го отървал от нахален зомби, но те не бяха сигурни дали да вярват на тази история. Първо, защото когато Шиймъс Финигън поиска настойчиво да узнае как Куиръл се е преборил с този зомби, Куиръл се изчерви и започна да говори за времето. И второ, защото бяха забелязали, че от тюрбана се носи странна миризма. Според близнаците Уизли той бил пълен с чесън, та Куиръл бил защитен където и да отидел.
            На Хари много му олекна, когато разбра, че съвсем не е изостанал далеч зад другите. Много от съучениците му идваха от мъгълски семейства и като него не бяха имали представа, че са магьосници. Трябваше да се научи толкова много, та дори деца като Рон нямаха голямо предимство.
            Петък беше важен ден за Хари и Рон. Най-сетне успяха да намерят пътя до Голямата зала за закуска, без нито веднъж да се загубят.
            — Какво имаме днес? — попита Хари, докато си сипваше захар върху овесената каша.
            — Двоен час по отвари със слидеринците — отговори Рон. — Снейп е ръководител на дома „Слидерин“. Казват, че винаги ги покровителствал… Ще имаме възможност да видим дали е вярно.
            — Бих искал и Макгонъгол да покровителстваше нас — каза Хари.
            Професор Макгонъгол беше ръководител на дома „Грифиндор“, но това не й попречи предишния ден да им даде огромен куп домашни.
            Точно тогава пристигна пощата. Хари вече беше свикнал с това, но първата сутрин доста се стресна, когато стотина сови влетяха изведнъж в Голямата зала по време на закуска, кръжаха над масите, докато видят своите притежатели, и почнаха да пускат писма и пакети в скутовете им.
            Досега Хедуиг не беше донесла нищо на Хари. Понякога идваше, колкото да му гризне ухото и да получи парче препечен хляб, преди да отлети да спи в соварника заедно с другите училищни сови. Тази сутрин обаче тя кацна между купичката с портокалово сладко и захарницата и пусна една бележка в чинията на Хари. Той веднага я отвори.

            Мили Хари, (пишеше там с твърде небрежен почерк) Знам, че петък следобед ти е свободен, та би ли искал да дойдеш на чаша чай при мен към три часа?
            Искам да чуя всичко за първата ти седмица. Прати ми отговор по Хедуиг.
                                                                                       Хагрид

            Хари взе назаем пачето перо на Рон, надраска на гърба на бележката „Да, моля, ще се видим по-късно“ и отпрати Хедуиг.
            Цяло щастие беше, че Хари можеше да се надява на следобедния чай с Хагрид, защото урокът по отвари се оказа най-лошото, което му се беше случвало досега.
            На тържеството по повод началото на срока Хари беше останал с впечатлението, че професор Снейп не го одобрява. Когато свърши първият урок по отвари, той знаеше, че е сгрешил. Снейп не само че не одобряваше Хари — той го мразеше.
            Уроците по отвари се провеждаха в едно от подземията на кулите. Там беше по-студено, отколкото в самия замък, и щеше да е достатъчно страшно и без консервираните животни, които плуваха в стъкленици по всичките стени.
            Снейп, както и Флитуик, започна часа, като взе дневника и също като Флитуик поспря при името на Хари.
            — А, да. — каза тихо, — Хари Потър. Нашата нова… знаменитост.
            Драко Малфой и приятелите му Краб и Гойл взеха да се кискат, прикривайки уста с ръцете си. Снейп завърши проверката на имената и вдигна глава да погледне класа. Очите му бяха черни като на Хагрид, но в тях нямаше и следа от сърдечността на великана. Те бяха студени и празни и напомняха тъмни тунели.
            — Вие сте тук, за да учите ценната наука и точното изкуство за приготвяне на отвари — подхвана той. Говореше почти шепнешком, но те улавяха всяка негова дума. Също както професор Макгонъгол, Снейп имаше дарбата без усилие да наложи на класа мълчание. — Тъй като тук няма кой знае колко глупашко размахване на магически пръчки, мнозина от вас едва ли ще повярват, че това е магия. Не очаквам наистина да разберете красотата на тихо къкрещия котел с блестящите му изпарения, изтънчената сила на течности, които плъзват през човешките вени и омайват душата, запленяват чувствата… Аз мога да ви науча как да бутилирате слава, да сварите величие, дори да запушите в шише смъртта… ако не сте такава банда дръвници, каквито обикновено трябва да обучавам.
            Тази кратка реч беше последвана от още мълчание. Хари и Рон размениха погледи с вдигнати вежди. Хърмаяни Грейнджър седеше на ръба на стола си и изглеждаше изпълнена с непреодолимо желание да почне да доказва, че не е дръвник.
            — Потър! — каза Снейп внезапно. — Какво ще получа, ако добавя стрит на прах корен от асфодел в инфузия от пелин?
            Стрит на прах корен от какво в инфузия от какво? Хари хвърли поглед към Рон, който изглеждаше точно толкова озадачен като него, но ръката на Хърмаяни вече се бе стрелнала нависоко.
            — Не зная, сър — каза Хари.
            Устните на Снейп се накъдриха в презрителна усмивка.
            — Тц-тц!… Славата явно не е всичко.
            Той не обърна внимание на ръката на Хърмаяни.
            — Хайде да опитаме пак. Потър, къде ще търсиш, ако ти кажа да ми намериш безоар?
            Хърмаяни протегна ръка толкова високо, колкото можеше, без да стане от стола си, но Хари нямаше и най-бледа представа какво е безоар. Мъчеше се да не поглежда към Малфой, Краб и Гойл, които се тресяха от смях.
            — Не зная, сър.
            — Решил си да не отваряш книга, преди да дойдеш, а, Потър?
            Хари се насили да гледа право в тези студени очи. Той беше прегледал книгите си у семейство Дърсли, но нима Снейп очакваше от него да е запомнил всичко от „Хиляда магически билки и плесени“?
            Снейп продължаваше да не обръща внимание на треперещата ръка на Хърмаяни.
            — Каква е разликата, Потър, между самакитка и вълче биле?
            При този въпрос Хърмаяни вече стана, протегнала ръка към тавана на подземието.
            — Не зная — каза Хари тихо. — Обаче мисля, че Хърмаяни знае, защо не опитате с нея?
            Няколко ученици се изсмяха, Хари улови погледа на Шиймъс и Шиймъс му намигна.
            Обаче Снейп не беше доволен.
            — Седни! — сопна се той на Хърмаяни. — За твое сведение, Потър, асфодел и пелин правят изключително силна приспивателна смес, известна като „лекарството на Живата смърт“. Безоар е камък, изваден от стомаха на коза, и може да те спаси от повечето отрови. А колкото до самакитка и вълче биле, те са едно и също растение, което е известно и под името аконитум. Е? Защо всички не записвате това?
            Настъпи всеобщо ровене за пачи пера и пергамент. Сред шумотевицата Снейп заяви:
            — И една точка ще бъде отнета от дома „Грифиндор“ заради твоето нахалство, Потър.
            Докато урокът по отвари продължаваше, нещата не се подобриха за грифиндорци. Снейп разпредели всички по двойки и им даде задачата да смесят просто лекарство против циреи. Той фучеше между тях с дългата си черна мантия, наблюдаваше как теглят изсушена коприва и стриват змийски зъби, като критикуваше почти всекиго с изключение на Малфой, когото изглежда харесваше. Тъкмо казваше на всички да погледнат колко съвършено Малфой е задушил рогатите си плужеци, когато облаци лютив зелен дим и силно съскане изпълниха подземието. По някакъв начин Невил беше успял да стопи котела на Шиймъс в разкривена топка и тяхната отвара течеше по каменния под, като прогаряше дупки в обувките на учениците. Само за секунди целият клас стоеше върху столовете, докато Невил, когото отварата беше обляла, когато котелът се огъна, стенеше от болка, защото по краката и ръцете му излизаха яркочервени циреи.
            — Глупак! — изръмжа Снейп, като очисти разлятата отвара с едно замахване на магическата си пръчка. — Предполагам, че си добавил таралежовите игли, преди да свалиш котела от огъня?
            Невил хленчеше, докато циреите почнаха да изскачат и по целия му нос.
            — Заведи го горе в болничното крило — викна Снейп на Шиймъс. После се втурна към Хари и Рон, които бяха работили до Невил.
            — А ти… Потър… защо не му каза да не прибавя иглите? Рекъл си си, че ако той сбърка, ти ще изпъкнеш, нали? Сега загуби още една точка за „Грифиндор“.
            Това беше толкова несправедливо, че Хари отвори уста да спори, но Рон го срита зад техния котел.
            — Не се обаждай! — промърмори. — Чувал съм, че Снейп може да стане много злобен.
            Когато един час по-късно се качваха по стълбата от подземието, мислите на Хари се гонеха из главата му и духът му беше много помрачен. Още първата седмица беше загубил две точки за „Грифиндор“ — защо Снейп го мразеше толкова много?
            — Горе главата! — каза Рон. — Снейп постоянно отнема точки на Фред и Джордж. Може ли да дойда с теб и да се запозная с Хагрид?
            В три без пет те напуснаха замъка и тръгнаха през парка. Хагрид живееше в малка дървена къща до края на Забранената гора. Пред входната врата видяха един арбалет и чифт галоши.
            Когато Хари почука, отвътре се чуха лудешко драскане и неколкократен гръмък кучешки лай. После прозвуча гласът на Хагрид:
            — Назад, Фанг… назад.
            В пролуката се появи едрото космато лице на Хагрид, който отваряше вратата.
            — Почакайте — каза. — Назад, Фанг!
            Пусна ги да влязат, като се мъчеше да удържи на нашийника огромна черна хрътка.
            Вътре имаше само една стая. От тавана висяха пушени бутове и фазани, в откритото огнище вреше медно котле, а в ъгъла стоеше огромно легло, покрито с юрган, съшит от различни пъстри парчета плат.
            — Чувствайте се като у дома си — каза Хагрид и пусна Фанг, който скочи право към Рон и почна да му ближе ушите. Също както Хагрид, и Фанг явно не беше толкова страшен, колкото изглеждаше.
            — Това е Рон — обясни Хари на Хагрид, който наливаше кипяща вода в голям чайник и редеше курабийки в една чиния.
            — Още един Уизли, а? — каза Хагрид, като гледаше луничките на Рон. — Половината си живот съм прекарал да пъдя братята ти близнаци от гората.
            Курабийките едва не изпочупиха зъбите им, но Хари и Рон се преструваха, че са им вкусни, докато разказваха на Хагрид всичко за първите си уроци. Фанг сложи глава върху коляното на Хари и олигави целите му одежди.
            Хари и Рон изпаднаха във възторг, когато чуха Хагрид да нарича Филч „тоя стар козел“.
            — А колкото до оная котка Госпожа Норис, бих искал някой ден да я запозная с Фанг. Знаете ли, че колкото пъти отивам в училището, тя ме преследва навсякъде?! Не мога да се отърва от нея… Филч я подучва да го прави.
            Хари разказа на Хагрид за часа при Снейп. Хагрид също като Рон му каза да не се тревожи и че Снейп не харесвал почти никого от учениците.
            — Но той като че ли истински ме мрази!
            — Глупости! — възрази Хагрид. — Защо ще те мрази?
            Обаче Хари забеляза, че Хагрид не го погледна право в очите, когато каза това.
            — Как е брат ти Чарли? — попита Хагрид Рон. — Много го харесвах… много е добър към животните.
            Хари се питаше дали Хагрид нарочно смени темата. Докато Рон разказваше на Хагрид за работата на Чарли със змейовете, Хари взе парче хартия, което лежеше на масата под грейката на чайника. Оказа се изрезка от „Пророчески вести“:

            ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ЗА ВЗЛОМА В „ГРИНГОТС“
            Продължава следствието за взлома в „Гринготс“ на 31 юли, за който се смята, че е дело на неизвестни Черни магьосници.
            Таласъмите от „Гринготс“ твърдят, че нищо не е откраднато. Всъщност преровеният трезор е бил освободен по-рано същия ден.
            „Няма да ви кажем какво имаше там и ако знаете кое е добро за вас, не си навирайте носовете, където не ви е работата“ — заплаши днес следобед един таласъм, говорител на банката „Гринготс“.

            Хари си спомни, че Рон му разказа във влака за опита да се ограби „Гринготс“, но не беше споменал датата.
            — Хагрид! — каза Хари. — Този взлом в „Гринготс“ е станал на рождения ми ден! Можело е да се случи, докато ние бяхме там!
            Този път нямаше съмнение — Хагрид изобщо не погледна Хари в очите. Само изгрухтя и му предложи още една курабийка. Хари прочете отново историята. Всъщност преровеният трезор е бил освободен по-рано същия ден. Хагрид беше освободил трезор седемстотин и тринайсет, ако може да се нарече освобождаване отнасянето на онзи мърляв малък пакет. Него ли бяха търсили крадците?
            Докато Хари и Рон се връщаха в замъка за вечеря,с джобове, натежали от курабийки, които от учтивост не бяха отказали да приемат, Хари си мислеше, че никой урок, който беше имал досега, не му бе дал толкова много поводи за размишления, както чаят при Хагрид. Дали Хагрид беше прибрал пакета тъкмо навреме? Къде беше той сега? И дали Хагрид знаеше нещо за Снейп, което не искаше да каже на Хари?

            ГЛАВА ДЕВЕТА: СРЕДНОЩНИЯТ ДУЕЛ
            Хари никога не бе вярвал, че ще срещне момче, което да го мрази повече от Дъдли, но това беше, преди да срещне Драко Малфой. Обаче първокурсниците от „Грифиндор“ имаха заедно със слидеринци само занятия по отвари, та не се налагаше да търпят много Малфой. Поне докато не откриха една бележка, забодена в общата стая на „Грифиндор“, която накара всички да изстенат. Уроците по летене щяха да започнат в четвъртък и „Грифиндор“ и „Слидерин“ щяха да учат заедно.
            — Типично — каза Хари мрачно. — Точно каквото открай време ми се искаше. Да стана за смях на метлата пред Малфой.
            Повече от всичко останало с радост беше очаквал да се научи да лети.
            — Не можеш да знаеш дали ще станеш за смях — каза Рон разумно. — Знам как Малфой вечно се фука колко е добър по куидич, но се обзалагам, че са празни приказки.
            Малфой наистина говореше много за летене. Оплакваше се гласно, задето първокурсниците никога не ги приемали в домовите куидични отбори, и разказваше дълги самохвални истории, които сякаш винаги завършваха с това, как той на косъм се спасявал от мъгъли във вертолети. Обаче той не беше единственият — от приказките на Шиймъс Финигън човек би заключил, че е прекарал по-голямата част от детството си, фучейки из природата на своята метла. Дори Рон разказваше на всеки, който искаше да слуша, как веднъж едва не блъснал със старата метла на Чарли един делтапланерист. Всички от магьоснически семейства постоянно говореха за куидич. На тема футбол Рон вече беше имал голяма разправия с Дийн Томас, който делеше спалнята с тях. Рон не проумяваше какво е толкова забавно в тази игра само с една топка, още повече че никому не бе разрешено да лети. Хари беше издебнал Рон, когато побутваше афиша на Дийн, изобразяващ футболния отбор „Уест Хям“, за да накара играчите да се движат.
            Невил не беше се качвал на метла през живота си, защото баба му не му позволявала да се доближи до метла. Хари смяташе, че е имала право, защото Невил успяваше да си навлече необичаен брой злополуки, дори когато стоеше с двата крака на земята.
            Хърмаяни Грейнджър се притесняваше за летенето почти колкото Невил. Това беше нещо, което не можеш да научиш наизуст от една книга — не че не беше опитала. В четвъртък на закуска тя им досади до полуда със съвети за летене, които беше прочела в една библиотечна книга, назована „Куидичът през вековете“. Невил попиваше всяка нейна дума с тайната надежда да чуе нещо, което ще му помогне да се задържи после върху своята метла, но всички бяха много доволни, когато лекцията на Хърмаяни беше прекъсната от пристигането на пощата.
            След бележката на Хагрид, Хари не бе получавал друго писмо — нещо, което Малфой естествено бързо забеляза. Големият бухал на Малфой редовно му носеше пакети със сладкиши от дома, които той злорадо отваряше на слидеринската маса. Една улулица донесе на Невил малко пакетче от баба му. Той го отвори възбудено и им показа стъклено кълбо, голямо колкото едро топче за игра, което сякаш беше пълно с бял дим.
            — Всепомниче! — обясни им той. — Баба знае, че забравям, а това ти казва дали си забравил да направиш нещо. Вижте, стискаш го силно, ей така, и ако стане червено… ооо — лицето му се помрачи, защото всепомничето внезапно засия в червено, — тогава си забравил нещо…
            Невил се опитваше да си спомни какво ли е забравил, когато Малфой, който минаваше покрай грифиндорската маса, изтръгна всепомничето от ръката му. Хари и Рон скочиха на крака. Почти се надяваха на повод да се сбият с Малфой, но професор Макгонъгол, която забелязваше по-бързо от всеки друг учител в училището назряваща разправия, светкавично се озова при тях.
            — Какво става тук?
            — Малфой ми взе всепомничето, професор Макгонъгол.
            Намръщен, Малфой пусна всепомничето на масата.
            — Само за да го видя — каза той и се измъкна, с Краб и Гойл по петите му.
                                                                            * * *
            В три и половина същия следобед Хари, Рон и другите грифиндорци забързаха надолу по предната стълба към двора за първия си урок по летене. Беше ясен ветровит ден и тревата се къдреше под краката им, докато вървяха по склона към една равна поляна на противоположната страна на парка от Забранената гора, чиито дървета се люшкаха мрачно в далечината. Слидеринци бяха вече там, а също и двайсет метли, подредени в спретнати редици на земята. Хари чу Фред и Джордж да се оплакват от училищните метли, като твърдяха, че някои от тях започвали да вибрират, ако летиш много високо, или пък винаги летели малко наляво. Пристигна учителката им — мадам Хууч. Имаше къса сива коса и жълти очи като на ястреб.
            — Е, какво чакате още всички? — кресна тя. — Всеки да застане до една метла. Хайде, по-бързо!
            Хари погледна надолу към своята метла. Беше стара и някои от клонките й стърчаха встрани под странни ъгли.
            — Протегнете дясната си ръка над метлата си — извика Мадам Хууч, застанала пред тях — и кажете „Горе!“.
            — ГОРЕ! — изкрещяха всички.
            Метлата на Хари веднага скочи в ръката му, обаче тя беше една от малкото, които го сториха. Тази на Хърмаяни Грейнджър само се беше претъркулила на земята, а Невиловата изобщо не бе помръднала.
            „Може би метлите също като конете познават, когато се страхуваш“, помисли си Хари — в гласа на Невил звучеше тръпка, която подсказваше твърде ясно, че той предпочита краката му да останат на земята. После Мадам Хууч им показа как да яхнат метлите, без да се изхлузят от края им, и тръгна насам-натам покрай редиците, като оправяше захвата им. Хари и Рон изпаднаха във възторг, когато тя каза на Малфой, че години наред го е правил погрешно.
            — Сега, когато ви дам сигнал със свирката си, ще се оттласнете силно от земята — каза Мадам Хууч. — Дръжте метлите неподвижни, издигнете се на около един метър и веднага се спуснете пак, като се наведете леко напред. При моята свирка… три… две…
            Обаче Невил — притеснен, нервен и изплашен да не остане на земята — се отблъсна силно, преди свирката да е докоснала устните на Мадам Хууч.
            — Върни се, момче! — извика тя, но Невил се издигаше право нагоре като тапа, изстреляна от бутилка… четири метра… седем метра.
            Хари видя ужасените му очи да гледат как земята все повече се отдалечава, видя как си пое дъх, как се плъзна странично от метлата и…
            ДРАН! — силно думкане и рязко пукане — и Невил лежеше ничком като купчина в тревата. Метлата му се издигаше все по-високо и по-високо и започна да се носи към Забранената гора, докато изчезна от погледите им. Мадам Хууч се беше навела над Невил, пребледняла като него. Хари я чу да мърмори:
            — Счупена китка. Ела, момче… няма страшно, стани. — После се обърна към другите от класа: — Никой от вас да не мърда, докато заведа това момче в болничното крило! Ще оставите тези метли, където са, иначе ще изхвърчите от „Хогуортс“, преди да сте успели да кажете „куидич“. Ела, мило дете!
            С обляно в сълзи лице и стиснал китката си, Невил закуцука до Мадам Хууч, която го бе прегърнала с едната си ръка. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Малфой избухна в смях.
            — Видяхте ли лицето на тая дебела буца?
            Другите слидеринци му пригласяха.
            — Млъкни, Малфой! — сряза го Парвати Патил.
            — Ооо, застъпваш се за Лонгботъм, а? — каза Панси Паркинсон, момиче от „Слидерин“ със сурово лице. — Никога не бих помислила, че на тебе ще ти харесват дебели ревльовци, Парвати.
            — Гледайте! — каза Малфой, като се стрелна напред и грабна нещо от тревата. — Туй е онази дивотия, която бабата на Лонгботъм му изпрати.
            Всепомничето проблясна на слънцето, когато той го вдигна.
            — Дай ми го, Малфой — каза Хари спокойно.
            Всички престанаха да говорят, за да ги наблюдават.
            Малфой се ухили злобно.
            — Смятам да го оставя някъде, та Лонгботъм да си го прибере… може би… на някое дърво?
            — Дай го тук! — кресна Хари, но Малфой яхна метлата си и излетя.
            Не беше излъгал — умееше да лети добре… Носейки се наравно с най-горните клони на висок дъб, той се провикна:
            — Ела да го вземеш, Потър.
            Хари сграбчи метлата си.
            — Не! — извика Хърмаяни Грейнджър. — Мадам Хууч каза да не мърдаме… ще ни вкараш всички в беда.
            Хари не й обърна внимание. Кръвта туптеше в ушите му. Възседна метлата си, отблъсна се силно от земята и се понесе нагоре. Въздухът свистеше в косата му, одеждите му плющяха зад него и в прилив на бясна радост той осъзна, че е открил нещо, което можеше да прави, без да го учат — това беше лесно, това беше прекрасно. Той дръпна дръжката на метлата по-нагоре, за да се понесе още по-високо, и чу от земята писъците и ахканията на момичетата и възхитения вик на Рон. Зави остро с метлата, за да застане срещу Малфой, който изглеждаше потресен.
            — Дай ми го — извика Хари, — иначе ще те блъсна от тая метла!
            — О, нима? — каза Малфой, като се опита да прозвучи подигравателно, обаче изглеждаше разтревожен.
            Хари някакси знаеше какво да направи. Наведе се напред, стисна здраво метлата с двете си ръце и се стрелна като копие към Малфой, който едва успя да се отдръпне навреме. Хари направи остър обратен завой и задържа метлата в сигурно положение. Няколко души долу изръкопляскаха.
            — Тук горе ги няма Краб и Гойл да ти спасяват кожата, Малфой — извика Хари.
            Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Малфой.
            — Хвани го тогава, ако можеш — изкрещя той, хвърли стъкленото кълбо високо във въздуха и се спусна обратно към земята.
            Хари видя като във филм със забавено движение как кълбото се издигна във въздуха и после започна да пада. Наведе се, напред и насочи дръжката на метлата надолу — и в следващата секунда набираше скорост в стръмно спускане, гонейки кълбото… вятърът свистеше в ушите му, примесен с писъците на наблюдателите… после протегна ръка… Улови го на една стъпка от земята — тъкмо навреме, за да изправи метлата си, — и тупна меко в тревата с всепомничето, здраво стиснато в пестник.
            — ХАРИ ПОТЪР!
            Сърцето му слезе в стомаха по-бързо, отколкото току-що бе летял към земята. Професор Макгонъгол тичаше към тях. Той се изправи разтреперан.
            — Никога… през всичките ми години в „Хогуортс“… — Професор Макгонъгол беше почти онемяла от шок и очилата й святкаха гневно. — Как посмя… можеше да си счупиш врата…
            — Той не беше виновен, професор Макгонъгол…
            — Мълчи, Парвати Патил…
            — Но Малфой…
            — Достатъчно, Рон Уизли! Потър, последвай ме… веднага!
            Когато тръгна с отмалели крака по петите на професор Макгонъгол към замъка, Хари зърна тържествуващите лица на Малфой, Краб и Гойл. Той си знаеше, че ще го изключат. Искаше да каже нещо, за да се защити, но гласът му изглежда не беше наред. Професор Макгонъгол вървеше напред с развени одежди, без дори да го поглежда; той трябваше да подтичва, за да не изостане. Хубава я беше свършил! Не можа да изкара дори две седмици. След десет минути ще трябва да си стяга багажа. Какво ли ще кажат семейство Дърсли, когато се появи пред вратата им?
            Изкачиха външната стълба, изкачиха и мраморното вътрешно стълбище, а професор Макгонъгол все още не му казваше нито дума. Тя отваряше със замах врати и маршируваше по коридори, а Хари припкаше нещастен след нея. Може би го водеше при Дъмбълдор. Помисли си за Хагрид, изключен, но допуснат да остане като пазач на дивеча. Дали пък не би могъл да стане помощник на Хагрид? Стомахът му се сви, като си представи, че ще наблюдава как Рон и другите стават магьосници, докато той се влачи из парка и носи торбата на Хагрид.
            Професор Макгонъгол спря пред една класна стая. Отвори вратата и надникна вътре.
            — Извинете, професор Флитуик, но ще ми позволите ли да взема за малко Ууд?
            „Ууд?“ — помисли си Хари смутено. Дали Ууд не бе бастун, с който тя смяташе да го наложи? Обаче Ууд се оказа човек — широкоплещест петокурсник, който излезе с доста объркан вид от класа на Флитуик.
            — Последвайте ме и двамата — каза професор Макгонъгол и те продължиха по коридора, докато Ууд оглеждаше любопитно Хари.
            — Влезте тук!
            Професор Макгонъгол им посочи една класна стая — празна, като се изключи Пийвс, който усърдно пишеше неприлични думи по черната дъска.
            — Вън, Пийвс! — сопна му се тя.
            Пийвс хвърли тебешира в една кофа, която издрънча силно, и се омете, ругаейки.
            Професор Макгонъгол затръшна вратата подире му и се обърна с лице към двете момчета.
            — Потър, това е Оливър Ууд. Ууд… намерих ти търсач.
            Изражението на Ууд премина от озадачение във възторг.
            — Сериозно ли говорите, професор Макгонъгол?
            — Абсолютно — каза професор Макгонъгол твърдо. — Това момче има вродена дарба. Никога не съм виждала подобно нещо. За първи път ли се качваш на метла, Потър?
            Хари кимна безмълвно. Нямаше представа какво се случва, но като че ли не го грозеше изключване. Отново започна да чувства краката си.
            — Той хвана това нещо, което е в ръката му, след едно спускане от седемнайсет метра — каза професор Макгонъгол на Ууд. — Дори не се одраска. Чарли Уизли не би могъл да го направи.
            Ууд изглеждаше така, сякаш всичките му мечти са се сбъднали наведнъж.
            — Да си гледал някога куидичен мач, Потър? — попита възбудено.
            — Ууд е капитан на грифиндорския отбор — обясни професор Макгонъгол.
            — Той има и конструкцията на търсач — каза Ууд, като обикаляше Хари и го оглеждаше. — Лек… бърз… трябва да му намерим свястна метла, професор Макгонъгол… бих казал една „Нимбус две хиляди“ или „Чистометка седем“.
            — Ще говоря с професор Дъмбълдор да видим дали не можем да намерим вратичка в правилото за първокурсниците. Бога ми — нуждаем се от по-добър отбор от миналогодишния. „Слидерин“ ни смазаха в онзи последен мач. Седмици наред не можех да погледна Сивиръс Снейп в лицето… — Професор Макгонъгол погледна строго Хари над рамката на очилата си. — Искам да чувам, че тренираш усърдно, Потър, иначе може да променя решението си да не те наказвам. — После изведнъж се усмихна. — Баща ти би се гордял с теб — каза. — Самият той беше отличен играч на куидич.
                                                                                    * * *
            — Ти се шегуваш!
            Седяха и вечеряха. Хари тъкмо бе свършил да разказва на Рон какво се беше случило, след като напусна игрището с професор Макгонъгол. Рон държеше пред устата си парче пай с месо и бъбреци, ама напълно го беше забравил.
            — Търсач? — каза. — Но първокурсниците никога… Ти трябва да си най-младият домови играч от около…
            — …един век — добави Хари, като напълни устата си с пай. Беше страхотно гладен подир следобедните вълнения. — Ууд ми каза.
            Рон беше толкова учуден, толкова втрещен, че просто седеше и зяпаше Хари.
            — Другата седмица почвам да тренирам — каза Хари. — Само да не кажеш на някого. Ууд иска да го пази в тайна.
            Сега в залата влязоха Фред и Джордж Уизли, зърнаха Хари и се втурнаха към него.
            — Браво на теб! — каза Джордж полугласно. — Ууд ни разказа. Ние също сме в отбора… Биячи сме.
            — Убеден съм, че тази година непременно ще спечелим Купата по куидич — заяви Фред. — Не сме печелили, откакто Чарли завърши, ама тази година отборът ще е блестящ. Изглежда, че те бива, Хари — Ууд почти подскачаше, докато ни разказваше.
            — Само че сега трябва да вървим. Лий Джордън мисли, че е намерил нов таен изход от училището.
            — Обзалагам се, че е онзи зад статуята на Грегъри Подмазвача, дето го открихме още през първата си седмица тук. До скоро!
            Фред и Джордж едва бяха изчезнали, когато се появи някой далеч по-малко желан събеседник — Малфой, ограден от Краб и Гойл.
            — Хапваш си за последен път, а, Потър? Кога ще хванеш влака, за да се върнеш при мъгълите?
            — Сега си доста по-смел, като си долу на земята и водиш малките си приятелчета със себе си — каза Хари хладнокръвно. Естествено Краб и Гойл съвсем не бяха малки, но тъй като Височайшата маса беше пълна с учители, никой от тях не можеше да стори друго, освен да пука със ставите на пръстите си и да се мръщи.
            — Когато и да е, ще се бия с тебе сам — каза Малфой. — Ако искаш довечера. Магьоснически дуел. Само с магически пръчки… никакъв допир. Какво има? Предполагам, че никога досега не си чувал за магьоснически дуел?
            — Чувал е, разбира се — каза Рон, като се обърна. — Аз съм неговият секундант, кой е твоят?
            Малфой погледна Краб и Гойл, сякаш ги преценяваше.
            — Краб — отговори. — В полунощ добре ли е? Ще се срещнем в трофейната стая, тя винаги е отключена.
            Когато Малфой си тръгна, Рон и Хари се спогледаха.
            — Какво е магьоснически дуел? — попита Хари. — И какво искаш да кажеш с това, че си мой секундант?
            — Ами секундантът е там, за да продължи, ако ти умреш — отговори Рон небрежно, като най-сетне почна да яде изстиналия си пай. Но като забеляза изражението на Хари, бързо добави: — Обаче хората умират само в същински дуели, разбираш ли, с истински магьосници. Ти и Малфой най-много да успеете да се обстрелвате с искри. Никой от вас не знае достатъчно магии, та наистина да навреди на другия. И без това се обзалагам, че той очакваше да откажеш.
            — И какво става, ако размахам магическата си пръчка и нищо не се случи?
            — Хвърли я и му удари един юмрук по носа — предложи Рон.
            — Извинете!
            Двамата вдигнаха глави. Беше Хърмаяни Грейнджър.
            — Човек не може ли да се нахрани на спокойствие тук? — попита Рон.
            Хърмаяни не му обърна внимание и се обърна към Хари.
            — Без да искам, дочух какво си говорихте ти и Малфой…
            — Бас държа, че си искала — измърмори Рон.
            — …и не трябва да се скитате из училището нощно време. Представи си колко точки ще загубиш за „Грифиндор“, ако те хванат, а сигурно ще те хванат. Наистина е много егоистично от твоя страна.
            — И всъщност не е твоя работа — каза Хари.
            — Довиждане! — добави Рон.
                                                                              * * *
            Все пак, това не беше онова, което човек би нарекъл идеален край на деня, мислеше си Хари, докато лежеше буден много по-късно и чакаше Дийн и Шиймъс да заспят (Невил не се беше върнал още от болничното крило). Рон прекара цялата вечер да му дава съвети, като например:
            — Ако се опита да те прокълне, по-добре да се изплъзнеш, защото не мога да си спомня как се блокират проклятия.
            Имаше много голяма вероятност да бъдат спипани от Филч или от Госпожа Норис и Хари чувстваше, че предизвиква късмета си, като нарушава днес второ училищно правило. От друга страна, из тъмнината непрестанно му се явяваше подигравателното лице на Малфой — сега беше големият му шанс да бие Малфой лице в лице. Не можеше да го пропусне.
            — Единайсет и половина — прошепна Рон най-после. — Да тръгваме.
            Облякоха халатите си, взеха магическите пръчки и прекосиха стаята в кулата, спуснаха се по спираловидната стълба и влязоха в общата стая на „Грифиндор“. Няколко къса жар все още се мержелееха в камината и превръщаха всички фотьойли в приведени черни сенки. Почти бяха стигнали портрета с дупката, когато един глас се обади от стола най-близо до тях:
            — Не мога да повярвам, че ще направиш това, Хари.
            Светна лампа. Оказа се Хърмаяни Грейнджър с розов халат и навъсено лице.
            — Ти ли!? — възкликна Рон яростно. — Върни се в леглото си!
            — За малко не казах на брат ти Пърси — скастри го Хърмаяни. — Той нали е префект и би спрял тази работа.
            На Хари просто не му се вярваше, че човек може така да се бърка в работите на другите.
            — Ела — каза на Рон. Бутна портрета на Дебелата дама и се провря през дупката.
            Но Хърмаяни не се отказа толкова лесно. Тя последва Рон през портретната дупка, като им съскаше като разярена гъска.
            — Не държите ли на „Грифиндор“, или държите само на себе си? Аз не искам „Слидерин“ да спечели Купата на домовете, а вие ще пропилеете всичките точки, които получих от професор Макгонъгол, задето знаех заклинанията за прехвърляне.
            — Върви си.
            — Добре, обаче съм ви предупредила. Ще си спомните какво ви казах, когато седите утре във влака към къщи. Вие сте толкова…
            Но какви бяха, не можаха да узнаят. Хърмаяни се беше обърнала към портрета, за да си влезе вътре, но се озова пред една празна картина. Дебелата дама бе отишла на нощно посещение и Хърмаяни се оказа заключена извън кулата „Грифиндор“.
            — Какво ще правя сега? — изписка тя.
            — Това си е твой проблем — отговори Рон. — Ние трябва да вървим, иначе ще закъснеем.
            Дори не бяха стигнали до края на коридора, когато Хърмаяни ги догони.
            — Ще дойда с вас — заяви тя.
            — Няма да дойдеш.
            — Нима си въобразяваш, че ще стоя тук да чакам Филч да ме спипа? Ако намери и трима ни, ще му кажа истината — че съм се опитала да ви спра — и вие трябва да ме подкрепите.
            — Брей, че си нахална… — извика Рон.
            — Млъкнете и двамата! — каза Хари рязко. — Чух нещо.
            Звучеше като някакво сумтене.
            — Госпожа Норис? — прошепна Рон, взирайки се в мрака.
            Не беше Госпожа Норис. Беше Невил. Лежеше свит на пода, дълбоко заспал, но стреснато се събуди, когато се прокраднаха по-близо.
            — Слава Богу, че ме намерихте! От часове съм тук. Не можах да си спомня новата парола, за да вляза да си легна.
            — По-тихо, Невил. Паролата е „Свинска зурла“, ама сега няма да ти помогне, защото Дебелата дама е отишла някъде.
            — Как е ръката ти? — попита Хари.
            — Чудесно — отговори Невил и им я показа. — Мадам Помфри я оправи за около една минута.
            — Добре… ама слушай, Невил, ние трябва да отидем някъде и ще се видим по-късно…
            — Не ме оставяйте! — каза Невил и стана бързо. — Не искам да стоя тук сам. Кървавия барон мина вече два пъти.
            Рон погледна часовника си и после отправи гневен поглед към Хърмаяни и Невил:
            — Ако заради някого от вас ни спипат, няма да мирясам, докато не науча и не използвам срещу вас онова проклятие на градинските дяволи, за което ни говори Куиръл.
            Хърмаяни отвори уста, може би за да каже на Рон как точно да използва проклятието на градинските дяволи, но Хари й шътна да мълчи и им махна да вървят напред.
            Те бягаха по коридори, нашарени с ивици лунна светлина от високите прозорци. На всеки завой Хари очакваше да попаднат на Филч или на Госпожа Норис, но имаха късмет. Понесоха се по едно стълбище към третия етаж и тръгнаха на пръсти към стаята с трофеите.
            Малфой и Краб още не бяха дошли. Кристалните трофейни кутии проблясваха там, където лунната светлина ги достигаше. Купи, щитове, подноси и статуи святкаха в сребристо и златисто. Децата се промъкваха покрай стените, вперили очи във вратите в двата края иа стаята. Хари извади своята магическа пръчка, в случай че Малфой се втурне вътре и го нападне. Минутите се нижеха бавно.
            — Закъснява… може да го е дострашало — прошепна Рон.
            После някакъв шум в съседната стая ги накара да подскочат. Хари тъкмо вдигна магическата си пръчка, когато чуха някого да говори и този някой не беше Малфой.
            — Души навсякъде, сладурчето ми, може да са се сврели в някой ъгъл.
            Беше Филч, който говореше на Госпожа Норис. Изпаднал в ужас, Хари взе да маха на тримата други да го последват колкото може по-бързо; втурнаха се тихо към по-далечната врата. Одеждите на Невил едва се бяха плъзнали зад ъгъла, когато чуха Филч да влиза в стаята с трофеите.
            — Те са тук някъде — чуха го да мърмори, — сигурно се крият.
            — Насам!
            Хари изрече думата само с устни и вцепенени от уплаха, те запълзяха по дълга галерия, пълна с доспехи. Чуваха, че Филч приближава. Невил изведнъж нададе стреснат писък и почна да тича — спъна се, хвана Рон за кръста и двамата се сгромолясаха право в едни доспехи.
            Трясъкът и дрънченето бяха достатъчни, за да събудят целия замък.
            — БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари и четиримата хукнаха по галерията, без да се обръщат да видят дали Филч ги преследва — завиха покрай вратата и се понесоха по един коридор, после по друг, с Хари начело, без всякаква представа къде се намират или накъде отиват. Провряха се през един стенен килим и се озоваха в някакъв скрит ход, продължиха да бягат по него и излязоха близо до кабинета по вълшебство, за който знаеха, че се намира твърде далеч от стаята с трофеите.
            — Мисля, че му се изплъзнахме — каза Хари задъхано, облегна се на студената стена и избърса челото си. Невил се беше превил на две, сумтеше и пръхтеше.
            — Казах… ти… — задъхваше се Хърмаяни, притиснала ръка към гърдите си, разкъсвана от бодежи. — Казах… ти!
            — Трябва да се върнем в грифиндорската кула — обади се Рон — колкото може по-бързо.
            — Малфой те подлъга — рече Хърмаяни на Хари. — Съзнаваш го, нали? Изобщо не е смятал да се срещне с теб… Филч знаеше, че има някой в стаята с трофеите… Малфой го е предупредил.
            Хари си мислеше, че тя вероятно е права, обаче не искаше да й го каже.
            — Да вървим.
            Но нямаше да е толкова просто. Не бяха направили повече от десетина крачки, когато дръжката на една врата се разтресе и нещо изхвърча от класната стая пред тях.
            Беше Пийвс. Той ги зърна и изкрещя от възторг.
            — Млъкни, Пийвс… моля те… ще направиш така, че да ни изхвърлят.
            Пийвс се разкикоти.
            — Скитате се посред нощ, миличките ми зайци? Тц-тц-тц… Лошави, лошави, ще ви спипат рошави.
            — Няма, ако не ни издадеш, Пийвс, моля те.
            — Би трябвало да обадя на Филч, би трябвало — каза Пийвс с благочестив глас, но очите му святкаха злобничко. — То ще е за собственото ви добро, да знаете!
            — Махай се от пътя ни — сопна му се Рон и замахна срещу Пийвс… но това беше голяма грешка.
            — УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ! — разкрещя се Пийвс. — УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ, СА В КОРИДОРА НА ВЪЛШЕБСТВАТА!
            Те се промушиха под Пийвс и хукнаха да спасяват кожите си — право към края на коридора, където се блъснаха в една врата… а тя беше заключена.
            — Това е! — изстена Рон, докато бутаха безпомощно вратата. — Свършено е с нас! Това е краят!
            Дочуха стъпки — Филч тичаше толкова бързо, колкото можеше, към крясъците на Пийвс.
            — Ох, мръдни малко! — изръмжа Хърмаяни, грабна магическата пръчка на Хари, почука по ключалката и прошепна „Алохомора!“.
            Ключалката щракна и вратата се отвори, те се вмъкнаха през нея, бързо я затвориха и притиснаха уши, за да слушат.
            — Накъде отидоха, Пийвс? — тъкмо питаше Филч. — Обади ми бързо!
            — Кажи „моля“.
            — Не ме разигравай, Пийвс? Къде отидоха?
            — Ще ти кажа нещо, ако ти ми кажеш моля — заяви Пийвс с досадния си напевен глас.
            — Добре де… моля.
            — НЕЩО! Ха-хааа! Казах ти, че ще ти кажа нещо, ака ти ми кажеш моля! Ха-ха! Хаааааа!
            И те разбраха по звука, че Пийвс се понесе нанякъде, а Филч взе яростно да ругае.
            — Той смята, че тази врата е заключена — прошепна Хари. — Мисля, че всичко е наред… Престани, Невил! — От една минута Невил дърпаше Хари за ръкава на халата. — Какво?
            Хари се обърна… и видя съвсем ясно какво. За миг реши, че е попаднал в някакъв кошмарен сън… това беше вече прекалено… като капак на всичко, което се бе случило досега.
            Те не се намираха в стая, както той предполагаше. Намираха се в коридор. В забранения коридор на третия етаж. И сега разбраха защо е забранен.
            Гледаха право в очите на чудовищно куче — едно куче, което изпълваше цялото пространство между тавана и пода. Имаше три глави; три чифта въртящи се налудничави очи; три носа, които трепкаха и душеха в тяхната посока; три разлигавени усти, от чиито жълтеникави зъби се спускаха хлъзгави въжета от гъста слюнка.
            То стоеше съвсем неподвижно, шестте му очи бяха вперени в тях и Хари знаеше, че единствената причина, поради която още не бяха мъртви, беше, че внезапната им поява го бе изненадала, но то скоро щеше да превъзмогне това — нямаше съмнение какво означава гръмогласното му ръмжене.
            Хари търсеше дръжката на вратата — между Филч и смъртта би предпочел Филч.
            Тримата отстъпиха заднешком — Хари затръшна вратата и те се втурнаха, почти полетяха, обратно по коридора. Филч навярно беше хукнал да ги търси другаде, защото никъде не го видяха, но за това почти не ги беше грижа — искаха единствено да оставят колкото е възможно повече пространство между себе си и онова чудовище. Не престанаха да тичат, докато не стигнаха портрета на Дебелата дама на седмия етаж.
            — Къде сте ходили всичките, за бога? — попита ги тя, като оглеждаше провисналите от раменете им халати и зачервените им, потни лица.
            — Няма значение… Свинска зурла, свинска зурла — изстена Хари и портретът се завъртя напред. Те се вмъкнаха в общата стая и се отпуснаха разтреперани във фотьойлите.
            Мина известно време, докато някой от тях успее да продума. Невил всъщност имаше вид, сякаш никога вече няма да проговори.
            — Какво си въобразяват, че правят, като държат такова нещо заключено в едно училище? — каза Рон накрая. — Ако има куче, което се нуждае от раздвижване, това е то.
            Хърмаяни си беше възвърнала дишането, а с него и лошия нрав.
            — Май че никой от вас не си служи с очите си, а? — сряза ги тя. — Не видяхте ли върху какво стоеше то?
            — Върху пода? — предположи Хари. — Аз не му гледах краката… бях прекалено зает с главите му.
            — Не, не върху пода. Стоеше върху капака на отвор в пода. Очевидно пази нещо.
            Тя стана и ги изгледа кръвнишки.
            — Надявам се да сте доволни от себе си. Можеше всички да сме мъртви… или още по-зле… изключени. А сега, ако нямате нищо против, отивам да си легна.
            Рон се загледа втрещено подире й със зинала уста.
            — Не, нямаме нищо против — каза. — Човек би помислил, че сме я повлекли със себе си насила, нали?
            Но Хърмаяни беше дала на Хари друг повод за размисъл на заспиване. Кучето пазеше нещо… Какво беше казал Хагрид? „Гринготс“ било най-сигурното място в света, ако искаш да скриеш нещо — с изключение, може би, на „Хогуортс“.
            Изглежда, че Хари беше открил къде се намира мърлявото пакетче от трезор седемстотин и тринайсет.

            ГЛАВА ДЕСЕТА: ПРАЗНИКЪТ НА ВСИ СВЕТИИ
            Малфой не можеше да повярва на очите си, когато на следващия ден видя, че Хари и Рон бяха все още в „Хогуортс“, с изморен вид, обаче в много добро настроение. Всъщност на другата сутрин Хари и Рон вече смятаха, че срещата с триглавото куче е била отлично приключение, и бяха готови за нови похождения. Междувременно Хари беше осведомил Рон за пакета, който изглежда е бил преместен от „Гринготс“ в „Хогуортс“, и те прекараха много време да гадаят какво би могло да се нуждае от такава силна охрана.
            — Или е много ценно, или е много опасно — каза Рон.
            — Или и двете — допълни Хари.
            Но тъй като всичко, което знаеха със сигурност за мистериозния предмет, беше, че е около пет сантиметра дълъг, нямаха особено голям шанс да отгатнат какво е без допълнителни указания.
            Нито Невил, нито Хърмаяни проявяваха и най-слаб интерес към това, което се намираше под кучето и капака на пода. А всичко, което Невил искаше, беше никога вече да не се доближи до кучето.
            Хърмаяни отказваше да говори с Хари и Рон, но тъй като беше такъв заповеднически всезнайко, те приемаха това като допълнителна награда. Единственото, което наистина искаха, беше да си го върнат на Малфой и за тяхна голяма радост едно подходящо нещо пристигна с пощата около седмица по-късно.
            Когато совите нахлуха в Голямата зала, вниманието на всички беше веднага привлечено от дълъг тесен пакет, носен от шест едри улулици. Хари беше любопитен като всички останали да види какво има в този голям пакет и се изненада, когато улулиците се спуснаха надолу и го стовариха точно пред него, като събориха бекона му на пода. Едва бяха изпърхали встрани, когато друга сова пусна писмо върху пакета.
            Хари разкъса първо плика, което беше същинско щастие, защото в писмото пишеше:

            НЕ ОТВАРЯЙ ПАКЕТА НА МАСАТА.
            В него е твоята нова „Нимбус две хиляди“,
            обаче не искам всички да знаят, че
            имаш метла, защото и те ще искат.
            Оливър Ууд ще те очаква довечера в
            седем часа на куидичното игрище
            за първата ти тренировка.

            Професор М. Макгонъгол

            Хари трудно прикриваше задоволството си, когато подаде бележката на Рон да я прочете.
            — „Нимбус две хиляди“! — изстена Рон завистливо. — Никога дори не съм докосвал такава.
            Напуснаха бързо залата, защото искаха да разопаковат метлата насаме преди първия час, но насред входната зала видяха, че пътят им към горните етажи е преграден от Краб и Гойл. Малфой грабна пакета от Хари и го опипа.
            — Това е метла — каза той и я подхвърли на Хари с лице, на което бяха изписани ревност и злоба. — Този път вече ще загазиш, Потър. Първокурсниците нямат право на метли.
            Рон не можа да се въздържи.
            — Не е каква да е глупава метла — каза, — а е „Нимбус две хиляди“. Какво каза, че си имаш вкъщи, Малфой, „Комета двеста и шейсет“ ли? — Рон се ухили на Хари. — Кометите изглеждат много лъскави, ама не са от същата класа като нимбусите.
            — Ти пък какво ли знаеш за това, Уизли, дето нямаш пари дори за половината й дръжка? — озъби му се Малфой. — Предполагам, че ти и братята ти пестите, за да си ги купите клонче по клонче.
            Преди Рон да отговори, се появи професор Флитуик, който стигаше до лакътя на Малфой.
            — Надявам се, че не се карате, момчета? — изписука той.
            — На Потър са му изпратили метла, професоре — изтърси Малфой бързо.
            — Да, да, правилно — каза професор Флитуик и се усмихна лъчезарно на Хари. — Професор Макгонъгол ми разказа за специалните обстоятелства, Потър. А какъв модел е?
            — „Нимбус две хиляди“ — отговори Хари, като едва се сдържаше да не се изсмее на ужасения израз в лицето на Малфой, и добави: — А всъщност я получих благодарение на Малфой.
            Хари и Рон се запътиха нагоре, като сподавяха смеха си от очебийния гняв и смут на Малфой.
            — То си е вярно — изкикоти се Хари, когато стигнаха горния край на мраморното стълбище. — Ако той не беше откраднал всепомничето на Невил, аз нямаше да съм в отбора.
            — И навярно смяташ, че това е награда, задето си нарушил правилата? — прозвуча раздразнен глас точно зад тях. Хърмаяни топуркаше по стълбището и гледаше неодобрително пакета в ръката на Хари.
            — Нали уж не говореше с нас? — каза Хари.
            — Да, не почвай отново — добави Рон, — толкова ни е хубаво.
            Хърмаяни ги отмина, вирнала нос във въздуха.
            Този ден Хари много трудно задържаше мислите си върху уроците. Те постоянно бягаха горе в спалнята, където неговата нова метла лежеше под леглото му, или пък се скитаха към куидичното игрище, където тази вечер щеше да се учи да играе. Той излапа вечерята си, без да забелязва какво яде, и след това се втурна с Рон нагоре, за да разопакова най-после своята „Нимбус две хиляди“.
            — Ох! — въздъхна Рон, когато метлата се търкули върху покривката на леглото на Хари.
            Дори Хари, който не знаеше нищо за различните метли, реши, че е прекрасна. Гладка и лъскава, с махагонова дръжка, тя имаше дълга опашка от спретнати прави вейки, а близо до върха пишеше със златни букви „Нимбус две хиляди“.
            Когато наближи седем часът, Хари напусна замъка и тръгна в здрача към куидичното игрище. Досега не беше влизал в стадиона. Стотици места бяха издигнати на трибуни около игрището, така че зрителите да са достатъчно нависоко, за да виждат какво става. В двата края на терена имаше по три златни стълба с обръчи на върха. Те напомняха на Хари за пластмасовите пръчици, с които мъгълските деца духаха сапунени мехури, само че тези бяха високи петнайсет метра.
            Прекалено нетърпелив да лети пак, за да изчака Ууд, Хари яхна метлата си и се оттласна от земята. Какво усещане — той се повъртя около головите стълбове, а после зафуча напред-назад над игрището! При най-лекото докосване неговата „Нимбус две хиляди“ завиваше накъдето той искаше.
            — Ей, Потър, слез долу!
            Оливър Ууд беше пристигнал. Носеше под мишница голяма дървена кутия. Хари се приземи до него.
            — Много добре! — каза Ууд със светнали очи. — Виждам какво искаше да каже Макгонъгол… на теб наистина ти е вродено. Тази вечер само ще те науча на правилата, а след това ще тренираш с отбора три пъти седмично.
            Отвори кутията. Вътре имаше четири различни по големина топки.
            — Така — рече Ууд. — Куидичът лесно се разбира, но не е особено лесно да се играе. Всяка страна има седем играчи. Трима от тях се наричат гончии.
            — Трима гончии — повтори Хари, а в това време Ууд извади една яркочервена топка, голяма приблизително колкото футболната.
            — Тази топка се нарича куофъл — продължи Ууд. — Гончиите си подхвърлят куофъла и се опитват да го прекарат през един от обръчите, за да отбележат гол. Когато куофълът мине през един от обръчите, се печелят десет точки. Разбираш ли?
            — Гончиите хвърлят куофъла и го прекарват през обръчите, за да отбележат гол — изрецитира Хари. — Значи… това е нещо като баскетбол на метли с шест обръча, така ли?
            — Какво е баскетбол? — попита Ууд любопитно.
            — Няма значение — отговори Хари бързо.
            — Всяка страна има и друг играч, който се нарича пазач… аз съм пазачът на „Грифиндор“. Трябва да летя около нашите обръчи и да преча на другия отбор да вкара гол.
            — Трима гончии, един пазач — каза Хари, твърдо решен да запомни всичко. — И те играят с куофъла. Добре, разбрах. А тези за какво са? — той посочи трите топки в кутията.
            — Сега ще ти покажа — отговори Ууд. — Вземи това.
            Той подаде на Хари малка бухалка, наподобяваща полицейска палка.
            — Ще ти покажа какво правят блъджърите — каза Ууд. — Тези две са блъджърите.
            Той показа на Хари две еднакви топки, черни като катран и малко по-малки от червения куофъл. Хари забеляза, че те сякаш се мъчеха да се освободят от ремъците, които ги придържаха в кутията.
            — Отдръпни се — предупреди Ууд, наведе се и освободи един от блъджърите.
            Черната топка веднага се издигна високо и после се спусна право към лицето на Хари. Той замахна по нея с палката, за да й попречи да му счупи носа, и я отпрати в зигзаг из въздуха — тя взе да се върти около главите им и после се стрелна към Ууд, който се хвърли върху нея и успя да я прикове към земята.
            — Видя ли? — каза задъхано, като натика съпротивяващия се блъджър обратно в кутията и го закрепи здраво с ремъците. — Блъджърите се стрелкат насам-натам и се опитват да съборят играчите от метлите им. Затова във всеки отбор има по двама биячи. Нашите са близнаците Уизли — тяхна задача е да пазят своето поле от блъджърите, като се опитват да ги отпратят към другия отбор. Тъй — запомни ли всичко това!
            — Трима гончии се опитват да отбележат гол с куофъла, пазачът охранява головите стълбове, биячите държат блъджърите надалеч от своя отбор — изреди Хари бързо.
            — Много добре! — каза Ууд.
            — Ъъъ… Случвало ли се е блъджърите да убият някого — попита Хари, като се надяваше това да прозвучи нехайно.
            — В „Хогуортс“ — никога. Имахме две счупени челюсти, но нищо по-страшно от това. Сега… последният пост в отбора е търсачът. Това си ти. И няма защо да те е грижа за куофъла или за блъджърите…
            — …освен, ако ми пукнат главата.
            — Не се тревожи, двамата Уизли се справят повече от добре с блъджърите… По-точно казано, самите те са като двойка човешки блъджъри.
            Ууд бръкна в кутията и извади четвъртата и последна топка. В сравнение с куофъла и блъджърите тя беше мъничка, приблизително с големината на едър орех. Беше златиста и имаше малки пърхащи сребърни крилца.
            — Това — каза Ууд — е златният снич и е най-важната топка от всички. Много трудно се улавя, защото е страшно бърз и трудно се вижда. Работа на търсача е да го хване. Трябва да се промъкваш между гончиите, биячите, блъджърите и куофъла, за да го уловиш преди търсача на другия отбор. Търсачът, който улови снича, печели за своя отбор допълнителни сто и петдесет точки, така че този отбор почти винаги печели. Затова търсачите биват много често фаулирани. Един куидичен мач завършва чак когато бъде уловен сничът и затова може да продължи безкрайно… Мисля, че рекордът е три месеца и трябвало непрестанно да вкарват резерви, та играчите да могат да поспят… Е, това е… някакви въпроси?
            Хари поклати глава. Много добре разбираше какво трябва да прави, но проблемът щеше да е наистина да го направи.
            — Засега няма да тренираме със снича — каза Ууд, като внимателно го затвори пак в кутията. — Много е тъмно и бихме могли да го загубим. Ще те изпробвам с няколко от тези.
            Извади от джоба си торбичка обикновени топки за голф и няколко минути по-късно той и Хари бяха във въздуха. Ууд хвърляше топките за голф колкото можеше по-силно във всички посоки, за да ги лови Хари.
            Хари не пропусна нито една и Ууд беше във възторг. След половин час се беше стъмнило съвсем и те не можеха да продължат.
            — Тази година Куидичната купа ще носи нашето име — каза Ууд щастливо, докато се връщаха към замъка. — Не бих се изненадал, ако се окажеш по-добър от Чарли Уизли, а той можеше да играе за Англия, ако не беше тръгнал да гони змейове.
                                                                               * * *
            Навярно поради това, че беше толкова зает с всичките си домашни и на всичко отгоре с тренировките по куидич три вечери в седмицата, на Хари просто не му се вярваше, когато осъзна, че е бил в „Хогуортс“ цели два месеца. Чувстваше се повече у дома си в замъка, отколкото някога на улица „Привит Драйв“. Уроците също ставаха все по-интересни, след като бяха вече овладели основите.
            Сутринта на Вси светии те се събудиха от чудесното ухание на печена тиква, което се носеше по коридорите. Нещо повече, професор Флитуик им заяви в час по вълшебство, че ги смятал за достатъчно подготвени, за да карат предмети да летят — нещо, което всички умираха от желание да опитат, след като бяха видели как той накара жабата на Невил да хвърчи из класната стая. Професор Флитуик раздели класа на двойки да се упражняват. Партньор на Хари буше Шиймъс Финигън (за негово облекченне, защото Невил беше опитал да привлече вниманието му). Рон обаче трябваше да работи с Хърмаяни Грейнджър. Трудно беше да се каже дали Рон беше по-сърдит от това, или Хърмаяни. Тя не бе говорила с нито един от тях от деня, когато пристигна метлата на Хари.
            — Сега не забравяйте онова хубаво движение с китката, което упражнявахме! — изписука професор Флитуик, възкачен както обикновено върху своя куп книги. — Замах и цък, помнете, замах и цък. Много е важно също да казвате правилно магическите думи… Никога не забравяйте магьосника Баруфио, който казал „ч“ вместо „ц“ и се намерил на пода, с бивол върху гърдите си.
            Беше много трудно. Хари и Шиймъс замахваха и цъкваха, но перото, което се предполагаше, че трябва да отпратят към небето, просто си лежеше върху чина. Шиймъс стана толкова нетърпелив, че го побутна с магическата си пръчка и го подпали, та Хари трябваше да го угаси с шапката си.
            На съседната маса Рон нямаше повече успех.
            — Уингардиум Левиоза! — изкрещя той и размаха дългите си ръце като вятърна мелница.
            Хари чу как Хърмаяни го сряза:
            — Погрешно го казваш. То е „Уинг-гар-диум Леви-о-за“ и ще произнесеш „гар“ ясно и дълго.
            — Направи го ти тогава, щом като толкова знаеш — изръмжа Рон.
            Хърмаяни нави ръкавите на дрехата си, замахна леко с магическата пръчка и каза:
            — Уингардиум Левиоза!
            Тяхното перо се издигна от чина и замря във въздуха на около метър и двайсет над главите им.
            — О, чудесно! — извика професор Флитуик, като изръкопляска. — Погледнете всички насам, Хърмаяни Грейнджър успя!
            В края на часа Рон беше в много лошо настроение.
            — Нищо чудно, че никой не може да я понася — каза на Хари, докато се блъскаха, за да излязат в претъпкания коридор. — Кошмарна е, честна дума!
            Някой се бутна в Хари, за да го задмине. Беше Хърмаяни. Хари зърна за миг лицето й и се стресна, като го видя обляно в сълзи.
            — Мисля, че те е чула.
            — И какво от това? — каза Рон, но изглеждаше малко смутен. — Трябва да е забелязала, че няма приятели.
            Хърмаяни не се появи на следващия урок, нито пък я видяха целия следобед. Когато слязоха в Голямата зала за празненствата по случай Вси светии, Хари, и Рон дочуха Парвати Патил да казва на своята приятелка Лавендър, че Хърмаяни плаче в тоалетната на момичетата и иска да я оставят на мира. От това на Рон му стана още по-неловко, но миг по-късно бяха вече влезли в Голямата зала, където украсата за Вси светии ги накара да забравят Хърмаяни.
            Хиляда живи прилепа пърхаха по стените и тавана, докато хиляда други се носеха над масите като ниски, черни облаци и караха свещите в тиквите да припламват. Угощението се появи внезапно в златните чинии, както на тържеството по случай началото на срока.
            Хари тъкмо си взимаше един варен небелен картоф, когато професор Куиръл влезе тичешком в залата с килнат тюрбан и ужасено лице. Всички втренчиха погледи в него — той стигна до стола на професор Дъмбълдор, облегна се на масата и каза задъхано:
            — Планински трол*… в подземията… реших, че трябва да знаете.
            [* Планински трол — мистично същество във фолклора на скандинавските народи, огромно и много грозно, жестоко и глупаво. — Б.пр.]
            След което се свлече на пода в дълбоко безсъзнание.
            Настъпи смут и врява. Бяха нужни няколко пурпурни фишека, които експлодираха от края на магическата пръчка на професор Дъмбълдор, за да се въдвори тишина.
            — Префекти — викна той, — незабавно отведете учениците от вашите домове в спалните!
            Пърси беше в стихията си.
            — Следвайте ме! Вървете заедно, първокурсници! Няма защо да се боите от трола, ако следвате нарежданията ми! Дръжте се близо зад мен. Дайте път, минават първокурсници! Извинете, аз съм префект!
            — Как е могъл трол да влезе тук? — попита Хари, докато изкачваха стълбите
            — Откъде да знам. Казват, че били много глупави — отговори Рон. — Може би Пийвс го е пуснал като шега за Вси светии.
            Разминаваха се с различни групи ученици, които бързаха в различни посоки. Докато се блъскаха, за да си пробият път през една група объркани хафълпафци, Хари изведнъж сграбчи ръката на Рон.
            — Изведнъж се сетих… Хърмаяни!
            — Какво за нея?
            — Тя не знае за трола.
            Рон прехапа устни.
            — Ох, добре — каза троснато. — Само да не ни види Пърси.
            Наведоха се и се смесиха с хафълпафците, които отиваха в другата посока, вмъкнаха се в пуст страничен коридор и забързаха към тоалетните на момичетата. Тъкмо бяха завили край ъгъла, когато чуха бързи стъпки зад себе си.
            — Пърси! — изсъска Рон и дръпна Хари зад голям каменен грифон.
            Но като надникнаха иззад него, видяха не Пърси, а Снейп. Той прекоси коридора и изчезна от погледа им.
            — Какво прави? — прошепна Хари. — Защо не е долу в подземията с останалите учители?
            — Знам ли го!
            Колкото може по-тихо те се запромъкваха по следващия коридор подир заглъхващите стъпки на Снейп.
            — Отива на третия етаж — каза Хари, но Рон вдигна ръка.
            — Намирисва ли ти нещо?
            Хари подуши въздуха и една противна смрад напълни ноздрите му — смесица от спарени чорапи и онзи вид обществени тоалетни, които никой не почиства.
            И после го чуха — тихо сумтене и провлачени стъпки на огромни крака. Рон посочи — в дъното на хода вляво към тях се движеше нещо огромно. Те се свиха в сянката и го наблюдаваха, когато се появи в едно петно лунна светлина.
            Тролът беше ужасен наглед. Четири метра висок, с гранитносива кожа, грамадно буцесто тяло с малка плешива глава, кацнала отгоре като кокосов орех. Имаше къси крака, дебели колкото дървесни дънери, с плоски стъпала, покрити с роговидна кожа. Вонята, която излъчваше, беше невероятна. Държеше огромна дървена бухалка, която се влачеше по пода, защото ръцете му бяха много дълги.
            Тролът спря до една врата и надникна през нея. Заклати дългите си уши, сякаш за да раздвижи нищожния си мозък, а после се вмъкна бавно в помещението.
            — Ключът е в ключалката — промърмори Хари. — Бихме могли да го заключим вътре.
            — Добра идея — каза Рон притеснено.
            Прокраднаха се към отворената врата с пресъхнали уста, като се молеха тролът да не излезе точно тогава оттам. С голям скок Хари успя да докопа ключа, затръшна вратата и я заключи.
            — Така!
            Разгорещени от своята победа, те се втурнаха обратно, но когато стигнаха до ъгъла, чуха нещо, което накара сърцата им да замрат — силен покъртителен писък, и то от помещението, което току що бяха заключили.
            — О, не! — каза Рон, пребледнял като Кървавия барон.
            — Това са тоалетните на момичетата! — изстена Хари.
            — Хърмаяни! — викнаха двамата в един глас.
            Беше последното нещо, което биха искали да направят, но какъв друг избор имаха… Обърнаха се и хукнаха назад до вратата, завъртяха ключа, непохватни от паниката — Хари дръпна и отвори вратата и те влязоха.
            Хърмаяни Грейнджър се бе прилепила до отсрещната стена с вид, сякаш ще припадне. Тролът приближаваше към нея и докато вървеше, изкъртваше умивалниците от стените.
            — Да го объркаме! — каза Хари в отчаяние на Рон и като грабна един от запокитените кранове, го хвърли колкото можеше по-силно към стената.
            Тролът спря на няколко стъпки от Хърмаяни. Тежко-тежко се извърна, като примигваше глупаво, за да види какво е издало този шум. Злобните му малки очи зърнаха Хари. Подвоуми се и после, вместо към Хърмаяни, се насочи към него, вдигайки бухалката, докато вървеше.
            — Ей, малоумнико! — изкрещя Рон от другата страна на помещението и замери трола с метална тръба.
            Чудовището като че ли дори не забеляза, че тръбата го удари по рамото, обаче чу вика и пак спря, извръщайки грозната си физиономия сега пък към Рон, като даде на Хари време да го заобиколи.
            — Хайде, бягай, бягай! — кресна Хари на Хърмаяни и се опита да я издърпа към вратата, но тя не можеше да мръдне и все още стоеше прилепена до стената с широко зинала от ужас уста.
            Виковете и екотът като че ли влудяваха трола. Той изрева и пристъпи към Рон, който беше най-близо и нямаше начин да се измъкне.
            Тогава Хари направи нещо, което беше хем много храбро, хем много глупаво: засили се, скочи и отзад успя да сключи ръце около врата на трола. Тролът не можеше да усети, че Хари виси там, но дори един трол ще усети, ако някой завре дълго парче дърво в носа му, а тъй като магическата пръчка на Хари беше в ръката му, когато скочи, тя се бе мушнала дълбоко в едната ноздра на трола.
            С болезнен рев тролът се завъртя и взе да размахва бухалката си, а Хари се вкопчи отчаяно в него; всеки миг тролът можеше да го отхвърли от себе си или да му нанесе ужасен удар с бухалката.
            Хърмаяни се бе свлякла на пода от страх; Рон извади своята магическа пръчка и без да знае какво ще направи, чу собствения си глас да вика първото заклинание, което му хрумна:
            — Уингардиум левиоза!
            Бухалката изхвърча внезапно от ръката на трола, издигна се високо във въздуха, бавно се преобърна… и падна с ужасен пукот върху главата на своя собственик. Тролът се олюля на място и после падна по очи с трясък, от който цялото помещение се разлюля.
            Хари се изправи на крака. Трепереше и с мъка си поемаше дъх. Рон стоеше там, все още с вдигната магическа пръчка, втренчил поглед в това, което бе направил.
            Хърмаяни проговори първа.
            — Дали е… мъртъв?
            — Не вярвам — каза Хари. — Мисля, че е само нокаутиран.
            Наведе се и издърпа магическата си пръчка от носа на трола. Беше покрита с нещо подобно на сиво лепило на бучки.
            — Пфу… тролски сополи!
            И я избърса в гащите на трола.
            Внезапно блъскане на врати и звучни крачки накараха тримата да вдигнат глави. Те не бяха осъзнали какъв шум са причинили, но естествено някой на долния етаж трябва да беше чул трясъците и рева на трола. Миг по-късно професор Макгонъгол влетя в помещението, следвана по петите от Снейп и Куиръл на опашката. Куиръл хвърли един поглед към трола, издаде тих стон и седна бързо на една тоалетна чиния, като се хвана за сърцето.
            Снейп се наведе над трола. Професор Макгонъгол гледаше Рон и Хари. Хари никога не я беше виждал толкова ядосана. Устните й бяха побелели. Надеждата да спечели петдесет точки за „Грифиндор“ бързо се изпари от мислите на Хари.
            — Какво, за бога, си въобразихте? — попита професор Макгонъгол с ледено гневен глас. Хари погледна Рон, който все още стоеше с вдигната високо магическа пръчка. — Имате късмет, че не ви е убил. Защо не сте в спалните си?
            Снейп отправи бърз пронизващ поглед към Хари. Хари погледна към пода. Искаше му се Рон да свали магическата си пръчка.
            Тогава откъм неосветената част на помещението прозвуча тънък глас:
            — Моля ви, професор Макгонъгол… те търсеха мен.
            — Хърмаяни Грейнджър!
            Хърмаяни бе успяла най-сетне да се надигне.
            — Тръгнах да търся трола, защото… защото си мислех, че мога сама да се справя с него… разбирате ли, понеже съм чела всичко за тях.
            Рон изтърва магическата си пръчка. Хърмаяни Грейнджър да каже явна лъжа на учител?!
            — Ако не ме бяха намерили, сега щях да съм мъртва. Хари мушна магическата си пръчка в носа му, а Рон го повали със собствената му бухалка. Нямаше време да отидат да повикат някого. Той щеше вече да ме хване, когато те пристигнаха.
            Хари и Рон се мъчеха да изглеждат така, сякаш тази история не е новост за тях.
            — Е, в такъв случай… — каза професор Макгонъгол, като оглеждаше и тримата. — Хърмаяни, неразумно момиче, как ти дойде наум, че би могла сама да излезеш наглава с планински трол?
            Хърмаяни сведе глава. Хари онемя. Хърмаяни беше последният човек, който би извършил нещо против правилата, а сега твърдеше, че го е сторила — само за да ги отърве от неприятности. Все едно че Снейп е започнал да раздава бонбони.
            — Хърмаяни Грейнджър, за тази работа ще се отнемат пет точки от „Грифиндор“ — каза професор Макгонъгол. — Много съм разочарована от теб! Ако изобщо не си наранена, иди си в кула „Грифиндор“. Учениците ще завършат тържеството по своите домове.
            Хърмаяни си тръгна.
            Професор Макгонъгол се обърна към Хари и Рон.
            — И все пак казвам, че сте имали късмет, но не много първокурсници биха могли да се справят с един пораснал планински трол. Всеки от вас печели по пет точки за „Грифиндор“. Професор Дъмбълдор ще бъде уведомен за това. Може да си вървите.
            Те излязоха бързо от помещението и изобщо не продумаха, докато не се изкачиха два етажа по-високо. Какво облекчение бе да се махнат от миризмата на трола — освен всичко останало.
            — Трябваше да получим повече от десет точки — възропта Рон.
            — Искаш да кажеш пет, след като тя извади точките на Хърмаяни.
            — Добре беше от нейна страна да ни измъкне така от бедата — призна Рон. — Но не забравяй, че наистина я спасихме.
            — Тя може би нямаше да има нужда от спасяване, ако не бяхме заключили онова нещо при нея — напомни му Хари.
            Бяха стигнали до портрета на Дебелата дама.
            — Свинска зурла — казаха и си влязоха.
            Общата стая беше претъпкана и шумна. Всички ядяха гозбите, които им бяха изпратили горе. Хърмаяни обаче стоеше сама до вратата и ги чакаше. Настъпи много неловка пауза. После, без да се поглеждат, тримата казаха „Благодаря!“ и побързаха да си вземат чинии.
            Но от този момент нататък Хърмаяни Грейнджър стана тяхна приятелка. Има неща, които хората не могат да преживеят заедно, без в края на краищата да не се заобичат взаимно, и едно от тях е да нокаутираш четириметров планински трол.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: КУИДИЧ
            В началото на ноември настъпи голям студ. Планините около училището станаха леденосиви, а езерото заприлича на студена стомана. Всяка сутрин земята беше покрита със слана. От прозорците на горните етажи можеше да се види как Хагрид, навлечен с дълго палто от къртичи кожи, със заешки ръкавици и с огромни ботуши от боброви кожи, размразява метли на куидичното игрище.
            Куидичният сезон беше започнал. В събота Хари щеше да играе първия си мач след седмици на тренировки: „Грифиндор“ срещу „Слидерин“. Спечелеше ли „Грифиндор“, те щяха да се изкачат на второ място в домовия шампионат.
            Почти никой не беше виждал Хари да играе, защото Ууд бе решил, че — като тяхно тайно оръжие — Хари трябва да бъде държан именно в тайна. Обаче новината, че той ще играе като търсач, се беше разчула по някакъв начин и Хари не знаеше кое е по-лошо — дали дето някои му казваха, че ще е блестящ, или дето други му казваха, че ще тичат под него с дюшек в ръце.
            Истинско щастие беше, че Хари сега имаше приятелка като Хърмаяни. Не можеше да си представи как би се справил с всичките си домашни без нея, като имаше предвид тренировките по куидич, които Ууд ги караше да правят до последната минута. Освен това, тя му даде назаем книгата „Куидичът през вековете“, която се оказа много интересно четиво.
            Хари научи, че в куидича има седемстотин начина да извършиш нарушения и те всичките били направени в мач за Световната купа през 1473 година; че търсачите обикновено са най-дребните и най-бързи играчи и че повечето куидични злополуки като че ли се случвали с тях; че макар и хора рядко да са умирали при игра на куидич, били известни случаи с рефери, които изчезвали и се появявали месеци по-късно в пустинята Сахара.
            Откакто Хари и Рон я бяха спасили от планинския трол, Хърмаяни беше станала по-толерантна към нарушаването на правилата и поради това — много по-мила. В деня преди първия куидичен мач на Хари тримата излязоха през междучасието на мразовития двор и тя им беше омагьосала един яркосин огън, който можеше да се разнася в буркан от конфитюр. Те стояха с гръб към него и се топлеха, когато Снейп прекоси двора. Хари забеляза веднага, че Снейп накуцва. Хари, Рон и Хърмаяни се струпаха по-близо един до друг, за да скрият огъня; бяха сигурни, че това не е разрешено. За съжаление нещо във виновните им лица привлече погледа на Снейп и той докуца до тях. Не беше забелязал огъня, но все пак сякаш търсеше причина да им се скара.
            — Какво държиш там, Потър?
            Беше „Куидичът през вековете“. Хари му я показа.
            — Книги от библиотеката не може да се изнасят от училището — заяви Снейп. — Дай ми я. Отнемат се пет точки от „Грифиндор“.
            — Той току-що измисли това правило — промърмори Хари гневно, когато Снейп се отдалечи, куцайки. — Какво ли е станало с крака му?
            — Не знам, ама се надявам наистина да го боли — каза Рон с огорчение.
                                                                           * * *
            Тази вечер в общата стая на „Грифиндор“ беше много шумно. Хари, Рон и Хърмаяни седяха заедно до един прозорец — Хърмаяни преглеждаше домашните им по вълшебства. Тя никога не им даваше да преписват („Как ще се научите?“), но като я молеха да прочете домашните им, те все пак се сдобиваха с правилните отговори.
            Хари не можеше да си намери място. Искаше да си вземе обратно „Куидичът през вековете“, за да отвлече мислите си от тревогата за утрешния ден. Защо трябва да се бои от Снейп? Стана и каза на Рон и Хърмаяни, че отива да помоли Снейп да му я върне.
            — По-добре аз, отколкото ти — казаха двамата в един глас, но Хари си мислеше, че Снейп няма да му откаже, ако там има други учители.
            Слезе до учителската стая и почука. Нямаше отговор. Почука отново. Нищо.
            Дали пък Снейп не е оставил книгата там? Заслужаваше си да опита. Открехна вратата и надникна през процепа — и пред очите му се разкри ужасна гледка.
            Вътре бяха Снейп и Филч — сами. Снейп държеше одеждите си над коленете. Единият му крак беше окървавен и изпохапан. Филч му подаваше бинтове.
            — Проклет звяр! — тъкмо казваше Снейп. — Как би могъл човек да обхване с поглед и трите му глави едновременно?
            Хари се опита да затвори тихо вратата, но…
            — ПОТЪР!
            Лицето на Снейп беше разкривено от ярост, кого пусна одеждите, за да скрие крака си. Хари преглътна.
            — Исках само да попитам дали бихте ми върнали книгата.
            — МАХАЙ СЕ! ВЪН!
            Хари си тръгна, преди Снейп да отнеме още точки на „Грифиндор“. Изтича обратно горе.
            — Получи ли си я? — попита Рон, когато Хари дойде при тях. — Какво се е случило?
            Шепнешком Хари им разказа какво е видял.
            — Знаете ли какво означава това? — завърши той задъхано. — Опитал се е да мине покрай онова триглаво куче на Вси светии! Там е отивал, когато го видяхме — иска да докопа онова, което то пази! И си залагам метлата, че той е пуснал трола, за да отклони вниманието!
            Очите на Хърмаяни се разшириха.
            — Не… не би го направил — каза тя. — Знам, че не е особено добър, обаче не би се опитал да открадне нещо, което Дъмбълдор охранява.
            — Ех и ти, Хърмаяни, май смяташ, че всички учители са светци или кой знае що — сопна й се Рон. — Аз мисля като Хари. Според мен Снейп е способен на всичко. Но какво търси? Какво пази това куче?
            Когато Хари си легна, в главата му бръмчеше същият въпрос. Невил хъркаше силно, но Хари не можеше да заспи. Опита се да не мисли за нищо — необходимо беше да спи, трябваше да спи, след няколко часа щеше да почне първият му куидичен мач — обаче не можеше лесно да забрави израза на лицето на Снейп, когато Хари бе видял крака му.
                                                                            * * *
            Утрото на другия ден беше много ясно и студено. В Голямата зала се носеха чудното ухание на пържени наденички и веселото бъбрене на всички, които очакваха един добър куидичен мач.
            — Трябва да закусиш нещо.
            — Нищо не искам.
            — Поне малко препечен хляб — придумваше го Хърмаяни.
            — Не съм гладен.
            Хари се чувстваше ужасно. След един час щеше да излезе на игрището.
            — Хари, имаш нужда от сили — каза Шиймъс Финигън. — Търсачите са винаги в опасност да бъдат осакатени от другия отбор.
            — Благодаря ти, Шиймъс! — каза Хари, като наблюдаваше как Шиймъс сипва кетчуп върху наденичките си.
                                                                             * * *
            Към единайсет часа като че ли цялото училище беше по трибуните около куидичното игрище. Много ученици си носеха бинокли. Вярно, че местата за сядане бяха издигнати нависоко, но въпреки това понякога трудно се виждаше какво става.
            Рон и Хърмаяни се присъединиха към Невил, Шиймъс и Дийн — привърженика на „Уест Хям“ — на най-горния ред. Като изненада за Хари бяха нарисували голям плакат върху един от чаршафите, които Скабърс беше съсипал. На него пишеше „Потър — президент“, а Дийн, който умееше да рисува, беше изрисувал отдолу голям грифиндорски лъв. После Хърмаяни бе направила сложна магийка, така че боята светкаше в различни цветове.
            Междувременно в съблекалните Хари и другите членове на отбора се преобличаха в яркочервените си куидични одежди („Слидерин“ щяха да играят в зелено).
            Ууд се покашля, за да въдвори тишина.
            — Добре, мъже — каза.
            — И жени — добави гончията Анджелина Джонсън.
            — И жени — съгласи се Ууд. — Това е.
            — Големият — обади се Фред Уизли.
            — Този, който всички очаквахме — каза Джордж.
            — Знаем вече наизуст речта на Оливър — обърна се Фред към Хари. — И миналата година бяхме в отбора.
            — Млъкнете, вие двамата — викна Ууд. — Това е най-добрият отбор, който „Грифиндор“ е имал от години насам. Ние ще бием. Сигурен съм.
            Той ги изгледа гневно, сякаш искаше да каже: „Иначе ще ви дам да се разберете!“
            — Така. Време е. На добър час на всички ви.
            Хари тръгна слез Фред и Джордж от съблекалнята и — с надеждата, че коленете му няма да се огънат — излезе на игрището под бурни ликувания.
            Мадам Хууч щеше да бъде рефер. Тя стоеше посред игрището с метлата си в ръка и очакваше двата отбора.
            — Сега искам от всекиго от вас хубава, честна игра — каза тя, след като всички се събраха около нея.
            Хари забеляза, че сякаш се обърна специално към шестокурсника Маркъс Флинт, капитана на „Слидерин“. Помисли си, че Флинт изглежда, като че ли има тролска кръв във вените си. С крайчеца на окото си зърна високо горе развяващия се транспарант, от който над публиката святкаше надписът „Потър — президент“. Сърцето му подскочи. Почувства се по-храбър.
            — Възседнете метлите си, моля.
            Хари яхна своята „Нимбус две хиляди“.
            Мадам Хууч свирна силно със сребърната си свирка.
            Петнайсет метли се издигнаха високо, високо във въздуха. Играта почваше.
            — И куофълът веднага е грабнат от Анджелина Джонсън от „Грифиндор“… какъв чудесен гончия е това момиче, пък и доста привлекателно…
            — ДЖОРДЪН!
            — Извинете, професор Макгонъгол.
            Лий Джордън, приятелят на близнаците Уизли, коментираше мача, строго наблюдаван от професор Макгонъгол.
            — И тя наистина фучи там горе, чист пас към Алиша Спинет, отлично откритие на Оливър Ууд, миналата година беше само резерва… обратно към Джонсън и… не, „Слидерин“ взеха куофъла, капитанът на „Слидерин“ Маркъс Флинт печели куофъла и потегля… Флинт лети като орел там горе… той ще вкара… не, спрян с отлично движение на пазача на „Грифиндор“, Ууд и грифиндорци взимат куофъла… Това там е гончията Кейти Бел от „Грифиндор“, чудесно пикиране покрай Флинт, сега по дължината на игрището и… ОХ!… От това трябва да я е заболяло, удар по тила от един блъджър… куофълът взет от „Слидерин“… това е Ейдриън Пюси, който лети към головите стълбове, но е блокиран от втори блъджър… запратен по него от Фред или Джордж Уизли, не мога да кажа кой от тях… Както и да е, добра игра на грифиндорския бияч и Джонсън пак овладява куофъла, свободно поле пред нея и тя потегля… наистина фучи… Давай Анджелина!… Пазачът Блечли се спуска… не уцелва… „ГРИФИНДОР“ БЕЛЕЖИ!
            Ликуването на „Грифиндор“ изпълни студения въздух, а ревове и стенания от слидеринци му пригласяха.
            — Сгъстете се, мръднете.
            — Хагрид!
            Рон и Хърмаяни се притиснаха един към друг, за да направят достатъчно място, та Хагрид да седне до тях.
            — Досега гледах от колибата си — каза Хагрид, като потупа един голям бинокъл, който висеше на врата му. — Ама не е същото, както да си сред навалицата. Още няма следа от снича, а?
            — Няма — отвърна Рон. — Засега Хари не е имал много работа.
            — Поне се запази от беда, и това е нещо — каза Хагрид, като вдигна бинокъла и погледна към точицата на небето, която беше Хари.
            Високо горе Хари се носеше над играта, взирайки се да забележи някаква следа от снича. Това беше част от игровия план, замислен от него и Ууд.
            — Стой на сигурно разстояние, докато не видиш снича — беше му казал Ууд. — Не искаме да те атакуват, преди да се налага.
            Когато Анджелина отбеляза гола, Хари завъртя два лупинга около обръчите, за да изрази радостта си. Сега отново се взираше да види снича. Веднъж зърна златно просветване, но то се оказа просто отблясък от ръчния часовник на един от близнаците Уизли, друг път един блъджър се стрелна към него по-скоро като топовно гюлле, отколкото като топка, но Хари го отбягна и Фред Уизли дойде да го подгони.
            — Всичко наред ли е, Хари? — успя да извика той, когато отби яростно блъджъра към Маркъс Флинт.
            — „Слидерин“ във владение — каза Лий Джордън. — Гончията Пюси се измъква от два блъджъра, двамата Уизли и гончията Бел и фучи към… почакайте малко… това сничът ли беше?
            През публиката премина ропот, когато Ейдриън Пюси изтърва куофъла, увлечено загледан през рамото си подир златния проблясък, който премина покрай лявото му ухо.
            Хари го видя. В прилив на силна възбуда той се стрелна надолу към златната следа. Терънс Хигс, търсачът на „Слидерин“, също я бе видял. Рамо до рамо те фучаха към снича — всички гончии сякаш бяха забравили какво се очаква от тях и се носеха на средна височина, за да наблюдават.
            Хари беше по-бърз от Хигс — виждаше как малкото кръгло кълбо с пърхащи крилца свисти пред него — и даде допълнителна скорост…
            БАМ! Яростен рев проехтя долу от грифиндорци — Маркъс Флинт бе блокирал Хари предумишлено и метлата на Хари се отклони от курса си, а самият той с мъка се задържа на нея.
            — Фаул! — крещяха грифиндорци.
            Мадам Хууч направи гневна забележка на Флинт и след това отсъди свободно хвърляне по головите стълбове за „Грифиндор“. Но в цялата бъркотия естествено златният снич отново беше изчезнал.
            Долу на трибуните Дийн Томас крещеше:
            — Изгонете го! Червен картон!
            — Това не е футбол, Дийн — напомни му Рон. — В куидича играчите не се изгонват… а какво е червен картон?
            Но Хагрид беше на страната на Дийн.
            — Би трябвало да променят правилата. Флинт можеше да събори Хари на земята.
            На Лий Джордън му беше трудно да не вземе страна.
            — И така… след тази явна и отвратителна непочтена игра…
            — Джордън! — скара му се професор Макгонъгол.
            — Тоест след този очевиден и противен фаул…
            — Джордън, предупреждавам те…
            — Добре де, добре. Флинт за малко не уби търсача на „Грифиндор“, което, уверявам ви, може да се случи всекиму, и така… на „Грифиндор“ беше даден наказателен удар, изпълнен от Спинет, която отбелязва безпроблемно, и играта продължава. „Грифиндор“ все още са във владение.
            Лошото се случи тъкмо когато Хари отбягна друг блъджър, който мина опасно близо до главата му. Внезапно метлата му страховито се наклони. За част от секундата той помисли, че ще падне. Притисна метлата здраво с двете си ръце и с коленете. Никога не беше изпитвал подобно нещо.
            То се повтори. Метлата сякаш се опитваше да го отхвърли. Обаче метлите от модел „Нимбус две хиляди“ не решаваха току-така да хвърлят ездачите си. Хари направи опит да завие обратно към грифиндорските голови стълбове; почти беше решил да помоли Ууд да поиска прекъсване — и тогава осъзна, че метлата е абсолютно извън неговия контрол. Той не можеше да я обърне. Изобщо не можеше да я управлява. Тя фучеше на зигзаг из въздуха и от време на време правеше силни замитащи движения, които за малко не го изхвърляха от мястото му.
            Лий все още коментираше.
            — „Слидерин“ във владение… Флинт с куофъла… преминава Спинет… преминава Бел… ударен силно по лицето от един блъджър, дано му е счупил носа… само се шегувам, професоре… „Слидерин“ бележат… о, не…
            Слидеринци ликуваха. Никой сякаш не бе забелязал, че метлата на Хари се държи странно. Тя го отнасяше бавно все по-нависоко, далеч от играта, като едновременно се мяташе и гърчеше.
            — Не разбирам какво е намислил да прави Хари — промърмори Хагрид, докато се взираше през бинокъла си. — Ако не знаех, че не е възможно, бих казал, че е загубил контрол над метлата си… но не може да е…
            Изведнъж навред по трибуните зрителите почнаха да сочат нагоре към Хари. Метлата му взе да се превърта и превърта, а той едва успяваше да се задържи върху нея. Цялата публика ахна от ужас. Метлата се бе раздрусала рязко и Хари излетя от нея — сега висеше на нея, заловен само с една ръка.
            — Дали не й е станало нещо, когато Флинт го блокира? — прошепна Шиймъс.
            — Не може — каза Хагрид с треперещ глас. — Нищо не може да повлияе на една метла, освен силна Черна магия… Никой хлапак не би могъл да направи това с една „Нимбус две хиляди“.
            При тези думи Хърмаяни грабна бинокъла на Хагрид, но вместо да погледне нагоре към Хари, почна панически да оглежда публиката.
            — Какво правиш? — изстена Рон с посивяло лице.
            — Знаех си — отговори Хърмаяни задъхано. — Снейп… Погледни!
            Рон сграбчи бинокъла. Снейп седеше в средата на трибуната срещу тях. Очите му бяха вперени в Хари и той мърмореше непрекъснато нещо под носа си.
            — Прави нещо… урочасва метлата — каза Хърмаяни.
            — Сега какво?
            — Остави на мен.
            Преди Рон да продума, Хърмаяни изчезна. Рон насочи бинокъла към Хари. Метлата му се тресеше толкова силно, че му беше почти невъзможно да се задържи още дълго. Цялата публика бе на крака и наблюдаваше в ужас, докато двамата Уизли полетяха нагоре, за да се опитат да изтеглят Хари в безопасност на една от своите метли, обаче нямаше полза — колкото пъти се доближаваха до него, метлата отскачаше още по-нависоко. Те се спуснаха надолу и кръжаха под него с явната надежда да го хванат, ако падне. Маркъс Флинт взе куофъла и отбеляза пет пъти, без някой да обърне внимание.
            — Хайде, Хърмаяни! — шепнеше Рон отчаяно.
            Хърмаяни си беше пробила път до трибуната, където стоеше Снейп, и сега тичаше по реда зад него; дори не спря да се извини, когато блъсна професор Куиръл и той полетя с главата напред върху предната редица. Когато достигна Снейп, тя клекна, извади магическата си пръчка и прошепна няколко добре подбрани думи. Яркосини пламъци се стрелнаха от пръчката й към долния ръб на Снейповите одежди.
            Минаха може би трийсет секунди, докато Снейп схване, че дрехите му горят. Внезапен крясък й показа, че си е свършила работата. Тя събра пламъците в едно бурканче, което пъхна в джоба си, и се втурна обратно по редицата — Снейп никога нямаше да разбере какво се е случило.
            Но то беше достатъчно. Горе във въздуха Хари изведнъж успя да се покатери пак върху метлата си.
            — Невил, можеш да погледнеш! — каза Рон. През последните пет минути Невил ридаеше, скрил лице в якето на Хагрид.
            Хари фучеше към земята, когато зрителите го видяха да се плесва с ръка по устата, сякаш му се повръща, кацна на игрището на четири крака, изкашля се — и нещо златно падна в ръката му.
            — Сничът е у мен! — провикна се той и го размаха над главата си, а играта завърши в пълна бъркотия.
            — Той не го улови, той почти го глътна — още виеше Флинт двайсет минути по-късно, но това нямаше значение — Хари не беше нарушил никакви правила, пък Лий Джордън продължаваше щастливо да крещи резултата — „Грифиндор“ бяха спечелили със сто и седемдесет точки на шейсет. Обаче Хари не чу нищо от всичко това. На него му приготвяха чаша силен чай в колибата на Хагрид, където отиде заедно с Рон и Хърмаяни.
            — Снейп беше — обясняваше Рон. — Хърмаяни и аз го видяхме. Проклинаше метлата ти, мърмореше, не откъсваше очи от теб.
            — Глупости! — каза Хагрид, който не беше чул нито дума от това, което ставаше до него на трибуните. — Защо би направил Снейп подобно нещо?
            Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, чудейки се какво да му кажат. Хари реши — истината.
            — Открих нещо за него — каза той на Хагрид. — Опитал се е да мине покрай онова триглаво куче на Вси светии. То го е ухапало. Мислим, че е искал да открадне това, което то пази.
            Хагрид изтърва чайника.
            — Откъде знаете за Пухчо? — попита.
            — Пухчо?
            — Да… той е мой… купих го от един гръцки приятел, когото срещнах миналата година в кръчмата… Дадох го назаем на Дъмбълдор да пази…
            — Какво? — каза Хари нетърпеливо.
            — Не ме питай повече — отговори Хагрид троснато. — Това е строго поверително и толкоз!
            — Но Снейп се опитва да го открадне.
            — Глупости! — повтори Хагрид. — Снейп е учител в „Хогуортс“… не би направил подобно нещо.
            — Тогава защо току-що се опита да убие Хари? — извика Хърмаяни. Следобедните събития явно бяха променили мнението й за Снейп. — Мога да позная един проклетник от пръв поглед, Хагрид, чела съм всичко за тях! При правенето на магии трябва да поддържаш връзка с поглед, а Снейп изобщо не примигваше. Видях го!
            — Казвам ти, че грешиш! — горещеше се Хагрид. — Не знам защо метлата на Хари се държеше така, но Снейп не би се опитал да убие един ученик! Слушайте ме сега и тримата — бъркате се в неща, дето не ви засягат. Това е опасно. Забравете кучето, забравете и това, което пази. Това си е между професор Дъмбълдор и Николас Фламел…
            — Аха! — обади се Хари. — Значи е намесен и някой, наречен Николас Фламел, така ли?
            Хагрид изглеждаше страшно ядосан на себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар