14 май 2012 г.

Романи за деца: "Питър Пан"-2


ПИТЪР ПАН (продължение)

9.      ПТИЦАТА НИВГА
            Последните звуци, които Питър чу, преди да остане съвсем сам, бяха гласовете на сирените; те се прибираха една по една в спалните си на дъното на морето. Той беше твърде далеч, за да чуе как се затварят вратите им, но на всяка врата в кораловите пещери, където те живеят, има по една мъничка камбанка, която звъни при отваряне и затваряне, както в най-хубавите къщи на континента, и той чу тези камбанки.
            Водата се изкачваше постепенно и непрекъснато и най-после започна да се плиска в краката му. За да мине времето, докато вълните го погълнат, Питър започна да наблюдава единственото нещо, което се движеше в лагуната. Помисли, че това е парче хартия, която плува, може би част от хвърчилото, питаше се, без това особено да го интересува, за колко ли време хартията ще стигне до брега.
            След малко той забеляза нещо странно: хартията несъмнено плуваше по лагуната с някаква определена цел, защото тя се бореше с прилива и понякога успяваше да го надвие. И когато тя най-после спечели борбата, Питър, който винаги съчувствуваше на по-слабата страна, не можа да не изръкопляска — толкова храбър беше този къс хартия.
            Но в действителност това не беше хартия, а птицата нивга, която плуваше с гнездото си и правеше отчаяни усилия да стигне до Питър. Размахвайки криле по начин, който тя научи откакто гнездото й падна във водата, тя можеше донякъде да управлява странната си лодка. Когато Питър я разпозна, тя бе вече напълно изтощена. Дошла бе да го спаси, като му даде гнездото си, макар че яйцата й бяха в него. Аз доста се чудя на тази птица, защото макар че Питър обикновено се държеше мило с нея, понякога я бе измъчвал. Мога само да предположа, че и тя, подобно на мисис Дарлинг и другите, се бе разнежила, защото Питър още имаше млечни зъби.
            Тя изкрещя, за да му каже за какво е дошла, докато той я питаше какво прави тук. Но нито той разбираше нейния език, нито тя неговия. Във фантастичните приказки хората свободно разговарят с птици и в момента на мене ми, се ще да кажа, че и тази приказка е такава и че Питър е отговорил разумно на птицата нивга; но най-добре е да се каже истината и затова ще ви разправя само това, което действително се случи. Всъщност те не само не можеха да се разберат един-друг, но и забравиха изискванията на учтивостта.
            — Искам… да… влезеш… в гнездото — викаше птицата, като произнасяше бавно и ясно всяка дума — и… да се оставиш… на течението… да… те… откара… към брега… но… аз… съм… ужасно… уморена… за да… го… докарам… по-близо… и затова… ти… трябва… да доплуваш… до него.
            — Защо крякаш? — отговори Питър. — Защо не оставиш гнездото си да плува, накъдето го духа вятърът.
            — Искам… да… влезеш… — почна птицата отново и изкара цялото изречение до края.
            Тогава и Питър се опита да говори бавно и ясно.
            — Защо… крякаш… Какво… искаш… да… кажеш? — и тем подобни.
            Птицата нивга се разсърди; тези птици са много сприхави.
            — Защо не правиш каквото ти казвам, глупава сойко? — изпищя тя.
            Питър се досети, че тя го нарича с обидни имена и наслуки й отговори разгорещено:
            — Ти си такава!
            Много странно, но и двамата едновременно креснаха рязко:
            — Млъкни!
            — Млъкни!
            Въпреки всичко птицата беше решена да го спаси, ако може, и с едно последно, мощно усилие тя тласна гнездото към скалата. След това хвръкна нагоре, изоставяйки яйцата си, за да обясни нагледно какво е искала да каже.
            Тогава най-после Питър разбра, улови гнездото и размаха ръце в знак на благодарност към птицата, която плясваше с криле над главата му. Но тя се въртеше над него не за да приеме благодарността му, нито за да гледа как ще влезе в гнездото, а за да види какво ще направи с яйцата й.
            В гнездото имаше две големи бели яйца! Питър ги взе и започна да разсъждава. Птицата закри очите си с криле, за да не види трагичния им край; но не можеше да не надзърта през перата на крилете си.
            Не си спомням дали ви казах, че на скалата имаше един кол, забит преди много-много години от някакви пирати, за да отбележат къде са закопали съкровището си. Момчетата бяха открили лъскавите пари и накити и когато бяха в настроение, хвърляха с шепи португалски жълтици, диаманти, перли и сребърни испански монети на чайките, които се нахвърляха на тях, мислейки, че това е храна и после отлитаха, разярени, че са ги измамили по такъв долен начин. Колът беше още там и на него Старки бе закачил непромокаемата си моряшка шапка. След като постави яйцата в шапката, Питър я сложи внимателно върху водата и тя заплува по лагуната.
            Птицата нивга веднага разбра какво е намислил той и изпищя от възхищение; от своя страна Питър изкукурига, за да покаже, че споделя възхищението й. След това той влезе в гнездото, изправи кола като мачта и опъна ризата си като платно. В същия миг птицата запърха с криле, спусна се в шапката и отново легна върху яйцата си. Течението понесе шапката в една посока, а гнездото в друга. Птицата и Питър се разделиха, като си подвикваха насърчително.
            Разбира се, когато Питър слезе на брега, той изтегли гнездото на такова място на пясъка, където птицата да може лесно да го намери. Обаче с шапката тя плуваше така добре, че реши да изостави гнездото. То се носеше по водата, докато най-после се разпадна на късове; а Старки често идваше на брега на лагуната и с огорчение гледаше как птицата мъти в шапката му. Тъй като няма да я видим вече, може би заслужава да споменем, че всички птици нивга сега строят гнездата си във форма на шапка с широка периферия, на която малките пиленца се изкачват да подишат чист въздух.
            Голяма веселба започна, когато Питър се прибра в подземната къща, почти едновременно с Уенди, която хвърчилото бе дълго носило насам-натам над водата. Всички момчета имаха да разказват приключения; но най-голямото приключение от всички беше това, че те си легнаха няколко часа по-късно от обикновено. Толкова се възгордяха от това, че прибегнаха до разни хитрини, за да си легнат още по-късно, например, искаха да им се сложат превръзки. Обаче Уенди, макар да се радваше безкрайно да ги види всички здрави и читави в къщи, беше възмутена, че толкова късно ще си легнат и извика „В леглото, в леглото!“ с глас, на който те не можеха да не се подчинят. На следния ден обаче тя бе страшно нежна, превърза всички и докато стана време за лягане, те играха на куцане, като държаха ръцете си в превръзка, преметната около врата.

10.      ЩАСТЛИВИЯТ ДОМ
            Една важна последица от схватката в лагуната бе, че червенокожите станаха техни приятели. Питър бе спасил Тигрова Лилия от страшната съдба, която й готвеха пиратите, и нямаше нещо, което тя и нейните храбреци не биха направили за него. Нощем те седяха на стража над подземната къща и чакаха нападението на пиратите, което очевидно нямаше да се забави. Дори денем те се навъртаха наоколо, пушеха лулата на мира и почти изглеждаше като че ли чакат да им дадат нещо вкусно за ядене.
            Те наричаха Питър Великия бял баща и лягаха в праха пред него. Това страшно много му харесваше, ала не беше никак добро за характера му.
            Великият бял баща — им казваше той с крайно господарски тон, докато те пълзяха пред краката му — се радва да види, че пиканинските войни пазят вигвама му от пиратите.
            — Аз, Тигрова Лилия — отговаряше прекрасното момиче. — Питър Пан спасил мене, аз много верен приятелка на него. Аз не остави пирати да ранят него.
            Тя беше твърде хубава, за да се унижава така, но Питър смяташе, че е длъжна да го прави и затова отговаряше снизходително.
            — Добре. Питър Пан свърши да говори.
            Винаги когато кажеше „Питър Пан свърши да говори“, това значеше, че те трябва да млъкнат, и те смирено приемаха думите му като заповед. Но далеч не проявяваха такова уважение към другите момчета, на които гледаха като на обикновени храбреци. Викаха им „здрасти“ или ги поздравяваха с други обикновени думи.
            Това, което особено дразнеше момчетата, беше, че и Питър, изглежда, смяташе това за съвсем редно.
            Уенди тайно им съчувствуваше донякъде, но тя беше толкова вярна стопанка, че не искаше да слуша никакви оплаквания срещу бащата. „Баща ви знае по-добре от вас“ — казваше винаги тя, каквото и да беше личното й мнение; а личното й мнение беше, че червенокожите не трябва да я наричат „скуо“*.
            [* Жена-индианка — на езика на някои индиански племена. — Б. пр.]
            Сега стигнахме до онази вечер, която поради случилите се тогава приключения и техните последици, те по-късно нарекоха „най-страшната нощ“. Денят беше минал почти без приключения, сякаш набираше сили за вечерта. Сега червенокожите, увити в одеялата си, бяха на своите постове, докато в подземната къщичка децата вечеряха; нямаше го само Питър, който беше отишъл да види колко е часът. На острова човек можеше да научи колко е часът, като намери крокодила и след това застане наблизо, докато часовникът в корема му удари точния час.
            Вечерята беше на ужким и всички седяха около масата и лакомо се тъпчеха. Те бърбореха, оплакваха се един от друг и шумът, както се изрази Уенди, беше оглушителен. Разбира се, тя не бе против шума, но просто не им позволяваше да грабят ядене от масата и после да се извиняват, че Свирчо уж им блъснал лакътя. Имаше установено правило, че по време на ядене не трябва да отвръщат на удара с удар, а да помолят Уенди да разреши спора; удареният трябва учтиво да вдигне дясната си ръка и да каже „Искам да се оплача от еди-кого си.“ Но обикновено те или забравяха да вдигнат ръка, иди вдигаха ръка прекалено често.
            — Тишина! — извика Уенди, след като за двадесети път им бе казала, че не бива всички да говорят едновременно. — Празна ли е кратунката ти, мило Дребосъче?
            — Не съвсем празна, мамо — отговори Дребосъка, след като погледна във въображаемата кратунка.
            — Той дори не е започнал да си пие млякото — намеси се Нибз.
            Това беше доносничество и Дребосъка се възползува от повода.
            — Искам да се оплача от Нибз — извика той бързо.
            Джон обаче бе вдигнал ръка пръв.
            — Какво има, Джон?
            — Мога ли да седна на стола на Питър, щом него го няма?
            — Да седнеш на стола на татко, Джон! — Уенди беше възмутена. — Разбира се, че не бива.
            — Но той не ни е наистина баща — възрази Джон. — Той дори не знаеше как се държи един баща, докато аз не му показах.
            Уенди обаче не позволяваше никому да роптае.
            — Искаме да се оплачем от Джон — извикаха веднага близнаците.
            Свирчо вдигна ръка. Той беше най-смиреният от всички, всъщност единственото кротко момче, и затова Уенди се отнасяше особено ласкаво с него.
            — Аз не вярвам, че мога да бъда татко — каза той неуверено.
            — Не, Свирчо, не можеш.
            Почнеше ли веднъж Свирчо да говори, което не се случваше често, той винаги продължаваше по много глупав начин.
            — Понеже не мога да бъда татко — каза той с усилие, — не вярвам, че Майкъл ще ме остави да бъда бебето.
            — Не, няма да те оставя — отсече Майкъл, който вече си бе легнал в кошницата.
            — Понеже не мога да бъда бебето — продължи Свирчо, като ставаше все по-тъжен, — мислиш ли, че бих могъл да бъда близнак?
            — Съвсем не! — отвърнаха близнаците. Ужасно трудно е да бъдеш близнак.
            — Щом не мога да бъда важна личност — каза Свирчо, — иска ли някой от вас да види какъв фокус мога да направя?
            — Не! — отговориха всички.
            Тогава най-после Свирчо престана да задава въпроси.
            — Всъщност аз не се и надявах — заключи той. Отвратителното доносничество отново избухна.
            — Дребосъка кашля на масата.
            — Близнаците започнаха вечерята с ябълки.
            — Къдравия си сипва и кифли от тапа, и ямови круши.
            — Нибз говори с пълна уста.
            — Искам да се оплача от близнаците.
            — Искам да се оплача от Къдравия.
            — Искам да се оплача от Нибз.
            — Боже, боже — извика Уенди, — понякога наистина си мисля, че децата са повече беля отколкото радост.
            Тя им каза да разтребят масата и седна пред кошницата с нещата за кърпене. Както винаги я чакаше камара от скъсани чорапи и панталони с дупки на колената.
            — Уенди — протестираше Майкъл, — аз съм много голям, за да спя в люлка.
            — Трябва да сложа някого в люлката — възрази тя почти хапливо, — а ти си най-малкият. Да си има човек люлка в къщи е толкова сладко и уютно.
            Докато тя кърпеше, те играеха около нея: толкова щастливи лица и танцуващи крака, осветени от романтичния огън. Това бе обичайна картина в подземната къщичка, но сега ние я виждаме за последен път. Горе се чуха стъпки. Можете да бъдете сигурни, че Уенди първа позна чии бяха тези стъпки.
            — Деца, чувам стъпките на баща ви. Той обича да го посрещате на вратата.
            Горе червенокожите се кланяха на Питър.
            — Пазете добре, храбреци. Свърших да говоря.
            Тогава, както толкова много пъти преди, веселите деца го издърпваха през дупката на неговия дънер; издърпаха го за последен път.
            Той беше донесъл орехи за децата и каза на Уенди колко е часът.
            — Питър, ти просто ги глезиш, знаеш ли? — каза Уенди, като се усмихваше престорено.
            — Тъй, тъй, бабо — каза Питър, като окачваше пушката си.
            — Аз му казах, че бащите викат „бабо“ на майките — пошепна Майкъл на Къдравия.
            — Искам да се оплача от Майкъл — извика моментално Къдравия.
            Първият близнак дойде при Питър:
            — Татко, искаме да танцуваме.
            — Танцувай, малко човече — разреши му Питър, който беше в много добро настроение.
            — Но ние искаме и ти да танцуваш.
            Всъщност от всички Питър най-умееше да танцува, но той се престори, че е смаян.
            — Аз ли! Ами старите ми кокали ще затракат!
            — И мама също да танцува.
            — Какво — възкликна Уенди. — аз, майка на тая сюрия деца, да танцувам!
            — Но днес е събота вечер — подхвърли Дребосъка.
            Не беше събота вечер (пък може и да е било, защото те отдавна бяха престанали да броят дните), но винаги, когато искаха да направят нещо особено, казваха, че е събота вечер и правеха каквото си бяха намислили.
            — Разбира се, че е събота вечер, Питър — съгласи се Уенди, която тази вечер бе по-отстъпчива.
            — Хора с нашите фигури, Уенди!
            — Но ще танцуваме само пред рожбите си.
            — Вярно, вярно.
            И така, казаха им, че могат да танцуват, но първо трябва да си облекат пижамите.
            — Ах, бабо — каза тихо Питър на Уенди, за да не чуят децата. Той се грееше на огъня и гледаше надолу към нея, а тя седеше и обръщаше петата на един чорап. — Няма нищо по-приятно за теб и мен вечер, когато дневният труд е свършен, от това да си почиваме пред огъня и дечицата ни да бъдат около нас.
            — Много е сладко, Питър, нали? — каза Уенди страшно поласкана. — Питър, струва ми се, че Къдравия има твоя нос.
            — А Майкъл се е метнал на тебе.
            Тя отиде при Питър и сложи ръка на рамото му.
            — Мили Питър — каза тя, — с толкова много деца аз, разбира се, не съм вече така хубава, но ти не искаш да ме смениш, нали?
            — Не, Уенди.
            Той, разбира се, не искаше да я смени, но я гледаше смутено и мигаше, нали знаете, като човек, който не е сигурен дали е буден или сънува.
            — Какво има, Питър?
            — Просто си мислех нещо — каза той малко уплашено. — Нали само на ужким казваш, че съм техен баща?
            — О, да, на ужким — каза Уенди с моралния тон на стара мома.
            — Разбираш ли — продължи той, като че ли се извиняваше, — ако бях техен истински баща, щях да изглеждам толкова стар.
            — Но те са наши, Питър, твои и мои.
            — Но не наистина, Уенди, нали? — запита той разтревожено.
            — Не наистина, щом не искаш — отвърна тя и чу как той въздъхна с облекчение. — Питър — попита тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си, — какви са чувствата ти към мене?
            — Чувства на предан син, Уенди.
            — Така си и мислех — рече тя и отиде да седне на другия край на стаята.
            — Толкова си странна — каза той, искрено озадачен. — И Тигрова Лилия е точно същата. Тя иска да бъде за мен нещо, но казва, че не иска да ми бъде майка.
            — Наистина не иска да ти бъде майка — отвърна Уенди, като натъртваше думите си. Сега ние знаем защо тя имаше предубеждения към червенокожите.
            — Тогава какво иска?
            — На една дама не прилича да го каже.
            — О, много добре — извика Питър жегнат. — Може би Менче-Звънче ще ми каже.
            — О, да, Менче-Звънче ще ти каже — сопна се презрително Уенди. — Тя е едно малко изоставено същество.
            Менче, която беше в салона си и подслушваше разговора, изкрещя нещо безсрамно.
            — Гордеела се, казва, че е напусната — преведе Питър. Внезапно му хрумна нова идея: — Може би Менче-Звънче иска да бъде моя майка.
            — Глупак! — извика Менче-Звънче разпалено.
            Беше казвала тази дума толкова пъти, че Уенди не се нуждаеше от превод.
            — Почти съм съгласна с нея — отряза Уенди, Представете си само: Уенди да говори с такъв тон. Но тя премина през такова изпитание и не знаеше какво ще се случи, преди да се съмне. Ако знаеше, нямаше така да среже Питър.
            Никой от тях не знаеше. Може би беше по-добре да не знаят. Тяхното незнание им даде още един весело прекаран час. И понеже това беше последният им час на острова, нека се радваме, че един час има шестдесет минути. Пяха и танцуваха и скачаха по пижами и нощници. Толкова приятна беше зловещата песен, в която те се преструваха, че се боят от собствените си сенки. Съвсем не подозираха, че толкова скоро около тях ще се струпат сенки, от които ще бягат, обхванати от истински страх. Колко шумни и весели бяха танците, как се блъскаха един друг и как се изтласкваха от леглото! Беше повече бой с възглавници, отколкото танц, и когато веселието свърши, възглавниците настояваха да изкарат още една, игра, като играчи, които знаят, че може никога вече да не се срещнат. А какви истории разправяха преди да стане време за хубавата вечерна приказка, която Уенди им разказваше преди да заспят! Дори Дребосъка се опита да разправи една приказка тази вечер, но началото беше тъй скучно, че той сам се ужаси и каза обезсърчено:
            — Да, началото е скучно. Хайде да кажем, че това е краят.
            И тогава най-после всички си легнаха, готови да слушат приказката на Уенди, приказката, която най-много обичаха и която Питър мразеше. Обикновено, когато тя започнеше да разказва тази приказка, той излизаше навън или си запушваше ушите с ръце. И ако тази вечер бе направил едното или другото, те може би щяха да бъдат още на острова. Но тази вечер той остана на столчето си и след малко ще видим какво се случи.

11.      ПРИКАЗКАТА НА УЕНДИ
            — Слушайте сега — каза Уенди, започвайки приказката. Майкъл се бе сгушил в краката й, а останалите седем момчета бяха вече в леглото. — Имало едно време един мъж …
            — Бих предпочел да беше една жена — обади се Къдравия.
            — Бих предпочел да беше един бял плъх — каза Нибз.
            — Тихо — смъмри ги майка им. — Имало също и една жена и…
            — О, мамо — извика първият близнак, — значи имало и една жена, нали? Тя не е умряла, нали?
            — О, не.
            — Страшно се радвам, че не е умряла — рече Свирчо. — Ти радваш ли се, Джон.
            — Разбира се, че се радвам.
            — А ти радваш ли се, Нибз?
            — Доста.
            — А вие радвате ли се, близнаци?
            — Ами че радваме се.
            — О, боже — въздъхна Уенди.
            — Хей, вие там, не шумете — извика Питър, решил че тя трябва да има възможност да разправи приказката си, колкото и отвратителна да беше тази приказка по негово мнение.
            — Името на мъжа — продължи Уенди — било мистър Дарлинг, а нейното име било мисис Дарлинг.
            — Аз ги познавах — рече Джон, за да ядоса другите.
            — Струва ми се, че и аз ги познавах — обади се Майкъл с доста неуверен глас.
            — Те били женени, знаете ли — обясни Уенди — и какво мислите, че имали?
            — Бели плъхове — извика Нибз вдъхновено.
            — Не.
            — Страшно мъчно е да се отгатне — рече Свирчо, който знаеше приказката наизуст.
            — Тихо, Свирчо. Те имали трима потомци.
            — Какво е потомци?
            — Ами ти си един потомък, близначе.
            — Чуваш ли, Джон? Аз съм потомък.
            — Потомците са просто деца — каза Джон.
            — Боже, боже — въздишаше Уенди. — И така тези три деца имали бавачка, която се наричала Нана. Но мистър Дарлинг й се разсърдил и я завързал с верига на двора. И тогава трите деца отлетели.
            — Страшно хубава приказка — каза Нибз.
            — Те отлетели в Небивала земя, където живеят загубените деца.
            — Тъкмо това си мислех — намеси се възбудено Къдравия. — Не знам как, но просто си мислех, че там са отлетели.
            — О, Уенди — извика Свирчо, — Свирчо ли се казвало едно от загубените деца?
            — Да, така се казвало.
            — И аз съм в приказката! Ура, и аз съм в приказката, Нибз.
            — Тихо! Сега искам да си помислите за чувствата на нещастните родители, чиито деца отлетели.
            — О-о-о! — изстенаха те, макар че в действителност не мислеха ни най-малко за чувствата на нещастните родители.
            — Помислете си за празните легла!
            — О-о-о!
            — Ужасно тъжно нещо — каза весело първият близнак.
            — Не мога да си представя как може да има щастлив край — обади се и вторият близнак. — А ти можеш ли, Нибз?
            — Ужасно съм разтревожен.
            — Ако знаехте колко голяма е майчината любов — каза им Уенди с тържествен тон, — вие не бихте са страхували. — Сега тя бе дошла до онази част на приказката, която Питър мразеше най-много.
            — Харесва ми майчината любов — каза Свирчо, като удари Нибз с една възглавница.
            — Ами и на мен ми харесва — обади се Нибз, като му отвърна със същото.
            — Виждате ли — каза Уенди самодоволно — нашата героиня знаела, че майката винаги ще държи прозореца отворен, за да могат децата да влязат в стаята, когато долетят обратно. И така те останали в Небивала земя цели години и прекарали много весело.
            — Върнали ли се най-после в къщи?
            — Нека сега надзърнем в бъдещето — поде Уенди, като напрегна сили да разкаже щастливия край на приказката. Всички се извъртяха в леглото, така че най-лесно да надзърнат в бъдещето. — Минали години. А коя е тази елегантна жена на неопределена възраст, която слиза от влака на лондонската гара?
            — О, Уенди, коя е тя? — извика Нибз така възбуден, като че ли наистина не знаеше коя е.
            — Да не би да е… О, да… Това е красивата Уенди!
            — О!
            — А кои са двамата благородни представителни господа, сега вече станали цели мъже. Може ли да са Джон и Майкъл? Да, те са.
            — О!
            — „Вижте, мили братя — казва Уенди, като посочва нагоре, — ето прозорецът е още отворен. О, сега сме възнаградени за нашата възвишена вяра в майчината любов.“ — И те хвръкват към мама и татко. Перото не може да опише щастливата сцена и ние хвърляме було върху нея.
            Това беше приказката, която толкова харесваше на момчетата, колкото и на самата хубава разказвачка. Всичко е както трябва да бъде. Така офейкват децата, най-безсърдечните същества на света, макар да са толкова мили, и егоистично се забавляват; а после, когато се нуждаят от особени грижи, благородно се връщат в къщи, уверени, че родителите им ще ги прегърнат, вместо да ги на-плескат.
            Тъй голяма бе тяхната вяра в майчината любов, че смятаха, че могат да си позволят да бъдат коравосърдечни още известно време.
            Но между тях имаше един, който бе на особено мнение по въпроса; и когато Уенди свърши приказката си, той изстена глухо.
            — Какво има, Питър? — извика тя и изтича при него, мислейки, че нещо го боли. — Къде те боли, Питър?
            — Никъде. Това е друг вид болка — отвърна мрачно Питър.
            — Какъв вид?
            — Уенди, ти невярно описваш майките.
            Вълнението му така ги разтревожи, че всички се събраха изплашени около него. Съвсем откровено той им каза това, което дотогава бе скривал от тях.
            — Много отдавна — започна той, — аз мислех като вас, че майка ми ще държи прозореца винаги отворен. Затова живях далеч от къщи в течение на много, много луни и после се върнах. Но прозорецът беше затворен, майка ми ме беше забравила напълно и едно друго малко момче спеше в легло-то ми.
            Не съм сигурен дали това е вярно, но Питър смяташе, че е вярно; това ги уплаши.
            — Сигурен ли си, че майките са такива?
            — Да.
            Значи това е истината за майките. Такива били те!
            И все пак най-добре е човек да внимава; никой не разбира по-бързо от едно дете кога трябва да отстъпи.
            — Уенди, хайде да си вървим в къщи — извикаха Джон и Майкъл заедно.
            — Да — каза тя, като ги дръпна към себе си.
            — Но не тази вечер, нали? — попитаха смаяните момчета.
            — Веднага — отвърна Уенди решително, тъй като през главата й мина ужасната мисъл: „Може би мама вече не носи траур“.
            Обхваната от този страх, тя не помисли какви могат да бъдат чувствата на Питър и доста рязко му каза:
            — Питър, направи всичко необходимо за заминаването.
            — Добре, щом искаш — отговори той така хладно, сякаш тя го бе помолила да й подаде паницата с орехи.
            Те дори не си казаха „Съжалявам, че се разделяме“! Щом тя няма нищо против раздялата, той ще й покаже, че и нему му е все едно.
            Но, разбира се, той държеше извънредно много на нея; и у него кипеше такъв гняв към възрастните, които винаги разваляха всичко, че щом влезе в дупката на своя дънер, той нарочно започна да диша бързо — около пет вдъхвания в секунда. Дишаше така, защото в Небивала земя казват, че с всяко твое вдишване умира един възрастен. И за отмъщение Питър ги избиваше колкото може по-бързо.
            След като даде необходимите нареждания на червенокожите, той се завърна в къщи, където в негово отсъствие се бе разиграла една недостойна сцена. Обхванати от паника при мисълта да изгубят Уенди, изгубените момчета се бяха приближили заплашително към нея.
            — Сега ще бъде по-лошо, отколкото преди да дойде тя — викаха те.
            — Няма да я оставим да си отиде.
            — Да я задържим като пленница.
            — Да, да я оковем във вериги.
            Уенди изпадна в крайно отчаяно положение, но нейният инстинкт й подсказа към кого да се обърне за помощ.
            — Свирчо — извика тя, — помогни ми!
            Не е ли странно това? Обръщаше се към Свирчо, най-глупавото от всички момчета.
            Обаче Свирчо й отвърна благородно. В този миг той не прояви глупост и заговори с достойнство:
            — Аз съм си просто Свирчо — каза той — и никой не ми обръща внимание. Но ще пролея кръвта на първия, който се опита да се държи към Уенди не като английски джентълмен.
            Той измъкна своята кама и в този момент неговото благородство достигна връхната си точка. Останалите се отдръпнаха смутено назад. Тогава се завърна Питър и те веднага разбраха, че той няма да ги подкрепи: той никога не би задържал едно момиче в Небивала земя против волята му.
            — Уенди — рече той, — като крачеше напред-назад, — поисках от червенокожите да те преведат през гората, понеже летенето много те уморява.
            — Благодаря, Питър.
            — После — продължи той с резкия, отсечен глас на човек, свикнал да му се подчиняват — Мен-че-Звънче ще те води през морето. Събуди я, Нибз.
            Нибз трябваше да почука два пъти, преди да получи отговор, макар че от известно време Менче седеше в леглото си и подслушваше.
            — Кой тропа? Как смееш да тропаш? Махай се! — извика тя.
            — Трябва да станеш, Менче — отвърна Нибз, — за да водиш Уенди, която ще пътува.
            Разбира се, Менче-Звънче бе възхитена, че Уенди си отива; но беше твърдо решена да откаже да я води и съобщи решението си с много нахален език. След това се престори, че пак е заспала.
            — Казва, че не иска! — възкликна Нибз, ужасен от тази проява на непокорство. Тогава Питър със строго лице отиде до стаичката на младата фея.
            — Менче — отсече той, — ако не станеш да се облечеш веднага, аз ще дръпна завесата и тогава всички ще те видим по нощница.
            Тези думи я накараха да скочи на пода.
            — Кой казва, че не искам да стана? — извика тя.
            Междувременно момчетата бяха вперили отчаяни погледи в Уенди, която се бе приготвила за път с Джон и Майкъл. Сега те бяха посърнали не само защото щяха да я загубят, но и защото тя отиваше в някакво прекрасно място, където тях не ги канеха. Както винаги, новото ги примамваше.
            Считайки, че унинието им се дължи на първата, по-благородна причина, Уенди почувствува как сърцето й се стопи от жал.
            — Мили деца — каза тя, — ако всички вие искате да дойдете с мен, аз съм почти сигурна, че баща ми и майка ми ще ви осиновят.
            Канейки всички, Уенди имаше пред вид главно Питър; но всяко момче мислеше само за себе си и те всички се разскачаха от радост.
            — Но няма ли те да решат, че сме доста голяма дружина — попита Нибз, както бе подскочил във въздуха.
            — О, не — възрази Уенди, пресмятайки бързо наум. Просто ще трябва да се сложат няколко легла в салона; пък всеки първи четвъртък на месеца ще ги закриваме с паравани.
            — Питър, може ли да тръгнем и ние? — извикаха всички умолително. Те и не помисляха, че ако тръгнат, той може да не дойде с тях; но всъщност не ги бе много грижа дали ще дойде. Такива са децата — винаги готови да изоставят и най-близките си, когато се яви нещо ново и непознато, което ги привлича.
            — Добре, тръгнете — отвърна Питър с горчива усмивка.
            Всички се спуснаха да събират нещата си.
            — А сега, Питър — каза Уенди, която мислеше, че е уредила всичко, — ще ти дам лекарството.
            Тя много обичаше да им дава лекарство и несъмнено им го даваше прекалено често. Разбира се, лекарството беше само вода, която Уенди държеше в една кратунка, което придаваше на водата известни медицински качества. Сега обаче тя не даде на Питър да изпие капките, защото тъкмо когато ги отмери, забеляза израза на лицето му и сърцето й се сви.
            — Приготви си багажа, Питър — извика тя разтреперана.
            — Не — отговори той, като се преструваше на равнодушен, — аз няма да тръгна с тебе, Уенди.
            — О, да, ще тръгнеш, Питър.
            — Няма да тръгна.
            За да докаже, че заминаването й ни най-малко не го вълнува, той подскачаше нагоре-надолу из стаята и свиреше весело на безсърдечната си свирка. Тя трябваше да тича подире му, макар че това беше доста унизително за нея.
            — Ще намериш майка си — придумваше го тя.
            Но дори Питър някога да е имал майка, той вече не чувствуваше нужда от нея. Много добре можеше да живее и без майка. Той бе мислил много за майките изобщо и виждаше само лошите им страни.
            — Не, не! — каза той решително на Уенди. — Тя може би ще каже, че съм вече голям, а аз искам да си остана малко момче и да си играя.
            — Но, Питър…
            — Не!
            И така, тя трябваше да каже на другите момчета:
            — Питър няма да дойде.
            Питър няма да дойде! Те го гледаха втренчено и безизразно, нарамили тояги, на които висяха бохчичките им. Първата им мисъл бе, че щом Питър не тръгва с тях, той вероятно е променил решението си да ги пусне да вървят с Уенди.
            Но той бе твърде горд, за да постъпи така.
            — Ако намерите майките си — каза той мрачно, — надявам се, че ще ги харесате.
            Тази ужасно груба откровеност им направи силно впечатление и те се почувствуваха неловко; повечето от тях изглеждаха разколебани. Лицата им сякаш казваха: „Да не сглупим, ако тръгнем с Уенди.“
            — Хайде — извика Питър, — без суетня, без циврене! Довиждане, Уенди! — Той весело протегна ръка, като че те трябваше вече да тръгват, защото той има да свърши някаква важна работа.
            Тя трябваше да поеме ръката му, защото той с нищо не показваше, че би предпочел един напръстник.
            — Няма да забравиш да си сменяш фланелките, нали, Питър? — каза Уенди, като се стремеше да продължи сбогуването. Тя особено държеше Питър редовно да се преоблича.
            — Няма да забравя.
            — И ще си вземаш лекарството?
            — Да.
            Като че ли това беше всичко, което имаха да си кажат; последва неловка пауза. Питър обаче не беше от ония момчета, които се разревават пред хората.
            — Готова ли си, Менче-Звънче? — извика той.
            — Тъй вярно!
            — Тогава тръгвай напред.
            Менче-Звънче се стрелна и кацна на най-близкото дърво, но никой не я последва, защото тъкмо в този миг пиратите започнаха страшното си нападение срещу червенокожите. Горе, където всичко дотогава беше тихо, писъци и звън на стомана процепиха въздуха. Долу цареше гробно мълчание. Всички зяпнаха и така си останаха с отворена уста. Уенди падна на колене, но ръцете й бяха протегнати към Питър. Впрочем, ръцете на всички бяха протегнати към него, сякаш вятър ги бе обърнал в тази посока; те мълчаливо го молеха да не ги изоставя. Питър грабна сабята си, същата, с която мислеше, че е убил Барбекю, и очите му заблестяха от жажда за борба.

12.      ПИРАТИТЕ ОТВЛИЧАТ ДЕЦАТА
            Нападението на пиратите беше пълна изненада — сигурно доказателство, че безогледният Хук го бе извършил неправилно; защото да изненадаш червенокожи е далеч над възможностите на бял човек.
            Според всички неписани закони червенокожите винаги нападат първи; и с хитрината, присъща на расата им, те нападат точно преди да се зазори, защото знаят, че по това време белите не се чувствуват особено храбри. Бледоликите са си направили една груба ограда от колове от онзи там връх във вълнистата равнина, в подножието на който тече река; защото ги чака гибел, ако са твърде далеч от вода. Там те чакат да бъдат нападнати, неопитните стискат револверите си и стъпват по сухи клони, но старите изпитани бойци си спят спокойно до преди зазоряване. А през цялата дълга черна нощ индианците-разузнавачи се извиват като змии в тревата, без да прошумоли и едно стръкче. Гъсталакът се затваря след тях така тихо, както пясъкът, в който се заравя къртица. Не се чува никакъв звук, освен когато от време на време те издават тъжен вой — идеално подражание на самотния зов на прериен вълк. Други червенокожи бойци отговарят на този вик; и някои от тях го изкарват дори по-добре от прерийните вълци, които много не умеят да вият Тъй минават хладните часове и дългото напрежение е ужасно мъчително за бледоликия, който го преживява за първи път; но за обръгналите на опасности тези зловещи викове и още по-зловещата тишина са само указание, че часовете се нижат един след друг.
            На Хук бе добре известно, че това е обичайният начин за водене на война; и той не може да очаква да бъде извинен, че не е спазил този боен обичай, защото не го е знаел.
            Пиканините, от своя страна, вярваха абсолютно на неговата чест и всичките им действия през нощта бяха в пълен контраст с неговата тактика. Те не пропуснаха нито един от бойните похвати, свързани с доброто име на тяхното племе. Благодарение на острите си сетива, които предизвикват възхищение и отчаяние у цивилизованите хора, още в момента, когато един пират стъпи на сухо клонче, червенокожите разбраха, че цялата пиратска банда е слязла на острова. За невероятно кратко време прерийните вълци започнаха да вият. Всеки метър от местността между мястото, където Хук бе събрал хората си, и подземната къща бе безшумно претърсен от червенокожите бойци, които бяха обули мокасините си наопаки — с петата напред. Те откриха само едно хълмче с поток край него; явно бе, че Хук нямаше друга възможност: той ще трябва да се спре тук ида чака момента преди зазоряване. Тъй като всичко бе обмислено с почти дяволска хитрост, бойцитеот главния отряд на червенокожите се загърнаха с одеялата си и по най-муден начин — това те считат за връх на мъжеството — приклекнаха над подземната къщичка в очакване на момента, когато хладнокръвно ще започнат да нанасят смъртоносни удари на враговете.
            Тук именно вероломният Хук завари доверчивите диваци, които макар и напълно будни, мечтаеха за изтънчените мъчения, на които щяха да го подложат, когато се развидели. От това, което по-късно разказваха някои от оцелелите от клането индиански разузнавачи, изглежда, че Хук дори не се бе спрял на възвишението, макар че в сивата светлина преди развиделяване той не може да не го е видял. Като че ли през проницателния му ум изобщо не е минавала мисълта да спре и да чака да ги нападнат; дори не спрял, да изчака докато измине нощта; пиратите продължавали да вървят шумно с единствената цел да нападнат червенокожите. Какво можеха да направят смаяните разузнавачи — те бяха майстори на всички военни хитрости с изключение на гази, която сега прилагаше Хук — освен да подтичват безпомощно след него; така неизбежно трябваше да излязат на открито, надавайки през всичкото време жален вълчи вой.
            Около Тигрова Лилия седяха десетина от най-храбрите й бойци. Те изведнъж видяха лукавите пирати, които се спущаха към тях. Падна от очите им булото, през което виждаха бъдещата си победа. Явно бе, че няма да изтезават завързани на кол бледолики. За тях сега се откриваше пътят към щастливите ловни полета. Разбираха това, но като истински синове на бащите си, те изпълниха дълга си. Дори тогава, ако бяха скочили бързо на крака, те биха имали време да се наредят във фаланга, която мъчно може да се разбие; но обичаите на тяхната раса им забраняваха да постъпват така. Писано е, че благодарният дивак никога не трябва да се показва изненадан пред бели хора. Колкото и страшно да е било за тях внезапното появяване на пиратите, те останаха за миг неподвижни, без мускул да трепне по лицето им — сякаш врагът бе дошъл по тяхна покана. Едва след като храбро спазиха обичая, те грабнаха оръжията си и бойните им викове процепиха въздуха; но сега вече беше много късно.
            Не е наша задача да описваме сблъскването, което беше повече клане, отколкото битка. Така загина цветът на пиканинското племе. Но и червенокожите отмъстиха за смъртта на падналите бойци: заедно с Мършавия Вълк загина и Алф Мейсън, който вече няма да всява страх у хората в Карибско море; между онези, които паднаха, бяха Джо Скаури, Час Търли и алзасецът Фогърти. Търли падна от томахавката на страшната Пантера, който заедно с Тигровата Лилия и малка част от племето най-после успя да си пробие път между редиците на пиратите.
            На историците се пада да решат доколко Хук може да бъде упрекнат за своята тактика в този случай. Ако беше чакал на възвишението до подходящия час, той и хората му вероятно щяха да бъдат изклани; и когато преценяваме постъпката му, редно е да вземем и това пред вид. Но може би той трябваше да съобщи на червенокожите, че има намерение да приложи нова тактика. Но ако 6e направил такова предупреждение, нямаше да може да ги изненада и нямаше да има полза от своя нов начин на воюване. Явно е, че решението на въпроса е свързано с много трудности. Но макар и неохотно, не можем да не се възхищаваме от ума, който роди този смел план и от мрачния гений, с който той бе приложен.
            Какви бяха собствените му чувства, какво мислеше той за самия себе си след тази победа? Това много биха искали да научат и неговите кучета в този момент, когато, дишайки тежко и бършейки ножовете си, благоразумно се бяха събрали на известно разстояние от него и като порове хвърляха бегли погледи към този необикновен човек. Сигурно сърцето му е ликувало, но лицето му не издаваше никакви чувства: тъмна и самотна загадка, той се държеше настрана от хората си както духом, така и телом.
            Задачата, която Хук си бе поставил за тази нощ, не беше още свършена, защото той не бе дошъл само, за да избие червенокожите; те бяха само пчелите, които трябваше да бъдат опушени и прогонени, за да може да измъкне меда; Питър Пан искаше да хване той, Пан, Уенди и цялата дружина, но главно Пан.
            Питър беше толкова малко момче, че човек се пита защо един възрастен мъж го мрази толкова. Вярно е, че Питър бе хвърлил ръката на Хук на крокодила; но дори това негово действие, което поради упоритостта на крокодила постави в голяма опасност живота на пиратския капитан, едва ли може да обясни тази неумолима и злобна отмъстителност. Истина е, че у Питър имаше нещо, което вбесяваше Хук. Това нещо не бе смелостта на момчето, нито неговата чаровна външност, нито… Но няма защо да го усукваме, ние знаем какво беше то и трябва да го кажем: неговата дързост.
            Той дразнеше Хук, желязната му кука трепереше от нервност и нощем мисълта за Пан го измъчваше като някакво досадно насекомо. Докато Питър Пан е жив, изтормозеният пират ще се чувствува като лъв в клетка, в която се е промъкнало врабче.
            Сега въпросът беше как да се спусне през дупката на някой дънер или как да накара кучетата си да влязат в подземната къща. Смутени и изплашени, те се гърчеха пред него, защото знаеха, че той няма да се поколебае да ги натика в дупките, като ги мушне отзад с някой кол.
            А какво стана междувременно с момчетата? Ние видяхме, че при първия звън на оръжие, те се вкамениха с отворени уста и умолително протегнати към Питър ръце; и сега се връщаме при тях, когато затварят уста и ръцете им увисват надолу. Над тях врявата бе спряла почти така внезапно, както бе почнала, преминала бе като бурен напор на вятъра; и те знаеха, че последвалата тишина бе решила съдбата им.
            Коя страна бе спечелила битката?
            Пиратите, слушайки жадно над дънерите, чуха как всяко момче зададе този въпрос и, чуха отговора на Питър.
            — Ако червенокожите са спечелили — каза той, — те ще бият тамтама си; така разгласяват те победата си.
            Смий бе намерил тамтама и в този момент седеше отгоре му. „Никога вече няма да чуете този тамтам“ — измърмори той, но съвсем тихо, разбира се, защото Хук бе заповядал да се пази пълна тишина. Той се смая, когато Хук му направи знак да почне да бие тамтама. Страшната и подла цел на тази заповед бавно се проясни в главата на Смий. Вероятно той никога не се бе възхищавал толкова много на своя капитан.
            Два пъти удари Смий тамтама и спря, ослушвайки се радостно. И злодеите чуха гласа на Питър: „Тамтамът! Индианците са спечелили!“
            Обречените на смърт деца отговориха с радостни викове, които бяха като музика за жестоките сърца на пиратите. След това децата отново се сбогуваха с Питър. Това сбогуване озадачи хората на Хук, но всички техни чувства се стопиха в грозен възторг: враговете ще почнат да се изкачват през дънерите. Те се споглеждаха със самодоволна усмивка и търкаха ръце. Бързо и тихо Хук даваше заповедите си: по един човек при всеки дънер, а останалите да се наредят в редица на два ярда един от друг.

13.      ВЯРВАШ ЛИ ВЪВ ФЕИ?
            Колкото по-бързо разкажем за този ужас, толкова по-добре. Първи се появи от дънера Къдравия. Щом изскочи навън, той се озова в прегръдката на Чекко, който го подхвърли на Смий, който го подхвърли на Старки, който го подхвърли на Бил Джюкс, който го подхвърли на Нудлер — така го мятаха от един на друг, докато той падна пред краката на черния пират. Всички момчета бяха измъкнати от дънерите си по този безмилостен начин и няколко от тях летяха във въздуха едновременно като бали стока, подхвърляни от ръка на ръка.
            По различен начин се отнесоха към Уенди, която излезе последна. С иронична учтивост Хук повдигна шапката си, предложи й да го хване под ръка и я заведе до мястото, където пиратите запушваха с парцали устата на момчетата. Той си придаваше такъв важен вид и се държеше тъй изискано, че тя се вцепени и дори не можеше да заплаче: беше си всъщност малко момиченце.
            Може да изглежда като клюкарство, ако разгласим това, което не знаете, че в първия миг тя бе очарована от Хук; и ако я издаваме, то е само защото нейната неволна грешка има странни последици. Ако беше отблъснала гордо предложената й ръка (и ние много бихме се радвали да опишем това), щяха да я подмятат във въздуха като другите и тогава Хук вероятно нямаше да присъствува на връзването на момчетата; а ако не бе присъствувал на тази сцена, той нямаше да открие тайната на Дребосъка, а без да научи тайната, нямаше да може след малко да направи нечестния опит да отнеме живота на Питър.
            За да не би пленниците да отлетят, пиратите ги вързаха почти сгънати на две, така че колената им опираха до ушите; и за да ги завържат като вързопи, черният пират бе нарязал едно въже на девет равни части. Всичко вървеше добре, докато дойде редът на Дребосъка. Той се оказа подобен на онези вързопи, които те карат да побеснееш — цялата дължина на въжето минава около него, без да остави краища, с които да се върже възел. Разярените пирати го ритаха, както ние ритаме някой прекалено издут вързоп (макар че, честно погледнато, би трябвало да ритаме връвта). Ще ви се стори странно, но Хук им каза да спрат да го ритат. Долната му устна се набръчка, което бе израз на злобно тържество. Докато неговите кучета се потяха, защото всеки път, когато се опитаха да стегнат нещастното момче на едно място, той се издуваше на друго, неговият забележителен ум бе проникнал далеч под външния вид на Дребосъка, търсейки не последиците, а причините; и неговото ликуване показваше, че ги е открил. Дребосъка, пребледнял до ушите, разбра, че Хук е разкрил тайната му, която беше следната: едно тъй подуто момче не може да използува дупка, в която един средно пълен човек би се заклещил. Горкият Дребосък, най-нещастен сега от всички момчета, защото ужасно се боеше за Питър, горчиво се разкайваше за това, което бе извършил. Понеже страшно обичаше да пие вода, когато му беше горещо, той се бе подул до сегашните си размери и вместо да се постарае да изтънее, за да може да мине през своя дънер, той го бе издялал, за да разшири дупката му.
            Хук достатъчно разгада тайната на Дребосъка, за да се убеди, че Питър най-после му бе паднал в ръцете. Нито дума за зловещия план, който сега се оформяше в подземните пещери на неговия ум-, не се отрони от устните му; той само даде знак да отнесат пленниците на кораба и да го оставят сам.
            Но как да ги пренесат? Както бяха сгънати на две и завързани с въжета, те наистина биха могли да бъдат търкаляни надолу по склона като бурета, обаче по-голямата част от пътя минаваше през тресавище. И пак геният на Хук преодоля трудностите. Той посочи къщичката, построена за Уенди, която можеше да бъде използувана за пренасянето. Децата бяха нахвърляни вътре, четирима здравеняци я вдигнаха на раменете си, останалите се наредиха, запяха в хор омразната пиратска песен, и странното шествие потегли през гората. Не зная дали някое от децата е плакало; ако е плакало, песента е заглушила плача. Но както малката къщичка изчезваше в гората, една чудесна, макар и мъничка струя дим започна да излиза от комина й, сякаш напук на пиратите.
            Хук видя струята дим и тя направи лоша услуга на Питър, защото пресуши и капката милост към него, която може би беше останала в гърдите на разярения пират.
            Първото нещо, което направи, когато остана сам в бързо спускащата се нощ, беше да отиде на пръсти до дънера на Дребосъка и да се увери, че би могъл да мине през дупката. След това дълго време стоя умислен, захвърлил зловещата си шапка на тревата, за да може лекият вятър, който бе излязъл, да развее косата му и да го освежи. Колкото и да бяха черни мислите му, сините му очи бяха нежни като цвят на зимзелен. Той напрегнато се мъчеше да долови някакъв звук под земята, но долу беше така тихо, както горе. Подземната къщичка изглеждаше съвършено празна. Спеше ли момчето, или го чакаше под дънера на Дребосъка с кама в ръка?
            Единственият начин да разбере това беше да слезе долу. Хук съблече сюртука си и тихо го пусна на земята. После, хапейки устни, докато на тях се появи гадната му кръв, той стъпи в отвора. Хук беше храбър мъж, но все пак трябваше да спре за миг и да избърше потта от челото си, която капеше като восък от свещ. След това безшумно се спусна в неизвестността.
            Озова се невредим на долния край на дънера и застана тихо, поемайки си дълбоко дъх, защото гърдите му бяха останали почти без въздух. Очите му постепенно свикнаха с полумрака и той почна да различава някои неща в подземното жилище. Обаче единственият предмет, на който се спря жадният му поглед — предмет, тъй дълго търсен и най-пос-ле намерен — беше голямото легло. На леглото лежеше Питър, заспал дълбоко.
            След като децата си тръгнаха, Питър продължи известно време да свири весело на флейтата си, без да подозира каква трагедия се разиграва горе. Очевидно той напразно се опитваше да докаже на себе си, че никак не му е мъчно. После реши да не си взема лекарството, за да ядоса Уенди. След това легна на леглото върху завивката, за да я наскърби още повече; защото тя винаги го завиваше с одеялото и казваше, че човек не знае дали няма да му стане студено, когато превали нощта. Най-после едва не заплака; но изведнъж му мина през ум колко би се възмутила Уенди, ако вместо да плаче, той се смее. И затова се изсмя високомерно и както се смееше, внезапно заспа посред смеха си.
            Понякога, макар и не често, той сънуваше; и тези сънища бяха по-мъчителни от сънищата на другите момчета. Не можеше да се откъсне от тях, въпреки че с часове жално стенеше в съня си. Тези сънища бяха, смятам, във връзка със загадката на живота му. В такива случаи Уенди имаше обичай да го вдига от леглото и да го слага на скута си, като го успокоява по много сладък начин, който сама си бе измислила; и когато той престанеше да стене, тя бързо го поставяше на леглото, преди да се е събудил напълно, за да не разбере в какво унизително положение е бил.
            Но сега той беше заспал и не сънуваше. Едната му ръка висеше от леглото, единият му крак бе сгънат и несвършената част от смеха му бе останала на устните му, които бяха разтворени и между тях се виждаха малките бисерчета.
            Така беззащитен го завари Хук. Той стоеше мълчалив при долния отвор на пъна и гледаше своя неприятел на другия край на стаята. Дали някакво чувство на състрадание не смути мрачната му гръд? Този човек не беше изцяло лош: обичал цветя (така са ми казвали) и хубава музика (свирел доста добре на клавесин); и нека признаем открито, иди-личната картина го развълнува дълбоко. Под влияние на зърното добро, което още съществуваше в него, той щеше, макар и неохотно, да се изкачи обратно през дупката на дънера, ако не беше едно нещо, което го вбеси.
            Задържа го дръзкият вид, който Питър имаше, дори когато спеше. Отворената уста, отпуснатата ръка, сгънатото коляно, всички те, взети заедно, бяха такова олицетворение на дързост, каквото, нека се надяваме, няма никога да се мерне пред очи, тъй чувствителни към подобно оскърбление. Те превърнаха сърцето на Хук в камък. Ако неговата ярост избухнеше и го разкъсаше на сто къса, всички късове биха полетели към спящото момче.
            Макар че единствената лампа осветяваше слабо леглото, Хук стоеше в тъмнина и при първата си безшумна стъпка напред той откри преграда — вратата пред долния край на дънера. Тя не затваряше отвора до горе и той гледаше над нея. Наведе се над вратата, за да намери пипнешком резето, но то се оказа много ниско. Хук не можа да го достигне и това го разяри. Тогава размътеният му ум реши, че изразът на лицето на Питър и позата му са станали още по-предизвикателни. Той заблъска вратата и дори се хвърли върху нея с цялата си тежест. Нима в края на краищата врагът му ще се изплъзне?
            Но какво е това? Червеното петно в окото му бе зърнало кратунката на Питър, поставена на една полица, която можеше лесно да достигне. Той веднага се сети какво съдържа малката кратунка; сега спящото момче е в негова власт, реши той.
            Понеже се страхуваше, че може да бъде заловен жив, Хук винаги носеше със себе си отрова, за да може да се самоубие, преди да го обесят. У него бяха попадали много пръстени, в които бе скрита смъртоносна отрова; той сам бе смесил тези отрови и ги бе варил, докато се получи една жълта течност, съвършено непозната на лекарите, която вероятно беше най-силната отрова на света.
            Сега той капна пет капки от нея в кратунката на Питър. Ръката му се разтрепера, но по-скоро от радост, отколкото от срам. Докато отмерваше капките, той не погледна към Питър, но не защото се страхуваше, че може да му стане жал за момчето; просто се страхуваше, че може да разлее отровата. След това хвърли тържествуващ и злорад поглед на жертвата си, обърна се и с гърчене едва се измъкна през тесния отвор на дънера. Когато изскочи на земята, той приличаше на самия дух на злото, излизащ от дупката си. Нахлупи шапката си и небрежно я кил-на над ухото; после се загърна с плаща си, като вдигна единия му край, сякаш за да скрие лицето си от нощта, от която той бе най-черната част, и мърморейки странно на самия себе си, започна да се промъква между дърветата.
            Питър продължаваше да спи. Светлината затрептя и угасна; стаята потъна в мрак; но той все още спеше. Трябва да е било не по-малко от десет часа (по часовника на крокодила), когато той внезапно се събуди и седна на леглото си; не знаеше какво го е събудило. Тогава чу, че някой тихо и предпазливо чука на вратата на неговото дърво.
            Почукването бе тихо и предпазливо, но в пълната тишина то прозвуча зловещо. Питър намери пипнешком камата си и я сграбчи здраво в ръка. След това извика:
            — Кой чука?
            Дълго време нямаше никакъв отговор и после отново се почука.
            — Кой си ти?
            Никакъв отговор.
            Питър се развълнува, но той обичаше вълненията. С два скока той стигна до своята врата. За разлика от вратата на Дребосъка, неговата врата закриваше отвора напълно, така че нито той, нито онзи, който беше отвън, не можеше да погледне над нея.
            — Няма да отворя, ако не се обадиш — извика Питър.
            Най-после посетителят заговори със сладък глас, подобен на звън на мъничка камбанка.
            — Пусни ме да вляза, Питър.
            Беше гласът на Менче-Звънче и той бързо дръпна резето. Тя влетя възбудено в стаята със зачервено лице и опръскана с кал рокля.
            — Какво има?
            — О, никога не можеш да отгатнеш — извика тя и му предложи да опита три пъти да познае какво се бе случило.
            — Казвай бързо! — кресна той.
            С едно граматически неправилно изречение, дълго като онези панделки, които фокусниците вадят от устата си, тя му каза, че пиратите са отвлекли Уен-ди и момчетата.
            Сърцето му подскачаше нагоре-надолу, докато слушаше. Уенди вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно!
            — Аз ще я спася! — извика той и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва: да изпие лекарството си.
            Ръката-му сграбчи смъртоносната кратунка.
            — Не! — изпищя Менче-Звънче, която бе чула какво си мърмори Хук, докато минаваше през гората: той радостно си шепнеше, че Питър моментално ще умре от отровата.
            — Защо не?
            — Защото вътре има отрова.
            — Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?
            — Хук.
            — Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук?
            Уви! Менче-Звънче не можеше да обясни това, защото дори тя не знаеше тайната на дънера на Дребосъка. Въпреки това думите на Хук не оставяха място за съмнение: в кратунката имаше отрова.
            — Освен това — рече Питър, който напълно вярваше в собствените си думи, — аз не съм спал.
            Той вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.
            — Хей, Менче, как посмя да ми изпиеш лекарството?
            Но тя не отговори; вече се олюляваше във въздуха.
            — Какво става с тебе? — извика Питър, внезапно изплашен.
            — Отровена съм, Питър — отвърна тя тихо — и сега ще умра.
            — О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи?
            — Да.
            — Но защо, Менче?
            Крилцата й едва я носеха вече, но в отговор тя кацна на рамото му и го ухапа нежно по брадичката. След това пошепна на ухото му:
            — Глупак!
            После, залитайки, тя се прибра в своето жилище и легна на леглото.
            Главата на Питър закри почти напълно отвора на стаичката й, когато, изпаднал в отчаяние, той коленичи пред нея. С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва. Неговите сълзи толкова харесваха на Менче-Звънче, че тя протегна хубавата си ръка, за да падат те върху пръстите й.
            Гласът й бе толкова слаб отначало, че той не можеше да разбере думите и. После започна да разбира. Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи.
            Питър протегна ръце. Около тях нямаше деца, но беше нощ и той се обърна към всички деца, които сънуваха Небивала земя, и които следователно бяха по-близо до нея, отколкото си мислите — момчета и момичета по пижами и нощници и голи индианчета в кошници, окачени по дърветата.
            — Вярвате ли във феи? — извика той.
            Менче-Звънче седна в леглото си почти бодро, за да чуе каква ще бъде съдбата й. Стори й се, че чува отговори „да, да“, но не беше съвсем сигурна.
            — Какво чуваш? — попита тя.
            — Ако вярвате — викна им той, — пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.
            Много деца пляскаха с ръце.
            Някои не пляскаха.
            А някои зверчета дори го освиркаха.
            Ръкопляскането изведнъж престана, като че ли безброй майки изтичаха в безброй детски стаи, за да видят какво за бога става там. Но Менче беше спасена. Най-напред гласът й стана по-силен; после скочи от леглото; и най-сетне полетя из стаята, по-весела и по-нахална от преди. Тя и не помисли да благодари на децата, които вярваха във феи, но много би искала да намери онези, които подсвиркваха.
            — А сега да вървим да спасим Уенди!
            Месецът плуваше сред облаците на небето, когато Питър, опасан с оръжие и облечен съвсем леко, изскочи от дънера си и започна да търси пиратите. Нощта не беше такава, каквато би искал. Той се надяваше, че ще може да лети ниско над земята, така че нищо да не убегне от погледа му; но с тази луна, която ту се показваше иззад облаците, ту се скриваше зад тях, да лети ниско означаваше да влачи сянката си през дърветата и така да раз-буди птиците и да даде възможност на наблюдаващия неприятел да разбере, че той е вече на крак.
            Сега съжаляваше, че бе дал на птиците в острова такива странни имена, поради което те бяха станали диви и човек трудно можеше да се доближи до тях.
            Питър нямаше избор освен да бърза напред по начина, по който се движат червенокожите; за щастие той отдавна бе възприел техните бойни навици. Но в каква посока да върви, щом не е сигурен, че децата са били отведени на кораба? Плиткият сняг, който бе природа се бе смълчала от ужаса на скорошното клане. Питър бе научил децата на някои неща, полезни за живота в гората — сам ги бе научил от Тигрова Лилия и Менче-Звънче — и бе сигурен, че когато се озоват в отчаяно положение, те няма да забравят тези неща. Ако му се удаде случай, Дребосъка ще остави белези по дърветата, Къдравия ще пуща семенца, а Уенди ще изпусне кърпичката си на някое видно място. Но трябваше да се съмне, за да може да търси такива знаци, а той нямаше време да чака.
            Крокодилът му пресече пътя, но освен него наоколо нямаше никакво живо същество, никакъв звук, никакво движение; Питър обаче знаеше добре, че внезапна смърт може да го чака при следното дърво или да го дебне отзад.
            Той изрече страшна клетва: „Този път смърт — или за Хук, или за мен!“
            Запълзя като змия; после се изправи и изтича бързо през една полянка, осветена от месеца. Сложил бе пръст на устните си и стискаше камата с другата си ръка. Беше ужасно щастлив.

14.      ПИРАТСКИЯТ КОРАБ
            Една зелена светлинка премигваше над заливчето Кид, което е близо до устието на Пиратската река. Тази светлинка показваше мястото, където бе хвърлил котва двумачтовият кораб „Джоли Роджър“ („Веселият Роджър“). По-голяма част от корпуса му беше във водата — толкова много бе натоварен с плячка. Отдалеч личеше, че този бързоходен кораб е целият омърсен, че всяка греда в него е отвратителна, подобна на място, обсипано с разкъсани птичи пера.
            Той беше обвит в мантията на нощта, през която никакъв звук от него не би могъл да стигне до брега. На борда се чуваха малко звуци и никой от тях не беше приятен, освен бръмченето на шевната машина, пред която седеше Смий. Винаги трудолюбив и услужлив, олицетворение на делничното и баналното, Смий предизвикваше съчувствие. Не зная защо той беше тъй безкрайно трогателен; може би защото той тъй трогателно не си даваше сметка, че е толкова трогателен; дори силни хора се обръщаха настрани, за да не го гледат — такова състрадание извикваше той у тях. Неведнъж през летни вечери той бе намирал извора на сълзите у Хук и го бе отприщвал. Но Смий не забелязваше това, както и много други неща.
            Неколцина пирати се бяха облегнали на фалш-борта и пиеха, дишайки зловонните изпарения, които се носеха от блатата край брега. Други се бяха из-легнали на палубата и играеха на зарове и карти. А четиримата, които бяха носили къщичката, капнали от умора, лежаха по очи край другите, но дори и като спяха, се обръщаха ту на една страна, ту на друга, за да бъдат по-далече от куката на Хук, да не би той, минавайки покрай тях, случайно да я забие в някого.
            Хук се разхождаше замислен по палубата. О, колко неразгадаем е човекът. Дошъл бе часът на неговото тържество. Питър бе премахнат завинаги от пътя му; всички други момчета бяха на кораба и скоро щяха да бъдат хвърлени в морето. Това щеше да бъде най-зловещото му дело от времето, когато бе заставил Барбекю да му се подчини, и знаейки колко суета има в човешката душа, можем ли да се учудваме, че той сега крачеше по палубата, сякаш носен на крилете на успеха?
            Но нямаше радостна възбуда в походката му; тя бе тъй унила като мислите, които се въртяха в мрачния му ум. Хук бе дълбоко обезсърчен.
            Той често беше подтиснат, когато разговаряше със себе си на борда на кораба в тишината на нощта. Подтискаше го ужасната самота, в която живееше. Никога този загадъчен човек не се чувствуваше по-самотен, отколкото когато беше заобиколен от своите кучета — в обществото те стояха толкова по-ниско от него.
            Хук не беше истинското му име. Ако разкрием кой беше той в действителност, това би предизвикало ужасен скандал дори днес. Онези, които четат между редовете, трябва да са вече отгатнали, че той е следвал в едно прочуто частно училище, чиито традиции още го притискаха като тесни дрехи; впрочем тези традиции бяха в голяма степен свързани с облеклото. На него дори сега му беше противно да се качи на пленен кораб в същите дрехи, с които е бил облечен по време на битката. Ходеше отпуснато по изискания начин, обичаен за неговото училище. Но повече от всичко друго той бе запазил от онова време истинска страст към „добрия тон“, т.е. към достойното държане.
            Добрият тон! Колкото и ниско да бе паднал, той все още знаеше, че само достойното държане има значение.
            Някъде дълбоко в себе си той чуваше скърцане като от ръждясали порти и през тях идваше неумолимо чукане, сякаш някой кове нощем, когато не можеш да заспиш.
            — Спази ли добрия тон днес? — беше техният вечен въпрос.
            — Спечелих слава, слава, този блестящ сапунен мехур! — викаше той.
            — А добър тон ли е да се отличиш в каквото и да било? — възразяваше чукането от неговото училище.
            — Аз съм единственият човек, от когото Барбекю се страхуваше — настояваше той, — а самият Флинт се боеше от Барбекю.
            — Барбекю, Флинт… А следвали ли са те в нашето училище? — последва язвителен въпрос.
            Най-тревожната му мисъл беше: не е ли „лош тон“ да мислиш какво е „добър тон“.
            Този въпрос го измъчваше страшно, сякаш някаква кука вътре в самия него, по-остра от желязната кука на осакатената му ръка, разкъсваше вътрешностите му. И когато тя го дереше, пот капеше от жълтеникавото му лице и се стичаше по сюртюка му. От време на време той избърсваше с ръкав потта на лицето си, но тя отново избиваше и нямаше начин да я спре.
            О, не завиждайте на Хук!
            Той предчувствуваше скорошната си смърт. Сякаш страшната клетва на Питър бе стигнала до кораба. Хук изпитваше някакво мрачно желание да произнесе предсмъртното си слово, да не би след малко да няма време за това.
            „По-добре щеше да бъде за Хук, ако не беше толкова честолюбив — извика той. Само в най-тежките си часове Хук говореше за себе си в трето лице. — Няма малки деца, които да ме обичат.“
            Странно е, че сега той помисли за това: никога дотогава то не бе го смущавало. Може би шевната машина му го напомни. Доста дълго той си мърмореше нещо; втренчил очи в Смий, който спокойно поръбваше една риза на машината, убеден, че всички деца се боят от него.
            Да се боят от него! Да се боят от Смий! Нямаше нито едно дете на борда на кораба тази вечер, което вече да не го бе обикнало. Той им бе казвал ужасни неща и им бе удрял плесници, защото не можеше да ги удари с юмрук, но те още повече се привързаха към него. Майкъл дори опита очилата му.
            Само някой да кажеше на Смий, че децата го намираха симпатичен! Хук го сърбеше езикът да му го каже, но сметна, че това ще бъде прекалено жестоко. Опита се сам да разреши загадката „Защо намират Смий симпатичен?“ — питаше се той. Упорито търсеше отговор на този въпрос като хрътка, която върви по следите на дивеча. Защо Смий е симпатичен? Внезапно един страшен отговор изплава в ума му. „Смий спазва добрия тон?“
            Нима у боцмана има нещо аристократично, без той сам да го знае? Ами че това е най-добрият тон!
            Той си спомни, че в неговото училище човек трябваше да докаже именно това, преди да го приемат в аристократичния ученически клуб.
            С бесен крясък Хук вдигна желязната си кука над главата на Смий. Но спря ръката си, защото през ума му мина тази мисъл: „Какво значи да забиеш куката в някого, само защото той спазва добрия тон?“ — Това ще значи, че ти липсва добър тон!
            Безсилен и плувнал в пот, нещастният Хук падна по очи като покосено цвете.
            Смятайки, че поне за известно време той няма да им пречи, пиратите забравиха всяка дисциплина и се разскачаха в бесен танц, който веднага го изправи на крака. Всички следи от човешката слабост бяха изчезнали от лицето му, сякаш някой бе излял ведро студена вода върху му.
            — Тишина, простаци! — кресна той. — Или ще забия куката в някого! — Врявата веднага стихна. — Сложихте ли окови на всички деца, за да не могат да отлетят?
            — Тъй вярно.
            — Тогава изкарайте ги на палубата.
            Нещастните пленници, всички освен Уенди, бяха измъкнати от трюма и наредени в редица пред него. Известно време той като че ли не забелязваше тяхното присъствие. Седеше отпуснат, като доста мелодично си тананикаше със затворена уста откъси от някаква пиратска песен и въртеше в ръце колода карти. От време на време светлинката на пурата му придаваше малко цвят на лицето му.
            — Сега, приятелчета — каза най-после той живо, — шестима от вас ще хвърлим в морето, но аз имам нужда от двама каютни прислужници. Кой от вас иска да стане каютен прислужник?
            „Гледайте да не го ядосвате ненужно“ — бе казала Уенди, когато бяха в трюма. Затова Свирчо излезе напред с вежлив израз на лицето. Мисълта да служи при такъв капитан му беше противна, но неговият инстинкт му подсказа, че ще бъде по-благоразумно да прехвърли отговорността за отказа си на някое отсъствуващо лице. Макар да беше малко глупавичък, той знаеше, че само майките са винаги готови да поемат цялата отговорност за действията ти. Всички деца знаят, че майките са винаги готови да ги защитят и затова ги презират, но винаги се възползуват от тяхната помощ.
            И така, Свирчо благоразумно обясни:
            — Виждате ли, сър, мисля, че майка ми не би искала да стана пират. А твоята майка, Дребосъче, би ли искала да станеш пират?
            Той намигна на Дребосъка, който с печален тон отговори:
            — Мисля, че няма да ми позволи — сякаш много му се искаше тя да му разреши да стане пират.
            — Ще иска ли твоята майка да станеш пират, Близначе?
            — Сигурно няма да иска — каза първият близнак, който беше не по-малко хитър от другите. — Нибз, майка ти…
            — Млък! Престанете да дърдорите! — изрева Хук и пиратите издърпаха назад тези, които бяха отговорили. — Ти, момче — каза той, обръщайки се към Джон, — май че имаш малко кураж. Никога ли не ти се е искало да станеш пират, храбрецо?
            И действително, когато си пишеше домашните по аритметика, Джон понякога мечтаеше да стане пират; и сега той бе поразен, че Хук избра именно него.
            — Едно време мислех да се нарека Джак с червените ръце — каза той нерешително.
            — Много хубаво име. Така ще те наричаме тук, приятелче, ако останеш при нас.
            — Какво мислиш ти, Майкъл? — попита Джон.
            — А как ще ми казвате на мен, ако остана на кораба? — запита Майкъл.
            — Джоу — Черната брада.
            Единствено този отговор направи впечатление на Майкъл.
            — Какво мислиш ти, Джон?
            Той искаше Джон да реши, а Джон искаше Майкъл да реши.
            — А ако станем пирати, ще продължим ли да бъдем верни поданици на краля? — попита Джон.
            Хук му отговори стиснал зъби:
            — Ще трябва да ми дадеш клетва за вярност и да извикаш „Долу кралят!“
            Може би досега Джон не се бе държал много добре, но в този миг той се прояви отлично.
            — Тогава отказвам! — кресна той, като удари с юмрук по бурето, което се намираше пред Хук.
            — И аз отказвам! — извика Майкъл.
            — Владей моретата, Британия!* — изписука Къдравия.
            [* Начални думи на английска песен. — Б. пр.]
            Вбесените пирати ги удариха през устата и Хук изрева:
            — Сега съдбата ви е решена. Доведете майка им. Пригответе дъската, по която ще вървят, докато паднат в морето.
            Те бяха малки момчета и побледняха, когато видяха Джукс и Чекко да слагат зловещата дъска на фалшборта на кораба. Но когато доведоха Уенди на палубата, те се опитаха да се покажат храбри.
            Нямам думи, с които да мога да ви опиша какво презрение изпитваше Уенди към пиратите. За момчетата пиратството бе обкръжено с известен блясък, но това, което тя видя, бе, че корабът не беше мит от години. Нямаше нито едно прозорче, на чието стъкло да не можеш да пишеш с пръст; и на много от тях тя бе вече написала „мръсни свине“. Но когато момчетата се събраха около нея, тя, разбира се, мислеше само за тях.
            — Е, хубавице моя — рече Хук със захаросан глас, — сега ще видиш как децата ти ще тръгнат по дъската и ще паднат в морето.
            Макар да беше изискан джентълмен в облеклото си, дантелената му яка бе изцапана от изобилната пот, която бе избила по лицето му, когато се ровеше в душата си. Той изведнъж си даде сметка, че Уенди е втренчила поглед в измърсената му яка и с бърз жест се помъчи да я скрие, но беше вече твърде късно.
            — Непременно ли трябва да умрат? — попита Уенди. На лицето й бе изписано такова страшно презрение, че Хук едва не припадна.
            — Непременно — изръмжа той и след това злорадо извика: — Тишина! Да чуем последните думи на една майка към децата й!
            Сега Уенди се прояви достойно и величаво.
            — Ето последните ми думи, скъпи деца — каза тя твърдо. — Смятам, че имам поръчение до вас от истинските ви майки и то е следното: „Ние се надяваме, че нашите синове ще умрат като герои.“
            Дори пиратите бяха поразени и изплашени от тези думи.
            Тогава Свирчо изкрещя неистово:
            — Ще постъпя както иска майка ми. Как ще постъпиш ти, Нибз?
            — Както иска майка ми. Как ще постъпиш ти, Близнак?
            — Както иска майка ми. Джон, как? …
            Но Хук се овладя и гласът му се възвърна.
            — Завържете я! — изкряска той. Смий започна да я връзва за мачтата.
            — Слушай, миличко — пошепна той, — аз ще те спася, ако обещаеш да ми станеш майка.
            Но дори на Смий тя отказа да даде такова обещание.
            — По-скоро бих искала изобщо да нямам деца — отвърна тя презрително.
            За жалост, трябва да кажем, че нито едно от момчетата не гледаше към нея, докато Смий я връзваше за мачтата; очите на всички бяха вперени в дъската, по която след малко трябваше да тръгнат. Вече не можеха да се надяват, че ще могат да стъпят мъжествено на нея, защото бяха загубили способността си да мислят; можеха само да гледат втренчено и да треперят.
            Хук им се усмихна със стиснати зъби и направи стъпка към Уенди. Искаше да обърне главата й така, че да гледа как момчетата вървят по дъската един след друг. Но той не успя да стигне до нея, и никога не чу вика, който се надяваше да изтръгне от нея. Той чу нещо съвсем различно: страшното тик-так на крокодила.
            Всички го чуха — и пирати, и момчета, и Уенди — и всички глави в миг се обърнаха в една посока; но не към водата, откъдето идеше звукът, а към Хук. Всички знаеха, че това, което ще се случи, засяга само него и че от действуващи лица те се бяха превърнали в зрители.
            Страшно бе да се види как внезапно се промени Хук: той рухна на палубата и се сви на топка, сякаш някой му бе прерязал всички стави.
            Звукът равномерно се приближаваше, предшествуван от ужасната мисъл „кракодилът ей сега ще се изкачи на кораба“.
            Дори желязната кука бе увиснала неподвижно, сякаш знаеше, че не е част от това, което крокодилът търси. Така страхотно изоставен от всички, всеки друг човек би легнал със затворени очи на мястото, където бе паднал, но гигантският ум на Хук още работеше и воден от него, той пропълзя на колене по палубата, колкото може по-далеч от звука. Пиратите почтително му отвориха път и той заговори, едва когато стигна до фалшборта.
            — Скрийте ме! — извика дрезгаво той.
            Те се събраха около него, отвърнали очи от онова страшно чудовище, което щеше да се изкачи на палубата. Дори не помислиха да се бият — самата съдба бе срещу тях.
            Едва когато пиратите скриха Хук, любопитството на момчетата ги накара да изтичат до борда на кораба, за да видят как крокодилът се изкачва на палубата. Тогава дойде най-голямата изненада през тази Нощ на нощите: не крокодилът им идваше на помощ, а Питър.
            Той им направи знак да мълчат, защото всеки радостен вик щеше да породи съмнение, и продължи своето тик-так, тик-так.

15.      „ТОЗИ ПЪТ ИЛИ ХУК, ИЛИ АЗ“
            Странни неща се случват на всички ни в живота и минава известно време, без да забележим, че те са се случили. Да вземем един пример: изведнъж откриваме, че не чуваме с едното ухо — не знаем от колко време, — но да речем, от половин час. Точно това се случи на Питър в тази нощ. Ние го видяхме за последен път, когато той се промъкваше през гората на острова, сложил пръст на устата си и стиснал камата в другата ръка. Той видя крокодила, който пресече пътя му, и след малко се сети, че не бе чул часовника да цъка. Отначало това му се стори странно, но скоро правилно заключи, че пружинката му се е развила докрай.
            Без да помисли какво може да чувства едно животно, лишено изведнъж от най-близкия си другар, Питър веднага започна да се пита как би могъл да се възползува от нещастието на крокодила. Реши да цъка като часовник, за да мислят дивите зверове, че крокодилът се приближава и да го оставят да мине, без да го нападнат. Той цъкаше великолепно, обаче се яви една непредвидена последица: както другите животни, крокодилът също чу цъкането и тръгна след него. Той го следваше неотстъпно, но дали с цел да си възвърне онова, което бе изгубил, или като приятел, вярвайки, че той сам издава този звук, никога няма да научим със сигурност, тъй като подобно на всички онези, които робуват на някоя натрапчива идея, той беше глупаво животно.
            Питър благополучно стигна до брега и продължи да върви, без да спира. Краката му навлязоха във водата, сякаш не усещаха, че сега се движат в друга среда. Така минават от суша във вода много животни, но не съм чувал човек да минава така. Докато плуваше, в главата му се въртеше само една мисъл: този път или Хук, или аз. Той бе цъкал толкова дълго, че сега продължаваше да цъка несъзнателно. Ако си бе дал сметка за това, той щеше да спре да издава този звук, защото макар и мисълта да се изкачи на палубата на кораба с помощта на този трик да беше остроумна, тя не му бе хрумнала досега.
            Напротив, той си мислеше, че се е изкатерил на кораба тихо като мишка; затова се смая, като видя пиратите да се свиват пред него, а Хук да се крие сред тях тъй жалък, сякаш бе чул истинския крокодил.
            Крокодилът! Щом си спомни за него, Питър чу собственото си цъкане. Отначало си помисли, че звукът идва от крокодила и бързо погледна след себе си. Тогава разбра, че самият той цъка и в миг му стана ясно какво е положението на борда. „Колко съм умен“ — помисли си той веднага и направи знак на момчетата да не му ръкопляскат.
            Тъкмо в този момент Ед Тейнт, кърмчията, излезе от бака и тръгна по палубата. Сега, читателю, гледай по часовника си да видиш за колко време стана всичко. Питър заби дълбоко камата си точно там, където се бе прицелил. Джон притисна с длани устата на злощастния пират, за да задуши предсмъртния му стон. Той политна напред и четири момчета уловиха падащото тяло, за да не издумти на дъските. Питър даде знак и мършата бе хвърлена през борда. Чу се плясък, после настъпи тишина. Колко време трая това?
            „Един!“ (Дребосъка почна да брои.)
            Питър съвсем безшумно се промъкна в кабината; и това не беше никак прибързано, защото вече няколко пирати бяха събрали кураж да погледнат наоколо. Сега всеки от тях чуваше запъхтяното дишане на другите, което показваше, че ужасното цъкане бе престанало.
            — Мина, капитане — обади се Смий, като бършеше очилата си. — Сега всичко е тихо.
            Хук бавно измъкна глава от дантелената си яка и се заслуша тъй напрегнато, че би чул дори ехото на цъкането. Не се чуваше никакъв звук и той се изправи решително с целия си ръст.
            — Тогава да живее Джони Дъската! — изкрещя той безсрамно. Сега Хук мразеше момчетата още по-силно, защото го бяха видели как се свлече на палубата, когато чу цъкането. И той запя отвратителната песен:

            „Йо-хо-хо-хо, по кривата дъска
            чувала влачат вързан —
            и ето как и без крака
            към Дейви Джоунс бързам!“

            За да изплаши пленниците си още повече, той започна да танцува върху някаква въображаема дъска, като същевременно правеше гримаси, макар че това уронваше достойнството му до известна степен. Когато свърши танца, Хук извика:
            — А преди да тръгнете по дъската, не искате ли да се запознаете с котката с деветте опашки?*
            [* Камшик с девет ремъка. — Б. пр.]
            Тогава момчетата паднаха на колене.
            — Не, не! — извикаха те тъй жално, че всички пирати се усмихнаха.
            — Донеси котката, Джукс — извика Хук. — Тя е в кабината.
            В кабината. Ами Питър е в кабината! Децата се спогледаха.
            — Слушам, сър! — каза Джукс весело и изтича в кабината. Те го проследиха с очи; почти не чуваха, че Хук запя нова песен и пиратите я подеха:

            „По твоя гръб следи ще има
            от деветопашата котка —
            не чува тя молби за милост…“

            Края на песента никога няма да научим, защото тя бе внезапно прекъсната от страхотен писък, който проехтя в кабината, понесе се като ридание през кораба и заглъхна в далечината. Той бе последван от кукуригане и децата добре разбраха какво значи то; на пиратите обаче кукуригането се стори по-злокобно от писъка.
            — Какво беше това? — извика Хук.
            — Двама — изрече тържествено Дребосъка. Италианецът Чекко се поколеба за миг и после се втурна в кабината. Излезе с разстроено лице, като се олюляваше.
            — Какво става с Бил Джукс, куче? — изсъска Хук, като се наведе над него.
            — Става това, че той е мъртъв, пронизан с нож — отвърна Чекко с глух глас.
            — Бил Джукс мъртъв! — извикаха стреснатите пирати.
            — В кабината е тъмно като в рог — продължи Чекко с разтреперан, почти неразбираем глас — и в нея има нещо ужасно, това което чухте да кукурига.
            Хук видя и тържествуващите лица на момчетата, и смръщените погледи на пиратите.
            — Чекко — каза той с най-суровия си глас, — върни се обратно и ми доведи това кукуригу.
            Чекко, най-храбрият от храбрите, се сви пред капитана си, повтаряйки „не, не“; но Хук замърка като котка и загледа куката си.
            — Каза, че отиваш, нали? — рече той замислено.
            Чекко разпери отчаяно ръце и тръгна. Нямаше вече пеене, всички се ослушваха. Пак се чу предсмъртен писък, последван от кукуригане.
            Никой не проговори, освен Дребосъка.
            — Трима — каза той.
            Хук махна с ръка и събра пиратите около себе си.
            — Дявол да го вземе — изрева той. — кой ще ми доведе това кукуригу!
            — Почакай, докато излезе Чекко — изръмжа Старки и останалите подеха думите му.
            — Какво ми се стори, че казваш? Доброволно ли искаш да отидеш? — каза Хук и отново замърка.
            — Не, дявол да го вземе, не съм казвал такова нещо! — кресна Старки.
            — Куката ми мисли, че си казал — каза Хук и тръгна към него. — Питам се, Старки, дали не би било препоръчително да задоволим желанието на куката.
            — По-скоро ще отида на бесилката, отколкото да вляза вътре — опъна се Старки и екипажът пак го подкрепи.
            — Бунт ли е това? — попита Хук с най-учтивия си тон. — И Старки е главатарят?
            — Милост, капитане! — захленчи Старки цял разтреперан.
            — Да се ръкуваме, Старки — каза Хук и протегна куката си.
            Старки се огледа наоколо с надежда, че пиратите ще му помогнат, но всички го изоставиха. Той отстъпваше назад. Хук бавно се приближаваше към него; червеното огънче пламна в очите му. С отчаян писък пиратът скочи на Дългия Том и се хвърли в морето.
            — Четирима — рече Дребосъка.
            — А сега говори ли някой друг джентълмен за бунт? — запита любезно Хук. Той грабна един фенер и вдигна куката си със заплашителен жест. — Аз сам ще изкарам това кукуригу — каза той и с бързи крачки влезе в кабината.
            Така му се щеше на Дребосъка да извика „пети“! Той облиза устните си, за да бъде готов да изрече тази дума ясно след миг. Обаче Хук излезе, олюлявайки се, без фенер.
            — Нещо духна и угаси светлината — каза той с малко разтреперан глас.
            — Нещо! — повтори като ехо Мълинс.
            — А какво е станало с Чекко?
            — Мъртъв. Както и Джекс — отвърна кратко Хук.
            Нежеланието на капитана да се върне в кабината подрони авторитета му и бунтовни викове отново се разнесоха по палубата. Всички пирати са суеверни и това пролича сега. Куксън извика:
            — Казват, че когато на борда се яви някой, когото никой не познава, това е най-сигурният знак, че над кораба тегне проклятие.
            — Чувал съм — измърмори Мълинс, — че в края на краищата той винаги се качва на всеки пиратски кораб. Имаше ли опашка, капитане?
            — Казват — рече друг, като гледаше злобно Хук, — че когато дяволът дойде, той винаги се явява в образа на най-грешния човек на борда на кораба.
            — А имаше ли кука, капитане? — запита безочливо Куксън.
            Един след друг те подеха вика „Корабът е обречен на гибел!“ Тогава и децата не можаха да се сдържат и нададоха радостни викове. Хук беше почти забравил пленниците си, но сега той се обърна към тях и лицето му светна.
            — Момчета — извика той на екипажа, — ето ви една идея! Отворете вратата на кабината и ги вкарайте насила вътре. Нека се бият с това кукуригу, ако искат да спасят живота си. Ако го убият, толкова по-добре; ако то ги избие, нищо не губим.
            За последен път пиратите се възхищаваха от Хук и побързаха най-предано да изпълнят заповедта му. Момчетата се преструваха, че се теглят назад, но пиратите ги наблъскаха в кабината и затвориха вратата.
            — Слушайте сега — извика Хук и всички се ослушаха. Но никой от тях не смееше да погледне към вратата. Само Уенди, която през всичкото това време стоеше завързана за мачтата, гледаше към кабината. Тя не чакаше нито писъка, нито кукуригането; чакаше да види Питър.
            И тя не чака дълго. В кабината Питър бе намерил това, което търсеше: ключа на оковите им. Освободени от веригите си, те се измъкнаха тихо, всеки взел някакво оръжие, каквото му бе паднало под ръка. След като им даде знак да се скрият, Питър преряза въжетата, с които бе вързана Уенди. Сега за тях щеше да бъде най-лесно да отлетят всички заедно. Но този изход беше затворен за тях, защото Питър бе дал клетва „този път или Хук, или аз“. Затова, след като освободи Уенди, той й пошепна да се скрие при момчетата, а сам застана на нейното място пред мачтата, загърнат с пелерината й, така че пиратите да помислят, че е Уенди. След това той си пое дълбоко дъх и из-кукурига.
            За пиратите този звук значеше, че всички момчета са убити в кабината. Обхвана ги паника и Хук се опита да ги насърчи, но понеже се бе отнасял с тях като с кучета, те сега като кучета си показаха зъбите. Той разбра, че ако за миг вдигне очи от тях, те ще се нахвърлят върху му.
            — Момчета — каза той, готов както да ги увещава, така и да замахне с куката, според нуждата, но без да трепне нито за миг, — открих къде е злото: на борда има човек, който носи нещастие.
            — Да, вярно! Един човек с кука — озъбиха се те.
            — Не, момчета, не. Момичето е виновно. Пиратски кораб с жена на борда никога не е имал късмет. Всичко на кораба ще се оправи, когато тя си отиде.
            Някои от тях си спомниха, че това е било поговорка на Флинт.
            — Заслужава да се опита — казаха те колебливо.
            — Хвърлете момичето през борда — извика Хук и всички се спуснаха към загърнатата в пелерина фигура.
            — Сега няма кой да те спаси, мис — изсъска Мълинс подигравателно.
            — Има! — отвърна фигурата.
            — Кой?
            — Питър Пан, отмъстителят! — последва страшният отговор. Произнасяйки тези думи, Питър хвърли пелерината си. Пиратите едва сега разбраха кой беше този, който убиваше другарите им в кабината. Сам Хук на два пъти се опита да заговори, но и двата пъти никакъв звук не излезе от устата му. В този именно страшен миг, струва ми се, се сломи неговият ожесточен дух. Най-после той извика:
            — Разсечете го на две! — Но по гласа му личеше, че вече е изгубил надежда.
            — Излизайте, момчета! Нападайте! — прокънтя гласът на Питър и в следния миг звън на оръжие вече ехтеше по целия кораб. Ако пиратите се сражаваха вкупом, те щяха да победят; но нападението дойде тъкмо когато се бяха пръснали; затова всички се разбягаха насам-натам, удряйки наслуки със сабите си, и всеки от тях си мислеше, че от целия екипаж той единствен е останал жив. Един срещу един — пиратите бяха по-силни, но те само се отбраняваха и това даде възможност на момчетата да нападат по двойки и да избират жертвите си. Някои от злодеите скочиха в морето; други се изпокриха в тъмни ъгълчета, където един по един ги намираше Дребосъка. Той не се биеше, а обикаляше тичешком наоколо с фенера, насочваше го в лицата на скритите пирати и ги заслепяваше, така че те лесно ставаха жертва на окървавените саби на другите момчета. Почти не се чуваше друг шум освен звън на оръжия и от време на време предсмъртен вик, плясък във водата и гласа на Дребосъка, който монотонно броеше: шест… седем… осем… девет… десет… единадесет.
            Мисля, че всички пирати бяха вече мъртви, когато една група разярени момчета заобиколи Хук, чийто живот сякаш се пазеше от някаква вълшебна сила, която държеше нападателите извън огнения си кръг. Те се бяха справили с кучетата му, но този човек като че ли можеше сам да се бори срещу всички тях. Те многократно налитаха на него и всеки път той успяваше да ги прогони назад. Тъкмо Хук вдигна едно момче на куката си, за да го използува като щит, когато друго момче, което току-що бе пронизало Мълинс със сабята си, се намеси в боя.
            — Приберете сабите си в ножниците, момчета! — извика новодошлият. — Този човек е мой!
            Така Хук внезапно се намери лице срещу лице с Питър. Останалите се отдръпнаха и образуваха кръг около тях. Доста дълго двамата противници се гледаха един-друг. Хук леко трепереше, а на лицето на Питър играеше странна усмивка.
            — Значи, Пан — рече Хук най-после, — всичко това е твое дело.
            — Тъй вярно, Джеймз Хук, мое дело е — отговори строго Питър.
            — Гордо и нахално момче — каза Хук, — приготви се да посрещнеш смъртта си.
            — Ти си мрачен и зъл човек, Хук — отвърна Питър. — И ще си получиш заслуженото!
            Без повече думи, те се нахвърлиха един срещу друг и за известно време нито едната, нито другата сабя не надделяваше. Питър беше прекрасен дуелист и отбиваше ударите със смайваща бързина. От време на време той правеше финт — преструвайки се, че се готви да удари противника си от едната страна, скачаше напред и мушкаше от другата; поради малкия си ръст обаче той не успяваше да забие сабята си в него. Хук, блестящ фехтовчик, едва ли му отстъпваше по майсторство, но нямаше толкова пъргава китка. Поради по-голямата му тежест, неговите нападения караха Питър да отстъпва и Хук се надяваше, че ще може внезапно да завърши двубоя с любимия си удар, на който го бе научил Барбекю преди много години в Рио. Обаче за свое учудване той видя, че Питър многократно отби тези удари. Тогава той се опита да се приближи и да го довърши с куката, която през всичкото време бе размахвал във въздуха. Питър обаче се наведе под нея и хвърляйки се буйно напред, заби сабята си в гърдите му. Виждайки собствената си кръв, чийто цвят, както си спомняте, той не можеше да понася, Хук изпусна сабята си — той беше беззащитен срещу Питър.
            — Сега е моментът — извикаха дружно момчетата. Но Питър с величествен жест покани противника си да вземе сабята си. Хук моментално я грабна, но в същия миг изпита трагичното чувство, че Питър показва благородство.
            През всичкото време той бе мислил, че се бие с някакъв зъл дух, но сега го обзеха още по-мрачни съмнения.
            — Пан, кой си ти, какво си ти? — извика той дрезгаво.
            — Аз съм младостта, аз съм радостта — отговори Питър, без да мисли. — Аз съм птиче, което е изскочило от черупката си.
            Това, разбира се, бяха глупости; но за нещастния Хук тези думи доказваха, че Питър сам не знае кой е или какво е, а това е върхът на добрия тон.
            — Продължаваме! — извика той отчаяно.
            Сега той удряше със сабята си като с млатило и всеки удар на тази страшна сабя би разсякъл на две всеки човек, който би се намерил пред нея; Питър обаче се въртеше около него, сякаш самият вятър, който сабята правеше, го издухваше от опасното място. И той постоянно се спущаше напред и го бодеше с върха на сабята си.
            Хук вече се биеше без надежда. Пламенната му гръд не молеше за живот; само за едно жадуваше: преди да издъхне, да види Питър да постъпи неблагородно.
            Изоставяйки двубоя, той изтича в барутния склад и подпали фитила на едно гюлле.
            — След две минути корабът ще хвръкне във въздуха — извика той.
            „Сега, сега — помисли си той — ще се види кой спазва добрия тон.“
            Но Питър излезе от барутния склад с димящото гюлле в ръка и спокойно го хвърли през борда.
            А какъв добър тон проявяваше самият Хук? Колкото и да бе заблуден, можем да се радваме — без да му съчувствуваме, — че пред края си той остана верен на традициите на своята среда. Другите момчета тичаха наоколо му, присмиваха му се, показваха му презрението си. Но олюлявайки се, той крачеше по палубата, замахваше безсилно със сабята си към тях, но мисълта му беше далече. Той мислеше за някогашната си отпусната походка по игрищата, за постоянните подигравки, спомняше си как гледа играта на футбол, седнал на прочутата стена в училището Итън. И обувките му бяха както трябва, и жилетката му беше както трябва, и връзката му беше както трябва, и чорапите му бяха както трябва.
            Джеймз Хук, ти, който все пак си герой, сбогом.
            Защото ние дойдохме до последния момент на живота му.
            Виждайки, че Питър, с нож в ръка, бавно лети във въздуха и се приближава към него, Хук скочи на фалшборта, за да се хвърли в морето. Той не знаеше, че крокодилът го чака. Ние нарочно спряхме часовника, така че той да не изпита този ужас — това беше малък знак на уважение от наша страна в последния му час.
            Той все пак спечели една последна победа, но според мен това не трябва да ни се зловиди. Както стоеше на фалшборта, гледайки през рамо как Питър се носи във въздуха, той му направи знак да използува крака си. Тогава вместо да забие камата си, Питър го ритна отзад.
            Най-сетне Хук получи това, за което копнееше.
            — Недостойна постъпка! — извика той подигравателно и доволен скочи в устата на крокодила.
            Тъй загина Джеймз Хук.
            — Седемнайсет! — пропя Дребосъка; но сметката му не беше съвсем точна. Тази нощ петнайсет пирати платиха с живота си за своите престъпления; но двама доплаваха до брега: Старки, когото червенокожите взеха пленник и го направиха бавачка на малките индианчета — доста голямо падение за един пират; и Смий, който оттогава скита по света, с очила на носа и едва изкарва прехраната си, като разправя, че бил единственият човек, от когото Джеймз Хук се боял.
            Уенди, разбира се, бе стояла настрана, без да участвува в боя, макар че през цялото време бе гледала Питър със светнали очи. Сега обаче, след като всичко бе свършено, тя отново стана важна личност. Тя еднакво похвали всички и потръпна, когато Майкъл й показа мястото, където бе убил един пират. След това Уенди ги заведе в кабината на Хук и им посочи неговия часовник, който висеше на един гвоздей. Часовникът показваше един и половина часа!
            Късният час беше почти най-голямото събитие. Можете да бъдете сигурни, че доста бързо ги накара да легнат в койките на пиратите; всички си легнаха, освен Питър, който се разхождаше важно нагоре-надолу по палубата, докато най-после падна и заспа до Дългия Том. Тази нощ той пак сънуваше мъчителни сънища, дълго време плачеше на сън и Уенди трябваше да го прегърне, за да го успокои.

16.      ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
            При втората вахта, т.е. призори, момчетата се размърдаха, защото бе излязло силно вълнение. Свирчо, боцманът, хванал края на едно въже, стоеше между тях и дъвчеше тютюн. Всички навлякоха пиратски дрехи, отрязани до колената, обръснаха се енергично и тръгнаха по палубата с олюляваща се походка като истински моряци; трябваше обаче постоянно да повдигат панталоните си, защото им бяха много широки.
            Не е нужно да се казва кой беше капитан. Нибз и Джон бяха първи и втори помощник-капитани. На борда имаше жена. Останалите бяха прости моряци и спяха в бака. Питър се беше залепил за кормилото. Той наду свирката си и когато екипажът се събра около него, произнесе кратко слово; надявал се, каза той, че те ще изпълнят дълга си като храбри герои, но знаел, че те са утайката на Рио и Златния бряг и че ако го захапят, той ще ги разкъса. Неговите груби и резки думи бяха език, който моряците разбират и те го приветствуваха колкото им глас държи. След това с отсечен глас той даде няколко заповеди, корабът се завъртя и се насочи към континента. След като разгледа морските карти, капитан Пан пресметна, че ако времето не се промени, ще стигнат до Азорските острови около 21 юни и оттам, за да спестят време, могат да изминат останалия път с летене.
            Някои от децата искаха корабът да стане обикновен, честен кораб, а други предпочитаха да си остане пиратски. Но капитанът ги нарече кучета и те не посмяха да изразят желанията си пред него дори и с писмена молба, подписана в кръг*. Можеха да се чувствуват сигурно, само ако моментално изпълняваха заповедите му. Дребосъка получи десетина плесници, защото изглеждаше смаян, когато Питър му заповяда да измери дълбочината. Всички смятаха, че Питър се държеше като почтен капитан, само за да приспи подозренията на Уенди, но че той може да се промени, когато бъде готов новият му костюм, който тя против волята си му шиеше от най-омразните дрехи на Хук. След това момчетата почнаха да си шушукат, че първата вечер когато облякъл новия си костюм, той дълго седял в кабината, захапал цигарето на Хук и вдигнал високо свитата си на юмрук ръка, като само показалецът, извит като кука, стърчал заплашително нагоре.
            [* В миналото моряците подписвали така протестите си до капитана, за да не личи кой пръв се е подписал. — Б. пр.]
            Но вместо да наблюдаваме кораба, ние трябва сега да се върнем в тъжния, напуснат дом, откъдето три-четири от действуващите лица бяха безсърдечно отлетели доста отдавна. Май че е срамота, дето през всичкото това време не си спомнихме за номер четиринадесет; и все пак можем да бъдем сигурни, че мисис Дарлинг не ни упреква. Ако се бяхме върнали по-рано, за да я погледнем със скръбно съчувствие, тя вероятно щеше да извика: „Не ставайте глупави. Не се грижете за мен. Върнете се обратно и наглеждайте децата.“ Докато майките са такива, децата винаги ще се възползуват от добрината им; и те могат да разчитат на това.
            Дори сега ние си позволяваме да влезем в една детска стая, само защото нейните законни обитатели са на път за в къщи; просто бързаме да ги изпреварим, за да се погрижим леглата им да са проветрени както трябва, а също мистър и мисис Дарлинг да не отидат тази вечер на гости. Ние сме просто техни слуги. Но защо, дявол да го вземе, трябва леглата им да са проветрени както трябва, щом те тъй неблагодарно и с такава бързина ги напуснаха? И не можем ли да кажем, „така им се пада“, ако те, връщайки се у дома, намерят апартамента празен, защото родителите им са отишли, да прекарат края на седмицата на село? Това би било добър урок, от който те се нуждаеха, откакто ги срещнахме за първи път. Но ако наредяхме нещата по този начин, мисис Дарлинг нямаше никога да ни прости.
            Има едно нещо, което ужасно ми ct ще да направя: да й кажа, както писателите обичат да правят, че децата се връщат и че по-идния четвъртък ще си бъдат в къщи. Това би развалило напълно изненадата, която Уенди, Джон и Майкъл очакваха. Те я подготвяха още на кораба: представяха си колко възхитена ще бъде майка им, как баща им ще вика от радост, как Нана ще скочи във въздуха, за да ги разцелува първа; а всъщност те би трябвало да помислят къде да се скрият. Чудесно би било да развалим всичко това, като съобщим новината предварително; така че когато влязат тържествено, мисис Дарлин дори да не наведе устни към Уенди, а мистър Дарлинг да възкликне кисело: „Дявол да го вземе, пак са тук тия момчета!“ Във всеки случай няма да получим благодарност дори за това. Сега вече ние доста опознахме мисис Дарлинг и можем да бъдем сигурни, че тя би ни укорила, загдето сме лишили децата от това малко удоволствие.
            — Но, драга госпожо, има още десет дена до по-идния четвъртък. Така че, като ви казваме какво е положението, ние ви спестяваме десет скръбни дни.
            — Да, но на каква цена! Като лишавате децата от десет минути радост.
            — Е, щом гледате така на въпроса…
            — А как иначе може да се гледа?
            Както виждате, тази жена нямаше истински характер. Имах намерение да кажа изключително хубави неща за нея, но аз я презирам и сега няма да кажа нито едно. На нея всъщност няма защо да й се казва да приготви това или онова — в дома й всичко е готово. Всички легла са проветрени, тя никога не излиза от къщи и, забележете, прозорецът на детската стая е винаги отворен. Май че няма нужда тя от нас — по-добре ще бъде да се върнем на кораба. Но понеже сме тук, можем да останем малко и да погледаме. Това ще ни е цялата работа — да бъдем зрители. Никому не сме нужни. Затова нека погледаме, пък може и да кажем някои остри думи с надежда, че ще засегнем някого.
            Единствената промяна, която може да се види в спалнята на децата е, че между девет часа вечерта и шест сутринта кучешката колиба не е там. Когато децата отлетяха, мистър Дарлинг чувствуваше с цялото си същество, че той бе виновен за всичко, защото бе завързал Нана с верига и че от началото до края се бе държала по-мъдро от него. Разбира се, както видяхме, той беше съвсем естествен човек; всъщност можеше да мине за момче, само да се отървеше от плешливостта си. Но той също притежаваше благородно чувство за справедливост и лъвска храброст, за да извърши онова, което намираше за право. След като децата отлетяха, той дълбоко разкаян, старателно обмисли въпроса, слезе на двора на четири крака и пълзешком влезе в кучешката колиба. На всички мили по-кани на мисис Дарлинг да излезе оттам, той отговаряше тъжно, но твърдо:
            „Не, скъпа моя, на мен такова легло ми се пада.“
            Обхванат от жестоки угризения на съвестта, той се закле, че няма да напусне колибата, докато не се върнат децата. Много жалко, разбира се, че взе такова решение, но каквото и да предприемеше, той винаги прекаляваше: иначе скоро би се отказал от намеренията си. И нямаше по-смирен човек от него, когато седеше в колибата вечер и разговаряше с жена си за децата и за милите им маниери.
            Крайно трогателно бе уважението, което проявяваше към Нана. Не я оставяше да влезе в колибата, но изпълняваше безусловно всичките й желания.
            Всяка сутрин колибката, с мистър Дарлинг в нея, се вдигаше и поставяше във файтон. Така той отиваше до кантората си и в шест часа се завръщаше по същия начин. Силата на характера му ще проличи още по-ясно, ако си спомним, че той беше крайно чувствителен към мнението на съседите: сега всяко негово излизане и прибиране в къщи привличаше вниманието и предизвикваше изненада. Това трябва да е било ужасно мъчение за него, но външно той запазваше пълно спокойствие, дори когато младите хора критикуваха поведението му; и при това той винаги вдигаше любезно шапката си, когато някоя дама надзърнеше в колибката.
            Постъпката му може да е била донкихотовска, но беше величествена. Скоро скритото й значение се разчу и хората с великодушни сърца се трогнаха. Тълпи тичаха подир файтона и гръмко приветствуваха мистър Дарлинг; очарователни момичета се качваха на стъпалото, за да получат неговия автограф; в по-добрите вестници се появиха интервюта, а светските хора го канеха на вечеря и добавяха: „Елате заедно с колибката.“
            Вечерта на този паметен ден, последния четвъртък, мисис Дарлинг, сега жена с тъжни очи, седеше в детската спалня и чакаше мистър Дарлинг да се прибере от работа. Като я гледаме отблизо и си спомняме едновремешната й веселост, — сега напълно изчезнала, защото бе изгубила дечицата си, — струва ми се, че в края на краищата няма да ми даде сърце да кажа лоши неща за нея. Щом толкова е обичала проклетите си деца, нищо не може да се направи. Погледнете я, както е седнала на стола си. Ъгълчето на устата й, където човек най-напред поглежда, е почти повехнало. Ръката й неспокойно се движи по гърдите, сякаш усеща някаква болка там. Някои най-много харесват Питър, други — Уенди, но аз най-харесвам нея. Ами ако, за да я направим щастлива, речем да й пошепнем, както си спи, че нейните калпазани се връщат?
            Те сега наистина са на две мили от прозореца и летят бързо, но достатъчно е да й пошепнем, че са на път за дома. Хайде да опитаме.
            Жалко, че й казахме това. Тя веднага се сепна и извика имената им; но в стаята нямаше никого освен Нана.
            „О, Нана, сънувах, че моите милички дечица са се върнали.“
            Очите на Нана бяха мътни. Всичко, което тя можеше да направи, беше да сложи лапа на скута на господарката си. Те седяха така, когато донесоха колибката. Мистър Дарлинг си показва главата, за да целуне жена си, и тогава ние виждаме, че лицето му е по-изтощено отколкото преди, но има по-мек израз.
            Той даде шапката си на Лиза и тя я взе с презрителна гримаса; Лиза бе лишена от въображение и бе напълно неспособна да разбере мотивите на човек като мистър Дарлинг. Вън тълпата, която бе придружила файтона до в къщи, още го приветствуваше, естествено, той не остана равнодушен към тези възторжени викове.
            — Чуй ги — каза той. — Това е много ласкателно.
            — Една сюрия момчета — присмя му се Лиза.
            — Днес имаше и доста възрастни — увери я той, като се изчерви леко, но когато тя отметна пренебрежително глава, той не я упрекна с нито една дума. Успехът му във висшето общество не го бе разглезил; напротив, той бе станал по-благ. Известно време той лежа измъкнат до кръста навън от колибката и разговаряше с мисис Дарлинг за своя успех. Тя се надявала, каза тя накрая, че това няма да му завърти главата. Тогава той стисна успокоително ръката й и каза:
            — Но ако бях слаб човек! Боже господи, ако бях слаб човек!…
            — Но ти, Джордж — каза тя плахо, — все още страдаш от угризения както преди, нали?
            — Разкъсван съм от угризения както винаги оттогава, скъпа моя! Виж ми наказанието — живея в кучешка колибка.
            — Но това е наказание, нали, Джордж? Сигурен ли си, че това не ти е приятно?
            — Любов моя!
            Можете да бъдете сигурни, че тя веднага му се извини. След това, понеже му се спеше, той се сви на кълбо в колибката.
            — Няма ли да ми посвириш на пианото в детската стая, та да ме приспиш? — помоли се той и понеже тя стана, той добави, без да мисли: — И затвори този прозорец, усещам течение.
            — О, Джордж, никога не искай това от мен. Прозорецът трябва да бъде винаги отворен. Заради тях. Винаги, винаги.
            Сега беше негов ред да се извини. Тя отиде в дневната детска стая и започна да свири. Той скоро заспа и докато той спеше, Уенди, Джон и Майкъл влетяха в стаята.
            О, не! Написахме го, защото такъв беше очарователният план, който бяха измислили, преди да напуснем кораба; но оттогава нещо трябва да се е случило, защото не те влетяха в стаята, а Питър и Менче-Звънче.
            Първите думи на Питър издават неговия план.
            — Бързо, Менче — пошепна той, — затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да си отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е затворила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен.
            Сега разбирам това, което по-рано ме озадачаваше — защо, след като изтреби пиратите, той не се върна на острова и не остави Менче-Звънче да придружи децата до континента. Значи този план е бил в главата му през всичкото време.
            Вместо да почувствува, че действува лошо, той танцуваше от радост; после надзърна в дневната детска стая да види кой свири и пошепна на Менче-Звънче:
            — Ето майката на Уенди. Тя е хубавичка, но не толкова хубава, колкото моята майка. Устата й е пълна с напръстници, но не толкова пълна, колкото устата на майка ми.
            Разбира се, той не знаеше абсолютно нищо за майка си, но понякога обичаше да се хвали с нея.
            Той не познаваше мелодията „Дом, сладък дом“, която мисис Дарлинг свиреше на пианото, но знаеше, че тя означава „Върни се, Уенди, Уенди, Уенди“. Тогава той извика с ликуващ глас:
            — Никога вече няма да видиш Уенди, никога, защото прозорецът е залостен.
            Той надзърна отново, за да разбере защо спря музиката, и видя, че мисис Дарлинг бе облегнала глава на пианото и че две сълзи се бяха появили на очите й.
            „Тя иска да отворя прозореца, но няма да го отворя, не!“ — помисли си Питър.
            Отново погледна: сълзите си бяха там или може би две други бяха заели мястото им.
            „Тя ужасно обича Уенди“ — си каза той, яд го беше на нея, загдето не разбираше, че тя може да живее и без Уенди. Причината беше толкова проста: „И аз също я обичам. Не можем и двамата да я имаме при себе си, уважаема лейди.“
            Но тази лейди не искаше да се примири и той се чувствуваше нещастен. Престана да я гледа, но дори и тогава мисълта за нея не го напущаше. Започна да подскача из стаята и да нрави смешни гримаси, но когато спря, стори му се, като че ли тя е вътре в него и тропа на сърцето му.
            „О, добре тогава“ — каза той най-после и усети, че гърлото му се стяга. След това отвори прозореца.
            „Хайде, Менче — извика той с глас, в който звучеше страшна подигравка към природните закони, — не ни трябват такива глупави майки“ — и отлетя.
            И така, в края на краищата Уенди, Джон и Майкъл намериха прозореца отворен; но това бе повече отколкото заслужаваха. Те стъпиха на пода, без ни най-малко да чувствуват срам; най-малкият бе дори забравил дома си.
            — Джон — каза той, като неуверено се огледа наоколо, — струва ми си, че съм бил тук някога.
            — Разбира се, че си бил, глупчо. Ето там ти е леглото.
            — Вярно — съгласи се Майкъл, без да бъде съвсем сигурен.
            — Хей — извика Джон, — ето колибката! — Той изтича през стаята да погледне вътре.
            — Сигурно Нана е там — каза Уенди.
            Но Джон свирна с уста.
            — Я виж! — извика той. — Вътре лежи човек.
            — Това е баща ни — възкликна Уенди.
            — Чакай да видя баща ни — молеше се настойчиво Майкъл и когато му отвориха място, той го разгледа внимателно. — Не е толкова голям, колкото пирата, дето го убих — рече той искрено разочарован. Много се радвам, че мистър Дарлинг спеше, защото щеше да бъде тъжно, ако тези думи бяха първите, които чуеше от малкия Майкъл.
            Уенди и Джон бяха доста изненадани, че намират баща си в кучешката колибка.
            — Сигурен съм — каза Джон като човек, който не вярва на паметта си, — че той не спеше в колибката.
            — Джон — рече Уенди колебливо, — може би не си спомняме някогашния живот така добре, както си мислехме.
            Те изтръпнаха, като че ли ги бяха полели със студена вода; и така им се падаше.
            — Колко небрежна е майка ни — обади се малкият негодник Джон. — Не си е вкъщи, когато се връщаме.
            Тъкмо в този момент мисис Дарлинг започна отново да свири.
            — Това е мама! — извика Уенди, като надзърна през открехнатата врата.
            — Тя е! — потвърди Джон.
            — Значи ти не си наистина наша майка — запита Майкъл, комуто сигурно се спеше.
            — О, боже — възкликна Уенди, почувствувала за първи път угризения на съвестта, — крайно време беше да се върнем.
            — Хайде да се вмъкнем крадешком — предложи Джон и да й закрием очите с ръце.
            Но Уенди, която смяташе, че трябва да й разкрият радостната новина по-нежно, имаше по-добър план.
            — Да се мушнем в леглата си и да лежим тихо, та като влезе мама, да изглежда като че ли никога не сме отсъствували от къщи.
            И така, когато мисис Дарлинг се върна в детската спалня, за да види дали мъжът й е заспал, всички легла бяха заети. Децата очакваха да чуят радостния й вик, но не се чу никакъв звук. Тя ги видя, но не можеше да повярва, че са си вече в къщи. Разбирате ли, тя толкова често ги виждаше насън в леглата им, та и сега си помисли, че сънува.
            Седна на стола пред огъня, където някога ги бе държала на скута си.
            Те не можеха да разберат това и тримата се вледениха от страх.
            — Мамо! — извика Уенди.
            — Това е Уенди — каза мисис Дарлинг, но все още си мислеше, че я чува насън.
            — Мамо!
            — Това е Джон — каза тя.
            — Мамо! — извика Майкъл. Сега вече той я позна.
            — Това е Майкъл — каза тя и протегна ръце към своите изчезнали егоистични деца, убедена, че никога вече няма да ги прегърне наяве. Но сега ръцете й наистина обгърнаха Уенди, Джон и Майкъл, които се бяха измъкнали от леглата си и изтичали до нея.
            — Джордж, Джордж — извика тя, когато гласът й се възвърна.
            Мистър Дарлинг се събуди и се присъедини към общото ликуване. Нана също се втурна радостно в стаята. Човек не може да си представи по-мила гледка, но никой външен човек не я видя освен едно странно момче, което втренчено гледаше през прозореца. То се бе наслаждавало на безброй радости, които другите деца не познават; но сега бе свидетел на една радост, която никога нямаше да изживее.

17.      КОГАТО УЕНДИ ПОРАСНА
            Предполагам, че искате да чуете какво е станало с другите момчета. Те чакаха долу, за да дадат време на Уенди да обясни в къщи кои са; и след като преброиха до петстотин, те се изкачиха по стълбите. Минаха оттам, защото смятаха, че така ще направят по-добро впечатление. Застанаха в редица пред мисис Дарлинг, с шапки в ръце, и малко се стесняваха, че носят пиратски дрехи. Те мълчаха, но очите им молеха мисис Дарлинг да ги приеме. Би трябвало да погледнат и към мистър Дарлинг, но те го забравиха.
            Разбира се, мисис Дарлинг веднага каза, че ще ги прибере да живеят в дома й; мистър Дарлинг обаче изглеждаше странно, угнетен и те разбраха, че той счита числото за доста голямо.
            — Трябва да кажа — рече той на Уенди, — че ти не вършиш работите наполовина.
            Близнаците помислиха, че тази злобна забележка е насочена към тях. Първият близнак беше гордо момче и изчервявайки се, той запита:
            — Може би мислите, че сме малко множко, сър? Ако мислите така, ние можем да си отидем.
            — Татко! — извика Уенди възмутена.
            Лицето на мистър Дарлинг продължаваше да прилича на черен облак. Той съзнаваше, че се държи недостойно, но не можеше да промени израза си.
            — Ние можем да спим прегънати на две — обади се Нибз.
            — Аз сама им подстригвам косите — рече Уенди.
            — Джордж! — възкликна мисис Дарлинг, огорчена, загдето нейният любим съпруг се показва в такава лоша светлина.
            Тогава той избухна в сълзи и истината излезе наяве. Той се радвал не по-малко от жена си, че ще приберат децата в къщи, каза той, обаче смятал, че трябвало да попитат също и него дали е съгласен, а не да го считат за нула в собствената му къща.
            — Аз не мисля, че той е нула — извика в същия миг Свирчо. Ти, Къдравия, смяташ ли го за нула?
            — Не, не го смятам. А ти, Дребосъко, смяташ ли го за нула?
            — Съвсем не. Как смяташ ти, Близнако?
            Оказа се, че нито един от тях не го смята за нула. След като честолюбието бе задоволено по този смешен начин, той каза, че ще намери място за всички тях в салона, стига само да се поберат.
            — Ще се поберем, сър — увериха го те.
            — Тогава, след мен! — извика той весело. — Забележете: не съм сигурен, че имаме салон, но ние твърдим, че имаме, а това е едно и също. Хайде, напред!
            Той премина целия апартамент, танцувайки; момчетата също извикаха „хайде, напред“ и го последваха танцувайки. Търсеха салона. Забравих дали го намериха, но във всеки случай откриха ъгълчетата, в които се наместиха.
            Колкото до Питър, той видя Уенди още веднъж преди да отлети. Не дойде направо до прозореца, а го докосна като летеше край него, така че тя да го види, да отвори прозореца, ако иска, и да го покани да влезе. Точно това и направи Уенди.
            — Хей, Уенди! Довиждане — извика той.
            — Господи, нима си отиваш?
            — Да.
            — Не би ли искал, Питър — каза тя колебливо, — да кажеш на родителите ми нещо за едно много сладко момиче?
            — Не.
            — За мене, Питър?
            — Не.
            Мисис Дарлинг дойде до прозореца, защото тя сега внимателно следеше Уенди. Тя каза на Питър, че е осиновила всички други момчета и би желала да осинови и него.
            — Ще ме пратите ли на училище? — попита хитро той.
            — Да.
            — И после в някоя кантора?
            — Мисля, че да.
            — И скоро ще стана мъж?
            — Много скоро.
            — Не искам да ходя на училище и да уча сериозни неща — възрази той с жар. — Не искам да стана мъж. О, Уендина майко, значи някой ден да се събудя и да усетя, че ми е пораснала брада!
            — Питър — намеси се Уенди да го утеши, — много бих те харесвала с брада.
            Мисис Дарлинг протегна ръце към него, но той я отблъсна.
            — Назад, лейди! Никой няма да ме хване и да ме направи мъж.
            — Ами къде ще живееш?
            — С Менче в къщичката, която построихме за Уенди. Феите ще я поставят високо между върховете на дърветата, където те спят нощем.
            — Чудесно! — извика Уенди с такъв копнеж, че мисис Дарлинг стисна лакътя й още по-здраво.
            — Мислех, че всички феи са измрели — каза мисис Дарлинг.
            — Постоянно се явяват много нови — обясни Уенди, която сега добре познаваше въпроса, — защото постоянно се раждат нови бебета и когато едно бебе се засмее за първи път, една нова фея се ражда. И така, колкото нови бебета се раждат, толкова нови феи се появяват. Те живеят в гнезда по върховете на дърветата. Бледоморавите са момчета, белите са момичета, а сините са малки глупачета, които сами не знаят какво са.
            — Така хубаво ще се забавлявам — рече Питър, като погледна към Уенди.
            — А аз ще се чувствувам доста самотна вечер, когато седя пред огъня — каза Уенди.
            — Менче ще бъде при мене.
            — Менче не може да измине и една двадесета част от пътя — напомни му тя малко хапливо.
            — Подла клюкарка! — извика Менче-Звънче отнякъде зад ъгъла.
            — Няма значение — каза Питър.
            — О, Питър, знаеш, че има значение.
            — Е, тогава ела да живееш с мен в къщичката.
            — Бива ли да отида, мамо?
            — Разбира се, че не бива. Сега си си в къщи и аз съм решена да те държа тук.
            — Но той има нужда от майка.
            — Ами и ти имаш нужда от майка.
            — Е, добре — рече Питър, като че ли я бе поканил само от учтивост. Но мисис Дарлинг видя, че устните му потрепераха и побърза да направи едно великодушно предложение: всяка година да пуща Уенди за една седмица за пролетното чистене. Уенди би предпочела да се уговорят за по-продължително време; струваше й се, че пролетта е много далече. Но обещанието задоволи Питър и той отлетя съвсем развеселен. Той нямаше чувство за време и изживяваше толкова приключения, че всичко, което ви разказах за него, е съвсем мъничка част от тях. Предполагам, именно защото Уенди знаеше това, последните й думи бяха казани с доста жален тон:
            — Нали няма да ме забравиш, Питър, преди да дойде време за пролетно чистене?
            Разбира се, Питър обеща да не я забравя. После отлетя, като отнесе целувката на мисис Дарлинг. Питър съвсем лесно взе тази целувка, която не беше за никого другиго. Смешно! Но мисис Дарлинг изглеждаше доволна.
            Разбира се, всички момчета тръгнаха на училище и повечето от тях постъпиха в трети клас, но Дребосъка влезе във втори клас и после в първи. Пети клас е най-горният клас. Преди да измине и седмица, откакто тръгнаха на училище, те разбраха колко глупаво са постъпили, като не останаха на острова. Но сега беше вече твърде късно и скоро те свикнаха да живеят така обикновено, като тебе, като мене или като малкия Дженкинс. Тъжно е, но трябва да го кажем: те постепенно загубиха способността си да летят. Нана отначало им връзваше краката за краката на леглото, за да не отлетят нощем. А денем едно от любимите им развлечения беше да се преструват, че падат от автобуса. Но малко по малко те престанаха да дърпат въжето, когато бяха в леглото; откриха също, че се удрят о паважа, когато скачат от автобуса. След известно време дори не можеха да литнат да си догонят шапките. Липса на упражнение — казваха те; но в действителност това значеше, че те вече не вярваха, че могат да летят.
            Майкъл вярваше по-дълго от другите момчета, макар че те му се подиграваха; затова той беше с Уенди, когато Питър дойде да я вземе в началото на следната пролет. Тя отлетя облечена с роклята, която си бе изтъкала от листа и украсила с ягодки, когато беше в Небивала земя; боеше се единствено, че той може да забележи колко къса й е станала тя; но той не забеляза нищо — толкова много имаше да разправя за себе си.
            Тя бе очаквала, че с него ще си говорят за толкова вълнуващи неща от едно време, но нови приключения бяха изличили старите спомени от паметта му.
            — Кой е капитан Хук? — запита той с интерес, когато тя заговори за най-големия им враг.
            — Не си ли спомняш как го уби и спаси живота на всички ни? — попита тя смаяна.
            — Забравям ги, след като ги убия — отговори той безгрижно.
            Когато Уенди, макар и неуверено изрази надежда, че Менче-Звънче ще се зарадва да я види, той се учуди:
            — Кое е това Менче-Звънче?
            — О, Питър! — извика Уенди възмутена. Но дори и след като му обясни, той не можа да си спомни.
            — Толкова много феи има — възрази той. Предполагам, че вече е умряла.
            Смятам, че той беше прав, тъй като феите не живеят дълго; но те са толкова малки, че краткият им живот им се струва много дълъг.
            Уенди беше огорчена и когато откри, че за Питър изтеклата година е била като един ден; на нея годината на чакане й се бе сторила безкрайно дълга. Но самият Питър бе все така очарователен както винаги и те прекараха чудесно, чистейки къщичката, скрита високо в листака на едно старо дърво.
            На следната година той не дойде да я вземе. Тя напразно го чакаше, облечена с нова рокля, защото старата просто не й ставаше; той обаче не се появи.
            — Може би е болен — каза Майкъл.
            — Нали знаеш, че той никога не се разболява.
            Майкъл се приближи до нея и й пошепна с разтреперан глас:
            — А може би такова момче изобщо не съществува, Уенди?
            Тя щеше да се разплаче, ако Майкъл не беше заплакал преди нея.
            Когато на следната пролет дойде време за голямо чистене, Питър отново пристигна. И най-странното бе, че той не знаеше, че е пропуснал цяла година. Тогава момичето Уенди го видя за последен път. Заради него тя още известно време се опитваше да не расте много бързо; но когато получи награда за отлични общи познания, Уенди разбра, че приятелството й с Питър е свършено. Годините идваха и отминаваха, а безгрижното момче не се връщаше. Когато пак се срещнаха, Уенди беше вече женена жена и за нея Питър беше само малко прах в кутията, където бе държала играчките си. Уенди беше вече пораснала. Но не трябва да я съжалявате. Тя беше от онези деца, които искат да пораснат. И накрай, по свое собствено желание, тя порасна един ден по-рано от другите момичета.
            По това време всичките момчета бяха вече пораснали, тоест бяха си изпели песента; и затова едва ли си заслужава да говорим повече за тях. Можете всеки ден да видите Нибз, близнаците и Къдравия как отиват в канторите си, всеки един от тях с чанта под мишница и чадър в ръка. Майкъл сега е машинист на локомотив. Дребосъка се ожени за една лейди с титла и така стана лорд. Виждате ли онзи съдия с бяла перука на главата, който излиза от желязната врата? Той едно време беше Свирчо. А брадатият мъж, който не знае да разправи една приказка на децата си, беше някога Джон.
            Уенди се ожени, облечена в бяла рокля с розов шарф на кръста. Странно е, че Питър не долетя в черквата да се противопостави на сключването на брака.
            Годините пак се затъркаляха и на Уенди й се роди дъщеря. Това не трябва да се пише с мастило, а със златни букви.
            Кръстиха я Джейн и тя имаше странен изпитателен поглед, сякаш още от първия миг, когато се появи на бял свят, искаше да задава въпроси. Когато порасна достатъчно, тя наистина започна да задава въпроси, и повечето от тях бяха за Питър Пан. Обичаше да слуша за Питър и Уенди й разказваше всичко, което можеше да си спомни за него. Разправяше й за Небивала земя в същата детска стая, от която на времето децата бяха избягали, подмамени от Питър. Сега това беше стаята на Джейн; баща й беше купил апартамента от Уендиния баща на изплащане с три на сто годишна лихва, тъй като мистър Дарлинг вече не обичаше да се изкачва по стълби. Мисис Дарлинг беше умряла и забравена.
            Сега в детската стая имаше само две легла — на Джейн и на бавачката; нямаше кучешка колиба, защото Нана беше умряла — помина се от старост. През последните й месеци човек мъчно можеше да се разбере с нея, защото беше твърдо убедена, че само тя знае как да се грижи за децата.
            Веднъж в седмицата бавачката имаше свободна вечер и тогава Уенди приспиваше Джейн. Това беше времето за приказки. Джейн бе измислила една интересна игра: слагаше чаршафа на главата на майка си, така че се образуваше нещо като палатка, мушкаше глава под палатката и в страшната тъмнина питаше шепнешком:
            — Какво виждаме сега?
            — Май че нищо не виждам тази вечер — казваше Уенди, чувствувайки, че ако Нана бе тук, тя не би позволила по-нататъшен разговор на тази тема.
            — О, да, виждаш — казваше Джейн. — Виждаш времето, когато си била малко момиче.
            — Това беше толкова отдавна, мило — въздишаше Уенди. — О, боже, как лети времето!
            — Така ли лети — питаше хитрото дете, — както ти летеше, когато беше малко момиче?
            — Когато аз летях! Знаеш ли, Джейн, понякога се питам дали наистина съм летяла.
            — Разбира се, че си летяла.
            — О, някогашните чудесни дни, когато можех да летя!
            — Защо сега не можеш да летиш, мамо?
            — Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.
            — А защо забравят?
            — Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.
            — Какво значи весели, невинни и безсърдечни? Толкова искам да бъда весела, невинна и безсърдечна!
            А понякога Уенди признаваше, че наистина вижда нещо:
            — Мисля, че беше тази детска стая.
            — И аз така мисля — съгласява се Джейн — Разправяй.
            И те се впускат в голямото нощно приключение, което бе започнало, когато Питър долетя да търси сянката си.
            — Глупавото момче — казва Уенди — се опитваше да я залепи със сапун и като не успя, се разплака. Плачът му ме събуди и аз му приших сянката.
            — Изпусна нещо — прекъсна я Джейн, която сега знае историята по-добре от майка си. — Когато го видя, че седи на пода и плаче, какво му каза?
            — Седнах в леглото си и попитах: „Защо плачеш, момче?“
            — Да, така беше — казва Джейн, като си поема дълбоко дъх.
            — И тогава всички полетяхме и той ни отведе в Небивала земя, където има феи, пирати, червено-кожи, лагуна със сирени, къща под земята и една малка къщичка, направена от клони.
            — Да! Кое ти хареса най-много от всичко?
            — Мисля, че най-много от всичко ми хареса къщата под земята.
            — Да, и на мен. Какво беше последното нещо, което Питър ти каза?
            — Последното нещо, което Питър ми каза, бе: „Винаги ме чакай и някоя нощ ще ме чуеш да кукуригам.“
            — Да.
            — Но, уви, той напълно ме забрави. — Уенди каза тези думи с усмивка. Толкова възрастна бе станала!
            — Как кукуригаше той? — попита Джейн една вечер.
            — Ей така — каза Уенди и се опита да изку-курига като Питър.
            — Не, не така — каза сериозно Джейн, — а ето как. — И изкукурига много по-хубаво от майка си.
            Уенди малко се сепна.
            — Отде знаеш, малката ми?
            — Често го чувам насън как кукурига — каза Джейн.
            — О, да, много момичета го чуват насън, но аз съм единствената, която го е чувала будна.
            — Блазе ти! — каза Джейн.
            И след известно време дойде трагичната нощ. Беше точно такъв, какъвто си е бил винаги и Уенди още от пръв поглед забеляза, че той все още има всички млечни зъби.
            Той беше малко момче, а тя беше възрастна. Вече едра жена, тя безпомощно се сгуши до огъня; чувствуваше се виновна, загдето е толкова пораснала и не смееше да мръдне.
            — Здравей, Уенди — извика Питър, без да забележи колко различна е тя сега, тъй като той мислеше главно за себе си; при това в мъжделивата светлина на огъня бялата й рокля може би е изглеждала като нощницата, с която бе облечена, когато я бе видял за първи път.
            — Здравей, Питър — отговори тя плахо, като се свиваше да стане колкото може по-малка. В душата й нещо плачеше и говореше: „Вече съм жена, върви си“.
            — Хей, къде е Джон? — попита той, забелязвайки, че третото легло липсва.
            — Джон не е тук сега — отвърна задъхано тя.
            — Спи ли Майкъл? — попита Питър, като хвърли разсеян поглед към Джейн.
            — Да — отговори Уенди. Сега тя почувствува, че постъпва нечестно и към Джейн, и към Питър. — Това не е Майкъл — добави тя бързо, за да не би по-късно той да я обвини в лъжа.
            Питър отново погледна към леглото.
            — А, ново дете ли е?
            — Да.
            — Момче или момиче?
            — Момиче. „Сега той сигурно ще разбере“ — помисли си тя. Но той нищо не разбра. — Питър — каза тя неуверено, — ти може би очакваш, че ще отлетя с тебе?
            — Разбира се. Затова съм дошъл. — И след това добави малко строго: — Забрави ли, че сега е пролет, време е за голямото чистене?
            Тя знаеше колко безполезно е да му припомня, че е пропуснал много пролети.
            — Не мога да дойда — каза тя; в гласа й звучеше нотка на извинение. — Забравила съм да летя.
            — Бързо ще те науча пак.
            — О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.
            Тя се изправи. Едва сега най-сетне го обхвана страх.
            — Какво е станало? — извика той, като отстъпи назад.
            — Ще запаля лампата — отвърна тя — и сам ще видиш.
            Доколкото знам, Питър се уплаши за първи път в живота си.
            — Не пали лампата — изкрещя той.
            Тогава Уенди гальовно разроши косата на нещастното момче. Тя вече не беше малкото момиче, чието сърце страдаше заради него; беше възрастна жена, която се усмихваше на всички тези неща, но усмивката й беше насълзена.
            Уенди завъртя ключа на лампата и Питър я видя. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. И когато високата красива жена се наведе да го вземе в прегръдките си, той рязко отскочи назад.
            — Какво е станало? — извика той отново.
            Тя трябваше да му каже истината.
            — Аз съм голяма, Питър. Отдавна минах двадесетте. Отдавна пораснах.
            — Ти ми обеща да не растеш!
            — Не можех да не раста. Аз съм омъжена жена, Питър.
            — Не си омъжена.
            — О, да, омъжена съм. И малкото момиче в леглото е моята дъщеричка.
            — Не, не!
            Но в действителност той предполагаше, че тя говори истината. Пристъпи към спящото дете с вдигнат в ръката нож. Разбира се, не я прободе, а седна на пода и зарида. Уенди не знаеше как до го утеши, макар че едно време като малко момиче лесно го утешаваше. Но сега беше вече жена. Избяга от стаята, за да помисли какво може да направи.
            Питър продължи да плаче и неговите хълцания разбудиха Джейн. Тя седна в леглото си и веднага прояви интерес към него.
            — Момче — попита тя, — защо плачеш?
            Питър стана и й се поклони; тя също му се поклони, както бе седнала в леглото.
            — Здравей — рече той.
            — Здравей — отвърна тя.
            — Името ми е Питър Пан.
            — Да, знам.
            — Дойдох да взема майка ти — обясни той — и да я заведа в Небивала земя.
            — Да, знам — каза Джейн. — Аз те чаках.
            Когато след малко Уенди плахо отвори вратата на стаята, Питър бе кацнал на леглото и кукуригаше великолепно, докато Джейн, изпаднала в тържествен захлас, летеше по нощница из стаята.
            — Тя е моя майка — обясни Питър.
            Джейн слезе на пода и застана до него с такъв израз на лицето, какъвто той обичаше да вижда по лицата на дамите, които го гледаха.
            — Толкова има нужда от майка — каза тя.
            — Да, знам — съгласи се Уенди с отчаян глас. — Сама най-добре зная това.
            — Довиждане — каза Питър на Уенди. Той се издигна във въздуха и Джейн безсрамно го последва. За нея това беше вече най-лесният начин да се движи.
            Уенди се стрелна към прозореца.
            — Не, не! — извика тя.
            — Само докато изчистим къщата след Зимата — рече Джейн. — Той иска винаги да му помагам в чистенето през пролетта.
            — Ах, да можех да дойда с вас — въздъхна Уенди.
            — Нали знаеш, че не можеш да летиш! — възрази Джейн.
            Разбира се, накрая Уенди ги пусна да отлетят заедно. Виждаме я за последен път на прозореца: тя гледа как Питър и Джейн се отдалечават и се издигат високо в небето, докато станат дребни като звездички.
            Както гледате Уенди, можете да забележите, че косата й побелява и фигурката й се свива, защото това се случи много отдавна. Сега Джейн е обикновена жена, чиято дъщеря се казва Маргарет. И всяка пролет, когато дойде време за голямото чистене, Питър идва (ако не забрави) да вземе Маргарет и да я отведе в Небивала земя; там тя му разправя приказки за самия него, които той жадно слуша. Когато Маргарет порасте, тя ще има дъщеря, която на свой ред ще стане майка на Питър. И така ще продължава, докато децата са весели, невинни и бъзсърдечни.


            Сега, малки читателю, когато вече си прочел книгата за Питър Пан, може би ще си спомниш, че нощем, когато всички заспиват, и при теб е идвало момчето, което може всичко. Момчето, което може да лети и да те научи и теб да летиш, да победи и най-страшните пирати, честното, смело и справедливо момче.
            Питър Пан, момчето, което никога не порасна, е роден в Англия. За първи път за него се споменава преди осемдесет години в книгата за възрастни „Бялата птичка“ от младия тогава публицист Джеймз Матю Бари. Там се разказва за дружбата между един мъж и едно дете. Мъжът води детето в прочутия Лондонски парк Кенсингтън. Там му разказва за Питър Пан, смелото момче, което всяка вечер щом се стъмни и затворят вратите на парка, идва тук. По-късно Бари извлича от „Бялата птичка“ онези епизоди, които са свързани с Питър Пан и ги издава в отделна книга „Питър Пан в Кенсингтънския парк“.
            Вече почти осемдесет години критиците се опитват да проникнат в появата на този странен герой. Корените му са в детството на писателя. „Ужасът на моето детство — пише Бари, — беше че ще дойде ден, когато ще трябва да се откажа от игрите, а не виждах как ще стане това.“ Един друг момент от детството на писателя заема голямо място в книгите му за Питър Пан — страстната привързаност между него и майка му. Джеймз е бил на шест години, когато при злополука на леда загива по-големият му брат. Тогава цялата привързаност на майката се прехвърля върху малкия Джеймз. И още една силна привързаност — вече на младия Бари — може би е изиграла роля при създаването на неговите герои — голямата привързаност на Бари към петте деца на едно близко семейство. Той дори назовава с техните имена своите герои.
            С хумор, с изящен стил, използувайки деликатно моменти от шотландския фолклор, Вари всъщност пише за своето детство — за обаятелния образ на момчето-водач, за игрите на пирати и червенокожи. Тази книга и някои други от негови съвременници въздигат в култ детството, пишейки за него с очарование и носталгия.
            През 1905 година Питър Пан се появява на лондонска сцена. По пиесата по-късно е написана настоящата книга.
            На едно място в лондонския парк Кенсингтън има паметник на Питър Пан, момчето което никога не порасна. Вече осемдесет години Питър Пан е все момче. Познават го всички, които през тези осемдесет години са били деца, защото историите за Питър Пан са преведени на почти всички езици в света. И навярно още дълги години момчето Питър Пан ще идва нощем в съня на децата, придружено от някоя фея, и ще ги отнася към странни приключения, а с него разстоянията между едно приключение и друго са много кратки, защото Питър Пан е символ на детската мечта.    (Л. Р.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар