12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-2


НИКОЛАЙ РАЙНОВ
БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ-1

СЪДЪРЖАНИЕ:
ЦАРИЦА-ПТИЦА
СВИРАЧ НА ТАМБУРА
ЧИРАКЪТ НА МАГОЬОСНИКА
ЧЕТИРИМА БРАТЯ
ИГРА НА КРИЕНИЦА
ЦАРЯТ НА ПТИЦИТЕ
ЗЛАТНА ЯБЪЛКА
СПОЛУКАТА

            Царица-птица
            Имало едно време три бедни сестри. Всяка сутрин, щом изгрее слънцето, ходели да го питат коя от трите е най-хубава.
            — Слънчице мило и златно — казвали му те, — коя от нас е най-лична и най-хубава?
            — И голямата е хубава, и средната е хубава — отговаряло слънцето, — но като малката друга няма по света: тя е най-лична и най-хубава.
            На големите сестри това никак не се харесвало. Те намразили малката си сестра и намислили да я погубят. Веднъж имало сбор в едно село. Пременили се трите сестри и отишли на сбора. През деня станало голямо хоро. Гръмнали гайди и тъпани, та се разиграло мало и голямо.
            Хванали се на хорото и трите сестри: големите на едно място, а малката при своите другарки. Запели двете сестри — никой не ги забелязал. Но като запяла малката, цялото хоро се спряло да слуша медения й глас. Всеки се чудел отде е това хубаво момиче, което пее като славей.
            Мръкнало се. Тръгнали хората да си вървят. Тръгнали си и трите сестри. Пътят им минавал през гора и през река. Двете сестри се надумали да избягат и да оставят малката в гората, за да я изядат зверовете. Щом стигнали досред гората, двете припнали, та побягнали и оставили сестра си сред тъмната гора. Момичето почнало да плаче от страх. Викало сестрите си, но никой не му се обадил. Най-после, като стигнало до реката, уплашило се да върви по-нататък самичко, та се покачило на едно високо дърво да пренощува.
            Рано сутринта царският син излязъл на лов. Стигнал до реката и слязъл да си напои коня. Ала конят не рачил да пие, само цвилел и си вдигал главата нагоре. Слугите го закарали по-нататък, уж на по-чиста вода; той пак не искал да пие. Чудел се царският син, чудели се и слугите: никой не можел да разбере защо конят си вири главата и не поглежда водата.
            По едно време князът погледнал нагоре и що да види: на върха на дървото стои мома и грее като слънце! Царският син й викнал:
            — Какво правиш там, момиче? Слезни долу да видим коя си: мома ли си, или самодива.
            — Не съм самодива — рекла тя, — аз съм сираче, без майка и без баща.
            — Слез, моме, не бой се!
            Момата слязла от дървото и царският син я качил на коня, па я откарал в столицата. Влезли в двореца. Царят видял момата, харесал я много и оженил сина си за нея.
            Научили се двете моми, че малката им сестра станала царица, и тръгнали от град на град да я търсят. Най-после стигнали до столицата и се спрели пред двореца. Царицата седяла на прозореца. Щом ги видяла, веднага ги познала и пратила една слугиня да ги повика. Като влезли, сестрите й се слисали от нейното богатство. А тя ги разпитала за това, за онова и ги развела да видят целия дворец.
            Станало пладне и царицата заръчала да донесат на сестрите й най-хубави гозби, да ги нагости. И седнали да си поприказват. По едно време сестрите рекли на царицата, че искат да й видят наниза, и се приближили до нея. Тозчас едната забила в ухото й игла. Царицата се превърнала на птичка и изхвръкнала от двореца. Останали двете сестри. По-голямата облякла сестрините си дрехи, та станала царица, а по-малката станала нейна слугиня.
            В това време царският син бил на война. Като се върнал, царицата го посрещнала добре. Тя му се сторила погрозняла, но той не казал нищо. Птичката идела всяка вечер в царската градина, кацала на някое дърво и викала:
            — Градинарю, спи ли царят?
            — Спи, спи — отговарял пазачът на градината.
            — Спят ли моите проклети сестри?
            — Спят, спят!
            — Спи ли моето малко детенце?
            — Спи, спи!
            — Дано, както съхна аз за своето малко детенце, тъй да изсъхне и туй дърво, на което съм кацнала!
            И тутакси дървото изсъхвало като попарено.
            Днес тъй, утре тъй, изсъхнали най-големите и най-хубави дървета в царската градина. Като видял градинарят, че това птиче ще изсуши всичките дървета, обадил на царя.
            — Добре — рекъл царят. — Аз сам ще хвана птичето.
            Нагласил си той мрежа и вечерта се притаил под едно дърво.
            Посред нощ птичката пак дошла, кацнала на дървото и взела да вика:
            — Градинарю, спи ли царят?
            — Спи, спи! — рекъл пазачът.
            — Спят ли моите проклети сестри?
            — Спят, спят!
            — Спи ли моето малко детенце?
            — Спи, спи!
            — Както съхна аз за своето детенце, тъй да изсъхне…
            Ала докле издума, царят я уловил и отнесъл в двореца, па рекъл на жена си:
            — Стани, царице, аз хванах птичката, която сушеше дърветата.
            Станала царицата и много се уплашила, като видяла птичката.
            По едно време царят, както държел птичката, съгледал, че на главата й свети игла. Измъкнал иглата и птичката тутакси се превърнала на жена — по-хубава, отколкото била по-рано. Като се опомнила, почнала да плаче и да хълца. Никой не можел да я успокои. Плачела тя и все питала за детето си: „Де е детенцето ми? Де е детенцето ми?“ Донесли и го и тя се зарадвала, като го взела на ръце.
            — Кой направи това чудо, та те превърна на птичка? — запитал я царят.
            — Сестрите ми, които са тука в двореца — рекла царицата, — те ми завидяха и ми направиха магия.
            — Тъй ли? Скоро да ги запрат в тъмницата! — заповядал царят.
            Стражите ги потърсили, ала де да ги намерят? Те още през нощта избягали от двореца.

            Свирач на тамбура
            Имало една много богата вдовица; тя си имала само един син. Той расъл, порасъл и станал мъж. Тогава майката рекла на сина си:
            — Чедо, аз те изгледах след смъртта на баща ти, докато порасна. Виждаш ме, че съм остаряла: утре и аз може да умра. Мъчно ще ми бъде, ако не те видя, че си се заловил за работа; време е да почнеш сам да си печелиш. Наистина, баща ти остави доста пари, но готово лесно се яде. Вземи утре един кон и едни дисаги пари, па върви в някой град да си дириш хляба. Колкото пари вземеш, гледай да ги удвоиш: тъй правеше баща ти.
            — Добре, мамо — рекъл синът. — Ще гледам да правя, както е правил татко.
            На другия ден той тръгнал по печалба. Стигнал в един голям град и спрял в една странноприемница. В града всичко му се видяло ново и любопитно, та по цял ден ходел нагоре-надолу да зяпа. Ала работа не заловил, па и не знаел какво да работи. Събрал се с някои момчета, по-млади от него, които ходели на училище; и той тръгнал с тях. Учението му се много харесало; учил се цели три години; научил всякакво четмо и писмо, различни езици, смятане и други науки. Колкото могло да се научи в оня град, все научил, но свършил парите и трябвало да се върне вкъщи с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя много му се зарадвала, като го видяла, защото помислила, че е напечелил пари, та се връща.
            — Добре ми дошъл, сине! — рекла. — Как живя на чужбина? Много ли пари спечели?
            — Слава богу, добре поминах, мамо — отвърнал той. — А колкото за пари, нищо не спечелих.
            — Тъй ли? Защо бе, сине? Мигар отиде в чужбина да ядеш готови пари?
            — Не, мамо. Похарчих парите, за да науча книга. Сега знам четмо и писмо. Науката струва повече от едни дисаги пари. Дай ми сега още едни дисаги с пари, та да заловя голяма търговия; безкнижен човек не може да върши никаква работа.
            Дала му майката пари, той яхнал коня и пак отишъл в същия град. Настанил се в друга странноприемница. Като излязъл заранта да се разходи по града, чул на едно място, че някой свири на тамбура. Спрял се пред къщата да слуша. Колкото слушал, повече му се харесвало.
            — Ех — рекъл си момъкът, — де да мога и аз да се науча да свиря като тоя майстор! Това да знам, друго не ми трябва.
            Както стоял на улицата и слушал, току видял, че оня с тамбурата се показва на прозореца. Момъкът го запитал дали би научил и него да свири толкова хубаво на тамбура.
            — Да те науча — рекъл оня. — Но недей мисли, приятелю, че тая работа е толкова лесна, колкото ти се струва. Три години съм си бъхтал главата, додето се науча да свиря така. А пък що пара съм пръснал, аз си зная!…
            — Колкото за пари, ти недей бра грижа: пари дал Господ! Ще ти плащам, колкото поискаш, стига да ме научиш.
            — Хубаво — рекъл свирачът. — Идвай всеки ден при мене да те уча. Но ще ми плащаш по една жълтица на ден. Щом толкова ти се харесва, скоро ще се научиш, па може дори и мене да надминеш.
            Момъкът почнал от тоя ден да учи тамбура; отивал всяка заран, по цял ден свирел, а като се върне в стаята си, до късно през нощта не давал на другите да заспят: и там свирел. Научил се да свири на тамбура толкова хубаво, че както се казва, умеел дори и мъртвите да накара да заиграят, когато засвири. Трите години минали като три дни; парите се свършили; той пак останал с празни ръце. Яхнал един ден коня, та — при майка си. Тя пак му се зарадвала, защото мислела, че е наистина заловил тежка търговия, та е натрупал много пари. Но скоро видяла, че дисагите му са празни.
            — Бива ли така, синко? — почнала тя да го кори. — Шест години вече харчиш пари, без да припечелиш нещо.
            — Моля ти се, мамо — почнал пак той да й дума, — дай ми за последен път пари; още едни дисаги ми дай: повече няма да ти искам. Заловил съм големи работи, всичките ми пари погълнаха. Ще стана тежък търговец, та всички ще ми се чудят.
            — Добре, синко — рекла тя, — да ти дам, ала гледай вече да не пръскаш пари, накъдето завърнеш! Виждам аз какви ще да са тия големи работи и тия тежки търговии… Хайде, ще ти дам още едни дисаги пари, па повече не искай, че ще ме оставиш на пътя — на стари години просякиня ще стана! Вземи парите, па си отваряй очите! Още веднъж да не си ми се върнал без пари!
            Момъкът взел парите, качил се на коня и отишъл пак в оня град. Сега намислил да залови някой такъв занаят, че скоро да спечели много пари и да се похвали на майка си. Срещнал неколцина стари приятели и с тях влязъл в една кръчма да се почерпи. Там се събирали всички картоиграчи от града да играят на пари. Видял момъкът как турят хората шепи жълтици и как прибират цели купове злато. Харесала му се тая работа.
            — Ето — рекъл си той — как човек може да спечели за един ден не едни, а десет дисаги с пари. Тая работа не ще ни труд, ни пот: седи, играй, залагай и прибирай!
            Седнал и той до другите, погледал, погледал, па развързал кесията и заиграл. Тоя ден все губил, но понаучил донякъде картите, на другия ден отишъл пак и почнал да печели, ала сетне изгубил и спечеленото и нещо от своето; на третия спечелил отново. Тъй отивал той всеки ден да играе на карти, докато изпекъл занаята много хубаво. Но веднъж заложил всичко, което му било останало, и като видял, че спечелил още толкова — заложил и него; след това изгубил всичко и останал с празни ръце. Продал коня, и него изиграл. Като нямал какво да прави, тръгнал да се главява ратай колкото за хляба, ала никой не го искал, защото не умеел нито полска работа да върши, нито да шета в къща или дюкян, нито дори да помете. На две-три места го вземали, но го изгонвали още на другия ден.
            Като видял, че ще трябва да мре от глад, момъкът тръгнал по улиците един пазарен ден и се развикал, колкото му глас държи:
            — Който ме вземе за ратай, ще се кае; който не ме вземе — два пъти.
            Минавал по улицата един много богат търговец от чужда земя, отвъд морето, дошъл в това царство по работа. Като чул ратая, че вика тъй, приближил се и го изгледал. Помислил си малко, па му рекъл да върви след него. Разпитал го отде е и какво е работил дотогава.
            — Нищо не съм работил — казал момъкът. — Ядох на майка си парите. Занаят не знам, но имам ум в главата си. Който ме вземе за шетане, ще се кае, защото не ме бива да шетам; а който ме изпусне, ще се кае два пъти, защото умен ратай като мене няма да намери.
            Търговецът го отвел, та му купил едни дрехи на вехто, после отишли в странноприемницата, дето бил слязъл; там написал едно писмо, запечатал го и пак повел ратая подире си. Отвел го на пристанището, на един кораб. Господарят на кораба се поклонил на търговеца с голяма почит, по което момъкът разбрал, че е попаднал при знатен и богат човек. Търговецът дал на корабоначалника писмото и му казал:
            — Ще отведеш тоя момък дома. Писмото, което ти дадох, ще предадеш на жена ми и на дъщеря ми. Ще им кажеш да изпълнят онова, което им пиша. Хайде, носи им от мене много здраве. Корабоначалникът взел писмото и го скрил в джеба си, па се поклонил на тежкия търговец. Търговецът дал на ратая няколко гроша, па се върнал в града, а корабът потеглил. На тоя кораб имало много пътници търговци, които се връщали с пълни дисаги пари по домовете си от печалба. За да прекарат някак времето си, почнали да играят на карти. Седнал и корабоначалникът да играе. Играл, играл, но все губел. Заложил и последните си пари; и тях изгубил; заложил и кораба; и него изгубил; заложил най-сетне и дрехите — с надежда да се замогне, та да си върне изгубеното, — ала и тях му взели. Оставили го гол-голеничък. Той трябвало да си надене един скъсан чувал, за да не му се смеят хората. Отчаял се: какво да прави, когато утре ще трябва от корабоначалник да стане прост моряк? Идело му да се хвърли в морето, за да се отърве от тоя голям позор. Но тъкмо тогава седнал да играе ратаят. Той сложил няколко гроша, които му бил дал на изпроводяк господарят, и спечелил. Пак сложил, спечелил още повече. За няколко часа натрупал един голям куп жълтици пред себе си. Търговците почнали от яд да си хапят устните; залагали все повече и повече — и все губели. В края на играта ратаят обрал търговците до един, взел им всичките пари, спечелил и гемията, и дрехите на корабоначалника. После, като видял, че всички моряци почнали да му се молят да не оставя техния главатар без работа, момъкът повикал корабоначалника в стаята, дето го били настанили да спи, и му рекъл:
            — Подарявам ти кораба: нека си бъде твой. Ето — вземи си и парите, които изгуби; вземи си и дрехите: облечи се, както прилича на човек като тебе; стига си мъкнал това вретище!
            Оня човек се слисал, като чул тия думи; не очаквал от ратай такава щедрост; не знаел как да му благодари. Но докато той си събличал вретището, момъкът извадил от дрехата му писмото и го скрил в джеба си. После се разделили. Момъкът останал да спи между купове жълтици, а корабоначалникът си излязъл по работа. Щом се намерил насаме, ратаят разтворил писмото, като гледал да не счупи печата, и го прочел. Там пишело:
            „Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е ленив ратай. Купете му дванадесет мулета и го пращайте с тях по три пъти на ден за дърва. Не го оставяйте и един час без работа. Ще го храните с трохите от трапезата, вместо да ги давате на кокошките. И да няма вина, ще му се карате. За ратай съм го взел, роб го направете. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“
            Момъкът откъснал празната половина от писмото и с почерка на търговеца написал на нея:
            „Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е мой драг приятел. Купете му дванадесет ката дрехи и направете за три дена сватбата: за зет ви го пращам. Не му давайте и един час работа. Ще го храните като на празник, недейте жали кокошките. И вино ще му давате. Добре го посрещнете, всички ратаи него да слушат. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“
            Сетне той скъсал писмото на търговеца, турил своето в плика и добре го залепил, па си легнал да спи. На заранта рано-рано влязъл при него корабоначалникът и му донесъл да пие кафе. Той още не могъл да му се отблагодари за голямата добрина, която онзи му направил. Тогава момъкът рекъл:
            — Ти остави това, ами аз намерих тая сутрин тук на пода ей това писмо. Трябва да е паднало снощи от дрехите ти, когато се обличаше.
            И му го подал. Корабоначалникът го прибрал; пили кафе, приказвали си това-онова, па се разделили. Тъй пътувал корабът няколко недели. Стигнали най-сетне на пристанището, в града на богатия търговец. Корабоначалникът отвел момъка в къщата на търговеца, а моряците пренесли парите. И майка и дъщеря посрещнали корабоначалника и го приели добре. Той им дал писмото и им казал:
            — Много ви здраве от търговеца, ето — и писмо ви праща по мене.
            И си отишъл на кораба. А в това време момъкът си викал на ума:
            — Тоя търговец ме мисли за някакъв глупак. А аз ще направя да не стане това, което той иска, а онова, което искам аз. На кораба наистина спечелих много пари, но ги спечелих с тия няколко гроша, които ми даде той. Тия пари, които спечелих, са късмет на неговата къща: ще ги оставя тук. Па и дъщеря му е голяма хубавица: нека ме оженят за нея. При тоя търговец ще науча търговия и ще заловя добра работа. Тук ще ми е добре.
            А майката и дъщерята се отделили в друга стая. Прочели писмото. Останали като вкаменени на мястото си.
            — Как може баща ти да те дава на момък, когото не го познаваме, макар че му е приятел? — чудела се майката. — Па и виж го в какви дрехи е облечен! Той е за ратай, а не за зет.
            — Добре, мамо — викала дъщерята, — но той ни пише да му купим дванадесет ката дрехи. Трябва да е син на някой негов изпаднал приятел. Момъкът изглежда умен и добър. Па и нали пише татко — за три дена да направим сватбата! Как можем да не го послушаме: той няма вече да се върне, ако не изпълним волята му!
            Майката пратила веднага да извикат най-добрия шивач — да ушие на момъка дванадесет ката дрехи, от хубави по-хубави. Стегнал се шивачът с калфите и чираците си; на другия ден дрехите били готови. И какви дрехи! Едни от чоха, други сърмени, трети от свила и кадифе — дрехи не като на търговски зет, а сякаш на пръв царедворец. Той обличал ту едните, ту другите, оглеждал се, ходел по стаята. Очите на момата останали в момъка: не можела да му се нагледа. Майката извадила пари да плаща на шивача, но момъкът рекъл:
            — Не, не може! Пари аз си имам: сам ще платя. Виждате ли тия торби с жълтици: все моя пара е това.
            — Тъй ли? — зачудила се майката. — Аз пък мислех, че тия пари са пратени от мъжа ми.
            — Не — рекъл момъкът, — мои са. Аз имам да си платя.
            Ала жената не дала.
            — Как може — рекла тя — ти да плащаш! Мъжът ми поръчва в писмото — ние да ти купим дрехи. Ако се научи, че ти си платил, чудо ще направи! Не може, не може!
            И тя платила на шивача. После почнали да се стягат за сватба. Направили и на момата сватбени дрехи, приготвили всичко потребно: дарове на кума, на стария сват, на деверите, на зетя, на всички роднини. Поканили гости и сватове; напълнила се къщата и дворът пред нея с приятели и сродници. Венчали младоженците, наредили трапези; яли, пили, веселили се; свирили зурли, гайди, тъпани и цигулки, хоро играли. Три дни и три нощи траяла веселбата. Всички харесали зетя: той бил умен, учен, разговорлив, от всичко разбирал.
            Оттогава наченал весел живот за младоженеца. Не му давали да пипне работа. Всички вкъщи се допитвали за най-дребното до него. Обед и вечеря — като на празник: най-вкусни ястиета, вино, плодове; не само кокошките не жалели, както пишело писмото, ами купували и най-охранените гъски, пуйки, гълъби и патици. А зетят си купил една тамбура. Вечер, като седнел с невестата си на чардака и засвирел с тамбурата, който минел оттам, все се спирал да го слуша. Хората се трупали около къщата да слушат как свири зетят на търговеца. Всички се чудели на това дивно свирене: никой не бил чул такъв майстор. По целия град се разнесла мълвата за тоя свирач на тамбура; дето се срещнели двама да си говорят, най-напред за свирача им била думата. Дохождали и царедворци да го слушат. Всяка вечер, засвири ли зетят, къщата на търговеца се изпълвала с гости; трупали се в двора, тълпели се на улицата и в съседните къщи.
            Научил и царят за тоя прочут свирач на тамбура. Много му се приискало да го чуе, защото обичал да слуша всякакви свирачи. Един ден той пратил своя пръв царедворец да помоли младия търговец — вечерта да отиде да му посвири в двореца. Надвечер свирачът си облякъл сърмените дрехи, качил се на една позлатена колесница с четири коня и отишъл в двореца. Всички излезли извън двореца да го причакат, а сам царят го отвел в чертозите си. Поканени били най-първите големци, наредени били богати трапези. След като вечеряли, излезли на царските чардаци над морето да поседнат на хладовина. Търговецът взел тамбурата и засвирил. Всички се слисали от това хубаво свирене; унесли се, забравили се къде са. То било наистина чудо невидено и нечуто. Всички гости си отишли много весели, а на царя се приискало да си има и той човек, който толкова хубаво да свири.
            — Моля ти се — рекъл той на свирача, — научи някого да ми свири. Колкото искаш, ще ти дам.
            — Аааа, за пари да не става дума, царю честити! Дал Господ пари. Прати ми един момък още утре: ще почна да го уча. За два-три месеца ще го изуча да ти свири.
            Още на другия ден царят му пратил един млад момък. Зетят почнал да го учи и за няколко месеца наистина го изучил. Оттогава царят толкова го обикнал, че думата му не правел надве: каквото рече зетят на търговеца, това ставало; на бесилката качвал и от бесилката свалял човека. От него по-близък до царя нямало.
            Минало, що минало, дошло известие от търговеца, че след седмица ще си дойде. Понеже той бил най-богатият търговец в цялата царщина, винаги когато се връщал в града, царят излизал да го посрещне заедно с първенците на града. Но сега не станало тъй. Зетят като се научил, че търговецът ще пристигне, отишъл при царя и му казал:
            — Верни хора ми разправиха, царю честити, че моят тъст не бил уж такъв, какъвто казват и какъвто го знаехме ние с тебе. Той тъкмял с царя на еди-кое си царство да изпитат каква е твоята сила, колко войници имаш и откъде може най-добре да се превземе твоята царщина. Казаха ми, че той му бил разказал всичко — и оня цар скоро щял да ти отвори война. Може това и да не излезе вярно: аз ще проверя; но когато си дойде тъстът ми, ти поръчай да го затворят, докато видя тая работа.
            — Ти знаеш — рекъл царят; — ти си ми най-верният човек: каквото речеш, ще го сторя.
            И когато тежкият търговец пристигнал на пристанището, не само не излязъл царят да го посрещне, ами — щом спрял корабът — дошли дванадесет души стражи, хванали го, вързали му ръцете на гърба и го завели в тъмницата. Още същата вечер се разчуло по града, че големият търговец е затворен. Тръгнали най-добрите търговци да молят царя — да го пусне.
            — Каква вина има той, царю честити, та си го затворил? — питали те. — От него по-честен човек няма по цялото царство. Пусни го: ние сме поръчители! Ако излезе виновен, нас затворете!
            — Я си вървете! — рекъл царят. — Не е ваша работа кой какво е направил. Каквото е дробил вашият приятел, това ще куса. Не ща поръчители. Ако не е виновен, ще го пуснем.
            Отишли сетне всички градски първенци. Но царят не искал дори да ги чуе. Отишла и жената на търговеца, и нея изпъдили; върнала се у дома си и разправила на своя зет каква е работата.
            — Нищо не знам — рекъл зет й. — Това си е царева работа.
            — Моля ти се, зетко — почнала тя, — върви при царя, та го помоли да пусне тъста ти: без вина лежи клетникът! Иди, моля ти се: царят ще те послуша; той не ти чупи думата!
            — Не може — рекъл зетят, — види се, че царят е много разлютен. Тая вечер и аз не смея да ида при него. Утре сутринта ще видя.
            А тя плачела и се молела:
            — Иди, моля ти се, иди още сега! Той ще те послуша.
            — Не — рекъл зетят. — Сега не може. И мене ще изпъдят. Утре заран ще ида.
            Той оставил тъста си да преспи в тъмницата, а на заранта отишъл при царя.
            — Излиза — рекъл той, — че моят тъст не е виновен. Излъгали са ме. Ще трябва да го пуснем.
            Царят заповядал да пуснат търговеца, а сетне седнал със зетя му да пие кафе и да послуша свирнята на тамбура. Зетят останал там чак до обяд. Търговецът в това време си отишъл у дома съсипан: пръв път през живота си лежал в тъмница — и то за незнайна вина. Жена му разправила, че царят не искал никого да чуе: ни търговците, ни първенците, ни нея.
            — Ох, мъжо — рекла тя, — Ако не беше зет ни, кой знае докога щеше да лежиш в тъмницата! Ти благодари нему: каквото каже той в двореца, това става!
            — Зет ми ли? — викнал учудено търговецът. — Какъв зет? Вие луди ли сте?
            — Как какъв зет бе, мъжо? Мигар си забравил какво ни писа в писмото, което прати по корабоначалника?
            — Какво съм ви писал бе, жено? Кажете ми, каква е тая работа? Вие за луд ли ме смятате? Аз ви бях писал за онова момче, което бях главил ратай.
            — Какъв ратай бе, мъжо? Я си прочети писмото, да видиш! Добре, че го пазя.
            Тя станала и донесла писмото.
            — Виж какво си писал тука! На, гледай! Не е ли твое това писмо? Не е ли твой тоя печат? Чети де, чети — да видим!
            Търговецът взел писмото и го прочел. Чете и се чуди. Обърне го отсам, обърне го оттатък, гледа: негов почерк, но думите не са негови. Погледал го, па рекъл:
            — Да съм бил пиян, когато го писах — не бях. Да съм бил луд — и луд не бях. Мигар ти тоя ратай си направила наш зет?
            — Какъв ти ратай! — викала жената дори малко докачена. — Не думай такива думи, мъжо! Момчето донесе десетина дисаги жълтици: толкова суха пара не сме никога виждали вкъщи. А пък сватбата направихме, понеже пишеше, че няма вече да се върнеш, ако не те послушаме. Та защо се чудиш? Той е злато човек. Обичат се с дъщеря ни, гледа ти търговията добре, всички ратаи нарежда — кой какво да върши, къщата и чифлиците цъфтят под неговата ръка. А пък да го чуеш колко хубаво свири на тамбура! И царят го вика вечер по вечер да му свири. Не видя ли как му върви думата пред царя? За обесване да е някой, той ще го отърве.
            Търговецът помислил, помислил, па рекъл на жена си:
            — Писмото, дето ви пратих, беше за друго писано, ала — както и да е. Каквото сте направили, добре сте го направили. Нека ни е жив и здрав зетят, нека бъдат честити с невестата. Ами къде е той — да се видим?
            — Ето го, че иде от двореца! — рекла жената.
            Тъкмо тогава влязъл зетят, пременен, весел и засмян.
            Търговецът го посрещнал, прегърнал го и го целунал като син. Оттогава всички си заживели добре и в мир. За онова писмо никой не отварял дума.

            Чиракът на магьосника
            В едно царство живеела бабичка, много стара и бедна. Тя имала едно момче: искало й се да го даде на някакъв лек занаят: малко да работи, а много да печели. Ала когото попитала, все на смях я вземали и й се подигравали.
            — Я гледай пък тая! Слушай, бабо: целия свят да обиколиш, такъв занаят не можеш намери.
            А на бабата се не вярвало. Продала що имала, па рекла на сина си:
            — Хайде, стягай се: ще вървим да си търсиш занаят!
            Приготвили се и тръгнали. Ходили от град на град, но занаят, какъвто искала бабата, никой не знаел. Веднъж ги срещнал един човек и попитал бабата:
            — Защо си угрижена, бабо?
            — Как да не съм, синко, угрижена, като ме е зло налегнало? Водих момчето си тук-таме, никой не го взема без пари да го научи на лек занаят.
            — Дай го на мене, бабо: аз ще го науча — казал човекът. — След три години ела тука и си го вземи. Но едно помни: ако познаеш сина си, ще ти го дам, а за учението няма да ти взема ни стотинка; ако ли не го познаеш, той ще остане при мене завинаги.
            Бабата си рекла на ума: „Как да не позная детето си? Че може ли такова нещо?“
            Зарадвала се тя, та и не попитала какъв е този човек, де живее и с какво се прехранва — дала момчето, взела си сбогом и не го видяла цели три години.
            А оня бил магьосник.
            Изминали се трите години. Когато дошъл определеният ден, още сутринта бабата се озовала на мястото и седнала на един камък да чака. Дошъл магьосникът и я попитал:
            — Какво има, бабо? За момчето ли дойде?
            — За него, синко. Тука ли е?
            — Тук е, тук е, бабо! — рекъл магьосникът и изсвирил с една свирка.
            Изведнъж изскочили дванадесет пчели. Бръмчат, обикалят край бабата, ще я ужилят; тя току маха с ръка и се варди.
            Засмял се магьосникът и й рекъл:
            — Не бой се, бабо, не бой се! Тука е синът ти. Можеш ли го позна? Ако го познаеш, вземи си го.
            — Синът ми ли? — рекла бабата. — Как ще бъде тука синът ми? Аз ти дадох момче, а това са пчели!
            — Не са пчели, бабо, а са дванадесет момци. Те всички са дирили лесен занаят и са дошли при мене да ги науча. Единадесетте са останали завинаги при мене, защото родителите им не са могли да ги познаят; дванадесетият е твоят син: ако не можеш го позна — и той ще остане.
            Пребледняла бабата и запитала:
            — Как да го позная? Те всичките си приличат като капки роса.
            В това време една пчелица подхвръквала към бабата, но тя се уплашила и я пропъдила.
            — Ах, проклетата — извикала, — щеше да ме ужили.
            — Е, позна ли сина си? — попитал пак магьосникът.
            — Не можах.
            — Тогава ще дойдеш чак подир три години. Пчелата, която пропъди преди малко, беше твоят син, ала ти не можа да го познаеш.
            Заплакала бабата и се върнала сама-самичка. Дочакала трите години и пак отишла на уреченото място. Дошъл и тоя път магьосникът, свирнал три пъти със своята свирка, и прилетели дванадесет бели гълъба.
            — Познай сега момчето си, бабо!
            Гледала бабата, гледала: и пера, и опашки, и глави все еднакви, как ще го познае? Всичките стоят неподвижно, а само един се разхожда насам-нататък, пъха си човката в перата и ги чисти.
            — Не, рекла бабата — няма го тук сина ми.
            — А този гълъб, който си чистеше перата, кой е? Нали е синът ти! Хайде сега, щом не го позна, иди си, па ела пак подир три години. Ако и тогава не го познаеш, няма да го видиш никога.
            Върнала се пак бабата угрижена. Минали се трите години. Отишла тя да чака за последен път. Дошъл магьосникът, пак изсвирил три пъти и тутакси изскочили дванадесет млади кончета: всичките на една големина, сиви, и гривата им все на една страна.
            — Е, бабо, познай сега сина си.
            Станала бабата, почнала да заглежда кончетата, но никаква разлика не можала да забележи между тях. Когато се приближила третия път, едно конче тропнало с крак в земята и изгледало бабата. „Този ще да е“ — си помислила бабата и рекла:
            — Ето моя син!
            — Позна го — извикал магьосникът. — Но той сбърка, че ти се обади: инак никога не би го познала. Хайде сега вземи си го, па си вървете със здраве!
            Тутакси кончето се обърнало на момче и тръгнало с майка си.
            — Е, майко — попитал я синът, — как прекара самичка?
            — Много зле, синко.
            — Сега бъди спокойна: цяла жълтица ще спечелиш.
            — Жълтица ли? — извикала бабата. — А как ще я спечеля?
            — Почакай малко! Чуваш ли, че ловци гонят дивеч?
            Погледнала бабата: ловци гонят лисица и не могат да я хванат; припка тя да се скрие в дупката си.
            — Аз ще се обърна на хрътка — рекъл синът — и ще уловя лисицата. Щом ловците почнат да викат, кажи им, че твоето куче е хванало лисицата. Те ще искат да ме купят, а ти ще поискаш жълтица. Само едно да внимаваш: да не продадеш ремъка около шията ми.
            Като рекъл тъй, момъкът тропнал с крак и се обърнал на хрътка. Погнал лисицата и я уловил. Ловците почнали да се карат с бабата, че им отнела лова. Искали да й вземат лисицата. Но бабата настоявала, че я е хванала нейната хрътка — и не я давала. Тогава ловците рекли:
            — Продай ни това куче!
            — Да ви го продам.
            — Колко пари искаш?
            — Една жълтица.
            — Много скъпо, бабо.
            — Сами виждате колко добро е кучето.
            Те й дали една жълтица. Но когато тя почнала да снема ремъка от врата на хрътката, ловците я спрели и не го давали.
            — Аз не продавам ремъка — рекла бабата, — кучето продавам.
            — Не може, не може — викали ловците: — който купи кучето, купува и ремъка.
            Бабата помислила, помислила, па го дала.
            Тръгнали ловците, гледат: друга лисица бяга напреде им. Пуснали те своите кучета подир нея, ала те я гонили, гонили и не могли да я уловят.
            — Да пуснем — казали — новото куче.
            Пуснали го, но лисицата избягала на една страна, а кучето — на друга. Отишло при майка си, тупнало се в земята и станало пак момче.
            След някой ден и друг синът рекъл на бабата:
            — Аз ще се обърна на птичка, а ти ще ме занесеш на пазара и там ще ме продадеш за две жълтици. Само едно помни: клетката няма да продаваш, защото инак няма да се върна.
            Като рекъл тъй, синът подскочил и се превърнал на най-хубавата птица, каквато има на земята: той станал райска птица.
            Турила я бабата в едва хубава клетка и тръгнала да я продава. Хората се натрупали — да гледат птицата, ала на всички се виждала скъпа. Там бил и магьосникът. Щом видял бабата, той я познал и разбрал каква птица продава; но бабата не го познала.
            — Колко искаш за птицата, бабо? — питат хората.
            — Две жълтици — дума бабата.
            — Че не са ли много две жълтици за една птица?
            — Ех, много са, ама и птицата е хубава.
            Дошъл при бабата и магьосникът и я запитал колко иска.
            — Две жълтици — рекла тя.
            Дал той парите и взел птицата с клетката.
            — Не — казала бабата, — аз продавам птицата без клетката.
            — Не може, не може — викнал магьосникът. — Без клетка не я искам.
            Намесили се хората и не му дали клетката. Взел магьосникът птицата и я занесъл у дома си. Влязъл вкъщи и почнал да се хвали на дъщеря си:
            — Мила дъще — рекъл той, — купих нашия юнак.
            — Къде е? — попитала тя.
            — Ето го! — рекъл бащата и подал птичката на момичето си, ала тя плеснала с криле и отлетяла.
            Отишла си бабата и намерила сина си у дома. Стегнали се те, направили си нова къща. Бабата се разхождала из пруста и все поглеждала през прозореца, но не била доволна.
            — Какво си се угрижила, мамо? — попитал я синът й.
            — Няма нищо, синко; всичко хубаво, само едно ни трябва още: къщата ни — къща, ала дворът е празен: нямаме ни крава, ни кон, ни кокошка. Пък без туй къща не може.
            — И на това ще се намери леснина. Аз ще се обърна на младо конче, а ти ме заведи на пазара и ме продай за три жълтици. Само гледай: кончето ще продадеш, а юздата — не.
            Като рекло тъй, момчето подскочило и се обърнало на младо, хубаво конче. Бабата го хванала за юздата и го завела на пазара. Заобиколили я търговците и почнали да се пазарят: този дава жълтица, онзи — две, а бабата не отстъпва: три жълтици и туйто — ни пара по-долу.
            — Много скъпо искаш, бабо!
            — Скъпо наистина, ама и кончето го бива. Такова конче не можете намери. Него ли купите вие, царят ще го купи.
            В тоя миг дошъл магьосникът: — Колко пари искаш, бабо? — Три жълтици.
            — На ти три жълтици.
            Дал й парите и се метнал на кончето.
            — Чакай! — рекла бабата. — Дай ми юздата: аз ти продадох само коня.
            — Де се е чуло и видяло, бабо, кон без юзда да се продава? Я се махни!
            Бутнал коня и отминал. Тогава чак се досетила бабата кой е този, дето е купил коня. Заплакала, взела да го кълне, па си тръгнала.
            А магьосникът три дни и три нощи не оставил кончето на мира: разкарвал го по гори, по полета, по хълмове, додето отмалее съвсем. Върнал се у дома си, вързал го за плета и отишъл да се похвали на дъщеря си.
            — Нека пак избяга! — извикал той.
            — Кой, тате?
            — Нашият чирак. Ето го къде дреме привързан.
            Припнала момата да види коня. Отишла — гледа: съсипан от препускане и потънал цял в пот, вързан толкова на късо, че главата си не може да обърне. Домъчняло на момата за измъченото конче, па рекла: „Ах, бедното! Колко ли си гладно и жадно! Чакай да ти поотпусна юздата, че да те назобя и напоя.“
            Като го поотвързала, конят се изскубнал из ръцете й. Хукнал през полето и се изгубил.
            — Татко! — извикала момата. — Конят избяга. Рекох да го поразслабя, той се изскубна из ръцете ми и хукна да бяга.
            Като чул това, бащата ударил с крак в земята, станал вълк и се впуснал подир коня. Тича, хвърля се, насмалко да го улови да го разкъса. Тупнал конят с крак в земята, тутакси станал на гълъб и хвръкнал нагоре. Подскочил вълкът, станал на орел, хвръкнал, та погнал гълъба: малко останало да го хване. Гледа гълъбът: наблизо тече река — гмурнал се и се обърнал на шаран; а орелът след него нирнал във водата и станал на щука. Но шаранът се пъхнал в един подмол; щуката плувнала подире му, малко останало да го хване за опашката. Притаила се пред подмола, ала шаранът бил хитър, та се скрил и само поглеждал — да види още ли е там щуката.
            Тъй стояли три дена и три нощи. Щуката по едно време задрямала, а шаранът избягал из дупката и плувнал по реката. Плувал, плувал, стигнал до брода, дето царската дъщеря белела платно и го сапунисвала; изскочил от водата и се обърнал на златен пръстен пред краката й. Видяла царската дъщеря пръстена, взела го и го турила на пръста си. А щуката се обърнала на младо момче. Отишло то при момата и си поискало пръстена:
            — Ти ми намери пръстена в реката, дай ми го: аз преди малко го изгубих.
            Дръпнала царската дъщеря пръстена и го захвърлила на брега. Той се счупил на дребни като зърна късчета и едно от тях се завряло под обувката на царската дъщеря. Магьосникът тутакси се обърнал на петел и почнал да кълве зърната. Като ги изкълвал, изплющял с крила и закрещял:
            — Кукуригууу! Когото исках, удавих го! Каквото исках, направих го.
            Но тозчас изскочило последното зрънце изпод обувката на царската дъщеря и се обърнало на сокол. Като се хвърлил оня ми ти сокол върху петела, че като почнал с острите си нокти да го дере и с клюна да го кълве наоколо станало само на перушина. Разкъсал соколът петела и го изял.
            След туй се тупнал в земята и станал на млад момък — такъв хубавец, какъвто нямало друг по земята. Царската дъщеря го харесала и се омъжила за него. Той повикал и майка си в двореца.
            Майка и син заживели толкова честито, колкото е възможно само в приказките.

            Четирима братя
            Живял един беден човек, който имал четирима синове. Като пораснали, той им казал: — Деца, време е да отидете да видите широкия свят. Аз съм беден, няма що да ви оставя, ами се стегнете за път, научете занаят и си изкарвайте хляба.
            Синовете се простили с баща си и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали на един кръстопът, дето се събирали четири пътя. Най-големият брат казал:
            — Хайде, братя, да се разделим и подир четири години пак ще се съберем, за да видим кой какво е научил.
            И тръгнали братята на различни страни по четирите пътя. Най-големият, като вървял, срещнал един човек, който го попитал отде иде и какво мисли да прави.
            — Искам да науча някакъв занаят — рекъл.
            — Ела подире ми — казал непознатият човек, — аз ще те науча на лесен занаят.
            — На какъв занаят ще ме научиш? — попитал момъкът.
            — Ще те науча да крадеш.
            — Хубав занаят! Утре ще ме хванат, ще ме хвърлят в тъмницата, а оттам — на въжето. На такъв ли занаят ще ме учиш?
            — Не, приятелю! — рекъл непознатият. — Аз ще те науча да открадваш онова, което никой друг не може открадва, па ще можеш и да се скриваш, та никой да не те познае.
            Момъкът се съгласил и тръгнал подире му. За четири години станал такъв сръчен крадец, че можел да задигне каквото поиска, без да го усетят.
            Вторият брат, като вървял, срещнал друг човек, който го попитал отде иде и какво мисли да прави. Той му отговорил:
            — Тръгнал съм да уча занаят.
            — Тогава ела след мене. Ще те направя звездоброец. От тоя занаят по-добър няма, защото всичко по света ще ти бъде известно. Нищо не ще може да се укрие от тебе.
            Момъкът тръгнал подире му. Той станал голям звездоброец. На раздяла майсторът му подарил един далекоглед и му казал:
            — През тази тръба ще можеш да виждаш всичко, което става по небето и по земята.
            Третият брат, като вървял, срещнал един войник, който го попитал:
            — Къде отиваш, приятелю?
            — Отивам да се уча на занаят — отвърнал момъкът.
            — Ела подире ми, аз ще те науча да стреляш и да се биеш.
            Момъкът отишъл. За късо време той изучил военните работи и станал отличен войник. На тръгване майсторът му подарил пушка и му рекъл:
            — Тази пушка няма да те излъже: в каквото и да се прицелиш, ще го улучиш.
            Най-малкият брат, като вървял, срещнал също човек, който го попитал накъде отива и какво мисли да прави.
            — И аз не знам какво да правя. Търся да науча занаят.
            — Тогава ела да те направя шивач.
            — Шивач ли? Да бода хиляда игли за пара? Гладен ще ходя, ама шивач не ставам.
            — Хей, момче! — казал непознатият. — Моето шивачество е друго. Аз ще те науча да шиеш не само платове и шаяци, ами и дърво, па и желязо. Ще те науча тъй изкусно да шиеш, че шевът да не се познава.
            Момчето отишло подире му и за късо време станало изкусен шивач. На тръгване майсторът му дал една игла и му казал:
            — На ти тази игла; с нея ще можеш да ушиеш каквото поискаш: и платове, и шаяци, и дърво, и желязо.
            След четири години братята се срещнали на кръстопътя. Здрависали се и си тръгнали за дома. Баща им, като ги видял, много се зарадвал. Вечерта всеки разказал как е научил занаята си.
            — Добре, добре — казал бащата, — утре ще видим кой какво е научил.
            На другия ден момчетата седнали с баща си под едно дърво пред къщата, а той погледнал към дървото и казал на втория си син: „Видиш ли там, на дървото, онова гнездо? Кажи ми, колко яйца има вътре?“
            Звездоброецът взел тръбата си, погледнал нагоре и казал: „Пет яйца.“ Тогава бащата се обърнал към най-големия и му рекъл:
            — Донеси ми онези яйца, без да подплашиш птичката, която лежи върху тях.
            Изкусният крадец майсторски се покачил на дървото, извадил яйцата изпод птичката, без да го усети тя, и ги занесъл на баща си. Оня взел яйцата, турил по едно на четирите ъгъла на масата и едно в средата, па казал на третия си син:
            — Сега с един удар ще счупиш всички яйца все по наполовина. Хайде да видим!
            Войникът замахнал с една сабя и разцепил всички яйца по на две равни части.
            — Сега иде твоят ред — рекъл бащата на четвъртия — да ни покажеш изкуството си.
            Изкусният шивач завчас зашил разцепените яйца, а крадецът ги занесъл на дървото. Той ги турил под птичката, без да го усети тя, и подир два дена се излюпили птиченца с червеничко по шията.
            — Много хубаво — казал бащата. — Виждам, че не сте си изгубили времето напразно. Сега никой не ви знае, но може да се случи да покажете изкуството си, та всеки да разбере какви майстори сте станали за четири години.
            И наистина, по едно време се разнесла мълва, че царската дъщеря била грабната от змей. Царят се разплакал и се чудел какво да прави. Най-после заповядал да обадят по цялото царство, че който сполучи да я отърве, ще стане царски зет. Четиримата братя си рекли: „Ето за нас работа“ — и се приготвили да отидат да отърват царската дъщеря.
            — Аз ей сега ще разбера къде е — рекъл звездоброецът и погледнал през тръбата си.
            — Ето я, че седи на една скала сред морето, а змеят я пази. Идете и поискайте от царя кораб, па да идем да я отървем.
            Царят им дал кораб. Тръгнали братята по морето към скалата. Като наближили, гледат: царкинята седи на един голям камък, а змеят спи, сложил главата си на коленете й.
            — Не смея да стрелям — казал войникът, — да не би да убия и царкинята.
            — Чакайте, аз ще свърша тая работа — казал крадецът.
            И тутакси дебнешком се покачил на скалата, измъкнал царкинята изпод змея, без да усети той, и я донесъл в кораба. Сетне обърнали кораба да се върнат в столицата.
            Змеят, като се събудил, видял, че царкинята я няма. Той се разфучал — страх да те обземе. По едно време съгледал кораба всред морето и полетял да го настигне. Но войникът грабнал пушката и като се примерил и изгърмял, змеят се търкулил близо до кораба. Ала преди да умре, чудовището се сгърчило и ударило тъй силно кораба, че го счупило. Братята и царкинята щели да се удавят, ако не бил шивачът. Той се заловил, та зашил кораба дъска по дъска и пак заплували нататък.
            Царят, като се научил, че братята си идат заедно с царкинята, излязъл да ги посрещне. Корабът спрял на брега. Царкинята целунала ръка на баща си и му разправила как я избавили от змея. Тогава царят казал на братята:
            — Сега един от вас ще ми стане зет. Решете помежду си кой да бъде.
            Завързала се препирня между братята кой да стане царски зет. Звездоброецът настоявал:
            — Ако аз не бях видял царската дъщеря, вие нищо нямаше да направите; аз трябва да стана царски зет.
            — Ами ако аз не бях я измъкнал изпод змея, вие какво щяхте да сторите? — казал крадецът. — На мене се пада да бъда царски зет.
            — Ако пък аз не бях убил змея, той всинца ви щеше да глътне — рекъл войникът. — Мое е правото да стана царски зет.
            — Я не се препирайте! — казал шивачът. — Ако не бях аз да зашия строшения кораб, всички щяхте да загинете. Ето защо аз трябва да стана царски зет.
            Царят слушал, слушал, па казал:
            — Виждам, че всеки има право да ми стане зет, но като не можете да вземете дъщеря ми всички, никой няма да я вземе. Затуй като награда ще ви дам по една част от царството си. Тъй най-добре ще ви се отплатя.
            И братята се съгласили.
            „Вместо да се караме — рекли, — по-добре да вземем наградата, която ни дава царят.“
            Дал им царят по една част от царството си и братята заживели с баща си честит живот.

            Игра на криеница
            Имало една царска дъщеря — магьосница. Тя решила да се ожени за момък — толкова хитър, че да може и от нея да се укрие. Обявила, че ще играе с момците на криеница: ще вземе оногова, когото не може да намери, колкото и да го търси. Тя щяла да бие едно барабанче и да търси момъка. Ако го намери, ще го погуби; ако не го намери и той най-после сам се обади — ще се ожени за него.
            Това се разгласило по цялото царство и много момци отивали да играят с княгинята, но нито един не могъл тъй да се скрие, че да не го намери царската дъщеря.
            Най-после тръгнал един момък от далечна страна. Като вървял, стигнал морето. Една голяма риба лежала на брега, на плиткото, а до нея стоели орел, вълк, лисица; те се карали за една конска глава: не могли да я разделят. Щом видели момчето, рекли:
            — Ето, едно момче иде; то ще ни раздели главата по равно, за да не се караме.
            И то я разделило на всички по равно. Като видяла рибата каква добрина им сторило момчето, отскубнала една люспа от гърба си, дала му я и рекла:
            — На` ти тази люспа, но да я пазиш добре, че ще ти потрябва. Запали малко прахан, па я нагрей или я напечи на огъня, и аз веднага ще дойда да ти помогна.
            Отскубнал си и орелът едно перо, дал го на момчето и рекъл:
            — На` ти пък от мене туй перо. И него ще нагрееш, и аз ще дойда да ти помогна.
            Вълкът и лисицата също си отскубнали по малко козина, дали я на момчето и рекли:
            — На` ти и от нас по едно влакно: щом ти потрябваме, напечи го на праханта, и ние ще дойдем да ти помогнем.
            Момчето си тръгнало. След дълъг ход стигнало столицата, дето живеела царската дъщеря, и се отправило за двореца. А той бил до морето. Почукало на вратата и царските слуги излезли да видят кой хлопа.
            — Какво чукаш бре, момче?
            — Искам да видя царската дъщеря. Дошъл съм да играя на криеница с нея.
            — Ех, момче — казали слугите, — какви не идваха, че нищо не можаха да направят, та ти ли ще се укриеш?
            Те се засмели и отишли да обадят на царската дъщеря, че едно момче иска да я види.
            — Пуснете го — рекла, — нека дойде тука.
            И момчето отишло. Поздравило я прилично, а тя му рекла:
            — Какво желаеш, момче?
            — Дойдох да играем с тебе на криеница.
            — Тъй ли? Бива. Но помни, че аз не се шегувам: ако не те намеря, добре, но ако те намеря, мисли си — ще те убия!
            — Разбира се — рекло момчето. — Знам това.
            — Тогава — казала царската дъщеря — иди се скрий, където искаш, пък аз ще тръгна да те търся.
            Момчето отишло право на морския бряг. Запалило малко прахан и напекло люспата. Рибата изскочила и запитала:
            — Какво желаеш, момче?
            — Моля ти се, рибке, скоро да ме скриеш, че царската дъщеря ме търси! Ако ме намери, ще ме погуби!
            — Ела — рекла рибата, — влез в устата ми!
            Момчето влязло, тя го глътнала и се скрила в морето. Царската дъщеря ходила, ходила, никъде не могла да го намери. Най-после дошла при морето и почнала да бие барабанчето и да го търси. Вървяла, надничала тук-таме — няма го. Най-после се гмурнала в морето и там го намерила в търбуха на рибата. Завела го при баща си и рекла:
            — Умее да се крие това момче, татко! Къде не го търсих: и по земята, и по небето, и най-после се гмурнах в морето, че там го намерих. Кажи, момче, не те ли намерих в търбуха на рибата?
            — Намери ме, но чакай: аз има да се крия още на три места, че най-после, ако ме намериш, ще ме погубиш.
            — Тръгвай тогава! — рекла царската дъщеря. — Както те намерих в морето, тъй и другаде ще те намеря.
            Отишло момчето при една голяма планина, запалило прахан и напекло орловото перо. Орелът изскочил от едно високо дърво и рекъл:
            — Кой ме вика?
            — Аз! — казало момчето.
            Орелът долетял при него и то го помолило:
            — Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме търси и ако ме намери, ще ме погуби!
            — Седни — рекъл орелът — на гърба ми и се дръж яко за шията ми, па не се бой!
            Седнало момчето на гърба му и орелът полетял по небето. Царската дъщеря тупала барабанчето и търсила момъка вред по земята, но не могла да го намери.
            — Чакай — рекла — да видя пак в морето да не се е скрило някъде по дъното.
            Ходила, търсила — няма го. Излязла от морето и седнала на един камък да си почине. Почива си и се чуди накъде да върви. Мислила, мислила, па хвръкнала да го търси в облаците. Ходила от облак на облак — няма го. Ходила на изток, на запад, на север — няма го. Най-после седнала на един облак да си почине и да помисли накъде да върви. По едно време духнал силен вятър и облакът я понесъл към юг. Носил я, носил, най-после се спрял и тя подхвръкнала по-нататък. Гледа: върху един облак, бял като памук, накацали орли. Отива тя при тях, а момчето се снишило — да не го види.
            — Не сте ли видели — рекла — някое момче да се крие тъдява?
            — Не сме, не сме! — отвърнали орлите. — Какво ще търси момче на облаците?
            И царската дъщеря щяла да се върне. Но помислила малко и си казала:
            — Я чакай да погледна пък зад облака. Може да се е скрило между орлите.
            И захванала да бие барабанчето: тумба-лумба, тумба-лумба! Орлите се уплашили и подхвръкнали нагоре. Момчето, като не успяло да се покачи на орела, останало на облака и царската дъщеря го намерила. Хванала го през кръста и полетяла с него към земята.
            Щом слезли долу, царската дъщеря завела момчето при баща си и рекла:
            — Хитро изглежда това момче! Убих се да го търся. Намерих го чак на облаците. Кажи, момче, не те ли намерих между орлите?
            — Намери ме, но след като подплаши орлите с барабанчето. Инак щеше да се върнеш без мене.
            — Както и да е, нали те намерих! Не си прави труд да се криеш повече, защото вредом ще те намеря. Жал ми е за тебе: ще загинеш млад и зелен.
            — Имам да се крия още два пъти. Ако ме намериш, убий ме!
            Тъй рекло момчето и отишло пак да се крие. Стигнало до голяма гора и запалило малко прахан. Напекло едното влакно и вълкът усетил, че някой го търси, изскочил из една дупка и рекъл:
            — Кой ме търси? Да дойде насам!
            — Аз съм — извикало момчето. — Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.
            — Не бой се, момче! Метни се на гърба ми, па се дръж за врата ми!
            Хукнал вълкът да бяга — тичал, тичал и най-после се спрял на една висока планина, па влязъл в една дълбока пещера заедно с момчето. В пещерата имало много криволици, та човек можел да се загуби из планината, щом влезе вътре. А каква тъмнота пък било — не се виждало нищо: в очите да те бутнат, няма да забележиш, че човек има до тебе.
            Царската дъщеря тръгнала да търси момчето и почнала да бие барабанчето. Ходила по разни места — няма го. Най-после се запътила към голямата планина. Минала реки, долини, гори, полета и все удряла барабанчето. А ония диви зверове, като се изплашили, че като търтили напреде й — всички навлезли в пещерата и се изпокрили в дъното на планината. Налягали вътре и се умълчали, да не ги усети никой.
            Царската дъщеря стигнала до планината и забъхтала силно барабанчето. Тумба-лумба, тумба-лумба — ечи планината, треперят зверовете в пещерата и се притискат един до друг. Дошла до пещерата, надникнала вътре — нищо не се вижда. По едно време извикала:
            — Хей, има ли някой вътре?
            Никой не се обадил. Момата запалила голяма свещ и влязла. Но току изминала няколко крачки, свещта угаснала. Чула по едно време: нещо скимти, ала не се вижда какво е. Натъпкала пищовчето си с барут, излязла пред пещерата, че като гръмнала в дупката — буумм! — потреперало всичко живо. Като заскимтели и завили ония зверове извътре — страх да те побие! Току почнали по два, по три да бягат навън. А царската дъщеря се скрила зад едно голямо дърво и гледала.
            Бягали, бягали зверовете, избягали всичките. По едно време царската дъщеря видяла, че изскочил един вълк, а на гърба му се стиска момчето. Като изпразнила пищова отгоре му — вълкът се търколил от страх, а момчето паднало. Тя го хванала за ръка и го повела към столицата. Отвела го при баща си и рекла:
            — Много се крие това момче, но аз пак го намерих!
            — Намери ме, но с пищова. Ние не се бяхме уславяли да гърмиш с пищов, а само да биеш барабанче; ти не играеш честно!
            — Момче — рекла царската дъщеря, — недей си прави труд да се криеш вече: ще те намеря, макар и под земята!
            — Ще видим. Още веднъж ще се скрия, па ела ме намери!
            Тръгнало момчето да се скрие. Отишло пак в една пуста гора, дето човешки крак не бил стъпвал. Спряло под едно дърво и запалило малко прахан. Напекло лисичето влакно. Лисицата усетила, че някой я търси, изскочила от една дупка и рекла:
            — Кой ме търси?
            — Аз съм, аз! — извикало момчето. — Моля ти се, Кума Лисо, скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.
            — Не бой се, момче! — рекла лисицата. — Кажи ми де си се крил досега, че да знам какво да правя.
            И момчето разказало всичко.
            Лисицата повела момчето из гората. Като се мръкнало, накарала го да се метне на гърба й и да се държи здраво. Тя припнала с него през нощта и отишла в столицата. А царската дъщеря тръгнала да го търси из високите гори и дълбоките долини. Като наближили града, момчето рекло:
            — Накъде ме носиш, Кума Лисо? Ние се върнахме в столицата. Недей, моля ти се, ще ме хванат! Тука всички ме познават.
            — Ти мирувай — рекла Кума Лиса. — Аз нали ще те скрия, тебе какво те е грижа? Кой може да ни види сега, в тая тъмна нощ?
            Като дошли до двореца, лисицата се прехвърлила в царската градина, дето имало от всички овошки по света: круши, ябълки, сливи, орехи, бадеми, праскови. Имало и една ябълка, която давала много едри плодове — колкото бъчви големи. Всяка сутрин царските слугини обирали падналите ябълки и ги носели в стаята на царската дъщеря. Като влязла Кума Лиса, била паднала само една ябълка. Тя й изгризала опашката на колело, после я издълбала, па накарала момчето да влезе в нея и да седне; сетне турила отгоре захлупката и я замазала, да не се види, че е гризана. След това рекла на момчето:
            — Ти ще седиш тука, без да мръднеш. Утре царските слуги ще натоварят ябълката на една тарга и ще я занесат в стаята на царкинята, па ще я скрият в долапа. Ти седи и кротувай!
            Царската дъщеря ходила навред: из морето, по небето, по земята — няма, та няма. Била барабанчето, бъхтала го, ала напразно. Най-подир се върнала убита от ходене и рекла на баща си:
            — Няма го! Де не го търсих, де не ходих — никъде не се намери това момче. Много хитро излезе!
            На другата сутрин слугите внесли падналата ябълка в стаята й и я затворили в долапа. А княгинята и баща й седели угрижени и си приказвали.
            — Къде ли е сега това хитро момче? Де ли се крие? Но не вярвам да е живо, защото инак щях да го намеря. То или се е удавило някъде, или са го зверове изяли, затуй го няма по света.
            А момчето слушало, слушало, па най-после не могло да се сдържи, та извикало:
            — Тук съм, царкиньо! Ето ме в долапа! Жив и здрав съм.
            Скочила царската дъщеря и като отворила долапа, момчето блъснало ябълката с глава и похлупката отскочила настрана. Излязло то и се поклонило на царя, целунало му ръка и застанало пред него. Бащата и дъщерята останали сащисани от голямата хитрина на момчето. След малко царят казал:
            — Да си живо, момче! Ти заслужаваш да станеш царски зет.
            И момчето се оженило за царската дъщеря.

            Царят на птиците
            Един сиромах имал зад къщата си нива, която посял с просо. То станало много хубаво, ала щом взело да зрее, нападнали го орляци от врабчета и чучулиги и почнали да го кълват. Той се заловил да варди просото: направил плашила, турил ги всред нивата. Но птиците полека-лека навикнали на плашилата и не се страхували от тях. Дори някои врабчета кацали по главите им.
            Като видял, че плашилата няма да опазят просото, човекът се заел сам да го варди, ала и туй не помогнало: ако погне птиците от една страна, те отивали на друга. Най-после ги оставил, отишъл си и казал на жена си:
            — Посяхме и ние малко просо да си изхраним децата тая година, ала проклетите врабци и чучулиги го изкълваха.
            — Всяко зло за добро — рекла жената.
            Един ден човекът отишъл да си обиколи нивата. Като наближил, гледа: една чучулига кацнала на един стрък просо и го кълве. Той се снишил, полека-лека издебнал чучулигата и я захлупил с калпака си, па я хванал.
            — Чучулиго — рекъл, — какво да те правя? Да те заколя ли?
            — Моля ти се, чичо, недей ме погубва! — рекла чучулигата, — Баща ми е цар на птиците. Ако ме занесеш на него, той ще ти подари голямо богатство.
            Човекът я занесъл на баща й.
            — Царю честити — рекъл, — твоята дъщеря ми кълвеше просото; хванах я и ти я донесох.
            — Благодаря, приятелю — рекъл царят на птиците — ти си сторил голяма добрина на дъщеря ми и аз ще ти се отплатя.
            Той извадил една пръчка и я подал на сиромаха.
            — Вземи — казал — тая пръчка. Ако ти потрябва нещо, удари с нея два пъти по земята, и ще го имаш.
            Взел сиромахът пръчката и си тръгнал за дома. Като вървял по пътя, дошло му на ум да опита пръчката. Ударил я о земята и тутакси получил каквото поискал.
            Отишъл си у дома и се похвалил на жена си. Тя го попитала отде е добил пръчката.
            — Царят на птиците ми я даде — рекъл сиромахът. — С тая пръчка ние скоро ще станем богати.
            И наистина, те скоро забогатели и заживели щастлив живот. Един ден мъжът казал на жената:
            — Отдавна съм намислил да повикам нашия цар на гости, да види какъв весел живот прекарваме.
            — Я си гледай работата — рекла жената. — Не ти трябват гости. Той е цар, може да не остане благодарен от нещо, че после да ти напакости.
            Но мъжът я не послушал.
            Царят се зачудил, като получил поканата. „Довчерашен сиромах — рекъл, — кога забогатя, та и царя на гости вика?“ Взел си храна и тръгнал. Богаташът го посрещнал, както трябва, и го отвел в една хубава стая, приготвена за гости.
            Седнали да се веселят.
            — Булка — извикал той по едно време, — я ми донеси пръчката и сложи трапезата.
            Жената донесла пръчката и сложила трапезата празна. Мъжът ударил по земята и току наизскачали всякакви гозби, каквито и у царя нямало. След туй пак ударил с пръчката и тозчас се появили бутилки с вино. Жената наредила всичко на трапезата и поканила мъжете да ядат. А ястията, които донесъл царят, си останали, защото били много по-прости и безвкусни.
            Яли, веселили се, най-после дошло време да си тръгне царят. Станали, изпратили го с голяма чест. Отишъл си царят и обадил на царицата за чудото, което видял.
            — Да видиш — казал — каква чудесна пръчка има оня, който ме вика на гости! Като я удари о земята, каквото поиска, тутакси се явява напреде му. Ястието, което бях занесъл, тъй си и остана: никой не хапна от него, та останах доста посрамен. Що ли ми трябваше да ходя! Той се пременил от мене по-добре. Пък да видиш жена му, ще се слисаш: потънала в злато и коприна! Сякаш е царица.
            — Дали не можеш му отне някак тая пръчка? — рекла царицата. — Тя не е за сиромах човек. Виж, дано я вземеш.
            Царят пратил един от слугите си да намери пръчка, също като оная на сиромаха, и да се опита да я смени. Слугата намерил пръчка и отишъл у сиромаха на гости. Поканили го на обяд. Яде той и гледа: чудната пръчка лежи под трапезата. Полека-лека я измъкнал и я скрил, а на мястото й турил другата.
            Като го нагостили, изпратили го да си върви. Вечерта, когато седнали да ядат, мъжът казал на жена си:
            — Я ми донеси пръчката, да поискам нещо за ядене.
            И жената я донесла. Ударил я човекът о земята, ала напразно — нищо не се явило. Ударил я втори път — пак нищо. Взел да я гледа и да се чуди: каква е тази работа!
            — Аз нали ти казах — рекла жената, — че царят ще ти завиди и ще ти направи някоя пакост? Ето сега! Пръчката е заменена. Иди да потърсиш другата, дано ти я даде.
            Отишъл човекът да си иска пръчката от царя.
            — Тъй и тъй — казал човекът, — пръчката ми се изгуби, откакто ти, царю честити, идва у дома. Оставена е друга пръчка, ала тя не струва нищо.
            — Ти за туй ли ме вика на гости, крадец да ме правиш? — викнал царят сърдито. — Да се махаш оттука, че ей сега ще заповядам да те хвърлят в затвора!
            Оня човек се уплашил и избягал у дома си. Мислил, мислил, най-после решил да отиде при царя на чучулигите.
            Отишъл.
            — Пръчката ми откраднаха — рекъл, — та сега съм обречен на гладуване. Моля ти се, дано ми помогнеш някак.
            — Не се грижи, човече. Ще ти дам друго нещо, с което да се прехранваш. Ще ти дам магаренце да си носиш дръвца, но хубаво да го гледаш и да го пазиш, защото ще ти бъде и за друго полезно: при всяко изреваване от устата му ще капят жълтици.
            Като казал тъй, царят на птиците заръчал на слугите си да изведат едно магаренце и да му го дадат. Човекът останал много благодарен и си отишъл. Като влязъл вкъщи, казал на жена си:
            — Пръчка не взех, но по-хубаво ми даде царят: едно магаренце, много чудно — щом го бутнеш, и то почва да реве, а от устата му капят жълтици.
            Много хубаво — рекла жената. — Чакай да го опитам.
            Отишла при магаренцето, бутнала го по муцуната и то заревало, а от устата му западали жълтици.
            Един ден сиромахът повел магаренцето на пазар да го кове. Жената не го пущала, но той не я послушал и отишъл. Отбил се в един хан, вързал магаренцето в обора и тръгнал да се поразходи из пазара. По едно време слугата влязъл да дава сено на конете и като минал покрай магаренцето, бутнал го по муцуната с лакът. Магаренцето изревало и току паднали жълтици по земята. Слугата се навел, па ги обрал и припнал, та ги занесъл на ханджията. Обадил му каква е работата.
            — Не може да бъде! — рекъл ханджията. — Ти си откраднал парите, па те е страх да не те уловят, та ме лъжеш, че уж магарето ги било избълвало.
            — Истина е, господарю! — кълняло се момчето. — Като носех сено на конете, бутнах го с лакът, и то изрева два-три пъти. Както изрева, тъй и нападаха от устата му тия жълтици.
            — Хайде да отидем да видим! — рекъл ханджията.
            Отишли. Бутнало момчето магарето по муцуната и закапали жълтици. Навел се ханджията и ги прибрал. През нощта той отвързал магаренцето и го завел у дома си, а на мястото му закарал своето магаре.
            Върнал се сиромахът и отишъл да види магаренцето си. Погледнал го — дреме над празната ясла. Насипал му слама. После го отвързал и завел при един ковач да му удари плочи. Подковал го и го прибрал у дома си. Като го видяла жена му, тутакси познала, че това магаре не е тяхно.
            — Това магаре не е нашето — рекла. — Не видиш ли, че е друго? Сменили са го.
            — Хайде де! — рекъл мъжът. — Кой ще го смени? Същото си е.
            — Същото ли? Нашето имаше по-сив косъм и беше по-хубаво.
            — Дето ще се препираме, тури си престилката до муцуната му, да видиш няма ли да накапят жълтици.
            Жената си разтворила престилката и той бутнал магарето по муцуната, ала то прихнало и се озъбило да го ухапе.
            — Аз нали ти казах — рекла жената, — че магаренцето ни е сменено? Скоро да го върнеш!
            И той се метнал на гърба му, па назад. Стигнал до хана и се развикал, а ханджията изскочил и почнал да го бие. Човекът натирил магарето и се върнал празен.
            Отишъл пак при царя на чучулигите — да се оплаква.
            — Какво има, приятелю? — попитал го царят.
            — Ох, как да ти обадя, царю честити? Откраднаха ми и магаренцето. Какво да правя?
            — Е, сега как да ти помогна? — рекъл царят. — Друго не мога да ти дам, ами вземи тоя боздуган, па иди при царя, който ти взе пръчката, удари боздугана о земята и веднага ще изскочат трима арапи. Заповядай им да го хванат и да не го пущат, докато не ти даде чудната пръчка. После иди при ханджията и направи с него същото!
            Човекът взел боздугана и отишъл при царя.
            — Моля ти се — рекъл, — дай ми пръчката, че много ми е потребна!
            — Каква пръчка искаш от мене? — извикал царят. — Крадец ли съм аз? Да се махаш оттука, че ей сега ще те убия!
            Тогава оня тупнал боздугана о земята и тутакси изскочили трима арапи и се хвърлили върху царя.
            — Или дай пръчката, или ей сега ще те убием! — извикали те.
            — Моля ви се — писнал царят, — ей сега ще ви я дам, само ме пуснете.
            — Не може! Дай я, па тогава ще те пуснем. Скоро — пръчката!
            Извадил я царят от пояса си и я подал на сиромаха.
            След туй отишъл оня при ханджията и взел да му се моли за магаренцето.
            — Какво магаре искаш от мене бе? Ей сега ще повикам слугите да те убият! Я си върви веднага!
            Тогава сиромахът тупнал боздугана о земята. Като изскочили ония арапи, па като се нахвърляли върху ханджията — Той се слисал!
            — Бе чакайте, какво правите, ще ме удушите! — вика той, ала кой го чува? Стискат го арапите, не щат и да знаят.
            — Магарето — вика сиромахът — или ей сега ще те поваля на земята!
            Викнал ханджията на един от слугите да докара магарето. Върнали го на сиромаха. Оня го повел и си отишъл вкъщи.

            Златна ябълка
            Една жена имала трима синове. В двора растяло ябълчево дърво, което раждало в годината по една златна ябълка. Всяка година дохождала хала и откъсвала ябълката. Най-старият син рекъл: „Мале, дай ми нож и орехи, че ще отида да вардя ябълката.“ Взел ножа и орехите, отишъл под дървото и захванал да троши орехите, а халата дошла с мъгла и грабнала ябълката. Синът си отишъл у дома и рекъл: „Мале, не можах да увардя ябълката, халата дойде и я грабна.“
            На другата година отишъл средният син, но халата дошла и пак грабнала ябълката.
            На третата година най-малкият син рекъл: „Мале, дай сега на мене ножа, аз да отида и да вардя ябълката.“ Той се качил на дървото и седнал до ябълката и когато халата дошла пак с мъгла, момъкът я ръгнал с ножа си. Халата тогава избягала назад, а той откъснал ябълката и я занесъл на майка си. След това поканил братята си да отидат да търсят халата. По дирите на кръвта й стигнали до една дупка, в която била влязла халата.
            Малкият брат предложил да спуснат едного от тях в дупката. Най-големият брат склонил да спуснат него. Но като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето и другите братя го изтеглили. След него спуснали средния, ала и той се уплашил и заклатил въжето. Най-после най-малкият казал: „Аз ще сляза долу; поклатя ли въжето, спускайте надолу; поклатя ли пак, спускайте още, докато престана да клатя.“
            Тъй другите двама го спускали, додето слязъл чак на дъното и намерил къщата на халата. Той погледнал през прозореца и видял, че в стаята седят три девойки. Едната си играела със златна ябълка, другата също, а най-малката нямала златна ябълка, та си играела с един златен плъх на златна тепсия. Момъкът се обърнал към нея и викнал: „Девойко, отвори ми вратата да вляза.“ Едната от девойките отвърнала: „Върни се назад: майка ни ходи две години наред, та ни донася по златна ябълка, а сега си дойде болна и без ябълка; ако те пуснем да влезеш, ще те изяде.“ А той казал: „Или ми отворете, или ще разбия стъклото и ще вляза през прозореца!“ Тогава станала най-малката, та му отворила и той влязъл и убил халата.
            Подир това извел девойките из къщата и се отправил с тях при въжето. Свързал най-напред голямата, заклатил въжето и братята му издърпали девойката горе при тях; свързал сетне по-малката, изтеглили и нея горе. Останали долу още най-малката девойка и той. „Ако те свържа и оставя да те изтеглят, братята ми може да се скарат за теб и да не ме извлекат горе, ако пък те отвържа и изляза аз по-напред, ти надали ще искаш да излезеш после.“
            Девойката му рекла: „Вземи този пръстен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам да ми направят дрехи самотворни; който ми направи такива, него ще взема. А ти ще постоиш след мене още малко и ако братята ти не те изтеглят, ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг чер. Ако паднеш върху белия, той ще те изнесе на бял свят; ако паднеш върху черния, той ще те отнесе в усвет.“
            Момъкът свързал девойката и братята му я извлекли. Той постоял още малко и после пропаднал надолу и възседнал черния овен. Щом стигнал на усвет овенът се изгубил, а малкият брат тръгнал, където му видели очите.
            Отишъл в един град и потропал на вратата на най-бедняшката къща. Отворила му една баба и го поканила да влезе. Тя почнала да меси хляб за вечеря: плюела и замесвала брашното със слюнка. Като я попитал защо меси със слюнка, бабата му казала: „Какво да сторя, синко, като имам шест деца! Една хала е спряла реките и изворите и не ни пуска да си налеем вода, ако не й дадем да изяде някой човек. Аз давах, давах — издавах се вече, а тя, ето вече цяла година, не ни пуска да си налеем вода. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне халата и тогава целият град ще има вода.“
            Момъкът попитал бабата за царския дворец и тя му го посочила. Той се отправил за конака и там заедно с царската дъщеря се качил в една кола и отишъл на мястото, дето излизала халата. Той полегнал малко и заспал върху скута на царската дъщеря; в това време халата излязла от ямата и се затекла към царкинята да я глътне. Царската дъщеря се разплакала и една сълза от очите й капнала върху лицето на момъка и го събудила. Той се надигнал бърже, грабнал ножа и пробол халата.
            Подир това водата веднага протекла. Царят искал да награди момъка и го запитал да каже какво иска. Момъкът отговорил: „Не искам нищо на този свят; искам да си отида в нашата земя.“ На това царят казал: „Ако се наеме някой да те изнесе, аз ще дам всичко каквото потрябва.“
            Момъкът тръгнал из града да пита не се ли наема някой да го изнесе на горната земя и намерил едното, който му казал: „Край града има голямо дърво; на дървото мъти орлица и все не може да отгледа орлета. Иди там и може би ще намериш средство да излезеш на онзи свят.“
            Момъкът отишъл под дървото, легнал и заспал. По едно време орлетата запищели и той се събудил. Погледнал нагоре и видял, че по дървото лази триглава змия: той замахнал с ножа си и отсякъл и трите й тави. Орлите помислили, че момъкът е нападнал рожбите им и се спуснали отгоре му да го кълват, но малките орлета изпреварили и казали: „Не посягайте, тате, и ти, мале, на този човек: той погуби змията и ни спаси живота.“
            „Ей, побратиме — рекли тогава орлите, — кажи, какво добро искаш да ти сторим?“ „Не искам нищо; искам само да ме изнесете на горната земя“ — отвърнал момъкът. „Да те изнесем. Намери девет крави от девет години ялови, и ни храни един месец; направи после един сандък с железни вериги, тури в него месото, което остане, и седни при него; напълни и една кожа с вода. Ние ще преметнем веригите на рамо и ще те понесем; из пътя, като кажем «га» ще ни дадеш месо; когато кажем «пию», ще ни дадеш вода.“
            Момъкът приготвил всичко, както му било поръчано, и след един месец птиците го взели на крилете си и го понесли нависоко. Но приготвеното месо не стигнало, а птиците продължавали да искат още. За да не им откаже, момъкът късал мръвки от дланите на ръцете си и от стъпалата на нозете си и им ги давал. Най-после го изнесли на видело, на земята, и го попитали: „Побратиме, от какво беше месото, което ни даде най-после?“ „Срам, не срам, побратими, ще ви кажа — отговорил момъкът, — отрязах го от дланите на ръцете и от стъпалата на нозете си, защото кравето месо се бе привършило.“
            „Тъй ли? Да знаехме, че си толкова сладък, изядвахме те още под дървото“ — рекли орлите.
            След това момъкът си отишъл у дома, при братята си, които се карали още за най-малката девойка.
            „Аз искам дрехи самотворни, казвала девойката; който ми ги направи, него ще взема.“ Малкият брат си спомнил за пръстена и щом го погледнал, дрехите станали от само себе си. Така най-малката сестра взела най-малкия от братята и кавгите престанали.

            Сполуката
            Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:
            — Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.
            И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“
            И се отбил на поляната да се поразговори с овчаря.
            — Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.
            — Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?
            — А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?
            — Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.
            — Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.
            Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:
            — Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?
            Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.
            — Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.
            — Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.
            Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:
            — Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?
            Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.
            — Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.
            Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.
            Когато се стъмнило, старецът си дигнал мотиките на рамо и се прибрал в колибата; и момъкът влязъл след него. Вътре било тъмно, но старецът не запалил ни свещ, ни лампа; седнали на тъмно да вечерят. Вечерята им била сух хляб и солчица; старецът ял, па дал и на момъка да яде. Вечеряли, що вечеряли, пак никой не казал дума. Гледа момъкът и се чуди: колкото и да ядат, хлябът и солта си стоят все толкова, колкото са били, когато ги сложил старецът. Ала и сега не посмял да го запита. След като повечеряли, старецът си легнал да спи; в колибата нямало ни постеля, ни завивка; той се проснал на голата земя, а за възглаве си турил двете мотики, с които копал през деня. Легнал и момъкът; и той си турил под главата мотиката. Тъкмо почнали да заспиват, откъм лозето се чул глас някъде отдалече:
            — Старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква ще им бъде сполуката през живота?
            А старецът му се отгласил:
            — Както съм аз сега, тъй ще са те цял живот.
            След това заспали. На сутринта още щом се съмнало, старецът взел пак двете мотики — една в тая ръка, а другата в оная — и почнал да копае лозето. Момъкът също грабнал мотиката и закопал след него. Чак до пладне копали и все си мълчали, никой никому не продумвал. Седнали да ядат; старецът ял, дал и на момъка да яде, но все не отварял уста да го запита — и оня си мълчал. Пак почнали да копаят. Момъкът се чудел на стареца: той копае с една мотика и се уморява, а старецът с две и пак не се спира да почива. Тъй работил до вечерта. Когато се мръкнало, старецът пак се прибрал в колибата, а след него влязъл и момъкът. Ала тая вечер в колибата имало запалена борина, па и самата колиба изглеждала по-наредена и угледна. И вечерята била тоя ден по-добра: не яли само сух хляб, а и малко гозбица. И сега яли, що яли, а хлябът и гозбата не намалявали. Тая вечер старецът не легнал на голата земя: момъкът видял в къта постлана тъничка постелка и нещо за завивка. Легнали да спят, а гласът откъм лозето пак се обадил:
            — Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква да им бъде съдбата!
            Старецът пак рекъл:
            — Както съм аз сега, така те — до гроб.
            На третия ден старецът и момъкът пак копали лозето и си мълчали. Но вечерта наместо колибата имало хубава къщица, отвътре добре осветена и наредена с хубава покъщнина. Имало гозби и вино, добра трапеза. Седнал старецът, седнал и момъкът до него; яли, пили — пак не намаляло ни ястието, ни питието; ядат, пият, а то си стои все тъй, както е сложено, та се и не познава, че е ядено и пито от него. Тая вечер старецът легнал да спи на сгодно и меко легло. Щом задрямал момъкът, пак се чул откъм лозето гласът:
            — Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква да им бъде сполуката?
            И сега старецът рекъл:
            — Както съм аз сега, тъй да бъдат и те, додето са живи!
            И пак заспал. Тъй копал старецът лозето цяла неделя, а след него вървял да копае момъкът; все мълчали: нито старецът запитвал момъка, нито пък оня се обаждал. Всяка вечер, мръкне ли се, старецът отивал да спи все в по-хубава, богата и наредена къща, все по-вкусни и добри били ястията и питиетата, все по-меко и удобно леглото. И всяка вечер, легнат ли си, се чувал откъм лозето все тоя глас — че били умрели тоя ден триста души, а се родили триста и един; и старецът винаги отговарял, че съдбата им ще бъде цял живот такава, каквато е неговата тая вечер.
            Най-сетне, в събота вечерта, като се мръкнало, старецът влязъл в едни широки дворове, а оттам — в една висока и хубава къща като дворец. Отдето минел момъкът, който ходел все подир него, навред блестели бели мрамори, злато и сребро. Цялата къща била осветена, сякаш слънце грее в чертозите. Всичко било позлатено, украсено със скъпоценни камъни; всичко блестяло, та вземало на човека очите. По пода били постлани пъстри губери, а покъщнината била от хубава по-хубава. Седнали да вечерят на едни богати трапези, препълнени с какви ли не гозби, плодове и питиета, а съдовете били все от сребро и злато. Вечеряли, що вечеряли, а гозбите и питиетата си стояли пак неначенати. Легнали сетне да спят на едни меки постелки — само от коприна и пух, — а се завили със завивки — още по-хубави. И тая вечер се чуло някой да вика отдалече из лозето.
            — Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква ще им е сполуката.
            Старецът и сега отвърнал:
            — Както съм аз сега, тъй ще бъдат те чак до гроб.
            На сутринта, в неделя, старецът се измил хубаво, пременил се и тръгнал да иде на църква. Тръгнал след него и сиромахът. Чак тогава старецът се обърнал, изгледал го и го запитал:
            — Къде си тръгнал подире ми? Кажи ми защо си дошъл!
            А сиромахът това и чакал. Разказал на стареца всичко и добавил:
            — Цял живот се трудих да работя, колкото ми сили държат, а никаква печалба нямам: не мога и да се прехраня като света. Каза ми един човек, когото срещнах долу, на пътя, че тук се отреждала сполуката. Затова съм тръгнал много отдалече — да те моля, щом ти отреждаш на хората късмета, и за мене да помислиш. Кажи ми, какво ме чака: дали все така несретно ще живея, или ще дойдат и за мене по-честити дни?
            Старецът му рекъл тогава:
            — Когато дойде при мене първата вечер, видя ли каква вечеря ядох и на какво спах? Видя ли с какво се завивах — и дали имаше свещ или борина да ми светне? Ти си се родил в такава вечер, затова, колкото и да работиш, все не ще можеш да спечелиш; и да се съсипеш от работа, все ще си бъдеш тоя. Но ти имаш сполука във венчило. Иди в това и това село и поискай тая и тая мома. Ако не ти я дават, че си много беден, вречи се на баща й да му шеташ три години и ще видиш, че край нея ще ти потръгне. За тия три години ще спечелиш толкова, колкото не си взел и цял живот. Тая мома е родена в четвъртата вечер, та с нея и ти ще поминеш добре. Каквото и да спечелите, за нищо недей казва: „Мое е“, ами казвай: „На жена ми е.“ Ти отсега ще печелиш с неин късмет: ако речеш за нещо, че е твое, огън ще го изгори.
            Момъкът благодарил на стареца за тия думи и си тръгнал, но му дошло наум за обещанието, което дал на овчаря и на крушата, та се върнал и рекъл на стареца:
            — И друго имам да те питам, дядо.
            — Питай, чедо! — рекъл старецът.
            — Като идех насам, видях край пътя един овчар, който си пасеше овците. Двеста овци имаше, но все болнави, куци, слепи, недъгави. Той ми заръча да те питам защо му са такива овцете.
            А старецът отвърнал:
            — Когато дойде празник и хората заколят по някоя овца или агне, па опекат закланото и съберат по-бедните да ги нагостят, този овчар избира най-слабото агне или някоя сляпа овца, куца или болнава. Затова му боледуват овцете: додето прави тъй, не ще види в стадото си читава овца или агне. Ако иска да му се плодят здрави агнета, на празник нека избира най-добрата овца, та нея да заколи: каквато е тя, такива ще бъдат всички, които му се родят след нея.
            После сиромахът запитал стареца и за крушата.
            — Когато идех насам — рекъл той, — седнах да се отморя под една круша. Дървото е зелено, край вода е, на добра земя расте уж, а цъфти, па не връзва: ни зърно плод нямаше на клоните й. Та искам да те питам от какво е това и дали така ще цъфти, без да връзва.
            — Когато минеш на връщане край крушата — рекъл му старецът, — ти си затвори очите, па мини по моста и й кажи: „Крушо, изхвърли това, което е под тебе, и ще завържеш плод!“ — но недей се обръща назад.
            Като узнал всичко, което му трябвало, човекът си тръгнал. Той се върнал пак по пътя, дето го бил срещнал пътникът. Като стигнал до крушата, тя го попитала какво му е казал за нея онзи, който отрежда сполуките. Сиромахът си затворил очите и минал по моста и чак след това рекъл, без да се обръща назад:
            — Крушо, крушо! Изхвърли това, което е под тебе, ако искаш да завържеш плод!
            И крушата тутакси разтърсила стъбло, напънала се и изхвърлила изпод корените си една голяма делва жълтици, па викнала на човека:
            — Хей, човече! Ела вземи това, което изхвърлих!
            Но той дори не се обърнал назад, а си продължил пътя. Оттогава дървото почнало да ражда круши: дотогава не могло да завърже плод, защото имало под него пари. А старецът бил поръчал на сиромаха да не се обръща — да не би да види жълтиците; защото той се бил родил през най-оскъдната вечер, та му се не падало на късмет да вземе тия пари.
            По пътя момъкът видял по-натам овчаря и му казал това, което бил научил за него от стареца. Овчарят искал да му се отблагодари, като му даде една овца, ала сиромахът не приел.
            — Не ми е на късмет — рекъл той. — През сиромашка вечер съм се родил, сиромах ще живея, додето не се оженя за оная мома, която е родена в четвъртата вечер.
            Оттам човекът отишъл право в селото, за което му бил казал старецът, и се главил ратай в дома на момата. Той работил три години при баща й; всичко вървяло на добре и в края на третата година бащата го оженил за дъщеря си. Оттогава сиромахът почнал да се съвзема; работел усърдно и прилежно, работела и жена му; след година-две се сдобили с имот и забогатели, а след три-четири години станали най-богати в селото. Понеже жената била с добър късмет, и мъжът край нея печелел. Но когато и да го запитал някой за нещо от имота му, той все казвал, че не е негово, а на жена му.
            — Чий е тоя кон? — питал го един съсед.
            — На жена ми е.
            — А оня, едрият вол?
            — И той е на жена ми.
            — А високата къща?
            — И тя е на жена ми.
            Никога за нищо не казвал: „Мое е.“
            Веднъж се връщал от пазар с други хора; те минавали край нивите; видели една голяма и хубава нива с узряло жито. Ама какво жито: люлеело се като някое море! Едни високи стръкове, едри и тежки класове, светли като злато. Гледали другарите му и не могли да се нагледат на нивата. Един го запитал:
            — Чие е това жито?
            И той се възгордял, че има такава хубава нива, каквато другите нямали, та рекъл, като забравил думите на стареца:
            — Мое е.
            И отведнъж нивата пламнала от единия край, сякаш с ръка подпалена. Тогава човекът се затичал досред нивата пред пламъците и рекъл.
            — Боже, това, що изгоря, беше мое; а това оттук натам е на жена ми.
            И пламъкът веднага угаснал.
            Оттогава вече никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар