7 май 2012 г.

Приказките на Братя Грим-2


Братя Грим
Приказки-2

СЪДЪРЖАНИЕ:
ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ
ОБУЩАРЯТ И ДЖУДЖЕТАТА
БАРАБАНЧИКЪТ
ХРАБРИЯТ МЛАД ШИВАЧ
СИНЯТА СВЕТЛИНА
ПЕПЕЛЯШКА
ЖАБОКЪТ-ЦАР ИЛИ ЖЕЛЕЗНИЯТ ХАЙНРИХ
БЕЛОСНЕЖКА И ЧЕРВЕНОРОЗКА
СНЕЖАНКА
БЯЛАТА ЗМИЯ
ТРИТЕ ГОРСКИ ЧОВЕЧЕТА
ПЪСТРОКОЖКА

Хензел и Гретел
            Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:
            — Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?
            Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:
            — Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.
            — Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
            — Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не ти остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
            И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.
            — Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.
            Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:
            — Свършено е вече с нас.
            — Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.
            И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
            — Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.
            И сам се мушнал отново в леглото си.
            В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.
            — Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. — После дала на всяко по къшей хляб и рекла:
            — Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
            Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората.
            Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:
            — Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
            — Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.
            Жената рекла:
            — Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
            Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
            Като стигнали насред гората, бащата рекъл:
            — Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.
            Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:
            — Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
            Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.
            Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
            Гретел се разплакала и рекла:
            — Как ще излезем сега от гората?
            Но Хензел я успокоил:
            — Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
            И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:
            — Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?
            — Помислихме, че не искате да се приберете.
            Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
            Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:
            — Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
            Дожаляло много на бащата и той рекъл:
            — По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
            Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.
            Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
            — Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.
            Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
            — Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? — попитал бащата. — Върви си из пътя!
            — Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.
            — Глупако — рекла мащехата, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
            Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
            Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:
            — Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
            Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
            — Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.
            Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:
            — Все някак ще намерим пътя. — Но не го намерили.
            Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.
            Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.
            Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:
            — Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.
            Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:
            — Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя.
            Децата отвърнали:
            — Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. — И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.
            Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:
            — Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.
            Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.
            Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.
            Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:
            — Ще ми се усладят, като ги изям.
            Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.
            После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:
            — Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям.
            Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто — трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица.
            Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:
            — Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!
            Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.
            — Хей, Гретел — викнала тя на момичето, — поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.
            Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!
            От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
            — Стига си хленчила — рекла старицата, — нищо няма да ти помогне.
            Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.
            — Първо ще опечем хляба — рекла старицата, — аз напалих вече пещта и замесих тестото.
            Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:
            — Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.
            Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:
            — Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?
            — Глупава си като гъска — рекла старицата. — Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
            Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
            А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
            — Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
            Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.
            — Тези са по-хубави от нашите камъчета — рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.
            И Гретел викнала:
            — Ще взема и аз малко да занеса у дома — и напълнила престилчицата си.
            — А сега да вървим — рекъл Хензел, — да напуснем омагьосаната гора.
            Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
            — Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост — рекъл Хензел.
            — Лодка също няма — добавила Гретел, — но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.
            И викнала:
            — Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем.
            Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
            — Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
            Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.

            Обущарят и джуджетата
            Един обущар обеднял не по своя вина толкова много, че най-сетне не му останало нищо друго освен малко кожа, колкото за едни обувки. Скроил той вечерта обувките, които смятал да почне на заранта, и понеже имал чиста съвест, легнал си спокойно и заспал. На заранта, като рекъл да седне на работа, видял обущата съвсем готови на масата. Той се учудил и не знаел какво да мисли. Взел обувките в ръка, за да ги разгледа по-отблизо. Те били тъй чисто изработени, че нямало ни един погрешен бод — сякаш били работа на истински майстор. След малко влязъл един купувач. И понеже обувките много му се понравили, платил повече от обикновено, та обущарят можал да си купи с парите кожа за два чифта обувки. Скроил ги той вечерта и смятал на следната заран с пресни сили да се залови за работа, но не станало нужда от това: когато станал, те били вече готови. Не се забавили и купувачите, които му дали толкова пари, че можал да си купи кожа за четири чифта обувки. На заранта намерил и четирите чифта готови. И така продължавало непрекъснато: каквото скроявал вечерта, на заранта бивало изработено. Скоро той си имал един хубав приход и накрая станал богат човек.
            Една вечер, след като накроил кожата, той рекъл на жена си, преди да си легнат:
            — Какво ли ще бъде, ако бдим тая нощ, за да видим коя ръка ни помага толкова много?
            Жената се съгласила и запалила една свещ. След това те се скрили в ъгъла зад окачените дрехи и зачакали. Когато станало полунощ, дошли две малки, голи, мили човечета, седнали на обущарската маса, взели всичко, нарязано за работа, и започнали тъй сръчно и бързо да дупчат, да шият и чукат с пръстчетата си, че обущарят, смаян, не можел да си откъсне очите от тях. Те не спирали, докато всичко не било свършено и сложено готово на масата; след това бързо побягнали. На другата заран жената рекла:
            — Малките човечета ни направиха богати, ще трябва да им се отблагодарим за това. Те ходят голи, нямат нищо на гърба си и мръзнат. Знаеш ли какво? Аз ще им ушия ризки, палтенца, елечета и гащички и ще оплета на всяко по един чифт чорапи, ти пък направи на всяко по едни обувчици.
            Мъжът отвърнал:
            — Напълно съм съгласен.
            И вечерта, след като всичко било готово, те наслагали подаръците вместо накроена кожа на масата и се скрили, за да видят какво ще правят човечетата. В полунощ те доприпкали и веднага поискали да се заловят за работа. Ала като намерили вместо нарязана кожа гиздавите дрешки, отначало се учудили, а после много се зарадвали. Те се облекли бързо, почнали да гладят хубавите дрехи на снагите си и да пеят:
            — Нали сме сръчни обущари, получихме чудесни дари!
            После заскачали, затичали и заиграли по столове и маси. Най-сетне излезли, играейки, из вратата. От нея нощ те не се върнали вече, но на обущаря вървяло все на добро и до края на живота си той сполучвал във всичко, което започвал.

            Барабанчикът
            Една вечер един млад барабанчик, като вървял сам през полето, стигнал до едно езеро. На брега на езерото имало три парчета бяло платно.
            — Брей, че тънко платно! — рекъл той и пъхнал едното парче в джоба си.
            Отишъл си след това в къщи, забравил за намереното и си легнал. Ала тъкмо почнал да се унася в сън, счуло му се, че някой вика името му. Вслушал се и доловил един тих глас, който го зовял:
            — Барабанчико, барабанчико, събуди се!
            Той не можел нищо да види, тъй като било тъмна нощ, но му се сторило, че някой снове назад-напред край леглото.
            — Хей, какво искаш? — попитал той.
            — Върни ми — отговорил гласът — ризката, която ми взе снощи при езерото.
            — Ще ти я върна — рекъл барабанчикът, — ако ми кажеш кой си.
            — Ах — отвърнал гласът, — аз съм дъщеря на един силен цар, ала попаднах под властта на една магьосница, та съм принудена да живея в стъклената планина. Всеки ден трябва да се къпя с двете си сестри в езерото, но без ризката си не мога да отлетя. Моите сестри си отидоха, а аз бях принудена да остана. Моля ти се, върни ми ризката.
            — Успокой се, клето дете — рекъл барабанчикът. — На драго сърце ще ти я върна.
            Извадил той ризката от джоба си и я подал в тъмнината. Тя бързо я сграбчила и понечила да си тръгне.
            — Почакай един миг — рекъл той, — може би ще мога да ти помогна.
            — Можеш да ми помогнеш само ако се изкачиш на стъклената планина и ме освободиш от властта на магьосницата. Но ти не можеш да стигнеш до стъклената планина, пък дори и да дойдеш до нея, не можеш се изкачи при мене.
            — Каквото искам, мога да го направя — рекъл барабанчикът. — Жал ми е за тебе и от нищо не ще се уплаша. Само че не зная пътя, който води към стъклената планина.
            — Пътят минава през голямата гора, в която живеят човекоядците — отговорила тя, — повече не бива да ти казвам.
            След това той чул как тя прошумяла и отлетяла. Щом се пукнала зората, барабанчикът станал, препасал барабана си, тръгнал без страх и влязъл право в гората. Като повървял малко и не видял никакъв великан, той си рекъл: „Трябва да ги събудя тия сънливци“, па дръпнал барабана отпреде си и му теглил такова биене, че птиците изхвръкнали с писък из дърветата. След малко се надигнал и един великан, който спял в тревата — голям колкото ела.
            — Ей ти там, дребосъче — извикал му той, — какво си се раздумкал тука, та ми развали най-сладкия сън?
            — Барабаня — отговорил барабанчикът, — защото след мен идват много хиляди бойци. Да знаят накъде е пътят.
            — Та какво ще правят те в моята гора? — попитал великанът.
            — Искат да ти светят маслото и да очистят гората от едно такова чудовище, каквото си ти.
            — Охо — рекъл великанът, — като мравки ще ви стъпча!
            — Мислиш ли, че можеш им направи нещо? — рекъл барабанчикът. — Като се наведеш да уловиш някого, той ще припне и ще се скрие. Ала щом легнеш и заспиш, те ще излязат из храстите и ще започнат да се катерят по тебе. Всеки има запъхнат на пояса си по един чук от стомана: с тия чукове ще ти разбият черепа.
            Великанът се поначумерил и си рекъл: „Ако се заловя с тоя лукав народ, работата може да свърши зле за мене. С вълци и мечки лесно се оправям, ала от тия червеи не мога да се браня.“
            — Слушай, дребосъче — рекъл той, — иди си, обещавам ти, че занапред ще оставя на мира и тебе, и другарите ти, а пък ако имаш още някакво желание, кажи ми го — искам да ти направя някое добро.
            — Ти имаш дълги крака — рекъл барабанчикът — и можеш да тичаш по-бързо от мене. Занеси ме на стъклената планина и аз ще дам на войските си знак да се върнат и да те оставят засега на мира.
            — Ела, червейче — рекъл великанът. — Седни на рамото ми, ще те занеса, дето искаш.
            Дигнал го великанът, а барабанчикът започнал отвисоко да бие барабана — за свое удоволствие.
            „Това навярно е знакът, че другият народ трябва да се върне назад“ — мислел си великанът.
            Като повървели малко, на пътя им се появил втори великан, който взел барабанчика от първия и го запъхнал в петлицата на дрехата си. Барабанчикът докопал копчето, което било голямо колкото паница, хванал се здраво за него и весело загледал наоколо си. Стигнали след това трети великан, който го взел от петлицата и го турил на полата на шапката си. Там барабанчикът се разхождал назад-напред и гледал над върховете на дърветата, а като съгледал една планина в синята далечина, рекъл си: „Това ще е стъклената планина“.
            И наистина тя била. Великанът направил още няколко крачки и стигнал при полите на планината, където сложил барабанчика. Барабанчикът помолил великана да го занесе на върха на стъклената планина, ала той поклатил глава, избърборил нещо в брадата си и се върнал в гората.
            Застанал бедният барабанчик пред планината, която била висока колкото три планини една върху друга, а била и гладка като огледало. Гледал той и не можел да измисли как да се изкачи. Започнал да се катери по склона, но все се плъзгал и се връщал долу.
            „Де да бях сега птица!“ — помислил си той, ала какво можело да му помогне желанието? Крила все пак не му израсли. Докато стоял тъй и не знаел как да си помогне, съгледал недалеко двама мъже, които се препирали здравата за нещо. Отишъл при тях и разбрал, че не можели да се спогодят за едно седло, което стояло на земята и което всеки искал да вземе за себе си.
            — Ех, че сте глупци — рекъл той, — карате се за седлото, а пък нямате кон за него.
            — Седлото струва да се препира човек за него — отговорил единият от мъжете. — Който седне на него и пожелае да бъде занесен някъде, било то и накрай света, ще се намери там в същия миг, в който е изказал желанието си. Седлото е на двама ни, мой ред е сега да го яздя, ала другият не ми дава.
            — Аз ще реша препирнята ви — рекъл барабанчикът, отдалечил се малко и побил една бяла пръчка в земята. Върнал се след това и рекъл:
            — Тичайте сега към целта: който пръв стигне там, той ще язди по-напред.
            Хукнали двамата, но щом се отдалечили на няколко крачки, барабанчикът се метнал на седлото, пожелал да бъде на стъклената планина и додето мигне — намерил се там. На билото на планината имало равнина, сред която се издигала стара каменна къща; пред къщата имало голямо рибно езеро, а зад нея — гъста гора. Не се виждали ни хора, ни животни. Всичко било тихо, само вятърът шумял в дърветата и облаците плували съвсем близко над главата на барабанчика. Той отишъл до вратата и почукал. Щом чукнал трети път, една баба с мургаво лице и червени очи отворила вратата. Тя имала очила на дългия си нос. Изгледала го остро и го попитала какво иска.
            — Подслон, храна и легло — отговорил барабанчикът.
            — Ще ги имаш — рекла бабата, — ако извършиш в замяна три работи.
            — Защо не — отговорил той, — аз не се плаша от никоя работа, ако ще да е и най-тежката.
            Бабата го пуснала вътре, дала му ядене и хубаво легло за през нощта. На сутринта, след като се бил наспал, бабата извадила от костеливия си пръст един напръстник, подала го на барабанчика и рекла:
            — Хайде сега на работа. Иди изпразни езерото с тоя напръстник. Ала преди да настъпи нощта, ти трябва да си го изпразнил и да си събрал и наредил една до друга според вида и големината им всичките риби от езерото.
            — Тази работа е малко чудновата — рекъл барабанчикът, ала отишъл при езерото и започнал да черпи водата. Черпил той цялата заран, но какво може да направи човек с един напръстник, па ако ще и хиляда години да черпи? Като станало пладне, той си рекъл: „Всичко е напразно и все едно е дали работя или не“. Спрял и седнал. Тогава от къщичката дошло едно момиче, сложило му една кошница с ядене и рекло:
            — Много тъжен изглеждаш. Какво ти е?
            Той го погледнал и видял, че е чудно хубаво.
            — Ах — рекъл той, — аз не мога да изпълня още първата работа, а какво ще стане с другите? Тръгнах да търся една царска дъщеря, която живеела тука, ала не я намерих. Ще продължа пътя си.
            — Остани тук — рекло момичето. — Аз ще ти помогна. Ти си уморен, сложи глава в скута ми и си поспи. Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
            Барабанчикът не чакал да го канят втори път. А щом затворил очи, тя завъртяла един чудотворен пръстен и рекла: „Горе вода, навън риби“. Веднага водата се издигнала нагоре като бяла мъгла и отминала заедно с другите облаци, а рибите запляскали, изскочили на брега и налягали една до друга според големината и вида си. Като се събудил, барабанчикът учуден видял, че всичко е изпълнено. А момичето рекло:
            — Една от рибите не лежи при другите като нея, ами настрани. Когато бабата дойде довечера и види, че всичко, което е искала, е извършено, ще те попита: „Защо е сама тая риба?“ Тогава ти хвърли рибата в лицето й и речи: „Тя е за тебе, стара вещице!“
            Дошла вечерта и бабата като го попитала за рибата, той я хвърлил в лицето й. Тя се престорила, че не забелязва нищо и премълчала, ала го изгледала със злобни очи. На другата сутрин рекла:
            — Вчера се отърва с много лека работа, трябва да ти дам по-тежка. Днес ще трябва да изсечеш цялата гора, да нацепиш дървата и да ги струпаш на кладници. И всичко трябва да бъде готово до довечера.
            Тя му дала един топор, един чук и два клина. Но топорът бил от олово, а чукът и клиновете от тенекия. Едва почнал да сече и топорът му се извил, а чукът и клиновете се смачкали. Той не знаел как да си помогне в тая беда, ала на обед дошло пак момичето с яденето и го утешило:
            — Сложи глава в скута ми и си поспи — рекла тя. — Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
            Тя завъртяла своя чудотворен пръстен и в същия миг цялата гора се повалила с трясък, дърветата се нацепили от само себе си и се наредили на кладници, сякаш невидими великани извършили работата. Когато той се събудил, момичето рекло:
            — Виж, дървата са нацепени и натрупани. Останал е само един клон. Като дойде довечера бабата и попита защо е настрани тоя клон, удари я с него и кажи: „Той е за тебе, вещице!“
            Старата дошла.
            — Видиш ли — рекла тя — колко лека беше работата. Ала за кого лежи тоя клон там?
            — За тебе, вещице! — отговорил той и я ударил с него.
            Но тя се направила, че нищо не е усетила, подсмихнала се и рекла:
            — Утре на ранина трябва да струпаш всички дърва на един куп и да ги запалиш и изгориш.
            Станал той, още щом се пукнала зората, и почнал да пренася дървата, ала може ли човек сам-самичък да събере накуп цяла гора? Работата никак не споряла. Ала момичето не го изоставило в бедата: донесло му то на обед яденето и той, след като се нахранил, сложил глава в скута й и заспал. Когато се събудил, всичките дърва горели с грамаден пламък, който издигал езиците си чак до небето.
            — Чуй ме — рекло момичето, — когато дойде вещицата, ще те накара да изпълниш разни нейни поръчки. Правиш ли без страх, каквото тя иска, нищо не може да ти стори, ала изплашиш ли се, огънят ще те грабне и ще те погълне. Накрая, след като си извършил всичко, грабни я с две ръце и я хвърли в средата на огъня.
            Отишло си момичето, а не след дълго дошла тихичко бабата.
            — Уха, студено ми е — рекла тя, — ала тоя огън гори здравата, ще сгрее старите ми кокали, ще ми стане хубаво. Но хе там има един пън, който не ще да гори, я го извади. Направиш ли и това, свободен си и можеш да отидеш, където щеш. Само побързай.
            Барабанчикът не му мислил много, а скочил сред пламъците; ала те нищо не му сторили. Дори косите му не опърлили. Той извадил пъна и го турил настрана. Но щом се допряло до земята, дървото се преобразило и пред барабанчика застанало хубавото момиче, което му помагало в бедите. По копринените, лъскави като злато дрехи, с които то било облечено, той разбрал, че това е царската дъщеря. Но бабата се усмихнала злобно и рекла:
            — Ти мислиш, че си я вече избавил, ала тя не е още твоя.
            Тя понечила да се хвърли върху момичето и да го отведе, но той я сграбил с две ръце, дигнал я високо и я хвърлил в голямата уста на пламъците, които се сключили над нея, сякаш се радвали, че поглъщат една вещица. Тогава царкинята погледнала барабанчика и като видяла, че е хубав момък и си спомнила как изложил на опасност живота си, за да я спаси, подала му ръката си и рекла:
            — Ти се реши на всичко заради мене, ала и аз ще сторя всичко за тебе. Обещаеш ли да ми бъдеш верен, ще станеш мой съпруг. Ще имаме всичко — доста е онова, което вещицата е събрала тук.
            Тя го завела в къщата. Там имало ковчези и ракли, пълни със скъпоценности. Те оставили златото и среброто и взели само безценните камъни. Не искали да стоят вече на стъклената планина и той й рекъл:
            — Седни при мене на седлото и ние ще полетим надолу като птици.
            — Не ми се харесва това старо седло, — рекла тя. — Стига само да завъртя моя чудотворен пръстен и ще се намерим у дома.
            — Бива — отговорил барабанчикът, — хайде пожелай да се намерим пред градските порти.
            В един миг те били там и барабанчикът рекъл:
            — Искам да ида най-напред да се обадя на моите родители. Чакай ме тука в полето, скоро ще се върна.
            — Ах — рекла царкинята, — моля ти се, пази се да не целунеш родителите си по дясната буза, защото ще забравиш всичко и аз ще остана изоставена и сама тук на полето.
            — Как мога да те забравя? — рекъл той и стиснал ръката й, като обещал скоро да се върне.
            Когато влязъл в бащината си къща, не могли да го познаят кой е — толкова много се бил променил, защото трите дни, които прекарал в стъклената планина, били три дълги години. Тогава той се обадил кой е, родителите му се зарадвали и се хвърлили да го прегръщат. Сърцето му било така развълнувано, че той забравил думите на момичето и ги целунал по двете бузи. Ала щом ги целунал по десните бузи, всяка мисъл за царкинята изчезнала от главата му. Той изпразнил джобовете си и насипал цели шепи едри безценни камъни на масата. Родителите му просто не знаели какво да сторят с такова голямо богатство. Баща му направил един палат, заобиколен с градини, гори и ливади, сякаш някой княз щял да живее в него. А когато палатът бил готов, майката рекла:
            — Намерих ти едно момиче. Сватбата ще стане след три дена.
            Синът се съгласил с всичко, което родителите му пожелали.
            Дълго време стояла клетата царкиня край града и чакала да се върне момъкът. Като се мръкнало, тя си рекла: „Навярно е целунал родителите си по дясната буза и ме е забравил“.
            Сърцето й се изпълнило с мъка и тя не пожелала да се върне в бащиния си дом, ами решила да остане в една самотна горска къщичка. Всяка вечер отивала в града и минавала край неговата къща. Той я виждал понякога, ала не я познавал вече. Най-сетне тя чула веднъж хората да казват: „Утре ще му бъде сватбата“. Тогава тя си рекла: „Ще се опитам да спечеля отново сърцето му“. Като се минал първия сватбен ден, тя завъртяла своя чудотворен пръстен и рекла:
            — Една премяна, светла като слънцето!
            В миг дрехите се появили пред нея и били толкова светли, сякаш били изтъкани от самите слънчеви лъчи. Като се събрали всички гости, тя влязла в гостната. Всички почнали да се чудят на хубавата премяна, а най-вече невестата; и тъй като много обичала хубавите дрехи, тя отишла при чужденката и я попитала съгласна ли е да й я продаде.
            — За пари не — отговорила тя. — Но ако ми позволите да прекарам първата нощ пред вратата на покоите, в които спи женихът, ще я дам.
            Невестата не могла да надвие желанието си да има премяната и се съгласила, ала смесила в нощното вино на жениха един приспивателен лек, от който той заспал дълбок сън. Когато всичко утихнало, царкинята коленичила пред вратата на покоите, открехнала я и повикала:
            — Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
            Ала всичко било напразно: барабанчикът не се събудил и като настъпило утрото, царкинята трябвало да си отиде, без да постигне целта си. На втората вечер тя завъртяла чудотворния си пръстен и рекла:
            — Една премяна, сребърна като месеца!
            Като се явила на празненството с новите дрехи, които били нежни като светлината на месеца, у невестата се събудило желание и тях да има. Но царкинята й ги обещала при условие, че й позволи да прекара и втората нощ пред вратата на покоите. В нощната тишина тя пак повикала:
            — Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
            Ала нищо не могло да събуди барабанчика, който бил упоен от приспивното питие. Скръбна си отишла тя на утринта в горската къщичка. Но прислужниците били чули жалбата на чужденката и разказали за това на жениха; те му казали също, че той не могъл да чуе нищо, защото му били сипали приспивен лек във виното.
            На третата вечер царкинята завъртяла чудотворния пръстен и рекла:
            — Една премяна, бляскава като звездите!
            Като се показала на празненството с нея, невестата се омаяла от блясъка на дрехите, които били много по-хубави от по-раншните. Тя изгаряла от желание да ги има.
            — Искам ги и трябва да ги имам — рекла тя. Момичето й ги дало, както и другите, но пак с условие да прекара нощта пред вратата на жениха. Ала женихът не изпил тоя път виното, което му поднесли преди лягане, ами го плиснал под леглото. И когато всичко в къщи утихнало, той чул нежен глас, който го зовял:
            — Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
            Изведнъж спомените му възкръснали.
            — Ах — извикал той, — как можах да постъпя така вероломно! Ала виновна е целувката, която в сърдечната си радост сложих на десните бузи на родителите си: тя ме зашемети.
            Той скочил на крака, хванал царкинята за ръката и я завел при леглото на родителите си.
            — Тази е истинската ми невеста — рекъл той, — ако се оженя за друга, ще сторя голяма неправда.
            Като чули как станало всичко, родителите му се съгласили. Тогава запалили отново свещниците в гостната, донесли барабаните и тръбите, поканили приятелите и роднините да дойдат наново и отпразнували с голяма радост истинската сватба. Първата невеста получила за отплата хубавите дрехи и останала доволна.

            Храбрият млад шивач
            Една лятна утрин един млад шивач седял на работната си маса до прозореца, бил в хубаво настроение и шиел, колкото му държали силите. По някое време по улицата минала една селянка и викнала:
            — Хубав мармалад продавам! Хубав мармалад продавам!
            Тези думи сякаш погалили ушите на младия шивач, подал той глава през прозореца и викнал:
            — Качи се тука, драга жено, тука ще продадеш стоката си!
            Изкачила се жената с тежкия си кош до третия кат, влязла при шивача и му отворила всички гърнета. Почнал той да ги оглежда, дигал ги високо, допирал си носа до тях и накрая рекъл:
            — Мармаладът ти изглежда добър. Я ми претегли стотина грама, драга жено! Пък нищо, ако излезе и осминка от килото.
            Селянката, която се надявала да продаде много повече, му дала, колкото искал, но си отишла твърде сърдита, мърморейки под нос.
            — Добре ще ми дойде този мармалад — рекъл си шивачът, — от него ще стана як и силен.
            Извадил хляба от долапа, отрязал си голяма порязаница и я намазал с мармалада.
            — Ще ми се услади — рекъл си той, — но най-напред ще изкарам елека, па тогава ще ям.
            Оставил хляба с мармалада до себе си, продължил да шие и от радост правел все по-широки бодове. През това време миризмата на сладкия мармалад стигнала до горната половина на стената, дето били накацали много мухи, примамила ги и те се нахвърлили на рояци върху хляба.
            — Я, кой ви е поканил? — викнал шивачът и прогонил неканените гости.
            Ала мухите, които не разбирали човешкия език, не се изплашили, а налетели още по-многобройни. Накрая шивача, дето има една дума, го прихванали дяволите, грабнал един къс сукно и им нанесъл безжалостен удар, като викнал:
            — Чакайте, ще ви дам да разберете!
            После се отдръпнал малко назад и почнал да брои — пред него лежали с изпружени крака труповете точно на седем мухи.
            Голям юнак съм! рекъл той и се възхитил от храбростта си. — Целият град трябва да узнае това.
            Младият шивач си скроил набързо един пояс, ушил го и извезал с големи букви на него: „Седем с един удар“.
            — Само градът ли? — рекъл той пак. — Не, целият свят трябва да узнае това!
            И от радост сърцето му почнало да се люлее в гърдите му като агнешка опашка.
            Шивачът препасал пояса, рекъл си, че работилницата е много тясна за неговата храброст, и решил да тръгне по широкия свят. Преди да напусне къщата, поогледал се да види дали има нещо, което би могъл да вземе със себе си. Но не намерил нищо освен буца старо сирене, която пъхнал в джоба си. Пред портата пък зърнал едно птиче, което било се заплело в храста, та мушнал и него в джоба при сиренето.
            После закрачил храбро по пътя и понеже бил лек и пъргав, не чувствувал никаква умора. Пътят го отвел в една планина и като стигнал до най-високия връх, видял един огромен великан, който бил седнал там и гледал спокойно наоколо си. Шивачът се запътил сърцато към него и го заговорил:
            — Добър ден, друже. Седиш си тука и се любуваш на широкия свят, а? Аз пък тръгнах да си опитам щастието. Искаш ли да дойдеш с мене?
            Великанът погледнал презрително младия шивач и рекъл:
            — Дрипльо! Голтак!
            — Така ли? — отвърнал шивачът, разкопчал дрехата си и показал на великана пояса. — Я прочети тука що за човек съм аз!
            Прочел великанът „Седем с един удар“, помислил, че се отнасяло до човеци, които шивачът е убил, и това му вдъхнало малко уважение към дребосъка. Но решил първом да го изпита, взел един камък в ръка, стиснал го и от него покапала вода.
            — Ако си силен, направи същото — рекъл великанът.
            — Само това ли? — викнал шивачът. — Това за нашего брата е играчка.
            Бръкнал в джоба си, извадил мекото сирене и го стиснал, та потекла саламура.
            — Как мислиш, това вече е друго нещо, нали?
            Великанът не знаел какво да каже, защото не можел да повярва, че има такава сила у това човече. Ето защо дигнал друг камък и го хвърлил толкова високо, че той едва можел да се проследи с очи.
            — Хайде, патарок, направи същото!
            — Добре го хвърли — рекъл шивачът, — но той накрая пак падна на земята. Аз пък ще хвърля камък, който няма да се върне.
            Бръкнал в джоба си, извадил птичето и го запратил във въздуха. Птичето много се зарадвало, че отново е на свобода, отлетяло и не се върнало.
            — Какво ще кажеш за тая работа, друже? — попитал шивачът.
            — Умееш да хвърляш — рекъл великанът, — но сега ще видим дали те бива да носиш нещо по-тежко.
            Завел младия шивач до един грамаден дъб, който бил повален на земята. После великанът рекъл:
            — Ако си наистина силен, помогни ми да изнесем това дърво от гората.
            — На драго сърце — отвърнал малчуганът. — Ти нарами само дънерът, а пък аз ще дигна и ще нося клоните и шумата, те са по-тежки.
            Великанът нарамил дънера, а шивачът седнал на един клон. Така великанът, който не можел да се обърне и да види какво става отзад, трябвало да носи цялото дърво, а отгоре на това и шивача.
            Нему отзад било много весело и леко на душата, свирел си песничката „Три шивача на коне път поели през поле“ и като че за него било детска игра да носи такова дърво. Но великанът, след като мъкнал известно време тежкия товар, нямал вече сили да върви и викнал:
            — Слушай, пускам дървото!
            Шивачът скочил пъргаво на земята, уловил в две ръце дървото, уж го бил носил, и рекъл на великана:
            — Такъв голям човек, а не можеш сам да носиш дори това дърво!
            Продължили заедно пътя си и минали край една череша. Великанът хванал най-горния клон на дървото, по който висели най-зрелите плодове, навел го и го дал на шивача да го държи и да яде. Но шивачът бил толкова слаб, че не можал да удържи клона, и щом великанът го пуснал, клонът веднага се дръпнал назад и шивачът полетял заедно с него във въздуха. Когато отново тупнал на земята, без да пострада, великанът рекъл:
            — Мигар нямаш толкова сила да удържиш нищо и никаква пръчка?
            — Сила не ми липсва — отвърнал шивачът. — Да не мислиш, че това е трудно за човек, който с един удар поваля седмина? Аз прескочих дървото, защото гръмнаха ловци хе там, в гъсталака. Прескочи го и ти, ако можеш.
            Опитал се великанът, но не успял да прескочи дървото, а увиснал насред клоните. Така шивачът надвил и този път.
            Великанът рекъл:
            — Щом си такъв голям храбрец, ела с мене в нашата пещера и пренощувай у нас.
            Шивачът се съгласил и тръгнал с него. Стигнали в пещерата. Там около огъня седели други великани и всеки държал в ръцете по една печена овца и ядял. Поогледал се шивачът и си помислил: „Тук е много по-широко, отколкото в моята работилница“.
            Великанът му посочил едно легло и му рекъл да си легне и да се наспи. Но леглото било прекалено голямо за шивача, затова той не легнал в него, а се сгушил в един ъгъл.
            Станало полунощ. Великанът, който мислел, че шивачът е заспал дълбоко, станал, взел един голям лост, продънил с един удар леглото и си рекъл, че е светил маслото на скакалеца.
            Рано-рано сутринта великаните отишли в гората и съвсем забравили за младия шивач, но не щеш ли, неочаквано той се задал с весел и безстрашен вид по пътя. Великаните се изплашили, помислили, че ще ги избие до крак, и бързо побягнали.
            Шивачът продължил пътя си все в посоката, която му показвал неговият дълъг и остър нос. Вървял, що вървял, стигнал в двора на един царски палат и понеже бил вече много уморен, легнал в тревата и заспал. Докато спял, дошли царските хора, огледали го и прочели на пояса „Седем с един удар“.
            — Я, какво дири този голям герой от войната в нашата мирна страна? — попитали се те. — Сигурно е някой могъщ господар.
            Отишли и съобщили на царя. Рекли му също, че ако случайно избухне война, този човек може да стане важна особа и да им бъде полезен, затова не бива да го изпуснат, каквото и да им струва.
            Техните съвети допаднали на царя и той пратил един царедворец при шивача, за да му предложи висока военна длъжност, щом шивачът се събуди.
            Пратеникът се изправил до спящия и зачакал. Най-сетне шивачът изпружил крака и ръце и отворил очи. Царедворците му съобщили предложението на царя.
            — Та тъкмо затова дойдох тук — отвърнал шивачът. — Готов съм да служа на царя.
            Приели го с най-големи почести и му отредили нарочно жилище.
            Ала другите военни били настроени зле към младия шивач и тайно в душата си желаели да се провали вдън земя.
            — Къде ще му излезе краят — говорели си те, — ако се скараме с него и той се развърти? От един удар ще паднат седмина и ние не ще можем да устоим.
            Накрая взели решение: отишли всички заедно при царя и го помолили да ги освободи от служба.
            — Нямаме толкова сила — рекли те, — да се борим рамо до рамо с човека, който с един удар поваля седмина.
            Домъчняло много на царя, че заради един трябва да загуби всичките си верни служители. Рекъл си, че щяло да е по-добре очите му да не го били виждали никога, и решил да се отърве от него. Но не смеел да го уволни, защото се опасявал, че онзи може да погуби не само него, но и целия му народ и сам да се възкачи на царския престол.
            Мислил дълго едно-друго и накрая измислил. Пратил да кажат на шивача, че иска да му възложат нещо по-особено, понеже го смята за голям герой.
            В една гора на царството живеели двама великани, които грабели, убивали, палели, горели и така нанасяли големи щети. Никой не смеел да се доближи до тях, защото знаел, че излага на опасност живота си. Ако шивачът надвиел и убиел великаните, царят щял да му даде за жена единствената си дъщеря и за зестра половината си царство. С него щели да потеглят и да му помагат сто конници.
            „Това е тъкмо за човек като мене — рекъл си шивачът. — Такава хубава царкиня и половин царство не се намират всеки ден.“
            — Добре — отговорил той, — ще обуздая великаните и за тая работа не ми са нужни стоте конници. Който с един удар поваля седем, няма защо да се плаши от двама.
            Потеглил шивачът, а стоте конници го последвали. Като стигнали до гората, той рекъл на придружителите си:
            — Вие стойте тука, аз ще се справя сам с великаните. После навлязъл бързо в гората и хвърлил поглед наляво и надясно. Скоро зърнал двамата великани. Те били легнали под едно дърво, спели и хъркали тъй силно, че клоните над тях ту се издигали, ту се навеждали. Без да губи време, шивачът почнал да събира камъни, напълнил джобовете си и се покатерил на дървото. Като стигнал до средата, плъзнал се по един клон, спрял точно над заспалите великани и почнал да пуска камък подир камък върху гърдите на единия. Дълго великанът не усещал нищо, но накрая се събудил, блъснал другаря си и рекъл:
            — Защо ме удари?
            — Сънувал си — отвърнал другият, — не съм те ударил.
            Легнали пак да спят и сега шивачът хвърлил камък върху втория великан.
            — Какво правиш? Защо хвърляш камък върху мене? — викнал той.
            — Не съм хвърлил нищо — измърморил първият.
            Изкарали една малка караница, но тъй като били много уморени, млъкнали и затворили пак очи.
            Шивачът подхванал прекъснатата игра, избрал най-едрия камък и с всички сили го запратил върху гърдите на първия великан.
            — Това вече на нищо не прилича! — креснал той. Скочил като обезумял и блъснал тъй силно другаря си в дървото, че то се разтресло. Другият не му останал длъжен и двамата изпаднали в такава ярост, че изскубнали по едно дърво, почнали да се бият и се били, били, докато накрая и двамата паднали едновременно мъртви на земята. Сега шивачът слязъл от дървото.
            — Имах щастие — рекъл той, — че не изскубнаха дървото, на което седях. Иначе щях да бъда принуден да скоча като катеричка на друго. Но да не губим повече време!
            Изтеглил меча си и намушил здравата по няколко пъти двамата великани, после отишъл при конниците и рекъл:
            — Работата е свършена, светих им маслото. Но не беше никак лесно! Като се видяха натясно, те изскубнаха дърветата и почнаха да се бранят с тях. Но и това не можа да помогне, щом насреща се изправи човек като мене, който с един удар поваля седем.
            — Не си ли ранен? — попитали конниците.
            — Мина гладко — отвърнал шивачът, — не падна дори косъм от главата ми.
            Конниците не му повярвали, препуснали с конете в гората и намерили там великаните плувнали в кръв, а отстрани лежали изскубаните дървета.
            Шивачът поискал от царя обещаната награда, но царят почнал да съжалява за даденото обещание и се размислил как да се отърве от тоя герой.
            — Преди да ти дам дъщеря си и половината царство — рекъл му той, — трябва да извършиш още едно геройство. В гората скита еднорог кон и прави големи пакости. Трябва най-напред да хванеш него.
            — От еднорогия кон ще се уплаша по-малко, отколкото от двамата великани. Седем с един удар, това е работа за мене!
            Взел въже и брадва, отишъл в гората и пак накарал придружниците да чакат край гората. Не се наложило да дири дълго — еднорогият кон скоро се задал и се спуснал право срещу шивача, като че искал незабавно да го набучи на рога си.
            — По-полека, по-полека — рекъл шивачът, — толкова бързо не става.
            Застанал на едно място и почакал, докато животното дошло съвсем близко. После пъргаво се затулил зад едно дърво. Еднорогият кон препускал презглава срещу дървото и забил тъй здраво рога си в дънера, че нямал достатъчно сила да го измъкне оттам и така сам се хванал в капана.
            — Уловихме птичето — викнал шивачът, излязъл иззад дървото, метнал най-напред въжето около шията на коня, после с брадвата избил рога му от дървото и като свършил всичко, отвел животното и го предал на царя.
            Царят пак не щял да му даде обещаната награда и поставил трето условие: преди сватбата шивачът да хване един глиган, който правел големи пакости в гората. Ловците щели да му помогнат.
            — На драго сърце — рекъл шивачът, — това е детска игра за мене.
            Не взел ловците в гората и те били наистина доволни, защото глиганът на няколко пъти вече ги посрещал така, че те загубили всякакво желание да го гонят.
            Щом зърнал шивача, глиганът почнал да скърца със зъби, устата му се напълнила с пяна и той се спуснал към него, за да го събори на земята. Но пъргавият герой побягнал в едно параклисче, което се намирало съвсем наблизо, и през прозореца изскочил пак навън. Глиганът се втурнал подире му, но шивачът в това време заобиколил параклисчето и хлопнал вратата зад свирепия звяр, който останал затворен. А понеже бил много тежък и тромав, не можел да скочи през прозореца.
            Шивачът повикал ловците да видят с очите си пленника, а сам той се явил пред царя, който сега, ще не ще, трябвало да удържи обещанието си, та му дал дъщеря си и половината царство. Ако знаел, че пред него стои не герой от войната, а прост шивач, сърцето щяло да го заболи още повече. И така, дигнали сватбата с много разкош, но с малко радост, а шивача направили цар.
            След известно време младата царкиня чула една нощ, че съпругът й говори в съня си:
            — Хайде, момче, изкарай елека и закърпи гащите, или ще ти отпоря ушите с аршина!
            Тя разбрала какъв е произходът на младия господар, изплакала на другата заран своята мъка пред баща си и го помолила да я отърве от тоя мъж, който бил обикновен шивач.
            Царят я успокоил и рекъл:
            — През следната нощ остави вратата на спалнята отворена. Моите служители ще чакат отвън, докато той заспи, после ще влязат, ще го вържат и ще го качат на кораб, който да го отнесе далеч оттук.
            Младата царкиня се съгласила, но царският оръженосец, който случайно чул тоя разговор, бил привързан към младия господар и му разкрил замисленото покушение. Шивачът рекъл:
            — Направили са си сметката без кръчмаря.
            Вечерта по обикновеното време той легнал с жена си да спи. Като решила, че вече е заспал, тя станала, отворила вратата и пак си легнала. Шивачът, който само се преструвал, че спи, почнал да вика с ясен глас:
            — Момче, изкарай елека и закърпи гащите, или ще ти отпоря ушите с аршина! Аз повалих с един удар седем, убих двама великани, улових еднорогия кон и глигана, та мигар ще се плаша от тия, що стоят вън пред вратата?
            Като чули какво говори шивачът, царските служители били обзети от голям страх и побягнали така, като че ги гонели зли духове. Никой вече не посмял да припари до шивача.
            И така младият шивач останал цар до края на живота си.

            Синята светлина
            Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани, получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:
            — Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на служба при мен.
            Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела вещица.
            — Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина — рекъл й той.
            — Охо — отвърнала тя, — кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.
            — Какво искаш? — попитал войникът.
            — Да прекопаеш утре градината ми.
            Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.
            — Виждам, че днес не можеш повече — рекла вещицата. — Ще те оставя още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.
            Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.
            — Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.
            На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
            — Не — рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, — няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
            Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.
            Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.
            „Това ще бъде последното ми удоволствие“ — помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? — отвърнал изумен войникът.
            — Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш — рекло човечето.
            — Добре — рекъл войникът, — тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.
            Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя му показало всички съкровища, натрупани скришом от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.
            Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:
            — Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.
            След малко тя префучала като вихър край войника — била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето че човечето се върнало.
            — Всичко е наред — рекло то, — вещицата е вече в затвора. — И попитало:
            — Какво друго ще заповядаш, господарю?
            — Сега засега нищо — рекъл войникът, — можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!
            — Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе — рекло човечето и после изчезнало от очите му.
            Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:
            — Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.
            — Какво да сторя аз? — попитало Човечето.
            — Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.
            Човечето рекло:
            — За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.
            Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.
            — Аха, пристигна ли? — викнал войникът. — Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!
            След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:
            — Изуй ми ботушите!
            После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи.
            А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.
            Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.
            — Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.
            — Може да не е било сън, а действителност — рекъл царят, — та ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.
            Докато царят я наставлявал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи петли.
            На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца събирали граховите зърна и викали:
            — Тази нощ е валял грах.
            Тогава царят рекъл:
            — Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.
            Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.
            — Прави, каквото ти рекох — отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.
            Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.
            На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща: свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само една жълтица.
            Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото, приближил се другарят му и той му рекъл:
            — Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.
            Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се вестило.
            — Не се страхувай! — рекло то на господаря си. — Върви, където те водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя светлина, със себе си!
            На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.
            — Каква? — попитал царят.
            — Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.
            — Можеш да изпушиш и три — отвърнал царят, — но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.
            Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и щом се дигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.
            Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.

            Пепеляшка
            Жената на един богат човек се разболяла и като усетила, че наближава сетният й час, повикала до леглото единствената си дъщеричка и й казала:
            — Мила дъще, бъди все така послушна и добра! Аз ще бдя над тебе и ще ти помагам дори когато бъда покойница.
            Склопила очи и издъхнала. Момичето ходело всеки ден на майчиния си гроб и плачело много, но останало послушно и добро.
            Дошла зимата, покрил сняг като бял саван гроба. После пролетното слънце стопило снега и мъжът си взел друга жена.
            Тази жена довела в къщата му две дъщери с хубави бели лица, но с грозни и черни сърца. И за клетото заварениче настанали лоши дни.
            — Защо тази глупава гъска стои при нас в стаята? — рекли те веднъж. — Който иска да яде хляб, трябва да го заслужи. Марш на работа в кухнята.
            Съблекли й гиздавите дрешки, навлекли й вехта сива престилка и нахлузили на краката й дървени обувки.
            — Вижте я нея, гордата царкиня, как се е натруфила! — викнали двете, разкискали се и я завели в кухнята.
            Шетала тя там от зори до късна вечер. Ставала още в тъмно и се залавяла с тежка работа: носела вода, кладяла огън, готвела и миела. Отгоре на всичко сестрите я оскърбявали, както можели, подигравали й се и разсипвали граха и лещата в пепелта, та да карат завареничето отново да сяда и да събира зърната повторно. Вечер, съсипана от работа, девойката лягала в пепелта край огнището, защото нямала легло. И тъй като винаги била прашна и изпоцапана, наричали я Пепеляшка.
            Тръгнал веднъж бащата на някакъв панаир и попитал двете доведени дъщери какво да им донесе.
            — Гиздави премени — рекла едната.
            — Бисери и драгоценни камъни — обадила се втората.
            — Ами какво искаш ти, Пепеляшке? — попитал бащата.
            — Татко, като потеглиш отново назад за у дома, откърши ми първата вейка, която те шибне по шапката.
            Купил той за двете доведени дъщери гиздави премени, бисери и драгоценни камъни, а на връщане, като минавал през един зелен гъсталак, една леска го шибнала по шапката. Откършил той вейката и я взел със себе си. Като се върнал у дома, дал на доведените дъщери, каквото били си пожелали, а на Пепеляшка дал лесковата вейка.
            Поблагодарила му Пепеляшка, отишла на майчиния си гроб, забола вейката в пръстта и плакала, плакала тъй дълго, че сълзите, които се ронели от очите й, полели обилно вейката. Израсла вейката и станала хубаво дърво. Пепеляшка отивала по три пъти всеки ден, сядала под дървото и всеки път на дървото кацало едно бяло птиче. Щом Пепеляшка изричала някакво желание, птичето й пускало, каквото си била пожелала.
            Случило се веднъж, че царят устройвал празненство, което щяло да продължи три дни, и поканил всички хубави девойки от цялата страна, та синът му да си избере невеста между тях. Щом узнали, че ще отидат и те, двете доведени сестри се развеселили, повикали Пепеляшка и рекли:
            — Вчеши ни косите, изчеткай ни обувките и затегни токичките! Отиваме на сватба в царския дворец.
            Покорила се Пепеляшка, но заплакала, защото много й се искало да потанцува и тя. Помолила мащехата да я пусне, но мащехата викнала:
            — Ти ли да отидеш на празненството, Пепеляшке? Ти, дето си толкова прашна и изпоцапана!
            Но тъй като Пепеляшка не престанала да я моли, тя накрая рекла:
            — Разсипала съм една паница леща в пепелта. Ако за два часа събереш лещата, ще отидеш и ти.
            Излязла Пепеляшка през задната врата в градинката и викнала:
            — Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
            Хубави зърна в паничката,
            лоши в гушката на птичката.
            Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета, после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците си и почнали: клъв, клъв, клъв — след тях и останалите: клъв, клъв, клъв — и събрали всички хубави зърна в паницата. Минал не минал дори час, свършили те работа и излетели пак навън.
            Занесло радостно момичето паницата на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на бала. Но мащехата рекла:
            — Не може, Пепеляшке, ти нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш, всички ще ти се смеят.
            Разплакало се момичето и тогава мащехата рекла:
            — Ако за един час събереш две пълни паници леща от пепелта, ще отидеш и ти.
            Мислела си, че това било вече невъзможно. Разсипала две пълни паници леща в пепелта, но Пепеляшка пак излязла през задната врата в градината и викнала:
            — Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
            Хубави зърна в паничката,
            лоши в гушката на птичката.
            Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета, после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците си и почнали: клъв, клъв, клъв — след тях и останалите: клъв, клъв, клъв — и събрали всички хубави зърна в паниците. Минал не минал дори половин час, свършили те работа и излетели пак навън.
            Занесло радостно момичето паниците на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на празненството. Но мащехата рекла:
            — Всичко е напусто. Няма да отидеш, защото нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш. Само ще ни посрамиш.
            Обърнала му гръб и бързо-бързо излязла с двете си горделиви дъщери.
            Тъй като сега в къщи нямало никого, Пепеляшка отишла на майчиния си гроб под леската и викнала:
            — Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
            Пуснало тозчас птичето отгоре сърмошита премяна и пантофки, извезани с коприна и сребро. Облякла Пепеляшка веднага премяната и отишла на бала. Ала сестрите и мащехата не я познали и мислели, че е някоя непозната царкиня — толкова хубава била в сърмошитата премяна. За Пепеляшка съвсем не им минавало през ума — мислели, че тя седи сред мръсотията и събира лещата в пепелта. Царският син пресрещнал хубавицата, уловил я за ръка и двамата затанцували. После той не пожелал да танцува с никоя друга, затова не пуснал вече ръката й и щом дойдел някой друг да я покани за танц, отговарял:
            — Аз ще танцувам с нея.
            Танцувала Пепеляшка до полунощ и решила да се прибере у дома. Но царският син рекъл:
            — Ще дойда да те изпратя.
            Искал да разбере чия дъщеря е хубавата девойка. Ала пред къщи тя се отскубнала от него и се скрила в гълъбарника.
            Почакал царският син, докато дошъл баща й. Царският син му рекъл, че непознатата девойка се скрила в гълъбарника. Бащата помислил, че може да е била Пепеляшка. Донесли му брадва и кирка и той разбил гълъбарника, но вътре не намерили никого. И когато влезли в кухнята, видели Пепеляшка с изпоцапаната си престилка, легнала край пепелта, а над огнището мъждукало кандило. Защото Пепеляшка била скочила бързо от задната страна на гълъбарника и изтичала при леската, съблякла там хубавата премяна и я оставила на гроба. Прибрало я птичето, а Пепеляшка облякла сивата си престилка и легнала край пепелта в кухнята.
            На другия ден, когато празненството наченало отново и родителите и доведените дъщери пак излезли, Пепеляшка отишла при леската и рекла:
            — Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
            Пуснало тозчас птичето отгоре друга премяна — много по-разкошна от първата. И когато облечена в нея, Пепеляшка се явила на бала, всеки се удивил на хубостта й. Ала царският син я чакал да дойде, уловил я веднага за ръка и двамата танцували все заедно. Щом дойдели да я поканят други, той отговарял:
            — Аз ще танцувам с нея.
            Свечерило се, тръгнала си тя и царският син я проследил — искал да види в коя къща ще влезе, но тя побягнала и се скрила в градината зад къщата. Там имало едно хубаво високо дърво, отрупано с чудесни круши. Покатерила се Пепеляшка на него пъргава като катеричка, скрила се в клоните и царският син не разбрал къде се е дянала. Но почакал, докато се прибере бащата, и му рекъл:
            — Непознатата девойка побягна и ми се струва, че се покатери на крушата.
            „Да не е била Пепеляшка?“ — помислил си бащата.
            Пратил да му донесат брадвата и повалил дървото, но на него нямало никого.
            А щом влезли в кухнята, Пепеляшка лежала като всеки друг път в пепелта. Тя била скочила от дървото отзад, занесла пак хубавата рокля на птичето в леската и облякла сивата си престилка.
            На третия ден, след като родителите и сестрите излезли, Пепеляшка отишла пак на майчиния си гроб и рекла на дръвчето:
            — Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
            Пуснало птичето сега друга премяна, още по-разкошна и по-блестяща от предишните две, а пантофките били цели златни. Като пристигнала в тая премяна на празненството, всички така се възхитили, че просто онемели. Царският син танцувал само с нея и щом я поканел друг, отговарял:
            — Аз ще танцувам с нея.
            Свечерило се, тръгнала си Пепеляшка и царският син поискал да я изпрати, но тя побягнала тъй бързо, че той не могъл да я последва. Ала царският син си послужил с хитрост — бил накарал да намажат всички стъпала на стълбата с катран, и като припкала Пепеляшка по стълбата, лявата й пантофка се залепила и останала там. Прибрал я царският син и я огледал — тя била тъй малка, тъй красива и цялата от злато!
            Отишъл на другата заран при бащата и му рекъл:
            — Ще взема за съпруга онази, чийто крак влезе в тая златна обувка.
            Зарадвали се двете сестри, защото имали хубави крака.
            Влязла голямата в стаята си да премери пантофката. Ала палецът не влизал — обувката била много малка за нейния крак. Майката, която стояла край нея, й подала един нож и рекла:
            — Отрежи си палеца! Като станеш царица, няма да ходиш пешком.
            Отрязала си девойката палеца, напъхала с голяма мъка крака си в обувката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при царския син.
            Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Ала трябвало да минат покрай гроба, а там на леската били кацнали две гълъбчета и гукнали силно:
            — Пантофката прекрасна
е явно много тясна,
та блика кръв от нея,
а скромната мома
остана у дома.
            Погледнал тогава царският син към пантофката и видял кръвта. Обърнал коня, върнал лъжливата годеница в родителския й дом и рекъл, че тя не е истинската. Накарал другата сестра да обуе пантофката.
            Отишла и тя в стаята си и напъхала благополучно пръстите си в пантофката, но петата й била много широка. Тогава майката й подала един нож и рекла:
            — Отрежи малко от петата! Като станеш царица няма вече да ходиш пешком.
            Отрязала девойката малко от петата, намъкнала с голяма мъка крака си в пантофката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при царския син.
            Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Като минавали покрай леската, на нея пак били кацнали същите гълъбчета и гукнали силно:
            — Пантофката прекрасна
е явно много тясна,
та блика кръв от нея,
а скромната мома
остана у дома.
            Погледнал царският син крака на годеницата и видял, че от пантофката блика кръв и от нея белите чорапи са се обагрили червено. Обърнал коня и върнал лъжливата годеница в родителския й дом.
            — И тази не е истинска — рекъл той. — Нямате ли друга дъщеря?
            — Нямаме — отвърнал бащата. — Вярно, покойната ми жена остави една невръстна и неугледна пепеляшка, но не е възможно тя да стане ваша годеница.
            Царският син поискал да я повикат, но майката рекла:
            — О, не! Тя е толкова изпоцапана, че не бива да се вестява пред людски очи.
            Ала той настоял да я доведат и те се видели принудени да я повикат. Измила си Пепеляшка най-напред ръцете и лицето, после отишла при царския син и му сторила поклон, а той й подал златната пантофка. Седнала тя на едно ниско столче, извадила крака си от тежката дървена обувка, пъхнала го в златната и тя й прилепнала като излята. А когато Пепеляшка се изправила и царският син я погледнал в лицето, той познал хубавата девойка, с която танцувал, и викнал:
            — Ето я истинската годеница!
            Мащехата и двете сестри се изплашили и пребледнели от яд. А той качил Пепеляшка на коня и препуснал веднага с нея. Като минавали покрай леската, двете бели гълъбчета гукнали силно:
            — Пантофката прекрасна
за нея не е тясна,
та кръв сега не блика;
той скромната мома
отвежда у дома.
            И след като изгугукали тия думи, прилетели и кацнали на раменете на Пепеляшка, едното отдясно, другото отляво, и останали там.

            Жабокът-цар или Железният Хайнрих
            В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
            Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
            Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
            Но както плачела, някой й викнал:
            — Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
            Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
            — А, ти ли си, стари мокрьо? — рекла тя. — Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
            — Хайде, не плачи! — отвърнал жабокът. — Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
            — Каквото искаш, драги жабоко — викнала тя. — Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
            — Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
            — О, да — рекла тя, — обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
            Но си помислила: „Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек.“
            Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе — носел топката в устата си и я сложил на тревата.
            Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
            — Чакай, чакай — викнал жабокът, — вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
            Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
            На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка — пляс-плюс, пляс-плюс, — някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
            — Най-малка царска дъще, отвори ми!
            Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
            Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
            — Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
            — Не — отвърнала тя, — не е великан, а мръсен жабок.
            — Какво иска този жабок от тебе?
            — Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
            Похлопало се втори път и се чуло:
            — Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
            Тогава царят рекъл:
            — Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
            Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
            — Дигни ме да седна до тебе!
            Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
            Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
            — Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
            Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
            — Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
            Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
            — Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
            Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
            — Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
            Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
            Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
            Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
            Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
            На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
            Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
            Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
            Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
            — Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
            А верният Хайнрих отвърнал:
            — Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
            и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
            Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.

            Белоснежка и Червенорозка
            Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.
            Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
            Белоснежка думала:
            — Няма да се разделяме.
            Червенорозка отвръщала:
            — Докато сме живи.
            А майката добавяла:
            — Каквото има едната, да го дели с другата.
            Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.
            Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.
            Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен — така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
            — Бутни резето на вратата, Белоснежке!
            После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.
            Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
            — Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
            Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.
            Ала мечокът проговорил и рекъл:
            — Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
            — Легни край огъня, клети Мечо — рекла майката, — само внимавай да не си подпалиш кожуха! — После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
            Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
            Мечокът рекъл:
            — Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.
            Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
            Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
            — Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
            Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми  жениха.
            Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
            — Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
            Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.
            Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
            — Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
            — Къде ще отидеш, драги Мечо? — попитала Белоснежка.
            — Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
            Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.
            Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
            — Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
            — Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
            — Брей, че любопитни глупачки! — отвърнало джуджето. — Исках да разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви е срам! Какви сте гадни!
            Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата — толкова здраво била прищипната.
            — Ще изтичам да доведа хора — рекла Червенорозка.
            — Нямате мозък в кратуните! — сгълчало ги джуджето. — Сега пък ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо по-свястно на ума?
            — Имай малко търпение — рекла Белоснежка, — ще измислим нещо!
            Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
            Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
            — Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
            Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
            След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
            — Къде си тръгнал? — попитала го Червенорозка. — Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
            — Не съм толкова глупав — креснало джуджето. — Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
            Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я изтегли на брега, — рибата надвила и задърпала джуджето към себе си. Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било комай напусто — ще не ще, следвало движенията на рибата и непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
            Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да освободят брадата от връвта — те били сплетени здраво. Нямало що — момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
            — На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека? Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
            После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
            Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с орела, че той накрая пуснал плячката си.
            След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
            Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене? Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте непохватни и нескопосани!
            Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
            Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри, че момичетата се спрели да им се полюбуват.
            — Какво стоите и зяпате? — креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
            Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
            — Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
            Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята. Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
            — Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
            Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
            — Аз съм царски син — рекъл той — и бях омагьосан от злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи заслуженото наказание.
            Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста, посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели прекрасни бели и червени рози.

            Снежанка
            Било сред зима и снежинки се сипели като пух от небето. Една царица седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, убола си пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: „Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като дървото на прозореца!“
            Не минало дълго време и тя родила дъщеричка — бяла като сняг, с бузи, алени като кръв и с коси, черни като абаносово дърво и затова я нарекли Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.
            След една година царят се оженил повторно.
            Втората му жена била хубава, но горда и високомерна и не могла дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и колчем се изправяла пред него да се огледа, думала:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота!
            И огледалото отговаряло:
            — Ти, царице, на света
първа си по красота.
            И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.
            А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Като навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.
            Веднъж царицата пак се изправила пред огледалото:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота!
            Но този път огледалото отвърнало:
            — Ти, царице, си дарена
с извънмерна красота,
но Снежанка е за мене
най-красива на света!
            Изтръпнала от страх царицата, пожълтяла и позеленяла от завист. От този миг сърцето й се обръщало, щом зърнела Снежанка. И тя намразила безкрайно момичето.
            Като бурени избуяли завистта и злобата в душата й. Не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му рекла:
            — Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, но за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб..
            Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората, но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала и рекла:
            — Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тая дива гора и никога няма да се върна у дома.
            И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:
            — Бягай тогава, клето дете!
            „Дивите зверове скоро ще те разкъсат!“ — помислил си той, но все пак, като не я убил, сторило му се, че от сърцето му паднал камък.
            В този миг край тях изприпкало глиганче годиначе. Ловецът го заклал, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.
            Сега клетото момиченце се видяло сам-самичко в голямата гора и толкова се изплашило, че само поглеждало листата по дърветата и не знаело как да си помогне. После се спуснало да бяга и тичало по остри камъни и през трънаци. Край него припкали диви зверове, без да му сторят зло. Тичало, тичало, докато му държали краченцата, но скоро се спуснала вечерта. Най-сетне зърнало една къщурка и влязло да си почине.
            В тази къщурка всичко било дребно, но неизказано спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.
            Снежанка била много огладняла и ожадняла. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино — не искала да лиши само едного от всичко. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото излязло точно по мярката й, Снежанка останала в него и веднага заспала.
            Притъмняло съвсем и дошли стопаните на къщурката — седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.
            Първото рекло:
            — Кой е седял на столчето ми?
Второто:
            — Кой е ял от чинийката ми?
 Третото:
            — Кой е отчупил от хлебчето ми?
            Четвъртото:
            — Кой е хапнал от гозбата ми?
Петото:
            — Кой е бъркал с виличката ми?
Шестото:
            — Кой е рязал с ножчето ми?
Седмото:
            — Кой е пил от чашката ми?
            После първото се обърнало, забелязало малка хлътнатина на креватчето си и рекло:
            — Кой се е качвал на креватчето ми?
            Приближили се другите и викнали:
            — И в моето е лежал някой.
            А седмото, като погледнало креватчето си, видяло заспалата в него Снежанка. Повикало другите, затекли се вкупом и ахнали от почуда. После взели свещичките си и осветили Снежанка.
            — Гледай, гледай какво хубаво дете! — викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.
            Седмото джудже спало до другарчетата си — до всяко по един час — и така минала нощта.
            Съмнало, събудила се Снежанка, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли радушно към нея и я попитали:
            — Как се казваш?
            — Казвам се Снежанка — отговорила тя.
            — Как попадна в нашата къщичка? — продължили да я разпитват джуджетата.
            Тогава тя им разправила, че мащехата заповядала да я погубят, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.
            Джуджетата рекли:
            — Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.
            — Да, на драго сърце — отвърнала Снежанка и останала у тях.
            Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка заран в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и искали яденето им да е готово. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:
            — Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тука, затова не пускай никого вътре.
            Царицата пък, тъй като вярвала, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е първа по красота. Изправила се пред огледалото и рекла:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота!
            Но огледалото отговорило:
            — Ти, царице, си дарена
с извънмерна красота,
но остава несъмнено
най-красива на света
малката Снежанка, дето
е при седемте джуджета.
            Изтръпнала царицата от страх. Знаела, че огледалото не говори неверни работи, и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. Отново се замислила и мислила дълго как да я погуби, защото завистта не я оставила на мира — царицата искала да бъде сигурна, че е най-голямата хубавица на света.
            Най-сетне измислила нещо. Боядисала си лицето, облякла се като стара продавачка и станала неузнаваема. Така преобразена, превалила седемте планини, намерила къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
            — Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
            Снежанка подала глава от прозореца и се обадила:
            — Добър ден, драга жено, какво продаваш?
            — Добра стока, хубави неща — отвърнала продавачката. — Виж тия разноцветни шнурчета.
            Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.
            „Тази жена е честна и мога да я пусна вътре“ — помислила си Снежанка, отлостила вратата и купила гиздавото шнурче.
            — Колко ти отива, чедо! — рекла старицата. — Дай да го нанижа, както трябва, на елека ти.
            Снежанка не се усъмнила в нищо и позволила на продавачката да й наниже новото шнурче. Старицата бързо го нанизала, но стегнала тъй силно шнурчето, че Снежанка не могла вече да диша и паднала примряла на земята.
            — Сега ти вече не си най-красивата — рекла злата преоблечена царица и бързешката си отишла.
            Скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не се помръдвало и като че било мъртво.
            Дигнали я джуджетата на ръце и като видели, че е стегната много силно с шнурчето, прерязали го. Тозчас Снежанка почнала да диша и малко по малко пак оживяла.
            Като узнали какво се било случило, джуджетата й рекли:
            — Старата продавачка е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.
            А злобната жена се върнала в двореца, изправила се пред огледалото и рекла:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота.
            Огледалото отговорило като преди:
            — Ти, царице, си дарена
с извънмерна красота,
но остава несъмнено
най-красива на света
малката Снежанка, дето
е при седемте джуджета.
            Чула тия думи царицата и кръвта в жилите й изстинала — изтръпнала цяла от страх, като узнала, че Снежанка пак е оживяла.
            — Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! — рекла тя.
            Тя разбирала от чародейства и направила един отровен гребен. После пак облякла вехти дрехи и се преобразила на друга старица.
            Превалила седемте планини, спряла пред къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:
            — Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!
            Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
            — Върви си из пътя, не бива да пускам никого вътре.
            — Но сигурно не са ти забранили да гледаш — рекла старицата, извадила отровния гребен и го дигнала нависоко.
            Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:
            — Дай сега да те вчеша, както трябва.
            Клетата Снежанка не помислила нищо лошо и оставила старицата да я вчеше. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала да действа и момичето паднало в безсъзнание на земята.
            — Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! — рекла злобната жена и си отишла.
            За щастие скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се сетили за мащехата, почнали да дирят причината за станалото и открили гребена. Извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си и разправила какво се било случило. Тогава те за трети път я предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.
            В двореца царицата се изправила пред огледалото и рекла:
            — Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!
            Но огледалото отговорило като преди:
            — Ти, царице, си дарена
с извънмерна красота,
но остава несъмнено
най-красива на света
малката Снежанка, дето
е при седемте джуджета.
            Като чула този отговор на огледалото, царицата почнала да трепери от гняв.
            — Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! — викнала тя.
            Влязла в една скрита, запусната стая, където никой друг не влизал, и направила една отровна, много отровна ябълка. Отвън ябълката имала такъв приятен вид, бяла, с червени бузки, че който и да я зърнел, непременно щял да се полакоми да опита вкуса й, но ако хапнел само една хапка, щял да умре.
            Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, облякла вехти дрехи, преобразила се на селянка и превалила седемте планини. Спряла пред къщичката на джуджетата и похлопала на вратата. Снежанка подала глава от прозореца и рекла:
            —  Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.
            —  Така да бъде — отвърнала селянката, — аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.
     Не — рекла Снежанка, — не бива нищо да вземам.
            —  Да не се страхуваш, че е отровна? — рекла старицата. — Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки. Ти изяж червената, а пък аз ще изям бялата.
            Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.
            На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че селянката също яде от нея, не могла да устои на изкушението, протегнала ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея, паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един ужасен поглед, изсмяла се гръмко и викнала:
            — Бяла като сняг, с бузи, алени като кръв, с коси, черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят!
            А в къщи се изправила пред огледалото с думите:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота!
            И огледалото най-сетне отговорило:
            — Ти, царице, на света
първа си по красота.
            Най-сетне завистливото й сърце се успокоило — доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.
            Мръкнало, джуджетата се прибрали у дома си и заварили Снежанка просната на земята. От устата й вече не излизало никакво дихание, тя била мъртва. Дигнали я, подирили дали ще намерят нещо отровно по нея, отвързали шнурчето й, вчесали косите й, измили я с вода и вино, ала нищо не помогнало. Милата девойка била мъртва и си оставала мъртва. Положили я на носилка и седемте джуджета седнали наоколо да я оплачат и плакали цели три дни. После се запретнали да я погребат, но тя още изглеждала свежа като жив човек, хубавите й бузки все още били алени. И те решили:
            Така не можем да я пуснем в черната земя.
            Поръчали прозрачен стъклен ковчег, та да може да се вижда вътре от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и го оставили там, но винаги до него стояло едно джудже да го пази.
            Птиците също дошли да оплачат Снежанка: най-напред една кукумявка, после една врана и накрая една малка гълъбица.
            Дълго, много дълго лежала така Снежанка в ковчега и не изгнила, а изглеждала само заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като кръв, а косата черна като абанос.
            Случило се веднъж, че в гората се залутал един царски син и се отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни букви на него. И рекъл на джуджетата.
            — Продайте ми тоя ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.
            Ала джуджетата отвърнали:
            — Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.
            А той рекъл:
            — Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното си на света.
            Като издумал това, джуджетата се съжалили над него и му дали ковчега. Царският син заповядал на своите служители да го носят на рамената си. Но какво се случило? Както вървели, служителите се препънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката на отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, подигнала капака на ковчега и се изправила жива и здрава.
            — Ах, къде се намирам? — викнала тя. Царският син радостно отвърнал:
            — При мене! — Разказал й за случилото се и продължил: — Обичам те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш моя съпруга.
            Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.
            Но за венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка.
            Тя облякла най-хубавата си рокля, изправила се пред огледалото и рекла:
            — Огледало, огледало,
повтори, че на света
никъде не си видяло
друга с мойта красота!
            Огледалото отговорило:
            — Беше чудна хубавица
ти до вчера на света,
днеска младата царица
първа е по красота.
            Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела къде да се дене. Изпърво мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не намирала покой, решила все пак да отиде да види младата царица.
            И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка, вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си. Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.

Бялата змия
            Преди много години живял един цар, прочут из цялата страна с мъдростта си. Нищо не оставало скрито от него — по неведоми пътища пристигали вести и за най-потайните неща. Но той имал чудноват обичай. Всеки обед, след като вдигали трапезата и всички се разотивали, един верен придворен му донасял още едно блюдо. То винаги било захлупено, тъй че и придворният не знаел какво има вътре, защото царят я отхлупвал и ядял от нея, само когато оставал сам.
            Това продължавало така от много време. Но един ден придворният не можал да устои на любопитството си и занесъл блюдото в своята стая. Заключил старателно вратата, вдигнал похлупака и видял бяла змия, която била сварена. Той почувствал непреодолимо желание да я опита, отрязал едно късче и го сложил в устата си. Но щом го докоснал с езика си, доловил отвън някакъв странен шепот. Приближил се, вслушал се и разбрал, че вън разговарят врабчетата и си разказват какво са видели на полето и в гората. След като хапнал от змията, придворният придобил способността да разбира езика на птиците и на животните.
            Случило се тъкмо този ден да изчезне най-хубавият пръстен на царицата. Усъмнили се, че го е откраднал довереният придворен на царя понеже той имал право да влиза навсякъде. Повикал го царят, скарал му се и го заплашил, че ако до следващия ден не посочи крадеца, ще решат, че той е откраднал пръстена и ще да му вземат главата. Той уверявал царя, че е невинен, но нищо не му помогнало — царят го отпратил, без да му каже добра дума. Разтревожен и изплашен, придворният излязъл на двора и се замислил как да си помогне в бедата.
            Край двора имало рекичка; на брега се разхождали патиците, чистели и приглаждали с човки перата си и водели задушевен разговор. Служителят се спрял до тях да ги подслуша. А те си разказвали къде са ходили сутринта и колко хубаво са се нахранили. Но една се обадила сърдито:
            — Тежко ми е на стомаха. В бързината глътнах един пръстен, който беше паднал под прозореца на царицата.
            Служителят веднага я сграбчил за шията, занесъл я в кухнята и казал на готвача:
            — Я заколи тази птица, доста е угоена.
            — Да — отвърнал готвачът, като я претеглил на ръка, — добре се е угоила и отдавна чака да бъде опечена.
            Заклали я и в стомаха й намерили пръстена на царицата.
            Така придворният лесно доказал невинността си пред царя, който решил да поправи своята несправедливост и затова му позволил да поиска някаква милост като му обещал най-високата длъжност в двореца, стига той да я пожелае.
            Ала придворният, макар че бил млад и хубав, се отказал от всякаква царска милост, защото мъката от обидата не напускала сърцето му и не искал да остане повече на служба в двореца. Помолил само да му дадат един кон и малко пари, за да тръгне по широкия свят. Изпълнили молбата му.
            Тръгнал той на път и един ден минал покрай едно езеро. Забелязал три риби, които се били заплели в тръстиката и дишали тежко без вода. Макар хората да разправят, че рибите са неми, той все пак доловил жалбата им — чакала ги жестока смърт. И понеже имал милостиво сърце, слязъл от коня и пуснал трите риби в езерото. Те запляскали с опашки от радост, подали отново глави над водата и му викнали:
            — Няма да забравим, че ни спаси живота и ще ти се отблагодарим.
            Възседнал той коня и продължил пътя си. След известно време от пясъка под нозете на коня се разнесъл някакъв глас. Ослушал се момъкът и доловил, че царят на мравките се вайка:
            — Ох, тези хора, да пропаднат вдън земя с тромавите си добичета! Ето този глупав кон тъпче без жалост племето ми с тежките си копита.
            Тогава момъкът отбил коня по един страничен път и царят на мравките викнал след него:
            — Няма да забравим това добро и ще ти се отблагодарим.
            Пътят му минавал през една гора и той видял на едно дърво двойка гарвани, които изхвърляли рожбите си от гнездото:
            — Махайте се, обесници такива — грачели те, — не можем да ви нахраним! Пораснахте вече и трябва сами да си търсите храна.
            Клетите гарванчета лежали на земята, пърхали и пляскали с крилцата си и грачели:
            — Та ние сме още безпомощни деца! Как да си търсим сами храна, като не умеем да летим? Ще умрем тук от глад.
            Тогава добрият момък слязъл от коня, убил го с меча си и го оставил за храна на гарванчетата. Те заподскачали, стигнали до него, нахранили се и гракнали:
            — Няма да забравим това добро и ще ти се отблагодарим.
            Сега момъкът бил принуден да ходи пеш и след като извървял много и дълги пътища, стигнал в един голям град. По улиците имало небивала глъчка и навалица. Скоро се появил един конник и разгласил, че принцесата търси съпруг, но който иска да я вземе за жена, трябва да изпълни едно тежко условие; ако не успее, ще плати с живота си. Мнозина били опитали вече, но намерили смъртта си.
            Видял момъкът принцесата и бил толкова заслепен от голямата й хубост, че забравил всяка опасност. Застанал пред царя и поискал ръката на дъщеря му.
            Завели го незабавно на морския бряг и пред очите му хвърлили във водата един златен пръстен. После царят му заповядал да извади тоя пръстен от морското дъно и добавил:
            — Ако изплуваш без него, ще те хвърлят вързан във водата и ти ще се удавиш.
            На всички им било жал за хубавия момък, но го оставили сам на морския бряг. Стоял той и размислял какво да прави и изведнъж видял, че към него плуват три риби — и то точно онези, на които бил спасил живота. Едната от тях държала в устата си мида, която сложила на брега пред краката на момъка; той я вдигнал, отворил я и видял в нея пръстена.
            Зарадвал се много, занесъл го на царя и очаквал, че той ще му даде обещаната награда. Но гордата принцеса, като чула, че момъкът не е от царско потекло, отблъснала предложението му и поискала да бъде изпълнено друго нейно желание. Тя слязла в градината и разпиляла из тревата десет чувала, пълни с просо.
            — Длъжен е да събере просото до утре, преди да изгрее слънцето — рекла тя, — и не бива да се загуби нито зрънце.
            Седнал момъкът в градината и се замислил как да изпълни това желание, но не можал нищо да измисли. Седял, потънал в скръб, и чакал да дойде утрото, за да го отведат на смърт.
            Но когато първите слънчеви лъчи озарили градината, видял наредени един до друг десетте чувала, пълни догоре, и нито зрънце не било изгубено. През нощта пристигнал царят на мравките с хиляди и хиляди мравки — благодарните живинки събрали най-старателно просото и напълнили чувалите.
            Принцесата слязла в градината и видяла с изненада, че момъкът изпълнил каквото му била поръчала. Но все още не могла да усмири гордото си сърце и казала:
            — Макар че изпълни двете ми желания, няма да стане мой съпруг, докато не ми донесе ябълка от дървото на живота.
            Не знаел момъкът къде расте дървото на живота, но тръгнал на път; решил да върви, докато го държат краката, макар че не се надявал да го намери. Вървял, вървял, пребродил три царства. Една вечер стигнал до една гора и легнал под едно дърво да спи. Ала преди да го обори сънят, чул някакъв шум в клоните и в ръката му паднала една златна ябълка. В същия миг от клоните се спуснали три гарвана и гракнали:
            — Ние сме трите гарванчета, които ти спаси от гладна смърт. Като пораснахме и чухме, че търсиш златната ябълка, прелетяхме над морето, стигнахме чак до края на земята, където расте дървото на живота, и ти донесохме тази ябълка.
            Зарадвал се много момъкът, тръгнал обратно по същия път и занесъл златната ябълка на хубавата принцеса. Сега вече тя не знаела как да му откаже. Разделили си ябълката на живота и я изяли заедно. В същия миг сърцето й се изпълнило с любов към него, те се оженили и заживели весело и щастливо до дълбоки старини.

Трите горски човечета
            Живели някога един мъж, който бил вдовец и една жена, която била вдовица. Мъжът имал дъщеря и жената също имала дъщеря. Двете момичета играели, излизали заедно на разходка, а после отивали на гости при жената. И веднъж тя казала на другото момиче:
            — Слушай, кажи на баща си, че искам да се омъжа за него. Тогава всяка сутрин ти ще се къпеш в мляко и ще пиеш вино, а моята дъщеря ще се къпе във вода и ще пие вода.
            Прибрало се момичето у дома и казало на баща си какво рекла жената. Мъжът отвърнал:
            — Какво да правя? Женитбата е и радост, и мъка.
            Накрая, тъй като не можел да вземе решение, събул единия си ботуш и казал:
            — Този ботуш има дупка на подметката. Иди на тавана, закачи го на големия гвоздей и налей вода в него. Ако задържи водата, ще се оженя втори път, ако изтече, няма да се женя.
            Момичето изпълнило желанието на баща си. Но от водата дупката се свила и ботушът останал пълен догоре. После му казало, че в ботуша има вода. Той отишъл на тавана и като видял, че момичето е казало истината, решил да се ожени.
            На другата сутрин, когато двете момичета се събудили и станали, пред дъщерята на мъжа имало мляко за миене и вино за пиене, а пред дъщерята на жената — вода за миене и вода за пиене. На втората сутрин и пред двете момичета имало вода за миене и вода за пиене. Но на третата сутрин пред дъщерята на мъжа имало вода за миене и вода за пиене, а пред дъщерята на жената мляко за миене и вино за пиене; така било всеки ден. Жената ненавиждала завареницата си и всеки ден мислела с какво зло да й направи. А и завиждала, че завареницата е хубава и обичлива, а родната й дъщеря — грозна и неприятна.
            Веднъж през зимата, когато дърво и камък се пукали от студ и дълбок сняг покривал планини и долини, жената ушила рокля от книга, повикала завареницата си и рекла:
            — Много ми се ядат ягоди. Облечи тази рокля и иди в гората да ми набереш една кошничка.
            — Какво? — отвърнало момичето. — През зимата не растат ягоди, земята е замръзнала, пък и снегът е затрупал всичко. И защо да ходя с тази книжна рокля? Навън е толкова студено, че дъхът на човека замръзва. Вятърът просто ще духа през нея, а тръните ще я съдерат и ще я свлекат от тялото ми.
            — И още ми възразяваш? — викнала мащехата. — Тръгвай веднага и да не си се мярнала пред очите ми, докато не напълниш кошничката с ягоди. — После му дала парче корав хляб и рекла: — Това ще ти стигне за цял ден.
            Мислела си, че момичето ще умре от студ и от глад и никога вече няма да се мерне пред очите й.
            Момичето било послушно и затова облякло книжната рокля и тръгнало с кошничката. Надлъж и шир сняг покривал земята и не се виждало зелено стръкче. Като стигнало в гората, видяло една къщичка; от прозореца й надничали три дребни човечета. То поздравило с „добър ден“ и чукнало лекичко на вратата.
            — Влез! — викнали те.
            Влязло то в стаята и седнало на пейката до печката, за да се постопли и закуси.
            Дребните човечета рекли:
            — Дай малко и на нас.
            — На драго сърце — отвърнало то, разделило парчето хляб на две и им дало половината.
            — Какво търсиш в този студ с тая тънка рокличка в гората? — попитали те.
            — Ох — отвърнало то, — трябва да намеря ягоди и да напълня тази кошничка, иначе не бива да се връщам у дома.
            Като изяло хляба си, те му дали една метла и казали:
            — Измети снега пред задната врата.
            То излязло, а трите човечета се попитали:
            С какво да го дарим затова, че подели хляба си с нас?
            Първото рекло:
            — Моят дар е от ден на ден да се разхубавява все повече.
            Второто рекло:
            — Моят дар е, като говори, от устата му да падат жълтици.
            Третото рекло:
            — А моят дар е да дойде при него цар и да го вземе за жена…
            Момичето направило, както му казали трите човечета — измело с метлата снега зад малката къща. И какво, мислите, намерило? Зрели, тъмночервени ягоди, които се подавали от снега. Зарадвало се много, набрало пълна кошничка, благодарило на дребните човечета, ръкувало се с всяко поотделно и тръгнало към къщи да занесе ягодите на мащехата.
            Щом влязло и рекло „добър вечер“, от устата му веднага паднала жълтица. После казало какво му се случило в гората и след всяка дума, която произнасяло, от устата му падала по една жълтица и скоро безброй жълтици покрили пода на цялата стая.
            — Гледай ти колко се перчи — викнала доведената сестра, — та хвърля парите на вятъра!
            Но тайно в душата си й завиждала и решила също да отиде в гората за ягоди.
            — Не, мила дъще — рекла майката, — ужасно е студено, ще замръзнеш от студ.
            Но дъщеря й не я оставила на мира и накрая тя отстъпила. Ушила й чудесен кожух, заставила я да го облече и й дала резени хляб, намазани с масло, и милинки за из пътя.
            Отишло момичето в гората и направо към къщичката. Трите дребни човечета пак надничали от прозореца, но то не ги поздравило, не ги и погледнало дори, влязло в стаята без да каже „добър ден“, седнало до печката и почнало да яде хляба с маслото и милинките.
            — Дай малко и на нас — казали човечетата.
            — Как да ви дам, като и за мен няма да стигне? — отвърнало то.
            Като свършило с яденето, те му казали.
            — Вземи тази метла и измети снега пред задната врата.
            — Я си го изметете сами, не съм ви слугиня — отвърнало то.
            И като разбрало, че няма да му дадат нищо, излязло навън.
            Тогава трите човечета се попитали:
            — С какво да го дарим, задето е така непослушно, а сърцето му е толкова злобно и завистливо, че не дава никому нищо?
            Първото казало:
            — Моят дар е от ден на ден да погрознява все повече.
            Второто рекло:
            — Моят дар е, когато говори, от устата му да изскача жаба.
            Третото рекло:
            — Моят дар е да умре злочесто.
            Момичето потърсило отвън ягоди, но не намерило и си тръгнало сърдито към къщи. И щом почнало да разказва на майка си какво му се случило в гората, след всяка дума от устата му изскачала жаба. Никой вече не можел да го понася.
            Тогава мащехата се ядосала още повече и си мислела само едно: каква мъка да причини на заварената си дъщеря, която от ден на ден се разхубавявала все повече. Най-сетне взела един котел, сложила го на огъня и пуснала вътре прежда, за да я боядисва. Щом преждата се боядисала, тя я метнала през рамото на клетото момиче, дала му една тесла и му заповядала да отиде на замръзналата река, да пробие дупка в леда и да изплакне преждата.
            Момичето послушало, отишло на реката и почнало да пробива дупка в леда: докато я пробивало, по пътя се задала разкошна каляска, а в нея седял млад цар. Спряла каляската и царят попитал:
            — Коя си ти и какво правиш тук, мило дете?
            — Бедно момиче съм и трябва да изплакна тази прежда.
            Царят съжалил момичето и като видял колко е хубаво, казал:
            — Искаш ли да дойдеш с мене?
            — О, да, на драго сърце — отвърнало то, защото се зарадвало, че ще се махне от очите на мащехата и доведената си сестра.
            Качило се в каляската и заминало с царя. Щом пристигнали в двореца, направили разкошна сватба — точно както трите човечета били предсказали на момичето.
            След една година младата царица родила син и мащехата, като узнала за това голямо щастие, дошла с дъщеря си в двореца уж на гости. Ала когато царят излязъл за малко и царицата останала сама с гостенките, злата мащеха и нейната грозна дъщеря я хванали за главата и краката, вдигнали я от леглото и я хвърлили в реката, която течела край двореца.
            След това в леглото легнала грозната дъщеря, а майка й я покрила така, че да не й се вижда лицето.
            Върнал се после царят и пожелал да поговори с жена си, но майката рекла:
            — Тихо, тихо! Сега не може, цялата е потна. Оставете я днес да си почине.
            Царят не се усъмнил и дошъл отново чак на другата сутрин; но щом започнал да говори с жена си, след всяка дума от устата й изскачала жаба, докато преди това падала жълтица. С голяма изненада той попитал какво означава това, но мащехата рекла, че тази промяна е от силното изпотяване, но че пак всичко ще бъде наред.
            Ала през нощта малкият помощник в кухнята видял, че по водата доплувала една патица и рекла:
            — Царю, що правиш, спиш ли?
            Царю, кажи ми, бдиш ли?
            И понеже той не отговорил тя попитала:
            — А гостите що правят?
            Тогава помощникът отговорил:
            — Те спят отдавна здраво.
            Тя пак попитала.
            — Що прави моят син?
            Слугата отговорил:
            — Спи в люлката самичък.
            Тогава патицата се преобразила като царицата. Качила се тя при детето си, накърмила го, полюляла го, завила го и после пак като патица отплувала по водата.
            Идвала така две нощи подред, а на третата нощ казала на малкия помощник в кухнята:
            — Отиди при царя и му кажи да вземе меча си, да застане на прага и да замахне три пъти с него над мене.
            Изтичал слугата и казал на царя какво трябва да направи. Той взел меча си и замахнал три пъти над патицата. След третия замах пред него се изправила съпругата му — жива, здрава и хубава като преди.
            Царят много се зарадвал, но скрил царицата в една стая до неделния ден, когато щели да кръщават детето. И след като го кръстили, той попитал:
            — Какво заслужава човек, който е вдигнал някого от леглото му и го е хвърлил в реката?
            — Същото — отвърнала злата майка. — Такъв злодей трябва да бъде закован в бъчва и да го изтъркалят от планината в реката.
            Тогава царят казал:
            — Ти сама изрече присъдата си.
            Заповядал да донесат една бъчва и да пъхнат в нея майката и дъщерята; после заковали дъното, изтъркаляли бъчвата надолу по планинския склон и тя паднала в реката.

Пъстрокожка
            Имало едно време един цар. Жена му, царицата, имала златисто руси коси и била толкова хубава, че друга като нея нямало по цялата земя. Внезапно тя се разболяла тежко и като почувствала, че скоро ще умре, повикала царя и му казала:
            — Ако след смъртта ми решиш да се ожениш повторно, вземи жена красива като мене и с такива златисто руси коси като моите. Обещай ми!
            Царят обещал, а тя затворила очи и издъхнала.
            Жалил я той дълго време и не мислел да се жени повторно, ала най-сетне придворните съветници му казали:
            — Не бива така, царю честити. Трябва да се ожениш отново, за да имаме царица.
            Тръгнали пратеници надлъж и шир да търсят девойка, равна по хубост на покойната царица. Но по цялата земя не можело да се намери такава хубавица, пък и да можело — едва ли щяла да има такива златисто руси коси. Върнали се пратениците, без да изпълнят поръката.
            Но царят имал дъщеря, която била равна по хубост на покойната си майка и със също такива златисто руси коси. Когато пораснала, царят видял, че тя много прилича на покойната му съпруга. Повикал придворните съветници и им казал:
            — Ще се оженя за дъщеря си, защото тя много прилича на моята покойна жена. Както видяхте сами, не можах да намеря жена, която да й бъде равна по хубост.
            Като чули тия думи, придворните съветници се изплашили и отвърнали:
            — Забранено е баща да се жени за дъщеря си. Нищо добро не може да излезе от това и царството ти ще бъде обречено на гибел.
            Като узнала бащиното решение, дъщерята се изплашила повече от тях, но се надявала, че ще успее да отклони царя от намерението му. Един ден тя му казала:
            — Преди да изпълня твоето желание, татко, искам да си ушия три рокли: едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите. Освен това искам кожух, ушит от хиляда различни кожи; от всяко животно в царството ти трябва да се вземе по един къс козина за този кожух.
            И си помислила: „Не е възможно да се намери всичко това и така ще отклоня татко от лошото му намерение“.
            Ала царят не престанал да мисли за женитбата и поръчал на най-изкусните тъкачи и шивачи в царството да изтъкат платовете и да ушият роклите: едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите. А ловците задължил да изловят всички животни в царството и да изрежат по едно късче от козината им, за да се ушие кожух от хиляда различни кожи.
            Накрая всичко било готово. Заповядал царят да донесат кожуха, разгънал го пред дъщеря си и рекъл:
            — Утре ще вдигнем сватбата.
            Видяла принцесата че няма вече надежда да отклони царя от намерението му и решила да избяга. През нощта, докато всички спели дълбок сън, тя станала и взела три от своите скъпоценности: един златен пръстен, едно златно чекръче и една златна мотовилчица. Скътала трите рокли — едната златна като слънцето, втората сребърна като месечината и третата блестяща като звездите — в една орехова черупка, облякла кожуха от хиляда различни кожи и си начернила със сажди лицето и ръцете. После тайно се измъкнала от двореца, вървяла цяла нощ и накрая стигнала до една голяма гора. Била много уморена, затова седнала в хралупата на едно дърво и заспала.
            Слънцето изгряло, а тя все още спяла.
            В това време царят, чието владение била гората, излязъл на лов. Спрели кучетата му под дървото, почнали да душат, да скачат около него и да лаят. Царят казал на ловците:
            — Я вижте какъв дивеч се е скрил там!
            Изпълнили заповедта ловците, върнали се и казали:
            — В хралупата на дървото лежи някакво чудновато животно, каквото не сме виждали никога. Кожата му е от хиляда различни късчета. Лежи там и спи.
            Царят заповядал:
            — Помъчете се да го хванете живо, вържете го и го докарайте.
            Когато ловците хванали девойката, тя се събудила, изтръпнала от страх и извикала.
            — Аз съм бедно момиче, изоставено от баща и майка. Съжалете се над мене и ме приберете.
            Те отвърнали:
            — Ела с нас, Пъстрокожке. Ще вършиш добра работа в кухнята, ще метеш и пепелта.
            После тръгнали към царския дворец. Там й показали едно килерче под стълбата, където не прониквала дневна светлина, и рекли:
            — Ето, Пъстрокожке, тук ще живееш и ще спиш.
            После я изпратили в кухнята. Там тя носела дърва и вода, палела огън, оскубвала заклани птици, чистела зеленчук, измитала пепелта и вършела цялата черна работа.
            Дълго време живяла Пъстрокожка така злочесто. Ах, прекрасна принцесо, какво ли още те чака!
            Но ето, че веднъж в двореца имало празненство и тя помолила готвача:
            — Може ли да отида горе и да погледам? Ще застана отвън до вратата.
            Готвачът отвърнал:
            — Качи се, но след половин час трябва да се върнеш да изметеш пепелта.
            Запалила тя една свещ, отишла в килерчето си, съблякла кожуха, измила саждите от лицето и ръцете си и веднага засияла с цялата си хубост.
            После отворила ореховата черупка и извадила първата рокля, която била златна като слънцето. Облякла я, отишла на празненството и всички й правели път, защото никой не я познавал; мислели, че е принцеса. А царят я посрещнал, подал й ръка, танцувал с нея и тайно си мислел: „Такава хубава девойка не съм виждал досега“.
            Свършил танцът, тя се поклонила и докато царят се обърне, изчезнала от погледа му и никой не видял къде отишла. Разпитали стражата, която стояла пред портите на двореца, но никой от тях не бил я зърнал.
            А тя изтичала в килерчето си, съблякла бързо роклята, начернила пак лицето и ръцете си, облякла кожуха и отново се превърнала в Пъстрокожка.
            Когато отишла в кухнята, за да измете пепелта, готвачът й рекъл:
            — Остави тази работа за утре, а сега сготви супата за царя, и аз ще отида малко да погледам. Но внимавай да не падне някой косъм в супата! Случи ли се такова нещо, няма да видиш вече нито залък.
            Излязъл готвачът, а Пъстрокожка се захванала да сготви супата за царя и се постарала да я направи много-много вкусна. Сварила се супата, а Пъстрокожка отишла в килерчето си, взела златния пръстен и го пуснала в чинията със супата.
            Щом свършили танците, царят заповядал да му донесат супата, изял я и тя много му се усладила — струвало му се, че никога досега не бил ял по-вкусна супа. Но когато супата се свършила, видял на дъното на чинията златния пръстен и много се учудил. Заповядал да повикат готвача.
            Като чул заповедта, готвачът много се изплашил и казал на Пъстрокожка:
            — Сигурно си изпуснала някой косъм в супата; ако е така, ще те пребия.
            Отишъл при царя и той го попитал кой е сготвил супата. Готвачът казал:
            — Аз я сготвих.
            Но царят възразил:
            — Не е вярно. Тя беше сготвена по друг начин и беше много по-вкусна от всеки друг път.
            Готвачът казал:
            — Няма що, признавам, че не я сготвих аз, а Пъстрокожка.
            Царят рекъл:
            — Върви си и я прати при мене.
            Дошла Пъстрокожка и царят я попитал:
            — Коя си ти?
            — Аз съм бедно момиче и си нямам нито баща, нито майка.
            Той пак попитал:
            Какво правиш в моя дворец?
            Тя отговорила:
            — Държат ме тук, за да върша черната работа.
            Той пак попитал:
            — Откъде си взела пръстена, който намерих в супата?
            Тя отвърнала:
            — Не зная нищо за този пръстен.
            И така царят не можал нищо да узнае и я пуснал да си върви.
            Минало известно време, в двореца пак имало празненство и Пъстрокожка като миналия път помолила готвача да й разреши да погледа. Той рекъл:
            — Добре, но след половин час да се върнеш и да сготвиш на царя любимата му супа с препечен хляб.
            Тя изтичала веднага в килерчето си, измила се бързо, извадила от ореховата черупка роклята, която била сребърна като месечината, и я облякла. После се изкачила по стълбата и влязла като същинска принцеса. Царят отишъл да я посрещне и много се зарадвал, че пак я вижда; а в същия миг започнали танците и двамата танцували заедно. Но щом танцът свършил, тя пак изчезнала тъй бързо, че царят не успял да забележи къде е отишла.
            А тя се прибрала бързо в килерчето си, облякла се отново като Пъстрокожка и отишла в кухнята да сготви супата с препечен хляб. И щом готвачът се качил горе да погледа празненството, тя донесла от килерчето златното чекръче и го пуснала в чинията със супата.
            Поднесли супата на царя, изял я той и пак му се усладила като предишния път. Повикал готвача и готвачът бил принуден и този път да призна е, че Пъстрокожка е сготвила супата. Повикали Пъстрокожка повторно при царя, но тя отново казала, че я държат само за да я замерят с обувките си и че не знае нищо за златното чекръче.
            А когато царят за трети път устроил празненство, случило се същото, както и преди. Сега обаче готвачът рекъл:
            — Пъстрокожке, ти си магьосница; винаги слагаш нещо в супата, та става по-вкусна от моята и се услажда повече на царя.
            Но Пъстрокожка толкова му се молила, че той пак я пуснал за половин час на празненството.
            Този път Пъстрокожка облякла третата си рокля, блестяща като звездите, и влязла в залата. Царят пак танцувал с прелестната девойка и му се струвало, че никога преди не е била толкова красива. Танцът продължил много и докато танцувал с нея, сложил на пръста й един златен пръстен. Щом танцът свършил, царят се помъчил да я задържи, но тя се отскубнала, смесила се бързо с множеството и изчезнала от очите му.
            Изтичала бързо-бързо в килерчето под стълбата и понеже се забавила повече от половин час и нямала време да съблече хубавата рокля, само навлякла кожуха отгоре; от бързане не смогнала дори да се начерни добре със сажди и един от пръстите й останал бял.
            Така Пъстрокожка изтичала в кухнята, сварила супата с препечен хляб за царя, почакала готвача да излезе и пуснала в нея златната мотовилчица.
            Като видял мотовилчицата на дъното на паницата, царят заповядал да повикат Пъстрокожка. Когато тя се изправила пред него, той зърнал бялото й пръстче и пръстена, който й бил сложил по време на танца; хванал ръката й и я задържал здраво в своята. Пъстрокожка се помъчила да се отскубне и да побегне, ала кожухът се отворил и под него заблестяла звездната рокля.
            Царят дръпнал кожуха и го свлякъл от тялото й. В този миг се показали златисто русите коси — девойката засияла с цялата си хубост. А като изтрила саждите и пепелта от лицето си, станала още по-хубава. Тогава царят казал.
            — Ти ще станеш моя жена и никога няма да се разделим.
            Скоро вдигнали голяма сватба и живели щастливо чак до смъртта си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар