6 май 2012 г.

Приказки от стари времена-2


Руски народни приказки. Приказки на северните народи

            Девойката-хвощ
            Якутска приказка
            Разказват, че една заран малката бабичка, която била стопанка на пет крави, станала рано и отишла на полето.
            В широкото поле тя видяла един хвощ с пет плодни махалца. Изскубнала хвоща, без да счупи нито коренчето, нито едно махалце. Занесла хвоща в юртата си и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и се запретнала да дои кравите си.
            Както дояла, тя чула, че в юртата звъннали камбанки. Бабичката хвърлила ведрото и разляла млякото. Изтичала в юртата, погледнала — там всичко било на мястото си: на възглавницата лежал хвощът, такъв, какъвто го оставила. Бабичката пак излязла и захванала да дои кравите. Отново звъннали камбанки. Бабичката пак разляла млякото. Изтичала и що да види — на постелята седи девойка с невиждана хубост: с очи като блестящи скъпоценни камъни, с вежди като два черни самура. Хвощът се превърнал в девойка.
            Зарадвала се малката бабичка и рекла:
            — Ти ще ми бъдеш наместо дъщеря!
            И заживели заедно.
            Веднъж младият ловец Харжит тръгнал да иде в тайгата. Видял една сива катерица и започнал да пуска стрели по нея. От ранно утро до залез слънце стрелял, но все не можел да я улучи. Катерицата скочила на елхата, от елхата — на брезата, от брезата се прехвърлила на едно борово дърво.
            Дотърчала катерицата до юртата на малката бабичка и скочила на бора.
            Харжит също дотичал до бора и пуснал стрела към катерицата. Катерицата пак избягала, а стрелата паднала през димния отвор в бабината юрта.
            — Бабо, изнеси стрелата, дай ми я! — извикал юнакът.
            Но никой не му отговорил.
            Разсърдил се Харжит, почервенял от гняв. Втурнал се в юртата и видял хубавицата-девойка. Останал като замаян от невижданата и хубост, загубил ума и дума. Сетне, без да проговори, избягал, скочил на коня и препуснал към къщи.
            — Родители мои — рекъл той, — у малката бабичка, стопанката на петте крави, има една чудно хубава девойка! Поискайте ми я за жена!
            Бащата на Харжит бързо изпратил хора на девет коня за тази хубавица.
            Пратениците стигнали при малката бабичка, стопанката на петте крави. Видели девойката и останали смаяни от хубостта и.
            — Малка бабичко — рекли те, — дай тази девойка за жена на младия Харжит.
            Ще я дам — отвърнала малката бабичка.
            Запитали девойката ще иде ли.
            — Ще ида — казала девойката.
            — А калимът какъв е? — запитала малката бабичка. — Докарайте ми толкова коне и крави, че полето да стане тясно.
            Бърже докарали много коне и крави — чет нямат!
            Сетне нагласили девойката, облекли я бързо и ловко. Довели шарен кон. Сложили му сребърна юзда, оседлали го със сребърно седло, окачили отстрани сребърно камшиче. Харжит хванал невястата си за ръка, извел я, настанил я върху шарения кон. Потеглили.
            Изведнъж пътя им пресякла една лисица. Юнакът не могъл да се сдържи и рекъл:
            — Ще препусна в тайгата подир лисиЦата! Скоро ще се върна. А ти тръгни по този път. Пътят се разклонява в две посоки. Към изток има окачена меча кожа с бяла шия. В тая посока не завивай! Тръгни по пътя, където виси самурена кожа!
            Казал и препуснал.
            Поела девойката по-нататък сама и стигнала онова място, където пътят се разклонявал в две посоки. Но когато стигнала, тя забравила какво и заръчал Харжит. Тръгнала по оня път, където имало окачена меча кожа, и скоро стигнала до една голяма желязна юрта.
            От юртата излязла дъщерята на дявола, облечена в желязна дреха, с един усукан крак, с една-единствена усукана ръка, с едно отвратително мътно око, точно по средата на челото, с дълъг чер език, който се спущал върху гърдите и.
            Дъщерята на дявола сграбчила девойката, смъкнала я от коня, одрала кожата от лицето й и я метнала върху своето лице; свалила всичките и накити и премяната и; облякла премяната и се накитила, а девойката хвърлила зад юртата. След това седнала на шарения кон и поела към изток.
            Харжит я догонил, когато вече се приближавала към бащината му юрта. Нищо не забелязал, за нищо не се досетил.
            Всички роднини излезли да посрещнат невястата. Деветима юнаци и осем девойки се събрали при коневръзите. Те си говорели:
            — Щом невястата продума, от устата и ще се посипят мъниста!
            И девойките си приготвили конци, за да нанижат мънистата.
            Юнаците си мислели: „Отдето мине невястата, по следите и ще се появят черни самури.“
            За да стрелят самурите, приготвили лъкове.
            Но щом невястата проговорила, от устата и се посипали жаби. Невястата пристъпила — и се появили червеникави оскубани плъхове. Всички посрещачи се зачудили и натъжили.
            От коневръзите до юртата постлали зелена трева. Хванали невястата за ръка и я повели към юртата.
            Влязла тя вътре и наклала в огнището огън с върховете на три млади бора. След това устроили сватбено угощение. Яли, пили, играли и се веселили. Никой не знаел какво е станало.
            Наскоро след това малката бабичка отишла на полето да си дои кравите. Гледа — на същото място отново поникнал хвощ с пет махалца, по-хубав от предишния.
            Изкопала бабичката хвоща с корена, занесла го в юртата и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и захванала да дои кравите. В юртата звъннали камбанки. Влязла тя вътре и видяла, че там седи същата хубавица-девойка, само че станала още по-хубава.
            — Как дойде и защо се върна? — запитала малката бабичка.
            — Майко — отвърнала девойката, — когато Харжит ме поведе оттук, той ми каза: „Ще препусна подир тая лисица в гората, а ти тръгни по пътя, където виси самурена кожа; не завивай по оня път, където виси меча кожа.“ Аз сбърках посока, а и стигнах при една желязна юрта. От нея излезе дяволската дъщеря, одра кожата от лицето ми и покри с нея своето лице. Смъкна цялата ми премяна, облече се в нея и ме захвърли зад желязната юрта. Възседна моя шарен кон и пое. Тогава сивите кучета захапаха със зъбите си тялото ми и го довлякоха в широкото поле край твоята юрта. И тук аз отново поникнах като хвощ. Как ще видя сега Харжит?
            Малката бабичка захванала да я утешава.
            — Ще го видиш, ще го срещнеш — рекла тя. — А дотогава остани при мене; както преди ще ми бъдеш щерка!
            И девойката-хвощ отново заживяла при малката бабичка.
            Узнал шареният кон, че девойката-хвощ оживяла и продумал на Харжитовия баща с човешки глас:
            — Харжит остави девойката сама. Тя стигна до кръстопътя, свърна по оня път, където виси мечата кожа, и стигна при желязната юрта. От юртата изскочи дъщерята на дявола. Одра кожата от лицето на девойката и покри с нея своето лице, свали всичките и накити и премяната и, сама се накити и премени с тях, а девойката хвърли зад желязната юрта. И живее тази дъщеря на дявола в юртата ти, стана твоя снаха. А стопанката ми отново оживя… Вземи я, доведи я в юртата, дай я на сина си! Иначе зло ще стане — дъщерята на дявола ще разруши юртата, ти няма да видиш живот от нея, всички ви ще погуби.
            Старецът препуснал към дома си и се втурнал в юртата.
            — Сине — рекъл старецът на Харжит, — откъде си взе жена?
            — Аз взех дъщерята на малката бабичка, стопанката на петте крави.
            А баща му отвърнал:
            — Шареният кон ми каза всичко. Дъщерята на дявола, а не хубавицата, е влязла в къщата ни с измама. Върви при малката бабичка, помоли девойката да се върне при нас. Доведи я! Дъщерята на дявола вържи за опашката на един див кон и го подгони в полето. Нека разнесе там костите и. Иначе тя ще погуби и хората, и животните!
            Чула това дъщерята на дявола и цялата почерняла.
            Чул това Харжит и почервенял от гняв. Хванал дяволската дъщеря и я вързал за опашката на един див кон.
            Препуснал конят в широкото поле и захванал да гази дъщерята на дявола с копитата си. Черното и тяло се превърнало на червеи и гадини. Юнакът събрал всичките, до последната гадинка, и ги изгорил.
            След това Харжит се понесъл към малката бабичка. Скочил от коня при коневръза. Малката бабичка го видяла, изтичала от юртата, зарадвала се, сякаш е намерила загубен човек. От коневръза до юртата постлала зелена трева и се заловила да готви сватбено угощение.
            Девойката-хвощ погледнала Харжит и заплакала:
            — Защо идеш пак при мене? Ти ме даде на дъщерята на дявола да пролее кръвта ми, да разкъса тънката ми кожа, даде ме на сивите песове… След всичко това сега каква жена дириш тук? Девойки има колкото щеш, жените са повече от рибите в морето. Търси си жена между тях. Аз няма да се оженя за тебе!
            — Не съм те давал на дъщерята на дявола — отвърнал юнакът. — Не съм те давал на сивите песове, за да те изядат! Отидох в гората за лисицата, показах ти пътя. Но ти си го сбъркала.
            Малката бабичка избърсала сълзите от двете си очи и седнала между девойката и Харжит:
            — Защо вие, които се намерихте, след като се бяхте загубили, не се радвате? Пак се обикнете един друг! Пак заживейте в дружба!
            Девойката се съгласила и тихо казала:
            — Хубаво. Ще те послушам. Всичко ще забравя!
            Харжит скочил, почнал да я прегръща. Сетне оседлали шарения кон със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, покрили го със сребърен чул, окачили сребърното камшиче. Облекли, натъкмили девойката и потеглили.
            Дълго пътували. Минала зимата, търколило се дъждовното лято, отишла си мъгливата есен.
            Най-сетне стигнали при бащината юрта.
            Всичките роднини, всичките деветима братя на Харжит се събрали да посрещнат невястата.
            От коневръза до юртата постлали пътя със зелена трева.
            „Като дойде невястата — мислели си те, — щом пристъпи, по следите и ще се появят самури.“
            Приготвили стрели за това и ръцете им изтръпнали от работа.
            Осемте сестри усуквали нишки и така се трудили, че пръстите им претръпнали. Те чакали невястата и си мислели:
            „Щом влезе и продума с ясен глас — от устата и ще се посипят скъпи червени мъниста!“
            Пристигнал Харжит с невястата си. Поели невястата на ръце и я спуснали на земята. Тя продумала с ясен глас — и се посипали червени мънистени зрънца. Девойките захванали да ги събират и да ги нижат. Тръгнала невястата към юртата и черни самури се появили по следите и. Юнаците насочили стрелите си към самурите.
            Влязла невястата в юртата и наклала огън в огнището с върховете на три млади бора.
            Устроили весело сватбено угощение. Събрали се гости от всички селища. Имало там певци, имало играчи, имало разказвачи на приказки, имало борци и майстори на скокове…
            След три дни угощението се свършило и гостите се разпръснали на разни страни. Харжит заживял с жена си. Задружно и щастливо живели дълги години. Казват, че внуците им са живи до ден-днешен.

            Бобчето, сламката и въгленът
            Латвийска приказка
            Наклала баба огън и седнала да отбере чисти бобени зрънца, че да свари чорбица за дядото си. Не щеш ли, от шепата и паднало едно бобено зрънце — цялото беличко — и се търкулнало към отворената врата на кухнята.
            — Хей, къде отиваш? — попитала го една неизгоряла сламчица, която мирно лежала край огнището.
            — Ще се поразходя по света да видя има ли такива хубави бобени зърна като мене.
            — Моля ти се, позволи ми и аз да дойда с тебе — замолила се сламката.
            — Защо не? Тръгвай! — рекло зърното и прескочило прага.
            Сламката хвръкнала от радост подире му.
            — Къде без мене? — провикнало се едно въгленче, току-що отронено от най-крайната главня.
            — Ела, въгленче! — поканило го бобеното зърно. — Ти ще ни светиш, когато през нощта стане тъмно.
            Въгленчето се разпалило, подскочило нагоре и затепкало подир бобеното зърно и сламката.
            Излезли навън. Упътили се към полето. Вървели, вървели, стигнали до брега на едно мъничко поточе и там спрели.
            — Ами сега какво да правим? — обърнало се бобеното зърно към другарите си.
            — Лесна работа — отвърнала сламката. — Аз ще се пречна над поточето като мост, а вие ще минете по мене отвъд.
            И мигом се протегнала като мост над поточето.
            — Хайде, минете по мене! — викнала тя към бобеното зърно и въгленчето.
            — Аз първи! — затекло се най-напред въгленчето и тръгнало по сламката. Ветрецът го подхванал и то се разпалило. Но преди да стигне до средата, сухата сламка пламнала и изгоряла. Въгленчето се разтреперало, паднало във водата, изсъскало и угаснало, без да извика „Помощ!“
            Бобеното зърно останало самичко, без другарчета, много се натъжило и захванало да плаче. Плакало, плакало, намокрило си бялата ризка, тя набъбнала и се пукнала.
            Тъкмо в туй време покрай поточето минал един шивач.
            — Моля ти се, шивачо, закърпи ми ризата! — помолило се зърното.
            Шивачът бил добър човек, извадил иглата си, но на нейното ушенце имало само едно черно конче и той нашарил бялата ризка на бобеното зърно с черна нишка.
            Затуй, деца, някои бобени зърна на ръбчето си имат по една черна ивичка.

            Вкамененият княз
            Грузинска приказка
            Било ли е, не е ли — не знам, ала старци-многознайници разказват, че някога си в едно далечно господарство живеел могъщ цар. Всичко си имал: и слава, и богатство. Само деца си нямал. И много тъгувал, че нямало на кого да остави царството, когато смъртта го извика да си почине.
            Ала ето че най-сетне му се родил син.
            Много се зарадвал бащата — гледа го, гали го, прах не дава на него да падне; люлката до леглото си сложил — да го пази от всякаква беда.
            Една нощ му се присънил такъв сън: уж над люлката се надвесила някаква орисница и рекла на детето: „Пази те баща ти, ала не ще те опази. Като пораснеш, ще потопиш веселия дворец в горчиви сълзи, защото ще се превърнеш в жив мъртвец.“ Изрекла тия страшни думи орисницата и изчезнала.
            Детенцето се стреснало и изплакало.
            Събудил се бащата, цял в пот; до сутринта не могъл да заспи. Мислил, мислил как да опази сина си от тая прокоба. И заповядал да построят висока кула. Затворил сина си в нея и поставил триста верни войници на стража — никого да не пускат да влезе без царско разрешение.
            Минавали годините. Живеел царският син сам самичък в кулата, измъчвал се — няма с кого дума да продума, не го пущат на воля да се поразведри, на кон да се разходи. И колкото повече растял, толкова по-тъжен ставал.
            Един ден рекъл на баща си:
            — Намери ми, тате, невяста! Тя поне да ме разтушава в моя неволнически живот.
            Посъветвали се бащата и майката. Решили, че момъкът има право. Намерили му невяста — най-личната мома в царството: стройна като фиданка, с вежди като лястовичи крила, уста — с пара разрязана. А пък весела — като се засмеела, всичко наоколо светвало. Ала и тя не могла да прогони мъката на младия си мъж. Не се отмахвал тъмният облак от челото му. Ще стане заран, ще се облакъти на перваза на зарешетения прозорец и ще се загледа в далечните заснежени планини, в тучните поля, в царските градини.
            Пък слънцето щом се покажело, първом в неговия прозорец огрявало: мило му било за този хубав мъж, винаги печален. Кимало му дружелюбно, галело го с лъчите си, че много го било обикнало.
            А на царския син и през ум не му минавало да погледне нагоре, да отвърне с усмивка на слънчовия поздрав — все към земята гледал.
            Днес така, утре така, накрая слънцето се разсърдило:
            — Виж го ти, този горделивец! Първите си лъчи нему пращам, милвам го, топля го, а той и очи не вдига да ме погледне! — и като шибнало княза със сноп огнени стрели, той начаса се вкаменил.
            Плач и ридание огласили двореца. Тичат царедворците насам-натам; скубе си косите старият цар; плачат царицата и младата невяста.
            — Кой му стори тая магия? — питат се всички.
            Събрали се най-прочутите лечители и звездобройци. Досетили се: слънцето го е вкаменило. Само то може да го съживи отново.
            Заповядал царят да заключат кулата, никого да не пущат да смущава каменния сън на сина му. И потънал дворецът в черна мъка. Не се зарадвали дори и на момченцето, което младата княгиня родила.
            Като пораснало, веднъж то попитало майка си:
            — Мамо, къде е баща ми?
            Заляла се княгинята в горчиви сълзи и заклатила глава — не искала да му каже. Ала то не я оставяло на мира — всеки ден я дърпало за полата:
            — Мамо, къде е баща ми?
            Накрай майката го отвела горе в кулата, където на мека постеля били положили каменния княз.
            — Ето, синко, баща ти! — и му разправила всичко, както е станало.
            Замислило се момчето. Попитало:
            — Нима не може да му се помогне?
            Майката му отговорила:
            — Казват, че слънцето е вкаменило баща ти. Само то може да го съживи.
            — Като стана голям, ще ида при слънцето да измоля милост за баща си!
            Тъй рекло момчето и от него ден все за това си мислело.
            Минали, що минали години, пораснал синът, извишил се — цял бащичко. Отишъл един ден при майка си и рекъл:
            — Сбогом, майко! Ще ида при слънцето баща си да измоля, сълзите ти да изсуша.
            Почнала майка му да го уговаря:
            — Млад си още, синко! Как ще можеш да отидеш там, където никой още не е бил?
            Ала момъкът изправил глава — не ще никого да слуша! Облякъл се в простички дрехи, преметнал през рамо торбичка с хлебец и тръгнал да дири слънцето.
            Вървял той, вървял през планини и долини, през поля и гори; когато имало — ял, когато нямало — гладен заспивал. Стигнал до широко поле. На полето орачи орат. Не само плуговете, ами и хомотите и водилата — всичко било от желязо. Орат людете с по девет чифта яки волове, мушкат ги без милост с остена, а добичетата едва кретат. Приближил се момъкът и поздравил:
            — Добра сполука, работни хора!
            — Добра сполука и на теб, юначе! — отговорили орачите. — Накъде си тръгнал?
            — При слънцето отивам.
            И им разправил каква мъка го гони.
            Примолили му се орачите:
            — Като го намериш, питай и за нашата неволя: от ранна утрин до късна вечер орем тая земя, в пот се къпем, на воловете душата вадим, а на ден едва една бразда изтегляме. Измъчихме се съвсем, сили не ни останаха. Дано слънцето ни помогне с добър съвет.
            — Добре! — отговорил момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
            Продължил си пътя. Вървял, вървял през реки и морета, през гори и полета. Видял стадо овце. Водят го овчари, облечени в рунтави кожуси. Подвикват, размахват гегите, а овцете едва се мъкнат — вълната им доземи, жега ги мори. Приближил се момъкът и поздравил:
            — Добра сполука, овчари!
            — Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал?
            — Слънцето да диря.
            — А къде ще го дириш? И защо ти е? — попитали го овчарите.
            — Ще се кача на най-високата планина — там, където денят и нощта се събират. — И им разправил защо е тръгнал.
            — Молим ти се, юначе, попитай слънцето какво става с нашите овце. Виж какви са угоени, а едва се влачат; от жегата слънчасват и умират. Дано ни помогне с добър съвет.
            — Добре! — обещал момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
            И пак тръгнал. Дълго ли вървял, малко ли вървял, момъкът не броел дните. Един ден, като минавал през някаква гора, видял белобрад старец да стои край един елен с тояжка в ръка. А на елена такива големи рога пораснали, че му привели главата до земята. И не може нито да я вдигне, нито от мястото си да мръдне.
            — Добра сполука, дядо — поздравил момъкът.
            — Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал из тия пущинаци?
            — При слънцето отивам — отговорил момъкът и му разправил болката си.
            — Моля те, попитай слънцето какво да направя, та да отърва моя елен от тия големи рога. Ден и нощ го пазя тук да не го изядат дивите зверове, че той не може вече нито да бяга, нито да се брани.
            — Добре, дядо! Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ти кажа. А колко големи са тия рога?
            — Чак до небето стигат.
            — Ами аз по тях ще се изкача. Защо да диря най-високия връх, когато рогата на елена са пораснали чак до небето?
            — Ако не се боиш, качи се!
            — От нищо не се боя — отговорил момъкът и без да се бави, се закатерил по клонестите рога. Качвал се, качвал се, стигнал до самото небе. Седнал да си почине на един облак, който се бил закачил за рогата.
            Примолил се:
            — Облачко, облачко, отнеси ме до слънчовата къща!
            — Сам не мога — отвърнал облакът. — Първом ме откачи от рогата, сетне помоли вятъра да ме побутне.
            Откачил момъкът облака, примолил се на вятъра:
            — Вятърко, вятърко, побутни облака да ме отнесе до слънчовата къща!
            — Бива — съгласил се вятърът и надул бузите, задухал.
            Полетял облакът като бял лебед по небето, разблъскал струпалите се облаци — път да му сторят. А те като заревали, забумтели — страх да те побие! Ала момъкът не се уплашил, не трепнал дори. И все си мислел за онова, що бил обещал на людете, пък най-много — за жалната си майка и за вкаменения си баща.
            Ето че най-после зърнал жилището на слънцето: златен дворец свети, свети — да те ослепи. А на един прозорец облакътена стои слънчовата стара майка.
            Скочил момъкът от облака, поблагодарил му и се затичал към златните порти:
            — Добра сполука, слънчова майко!
            — Добра сполука и на теб, юначе! — отвърнала на поздрава му старицата и го попитала: — Каква неволя те е довела тук, където и орел не долита?
            Момъкът й разправил всичко от игла до конец; не забравил да й каже и за онези люде, що по пътя бил срещнал.
            Изслушала го слънчовата майка и рекла:
            — Ще гледам да ти помогна, добри юначе. Само че синът ми още не се е прибрал. Като се върне, ще го питам. Той понякога си идва уморен и ядосан, та по-добре да те не вижда, че може нещо лошо да ти стори. Я да те скрия — бабичката духнала в лицето на неканения гостенин и го превърнала начаса в розова луковица. Сложила я на перваза и зачакала сина си да дойде.
            Скоро слънцето се върнало изморено, зачервено:
            — На човек ми намирисва! — изръмжало то.
            — Ами! Кой ще дойде тук, където и орел не долита?
            Синът поклатил глава и махнал с ръка — не му се препирало, че бил гладен и уморен от дългия път.
            Бабата наредила богата трапеза. Седнало слънцето да яде и пие. А тя все се въртяла наоколо, шетала и току го подпитвала:
            — Ти, Слънчо, по цял ден се разхождаш по небето. Разправи ми какво има по света.
            Нахранило се слънцето, развеселило се и започнало да разправя:
            — В едно далечно господарство живееше преди години млад и хубав княз. Аз много го обичах. Най-напред него заглеждах, милвах го, галех го. А той, неблагодарникът, нито веднъж не ми се усмихна, не ме погледна дори. Разсърдих се и го вкамених.
            — Завинаги ли ще остане вкаменен? — запитала бабичката.
            — Не! — отвърнало слънцето. — Може пак да се съживи, ако някой го поръси с водата, с която заран се мия.
            — Все ще се намери някой юнак да стори такова добро. Ами нещо друго видял ли си?
            — Всеки ден гледам едни глупави орачи: орат земята с яки волове, ама им нахлузили железни хомоти и водила — толкова тежки, та добичетата едва ги влачат. Ако им направят дървени хомоти и водила от кожа, да видиш как ще им олекне. Ала кой да се сети?
            — Все ще се намери някой да ги подсети — отвърнала хитро бабичката и пак попитала: — Е, какво друго си видял?
            — Виждам едни глупави овчари. Пасат си овцете, а на животинките вълната чак до земята се влачи. Пекат се клетите на жегата, падат и умират. Да вземат овчарите да ги острижат — хем на овцете ще олекне, хем от вълната могат дрехи да си изтъкат, а не да се обличат в кожи като зверове. Ама на, умът им не достига дотам!
            — Все ще се намери някой да ги научи! Друго нещо знаеш ли?
            — Долу под нас един старец стои ден и нощ. Пази своя елен да не го изядат зверовете. А рогата на животното пораснали толкова, че са стигнали до небето. Еленът стои с наведена глава, не може да помръдне. Ако старецът се сети да поръси главата му с вода от потока, който извира от близката пещера, рогата тозчас ще паднат. От тях старецът може с ножа си да измайстори чудни неща. А сега и на елена е тежко, и рогата без полза стоят. Ама що думам? Пак полза имаше, че по тях се изкачи и ти дойде на гости онзи юнак, когото ти скри преди малко.
            И слънцето се засмяло така гръмогласно, че прозорците на двореца задрънчали, а облаците по небето се разбягали. Слънчовата майка също се разсмяла и рекла:
            — Ух! Какъв хитрец си, сине! А аз си мислех, че не се досещаш.
            — Я доведи този юнак тук! Не се бой, лошо няма да му сторя.
            Майката духнала върху луковицата и мигом пред слънцето застанал синът на княза.
            — Чу ли всичко, що казах? Запомни ли го? попитало слънцето юнака и умилно го погледнало. Защото момъкът много приличал на баща си и на слънцето му било драго да гледа сина на някогашния си любимец.
            Нагостила слънчовата майка гостенина, поговорили за това-онова и всички легнали да спят.
            Още зора не зазорила, слънцето станало, измило си очите, сбогувало се с момъка и тръгнало по своя път — да върви и огрява света.
            Слънчовата майка дала на гостенина едно златно гърненце с вода, с която синът и се е мил, и го отпратила да си върви, откъдето е дошъл.
            Момъкът й поблагодарил и си тръгнал. Като катеричка пъргаво заслизал по рогата и щом стъпил на земята, старецът го попитал:
            — Е, какво? Разбра ли нещо за рогата на моя елен?
            Момъкът му казал какъв съвет му дало слънцето. Дядото се затичал към пещерата, загребал с калпака си вода и я излял върху главата на елена.
            Тозчас тежките рога се строполили с грохот на земята.
            Олекнало на елена. Рипнал той, разскачал се и с благодарност лизнал ръката на момъка.
            Сбогувал се юнакът и тръгнал по обратния път. Вървял, вървял — дошъл при овчарите, които още се щурали около своите дългорунни овце. Разправил им това, което чул от слънцето.
            — Тю, бре! — плеснали се овчарите по челата. — Как по-рано се не сетихме, та да не мъчим и животинките, и себе си?
            Запретнали се и остригали овцете. Натрупали камара от вълна. А на овцете олекнало, те се събрали около момъка да му ближат ръцете, да му благодарят. Овчарите дали вълната на жените си. Те я изпрели и започнали да тъкат хубави платове.
            Продължил пътя си младият княз. Вървял, вървял — стигнал при орачите. Казал им какъв съвет получил от слънцето.
            — Тю, бре — ударили те калпаците о земята, — къде ни беше умът?
            Сменили железните хомоти с дървени, водилата направили от кожа.
            Олекнало на добичетата. Близнали от благодарност ръцете на момъка, па като закрачили — до вечерта цялото поле изорали. Оттогава людете заменили железните хомоти с дървени, а железните водила — с кожени.
            А момъкът се сбогувал и се затичал — по-бързо да се върне у дома. Тичал, тичал — душата му щяла да изхвръкне. Провидяла се най-сетне каменната кула. Втурнал се той в двореца. А там — никой вече не го очаквал. Зарадвали се всички и тръгнали подире му да видят как ще стане чудото.
            Вкамененият княз лежал все на същото ложе, потънал в своя дълбок каменен сън. Ала щом синът му го попръскал със слънчовата вода, начаса се пробудил и скочил на нозе:
            — Ох, колко дълго съм спал! От лежане костите ме болят — рекъл.
            А като се озърнал — почудил се: бащата и майката били вече грохнали; невястата, която оставил съвсем млада, още повече се разхубавила; синът, когото не познавал, бил израснал — вече мъж за женене. И разбрал колко дълго време бил спал. Зарадвал се той, зарадвали се всички. Старият цар наредил славна гощавка.
            И мене поканиха. Ядох, пих и се веселих. Сетне съм заспал под една трънка. Отгде се взел козел — опасал ми брадата. Оттогава си останах къосе. Ако щете вярвайте, ако щете — не!

            Росомахата и лисицата
            Евенкийска приказка
            Една росомаха и старият и мъж намислили да се пренесат на друго място и там да живеят.
            Говорело се, че отвъд реката гората била по-гъста и там имало повече храна.
            Решили те да пренесат отвъд реката цялата си покъщнина.
            Но нямали лодка за превоз. Мъжът на росомахата отишъл в гората да обели някоя бреза, за да направи от кората и лодка. А старицата наслагала покъщнината си в торби и седнала на брега да го чака.
            Гледа тя — по реката плава лодчица, а в нея — лисица. Лодчицата се приближила и лисицата скочила на брега.
            — Здравей, бабке! — рекла тя на росомахата.
            — Да си жива и здрава, Лисанке!
            — Какво правиш тук? — попитала лисицата.
            — Чакам стареца си. Отиде в гората да набели кори от бреза, за да направи лодка. Смятаме да се пренесем отвъд реката.
            Лисицата се вторачила в големите торби с покъщнината, огледала се и рекла:
            — Додето старецът ти обели бреза, хайде аз пък да пренеса покъщнината ви през реката.
            Зарадвала се росомахата, взела торбите и ги помъкнала към лодката. Накамарила лодката догоре и се приготвила и тя да седне върху торбите.
            — Почакай, бабке — рекла лисицата, — лодката е пълна, няма къде да седнеш. Така може и да потънем. Най-напред ще пренеса торбите, а сетне и тебе.
            Лисицата отстранила с веслото лодката от брега и лодката заплавала по течението.
            — Но къде отиваш? — извикала росомахата.
            — Реката ме носи, бабке. Не мога да я задържа.
            — Ей, Лисо, карай към оня бряг!
            — Не бой се, бабке, ще доплаваме, където трябва.
            Лисицата се засмяла и заплавала все по-далеко и по-далеко с бабината покъщнина. Тогава росомахата разбрала, че хитрата лисица я измамила. Седнала на един камък край водата и заплакала.
            Прехвръкнал оттам кълвачът. Чул той, че росомахата плаче и рекъл:
            — Кой те наскърби, бабке?
            — Лиса ме ограби! Отмъкна всичката ми покъщнина. Ще има да си патя от моя старец!
            — Не плачи, бабке! — рекъл кълвачът. — Ние ще надхитрим лисицата.
            Кълвачът литнал направо през гората. Пресякъл големия завой и кацнал на едно храстче — зачакал лисицата да стигне при него.
            Видял, че в далечината се показала лодка. В лодката имало торби, а лисицата седяла върху торбите. Лодката се изравнила с храстчето и кълвачът се помолил:
            — Лисанке, Лисанке, вземи ме в лодката!
            — А ти отде идеш и накъде си тръгнал? — запитала лисицата.
            — Летях в тайгата, крилото си ходих да лекувам. Сега бързам да се върна, но мъчно се лети с болно крило. Закарай ме!
            — Но в лодката ми няма място — рекла лисицата. — Къде да те дяна?
            — Аз ще се настаня ей тука в ъгълчето. Мъничък съм, не ми трябва много място.
            И кълвачът се свил между торбите.
            Заплавали те по-нататък. Лиса седяла отзад, държала веслото и карала лодката между камъните. А кълвачът забил клюн в дъното на лодката и тихичко се заловил да го дълбае: „Чук, чук! Чук, чук!“
            Пробил тънката брезова кора. В лодката почнала да навлиза вода.
            — Какво е това, да не би лодката да тече? запитала уплашено лисицата.
            — Наистина тече — отвърнал кълвачът.
            — Трябва да спрем на брега и да я поправим — рекла лисицата.
            Свърнали към брега.
            Изскочила лисицата и рекла на кълвача:
            — Ти изнеси торбите от лодката, а сетне довлечи и нея на брега. Трябва да я обърнем с дъното нагоре и да намерим дупчицата. А през това време аз ще отида в гората да потърся борова смола. Ще запушим дупката и ще продължим.
            Щом се скрила лисицата в гората, кълвачът откършил от един храст пръчица, запушил с нея дупката в брезовата кора, седнал в лодката и заплавал назад към росомахата.
            Дотърчала Лиса от гората, донесла смола. А лодката вече плавала далеко по реката.
            Лисицата си глътнала езика.
            — Кълвачо! Негоднико! Връщай се веднага! Чуваш ли?
            — Не, Лисо, няма да се върна — отговорил кълвачът.
            — Ами че ти ще потънеш! В лодката има дупка!
            — Аз я запуших с пръчица.
            — Връщай се назад, разбойнико!
            Но кълвачът се смеел и плавал по-нататък.
            Стигнал до мястото, където живеела росомахата. Чул, че дядото хока бабата и плаче заедно с нея.
            Кълвачът изскочил от лодката и отишъл при старците.
            — Не плачи, бабке! Не плачи, деденце! Аз ви докарах цялата покъщнина, взех на всичко отгоре и лодката.
            Зарадвали се старците, едва не почнали да подскачат.
            — Е — рекъл дядото, — и с какво да наградим този добър кълвач?
            Тогава бабата ушила на кълвача къса кожена дрешчица, нашарила я с хубави шарки, а на главата му сложила пъстра шапчица.
            Кълвачът станал пременен, хубавец.
            А дядото бил добър ковач. Той изковал на кълвача здрав стоманен клюн и му наточил ноктите.
            Оттогава кълвачът носи шарена премяна.
            А със стоманения си клюн може да пробие и най-здравото дърво.

            Трите динени семки
            Узбекска приказка
            Живял преди години беден селянин. Целият му имот бил една мъничка нива. Ден и нощ не подгъвал крак — трудел се над земята си, но едва смогвал да се прехрани.
            Една пролет излязъл на полето да оре. По някое време вдигнал глава да избърше потта от челото си и гледа — по небето хвърчи щъркел. Когато долетяла над орача, птицата закрещяла и като камък паднала в нозете му. Навел се селянинът и видял, че крилото и е счупено. Взел я на ръце и я понесъл към къщи. „Трябва да помогна на щъркела, че и аз немалко съм препатил в моя живот“ — си мислел по пътя човекът и щом пристигнал в дома си, превързал счупеното крило.
            Започнал да лекува щъркела с разни мехлеми; грижел се, докато птицата оздравяла и отлетяла.
            Погледнал подире и селянинът и изрекъл:
            — Нека волно си живее много години и никога вече беда да не я сполети!
            На другата пролет сиромахът пак изорал нивата си и вече се готвел за сеитба. Неочаквано долетял същият оня щъркел, извил кръг над главата му и пуснал на земята три динени семки.
            Селянинът ги посял. Скоро от браздата се подали крехки стъбълца. Развили се зелени листа, цъфнали едри цветове.
            Човекът не си жалил труда: навреме плевил, навреме поливал. И ето че дините се налели, наедрели — никой по тия места не бил виждал толкова големи дини.
            Като узрели, той откъснал три и ги отнесъл у дома си. „Не бива сам да изям тези дини“ — рекъл си той и поканил роднини и приятели да дойдат и да опитат дините.
            Събрали се роднините и приятелите — все такива голтаци като него. Домакинът донесъл дините и гостите ахнали от почуда. Понечил той да среже първата, ала ножът му не могъл да пробие кората. Опитал се да среже втората — пак не успял. С третата — същото, само че ножът се нащърбил и изкривил.
            — Брей, какви корави дини! — чудел се домакинът, чудели се и гостите.
            Мнозина си опитали ножовете, но напразно — само ги изхабили.
            Тогава селянинът донесъл брадвата. Замахнал, та ударил — прас! — динята се разделила надве и… на рогозката със звън се изсипали куп жълтици. Вместо със семки динята била пълна с жълтици, които светели като едри звезди. Разчупил селянинът и другите — и те били пълни със злато.
            Зарадвал се сиромахът до немай-къде. Раздал на гостите си по една шепа злато и те се разотишли доволни и предоволни, макар че не могли да хапнат от чудните дини.
            А на всеки от трите корена били израснали по десет такива дини. Откъснал ги селянинът и извадил от тях цяла камара жълтици. Избягала сиромашията от бедната му стряха.
            В същото село имало един богаташ — лихварин. Усетил той, че бедният селянин забогатял — не идва вече да моли за пари. Поискал да разбере как е станала тая работа. Отишъл в дома на щастливеца и започнал да го разпитва:
            — Кажи ми, съседе, какво стори, та от сетен сиромах изведнъж толкова забогатя? Казват, че имаш повече жълтици от мене. Да не би да си намерил имане, или пък дяволът ти помага?
            Селянинът му разправил всичко както си било.
            Тръгнал си богаташът и си мислел: „Ех, да може щъркелът и на мене да даде такива семки, моите жълтици ще станат повече от тия на селянина!…“ И отишъл да дири щедрата птица.
            Още отдалеч видял щъркела да се разхожда спокойно из ливадата. Приближил се на пръсти, издебнал го и го ударил с бастуна си по крака.
            Закрещяла горката птица, паднала на земята с пречупен крак. Спуснал се лихварят, сграбчил я и я отнесъл в богатата си къща. Превързал крака на щъркела с клечица и почнал да го лекува. Подир няколко седмици щъркелът оздравял и отлетял.
            — Хей, пък да не забравиш благодетеля си, дявол да те вземе! — викнал подире му богаташът.
            Дошла пролетта. Всеки ден жадният лихварин излизал на полето, взирал се в небето: дали няма да дойде щъркелът и да спусне от ония чудни динени семки. Ала той все не идвал…
            Зарязал богаташът имота си — от ранна сутрин до късна вечер бродел из нивята, ругаел птицата, проклинал я, загдето го е забравила.
            Най-сетне щъркелът долетял и хвърлил на богаташа три динени семки.
            Без да се бави, оня посадил в градината динените семки и викнал майстори да вдигнат висок зид — никой да не може да надзърне, нито да прескочи. Заповядал на слугите си да му постелят близо до мястото, където посадил драгоценните семки. Там ядял, там спял. Дъждове до кости го мокрили, жегата го пекла. А той нито за миг не се отлъчвал, да не би да дойде крадец и да му отмъкне богатството.
            След някое време семките поникнали. От тях израснали големи дини.
            Лихваринът ги гледал и от нетърпение сърцето му щяло да се пукне. Едва дочакал дините да узреят.
            Тогава поканил своите роднини и приятели. Не че искал да дели с тях щъркеловото имане. Не, такова нещо той не можел и да си помисли. Искал само да се похвали с богатството си, да види как очите им ще заблещукат от завист.
            Дошли гостите, зачакали да видят чудото. Домакинът донесъл остър меч и с всичка сила ударил първата диня. Тя се презполовила и из нея излетял цял рояк стършели — все големи колкото орехи. Разхвърчали се на всички страни, почнали сърдито да бръмчат и да жилят богаташа и гостите му. На решето ги направили. Всички се разбягали с писъци и ругатни…
            Така понякога се заплаща човешката завист и ненаситност!

            Защо борсукът и лисицата живеят в дупки
            Белоруска приказка
            Разказват, че някога животните нямали опашки. Само царят на животните — лъвът — имал опашка.
            Лошо живеели животните без опашки. Зимно време горе-долу прекарвали, но през лятото къде да се дянат от мухите? Случвало се лете не едно животно до смърт да ухапят стършелите и говеждите мухи. До бога надавали вик зверовете, когато ги нападнели.
            Стигнал слухът за тази обида до ушите на царя и той издал наредба всички животни да отидат при него, за да получат опашки.
            Втурнали се царските глашатаи по всички краища да съобщят на животните царската наредба. Затръбили с тръби, задумкали с барабани. Никого не оставят да спи. Срещнали вълка — казали му. Видели вола, борсука и на тях съобщили. Обадили на лисицата, на белката, на заека, на лоса, на дивата свиня — на всички казали каквото трябва.
            Останала само мечката. Дълго я дирили глашатаите, най-после я намерили сънена в бърлогата. Разбудили я, обяснили всичко и й поръчали по-скоро да отиде за опашка.
            Но де се е чуло и видяло мечка да се разбърза? Захванала да си мърмори тихичко, запътила се полекичка — троп, троп — всичко наоколо разглежда. Гледа — пчелна дупка на липата.
            „Пътят до нашия цар е много дълъг — помислила си тя — трябва малко да се подкрепя.“
            Покатерила се мечката на липата, а дупката била пълна догоре с чудесен мед. Замърморила от радост, захванала да дере дупката, да гребе меда, лакомо да лапа. Наяла се хубавичко, погледнала се и що да види — цялата й шуба наплескана с мед!
            „Как ще се явя — помислила си тя — в такава премяна пред царските очи?“
            Отишла Мецана на речицата, изпрала си шубата и полегнала на припек. И като я напекло слънцето, додето се усети, сладко задрямала и захванала да хърка.
            В туй време животните започнали да се събират при царя. Най-първо дотърчала Кума Лиса. Поогледала се и съзряла пред царския дворец купчина опашки: и дълги, и къси, и голи, и пухкави…
            Поклонила се лисицата на царя и захванала да говори:
            — Дълбоко уважаеми господин царю! Аз първа се отзовах на твоята наредба. Позволи ми да си избера такава опашка, каквато искам.
            На царя било все едно каква опашка ще си избере лисицата. Преровила хитрата Лисана цялата купчина с опашки, избрала си най-хубавата — дълга и пухкава.
            След лисицата, скок-подскок, пристигнала катеричката, избрала си също хубава опашка, само че по-малка отколкото на лисицата. След нея — белката. И тя хукнала назад с хубава опашка.
            Лосът си избрал най-дългата опашка, с гъста метличка на края, за да има с какво да прогонва стършелите и говеждите мухи. А борсукът напипал една широка и дебела опашка.
            Конят си избрал опашка от гъсти косми.
            Последно дотърчало зайчето.
            — Къде си било досега? — проговорил царят на зайчето. — За тебе остана една малка опашчица.
            — И тя ми стига! — зарадвало се зайчето. — Така е по-добре, защото леко ще бягам от вълка и кучето.
            Закрепило зайчето късичката опашка където трябва, подскочило веднъж-дваж и изтичало весело у дома си.
            А царят на животните, като раздал всичките опашки, отишъл да спи.
            Едва привечер се пробудила мечката. Досетила се тя, че трябва да бърза при царя за опашка. Дотърчала до царския дворец, а там — нито опашки, нито животни… „Що да сторя сега? — помислила си мечката. — Всички ще бъдат с опашки, само аз ще остана без опашка…“
            Тръгнала назад и страшно сърдита затрополяла в своята гора. Върви тя и изведнъж вижда борсука — върти се върху един пън и се любува на хубавата си опашка.
            — Чувай, борсуко — рекла мечката, — защо ти е опашката? Я ми я дай!
            — Ти какво си наумила, бабо Мецо? — учудил се борсукът. — Нима аз мога от такава хубава опашка да се лиша?
            — Ако пък не я дадеш с добро, насила ще ти я отнема — изръмжала мечката и стоварила тежката си лапа върху гърба на борсука.
            — Не я давам! — разкряскал се той и хукнал да бяга с всичките си сили.
            Погледнала Мецана — в ноктите й останали парче борсуча кожа и крайчецът на опашката. Захвърлила тя кожата настрана, закачила си крайчеца на опашката и влязла в своята дупка.
            А борсукът от страх място не можел да си намери. Където и да се скриел, все му се струвало, че мечката ей сега ще дойде да вземе останалата опашка. Изровил си той тогава в земята голяма дупка и там се настанил да живее. Раната на гърба му зараснала, но останала една тъмна ивица. И тя се вижда до ден-днешен, не е станала по-светла.
            Дотърчала веднъж Лисана. Гледа — дупка, в дупката някой хърка като пиян. Мушнала се в дупката, а там борсукът спи.
            — Да не ти е тясно горе, съседе, че си се мушнал под земята? — зачудила се лисицата.
            — Да, Лисичко — въздъхнал борсукът, — имаш право, тясно ми е. Ако не трябваше да търся храна, и нощем не бих излизал оттук.
            И борсукът разказал на лисицата защо му е тясно на земята.
            „Е — помислила си лисицата, — щом мечката е хвърлила око на борсуковата опашка, то какво остава за моята, която е много по-хубава.“
            И хукнала да дири убежище, където да се потули от мечката. Цяла нощ тичала, но никъде не могла да се скрие. Най-сетне призори тя си изровила една дупка като на борсука, вмъкнала се в нея, покрила се със своята пухкава опашка и спокойно заспала.
            Оттогава борсукът и лисицата живеят в дупки, а мечката тъй си останала — без хубава опашка.

            Умната девойка
            Даргинска приказка
            Живеели някога двамина братя. Единият бил последен сиромах, а другият — богат. Веднъж богатият повикал бедния у дома си и му рекъл:
            — Аз имам обор, пълен с добитък. И коне съм развъдил, и крави колкото щеш, а овчето ми стадо не се събира в кошарата. Като те гледам как се измъчваш и не можеш да свържеш двата края, сърцето ме боли. Какво ще кажат хората — изоставил брата си да умре от глад, а той живее като някой княз! Затуй съм решил да ти подаря една от моите крави. Тя е старичка, единият и рог се счупи, ала дава бяло мляко. Ако ти проработи късметът, може и теленце да ти отели. Прибери я у дома си. Твоя да бъде!
            Бедният брат се просълзил и целунал десницата на богатия. Отвел кравата и казал на жена си:
            — Хубаво се грижи за тази крава, защото тя може да ни роди теленце. Тогава и ние ще станем хора.
            Сиромахкинята се разшетала. Почистила обора, донесла млада тревица на кравата, напоила я с бистра водица. Прашинка не давала да падне върху добичето.
            Подир два-три дни двете етърви — съпругата на богатия и сиромахкинята — отишли към гората да берат гъби. Сиромахкинята набързо си напълнила кошницата и си тръгнала, а богатата се потривала и търсела узрели ягоди.
            — Къде бързаш и защо ме оставяш сама? — провикнала се богатата.
            — Бързам, защото трябва да нахраня кравата и водичка да и занеса, нали само в нея ни е късметът.
            — Голямо чудо станало — подиграла й се богатата. — Една подарена крава имате и тя със счупен рог!
            Прибрали се двете жени в къщите си. Богатата тръшнала вратата и влязла при мъжа си сърдита.
            — Какво ми се пери твоята братова жена! — извикала тя. — Не ме дочака в гората да си напълня кошничката. Пази боже, сиромах човек да прогледне! Хей, мъжо, още утре да прибереш подарената крава, защото у тези хора няма никаква благодарност!
            Поискал на другия ден богатият брат кравата си, но бедният поклатил глава и рекъл:
            — Не я давам, защото тя ще ми донесе късмет!
            — Тогава ще те изправя пред хана и той ще те осъди! Тръгвай подире ми!
            Вдигнали се двамата братя, отишли в ханския дворец и разказали на хана какъв спор имат.
            — Кравата със счупения рог ще дам на онзи от вас, който ми отгатне три гатанки: Кое нещо на света е най-тлъстото? — тази е първата. Кое пък е най-мекото? — тази е втората гатанка. Кое е най-сладкото? — тази пък е третата. Помислете сега и двамата. Давам ви срок до утре заран. Който отгатне най-добре, той ще получи кравата!
            Отишли и двамата в къщите си. Богатият се нахранил хубаво и легнал да спи, а сиромахът се търкулнал гладен и цяла нощ се въртял в леглото. Той мислел кое на света е най-тлъстото. „Как да отговоря, когато през живота си не съм опитвал никакви тлъстини?“ Главата му не можела да отгатне и втората гатанка — кое е пък най-мекото? „Цял живот — рекъл си той — съм спал на кораво легло. И за най-сладкото не мога да кажа нищо, защото винаги съм подслаждал живота си с горчивини.“
            Сиромахът имал една дъщеричка, която навършила осемнадесет години. Като се пробудила заранта, девойката погледнала баща си и го попитала защо е толкова измъчен и посърнал? Бащата й разказал всичко — за подарената крава и за гатанките на хана, които са го измъчвали през цялата нощ.
            — Не се кахъри, татко! Отговорите на гатанките са много лесни.
            — Как тъй лесни? — попитал бащата.
            — Щом отговори моят чичо и ханът дигне очи към небето, ти му кажи тъй: най-тлъстото нещо на света е земята, защото тя ражда всяка година и не се изтощава. Няма нищо по-меко от тялото на детенцето, което обичаш. А отговорът на третата гатанка е: най-сладкото нещо за хората е сънят!
            Щом изгряло слънцето, двамата братя се упътили към ханския дворец. Пръв се изправил пред владетеля богатият брат.
            Ханът го погледнал и рекъл:
            — Отговаряй!
            — Няма по-тлъсто нещо — рекъл самодоволният богаташ — от овчето месо; нищо не е по-меко от вълната и най-сладък е медът на пчелите! Всичките деца го знаят.
            — А ти — обърнал се ханът към сиромаха — как Ще изтълкуваш моите три гатанки?
            — Най-тлъста, господарю, е земята, която всяка година ражда плодове и никога не се изморява. Най-меко е детското тяло, а най-сладък е сънят на човека, който легне да спи след тежък труд.
            Като чул този отговор, ханът скочил на крака и викнал:
            — Този е истинският отговор на моите гатанки. Кой те научи тъй да отговаряш?
            — Сам ги отгатнах — отвърнал сиромахът.
            — Щом като можеш да отгатнеш такава мъчна гатанка, ще ти задам още една! Давам ти една кошница със сто яйца. Сложи ги под квачката. Тая нощ искам тя да ги измъти и утре след изгрев слънце трябва да ми донесеш сто живи пиленца! Смогнеш ли да разрешиш тази задача, кравата със счупения рог ще бъде твоя. Не измътиш ли яйцата — утре ще ти отрежа главата!
            Върнал се сиромахът в къщи още по-кахърен.
            — Какво стана? — попитала го дъщерята.
            — Всичко пропадна! — отговорил бащата. — И кравата загубих, и главата ми отиде. Как мога само за една нощ да сложа под квачката сто яйца и утре да се появят сто пиленца? Ханът ги иска живички в двореца.
            — Не е голяма беда! — рекла дъщерята. — Сядай, татко, да вечеряш!
            И тя на бърза ръка начупила всичките яйца в една тава, сложила я върху железния триножник, наклала огъня и в къщи се понесла миризма на пържени яйца. Седнали да вечерят тримата: бащата, майката и дъщерята. Изяли всичките яйца. Най-сетне бащата се досетил за последната гатанка и се хванал за главата.
            — Какво направихме, дъще? — викнал той. — Ние изядохме яйцата!
            Дъщерята се засмяла.
            — Лягай да спиш — рекла тя, — а утре, като идеш при хана и той те запита къде са пилетата, ти му отговори тъй:
            — Пиленцата са готови, но чакат храна. Ти, хане, заповядай веднага да засеят една нива с просо и до вечерта то да порасне, да узрее и жетварите да го пожънат и овършеят. Додето притъмнее, просото да донесат у дома, защото без храна всичките пиленца ще измрат от глад. Ако ханът отвори уста и рече: „Дума да не става, къде се е чуло и видяло за един ден да посееш просо и да събереш жетвата от нивата?“, ти му кажи: „А нима е възможно за един ден квачката да измъти сто яйца?“
            На другия ден сиромахът отново се изправил пред хана и поискал просо за гладните пиленца.
            — Само че просото — рекъл той — трябва да бъде за един ден посято, пожънато и овършано. Инак пиленцата няма да оживеят.
            — Ти нямаш ум в главата си! — извикал ханът. — Къде си чувал просо да поникне и да бъде пожънато и овършано само за един ден!
            — А ти, хане — рекъл сиромахът, — къде си чувал яйца да се измътват само за една нощ и да станат пиленца?
            Замислил се ханът и поклатил глава.
            — Тази работа — рекъл той — не е чиста. Някой ти подсказва отговорите. Кажи ми кой те учи да отговаряш толкова остроумно?
            — Моята дъщеричка ме учи на ум и разум.
            — Подир два-три дни ще пристигна у вас на гости — искам да я видя тази твоя щерка! — викнал ханът. — А сега, прощавай!
            Прибрал се сиромахът у дома си. Подир два-три дни самият хан заедно с везирите си пристигнал в бедняшкия дом. Бащата го нямало. Дъщеричката тъкмо замесвала тесто и се гласяла да изпече хляб. Щом гостите се изправили на прага, девойката се пообъркала и проговорила:
            — Пустият наш дом е останал без уши!
            Гостите се спогледали, но нищо не казали, само попитали къде да привържат конете си. Девойката им отговорила:
            — Където обичате. Може и в планината, може и в равнината.
            Ханът и неговите везири се спогледали повторно, защото нищо не разбирали от думите на домакинята, и си тръгнали.
            — Къде ще мъкнем конете си — на планината или в равнината! — промърморили те и отминали.
            На другия ден ханът изпратил човек да повика сиромаха и го попитал:
            — Какво искаше да каже дъщеря ти вчера с думите, че вашият дом е останал без уши и защо ни изпращаше да си вържем конете в планината или в равнината.
            Сиромахът нищо не могъл да разгадае, но когато в къщи попитал дъщеря си защо е посрещнала гостите с такива неясни думи, тя се усмихнала и отвърнала:
            — Аз казах, че нашият дом е останал без уши. С тези думи исках да се извиня на гостите, че нямаме куче да лавне и да ме предупреди за идването на чужди хора. А думите ми, че могат да си вържат конете където обичат — в равнината или в планината, означават, че имаме навън до височината едно криво дърво, имаме и на равното място друго дърво.
            Като узнал какво е отговорила умната девойка, ханът се зарадвал до немай-къде и викнал:
            — Стягайте се за сватба, защото искам да се оженя час по-скоро за това умно момиче!
            Още на другия ден след сватбата ханът направил своята млада жена първа съветничка и никакво решение не вземал без нея. Тогава големците, които се въртели в двореца, захванали да клатят глави:
            — Защо си въртите главите? — попитал ги ханът.
            — Навсякъде в страната хората приказват — отвърнали големците, — че държавата се управлява от твоята жена. Тази работа няма да доведе до нищо добро.
            Като чул тези думи, ханът подскочил гневно и забранил на жена си да се меси в държавните работи. И тя млъкнала, но случило се тъй, че веднъж нарушила забраната. Една сутрин пристигнали при хана двама души да искат правосъдие. Те водели подире си: единият — вол, а другият — кобила, и носели едно току-що ожребено конче. Сложили кончето пред владетеля и му казали, че се е родило през нощта и го намерили в двора, където оставили вечерта вола и кобилата.
            Единият викнал:
            — Кончето е мое, защото го е родила кобилата!
            А другият го пресякъл:
            — Кончето е родено през нощта от моя вол и трябва да го прибера аз!
            Ханът се слисал и не знаел как да им отговори; но през отворения прозорец се обадила жена му, която чула спора на двамата чужденци. Тя се провикнала:
            — Гледайте, гледайте, морето гори!
            — Как може морето да гори? — прекъснал я стопанинът на вола.
            — А ти, хитрецо, кого искаш да излъжеш, като казваш, че твоят вол се е ожребил през нощта и е родил конче?
            Притиснатият до стената пътник си признал, че не е прав, навел засрамено глава и си повел вола.
            Но ханът избухнал и креснал на жена си:
            — Ти наруши моята заповед и се намеси в държавните работи без мое позволение. Затуй решавам да се разделя с тебе и да те върна пак при баща ти. Махай се от моя дворец! Избери си онова, което най-много ти се нрави и да не те виждат очите ми! Утре в зори да те няма!
            — Добре! — отвърнала младата жена и почакала, додето ханът заспи; сетне тихо повикала двама слуги и им поръчала да нарамят леглото, в което спял нейният съпруг, и да го отнесат в къщата на баща й.
            Ханът нищо не усетил. Сутринта, като се пробудил, той си отворил очите и захванал да се чуди — що ще в тази сиромашка къща и каква е тази крава със счупен рог, която ходи по двора?
            Но щом видял своята жена и нейния баща, скочил на крака и попитал:
            — Как съм дошъл тук и каква е тази шега?
            — Стопанино — отвърнала младата жена, — ти снощи ме изгони от двореца и заповяда да взема оттам онова, което ми е най-свидно. Аз размислих и реших, че нямам друго, което да ми е по-скъпо от моя мъж. Затуй поръчах да те пренесат тук заедно с леглото.
            Тогава ханът разбрал колко е мъдра тази сиромашка дъщеря и решил пак да я отведе в двореца. Никога вече двамата не се разделили.

            Малкият ловец и големият тигър
            Нивхска приказка
            Един ловец отишъл с невръстния си син в тайгата да лови самури. Двамата навлезли в гората, насекли млади елхи и под една чаталеста бреза построили колиба.
            Бащата рекъл:
            — Опасно е тука, сине, страшно е…
            — Аз не се боя от нищо, тате! — отвърнало момчето. — Не знам страх що е. Който и да ме нападне, ще го надвия!
            Бащата взел да го кори:
            — Не говори тъй! Ти си малък още, в тебе няма много сили. По-добре кажи: страхувам се от всичко!
            — Не — упорствувал синът, — няма да кажа! Където не ми стигне силата, там ще надделея с ловкост и хитрина. С всякакъв враг ще се справя!
            Още не издумал, ето че към колибата се приближил голям тигър: два зъба като остри саби стърчат из устата му, очите му мятат пламъци. Надзърнал в колибата и попитал:
            — Кой се хвали, че всекиго ще надвие?
            Като видял страшния звяр, бащата изгубил ума и дума. Едва могъл да изрече:
            — Не съм казал такова нещо — аз от всички се боя… Моля те, пусни ме да изляза от колибата!…
            Тигърът оставил ловеца да излезе. Оня се измъкнал и хукнал да бяга, сякаш под петите му имало въглени. От страх забравил и детето, и лъка си.
            Тигърът повторно пъхнал глава в колибата и попитал:
            Кой казваше, че с всякакъв враг ще се справи? Кой от нищо не се бои?
            Момчето отвърнало:
            — Аз от нищо не се боя! С всеки враг ще се справя!
            Тигърът рекъл:
            — Е, хайде тогава да се преборим. Ако ти ме надвиеш, ще ме убиеш; ако пък аз излезна по-силен ще те изям.
            Големият звяр се препречил пред вратата. Момчето се опитало да се мушне под него. Той клекнал и то не могло да избяга. Подскочило то — искало да го прескочи. Звярът се изправил — не го пуска.
            — Е, какво ще правиш сега, малкият?
            Тогава момчето намислило една хитрина: престорило се, че пак се готви да се пъхне под тигъра. Тигърът се снишил, а то бързо като стрела го прескочило. Изтичало навън и като катерица се покатерило чак на върха на чаталестата бреза.
            Спуснал се тигърът да го хване. Не успял. Засилил се, подскочил високо, ала главата му се заклещила в чатала на брезата и там увиснал. Дере тигърът с нокти брезовата кора, шиба с дългата си опашка дървото отсам и оттам, ръмжи страховито — не може да се освободи.
            Видяло момчето, че врагът му се е заклещил здраво, слязло на земята и рекло:
            — Е, казах ли ти аз, че всички ще надвия и от никого не се боя?
            Тигърът нищо не могъл да отвърне — думите му засядали в притиснатото гърло. Престанал да шиба с опашката си, отпуснал се, изблещил очи.
            Момчето погледнало своя враг и си рекло: „Защо да оставя тоя хубав тигър да умре?“ Взело брадвата, покатерило се на брезата и отсякло единия клон на чатала.
            Тигърът тежко рухнал на земята. Дълго лежал, без да помръдне. По едно време дошъл на себе си и погледнал нагоре. Там, на един клон, седяло момчето. Рекъл му:
            — Пожали ме ти, не ме остави да загина. Слез долу! Ще те отведа в моя дом и ще ти дам хубав подарък.
            Слязло момчето и тигърът казал да се метне на гърба му. По-бързо от вятъра се понесли през тайгата. Накрая се изкачили на върха на най-високата планина. Погледнало момчето и видяло голяма зимна юрта; пред нея — яки кучета, вързани на синджир, и тигрови кожи, провесени на пръти.
            Момчето слязло от гърба на тигъра, озърнало се, а от звяра — нито следа. Пред него стоял млад мъж, в краката му се валяла тигрова кожа. Почудило се момчето, не знаело какво да каже. А момъкът рекъл:
            — Ние само по вашите места ходим като тигри. Тук се превръщаме на човеци. Ела с мене в моята юрта!
            Влезли. А там, край огъня седял белобрад старец. Погледнал той момчето с жълтите си тигрови очи и запитал младия мъж:
            — Кого си ми довел, сине?
            — Тате, този млад ловец ме избави от смърт.
            И момъкът разправил на баща си всичко, както е било.
            — Бях почнал да се задушавам и си помислих, че е настъпил сетният ми час. И ако този млад ловец не беше отсякъл клона, щях да умра, увиснал на дървото.
            Бащата излезнал и подир малко довлякъл една голяма шейна. Почнал да трупа в нея самурени кожи. Трупал, трупал, натрупал камара, по-висока от човешки бой.
            Сетне рекъл на момчето:
            — Хайде сега качи се отгоре и си върви у дома!
            А момчето попитало:
            — Как ще се върна? Не знам пътя, ще се загубя в тайгата.
            — Няма да се загубиш. Шейната сама ще те отведе, тя знае пътя.
            Момчето се метнало върху меките кожи. И наистина шейната тръгнала сама. Много време пътувала и накрая спряла пред родната юрта на момчето.
            А вътре бащата седи и тъгува. Изрязал от тресчица образа на сина си, гледа го и нарежда:
            — Големият тигър го изяде. Останах сам-самин. Как сега ще живея без син?
            А момчето слязло от шейната и се провикнало:
            — Тате, я излез да видиш какво богатство ти нося!
            Старецът излязъл и не повярвал на очите си: синчето му стояло пред него живо и невредимо. И докарало толкова самурени кожи, колкото всички ловци от стана за пет години не могат да добият.

            Досетливото момченце
            Аварска приказка
            Трима души се сговорили заедно да търгуват. Всеки дал по равно жълтици и ги сложили в един общ кемер. Тръгнали да обхождат села и градове и да купуват стока. В едно село отседнали у една стара жена. И тъй като били много изпрашени от пътя, решили да отидат на реката да си измият главите и нозете. Предали на стопанката кемера с парите, като и заръчали:
            — Тия пари са общи. Пази ги! Ще ни ги върнеш, когато тримата дойдем да си ги искаме.
            Когато стигнали до реката, видели, че били забравили да вземат гребен. Върнал се единият уж да донесе гребен. Отишъл той при старицата и поискал да му предаде кемера с парите.
            — Няма да ти го дам, дордето не дойдат и другите двама — отвърнала тя. — Нали тъй ми заръчахте: да го предам само на трима ви.
            — Ела с мене. Ще чуеш с ушите си, че ще ти кажат да ми дадеш кемера.
            Отишли двамата на баирчинката над реката. Човекът извикал:
            — Братя! Нали ме пратихте да го взема! Да ми го даде ли жената?
            — Да, да! Нека ти го даде! — отвърнали другите отдолу, като мислели за гребена.
            Тогава старицата се върнала и предала кемера с парите на човека. Грабнал го той и начаса издимял, та се не видял.
            Другарите му го чакали, чакали и се върнали в къщата. Попитали стопанката:
            — Бабо, къде е нашият другар?
            — Не знам. Взе парите и си отиде — отговорила тя.
            — Как така? Ние ти заръчахме да му дадеш гребена, а ти си му дала кемера. Нали ти казахме, че ще ни предадеш парите само когато и тримата дойдем да си ги искаме. Върни ни сега нашето богатство.
            Жената се опънала:
            — Ами че вие рекохте „Дай му го!“ и аз разбрах да дам кемера.
            Запрепирали се, закарали се. Отишли накрая при съдията. Разправили му точно как стои работата. Той отсъдил жената да върне парите, защото не е спазила заръката.
            Старицата си тръгнала за дома с плач и вопли. По пътя разправяла на всеки срещнат за своята неволя. Хората я слушали, клатели глави, но не знаели как да й помогнат. Едно четиригодишно момченце я дръпнало за шалварите и рекло:
            — Бабо, ако те отърва от бедата, ще ми дадеш ли едно петаче?
            — Ще ти дам, баби — съгласила се тя.
            Момченцето я посъветвало:
            — Върни се при съдията и му кажи, че парите на онези люде са у тебе непокътнати. Нека дойдат да си ги вземат. Ама да доведат и третия си другар. Че нали те така са ти заръчали: да им ги върнеш само когато и тримата са заедно.
            Старицата се върнала при съдията и му казала така, както момченцето я научило. Той се съгласил с нея. Ала къде да намерят третия? От него нямало дори следа. Така тя спечелила делото, а момченцето — своето петаче.
            А съдията се почудил на досетливостта на малкия и го взел при себе си за помощник.

            Краденото не засища
            Белоруска приказка
            Дядо Иван имаше двама сина. Когато поотраснаха, бащата им рече:
            — Момчета, вече е време да се заловите за някоя полезна работа! Кой от вас ще започне пръв?
            Но дядо Ивановите синове мълчаха, защото не знаеха за каква полезна работа да се заловят.
            — Хайде да тръгнем между хората и да погледаме кой какво се е заловил да върши. Тогава ще решим и ние какво да правим. Съгласни ли сте?
            — Съгласни! — отвърнаха синовете. Стегнаха се и тръгнаха тримата на път.
            Най-напред влязоха в едно село. Минаха край една ковачница. Там завариха стария ковач, който тъкмо беше приготвил лемежа за клепане. По-големият дядо Иванов син се наведе, хвана лемежа с десницата си и започна на клепе. Разгорещи се, защото работата в ковачницата му се понрави много. Тръгнаха по-нататък, озърнаха се и видяха, че там няма никаква ковачница.
            — Ех, защо и тук няма ковачница! — каза с въздишка големият син.
            — Защо? — попита бащата.
            — Защото ковашката работа много ми хареса.
            Бащата се зарадва на тези думи и рече:
            — Хубаво ще бъде, ако ти станеш ковач на туй село!
            И той се залови, построи една хубава ковачница и в нея остави големия си син. Синът започна с усърдие да върши всичката ковашка работа на селяните. Те му се радваха, хвалеха го и сам той беше много доволен от работата си.
            Дядо Иван тръгна по-нататък с по-малкия си син. Дълго ходиха насам-натам.
            По едно време минаха край една ливада, в която пасеше вол. Селото беше някъде далеко, а наблизо не се виждаше жива душа. Младият човек беше много гладен и рече на баща си:
            Защо, тате, наместо да търся друг полезен занаят, не се заловя с кражба на волове? Всеки ден ще имаме месо за ядене, а работата е много лека. Да откраднеш някое добиче — нищо и никаква работа.
            — Защо не — отвърна бащата, — стига да не се боиш, когато посегнеш. Опитай се да откраднеш хей този вол! — рече бащата и показа към добичето, което кротко пасеше в ливадата; докато ти откраднеш вола, аз ще отида на гости при един мой познайник. Може ли?
            — Бива — рече синът. — През туй време аз ще си свърша работата и ще откарам откраднатия вол!
            Синът прибра вола от ливадата и го подкара към къщи. Той шибаше бързо добичето и все се озърташе като вълк — гледаше дали някой не тича подире му да го настигне. Прилоша му и краката му се подкосиха, додето излезе от гората. Най-сетне дядо Иван се показа и двамата тръгнаха към тяхното село.
            Като се прибраха в къщи, заклаха вола и му одраха кожата. Част от месото сложиха в една голяма тенджера и я отнесоха на огнището. В туй време дядо Иван се обърна към сина си с такива думи:
            — Хайде, синко, да си премерим шиите, за да проверим кой от двамата ще напълнее след изяждането на вола и кой ще отслабне.
            С една връвчица дядо Иван премери своята шия и завърза едно възел че. Премери и шията на сина си и завърза друго възелче. Тогава двамата се разположиха край масата пред сварения вол. Бащата започна да яде спокойно, а синът час по час се обръщаше към вратата и гледаше дали някой не е дошъл за откраднатия вол. Обади ли се глас на куче или някой мине край къщата, синът грабваше месото и се скриваше в килера.
            Тъй преминаха няколко дни, докато най-сетне месото от крадения вол беше изядено. Тогава дядо Иван рече:
            — Хайде сега отново да си премерим шиите, за да проверим кой от двамата е напълнял и кой отслабнал.
            Премериха си шиите. Дядо Ивановата шия беше станала два пъти по-дебела, а шията на сина му — съвсем изтъняла.
            Синът запита учудено:
            — Защо, бе тате, ти си напълнял, а пък аз съм отслабнал? Нали заедно изядохме вола, който докарахме?
            — Заедно го изядохме — отвърна дядо Иван, — но додето аз ядях спокойно, ти се боеше и трепереше от страх да не пристигне стопанинът и ти върже ръцете като на крадец.
            — А ти, тате, как можа да ядеш спокойно от крадения вол?
            — Волът не беше краден. Аз го купих от моя приятел и му заплатих, когато се отбих при него. И през цялото време, додето ти боязливо се озърташе, аз спокойно си ядях, защото знаех, че няма никаква кражба и че никой не ме търси за стореното зло. А ти трепереше от страх. Нека треперенето ти служи за поука, за да не посягаш никога на чужд имот! Запомни, че краденото нещо не засища.

            Гулчечек
            Татарска приказка
            В тъмната гора преди много години живеела една вещица, която вършела само големи злини на хората и окото й не мигало, когато й се паднело някого да погуби.
            Вещицата имала един син. Веднъж този син слязъл от гората в селото да се поразходи. Там срещнал една девойка на име Гулчечек, която много му се понравила и той през същата нощ се промъкнал тихичко в нейния дом, запушил й устата да не вика, метнал я върху коня си и се втурнал към гората при майка си — вещицата. Там заживели тримата заедно: Гулчечек, вещицата и нейният син.
            Веднъж младият жених потеглил на далечен път, а невестата си оставил при вещицата. Гулчечек останала при злата старица и много й докривяло за родното село.
            — Пусни ме, моля ти се, да ида на гости при майка си и баща си. Много ми е тежко тук.
            — Къде ще вървиш? — извикала вещицата. — Няма да те пусна!
            И за да не избяга от къщи младата невеста, свекървата залостила вратата, а ключа прибрала в пазвата си.
            Една вечер старицата настанила снахичката си в леглото и тихичко се измъкнала в гората, като забравила вратата отключена. Гулчечек станала и щом видяла, че вратата е отключена, бързо си облякла дрехите, наметнала покривалото на главата си, изскочила навън и побягнала през тъмната гора към своето село. Трябва да ви кажа, че преди да тръгне, тя надникнала в затоплената пещ, където вещицата токущо метнала да пече три квасени питки. Извадила ги, сложила ги в една торбичка и тръгнала. Бягала, бягала, сетне бръкнала в торбичката и започнала да вади питките една след друга и да ги яде. По едно време се върнала вещицата. Втурнала се през отворената врата в къщи и що да види — снахичката й побягнала, а от питките в пещта нищо не останало. Разлютила се злата старица, три пъти плеснала с ръце и мигом се превърнала в страшна вълчица. Тя помирисала насам-натам, подушила дирите на побягналото момиче и се втурнала да го гони. Захванала да ръмжи:
            Моята опашка — ръжен сноп,
            с него ще те помета.
            Питките ми дай назад
            или щом те хвана,
            на късове ще ми станеш.
            Гулчечек чула отдалеко хрипкавия глас на вещицата, бръкнала в торбичката, но вътре не намерила никаква питка, защото набързо ги била изяла и трите. С какво да залъже свекърва си, която задъхана я наближавала?
            — Къде да се дяна? — извикало момичето и се озърнало.
            Наблизо й се мярнало едно старо разклонено дърво. Втурнала се към него:
            Моля ти се, старо дърво,
            старо дърво разклонено.
            Злата вещица ме гони!
            Прибери ме, старо дърво,
            скрий ме бързо в свойта пазва!
            Домъчняло на старото дърво за Гулчечек. То разтворило широко хралупата си, в която зимно време катеричката си криела орехите, а денем долитала една кукумявка и там си почивала. Гулчечек се пъхнала в тъмната хралупа и притихнала.
            По едно време под дървото дотърчала вещицата. Захванала с нокти да дере земята. Вдигнала голям вой и рев. Цяла нощ все под дървото се въртяла и не се отдалечавала. А Гулчечек притаила дъх и там останала.
            Щом съмнало и изгряло слънцето, вещицата се изплашила от светлината и избягала в тъмната гора.
            Тогава Гулчечек се измъкнала от хралупата, поклонила се с благодарност на старото дърво и тръгнала по-нататък А вещицата дочакала втората нощ и когато се спуснала тъмнина, пак се превърнала на вълчица и се втурнала по следите на побягналото момиче. Вълчицата подушила дирите на Гулчечек и заскърцала със зъби:
            Моята опашка — ръжен сноп,
            с нея ще те помета!
            Питките ми дай назад
            или щом като те хвана,
            на късове ще ми станеш!
            Гулчечек чула заканата на вещицата и премаляла от страх. Заоглеждала се насам-нататък. Насреща й се ширнала равна поляна, а сред поляната видяла малко бистро езеро. Наближило момичето езерото и захванало да му се моли:
            Вещицата ме настига,
            скрий ме, езеро дълбоко,
            моля ти се от сърце!
            На езерото домъчняло за злочестото момиче и то мигом решило да го спаси. Развълнувало се, зашумяло и отвсякъде го окръжило с дълбока вода, тъй че вещицата не успяла да се доближи до девойчето. Вълчицата цяла нощ драскала камъните на брега с нокти, надавала грозен вой, зъбила се, но до Гулчечек не стигнала. Щом настъпило утро и се показало слънцето, вълчицата подвила опашка и се мушнала пак в гората. Тогава езерото прибрало водите си на старото място и девойчето тръгнало по сухия бряг. То се обърнало към езерото, благодарило му за спасението и забързало към родното си село. Вървяло, вървяло, додето слънцето превалило далеко зад планината и пак се скрило. С голяма мъка Гулчечек се измъкнала от тъмната гора. Далеко някъде съзряла своята родна къщурка и се втурнала към нея. Там вече смятала, че се е отървала от вещицата, но изневиделица страшната вълчица за трети път изскочила от гората:
            Моята опашка — ръжен сноп,
            с нея ще те помета.
            Дай ми питките, дай, дай
            или щом като те хвана,
            на късове ще ми станеш!
            Гулчечек чула страшния глас на вещицата и прехапала устни.
            — Майчице, къде да се дяна? — извикала тя и се озърнала настрани. Накрай гората видяла една висока бреза. Хвърлила се към брезата, като катеричка се изкачила на най-горните й клони, и там затреперила като лист.
            Пристигнала подир малко вещицата. Захванала да вие страшно, да скърца със зъби и с нокти да рови корените на брезата. В това време от тъмнината долетял един скорец и кацнал на съседното клонче. А Гулчечек го помилвала с ръка и му се замолила:
            Чернооко пиленце,
            мила птичко на кака,
            вземи две косъмчета
            от моята косичка
            и ги носи у дома!
            Бързо, мило пиленце!
            И като изтръгнала от косата си две черни косъмчета, Гулчечек ги подала на скореца, който ги захапал и литнал към родната къща на девойчето. Щом стигнал, скорецът се приближил към стъклото на прозореца и го докоснал с крила. Старият брат усетил шума на птичите крила и излязъл да види какво има. На вратата — в ключовата дупка — той съзрял две черни косъмчета.
            — Какви са тези косъмчета? — попитала братовата жена.
            Конят ми е минал покрай вратата и си почесал гривата.
            И без да му мисли много, братът посегнал към лъка на цигулката си и наместо старите изпокъсани косъмчета, обтегнал новите.
            — Посвири ми — рекла младата жена, — искам малко да поиграя!
            И щом нейният мъж потеглил лъка върху жиците — струните изведнъж звъннали и запели с гласа на Гулчечек:
            Ръченица не свири —
            кръст ме заболя.
            И не тропай със крака —
            челото ме заболя!
            Братовата жена учудено спряла играта:
            — Чуваш ли как цигулката свири и говори с човешки глас! Тя не иска ръченица и не може да търпи тропане с крака!
            Братът посегнал с пръсти към жиците на лъка и станало чудо: цигулката сама запяла с гласа на неговата изгубена сестричка Гулчечек:
            Я излез, братко, погледни
            онази бреза висока!
            Най-горе, братко, ще видиш
            твойта сестричка Гулчечек.
            А долу, покрай брезата
            се върти една вещица,
            вещица, люта вълчица.
            Остави бързо свирнята
            и тичай да ми помогнеш!
            Братът като чул тези думи, пуснал цигулката, изскочил навън, грабнал една тояга, метнал се на коня и препуснал към брезата, която растяла край гората. В туй време вълчицата прегризала със зъби корените на дървото и то се разклатило — аха, аха — подир един миг ще падне заедно с девойчето.
            Изневиделица изтрополял конят и братът замахнал с тоягата. Ударил вещицата и тя паднала на земята. Братът поел сестричката си от брезата, наместил я на коня и препуснал към къщи. С голяма радост посрещнали откраднатото момиче майката и бащата.
            И аз бях на гости. Вчера отидох, днес се върнах. Пих чай с мед и ме гощаваха с банички.

            С труд спечелени пари
            Кабардинска приказка
            Синът на един заможен човек бил много мързелив. Бащата от сутрин до вечер се трудел, а синът безделничел. Как работят хората не знаел и не искал да знае; ядял и пиел, с широка ръка пилеел бащините си пари.
            Додеяло това на бащата, пък и го досрамяло от съседите. Решил да го приучи на честен труд и пестеливост. Един ден му рекъл:
            — Е, синко, ти си вече голям, можеш да си печелиш сам хляба, че който се излежава на младини, умира от глад на старини!
            Не му се щяло на мързеливеца да остави мекото легло и добрите приятели, ала нямало какво да прави: бащината воля е закон. Навел глава и продумал:
            — Добре, тате…
            Бащата отвел сина си в съседното село. Там го главил ратай у един свой познат.
            Условили се момъкът да работи цяла година за една жълтица.
            Бащата си отишъл, а стопанинът си помислил: „Защо ли този човек ми води сина си за ратай? И то само за една жълтица да ми работи цяла година? Той е толкова богат, че може да изхрани не един син, а дванадесет. Сигурно иска да ме изпита как се отнасям с ратаите си — дали не ги пресилвам с работа, дали лошо ги храня, та сетне да ме обади на старейшината и да ме посрами пред всички. Не, няма да карам синчето му да работи както другите ратаи! Ако го моря с работа, бащата ще ми се разсърди!“
            И стопанинът оставил момъка пак така да безделничи: хранел го добре и добре го обличал. А мързеливецът, разбира се, само това и чакал — по цял ден се изтягал на сянка и се шляел с нови приятели.
            Така се изтърколила годината. Както било уговорено, стопанинът дал на момъка една жълтица и го пратил да си иде у дома.
            Пристигнал си синът в бащиния дом, охранен, прилично облечен.
            — Е, синко, как е? Поработи ли? — попитал го бащата.
            — Поработих, тате.
            — Получи ли пари за труда си?
            — Получих една жълтица.
            — Дай я тук!
            Подал синът получената от стопанина жълтица. Взел я бащата, и без дори да я погледне, захвърлил я в реката. Синът не се учудил на тая бащина прищявка. Вдигнал рамене — защо да се ядосва за една жълтица! Това пари ли са?
            Поседял синът под бащината стряха, изтягал се на меко някой и друг ден. Бащата пак рекъл:
            — Е, синко, ще трябва да отидеш да поработиш още една година!
            — Бива, тате! — съгласил се мързеливецът. Разбрал той, че и като ратай Пак нищо няма да работи и ще скита с весели приятели.
            Отвел го бащата в друго село, при друг познат стопанин. И с него се условил, че синът му ще работи една година и за труда ще получи една жълтица.
            И този стопанин като предишния си помислил: „Защо ли пък такъв заможен човек ми дава сина си за ратай? Сигурно иска да ме изпита, та после да ме обади на старейшината, че измъчвам ратаите си и не ги храня добре. Ама аз няма да насилвам момчето да работи.“
            И оставил той момъка на негова воля: ако иска да работи, ако иска — да лежи. А го обличал и хранел като роден син.
            Изхвърчала още една безгрижна и безплодна година. Стопанинът дал една жълтица на мързеливеца и го пуснал да си върви у дома.
            Върнал се синът при баща си.
            — Е, синко, поработи ли?
            — Поработих, тате.
            — Получи ли пари за труда си?
            — Получих една жълтица.
            — Дай я тука!
            Синът дал жълтицата. Бащата, без да я погледне, я захвърлил в реката. Синът пак нищо не казал.
            Разбрал бащата, че не е излязла работата, както той искал. Подир някой ден завел сина си тоя път в едно далечно село, където никой не го познавал. Там главил момъка у един стопанин и му рекъл:
            — Виждам, че ти не си богат човек. Затова няма да ти искам никаква плата за труда на моя син. Нека ти поработи една година без пари!
            Оставил сина си и си отишъл.
            Досетил се стопанинът, че бащата не току-тъй му води тоя момък. Още от първия ден го накарал яката да работи, не го оставял да се потрива. Стане стопанинът още не разденило се и вдига ратая; самият той се труди без почивка и подбутва момъка:
            — Работи, работи! Не се помайвай!
            Чак вечер момъкът можел да си отдъхне.
            Така се влачели дълги дни. Тежък се сторил животът на несвикналия да работи момък: ръцете му се разранили, кръстът го заболял и той охкал, пъшкал, къпел се в гореща пот. Пък стопанинът като че ли нищо не забелязвал и само подвиквал:
            — Работи, както и аз работя! Не изоставай подир мене! Труди се, та да ти се услажда хлябът!
            Видял момъкът, че не може да се скрие от зоркото око на стопанина. Какво да прави горкият — ще играе, както му свирят! Плюл си на ръцете, заработил мъжки. Подир някое време така свикнал с труда, че вече не чакал стопанинът да го подтиква. Заякнал момъкът и работата му потръгнала. Преди стопанинът все го хокал и му подвиквал, пък сега понякога го хвалел.
            Така изминала тая година. Ръцете на момъка се покрили със слинове, тялото му закоравяло. А пък от хубавите му дрехи помен не останал — само дупки и парцали.
            Когато дошло време да си върви, стопанинът му рекъл:
            — Баща ти не ми искаше пари за твоя труд. Ама ти добре работи и не бива да те пусна с празни ръце. Ето ти две жълтици, ти си ги спечели честно.
            А сега върви си у дома със здраве!
            Върнал се момъкът загорял, възмъжал. Погледнал го бащата, подсмихнал се под мустак:
            — Е, млади синко, работи ли?
            — Работих.
            — Добре ли работи?
            — Добре.
            — А плати ли ти стопанинът за работата?
            — Плати ми две жълтици.
            — Дай ги тука!
            Подал му синът двете жълтици. Бащата ги видял и понечил да ги хвърли в реката. Синът го уловил за ръката. Бащата го изгледал и попитал:
            — Какво те е прихванало?
            Синът възкликнал:
            — Не хвърляй, тате, жълтиците в реката! С пот и мъка съм ги спечелил.
            Усмихнал се бащата и рекъл:
            — Виждам, сине, че това са жълтици с труд спечелени. Такива пари не се хвърлят във водата, не се пилеят току-тъй. Разбра ли сега и ти това?
            — Разбрах.

            Финист — ясен сокол
            Руска приказка
            Живял в едно село селянин с жена си. Те имали три дъщери. Дъщерите пораснали, а родителите остарели и ето че дошло време и жената на селянина умряла. Селянинът започнал сам да се грижи за дъщерите си. И трите били хубави, еднакви по хубост, но с различни характери.
            Старият селянин бил заможен човек и милеел за дъщерите си. Поискал да вземе у дома си някаква баба-шетачка, която да върши домакинската работа. Но най-малката дъщеря, Марюшка, рекла на баща си:
            — Тате, няма защо да вземаш шетачка, аз ще се грижа за къщата!
            Поела Марюшка домакинството наместо майка си. Всичко умеела, всичко и идело отръки, а което не знаела, с упоритост го усвоявала и работата тръгнала. Бащата гледал най-малката си дъщеря и се радвал. Драго му било, че тя е такава умна, работна и кротка. Марюшка била и хубавица, а добрината я правела още по-красива. По-големите й сестри също били красиви, но все им се струвало, че не са достатъчно хубави и за да се разхубавяват, слагали белило и червило и се докарвали в нови дрехи. Случвало се двете по-големи сестри цял ден да седят и да се гиздят, а вечерта пак били такива, каквито и заранта. Те виждали, че денят минавал, че изхабили сума белило и червило, а не станали по-хубави и се сърдели. А Марюшка вечерта била уморена, но затуй пък знаела, че добитъкът е нахранен, че къщата е чиста и подредена, вечерята готова, хлябът за другия ден омесен и че баща й ще бъде доволен от нея. Поглеждала тя сестрите си с радостни очи и нищо не казвала. А по-големите сестри тогава ставали още по-сърдити. Струвало им се, че заранта Маря не била такава, а привечер ставала по-хубава — от какво, не знаели.
            Веднъж бащата се наканил да иде на пазар и запитал дъщерите си:
            — Щерки, какво да ви купя, с какво да ви зарадвам?
            Най-голямата дъщеря рекла на баща си:
            — Тате, купи ми шалче, но цветята му да бъдат големи и украсени със злато.
            — И на мене, тате, купи шалче — рекла средната — с цветя, украсени със злато, а между цветята да има нещо червено. Купи ми и ботушки с меки кончове и с високи токчета, които да тракат по земята.
            Най-голямата дъщеря се разсърдила на средната и казала на баща си:
            — Тате, и на мене купи ботушки с меки кончове и токчета, които да тракат по земята. Купи ми и пръстен с камъче — нали съм най-голямата ти дъщеря.
            Бащата обещал да купи подаръци, каквито му поръчали двете по-големи дъщери, и попитал най-малката:
            — А ти, Марюшке, защо мълчиш?
            — На мене, татко, нищо не ми трябва. Аз никъде не излизам, не ми трябват премени.
            — Не си права, Марюшке! Как тъй ще те оставя без армаган? Ще ти купя аз армаган.
            — Не ми трябва армаган, татко — рекла най-малката дъщеря. — А ми купи перце от Финист ясен сокол, ако не струва скъпо.
            Бащата отишъл на пазар, купил подаръци за по-големите си дъщери, каквито те поръчали, но не намерил перце от Финист-ясен сокол. Питал всичките търговци.
            „Нямаме — казвали те, — такава стока не се търси.“
            На бащата не му се искало да огорчава най-малката си дъщеря, своята работлива умница, но си тръгнал към къщи без перце от Финист-сокол.
            А Марюшка не се огорчила. Тя се зарадвала, че баща й се върнал, и му казала:
            — Нищо, тате. Друг път като отидеш, ще ми купиш моето перце.
            Минало време, бащата пак се наканил да иде на пазар. Запитал дъщерите си какви подаръци да им купи.
            Най-голямата дъщеря рекла:
            Татко, ти миналия път ми донесе ботушки, нека сега обущарят подкове токчетата им със сребърни подкови.
            Средната дъщеря чула какво казала най-голямата и рекла:
            — Нека подкове и моите ботушки, татко, защото токчетата чукат, а не звънят — нека с подковите да звънят. А за да не се загубят гвоздейчетата на подковите, купи ми и сребърно чукче. С него ще зачуквам гвоздейчетата.
            — А на тебе какво да купя, Марюшке?
            — Потърси, татко, перце от Финист-ясен сокол — има ли или няма.
            Отишъл старецът на пазар, бързо си свършил работата, купил подаръци за големите си дъщери, а за най-малката до вечерта търсил перце, но такова перце нямало, никой не продавал. Бащата пак се върнал без подарък за най-малката си дъщеря. Домъчняло му за Марюшка, а Марюшка се усмихнала на баща си и не дала да разбере, че и е мъчно, спотаила болката си.
            Минало време, бащата пак тръгнал на пазар.
            — Какви подаръци да ви купя, скъпи чеда?
            Най-голямата се замислила, но не измислила изведнъж какво и трябва.
            — Татко, купи ми нещо.
            А средната рекла:
            — И на мене купи нещо, татко, а към това нещо прибави още нещо.
            — А на тебе, Марюшке?
            — А на мене, татко, купи перце от Финист-ясен сокол.
            Старецът отишъл на пазар. Свършил си работата, купил подаръци за по-големите си дъщери, а за най-малката нищо не купил — нямало такова перце на пазара.
            Поел старецът към къщи и гледа: по пътя върви побелял дядо, по-стар от него, съвсем грохнал.
            — Здравей, дядо!
            — Здравей и ти, мили! Какво си се натъжил?
            — Как да не тъжа, дядо! Дъщеря ми поръча да й купя едно перце от Финист-ясен сокол. Търсих и такова перце — няма. А пък тя ми е най-малката дъщеря, най ми е жал за нея.
            Побелелият старец се замислил и сетне рекъл:
            — Нека тъй да бъде!
            Той свалил торбата от рамото си, развързал я и извадил от нея една кутийка.
            — Скрий — рекъл той — тази кутийка; в нея има перце от Финист-ясен сокол. Запомни и туй: аз имам един син. На тебе ти е мило за дъщеря ти, а на мене — за сина ми. Моят син не иска да се жени, а вече му е време. Щом като не иска — няма да го насилвам. Той ми рече: „Ако някой ти поиска перцето, дай му го. Моята годеница го иска“ — тъй каза.
            Като изрекъл тези думи, побелелият старец изведнъж се скрил от очите, изчезнал някъде, сякаш не го е имало.
            Марюшкиният баща останал с перцето в ръка. Гледа той перцето — сивичко, просто. А никъде не могло да се купи.
            Спомнил си бащата какво му казал побелелият старец и си помислил: „Види се такава е съдбата на моята Марюшка — да се ожени за човек, когото не познава и не е видяла.“
            Върнал се бащата в къщи, дал подаръците на по-големите си дъщери, а на най-малката дал кутийката със сивото перце.
            Нагиздили се по-големите сестри и взели да се присмиват на най-малката:
            — Ти пък затъкни твоето врабчово перце в косите си и се надувай!
            Марюшка нищо не отвърнала, но когато в къщи всички легнали да спят, тя турила пред себе си простото сиво перце от Финист-ясен сокол и почнала да му се любува. Сетне взела перцето в ръцете си, подържала го до гърдите си, погалила го и без да ще го изпуснала на пода.
            Тозчас някой се блъснал в прозореца. Прозорецът се отворил и в стаята долетял Финист-ясен сокол. Докоснал се до пода и се превърнал в прекрасен юнак. Девойката затворила прозореца и започнала да си приказва с юнака. А призори Марюшка отворила прозореца, юнакът се навел до пода, превърнал се в ясен сокол, оставил след себе си едно просто сиво перце и отлетял в синьото небе.
            Три нощи Марюшка с радост посрещала сокола. Денем той летял в небесните висини, над поля, над гори, над планини и над морета, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в славен юнак.
            На четвъртата нощ по-големите сестри доловили тихия Марюшкин разговор, чули и чуждия глас и на заранта запитали най-малката си сестра:
            — Сестрице, с кого приказваш нощем?
            — Сама си приказвам — отвърнала Марюшка. — Нямам другарки, денем се залисвам с работа и няма с кого да говоря, а нощем приказвам сама със себе си.
            По-големите сестри изслушали най-малката, но не й повярвали.
            Казали на баща си:
            — Тате, нашата Маря си има годеник. Тя нощем се среща и приказва с него. Ние сами чухме.
            А баща им отвърнал:
            — Не биваше да подслушвате. Защо нашата Марюшка да си няма годеник? В това няма нищо лошо. Тя е хубава девойка, време й е вече. И вашият ред ще дойде.
            — Тя много избърза да си намери годеник — рекла най-голямата сестра. — Аз трябваше да се омъжа по-рано от нея.
            — Имаш право — разсъдил бащата. — Но съдбата си прави своите сметки. Има девойки, които остават стари моми, а други от младини са приятни на всички хора.
            Бащата казал така на по-големите си дъщери, а си помислил: „Нима думите на побелелия старец, който ми подари перцето, се сбъдват вече? Това не е лошо, но дали годеникът на Марюшка е добър човек?“
            Ала по-големите дъщери друго искали. Щом се свечерило, Марюшкините сестри извадили дръжките на ножовете, а ножовете забили в рамката на прозореца; а на перваза поставили иглички и парченца от старо стъкло. Марюшка в това време прибирала кравата в двора и нищо не видяла.
            Като се стъмнило, Финист-ясен сокол полетял към Марюшкиния прозорец. Долетял той до прозореца, ударил се в острите ножове, в игличките и стъклата; блъскал се, блъскал, цялата си гръд изранил, а Марюшка била уморена от дневната работа, задрямала и не чула как той се блъска в прозореца.
            Тогава Финист високо казал:
            — Прощавай, моя хубава девойко. Ако ти потрябвам, ще ме намериш, макар и да съм далеко! А преди това, додето стигнеш при мене, ще износиш три чифта железни обуща, ще похабиш три чугунени тояги в тревата по пътя, ще изгризеш три каменни хляба.
            Марюшка чула през сън думите на Финист, а не могла да стане. На заранта се пробудила и сърцето й се натъжило. Отворила прозореца, долепила лицето си до мястото, където била кръвта на Финист-ясен сокол, и заплакала.
            Отишла Марюшка при баща си и му рекла:
            — Тате, не ме гълчи, ами ме пусни да тръгна на далечен път. Ако остана жива, ще се видим, ако умра — значи така ми било писано.
            Дожаляло на бащата да пусне на незнаен път любимата си малка щерка. А не бивало да я остави насила в къщи. Той знаел: любещото сърце на девойката е по-силно от властта на бащата и майката. Сбогувал се с нея и я пуснал.
            Ковачът направил на Марюшка три чифта железни обуща и три чугунени тояги. Марюшка взела и три каменни хляба, поклонила се на баща си и на сестрите си, навестила майчиния си гроб и тръгнала на път да дири Финист-ясен сокол.
            Вървяла Марюшка из пътя. Вървяла тя не ден, не два, не три дни, вървяла дълго време. Минала и през широки поля, и през тъмни гори, и по високи планини. Толкова дълго вървяла, че износила единия чифт железни обуща, изтъркала едната чугунена тояга по пътя, изгризала единия каменен хляб, а пътят все не свършвал и никъде го нямало Финист-ясен сокол.
            Тогава Марюшка въздъхнала, седнала на земята, започнала да обува другите железни обуща и видяла една къщурка в гората. А нощта вече настъпила.
            Марюшка си помислила: „Ще вляза в къщурката да попитам хората не са ли видели моя Финистясен сокол.“
            Потропала Марюшка на къщурката. В тази къщурка живеела една старица — добра или зла, това Марюшка не знаела. Старицата отворила вратата.
            — Пусни ме, бабичко, да пренощувам!
            — Влез, гълъбичке, ще ми бъдеш гостенка. Отдалеко ли идеш, млада девойко?
            — Отдалеко или отблизко и аз не зная, бабичко. А пък търся Финист-ясен сокол. Не си ли чувала за него, бабичко?
            — Как да не съм чувала! Аз съм стара, отдавна живея на света, за всички съм чувала. Далеко ще трябва да идеш, гълъбичке!
            На заранта старата стопанка събудила Марюшка и рекла:
            — Върви сега при средната ми сестра, тя е постара от мене и знае повече. Може да те научи на добро и да ти каже къде живее твоят Финист. А за да не забравиш мене, старата, вземи този сребърен танур и това златно вретено. Като почнеш да предеш с хурката, ще се проточи златна нишка. Пази подаръка ми, додето ти е скъп, а щом престане да ти бъде скъп — подари го!
            Марюшка взела подаръка, полюбувала му се и казала на стопанката:
            — Благодаря ти, бабичко! А накъде да вървя, на коя страна?
            — Аз ще ти дам едно кълбо, което само се търкаля. Накъдето се търкулне то, нататък върви и ти. А като намислиш да си починеш и седнеш на тревата, кълбото ще спре и ще те чака.
            Марюшка се поклонила на старицата и тръгнала след кълбото.
            Вървяла Марюшка дълги дни, себе си не жалила и все повече бързала. И ето че пак станало нужда да се преобуе: износила и втория чифт железни обуща, изхабила още една чугунена тояга, изгризала още един каменен хляб.
            Седнала да се преобуе. Гледа — наблизо една черна гора, а нощта настъпвала и в прозорчето на една къщурка в гората пламнала светлинка.
            Кълбото се търкулнало към тази къщурка. Марюшка тръгнала след него и потропала на прозорчето:
            — Добри стопани, пуснете ме да пренощувам!
            На вратата на къщурката излязла бабичка, постара от онази, която преди радостно посрещнала Марюшка:
            — Накъде си тръгнала, хубава девойко? Кого дириш по света?
            — Диря Финист-ясен сокол. Бях при една бабичка в гората, пренощувах при нея; тя е чувала за Финист, но не го знае. „Може — каза тя — средната ми сестра да го знае.“
            Старицата пуснала Марюшка в къщурката. А на заранта събудила гостенката си и рекла:
            — Далеко ще трябва да дириш Финист. Чувала съм за него, но не го зная. Я иди сега при нашата най-стара сестра, тя трябва да го знае. А за да си спомняш за мене, вземи този подарък. В радост ще ти бъде спомен, а в нужда ще ти окаже помощ.
            И стопанката дала на гостенката си сребърно блюдо и златно яйчице.
            Марюшка се простила със старата стопанка, поклонила и се и тръгнала след кълбото.
            Върви Марюшка, а земята наоколо й станала съвсем чужда. Гледа — навсякъде гори, а поле няма. И колкото по-надалеко се търкаляло кълбото, толкова по-нагоре се издигали дърветата. Станало съвсем тъмно: слънцето и небето не се виждали.
            А Марюшка и в тъмнината все вървяла и вървяла, додето съвсем износила железните си обуща, додето тоягата и се изхабила и додето изгризала последния каменен хляб до сетната трошица.
            Девойката се огледала. Ами сега? Докато се двоумяла, кълбото спряло под прозорчето на една горска къщурка.
            Марюшка похлопала на прозорчето:
            — Добри стопани, приберете ме в тъмната нощ!
            На вратата излязла побеляла бабичка, най-старата от всички сестри:
            — Влизай в къщи, гълъбице — рекла тя. — Гледай ти, колко далеко си дошла! По-нататък никой не живее, аз съм крайната. Утре заран ще трябва да идеш в друга земя. Коя си ти и накъде отиваш?
            Марюшка й отвърнала:
            — Аз не съм тукашна, бабичко. Търся Финист-ясен сокол.
            Побелялата бабичка погледнала Марюшка и рекла:
            — Финист-сокол ли търсиш? Знам го аз, знам. Отдавна живея на света, толкова отдавна, че всички познавам.
            Старицата постлала на Марюшка да легне, а на заранта я събудила.
            — Отдавна — рекла тя — никому не съм правила добро. Сама живея в гората, всички ме забравиха, само аз ги помня. На теб ще направя добро: ще ти кажа къде живее твоят Финист-ясен сокол. Ала и да го намериш, тежко ще ти бъде. Финист-сокол вече се ожени, той живее със стопанката си. Тежко ще ти бъде, но ти имаш сърце, към сърцето ще прибавиш разума, а разумът прави лесни и най-трудните неща.
            Марюшка й отвърнала:
            — Благодаря ти, бабичко! — и се поклонила до земята.
            — Сетне ще ми благодариш. На ти подарък от мене — едно златно гергефче и една игла. Щом вземеш гергефчето в ръка, иглата сама ще почне да шие. А сега тръгвай! Щом стигнеш, сама ще разбереш какво трябва да правиш.
            Кълбото не се търкулнало по-нататък. Бабичката излязла на вратата и посочила на Марюшка накъде да върви.
            Марюшка тръгнала, както си била боса. Помислила си: „Как ще стигна? Земята тук е твърда, чужда. Ще трябва да привикна.“
            Повървяла още малко. И гледа — сред голяма поляна се шири богат двор. А в двора — къща с кула. Вратата, стълбата и площадката — украсени с резба, прозорците — нашарени. На единия прозорец седи богата, знатна стопанка и гледа Марюшка: иска да узнае какво търси девойката тук.
            Марюшка си спомнила, че няма вече-какво да обуе и че е изгризала по пътя и последния хляб. Рекла на стопанката:
            — Добър ден, стопанке! Не ви ли трябва работница срещу хляб, дрехи и обуща?
            — Трябва ни — отвърнала знатната стопанка. — А можеш ли да палиш печка, да носиш вода и да готвиш обяд?
            — Аз нямам майка, живях при баща си — всичко мога.
            — А можеш ли да предеш, да тъчеш и да шиеш?
            Марюшка си спомнила за подаръците на старите бабички.
            — Мога — рекла тя.
            — Върви тогава — казала стопанката — в кухнята при слугите.
            Марюшка почнала да работи и да слугува в чуждия богат двор.
            Стопанката гледала Марюшка и се радвала: за първи път имала такава добра работница. Марюшка ядяла обикновен хляб, пиела с него квас, а чай не искала. Стопанката се похвалила на дъщеря си:
            — Я виж — рекла тя — каква работница имаме в двора — послушна, пъргава и миловидна.
            Дъщерята на стопанката погледнала Марюшка:
            — Ех — рекла тя, — може да е миловидна, но аз съм по-хубава от нея, тялото ми е по-бяло!
            Вечерта, когато привършила домакинската работа, Марюшка седнала да преде. Седнала на скамейката, взела сребърния танур и златното вретено и запрела. Преде тя, от хурката се точи нишка и тази нишка не е каква да е, а златна. Преде, взира се в сребърния танур и й се струва, че вижда там Финист-ясен сокол: гледа я той, сякаш е жив. И Марюшка го гледа и разговаря с него:
            — Финист мой, Финист-ясни соколе, защо ме остави сама, злочеста, цял живот да плача за тебе? Моите сестри, разлъчници, проляха твоята кръв.
            А дъщерята на стопанката влязла по това време в къщата на слугите и я чула:
            — За кого тъгуваш, девойко? — запитала тя. — И каква е тая залъгалка в ръцете ти?
            Марюшка й рекла:
            — Тъгувам за Финист-ясен сокол. Преда нишка: ще извезя кърпа за Финист — да има с какво заран да бърше бялото си лице.
            — Я ми продай твоята залъгалка! — рекла дъщерята на стопанката. — Той, Финист, ми е мъж, аз сама ще му изпреда нишката.
            Марюшка погледнала дъщерята на стопанката, спряла златното вретено и рекла:
            — Това, дето е в ръцете ми, не е залъгалка, а работа. Сребърният танур и златното вретено не са за продан. Подари ми ги една добра бабичка.
            Дъщерята на стопанката не искала да изпусне златното вретенце.
            — Щом не са за продан — рекла тя, — хайде да направим смяна. И аз ще ти подаря нещо.
            — Не искам подарък — рекла Марюшка. — Позволи ми да погледна само веднъж с крайчеца на окото си Финист-ясен сокол.
            Дъщерята на стопанката си помислила и се съгласила:
            — Добре, девойко — казала тя. — Дай ми твоята залъгалка!
            Взела тя от Марюшка сребърния танур и златното вретено и си помислила: „Ще и покажа за малко Финист, нищо няма да му стане, ще му дам сънна билка. А пък това златно вретено съвсем ще позлати майка ми и мене.“
            В полунощ Финист-ясен сокол се върнал от небесните висини. Превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си — с невестата и баба си.
            Дъщерята на стопанката заръчала да повикат Марюшка: нека прислужва на масата и гледа Финист, както се спогодили. Марюшка дошла. Прислужва тя на масата, поднася гозбите и не снема очи от Финист. А Финист не познал Марюшка. Тя отслабнала от дългия път, който извървяла, за да го търси, и от мъка по него лицето й се променило.
            Стопаните се навечеряли. Финист станал и отишъл да спи горе в стаята си.
            Тогава Марюшка казала на младата си стопанка:
            — В двора летят много мухи. Ще ида горе в стаята при Финист да пъдя мухите, за да не му пречат на съня.
            — Почакай! — казала младата стопанка.
            Тя отишла при мъжа си, дала му да пие сънна билка и се върнала.
            — Върви сега — казала тя на Марюшка. — Върви да пъдиш мухите от Финист.
            Марюшка отишла горе в стаята при Финист и забравила за мухите. Гледа тя: любимият и спи непробуден сън.
            Марюшка го гледала и не можела да му се нагледа. Навела се над него. Пошепнала му:
            — Събуди се, мой Финист, събуди се, Ясни соколе, аз дойдох при тебе. Три чифта железни обуща износих, три чугунени тояги похабих, три каменни хляба изгризах!
            А Финист спи непробудно, не отваря очи и дума не продумва.
            Дошла в стаята Финистовата жена — дъщерята на стопанката, и я запитала:
            — Прогони ли мухите?
            — Прогоних ги — отвърнала Марюшка, — те излетяха през прозореца.
            На другия ден, като привършила домакинската си работа, Марюшка взела сребърното блюдо и почнала да търкаля по него златното яйце: търкулне го веднъж и ново златно яйце се появявало на блюдото. Търкулне го още веднъж — и на блюдото пак се появявало ново златно яйце.
            Дъщерята на стопанката видяла тая работа.
            — Нима — рекла тя — имаш и такава залъгалка? Продай ми я или пък да ти дам нещо срещу нея, каквото поискаш!
            Марюшка й отвърнала:
            — Не мога да я продам. Тя ми е подарък от една добра бабичка. Но аз ти подарявам блюдото и яйцето. На, вземи ги!
            Дъщерята на стопанката взела подаръка и се зарадвала.
            — А може и ти да имаш нужда от нещо, Марюшке? Поискай каквото щеш!
            Марюшка я помолила:
            — Мене ми трябва много малко. Позволи ми пак да пъдя мухите от Финист, когато му постелеш да си почива.
            — Добре — казала младата стопанка.
            И си помислила: „Какво ще му стане, ако го погледне чуждата девойка. Той и тъй ще спи от билката, око няма да отвори, а работничката може да има още някоя залъгалка!“
            Вечерта Финист-ясен сокол пак се завърнал от небесните висини, превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си.
            Жената на Финист повикала Марюшка да прислужва, да поднася гозбите. Тя туряла чашите, слагала лъжиците и не снемала очи от Финист. А Финист я гледал и не я виждал — не я познало сърцето му.
            Дъщерята на стопанката пак дала на мъжа си питие със сънна билка, постлала му да си легне и пратила Марюшка при него, като и поръчала да пъди мухите.
            Марюшка отишла при Финист. Почнала да го вика и да плаче. Мислила, че той ще се пробуди, ще я погледне и ще я познае. Дълго го викала и бършела сълзите от лицето си, за да не паднат върху бялото лице на Финист и да го намокрят. А Финист не се пробудил и не отворил очите си, за да й отвърне.
            На третия ден привечер Марюшка привършила домакинската си работа, седнала на скамейката в къщата на слугите, взела златното гергефче и иглата. Държи тя в ръцете си златното гергефче, а иглата сама везе по платното.
            Везе Марюшка и си говори:
            — Везете се, везете се, мои хубави шарила, везете се за Финист-ясен сокол, да има на какво да се радва!
            Младата стопанка се навъртала наблизо. Тя дошла в слугинската къща, видяла в ръцете на Марюшка златното гергефче и иглата, която сама везела. Сърцето й се свило от завист и рекла:
            — Ах, душице, Марюшке, хубава девойко! Подари ми тая залъгалка. Вземи от мене каквото искаш срещу нея! Аз имам златно вретено, прежда да изпреда, платно ще изтъка, а златно гергефче и игла нямам — нямам с какво да везя. Ако не искаш да се разменим, продай ми ги! Хубаво ще ти заплатя!
            — Не може! — рекла Марюшка. — Златното гергефче и иглата не мога нито да продавам, нито да разменям. Те са ми подарък от най-добрата, от най-старата бабичка. Аз ти ги подарявам.
            Младата стопанка взела гергефчето и иглата, а нямало какво да даде на Марюшка. Затова й рекла:
            — Ако искаш, ела да пъдиш мухите на моя мъж! По-рано ти сама поиска.
            — Ще дойда, така да бъде! — рекла Марюшка.
            След вечерята младата стопанка най-напред не искала да дава сънна билка на Финист, но сетне се размислила и сложила билката в питието му: „Какво ще гледа девойката, нека спи!“
            Марюшка отишла горе в стаята при спящия Финист.
            — Събуди се, пробуди се, мой Финист, мой ясни соколе! Цялата земя пешком извървях, за да дойда при тебе. Три чугунени тояги изхабих, краката ми износиха три чифта железни обуща, изгризах три каменни хляба. Стани, събуди се, Финист, мой соколе! Съжали се над мене!
            Дълго нареждала Марюшка, ала Финист не се събудил, силна била билката на жена му! Но една гореща Марюшкина сълза паднала върху гърдите му и той тутакси отворил очи.
            — Ах — рекъл той, — какво ме парна?
            — Финист, мой ясни соколе! — отвърнала Марюшка. — Събуди се, аз дойдох! Дълго, дълго те дирих, желязото и чугуна изтърках в земята. Не издържаха те пътя до тебе, а аз издържах! Трета нощ те викам, но ти не се пробуждаш, не отвръщаш на моя глас!
            Тогава Финист-ясен сокол познал своята Марюшка, хубавата девойка. И така й се зарадвал, че от радост не могъл дума да продума.
            А като се опомнил и свикнал с радостта си, той й казал:
            — Бъди ми сива гълъбица, моя вярна хубавице!
            И тозчас се превърнал на сокол, а Марюшка превърнал на гълъбица.
            Литнали те в небесните висини и цяла нощ летели един до друг, додето съмнало.
            А като летели, Марюшка запитала:
            — Соколе, соколе, къде летиш, нали ще домъчнее на жена ти?
            Финист-сокол я чул и отвърнал:
            — При тебе летя, хубава девойко! А на жена, която заменя мъжа си с вретено, блюдо и игла, не трябва мъж. На такава жена няма да домъчнее.
            И те полетели отново един до друг.
            Призори се спуснали на земята. Марюшка се огледала и какво да види — къщата на нейния баща стои като преди. Дощяло й се да зърне баща си и веднага се превърнала на хубава девойка. А Финист-ясен сокол се ударил в черната земя и станал на перце.
            Марюшка взела перцето, скрила го в пазвата до сърцето си и отишла при баща си.
            — Здравей, моя малка, любима дъще! Мислех, че те няма вече на света. Благодаря ти, задето не забрави баща си и се върна у дома. Къде се губи дълго, защо не бързаше да се върнеш в къщи?
            — Прости ми, татко, така трябваше.
            — Ех, щом като е трябвало, значи трябвало е. Да благодарим, че вече не трябва!
            А това станало в празничен ден и в града имало голям панаир. Бащата се наканил да върви на панаира. Тръгнали с него и по-големите дъщери — да си купят разни подаръци.
            Бащата поканил и най-малката — Марюшка.
            А Марюшка рекла:
            — Татко, уморих се от пътя, а и няма какво да облека. Нали на панаира всички ще бъдат пременени?
            По-големите сестри казали на малката:
            — Облечи някоя от нашите дрехи, ние имаме излишни.
            — Ах, сестрици, благодаря ви! — отвърнала Марюшка. — Вашите дрехи не ми стават. А на мене и в къщи ми е добре.
            — Както искаш — рекъл бащата. — А какво да ти донеса от панаира? Кажи, не огорчавай баща си!
            — Нищо не ми трябва, всичко си имам!
            Бащата и по-големите сестри отишли на панаира. Веднага след това Марюшка извадила своето перце. То се ударило в пода и се превърнало на прекрасен славен юнак — Финист, само че още по-хубав, отколкото преди. Марюшка се зачудила, но от радост нищо не казала. Тогава Финист й рекъл:
            — Не ми се чуди, Марюшке, аз станах такъв от твоята обич.
            — Аз се боя за тебе! — рекла Марюшка. — Ако беше станал по-грозен, за мене щеше да бъде подобре, щях да бъда по-спокойна.
            — А къде е баща ти?
            — Отиде на панаира. И по-големите ми сестри заминаха с него.
            — А ти, моя Марюшке, защо не отиде с тях?
            — Аз си имам моя Финист-ясен сокол. Няма за какво да ходя на панаира. От нищо нямам нужда.
            Финист свирнал през прозорчето и мигом се появили дрехи, накити и златна колесница. Натъкмили се те, седнали в колесницата и конете ги понесли като вихър.
            Пристигнали първи на панаира. Скъпи стоки били натрупани на камари, а купувачите още не били дошли.
            Финист закупил от панаира всичките стоки и поръчал да ги откарат с каруци в селото на Марюшкиния баща. Не закупил само катрана за колела. Той искал всичките селяни, които щели да дойдат на панаира, да му бъдат гости на сватбата и по-скоро да идат при него. А за бързото каране трябва катран.
            Финист и Марюшка поели към къщи. Носели се бързо, конете едва поемали дъха си.
            На половината път Марюшка видяла баща си и по-големите сестри. Те тепърва отивали към панаира. Марюшка им казала да се върнат в къщи, защото щяла да се омъжи за Финист-ясен сокол.
            А след три дни им дошли на гости всички, които живеели на сто версти далеч. Направили богата сватба.
            На тази сватба били нашите дядовци и баби. Те дълго се гощавали и веселили, но дошло време за жетва, житото започнало да се рони. Затова сватбата се свършила и на угощението не останали гости.
            Сватбата се свършила и гостите забравили сватбеното угощение, но в руската земя запомнили навеки вярното любящо сърце на Марюшка.

            Умният тъкач
            Арменска приказка
            Имало едно време един цар. Веднъж слугите му известили, че от съседното царство бил пристигнал важен велможа, за да му предаде волята на своя владетел. Царят посрещнал пратеника, седнал на престола си, заобиколен от всички сановници. Чужденецът се приближил и без дума да продума, описал с тебешир една черта около престола. Подир това се отдръпнал настрана, скръстил ръце на гърди и зачакал.
            Царят нищо не разбрал от тая работа. Запитал го:
            — Какво значи това?
            Пратеникът се поклонил и нищо не отвърнал — сигурно не знаел езика на тая страна.
            Обърнал се царят към съветниците:
            — Отгатнете какво иска да каже тоя човек!
            Всички царедворци се струпали около престола, гледали чертата, клатели глави и гладели бради — никой не можел да разбере какво означава тая черта.
            Царят се поизплашил малко от тая загадка, а дваж повече се разсърдил на недосетливостта на своите съветници. Развикал се:
            — Срам и позор! Мигар нито един от вас не може да проумее какво значи тая тебеширена черта около моя престол? Всички ще ви обезглавя, никакъвци такива!
            Заповядал царят на слугите си да тръгнат из града и да намерят някой човек, който е по-умен от неговите царедворци и съветници.
            Разтичали се царските слуги на четири страни да дирят някой умник. Обходили целия град, влизали във всички къщи. Но никой не се наемал да разгадае загадката.
            Накрай слугите спрели пред една вехта къщичка:
            — Чакай — рекли те — да надзърнем и тук! Понякога мъдростта и под сиромашката стряха живее.
            Влезли в една стая. Насред стаята висяла люлка, а в нея — детенце. Никого нямало, люлката размерно се люлеела, а детенцето кротко си спяло.
            — Каква е тая работа? — почудили се царските люде. — Как така тая люлка се люлее от само себе си?
            Изкачили се на чардака. Там пък била разстлана пшеница да съхне. Наоколо пърхали птички. Искало им се да клъвнат житце, ала не смеели: един тръстиков прът, закачен на тавана, се размахвал насам-натам и пропъждал птичките.
            Още повече се почудили царските люде:
            — Как така се клати тоя прът? — питали се те един друг. — Ами че тук и вятър няма; ето на, в градинката нито едно листенце не трепва. Чудна работа!
            От чардака слугите слезли в избата. Тук в полумрака видели един тъкач, който тъчел на стан платно.
            — Какви магии стават в твоята къща, човече? — попитали го слугите. — Как така горе в празната стая люлката сама люшка детенцето? Как така на чардака прътът сам се размахва и отпъжда птиците?
            — Няма никакви магии тук — отвърнал тъкачът. — Всичко това аз го правя. Жена ми неотдавна се помина и сега трябва да се грижа и за детенцето, и за къщата, и занаята си да не оставям.
            — Ти подиграваш ли се с нас? — разсърдили се царските слуги. — Как можеш да люлееш люлката и да разпъждаш птиците, когато тъчеш в избата?
            — Всичко е много просто — обяснил им тъкачът. — Само че човек трябва да се досети. Към бърдото съм прикачил две нишки. Краят на едната е вързан за люлката, а краят на другата — за тръстиковия прът. Като дърпам бърдото, нишките се теглят — люлеят люлката и пръта.
            Повторачили се царските люде — вярно било: от бърдото към стаята и към чардака били проточени две нишки.
            — Гледай ти! — викнали зарадвани слугите. — Та този тъкач има глава за десет сановници. Тъкмо такъв търсехме! Ставай да те водим при царя. Само ти ще можеш да разгадаеш загадката. Ако успееш, царят ще те награди богато.
            — Добре, да идем! — съгласил се тъкачът. — Почакайте ме да уловя една кокошка, която съм обещал да продам на царския готвач. С едно отиване да свърша и тая работа.
            Хванал кокошката, сложил я в кошницата и я покрил с кърпа, да не се подплаши и избяга.
            Отвели тъкача в двореца. Поклонил се той на царя и велможите, както му е редът. Сетне погледнал бялата черта около трона, погледнал чужденеца, който стоял и се надувал като пуяк. Усмихнал се беднякът — веднага се досетил каква е работата. Без да продума, извадил два ашика и ги хвърлил в нозете на пратеника.
            Пратеникът свил вежди, мълчешком извадил от джоба си шепа просо и го хвърлил на пода.
            Тъкачът се засмял, бръкнал в кошницата, измъкнал кокошката и я пуснал на пода. Тя бърже започнала да кълве просото и след малко на пода не останало нито зрънце.
            Като видял това, чужденецът се навъсил и бърже-бърже напуснал двореца, качил се на коня си и препуснал към своето царство.
            — Разясни ми сега какво искаше от мене този царски пратеник и защо си отиде така ядосан? — попитал царят.
            — Царю честити! — поклонил се тъкачът. Този чужденец беше изпратен да ти каже, че царят на неговата земя се готви да ти обяви война. Щял да ни обгради от всички страни, както обгради с черта престола ти. Искаше да разбере: ще се предадеш ли с добро или ще се биеш?
            — Тъй — рекъл царят, — сега го разбрах. Ами ти защо му подхвърли ашиците?
            Тъкачът отговорил:
            — Хвърлих му ашиците да знае, че ние не се плашим от войската на неговия цар, защото сме по-силни. Той разбра какво му казах: „Пред нас вие сте деца. Стойте си кротко в къщи, играйте си на ашици и не се осмелявайте да водите война против нас.“
            — Добре! — възкликнал царят. — След като ми обясни, всичко ми стана ясно. Само разгадай какво искаше да каже пратеникът, като хвърли просото, и защо ти пусна кокошката да го кълве?
            — Чужденецът, царю честити, искаше да покаже, че има много войници. Като просото — чет нямат! Пък аз пуснах кокошката да изкълве зрънцата, с което му отвърнах, че ако посмеят да ни нападнат, ще ги изтребим до крак и нито един жив няма да се върне.
            — Е, дали пратеникът разбра всичко, което ти му отговори?
            — Щом се намръщи и побягна, значи разбрал е.
            Царят наградил щедро досетливия тъкач и му рекъл:
            — Ей, тъкачо! Я остани при мене! Ще те направя главен царски съветник.
            — Благодаря ти за честта, царю честити, ама не ще си губя времето с такава работа. Аз имам занаят и не мога да го зарежа, та да ставам царски съветник. Защото людете, на които съм обещал да изтъка плат, ходят парцаливи и чакат да ги облека.
            Рекъл той и си отишъл при стана.

            Лисицата, вълкът и мечката
            Нганасанска приказка
            Веднъж лисицата, както си вървяла през тундрата, видяла едно парче вкаменено дърво, което стърчало над земята. Захапала го със зъбите, дръпнала и го измъкнала. Върху дървото останали следи от зъбите й. Лисицата взела дървото, повикала всички животни и като им показала следите от зъбите си, рекла:
            — Виждате ли? Това е писмо. Получих го от руския цар. Той заповяда всички да се състезаваме. Който има по-слаб глас от моя, него ще изям.
            Отворили гърла всички животни — едно реве, друго пищи. И какво излязло? Гласовете на белката, северната лисица, мишката и други дребни животни били слаби, а мечката, вълкът и лисицата имали силни гласове. Лисицата изяла ония, дето имали слаби гласове, а на мечката и вълка казала:
            Хайде да се побратимим!
            И тръгнали заедно. Привечер стигнали до една стръмна урва и се приготвили да спят. Лисицата рекла:
            — Вие спите дълбоко, може да паднете долу. Затуй аз ще легна на края на урвата, до мене ще легне вълкът, а до него — мечката. Само да не ме блъснете през нощта! Като кажа: „Отместете се!“ — вие се отмествайте.
            Настанили се. Щом вълкът и мечката заспали дълбоко, лисицата се промъкнала и легнала помежду им. Сетне казала на вълка:
            — Я се поотмести! Още малко и ще ме блъснеш.
            Както бил сънен, вълкът, без да му мисли много, се обърнал на другата страна, паднал в урвата и се пребил.
            Лисицата събудила мечката. Двете се спуснали долу и до пресищане се наяли с вълче месо.
            На другата вечер лисицата и мечката се настанили да спят пак на същото място.
            Лисицата легнала на края на урвата, а мечката — до нея. През нощта, щом мечката заспала дълбоко, лисицата минала от другата и страна и рекла:
            — Я се поотмести малко — инак ще падна.
            Мечката се поотместила, паднала в урвата и се пребила.
            Лисицата се наяла до пресищане с мечешко месо и си отишла.

            Дядо поп не е вчерашен
            Литовска приказка
            Един поп яздеше на кон през гората. Слънцето клонеше на залез. Настанало беше време за вечерна молитва. Попът слезе от коня, намота юздата на ръката си, по стар навик извади от торбата требника си, зачете една молитва и потегли пешком пред коня. Конят, като всеки кон, вървеше полекичка и от време на време протягаше глава да откъсне някоя крайпътна тревичка, пръхтеше или махаше с опашка да пропъди мухите.
            А в горския пущинак се бяха потулили двамина крадци. Те гледаха охранения кон на попа и си шепнеха. Единият рече:
            — Този поп е много наивен. Каквото да го излъжеш, ще ти повярва. Хайде да му откраднем коня!
            — Не е хубаво — отвърна другият, — как ще посегнеш към добичето на едно духовно лице!
            — Както посяга и той към хлябовете на селяните. Ти за тая работа не се тревожи, ами я ми помогни. Поеми коня и го отведи навътре в гората, а другото остави на мене. Аз ще се разправям с попа.
            И като пристъпи тихомълком, първият крадец изоглави коня, захапа юздата, намести седлото му на гърба си и тръгна подир попа, а вторият метна върху шията на коня колана си и го отвлече в гората.
            Върви попът, чете молитвата си и подръпва юздата, а крадецът тропа след него. Най-сетне свърши молитвата, затвори требника, извърна се назад и остана поразен, като видя, че подире му крачи вместо коня човек със седло на гърба, захапал конската юзда.
            — Кой си ти и какво правиш след мене? — запита строго попът.
            — Аз, дядо попе — падна на колене пред него крадецът, — съм твоят кон. За големите си грехове бях прокълнат и превърнат на кон. Много теглила претеглих през годините, докато бях добиче: стопаните ме биха с камшик, ругаха ме, гладувах и мръзнех, додето попаднах в твоите благи ръце. Ти никога не забравяш да прочетеш молитвата си, дори когато се намираш на път, затуй господ бог покрай твоите грехове прости и моите, вдигна тежкото проклятие от главата ми и пак ме превърна на човек. Но тъй като ти си ме купил и наброил за мене много пари, аз ще остана при тебе и ще ти служа пак като кон. Готов съм да тегля каручката ти и да подложа гърба си под твоето седло. Яхай ме, дядо попе! Ходи с мене и препускай където щеш! Само едно ще те моля: не ми давай овес, а ме храни с бели просфорки, пилешка чорбица и овче мляко, защото зъбите ми изпадаха, не мога всичко да ям. И не ме оставяй да правя грехове, защото поглеж, че пак съм се превърнал на кон. А пък сега сядай на седлото да те понося до село!
            Попът спря насред пътя и се замисли. Този човек ще ми излезе по-скъп от коня. Всеки ден просфорки, пилешка чорбица, овче млечице — той ще ми изяде и ушите! Ами какво ще кажат хората, ако ме видят, че яздя човек, наместо кон. Я го вижте нашия поп — яхнал един нещастник. Не го ли е грях, не го ли е срам! Но дядо поп не е вчерашен и няма да се улови на тая въдица.
            — Не мога — рече той на крадеца — да те яздя.
            Свободен си, човече, върви където щеш! Крадецът се зарадва и попита:
            — А за юздата и седлото, дядо попе, какво ще кажеш?
            — Вземай ги! — викнал попът. — Щом конят ми го няма, защо ми е седлото, защо ми е юздата? Ти ми служи предано цели седем години. Нека тая юзда и седлото да ти бъдат награда от мене.
            Крадецът грабна седлото и юздата, поклони се на попа и се изгуби в гората, където се беше укрил другарят му с коня.

            Птицата Кахка
            Таджикска приказка
            Преди години в някаква страна живял един беден рибар. От ранна сутрин до късна вечер клечал край реката и колкото риба улавял, отнасял я на пазара. Така се изхранвал.
            Една заран пак така клекнал на сянка под едно старо дърво и зачакал нещо да хване. Цял ден стоял, но само една мъничка рибка се уловила на въдицата му.
            По някое време долетяла и кацнала на дървото една птица — голяма и чудно хубава. Не била проста птица тя, а самата птица Кахка, за която старите люде разправят какви ли не приказки. Птицата гледала как рибарят се труди напразно и й дожаляло. А той не я забелязвал.
            Когато на мръкване се вдигнал да си ходи, рибарят чул от дървото глас:
            — Какво ще правиш с тая малка рибка?
            Погледнал нагоре и видял птицата Кахка. Отговорил и:
            — Ще я продам и с парите ще купя парче хляб.
            Тя му рекла:
            — За такава мъничка рибка надали ще ти дадат толкова пари, та да купиш и един залък. Пусни я в реката да си плува. Довечера аз ще ти донеса една голяма риба — тя ще ти свърши работа. И обещавам всяка нощ да ти нося по една. Така на стари години с жена си ще добрувате. Само трябва да ми се закълнеш, че никому няма да разправяш за мене.
            Зарадвал се бедният рибар; заклел се, че никому няма дума да каже за добрата птица Кахка. Отишъл си и зачакал.
            Среднощ на двора се чул силен шум — сякаш буен вятър брули фиданките. Излязъл и видял, че птицата била кацнала на големия чинар сред двора и държала в човката си една много едра риба. Пуснала я тя в ръцете му и отлетяла; без да дочака дори той да й благодари.
            Жената на рибаря нарязала рибата на парчета, изпържила я. На заранта мъжът я занесъл на пазара. Продал я за хубави пари, защото рибата била много вкусна.
            От тоя ден нататък рибарят не ходел вече на реката да се мокри за нищо и никакво — седял си у дома, пушел си чибука, а през нощта птицата му донасяла по една голяма риба, която той продавал.
            Скоро сиромахът се замогнал, забогатял. На мястото на полусрутената къщурка построил прилична къща, двора си подредил. Съседите му вече не отвръщали глава, а се спирали и разговаряли с него. С една дума — заживял си човекът в доволство.
            Веднъж той отишъл пак на пазара, постлал си черджето на калдъръма и започнал както винаги да продава пържена риба. По едно време насред пазара застанал падишаховият глашатай и се провикнал:
            — Слушайте, правоверни! Който каже на падишаха — да му дари аллах добро здраве и дълъг живот — къде може да се намери птицата Кахка, ще получи щерката на падишаха за жена и половината султанство в зестра.
            Чул тия думи рибарят и подскочил като ужилен. Отворил уста, ала навреме се сетил, че бил обещал на своята благодетелка да мълчи.
            Глашатаят пак се провикнал.
            Този път рибарят се подвоумил: „Ех, как ми се иска да стана зет на падишаха! Щерка му, казват, била хубава като пълнолика месечинка, пък моята жена вече остаря и погрозня от немотията. А на това отгоре ще получа и половината султанство зестра!“
            Така си говорел наум рибарят, отворил уста, ала се опомнил и поклатил глава: „Не, няма да я издам! Ами че тя от глад ме избави, човек ме направи“ — и си седнал на черджето.
            Ала глашатаят го забелязал. Досетил се, че рибарят знае нещо за птицата. Стиснал го за врата и го отвел при падишаха:
            — О, велики падишах! Този човек знае къде е птицата Кахка, ама не иска да каже.
            Падишахът викнал:
            — Човече, ако знаеш нещо за птицата Кахка, кажи веднага къде мога да я намеря и аз ще те обсипя с безброй милости! Старостта затъмни очите ми и вече не мога да се радвам на хубостите, които аллах ни дарува. Никакви церове не можаха да избистрят погледа ми. Един прочут лечител ми каза, че ще се изцеря от слепотата, само ако си измия очите с кръвта на птицата Кахка. Помогнеш ли ми да я уловя, ще ти дам дъщеря си за жена и половината султанство за зестра! Ще те сложа да стоиш до дясното ми коляно — ще бъдеш първият човек след мене в нашата земя.
            Рибарят мълчал.
            Падишахът се разлютил:
            — О, нищожни робе! Ако не си отвориш устата, ей сега ще накарам палача да ти я заключи завинаги. Казвай къде е птицата Кахка!
            Паднал рибарят в нозете на всесилния, целунал му чехъла и изрекъл на един дъх:
            — О; великодушни падишах! Аллах да те обсипе със своята щедрост! Твоят нищожен роб ще ти каже самата истина: всяка нощ тя долита в моя дом и ми носи по една голяма риба.
            Зарадвал се падишахът:
            — Заповядвам ти да я уловиш още тая нощ и утре заран да ми я донесеш!
            — Не! — отвърнал рибарят. — Тя е голяма и силна. Самичък не мога се справи с нея. Даже стотина яки мъже не ще я удържат.
            — Тогава ще ти дам четиристотин души. Ти ги заведи у дома си — те ще я уловят.
            И падишахът наредил на везира си да отиде с четиристотин войници в къщата на рибаря.
            Завел ги рибарят у дома си. Седнали под чинара, на който птицата кацала. Почнали да мислят и кроят как да я уловят.
            Везирът рекъл:
            — Такава голяма птица, както казваш ти, само с хитрост можем да уловим. Ти постели тук една черга, наслагай храна. Щом Кахка долети, покани я да слезе на земята и да се гости. Ние ще се скрием наоколо и като почне да кълве, ще се спуснем върху нея.
            Рибарят така и сторил. Наготвил вкусни гозби, наредил всичко на една черга под дървото. Людете на падишаха се скрили из шубраците и зачакали.
            Ето че посред нощ прилетяла Кахка, голяма като облак. Крилете и раздвижили въздуха така, че клоните на чинара се заблъскали, листата зашумели като при буря. Щом кацнала, рибарят я заговорил с най-умилни думи:
            — О, благодетелко моя! Твоята щедрост ме направи богат и щастлив, а досега с нищо не съм ти се отблагодарил. Слез долу и опитай моята трапеза!
            Отпървом птицата си помислила: „Дали този рибар не крои нещо лошо?“ А сетне си рекла: „Какво пък може да ми стори един слаб човек? Аз съм много по-силна от него. Хайде да го почета!“ — и скочила на земята.
            Рибарят започнал да и подава гозбите:
            — Опитай, моля те, от тая и от тая…
            Птицата взела да кълве от всяко блюдо. В това време из храстите изскочили везира и падишаховите войници. Кахка ги видяла, пръхнала и разперила криле да литне. А рибарят я уловил с две ръце за краката и закрещял:
            — Тичайте! Тичайте! Държа я…
            Ала как да удържи такова страшилище!
            Птицата се вдигнала от земята заедно с рибаря, който не я изпущал. Дотичал в това време везирът и успял да хване рибаря за нозете: птицата сякаш не ги усещала — продължила бавно да се издига. Хванал се за нозете на везира един войник, за него — втори, за втория — трети, за третия — четвърти, пети… наловили се и четиристотинте войници един за друг. А Кахка нали била силна — все нагоре се издигала. И отлитнала чудната птица високо, високо — до облаците чак.
            Погледнал рибарят надолу — земята му се видяла като грахово зърно. Завило му се свят, притъмняло му пред очите от уплаха и разтворил пръсти. Полетели всички надолу и, още преди да стигнат земята, сърцата им се пукнали от страх.

            Алчният кадия
            Лезгинска приказка
            Живял по дядово време в нашия аул един дървар. Само вехта колиба и куцо магаре имал — туй му бил всичкият имот. Ката ден отивал в гората, сечел дърва и ги продавал. Така си изкарвал сиромашкия залък.
            А ето че най-подир и нему излязъл късметът: като повалил едно старо дърво, из хралупата се изсипали цяла камара жълтици. Зарадвал се дърварят толкова, че без малко умът му щял да изхвръкне. Напълнил дисагите със злато и подкарал магаренцето към дома.
            Върви си той по пътя, озърта се на четири страни и мисли: „Златото е напаст божия. Заради него мнозина ще ми прережат гръцмуля. Къде ли да го скрия?“
            Отишъл си дома. Пък там — дворът разграден, кучета и котки се гонят, а в колибата ветрове се боричкат и гдето се казва, с трън да вършееш, няма какво да закачиш, камо ли имане да скриеш. Мислил, оглеждал се — скришно място не могъл да намери. Накрай си спомнил за кадията и си рекъл: „Кадията е човек мъдър и честен. Всеки ходи при него съвет да иска, правда да дири. Я да му отнеса моето богатство, той да ми го пази!“
            Както намислил, така и направил: насипал жълтиците в една делва и я занесъл на кадията. Разправил му на четири очи с какво имане аллах го е сподобил и го помолил да му пази жълтиците.
            Кадията му рекъл:
            — Турни делвата ей в оня кът! Там никой не пипа. Когато ти дотрябват пари, оттам ще си вземаш.
            Оставил дърварят жълтиците в къта и си отишъл.
            Минали два-три месеца. Замислил се дърварят: „Че каква полза имам от това богатство? Пак както преди живея сиромашки: всеки ден бъхтя пътя до гората, спя в порутена колиба. Да си бях построил поне по-прилична къща, да си купя и две яки мулета, че да ми спори работата… Чакай да ида да си прибера имането!“
            Отишъл при кадията и си поискал жълтиците.
            — Делвата е там, където си я оставил — казал кадията, без да дигне глава да го погледне, че се бил зачел в някаква праведна книга. — Никой не я е пипал.
            Нарамил дърварят делвата и си отишъл. Като се върнал в къщи, залостил вратата и вдигнал капака. Що да види? Вместо жълтици, делвата била пълна с мед.
            Завайкал се сиромахът, заудрял се в гърдите. Ала не посмял никому да си изплаче болката, че кадията можел да заповяда да му ударят сто тояги на голо и да го запре в тъмница.
            Мълчи си клетият, лицето му от мъка помръкнало и се удължило.
            Видял го съседът му. Той бил сухта — учител. Попитал го:
            — Какво ти се е случило, съседе, та ходиш такъв посърнал, като че ли гемиите ти са потънали?
            — Ох, сухта! Другиму не смея, ама на тебе ще се изповядам. Ти си най-ученият в нашия край. Само ти можеш да ми дадеш ум, че моя го загубих съвсем.
            И му разправил всичко от игла до конец, както си е било.
            При сухтата се учели двете деца на кадията. Той рекъл на бедняка:
            — Иди в гората и улови две мечета! Донеси ми ги, пък аз ще се разправя с кадията!
            Отишъл дърварят в гората. Намерил леговището на мечката. Извардил, когато тя се била отдалечила от бърлогата си, грабнал двете й мечета и беж да го няма! Отнесъл ги на учителя.
            Сухтата облякъл халат, също като кадийовия. И започнал три пъти на ден — сутрин, обед и вечер — да храни мечетата в полите на халата си.
            Минало се някое време, мечетата се приучили да си вземат храната от полата на халата. Една вечер сухтата заключил децата на кадията в една стая — не ги пуснал да си идат дома.
            Чакал кадията да се върнат децата, чакал, не ги дочакал и отишъл при учителя. Сухтата го посрещнал в друг, различен халат.
            — Къде са децата ми? — попитал кадията.
            Сухтата вдигнал ръце:
            — О, справедливи кадия, голямо нещастие ги стигна: децата ти се превърнаха на мечета.
            Разсърдил се кадията, развикал се:
            — Какви ми ги брътвиш! Къде се е чуло и видяло децата да се превръщат в мечета?
            Сухтата вдигнал рамене:
            — Ти си учен човек и знаеш, че и невъзможното може да стане, ако аллах пожелае.
            Кадията се ядосал още повече. Излязъл на улицата и повикал всички срещнати: нека дойдат и чуят с ушите си какви глупости говори учителят.
            Надошли много люде. И пред тях сухтата казал, че по волята на аллаха момчетата се били превърнали в мечета.
            Всички заклатили недоверчиво глави.
            — Щом не вярвате, о правоверни, сега ще доведа тук двете момчета-мечета, та да се уверите с очите си. Ако те се завтекат към кадията, значи са познали баща си. Ако пък не сторят това, нека кадията ме осъди и аллах ме накаже.
            Като изрекъл тия думи, учителят излезнал и подир малко се върнал с двете мечета. Те веднага се затичали право към кадията и почнали да го дърпат за полите на халата. С това животинките давали знак, че искат да ядат, защото нея вечер сухтата не бил ги хранил.
            Людете в почуда се загледали един-друг и рекли на кадията:
            — О, справедливи! Ние се уверихме в правите думи на нашия сухта. Тия мечета са наистина твоите деца. Слава на аллаха! Види се, такава е била волята му…
            При тия думи кадията така се разлютил, че пяна излязла на устата му. Разкряскал се, изпъдил всички. Като останали на четири очи, той рекъл на учителя:
            — Ей, сухта, не ме прави на глупак! Не може да бъде аллах да е превърнал децата ми в мечета.
            Тогава учителят отговорил:
            — Слушай ме, о справедливи кадия! Както аллах превърна на мед жълтиците на моя съсед, така е превърнал на мечета и твоите две момчета.
            Най-сетне алчният кадия разбрал накъде бие работата. Примолил се:
            — Смили се над мене, греШния, о сухта! Ще върна на дърваря златото и още сто жълтици ще му дам отгоре. Само ми върни децата.
            Изпратил сухтата дърваря да си прибере имането и стоте жълтици отгоре. Чак тогава пуснал двете момчета да се завърнат в къщи.

            Дяволът-крадец
            Белоруска приказка
            Отишъл веднъж един старец на нивата да оре. Взел си за обед една баничка. Сложил си я в колата и захванал да оре.
            Орал що орал, но се изморил и мръднал към колата да се подкрепи с баничката.
            Изведнъж отневиделица изскочил един дявол, грабнал баничката от ръката му и побягнал към блатото.
            Разлютил се старецът и хукнал с остена подир крадеца. Дотърчал до блатото, ала дяволът се провалил в една пукнатина. Старецът, както бил разгорещен, също паднал в пукнатината. На дъното й видял огромен дворец, целия пълен с дяволи.
            Захванал старецът да ги разглежда, искал да разбере кой от дяволите му е отмъкнал баничката. Но как ще го познаеш? Всичките дяволи в двореца имали еднаква козина.
            — Кой тука е най-първият? — попитал старецът.
            — Ей го там! Онзи, дето е седнал до масата.
            Старецът се приближил до дявола.
            — Тъй и тъй! — започнал той да му разказва за кражбата.
            Големият дявол му рекъл:
            — Потърси сред младите, защото старите няма да се заловят с такива дребни работи.
            Отишъл старецът при купчината млади дяволчета.
            — Хайде, отваряйте си устите! — викнал той.
            Разтворили си устите дяволчетата. Поразгледал ги старецът и видял в устата на едно от тях недоядена баничка.
            — Ето я моята баничка! — викнал старецът на главатаря им.
            Главатарят тропнал с крак:
            — А бе, ти защо си откраднал баничката на стареца? Той е сиромах човек. От него ли намери да откраднеш? Щом като е тъй, дядо, вземай го и нека ти послужи, додето ти се отплати.
            Старецът се почесал по тила:
            — Какво да го правя? Самият аз нямам нищичко за ядене. Пък и за него нямам никаква работа.
            — Не бери грижа — рекъл големият дявол. — Той сам ще си намери работа.
            Съгласил се старецът и взел младия дявол. „Може — рекъл си — да го изпратя в гората за дърва.“
            И го отвел в къщи. Нагребали с бабичката си една шепа жито.
            — Дайте ми го! Аз ще го смеля! — рекъл дяволът.
            — Ами че ние и сами можем да си смелим тази шепичка — отвърнали дядото и бабата.
            — Не — опънал се дяволът, — вие ми го дайте, а от мене искайте брашното.
            Дали му старците шепичката жито. Започнал дяволът да го мели. Бабичката вече и хляб замесила, а в хромела брашно колкото щеш. Захванали старците да пълнят хамбара. Напълнили го догоре.
            Старецът взел да хвали дявола:
            — Това се казва работник!
            Отишъл старецът с дявола да оре нивата.
            Тогава дяволът му рекъл:
            — Я впрегни мене в ралото наместо вола!
            Впрегнал старецът дявола в ралото. Оня се завъртял насам-натам и цялата нива изорал.
            — Сега какво ще правим? — запитал дяволът.
            — Ами че аз нямам повече земя — проговорил старецът.
            — Хайде, като е тъй, да наемем от пана една неорана поляна. Ще я почистим и засеем с жито.
            Хубаво жито се родило. Дяволът пожънал житото, вързал го на снопи, издигнал купни и захванали да делят: на пана половината за земята и на стареца — половината за зърното и труда.
            Тогава дяволът рекъл на стареца:
            — Знаеш ли какво ще те науча? Договаряй се с пана тъй: на него кола, а на нас — наръч.
            Старецът тъй се договорил с пана. Лакомият пан си помислил: „Кола не е наръч. Аз ще го излъжа този старец.“
            Натоварил старецът за пана цяла кола жито.
            — Сега прибирай твоя наръч! — рекъл панът.
            — Нека го прибере моят помощник — аз съм вече стар и не мога да го отнеса.
            — Бива, нека помощникът го отнесе.
            Тогава дяволът се развъртял из нивата, събрал всичките снопи на куп, сграбчил ги и ги помъкнал към къщи. Панът само се кокорел…
            Като стигнал в къщи, дяволът духнал към пшеницата и тя сама се смляла. Напълнил старецът целия хамбар.
            Тогава дяволът му рекъл:
            — А сега, дядо, впрегни коня, защото ще ходя за дърва.
            Старецът впрегнал коня си. Дяволът седнал в колата и заминал. А в гората без секира и трион той измъквал с корените най-дебелите дървета, напълнил колата кажи-речи до небето, седнал върху дърветата и подканил коня да върви. Конят изпръхтял и потеглил, без да избира път — тръгнал през целината, през храстите и буренаците.
            Задал се в каляска, теглена от четворка коне, самият пан. Гледа и се чуди: такова нищо и никакво конче, а тегли кола, натоварена с дърва, комай до небето. А неговата четворка коне влачат, дето ще се рече, празна каляска.
            — Хей ти — провикнал се панът към дявола-колар, — хайде да се разменим! Вземай моята четворка коне, а на мене остави твоето конче.
            — Хайде — отвърнал му дяволът.
            И дал на пана своя недъгав кон, а поел юздите на четворката коне и ги подгонил към къщи.
            Дядо! — провикнал се той. — Приеми конете!
            Лулицата паднала от устата на стареца от удивление.
            — Откъде си взел тези коне? — попитал той.
            — Смених ги срещу твоя кон.
            — Но аз нямам сено за тях. С какво ще ги храня?
            — Нищо, бъди спокоен, сено ще имаш — рекъл дяволът и скочил от колата, превърнал се мигом на ратай и се запътил към пана.
            — А нямате ли у вас каква да е работа за мене? — попитал дяволът-ратай.
            — Има — отвърнал панът. — Ей го, плевникът е пълен с несмляно жито.
            Дяволът влязъл в плевнята, натоварил всичките снопи на хармана и щом духнал, мигом всичко било смляно: на една страна лежи сламата, на друга — зърното.
            Погледнал панът — чиста работа!
            — Какво да ти платя? — запитал той.
            — Ами че нищо. Дай ми, ако не ти е жалко, една стиска сено.
            Много се зарадвал панът, като разбрал какъв евтин работник е намерил.
            — Ето — казал той, — ей там до речицата има една копа. Измъкни си от нея стиска сено.
            Отишъл дяволът, омотал копата с въженца и я повлякъл. Видял го ратаят. Дотърчал при пана и казал:
            — Вие рекохте на оня човек, дето ни върша, да вземе само една стиска сено, а той повлече цялата копа.
            — Ама че мошеник! — разлютил се панът. — Пусни срещу него бодливите бикове, нека го набодат!
            Пуснали биковете, а той ги хванал за рогата и ги нахвърлял върху копата.
            — Хей! — закрещял панът. — Изпратете срещу него дивите свине, да го изпохапят.
            Пуснали дивите свине. А дяволът ги хванал една по една за ушите и ги нахвърлял върху копата.
            И замъкнал всичко при дядото.
            Като слугувал на стареца една година време, дяволът му рекъл:
            — Хей, дядо, аз вече ти поработих и ти се отплатих за баничката, която ти откраднах.
            — И още как! — засмял се старецът.
            — Тогава, нали мога да си отида в къщи?
            — Иди си, синко, аз вече не те задържам.
            Размахал дяволът опашката си и се втурнал към своето блато.

            Маша и Баба Меца
            Руска приказка
            Накрай гората имаше една къщурка. В къщурката живееха мъж и жена. Те имаха дъщеричка, която се казваше Маша. Веднъж Машините другарки се сговориха да навлязат в гората и да наберат гъби червенулки с бели крачета. Поканиха и Маша. Бащата и майката разрешиха на дъщеря си да иде и тя за гъби, но й поръчаха да не се отделя от другарките си, защото гората е голяма и може да се загуби между дърветата.
            Навлязоха момичетата в гората, намериха гъби червенушки и захванаха да пълнят кошниците си, а Маша се залиса в един гъсталак, където имаше най-много червенушки, и изгуби другарките си. Уплашена, тя започна да вика и да тича в смълчаната гора. Не щеш ли, между дърветата съзря една дървена къщурка с малки прозорчета и тясна вратичка. Изправи се пред вратичката и почука с юмрук. Никой не се обади отвътре. Тогава Маша натисна дръжката на вратата и тя се отвори. Умореното момиче влезе вътре и седна на едно дървено столче.
            „Кой ли живее тука, вдън гората?“ — помисли си Маша и почна да се ослушва.
            Не щеш ли, навън се чуха тежки стъпки. Някой блъсна вратата и влезе.
            Маша много се уплаши, когато видя, че пред нея се изправи една стара мечка.
            — Я — изръмжа Мецана, — аз съм имала гостенка!
            — Пусни ме да си ходя в къщи, защото стана много късно и моите родители ще се тревожат!
            — Дума да не става за ходене! — отвърна мечката. — Ти ще останеш тук и ще живееш при мене. Ще ми шъташ и ще ми вариш гъбена чорбица, а аз ще те гощавам с медец.
            — Не ти ща медеца! — извика Маша и от очите й потекоха сълзи. — Аз искам да се върна у дома. Там е най-хубаво!
            — И тука е хубаво! — отвърна мечката. — Ти ще живееш при мене и ще ми топлиш гърбеца! Ох, колко съм стара! — изпъшка мечката и се търкулна на леглото, което изпращя.
            Маша легна до мечешкия гръб и се обърна към стената, додето заспи, защото не смееше да се допре до мечия кожух.
            На другата сутрин мечката поръча:
            — Ти свърши всичката работа: измети къщата, донеси студена водичка, наклади огъня и сложи гъби да ми свариш чорбица. Аз ще походя из гората и ще потърся мед в хралупите, а подир пладне пак ще се върна. Да не си посмяла да избягаш оттука, защото гората не е безкрайна. Където и да идеш, ще те намеря и ще те изям!
            Мечката показа зъбите си и момичето видя, че те са много страшни.
            Маша свърши всичката работа, седна на тревата пред къщурката и се замисли как да се измъкне от ръцете на този звяр. Додето мечката се върне, тя измисли какво да направи и вечерта, когато мечката изсърба цялата паница с гъбена чорба и се изтегна в леглото, Маша рече:
            — Бабо Мецо, много ще ти се моля утре да ми сториш една голяма добрина.
            — Каква добрина? — попитала мечката.
            Щом стана, аз ще замеся брашно и ще напаля печката, за да изпека десетина питки, които ще намажа с мед, а ти ще ги наредиш в кошчето и ще ги отнесеш у дома, на моя татко, който много обича медени питки. Ах, колко ще се зарадва татко, когато получи питки, намазани с мед! Нали, Бабо Мецо?
            — Добре — рече мечката, — а сега хайде да спим!
            Рано сутринта Маша изпече чудесни питки, намаза ги с мед от Мецанината делва, намери едно голямо кошче и рече:
            — Тука ще наредя питките, а ти слагай на гърба си кошчето и го отнеси в бащината ми къща!
            Мечката отвърна:
            — Трябва ми въженце за кошчето!
            — Там, на пруста, има едно окачено въженце! — викна Маша и мечката излезе да го вземе.
            Додето мечката намери въжето, Маша скачи в кошчето и се намести на дъното, като сложи върху главата си две-три питки. Баба Меца се върна, надяна въжето в ушите на кошчето и го нарами заедно с хитрото момиче, което се провикна:
            — Носи много здраве на майка ми и на баща ми! Но да не си посмяла да изядеш нито една медена питка, защото аз ще се изкача върху покрива на къщурката и ще те видя. Внимавай, Бабо Мецо!
            Заклати се Мецана между дърветата с кошчето на гръб.
            Вървя, вървя, най-сетне капна от умора и си рече:
            — Ей тука, на този пън, ще поседна и ще си изям една питка, намазана с мед.
            Но щом сложи коша върху тревата и посегна към питките, Маша викна:
            — Виждам те, виждам те, Бабо Мецо! Ти седиш върху един пън и посягаш към питките!
            — Брей, каква е хитруша! — въздъхна мечката дръпна си лапата и пак дигна коша на гърба си.
            Потегли по-нататък. Но като повървя още малко, пак проговори:
            — Щом видя втори отсечен пън, ще поседна и ще изям една питка!
            Но Маша чу мечешките думи и викна:
            — Виждам всичко! Да не си посмяла, Бабо Мецо, да ядеш от питките ми!
            Опасно момиче! Отдалеч вижда всичко! изплаши се мечката и забърза към селото.
            Накрай селото тя се вмъкна в двора на Машиния баща и почука на вратата.
            — Кой е? — извика Машината майка.
            — Аз съм една горска гостенка, нося ви подаръци от вашата дъщеричка! — обади се мечката.
            Моето момиче вече два дни не се е връщало. Къде ли се губи милата Маша? — викна отвътре майката.
            Маша не можа да се стърпи и извика от кошчето:
            — Тук съм, майко! Отваряй по-бързо и кажи на татко да повика кучетата.
            Грозно лавнаха кучетата, като усетиха, че в двора се е вмъкнал горски звяр. Тогава Баба Меца изтърва коша на земята и търти да бяга с разперени лапи към гората.

            Мати Веселяка
            Карелска приказка
            Живели някога дядо и баба. Те имали двама сина. По-големият, Тойво, бил работлив и послушен, само че много мълчалив и винаги намусен, затова го наричали намусения Тойво. По-малкият пък се казвал Мати. И той бил добър момък, ала за разлика от брат си, работел ли — песни пеел, разговарял ли — весело се смеел. На всичко отгоре свирел много майсторски на кантеле — такъв един инструмент със звънки струни.
            Един ден намусеният Тойво отишъл в гората за дърва. Избрал една елха и почнал да я сече.
            Събудила се Баба Меца:
            — Кой вдига шум, та не ме оставя да спя?
            Измъкнала се из бърлогата си и гледа: един момък сече елха, гората ечи, трески хвърчат на всички страни.
            Ядосала се Баба Меца:
            — Защо не ме оставяш да спя? Хайде, пръждосвай се по-скоро!
            Па като го сграбчила с лапищата си, та като го раздрусала, куртката му се разпрала по всички шевове. Изтървал Тойво брадвата, прескамбичнал се три пъти и снега и паднал право в шейната. Изплашил се конят, хукнал и повлякъл шейната през пънове и трапища.
            Върнал се намусеният Тойво без дърва, без брадва, с разпрана куртка, а самият той ни жив, ни умрял от страх.
            Какво да се прави сега? Да се седи на студено в лютата зима — не може! Ето че тръгнал за гората Мати Веселяка. Взел брадвата и неразделната кантеле. Качил се на шейната и — дзън-дзън, тра-лала — пее Мати Веселяка и свири на кантеле.
            Гледа — стои елха, от едната страна посечена, а под нея в снега лежи братовата брадва.
            „Ехе, тая елха Тойво е сякъл, недосякъл! — рекъл си той. Аз пък ще я досека. Ама първом нека да си посвиря и попея. Така работата повече ще ми спори.“
            Ето, такъв бил Мати Веселяка!
            Седнал той на едно пънче, засвирил и запял — гората залюлял.
            Събудила се Баба Меца. Измъкнала се из бърлогата.
            Слушала, слушала, засърбели я нозете, сами заподскачали. Че като му друснала едно хорце, че като заревала:
            — Хоп-троп, хоп-троп! Ух, ух, ух! Карай, момко!
            Поиграла си Баба Меца добре. Съвсем се разсънила, минал и ядът.
            Спрял свирнята Мати Веселяка. Отдъхнала си Баба Меца и му рекла:
            — Ех, момко, научи ме да свиря на кантеле.
            — Бива — отговорил Мати Веселяка и й подал своята кантеле. Но мечите лапи били големи, дебели. Удря Баба Меца по струните, звън звъни, шум се вдига, никаква песен не излиза.
            — Не! — рекъл Мати Веселяка. — Лошо свириш. Трябва да ти изтъня лапите и да ти изрежа ноктите.
            Завел мечката при едно дебело дърво, разцепил го с брадвата и в цепката вмъкнал клин.
            — Е, Бабо Мецо, мушни си лапичките в цепката да поизтънеят!
            Мушнала си Баба Меца лапищата, Мати ударил клина с брадвата и той отхвръкнал. Стиснало дървото мечите лапища, Баба Меца реве, та се къса, а Мати Веселяка примира от смях:
            — Търпи, търпи! Да ти поизтънеят лапичките.
            — Олеле! Не искам да свиря на кантеле! — реве Баба Меца. — Опустяла ти свирнята и играта! Пусни ме да си ида!
            — А ще плашиш ли хората? Ще ги пъдиш ли от гората?
            — Няма вече! Ще бъда кротка и добра, пусни ме!
            Вкарал Мати Веселяка клина в цепката. Измъкнала си Баба Меца лапищата и си плюла на петите.
            А пък Мати Веселяка натоварил шейната с елхови дърва, качил се и я подкарал към къщи.

            Златната чаша или мъдростта на стария баща
            Бурятска приказка
            Живял някога си хан Санад. Отдавна, много отдавна било това. Годините вече са стопили костите му, ветровете са засипали с пясък гроба му. Ала споменът за него останал да се разправя от стари на млади и така дошъл до нас.
            А този хан бил безмилостен. Търбухът му бил винаги сит, а очите — зли и ненаситни. Затуй поданиците му се страхували от неговия гняв.
            Един ден той намислил да се пресели с целия си народ в друга земя, където имало по-удобни места за живеене и по-широки пасища. Ала тая земя била далече й пътят дотам бил много труден. Ето защо преди да тръгнат, хан Санад заповядал да убият старите люде.
            — Старците ще ядат нашата храна и само ще ни пречат в тоя дълъг път — рекъл той. — Затова не бива да ги вземаме с нас. Трябва всички да бъдат убити — нито един да не остане жив! А който се осмели да не изпълни волята ми, ще изпита гнева — ми.
            Мъчно било на людете, но те се подчинили на ханската заповед: убили клетите старци.
            Само един от поданиците на хана, младият Църен, не изпълнил повелята — сърцето не му дало да посегне на престарелия си баща.
            — Ще те пренеса, тате, в новата земя. Пък там да става, каквото ще — рекъл Църен на баща си.
            Той направил голям кожен мях и скрил в него стареца.
            Скоро затръбил рог. Целият народ се вдигнал и подкарал стадата си на север, към далечната земя. Заедно с всички тръгнал и бащата на Църен, натоварен на гърба на един кон.
            Момъкът хранел тайно баща си. Когато спирали за нощувка, той изчаквал уморените люде да заспят и развързвал меха. Старецът излизал да вдъхне малко чист въздух, да пораздвижи изтръпналите си нозе.
            Така хан Санад и поданиците му пътували дълги дни. Накрая стигнали до брега на голямото море. Тук ханът заповядал да разпънат шатрите за почивка.
            Един от слугите на хана тръгнал по стръмния бряг да се поразтъпче. От височината забелязал, че в морето нещо свети. Взрял се по-добре и видял, че това било голяма златна чаша с извита дръжка и чудна резба. Без да се бави, той изтичал при хана и му казал, че на морското дъно, близо до брега, лежи скъпоценна златна чаша.
            Отишъл хан Санад на мястото и се уверил с очите си, че това е така. Много харесал чашата и заповядал да му я донесат. Ала никой не искал да се хвърли от толкова високо в ледената вода и да извади чашата.
            Тогава повелителят наредил да теглят жребий — кой да слезе на морското дъно.
            Жребият се паднал на едного. Нямало как — подчинил се човекът. Хвърлил се във водата и подир малко изплувал вкочанен, с празни ръце. Ханът се разлютил и заповядал да му отрежат главата.
            И втори се хвърлил от високия бряг в ледената морска бездна, но излезнал с шепа пясък в ръка. И нему взели главата.
            Така един подир друг мнозина погинали без време. Най-сетне дошъл редът и на Църен. На другия ден той трябвало да се хвърли в морето. През нощта, когато всички заспали, отишъл на онова място, където бил скрил баща си. Видял го старецът така нажален и го попитал:
            — Синко, дали не ти додея вече да ме гледаш и храниш всеки ден?
            Църен поклатил глава:
            — Не, тате. Дошъл съм да се сбогуваме.
            — Да не би ханът да е разбрал, че не си изпълнил жестоката му воля? — попитал бащата.
            Църен му казал, че утре ще трябва да се хвърли от високия бряг в морето, за да извади проклетата златна чаша.
            Толкова силни и смели мъже се опитваха, но всички излизаха от морето с празни ръце. И чудно нещо! Отгоре чашата съвсем ясно се вижда: лежи си на дъното, да се пресегнеш само и да я вземеш. А щом някой скочи в морето, водата се размътва и чашата изчезва.
            Бащата го слушал внимателно.
            — Я ме заведи, синко, на мястото, където се вижда златната чаша!
            Синът и бащата безшумно се изкачили на стръмнината. Под нозете им в гладката вода блестяла като ясно слънце златна чаша.
            Старецът дълго се взирал надолу. Сетне вдигнал уморените си очи към небето. Накрай поклатил глава и рекъл:
            — Ех, вие! Очи имате, пък не виждате. Та така всички ще погинете, а златната чаша никога няма да извадите. Ами че тя не лежи на морското дъно. Погледни, сине, нагоре! Виждаш ли оная висока канара, надвиснала над морето? Там, на върха й, стои чашата, а онова, което виждате долу, е само нейното отражение.
            Църен вдигнал глава и съзрял на върха на канарата златната чаша. Попитал:
            — Какво да направя сега, тате, та да я взема?
            Старецът го посъветвал така:
            Чашата грее като пълнолика месечина и отдалеч се вижда. Ала стои на такава непристъпна канара, че трудно ще можеш да я досегнеш. Ето какво трябва да сториш: изкачи се на оная издатина, що е точно под чашата, и чакай. Призори на канарата ще дойдат диви кози да посрещнат отвисоко изгряващото слънце. Щом ги видиш, викни силно, подплаши ги. Те ще хукнат да бягат и ще съборят чашата. А ти си отваряй добре очите, за да я уловиш. Защото ако я оставиш да се търкулне в морето, ще потъне. Тук дъното е дълбоко и никой не ще може да я извади.
            Без да се колебае, Църен се заизкачвал по стръмната канара, защото на изток се била явила вече оная бледа ивица, която показва, че слънцето няма дълго да се забави.
            Трудно било катеренето. Ръцете на момъка се разкървавили, дрехите му се изпокъсали. Ала, макар и бавно, той се изкачвал все по-нагоре. Ето вече достигнал издатината под върха на канарата и над главата си видял да блести в предутринната дрезгавина хубавата чаша. Църен застанал неподвижно да чака дивите кози, както го научил баща му. Не чакал дълго: при първите лъчи на слънцето те се появили. Изправили се до ръба на канарата, до чашата, и се загледали на изток.
            Момъкът набрал в гърдите си въздух и изкрещял с всичка сила. От уплаха козите се замятали насам-натам. Една бутнала чашата и тя полетяла надолу. Църен ловко я подхванал и я мушнал в пазвата си. Тозчас отишъл при хан Санад и я сложил в нозете му. Ханът го попитал:
            — Как можа да извадиш чашата от морското дъно?
            — Не от морето я извадих — отговорил Църен, — свалих я от върха на крайбрежната канара. В морето ние виждахме само образа й.
            — Кой ти каза това?
            — Сам се досетих.
            Ханът повече не го разпитвал и го пуснал да си иде.
            Като научили, че Църен успял да вземе златната чаша, хората много се зарадвали; почнали да го хвалят заради неговата мъдрост, която ги избавила от яростта на повелителя.
            На другия ден хан Санад отново повел народа си на път. Дълго вървели. Най-после дошли до една безводна равна земя. Тя била толкова обширна, че накъдето и да погледнеш, краят й не се виждал. В нея нито храсти, нито тревичка растели. Жаждата замъчила и хора, и добитък, ала никъде не срещнали нито река, нито поне изворче.
            Ханът разпратил на четири страни съгледвачи да дирят вода. Всички се върнали уморени и казали, че навред, докъдето стигнали, видели само нажежена, попукана от жажда земя.
            Изплашил се народът: какво да направи; та да се спаси от страшната смърт.
            През нощта Църен отишъл при баща си. Старецът пак го попитал:
            — Защо си тъй нажален, сине?
            — Страшна смърт ни чака, тате. Това е последната глътка вода, която запазих за теб. Никъде на тая земя няма ни река, ни изворче.
            Старецът му рекъл:
            — Отвържи една тригодишна крава. Пусни я сама да върви, накъдето си ще, а ти тръгни подире й. Там, където тя се спре и почне да души земята, копай и ще намериш вода.
            Рано преди изгрев Църен отвързал една тригодишна крава и я пуснал да върви, накъдето си ще. И тръгнал подир нея. С наведена глава тя заскитала насам-натам. Накрая кравата се спряла на едно място, почнала да сумти шумно, да души земята и да рие изсъхналата пръст.
            Църен извикал неколцина мъже и им рекъл:
            — Елате дружно да копаем! Тук ще излезе вода.
            Всички се заловили за работа. Дълго копали вкаменилата се от пека земя. Когато изкопали дълбока дупка, от дъното й бликнала студена вода.
            Напили се и хора, и животни; свестили се, развеселили се.
            Хан Санад повикал Църен и го попитал:
            — Как можа да намериш извор в това безводно място?
            Момъкът отвърнал:
            — Намерих го по различни белези.
            Ханът повече не го разпитвал.
            След като всички добре си починали, продължили своя труден път. Много дни вървели, прекосили безкрайната пустиня, навлезли в една гориста планина. Тук решили да нощуват. Разпънали шатрите, запалили огньове. През нощта рукнал пороен дъжд и угасил всички огньове. Помъчили се людете да запалят отново огън — напразно. Праханта се била навлажнила.
            Три дни валял дъжд. На четвъртия някой забелязал как далеч, на една височина, мъждука светлинка. Хан Санад заповядал начаса няколко души да отидат там и да донесат огън.
            Затичали се пратениците да изпълнят ханската повеля. Изкачили височината и намерили под една елха голям огън, край който седял и се греел ловец. Всеки взел по една запалена главня, ала докато я занесе при хана, дъждът я угасял. Връщали се на няколко пъти напразно: никой не можел да опази главнята от дъжда. Разлютил се хан Санад, обезглавил пратениците и изпратил други. Но и те изгубили главите си.
            Църен не дочакал да му вземат главата, ами отишъл при баща си:
            — Тате, твоята мъдрост избави народа ни от две беди. Научи ме сега какво да сторя, че да донеса огън — да се сгреят людете и да се спасим от гнева на хана.
            Бащата рекъл:
            — Не бива да носиш запалена главня — дъждът ще я намокри и угаси. Вземи едно гърне, напълни го с въглени и го похлупи. Така ще можеш да опазиш огъня.
            Взел Църен едно гърне, отишъл при ловеца и скоро се върнал с въглени. Людете разпалили огньове, огрели се и си сготвили храна.
            Повикал хан Санад момъка и сърдито го запитал:
            — Ти, като си знаел как да се донесе огън, защо мълча досега?
            Църен се объркал:
            — Ами че и самият аз не знаех — заоправдавал се той.
            — Тогава, кажи кой те научи?
            — Старият ми баща, когото пожалих и не погубих.
            — А сега къде е баща ти? — попитал ханът.
            През целия път съм го возил в мях върху гърба на коня.
            — Доведи го!
            Дошъл старецът и паднал в нозете на жестокия хан. Всички мислели, че той ще го погуби. Но хан Санад му се поклонил и му рекъл пред насъбралия се народ:
            — Ти ми показа колко несправедлив съм бил към старите хора. От днес отменям заповедта си, защото разбрах, че старците със своята мъдрост могат да бъдат много полезни. Не се крий вече в меха! Отсега нататък твоят кон ще върви редом с моя и двете ми уши ще слушат мъдростта, която се лее от устата ти.

            Храбрият Азмун
            Нивхска приказка
            Смелият пред нищо не се спира. Смелият минава през огън и вода и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син.
            Това се случило отдавна. Нивхите още правели каменни върхове на стрелите и ловели риба с дървени куки.
            По онова време върху самия бряг на Амур имало едно село. В него живеели нивхите — нито добре, нито зле. Дойде ли много риба, нивхите бивали весели, пеели песни, сити били до гуша. Дойде ли малко риба, лош ли е ловът, нивхите мълчели, пушели мъх и повече стягали поясите на коремите си.
            Една пролет ето какво станало.
            Седят веднъж момци и мъже на брега, гледат водата, пушат лулите и кърпят мрежите. И виждат, че по Амур нещо плава. Пет-шест, а може би и цели десет дървета. Навярно някъде гороломът е повалил дърветата, голямата вода ги е притиснала едно до друго и така ги е заплела, че и със сила не можеш ги раздели. Върху тези дървета се натрупала пръст. Трева поникнала отгоре им. Цял остров плава. Гледат нивхите — на този остров стърчи рендосана и заострена върлина. Червено парцалче, вързано за върлината, плющи във въздуха.
            Старецът Плетун рекъл:
            — Някой плава. Поставил е заострена върлина — защита от зло око. Значи моли за помощ.
            И чули нивхите — долита плач на дете. Дете плаче, та се къса. Плетун рекъл:
            — Дете плава. Навярно си няма нийде никого. Зли хора са избили неговите близки или черна смърт ги е отнесла. Майката не току-тъй ще захвърли детето си. На трева го е поставила — пратила го е да дири добри хора.
            Плачът се чувал все по-силно.
            — Може ли да не помогнеш на дете? — рекъл Плетун. — Трябва да помогнем!
            Момците хвърлили въже с кука, закачили дърветата и ги изтеглили на брега. И що да видят — лежи дете: беличко, кръгличко; очичките черни — като звездички блестят; лицето широко — като пълна луна. В ръцете на детето — стрела и весло.
            Погледнал Плетун и си помислил — детето ще стане богатир, щом от люлката е хванало стрела и весло; не ще се бои нито от враг, нито от работа. И рекъл:
            — Ще го взема за свой син. Ново име ще му дам. Нека се нарича Азмун.
            Нивхите взели Азмун на ръце и го понесли към дома на Плетун. Но какво е това? Колкото повече вървели, толкова детето ставало по-тежко.
            Рекли на стареца:
            — Ей, Плетуне, синът ти расте в ръцете ни! Гледай!
            — Как да не расте в родната земя и в родните ръце! — отвърнал Плетун. — Родната земя дава сила на човека.
            Ясно било, че Плетун казал истината — родната земя дава сила. Додето стигнат до дома на стареца, Азмун порасъл; до прага го донесли момците, а пред прага той слязъл от ръцете им на земята, изправил се на краката си и се отместил настрана — сторил път на по-старите, че тогава влязъл.
            „Е — помислил си Плетун, като гледал новия си син, — момчето ще върши добри дела: първо мисли за хората и сетне за себе си.“
            А Азмун настанил осиновителя-баща на одъра, поклонил му се и рекъл:
            — Поседни си, тате! Уморен си ти от дългия живот. Почини си!
            Взел мрежа, взел весло. Излязъл на брега — лодката сама скочила във водата. А Азмун застанал в лодката и хвърлил веслото си на кормилото — веслото почнало да работи, загребало към средата на реката. Тръгнала лодката. Азмун хвърлил мрежата във водата. Изкарал я, — много риба хванал. Отишъл у дома си, дал рибата на жените. В селото през този ден всички яли риба. А Азмун рекъл на осиновителя-баща:
            — Малко е рибата на това място, тате.
            Плетун отвърнал:
            — Не дойде риба. Амур не дава риба.
            — Трябва да го помолим, тате. Как ще живеят нивхите без риба?
            По онова време, за да получат риба от Амур, трябвало да го нахранят.
            И тръгнали да хранят Амур. Облекли най-хубавите си дрехи от шарени тюлени, от черни кучешки кожи. Плават с лодките и хубави песни пеят. Излезли по средата на Амур.
            Плетун взел каша и сушено лосово месо и хвърлил всичко в Амур:
            — Простите хора те молят да им пратиш риба, прати много хубави риби, прати разни риби! Ето хвърляме ти сушено месо за кучета — друго нямаме. Гладуваме! Коремите ни хлътнаха. Помогни ни и ние няма да те забравим.
            Хвърлил Азмун мрежата във водата — много риба изкарал. Нивхите се зарадвали, но Азмун се намръщил. „Един път — може да е само късмет“ — рекъл си той. Хвърлил мрежата втори път — извадил по-малко риба. Намръщил се. Хвърлил мрежата трети път — и извадил последната риба. Сетне, който от нивхите и да хвърлел мрежата — нищо не хващал. За четвърти път Азмун хвърлил мрежата си и я изкарал празна.
            Посърнали нивхите. Запушили лулите. „Сега вече ще мрем!“ — рекли си те.
            Азмун поръчал да сложат всичката риба в един килер и да дават по малко на хората.
            Заплакал Плетун и рекъл на Азмун:
            — Осинових те, мислех нов живот да ти дам. Няма риба — какво ще ядем? Всички ще измрем от глад. Иди си, сине мой! Друг е твоят път. Остави ни — остави нашето нещастие на нашия праг!
            Замислил се Азмун. Запушил с бащината лула. Три облака дим изпушил. Дълго мислил. Сетне рекъл:
            — Ще ида при морския стопанин Тайрнадз. В Амур няма риба, защото Стопанинът е забравил нивхите.
            Плетун се изплашил: никой от нивхите не бил ходил при Морския стопанин. Това никога не е било. Може ли обикновен човек да се спусне на морското дъно при стареца Тайрнадз?
            — Можеш ли да издържиш такъв път? — запитал бащата Азмун.
            Тропнал Азмун с крак върху земята. От своята сила до пояс потънал. Ударил с юмрук скалата — тя се разпукала и от пукнатината бликнал извор. Присвил очи, погледнал далечната планина и си рекъл: „В подножието на планината седи катерица, между зъбите си държи орех и не може да го строши. Ще й помогна!“ Взел лъка си, сложил стрелата, обтегнал лъка и пуснал стрелата. Стрелата литнала и ударила ореха, който катерицата държала между зъбите си, разчупила го на две, но катерицата не закачила.
            — Ще издържа! — рекъл Азмун.
            Приготвил се Азмун за път. В пазвата си сложил торбичка с амурска пръст, взел нож, лък и стрели, въже с кука, взел и костена пластинка, за да свири, ако по пътя му стане скучно.
            Обещал на баща си скоро да прати вест за себе си. Поръчал да хранят всички с рибата, която наловил, додето се върне.
            И поел.
            Тръгнал към брега на морето. Стигнал до Малкото море. И гледа — от водата му се блещи нерпа-тюлен, издъхва от глад.
            Азмун викнал на нерпата:
            — Ей, съседе, много ли път има до Стопанина?
            — Какъв стопанин ти трябва? — запитала нерпата.
            — Тайрнадз, морският старец!
            — Щом като е морски, търси го в морето — отвърнала нерпата.
            Азмун продължил пътя си. Стигнал до Охотско море, както го наричали тогава. Ширнало се пред него морето — краят му се не вижда. Чайки летят над него, баклани-птици крещят. Вълните се носят една след друга. Над морето тегне сиво небе, покрито с облаци.
            Къде да търси Стопанина? Как да стигне при него? И нямало кого да запита Азмун. Викнал на чайките:
            — Ей, съседки, добър ли е ловът? Простите хора умират от глад.
            — Какъв ти лов! — отвърнали чайките. — Сам виждаш, едва махаме с криле. Риби отколе не сме виждали. Скоро ще се свърши с нас. Навярно Морският старец е заспал, забравил си е работата.
            Азмун рекъл:
            — Аз отивам при него. Ала не зная как да стигна.
            Чайките се развикали:
            — Далеко в морето има остров. От този остров излиза дим. Това не е остров, а покривът на Тайрнадзовия дом, димът излиза от комина. Ние не сме били там, бащите ни не са летели нататък — от прелетните чайки сме чували! Как да стигнеш там — не знаем! Запитай косатките.
            — Добре — рекъл Азмун.
            — Ако стигнеш при Стареца, спомни си за нас, Азмуне!
            Излязъл Азмун на морския бряг. Дълго вървял. Уморил се. Седнал сред камъните върху пясъка, подпрял глава на ръцете си и се замислил. Мислил, мислил и заспал. Изведнъж чува през сън — някакви хора шумят на брега. Азмун лекичко отворил очи…
            И видял — млади момци се надбягват на брега, дърпат си коланите, прескачат се, играят с криви саби. В туй време на брега излезли тюлени. Момците захванали да удрят тюлените със сабите си. Щом ударят — и тюленът се извръща на хълбок. „Ех — помислил си Азмун, — да имах такава сабя!“ Гледа Азмун — на брега стоят вехти лодки…
            По едно време момците захванали да се борят. Хвърлили сабите на пясъка. Почнали да се бият — нищо не виждат наоколо, крещят и се карат. Тогава Азмун се изхитрил, хвърлил въжето с куката, закачил една сабя и я дръпнал към себе си. Докоснал я с пръст — хубава! Ще свърши работа.
            Спрели момците борбата. Всички взели сабите си, а за един момък нямало сабя. Заплакал тогава момъкът и рекъл:
            — Ой-я-ха! Сега Старецът ще ме нареди! Какво ще кажа на Стареца, как ще ида при него?
            „Аха! — помислил си Азмун. — Момците се познават със Стареца. Навярно тези момци са от морското село.“
            Лежал той, не мърдал.
            Захванали момците да търсят сабята — няма я сабята! Оня, дето я изгубил, изтичал в гората да види дали не я е изтървал там. Другите блъснали лодките в морето и се качили. Само една лодка останала на брега.
            Азмун изтичал след момците. Бутнал празната лодка в морето и се загледал накъде ще тръгнат. А момците заплавали в открито море. Азмун също скочил в лодката и заплавал в морето. Изведнъж гледа — какво е това? Напреде му — нито лодки, нито момци! Само косатки плуват в морето, порят вълните, изправили гръбните си перки като саби, а върху перките стърчат парчета тюленово месо.
            По едно време лодката под Азмун се раздвижила. Азмун се хванал и се огледал — не бил в лодка, а върху гърба на една косатка! Досетил се момъкът, че на брега не лежали лодки, а кожи от косатки. Че на брега не играели момци със саби, а косатки. И че сабите не били саби, а гръбни перки на косатки. „Няма що — помислил си Азмун — все пак съм по-близо до Стареца!“
            Дълго ли плавал така Азмун — не зная, не е разправял. Додето плавал, му пораснали мустаци.
            И видял Азмун, в далечината лежи остров, като покрив на колиба. На островния връх — дупка, от дупката се вие димец. „Навярно там живее Старецът!“ — си рекъл Азмун. Тогава сложил стрела на лъка и пратил стрелата на баща си…
            Косатките заплували към острова, хвърлили се на брега, преметнали се и се превърнали на момци, които държели в ръцете си тюленово месо.
            А оная косатка, дето била под Азмун, завила назад в морето. Без сабята, ясно, тя не можела да влезе в къщи! Азмун паднал от косатката във водата — едва не потънал!
            Момците видели, че Азмун се блъска в морето и се хвърлили към него. Азмун се измъкнал на брега, а момците го разглеждали и се мръщели. Казали му:
            — Ей, кой си ти? Как си попаднал тук?
            — А вие не ме ли познахте, че съм свой? — рекъл Азмун. — Останах назад от вас, додето дирих сабята си. Ето сабята ми!
            — Това е вярно, сабята е твоя. Но защо не приличаш на нас?
            Азмун отвърнал:
            — Измених се от страх, задето загубих сабята си. И досега не мога да се опомня. Ще ида при Стареца да ми върне предишния вид.
            — Старецът спи — рекли момците, — нали виждаш, димът едва излиза.
            Момците отишли по домовете си. Оставили Азмун сам.
            Азмун почнал да се изкачва по планината. Изкачил се до половината и гледа — стан. В този стан само девойки. Преградили пътя на Азмун и не го пускат:
            — Старецът спи и заповяда да не му пречат.
            Притискат се към Азмун, галят се:
            — Не ходи при Тайрнадз! Остани при нас. Жена ще си вземеш, хубаво ще живееш.
            А девойките — една от друга по-хубави! Очите ясни, лицето прекрасно, тялото гъвкаво, ръцете сръчни. Такива хубави девойки, че Азмун си помислил — не е зле наистина да си взема за жена някоя от тях.
            Тогава амурската земя в торбичката се раздвижила в пазвата му. Спомнил си Азмун, че не е дошъл тук за невяста, но не можел да се отскубне от девойките. Досетил се тогава — извадил от пазвата си мъниста и ги хвърлил на земята.
            Девойките се втурнали да събират мънистата. И тогава Азмун видял, че тези девойки нямат крака, а перки. Те не били девойки, а тюлени!
            Додето девойките събирали мънистата, Азмун стигнал до върха на планината. В дупката, която се намирала най-горе, той хвърлил въжето с куката. Закачил куката за гребена на планината и по това въже се спуснал долу. Спуснал се до дъното на морето и се озовал в дома на Морския старец.
            Паднал на пода — едва не се утрепал. Огледал се: в къщата всичко както при нивхите — одъри, печки, стени, стълбове, само че всичко от рибени люспи. И зад прозореца няма небе, а вода.
            Водата се плискала зад прозореца, зелени вълни се надигали зад него, в тези вълни се люлеели морски водорасли, като невиждани дървета. Край прозорците плували риби, но такива, каквито нито един нивх няма да сложи в устата си: зъбати и костеливи, само гледат кого да глътнат…
            На одъра лежал Старецът, спял. Белите му коси — разпилени по възглавницата. В устата му стърчала лула, почти съвсем угаснала, от нея едвам излизал димец и се носел към комина. Тайрнадз хъркал, нищо не чувал. Азмун го докоснал с ръка — не, не се буди Старецът и туйто.
            Разсърдил се Азмун: какво е това — близките му умират от глад, а Тайрнадз си забравил работата, спи! В яда си убол Тайрнадз със своя нож. Оня се раздвижил, запъшкал. Завъртял глава, цял се намръщил, попъшкал-попъшкал, че като кихнал… Събудил се и облещил очи…
            Азмун извадил от пазвата си костената пластинка, стиснал я със зъби и взел да я дърпа за езичето. Забучала, забръмчала, засвирила пластинката: ту като птица чуруликала, ту като ручей бълбукала, ту като пчела жужела.
            Тайрнадз никога не бил чувал такова нещо. Какво е това? Раздвижил се, повдигнал се, потъркал очите си, седнал и подвил крака под себе си. Той бил голям като подводна скала: лицето му добро, мустаците като на сом висят. По кожата му блестят люспи във всичките цветове на дъгата. Дрехата му ушита от морски водорасли… Видял той, че насреща му стои малко момче, в устата си държи нещо, но така хубаво свири, че сърцето на Тайрнадз се разиграло. Сънят мигом литнал от очите му. Той обърнал към Азмун доброто си лице, присвил очи и запитал:
            — Ти на кой народ си син?
            — Аз съм Азмун, син на нивхския народ.
            — Защо си дошъл толкова отдалече при нас?
            Азмун разказал каква грижа е налегнала нивхите и се поклонил:
            — Бащице, помогни на нивхите! Прати им риба! Бащице, нивхите умират от глад! Те ме проводиха да те моля за помощ.
            Засрамил се Тайрнадз. Изчервил се и рекъл:
            — Лошо стана. Легнах само да си почина, а съм заспал! Благодаря ти, че ме събуди!
            Тайрнадз пъхнал ръката си под одъра и Азмун видял там една голяма каца; в тази каца плували есетри, сибирски сьомги, лакерди и пъстърви — несметен брой риби!
            До кацата имало кожа. Старецът я взел и напълнил четвъртината от кожата с риба. Отворил вратата, хвърлил рибата в морето и рекъл:
            — Плувайте при нивхите! Бързо плувайте!
            — Бащице — рекъл Азмун, — не жали рибата за нивхите!
            Тайрнадз се намръщил.
            Тогава Азмун се изплашил. „Сега вече пропаднах! — помислил си той. — Разсърдих Стареца. Лошо ще стане!“
            Ала той си спомнил за баща си и за земляците си, застанал мирно и погледнал Тайрнадз право в очите.
            Оня се усмихнал:
            — Ако някой друг се бъркаше в работата ми, нямаше да му простя, но на тебе прощавам: виждам, че не мислиш за себе си, а за другите. Да бъде, както искаш!
            Хвърлил тогава Тайрнадз в морето още половин кожа всякаква риба:
            — Към Амур плувайте, плувайте!
            Поклонил му се Азмун:
            — Бащице! Аз съм беден — няма с какво да ти се отплатя за доброто. Вземи този подарък.
            Той дал на Тайрнадз пластинката си и му показал как да свири с нея.
            А пък старият отдавна го сърбели ръцете, искало му се да я вземе, не можел да снеме очите си от нея! Страшно му се харесала играчката.
            Зарадвал се Тайрнадз, турил пластинката в устата си, стиснал я със зъби и захванал да я дърпа за езичето…
            Забучала, забръмчала пластинката: ту като морски вятър, ту като шум на дървета, ту като птичка призори, ту като лалугер писукала. Свирил Тайрнадз. Съвсем се развеселил. Тръгнал из къщата и захванал да подскача. Къщата се залюляла, вълните зад прозореца побеснели, морските водорасли се късали — в морето се извила буря.
            Азмун видял, че на Тайрнадз сега не му е до него. Приближил се до комина, хванал се за въжето си и започнал да се катери нагоре. Изподраскал до кръв целите си ръце, защото докато гостувал при Стареца, въжето обрасло с морски водорасли.
            Измъкнал се и се огледал.
            Девойките-тюлени все още търсели мънистата, карали се, делели ги — и домовете си забравили, вратите на тези домове обрасли с мъх.
            Азмун погледнал долното село — то стояло празно, а далеко в морето се виждали перките на косатките: косатките гонели рибата към Амур.
            Как да стигне сега у дома си?
            Видял Азмун, че се е надвесила дъга. С единия си край се опирала на острова, а с другия — на Голямата земя.
            А в морето вълните бушуват — Тайрнадз свири и играе у дома си. Сърдитите вълни се носят по морето.
            Покачил се Азмун на дъгата. Едвам се покатерил. Целият се боядисал: лицето му зелено, ръцете — жълти, коремът — червен, краката — гълъбови. Покачил се как да е и по дъгата се втурнал към Голямата земя. Тичал, пропадал, едва не паднал. Погледнал надолу и що да види — морето почерняло от риба. Нивхите ще имат риба.
            Свършила се дъгата.
            Скочил Азмун на земята. Гледа — на морския бряг, край лодката, седи онова момче-косатка, на което отмъкнал сабята. Азмун го познал и му върнал сабята. Момъкът я грабнал начаса.
            — Благодаря ти — рекъл той. — Мислех, че догде съм жив, не ще видя дома си… Няма да ти забравя добрината: все към Амур ще гоня рибата. Не изпитвам злоба към тебе; сега зная — ти си се потрудил не за себе си, а за хората.
            Преметнал се, превърнал се на косатка, сабята си — гръбната перка — дигнал нагоре и заплувал в морето.
            Тръгнал Азмун към Амур и излязъл при Голямото море. Срещнал чайките и бакланите.
            Те викнали на момъка:
            — Ей, съседе! Беше ли при Стареца?
            — Бях! — отговорил Азмун. — Вие мене не гледайте — гледайте морето!
            А в морето вървяла такава риба, че водата се пенела. Втурнали се чайките, почнали да ловят риба, захванали пред очите му да тлъстеят.
            А Азмун отишъл по-нататък. Приближил се към Амур. Гледа — нерпата вече издъхва. Тя запитала момъка:
            — Беше ли при Стареца?
            — Бях! — рекъл Азмун. — Ти мене не гледай, а гледай водата.
            А рибата вървяла нагоре по лимана и водата се пенела от нея. Хвърлила се нерпата да лови риба. Захванала да яде риба и да тлъстее.
            Отишъл Азмун по-нататък.
            Приближил се към родното село. Нивхите седели на брега ни живи, ни умрели, изпушили всичкия мъх, изяли всичката риба.
            Излязъл Плетун на къщния праг, посрещнал сина си и го целунал по двете страни.
            — Беше ли, синко, при Стареца? — запитал той.
            — Ти мене не гледай, тате, Амур гледай! отвърнал Азмун.
            А в Амур водата кипяла — толкова много риба пристигнала.
            Азмун рекъл:
            — Ще стигне ли рибата, бащице?
            — Ще стигне!
            И заживели нивхите хубаво. През пролетта и есента рибата пристигала.
            Оттогава много хора били забравени… Но Азмун помнят и до ден-днешен.
            Щом морето се разиграе и вълните почнат да се плискат, в свистенето на морския вятър се чува ту вик на птица, ту писукане на лалугер, ту шум на дървета… Морският старец, за да не заспи, свири на пластинката, весели се в подводния си дом…

            Тримата верни другари
            Тюркменска приказка
            За теб лъжа, за мен истина!
            Сдружили се и побратимили едно козленце, едно агънце и едно теленце. Все заедно си пасели, боричкали се и играели. Нареждам на първо място козленцето — както ще видиш по-нататък, то било най-палаво, ама и най-хитро, макар още да не му били наболи рогца.
            Един ден немирното козленце попитало другарчетата си:
            — Хе-хе-хе, братчета, кое от вас е виждало как слънцето се скрива вечер зад планината?
            — Ме-е-е! Аз съм виждало — отговорило агънцето.
            — У-у-у! Че и аз съм го виждало — повторило теленцето.
            Козлето предложило:
            — Хайде тогава да идем да видим къде слънцето си ляга нощем да спи!
            Агънцето въздъхнало:
            — Ах, на драго сърце бих отишло. Само че пастирите няма да ни пуснат.
            — Да, пастирите няма да ни пуснат! — потвърдило теленцето.
            — Пък ние няма да ги питаме — тропало с краче козленцето. — Ще избягаме — и толкоз! Нека сетне ни дирят, колкото си щат. Степ широка — цялата не можеш да я избродиш. Ама пък, като се завърнем, ще знаем повече от всички и ще бъдем на голяма почит. Ще бъдем герои.
            — Ах, герои! — въздъхнало агънцето.
            — М-м, герои! — изсумтяло теленцето.
            Много им се прищяло да станат герои. Сдумали се и, без много да умуват, измъкнали се тайничко от стадото и тръгнали. Напред върви сърцатото козленце, след него — кроткото агънце, последно — тромавото теленце. Вървели, вървели, песничка запели. От време на време спирали, тревичка си пощипвали. Дълъг бил пътят, краят му не се виждал. Ала планината все повече наближавала и тримата пътешественици се радвали.
            Не щеш ли, едно бъбриво ручейче им препречило пътя:
            — Не ви пущам по-нататък! — рекло им то. — Отвъд бродят страшни зверове. Ще си загинете млади и зелени.
            — Ами! — сопнало му се козленцето. — Тебе ще питаме! Ще те прескочим — и толкоз!
            — Ние-е! Мене ме е страх! — опънало се агънцето.
            — М-ме-у-у! И мене ме е страх — признало и теленцето.
            — Е-е-е, вие страхливци! — присмяло им се козленцето. — Пък аз от нищо не се страхувам. Вижте!
            Засилило се козленцето — хоп — прескочило ручейчето и му се изплезило.
            Престрашило се агънцето. Скок подир козленцето и също благополучно се намерило отвъд. Само едното копитце мъничко си намокрило.
            Повъртяло се теленцето, повъртяло се — няма що! Да не остане по-назад, рипнало и хе. Ама нали си било тромаво — бух! — цамбурнало във водата.
            — Олеле, братчета, спасявайте ме, потъвам! — изревало теленцето. От страх сърцето му щяло да се пукне; уплашило се да не се удави, макар че водата му стигала до колене.
            Другарчетата му го измъкнали за ушите на отвъдния бряг. Изтърсило се то от водата, съвзело се от уплахата.
            Продължили си пътя. Напред подскача сърцатото козленце, подире му подтичва кроткото агънце, последно крета мокрото теленце. Вървели, вървели, уморили се. Козленцето рекло на теленцето:
            — Ние, братко, от явна смърт те избавихме. Затова трябва да ни се отплатиш! Отнеси ни на гръб до планината. Ти си най-силно.
            Съгласило се теленцето. Яхнали го д ата палавника — козленцето отпред, агънцето — отзад. Посръгват го в хълбоците, подсмиват се.
            Кретало, кретало клетото теленце — изморило се, задъхало се, жално замучало:
            — У-у-у! Тежите ми! Ами че аз не съм камила! Ще ви нося ей до оня камък, гдето се белее напреде ни. Стига ви толкова за голямата услуга!
            Дошло теленцето до камъка и ездачите слезли от гърба му. Погледнали камъка, пък то не било камък, ами един чувал, натъпкан-претъпкан и здраво завързан.
            — Види се, от тука е минал някой заплес и е загубил товара си — рекло козленцето. — Хайде да го разтворим, да видим какво има вътре. Може да е нещо за ядене.
            Развързали чувала. В него — четири кожи, една от друга по-скъпи: рисова, меча, вълча, лисича.
            — Ценна находка! — викнало козленцето.
            — Да вземем кожите, може да ни дотрябват!
            Метнали чувала на гърба на теленцето — нали то било най-яко — и си продължили пътя. Напред подскача сърцатото козленце, подире му подтичва кроткото агънце, най-отзад се тътри тромавото теленце с чувала на гърба. Ето че вече наближили планината. Сторило им се — да се пресегнеш, ще я пипнеш. А оттук започвала многогодишна гора, тъмна и опасна.
            Надзърнало агънцето в гъсталака, сепнало се:
            — Не-е-е-е! Страх ме е-е-е! — изблеяло то.
            — У-у-у! И мене ме е страх! — измучало теленцето.
            — Хе-хе-хе, страхливци! От какво ви е страх? Нали аз съм с вас? — подиграло ги козленцето.
            Засрамили се агънцето и теленцето, тръгнали подир сърцатото козленце. Вървели, вървели, вървели, излезли на една полянка. А насред полянката — бяла къщурка. Отвътре се разнасяли викове и врява, песни и звън на тамбура:
            Някой пеел:
            Дрън, дрън, моя тамбуричке!
            Дзън, пригласяй ми, сестричке!
            Тук на пир са се събрали
            отбор весели другари:
            Рис, Мецана, Вълчо, Лиса —
            колко милички, добри са!
            Днеска всички те са братя,
            че е празник на гората.
            Ала утре в храсталака
            всеки знае що го чака —
            няма братя и другари,
            ще се крие кой где свари;
            всеки всекиго ще мрази
            и кожуха ще си пази.
            Дрън, дрън, моя тамбуричке!
            Дзън, пригласяй ми, сестричке…
            Нашите пътешественици не разбрали добре думите на песента, чули само свирнята и врявата.
            — Голяма веселба! — рекло козленцето. — Сигурно сватба. Да влезнем, да похапнем, да се повеселим и ние!
            Агънцето и теленцето нямали нищо против. Отворило козленцето вратата и пътешествениците — бух вътре!
            — Е-е-е, искате ли неканени гости, сватбари? — провикнало се весело козленцето и начаса гласецът му пресекнал.
            Поогледали се, поогледали се тримата верни другари — що да видят! В къщурката диви зверове празник празнуват: шареният Рис комис лочи, Баба Меца халва ближе, Кумчо Вълчо кюфтета лапа, Кума Лиса на тамбура дрънка и пее…
            Смръзнали се на мястото си неканените гости — разбрали на каква беда са налетели, ама връщане няма.
            Пък зверовете, като ги съзрели, зарадвали се, очите им пламнали от лакомия: ето, вкусната гозбица на крака им иде! Колко хубаво ще си заговеят за празника! Намигнала Кумица Лисица на стръвните си приятели, станала от мястото си, лигите си преглътнала, мазни думи заредила:
            — Молим, молим! Заповядайте при нас, скъпи гости! Добре дошли на нашата празнична веселба. Седнете, приятели, тук по-близко до огнището да се отморите. Ние ей сега ще ви нагостим, че никога вече няма да ви се прияде. Ама първом, я да ни посвирите на тамбуричка, да ни повеселите с песничка!
            На агънцето му се вцепенил езикът — дума не може да продума, само блещи очи наляво-надясно. Теленцето навело жално глава — мисли си: „Кой ли от тия разбойници ще ми прегризе гърлото?“ И нему не е до свирня и песни. Пък сърцатото козленце си рекло: „И тъй ох, и тъй олеле! Две смърти няма, от една не ще избегнеш, казваше Старият пастир. Чакай да им покажа на тия злодеи, че не ме е страх от тях.“ Тръснало къдравата си главица и заговорило:
            — Я ми подай, Кума Лисо, тамбурата! Аз ще ви посвиря за чест и слава. Слушайте добре, кръвници-зверове! Ушите си наострете, всичко запомнете!
            Ударило козленцето с копитце по струните и запяло:
            Дрън, дрън, моя тамбуричке!
            Дзън, пригласяй ми, сестричке!
            Днес ще падне славен лов,
            нека всеки е готов
            да се хвърли изведнъж!
            Риса за опашка дръж,
            Баба Меца — за главата,
            Кумчо Вълчо — за краката,
            Кума Лиса — за ушите!
            Всички да ги удушите!
            Кожите на тез глупаци
            ще направим на калпаци,
            топли шуби и кожуси,
            а Мецана — на суджуци.
            За такива обирачи
            никой няма да заплаче.
            Дрън, дрън, моя тамбуричке!
            Дзън, пригласяй ми, сестричке!
            Слушат горските разбойници — на ушите си не вярват: що за дръзка песен пее малкото козленце?
            — Чакайте, бе! Кои сте вие? — измънкал рисът.
            — Ние сме прочути степни ловци — отвърнало козленцето.
            — Ами накъде сте се запътили? — изфъфлила мечката.
            — Тръгнали сме на панаир. Стока носим.
            — Каква стока носите? — запитал вълкът.
            — Зверски кожи.
            — А откъде сте ги взели? — изскимтяла лисицата.
            — От вашите роднини ги свалихме. Вижте! — и козленцето изтърсило от чувала четирите кожи. — Само че малко ни са тия, още ни трябват.
            Кръвопийците познали кожите на роднините си и много се уплашили. Ревнали в един глас, втурнали се един през друг да се спасяват, побягнали кой накъдето му видят очите.
            Отдъхнали си тримата другари. Хапнали си те сладко-сладко от оставените гозби и започнали да мислят какво да правят.
            Козленцето рекло:
            — Добре се отървахме от тия кръволоци, здравата ги изплашихме. Ама лошо ни се пише, ако се опомнят и се върнат. Я по-добре да бягаме оттук, додето не ни е връхлетяла нова беда!
            Агънцето рекло:
            — Не ни трябва да дирим къде почива слънцето. По-добре да се върнем назад.
            Теленцето рекло:
            — В родното стадо пастирите няма да позволят никой да ни закача. По-скоро да бягаме от това страшно място!
            — Бежте! — изврякало козленцето.
            — Бежте! — изблеяло агънцето.
            — Бежте! — измучало теленцето.
            И тримата смелчаци си плюли на копитцата. Подир миг те били вече далече от бялата къщурка, а подир още един миг изскочили из тъмната гора и затичали през зелената степ. Най-напред препускало козленцето, подир него подскачало агънцето, най-отзад тичало в тръс теленцето.
            Привечер, когато слънцето се готвело да си легне на скришно място зад планината, нашите юнаци пристигнали в родното стадо. Пастирите толкова се зарадвали, че се завърнали живи и здрави, та никак не им се карали.
            Ето как благополучно завършило това приключение! Само едно не било добре: трите верни другарчета така и не разбрали къде слънцето се крие да спи. Ала все пак те се показали големи герои. Толкова видели, толкова преживели, колкото никой в стадото не е и сънувал.
            Разправих тая приказка малка на послушните деца за залъгалка.

            Хитрата лисица
            Корякска приказка
            Седяла лисицата на брега на една река и си мислела:
            „Как да си похапна прясна рибица?“
            Не щеш ли, по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки.
            Лисицата попитала:
            — Какво правите вие, чайки?
            — Ловим риба.
            — Вземете и мене със себе си!
            — Скачай!
            Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а Лиса паднала във водата.
            Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето.
            Погледнала Лиса — наоколо вода. Рекла си: „Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде, опашко, стани ми кормило!“
            И заплувала Лиса като в лодка. Лапите и — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък.
            Само че Лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката я отвела в открито море.
            Лисицата плувала, плувала, а брегът все се не виждал. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
            Тогава срещнала тюлена.
            Тюленът й рекъл:
            — Накъде плуваш, Лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
            — Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
            — Не — отвърнал тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
            — Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всички животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
            Тогава всички тюлени, моржове и китове излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
            А Лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
            — Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа… Един кит, два кита, три кита…
            И тъй Лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
            — Право каза, Тюлене: в морските води има още много глупави животни. През цялото море може да се построи мост от вас! А сега идете, където поискате, пък аз ще почивам!
            Морските животни отплували, пък Лиса си свалила кожуха и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка да съхне.




           


Няма коментари:

Публикуване на коментар