3 май 2012 г.

Романи за деца: Книга за джунглата-2


                                            Ръдиард Киплинг
                                      КНИГА ЗА ДЖУНГЛАТА
                                                                      
                                            ВТОРА КНИГА
           
            КАК ДОЙДЕ СТРАХЪТ
            Пресъхва тинестият вир
            и сключваме със всеки мир.
            По двата бряга на реката
            клечим безмълвни като братя
            и нокти никой не изважда,
            скован от палещата жажда.
            Един до друг за първи път стоят сърнето и вълкът,
            (а то си спомня как в нощта уби добрия му баща.)
            И всеки ден сред адски зной събират се на водопой,
            додето плисне дъжд и пак познае всеки своя враг.

            Тези, които са чели другите разкази за Маугли, вече знаят, че той бе прекарал голяма част от живота си в Сионийската вълча глутница, където учеше Закона от Балу, кафявата мечка. Закона на джунглата, който е по-стар от всички други закони на земята, е предвидил всичко, което може да се случи на Народа на джунглата. Времето и практиката са направили този Закон пълен и съвършен. И Балу казваше, когато на момчето му омръзваха постоянните заповеди, че Закона е като гигантска лиана, която обвива всеки и никой не може да се освободи от него.
            — Когато живееш, колкото съм живяла аз, малко братче — казваше кафявата мечка, — ще видиш как цялата джунгла се подчинява на Закона. И това няма да ти е никак приятно.
            Тези думи влизаха в едното ухо на Маугли и излизаха през другото. Защото момче, което прекарва времето си в сън и търсене на храна, се тревожи само ако се озове в беда. Но дойде година, когато думите на Балу се сбъднаха и Маугли видя как цялата джунгла се подчинява на Закона.
            Всичко започна с това, че почти не паднаха зимни дъждове. Сахи — бодливото свинче, срещна Маугли в един бамбуков гъсталак и му каза, че дивият ям съхне. А всички знаят, че Сахи е смешно придирчив и яде само най-вкусното и най-зрялото. Маугли се изсмя и каза:
            — И какво от това?
            — Засега нищо — недоволно отговори Сахи като тракаше с бодлите си, — но ще видим след време. Скачаш ли още в дълбокия вир под Пчелната скала, малко братче?
            — Не. Глупавата вода съвсем намаля и аз не искам да си пукна главата — каза Маугли, който беше уверен, че знае колкото пет бодливи свинчета, взети заедно.
            — Жалко — отговори Сахи. — През пукнатината можеше да влезе малко ум в главата ти.
            Сахи бързо се сви, за да не може Маугли да го дръпне за мустаците.
            Когато Маугли предаде на Балу думите на Сахи, мечката се замисли и промърмори: „Ако бях сама, щях да променя мястото си за лов, преди другите да се сетят за същото. Но лов на чужда земя винаги завършва с битка — а в нея може да пострада моето човешко дете. Нека изчакаме да видим, как ще цъфне мохвата“.
            Тази пролет дървото мохва, чиито плодове Балу много обичаше, въобще не цъфна. Зеленикавите восъчни цветчета прегоряха преди да се разтворят и само няколко миризливи топчици паднаха на земята, когато Балу се изправи на задните си крака и раздруса дървото. А после, стъпка по стъпка, убийственият зной се промъкна в самото сърце на джунглата и тя стана жълта, кафява и най-сетне черна. Зеленината по склоновете на овразите се опече и втвърди като телена мрежа. Скритите вирове пресъхнаха до дъно и дори най-леките стъпки по тинята се запазваха дълго сякаш излети от желязо. Сочните стъбла на лианите, увити около дърветата, се свличаха и умираха в ниското. Бамбукът пожълтя и тревожно шумеше, раздвижван от топлия вятър. Мъховете се олющиха и оголиха скалите, които пареха като напечените сини камъни по празните речни дъна.
            Птиците и маймуните отидоха на север в самото начало на годината, защото усещаха, че наближава беда. Елените и дивите прасета се придвижиха чак до изсъхналите селски ниви и много от тях умираха пред очите на хората, които бяха твърде слаби, за да ги прогонят. Ран Лешояда остана в джунглата и се охрани, защото имаше много трупове. Всяка вечер той съобщаваше на животните, които вече нямаха сили да отидат на нови места, че слънцето е умъртвило джунглата на три дни полет във всички посоки.
            Маугли, който не знаеше какво означава истински глад, сега ядеше тригодишен мед, черен като трънки и покрит с кора от засъхнала захар, който дълбаеше от стари пити в скалните улеи. Той вадеше ларви, скрити дълбоко под кората на дърветата, и крадеше новото пилило на осите. Всички животни в джунглата бяха станали кожа и кости. Багира убиваше по три пъти на нощ и не можеше да се нахрани до насита. Но най-лошото беше липсата на вода, защото, макар и рядко, Народа на джунглата пие по много вода.
            А сушата продължаваше и продължаваше като изсмукваше цялата влага. От всички потоци остана само главното русло на река Вайнгунга и то превърнато в малък поток, който едва шаваше между мъртвите брегове. И когато Хати, дивият слон, който живее сто години и дори повече, видя над водата да се показва дългото синьо ребро на скала, разбра, че това е Скалата на мира. Тогава той вдигна хобота си и затръби, за да обяви Водното примирие, както неговият баща го бе обявил преди петдесет години. Елените, дивите прасета и биволите подеха вика с пресипнали гласове. Ран Лешояда се виеше в големи кръгове над джунглата и със свистене и крясъци известяваше Примирието нашир и надлъж.
            Закона на джунглата предвижда смъртно наказание за убийство на водопой, когато е обявено Водно примирие. Причината за това е, че водата става по-важна от храната. Всеки в джунглата може да преживее някак, когато ловът и пашата са лоши. Но водата е вода, и когато остане само един източник, всеки лов спира, докато Народа на джунглата се събира при него, за да утоли жаждата си. В добри времена, когато водата е в изобилие, тези които отиват да пият на Вайнгунга — или на което и да е друго място — излагат на опасност живота си, и тази опасност е част от прелестта на нощните приключения. Да слезеш до реката така ловко, че да не трепне нито лист; да газиш до колене в бързата пяна при речните прагове, която заглушава всеки друг шум; да пиеш, оглеждайки се през рамо; да напрягаш от страх всички мускули за първия отчаян скок, а после да се изкатериш по крайбрежния пясък и да се върнеш с мокра муцуна и пълен корем при възхитеното стадо — това изпълва с възторг всеки млад елен с блестящи гладки рога, именно защото във всеки миг Багира или Шир Хан могат да го убият с един скок. Но сега тази игра на живот и смърт свърши. Народът на джунглата, гладен и мършав, се тълпеше край намалялата река.
            Тигърът и мечката заедно с елените, дивите биволи и глиганите пиеха вмирисаната вода, и дълго стояха неподвижни над нея, без да имат сили да си тръгнат. Елените и дивите прасета се скитаха цял ден да търсят нещо по-добро от суха кора и увехнал листак. Биволите не намираха локви да се разхладят и зелени пасища да се нахранят. Змиите напуснаха джунглите и слязоха към реката с надежда да хванат някоя по чудо оцеляла жаба. Те се увиваха около влажните камъни и дори не помръдваха, когато дивите прасета ги избутваха с муцуните си, ровейки за корени в калта. Водните костенурки отдавна бяха избити от Багира, най-изкусния от ловците, а рибите се бяха скрили дълбоко в напуканата тиня. Само Скалата на мира лежеше над плитката вода като дълга змия и слабите вълни едва чуто съскаха върху нагорещените й страни.
            Маугли идваше тук всяка нощ за да се разхлади и поприказва с другите. Сега дори и най-гладните от неговите врагове не биха се полакомили за него. Заради голата си кожа той изглеждаше много по-мършав и нещастен от своите другари. Косата му беше избеляла от слънцето като лен. Ребрата му се брояха като пръчките на кошница.
            Изтънелите ръце и крака приличаха на възлести тревни стъбла — кожата на коленете и лактите бе удебелена, защото той пълзеше, когато дебнеше плячката си.
            Но очите му под сплъстените къдрици гледаха уверено и спокойно. Багира, неговата съветница в това трудно време, му беше казала да се движи бавно, да ловува търпеливо и никога, в никакъв случай, да не губи самообладание.
            — Сега времената са лоши — каза Черната пантера една вечер, гореща като фурна. — Но те ще минат, ако издържим до края. Пълен ли е стомахът ти, човешко дете?
            — Има нещо в него — отговори Маугли, — но все едно е празен. Мислиш ли, Багира, че дъждовете са ни забравили и никога вече няма да дойдат?
            — О, не. Ние пак ще видим цъфнала мохва и малки сърненца, охранени с крехка трева. Ела да отидем при Скалата на мира, за да чуем новините. Качи се на гърба ми, малко братче!
            — Сега не е време да носиш товар. Аз още мога да стоя на краката си, макар че двамата с теб наистина не приличаме на охранени биволи. Багира погледна разрошените си, прашни хълбоци:
            — Миналата нощ убих вол в ярем. Толкова бях слаба, че не бих посмяла да се хвърля отгоре му, ако беше свободен. У-у! Маугли се засмя.
            — Да, големи ловци сме сега — каза той. — Аз съм толкова смел, че ловя червеи.
            И двамата слязоха през сухите чупливи храсти до речния бряг.
            — Водата няма да се задържи дълго — каза Балу, присъединявайки се към тях. — Вижте отсреща!
            На равния отвъден бряг жилавата трева на джунглата се бе вкаменила от сушата. Отъпканите от елени и диви прасета пътеки към реката бяха набраздили тази пожълтяла равнина с прашни клисури, прокарани през високата трева, и макар че беше още рано всички те бяха пълни с диви животни, бързащи към водата. Чуваше се как елените и сърнетата кашлят от острия като емфие прах.
            Нагоре по реката, на завоя при Скалата на мира, която пазеше Водното примирие, стоеше дивият слон Хати със своите синове. Мършави и сиви на лунната светлина, те се полюшваха монотонно напред-назад, напред-назад. Малко под тях бяха редиците на елените; следваха тези на глиганите и дивите биволи; а на противоположния бряг, където високите дървета се свеждаха над самата вода, беше мястото, отредено за хищниците — тигри, вълци, пантери, мечки и всички останали.
            — Ние се подчиняваме на Закона — каза Багира, докато нагазваше във водата, хвърляйки коси погледи към звънтящите рогове и втренчените очи отсреща, където елените и дивите прасета се блъскаха до водата. — Добър лов на всички братя по кръв! — добави тя, като се излегна в цял ръст, при което единият й хълбок остана да стърчи над водата. Сетне процеди през зъби: — Ако не беше Закона, ловът щеше да е много добър.
            Острият слух на елените долови последните думи и уплашен шепот се понесе по редиците: „Примирието! Помни Примирието!“
            — Тихо там, тихо! — изръмжа Хати, дивият слон. — Примирието продължава, Багира! Не е време да говориш за лов.
            — Кой по-добре от мен знае това! — отговори Багира, извръщайки жълтите си очи нагоре по реката. — Аз ям костенурки и ловя жаби. Да можех, щях да гриза и клонки!
            — И ние искаме да гризем клонки — изблея едно младо еленче, което бе родено тази пролет.
            Колкото и да бяха нещастни жителите на джунглата, всички се разсмяха, дори и Хати. Маугли, който лежеше на лакти в топлата вода, се смееше високо и пляскаше с крака.
            — Добре казано, малко еленче — измърка Багира. — Ще го имам предвид, когато Примирието свърши.
            И пантерата се вгледа напрегнато в тъмнината, за да запомни добре еленчето.
            Малко по малко разговорът се разпростря нагоре и надолу край водопоя. Чуваше се как глиганите грухтяха и се блъскаха за повече място; как дивите биволи мучаха и се търкаляха на мокрия пясък; как елените се оплакваха един на друг, че от дългото ходене в търсене на храна са изранили краката си. От време на време те задаваха по някой въпрос на хищниците отвъд реката, но всички новини бяха лоши. Горещият вятър на джунглата свиреше между скалите и дърветата и засипваше водата с прах и клечки.
            — Хората умират до плуговете си — каза млад елен. — От залез до тъмно видях трима. Те лежаха неподвижно до воловете си. И ние скоро ще лежим като тях.
            — Реката е спаднала от миналата нощ — рече Балу. — О, Хати, виждал ли си някога суша като тази?
            — Тя ще мине, тя ще мине — отговори Хати, като се поливаше с хобота си.
            — Тук има един, който няма да издържи дълго — каза Балу.
            Тя погледна към момчето, което обичаше.
            — Аз ли? — рече Маугли обиден, като се изправи във водата. — Гъста козина не покрива костите ми, но, Балу, ако одерат твоята кожа…
            Хати се погнуси от тази мисъл, а Балу каза строго:
            — Човешко дете, не е прилично да се говори така на учителя на Закона. Никога не са одирали кожата ми.
            — Не, аз не исках да те обидя. Балу, мислех си само, че ти приличаш на кокосов орех с черупка, а аз на кокосов орех, само че обелен…
            Маугли седеше скръстил крака и говореше, по навик пъхнал пръст в устата си. Багира протегна меката си лапа и го събори във водата.
            — Много лошо — каза Черната пантера, когато момчето се изправи пръхтейки. — Първо казваш, че Балу трябва да бъде одрана, а после, че прилича на кокосов орех. Внимавай тя да не направи с теб това, което прави на узрелите кокосови орехи!
            — И какво е то? — попита Маугли, който за миг забрави, че това е една от най-старите шеги в джунглата.
            — Да ти счупи главата — отговори Багира спокойно и отново го бутна във водата.
            — Не е добре да се шегуваш с учителя си — каза мечката, при което Маугли бе потопен за трети път.
            — Не е добре, разбира се. Какво искате? Това голо животно тича където му скимне и се присмива като маймуна на тези, които някога бяха добри ловци. Дори за удоволствие дърпа най-добрите за мустаците.
            Това изрече Шир Хан, Куция тигър, който с ръмжене слизаше към водата. Той почака малко, за да се наслади на уплахата, която причини сред елените на отвъдния бряг. След това натопи четвъртитата си глава във водата и започна да лочи:
            — Джунглата е станала леговище на голи палета — продължи тигърът. — Погледни ме, човешко дете!
            Маугли го погледна, по-точно се взря твърдо и предизвикателно и само след минута Шир Хан отвърна погледа си.
            — Човешко дете, човешко дете — ръмжеше той, като продължаваше да пие. — То не е нито вълк, нито Човек, иначе би се страхувало от мен. Догодина трябва да му искам разрешение да пия. Урф!
            — Може и така да стане — рече Багира, като го гледаше право в очите. — Може и така да стане… Ха, Шир Хан! Какъв нов срам си ни донесъл?
            Куция тигър беше натопил брадата и муцуната си във водата, и тъмни мазни ивици потекоха надолу по реката.
            — Човек! — отговори Шир Хан спокойно. — Преди час убих Човек.
            Той продължаваше да ръмжи и да си мърмори. Редицата на зверовете трепна и се раздвижи. Понесе се шепот, който премина във вик: „Човек! Човек! Убил е Човек!“ И всички погледнаха към Хати, Дивия слон. Но той изглеждаше, че не е чул нищо. Хати никога не правеше каквото и да е, преди да му дойде времето, и това е една от причините да живее толкова дълго.
            — В такова време да убие Човек! Нямаше ли друг дивеч? — каза Багира презрително, като се отдръпваше от измърсената вода и изтърсваше лапите си като котка.
            — Аз го убих за удоволствие — не за храна! — добави тигърът.
            Ужасеният шепот се надигна отново и Хати внимателно се взря в Шир Хан с малките си бели очи.
            — За удоволствие — проточено изръмжа Шир Хан. — Сега дойдох да утоля жаждата си и да се измия. Кой ще ми забрани?
            Гърбът на Багира се изви като бамбук на силен вятър, но Хати вдигна хобот:
            — Убил си за удоволствие, така ли? — попита той. А когато Хати пита нещо, най-добре е да му се отговори.
            — Така. Това беше моята нощ и имах право. Ти знаеш това, Хати! — Шир Хан говореше почти вежливо.
            — Да, зная — отговори Хати и след малко попита: — Напи ли се добре?
            — За тази нощ, да.
            — Тогава върви! Реката е за пиене, а не за мърсене! Никой, само Куция тигър дръзва да се хвали със своето право в това време, когато всички страдаме — и Човека, и жителите на джунглата. Измит или не върви в леговището си, Шир Хан!
            Последните думи прозвучаха като сребърен рог и тримата синове на Хати се люшнаха с половин крачка напред, макар че от това нямаше нужда.
            Шир Хан се измъкна крадешком. Той не смееше дори да изръмжи, защото знаеше това, което знаеха всички — в края на краищата Хати е господарят на джунглата.
            — За какво право говори Шир Хан? — пошепна Маугли в ухото на Багира. — Да се убива Човек винаги е срамно. Така е казано в Закона. Но Хати казва…
            — Питай него. Аз не зная, малко братче. С право или без право, ако не беше Хати, щях да дам добър урок на този куц убиец. Да дойде до Скалата на мира след като току-що е убил Човек и отгоре на всичко да се хвали — това е постъпка, достойна за чакал. Измърси и водата ни.
            Маугли почака минута да събере смелост, защото всеки се бои направо да заговори Хати. След това извика:
            — За какво право говореше Шир Хан, о, Хати? Животните от двата бряга подхванаха неговите думи, защото жителите на джунглата са страшно любопитни, и те току-що бяха станали свидетели на нещо, което никой, освен Балу, не разбираше.
            — Това е стара история — каза Хати, — много постара от джунглата. Пазете тишина на двата бряга и аз ще ви я разкажа.
            Настана блъсканица между глиганите и дивите биволи, а след това водачите на стадата извикаха един подир друг: „Готови сме!“
            Хати нагази до колене във вира до Скалата на мира. Макар да беше мършав, сбръчкан и с жълти бивни, веднага личеше, че именно той е господарят на джунглата.
            — Вие знаете, деца — започна той, — че от всичко на света най-много се страхувате от Човека.
            Чу се одобрителен шепот.
            — За теб говори, малко братче — каза Багира на Маугли.
            — За мен ли? Аз съм ловец от Свободния народ и принадлежа на Глутницата — отговори Маугли. — Какво общо имам с Човека?
            — Но вие не знаете защо се страхувате от Човека? — продължи Хати. — Ще ви кажа причината. В самото начало, никой не знае кога е било това, ние всички сме пасли заедно и не сме се страхували един от друг. В тези дни не е имало суша; листата, цветовете и плодовете са растели по едно и също време на дървото и ние не сме ядели нищо друго, освен листа, цветове, плодове, а още кори и трева.
            — Радвам се, че не съм се родила в тези дни — каза Багира. — Кората е добра само да си остря ноктите върху нея.
            — Господар на джунглата бил Та, Първия от слоновете — продължи Хати. — С хобота си той извадил джунглата от дълбоките води. Там, където изорал бразди с бивниците си, потекли реките; там където ударил с крака, се появили езерата; там където затръбил с хобот — ето така — изникнали дърветата. Така Та създал джунглата и така са ми разказвали тази история.
            — Тя не е станала по-къса от много разказване — каза насмешливо Багира и Маугли се засмя в шепата си.
            — В тези дни не е имало нито царевица, нито пъпеши, нито пипер, нито захарна тръстика, нито малки колиби, каквито всички сме виждали. И жителите на джунглата живеели заедно, като един народ, без да знаят нищо за Човека. Но скоро започнали да се карат за храна, макар че имало храна за всички. Станали лениви. Всеки искал да яде там, където лежи, както понякога правим ние, когато пролетните дъждове са изобилни. Та, Първия от слоновете имал много работа — създавал нови джунгли и прокарвал пътя на нови реки. Той не можел да бъде навсякъде, затова направил Първия от тигрите господар и съдия на джунглата, той трябвало да разрешава споровете между нейните жители. В тези дни Първия от тигрите се хранел с плодове и треви, както всички други. Той бил голям колкото мен и изглеждал много красив: целия жълт, като цвета на жълта лиана. В това време, когато джунглата била току-що родена, на кожата му нямало нито ивици, нито петна. Всички в джунглата отивали при него без страх, и неговата дума била закон за цялата джунгла. Не забравяйте, че тогава всички сме били един народ.
            Но веднъж през нощта два бивола започнали кавга за паша, такава кавга, която вие сега завършвате с удари на рогата и предните копита. И казват, че когато двата бивола отишли на съд пред Първия от тигрите, който лежал между цветята, единият бивол го ударил с рогата си. Тогава Първия от тигрите забравил, че е господар и съдия на джунглата, скочил върху него и му счупил врата.
            До тази нощ никой в джунглата не знаел какво е смърт. Първия от тигрите, като видял какво е направил, подлуден от миризмата на кръвта, избягал в блатата на север. И тогава ние, жителите на джунглата, сме останали без съдия и сме започнали да се караме и бием помежду си. Та чул шума и се върнал. Някои от нас казвали едно, други казвали друго, но той видял убития бивол между цветята и запитал кой го е убил. А ние, жителите на джунглата, не сме могли да отговорим, защото миризмата на кръвта ни била подлудила, така както ни подлудява до днес. Ние сме се мятали и скачали из джунглата, ревели сме и сме клатели глави. Затова Та заповядал на ниските клони на дърветата и на преплетените лиани да бележат убиеца на бивола, за да може Първия от слоновете да го познае.
            И Та попитал: „Кой ще бъде сега господар на джунглата?“
            Тогава изскочила напред Сивата маймуна, която живее по клоните, и креснала: „Аз искам да бъда господар на джунглата“.
            Та се изсмял и рекъл: „Нека бъде така“, и си отишъл разгневен.
            Деца, вие познавате Сивата маймуна. Тогава тя била такава, каквато е и сега. В началото се правела на много умна, но скоро започнала да се почесва и да скача нагоре-надолу. И когато Та се върнал, намерил Сивата маймуна увиснала на един клон с главата надолу. Тя дразнела и обиждала тези, които стояли долу, а те също я дразнели и обиждали. И така в джунглата вече нямало Закон — той се превърнал в глупаво бръщолевене и празни думи.
            Тогава Та събрал всички животни и казал: „Първия от вашите господари донесе Смъртта в джунглата, а вторият — Срама. Време е да ви дам Закон и то такъв Закон, който да не смеете да нарушавате. Сега ще познаете Страха, и когато го видите, ще разберете, че той е вашият господар, останалото ще дойде от само себе си“.
            Тогава ние, жителите на джунглата, сме попитали: „Какво е това Страх?“
            А Та отговорил: „Търсете, докато го намерите!“ И ние сме пребродили джунглата нашир и длъж да търсим Страха. И скоро биволите…
            — У ф! — обади се от своята локва Миса, водачът на биволите.
            — Да, Миса, това били биволите. Те донесли новината, че в една пещера в джунглата седи Страха, и че той няма козина, и ходи на задните си лапи. Тогава ние, жителите на джунглата, сме последвали стадото до пещерата и сме видели Страха да стои пред отвора на пещерата. Да, той бил без козина, както го описали биволите, и ходел на задните си крака. Когато ни видял, той извикал, и неговият глас ни изпълнил с този страх, който изпитваме досега. И всички животни се втурнали назад, като се блъскали и наранявали. Тази нощ ние, жителите на джунглата, не сме си легнали заедно, както досега, а всяко племе нощувало отделно — глиганите с глиганите, елените с елените; рога с рога, копита с копита. Своите налягали до свои и цяла нощ треперели от страх.
            Само Първия от тигрите не бил между нас, защото той още се криел в блатата на север, и когато до него стигнала новината за този, който сме видели в пещерата, казал: „Аз ще ида при него и ще му счупя врата“.
            Той тичал цяла нощ, докато стигнал до пещерата. Но дърветата и лианите помнели заповедта на Та, свеждали клоните си и докато тичал, го белязали по гърба и хълбоците, по челото и муцуната. Където го докосвали, оставало по едно петно или ивица на жълтата му кожа. И тези ивици децата му носят до ден днешен! Когато тигърът дошъл до пещерата, Страха Голия протегнал ръка и го нарекъл „Шарения, който идва в нощта“. И Първия от тигрите се уплашил от Голия и избягал с рев в блатата.
            Маугли тихо се засмя и се потопи до брадичка във водата.
            — Той ревял така силно, че Та го чул и попитал:
            „Защо викаш?“
            И Първия от тигрите, като вдигнал глава към новосъздаденото небе, което сега е толкова старо, казал: „Върни ми властта, о, Та! Опозорен съм пред цялата джунгла, аз избягах от Голия и той ме нарече със срамно име“.
            „Защо?“ — попитал Та.
            „Защото съм изцапан с калта от блатата“ — казал Първия от тигрите. „Тогава иди се окъпи във водата и се отъркаляй в росната трева; ако е кал, сигурно ще се измие“ — казал Та.
            И Първия от тигрите се окъпал във водата, търкалял се в росната трева, търкалял се, докато джунглата се завъртяла пред очите му, но нито едно петънце от кожата му не се изтрило. И Та го гледал и се смеел. Тогава Първия от тигрите попитал: „Какво съм направил, та съм наказан така?“
            Та отговорил: „Ти уби бивола и пусна Смъртта да влезе в джунглата. А със Смъртта е дошъл Страха и сега жителите на джунглата се страхуват един от друг, както ти се страхуваш от Голия“.
            Първия от тигрите казал: „Те не се страхуват от мен, защото аз ги познавам отдавна“.
            „Иди и провери!“ — отговорил Та.
            И Първия от тигрите започнал да тича навсякъде и високо да вика елените, дивите прасета, биволите и другите жители на джунглата. Но всички те бягали от тигъра, който бил по-рано техен съдия, защото сега се страхували от него.
            Тогава Първия от тигрите се върнал, гордостта му била сломена. Удрял главата си в земята и ровел пръстта с четирите си лапи.
            „Спомни си, че бях господар на джунглата! — казал той. — Не ме забравяй, о. Та! Нека моите деца помнят, че някога не знаех какво е Срам и Страх!“
            Та отговорил: „Ще направя така, защото заедно видяхме как се роди джунглата. Всяка година една нощ ще бъде за теб и твоите деца такава, каквато бяха всичките преди да убиеш бивола. В тази нощ, ако срещнете Голия — а неговото име е Човек — вие няма да се страхувате от него, а той ще се страхува от вас, сякаш вие сте съдии на джунглата и господари на всичко в нея. Бъди милостив към него в тази нощ на Страха, защото вече знаеш какво е Страх“.
            Тогава Първия от тигрите отговорил: „Добре! Доволен съм!“
            Но когато отишъл да пие вода, той видял ивиците по тялото си, спомнил си за името, което му дал Голия, и се разярил. Цяла година прекарал в блатата, чакайки Та да изпълни обещанието си. И една нощ, когато Вечерницата се издигнала над джунглата, той усетил, че е дошла неговата нощ и отишъл при пещерата, където живеел Голия. И всичко станало така, както обещал Та. Голия паднал пред него на земята, а Първия от тигрите счупил гръбнака му с един удар, като мислел, че в джунглата няма други Голи, и че той е убил Страха. Навел се, за да подуши убития и тогава чул как Та идва от горите на север, и скоро след това се разнесъл гласът на Първия от слоновете, същия този глас, който слушате сега…
            Гръм проехтя над сухите напукани хълмове, но не донесе дъжд — само светкавици блеснаха зад далечните планини — и Хати продължи: „Той чул ето този глас. Гласът казал: «Това ли е твоята милост?» Първия от тигрите облизал устните си и рекъл:
            «Какво лошо съм сторил? Аз убих Страха?»
            И Та казал: «О, слепецо и глупецо! Ти развърза краката на Смъртта и тя ще върви по стъпките ти, докато не умреш. Ти научи Човека да убива!»
            Първия от тигрите, изправен над убития Човек, казал: «Той сега е като мъртвия бивол. Няма го вече Страха. Сега аз пак ще съдя жителите на джунглата».
            Но Та казал: «Никога вече жителите на джунглата няма да дойдат при теб. Те не ще пресекат пътеките ти, нито ще спят близо до теб, нито ще те следват, нито ще пасат край твоето леговище. Само Страха ще ходи след теб и когато поиска, ще те порази отведнъж с оръжие, което ти не ще видиш. Той ще направи така, че земята ще се разтвори пред краката ти и лианите ще се увият около шията ти, и дървесни стволове ще се съберат около тебе, толкова високи, че няма да можеш да ги прескочиш, и най-сетне, той ще вземе кожата ти, за да завива с нея децата си, когато им е студено. Ти не го пощади и той няма да те пожали».
            Първия от тигрите бил много смел, защото неговата нощ още не била свършила: «Та обеща. Той няма да ми отнеме моята нощ».
            Та казал: «Твоята нощ е твоя нощ, както обещах, но за нея трябва да заплатиш. Ти научи Човека да убива, а той схваща бързо».
            Първия от тигрите добавил: «Той е тук под краката ми, гръбнакът му е счупен. Нека джунглата научи, че аз убих Страха!»
            Тогава Та се засмял и казал: «Ти си убил само един от многото, но сам ще известиш на джунглата, защото твоята нощ свърши!»
            И ето дошъл денят, от пещерата излязъл друг Гол, той видял убития на пътеката и Първия от тигрите, надвесен над него. Голия взел една тояга със заострен край…“
            — Сега те хвърлят нещо, което реже — каза Сахи, който слизаше към брега, тракайки с бодлите си. (Гондите считат Сахи за най-вкусната храна — те го наричат Хо-Игу — и той знае много за малката коварна брадвичка на гондите, която лети между дърветата, блестяща като водно конче.)
            — Това било една подострена тояга, също като тези, които слагат в дъното на някоя яма — каза Хати. — Голия я хвърлил и тя се забила в хълбока на Първия от тигрите. Станало така, както казал Та: Първия от тигрите тичал и ревял из джунглата, докато извади тоягата и цялата джунгла научила, че Голия може да удря надалече, и зверовете се уплашили още повече. Станало така, че Първия от тигрите научил Голия да убива — и вие знаете каква вреда ни е причинило това оттогава — той убива чрез примка и ями, скрити капани и хвърчащи тояги, чрез хапещи мухи, които излитат от бяло облаче (Хати говореше за пушката), и с помощта на Червеното цвете, което ни гони на открито. Но в една нощ през годината, както обещал Та, Голия се страхува от тигъра, който убива Човека, където го срещне, спомняйки си, как Първия от тигрите бил посрамен.
            И сега Страха ходи из джунглите денем и нощем.
            — Аха! Ао-о! — въздъхнаха елените, мислейки си, колко важно е всичко това за тях.
            — И само когато Голям Страх заплашва всички, както сега, ние, жителите на джунглата, можем да забравим нашите малки страхове и да се съберем на едно място, както правим сега.
            — Само през една нощ ли Човека се страхува от тигъра? — попита Маугли.
            — Само през една нощ — отвърна Хати.
            — Но аз… но ние… но цялата джунгла знае, че Шир Хан убива Човек два-три пъти на месец.
            — Точно така. Но тогава той се хвърля изотзад и обръща главата си настрана, когато удря, защото е изпълнен със страх. Ако Човека го погледне, той ще избяга. Но в своята нощ той слиза открито в селата, ходи между къщите и застава на нечий праг. Хората падат пред него на колене и тогава той убива. Един път в своята нощ.
            „О! — помисли си Маугли, обръщайки се във водата. — Сега разбирам защо Шир Хан ме накара да го погледна. Но това не му помогна, защото не можа да издържи погледа ми, а аз… аз, разбира се, не паднах на колене пред него. Но нали аз не съм Човек, аз съм от Свободния народ.“
            — М-м-р! — каза Багира. — Знае ли тигърът своята нощ!
            — Не, докато Вечерницата не излезе от нощната мъгла. Понякога това се случва през лятото, понякога през зимните дъждове. Ако не беше Първия от тигрите, всичко това нямаше да се случи и никой от нас нямаше да познава Страха.
            Елените въздъхнаха тъжно, а устните на Багира се изкривиха в коварна усмивка.
            — Хората знаят ли тази история? — попита тя. Слонът отговори:
            — Никой не я знае, освен тигрите и слоновете — децата на Та. Сега и вие я чухте. Аз свърших.
            Хати натопи хобота си във водата като знак, че не желае да говори повече.
            — Но… но… но… — рече Маугли, обръщайки се към Балу, — защо Първия от тигрите не е продължавал да яде трева, листа и плодове? Той само е счупил врата на бивола. Не е ял от него. Кое го е довело до горещата храна? Балу отговори:
            — Дърветата и лианите го белязали, малко братче, и го направили шарен, какъвто го знаем. Той повече не искал да яде от техните плодове, и от този ден си отмъщавал на елените, биволите и на другите тревопасни.
            — Значи, ти знаеш тази история! — извика Маугли. — Ха? Защо досега не си ми я казала?
            — Защото джунглата е пълна с такива истории. Ако почна, никога не бих могла да свърша. Пусни ми ухото, малко братче!

            ЗАКОНЪТ НА ДЖУНГЛАТА
            Това е Законът на джунглата — по-стар от небесната твърд;
            със него Вълкът ще владее; без него — делът му е смърт.
            Подобно лиана Законът се вие и сплита така:
            Вълкът е в Глутница силен, тя пък е силна с вълка.
            До блясък се мий ежедневно, пий жадно, но с мярка пийни:
            Нощта е за лов — не забравяй! Денят е за сън — запомни!
            Чакалът край Тигъра хленчи — Вълче, не поглеждай натам!
            Вълкът е Ловец — запомни го! Убивай си плячката сам!
            Не влизай във разпра с Царете — Багира, Балу и Шир Хан!
            Не джафкай край Хати Мъдреца; почитай добрия Глиган!
            Две глутници щом се пресрещнат на пътя — легни и постой.
            Водачите нека говорят — не бързай да скачаш на бой!
            Уреждаш ли сметки със свои — идете сами, настрана,
            че често се включват и други и почва сред братя война.
            Изрови ли своя бърлога, в Дома на Вълка занапред не влиза дори и Водачът, ни даже самия Съвет.
            Домът му е негова крепост. Но щом във Съвета решат, че твърде небрежно е правен — веднага го сменя Вълкът.
            Не вий сред гората, когато убиеш преди полунощ —
            че братята дебнат наблизо и техният Лов ще е лош.
            За теб, за вълчица и малки — убивай във своя обсег.
            Но не за наслада! И нивга, и седем по нивга. Човек!
            Отнемеш ли плячка от по-слаб, недей я оглозва докрай:
            съгласно Закона — главата и цялата кожа му дай!
            Глутничата плячка е обща. Иди и наяж се добре!
            Но който примъкне от нея в бърлогата — той ще умре.
            Във Глутница Вълчата плячка е лична. Вълкът е убил —
            и друг не яде от месото, когато не е разрешил.
            Храната и право на ИСКАМ е право на Малкия вълк. Когато Вълчето е гладно, да дава — за всеки е дълг.
            В бърлога Вълчицата-майка, знае правата си. Щом поиска за своите малки — й носят в нейния дом.
            Ловът и семейното право е дълг на Бащата. Вълкът в Лова е свободен. Единствен Съветът го вика на съд.
            Водачът е силен и мъдър, и ловък, и страшен във бой. Закона когато го няма, то значи Законът е той.
            Това са законите. Те са и мъдри и много, но знай:
            един Закон е над всички и той е „Подчини се докрай!“

            НЕКА ВЛЕЗЕ ДЖУНГЛАТА
            Покрий го, обвий го до сетния зид
            с цветя и пълзяща трева
            и нека забравим ний техния вид
            и мирис, и смях, и слова.
            По черната пепел сега ще ситни
            с нозете си бели дъждът,
            във пустите ниви ще раждат сърни
            от нищо не ще се боят.
            И никога тук, сред разбити стени,
            човеци не ще се явят.

            От Първата книга за джунглата вие си спомняте, че след като закова кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета, Маугли каза на останалите вълци от Сионийската глутница, че отсега нататък сам ще ходи на лов из джунглата, а четирите млади вълка на Майката-вълчица и Бащата-вълк заявиха, че ще отидат заедно с него. Но никак не е лесно изведнъж да се промени един живот — особено в джунглата. Щом Глутницата се пръсна, Маугли най-напред се прибра в родната пещера и спа цял ден и цяла нощ. После разправи на Майката-вълчица и Бащата-вълк своите приключения между хората — доколкото те можеха изобщо да ги разберат — и когато накара утринното слънце да заиграе по острието на неговия нож, същия, с който беше одрал Шир Хан, те казаха, че все пак е научил нещо. После Акела и Сивия брат трябваше да обяснят своето участие в голямата гонитба с биволите. Балу с мъка се качи на хълма, за да чуе всички подробности, а Багира се почесваше от удоволствие, понеже Маугли добре беше водил своята битка.
            Слънцето отдавна бе изгряло, но никой не мислеше да спи. Майката-вълчица от време на време вдигаше глава и с дълбоко задоволство поемаше миризмата на тигрова кожа, която вятърът носеше откъм Скалата на съвета.
            — Но ако не бяха Акела и Сивия брат — каза накрая Маугли, — сам нямаше да направя нищо! О, майко, майко, да беше видяла как сивосинкавите биволи се устремиха в клисурата и как се понесоха към селската порта, когато Човешката глутница взе да ме замерва с камъни!
            — Радвам се, че не съм видяла как те замерват! — с твърд глас каза Майката-вълчица, — Не е в моите навици да търпя, когато някой гони моите вълчета като чакали! Аз бих накарала Човешката глутница да ми плати за обидата, но бих пощадила жената, която ти е дала мляко. Да, само нея бих пощадила!
            — По-спокойно, Ракша, по-спокойно! — каза мързеливо Бащата-вълк. — Нали нашето жабче се върна отново… и то толкова мъдро, че неговият баща може да му лиже петите! Какво значение има една рана на главата повече или по-малко? Остави човеците на мира.
            — Остави човеците на мира! — като ехо повториха Багира и Балу.
            Облегнал глава върху хълбока на Майката-вълчица, Маугли се усмихна доволно и каза, че колкото се отнася до него, той никога вече не иска нито да види, нито да чуе, нито да помирише човеците.
            — Но какво ще стане — каза Акела и наостри едното си ухо, — какво ще стане, ако човеците не те оставят на мира, малко братче?
            — Ние сме пет — каза Сивия брат, огледа всички наоколо и изтрака със зъби след последната дума.
            — В такъв лов бихме участвали и ние — Багира погледна към Балу и опашката й леко мръдна — тък-тък! — Но защо е нужно сега да мислим за човеците, Акела?
            — Ето защо — отговори Единакът. — Докато вие слагахте кожата на този жълт крадец върху Скалата, аз се върнах обратно по нашите дири към селото, стъпвах в моите стъпки, извивах встрани и лягах, за да объркам следата, та да не може никой да ни проследи. Но когато я обърках така, че вече сам не можех да я намеря, Манг, прилепът, долетя между дърветата и се завъртя над мен. „Селото на Човешката глутница, откъдето изгониха човешкото дете — каза той, — сега бръмчи като гнездо на оси!“
            — Голям камък хвърлих сред тях! — ухили се Маугли, който често се беше забавлявал да хвърля зрели пъпеши в гнездата на оси, а после изтичваше до най-близкия вир, преди осите да го стигнат. — Попитах Манг какво е видял. Той каза, че Червеното цвете цъфти пред селската порта и че човеците са седнали наоколо с пушки в ръце. А аз имам сериозно основание да зная — тук Акела погледна старите сухи белези по хълбоците си, — че човеците не носят пушки за удоволствие. И твърде скоро, малко братче, някой Човек с пушка ще тръгне по дирите ни, ако вече не е тръгнал!
            — Но защо? Човеците ме изгониха. Какво повече искат? — гневно попита Маугли.
            — Ти си Човек, малко братче — отговори Акела. — Не е наша работа, на Свободните ловци, да ти казваме какво правят твоите братя и защо.
            Той едва успя да дръпне лапата си и ножът се заби дълбоко в земята под нея. Маугли удари така бързо, че човешко око не би проследило движението му, но Акела беше вълк, а дори едно куче, което се е отдалечило толкова много от своите прадеди, дивите вълци, може да се събуди сред най-дълбок сън, когато колелото на каруцата опре в тялото му, и да отскочи, преди колелото да го премаже.
            — Друг път — тихо каза Маугли и прибра ножа в калъфа, — не говори едновременно за Човешката глутница и за Маугли!
            — Уф! Този зъб е твърде остър — каза Акела и подуши дупката от острието. — И все пак животът в Човешката глутница ти е развалил окомера, малко братче. Аз бих убил цял елен, докато ти замахваше!
            Багира скочи на крака, изпъна глава, подуши въздуха и цялата се стегна. Сивия брат бързо я последва, отиде малко вляво, за да улови вятъра, който идваше отдясно, а Акела изтърча петдесетина ярда по посока на вятъра, приклекна и също се стегна. Маугли ги гледаше завистливо. Той можеше да подуши неща, които никой Човек не би подушил, и все пак нямаше да стигне онази съвършена острота на носовете в джунглата, пък и трите месеца в опушеното човешко село бяха доста развалили обонянието му. Но и той наплюнчи пръста си, потърка носа си с него и застана прав, за да хване по-горния лъх, който, макар и да е най-слаб, показва най-вярно.
            — Човек! — изръмжа Акела и седна на задните си лапи.
            — Булдео! — каза Маугли и също седна — Той върви по нашите дири и ей там слънцето блести по пушката му. Гледайте!
            Това беше само един слънчев отблясък по медните скоби на стария мушкет, може би за десета от секундата, но нищо в джунглата не проблясва така, освен когато облаците бързо летят по небето. Тогава парченца слюда, някоя локва или дори много лъскав лист могат да блеснат като хелиограф — Сега обаче денят бе безоблачен и тих.
            — Аз знаех, че човеците ще ни подгонят — тържествуващо каза Акела. — Не случайно съм бил водач на Глутницата!
            Четирите вълка на Маугли не казаха нищо, но се свлякоха по корем надолу и сякаш се стопиха между трънака и храстите.
            — Къде отивате така, без да кажете нито дума? — извика Маугли.
            — Шт! До обед ще дотъркаляме черепа му тук! — отговори Сивия брат.
            — Назад! Чакайте! Назад! — изкрещя Маугли. — Човек не яде Човека!
            — А кой казваше преди малко, че бил вълк? Кой замахна с ножа срещу мен, задето съм казал, че е Човек? — попита Акела, а четиримата се върнаха и клекнаха мрачни.
            — Трябва ли да ви обяснявам всичко, което правя? — извика с бяс Маугли.
            — Ето това е Човека! Сега вече говори Човека! — измърмори Багира под мустаците си. — Точно така говореха човеците около царските клетки в Удайпур. (Тук на хартията е „Удипур“, но на другото място, където се споменава е „Удайпур“, та го променям и тук на „Удайпур“. Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com) Ние от джунглата знаем, че Човека е най-умен. Но ако се доверим на ушите си, би трябвало да кажем, че е най-глупав! — Тя извиши глас и добави: — Човешкото дете има право. Човеците ловуват на глутници. Не е разумно да убиеш един, без да знаеш какво ще правят другите. Хайде, нека видим какво иска от нас този Човек!
            — Ние няма да дойдем — изръмжа Сивия брат. — Върви сам на лов, малко братче! Ние знаем какво искаме. Досега черепът му щеше да е готов за донасяне!
            Маугли се взираше наред в приятелите си, гърдите му се издуваха, а очите му бяха пълни със сълзи. Той пристъпи напред — клекна на едно коляно и каза:
            — А аз не знам ли какво искам? Погледнете ме! Те го гледаха неохотно, а щом отклоняваха поглед настрани, той им подвикваше отново и отново, докато всичките им косми настръхнаха и те целите затрепераха. Маугли все ги гледаше и гледаше.
            — И така — каза той, — кой от нас петимата е водачът?
            — Ти си водачът, малко братче — каза Сивия брат и близна крака му.
            — Тогава вървете след мен! — заповяда Маугли и четирите вълка го последваха по петите. Опашките им бяха ПОДБИТИ между краката.
            — Всичко това идва от живота в Човешката глутница! — подметна Багира и заслиза подир тях. — Сега в джунглата има нещо повече от Закона на джунглата, Балу!
            Старата мечка не каза нищо, но много мисли й минаваха през ума.
            Маугли безшумно пресече джунглата под прав ъгъл към пътеката, по която се движеше Булдео, и накрая, разтваряйки храстите, видя старика с мушкет на рамо да върви с кучешки тръс по дирите им от предишния ден.
            Както си спомняте, Маугли напусна селото, носейки на рамо тежката кожа на Шир Хан, а Акела и Сивия брат тичаха зад него, така че следата беше съвсем ясна. Сега Булдео беше стигнал мястото, където Акела се бе върнал и объркал дирите. Той сядаше и кашляше, и сумтеше, и тръгваше ту насам, ту натам из джунглата да ги намери отново и през цялото време беше на един хвърлей място от онези, които го наблюдаваха. Никой не е по-безшумен от вълка, когато не иска да бъде чут, а и Маугли можеше да се движи като сянка, макар вълците помежду си да го смятаха за тромав. Те обкръжиха старика, както ято делфини обкръжава парахода при пълна скорост, и в същото време безгрижно си говореха, тъй като техният език започва с тонове, много по-ниски от долния край на гамата, която може да долови необученото човешко ухо (горният й край завършва с острия писък на Манг, прилепа, който много човеци изобщо не чуват, от тази нота започват езиците на всички птици, прилепи и насекоми). — Това е по-добре, отколкото да го убиваме — каза Сивия брат, докато Булдео коленичеше, пухтеше и се пулеше. — Той прилича на прасе, което се е загубило в джунглата край реката. Какво казва?
            Булдео мърмореше нещо. Маугли им преведе.
            — Казва, че тук сигурно цели вълчи глутници са танцували около мен. Казва, че никога през живота си не бил виждал такива дири. Казва, че е много уморен.
            — Той ще си е починал, преди да намери дирите отново — студено каза Багира и се промъкна зад едно дърво; те продължаваха да играят тази игра на криеница. — А сега какво ще прави тая мършава твар?
            — Ще яде или ще издухва дим от устата си. Човеците постоянно си играят с устата — каза Маугли и мълчаливите преследвачи видяха как старикът напълни, запали и засмука своята лула. Те добре запомниха миризмата на тютюна, за да познаят при нужда Булдео и в най-тъмната нощ.
            После по пътеката дойде малка група въглищари и те, естествено, спряха да поприказват с Булдео, чиято слава на ловец се носеше поне на двадесет мили наоколо. Всички те седнаха и запушиха, а Багира и другите се приближиха и ги наблюдаваха. Булдео започна да разправя историята за Маугли, дяволското дете — от началото до края, със свои добавки и измислици. Как всъщност сам той убил Шир Хан и как Маугли се превърнал във вълк и се бил борил с него целия следобед, а после пак се превърнал в момче и омагьосал пушката му, та куршумът, насочен срещу Маугли, се отклонил и ударил един от биволите на самия Булдео, и как селото го пратило да убие това дяволско дете, понеже знаело, че той е най-храбрият ловец в Сионийската област. Но в това време селото хванало Месуа и мъжа й, които несъмнено били родители на дяволското дете, и ги затворило в тяхната собствена колиба, и сега щяло да ги подложи на изтезания, докато признаят, че са магьосник и магьосница, и тогава да ги изгори живи.
            — Кога? — попитаха въглищарите, понеже много им се искаше да присъстват на церемонията.
            Булдео каза, че нищо нямало да стане, преди той да се върне, тъй като селото искало първо той да убие момчето от джунглата. След това щели да се разправят с Месуа и мъжа й и да разделят тяхната земя и техните биволи помежду си. Мъжът на Месуа имал няколко много хубави бивола. Чудесно нещо е — казваше Булдео, — да се изгарят магьосници, а хора, които приемат вълчи деца от джунглата, очевидно спадат към най-лошите магьосници.
            — Старейшината на селото ще направи доклад, че Месуа и мъжът й са умрели от ухапване на змия — каза Булдео. — Така всичко ще се нареди! Единственото нещо сега било — добави той, — да се убие вълчето дете. Дали не са срещали случайно такова същество?
            Въглищарите плахо се огледаха и благодариха на провидението — не го били срещали, но не се съмнявали, че такъв храбър мъж като Булдео ще го намери. Слънцето вече залязваше и те решиха да продължат към селото на Булдео, за да видят злата магьосница. Булдео каза, че макар неговият дълг да бил да убие дяволското дете, той не можел да остави невъоръжени хора да пресекат джунглата, където този вълчи дявол всеки миг би могъл да им изскочи насреща, затова щял да ги придружи и ако детето на магьосницата се появяло… е, добре, той щял да им покаже как най-добрият ловец в Сионийската област се справя с такива положения. Браминът, каза Булдео, му бил дал талисман против нечестивото създание и с този талисман той бил в пълна безопасност.
            — Какво казва той? Какво казва той? Какво казва той? — всяка минута питаха вълците и Маугли им превеждаше, докато стигна до историята с магьосниците. Тя и за него не беше твърде ясна и той обясни, че мъжът и жената, които били добри към него, били хванати в капан.
            — Нима човеците хващат в капан човеци? — попита Сивия брат.
            — Така казва. Аз не му разбирам добре думите. Те всички са побеснели. Какво общо имат с мен Месуа и мъжът й, та да ги хванат в капан, и какви са тия приказки за Червеното цвете? Трябва да видя какво става! Но каквото и да правят с Месуа, нямало да го направят, преди Булдео да се върне. Така че…
            Маугли заигра с пръсти по дръжката на ножа и дълбоко се замисли.
            Булдео и въглищарите храбро потеглиха един зад друг.
            — Аз трябва бързо да прибягам към Човешката глутница — каза накрая Маугли.
            — А тия? — попита Сивия брат и гладно погледна кафявите гърбове на въглищарите.
            — Попейте им на път за в къщи — ухили се Маугли. — Не искам да стигнат селската порта, преди да мръкне. Можете ли да ги задържите?
            Сивия брат оголи презрително белите си зъби.
            — Ако разбирам нещо от Човек, можем да ги въртим наоколо като вързани кози!
            — Чак от това нямам нужда. Попейте им малко, за да не бъдат самотни по пътя, и песента ви, Сиви братко, нека да не бъде от най-сладките! Върви с тях, Багира, и им помогни в пеенето! Щом се спусне нощта, ще се срещнем край селото! Сивия брат знае къде.
            — Не е лек лов да вървиш по дирята за човешкото дете. А кога ще спя аз? — прозина се Багира, макар очите й да показваха, че всичко това й доставя удоволствие. — Аз да пея на тия голи човеци? Но хайде да опитаме!
            Тя си наведе главата така, че гласът й да се разнесе навсякъде, и изрева едно дълго, дълго „Добър лов!“ — среднощен вик посред бял ден, който прозвуча достатъчно страшно за начало. Бягайки през джунглата, Маугли го чу как заехтя и се надигна, и намаля, и накрая заглъхна като ридание, от което побиваха тръпки. Той си представяше как въглищарите се събират накуп, а старата пушка на Булдео се върти едновременно във всички посоки на света като бананов лист, и се изсмя. Тогава Сивия брат нададе едно „Я-ла-хи! Я-ла-ха!“ — вик за гонене на елени, с който глутницата се понася след Нилгаи, голямата сива кошута, и викът сякаш се надигна от самите недра на земята, по-близо и по-близо, и по-близо, докато се пресече с рязък писък. От своя страна другите три вълка подеха вика и дори самият Маугли можеше да помисли, че цялата Глутница сега вие с цяло гърло, а после преминаха към великолепната утринна песен на джунглата с всички извивки и трели, които знаят гърлестите вълци от Глутницата. Ето тук един груб превод на тази песен, но вие трябва да си представите как би звучала тя, когато разкъсва следобедната тишина на джунглата:

            За миг по земята не хвърлят телата
            най-малката сянка дори,
            а след това черни по дирите верни
            пак сенките тръгват в зори.
            В безмълвие ранно, високо и странно,
            издигат се храст подир храст
            Викни отдалече: „Почивайте вече,
            Закона сега е със вас!“
            В убежища сиви, из дупки ронливи,
            безчет племена ще заспят.
            Пред нас са скалите, във тях — пещерите,
            и свърши се нощният път.
            По ниви студени волове вдървени
            ще дърпат пак тежък ярем.
            Зората зловеща с червено ни среща,
            преди ний за отдих да спрем.
            Хей, време за сън е! Тревата се гъне
            и диша под сноп от лъчи.
            Оттатък, в бамбука, в миг нещо изпука
            и ние присвихме очи.
            Така чудновата стаи се гората
            и шепоти тихи поде.
            Отгоре изкряскаха дивите патки:
            „Денят за Човека дойде!“
            Росата изсъхва, земята изпръхва
            и там, дето пием вода,
            от глината мека се спуска полека
            в поточето мътна бразда.
            Нощта ни предаде, изчезна, издаде
            тя нашите дири завчас.
            Викни отдалече: „Почивайте вече,
            Закона сега е със вас!“
Но никакъв превод не може да предаде и ефекта на тази песен, както не може да се предаде и допълнителният подигравателен вой на четиримата в края на всяка дума, когато те чуха да пращят дърветата, въглищарите да се катерят по клоните и Булдео да мърмори молитви и заклинания. После животните си легнаха и заспаха, защото те водеха редовен живот като всички, които се прехранват от труда си, а никой не може да работи добре, без да е спал.
            В това време Маугли оставяше зад себе си миля след миля, по девет на час, летеше и се радваше, че не е загубил силата си след всички тия месеци застоял живот между човеците. Единствената мисъл, която имаше сега в главата си, беше да освободи Месуа и мъжа й от капана, какъвто и да е той, защото хранеше вродена омраза към всякакви капани. По-късно Маугли си даде обещание да се разплати и с цялото село изобщо.
            Вече се здрачаваше, когато видя добре познатите пасбища и дървото дак — там, където Сивия брат беше го чакал, преди да убият Шир Хан. Колкото и да бе разгневен срещу цялото човешко племе, нещо сви гърлото му и го накара да затаи дъх при вида на селските покриви. Той забеляза, че всички се бяха върнали необикновено рано от нивите и вместо да се захванат с вечерята си, се събираха на тълпа под голямото дърво, крещяха и бъбреха.
            — Човеците винаги трябва да правят капани за други човеци, иначе не са доволни — каза си Маугли. — Преди две нощи беше за Маугли, но тази нощ ми изглежда толкова далече, сякаш са минали много дъждове. Сега пък е за Месуа и мъжа й. Утре и много нощи след това ще бъде пак ред на Маугли! Той запълзя покрай оградата, докато стигна колибата на Месуа, и погледна през прозореца в стаята. Там лежеше Месуа, цялата вързана, със запушена уста — тя тежко дишаше и стенеше. Мъжът й беше завързан за шареното легло. Вратата към улицата беше здраво затворена и трима-четирима души седяха отвън и я подпираха с гърбовете си.
            Маугли знаеше добре похватите и навиците на селяните. Той съобрази, че докато ядат, говорят и пушат, няма да направят нищо повече, но нахранят ли се, ще станат опасни. Не след дълго щеше да се върне и Булдео и ако неговите придружители си бяха изпълнили добре задължението, той щеше да има много интересна история за разказване. Маугли се вмъкна през прозореца, наведе се над мъжа и жената, сряза ремъците, с които бяха вързани и им отпуши устата. После погледна дали има малко мляко в колибата.
            Месуа беше полуобезумяла от болки и страх (бяха я били с камшици и камъни цялата заран) и Маугли сложи ръка върху устата й тъкмо навреме, преди да изпищи. Мъжът й беше само удивен и гневен. Той седна и взе да чисти праха и боклуците от разрошената си брада.
            — О, аз знаех, аз знаех, че ще дойде — най-после захълца Месуа. — Сега съм сигурна, че е мой син! — И тя притисна Маугли към сърцето си. До този миг Маугли беше съвсем спокоен, но сега целият затрепера и сам безкрайно се изуми от това.
            — Защо са тия ремъци? Защо са те вързали-? — попита той след малко.
            — За да я убият, понеже е родила син като теб, какво друго? — сърдито измърмори мъжът. — Гледай! Целият съм в кръв!
            Месуа не каза нищо, но Маугли гледаше нейните рани и те чуха как зъбите му изскърцаха, когато видя кръвта.
            — Кой направи това? — попита той. — Бих искал да си платя сметките!
            — Цялото село го направи. Решиха, че сме магьосници, понеже сме ти дали подслон.
            — Не разбирам. Нека Месуа ми обясни!
            — Аз ти дадох мляко, Нату, нали помниш? — плахо каза Месуа. — Понеже ти си моят син, когото грабна тигърът, и понеже те обичах много. Те казаха, че съм твоя майка, че съм родила дявол, и затова трябва да бъда наказана със смърт!
            — А какво значи „дявол“? — попита Маугли. — Смърт знам какво е.
            Мъжът мрачно го изгледа под вежди, но Месуа се разсмя.
            — Ето! — каза му тя. — Аз си знаех, аз им казах, че не е магьосник! Той е моят син, моят син!
            — Твой син или магьосник, за нас е все едно — отговори мъжът. — Двамата с теб сме свършили.
            — Ей там е пътят към джунглата — посочи през прозореца Маугли. — Ръцете и краката ви са свободни. Вървете нататък!
            — Ние, сине мой, не познаваме джунглата така… както ти я познаваш — каза Месуа. — А и не мисля, че бих могла дълго да вървя!
            — Освен това селяните ще хукнат по петите ни и ще ни довлекат отново тук — каза мъжът й.
            — Хм! — каза Маугли и погъделичка дланта на ръката си с върха на своя нож. — Не искам да сторя зло на никого в това село… засега поне! Но не вярвам, че ще ви спрат. След малко те ще имат нужда да мислят за много други неща. А! — Той вдигна глава и се заслуша във виковете отвън. — Значи те са оставили най-после Булдео да се прибере в къщи?
            — Те го пратиха тази сутрин да те убие — извика Месуа. — Срещна ли го?
            — Да… ние… аз го срещнах! Сега той има да разказва дълга история и докато я разправи, ние имаме време за много неща. Но първо искам да науча какво смятат да правят. Помислете си къде искате да отидете и ми кажете, когато се върна!
            Той скочи през прозореца, пак се затича край стената на селото и наближи тълпата под смоковницата. Булдео лежеше на земята, кашляше и всички му задаваха въпроси. Косата му се беше разпиляла по раменете. Краката и ръцете му бяха целите ожулени от катерене по дърветата. Той едва можеше да говори, но ясно чувстваше важността на своето положение. От време на време споменаваше нещо за дяволи и дяволско пеене, за магии и вълшебства, колкото да накара тълпата да предвкуси какво предстои да й разкаже. После помоли за вода.
            — Пфу! — каза си Маугли. — Дрънканици! Врели-некипели! Човеците са кръвни братя на Бандар-лог! Ту трябва да си измие устата с вода, ту трябва да глътне малко дим, и чак докато направи всичко това, ще почне да разказва своята история. Те са много умни, тия човеци! И никой няма да остане да пази Месуа, докато в ушите им бръмчат разказите на Булдео. Както върви, и аз ще стана такъв мързеливец!
            Той се разтърси и се плъзна обратно към колибата. Тъкмо беше под прозореца, когато усети, че нещо докосва крака му.
            — Майко — каза той, защото познаваше този език твърде добре; — Ти какво правиш тук?
            — Чух, че моите синове пеят из джунглата и тръгнах след тоя, когото най-много обичам! Малко жабче, искам да видя жената, която ти е дала мляко — каза Майката-вълчица, цялата мокра от росата.
            — Те я бяха вързали и искаха да я убият. Аз развързах ремъците и сега тя ще бяга със своя мъж през джунглата.
            — Аз също ще ги последвам. Вече съм стара, но зъбите ми са още здрави.
            Майката-вълчица се надигна и погледна през прозореца в мрака на колибата. След миг безшумно се дръпна и всичко, което каза, беше:
            — Аз първа ти дадох мляко, но Багира има право: накрая Човек при Човека отива.
            — Може би — отговори Маугли и лицето му имаше твърде неприятен израз. — Но тази нощ съм твърде далеч от тази диря. Чакай ме тук, но се пази тя да не те види!
            — Ти никога не си се страхувал от мен, малко жабче — каза Майката-вълчица, отстъпи към високата трева и се скри там, както умееше да се крие.
            — А сега — весело извика Маугли, влизайки отново през прозореца, — те са се събрали около Булдео и той им разказва неща, които никога не са били. Когато си свърши приказките, те казват, че непременно ще дойдат тук с Червеното… с огън, за да ви изгорят двамата живи. Какво мислите да правите?
            — Аз говорих с моя мъж — каза Месуа. — Канхивара е на трийсет мили оттук… Ако успеем тази нощ да се доберем дотам, ще живеем. Ако не успеем, ще умрем!
            — Живейте тогава! Нито един селянин тази нощ няма да излезе извън селската порта. Но какво прави той?
            Мъжът на Месуа беше клекнал на ръце и крака и дълбаеше земята в единия ъгъл на колибата.
            — Там има малко пари — каза Месуа. — Ние не можем да вземем с нас нищо друго.
            — А, да! Ония парченца, които минават от ръка на ръка и винаги са студени на пипане! Нима има нужда от тях и другаде?
            Мъжът сърдито го изгледа.
            — Той е глупак, а не дявол! — измърмори той. — С парите ще мога да си купя кон. Ние сме твърде много изранени, за да вървим на далечен път, а селото ще ни подгони след един час.
            — Казвам ти, че няма да ви подгонят, преди да им позволя, но това за коня е добре замислено, понеже Месуа е уморена.
            Мъжът се надигна и прибра в пояса си последните рупии. Маугли помогна на Месуа да мине през прозореца и студеният вечерен въздух я поободри, обаче в звездната светлина джунглата изглеждаше тъмна и страшна.
            — Знаете ли пътя за Канхивара? — прошепна Маугли. Те кимнаха.
            — Добре. И помнете, че не бива да се страхувате. Няма нужда да вървите бързо. Само… само ще чуете малко пеене в джунглата, пред вас и зад вас!
            — Мислиш ли, че бихме посмели да минем през джунглата нощем, ако не беше страхът, че ще ни изгорят живи? По-добре да ни убият зверовете, отколкото човеците! — каза мъжът на Месуа, а Месуа погледна Маугли и се усмихна.
            — Аз казах — продължи Маугли, сякаш в този миг беше Балу и за стотен път повтаряше Закона на джунглата пред някое невъзприемчиво вълче, — аз казах, че нито един зъб в джунглата няма да се вдигне срещу вас, нито една лапа в джунглата няма да се вдигне срещу вас! Нито зверовете, нито човеците ще ви спрат и ще стигнете Канхивара. Ще имате охрана през цялото време. — Той бързо се обърна към Месуа и добави: — Мъжът ти не вярва, но ти ми вярваш, нали?
            — Да, вярвам ти, сине мой. Човек, таласъм или вълк от джунглата, аз ти вярвам!
            — Той ще се уплаши, когато чуе моя народ да пее, Но ти ще знаеш и ще разбереш. Вървете сега и вървете спокойно, няма нужда да бързате! Портата е затворена.
            Месуа, хлипайки, се хвърли в краката на Маугли, но той се разтрепера и бързо я вдигна. Тогава тя увисна на врата му и го нарече с най-ласкавите имена, които можеше да измисли, а мъжът й с болка се загледа към нивите и рече:
            — Ако стигнем Канхивара и успея да разправя всичко на англичаните, ще заведа такова дело против брамина, Булдео и останалите, че ще изям цялото село без остатък! Те двойно ще ми платят за необраните ниви и ненахранените биволи! Аз ще получа справедливост!
            Маугли се изсмя.
            — Не знам какво е справедливост, но ела тук при следващите дъждове да видиш какво е станало! Те се запътиха към джунглата, а Майката-вълчица изскочи от скривалището си.
            — Върви след тях! — каза Маугли. — И се погрижи цялата джунгла да знае, че тези двама не бива да се пипат. Вдигни глас, а аз ще повикам Багира!
            Продължителен гърлен вой се издигна и притихна. Маугли видя как мъжът на Месуа трепна, обърна се и сякаш понечи да се върне в колибата.
            — Вървете, вървете! — весело извика Маугли. — Аз ти казах, че ще има малко пеене. Този глас ще ви следва чак до Канхивара. Това е Милостта на джунглата!
            Месуа убеди мъжа си да продължат нататък и тъмнината ги погълна заедно с Майката-вълчица. Почти изпод краката на Маугли изведнъж се появи Багира, тръпнеща от онази нощна радост, която подлудява Народа на джунглата.
            — Аз се срамувам от твоите братя — измърка тя.
            — Защо? Лошо ли пяха на Булдео? — попита Маугли.
            — О, не, твърде добре! Твърде добре! Те накараха дори и мен да забравя своята гордост. В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, аз пях из цялата джунгла, сякаш пак беше дошла пролетта! Не ни ли чу?
            — Имах да гоня друг дивеч. Питай Булдео дали е харесал песните! Но къде са четиримата? Не искам нито един от Човешката глутница да напусне селото тази нощ!
            — Защо тогава са ти нужни четиримата? — Багира се премести от крак на крак, очите й заблестяха и мъркането й се засили. — Аз мога да ги задържа, малко братче! Дошло ли е най-после време да убиваме! Това пеене и човеците, които се катереха по дърветата, добре ме подготвиха. Какво е Човека, та толкова да го щадим, този гол, кафяв копач на земята, този гълтач на земята, без косми и без зъби! Аз го следвах целия ден… по пладне в бялата слънчева светлина! Аз го подкарвах, както вълците подкарват напред елена! Аз съм Багира, Багира, Багира! Както танцувам със сянката си, така танцувах и с тези човеци! Виж! — Огромната пантера подрипна като малко котенце, което скача по сух падащ лист, заудря наляво и надясно в празното пространство така, че то засвистя от ударите, безшумно се опря о земята и пак подрипна, и после пак и пак, а в мъркането й се прокрадна ръмжене и заклокочи като пара във врящ котел.
            — Аз съм Багира в джунглата, в нощта, и цялата ми сила е в мен! Кой може да устои на моя удар? Човешко дете, с едно махване на лапата си мога да ти смачкам главата като на умряла лятна жаба!
            — Удряй тогава! — извика Маугли, но на езика, с който говореше селото, а не джунглата, и човешките думи вцепениха Багира, накараха я да клекне и краката й затрепераха под нея, а главата й бе на една височина с главата на Маугли. И Маугли пак се втренчи, както се беше втренчил в непокорните вълци, право в изумрудените й очи, додето червеният пламък зад зеленото в тях помръкна като фар, изгасен на двайсет мили през морето; додето очите се наведоха и голямата глава се наведе заедно с тях, наведе се… по-ниско… още по-ниско и грапавият ален език близна крака на Маугли.
            — Багира, Багира, Багира! — прошепна момчето и я помилва плавно и леко по треперещия гръб. — Успокой се, успокой се! Нощта е виновна, не ти!
            — Това беше от мирисите на нощта — разкаяно каза Багира. — Този въздух вика вътре в мен с всичка сила! Но ти откъде знаеш тия неща? Разбира се, въздухът около едно индийско село е пълен с всякакви миризми и за всяко същество, което приема света главно през носа си, миризмите са така подлудяващи, както музиката и наркотиците за човеците. Няколко минути Маугли продължи да гали пантерата и накрая тя легна като котка пред огъня, лапите подвити под гърдите, очите — притворени.
            — Ти си от джунглата и не си от джунглата — каза тя. — А аз съм само една черна пантера! Но аз те обичам, малко братче.
            — Те прекалено дълго дърдорят под дървото — каза Маугли, без да обърне внимание на последните думи. — Булдео трябва да им е разказал много истории. Би трябвало скоро да пристигнат, за да измъкнат жената и нейния мъж от капана и да ги сложат сред Червеното цвете. Но те ще намерят капана отворен. Хо-хо!
            — Не, не, слушай! — каза Багира. — Сега вече кръвта ми се поуспокои! Защо да не намерят мен вътре? Малцина ще напуснат къщите си, след като ме видят тук! Не за първи път ще вляза в клетка, а не вярвам, че биха могли да вържат мене с въжето!
            — Но бъди предпазлива! — каза Маугли и се засмя, понеже и той започна да чувства безразсъдна смелост като пантерата, която се вмъкна в колибата.
            — Пфу! — изпъхтя Багира. — Това място смърди на Човек, но тук има тъкмо такова легло, каквото ми бяха дали в царските клетки в Удайпур! Ето, лягам върху него!
            Маугли чу как каишите на дюшека изскърцаха под тежестта на големия звяр.
            — В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, те ще помислят, че са хванали голям дивеч! Ела и седни до мен, малко братче, и ние заедно ще ги поздравим с „Добър лов“!
            — Не, имам нещо друго на ум! Не ща Човешката глутница да знае какъв дял имам аз в цялата игра. Прави си сама своя лов! Не искам да ги виждам.
            — Така да бъде — каза Багира. — Ето ги, идат! Тълпата под смоковницата в другия край на селото ставаше все по-шумна и по-шумна. Накрая тя се понесе с диви викове по улицата, размахвайки тояги, бамбукови пръти, сърпове и ножове. Булдео и браминът ги водеха, но другите също тичаха по петите им и крещяха:
            — Магьосникът и магьосницата! Да ги помъчим с нажежени монети, докато си признаят! Да изгорим колибата над главите им! Ще ги научим как се отглеждат вълчи таласъми! Не, първо да ги набием! факли! Дайте повече факли! Булдео, нажежи дулото на пушката!
            Те срещнаха известна трудност при отварянето на вратата. Тя бе здраво залостена, но тълпата я изкърти и светлината на факлите заля стаята, където, опъната с цялата си дължина върху леглото, с кръстосани лапи, леко увиснали на едната страна, черна като ада и ужасна като демон, лежеше Багира. Изтекоха няколко секунди на отчаяно мълчание, после първите редове на тълпата с драскане и блъскане се дръпнаха от прага и тогава Багира вдигна глава и се прозина — изкусно, внимателно, сякаш за показ, както би се прозинала, за да оскърби един равен на себе си. Мустакатите устни се изтеглиха назад и нагоре, червеният език се сви, долната челюст се заотпуска все по-надолу и по-надолу, докато пламтящото гърло зина наполовина, а гигантските кучешки зъби се оголиха до венците и тракнаха, горните и долните едновременно, както иззвънтява хлопващата се вратичка на желязна каса. В следния миг улицата се изпразни. Багира скочи обратно през прозореца и застана до Маугли, а човеците с рев и писъци се носеха като поток и се тъпчеха един друг в панически стремеж да се скрият в колибите си.
            — Няма да мръднат, преди да се съмне — тихо каза Багира. — А сега?
            Тишината на следобеда сякаш бе завладяла селото, но те се вслушаха и доловиха шума на тежки сандъци, които се тътрузеха по пръстените подове и затискаха вратите. Багира имаше пълно право: селото нямаше да мръдне преди утрото. Маугли стоеше безмълвен и мислеше, а лицето му ставаше все по-мрачно.
            — Нещо лошо ли направих? — попита Багира и се отърка о него.
            — Не, направи голямо добро! Пази ги сега до сутринта! Аз отивам да спя.
            Маугли се затича към джунглата, строполи се до една скала и спа, и спа, и спа целия следващ ден, докато пак настъпи нощ. Когато се събуди, до него стоеше Багира, а в краката му лежеше току-що убит елен. Багира любопитно го гледаше, докато той ряза с ножа си, наяде се, напи се и се обърна по корем, подпрял с ръка брадичката си.
            — Мъжът и жената благополучно стигнаха до Канхивара — каза Багира. — Твоята майка прати вест по Чил. Още преди полунощ те намерили кон и бързо продължили. Нали това е добре?
            — Това е добре — каза Маугли.
            — А в селото твоята Човешка глутница не се помръдна, преди слънцето да изгрее високо. След това се наядоха и бързо пак се прибраха в колибите си.
            — Да не би случайно да са те видели?
            — Може би. Аз се търкалях в праха пред селската порта, а освен това си попях малко. Сега, малко братче, няма какво повече да се прави. Ела на лов с мен и Балу! Балу е открила нови кошери, които иска да ни покаже, а ние всички желаем ти да се върнеш при нас, както в някогашните дни. Отпъди този поглед, който кара дори и мен да се плаша! Мъжът и жената няма да бъдат сложени сред Червеното цвете и всичко върви добре в джунглата. Не е ли така?
            Да забравим Човешката глутница!
            — Да, ще ги забравим, но след малко! На кое място ще се храни Хати тази нощ?
            — Където си избере. Кой може да каже предварително къде е Мълчаливия? Но защо? Какво може да направи Хати, което ние да не можем?
            — Повикай го заедно с тримата му сина! Нека дойде тук при мен!
            — Но наистина, малко братче, не е… не е съвсем уместно да се каже „Ела“ или „Върви“ на Хати! Спомни си, че той е властелин на джунглата и преди Човешката глутница да промени лицето ти, той те е учил на Властните думи в джунглата!
            — Няма значение! Сега аз имам Властни думи за него! Повикай го да дойде при Маугли, жабата, и ако отначало не те слуша, кажи му да дойде заради Опустошението на полята в Буртпор!
            — Заради Опустошението на полята в Буртпор! — Багира повтори два-три пъти, за да запомни. — Отивам! Най-много Хати да се ядоса, а аз бих дала месечния си лов да чуя Властни думи, които биха накарали Мълчаливия да се покори!
            Тя изчезна, а Маугли остана и няколко пъти бясно заби ножа си в земята. Никога през живота си не беше виждал човешка кръв, а сега беше видял, нещо повече: беше помирисал кръвта на Месуа по ремъците, с които я бяха вързали. А Месуа винаги е била добра към него и доколкото Маугли знаеше нещо за обичта, той обичаше Месуа така силно, както мразеше всички останали човеци. Но колкото дълбоко и да го отвращаваше тяхната бъбривост, жестокост и подлост, нищо, което би могло да му предложи джунглата, не би го накарало да отнеме човешки живот и пак да усети в ноздрите си този ужасен мирис на кръв. Планът му беше по-прост, но и по-съвършен, и той се изсмя, когато си спомни, че не друго, а един от вечерните разкази на Булдео под смоковницата го бе довел до тази мисъл.
            — Това наистина бяха Властни думи! — прошепна Багира до ухото му. — Те пасяха край реката и се подчиниха като волове! Гледай ги, идат!
            Хати и тримата му сина се появиха, както винаги, безшумно. По краката им още имаше кал от реката и Хати замислено дъвчеше зеления ствол на младо бананово дръвче, което бе изкоренил с бивниците си. Но за Багира, която умееше да различава скритите неща, всяка извивка на огромното му тяло подсказваше, че сега не Властелинът на джунглата говореше с човешкото дете, а едно животно, което се бои, идваше при друго, което не се бои. Тримата му сина се поклащаха един до друг зад него.
            Маугли едва вдигна глава, когато Хати го поздрави с „Добър лов“. Той го остави да се клати и да се люлее, и да се мести от крак на крак дълго преди да проговори, и накрая се обърна към Багира, не към слоновете.
            — Ще ти кажа една история; разправи ми я този ловец, когото вие гонихте днес! — каза Маугли. — Тя е за един стар и мъдър слон, който паднал в капан и острият кол на дъното на ямата го раздрал от петата чак до рамото и му оставил бял белег.
            Маугли вдигна ръка, Хати се извърна и на лунната светлина по оловната му кожа пролича дълъг бял белег, сякаш е бил ударен с нажежен бич.
            — Хората дошли и го изкарали, от ямата — продължи Маугли, — но той скъсал въжетата, понеже бил силен, и се скрил, докато раната му заздравяла. А после се върнал яростен посред нощ до нивите на тези ловци. Спомням си сега, че имал трима сина. Тези неща се случили преди много, много дъждове и много, много далече — в полята на Буртпор. Какво стана с тези поля при следващата жетва, Хати?
            — Аз ги пожънах заедно със синовете си — отговори Хати.
            — А какво стана с оранта, която идва след жетвата?
            — Нямаше оран — отговори Хати.
            — А с хората, които живееха край нивите?
            — Те избягаха.
            — А с колибите, в които спяха хората?
            — Ние разпиляхме покривите и джунглата погълна стените — отговори Хати.
            — И какво друго стана освен това? — попита Маугли.
            — Джунглата взе толкова хубава земя, колкото мога да извървя за две нощи от изток на запад и за три нощи от север на юг! Ние оставихме да влезе джунглата в пет села и в тези села, в техните землища, по техните пасбища, по техните меки ниви, сега няма нито един Човек, който да изкарва прехраната си от земята. Това беше Опустошението на полята в Буртпор, което извърших заедно с моите трима сина. Но аз те питам, човешко дете, как научи за всичко това? — каза Хати.
            — Един Човек ми го каза; сега виждам, че дори и Булдео можел да казва истината! То е било добре извършено, о, Хати с белия белег, но за втори път ще бъде още по-добре извършено, защото Човек ще го ръководи! Знаеш ли селото, откъдето ме изгони Човешката глутница? Те са мързеливи, глупави и жестоки; те си играят с устата си и убиват по-слабите не за да се нахранят, а за удоволствие. Когато се наядат добре, хвърлят човеци от своето собствено племе сред Червеното цвете. Това го видях. Грозно е да живеят повече тук. Аз ги мразя!
            — Избий ги тогава! — обади се най-младият син на Хати, откъсна снопче трева, овъргаля я в праха до предните си крака и я захвърли, а малките му червени очи бягаха насам-натам.
            — Защо ми са бели кости? — гневно отговори Маугли. — Да не съм вълче, та да си играя на слънце с изгризани черепи? Аз убих Шир Хан и кожата му гние върху Скалата на съвета, но… но нито знам къде отиде Шир Хан, нито пък стомахът ми е по-пълен. Сега ще направя това, което мога да видя и да пипна. Нека влезе джунглата в това село, Хати!
            Багира потрепера и се сви. В най-лошия случай тя можеше да разбере един бърз пробег по селската улица с нанасяне на удари наляво и надясно в тълпата или едно хитро убиване на закъснели до здрач орачи, но такава мисъл — съзнателно да се заличи цяло едно село от погледа на човеци и зверове — я изплаши. Сега тя разбра защо Маугли беше повикал Хати. Само един дълго живял слон би могъл да обмисли и проведе такава война.
            — Нека избягат, както са избягали човеците от полята в Буртпор, докато само дъждовни потоци орат нивите им, докато шумът на дъжда по дебелите листа замени техните вретена; докато ние с Багира се настаним в къщата на брамина и елените идват на водопой при басейна пред храма! Нека влезе джунглата, Хати!
            — Но аз… но ние за нищо не сме се карали с тях.
            Иска се червената ярост на голяма болка, за да разрушим местата, където спи Човека! — колебливо каза Хати.
            — Вие ли сте единствените, които пасете трева в джунглата? Вкарайте вътре вашите народи! Нека сърната и дивото прасе, и Нилгаи да се погрижат за това! Преди нивите да се обезлюдят, ти няма да покажеш пред човеците и една педя от кожата си. Нека влезе джунглата, Хати!
            — А ще има ли убиване? При Опустошението на полята в Буртпор моите бивници бяха червени, но аз не искам пак да будя този мирис!
            — И аз не искам! Не искам дори техните кости да останат по нашите чисти земи! Нека си намерят нови леговища. Тук те не могат да останат! Аз видях и помирисах кръвта на жената, която ми даде храна, жената, която щяха да убият, ако не бях аз. Мирисът на новопоникнала трева по техните прагове единствен може да освободи ноздрите ми от този мирис! Той гори в устата ми. Нека влезе джунглата, Хати!
            — Ааа! — каза Хати. — Така гореше и белегът по моята кожа, докато видяхме техните села да умират под пролетния растеж! Сега разбирам. Твоята война ще бъде и наша война. Джунглата ще влезе!
            Маугли едва свари да сдържи дъха си — целият се тресеше от ярост и омраза — и на мястото, където бяха слоновете, нямаше никого. Багира го гледаше с ужас.
            — В името на счупената ключалка, която ми върна свободата! — каза най-сетне Черната пантера. — Ти ли си онова голо създание, за което се застъпих пред Глутницата, когато всички бяха млади? Властелине на джунглата, когато загубя силата си, застъпи се за мен, застъпи се за Балу — застъпи се за всички нас! Ние сме бебета пред теб! Счупени клонки под краката ти! Сърненца, загубили майките си!
            Маугли си представи Багира като загубено сърненце, разкикоти се до задъхване и захълца, и пак се закикоти, та най-после трябваше да скочи в един вир, за да спре. Там той заплува, гмуркайки се надолу и нагоре между лунните лъчи, също като своя съименник, жабата.
            В това време Хати и тримата му сина се отправиха поотделно в четири различни посоки и мълчаливо закрачиха през далечни долини. Те продължаваха така два дни през джунглата — цели шейсет мили — и всяка тяхна стъпка, и всяко махване с хобота се научаваше и отбелязваше, и тълкуваше от Манг и Чил, и Маймунския народ, и всички птици. После почнаха да пасат отново и около седмица пасоха кротко. Хати и неговите синове приличат на Каа, питона — те никога не бързат без нужда.
            А след това из джунглата се понесе слух — и никой не знаеше кой го е пуснал — че в еди-коя си долина имало по-добра храна и вода. Дивите прасета, които, разбира се, биха отишли и накрай света, за да намерят добро ядене, първи се придвижиха на стада, тъпчейки камънака, елените ги последваха заедно с малките диви лисици, които живеят от мършата на стадата, и широкоплещестите нилгаи също тръгнаха с елените, а след нилгаите тръгнаха дивите биволи от блатата. Отначало и най-малката пречка би могла да върне пръснатите, разпилени стада, които пасяха трева и се разхождаха, и пиеха вода, и пак пасяха трева, но колчем се вдигнеше някаква тревога, някой идваше и ги успокояваше. Веднъж това бе Сахи, бодливото свинче, което ги известяваше, че малко по-нататък имало добра храна, друг път Манг пищеше весело и се понасяше по някоя поляна, за да покаже, че не вижда опасност, или пък Балу, напълнила устата си с корени, се затичваше, куцайки край треперещите редици, и наполовина ги изплашваше, наполовина ги връщаше в стария им път. Много животни се върнаха или избягаха, или загубиха интерес, но и много продължиха докрай. И след още десет дни се стигна до следното положение: елените, дивите прасета и нилгаите обикаляха в кръг с десетина мили радиус, а хищниците ги нападаха отзад. В средата на този кръг беше селото, а около селото зрееха нивите; сред нивите човеци седяха върху така наречените мачани — площадки, прилични на гълъбарници, изплетени от пръти върху четири кола — и от тях плашеха с викове птиците и другите крадци. Нататък вече нямаше защо да се убеждават елените — хищниците бяха зад гърба им и ги подкарваха все по-напред и по-навътре.
            Една тъмна нощ Хати и тримата му сина се промъкнаха от джунглата, счупиха с хоботите си коловете на мачаните и те паднаха, както падат презрелите стебла на бучиниша, а човеците, които се строполиха от тях на земята, чуха почти до самите си уши глухото слонско боботене. Тогава авангардът на изплашените армии от елени не издържа и изпълни селските ниви и ливади, а заедно с тях бяха дивите прасета с техните остри копита и риещи зурли и онова, което елените пощадиха, прасетата довършиха. От време на време се вдигаше тревога, че идват вълци — стадата трепваха, отчаяно тичаха насам-натам, тъпчеха младия ечемик и изравняваха напоителните вади. Преди да съмне, външният натиск върху кръга се разкъса на едно място — там хищниците бяха отстъпили и дали свободен път на юг. Цели стада от елени хукнаха нататък. Други пък, които бяха посмели, се скриха в гъсталака, за да се наядат добре и на следната нощ.
            Но работата бе всъщност свършена. На сутринта селяните видяха, че цялата им реколта е загубена. Това значеше гибел, ако не се махнеха оттук, защото години наред те живееха така близо до гладната смърт, както джунглата бе близо до тях. Те пратиха биволите си да пасат, но гладните животни откриха, че елените вече са опоскали пасбището, навлязоха в джунглата и тръгнаха подир дивите си събратя, а привечер единствените три-четири кончета в селото бяха намерени вътре в оборите с разбити глави. Само Багира можеше да нанася такива удари и само на Багира би хрумнала дръзката мисъл да измъкне трупа на последното конче вън, насред улицата.
            Тази нощ селяните не посмяха да палят огньове в полята и Хати отиде със синовете си да събере каквото беше останало из нивите — а когато Хати събира нещо, след него вече няма какво да намерите. Хората решиха да ядат от запасите си за семе, да изчакат дъждовете, след това да се хванат на работа като ратаи и така да наваксат загубената година. Но докато търговецът на жито мислеше за своите пълни със зърно кошници и за цената, която щеше да вземе от купувачите, острите бивници на Хати пробиха кирпичения му хамбар откъм единия ъгъл и смачкаха огромния плетен, измазан с говежди тор сандък, където пазеше скъпоценната си стока.
            Когато откриха и тази последна загуба, дойде ред на брамина да говори на хората. Той се бил молил на своите богове, но не получил отговор. Може би селото, без да иска, е оскърбило някого от боговете на джунглата — каза той, — защото несъмнено джунглата бе против тях. И те пратиха да повикат старейшината на най-близките гонди — скитнически племена, дребни, умни и много черни ловци, които живеят дълбоко в джунглата и чиито бащи са от най-древния народ на Индия — първите владетели на тази земя. Те нагостиха, както можаха, гонда, той застана на един крак със своя лък в ръка, втъкнал две-три отровни стрели в косите си, и загледа полуизплашено-полупрезрително разтревожените селяни и техните съсипани ниви. Те искаха да знаят дали неговите богове — старите богове — са им сърдити за нещо и какви жертвоприношения биха ги омилостивили. Гондът не каза нищо, а откъсна дълга лоза от карела, пълзящата дива тиква с горчиви плодове, и я върза напреки пред вратата на храма срещу опуления червен индуски идол. После посочи с ръка към пътя за Канхивара, върна се в своята джунгла и внимателно се загледа как се движат животните.
            Излишно бе да питат какво е искал да каже. Диви тикви щяха да израснат там, където те се бяха молили на своя бог, и колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре.
            Но трудно е да вдигнеш котвата на цяло едно село. Хората останаха, докато свършиха летните си запаси, после се опитаха да берат орехи в джунглата, но сенките с горящи очи ги гледаха отвсякъде и дори посред бял ден се плъзгаха пред тях. Те бягаха, изплашени, назад, към селото, и виждаха, че кората на дърветата, покрай които бяха минали само преди пет минути, е одрана от някаква могъща, ноктеста лапа. И колкото повече се затваряха в селото, толкова по-дръзки ставаха дивите същества, които припкаха и мучаха по ливадите край Вайнгунга. Селяните вече нямаха нито сили, нито желание да поправят и измазват съборените стени на празните обори, които бяха близо до джунглата; глиганите ги събориха, възлестите корени на дивите лози бързаха да сграбчат завоюваната земя и твърда остра трева щъкваше между лозите. Неженените мъже избягаха първи и разнесоха надалеч вестта, че селото е обречено. Кой може да се бори с джунглата и с боговете на джунглата — казваха те, — щом и самата свещена кобра на селото е напуснала дупката си под смоковницата? Връзките им с външния свят ставаха все по-слаби, както утъпканите пътеки, излизащи от селото, намаляваха и изтъняваха. Нощното тръбене на Хати и тримата му сина вече не ги тревожеше — нямаше защо да им тръбят. Посевите над земята и семената под земята бяха унищожени. Нивите губеха своите очертания, беше време да търсят помощ от англичаните в Канхивара.
            Със своя туземен нрав те все отлагаха заминаването си, но един ден дойдоха първите дъждове, потоци вода се изляха през полуразрушените покриви, цялото пасбище бе наводнено и всички растения буйно нападнаха селото след лятната горещина. Тогава те го напуснаха — мъже, жени и деца — през утринния дъжд, топъл и ослепяващ — и нагазиха стигащата до глезените вода, разбира се, след като погледнаха за последен път своите досегашни домове.
            Когато последното семейство мина с товара си през селската порта, отзад се чу трясък на падащи греди и покриви. За миг те зърнаха блестящ змиеподобен хобот да се вдига и да разпилява мокър сламен покрив. После се чу втори трясък; последван от писък. Хати късаше покривите на колибите, както вие бихте късали водни лилии, и една отскочила греда го бе ударила. Това беше достатъчно, за да даде той пълна воля на силите си, а от всички животни в джунглата разяреният слон руши най-необуздано. Той ритна назад глинената стена, тя рухна от удара и стана на жълта кал под потоците на дъжда. После се завъртя, продължи да пищи и се понесе по тесните улици, като блъскаше колибите наляво и надясно, чупеше разнебитените врати, събаряше стрехите. Тримата му сина беснееха зад него, както бяха беснели при Опустошението на полята в Буртпор.
            — Джунглата ще погълне тия черупки — чу се тих глас между развалините. — Сега трябва да се събори външната стена.
            И Маугли отскочи от един зид, който се смъкваше надолу като уморен бивол — дъждът се плъзгаше по голите му рамене и ръце.
            — Всичко по реда си — каза задъхан Хати. — О, колко червени бяха бивниците ми в Буртпор! Към външната стена, деца мои! С главата! Всички заедно! Хайде!
            Четиримата натискаха един до друг — стената се наклони, попука се и рухна. Човеците, онемели от ужас, видяха през процепа гневните, изцапани с глина глави на разрушителите. Тогава те побягнаха без дом и без храна надолу по долината, а тяхното село, разсипано, смазано, отъпкано, сякаш се топеше зад тях.
            Подир месец цялото място приличаше на разрината могила, покрита с млада, нежна зеленина, а към края на дъждовете неудържимо избуяла джунгла цареше там, където само преди шест месеца бе имало изорани, отгледани ниви.

            ПЕСЕНТА НА МАУГЛИ СРЕЩУ ЧОВЕЦИТЕ

            Ще пратя срещу ви аз тичащи диви лози,
            ще викна аз цялата джунгла над вас да пълзи,
            ще рухне последният покрив,
            ще падат греди.
            Карела, горчива карела
            ще скрие тук всички следи!
            Край вашите порти ще пеят във хор зверове,
            из ваште хамбари Манг, прилепът, сам ще снове,
            едничка в студени огнища
            змията ще бди.
            Карела, горчива карела
            ще скрие тук всички следи!
            Невидими, моите воини тръгват към вас,
            щом светне луната, ще чуете техния глас.
            И вълци ще водят стадата
            през стари межди.
            Карела, горчива карела
            ще скрие тук всички следи!
            И вашите ниви ще жъна една по една,
            напразно след мен ще събирате вие зърна.
            Елени орачи ще ровят
            втвърдени бразди.
            Карела, горчива карела
            ще скрие тук всички следи!
            Изпратих срещу ви аз тичащи диви лози,
            извиках аз цялата джунгла над вас да пълзи.
            Виж, храстите вече ви гонят,
            виж, падат греди!
            Карела, горчива карела
            ще скрие тук всички следи!



            ЦАРСКИЯТ АНКУС
                        Четирима са те, все така ненаситни от век на век:
                        чакалски уста, лешоядово гърло, маймунски ръце и очи на Човек.
                        (Поговорка от джунглата)

            Каа, големият скален питон, си беше сменил кожата може би за двестатен път от рождението си, а Маугли, не забравяйки, че дължи своя живот на Каа след неговия нощен лов в Студените дупки, за който може би си спомняте, отиде да го поздрави. Смяната на кожата винаги прави змията раздразнителна и подтисната, докато новата кожа започне да блести и да изглежда хубава. Каа вече не си правеше шеги с Маугли, а като всички животни в джунглата го приемаше за Властелин на джунглата и му предаваше всяка новина, която един питон с неговия размер би могъл да научи. Съвсем малко бяха нещата, които Каа не знаеше за така наречената Средна джунгла — живите същества, които се движат близко до земята или под нея, под камънаците, в хралупите и по дънерите.
            Този следобед Маугли седеше между големите пръстени на Каа и опипваше люспестата изхабена стара кожа, цялата извита и нагъната между скалите, там, където Каа я беше оставил. Каа любезно се беше разположил под широките голи рамене на Маугли, така че момчето сякаш почиваше в живо кресло.
            — И никъде не е скъсана, чак до люспите край очите! — тихо каза Маугли, докато си играеше с кожата. — Чудно е да видиш това, което ти е покривало главата, да се търкаля в краката ти!
            — Да, но аз нямам крака — каза Каа. — И понеже такъв е обичаят на целия мой народ, не го намирам чудно. Никога ли не чувстваш кожата си огрубяла и стара?
            — Тогава отивам и се изкъпвам, Плоска главо, но наистина в голямата жега някой път ми се е искало да се измъкна безболезнено от кожата си и да ходя така, без кожа!
            — Аз също се къпя, а освен това си свалям кожата. Как ти се струва новата?
            Маугли прекара ръката си по ромбовете на огромния гръб.
            — На костенурката е по-твърда, но не е така пъстра — каза той дълбокомислено. — На жабата, моята съименница, е по-пъстра, но не е така твърда. Много е хубава: като шарено петно в сърцето на лилия!
            — Тя има нужда от вода. Новата кожа се показва във всичките си цветове едва след първата баня. Хайде да се изкъпем!
            — Аз ще те нося! — извика Маугли, наведе се със смях и се опита да вдигне грамадното тяло на Каа точно в средата, където то е най-дебело. Със същия успех Човек би могъл да се опита да вдигне два фута дебела водопроводна тръба. Каа лежеше, без да се мръдне, и пухтеше от удоволствие. После започна тяхната редовна вечерна игра: момчето в разцвета на силите си, питонът със своята разкошна нова кожа се изправиха един срещу друг да се състезават в борба — проверка на окото и силата. Разбира се, Каа би могъл да премаже десетина души като Маугли, ако дадеше воля на цялата си сила, но той играеше внимателно и не употребяваше и една десета от нея. Откакто Маугли порасна достатъчно, за да издържа малко по-сурови обноски, Каа го бе научил на тази игра и тя повече от всичко друго заякчаваше мускулите му. Понякога Маугли се озоваваше обвит до шията в движещите се пръстени на Каа и се бореше, за да освободи едната си ръка и да го хване за шията, После Каа му даваше възможност да се измъкне и Маугли с двата си бързи крака не позволяваше на размаханата голяма опашка да намери опора в някоя скала или пън. Така те се люлееха насам-натам, глава до глава, и всеки дебнеше удобен миг, и бяха красиви като статуя, която изведнъж оживяваше сред вихър от черно-жълти пръстени и борещи се крака и ръце.
            — Хайде, хайде, хайде! — викаше Каа и нанасяше с главата си лъжливи удари, които не можеше да отклони дори и бързата ръка на Маугли. — Ето виж! Аз те допирам тук, малко братче! И тук! И тук! Да не са се вцепенили ръцете ти? А сега тук!
            Играта винаги свършваше по един и същи начин — със силен прав удар с главата, от който момчето изхвръкваше встрани. Маугли не можа да се научи как да се предпазва от тази светкавична атака, а и Каа му беше казал, че няма смисъл да опитва.
            — Добър лов! — изсъска Каа накрая и както обикновено Маугли с пъшкане и смях отхвръкна на пет-шест ярда. Той се вдигна, стиснал трева в шепите си, и последва Каа до неговото любимо място за къпане — един дълбок, черен като смола вир, заобиколен от скали и привлекателен поради дънерите, потопени тук-там във водата. По обичая на джунглата момчето се гмурна безшумно, заплува, показа се отгоре също безшумно и се обърна по гръб, с ръце зад тила. Той гледаше как луната се подава между скалите и с пръстите на краката чупеше нейното отражение във водата. Диамантената глава на Каа преряза като бръснач езерото и се отпусна върху рамото на Маугли. Те лежаха неподвижно и поглъщаха насладата от студената вода.
            — Много е хубаво — каза сънливо Маугли. — А по това време, доколкото си спомням, в Човешката глутница лягат върху твърди дървени парчета вътре в техните пръстени капани и след като се запушат срещу всички чисти ветрове, хвърлят върху дебелите си глави мръсни покривки и пеят грозни песни през носовете си! В джунглата е по-добре.
            Една кобра бързо се спусна от скалата, пи вода, каза им „Добър лов“ и отмина.
            — С-с-с! — обади се Каа, сякаш изведнъж си бе спомнил нещо. — Значи джунглата ти дава всичко, което искаш, а, малко братче?
            — Не всичко — със смях отговори Маугли. — Иначе всяка луна щеше да има по един нов и силен Шир Хан, за да го убивам отново. Сега вече мога да убивам със собствените си ръце, без да търся помощ от биволите. Искам също слънцето да грее посред дъждовете и да валят дъждове посред най-горещото лято. И макар никога да не съм останал гладен, но ми се е искало да убия коза, а когато убия коза, да съм убил елен, и когато убия елен, да е нилгаи! Но ние всички сме така, нали?
            — А друго не искаш ли? — попита голямата змия.
            — Какво повече? Имам джунглата и Милостта на джунглата. Какво друго има между изгрева и залеза, за да го искам?
            — Да, но кобрата каза… — започна Каа.
            — Коя кобра? Кобрата ей сега отмина и не каза нищо. Тя отиваше на лов.
            — Оная беше друга кобра!
            — Че ти имаш ли много вземане-даване с Отровния народ! Аз винаги ги оставям да си вървят из пътя. Те носят смърт в предните си зъби и това не ми харесва, защото са твърде малки. С каква качуларка си приказвал?
            Каа бавно се обърна във водата като параход срещу странични вълни.
            — Преди три-четири луни — каза питонът, — бях на лов из Студените дупки, едно място, което, мисля, не си забравил. И това, което преследвах, с писък избяга покрай водохранилищата, към онази къща, едната стена на която някога съборих заради теб, и там изведнъж потъна под земята.
            — Но народът от Студените дупки не живее под земята! — Маугли разбра, че Каа говори за маймуните.
            — То не влезе вътре, за да живее, а за да си спаси живота — отговори Каа и върхът на езика му трепна. — То се вмъкна в една дупка, която водеше много далече. Аз го последвах, убих го и легнах да спя. А когато се събудих, продължих нататък.
            — Под земята?
            — Да. И най-сетне стигнах до една Бяла качулка (бяла кобра), която ми заговори за неща, които не ми бяха известни, и ми показа неща, които никога не съм виждал.
            — Нов дивеч? Имаше ли там добър лов? — Маугли бързо се обърна настрани.
            — То не беше дивеч и би ми счупило всичките зъби, но Бялата качулка каза, че всеки Човек (а тя говореше така, сякаш познава добре човешкото племе), че всеки Човек би дал и последния топъл дъх под ребрата си само за да погледне тези неща!
            — Ще видим тази работа — каза Маугли. — Спомням си, че някога и аз бях Човек…
            — По-спокойно, по-спокойно! Многото бързина погуби Жълтата змия, която изяде слънцето! Ние си поговорихме под земята и аз й споменах за теб, казах й, че си Човек. И Бялата качулка каза (тя наистина е стара като джунглата): „Много отдавна не съм виждала Човек! Доведи го тук и той ще види тези неща! За най-мъничкото от тях много човеци биха умрели!“
            — Това трябва да е някакъв съвсем нов дивеч. Но Отровният народ никога не съобщава на другите, че има дивеч. Те не са дружелюбни към другите.
            — То не е дивеч. То е… то е… не мога да ти кажа какво е то!
            — Добре, да отидем там. Никога не съм виждал бяла кобра и бих искал да видя другите неща. Тя убила ли ги е?
            — Те всички са мъртви неща. Тя казва, че била тяхна пазителка!
            — А! Също като вълк, който е закарал месо в леговището си и стои над него! Да вървим!
            Маугли заплува към брега, изтъркаля се в тревата, за да се обърше, и двамата тръгнаха към Студените дупки, изоставения град, за който може да сте чули. В тези дни Маугли никак не се страхуваше от Маймунския народ, докато Маймунският народ изпитваше ужас от Маугли. Впрочем техните племена бяха тръгнали на грабеж из джунглата и Студените дупки бяха празни и безмълвни на лунната светлина. Каа стигна до разрушената беседка на цариците, която се издигаше на терасата, пропълзя между купищата развалини и се вмъкна в полузатрупано стълбище, което водеше от средата на беседката надолу, под земята. Маугли произнесе Властните думи на змийски език: „Ние сме от една кръв, вие и аз!“ — и го последва на четири крака. Те дълго пълзяха по наклонения коридор, който няколко пъти извиваше, и накрая стигнаха до корените на грамадно дърво, израсло горе трийсет фута над тях. Корените бяха изместили един голям камък от стената. Те минаха през отвора и се намериха в широко подземие, чийто сводест покрив тук-там бе също пробит от корени, така че тънки ивици светлина се спускаха в мрака.
            — Сигурно леговище — каза Маугли и се изправи на два крака. — Но е много далече, за да идваме тук всеки ден. И какво можем да видим в него?
            — Нима аз съм нищо? — чу се глас от средата на подземието и Маугли видя, че нещо бяло се движи към тях. Полека-лека пред очите им застана най-голямата кобра, която някога бе срещал — дълга близо осем фута. Поради дългия си живот на тъмно тя беше придобила белезникавия цвят на стара слонова кост. Дори знакът на очилата върху разперената качулка беше избелял до бледожълто, а очите й бяха червени като рубини. С една дума, тя беше твърде необикновена гледка.
            — Добър ден! — каза Маугли, у когото учтивите думи бяха винаги под ръка, както и ловният му нож.
            — Какво става горе в града? — попита кобрата, без да отговори на поздрава. — Какво става с великия укрепен град — града на стоте слона, на двадесетте хиляди коня, на безбройните говеда? Града на царя, който властва над двадесет други царе? Тук оглушах и отдавна не съм чувала гонговете да звънят за поход!
            — Над главите ни е джунглата — каза Маугли. — Ако става дума за слонове, познавам само Хати и синовете му. Багира уби всички коне в едно село и. Какво значи цар?
            — Аз ти казах — меко се обърна Каа към кобрата, — аз ти казах още преди четири луни, че градът го няма вече.
            — Градът, великият град сред гората, чиито порти се пазят от царските кули, не може никога да изчезне! Те са го построили, преди да се излюпи бащата на моя баща, и той ще трае, докато синовете на моите синове побелеят като мен! Саломди, син на Чандрабиджа, син на Виеджа, син на Йегасури, го построи в дните на Бапа Равал! Вие кому принадлежите?
            — Тази диря не води доникъде — обърна се Маугли към Каа. — Не разбирам думите й. — Нито аз. Тя е много стара. Майко на кобрите, тук над нас има само джунгла и така е било от самото начало!
            — Тогава кой е този — попита бялата кобра, — който седи пред мен, без да се страхува, и не знае дори името на царя, а говори на нашия език с човешките си уста? Кой е този с ножа и със змийския говор?
            — Наричат ме Маугли — беше отговорът. — Аз съм от джунглата. Вълците са моят народ, а Каа е мой брат. Майко на кобрите, коя си ти?
            — Аз съм пазителката на кралското съкровище! Курун Раджа сложи големия камък над мен в дните, когато моята кожа бе още тъмна, така че да показвам какво е смърт на ония, които влязат, за да крадат. После пуснаха съкровището под камъка и аз слушах как пеят брамините, моите господари.
            — Пфу! — каза си Маугли. — Аз вече имах работа с един брамин в Човешката глутница и… знам, каквото си знам. Тук скоро ще стане нещо лошо.
            — Пет пъти се вдига камъкът, откакто пазя съкровището, но винаги за да се добави още, а не да се вземе. Никъде няма такива богатства като тия съкровища на стотици царе. Но от дълго време камъкът не се е вдигал и ми се струва, че моят град е забравил за тях!
            — Няма град! Погледни нагоре! Ето там корените на големите дървета разместват камъните. Дървета и човеци не растат заедно — настоя Каа.
            — Два-три пъти човеци успяха да се доберат дотук! — яростно отвърна бялата кобра. — Но те не произнасяха нито дума, докато не ги намирах, опипвайки в тъмнината, и тогава надаваха съвсем кратък вик. А вие идвате тук с лъжи, един Човек и една змия, и искате да ме накарате да повярвам, че моя град го няма и че моята работа е свършена. Човеците се променят малко с годините. Аз пък изобщо не се променям! Докато не се вдигне камъкът, докато брамините не слязат и не изпеят познатите песни, и не ме нахранят с топло мляко, и не ме изведат пак на светлината, аз, аз и само аз оставам пазителка на царското съкровище! Градът е мъртъв, казвате вие, и дотук са стигнали корените на дърветата? Щом е така, коленичете и си вземете колкото искате! На земята няма такива съкровища. Човече със змийски говор, ако излезеш жив, откъдето си влязъл, всички по-малки царе ще бъдат твои слуги!
            — Пак изгубихме дирята — студено каза Маугли. — Да не би някой чакал да се е заровил така дълбоко и да е ухапал тази голяма Бяла качуларка? Тя сигурно е луда. Майко на кобрите, не виждам нищо за вземане!
            — О, богове на слънцето и луната, смъртно безумие е обхванало това момче! — изсъска кобрата. — Преди очите ти да се затворят, ще ти даря тази милост! Погледни и виж това, което никой Човек не е виждал!
            — В джунглата не са за завиждане тези, които говорят на Маугли за милост! — каза през зъби момчето. — Но аз знам, че тъмнината променя всичко. Ще погледна, щом това ти доставя удоволствие.
            Той загледа с присвити очи из подземието, после вдигна от пода шепа лъскави неща.
            — Охо! — каза Маугли. — Те са като ония неща, с които си играят в Човешката глутница. Само че ония бяха кафяви, а тези са жълти!
            Той остави златните монети да паднат и направи крачка напред. Подът на подземието беше затрупан с купища златни и сребърни монети на пет-шест фута дълбочина; те се бяха пръснали от чувалите, където ги бяха сложили, и през годините металът се бе настлал и слегнал като пясък по време на отлив. Сред тях се виждаха изскочили, както остатъци от корабокрушения изскачат от пясъка, скъпоценни еленски седла от ковано сребро, осеяни с плочки от ковано злато и обсипани с рубини и тюркоази. Имаше паланкини и носила за цариците с рамки от сребро и емайл, с нефритови дръжки на прътите и кехлибарени халки за завесите; златни свещници с нанизани висящи изумруди, които потръпваха край поставките; украсени идоли на забравени богове, пет фута високи, сребърни, с брилянтени очи; ризници от стомана, инкрустирани със злато, с ресни от потъмнели дребни бисери; шлемове с гребени и шарки от рубини с цвета на гълъбова кръв; лакирани щитове, щитове от коруби на костенурки и от кожа на носорог, оковани с червено злато, със смарагди по краищата; мечове, кинжали и ловджийски ножове с диамантени дръжки; златни жертвени купи, черпаци и малки преносими олтари, които никога не бяха виждали дневна светлина; нефритови чаши и гривни; кадилници, гребени и съдове за парфюми, за къна и за антимон, всичките от ковано злато; безброй обеци, гривни, пръстени и пояси; седем пръста широки колани с квадратни елмази и рубини и дървени ковчежета, тройно оковани с желязо, дървото на които бе изгнило и станало на прах, та вътре се виждаха купища необработени сапфири, опали, котешки очи, (Скъпоценен камък от Цейлон и Малабар) рубини, диаманти, изумруди и гранати.
            Бялата кобра имаше право. С никакви пари не можеше да се оцени това съкровище, натрупано от вековни войни, грабежи, търговия и данъци. Само монетите нямаха цена, да не говорим за скъпоценните камъни; теглото на среброто и златото, взети отделно, беше двеста-триста тона. Всеки туземен владетел в Индия, колкото и да е беден, има хазна, към която винаги се добавя по нещо, и макар че понякога някой по-просветен княз изпраща четиридесет-петдесет волски коли сребро, за да бъде заменено с държавни облигации, мнозинството държи своите съкровища и самото им съществуване в тайна.
            Но Маугли, естествено, не разбираше значението на тия неща. Ножовете го позаинтересуваха, но понеже не бяха гъвкави като неговия, той ги остави. Най-сетне намери нещо, което наистина го очарова, сложено върху слонско седло, полузарито в монетите. Това беше анкус или еленски остен, дълъг два фута — нещо като мъничка лодкарска канджа. Върхът представляваше един кръгъл блестящ рубин, осем инча от дръжката бяха плътно покрити с нешлифовани тюркоази и тя беше много удобна за хващане. После следваше един нефритов пръстен с изрязано цвете около него, само че листата бяха от изумруди, а цветовете — от рубини, инкрустирани в студения зелен камък. Останалата част на дръжката беше от чиста слонова кост, а краят — шипът и куката — от стомана, инкрустирана със злато и с изображения на лов на слонове; тези изображения привлякоха Маугли, който видя, че имат нещо общо с неговия приятел Хати.
            Бялата кобра го наблюдаваше отблизо.
            — Е, не си ли струва да го видиш и да умреш? — каза тя. — Не те ли удостоих с голяма милост?
            — Не разбирам — отговори Маугли. — Тия неща са твърди и студени и в никой случай не стават за ядене. Но това — той вдигна анкуса, — това бих искал да взема, за да го видя как изглежда на слънце! Ти казваш, че всички са твои. Би ли ми го дала, а аз ще ти донеса жаби за ядене!
            Бялата кобра се разтресе от злобна наслада.
            — Разбира се, че ще ти го дам — каза тя. — Всичко, което е тук, ще ти го дам… докато дойде време да излизаш!
            — Но аз вече ще излизам. Това място е хладно и тъмно, а аз искам да отнеса островърхото нещо в джунглата.
            — Погледни в краката си! Виждаш ли какво има там?
            Маугли напипа нещо бяло и гладко.
            — Череп от човешка глава — спокойно каза той. — А тук има още два!
            — Те дойдоха преди много години за съкровището. Аз им поговорих в тъмното и те останаха неподвижни.
            — Но за какво ми е на мен всичко това, което наричаш съкровище? Ако ми дадеш анкуса, ще ти пожелая добър лов. Ако не ми го дадеш, пак ще ти пожелая добър лов. Аз не воювам с Отровния народ и знам Властните думи на твоето племе.
            — Тук има само едни Властни думи! Те са моите! Каа се хвърли напред с блеснали очи.
            — А нали ти ме накара да доведа Човека тук? — изсъска той.
            — Аз, разбира се! — прошепна старата кобра. — Отдавна не бях виждала Човек, а този тук говори и нашия език.
            — Но тогава ти не каза, че ще убиваш! Как мога да се върна в джунглата и да обясня, че съм го докарал тук, за да умре? — възкликна Каа.
            — Аз не говоря за убиване, докато дойде мигът да убивам! А колкото до това как ще се върнеш или как няма да се върнеш, ето ти там онази дупка в стената! И млъкни малко, ти, дебел гълтачо на маймуни! Достатъчно е само да се допра до шията ти, и джунглата вече няма да чуе за теб! Никога Човек не е излизал оттук с топъл дъх в гърдите! Аз съм пазителката на съкровището в Царския град!
            — Но нали ти казах, бял нощен червей, че вече няма нито цар, нито град! — извика Каа. — Навсякъде около нас е джунгла!
            — Но съкровището го има още! И каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено! Почакай малко, Каа, скална змийо, почакай да видиш как ще бяга момчето! Тук има място за хубава игра. Животът е скъп. Я побягай насам-натам, момчето ми, за да стане хубава игра!
            Маугли спокойно сложи ръка върху главата на Каа.
            — Това бяло животно досега е имало работа само с човеци от Човешката глутница. То не познава мене — прошепна той. — Тя сама си поиска този лов! Щом е така, да го почнем!
            Маугли стоеше и държеше анкуса с острието надолу. Той бързо го хвърли, анкусът падна напреки точно зад качулката на голямата змия и я прикова към пода. Каа светкавично се метна върху гърчещото се тяло и с тежестта си го затисна от качулката до опашката. Червените очи запламтяха, а останалите шест свободни инча от главата бясно се замятаха наляво и надясно.
            — Убий я! — каза Каа, когато ръката на Маугли посегна към ножа.
            — Не — каза той. — Никога вече няма да убивам, освен за храна. Но виж тук, Каа! — той хвана змията зад качулката, отвори насила устата й с острието на ножа и показа върху горната челюст ужасните отровни зъби: те стояха сред венеца черни и проядени. Старостта бе изсушила отровата на бялата кобра, както става със змиите.
            — Туу (гнил пън)! — каза Маугли, отмести Каа, вдигна анкуса и освободи кобрата. — Царското съкровище има нужда от нова пазителка — мрачно добави той. — Ей, Туу, не те бива вече! Я побягай насам-натам, за да стане хубава игра, Туу!
            — Позор, позор! Убий ме! — съскаше бялата кобра.
            — Много вече приказвахме за убиване! Ние сега ще си отидем. А това островърхо нещо ще го взема, Туу, понеже се бих с теб и те победих!
            — Гледай тогава то да не убие и теб накрая! То е смърт! Запомни, то е смърт! В това нещо има достатъчно сила, за да убие човеците в целия ми град! Дълго няма да го държиш, човече от джунглата, дълго няма да го държи и този, който ще го вземе от теб! Те ще убиват, и ще убиват, и ще убиват все заради него! Моята сила е пресъхнала, но анкусът добре ще извърши същата работа! То е смърт! Смърт! Смърт!
            Маугли пак запълзя през дупката в прохода и последното, което видя, беше бялата кобра: тя бясно хапеше с безвредните си зъби златните лица на идолите, които се търкаляха по пода, и съскаше:
            — То е смърт!
            Двамата се почувстваха щастливи, когато пак видяха дневната светлина. Бяха отново в своята родна джунгла. Маугли накара анкуса да заблести на утринното слънце и много се радваше, сякаш бе намерил китка нови цветя, които да забоде в косата си.
            — То е по-лъскаво от очите на Багира — каза той очарован и завъртя рубина. — Ще й го покажа. Но какво искаше да каже Туу, когато дрънкаше за смърт?
            — Не знам. Мен ме е яд до края на опашката ми, че тя не опита твоя нож. Винаги има скрито зло в Студените дупки, и над повърхността, и под нея. Но сега съм гладен. Ще дойдеш ли тази сутрин на лов с мен? — попита Каа.
            — Не, Багира трябва да види това нещо. Добър лов! Маугли затанцува, размаха дългия анкус и от време на време спираше да му се полюбува. Най-сетне стигна до онази част на джунглата, където обикновено се движеше Багира, и я намери да пие вода след голям лов. Маугли й разказа от край до край всичките си приключения, а Багира от време на време душеше анкуса. Когато Маугли стигна до последните думи на кобрата, Багира утвърдително замърка.
            — Какво, нима Бялата качуларка е говорила истината? — бързо попита Маугли.
            — Аз съм родена в царските клетки в Удайпур и стомахът ми знае доста неща за човеците. Твърде много човеци биха убили три пъти в една нощ само заради този червен камък!
            — Но камъкът само го прави по-тежко за ръката! Моят лек блестящ нож е по-добър и виж, червеният камък не става и за ядене! Защо ще убиват?
            — Маугли, върви да се наспиш! Ти си живял между човеците и… Да, спомням си. Човеците убиват не защото са на лов, те убиват от безделие и за удоволствие. Ей, събуди се, Багира! А за какво е направено това островърхо нещо?
            Багира наполовина отвори очи — на нея много й се спеше, и злобно примигна.
            — То е направено от човеците, за да бодат с него синовете на Хати по главите, докато бликне кръв. Виждала съм такива по улиците на Удайпур, пред нашите клетки. Това нещо е опитало кръвта на мнозина като Хати.
            — Но защо ще бодат с него главите на слоновете?
            — За да ги научат на Човешкия закон! Понеже нямат нито зъби, нито нокти, човеците правят такива неща… и по-лоши!
            — Все повече и повече кръв намирам, дори когато се докосна до неща, направени от Човешката глутница! — с отвращение каза Маугли. Той вече чувстваше ръката си малко уморена от тежестта на анкуса. — Ако знаех това, нямаше да го взема! Първо кръвта на Месуа по ремъците, сега кръвта на Хати! Не ми трябва повече. Гледай!
            Анкусът с блясък полетя и се заби с острието между дърветата, на петдесетина ярда.
            — Сега ръцете ми са чисти от смърт — каза Маугли и взе да си трие ръцете о прясната влажна пръст. — Туу каза, че смъртта ще ме следва. Тя е стара и бяла, и луда.
            — Бяла или черна, луда или не, аз отивам да спя, малко братче! Не мога да ходя на лов цяла нощ, а после да вия цял ден, както правят някои!
            Багира се отправи към едно от ловните си леговища, отстоящо на около две мили. Маугли леко се настани върху едно удобно дърво, върза три-четири лиани заедно и след миг се люлееше в люлка петдесет фута над земята. Макар че нямаше нищо против силната дневна светлина, Маугли следваше обичая на своите приятели и я използваше колкото можеше по-малко. Когато се събуди сред гласовитите племена, които живеят по дърветата, пак се свечеряваше, а той бе сънувал захвърлените хубави цветни камъчета.
            — Нека поне още веднъж да погледна онова нещо! — каза си той и се спусна по една лиана на земята. Но Багира го беше изпреварила: Маугли я чу да души в полумрака.
            — Къде е островърхото нещо! — извика Маугли.
            — Взел го е един Човек. Ето дирята му.
            — Сега ще видим дали Туу е казала истината. Ако островърхото нещо е смърт, Човека ще умре. Да го проследим!
            — Първо ще убием нещо — каза Багира. — Празният стомах замъглява окото. Човеците вървят много бавно, а джунглата е достатъчно влажна, за да се запази и най-леката диря.
            Те скоро убиха своя дивеч, но повече от три часа минаха, преди да свършат вечерята си, да се напият и да тръгнат по дирята. Народът на джунглата знае, че най-лошо от всичко е да бързаш с яденето си.
            — Мислиш ли, че островърхото нещо ще се извърти в ръцете на Човека и ще го промуши? — попита Маугли. — Туу каза, че било смърт!
            — Ще видим — отговори Багира и се затече с наведена глава. — Тук има само една стъпка (искаше да каже, че Човека е бил сам) — и тежестта на нещото е натискала петата му дълбоко в пръстта.
            — Хай! Та това е ясно като лятна светкавица! — отговори Маугли и те, пресичайки ивици лунна светлина, тръгнаха със своя бърз, променлив тръс по дирята на двата боси крака.
            — Тук е тичал бързо — каза Маугли. — Пръстите са разтворени. — Те продължиха по мокра земя. — Ами сега защо се е отбил настрана?
            — Чакай! — Багира се хвърли напред с великолепен скок. — Първото нещо, което трябва да направиш, когато дирята е объркана, е да скочиш напред, без да оставяш по земята своя диря, понеже тя ще те обърка още повече. — Багира се обърна, погледна Маугли и извика: — Тук идва друга диря и го пресреща. Това е по-малък крак и пръстите са обърнати навътре.
            Маугли дотича и погледна.
            — Това е кракът на ловец гонд — каза той. — Виж! Тук той е влачил своя лък по тревата. Затова първата диря се е отбила встрани така бързо. Големият крак се е скрил от Малкия крак.
            — Точно така — каза Багира. — Сега, за да не объркаме дирите с нашите собствени стъпки, нека всеки от нас следва една диря! Аз съм Големия крак, малко братче, а ти си Малкия крак, гондът.
            Багира скочи към първата диря и остави Маугли наведен над чудноватата стъпка с извърнати навътре пръсти, която беше оставил дивият жител на джунглата.
            — Сега — каза Багира и тръгна крачка след крачка по редицата стъпки, — сега аз. Големия крак, се отбивам тук. Крия се зад тази скала и стоя неподвижно, без да смея да мръдна. Извикай какво има по твоята диря, малко братче!
            — Сега аз. Малкия крак, идвам до скалата — каза Маугли, тичайки по дирята. — Сега сядам под скалата, облягам се на дясната си ръка и оставям лъка между краката си. Чакам дълго така, понеже отпечатъците на краката ми са дълбоки.
            — Също и аз — каза Багира, скрита от другата страна на скалата. — И аз чакам и съм оставила островърхото нещо подпряно на един камък. То се плъзва, по камъка има драскотина. Викни какво има по твоята диря, малко братче!
            — Тук едно-две малки клончета и един голям клон са счупени — каза тихо Маугли. — Чакай, чакай, как трябва да ти го кажа това? А! Сега е ясно. Аз, Малкия крак, си отивам и нарочно вдигам шум, така че Големия крак да ме чуе!
            Крачка след крачка той се отдалечи от скалата и гласът му постепенно се засили, защото се доближаваше до малък водопад.
            — Аз отивам… тук… където… шумът на падащата вода… скрива моя шум… и тук… чакам!… Извикай своята диря, Багира, дирята на Големия крак!
            Пантерата заподскача във всички посоки, за да види как дирята на Големия крак се отдалечава от скалата. После отговори:
            — Аз изпълзявам на колене иззад скалата и влача островърхото нещо. Не виждам никого пред себе си и хуквам напред. Аз, Големия крак, тичам бързо, Дирята е ясна. Нека всеки да следва своята! Аз тичам!
            Багира се понесе по ясно откроената диря, а Маугли последва стъпките на гонда. Известно време джунглата притихна.
            — Къде си, малко братче? — извика Багира. Гласът на Маугли й отговори от петдесетина ярда вдясно.
            — Охо! — каза пантерата и се изкашля дълбоко. — Двамата тичат успоредно и все повече се доближават!
            Те потичаха още половин миля, запазвайки същото разстояние помежду си. Маугли, чиято глава беше по-високо от земята, извика:
            — Те са се срещнали. Добър лов е било! Виж! Ето тук е застанал Малкия крак, коленичил е на този камък, а оттатък е Големия крак!
            На десетина ярда пред тях, прострян сред купчина скални отломъци, лежеше трупът на местен селянин. През гърба и гърдите му стърчеше тънка малка стрела с перо накрая — стрела на ловец гонд.
            — Е какво, толкова стара и луда ли е била Туу, малко братче? — попита Багира. — Ето ти поне една смърт!
            — Да вървим по-нататък! Но къде е онзи пияч на слонска кръв, онзи червеноок бодил?
            — Малкия крак го е взел може би! Ето, сега стъпката е пак една.
            Дирята на лекия Човек, който тичаше бързо и носеше товар на лявото си рамо, продължаваше по една дълга, ниска ивица суха трева, където за зорките очи на преследвачите всяка стъпка бе сякаш отпечатана с нажежено желязо.
            И двамата не проговориха, докато дирята стигна до пепелта на изгаснал огън, скрит в клисура.
            — Пак! — каза Багира и се спря вкаменена. Трупът на малък, сбръчкан гонд лежеше с краката в пепелта. Багира въпросително погледна Маугли.
            — Ударен е с бамбукова тояга — каза момчето, след като погледна тялото. — Аз също съм използвал такива тояги, когато пасях биволите на Човешката глутница. Майката на кобрите явно е познавала добре човешкото племе, тъй както аз би трябвало да го познавам! Мъчно ми е, че се подиграх с нея. Не ти ли казах, че човеците убиват от безделие?
            — Не, те всъщност са убивали заради лъскавите червени и сини камъни — каза Багира. — Не забравяй, че съм била в царските клетки в Удайпур.
            — Една, две, три, четири дири! — Маугли коленичи до пепелта. — Четири дири на човеци с обути крака. Те не вървят така бързо като гонда. Какво зло им е направил малкият човечец? Гледай, та петимата са си приказвали заедно, после са се надигнали, преди да го убият! Багира, да се връщаме! Стомахът ми е пълен, но въпреки това играе нагоре и надолу като гнездо на авлига върху малко клонче!
            — Лошо ловуване е, когато оставиш дивеча да ти избяга! Да вървим нататък! — каза пантерата. — Тези осем обути крака не са отишли много далече.
            Цял час след това те мълчаха и вървяха по широката диря на четиримата обути мъже. Беше вече горещо пладне, когато Багира каза:
            — Подушвам дим.
            — Човеците винаги са по-наклонни да ядат, отколкото да бягат — отвърна Маугли. Той тичаше между ниските храсти на новата джунгла, в която бяха навлезли. Багира беше малко по-отляво и изведнъж издаде с гърлото си неописуем звук.
            — Ето тук един, който е свършил с яденето! — каза тя.
            Под храстите лежеше нещо подобно на вързоп от шарени дрехи, а наоколо имаше разпиляно брашно.
            — Това пак е било направено с бамбуковата тояга — каза Маугли. — Виж! Белият прах е нещо, което човеците ядат. Те са взели плячката на този — той им е носел яденето — а самия него са дали за плячка на Чил, лешояда!
            — Това е третият убит! — забеляза Багира.
            — О, аз ще занеса големи, млади жаби на бялата кобра и ще я нахраня, докато се подуе — каза си Маугли. — Този пияч на еленска кръв е самата смърт, но въпреки това не мога да разбера!
            — Да вървим — каза Багира.
            Не бяха изминали и половин миля, когато чуха Коу, гаргата, да пее гробовна песен от върха на един тамариск, в чиято сянка лежаха трима души. До тях полузагаснал огън пушеше под железен тиган, в който имаше почерняла, обгоряла пита. Недалече от огъня, засиял на слънцето в рубини и тюркоази, лежеше анкусът.
            — Това нещо работи твърде бързо — каза Багира. — Тук всичко свършва. Как са умрели тия трима, Маугли? Няма никаква рана по тях.
            Жителите на джунглата от опит знаят повече неща за отровни растения и плодове, отколкото и най-добрия лекар-специалист. Маугли помириса дима, който се вдигаше от огъня, отчупи парченце от почернялата пита, опита го и веднага го изплю.
            — Ябълката на смъртта! — закашля се той. — Първият трябва да го е сложил в храната за тези, които са го убили, след като са убили гонда!
            — Наистина добър лов! Убиване след убиване — каза Багира.
            „Ябълката на смъртта“ наричат в джунглата бодливата ябълка датура, най-бързо действащата индийска отрова.
            — А сега какво ще стане? — попита пантерата. — Може би ние двамата с теб ще трябва да се убием един друг заради този червеноок кръвопиец!
            — Може ли то да говори? — с шепот попита Маугли. — Направих ли му някакво зло, когато го хвърлих? На нас двамата то не може да стори злина, понеже ние не искаме това, което искат човеците. Ако го оставим тук, то сигурно ще продължи да убива един след друг човеци така бързо, както падат орехи при буря! Аз не обичам много човеците, но дори и за мен е неприятно шестима от тях да умрат в една нощ!
            — Какво значение има? Това са само човеци. Те сами са се убивали и сега са били доволни — каза Багира. — Този първият, малкият, беше добър ловец.
            — И все пак те са като вълчета, а едно вълче може да се удави, защото иска да захапе лунната светлина във водата! Аз съм виновен — заяви Маугли с такава сигурност, сякаш знаеше всичко по тези въпроси. — Никога вече няма да нося в джунглата странни неща, дори и да са хубави като цветя! Това — той предпазливо хвана анкуса, — ще се върне пак при Майката на кобрите. Но най-напред трябва да се наспим, а не можем да спим край тези спящи. Освен това трябва да го заровим, иначе ще избяга и ще убие още шестима. Хайде, изкопай ми една дупка под това дърво!
            — Но, малко братче — закрачи Багира към посоченото място, — аз ти казах, че не е виновен този кръвопиец. Цялата беда е в самите човеци.
            — Все едно — каза Маугли. — Изкопай дълбока дупка! Като се събудим, аз ще го изровя и ще го отнеса обратно!…
            След две нощи, когато бялата кобра тъжно седеше в мрака на подземието, засрамена, ограбена и самотна, тюркоазният анкус литна през дупката в стената и дрънна върху златните монети на пода.
            — Майко на кобрите! — каза Маугли (за всеки случай той стоеше от другата страна на стената). — Вземи си една млада кобра от твоето племе да ти помага в пазенето на царското съкровище, така че никой Човек да не излезе оттук жив!
            — А-ха! Ти го връщаш! Аз ти казах, че това нещо е смърт! Как стана така, че още не си мъртъв? — измърмори старата кобра и любовно се обви около дръжката на анкуса.
            — В името на бивола, с който съм откупен, не знам! Това нещо уби шест пъти в една нощ! Нека не излиза повече!

            ПЕСЕНТА НА МАЛКИЯ ЛОВЕЦ
            Ето, Мор, паунът, литва и маймуна закрещява,
            лешоядът Чил е тръгнал пак на път.
            Лека сянка и въздишка посред джунглата минава —
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            Лека сянка — ето я къде те дебне мълчалива,
            зад тревата странни шепоти вървят,
            те са близо, те са близо, по челото пот избива —
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            Ето, вдига се луната над скалите и трънака
            и опашките, отпуснати, висят.
            Тежко дишане те следва и сумти, сумти във мрака —
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            Бързо тука лък свали ти, съскащи, пусни стрелите,
            храстите с насмешка ще ги спрат.
            Но ръката ти потръпва и кръвта ти се отдръпва —
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            А когато буря жарка с тъмни облаци те стига
            и дърветата, разцепени, кънтят,
            над гръмовните фанфари глас по-силен се издига:
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            Бурени реките влачат, камъни безноги скачат,
            по листата мълнии блестят.
            Но пресъхва в миг устата и сърцето с бяс се мята! —
            туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

            ДИВИТЕ КУЧЕТА
            За нашите бели хубави нощи,
            за нощите с лудото тичане,
            за дългото чакане, хитрото дебнене,
            бързото смело отвличане,

            за нашите утринни мириси,
            дето росата едва е отронена,
            за нашия сигурен бряг през мъглата,
            за нашата плячка подгонена,

            за нашия вик на победа,
            когато еленът към нас се извий.
            За нощни ужаси и зной,
            за дневния сън и покой —
            да ги срещнем! Предсмъртния бой
            вий, вий, вий!

            След като джунглата влезе в селото, започна най-хубавото време от живота на Маугли. Той имаше приятно съзнание, че си е платил дълга, и всички в джунглата му бяха приятели, понеже всички в джунглата се бояха от него. За нещата, които той извърви, които видя или чу, когато отиваше от едно племе при друго, с четиримата си другари или без тях, могат да се напишат много, много приказки, всяка от тях дълга като тази. Така например никой никога няма да ви разкаже как Маугли се сблъска и избяга от бесния слон от Мандла, който беше убил двадесет и два вола, впрегнати в единадесет каруци със сребърни монети за държавната хазна, и беше пръснал блестящите рупии в праха; нито как цяла една нощ се би с Джакала, крокодила, в северните блата и счупи ловния си нож в бронята на звяра; нито как си намери нов, по-дълъг нож около врата на един Човек, убит от глиган, и как проследи този глиган и го уби като отплата за ножа; нито как по време на големия глад попадна сред движещите се елени и замалко не бе премазан от разгорещеното стадо; нито как спаси Хати Мълчаливия от една яма с остър кол на дъното, в която слонът бе попаднал, а на следващия ден самият той попадна в хитър капан за леопарди и Хати счупи на парчета дървените пръти, за да го освободи; нито как издои дивите биволици край блатото; нито как…
            Но приказките се разказват една по една. Бащата-вълк и Майката-вълчица умряха, Маугли изтърколи голям камък пред входа на пещерата и им изпя погребалната песен. Балу много остаря и се схвана. Дори Багира с нейните стоманени нерви и железни мускули убиваше по-бавно. С годините Акела от сив стана млечнобял, ребрата му стърчаха, ходеше, сякаш бе направен от дърво, и Маугли убиваше заради него. Но младите вълци, децата на пръснатата Сионийска глутница, растяха и се умножаваха и когато станаха четиридесетима на брой гладконоги петгодишни вълци без водач, Акела им каза, че трябва да се съберат заедно, да следват Закона и един да ги води, както подобава на Свободен народ.
            Това не беше въпрос, по който Маугли би им дал съвет, защото, както казваше сам той, вече им е ял горчилката. Но когато фао, синът на фаона (неговият баща беше Сивия следотърсач по времето на Акела), се би, за да извоюва водачеството според Закона на джунглата, и когато старите гласове и старите песни пак заехтяха под звездите, Маугли се яви пред Скалата на съвета заради старите спомени. Оттук нататък, ако пожелаеше да говори, Глутницата го изслушваше докрай и той сядаше до Акела върху скалата над фао. Това бяха дни на хубав лов и хубав сън. Никое животно отвън не смееше да влезе в джунглата, където живееше Народът на Маугли (така наричаха Глутницата), и младите вълци ставаха все по-тлъсти и по-силни и имаше много малки вълчета, които водеха на преглед. Маугли винаги присъстваше на тия прегледи, защото си спомняше нощта, когато една черна пантера вкара голото кафяво дете в Глутницата и проточеният вик „Гледайте, добре гледайте, вълци!“ караше сърцето му да трепва от особени чувства. Иначе задълбаваше далече в джунглата, за да вкусва, пипа, вижда и усеща нови неща.
            Една привечер той бавно се движеше през хълмовете и носеше на Акела половината от елена, който бе убил, а неговите четири вълка потичваха зад него, закачаха се и се боричкаха — те просто бяха щастливи, че живеят. Изведнъж той чу вик, който не беше чувал от лошите времена на Шир Хан. Този вик в джунглата наричат фиал — особен вой на чакала, когато върви за плячка след някой тигър или пък когато ще бъдат убити много животни. Ако можете да си въобразите една смес от омраза, тържество, страх и отчаяние, а заедно с тях и нещо подобно на присмех, което ги пронизва до дъно, ще добиете известна представа за фиала, който се издигаше и заглъхваше, и трептеше надалече по бреговете на Вайнгунга. Четирите вълка заръмжаха и козината им настръхна. Маугли се хвана за ножа и рязко спря като вкаменен.
            — Няма нито един шарен тигър, който би посмял да убива тук — каза най-сетне той.
            — Това не е вик на Предвестника — отговори Сивия брат. — Тук ще има голямо убиване. Слушай!
            Викът отново се разнесе, наполовина ридание, наполовина кикот, сякаш чакалът имаше меките уста на Човек. Маугли пое дълбоко дъх и хукна към Скалата на съвета, настигайки по пътя бързащите вълци от Глутницата, фао и Акела бяха на скалата, под тях с изопнати нерви седяха останалите. Вълчиците и вълчетата тичаха към леговищата си — когато се понесе викът фиал, не е време за по-слабите да са навън.
            Те не чуваха нищо освен бученето на Вайнгунга в мрака и вечерните ветрове между върхарите на дърветата. Внезапно отвъд реката се обади вълк. Не беше вълк от Глутницата, тъй като цялата глутница бе на скалата. Викът премина в проточен отчаян вой:
            — Доул! — виеше вълкът. — Доул! Доул! След няколко минути те чуха уморени стъпки по камъните и един изтощен мокър вълк, с кръв по хълбоците, с прехапана предна лапа и бяла пяна по челюстите, се хвърли сред кръга и легна задъхан в краката на Маугли.
            — Добър лов! От коя глутница си? — мрачно попита фао.
            — Добър лов! Аз съм Уон-тола! — отговори той. Това значеше, че е самотен вълк, който живее в отделно леговище със своята вълчица и малките си. „Уон-тола“ ще рече вълк отцепник, който не е в никоя глутница. Сега той дишаше толкова тежко, че те можеха да видят как целия се люшка назад и напред от ударите на сърцето.
            — Какво е дошло? — попита фао. Такъв въпрос винаги задават в джунглата, щом чуят фиала.
            — Доул, (Диво куче, което живее в Източна Азия и ловува на глутници. Б. пр.) доул от Декан, убиецът! Те идват от юг на север и казват, че в Декан нямало какво да се яде, и убиват по пътя! Когато тази луна беше още млада ние бяхме петима — аз, моята вълчица и три вълчета. Тя ги учеше да убиват в тревистите равнини, да се крият и да гонят елените, както правим ние, полските вълци. В полунощ още ги чувах как виеха с цяло гърло по дирите. А призори ги намерих вкочанени в тревата — и четиримата, Свободни народе, и четиримата, които живееха при младата луна! Тогава потърсих своето кръвно право и разбрах, че убиецът е доул!
            — Колко са? — попита Маугли, а глутницата гърлено заръмжа.
            — Не знам. Три от тях няма да убиват повече, но накрая те ме подгониха като сърна, на три крака ме подгониха. Виж, Свободни народе!
            Той вдигна осакатената си лапа, цялата в тъмна, засъхнала кръв. По тялото му се виждаха жестоки ухапвания, а гърлото му бе оскубано и раздрано.
            — Яж! — каза Акела и се отдръпна от месото, което Маугли бе донесъл. Отцепникът лакомо се нахвърли на него.
            — Това няма да отиде напразно — смирено каза той, след като попритъпи глада си. — Върни ми малко от силата, Свободни народе, и аз ще убивам! Моето леговище е празно, а беше пълно по времето на младата луна, и кръвният дълг не е платен.
            Фао чу как бедрената кост на елена хрусна между челюстите на вълка и изръмжа одобрително.
            — Ние ще имаме нужда от твоите зъби — каза. — Доулите водят ли и своите малки?
            — Не, не, всичките са кучета ловци, възрастни, тежки и силни!
            Това значеше, че доулите, хищните кучета от Декан, идват, за да се бият, а вълците знаеха, че дори тигрите отстъпват прясната си плячка на доулите. Те тичат право през джунглата и каквото срещнат, повалят и разкъсват на парчета. Макар и да не са така големи като вълците, нито наполовина така хитри, те са твърде силни и многобройни. Доулите например не се наричат глутница, преди да се съберат поне стотина, а четиридесет вълка правят отлична глутница. При своите скитания Маугли бе стигал до високите тревисти хълмове на Декан и често бе виждал безстрашните доули да спят, да играят и да се чешат сред малките падини и треволяци, които използваха за свои леговища. Той ги мразеше и презираше, защото не миришеха като Свободния народ, защото не живееха в пещери и преди всичко, защото имаха косми между пръстите на краката си, докато той и неговите приятели бяха гладконоги. Но той знаеше от разказите на Хати, че глутницата на доулите е нещо ужасно. Самият Хати бяга от техния път, и докато бъдат убити до едно или докато се свърши целият дивеч, те вървят напред и избиват всичко по пътя си.
            Акела също знаеше някои неща за доулите. Той тихо каза на Маугли:
            — По-добре да умреш сред Глутницата, отколкото сам и без водач. Това ще бъде добър лов и моят последен лов! Но тъй като човеците живеят по-дълго, ти имаш пред себе си още много дни и нощи, малко братче. Върви на север, скрий се там и ако някой вълк оживее след доулите, той ще ти донесе вести за боя!
            — А! — мрачно каза Маугли. — Значи трябва да отида при блатата, да се храня с малки рибки и да спя на дърво? Или трябва да поискам помощ от Бандар-лог и да ям с тях орехи, докато Глутницата се бие отдолу?
            — Боят ще бъде не на живот, а на смърт — каза Акела. — Ти никога не си срещал доулите, тези хищни убийци! Дори Шарения…
            — Асуа! Асуа! — каза раздразнено Маугли. — Аз убих една шарена маймуна! Слушай сега: имаше един вълк, мой баща, и една вълчица, моя майка, имаше и един стар сив вълк (не много умен, сега целият побелял), който беше за мен и баща, и майка! Ето защо — Маугли повиши глас, — аз казвам, че ако доулът дойде и щом доулът дойде, Маугли и Свободния народ ще бъдат заедно в този лов! И казвам, в името на бивола, с който съм откупен, на бивола, който Багира даде за мен в ония някогашни времена (това вие от сегашната Глутница не помните), аз казвам така, че дърветата и реката да чуят и да ме подсетят, ако го забравя, аз казвам, че този мой нож ще бъде един зъб за Глутницата, а мисля, че той не е чак толкова тъп! Това е моята дума.
            — Ти не знаеш какво е доулът, човече с вълчи говор! — извика Уон-тола. — Аз искам само да си платя кръвния дълг, преди да ме разкъсат на парчета. Те се движат бавно и убиват по пътя; за два дни ще възвърна малко от силата си и тогава пак ще потърся кръвния си дълг. Но моят съвет към вас, Свободни народе, е да отидете на север и да погладувате малко, докато доулите се махнат. Няма да има сън през този лов!
            — Чуйте Отцепника! — със смях извика Маугли. — Свободни народе, ще трябва да отидем на север и да ядем гущери и плъхове по бреговете, само и само да не срещнем случайно доулите! Те ще убиват по нашите ловни места, а ние ще се спотайваме на север, докато те благоволят да ни върнат нашето право. Те са кучета и кучешки изчадия, червени, с жълти кореми, без леговища, с косми между пръстите на краката! Те раждат по шест и осем кученца наведнъж, те приличат на Чикаи, малкия скачащ плъх! Да, разбира се, ние трябва да избягаме, Свободни народе, и да се молим на северните народи за отпадъци от умрял добитък! Вие знаете поговорката „На север ще намериш червеи, на юг — въшки!“ А ние, ние сме тук, от джунглата! Изберете, изберете — това е добър лов! Заради Глутницата, заради цялата Глутница, заради леговищата ни и заради малките ни, заради убиването вътре и убиването вън, заради вълчицата, която гони кошутата, заради мъничкото вълче в пещерата да ги пресрещнем, да ги пресрещнем, да ги пресрещнем!
            Глутницата отговори с дълбок, гневен вик, който прозвуча така, сякаш дърво падна в нощта.
            — Да ги пресрещнем! — извика тя.
            — Стойте с тях! — каза Маугли на четиримата. — Сега ще ни трябва всеки зъб! Фао и Акела да се приготвят за битката. Аз отивам да преброя кучетата.
            — Това е чиста смърт! — извика Уон-тола и се надигна наполовина. — Какво може да направи едно такова създание без косми срещу дивите кучета! Дори Шарения…
            — Ти наистина си отцепник — обърна се назад Маугли. — Но пак ще си поговорим, когато доулите бъдат убити! Добър лов на всички!
            Той тичаше в мрака, обезумял от възбуда, почти не гледаше къде стъпва и, напълно естествено, се препъна и падна с цялата си дължина върху огромните пръстени на Каа. Питонът лежеше и наблюдаваше пътеката, по която елените идват до реката.
            — Ксс! — гневно каза Каа. — Така ли е прието в джунглата, да тъпчеш и да блъскаш, и да разваляш лова на другите? И без това дивечът тича бързо.
            — Много съм виновен — надигна се Маугли. — Всъщност аз търсех теб, Плоска главо, но всеки път, когато те виждам, ти ставаш все по-дълъг и вече си по-дебел от дължината на ръката ми. Никой не може да се сравни с теб в джунглата, о, мъдър, стар, силен и хубав Каа!
            — Хм, накъде ли пък води тази диря? — гласът на Каа беше по-мек. — Няма и една луна от времето, когато едно човече с нож ме замерваше с камъни в главата и ме наричаше с лоши имена, понеже съм заспал на открито!
            — Да, и освен това прогонваше елените по всички посоки, а Маугли беше излязъл на лов! И тогава Плоската глава беше толкова оглушала, че не чу изсвирването му и не остави пътеките на елените свободни — спокойно отговори Маугли и седна между шарените пръстени.
            — А сега същото човече идва с нежни, гъделичкащи думи при същата Плоска глава и казва, че е мъдра и силна, и хубава, и същата Плоска глава му вярва и му прави място между пръстените си, на това същото човече, което по-рано хвърляше камъни… Удобно ли се настани? Кажи, може ли Багира да ти предложи такова място за сядане?
            Както обикновено, Каа беше направил нещо като мека люлка под тежестта на Маугли. Момчето протегна ръка в тъмнината, задърпа гъвкавата шия, докато главата на Каа се отпусна на рамото му, и след това разказа всичко, което се бе случило тази нощ в джунглата.
            — Не знам дали съм мъдър — каза накрая Каа, — но сигурно съм оглушал! Как съм могъл да не чуя фиала? Нищо чудно, че тревопасните са неспокойни! Колко са доулите?
            — Още не съм ги видял. Дойдох първо при теб! Ти си по-стар от Хати. Но, Каа — тук Маугли се сгърчи от радост, — това ще бъде добър лов! Малцина от нас ще видят следващата луна.
            — И ти ли ще се месиш? Помни, че си Човек, помни, че Глутницата те изгони. Нека вълците се оправят с кучетата. Ти си Човек!
            — Миналогодишните орехи тази година са вече черна пръст — отговори Маугли. — Вярно е, че съм Човек, но нещо в самия ми стомах говори, че тази нощ съм и вълк. Аз заклех дърветата и реката да помнят. Аз съм пак от Свободния народ, Каа, докато се махнат доулите.
            — Свободния народ! — изсъска Каа. — Свободни крадци са те, а не Свободен народ! И ти сам си се вързал със смъртен възел заради паметта на два мъртви вълка. Това не е добър лов!
            — Такава е моята дума и аз вече я казах. Дърветата я знаят и реката я знае. Докато доулите не се махнат, думата ми не може да се върне.
            — Шшшш! Това променя всички дири. Бях помислил да те отведа със себе си към северните блата, но думата — дори думата на едно малко, голо човече без косми — си е дума. Сега аз, Каа, казвам…
            — Чакай, Плоска главо, помисли си добре! Иначе и ти ще се вържеш със смъртния възел. Аз не искам от теб дума, понеже зная, че…
            — Добре, така да е — каза Каа. — Няма да давам дума. Но какво казва твоят стомах да правиш, когато дойдат доулите?
            — Те трябва да преплуват Вайнгунга. Мисля да ги срещна с моя нож в плитчините заедно с Глутницата и със зъби и нокти да ги накараме да продължат надолу по течението или да им охладим малко гърлата!
            — Доулът никога не бяга и гърлото му е винаги горещо — каза Каа, — Когато свърши този лов, няма да има ни човече, ни вълци. Само сухи кости.
            — Алала! Ако е дошло да умираме, нека умрем! Това ще бъде най-хубавият лов! Но моят стомах е млад и аз не съм виждал много дъждове. Не съм нито мъдър, нито силен. Ти, Каа, имаш ли по-добър план?
            — Аз съм видял сто и сто дъждове. Когато на Хати му паднаха млечните бивници, моята диря в праха беше голяма. В името на първото змийско яйце, аз съм по-стар от много дървета и съм видял всичко, което е сторено в джунглата.
            Но това е нов вид лов! — каза Маугли. — Никога досега доулите не са пресичали нашата пътека.
            — Каквото е, то вече е било! Каквото ще бъде, е само една забравена година, която отново се връща. Мълчи малко, докато си преброя миналите години!
            Цял час Маугли лежа на пръстените и си игра с ножа, а Каа, отпуснал глава на земята, мислеше за всичко, което бе видял и научил от деня, в който се бе излюпил. Светлината сякаш напусна очите му и те станаха като потъмнели опали, само от време на време главата леко трепваше надясно или наляво, като че дебнеше плячка в съня си. Маугли спокойно дремеше, понеже знаеше, че преди лов няма нищо по-добро от съня, и беше свикнал да спи през всеки час на деня и нощта.
            После усети Каа да става по-голям и по-широк от него — огромният питон се разду и изсъска като сабя, издърпана от стоманена ножница.
            — Видях всички мъртви времена — каза най-после Каа. — И големите дървета, и старите слонове, и скалите, които бяха голи и островърхи, преди да обраснат в мъх. Жив ли си още, човече?
            — Но луната едва е изгряла — каза Маугли. — Не разбирам…
            — Шшт! Аз съм отново Каа. Знам, че малко време е минало. Сега да отидем при реката и аз ще ти покажа какво може да се направи против доулите!
            Той се насочи, прав като стрела, към главното течение на Вайнгунга и се гмурна в нея. Маугли се гмурна след него.
            — Не, не плувай! Аз се движа по-бързо. Качи се на гърба ми, малко братче!
            Маугли обви врата на Каа с лявата си ръка, отпусна дясната до тялото му и опъна крака. Тогава Каа зацепи с гърди водата така, както само той умееше да го прави, и струите на насрещната вода образуваха дантела около врата на Маугли, а краката му се люлееха във водовъртежа край извиващото се тяло на питона. Една-две мили по-горе Вайнгунга се стесняваше в ждрело от мраморни скали, стотина фута високи, и там водата се носеше бясно като във воденичен улей между страховити камъни. Но Маугли не се изплаши, нямаше вода в света, която и за миг да го изплаши. Той гледаше двете страни на ждрелото и неспокойно душеше въздуха, защото долавяше някаква сладникаво-кисела миризма, също като миризмата на голям мравуняк в горещ ден. Той инстинктивно се потопи във водата и само подаваше главата си, колкото да диша, а Каа се закотви, увивайки два пъти опашката си около една подводна скала, и задържа Маугли в своя пръстен, докато водата се пенеше наоколо.
            — Това е мястото на смъртта — каза момчето. — Защо дойдохме тук?
            — Те спят — каза Каа, — Хати не би се отклонил от пътя си дори заради Шарения. Но и Хати, както и Шарения, биха се отклонили заедно от пътя си заради доулите, а за доулите казват, че не биха се отклонили заради нищо. И все пак аз питам заради кого би се отклонил от пътя си Малкия народ от скалите? Кажи ми, Властелине на джунглата, кой е Властелин на джунглата?
            — Те! — прошепна Маугли. — Това е мястото на смъртта! Да си вървим!
            — Не, погледай ги добре, те сега спят! Тук нищо не се е изменило от времето, когато бях малък колкото ръката ти.
            Изрязаното, издълбано от дъжда и вятъра ждрело на Вайнгунга още от самото появяване на джунглата е било обитавано от Малкия народ на скалите — вечно заетите, свирепи, черни, диви пчели на Индия. Маугли добре знаеше, че половин миля пред тяхното царство всички дири се отклоняват встрани. Векове наред Малкия народ се беше гнездил и роил от пукнатина на пукнатина, и пак се беше роил и цапал белия мрамор със засъхнал мед, и правил своите пити, високи, дълбоки и черни, в мрака на най-скритите пещери. Нито човек, нито звяр, нито огън, нито вода никога не биха могли да стигнат до тях. От двете си страни цялото ждрело бе сякаш покрито с трептящи завеси от черно кадифе и Маугли неволно се сви, като ги погледна, защото това бяха милиони струпани спящи пчели. Имаше и всякакви буци, гирлянди и издатини, които приличаха на гнили дънери, залепени за скалите — стари миналогодишни пити, нови кошери, изградени на завет в ждрелото, и огромни маси от гъбести, прогнили отпадъци, които се бяха търколили и залостили между дърветата и лианите, вчепкали се в скалите. Той се ослуша и няколко пъти чу как прошумяваха и се свличаха пълни медени пити — те се преобръщаха или падаха някъде из тъмните коридори, зад тях жужаха сърдити криле и похабеният мед изтичаше със своето подтискащо тап-тап-тап, докато прелееше през някой ръб и на едри капки бавно се плъзгаше по клонките. От едната страна на реката имаше съвсем малка пясъчна ивица, широка към пет фута, цялата отрупана с боклуците на безбройни години. Там лежаха мъртви пчели, търтеи, празни пити, криле на пеперуди и бръмбари, опитвали се да крадат мед. Всички те се бяха слегнали в гладки купчини от най-ситен черен прах. Само острата им миризма стигаше, за да се изплаши всеки, който нямаше криле и знаеше какво представлява Малкия народ.
            Каа заплува нагоре по течението и стигна до пясъчната ивица в самото начало на ждрелото.
            — Тука е тазгодишната плячка — каза той. — Виж! Край брега лежаха скелетите на двойка млади елени и един бивол. Маугли видя, че нито вълците, нито чакалите бяха докосвали костите. Те се бяха оголили сами.
            — Минали са отсам границата. Не са знаели! — промълви Маугли. — И Малкия народ ги е убил. Да си вървим, преди да са се събудили!
            — Няма да се събудят до сутринта — отговори Каа. — Сега да ти кажа нещо. Един подгонен от юг елен преди много, много дъждове стигна дотук, джунглата му беше непозната, а по петите му тичаше вълча глутница. Обезумял от страх, той скочи отгоре, а глутницата, разгорещена и заслепена, последва дирята му. Слънцето грееше силно и Малкия народ бе многоброен и много разгневен. Много от вълците също скочиха във Вайнгунга, но бяха мъртви, преди още да стигнат водата. Тези, които не скочиха, умряха горе, по скалите. Но еленът оживя.
            — Как?
            — Понеже беше пръв, бягаше, за да спаси живота си, и скочи преди още Малкия народ да разбере какво става! Когато те се вдигнаха да убиват, еленът беше вече в реката. Глутницата зад него просто се удави сред Малкия народ, вдигнат от краката на елена.
            — И еленът оживя? — бавно повтори Маугли.
            — Или поне не умря тогава, макар че долу никой не го чакаше, за да го поеме върху силното си тяло във водата, както една стара, дебела, глуха, жълта Плоска глава би чакала своето човече — да, би го чакала, дори и всички доули на Декан да са по дирята му! Какво има в твоя стомах?
            Главата на Каа лежеше върху мокрото рамо на Маугли, а езикът й трепкаше до ухото на момчето. Настана дълго мълчание и най-сетне момчето прошепна:
            — Това значи да дърпаш смъртта за мустаците, но… Каа, ти наистина си по-мъдър от всички в джунглата!
            — И други го казват! Гледай сега, ако доулите те подгонят…
            — А те сигурно ще ме подгонят! Хо-хо! Аз имам много трънчета под езика, за да ги бодна по бутовете!
            — Ако те подгонят, разгорещени и заслепени от гняв, и гледат само да те докопат, тези от тях, които не умрат горе, ще нагълтат достатъчно вода или тук, или по-долу, защото Малкия народ ще се вдигне и ще ги покрие! А Вайнгунга е твърде гладна река, те няма да имат Каа да ги поеме от водата, ще продължат надолу и тези, които оживеят, ще стигнат до Сионийските плитчини, а там вече Глутницата ще ги посрещне и пипне за гърлата!
            — Ахай! Еовава! Това е по-хубаво от дъжд в сухо време! Сега остава само малката подробност за бягането и скачането. Аз ще се покажа на доулите, така че да ме подгонят отблизо.
            Видя ли скалите над теб? Откъм брега? О, не! Това забравих!
            — Върви да ги огледаш! Те са целите изровени, с пукнатини и дупки и ако един от твоите тромави крака се плъзне в някоя скрита дупка, ловът ще свърши предварително. Слушай сега, аз те оставям тук и само заради теб ще кажа на Глутницата къде да чака доулите. Лично аз не се чувствам близък на никой вълк.
            Когато Каа не обича някого, той умее да бъде нелюбезен и неприятен, както никой друг в джунглата, може би с изключение на Багира. Той заплува надолу към скалата и видя фао и Акела да се вслушват в нощните шумове.
            — Ей, кучета! — весело им извика Каа. — Доулите ще дойдат отгоре по реката. Ако не ви е много страх, можете да ги избиете в плитчините.
            — Кога ще дойдат? — попита фао.
            — И къде е моето човешко дете? — добави Акела.
            — Ще дойдат, когато дойдат — каза Каа. — Чакайте и ще ги видите! А колкото до твоето човешко дете, от което си изтръгнал дума и си го изложил на сигурна смърт, то твоето човешко дете е с мен и ако досега е още живо, заслугата не е твоя, побеляло куче! Чакай доулите тук и бъди щастлив, че човешкото дете и аз се бием на твоя страна!
            Каа се стрелна пак нагоре по реката, спря по средата на ждрелото и се загледа нагоре към ръба на скалите. След малко зърна на фона на звездите главата на Маугли, после чу свистене във въздуха и силно плясване на тяло, което пада във водата надолу с краката. В следния миг Маугли си почиваше върху пръстена на Каа.
            — Това не е скок за нощно време — каза той тихо. — Скачал съм за удоволствие и от много по-високо, но горе мястото е лошо — ниски храсти и дупки, които слизат надълбоко, и всичките пълни с Малкия народ! Струпах големи камъни край три от дупките. Както тичам, ще ги блъсна надолу с краката си и Малкия народ, разгневен, ще се вдигне зад мен!
            — Това е вече човешка хитрост — каза Каа. — Ти си умен, но трябва да ти кажа, че Малкия народ е винаги разгневен.
            — Не, не, привечер всички крила, близо и далеч, се прибират за почивка. А аз ще водя играта с доулите привечер, защото доулите се бият през деня най-добре. Сега те вървят по кървавата диря на Уон-то-ла.
            — Чил никога не изоставя мъртъв вол, нито доул — кървава диря — забеляза Каа.
            — Тогава аз ще им направя още една кървава диря, ако мога — една диря от собствената им кръв, и ще ги унизя! Тук ли ще стоиш, Каа, докато дойда с моите доули?
            — Да, но какво ще стане, ако доулите те убият в джунглата? Или пък ако Малкия народ те убие, преди да скочиш в реката?
            — За утрешния лов ще говорим утре — отвърна Маугли с една поговорка, която често се употребяваше в джунглата, и добави: — Ако умра, ще ми изпеете погребалната песен! Добър лов, Каа!
            Той пусна врата на змията и се понесе надолу по ждрелото също като отсечено дърво, което плува при пълноводие, заудря с ръце по водата към отсрещния бряг, намери по-спокойно място и там се разсмя високо от радост. Маугли не обичаше нищо повече от това „да дърпа смъртта за мустаците“, както сам той казваше, и да показва на цялата джунгла, че е неин властелин. С помощта на Балу често бе бъркал в хралупите, за да краде мед, и знаеше, че Малкия народ не може да понася миризмата на див чесън. Затова набра китка чесън, върза я с лико и тръгна по кървавата диря на Уон-тола. Тя вървеше на юг от вълчите леговища. Вървя така четири-пет мили, гледаше дърветата с наведена настрани глава и се кискаше.
            — Бил съм Маугли жабата — сам си приказваше той. — Казвал съм за себе си, че съм Маугли вълкът. Сега трябва да стана Маугли маймуната, а после Маугли еленът. И накрая ще бъда Маугли Човека. Хо-хо! — И той плъзна палеца си по острието на ножа.
            Дирята на Уон-тола, цялата в тъмни кървави петна, минаваше през гора от дебели дървета. Те растяха плътно едно до друго, простираха се на североизток, ставаха все по-редки и по-редки и стигаха на две мили от скалите с Малкия народ. Между последното дърво и ниските храсти по скалите земята беше толкова гола и равна, че там надали би могъл да се скрие един вълк. Маугли крачеше под дърветата, преценяваше разстоянията между клоните, тук-там се покатерваше по някой дънер и за опит скачаше от дърво на дърво, после стигна откритото място и много внимателно го оглежда в продължение на цял час. След това се завъртя, върна се към дирята на Уон-тола, настани се на едно дърво с голям клон, който стърчеше на осем фута от земята, грижливо закачи китката чесън на един чеп и взе да точи ножа на петата си.
            Малко преди пладне, когато слънцето бе много горещо, чу тропот и усети отвратителната миризма на глутницата доули. Те тичаха упорито и безмилостно по дирята на Уон-тола. Гледан отгоре, червеният доул е наполовината на вълка, но Маугли знаеше, че лапите и челюстите му са твърде силни. Той видя заострената ръждива муцуна на водача, който душеше дирята, и му подвикна:
            — Добър лов!
            Звярът погледна нагоре, а неговите другари се струпаха зад него, десетки и десетки ръждиви кучета с увиснали опашки, яки рамене, тесни задници и кървави уста. По начало доулите са твърде неприветливи и дори в своя роден Декан нямат никакви обноски. Цели двеста кучета се събраха под Маугли, но той виждаше, че водачите им жадно душат дирята на Уон-тола и се мъчат да увлекат глутницата напред. Това не трябваше да се допусне, понеже те щяха да стигнат вълчите леговища още през деня, а Маугли искаше да ги задържи под дървото до здрач.
            — Кой ви е разрешил да дойдете тук? — попита той.
            — Всичките джунгли са наши джунгли — отвърна му един от доулите и оголи белите си зъби. Маугли погледна надолу с усмивка и със съвършенство наподоби рязкото „читър-чатър“ на Чикай, скачащия плъх от Декан. С това искаше да даде на доулите да разберат, че не ги смята за нещо повече от Чикай. Глутницата се сгъсти около дървото, а водачът бясно залая и нарече Маугли маймуна. В отговор Маугли протегна надолу босия си крак и размърда пръсти над главата на водача. Това беше повече от достатъчно, за да доведе глутницата до тъпа ярост. Тези, които имат косми между пръстите си, не обичат то да им се напомня. Водачът скочи, но Маугли си дръпна крака и каза сладко:
            — Ей, куче, червено куче! Я си върви в Декан да ядеш гущери! Я си върви при Чикай, твоя брат, куче такова! Имаш косми между всичките пръсти! — И пак размърда пръстите на крака си.
            — Слез долу, защото ще те държим на дървото, докато умреш от глад, гола маймуно! — залая глутницата, а тъкмо това искаше Маугли. Той се изтегна върху клона, опря буза о кората, освободи дясната си ръка и около пет минути обяснява на глутницата какво мисли за тях, за техните обноски, техните нрави, техните кучки и кученца. Няма на света по-обиден и по-отровен език от езика, който Народът на джунглата използва, за да изрази презрението си. И ако се замислите, ще видите, че не би могло да бъде другояче. Както каза на Каа, Маугли имаше много трънчета под езика си и бавно, преднамерено докара доулите от мълчание до ръмжене, от ръмжене до лай, от лай до дрезгав, разпенен рев. Те се мъчеха да отговорят на присмеха му, но все едно че някое разгневено вълче отговаряше на Каа. През цялото време дясната ръка на Маугли стоеше встрани, свободна и готова за действие, а с краката си здраво се бе вкопчил в дървото. Големият ръждив водач много пъти подскачаше нагоре във въздуха, но Маугли не смееше да рискува. Най-сетне яростта вдъхна на кучето необикновена сила и то рипна седем-осем фута над земята. Тогава ръката на Маугли се стрелна като главата на змия и го сграбчи за козината на врата, а клонът изпука и се огъна от тежестта, така че Маугли за малко не се изтърколи долу. Но не отпусна хватката си и полека-лека изтегли при себе си животното, което висеше като удавен чакал. С лявата си ръка той посегна към своя нож и отряза червената космата опашка, после хвърли доула обратно на земята. Това беше достатъчно. Сега доулите нямаше да продължат по дирята на Уон-тола, преди да убият Маугли или Маугли да убие тях. Той ги видя как се наредиха в кръгове и как бутовете им трепереха, което значеше отмъщение до смърт, покатери се на един по-висок клон, облегна се удобно и заспа.
            След три-четири часа се събуди и погледна към глутницата. Те всички бяха там — мълчаливи, пресипнали, жадни, със стоманени очи. Слънцето вече залязваше. След половин час Малкия народ от скалите щеше да завърши дневния си труд, освен това доулите, както знаете, привечер не се бият добре.
            — Нямах нужда от такива верни пазачи — каза Маугли и се изправи на клона. — Ще запомня това. Вие сте верни доули, но според мен си приличате твърде много. Затова няма да дам на оня голям гущерояд неговата опашка. Доволен ли си, червено куче?
            — Аз лично ще те изкормя — излая водачът и гневно захапа стеблото на дървото.
            — Но помисли си, умни плъхо от Декан! Отсега нататък вие ще имате цели поколения червени кученца без опашки, червени кученца с ожулени червени пънчета отзад, които ще смърдят, когато ги опърли пясъкът! Върви си обратно вкъщи, куче, и разправи, че една маймуна ти е отрязала опашката! Какво, не искаш ли? Тогава върви след мен, аз ще те науча на ум и разум!
            Той се прехвърли като маймуна на съседното дърво, оттам на следващото и така нататък. Глутницата го следваше с вирнати, кръвожадни глави. От време на време той се преструваше, че се плъзга и пада, и тогава кучетата се нахвърляха едно връз друго, за да стигнат първи на мястото, където щеше да бъде убит. Гледката беше удивителна — момчето с ножа, който блестеше на залеза, процеждащ се през горните клони, и мълчаливата глутница кучета, всичките с ръждива козина, сякаш целите пламнали, която, скупчена, го следваше долу. Когато стигна до последното дърво, Маугли взе чесъна и грижливо се натри целият с него. Доулите залаяха от презрение.
            — Маймуно с вълчи език, така ли мислиш да скриеш миризмата си? — извикаха те. — Ние ще те гоним до смърт!
            — Вземи си опашката! — каза Маугли и я хвърли назад. Глутницата отстъпи крачка-две, подушвайки кръвта. — А сега гонете ме до смърт!
            Той се плъзна по дънера и преди доулите да разберат какво става, полетя с босите си крака като вятър към скалите на Малкия народ.
            Те нададоха гърлен вой и поеха със своя упорит, тромав галоп, с който рано или късно достигат своята жертва. Маугли знаеше, че тяхната глутница тича по-бавно от вълците, иначе никога не би дръзнал да бяга две мили пред очите им. Те бяха сигурни, че накрая ще стигнат момчето, а то бе сигурно, че може да си играе с тях както си иска. Единствената му грижа беше да ги държи на близко разстояние до себе си, за да не им даде после възможност да се обърнат преждевременно назад. Той тичаше леко, равномерно и гъвкаво, безопашатият водач беше на пет ярда от него, а цялата глутница се бе разтегнала може би на четвърт миля назад, побесняла и заслепена от жаждата да убива. Маугли по слух запазваше разстоянието пред тях и пазеше последните си сили за сетния устрем през скалите.
            Сега нямаше цветя, които да цъфтят нощем и още в ранната привечер Малкия народ се беше прибрал да спи. Но когато първите стъпки на Маугли отекнаха по кухата почва, той чу отдолу силен шум, като че цялата земя боботеше. Тогава се затича така, както не беше тичал през целия си живот, по пътя си бутна първата, втората, третата купчина камъни в тъмните дупки, откъдето излизаше сладникав дъх, чу рев, сякаш морски вълни се разбиваха в крайбрежната пещера, видя с крайчеца на окото си как въздухът зад него потъмнява, видя долу Вайнгунга и една плоска диамантена глава във водата, хвърли се с всичка сила, зад него изтракаха зъбите на безопашатия водач, и пръв се гмурна с краката надолу сред спасителните води, задъхан и тържествуващ. В тялото му не се беше забило нито едно жило, тъй като миризмата на чесъна бе спряла Малкия народ за няколко секунди, колкото му трябваха да мине скалите. Когато се подаде, пръстените на Каа го подкрепиха, а отгоре, от края на скалите скачаха някакви странни предмети, те приличаха на огромни буци от пчели и падаха като топузи, и щом буцата стигнеше водата, пчелите хвръкваха нагоре, а тялото на един доул се понасяше по реката. Над главите им се чуваше бясно джафкане, което се удавяше в могъщ гръмотевичен тътен — тътена от крилата на Малкия народ. Някои от доулите бяха пропаднали в дупките, които се свързваха с подземните пещери, и там се давеха, блъскаха, хапеха сред съборените восъчни пити, после, умрели, понесени от вдигащи се пчелни вълни, изхвърчаваха от някой отвор към реката и се търкулваха върху купищата черна смет. Имаше доули, които скачаха към дърветата по скалите, и телата им просто изчезваха между пчелите, но най-много от тях, подлудени от жилата, се хвърляха в реката, а както Каа казваше, Вайнгунга бе гладна река.
            Каа здраво крепеше момчето, докато си оправи дишането.
            — Не бива да стоим тук — каза той. — Малкия народ наистина се надига! Хайде!
            С нож в ръка, Маугли плуваше ниско, гмуркаше се колкото може по-често и слизаше надолу по реката.
            — По-спокойно, по-спокойно! — каза Каа. — Един зъб, освен на кобра, не може да убие сто противника, а много доули се скриха във водата, веднага щом видяха да се надига Малкия народ! Те са живи и здрави.
            — Тогава ще има работа и за моя нож! Пфу! Как гони този Малък народ! — Маугли пак се гмурна. Повърхността на водата беше почерняла от диви пчели, които диво бръмчаха и жилеха каквото им попадне.
            — И все пак този, който е действал мълчаливо, никога не е губил — каза Каа, неговите твърди люспи не можеше да пробие никакво жило. — Имаш цялата нощ за ловуване! Чуваш ли ги как вият?
            Почти половината глутница беше разбрала в какъв капан попадат техните другари, беше рязко извила встрани, там, където ждрелото свършваше, и от стръмния бряг се бе хвърлила във водата. Те яростно ревяха и техните заплахи срещу „маймуната“, която ги беше опозорила, се смесваха с воя и ръмженето на другите, нападнати от Малкия народ. Да се остане на брега значеше сигурна смърт и доулите го знаеха. Глутницата се понесе по течението надолу и все надолу към скалите, но дори и тук разгневените пчели ги гонеха и ги принуждаваха да се топят във водата. Маугли чуваше гласа на безопашатия водач, който призоваваше своя народ да не губи смелост и да избие всички Сионийски вълци. Но той не губеше времето си само в слушане.
            — Зад нас някой убива в тъмното! — изджафка един доул. — Водата е червена от кръв!
            Маугли се беше гмурнал като видра, дръпнал под водата един съпротивляващ се доул, преди да може да си отвори устата, и тъмни маслени кръгове се появиха отгоре, а тялото изскочи и се обърна настрана. Доулите се помъчиха да се обърнат, но течението ги носеше нататък. Малкия народ се стрелкаше край главите и ушите им, до тях долиташе предизвикателният вой на Сионийската глутница, който се издигаше все по-високо в сгъстяващия се мрак напред. Маугли отново се гмурна и отново един доул потъна и изскочи мъртъв, и отново се вдигна врява в задните редици на глутницата. Едни виеха, че най-добре е да се излезе на брега, други искаха от техния водач да ги поведе обратно към Декан, а трети призоваваха Маугли да се покаже, за да го убият.
            — Те идват на бой с по два стомаха и много гласове! — каза Каа. — Останалото зависи от твоите братя по-долу. Малкия народ се прибра да спи, аз също си отивам. Аз не помагам на вълци!
            Един вълк дотича до брега на три крака, заскача нагоре-надолу, ту приплесваше тяло към земята, ту огъваше гръбнак и се вдигаше на два фута във въздуха, сякаш играеше със своите вълчета. Беше Уон-тола, Отцепникът; той не изричаше нито дума, но продължаваше своята ужасна игра пред доулите. Те от дълго време вече бяха във водата и бяха плували с големи усилия, козината им беше прогизнала и натежала, косматите им опашки се влачеха като сюнгери. Бяха толкова изтощени и потресени, че със също такова мълчание наблюдаваха двете горящи очи, които играеха отпред.
            — Това не е добър лов! — каза най-сетне един от тях.
            — Добър лов! — извика Маугли, дръзко се изправи до кучето и заби дългия си нож в гърба му, после отскочи назад, за да избегне зъбите на умиращото животно.
            — Там ли си, човешко дете? — попита от брега Уон-тола.
            — Питай убитите, Отцепнико! — отговори Маугли. — Нима не са доплували надолу по реката? Аз напълних с кал устата на тия кучета, аз ги измамих посред бял ден и водачът им загуби своята опашка, но все още останаха няколко за теб! Къде да ти ги докарам?
            — Ще чакам — каза Уон-тола. — Дългата нощ е напред, а очите ми виждат добре.
            Все поотблизо и по-отблизо се носеше лаят на Сионийската глутница:
            — Заради Глутницата, заради цялата Глутница да ги пресрещнем!
            Най-сетне един завой на реката изведе доулите пред пясъците и плитчините тъкмо срещу Сионийските леговища. И тук те видяха своята грешка. Трябваше да излязат от водата половин миля по-горе и да се сблъскат с вълците на твърда земя. Сега беше късно. Целият бряг бе осеян с пламтящи очи и освен ужасния вик фиал, който не беше стихнал от залеза насам, нищо друго не се чуваше в джунглата: Уон-тола сякаш ги канеше да излязат на брега.
            — Обръщайте се и дръжте! — заповяда водачът на доулите.
            Цялата глутница се насочи към брега, запляска и зацапа в плитката вода. Повърхността на Вайнгунга побеля и се нагърчи, големи бразди се понесоха от единия край до другия, като вълни зад параход. Заедно с тях изскочи и Маугли — той мушкаше и сечеше, а доулите, скупчени един до друг, заляха брега.
            Тогава започна дългата битка — те се вдигаха и устремяваха, и разкъсваха и разпиляваха, и се стесняваха и се разширяваха по алените мокри пясъци, покрай и между преплетените коренища, във и през храстите, по гъстата трева. Дори и сега доулите бяха две към едно — но срещу тях стояха вълци, които се биеха за всичко в живота си, и не само набитите, широкоплещести, белозъби ловци, а и „лахинитг“ със свирепите очи — вълчиците от леговищата, които, както се казва, се биеха за своите малки. Наред с тях тук-там хапеха и дърпаха едногодишни вълчета, на които още не им беше порасла цялата козина. Трябва да знаете, че вълкът се впива в гърлото или рамото, докато доулът обикновено захапва отдолу, така че докато доулите се мъчеха да излязат от водата и трябваше да вдигат муцуни, предимство имаха вълците, а на сухото вълците бяха по-зле. Ножът на Маугли обаче еднакво поразяваше и във вода, и на суша. Четирите вълка си бяха пробили път, за да му дойдат на помощ. Сивия брат, клекнал между коленете на момчето, пазеше стомаха му, а другите защищаваха гърба и двете му страни или заставаха пред него, когато някой доул сам се хвърляше напред, нанизваше се на ножа и го събаряше долу. Останалото беше страхотна бъркотия — една люлееща се купчина, която се мяташе ту отляво надясно, ту отдясно наляво по брега и бавно се въртеше около собствения си център. Някъде посред боя, като воден мехур във водовъртеж, се издуваше цяла могила, пак като мехур се пукаше и изхвърляше встрани четири-пет изпохапани кучета, които отново се устремяваха към средата. Другаде сам вълк, съборен от два-три доула, ги повличаше и изчезваше в общия кипеж или пък някое едногодишно вълче, макар и убито в началото на боя, продължаваше да стои на крака, затиснато от телата наоколо, а майка му, обезумяла от няма ярост, се въртеше и късаше със зъби, и се блъскаше напред. Тъкмо сред най-големия бой един вълк и един доул, забравили всичко друго, се дебнеха кой пръв ще захапе, а ревящите противници ги измитаха и двамата настрана. По едно време Маугли зърна Акела, от двете му страни го ръфаха два доула, а неговите почти беззъби челюсти се бяха впили в слабините на трети; после пък видя Фаон, захапал един доул за гърлото, да блъска съпротивляващото се животно нататък, където едногодишните вълчета щяха да го довършат. Но в общия куп битката беше само едно сляпо тласкане и душене в мрака: удар, спъване, събаряне, лай, стон и ръфане, ръфане, ръфане наоколо, отзад, отгоре!
            Нощта течеше, а бързото зашеметяващо въртене се засилваше. Доулите бяха изтощени и се бояха да нападат по-силните вълци, а от друга страна, не смееха още да побягнат. Маугли обаче разбра, че краят наближава, и сега удряше, колкото да извади враговете си от строя. Вълчетата бяха станали по-смели, имаше време да си поеме дъх, сега вече самият блясък на неговия нож понякога караше доулите да се дърпат назад.
            — Месото е оглозгано почти до кокала — задъхан каза Сивия брат. Той имаше поне двадесет рани, от които течеше кръв.
            — Но кокалът още не е схрускан! — извика Маугли. — Аовава! Така посрещаме ние в джунглата!
            Аленото острие проблесна като пламък през ребрата на един доул, притиснат отзад от тежестта на нападналия го вълк.
            — Той е моя плячка! — изръмжа вълкът през сгърчените си ноздри. — Остави го на мен!
            — Още ли е празен стомахът ти, Отцепнико? — попита Маугли.
            Уон-тола беше жестоко пострадал, но неговата хватка бе приковала доула и той не можеше да мръдне.
            — В името на бивола, с който съм откупен! — извика със зъл смях Маугли. — Това е безопашатият! Наистина това беше големият ръждив водач.
            — Не е разумно да се убиват вълчета и вълчици, без да се убие и бащата! — наставнически добави Маугли и изтри кръвта от лицето си. — Както усеща моят стомах, сега бащата ще убие теб!
            Един доул скочи, за да помогне на водача, но преди зъбите му да намерят тялото на Уон-тола, ножът на Маугли се заби в гърдите му, а с останалото се зае Сивия брат.
            — Така, така посрещаме ние в джунглата! — пак повтори Маугли. Уон-тола не каза нито дума, само челюстите му стискаха и стискаха гръбнака на неговия противник, докато животът секна в него. Доулът потрепера, главата му клюмна и той падна неподвижен, а Уон-тола се строполи върху него.
            — Шт! Кръвният дълг е платен — каза Маугли. — Изпей своята песен, Уон-тола!
            — Той повече не ще ходи на лов — каза Сивия брат. — Акела също е замлъкнал след толкова време!
            — Кокалът е схрускан! — изкрещя фао, синът на фаон. — Те бягат! Убийте ги, доубийте ги, о, ловци на Свободния народ!
            Доул след доул се измъкваха от тъмните кървави пясъци към реката, към гъстата джунгла, нагоре или надолу по течението — където намереха път.
            — Дългът! Нашият дълг! — извика Маугли. — Ние трябва да си платим нашия дълг! Те убиха Единака! Нито едно куче да не остане живо!
            И той се носеше към реката с нож в ръка, за да спира всеки доул, който дръзне да посегне към водата. Но изведнъж видя изпод купчина от девет мъртви тела да се вдигат нагоре муцуната и предните лапи на Акела. Маугли коленичи до Вълка единак.
            — Не ти ли казах, че това ще бъде моят последен бой! — прошепна Акела. — Ловът беше добър. Как си ти, малко братче?
            — Жив съм и убих много от тях!
            — Така да бъде. Аз умирам и искам… искам да умра до теб, малко братче!
            Маугли положи на коленете си неговата глава, цялата в ужасни рани, и обгърна с ръка раздрания врат.
            — Отдавна минаха старите дни на Шир Хан и на човешкото дете, което се търкаляше голо в праха — кашляйки промълви Акела.
            — Не, не, аз си оставам вълк, аз съм от едно племе със Свободния народ! — извика Маугли. — Аз не искам да бъда Човек!
            — Но ти си Човек, малко братче, вълченце, възпитано от мен! Ти целият си Човек, иначе Глутницата щеше да побегне пред доулите! Аз ти дължа живота си, а днес ти спаси Глутницата, както някога те спасих аз. Нима си забравил? Сега всички дългове са платени. Върви при твоя народ! Пак ти казвам очи в очи, времето на твоя лов завърши. Върви при твоя народ!
            — Никога няма да отида! Ще ходя на лов сам из джунглата. Аз казах.
            — След лятото идват дъждовете, а след дъждовете идва пролет. Върви, преди да те накарат да отидеш!
            — Кой ще ме накара?
            — Маугли ще накара Маугли. Върви при твоя народ! Върви при човеците!
            — Когато Маугли накара Маугли, ще отида — отговори Маугли.
            — Тук вече няма нищо за теб — каза Акела. — Сега искам да говоря на братята си! Малко братче, би ли ми помогнал да се изправя! Аз също съм водач на Свободния народ.
            Внимателно и предпазливо Маугли вдигна Акела, подпря го с две ръце. Единакът пое дълбоко дъх и запя Смъртната песен, която всеки водач на Глутницата трябва да изпее, преди да умре. Тя звучеше все по-силно, издигаше се и ехтеше далеч отвъд реката, докато най-сетне стигна до последното „Добър лов!“. Тогава Акела за миг се изтръгна от ръцете на Маугли, скочи във въздуха и падна назад мъртъв върху своята най-страшна плячка.
            Маугли седеше с глава на коленете, безразличен към всичко друго. В това време безмилостните лахини настигаха и довършваха последните умиращи доули. Малко по малко виковете заглъхнаха и вълците се върнаха, куцайки — кръвта по раните им се съсирваше — за да преброят своите мъртви. Петнадесет от Глутницата, както и пет-шест лахини лежаха мъртви край брега, а от другите нямаше нито един без рани. Маугли седя така чак до студеното утро, когато влажната червена муцуна на фао се завря в ръката му и той се обърна, за да покаже мършавото тяло на Акела.
            — Добър лов! — каза фао, сякаш Акела бе още жив, а после през нахапаното си рамо извика към другите: — Вийте, кучета! Един вълк умря тази нощ!
            А от цялата глутница на доулите, двестата диви кучета от Декан, които се хвалеха, че нищо живо в джунглите не смее да застане на пътя им, нито едно не се върна в Декан, за да разкаже какво бе станало.

            ПЕСЕНТА НА ЧИЛ
            Това е песента, която Чил изпя след края на битката, когато лешоядите един подир друг се спускаха надолу към реката. Чил е добър приятел с всички, но неговото сърце е студено, защото знае, че рано или късно всеки от джунглата ще дойде при него.
            Те бяха приятели мои, те бяха от джунглата моя.
            (Чил! Вижте го, Чил!)
            Сега ще им свирна отгоре, че вече завършил е боя.
            (Чил! Първи е Чил!)
            От тях научавах аз често де пресни телата лежат,
            разбираха те пък от мене кога са стадата на път,
            но свършват тук всичките дири — мълчат те вече, мълчат!
            Те тичаха толкова бързо, надаваха воя победен. (Чил! Вижте го, Чил!)
            Еленът, най-сетне догонен, залиташе кървав и сведен. (Чил! Първи е Чил!)
            Дори и рогата свирепи не спираха техния бяг,
            подушваха всякакъв мирис, вървяха през слънце и мрак,
            но свършват тук всичките дири — и няма да тичат те пак!
            Те бяха приятели мои — и жалко, че вече умряха!
            (Чил! Вижте го, Чил!)
            И нека за тях се погрижим, че някога смели те бяха!
            (Чил! Първи е Чил!)
            Разкъсани шии и лапи, в очите — вечерна мъгла,
            и труп върху труп е натрупан, и куп върху куп от тела…
            Но свършват тук всичките дири… и пълни са наште гърла!

            ПРОЛЕТНО ТИЧАНЕ
            Човек при Човека отива! Извикайте в джунглата! Напуска ни нашият брат!
            О, слушайте, слушайте, вие, народи на джунглата, кажете ни, кой ще го върне назад?
            Човек при Човека отива! Той плаче през джунглата! Той жали за старите дни!
            О, как го обичахме, как го обичахме в джунглата, но диря човешка не следваме ний!

            Това беше на втората година след голямата битка с дивите кучета и след смъртта на Акела — тогава Маугли сигурно беше почти навършил седемнадесет години. Изглеждаше по-стар, понеже трудният живот, силната храна и навикът да се къпе винаги, когато му стане горещо или се усети мръсен, го бяха направили твърде едър и силен за неговата възраст. Той можеше половин час да виси на една ръка, хванат за някой клон, когато дебнеше дивеч по горските пътеки. Можеше да спре млад елен посред най-силния му бяг, да го хване за рогата и да го отхвърли встрани. Можеше дори да събори едрите синкави глигани, които живееха край северните блата. Народът на джунглата, който се страхуваше от неговия ум, сега се страхуваше още повече от силата му и тръгнеше ли Маугли спокойно да върши своите работи, мълвата за приближаването му очистваше пътеките пред него. И въпреки това погледът му беше винаги кротък. Дори когато се биеше, очите му не пламтяха така, както пламтяха очите на Багира. Те само ставаха по-любопитни и възбудени и това беше от ония неща, които и самата Багира не можеше да разбере.
            Тя попита Маугли за това и момчето със смях й отговори:
            — Когато изтърва плячката, аз се ядосвам. Когато трябва да ходя два дни с празен стомах, много се ядосвам. Нима тогава очите ми не говорят?
            — Устата ти е гладна — каза Багира, — но очите не казват нищо. Когато ходиш на лов или ядеш, или се къпеш, те са винаги едни и същи, както камъка, еднакъв в топлина и студ!
            Маугли обаче лениво я погледна под дългите си клепачи и както обикновено, тя измести погледа си. И тя вече го чувстваше властелин.
            Двамата лежаха високо на един хълм над Вайнгунга и утринните мъгли се точеха долу като бели и зелени ленти. С изгрева на слънцето те се превърнаха в кипящи морета от червено и златно, после се вдигнаха нагоре и полегатите лъчи огряха сухата трева, върху която лежаха Маугли и Багира. Беше към края на студеното време, листата и дърветата изглеждаха повехнали и избледнели; когато задухаше вятър, чуваше се сух, тракащ шум, един мъничък лист бясно чукаше по клончето, както става, когато течението подхване единичен лист. Това разбуди Багира, тя помириса сутрешния въздух с дълбока куха кашлица, изтегна се по гръб и замаха с предните си лапи към листа, който й кимаше отгоре.
            — Годината се обръща — каза тя. — Джунглата върви напред! Наближава времето на Новите думи. Този лист вече го е разбрал. Това е много хубаво!
            — Тревата е суха — каза Маугли и откъсна няколко стръка. — Дори Пролетното око (едно малко восъчночервено цвете с форма на фуния, което расте из тревата), дори Пролетното око още не е разцъфтяло!… Ей, Багира, прилично ли е една черна пантера да лежи по гръб и да маха с лапи във въздуха като обикновена котка?
            — Ауф! — само каза Багира. Изглежда си мислеше за други неща.
            — Прилично ли е, казвам, за една черна пантера така да се прозява и да кашля, и да се търкаля! Не забравяй, че ние сме властелините на джунглата, ти и аз.
            — Да, да, да, аз те чувам, човешко дете! — Багира бързо се извъртя и седна в праха върху разръфаните си черни хълбоци (тя тъкмо си сменяше зимната козина). — Разбира се, че ние сме властелините на джунглата. Кой е така силен като Маугли? Кой е така умен?
            В гласа й се вмъкна странна извивка и Маугли се обърна да види дали не му се подиграва, понеже джунглата е пълна с думи, които звучат по един начин, а смисълът им е друг.
            — Та казвам, че ние несъмнено сме властелините на джунглата — повтори Багира. — Сгреших ли нещо? Аз не знаех, че човешкото дете вече не стои на земята! Може би то хвърчи?
            Маугли седеше, облегнал лакти на коленете си и загледан в утринната светлина, в долината. Долу някъде в гората една птичка с дрезгав, пронизителен глас се опитваше да подхване първите звуци на своята пролетна песен. Това беше само сянката на онази пълногласна лъкатушна мелодия, която щеше да запее по-късно, но Багира я чу.
            — Та, както казах, наближава времето на Новите думи — изръмжа пантерата и изви опашка.
            — Чух — отговори Маугли. — Багира, защо трепериш цялата? Слънцето е топло.
            — Това е ферао, червеният кълвач — каза Багира. — Той не е забравил своята песен. Сега и аз трябва да си спомня моята! — И тя замърка и затананика, като прекъсваше от време на време и недоволна, започваше отново.
            — Не виждам никакъв дивеч — мързеливо каза Маугли.
            — Малко братче, да не би и двете ти уши да са запушени? Това не са думи за лов, а само моята песен, която искам да си приготвя предварително!
            — Бях забравил. Аз ще позная кога е дошло времето на Новите думи, защото тогава ти и другите бягате от мен и ме оставяте самичък — доста ядно каза Маугли.
            — Но, малко братче, наистина — започна Багира, — ние не винаги…
            — Да, точно така правите! — Маугли гневно я стрелна с показалеца си. — Оставяте ме и аз, който съм Властелинът на джунглата, трябва да ходя сам! Не беше ли така миналата година, когато ми трябваше захарна тръстика от нивите на Човешката глутница? Изпратих вестител — теб изпратих! — при Хати и го помолих същата нощ да отиде и да набере с хората си от сладката трева!
            — Той дойде едва след две нощи! — каза Багира и се посви. — А от онази дълга, сладка трева, която обичаш, беше набрал повече, отколкото едно човешко дете би могло да изяде през всичките нощи на дъждовете. Аз не съм виновна в нищо.
            — Той не дойде през нощта, когато му изпратих вест. Не, той тръбеше и тичаше, и ревеше през долините на лунна светлина. Дирята му беше колкото дирята на три слона, защото се криеше между дърветата. А после танцува на луната пред къщите на Човешката глутница! Аз го видях и въпреки това той не дойде при мен! Защо съм тогава Властелин на джунглата?
            — Тогава беше времето на Новите думи — смирено каза пантерата. — Може би, малко братче, тогава не си го повикал достатъчно властно! Слушай как пее ферао!
            Лошото настроение на Маугли сякаш се изпари.
            Той се изтегна, подпря глава с ръце и затвори очи.
            — Не знам, не ме интересува — каза сънливо той. — Да спим, Багира! Стомахът ми нещо тежи. Направи ми място за главата.
            Пантерата пак легна с въздишка, защото слушаше как ферао упражнява отново и отново своята пролетна песен — песента за времето на Новите думи, както я наричаха те.
            В индийската джунгла годишните времена преминават едно в друго почти без граници. Те сякаш са само две — дъждовно и сухо, но ако се вгледате внимателно, през дъждовните потоци и облаците прах ще откриете постоянния кръговрат и на четирите. Пролетта е най-хубава, понеже тук тя не покрива с нова зеленина и цветя голо поле, а трябва първо да измести и отстрани висящите, полузапазени остатъци от всякакви растения, които меката зима е пощадила, а после да подмлади и обнови полуоблечената овехтяла земя. Това тя прави така добре, че никъде в света няма пролет като пролетта в джунглата.
            Настъпва ден, когато всичко се чувства уморено; дори и миризмите, които се носят в тежкия въздух, са стари и изветрели. Не може да се обясни защо е така, но се усеща. А после настъпва друг ден — за окото нищо не се е променило — и тогава всички миризми са вече нови и прекрасни, и мустаците на всички животни в джунглата потрепват чак до корените, и зимната козина пада от телата им на дълги, оръфани валма. После може да заръми лек дъждец и всички дървета, всички храсти, всички бамбуци, мъхове и растения със сочни листа се събуждат с оня шум на растежа, който почти бихте могли да чуете, а под този шум се надига денем и нощем едно дълбоко жужене. Това е шумът на пролетта — трептящо бучене, което не идва нито от пчелите, нито от вятъра в клоните, нито от падащата вода, а е сякаш мъркането на топлия, щастлив свят.
            До тази година Маугли винаги се бе радвал от смяната на годишните времена. Обикновено не друг, а той виждаше първото Пролетно око, едва забележимо между тревата, и първата върволица пролетни облаци, които не могат да се сравнят с нищо друго в джунглата. Гласът му ехтеше по влажните, озарени от звездите разцъфтели кътища, присъединяваше се към хоровете на големите жаби или пък се присмиваше на малките бухалчета, които бухаха през белите нощи. И той, както всички други, избираше пролетта, за да скита надалече — движеше се заради самата радост на движението, трийсет, четирийсет, петдесет мили от здрача до зорницата, а после се връщаше, задъхан и засмян, окичен с чудновати цветя. По време на тези диви пътешествия из джунглата четиримата не го следваха, а отиваха да пеят песни с другите вълци. Народът на джунглата напролет е много зает и Маугли го чуваше как грухти, пищи или подсвирква, според природата си. Напролет гласовете на всички са различни от останалото време и може би затова наричат пролетта време на Новите думи.
            Но, както каза и на Багира, тази пролет Маугли усещаше нещо ново в стомаха си. Откак кафяви петна нашариха бамбуковите храсти, той чакаше утрото, в което миризмите ще се променят. Когато обаче това утро настъпи и Мор, паунът, целият заблестял в бронзово, синьо и златно, го възвести из цялата мъглива гора Маугли отвори уста, за да предаде вестта нататък, но думите му заглъхнаха между зъбите. Обзе го едно чувство, което почна от пръстите на краката и стигна чак до косите му, чувство на мъка, и той се огледа, за да види дали не се е убол на някой трън. Мор възвести идването на новите миризми, другите птици го поеха, а от скалите край Вайнгунга се чу и дрезгавият крясък на Багира — нещо средно между вика на орел и цвиленето на кон.
            Бандар-лог закрещяха и се разскачаха по напъпилите клони, а Маугли стоеше, пълните му гърди искаха да отвърнат на Мор, но се отпущаха с леки хълцания, сякаш мъката изкарваше навън дъха му.
            Той се взря наоколо, но видя само кривящи се маймуни, скачащи по дърветата, и Мор, който, разперил целия блясък на опашката си, танцуваше долу по склона.
            — Миризмите се промениха — изкрещя Мор. — Добър лов, малко братче! Защо не отговаряш?
            — Добър лов, малко братче! — изсвири Чил, лешоядът, и закръжи надолу заедно със своята женска. Те минаха толкова близко до носа на Маугли, че един кичур бели пухести пера замалко не го закачи.
            Запръска лек пролетен дъжд — тук го наричат „еленски дъжд“ — прекоси цялата джунгла в ивица, широка половин миля, намокри новите листа, остави ги да кимат след него и с лека гръмотевица издъхна в двойна дъга. За миг пролетното жужене екна, после стихна, но сякаш всички в джунглата заговориха. Всички освен Маугли.
            — Ядох добра храна — чудеше се той. — Пих хубава вода. Гърлото ми не гори и не се стеснява, както след ония лоши синкави корени, за които Оу, костенурката, ме излъга, че били добри за ядене. Но стомахът ми тежи и аз без причина наговорих груби неща на Багира и на мнозина други от джунглата и от моя народ! И сега ту ми е горещо, ту ми е студено, ту пък не ми е нито горещо, нито студено, а ме е яд на нещо, което не мога да видя. Хуху! Време е да изкарам едно тичане. Тази нощ ще мина хълмовете, да, ще си направя едно пролетно тичане до северните блата и обратно! Твърде дълго ловът ми е бил прекалено лесен. Четиримата ще дойдат с мен, защото, както я карат, скоро ще затлъстеят като бели гъсеници!
            Той ги повика, но никой от четиримата не отговори. Те бяха твърде далече, за да го чуят, и пееха пролетни песни — песни за луна и за елени — пееха заедно с цялата Глутница, тъй като през пролетта Народа на джунглата не прави разлика между нощта и деня. Той нададе остър вик, подобен на лай, но само дивата котка подигравателно му измяука в отговор — тя се провираше между клоните да търси ранни птичи яйца. Като я чу, Маугли се разтрепера от гняв и наполовина измъкна ножа си. После доби високомерен вид, макар че никой не можеше да го види, и свирепо закрачи надолу по хълма с вдигната брадичка и свъсени вежди. Но нито един от неговия народ не го попита нещо — всички бяха твърде заети със своите работи.
            — Да — каза си Маугли, макар в дъното на душата си да знаеше, че не е справедлив. — Да! Ако дивите кучета дойдат от Декан или Червеното цвете затанцува между бамбуковите храсти, тогава цялата джунгла идва при Маугли и го нарича с имена, големи като слон! А сега, понеже Пролетното око е цъфнало и понеже Мор, видите ли, играе своя пролетен танц и си показва голите крака, джунглата изведнъж побеснява като Табаки!… В името на бивола, с който съм откупен, аз Властелин на джунглата ли съм или не? Ей, мълчете! Какво правите там?
            Два млади вълка от Глутницата се въртяха по една пътека и търсеха по-широко място да се бият. (Нали си спомняте, че Закона на джунглата забранява бой там, където Глутницата може да види.) Космите по шията им бяха щръкнали като тел, те лаеха и бясно се дебнеха кой да нападне пръв. Маугли скочи, хвана по едно от протегнатите гърла с двете си ръце и както често правеше при игрите си с Глутницата, очакваше животните да отхвръкнат назад. Но никога не се беше намесвал в пролетен бой. Двата вълка се хвърлиха напред, блъснаха го на земята, а после, без да кажат дума, се затъркаляха, вкопчени един в друг.
            Маугли рипна на крака почти преди да беше паднал, и оголи както белите си зъби, така и ножа си. В този миг би убил и двете животни само защото се биеха, а той искаше да пазят тишина, макар че, според Закона, всеки вълк има право да се бие. Той затанцува край тях с приведени рамене и трептящата му ръка беше готова да нанесе двоен удар, щом мине първият жар на вълчото боричкане, но докато чакаше, сякаш цялата му сила го напусна, ножът се наведе надолу, той го прибра в калъфа и загледа.
            — Трябва да съм ял отрова! — каза си той накрая. — Откак пръснах Съвета с Червеното цвете, откак убих Шир Хан, никой от Глутницата не е успявал да ме блъсне на земята! А тези са нищо и никакви малки ловци от опашката на Глутницата! Моята сила ме напусна и сигурно сега ще умра. О, Маугли, защо не ги убиеш и двамата?
            Боят продължи, докато единият от вълците побягна, а Маугли седеше сам на изровената кървава земя и гледаше ту ножа си, ту ръцете и краката си, а непознатото чувство на мъка го заливаше все повече и повече, както водата залива паднало дърво.
            Тази вечер той уби рано и яде малко, за да бъде в добро състояние пред своето пролетно тичане, и яде сам, понеже народът в джунглата бе зает да пее или да се бие. Това бе една истинска „бяла нощ“, както ги наричат тук. От утрото насам зеленината бе сякаш израсла за цял месец. Маугли прекърши един клон, който вчерашния ден бе още покрит с жълти листа, и от него закапа мъзга. Мъховете се къдреха в краката му, дълбоки и топли, младата трева не бодеше с остри краища и всички гласове в джунглата ехтяха в общ акорд, сякаш луната бе докоснала огромна арфа — тази пълна луна на Новите думи, която разливаше светлината си по скали и езера, плъзгаше я между стеблата и лианите и я прецеждаше през милиони листа. Макар да беше нещастен, Маугли запя от радост, когато започна своето тичане. Това тичане приличаше повече на полет, защото той бе избрал дългия, спускащ се надолу склон, който води през сърцето на джунглата към северните блата, и там гъвкавата почва заглушаваше стъпките му. Човек, израснал между човеци, би се препънал много пъти на измамната лунна светлина, но мускулите на Маугли, обучени от живота в джунглата, го носеха, сякаш бе перце. Ако някой гнил дънер или скрит камък се сринеше под петите му, той скачаше напред, без да падне, все със същата скорост — това не му костваше никакви усилия, нито пък мислеше за него. Когато се умори да тича по земята, той като маймуна протегна ръце към най-близката лиана, сякаш политна нагоре през тънките клони, и там продължи по горните пътища на дърветата, докато му омръзна — тогава пак се спусна долу по дългите, увиснали лиани. Минаваше през тихи топли долчинки, заобиколени от влажни скали, където едва дишаше от тежкия аромат на нощните цветя и разтворилите се пъпки на пълзящи растения, през тъмни горски булеварди, където лунната светлина падаше на ивици, правилни като квадратите на мраморен под в църквите, през гъсталаци, където мокра млада зеленина се изправяше до гърдите му и го прегръщаше през кръста, през хълмове, увенчани с остри скали, където скачаше от камък на камък между леговищата на уплашени малки лисици. Той едва дочуваше далечното „чрък-чрък“ на глигана, който си остреше зъбите на някое дърво, а по-късно срещаше и самия звяр да драще и разкъсва червеникавата дървесна кора с разпенена уста и пламтящи очи. Или пък се отбиваше встрани, щом чуеше звука на тракащи рога и съскащо сумтене, и пробягваше край двойка обезумели елени, залитащи насам-натам с наведени глави, изцапани с кръв, която се чернееше на лунната светлина. Или пък чуваше от някой речен брод Джакала, крокодилът, да мучи като бик, или разтревожваше възел отровни змии, но преди да могат да го ухапят, побягваше, пресичаше блестящия речен чакъл и отново влизаше дълбоко в джунглата.
            Така тичаше той, от време на време викаше, от време на време запяваше и през тази нощ бе най-щастливото същество в джунглата, докато мирисът на цветята му подсказа, че е близо до блатата, а те бяха много отвъд най-далечните му ловни места.
            И пак един Човек, израснал между Човеци, тук би потънал още на третата си крачка, но краката на Маугли сякаш имаха очи и скачаха от чим на чим и от бучка на бучка, без да търсят помощта на истинските очи. Той се насочи към средата на блатото, разтревожи със своя бяг патиците и седна на покрит с мъх дънер, потопен в черната вода. Навсякъде около него блатото беше будно, понеже напролет Птичия народ спи твърде малко и ятата цяла нощ прелитат нагоре-надолу. Но никой не забелязваше, че Маугли седи между високата тръстика, тананика песни без думи и оглежда твърдите си кафяви пети, да не би да се е забол някой трън. Цялата му мъка сякаш бе останала назад, в неговата джунгла, и той тъкмо започваше една песен, когато тя изведнъж се върна — сега десет пъти по-остра. За да развали всичко още повече, луната точно тогава залезе. Този път Маугли се изплаши.
            — Тя била и тук! — каза той полугласно. — Тя ме е следвала. — И погледна през рамо, за да види дали не стои зад него. — Но тук няма никого!
            Шумовете в блатото продължаваха, само че нито птиците, нито другите животни го заговаряха и новото чувство на мъка се разрасна.
            — Сигурно съм ял отрова — каза си Маугли с отчаян глас. — Трябва по невнимание да съм ял отрова и моята сила ме напуска. Страхувах се и все пак не бях аз, който се страхуваше. Маугли се страхуваше, когато двата вълка се биеха, а Акела, дори Фао веднага биха ги усмирили! Въпреки това Маугли се страхуваше! Това е сигурен знак, че съм ял отрова!… Тези неща не интересуват джунглата! Те си пеят и си викат, и се викат и се бият, и тичат на групи под луната, а аз — хай-май! — аз умирам в блатото от отровата, която съм изял! — Той почувства такава скръб към самия себе си, че едва не заплака. — И после — продължи той, — ще ме намерят да лежа в черната вода! Не, ще се върна в моята джунгла и ще умра върху Скалата на съвета и Багира, която обичам, Багира може би, ако не крещи из долината, ще пази за малко останките, да не би Чил да постъпи с мен така, както постъпи с Акела! Голяма топла сълза капна на коляното му и макар Маугли да беше нещастен, сега се почувства щастлив, че е толкова нещастен, ако бихте могли да разберете това обърнато наопаки щастие.
            — Така както Чил, лешоядът, постъпи с Акела — повтори той, — оная нощ, когато спасих Глутницата от Дивите кучета! — После притихна за малко и си спомни последните думи на Единака, които и вие, разбира се, помните. — Тогава Акела ми каза много глупави неща, преди да умре, понеже, когато умираме, нашият стомах се променя. Той каза… Не, въпреки всичко аз съм от джунглата!
            Той се бе възбудил от спомена за битката край Вайнгунга и извика на глас последните думи. Една дива биволица скочи на колене между тръстиките и изпръхтя:
            — Човек!
            — Уф! — каза Миса, дивият бивол (Маугли го чуваше как се обръща в локвата). — Това не е Човек! Това е само голият вълк от Сионийската глутница. В такива нощи той тича насам-натам.
            — У ф! — каза биволицата и пак пъхна глава в тревата. — Аз помислих, че е Човек!
            — Нали ти казвам, че не е Човек. Ей, Маугли, да няма опасност?
            — „Ей, Маугли, да няма опасност?“ — подигравателно повтори момчето. — Само за това мисли Миса: да няма опасност! А за Маугли, който броди насам-натам в джунглата и наблюдава какво има, за него никой не се интересува!
            — Колко силно вика! — каза биволицата. — Така викат те — презрително подметна Миса, — те, които само късат тревата, а не знаят как да я ядат! — За много по-малка обида — безмълвно изохка Маугли, — за много по-малка обида през последните дъждове прогоних Миса от локвата му и го яздих през блатата с юзда от тръстика!
            Той протегна ръка да откъсне една от перестите тръстики, но я дръпна обратно и въздъхна. Миса продължи да преживя, а високата трева се разтвори там, където пасеше биволицата.
            — Не, аз няма да умра тук — каза той гневно. — Да ми се подиграва Миса, който е от една кръв с Джакала и дивото прасе! Нека отида отвъд блатото, да видя какво ще стане по-нататък! Никога не съм имал такова пролетно тичане, и горещо, и студено едновременно. Ставай, Маугли!
            Той не можа да устои на изкушението да се промъкне през тръстиките до Миса и да го убоде с върха на ножа си. Едрият, изкалян бивол изхвръкна от локвата като снаряд, а Маугли така се разсмя, че трябваше да седне на земята.
            — Кажи сега, че голият вълк от Сионийската глутница те е пасъл покрай блатото, Миса! — извика той.
            — Вълк! Ти? — изфуча биволът и затъпка калта. — Цялата джунгла знае, че си бил пастирче на питомен добитък, също като хлапетата, които крещят в праха оттатък нивите! Ти си от джунглата? Кой ловец би пропълзял като змия между пиявиците и заради една мръсна шега, една шега на чакал, би ме посрамил пред моята биволица?… О, ела, ела тук на твърда земя и аз ще те… аз ще те… — Миса целият се разпени, защото имаше може би най-злия нрав от всички животни в джунглата.
            Маугли го гледаше как пухти и фучи и очите му не променяха израза си. Той изчака да спре плющящия дъжд от кал и каза:
            — Каква Човешка глутница живее оттатък блатата, Миса? Това е непозната джунгла за мен.
            — Върви тогава на север! — изрева ядосаният бивол, защото Маугли го беше боднал доста силно. — Това беше шега на голо биволарче! Върви и им я разкажи там, в селото край блатата!
            — Човешката глутница не обича разкази от джунглата, Миса, пък и не мисля, че една драскотина повече или по-малко по твоята кожа заслужава да се занимавам с нея! Но ще отида да видя това село. Да, ще отида. Хайде, успокой се! Властелинът на джунглата не идва да те пасе всяка нощ!
            Маугли стъпи върху треперещата почва край брега на блатото — знаеше, че тук биволът не ще посмее да го последва. После се затича нататък, смеейки се на Миса.
            — Все пак моята сила не ме е напуснала съвсем — каза си той. — Отровата не е стигнала чак до кокала! Ей там, съвсем ниско, блести една звезда! — Той се втренчи между двете си полуотворени ръце. — В името на бивола, с който съм откупен, това е Червеното цвете. Червеното цвете, покрай което лежах някога, преди още да вляза в първата Сионийска глутница! Сега го видях и трябва да спра моето тичане!
            Блатото свършваше в широка равнина — там блещукаше светлинката. Отдавна Маугли не се беше интересувал от човешките работи, но тази нощ блясъкът на Червеното цвете го притегляше, сякаш беше нов вид дивеч.
            — Ще видя — каза си той, — дали се е променила Човешката глутница!
            Той забрави, че вече не е в своята джунгла, където можеше да прави каквото иска, и безгрижно закрачи през росните треви. Стигна колибата, откъдето идеше светлината. Три-четири кучета лавнаха по него, понеже се намираше в покрайнините на някакво село.
            — Хо! — каза Маугли, нададе дълбоко вълчо ръмжене, което накара кучетата да замлъкнат, и безшумно седна. — Да става каквото ще става. Маугли, защо си дошъл тук, в леговищата на Човешката глутница?
            Той избърса устата си и се сети как един камък я беше ударил преди години, когато друга Човешка глутница го бе изгонила.
            Вратата на колибата се отвори, една жена застана на прага и се загледа в тъмното. Заплака дете и тя каза през рамо:
            — Спи! Някой чакал е събудил кучетата. Скоро ще съмне.
            В тревата Маугли се разтрепера, сякаш имаше треска. Той веднага позна гласа, но за да бъде сигурен, извика тихо, учуден, че така бързо си спомня човешкия говор:
            — Месуа! Ей, Месуа!
            — Кой вика? — попита жената с треперещ глас.
            — Забрави ли ме? — каза Маугли. Гърлото му беше сухо.
            — О, ако си ти, как те бях нарекла? Кажи! Тя беше полузатворила вратата и притиснала ръка до гърдите си.
            — Нату! Охе Нату! — отвърна Маугли, понеже, както знаете, с това име се обърна към него Месуа, когато той за пръв път отиде при Човешката глутница.
            — Ела, сине мой! — повика го тя. Маугли пристъпи в светлото и загледа Месуа, жената, която беше добра към него и чийто живот преди време бе спасил. Сега тя беше остаряла и косата й беше сива, но очите и гласът бяха същите. Като всяка жена, тя очакваше да види Маугли такъв, какъвто го помнеше, и погледът й с удивление се местеше от неговите гърди чак до главата, която опираше в горния праг на вратата.
            — Сине мой! — захълца тя и падна в краката на Маугли. — Но ти не си вече моят син! Ти си богът на горите! Ахай!
            Така както стоеше в червената светлина на газената лампа — силен, висок и хубав, с дългата черна коса, разпиляна по раменете, с ножа, увиснал на врата, и чело, увенчано с венец от бял жасмин — той лесно можеше да бъде взет за някое диво божество от легендите за джунглите. Полузаспало на леглото, детето скочи и изпищя от ужас. Месуа се обърна да го успокои, а Маугли стоеше неподвижен, гледаше делвите за вода и гърнетата, и крината за житото, и всички други човешки неща, които се оказа, че добре помни.
            — Какво ще ядеш? Какво ще пиеш? — промълви Месуа. — Всичко това е твое. На теб дължим живота си. Но наистина ли си този, когото наричах Нату, или си бог на горите?
            — Аз съм Нату — каза Маугли. — Сега съм много далече от мястото, където живея. Видях тази светлина и дойдох насам. Не знаех, че си тук.
            — След като отидохме в Канхивара — плахо каза Месуа, — моят мъж се залови за работа и понеже беше здрав и силен, накрая се сдобихме с малко земя. Не е така плодородна, както в старото село, но на нас не ни трябва много! На нас, двамата! — А къде е… къде е Човека, който изкопа оная дупка през нощта, когато се уплаши?
            — Той умря. Преди година.
            — А този? — Маугли посочи детето.
            — Това е моят син, той се роди преди две години. Ако ти си бог, дай му Милостта на джунглата, за да бъде в безопасност между… между твоя народ, както ние през оная нощ бяхме в безопасност!
            Тя вдигна детето, то вече беше забравило своя страх и посягаше към ножа на Маугли, за да си поиграе с него. Маугли много внимателно отклони малките пръстчета.
            — Ако ти си Нату, когото отвлякоха тигрите — продължи задавено Месуа, — тогава той е твой по-малък брат! Дай му, като по-голям брат, своята благословия!
            — Хай-май! Какво разбирам аз от това, което наричаш „благословия“? Не съм нито бог, нито негов брат, и… о, мамо, мамо, сърцето ми тежи!
            Той потръпна и остави детето.
            — Ще ти тежи, разбира се — каза Месуа и зашета между паниците и гърнетата. — Тичал си из блатата цяла нощ! Сигурно си хванал треска чак до костите!
            Маугли се усмихна при мисълта, че нещо може да му навреди в джунглата.
            — Сега ще запаля огъня и ти ще пиеш топло мляко! Махни тоя венец от жасмин, че миризмата му е много силна за такава малка колиба.
            Маугли седна, захлупи лице в ръцете си и замърмори нещо. Странни усещания пробягваха през него, сякаш беше ял отрова; и му се виеше свят, и му беше лошо. Той взе да пие на дълги глътки топлото мляко; от време на време Месуа го потупваше по рамото, без да е сигурна дали е нейният син Нату от някогашните времена или някое вълшебно създание от джунглата, но се радваше да усети, че е от плът и кръв.
            — Сине — каза тя най-после, а очите й бяха пълни с гордост. — Някой казвал ли ти е, че ти си най-хубавият мъж?
            — А? — попита Маугли, понеже, разбира се, никога не беше чувал такова нещо. Месуа се разсмя нежно и радостно. Изражението на неговото лице й беше достатъчно.
            — Значи аз съм първата? Така и трябва, макар че една майка рядко казва такива хубави неща на сина си. Ти си много хубав. Никога не съм виждала такъв мъж!
            Маугли изви глава и се опита да се види през рамо, а Месуа пак прихна и се смя така дълго, че Маугли, без сам да знае защо, също бе принуден да се смее с нея, а детето тичаше от майка си към него и обратно и също се смееше.
            — Не, ти не бива да се смееш на брат си! — каза Месуа и го вдигна до гърдите си. — Като станеш наполовина толкова хубав, ще те оженим за царската дъщеря и ще яздиш големи слонове!
            На всеки три думи от разговора Маугли не разбираше поне една. След четиридесет мили тичане топлото мляко сега му действаше добре, той се сви и веднага заспа дълбоко, а Месуа отмахна косата от очите му, зави го с една черга и беше щастлива. Като истинско дете на джунглата, той спа цялата нощ и целия следващ ден, понеже инстинктите му, които никога не заспиваха напълно, му подсказваха, че нищо не го заплашва. Накрая се събуди със скок, от който цялата колиба се разтресе — чергата върху лицето му го бе накарала да сънува, че е попаднал в капан — и застана, с ръка на ножа, с тежки сънливи очи, готов за всякакъв бой.
            Месуа се засмя и сложи пред него вечеря. Имаше само няколко корави питки, опечени на димящ огън, малко ориз и кисели тамаринди — достатъчно, за да изтрае, докато убие нощната си плячка. Дъхът на росата откъм блатото го караше да се чувства гладен и неспокоен, той копнееше да довърши своето пролетно тичане, но детето не искаше да слезе от скута му, а Месуа настоя да среше дългата му синьо-черна коса. И тя запя, докато го решеше, пееше малки безсмислени люлчени песни, ту го наричаше свой син, ту го молеше да подари от своята сила на детето. Вратата на колибата бе затворена, но Маугли чу един звук, който добре познаваше, и видя как челюстта на Месуа увисна надолу от ужас, когато под вратата се промъкна една голяма сива лапа. Отвън Сивия брат нададе сподавения жален вой на страх и тревога.
            — Стой вън и чакай! Вие не дойдохте, когато ви виках — каза на вълчи език Маугли, без да обърне глава. Голямата сива лапа изчезна.
            — Недей… недей довежда твоите слуги с теб! — помоли Месуа. — Аз… ние винаги сме живели в мир с джунглата!
            — И ще живееш в мир — надигна се Маугли. — Спомни си онази нощ по пътя за Канхивара! Десетки от моя народ те следваха отпред и отзад. Но виждам, че дори през пролетта Народът на джунглата не винаги забравя. Майко, аз си отивам!
            Месуа отстъпи боязливо. „Той наистина е бог на горите“ — помисли си тя, но когато ръката му посегна към вратата, майката в нея се хвърли напред и тя запрегръща врата на Маугли.
            — Върни се! — прошепна тя. — Мой син или не, върни се, защото те обичам! Виж, на него също му е мъчно!
            Детето плачеше, защото мъжът с лъскавия нож си отиваше.
            — Върни се пак! — повтори Месуа. — И денем, и нощем, тази врата винаги е отворена за теб!
            От гърлото на Маугли излизаха звуци, като че някой опъваше вътре струните и издърпваше гласа му навън, когато отговори:
            — Сигурно ще се върна!
            — А сега — каза той на прага и отмести главата на умилкващия се вълк. — Аз имам срещу теб няколко думи, Сиви брате! Защо никой от вас четиримата не дойде, когато ви виках преди толкова време?
            — Преди толкова време? Та това беше едва снощи! Аз… ние пеехме в джунглата нови песни, понеже сега е времето на Новите думи. Не си ли спомняш?
            — Вярно. Вярно.
            — И щом изпяхме песните — усърдно продължи Сивия брат, — аз тръгнах по дирята ти. Аз избягах от всички други и тичах с все сила. Но какво си направил ти, малко братче, ти си ял и спал с Човешката глутница?
            — Ако бяхте дошли, когато ви повиках, никога нямаше да се стигне до това! — каза Маугли и затича много по-бързо.
            — А сега какво ще стане? — попита Сивия брат. Маугли отвори уста да му отвърне, но едно момиче с бяла дреха се появи на пътеката, която водеше от покрайнините на селото. Сивия брат веднага изчезна, а Маугли се сви безшумно в една нива с високо разлюляно жито. Можеше, кажи-речи, да го докосне с ръка, но топлите зелени стръкове се разтвориха пред лицето му и той изчезна като призрак. Момичето изпищя — то помисли, че наистина е видяло призрак, после дълбоко въздъхна. Маугли отвори с ръце стръковете и се загледа след него, докато то се скри.
            — А сега не знам какво ще стане! — каза той и на свой ред въздъхна. — Защо не дойдохте, когато ви повиках?
            — Но ние сме с теб, ние сме с теб! — измънка Сивия брат и облиза петите на Маугли. — Ние сме с теб винаги, освен по времето на Новите думи!
            — А ще бъдете ли с мен, ако съм в Човешката глутница? — прошепна Маугли.
            — Не бях ли с теб онази нощ, когато старата глутница те изгони? Кой те чакаше между нивите?
            — Да, но сега? Наново?
            — Не съм ли с теб тази нощ?
            — Да, но наново и наново, и пак наново, Сиви брате?
            Сивия брат замълча. После изръмжа на себе си:
            — Черната има право!
            — А какво е казала тя?
            — Че накрая Човек при Човека отива. И Ракша, нашата майка, казваше…
            — И Акела казваше същото оная нощ, след боя с Дивите кучета — промълви Маугли.
            — Каза го и Каа, който е най-мъдър в джунглата.
            — А ти какво ще кажеш, Сиви брате?
            — Те веднъж те изгониха с тежки думи. С камъни те удряха по устата. Пратиха Булдео да те убие. Искаха да те хвърлят сред Червеното цвете. Не аз, а ти си казвал, че са лоши и безчувствени. Не аз — аз си вървя с моя народ — а ти накара джунглата да влезе при тях! Не аз, а ти съчини песен срещу тях, песен по-жлъчна от всичките ни песни срещу дивите кучета!
            — Аз попитах, ти какво ще кажеш?
            Те тичаха и разговаряха. Известно време Сивия брат препускаше мълчаливо, после каза между отделните скокове:
            — Човешко дете… Властелине на джунглата… Сине на Ракша… Брате мой… Макар че за малко те забравих поради пролетта, твоята диря е моя диря, твоето леговище — мое леговище, твоята плячка — моя плячка, твоят смъртен бой — мой смъртен бой! Аз говоря сега и от името на другите трима! Но ти, ти какво ще кажеш на джунглата?
            — Да, прав си! Щом видиш дивеча, няма защо да чакаш! Върви преди мен и събери всички при Скалата на съвета. Аз ще им кажа какво е в стомаха ми. Но те може и да не дойдат, по времето на Новите думи може и да ме забравят!
            — Толкова ли си злопаметен? — озъби се през рамо Сивия брат и хукна напред, а Маугли замислен продължи.
            През всяко друго време новината би събрала цялата джунгла и козината на всички щеше да настръхне, но сега животните бяха заети да гонят своята плячка и да се бият, и да убиват, и да пеят. Сивия брат тичаше от животно на животно и викаше:
            — Властелинът на джунглата се връща при Човека. Елате при Скалата на съвета!
            Но щастливите, разгорещени животни само отговаряха:
            — О, той ще се прибере пак през летните горещини! Дъждовете пак ще го накарат да се прибере в своето леговище! Тичай и пей с нас, Сиви брате!
            — Но Властелинът на джунглата се връща при Човека! — повтаряше Сивия брат.
            — А? Бей? Айова? Та нима от това времето на Новите думи е по-лошо? — отговаряха те.
            И когато Маугли със свито сърце се изкачи по добре познатите скали, там, на мястото, където за първи път бе доведен пред Глутницата, той намери само четиримата, Балу, която беше почти ослепяла от старост, и тежкия, студенокръвен Каа, свит на пръстени върху празния камък на Акела.
            — Значи твоята диря свършва тук, Човече? — каза Каа, а Маугли захлупи лице и се хвърли на земята. — Я извикай Думите! Ние сме от една кръв, ти и аз, Човек и змия!
            — Защо не ме разкъсаха дивите кучета? — стенеше момчето. — Моята сила ме е напуснала и това не е от отрова! Денем и нощем чувам двойни крачки по моята диря! Когато обърна глава, сякаш някой в същия миг се е скрил от мен. Отивам да видя кой е зад дърветата, а той не е там. Аз надавам вик и никой не вика обратно, но сякаш някой ме е чул и задържал отговора. Лягам, но не мога да си почина. Тичам своето пролетно тичане, но не се успокоявам. Къпя се, но не ми става хладно. Когато убивам, ми се гади и не мога да се бия, освен когато убивам. Червеното цвете е в тялото ми, а в костите ми има вода, и… аз… аз не знам какво знам!
            — Защо е нужно да се говори? — каза бавно Балу и извърна глава натам, където лежеше Маугли. — Акела го изрече край реката: Маугли ще накара Маугли да се върне в Човешката глутница! И аз съм го казвала. Но кой слуша сега Балу И Багира. Но къде е Багира тази нощ? И тя го знае! Такъв е Закона.
            — Още когато се срещнахме в Студените дупки, аз го знаех, човече — каза Каа и се изви малко с мощните си пръстени. — Накрая Човек при Човека отива, макар джунглата да не го е изгонила!
            Четирите вълка се спогледаха, после погледнаха Маугли удивени, но покорни.
            — Значи все пак джунглата не ме изгонва! — изхълца Маугли.
            Сивия брат и тримата други бясно заръмжаха.
            — Докато ние сме живи, никой… — започнаха те, но Балу ги прекъсна.
            — Аз те учих на Закона. Сега е мой ред да говоря — каза тя. — И макар че не мога да видя камъните пред себе си, виждам надалече. Малко жабче, върви си по своята диря, направи си свое леговище заедно с други от своята кръв, от своята глутница, от своя народ! А щом имаш нужда от лапи, от зъби, от очи или от дума, която бързо да бъде изпратена през нощта, то помни, че джунглата е твоя винаги, когато я повикаш!
            — И средната джунгла е също твоя — каза Каа. — Не говоря за Малкия народ.
            — Хай май, братя мои! — изплака Маугли и с ридание разпери ръце. — Аз не знам какво знам, аз не искам да отида, но нещо бута и двата ми крака! Как да напусна тези нощи?
            — Не, слушай, малко братче! — повтори Балу. — В този лов няма нищо срамно. Когато изядем меда, ние оставяме празния кошер.
            — Когато си хвърлим кожата — каза Каа, — не бива да влизаме отново в нея. Така е според Закона!
            — Слушай, скъпи мой — каза Балу. — Тук няма нито дума, нито воля, които да те задържат. Погледни! Кой може да заповядва на Властелина на джунглата? Аз те видях да си играеш ей там с бели камъчета, когато беше малко жабче, и Багира, която те откупи с цената на един млад, току-що убит бивол, също те видя. От оня преглед само ние двете сме останали, защото Ракша, твоята Майка-вълчица, е мъртва, както и твоят Баща-вълк, и старата Глутница отдавна е мъртва. Ти знаеш къде отиде Шир Хан, Акела също умря между доулите, където щеше да умре и втората Сионийска глутница, ако не беше твоята мъдрост и сила! Накрая нищо не остава, нищо освен стари кости. Сега вече тук не е човешкото дете, което иска позволение да влезе в Глутницата, а Властелинът на джунглата, който си променя дирята. Кой може да заповядва на Човека?
            — Да, но Багира и биволът, с който съм откупен? — каза Маугли. — Аз не бих могъл да…
            Думите му бяха прекъснати — чу се рев и трясък сред гъсталака и оттам изскочи Багира, лека, силна и ужасна, както винаги.
            — Затова — каза тя и протегна окървавената си дясна лапа, — аз не дойдох! Това беше дълъг лов, но сега той лежи мъртъв в храстите, един двегодишен бивол — биволът, който те освобождава, малко братче! Всички дългове са платени! За останалото аз мога само да повторя думите на Балу. — Тя близна крака на Маугли. — Помни, че Багира те обичаше! — извика и отскочи встрани. И долу, в подножието на хълма, тя пак извика високо и проточено: — Добър лов по новата диря, човешко дете! Помни, че Багира те обичаше!
            — Ти чу — каза Балу. — Повече няма какво! Върви си сега, но първо ела при мен, о мъдро малко жабче, ела при мен!
            — Тежко е да си хвърлиш кожата! — каза Каа. Маугли плачеше с глава върху рамото на старата мечка и я прегръщаше, а Балу се мъчеше немощно да го близне по крака.
            — Звездите гаснат вече — каза Сивия брат и подуши утринния вятър. — Къде ще лежим днес, защото от днес нататък ще вървим по нови дири?…

            ПРОЩАЛНА ПЕСЕН
            Това е песента, която Маугли чу зад себе си в джунглата, докато пак отиваше към къщата на Месуа.
            Балу
            Аз те водех, малки брате,
            из пътеките познати —
            спазвай в новата пътека
            ти Закона на човека!
            И макар да те оцапа —
            слушай свойта мечка сляпа —
            никога недей се спира,
            а го следвай като диря!
            И когато с болки нови
            твойта глутница те трови
            или злобно ти се смее,
            казвай: „Пак Табаки пее!“
            И когато тя те мъчи,
            казвай: „Шир Хан пак се пъчи!“
            И когато с ножа крачиш,
            пак Закона им да тачиш!
            (Мед и корени в гората
            пазят от беди децата!)
            С ветрове, води, треви
            Джунглата след теб върви!
            И това е последната приказка за Маугли.
            
            Каа
            Знай добре, че Яростта е яйцето на Страха!
            Че не мига ли окото, то ще надделее злото!
            Че върви Учтивостта заедно със Смелостта!
            И че твой е всеки друм и всеки кът — с открити думи!
            Над главата си не рипай, гнили клонища не пипай!
            Глътката си премери ти по сърните и козите,
            щом окото се забрави, гърлото ще се задави!
            Спи в бърлоги най-потайни срещу врагове незнайни!
            Кожата си ти изкъпвай и в мълчание пристъпвай!
            С ветрове, води, треви Джунглата след теб върви!
           
Багира
            Аз във клетка съм живяла,
            хората съм опознала.
            Знам — детето на Човека
            следва своята пътека.
            Никога недей се движи
            с празно котешко безгрижие
            и не влизай в мир глупешки
            със Чакалите човешки!
            Млъквай, щом ти викат бесни:
            „Да вървим по дири лесни!“
            Млъквай, щом от теб поискат
            слабите да се потискат!
            На маймуна не приличай
            и в хвалби не се увличай!
            Щом на лов се ти отправяш,
            дирята да не преправяш —
            нито вой, ни песен жива
            настрани да те отбива!
            С ветрове, води, треви
            Джунглата след теб върви!
            Тримата заедно
            Там, където вечер свети и цъфти Червено цвете, и започват страховете,
            там, където в нощи черни сянка само ще се мерне и ще чуеш стъпки верни, там, където в сутрин ранна Ще те мъчи мъка странна като незарасла рана — с ветрове, води, треви Джунглата след теб върви!



           

Няма коментари:

Публикуване на коментар