19 май 2012 г.

Романи за деца: "Пипи Дългото чорапче"-1


Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче

            Скъпи приятели,
      При вас идва едно шведско момиче, което се казва Пипи Дългото чорапче. Тя е доста чудата, но аз се надявам, че въпреки това вие ще я обикнете. Пипи живее съвсем сама в една стара къща, наречена Вила Вилекула. Тя няма нито майка, нито татко, но това ни най-малко не я тревожи, защото си има кон и маймунка, а в съседната къща живеят две нейни другарчета — Томи и Аника. Пипи е най-силното момиче в света. Стига да поиска, тя може да вдигне коня с едната си ръка. Освен това е и богата — има цяла торба, пълна със златни парички. Всеки ден Пипи, Томи и Аника играят заедно. В тази книга вие ще научите за всички приключения, които тримата изживяват.
            Астрид Линдгрен

            Пипи се настанява във Вила Вилекула
            В покрайнините на малкото градче имаше една запустяла градина. Сред градината се издигаше стара къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито майка, нито татко — нещо, което всъщност беше много хубаво, защото никой не й казваше да си ляга тъкмо когато й беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато й се ядяха бонбони.
            Някога Пипи имаше татко, когото много, много обичаше; имала си е и майка, но тъй отдавна, че изобщо не я помнеше. Майка й умряла, когато Пипи била съвсем мъничко бебе и така врещяла в люлката, че никой не можел да се доближи. Пипи вярваше, че сега майка и е на небето и надзърта през някоя дупчица за своето момиче, затова често махаше нагоре с ръка и се провикваше:
            — Не се тревожи! Все някак ще се оправя!
            Пипи не беше забравила баща си. Той бе морски капитан и кръстосваше големите морета. Пипи пътуваше с него на кораба, но един ден по време на силна буря вятърът отнесе баща й в морето и той изчезна. Ала Пипи беше съвсем уверена, че някой ден той ще се върне. Не можеше да повярва, че е загинал и мислеше, че е слязъл на брега на някой остров, пълен с негри, които са го направили свой крал. И че сега той се разхожда цял ден със златна корона на главата.
            — Моята майка е ангел, а татко ми — негърски крал. Наистина не всички деца могат да се похвалят с такива чудни родители — обичаше да повтаря доволна Пипи. — А когато татко си построи кораб, ще дойде да ме вземе и ще стана негърска принцеса. Ех, че живот ще бъде!
            Бащата на Пипи беше купил старата къща с градината преди много години. Беше решил да живее тук с Пипи, когато остарее и вече няма да може да кръстосва моретата. Но стана така, че той изчезна в морето и докато го чакаше да се върне, Пипи реши да отиде във Вила Вилекула. Тъй се казваше къщата, която стоеше готова, обзаведена и очакваше обитатели. Една хубава лятна вечер Пипи се сбогува с всички моряци от кораба на баща си. Те много я обичаха, а и Пипи беше силно привързана към тях.
            — Сбогом, момчета — каза Пипи и целуна всички поред по челата. — Не се тревожете за мене. Все някак ще се оправя!
            От кораба Пипи отнесе две неща. Една малка маймунка на име Господин Нилсон — подарък от татко й и една голяма чанта, пълна със златни парички. Моряците стояха на палубата и гледаха подир Пипи, докато се изгуби от погледите им. Тя вървеше с твърда крачка, без да се обръща, с Господин Нилсон на рамо и с чантата в ръка.
            — Забележително дете! — каза един от моряците с просълзени очи, когато Пипи изчезна в далечината.
            Той беше прав. Тя наистина бе забележително дете. Най-необикновеното у нея беше силата й. Пипи беше така изумително силна, че в целия свят не можеше да се намери полицай, който да я надвие. Стига да поискаше, Пипи можеше да вдигне на ръце цял кон и често го правеше. Тя си имаше кон — беше го купила с една от многото златни парички в деня, когато се настани във Вила Вилекула. Открай време беше мечтала за собствен кон. Сега той живееше на верандата, но когато Пипи искаше да пие там следобедното си кафе, безцеремонно го изнасяше в градината.
            В съседство с Вила Вилекула имаше друга градина и друга къща. Там живееха баща и майка с двете си добри дечица — момченце и момиченце. Момченцето се казваше Томи, а момиченцето — Аника. Те бяха много мили, възпитани и послушни деца. Томи никога не гризеше ноктите си и винаги правеше каквото искаше майка му. Аника не се сърдеше, когато не можеше да наложи своето, и беше винаги спретната в късите си, добре изгладени басмени роклички, които се стараеше да не изцапа. Томи и Аника си играеха кротко в градината, но често им се искаше да имат другарче в игрите. Докато Пипи още обикаляше моретата с баща си, те понякога дълго стояха край оградата и си казваха:
            — Колко глупаво, че никой не се настанява в онази къща. Там би трябвало да живее някой с деца.
            В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за пръв път прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и Аника не бяха у дома. Бяха заминали за една седмица на гости у баба си. Затова не знаеха, че някой се е настанил в съседната къща. Когато се прибраха у дома си и застанаха край портата да огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем наблизо вече имат другарче за игра. Както се чудеха какво да правят и си мислеха дали ще се случи нещо приятно през, деня или пък той ще бъде един от ония дни, в които нищо не може да се измисли, вратата на Вила Вилекула се отвори и оттам излезе едно момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче, която тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как изглеждаше:
            Косата й имаше цвят на морков и бе сплетена на две стегнати, стърчащи плитки. Носът й, досущ като мъничко картофче, беше обсипан с лунички. Под него аленееше доста голяма уста, пълна със здрави бели зъби. Роклята й беше направо странна. Пипи си я беше ушила сама. Отначало смяташе да я направи цялата синя, но синият плат не стигна и Пипи се принуди да пришие тук-там по някое червено парче. Дългите й тънки крачета бяха обути в дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен това носеше черни обувки точно два пъти по-големи от стъпалата й. Татко й беше купил тези обувки в Южна Америка, та краката на дъщеря му да имат накъде да растат, и Пипи не искаше да чуе за други.
            Но онова, което най-много накара Томи и Аника да ококорят очи, беше маймунката на рамото на непознатото момиче — малък макак, облечен в сини панталони, жълто елече и с бяла сламена шапка на главата.
            Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
            — Защо вървиш заднишком?
            — Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.
            — Че откъде знаеш? — учуди се Томи. — Да не си ходила в Египет?
            — Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде, че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя на ръце, както правят в Индокитай?
            — Сега вече излъга — заяви Томи.
            Пипи се замисли за миг.
            — Имаш право. Излъгах — промълви тя печално.
            — Грозно е да се лъже! — каза Аника, която чак сега посмя да отвори уста.
            — Да, много е грозно да се лъже — съгласи се Пипи още по-печално. — Но понякога забравям това, разбираш ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а татко му — негърски крал, да казва винаги истината? Освен това — продължи Пипи и луничавото й лице се озари — ще ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем приятели, а?
            — Разбира се! — съгласи се Томи и изведнъж почувствува, че този ден няма да е от скучните.
            — Защо например да не закусим заедно у дома? — предложи Пипи.
            — Ами защо не? — съгласи се Томи. — Хайде да тръгваме.
            — Хайде — каза Аника. — Да вървим веднага!
            — Но първо нека ви представя на Господин Нилсон — каза Пипи.
            Малката маймунка свали шапка и учтиво се поклони.
            После минаха през полусрутената градинска порта на Вила Вилекула, по посипаната с чакъл пътечка, край която се издигаха стари, обрасли с мъх дървета, чудесни за катерене, стигнаха до къщата и се изкачиха на верандата. Там стоеше конят и лапаше овес от някакъв супник.
            — Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
            Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
            — Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.
            Томи и Аника потупаха коня и влязоха в къщата. Тя се състоеше от кухня, гостна и спалня. Личеше си обаче, че тази седмица Пипи май беше забравила да изчисти. Томи и Аника се огледаха плахо да не би негърският крал да седи в някой ъгъл. Никога в живота си не бяха виждали негърски крал. Но тъй като не се появи никакъв татко, пък и никаква мама, Аника попита боязливо:
            — Съвсем самичка ли живееш тук?
            — Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.
            — Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?
            — Не, нямам — отвърна доволно Пипи.
            — Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.
            — Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?
            На Томи и Аника не им стана съвсем ясно, но си рекоха, че може би това е добро разрешение. Междувременно бяха пристигнали в кухнята и Пипи се провикна:
            — Сега тука ще се бъркат палачинки. Сега тук ще се пекат милинки. Сега тук ще се правят курабийки.
            Тя взе три яйца и ги подхвърли високо нагоре. Едното падна върху главата й и се счупи, а жълтъкът потече по лицето й. Другите обаче тя улови ловко в една тенджера, където те се счупиха.
            — Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата — каза Пипи и избърса очите си. — Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца. Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията.
            Докато говореше, Пипи ловко извади с пръсти яйчените черупки от тенджерата. После взе една четка за баня, която висеше на стената, и започна така да разбива тестото за палачинките, че опръска стените. Сетне изсипа остатъка от тестото в тиган за палачинки, който стоеше върху печката. Когато палачинките се изпържваха от едната страна, Пипи ги мяташе почти до тавана. Те се обръщаха във въздуха и тя ги улавяше, докато падаха. Щом ставаха готови, Пипи ги хвърляше към другия край на кухнята право в една чиния върху масата.
            — Яжте — извика тя. — Яжте, докато не са изстинали!
            Томи и Аника си хапнаха и решиха, че това са много вкусни палачинки. После Пипи ги покани в гостната. Там имаше само една мебел — голям скрин с многобройни мънички чекмедженца. Пипи ги отваряше и показваше на Томи и Аника всички съкровища, които бе скътала в тях. Там имаше странни птичи яйца, причудливи раковини и камъчета, малки изящни кутийки, красиви сребърни огледала, бисерни огърлици и много други неща, които Пипи и баща й бяха купували по време на своите пътешествия около земното кълбо. Пипи даде на новите си другарчета по един малък подарък за спомен. Томи получи кинжал с блестяща седефена дръжка, а Аника — малка кутийка, чийто капак бе покрит с розови мидички. В кутийката имаше пръстен със зелен камък.
            — А сега по-добре си идете у дома — каза им Пипи, — за да може утре пак да дойдете. Защото ако не си отидете, няма как да дойдете пак, нали? А това би било жалко.
            Томи и Аника бяха на същото мнение. И си отидоха. Минаха покрай коня, който беше изял всичкия овес, и излязоха през портата на Вила Вилекула. Когато си тръгваха Господин Нилсон им помаха с шапката си.

            Пипи става нещотърсач и попада в схватка
            На другата сутрин Аника се събуди рано. Тя бързо скочи от леглото и отиде босичка при Томи.
            — Събуди се, Томи — задърпа го тя за ръката. — Ставай да вървим при смешното момиче с големите обувки!
            Томи веднага се ококори.
            — Още докато спях, знаех, че днес ще стане нещо весело, макар да не се сещах точно какво — каза той, като се изхлузваше от пижамата си. След това двамата се втурнаха в банята. Измиха си лицата и зъбите много по-бързо от друг път, облякоха се чевръсто и весело и цял час по-рано, отколкото ги очакваше майка им, спуснаха се от горния етаж по парапета на стълбата и се приземиха до наредената за закуска маса. Седнаха и завикаха, че искат тутакси млякото си с какао.
            — Какво сте намислили — попита майка им, — като сте се разбързали толкова?
            — Отиваме при новото момиче в съседната къща — каза Томи.
            — И може би ще останем там цял ден — добави Аника.
            Тъкмо тази сутрин Пипи се беше заловила да пече курабийки. Беше разточила голямо тесто на пода в кухнята.
            — Ти знаеш ли — говореше Пипи на малката си маймунка, — че дъската за точене е съвсем недостатъчна, когато човек иска да опече поне петстотин курабии?
            Затова сега Пипи коленичеше на пода и трескаво изрязваше сърцевидни курабийки.
            — Престани да газиш по тестото. Господин Нилсон — каза тя с досада и точно тогава на вратата се позвъни. Пипи изтича да отвори. Беше бяла като воденичар от главата до петите и когато радостно се здрависа с Томи и Аника, върху тях се изсипа цял облак брашно.
            — Добре направихте, че се отбихте — каза Пипи, като изтърси престилката си и вдигна още един облак брашно. То се полепи по гърлата на Томи и Аника и те започнаха да кашлят.
            — Какво правиш? — попита Томи.
            — Хм, ако ти кажа, че чистя комина, какъвто си хитър, няма да ми повярваш — отвърна Пипи. — Всъщност пека курабийки. Но скоро ще свърша. Дотогава може да седнете върху сандъка за дърва.
            Как сръчно работеше Пипи! Томи и Аника наблюдаваха от сандъка за дърва как тя разряза тестото, как нареди курабиите в тавите, как ги метна във фурната. «Почти като на кино» — помислиха си те.
            — Готово! — рече най-сетне Пипи и хлопна шумно вратата на печката подир последните тави.
            — А сега какво ще правим? — попита Томи.
            — Нямам представа какво смятате да правите — каза Пипи. — Но лично аз не бива да мързелувам. Работата е там, че съм нещотърсач и затуй нямам минутка свободно време.
            — Какво каза, че си? — недоумяваше Аника.
            — Нещотърсач.
            — Какво е това? — попита Томи.
            — Ами човек, който търси неща! Какво друго би могло да бъде — каза Пипи, докато събираше с метлата останалото по пода брашно на малки купчини. — Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.
            — Какви са тия неща? — попита Аника.
            — О, най-различни — възкликна Пипи. — Кюлчета злато и щраусови пера и умрели плъхове, и бонбони, и мънички, мънички гайки, и какво ли не.
            Томи и Аника решиха, че това звучи много приятно и поискаха да станат и те нещотърсачи, само че Томи заяви, че се надява да намери някое златно кюлче, а не мъничка гайка.
            — Ще видим какво ще стане — каза Пипи. — Човек все намира по нещо. А сега трябва да побързаме, за да не ни изпреварят други нещотърсачи и да отнесат всички златни кюлчета, които се намират в околността.
            Тримата нещотърсачи изхвръкнаха навън. Те решиха, че най-добре ще бъде да започнат работа край околните къщи, защото Пипи каза, че макар и да е възможно да се открие някоя мъничка гайка вътре в гората, най-хубавите неща всъщност се намират почти винаги там, където наблизо живеят хора.
            — Но все пак — увери ги тя. — Имала съм случай да се убедя и в противното. Спомням си, веднъж бях излязла да търся неща в джунглите на Борнео. Точно в средата на девствения лес, където никога не беше стъпвал човек, намерих, какво мислите? Един прекрасен дървен крак. После го подарих на някакъв еднокрак дядо, който заяви, че такъв дървен крак не можел да се купи за нищо на света.
            Томи и Аника наблюдаваха Пипи, за да разберат как трябва да постъпва нещотърсачът. А Пипи тичаше от едната страна на пътя до другата, правеше си с ръка козирка над очите и търсеше ли, търсеше. Понякога пълзеше на колене, пъхаше ръка между летвите на някоя ограда и казваше разочаровано:
            — Хубава работа! Бях съвсем сигурна, че виждам златно кюлче.
            — Наистина ли човек може да вземе всичко, което намери? — попита Аника.
            — Да, всичко, което лежи на земята — отговори Пипи.
            Малко по-нататък възрастен човек беше задрямал на тревата пред къщата си.
            — Оня човек лежи на земята — каза Пипи — и ние го намерихме. Ще го вземем!
            Томи и Аника изпаднаха в ужас.
            — Не, не, Пипи! Не може да вземем този чичко, не бива! — възкликна Томи. — А освен това за какво ни е?
            — Как така за какво ни е? — Той може да послужи за много работи. Ще го поставим например вместо заек в клетка за зайци и ще го храним с листа от радика. Но щом не искате, от мен да мине. Макар да ме е яд, че ще довтаса някой друг нещотърсач и ще го отнесе.
            Продължиха нататък. Изведнъж Пипи нададе силен вик:
            — О, такова нещо не ми се е случвало! — провикна сетя и измъкна от тревата някаква стара ръждясала тенекиена кутия. — Каква находка, каква _находка_! Човек винаги има нужда от кутии.
            Томи погледна малко недоверчиво находката и попита:
            — За какво ще ти послужи?
            — О, за толкова много неща! — отвърна Пипи. — Първо, в нея може да се слагат сладкиши. И тогава ще стане чудесна Кутия Със Сладкиши. Второ, в нея може да не се слагат сладкиши. Тогава пък ще стане Кутия Без Сладкиши. Вярно, няма да е толкова чудесна, но все ще върши работа.
            Тя огледа внимателно кутията, която беше много ръждясала и при това с пробито дъно.
            — Струва ми се най-вероятно да стане Кутия Без Сладкиши — заключи тя, — но човек може да я нахлупи на главата си и да си представи, че е полунощ.
            И го стори. С кутията на главата си, тя тръгна из вилния квартал и не спря, докато не се спъна в някаква телена ограда и се просна по корем. Тенекиената кутия издрънча ужасно, когато се блъсна в земята.
            — Видяхте ли — каза Пипи и свали кутията от главата си. — Ако не бях я надянала, щях да падна по лице и да си разбия носа завинаги.
            — Така е — отбеляза Аника. — Но ако не я беше нахлупила, нямаше да се спънеш в телта.
            Още не беше издумала, когато Пипи нададе нов вой и тържествуващо размаха една празна макара.
            — Изглежда, че днес е моят щастлив ден — провикна се тя. — Каква сладичка, мъничка макара! С нея мога да си правя сапунени мехури или да я закача с канапче на шията си като огърлица! Отивам у дома и ще го направя веднага!
            Тъкмо тогава портата на близката къща се отвори и от нея изхвръкна едно момче. Изглеждаше изплашено и това не беше чудно, защото по петите му го следваха други пет момчета. Те бързо го настигнаха, притиснаха го към оградата и се нахвърлиха вкупом върху него. Петимата започнаха едновременно да го блъскат и удрят. То се разплака и закри лицето си с ръце, за да се защити.
            — Удряйте, момчета! — викна най-голямото и най-силното от тях. — И то така, че да не посмее вече да се мярка на тази улица.
            — О — прошепна Аника. — Бият Виле. Как могат да бъдат толкова лоши!
            — Това е оня проклет Бенгт. Той вечно се бие — възмути се Томи — и петима срещу един, какви подлеци!
            Пипи пристъпи към момчетата и побутна с показалеца си Бенгт по гърба.
            — Ей — каза тя. — Да не сте намислили да правите малкия Виле на пюре, та го нападате петима наведнъж?
            Бенгт се обърна и видя едно момиче, което никога не беше виждал. Някакво съвсем непознато момиче и то дръзваше да го закачи. От изненада той първом зяпна, а после лицето му се разтегна в широка усмивка.
            — Момчета — извика той, — момчета! Пуснете Виле и елате да видите това момиче. Ама че момиче!
            Той се пляскаше по коленете и се смееше. В следния миг Пипи беше наобиколена от останалите с изключение на Виле, който избърса сълзите си, плахо пристъпи към Томи и застана до него.
            — Такава коса виждали ли сте? Същински пожар! А обувките? — продължаваше Бенгт. — Ще ми дадеш едната на заем? Много ми се гребе, а си нямам лодка.
            Той сграбчи едната плитка на Пипи, но веднага я пусна, като извика:
            — Ой, опарих се!
            Хванати за ръце, петте момчета направиха кръг около Пипи и започнаха да скачат и да крещят:
            — Червената шапчица! Червената шапчица!
            Пипи стоеше в средата и мило се усмихваше. Бенгт се надяваше да я разсърди или разплаче, или поне да я уплаши. Когато това не стана, той я блъсна.
            — Не бих казала, че се отнасяш добре с дамите — каза Пипи.
            После го вдигна със силните си ръце високо във въздуха, занесе го до брезата, която растеше наблизо, и го метна върху един клон. След това грабна второто момче и го преметна на друг клон, третото стовари върху портата на близката вила, а четвъртото запрати през оградата, тъй че то падна в цветната леха в градината. Последния побойник тя набута в една малка количка за игра, която стоеше на пътя. Накрая Пипи, Томи и Аника и Виле се полюбуваха малко на момчетата, които бяха онемели от изненада. Пипи им каза:
            — Страхливци! Нахвърляте се петима срещу един. Това е подло. А освен това блъскате едно малко, беззащитно момиче. Фу, колко грозно!
            — Хайде да си вървим — обърна се тя към Томи и Аника. А на Виле рече: — Ако пак се опитат да те бият, обади ми се.
            После извика на Бенгт, който не смееше да помръдне горе на дървото:
            — Ако имаш да кажеш още нещо за косата ми или за обувките ми, използувай случая, докато не съм си отишла в къщи.
            Ала Бенгт нямаше какво повече да каже за обувките на Пипи, нито пък за косата й. Тогава тя взе тенекиената кутия в едната ръка, а макарата в другата и си тръгна, последвана от Томи и Аника.
            Когато влязоха в двора на Пипи, тя каза:
            — О, колко досадно! Аз намерих две хубави неща, а вие си нямате нищо. Трябва още малко да потърсите. Томи, я надникни в онова старо дърво! Такива стари дървета са едни от най-добрите места за нещотърсачи.
            Томи каза, че не вярва Аника и той някога да намерят нещо, но за да угоди на Пипи, пъхна ръка в една хралупа.
            — Брей! — извика той учудено, когато измъкна ръката си. В нея стискаше чудесно тефтерче с кожена подвързия. Встрани беше втикнат малък сребърен молив.
            — Чудна работа! — рече Томи смаяно.
            — Видя ли? — каза му Пипи. — Няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш нещотърсач. Просто да се чудиш, че с тази работа не се занимават повече хора. Стават дърводелци, обущари, коминочистачи и какви ли не, а нещотърсачи — дума да не става, за тях било неуместно.
            После се обърна към Аника:
            — А ти защо не бръкнеш в оня стар пън? В стари пънове винаги се намира по нещо.
            Аника бръкна и почти веднага напипа една огърлица от червени корали. Двамата с Томи стояха със зяпнали от изумление уста. И решиха отсега нататък всеки ден да бъдат нещотърсачи.
            Пипи беше играла на топка до полунощ и сега изведнъж й се доспа.
            — Май че трябва да си полегна — каза им тя. — Ще дойдете ли с мен да ме завиете?
            Когато Пипи седна на ръба на леглото, за да свали обувките си, тя ги погледна замислено и каза:
            — Искало му се да гребе на оня Бенгт. Така рече. Фу! — изсумтя тя презрително. — Ще го науча аз как се гребе! Но друг път!
            — Кажи, Пипи — попита почтително Томи, — защо всъщност ходиш с такива големи обувки?
            — Ами за да мога да мърдам пръстите на краката си — отговори тя и се приготви за сън. Пипи винаги спеше с крака върху възглавницата и с глава под одеялото.
            — Така спят в Гватемала — увери ги тя — и това е единственият правилен начин да се спи. Така мога да си мърдам пръстите на краката, докато спя. Можете ли да заспите без приспивна песен? — продължи тя. — Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.
            Томи и Аника дочуха някакво ръмжене изпод одеялото. Това беше приспивната песен на Пипи. Те се измъкнаха тихичко на пръсти, за да не я безпокоят. На вратата се обърнаха и хвърлиха последен поглед към леглото. Виждаха се само крачетата на Пипи върху възглавницата. Пръстите им шаваха усърдно.
            Томи и Аника припнаха към къщи. Аника стискаше здраво в ръка кораловата огърлица.
            — Все пак колко странно… — каза тя. — Томи, не мислиш ли… не мислиш ли, че Пипи е оставила тези неща предварително?
            — Кой знае — отговори Томи. — Щом се отнася до Пипи, всъщност нищо не се знае.

            Пипи си играе на гоненица с полицаи
            В градчето скоро се разчу, че едно момиченце на девет години живее само` във Вила Вилекула. Леличките и чичковците в града решиха, че това е съвсем неуместно. Та нали всички деца трябва да си имат някого, който да ги поучава; всички деца трябва да ходят на училище и да учат таблицата за умножение. И затова леличките и чичковците решиха, че малкото момиче от Вила Вилекула трябва веднага да се изпрати в детски дом.
            Един хубав следобед Пипи беше поканила Томи и Аника на кафе и курабийки. Тя поднесе кафето на стълбата, която водеше към верандата. Там беше слънчево и приятно, а в градината ухаеха всички цветя. От време на време конят подаваше глава, за да го почерпят с курабийка.
            — Ех, колко е хубаво да се живее! — провикна се Пипи и протегна краката си, докъдето можеха да стигнат.
            В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
            — Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
            И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
            — Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
            — Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
            Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
            — Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
            — Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
            — Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
            — Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
            — Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
            — Не, разбира се — отвърна полицаят.
            — Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
            — Ами! Как може!
            — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
            — Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
            — А защо трябва да ходя на училище?
            — За да се учиш на разни неща, естествено.
            — Какви неща? — настояваше Пипи.
            — Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
            — Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
            — Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
            — Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
            — А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
            — Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.
            Тогава обаче единият полицай каза на Пипи да не си въобразява, че може да върши каквото си иска. Трябвало да тръгне с тях към детския дом, и то незабавно. Той пристъпи към нея и я хвана за ръката. Пипи обаче се изтръгна, тупна го леко и каза: «Пу, гониш!» и преди той да се усети, тя вече беше скочила на перилото на верандата. С две хватки се изтегли на балкона, над верандата. Полицаите нямаха желание да се катерят подире й. Затова се втурнаха в къщата и се качиха на горния етаж. Но когато излязоха на балкона, Пипи вече се качваше на покрива. Тя се катереше нагоре по керемидите също като маймунка. В миг достигна върха на покрива и рипна ловко върху комина. Долу на балкона полицаите си скубеха косите, а Томи и Аника наблюдаваха всичко от полянката.
            — Колко е весело да играеш на гоненица — викаше Пипи — и колко мило от ваша страна, че дойдохте. Наистина днес много ми върви, то си личи!
            Полицаите се позамислиха, после примъкнаха до стената подвижна стълба и запълзяха нагоре един подир друг, за да свалят Пипи. Ала когато се озоваха на върха на покрива с разперени ръце и тръгнаха към Пипи, изглеждаха доста уплашени.
            — Не се бойте! — викна им Пипи. — Няма нищо страшно. Само е весело!
            Тъкмо когато полицаите бяха на две крачки от Пипи. Тя бързо скочи от комина и със смях изтича по ръба до другия край на покрива. На няколко метра от къщата растеше високо дърво.
            — Сега ще се хвърля — извика Пипи и се бухна право в зелената корона на дървото, хвана се за един клон, полюля се малко напред-назад, а после тупна на земята. След това заобиколи къщата и свали стълбата.
            Полицаите изглеждаха слисани, когато видяха, че Пипи скача, но още по-изумени бяха, когато с мъка се върнаха назад по ръба и понечиха да слязат по стълбата. Отначало се разсърдиха страшно и завикаха на Пипи, която ги гледаше отдолу, веднага да върне стълбата, че иначе ще си изпати.
            — Какво се сърдите толкова? — упрекна ги Пипи. — Нали си играем на гоненица и сме уж приятели?
            Полицаите се замислиха за миг и най-сетне единият каза смутено:
            — Ей, слушай, бъди така добра и върни стълбата, за да си слезем.
            — Разбира се — съгласи се Пипи и незабавно постави обратно стълбата. — Пък после може да пийнем кафе и да се повеселим.
            Но полицаите бяха много коварни и щом се озоваха на земята, налетяха върху Пипи с викове:
            — Сега ще ти дадем да разбереш, ужасно дете!
            Тогава Пипи им рече:
            — Хайде, нямам повече време за игра. Макар че беше весело — признавам си.
            И тя хвана здраво двамата полицаи за коланите, понесе ги по пътечката на градинката навън през портата, та чак на улицата. Там ги пусна и мина доста време, докато те се опомниха.
            — Почакайте малко — извика Пипи и изтича в кухнята. Върна се с две курабийки, изрязани във форма на сърце. — Опитайте — рече тя. — Нищо че са малко прегорели.
            После се върна при Томи и Аника, които бяха замръзнали на местата си, с ококорени от почуда очи. А полицаите забързаха обратно към града, за да съобщят на всички лелички и чичковци, че Пипи не била особено подходяща за детски дом. Те не разказаха, че са стояли на покрива. И леличките и чичковците решиха, че ще е най-добре да оставят Пипи да си живее във Вила Вилекула. Пък ако намисли да ходи на училище, нека сама си уреди тая работа.
            А Пипи, Томи и Аника прекараха останалата част от деня много весело. Те продължиха прекъснатото угощение. Пипи излапа четиринадесет курабии и заяви:
            — Според мен, това съвсем не бяха истински полицаи. Дума да не става. Само знаят да бърборят за детски домове, таблици за уморение и Лисабон.
            После изнесе коня и тримата го яхнаха. Отначало Аника се боеше и не искаше, но след като видя как се забавляват Томи и Пипи, помоли да вдигнат и нея на гърба на коня. А той обикаляше ли, обикаляше градинката и Томи запя: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»
            Вечерта, когато Томи и Аника се мушнаха в леглата си, Томи каза:
            — Аника, съгласна ли си, че е много хубаво, дето Пипи се настани тук?
            — Съгласна съм, разбира се — отвърна Аника.
            — Дори не мога да си спомня на какво си играехме преди тя да дойде. А ти помниш ли?
            — Хм, играехме на крокет и на други подобни игри — рече Аника. — Но с Пипи сякаш става по-весело. Има какво ли не!

            Пипи тръгва на училище
            Томи и Аника, естествено, ходеха на училище. В осем часа всяка сутрин тръгваха хванати за ръка, с книжките под мишница.
            По това време Пипи обикновено чистеше коня си или обличаше Господин Нилсон в малкото му костюмче, или пък правеше утринната си гимнастика, което ставаше по следния начин: Пипи заставаше изпъната като струна насред пода и скачаше четиридесет и три пъти един след друг, като се премяташе във въздуха. После сядаше върху масата в кухнята и си закусваше най-спокойно с голяма чаша кафе и сандвич със сирене.
            Винаги когато поемаха към училище, Томи и Аника поглеждаха с копнеж към Вила Вилекула. Как биха предпочели да си поиграят с Пипи! Ако поне и Пипи ходеше на училище, щеше да бъде по-поносимо.
            — Представи си колко весело бихме прекарвали на връщане от училище — каза Томи.
            — Да, пък и на отиване — добави Аника.
            Колкото повече си мислеха за това, толкова по-досадно им се струваше, дето Пипи не ходи на училище, и накрая решиха, че ще се опитат да я убедят да се запише.
            — Не можеш да си представиш каква симпатична учителка си имаме — каза Томи хитро на Пипи един следобед, когато той и Аника бяха на гости във Вила Вилекула, след като вече бяха научили прилежно уроците си.
            — Да знаеш само колко е весело в училище — уверяваше я Аника. — Бих полудяла, ако не можех да отивам там.
            Пипи седеше на ниско столче, потопила крака в легена, и ги миеше. Тя не продума, но така размърда пръстите на краката си, та водата се разплиска наоколо.
            — Освен това там не се стои кой знае колко време — продължи Томи. — Само до два часа.
            — Да, пък си имаме и Коледна, и Великденска, и лятна ваканция — добави Аника.
            Пипи замислено хапеше палеца на единия си крак, без да каже нищо. Но изведнъж решително изсипа цялата вода от легена на пода, така че панталоните на Господин Нилсон, който седеше наблизо и си играеше с някакво огледало, съвършено се измокриха.
            — Несправедливо е! — каза строго Пипи, без да я е грижа за отчаяния Господин Нилсон и за мокрите му панталони. — Съвсем несправедливо е! Не мога да понеса това!
            — Какво именно? — учуди се Томи.
            — След четири месеца е Коледа и вие ще имате ваканция. А аз, какво ще имам аз? — гласът на Пипи прозвуча тъжно. — Никаква ваканция, никаква, дори и най-малка Коледна ваканция — проточи жално тя. — Това не може да продължава така! От утре тръгвам на училище.
            Томи и Аника заръкопляскаха от възторг.
            — Ур-а-а! Тогава ще те чакаме пред нас в осем часа.
            — О, не — каза Пипи. — Толкова рано не мога да тръгна. А освен това сигурно ще пристигна на кон.
            Така и направи. На другия ден точно в 10 часа свали коня от верандата и малко по-късно всички жители на градчето се втурнаха към прозорците си, за да видят чий кон се е подплашил, та така препуска по улиците. Но те се лъжеха. Той не беше подплашен. Просто Пипи много бързаше за училище. Тя пристигна в луд галоп на двора, скочи в движение от коня, завърза го за едно дърво и отвори вратата на класната стая с такъв трясък, че Томи, Аника и техните кротки съученици подскочиха от чиновете.
            — Привет-мривет! — изрева Пипи и размаха голямата си шапка. — Навреме ли идвам за уморението?
            Томи и Аника бяха разказали на своята учителка за новата ученичка, която се казва Пипи Дългото чорапче. А и учителката беше слушала да се говори за Пипи в малкия градец и понеже беше много мила и добра учителка, реши да направи каквото може, за да се почувствува Пипи добре в училището.
            Пипи се тръшна на един свободен чин, без никой да й разреши. Но учителката не обърна внимание на нехайното й поведение. Само й каза любезно:
            — Добре дошла в училище, мила Пипи. Надявам се, че тук ще ти хареса и че ще научиш много неща.
            — Ами да; пък аз се надявам, че ще имам Коледна ваканция — каза Пипи. — Затова и дойдох. Справедливостта преди всичко!
            — Кажи ми първо всичките си имена — помоли я учителката, — за да те запиша.
            — Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.
            — Добре — каза учителката, — тогава и ние ще те наричаме Пипи. Хайде сега да проверя малко твоите знания. Ти си голямо момиче и сигурно знаеш много неща. Да започнем със смятане. Е, Пипи, можеш ли да ми кажеш колко прави седем и пет?
            — Хм, като не знаеш, да не мислиш, че смятам да ти го кажа.
            Децата впериха ужасени очи в Пипи. Учителката й обясни, че в училище не се отговаря така: Освен това на учителката не се говори на «ти», а се казва «госпожице».
            — Извинявам се много — промълви разкаяно Пипи, — но не знаех това. Вече няма да правя така.
            — Надявам се — каза учителката, — а сега знай, че седем и пет прави дванайсет.
            — Ето на`! — каза Пипи. — Ето че си го знаела! А тогава защо ме питаш? Ах, каква съм, пак ти говоря на «ти». Извинявай! — и Пипи се ощипа силно по ухото.
            Учителката се престори, че не забелязва нищо и продължи изпита.
            — Кажи, Пипи, колко мислиш, че прави осем и четири?
            — Около шейсет и седем — предположи Пипи.
            — Грешиш — каза учителката. — Осем и четири прави дванайсет.
            — Слушай какво, леличко, започваш да прекаляваш. Та нали току-що ми каза, че седем и пет прави дванайсет. В края на краищата дори и в едно училище трябва да има известен ред. А всъщност щом си се увлякла като дете по тия глупости, върви в някой ъгъл да си смяташ, пък ни остави на мира да си играем на гоненица! Ох, пак казах «ти» — извика ужасена Пипи. — Моля те, прости ми още този път, а занапред ще се старая да не забравям.
            Учителката се съгласи. Но реши, че засега няма смисъл да учи Пипи да смята и започна да изпитва другите деца.
            — Томи, я ми отговори на този въпрос — каза тя. — «Ако Лиза има седем ябълки, а Аксел девет, колко ябълки имат двамата общо?»
            — Да, кажи, Томи — намеси се Пипи, — пък ми отговори и на въпроса: «Ако Лиза я заболи стомах, а Аксел го заболи още повече, кой е виновен и откъде са задигнали ябълките?»
            Учителката се помъчи да си даде вид, че не чува нищо и се обърна към Аника:
            — Е, Аника, да вземем следния пример: Густав бил със своите другарчета на училищен излет. Когато тръгнал, имал една крона, а когато се прибрал, имал седем йоре*. Колко е похарчил?
                [* Йоре — шведска монета. — Бел.пр.]
            — Ами че да! — провикна се Пипи. — Искам да зная защо Густав е бил такъв прахосник, дали си е купил лимонада с тези пари и дали си е измил ушите, както трябва, преди да излезе от къщи?
            Учителката реши да изостави смятането, като предположи, че на Пипи може би ще се хареса повече да учи буквите. Затова извади хубава картинка, на която беше нарисуван таралеж. Пред носа на таралежа стоеше буквата «Т».
            — Е, Пипи, сега ще видиш нещо забавно — рече тя бодро. — Това е таралеж. А буквата пред таралежа се нарича «Т».
            — За нищо на света не мога да повярвам — усъмни се Пипи. — Та това е чертичка, а върху нея има друга малка чертичка. Но много ми се иска да разбера какво общо има с тях таралежът.
            Учителката извади друга картинка, на която беше нарисувана змия, и обясни на Пипи, че буквичката под нея е «З».
            — Като става дума за змии — каза Пипи, — винаги се сещам как се борих седна огромна змия в Индия. Това беше страшна змия. Може да не повярвате, но беше дълга четиринадесет метра, зла като оса и всеки ден изяждаше по петима индуси и по две дечица за десерт. Веднъж поиска и мен да изяде за десерт, уви се около мен — г-р-р-р, — но аз си рекох «нали съм опитен моряк» и я ударих по главата — бум! — а тя изсъска: фс-с-с-с-с! — и тогава я ударих още веднъж — бум, а тя — пффт — взе, че умря. Та това значи ми било буквата «З». Извънредно забележително!
            Пипи млъкна, за да си поеме дъх. Учителката вече си мислеше какво шумно и досадно дете е Пипи и предложи на децата да порисуват малко. Сигурно Пипи ще си рисува мирно и тихо, помисли тя, извади хартия и моливи и ги раздаде на децата.
            — Рисувайте каквото искате — каза им тя и седна на катедрата да преглежда тетрадките.
            След малко вдигна очи, за да види как върви рисуването. Всички деца гледаха Пипи, която лежеше на пода и увлечено рисуваше.
            — Но, Пипи — каза нетърпеливо учителката, — защо не рисуваш на листа си?
            — Листът се свърши отдавна, обаче моят кон не може да се побере на такъв малък жалък лист — обясни Пипи. — Точно сега му правя предните крака. Но като стигна до опашката, май че ще трябва да изляза в коридора.
            Учителката напрегнато размишляваше.
            — Какво ще кажете, да изпеем една песничка? — каза тя след малко.
            Всички деца застанаха прави до чиновете си освен Пипи, която продължаваше да лежи на пода.
            — Вие си пейте, пък аз ще си поотпочина — заяви тя. — От много учене и най-здравият може да се съсипе.
            Сега вече търпението на учителката се изчерпа окончателно. Тя каза на децата да излязат на двора, защото искала да поговори насаме с Пипи. Когато двете останаха сами, Пипи стана и пристъпи към катедрата.
            — Знаеш ли какво — каза тя, но веднага се поправи. — Знаеш ли какво, госпожице, много ми беше забавно да дойда да видя какво правите тук. Но надали ще идвам повече. Пък с Коледната ваканция да става каквото ще! Тук има премного ябълки, таралежи, змии и така нататък. Просто ми се замая главата. Надявам се, госпожице, че няма да ти бъде мъчно.
            Но учителката отвърна, че ще й бъде много мъчно, и то най-вече задето Пипи дори не се е постарала да се държи прилично и че никое момиче, колкото и да му се ходи на училище, няма да бъде прието, ако се държи като Пипи.
            — Лошо ли се държах? — Пипи беше смаяна. — Дори не подозирах — каза тя с много тъжен вид.
            Никой не би могъл да изглежда така печален като Пипи, когато съжаляваше за нещо. Тя помълча малко, а после промълви с глас, който потреперваше:
            — Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си обикаляла моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.
            Тогава учителката каза, че я разбира, че не й се сърди вече и че когато Пипи порасне още малко, би могла пак да дойде в училище. Пипи засия от радост и се провикна:
            — Госпожице, колко си добра! И затова ти нося нещо, госпожице!
            Пипи извади от джоба си изящно златно часовниче и го сложи на катедрата. Учителката каза, че не може да приеме такъв ценен подарък, но Пипи запротестира:
            — Трябва да го вземеш! Иначе утре ще дойда пак и тогава да видиш какво ще стане!
            После Пипи се втурна на двора и с един скок се метна на коня. Децата се струпаха около нея, за да потупат коня и да я изпратят.
            — Де такива училища като в Аржентина — каза важно Пипи и гледаше децата отгоре. — Там трябва да идете. Великденската ваканция започва три дни след Коледната, а лятната — три дни след Великденската. Лятната ваканция свършва на 1 ноември и после наистина следва доста тежко време до Коледната ваканция, която започва на 11 ноември. Но човек се примирява, защото не дават уроци за в къщи. В Аржентина е строго забранено да се учат уроци. Понякога се случва някое малко аржентинче да се вмъкне в гардероба и да учи тайно, но горко му, ако майка му го усети. В училище изобщо нямат смятане и когато някое дете знае колко прави седем и пет, наказват го цял ден да стои в ъгъла, ако е било толкова глупаво да каже това на учителката си. Четене имат единствено в петък, и то само ако се намерят книги, които да четат. Но никога не се намират.
            — Добре де, ами тогава какво правят в училище? — учуди се едно момченце.
            — Ядат бонбони — отговори уверено Пипи. — Една дълга тръба свързва близката бонбонена фабрика с класната стая и оттам непрестанно извират бонбони, тъй че децата едва смогват да ги изядат.
            — А учителката какво прави? — недоумяваше едно момиченце.
            — Сваля хартийките от бонбоните, глупаче — отвърна Пипи. — Да не мислиш, че децата сами правят това? Съвсем не! Те дори не ходят лично на училище, а пращат братята си.
            Пипи размаха голямата си шапка.
            — Довиждане, деца! — провикна се тя весело. — Скоро няма да ме видите. Но помнете винаги колко ябълки има Аксел, иначе ще бъдете нещастни. Ха-ха-ха!
            Със звънлив смях Пипи пришпори коня, тъй че изпод копитата му се разхвърча чакъл, а прозорците на училищната сграда задрънчаха.

            Пипи разказва историята за големите уши
            Пипи, Томи и Аника се бяха разположили пред Вила Вилекула. Пипи седеше върху единия страничен стълб на портата, Аника върху другия, а Томи върху напречната греда. Беше хубав топъл ден в края на август. Една круша, която растеше близо до оградата, бе свела тъй ниско клоните си, та децата можеха, без да се помръднат, да късат сладките й жълто-червени плодове. Те ядяха лакомо и плюеха сърцевините на пътя.
            Вила Вилекула се намираше накрай градчето, където започваше полето, а улицата преминаваше в шосе. Жителите на малкия град много обичаха да се разхождат насам, защото тук бяха най-красивите места из околности те на техния град.
            Както си седяха тримата и ядяха круши, по пътя откъм града се зададе едно момиче. Когато видя децата, то спря и попита:
            — Да сте виждали баща ми да минава оттук?
            — Хм — каза Пипи. — Как изглежда, синеок ли е?
            — Да — потвърди момичето.
            — Среден ръст, нито висок, нито много нисък.
            — Да — отново кимна момичето.
            — Черна шапка и черни обувки?
            — Да, точно така — съгласи се живо момичето.
            — Не, такъв не сме виждали — отсече Пипи.
            Неприятно изненадано, момичето отмина, без да продума.
            — Чакай малко — извика Пипи подир него. — Плешив ли е?
            — Не, разбира се — сопна се момичето.
            — Толкова по-добре за него — засмя се Пипи и изплю една сърцевина от круша.
            Момичето забърза нататък, но Пипи отново се провикна подире му:
            — А няма ли необикновено големи уши, които стигат до раменете му?
            — Не! — момичето се обърна учудено. — Да не искаш да кажеш, че си видяла тук да върви човек с такива големи уши?
            — Никога не съм виждала човек да върви с ушите си — отвърна Пипи. — Всички, които познавам, ходят с крака.
            — Уф, че си глупава. Питам те дали наистина си виждала човек с такива големи уши.
            — Не, няма такъв човек — отвърна Пипи. — Би било твърде странно. Как ли би изглеждал? Човек просто _не може_ да има такива уши. Поне у нас не — продължи Пипи, след като поразмисли малко. — В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво. Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше. Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа! Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна.
            Момичето се беше заковало на място и слушаше със зяпнала уста Пипи. А Томи и Аника забравиха да ядат круши — толкова бяха погълнати от нейната история.
            — Той имаше повече деца, отколкото можеше да изброи, а най-малкото се казваше Петер — продължи Пипи.
            — Как може едно китайче да се казва Петер — възрази Томи.
            — Точно това му казваше и жена му «Как може едно китайче да се казва Петер?» Но Хай Шан бе така упорит, че настояваше детето или да се казва Петер, или да остане без име. После седна в един ъгъл, покри глава с ушите си и се нацупи. Най-сетне, разбира се, клетата жена трябваше да отстъпи и така малкият получи името Петер.
            — Гледай ти! — каза Аника.
            — Това беше най-отвратителното дете в цял Шанхай — продължи Пипи. — Толкова злоядо, че правеше майка си нещастна. Сигурно знаете, че в Китай ядат лястовичи гнезда? Та майка му сядаше с цяла чиния лястовичи гнезда и започваше да го храни. «Хайде, Петерчо — молеше го тя. — Лапни едно гнездо за тате!» Но Петер само стискаше устни и клатеше глава. Накрая Хай Шан така се ядоса, че заповяда да не се готви нищо друго за Петер, докато не изяде едно лястовиче гнездо за татко. А когато Хай Шан кажеше нещо, думата му не се кършеше на две. Едно и също гнездо се изнасяше от кухнята и се връщаше обратно от май до октомври. На 14 юли майката поиска да даде на Петер няколко кюфтета, но Хай Шан забрани.
            — Глупости! — каза момичето, което стоеше на пътя.
            — Да. Точно това каза и Хай Шан — продължи невъзмутимо Пипи. «Глупости — каза той. — Ясно е, че детето може да изяде гнездото, ако престане да се инати.» Ала Петер непрекъснато само стискаше устни от май до октомври.
            — Добре де, ами как оживя — учуди се Томи.
            — Именно, че не оживя — обясни Пипи. — Умря. Чисто и просто от инат. На 18 октомври. Погребаха го на 19. А на 20 октомври през прозореца долетя ластовица и снесе яйце в гнездото, което стоеше на масата. То все пак послужи за нещо. Нищо не пропада даром — заключи Пипи весело.
            Сетне погледна замислено момичето, което стоеше на пътя и изглеждаше потресено.
            — Защо ме гледаш така? — каза Пипи. — Какво има? Да не мислиш, че седя и те лъжа? А? Ха, кажи го де! — закани се тя и запретна ръкави.
            — Не, моля те! — изплаши се момичето. — Не искам да кажа точно това, но…
            — Аха! — рече Пипи. — Но ето, че правя именно това. Така лъжа, че езикът ми почернява, чуваш ли? Наистина ли вярваш, че едно дете може да живее от май до октомври, без да яде? Естествено, зная, че може да се мине без храна три-четири месеца, но от май до октомври — що за глупост. Не разбираш ли, че това е лъжа! Не бива да оставяш да те заблуждават с какво ли не.
            Момичето си тръгна и не се обърна повече.
            — Колко са лековерни хората понякога — обърна се Пипи към Томи и Аника — От май до октомври, ама че глупост!
            После извика подир момичето:
            — Не-е, не сме виждали баща ти. Цял ден не сме видели плешив мъж. Но вчера оттук минаха точно седемнайсет. Хванати под ръка!
            Градинката на Пипи беше наистина очарователна. Не че беше добре поддържана — съвсем не. Но тревата беше чудесна и никога не я косяха, а старите розови храсти тегнеха от жълти, бели и розови цветове, не много изящни, но затова пък несравнимо дъхави. Тук имаше много овошки, а най-хубави бяха прастарите дъбове и брястове, които сякаш бяха създадени, за да се катериш по тях.
            В градинката на Томи и Аника нямаше дървета, по които да си играят, и майка им винаги се страхуваше, че ще паднат и ще се ударят. Ето защо досега не бяха се катерили много. А днес Пипи им каза:
            — Хайде да се качим на оня дъб, а?
            Томи мигновено скочи от портата, очарован от предложението. Аника се поколеба, но като видя, че по стъблото има големи издатини, по които може да се стъпи, реши, че ще е забавно да опита.
            Няколко метра над земята стъблото на дъба се раздвояваше и на това място се образуваше нещо като стаичка. Не след дълго трите деца бяха там. Над главите им като голям зелен покрив се простираше короната на дървото.
            — Тук бихме могли да пийнем кафе — предложи Пипи. — Ще изтичам да го сваря.
            Томи и Аника запляскаха с ръце и завикаха «браво».
            Не се мина много време и кафето беше готово. Предишния ден Пипи беше опекла кифлички. Тя застана под дъба и започна да подхвърля нагоре чашките за кафе. Томи и Аника трябваше да ги ловят. Понякога дъбът ги улавяше, та две чаши се счупиха, но Пипи изтича и донесе други. После дойде ред на кифлите и известно време из въздуха летяха цели ята кифлички. Те поне не се чупеха. Накрая Пипи се покатери на дървото, като носеше в едната си ръка каната за кафе. В джоба си беше сложила бурканче сметана, а в една малка кутийка — захар.
            Томи и Аника си мислеха, че кафето никога така не им се е услаждало. В къщи не им даваха да пият всеки ден кафе, а само когато бяха канени на гости, както беше и сега. Аника разсипа малко кафе в скута си. Отначало петното беше топло и мокро, после стана студено и мокро, но Аника си каза «нищо от това».
            Когато свършиха, Пипи хвърли чашките долу на тревата.
            — Искам да видя колко е здрав порцеланът в наши дни — каза тя. — Една чашка и три чинийки се оказаха забележително издръжливи. А от каната се отчупи само чучурчето.
            После Пипи започна да се катери още по-нагоре.
            — Я гледай ти! — извика тя неочаквано. — Дървото било кухо!
            В дънера имаше голяма хралупа, която листата скриваха от погледите на децата.
            — О, и аз искам да се покатеря и да видя — каза Томи, но никой не му отговори.
            — Пипи, къде си? — извика той разтревожен.
            Тогава чуха гласа на Пипи, но не отвисоко, а някъде дълбоко отвътре. Той звучеше, сякаш идеше изпод земята.
            — Аз съм вътре в дървото. То е кухо чак до долу. Има една малка дупчица и през нея виждам каната за кафе на тревата.
            — О, ами как ще излезеш оттам! — ужаси се Аника.
            — Изобщо няма да излизам — отвърна Пипи. — Ще остана тук, докато се пенсионирам. А вие ще ми хвърляте отгоре храна през онази дупка. Пет, шест пъти дневно.
            Аника се разплака.
            — Защо се разплака, защо ти е мъчно — провикна се Пипи. — Я елате долу при мен и ще си играем на затворници, които чезнат в някоя тъмница.
            — За нищо на света! — извика Аника и за всеки случай слезе от дървото.
            — Аника, виждам те през дупчицата — обади се Пипи. — Да не настъпиш каната за кафе. Това е чудесна стара кана, която никому не е сторила нищо лошо. Пък и не е нейна вината, че вече си няма чучурче.
            Аника пристъпи към дървото и през една малка дупчица видя върха на показалеца на Пипи. Това донякъде я утеши, макар още да се тревожеше.
            — Пипи, наистина ли не можеш да излезеш? — проплака тя.
            Пръстчето на Пипи изчезна и след по-малко от една минута лицето й надникна през хралупата, горе на дървото.
            — Ако се опитам, сигурно ще мога — каза тя, като с една ръка държеше настрана клоните.
            — Толкова лесно ли се излиза? — попита Томи, който още беше горе на дървото. — Тогава и аз искам да сляза долу и да чезна.
            — Добре — каза Пипи, — но нека вземем стълба.
            Тя се измъкна от хралупата и ловко се спусна долу на земята. После изтича за стълбата, издърпа я подире си на дървото и я напъха в хралупата.
            Томи гореше от нетърпение да слезе долу. Наистина не беше лесно да, се изкачи до хралупата, защото беше доста нависоко, но той беше храбро момче и съвсем не се боеше да се вмъкне в тъмния дънер. Аника го видя как изчезна и се замисли дали някога ще го види пак. Сетне се опита да надникне през дупчицата.
            — Аника — чу тя неговия глас, — не можеш да си представиш колко е хубаво тук. Трябва да дойдеш. Щом като има стълба, съвсем не е страшно. Слезнеш ли веднъж, ще поискаш после пак.
            — Сигурен ли си? — попита Аника.
            — Абсолютно — увери я Томи.
            Тогава Аника се покатери отново на дървото с разтреперани колене, а Пипи й помогна най-горе, дето беше трудно. Когато видя каква тъмнина е вътре, Аника понечи да се върне. Но Пипи я задържа за ръка и я насърчаваше.
            — Не се бой, Аника — чуваше тя гласа на Томи някъде отдолу. — Вече виждам краката ти и ще те хвана, ако речеш да паднеш.
            Аника обаче не падна, а стигна благополучно при Томи. След един миг дойде и Пипи.
            — Нали е чудесно? — възкликна Томи.
            Аника трябваше да се съгласи, че това е вярно. Дори не беше така тъмно, както тя си мислеше отначало, защото през дупчицата се процеждаше светлина. Аника пристъпи да се увери, че и тя може да види каната за кафе вън на тревата.
            — Това ще бъде нашето скривалище — каза Томи. — Никой няма да знае къде сме. А ако обикалят отвън да ни търсят, ще ги гледаме през дупчицата. Ама че смях ще падне!
            — Може да вземем една пръчка, да я промушим през дупчицата и да ги гъделичкаме — предложи Пипи, — за да си помислят, че има привидения.
            Това така развесели децата, че се прегърнаха от радост. Тъкмо тогава откъм къщата на Томи и Аника се чу гонгът, който ги викаше за вечеря.
            — Колко жалко! — рече Томи. — Трябва да се прибираме. Но утре веднага след училище ще дойдем пак.
            — Заповядайте! — каза им Пипи.
            Те тръгнаха нагоре по стълбата — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи. И после се спуснаха от дървото — първо Пипи, след нея Аника и накрая Томи.

            Пипи устройва излет
            — Днес няма да ходим на училище — каза Томи на Пипи, — защото имаме ден за чистене.
            — Ха! — възкликна Пипи. — Пак несправедливост. Аз нямам никакъв ден за чистене, макар че имам такава нужда от него! Вижте само на какво прилича подът и кухнята. Но всъщност — прибави тя — стига да реша, мога да почистя и без да ми определят специален ден. Именно това смятам да направя сега. Я да видя може ли някой да ме спре! Седнете върху кухненската маса, за да не ми пречите.
            Томи и Аника послушно се покатериха върху масата, а Господин Нилсон рипна подире им и се настани да спи в скута на Аника.
            Пипи стопли голям котел вода и без много да му мисли, го лисна върху кухненския под. После свали големите си обувки и грижливо ги сложи в панерчето за хляб. Най-сетне привърза на босите си крака две четки за дъски и се понесе по пода, сякаш се пързаляше на кънки, а като цепеше водата с тях, тя бълбукаше и пръскаше.
            — Трябва да стана принцеса на кънките — заяви тя и така високо вирна единия си крак, та с четката нащърби лампата, която висеше от тавана.
            — Поне съм си изящна и привлекателна — продължи тя и ловко прескочи един стол, който й препречваше пътя. — Е, да речем, че вече е чисто — заключи тя и свали четките.
            — Няма ли да избършеш пода? — учуди се Аника.
            — Ами! Ще го оставя да изсъхне на слънце — обясни Пипи. — Не вярвам да се простуди, стига непрестанно да се движи.
            Томи и Аника се смъкнаха от масата, като стъпваха много внимателно, за да не се измокрят.
            Навън слънцето грееше от яркосиньото небе. Беше един от ония сияйни септемврийски дни, когато на човек му се прищява да поскита из горите. На Пипи й хрумна нещо:
            — Хайде да вземем Господин Нилсон и да направим малък излет!
            — Хайде! — извикаха възхитени Томи и Аника.
            — Бягайте тогава в къщи и питайте майка си дали бива — каза Пипи, — а в това време аз ще приготвя храна за из пътя.
            Томи и Аника одобриха това предложение. Втурнаха се към дома и не мина много време, те се върнаха. Пипи вече ги чакаше пред портата с Господин Нилсон на рамо, с туристически бастун в едната си ръка и с голяма кошница в другата.
            Отначало децата тръгнаха по шосето, но после навлязоха в една морава и поеха по тясна хубава пътечка, която криволеше между брези и лещаци. След известно време стигнаха до някаква ограда, зад която се простираше чудно пасбище. Точно пред портата беше застанала крава и очевидно нямаше никакво намерение да се отмести. Аника й подвикна, а Томи се приближи храбро към нея и се опита да я прогони, но тя не се помръдна — само се пулеше срещу децата с големите си кравешки очи. За да сложи край на тази история, Пипи остави кошницата на земята, пристъпи към кравата, вдигна я на ръце и я премести. Кравата засрамено изчезна в лещака.
            — Човек никога не би рекъл, че кравата може да се инати като бик — каза Пипи и скочи трупешката през оградата. — А после какво? Биковете ще станат като крави, разбира се! Става ти страшно, като се замислиш.
            — Каква чудно хубава поляна! — възкликна очарована Аника и започна да подскача по всички камъни. Томи беше донесъл камата, която Пипи му беше подарила, и издялка по една туристическа тояга за себе си и за Аника. Малко си поодялка и палеца, но какво от това!
            — Можем да наберем гъби — предложи Пипи и откъсна една красива червена мухоморка. — Дали става за ядене? — продължи тя. — Във всеки случай, доколкото знам, не може да се пие, та не остава нищо друго, освен да се яде. Я да видим.
            Тя отхапа голямо парче от гъбата и го глътна.
            — Успях! — отбеляза тя самодоволно. — Друг път ще дойдем и ще я сготвим задушена — заключи тя, като хвърли гъбата високо над върховете на дърветата.
            — Пипи, какво носиш в кошницата? — попита Аника — Нещо вкусно ли е?
            — И хиляда крони да ми дадеш, пак няма да ти отговоря — увери я Пипи. — Първо трябва да намерим някое хубаво място, където да си постелем.
            Децата започнаха усърдно да търсят такова място. Аника откри огромен плосък камък, който й се стори подходящ, но по него пълзяха много червени мравки и Пипи отсече:
            — При тях не искам да сядам, защото не ги познавам.
            — Освен това хапят — каза Томи.
            — Тъй ли? — рече Пипи. — Хапи ги и ти!
            Тогава Томи зърна малка полянка сред лещак и реши да седнат там.
            — О, не, тук няма достатъчно слънце, за да се чувствуват добре моите лунички — каза Пипи. — А аз си държа на тях.
            По-нататък се издигаше ниско хълмче, по което човек можеше лесно да се изкатери. А горе на хълмчето имаше малка издатина, също като балкон. Децата се настаниха точно там.
            — Докато слагам трапезата, ще жумите! — заповяда Пипи.
            Томи и Аника стиснаха очи колкото можеха и чуха как Пипи отвори кошницата и как зашумоляха разни хартии.
            — Едно, двайсет, три, сега погледни! — изкомандува най-сетне Пипи.
            Те отвориха очи и се развикаха от възторг при вида на всичките лакомства, които Пипи бе подредила върху голата скала — малки апетитни сандвичи с кюфтенца и шунка, цял куп палачинки, посипани със захар, няколко тънки кафяви суджучета и три крема с ананас. Трябва да знаете, че Пипи беше се учила да готви при готвача на кораба на татко й.
            — Ех, че било хубаво да имаш ден за почистване! — възкликна Томи с уста, пълна с палачинки. — Де да беше всеки ден!
            — А, не — възпротиви се Пипи. — Да не съм луда да чистя всеки ден. Забавно е, разбира се, но ако се прави всеки ден, ще е уморително.
            Накрая децата бяха тъй сити, че едва можаха да се помръднат. Затова седяха кротко под слънчевите лъчи и се радваха на всичко.
            — Дали е трудно да се лети? — каза Пипи и хвърли мечтателен поглед към ръба на издатината. Там скалата пропадаше стръмно надолу и беше доста висока.
            — Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу — продължи тя. — Но положително е по-трудно да се лети нагоре. Всъщност нека започна от по-лесното. Смятам да опитам.
            — Не, Пипи! — изкрещяха Томи и Аника. — О, мила Пипи, недей!
            Ала Пипи стоеше вече на ръба.
            — «Литни, литни, грозна мухо ти, и грозната муха полетя» — издекламира тя, като при думата «полетя» разпери ръце и скочи в празното пространство.
            След половин секунда нещо силно тупна долу на земята. Пипи беше паднала. Томи и Аника излази ха по корем и уплашено погледнаха надолу. Пипи се изправи и изтупа коленете си.
            — Забравих да размахам криле — провикна се тя весело. — Пък и палачинките в стомаха ми сигурно бяха много.
            И сега изведнъж децата забелязаха, че Господин Нилсон е изчезнал. Очевидно беше се запилял на самостоятелен излет. Те си спомниха, че бяха видели как гризе самодоволно кошницата, но докато Пипи правеше своя опит да лети, го бяха забравили. А сега го нямаше.
            Пипи така се ядоса, че хвърли лявата си обувка в един голям дълбок гьол.
            — Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде — гневеше се тя. — _Трябваше_ да го оставя у дома да пощи коня. Друго не му се полага — отсече Пипи и хлътна в гьола, за да извади обувката си. Водата й стигна до кръста.
            — По тоя случай няма да е зле да си измия косата — каза Пипи, потопи главата си във водата и остана така толкова дълго, че започнаха да излизат мехури.
            — Сега няма защо да ходя на фризьор — заяви тя доволно, когато най-сетне се подаде отново. После излезе от водата и се обу.
            Тримата потеглиха да търсят Господин Нилсон.
            — Чувате ли какви звуци издавам, когато вървя — засмя се Пипи. — Роклята ми прави «шляп, шляп», а обувките — «джап, джап». Смешно, нали? Смятам, че и ти трябва да опиташ — обърна се тя към Аника, която изглеждаше тъй спретната с русите си копринени къдрици, розовата рокличка и малките бели кожени обувчици.
            — Друг път! — отклони разумната Аника.
            Те продължиха нататък.
            — Как да не се разсърди човек на Господин Нилсон — ядосваше се Пипи. — Винаги така прави. И в Сурабайя веднъж ми избяга и се цани за слуга при една стара вдовица. Туй накрая беше лъжа, разбира се — добави тя след кратка пауза.
            Томи предложи всеки да тръгне в различна посока и да търси Господин Нилсон. Аника си беше малко плашлива, та отначало не искаше, но Томи само й каза:
            — Да не си страхливка?
            Аника естествено не можеше да преглътне такова оскърбление. И тъй, трите деца се оправиха в различни посоки.
            Томи тръгна през една ливада. Той не намери никакъв Господин Нилсон, но намери нещо друго. Един бик! Или по-точно казано, бикът намери Томи и Томи никак не му се понрави, защото това беше зъл бик, който ни най-малко не обичаше деца. Той се втурна напред с наведена глава и страшен рев и Томи нададе нечовешки вик от ужас, който проехтя в цялата гора. Пипи и Аника го чуха и пристигнаха бегом да видят какво означава това. Бикът вече беше успял да вдигне Томи на рогата си и да го метне нависоко във въздуха.
            — Такова неразбрано животно — каза Пипи на Аника, която плачеше отчаяно. — Така ли се прави? Нали ще изцапа бялото моряшко костюмче на Томи. Отивам да вразумя този глупав бик.
            Речено — сторено. Тя изтича и дръпна животното за опашката.
            — Прощавай, че те прекъсвам — каза тя и понеже го дръпна силно, бикът се обърна, съзря още едно дете и веднага понечи да вдигне и него на рогата си.
            — Както вече казах, прощавай, че те прекъсвам — повтори Пипи. — Пък извинявай, че го откъсвам — прибави тя и прекърши единия рог на бика. — Тази година не е модерно да се носят _два_ рога. И всеки уважаващ себе си бик има само _един_ рог. Пък и без него може — допълни тя, като откърши и втория.
            Тъй като рогата на биковете не са чувствителни, бикът не съзнаваше, че вече си няма рога, но въпреки това той силно заблъска момичето, че ако не беше Пипи, а някой друг, сигурно щеше да стане на кайма.
            — Ха, ха, престани да ме гъделичкаш! — закиска се Пипи. — Нямаш понятие колко ме е гъдел. Ха-ха, стига толкова, стига, ще умра от смях!
            Но бикът не мирясваше, та най-сетне Пипи се метна върху гърба му, за да си поотдъхне. Но много не можа да си отдъхне, защото бикът съвсем не беше съгласен Пипи да седи на гърба му. Как ли не се мяташе, за да я събори, но тя здраво притискаше колене и продължаваше да седи. Бикът препускаше насам-натам по ливадата и така яростно пръхтеше, че от ноздрите му излизаше пара. Пипи се заливаше от смях, викаше и махаше на Томи и Аника, които стояха настрана и трепереха като листа на трепетлика. А бикът се мяташе и въртеше, като се опитваше да хвърли Пипи от гърба си.
            — Как танцувам с моя любим приятел — тананикаше си Пипи, без да мърда. Накрая бикът така се измори, че легна на земята, като си пожела да няма вече никакви деца на света. Впрочем той никога не беше смятал децата за особено необходими.
            — Ако си решил да си правиш следобедната дрямка — каза любезно Пипи, — няма повече да те безпокоя.
            Тя слезе от гърба му и отиде при Томи и Аника. Томи си беше поплакал. На едната му ръка имаше рана, но Аника я беше превързала с кърпичката си, та вече не го болеше.
            — О, Пипи! — извика развълнувано Аника, когато Пипи дойде.
            — Шт! — прошепна Пипи. — Не буди бика! Той спи и ако го събудим, ще започне да капризничи.
            Но в следващата минута, без да я е грижа за следобедния сън на бика, тя се провикна с цяло гърло:
            — Господин Нилсон, Господин Нилсон, къде си?
            И изведнъж — просто да не повярваш — зърнаха Господин Нилсон, сгушен на един бор. Той смучеше опашката си и изглеждаше много тъжен. На едно такова малко маймунче сигурно не му е приятно да остане самичко в гората. Сега Господин Нилсон скочи от бора право върху рамото на Пипи и размаха сламената си шапка, както правеше винаги, когато много се радваше.
            — Аха, значи този път не си станал слуга? — рече Пипи и го погали по гръбчето. — Пфу, та това нали беше лъжа, да си кажа истината! — досети се тя. — Ами ако е било истина, не може да бъде лъжа — продължи да разсъждава тя. — Ще видите, че в края на краищата той може би наистина е бил слуга в Сурабайя! И тогава знам кой ще пържи кюфтетата отсега нататък.
            След това потеглиха обратно. Роклята на Пипи все така шляпаше, а обувките й все така жвакаха. Томи и Аника бяха на мнение, че въпреки срещата с бика са прекарали чудесен ден, и запяха една песен, която бяха научили в училище. Всъщност това беше песен за лятото, а сега вече настъпваше есента, но те си решиха, че все пак е подходяща за случая:

            През дните на слънчево лято
            вървим през горите, полята.
            Не жалим на пътя теглата,
            а пеем ний навред: привет, привет!
            Ако си млад,
            пей с нас, крилат,
            не стой дома си ти нерад!
            А дружно с нас
            запей тозчас
            из планината с буен глас.
            През дните на слънчево лято
            си пеем ний навред: привет, привет!

            И Пипи пееше с тях, но си измисляше други думи:

            През дните на слънчево лято
            вървя през горите, полята.
            С ината си аз съм позната
            и с мократа пола си шляпам, шляп.
            Обувката
            ми за беда
            е цяла пълна със вода.
            Бика голям
            за негов срам
            сразих, сутляш защото ям.
            През дните на слънчево лято
            със мократа пола си шляпам, шляп.

            Пипи отива на цирк
            В малкия град пристигна цирк и всички деца хукнаха при своите майки и татковци и заврънкаха да ги пуснат на представление. Томи и Аника направиха същото и техният добър татко веднага извади няколко лъскави сребърни монети и им ги даде.
            Стиснали здраво в длани парите, те нахълтаха у Пипи. Тя беше на верандата при коня и сплиташе опашката му на гънки плитчици, които кичеше с червени панделки.
            — Днес той има рожден ден, ако не се лъжа — каза им тя. — И затова трябва да е докаран.
            — Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?
            — Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?
            — Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!
            — Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.
            — Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.
            — Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?
            — Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!
            След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
            — Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!
            Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка.
            Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
            — Е, колко струва да те погледа човек?
            Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:
            — Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правощоящ.
            — Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.
            Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
            — Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правощоящ.
            Тъй като Пипи решително отказа да вземе рестото, дамата замени билета й срещу билет на първи ред и даде билети за същия ред и на Томи и Аника, без да им вземе пари. Ето как стана, че Пипи, Томи и Аника се настаниха на чудесни червени кресла точно до арената. Томи и Аника се обръщаха много пъти, за да помахат на своите съученици, които седяха много по-назад.
            — Ама че странна колиба! — отбеляза Пипи, като се оглеждаше смаяно. — Но както виждам, са разсипали талаш по пода. Не че съм дребнава, но го намирам за немарливост.
            Томи й обясни, че по всички циркови арени има талаш, за да тичат конете по него.
            На специален подиум се беше разположил оркестърът на цирка и внезапно се разнесе бодър марш. Пипи бурно запляска с ръце и заподскача възхитена на стола си.
            — И слушането ли струва пари или то е безплатно? — попита тя.
            В същия миг дръпнаха завесата от входа за артистите и директорът на цирка, облечен в чер фрак и с камшик в ръка, се появи на арената, последван от десет бели коня, с червени пера на главите си. Той изплющя с камшик и конете обиколиха в тръс арената. После отново изплющя с камшика и всички коне вдигнаха предните си крака върху преградата, която ограждаше арената. Един от тях беше застанал точно срещу трите деца. Близостта на този кон никак не се понрави на Аника и затова тя се отдръпна колкото можеше по-назад на стола си. Пипи обаче се наведе напред, хвана коня за крака и му каза:
            — Здрасти, как си? Много поздрави от моя кон. Той също има днес рожден ден, само че му вързах панделки на опашката вместо пера на главата.
            За щастие Пипи пусна крака на коня, преди директорът на цирка да изплющи отново с камшика, защото тогава всички коне свалиха крак от преградата и пак започнаха да обикалят арената.
            Когато този номер свърши, директорът учтиво се поклони и конете изтичаха навън. В следващия миг завесата се дръпна отново и на арената се появи катраненочерен кон, на чийто гръб беше застанала права красива девойка, облечена в зелено копринено трико. В програмата пишеше, че се казва мис Карменсита.
            Конят се понесе в кръг, по талаша, а мис Карменсита стоеше спокойно и се усмихваше. Но после се случи нещо. Тъкмо когато конят минаваше покрай мястото на Пипи, нещо профуча във въздуха и — това не беше някой друг, а самата Пипи. Тя застана върху коня зад мис Карменсита, която отначало така се слиса, че едва не тупна на земята. После се ядоса и замахна с ръце назад, за да накара Пипи да скочи долу, но не успя.
            — Хайде по-кротко — каза й Пипи. — Няма само ти да се забавляваш я! Има и други, които са си платили.
            Тогава мис Карменсита реши да скочи, но и това не стана, защото Пипи я беше хванала здраво през кръста. Сега зрителите не издържаха вече и започнаха да се смеят. Беше наистина смешна гледка: красивата мис Карменсита, здраво хваната от малкото червенокосо момиче с големи обувки, което сякаш цял живот само беше участвало в циркови представления.
            Ала директорът на цирка съвсем не се смееше. Той направи знак на своите разпоредители с червени униформи да спрат коня.
            — Свърши ли вече номерът? — попита разочаровано Пипи. — Тъкмо когато стана толкова весело!
            — Проклето дете! — процеди през зъби директорът. — Махай се!
            Пипи го погледна отчаяно:
            — Но защо ми се сърдиш? Аз мислех, че сме дошли да се забавляваме.
            Тя скочи от коня и се върна на мястото си. Веднага дойдоха двама едри разпоредители, за да я изхвърлят. Те я хванаха и се опитаха да я вдигнат, но не успяха. Пипи си седеше неподвижно и те просто не можеха да я помръднат от мястото й, въпреки че дърпаха с всички сили. Не им остана друго, освен да повдигнат рамене и да се отдалечат.
            Междувременно бе започнал следващият номер. Това беше мис Елвира, която щеше да ходи по въже. Тя беше с розова поличка от тюл, а в ръка държеше розово чадърче. С малки грациозни стъпки мис Елвира се пусна по въжето и започна да прави какви ли не сложни фигури. Беше много красиво. Мис Елвира показа, че дори може да ходи заднишком по тънкото въже. Но когато стигна до малката платформа в края на въжето и се обърна, ето че там беше застанала Пипи.
            — Какво ще кажеш? — попита очарована Пипи, когато видя изуменото лице на мис Елвира.
            Мис Елвира не каза нищо, а скочи долу и се хвърли на врата на директора, който беше неин татко. А той отново изпрати разпоредителите да изгонят Пипи. Този път дойдоха петима. Но всички зрители се развикаха:
            — Оставете я на мира! Искаме да видим червенокосото момиче! — И затропаха с крака и запляскаха с ръце.
            Пипи се пусна по въжето. И сега се оказа, че номерата на мис Елвира не бяха нищо в сравнение с умението на Пипи. Когато стигна до средата на въжето, тя вдигна единия си крак право нагоре, така че голямата обувка образува нещо като покрив над главата й. После наклони ходилото напред и се почеса с върха на обувката зад ухото.
            Директорът на цирка никак не беше възхитен от участието на Пипи в неговото представление. Той искаше да се отърве от нея. Затова тихо се прокрадна и разхлаби механизма, който опъваше въжето. Беше уверен, че Пипи ще падне.
            Но това не стана. Вместо да падне, Пипи залюля въжето. Напред-назад — все по-бързо и по-бързо и изведнъж скочи високо във въздуха и се озова върху гърба на директора. Той така се стресна, че хукна да бяга.
            — Ех, че игрив кон! — каза Пипи. — Но защо си нямаш пискюли на главата?
            След това реши, че е време да се върне при Томи и Аника, смъкна се от гърба на директора и се настани на мястото си, защото щеше да започне следващият номер. Той се позабави малко, тъй като директорът трябваше да отиде да изпие чаша вода и да се среше. После се появи отново, поклони се на публиката и съобщи:
            — Уфажаеми дами и господа, слет един момент ште фидите най-голямото чудо на фсички фремена — най-шилния чофек ф сфета — Шилния Адолф, дошега от никого непобеден. Моля, дами и господа, ето Шилния Адолф.
            Тогава на арената пристъпи тежко огромен здравеняк. Беше облечен в трико с телесен цвят, препасан през корема с леопардова кожа. Поклони се на публиката и изглеждаше страшно доволен.
            — Фиште само к'ви мускули — директорът притисна ръката на силния Адолф, върху която мускулите се издуваха като големи топки. — А сега, уфашаеми дами и господа, посфолете ми да напрафя едно наиштина интересно предлошение. Кой измешду фас ште дръсне да се прибори с Шилния Адолф, кой ште дръсне да се опита да надфие най-шилния чофек на сфета? Храбрецът, който победи Шилния Адолф, ште получи сто крони. Помислете си, дами и господа. Моля, заповядайте! Кой ште ислесе напрет?
            Никой не излезе напред.
            — Какво каза тоя — попита Пипи — и защо говори на арабски?
            — Каза, че който може да надвие оня мъжага, ще получи сто крони — обясни Томи.
            — Аз мога — заяви Пипи, — но ще ми е жал за него, защото изглежда добричък.
            — Това все пак не можеш да направиш! — възпротиви се Аника. — Че той е най-силният мъж в света!
            — Най-силният мъж, да — отговори Пипи. — А пък аз съм най-силното момиче в света, не забравяй това.
            През това време Силният Адолф вдигаше големи железни топки и огъваше яки железни прътове, за да покаже колко е силен.
            — Е, господа — провикна се директорът, — наиштина ли никой не иска да спешели сто крони? Наиштина ли ште съм принуден да ги запазя за себе си — и той размаха банкнотата.
            — Не, наистина не бива — обади се Пипи, прекрачи преградата и излезе на арената.
            Директорът направо побесня, когато я видя.
            — Махай се! Да не те вишдам пофече — изсъска той.
            — Защо си все такъв неучтив? — упрекна го Пипи. — Аз само искам да се боря със Силния Адолф.
            — Тук няма място за шеги — роптаеше директорът. — Изчезфай, преди Шилният Адолф да сабелеши твоето нахалштфо.
            Но Пипи мина покрай него и пристъпи към Силния Адолф. Хвана голямата му ръка и сърдечно я раздруса.
            — Е, ще се преборим ли? — подкани го Пипи.
            Силният Адолф я гледаше и не можеше да разбере за какво става дума.
            — След една минута започвам! — заяви Пипи.
            И така направи. Тя сграбчи Силния Адолф през кръста и преди някой да проумее какво става, го събори на тепиха. Силният Адолф се изправи с пламнало лице.
            — Дръж се, Пипи — викаха Томи и Аника. Зрителите чуха и също започнаха да викат «Дръж се, Пипи!». Директорът седеше на парапета и кършеше ръце. Беше много ядосан. Но още по-ядосан беше Силния Адолф. Откакто се помнеше, никога не беше му се случвало такова ужасно нещо. И реши да покаже на това червенокосо момиче що за мъжага е Силния Адолф. Той се хвърли към нея и я хвана през кръста. Ала Пипи беше непоклатима като скала.
            — Още можеш! — окуражи го тя. Но веднага се изтръгна от хватката му и след миг Силния Адолф отново се просна на тепиха. Пипи застана настрана, да изчака, докато стане. Тя не чака дълго. Той се надигна с рев и се спусна към нея.
            — Тралала, хопсаса! — измърмори Пипи.
            Всички в цирка тропаха с крака, хвърляха шапките си нагоре и крещяха: «Дръж се, Пипи!»
            Когато Силния Адолф се втурна към нея за трети път, Пипи го вдигна с изправени ръце над главата си и обиколи с него арената. След това пак го повали на тепиха и го притисна към земята.
            — Сега, драги чичко, смятам, че няма защо да продължаваме — каза му тя. — По-весело, отколкото беше досега, няма да стане.
            — Пипи победи! Пипи победи! — викаха всички в цирка. Силния Адолф светкавично се измъкна. Директорът на цирка трябваше да даде на Пипи стотарката, а си личеше, че с най-голямо удоволствие би я сдъвкал.
            — Сапофядайте, госпожице — каза той. — Сапофядайте сто крони.
            — Пфу! — рече презрително Пипи. — Какво ще я правя тази хартийка? Дръж си я и си опечи в нея чирози, ако искаш!
            И тя се върна на мястото си.
            — Брей, че дълъг този цирк — каза тя на Томи и Аника. — Няма да е лошо, ако си дремна малко. Събудете ме обаче, ако стане нещо и трябва да помагам!
            Тя се отпусна на стола и веднага заспа. И продължи да си хърка, докато разни палячовци, гълтачи на ножове и укротители на змии показваха майсторството си пред Томи, Аника и останалите зрители в цирка.
            — Но, според мен, Пипи беше най-добрата от всички — прошепна Томи на Аника.

            Във Вила Вилекула идват крадци
            След участието на Пипи в цирковия спектакъл в малкото градче нямаше човек, който да не знае за невероятната й сила. Дори и във вестника писаха за нея. Но хората, които живееха в други градове, естествено не знаеха какво дете е Пипи.
            В една мрачна есенна вечер по пътя край Вила Вилекула вървяха двама скитника. Тия скитници бяха опасни крадци, тръгнали да кръстосват пътищата, като търсеха какво да задигнат. Те видяха, че прозорците на Вила Вилекула светят, и решиха да се отбият и да си изпросят по някой сандвич.
            Тъкмо тази вечер Пипи изсипа всичките си парички на пода в кухнята, за да ги преброи. Тя наистина не беше кой знае колко силна в броенето, но понякога правеше това, за да въведе ред.
            — … седемдесет и пет, седемдесет и шест, седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, седемдесет и десет, седемдесет и единайсе, седемдесет и дванайсе, седемдесет и тринайсе, седемдесет и седемнайсе… пфу, че ми заседемдесетя на гърлото! Май че има още някакви цифри в цифрерията, а, сетих се — сто и четири, хиляда. Брей, че много пари — мърмореше си Пипи.
            Точно тогава някой задумка по вратата.
            — Влез или не влизай, както си искаш — провикна се Пипи. — Никого не насилвам!
            Вратата се отвори и влязоха двамата скитника. Можете да си представите какви очи изцъклиха, когато видяха едно малко момиче, седнало съвсем самичко на пода, и брои пари.
            — Сама ли си в къщи? — попитаха те лукаво.
            — Съвсем не! — отвърна Пипи. — И Господин Нилсон е у дома.
            Естествено крадците не знаеха, че Господин Нилсон е маймунче, което току-що си е легнало в зеленото креватче, завито с куклено одеялце. Те помислиха, че стопанинът на къщата се казва Нилсон, и многозначително си намигнаха.
            «Можем да дойдем и малко по-късно», си казаха те с това намигване, а на Пипи рекоха:
            — Е, ние надникнахме само за да питаме колко е часът. — Те бяха толкова развълнувани, че изобщо не се сетиха за сандвичите.
            — Големи, яки мъже, пък не знаят колко е часът — упрекна ги Пипи. — Не познавате ли часовника? Какво образование сте получили? Часовникът е малък, кръгъл предмет, който казва «тик-так» и върви ли, върви, пък никога не стига до вратата. Ако знаете други гатанки, казвайте! — подкани ги Пипи.
            Разбойниците решиха, че тя е твърде малка, за да познава часовника, безмълвно се обърнаха и излязоха.
            — Не искам да ми кажете «так*» — извика Пипи подире им, — но можете поне да ми кажете «тик». Все пак вървете си с мир! — и Пипи се върна към парите си.
            [* Так — Благодаря (шведски). — Бел.пр.]
            Навън скитниците потриха доволно ръце.
            — Видя ли колко много златни пари! Мили Боже! — каза единият.
            — Да, понякога му върви на човек — каза другият. — Сега остава само да изчакаме момичето и оня Нилсон да заспят. После се вмъкваме и слагаме ръка на всичко.
            Те седнаха под дъба в градината и зачакаха. Валеше силен дъжд, а те бяха много гладни, та чакането беше доста неприятно, но мисълта за многото пари поддържаше доброто им настроение.
            Постепенно във всички околни къщи прозорците угаснаха, но Вила Вилекула все още беше осветена. Защото в това време Пипи се учеше да танцува полка и не искаше да си легне, докато не се убеди, че наистина може да я танцува. Най-после и прозорците на Вила Вилекула помръкнаха.
            Скитниците почакаха още доста време, за да бъдат сигурни, че Господин Нилсон е заспал. Най-сетне се прокраднаха до задния вход и се запретнаха да отворят вратата със специални инструменти за взлом. Единият, който впрочем се казваше Блум, съвсем случайно натисна дръжката. Оказа се, че вратата не е заключена.
            — Виж ти какви умни хора! — прошепна той. — Тая врата била отворена!
            — Толкоз по-добре за нас — отговори другият, чернокос мъж, който сред познатите си бе известен с името Карлсон-гръмотевицата.
            Та сега Карлсон-гръмотевицата запали джобното си фенерче и двамата се промъкнаха в кухнята. Там нямаше никого. Пипи спеше в съседната стая, където беше и малкото креватче на Господин Нилсон.
            Карлсон-гръмотевицата открехна вратата и предпазливо надникна вътре. В стаята беше тихо и спокойно и той зашари с фенерчето да я огледа. Когато лъчът стигна до леглото на Пипи, скитниците за своя най-голяма изненада видяха само чифт крака, които почиваха върху възглавницата. Както обикновено, Пипи беше мушнала главата си под одеялото на долния край на леглото.
            — Това сигурно е момичето — прошепна Карлсон-гръмотевицата на Блум — и май здравата спи. А къде ли е Нилсон?
            — Господин Нилсон, ако обичате — прозвуча спокойният глас на Пипи изпод одеялото, — Господин Нилсон спи в малкото зелено куклено креватче.
            Скитниците така се изплашиха, че мигновено щяха да хукнат навън. Но после се замислиха над думите на Пипи, че Господин Нилсон спял в креватче за кукли. И тогава фенерчето освети мъничкото легло и маймунчето, което спеше в него. Карлсон-гръмотевицата не можа да се сдържи и се засмя.
            — Блум — каза той, — господин Нилсон бил маймуна, ха-ха-ха!
            — А вие за какво го мислехте? — долетя отново спокойно гласът на Пипи изпод одеялото. — За машинка за косене на тревата ли?
            — Майка ти и баща ти не са ли в къщи? — заинтересува се Блум.
            — Не-е-е! — отговори Пипи. — Няма ги. Ама съвсем ги няма!
            Карлсон-гръмотевицата и Блум се разхълцаха от възторг.
            — Виж какво, моето момиченце — каза Карлсон-гръмотевицата, — я се покажи да си поговорим.
            — О, не, аз спя! — отвърна Пипи. — Пак ли става дума за гатанки? Тогава отгатнете най-напред тази: «Какъв е този часовник, дето все върви, пък все не стига до вратата?»
            Но сега се намеси Блум и решително вдигна одеялото.
            — Танцуваш ли полка? — попита Пипи, като го гледаше право в очите. — Защото аз вече мога.
            — Прекалено много питаш — рече Карлсон-гръмотевицата. — Хайде сега пък ние да задаваме въпроси, а? Къде са ти например ония пари, дето одеве бяха на пода?
            — Там в чантата, върху гардероба — отвърна искрено Пипи.
            Карлсон-гръмотевицата и Блум се ухилиха.
            — Надявам се, че нямаш нищо против да ги вземем, мило приятелче? — каза Карлсон-гръмотевицата.
            — О, моля — рече Пипи — заповядайте!
            Блум пристъпи и свали чантата.
            — Надявам се, че нямаш нищо против да си ги взема обратно, мило приятелче — каза му Пипи, скочи от леглото и се приближи към Блум. Той не разбра точно какво стана, но чантата бързо и ловко се озова в ръцете на Пипи.
            — Стига шеги! — ядоса се Карлсон-гръмотевицата. — Дай чантата!
            Той грубо хвана Пипи за ръката и се опита да изтръгне желаната плячка.
            — Шегичка тук, шегичка там! — засмя се Пипи, вдигна Карлсон-гръмотевицата и го качи върху гардероба. След миг до него се озова и Блум. Тогава скитниците се поуплашиха. Те схванаха, че Пипи не е обикновено момиченце. Ала чантата така ги блазнеше, че забравиха страха си.
            — Хайде заедно, Блум! — изкрещя Карлсон-гръмотевицата. Те скочиха от гардероба и се нахвърлиха върху Пипи, която държеше чантата в ръка. Но Пипи леко ги докосна с показалеца си и двамата се намериха в различни ъгли на стаята. Додето успеят да се надигнат, Пипи грабна едно въже и със светкавична бързина омота ръцете и краката на двамата крадци. Тогава те запяха съвсем друга песен:
            — Мила, любезна госпожице — удари го на молба Карлсон-гръмотевицата. — Прости ни, само се шегувахме. Не ни причинявай зло. Ние сме двама нещастни, бедни скитници и искахме само да те помолим за малко храна.
            Блум дори зарони сълзи.
            Пипи старателно постави чантата отново на мястото й върху гардероба. После се обърна към своите пленници:
            — Знае ли някой от вас да танцува полка?
            — Хък-мък… — отговори колебливо Карлсон-гръмотевицата — мисля, че и двамата можем.
            — О, чудесно! — възкликна Пипи и плесна с ръце. — Хайде да си потанцуваме, а? Знаете ли, аз тъкмо се научих.
            — Добре, хайде — съгласи се Карлсон-гръмотевицата малко озадачен.
            Тогава Пипи взе една голяма ножица и преряза въжето, с което беше вързала своите «гости».
            — Нямаме никаква музика! — разтревожи се тя, но веднага й хрумна нещо.
            — Можеш ли да свириш на гребен? — попита тя Блум. — Пък аз ще танцувам с него. — И Пипи посочи Карлсон-гръмотевицата.
            Как да не можеше Блум да свири на гребен! И то така свиреше, че се чуваше из цялата къща. Господин Нилсон се надигна в леглото и видя как Пипи скача в кръг с Карлсон-гръмотевицата. Лицето й беше се сковало от напрежение и тя танцуваше, сякаш животът й зависеше от това.
            Накрая Блум не искаше повече да свири на гребен, защото твърдеше, че ужасно го засърбяла устата. А на Карлсон-гръмотевицата, който цял ден беше се влачил по пътищата, му отмаляха краката.
            — Нека още мъничко — молеше ги Пипи и продължи да танцува. На Блум и Карлсон-гръмотевицата не им оставаше друго, освен и те да продължат.
            Когато стана три часа след полунощ, Пипи каза:
            — Ах, бих могла да танцувам до четвъртък! Но вие сигурно сте уморени и гладни.
            Точно така беше, но те просто не смееха да си признаят. А Пипи извади от килера хляб, сирене, масло, шунка, студено печено и мляко. Та тогава Блум, Карлсон-гръмотевицата и Пипи се настаниха около кухненската маса и ядоха, докато станаха четвъртити. Пипи сипа малко мляко в едното си ухо.
            — Много е полезно срещу възпаление на ушите! — обясни тя.
            — Бедничката, възпаление на ушите ли имаш? — попита Блум.
            — А, не — отвърна Пипи, — но може да пипна!
            После двамата скитници станаха, благодариха топло за вечерята и поискаха да се сбогуват.
            — _Колко_ беше хубаво, че дойдохте. Наистина ли _трябва_ вече да си вървите? — каза жално Пипи. — Не съм виждала човек да танцува полка като тебе, миличък — добави тя, като се обърна към Карлсон-гръмотевицата.
            После посъветва Блум:
            — Упражнявай се прилежно да свириш на гребен. И тогава няма да те сърби.
            Когато бяха вече на прага, Пипи изтича и им донесе по една златна паричка.
            — Честно си ги заслужихте! — каза им тя.

            Пипи празнува рождения си ден
            Една сутрин Томи и Аника намериха в пощенската кутия писмо. На плика пишеше:
                            Са Тми и Аника

            Когато го отвориха, намериха вътре картичка със следния текст:

            Тми и Аника да дойдът у Пипи на роштен ден удре слет опет. Оплекло: квото искъти.

            Томи и Аника заподскачаха и се разтанцуваха от радост. Те разбраха много добре какво пише на картичката, въпреки че правописът беше по-особен. Пипи се беше измъчила страшно, докато я измайстори. Наистина, оня път в училище не позна буквата «т», но все пак знаеше малко да пише. На времето, докато кръстосваше моретата, един от моряците на бащиния й кораб сядаше понякога вечер с нея на кърмата* и я учеше да пише. Но за съжаление Пипи не беше особено прилежна ученичка. Случваше се ненадейно да каже:
            [* Кърма — задната част на кораб. — Бел.пр.]
            — Слушай, Фридолф (така се казваше онзи моряк). Слушай, Фридолф, сега ще зарежем тая работа, пък аз ще се покатеря горе на върха на мачтата, за да проверя какво ще бъде времето утре.
            Ето защо не беше чудно, че писането не й се удаваше. Цяла нощ си блъска тя главата над тази покана и едва призори, когато звездите над Вила Вилекула започнаха да избледняват, тя се промъкна до къщата на Томи и Аника и пусна писмото в кутията им.
            Щом се върнаха от училище, Томи и Аника започнаха да се стягат за празненството. Аника помоли майка си да й накъдри косата. Майката изпълни желанието й, а после й върза голяма розова копринена панделка. Томи се причеса с вода, за да му прилепне перчемът. Той пък никак не искаше да му е къдрава косата. Аника поиска да облече най-хубавата си рокля, но майка й каза, че няма смисъл, защото Аника рядко се връщаше чиста и спретната, след като е била у Пипи. И тъй, Аника трябваше да се примири със своята почти най-хубава рокличка. А Томи не го беше много грижа какъв костюм ще облече, стига да е донейде приличен.
            Разбира се, децата купиха подарък на Пипи. Извадиха пари от спестовната си касичка и на връщане от училище изтичаха в един магазин за играчки на Голямата улица, откъдето купиха една много хубава… но засега подаръкът им трябваше да остане в тайна. Той беше завит в зелена хартия с много панделки и когато Томи и Аника се приготвиха, Томи взе пакета и децата потеглиха, последвани от настойчивите наставления на майка им да пазят дрехите си. Те се споразумяха Аника също да поноси пакета, а когато го връчват на Пипи, да го държат и двамата.
            Беше вече ноември и се мръкваше рано. Когато Томи и Аника влязоха през портата на Вила Вилекула, те се хванаха здраво за ръце, защото в градината на Пипи беше много тъмно, а старите дървета, от които капеха последните листа, шумяха мрачно. «Както наесен!» — отбеляза Томи. Затова пък беше тъй приятно да видиш осветените прозорци на Вила Вилекула и да знаеш, че там те чака празнична трапеза.
            Обикновено Томи и Аника си влизаха направо откъм кухнята, но днес застанаха пред главния вход. Конят не се мяркаше на верандата. Томи почука внимателно на вратата. Отвътре прозвуча глух глас:

            Кой чука в този късен час
            на моята врата?
            Дали е призрак, питам аз,
            или е котарак?

            — Не, Пипи, ние сме! — изпищя Аника. — Отвори!
            Пипи отвори вратата.
            — О, Пипи, защо говориш за призраци? Така се изплаших! — каза Аника и съвсем забрави да честити на Пипи.
            Пипи се разсмя от сърце и разтвори вратата към кухнята. Ах, че беше хубаво да влезеш на светло и топло! Празненството щеше да се състои в кухнята, защото там беше най-уютно. На долния етаж имаше само две стаи. Едната беше гостната, а там, нали ви казах, стоеше само скринът, пък другата беше спалнята на Пипи. Но кухнята беше голяма и просторна и Пипи бе я подредила чудесно. Беше застлала пода с килимчета, а масата — с нова покривка, ушита от самата нея. Бродираните цветя имаха твърде особен вид, ала Пипи твърдеше, че такива цветя растели в Индокитай и вероятно беше така. Завесите бяха спуснати и печката бумтеше. Господин Нилсон седеше върху сандъка за дърва и думкаше с два капака, а по-нататък, в ъгъла, стоеше конят. То се знае, че и той беше поканен на празненството.
            Едва сега Томи и Аника се сетиха да поздравят Пипи. Томи се поклони, а Аника направи реверанс. Те й подадоха зеления пакет с думите «Честито, желаем ти всичко най-хубаво». Пипи им благодарни трескаво развърза пакета. В него имаше музикална кутийка! Като я видя, Пипи направо пощуря от радост. Тя прегърна Томи, после прегърна Аника, после прегърна подаръка и накрая прегърна опаковката. След това започна да върти ръчката на музикалната кутийка. От нея се разнесе мелодия, която напомняше на «Ах, мой мили Августин!».
            Пипи въртеше ли, въртеше ръчката и сякаш забрави всичко около себе си. После изведнъж се сепна.
            — Мили Боже, та вие още не сте си получили подаръците по случай рождения ден.
            — Но ние нямаме рожден ден! — възразиха Томи и Аника.
            Пипи ги погледна учудено.
            — Нали аз имам? Не мога ли да направя и на вас подарък по случай рождения си ден? Или във вашите учебници пише, че не се прави така? Да не би заради уморението да не може?
            — Ами! То че може, може — каза Томи, — но обикновено не се прави. Ако питаш мене, ще се радвам да получа подарък.
            — И аз — обади се Аника.
            Пипи изтича в гостната и взе два пакета, които лежаха там върху скрина. Томи намери в своя някаква особена малка флейта от слонова кост, а в пакета на Аника имаше красива брошка, изработена като пеперуда. Крилцата й бяха украсени с червени, сини и зелени камъчета.
            След като вече всички получиха подаръци, беше крайно време да седнат на трапезата, която се огъваше от сладкиши и курабии. Сладкишите имаха доста чудновата форма, но, според Пипи, така ги правели в Китай.
            Пипи наля в чашите какао с разбита сметана и всеки трябваше да заеме мястото си. Но тогава Томи забеляза:
            — Когато мама и татко имат гости на вечеря, на господата дават по една картичка и на нея пише коя дама всеки да придружи до масата. Смятам, че и ние трябва да направим така.
            — Хайде! — съгласи се Пипи.
            — Но всъщност при нас няма да стане, както му е редът, защото само аз съм господин.
            — Какво говориш! — възкликна Пипи. — Да не смяташ Господин Нилсон за госпожица?
            — А, ни най-малко, но просто бях го забравил — каза Томи. После седна върху сандъка за дърва и написа на една картичка:

            Господин Сетергрен има удоволствието да придружи госпожица Дългото чорапче.

            — Господин Сетергрен съм аз — обясни той самодоволно и показа картичката на Пипи. После написа на друга картичка:

            Господин Нилсон има удоволствието да придружи госпожица Сетергрен.

            — Добре, но и за коня трябва картичка — реши Пипи. — Дори и да не седне с нас на масата.
            Тогава Томи написа под диктовката на Пипи:

            Конят има удоволствието да остане в ъгъла, където ще получи сладкиши и захар.

            Пипи тикна картичката под муцуната на коня и му каза:
            — Прочети това и кажи какво мислиш.
            Конят очевидно нямаше нищо против, та Томи предложи ръката си на Пипи и те се отправиха към масата. Но господин Нилсон не проявяваше никакво намерение да покани Аника. Затова тя го грабна и безцеремонно го занесе до масата. Той обаче отказа да седне на стол и се разположи върху покривката. Дори не искаше да пие какао със сметана, но когато Пипи сипа вода в чашата му, той я хвана с две ръце и я изпи.
            Аника, Томи и Пипи лакомо се нахвърлиха върху вкусните неща и Аника заяви, че ако наистина в Китай правят такива сладкиши, тя ще отиде да живее там, когато порасне.
            След като господин Нилсон изпи водата, той обърна чашата и я сложи върху главата си. Пипи видя това и направи същото. Но тя не беше изпила докрай какаото и една кафява вадичка се стече по челото и после по нослето й. Пипи изплези език и я спря.
            — Нищо не бива да се губи! — отбеляза тя.
            Томи и Аника облизаха внимателно своите чаши, преди да ги нахлупят на главите си.
            Когато всички бяха сити и доволни, а и конят получи каквото му се полагаше, Пипи сръчно хвана четирите краища на покривката и я вдигна, та чашките и чинийките се раздрънчаха вътре като в чувал. После набута целия вързоп в сандъка за дърва.
            — Винаги разтребвам веднага след като се нахраня — обясни тя.
            Сега идваше ред на игрите. Пипи предложи някаква игра, наречена «Не докосвай пода». Беше много проста. Единственото правило беше да обикалят кухнята, без нито веднъж да стъпят на пода. Пипи го направи за един миг. Но Томи и Аника също бяха пъргави. Тръгваха от умивалника, отдето с много широк разкрач можеха да достигнат печката, оттам — сандъка, от сандъка през полицата за шапки — върху масата, от масата, през два стола — до шкафа в ъгъла. Между шкафа и умивалника имаше разстояние от няколко метра, но за щастие там стоеше конят и ако се покатереха на гърба му откъм опашката и се спуснеха откъм главата, като в подходящ момент, се мятаха встрани, улучваха право умивалника.
            След като полудуваха така известно време и рокличката на Аника вече не беше почти най-хубавата й, а почти най-нехубавата, а пък Томи беше станал черен като коминочистач, децата решиха да измислят нещо друго.
            — Хайде да се качим на тавана да навестим призраците — предложи Пипи.
            На Аника й секна дъхът.
            — П-п-прризраци ли има горе? — полита тя.
            — Дали има?! Същинска навалица — отвърна Пипи. — Таванът бъка от най-различни породи призраци и привидения. Просто се препъваш в тях. Да се качим ли?
            — О! — възкликна Аника и погледна Пипи с укор.
            — Мама казва, че няма никакви призраци и привидения — каза Томи наперено.
            — Вярвам — съгласи се Пипи. — Наистина никъде няма освен тук, защото всички живеят на моя таван. И просто няма смисъл да ги карам да се преместват. Всъщност не са опасни. — Само понякога щипят по ръцете, та остават синини, а друг път вият. Освен това играят на кегли с главите си.
            — Играят… играят… играят на кегли с главите си? — промълви Аника.
            — Именно — потвърди Пипи. — Хайде да се качим горе и да си поговорим с тях. Много съм добра на кегли.
            Томи не искаше да признае, че го е страх, а пък някак много му се искаше да види призрак. Ех, как щеше да разказва на момчетата в училище! Той се утешаваше и е това, че призраците няма да посмеят да нападнат Пипи. Затова реши да тръгне с нея. Клетата Аника не искаше и да чуе за тавана, но изведнъж й хрумна, че някой мъничък призрак би могъл да се промъкне при нея, както си седи сама в кухнята. И това реши въпроса! По-добре заедно с Пипи и Томи сред хилядите призраци, отколкото сама в кухнята с най-малкото призраче!
            Пипи тръгна напред. Тя отвори вратата, която водеше към стълбата за тавана. Там беше тъмно като в рог. Томи се хвана здраво за Пипи, а Аника — още по-здраво за Томи. И така се заизкачваха нагоре. При всяка стъпка стълбата пращеше и скърцаше. Томи се замисли дали не е по-добре да се откажат, а Аника нямаше защо да се замисля. Беше убедена в това.
            По едно време стъпалата свършиха и те се намериха на тавана. Беше съвсем тъмно. Само един тънък лунен лъч чертаеше светла ивица по пода. Когато вятърът нахлуваше през процепите, от всички ъгли долитаха въздишки и стенания.
            — Здравейте вие, всички призраци! — провикна се Пипи.
            Ако там имаше призраци, те не отговориха.
            — Така си и помислих — рече Пипи. — Отишли са на заседание на ръководството в Съюза на Призраците и привиденията.
            Аника изпусна въздишка на облекчение и се обнадежди от мисълта, че това заседание може да, продължи до късно. Но в същия миг от единия ъгъл на тавана прозвуча зловещ писък.
            — Ау-у-у-и-иии — врещеше гласът и миг след това Томи видя как нещо се приближава устремно към него в мрака. Той почувствува полъх край челото си и зърна нещо черно, което изчезна през едно отворено прозорче. Той нададе вик до небето:
            — Призрак, призрак!
            Аника му пригласяше.
            — Тоя нещастник ще закъснее за заседанието — отбеляза Пипи. — Ако беше призрак… а не бухал! Освен това призраци няма — продължи тя след малко. — Та колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че беше бухал. Ще смачкам носа на всеки, който твърди, че има призраци.
            — Нали ти самата разправяше, че има — обади се Аника.
            — Нима? Наистина ли? — изненада се Пипи. — Тогава трябва да смачкам и своя нос.
            Тя замахна и се удари силно по носа.
            Сега Томи и Аника вече се поуспокоиха. Те дори се осмелиха да отидат до прозорчето и да надникнат в градината. По небето се влачеха големи черни облаци, които постепенно обгръщаха луната. Дърветата шумяха.
            Томи и Аника се обърнаха. И — о ужас — към тях се носеше бяла фигура.
            — Привидение! — изкрещя Томи.
            От ужас Аника дори не можа да извика. Фигурата идваше все по-близо. Томи и Аника се вкопчиха един за друг и стиснаха очи. Но изведнъж привидението каза:
            — Вижте какво намерих! Нощницата на татко. Беше ей в онази стара моряшка ракла. Ако я подгъна отдолу, мога да си я нося.
            Пипи застана пред тях, а нощницата се влачеше около краката й.
            — Ах, Пипи, щях да умра от страх! — възкликна Аника.
            — Хайде де! Нощниците съвсем не са опасни — увери я Пипи. — Хапят единствено при самоотбрана.
            Пипи реши да претършува основно моряшката ракла. Премести я до прозорчето и вдигна капака, тъй че оскъдните лунни лъчи осветиха съдържанието й. Вътре имаше цял куп стари дрехи, които Пипи изхвърли на пода. Отдолу се появиха няколко стари книги, един далекоглед, три пистолета, шпага и кесия със златни парички.
            — Тралала, хопсаса! — каза доволно Пипи.
            — Ех, че забавно! — възкликна Томи.
            Пипи събра всичко в полите на нощницата и тримата слязоха пак в кухнята. Аника беше много доволна, че напуска тавана.
            — Не позволявайте никога на децата да си играят с огнестрелно оръжие! — рече Пипи и взе по един пистолет във всяка ръка, — защото може да стане нещастие — продължи тя и натисна едновременно двата спусъка, — здравата изтрещяха, а? — отбеляза тя, като погледна към тавана.
            Там се виждаха две дупки, където бяха се забили куршумите.
            — Кой знае — каза тя с надежда в гласа — може би куршумите са пробили тавана и са улучили някой призрак в краката? Това ще ги научи друг път да се позамислят, преди да плашат малки невинни деца. Защото въпреки че не съществуват, смятам, че няма защо да карат хората да губят и ума, и дума. Всъщност искате ли по един пистолет? — попита тя.
            Томи изпадна във възторг, а Аника също поиска пистолет, само че празен.
            — Сега, ако искаме, може да образуваме разбойническа шайка — заяви Пипи и погледна през далекогледа. — С този далекоглед почти виждам бълхите в Южна Америка — продължи тя. — И той ще ни трябва, ако създадем банда.
            Тъкмо тогава на вратата се почука. Беше бащата на Томи и Аника, който идваше да прибере децата си. Отдавна било време за спане — настоя той. Томи и Аника набързо благодариха, сбогуваха се и събраха своите подаръци — флейтата, брошката и пистолетите.
            Пипи изпрати гостите си до верандата и ги проследи с поглед, докато изчезнаха по алеята на градината. Те се обръщаха и й махаха с ръка. Тя се открояваше на осветената врата със своите щръкнали рижи плитчици, облечена в развяващата се нощница на баща си. В една ръка държеше пистолета, а в другата — шпагата. Тя отдаде войнишки поздрав с шпагата…
            Когато Томи, Аника и баща й стигнаха до портата, чуха, че Пипи вика нещо подире им. Спряха и се ослушаха. Дърветата шумоляха и едва чуха гласа й, но все пак доловиха:
            — Когато порасна, ще стана пират! А вие?

            Пипи обикаля магазините
            В един хубав пролетен ден, когато слънцето грееше, птичките чуруликаха и във всички канавки се стичаше вода, Томи и Аника доприпкаха във Вила Вилекула. Томи носеше няколко бучки захар за коня и преди да влязат при Пипи, децата постояха малко на верандата, за да го потупат. Когато влязоха в къщата, Пипи още спеше. Както обикновено, краката й бяха върху възглавницата, а главата на обратния край, под одеялото. Аника я ощипа по палеца на крака и й каза:
            — Събуди се!
            Господин Нилсон беше вече буден и бе се метнал на полилея. Постепенно одеялото се размърда и оттам се подаде една рижа главица. Пипи отвори ясните си очи и широко се усмихна.
            — Ей, вие ли ме щипете по краката? Аз пък сънувах, че моят татко, негърският крал, иска да провери дали нямам мазоли.
            Тя седна на края на леглото и обу чорапите си — един кафяв и един черен.
            — Уверявам ви, че додето ходя с тия лапатари, никога няма да имам мазоли — каза тя, като нахлузи големите си черни обуща, които бяха точно два пъти по-дълги от стъпалата й.
            — Пипи, какво ще правим днес? — попита Томи. — Аника и аз не сме на училище.
            — Хм, по този въпрос заслужава да се помисли — отговори Пипи. — Не можем да танцуваме около новогодишната елха, защото я изхвърлихме преди три месеца. Ако имаше лед, можехме да се пързаляме цял предобед. Много е весело да копаем злато например, но и това не става, защото не знаем къде има злато. Най-много има всъщност в Аляска, но там пък просто не можеш да се разминеш от златотърсачи. Не, явно, че трябва да измислим нещо друго.
            — Да, нещо интересно — възкликна Аника.
            Пипи сплете косите си на две стегнати стърчащи плитчини. Тя размишляваше.
            — Какво ще кажете, ако идем в града и пообиколим магазините — предложи тя накрая.
            — Нямаме пари — възрази Томи.
            — Аз имам! — заяви Пипи и за доказателство отвори голямата чанта, пълна догоре със златни парички. Тя гребна цяла шепа и напъха монетите в джоба на престилката си.
            — Остава само да си намеря шапката и съм готова да тръгна — каза тя.
            Шапката не се виждаше никъде. Пипи надзърна най-напред в сандъка за дърва, но — чудна работа — там я нямаше. После надникна в панера за хляб, но там пък се търкаляха само един жартиер, някакъв развален будилник и една суха коричка хляб. Най-сетне тя провери дори и на полицата за шапки. Там обаче нямаше друго освен един тиган, една отвертка и парче сирене.
            — Навсякъде безпорядък и нищо не може да се намери — мърмореше недоволно Пипи. — Отдавна се чудех къде е сиренето, та добре, че поне него намерих.
            — Ей, шапко — извика тя после, — идваш ли с мене по магазините или не? Ако не се появиш мигновено, после ще бъде късно.
            Никаква шапка не се появи.
            — Е, добре, щом е толкова глупава, нека се сърди на себе си. Но да не съм чула оплакване, когато се върна — заяви Пипи строго.
            След малко тримата вече бяха на път към града — Томи и Аника напред, а зад тях Пипи с Господин Нилсон на рамо. Слънцето грееше тъй ярко, небето беше тъй синьо, а децата бяха тъй радостни! Водата весело клокочеше в канавката край пътя. А тази канавка беше дълбока и в нея имаше много вода.
            — Обичам канавките! — възкликна Пипи и без много да му мисли, цопна във водата. Тя й стигаше до коленете и като подскачаше весело, успя да опръска Томи и Аника.
            — Сега си играя на кораб — провикна се Пипи и зацепи водата. Но едва беше издумала, спъна се и изчезна във водата.
            — По-точно на подводница — продължи тя невъзмутимо, след като подаде отново носа си навън.
            — Пипи, цялата си мокра! — разтревожи се Аника.
            — Че какво от това? — отвърна Пипи. — Кой е казал, че децата непременно трябва да са сухи? Чувала съм, че студени разтривки каляват човека. Само тук у нас хората са си внушили, че децата не трябва да влизат в канавките. В Америка например канавките са така претъпкани с деца, че няма място за водата. Там ги държат цялата година. През зимата, естествено, замръзват в леда и само главите им се подават отгоре. Майките идват да им носят супа и кюфтета, тъй като децата не могат да се върнат за вечеря. Затова пък са здрави като камъчета! Честна дума!
            Градчето изглеждаше много красиво под лъчите на пролетното слънце. Тесните калдъръмени улички криволичеха, както им дойдеше, между къщите. Почти всеки дом бе заобиколен с градинка и там цъфтяха кокичета и минзухари. Градчето имаше много магазини. В този хубав пролетен ден много хора влизаха и излизаха през вратите им и звънчетата, закачени там, дрънкаха непрекъснато. Домакините носеха кошници, за да си купят кафе и захар, сапун и масло. Много от децата в градчето също бяха излезли, за да си купят бонбони или пакетче дъвка. Ала повечето нямаха пари да си купят нещо и горките стояха край витрините и гледаха лакомствата, изложени там.
            Тъкмо когато слънцето грееше най-хубаво, по Главната улица се появиха три малки фигурки. Това бяха Томи, Аника и Пипи — една съвсем мокра Пипи, която по целия път оставяше подире си вадички.
            — Колко сме щастливи! — възкликна Аника. — Вижте колко много магазини, а ние имаме цял голям джоб, пълен с парички!
            При тази мисъл и на Томи му стана така весело, че рипна високо във въздуха.
            — Е, хайде да започваме тогава — подкани ги Пипи. — Най-напред искам да си купя пиано.
            — Но, Пипи — каза Томи, — можеш ли да свириш на пиано?
            — Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала — отвърна Пипи. — Не съм имала пиано, на което да опитам. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.
            Не се виждаше никакъв магазин за музикални инструменти. Затова пък децата минаха покрай някаква парфюмерия. На витрината беше поставен голям буркан с помада против лунички, а до него висеше картонена табела с надпис: «Страдате ли от лунички?»
            — Какво пише там? — заинтересува се Пипи.
            Нали не искаше да ходи на училище като другите деца, та не можеше да чете чак толкова.
            — Пише: «Страдате ли от лунички?» — обясни й Аника.
            — Аха, виж ти! — рече Пипи и се замисли. — Е, добре, вежливият въпрос изисква вежлив отговор. Хайде да влезем!
            Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
            — Не! — заяви тя решително.
            — Какво обичаш? — попита дамата.
            — Не! — повтори Пипи.
            — Не разбирам какво искаш да кажеш — учуди се дамата.
            — Не, съвсем не страдам от лунички! — заяви Пипи.
            Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
            — Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
            — Ами че да — отвърна Пипи, — но не страдам от тях, а си ги харесвам! Довиждане!
            Преди да излезе от магазина, се обърна и извика:
            — Ако ви попадне някоя помада, от която се образуват лунички, може да ми изпратите у дома 7–8 бурканчета!
            Пипи продължи нататък. Внезапно спря пред един сладкарски магазин. Там беше се събрала цяла тълпа дечурлига, потънали в съзерцание на всичките лакомства, които се виждаха през стъклото. Големите буркани, пълни с червени, сини и зелени бонбони, дълги редици шоколадови сладкиши, цели купища дъвка и съблазнителни захарни пръчки — наистина, не беше чудно, че докато надничаха през витрината, тези дечица от време на време тежко въздишаха. Защото си нямаха пари, нямаха нито едно петаче.
            — Пипи, в този магазин ли ще влезем? — попита Томи с трепет и дръпна Пипи за рокличката.
            — Тъкмо в този магазин ще влезем — отвърна Пипи натъртено. — Да видим какво ще стане.
            Те влязоха.
            — Искам 18 килограма бонбони, моля — каза Пипи и размаха една златна паричка.
            Продавачката зяпна. Не беше свикнала да продава по толкова бонбони наведнаж.
            — Искаш да кажеш 18 бонбона? — осведоми се тя.
            — Искам да кажа 18 килограма бонбони — повтори Пипи и сложи златната паричка върху тезгяха. Тогава продавачката изведнъж се разбърза и започна да сипва бонбони в големи кесии. Томи и Аника застанаха до нея и сочеха най-хубавите видове. Имаше едни червени, които бяха чудно вкусни. След като ги посмучеш известно време, устата ти изведнъж се изпълва с великолепен крем. А имаше и едни зелени, киселички, които съвсем не бяха за изхвърляне. Желираните малини и черните лакрицови* пръчки бяха също хубави.
            [* Лакриц — черна дъвкава маса, от която в северните страни се правят различни бонбони. Бел.пр.]
            — Да вземем по 3 килограма от всеки вид — предложи Аника и така направиха.
            — Ако след това поискам 60 захарни пръчки и 72 пакета дъвка, не вярвам, че, общо взето, са много повече от 103-те шоколадови пури, които ми трябват днес — каза Пипи — Във всеки случай ще имам нужда от една каручка, за да мога да откарам всичко.
            Продавачката каза, че в съседния магазин за играчки сигурно може да се купи каручка.
            Пред сладкарския магазин сега се бяха струпали още повече деца, които втренчено гледаха през витрината и едва не им прилошаваше от вълнение, като видяха как Пипи прави покупки. Тя се втурна в магазина за играчки, купи една каручка и натовари в нея всички пакети. После хвърли поглед около себе си и се провикна:
            — Ако тук има някое дете, което да не обича бонбони, нека излезе една крачка напред!
            Никой не помръдна.
            — Чудна работа — каза Пипи. — Е, добре, а има ли някое дете, което обича бонбони?
            Двадесет и три деца пристъпиха напред. Между тях естествено бяха Томи и Аника.
            — Томи, отвори кесиите! — изкомандува Пипи.
            Томи стори това с готовност. И тогава започна едно ядене на бонбони, каквото в градчето дотогава не бяха виждали. Децата се тъпчеха с бонбони — едно през друго лапаха от червените, които се топят, от киселичките, зелените, от захаросаните малини и лакрицовите пръчки. А освен това непрекъснато държаха в уста по една шоколадова пура, защото вкусът на шоколада се съчетаваше чудесно с вкуса на желираните малини. Отвсякъде притичваха още деца и Пипи раздаваше бонбони с пълни шепи.
            — Струва ми се, че трябва да купя още 18 килограма — каза тя, — иначе няма да остане нищо за утре.
            Пипи купи още 18 килограма, но въпреки това не остана кой знае колко за другия ден.
            — А сега напред към следващия магазин — извика Пипи и хлътна в магазина за играчки, последвана от всички деца. Тук имаше какви ли не хубави неща — влакчета и автомобилчета, които се навиват, красиви кукли с елегантни роклички, кукленски сервизчета, пистолети, които гърмят, оловни войници, платнени кучета и слончета, красиви подвързии за книги и скачащи палячовци.
            — Какво ще обичате? — попита продавачката.
            — Ще обичаме по малко от всичко! — заяви Пипи и хвърли изпитателен поглед към рафтовете. — Страшно ни липсват например ей такива палячовци — продължи тя — и гърмящи пистолети. Но мисля, че бързо ще запълним тая липса.
            Пипи извади една шепа златни парички. После каза на всяко дете да посочи какво му е най-необходимо. Аника си избра чудна кукла с руси къдрици и розова копринена рокличка. Тя казваше «мама», когато я натиснеха по коремчето. Томи поиска въздушна пушка и локомотив и ги получи. Другите деца също казаха какво искат и когато Пипи се разплати, в магазина не беше останало много нещо — само няколко подвързии за книги и дървени кубчета. За себе си Пипи не купи нищичко, но на Господин Нилсон подари огледало.
            Когато вече си тръгваха, Пипи купи на всяко дете по едно глинено петле-свирка и като излязоха навън, всички надуха петлетата, а Пипи отмерваше такта. На Главната улица се вдигна такава врява, че един полицай дойде да види какво става.
            — Каква е тая какофония? — развика се той.
            — Това е парадният марш на Крунбергския полк — обясни Пипи. — Но не съм сигурна дали всички деца са наясно с това. Някои като че ли мислят, че свирим «Гласът ни да кънти като гръмотевица, братя!»
            — Престанете веднага! — кресна полицаят и си запуши ушите. Пипи го потупа съчувствено по гърба.
            — Бъди доволен, че не си купихме тромбони — каза му тя.
            Лека-полека свирките замлъкнаха една подир друга. Накрая само Томи от време на време надуваше своята.
            Полицаят заяви много строго, че на Главната улица не бива да стават митинги и че децата трябва да се приберат по домовете си. На това не се възпротиви никой, защото всяко дете искаше да изпробва новото си влакче, да покара автомобилчето си или да сложи хубавата си кукла да спи. И така децата се разотидоха весели и доволни. Но вечерта ни едно от тях не можа да хапне.
            Пипи, Томи и Аника също тръгнаха към къщи. Пипи теглеше каручката и зяпаше по табелите на всички магазини, край които минаваха, като сричаше надписите, доколкото можеше:
            — А-п-т-е-к-а. Я! Нали оттук се купуват люкарства?
            — Да, оттук се купуват _лекарства_ — обясни Аника.
            — Тогава веднага ще вляза да си купя.
            — Но ти не си болна?! — възрази Томи.
            — Каквото не е, може да стане — каза Пипи. — Всяка година много хора се разболяват и умират само защото не си купуват навреме люкарства.
            Аптекарят си стоеше в аптеката и въртеше хапчета. Той смяташе да навърти само още две-три, защото времето беше напреднало и скоро щеше да затваря. Но тогава пред тезгяха изникнаха Пипи, Томи и Аника.
            — Бих искала да купя 4 литра люкарство — каза Пипи.
            — Какво лекарство? — нетърпеливо попита аптекарят.
            — Предпочитам такава, дето лекува болести.
            — Какви болести? — попита аптекарят още по-нетърпеливо.
            — Хм, ами да помага срещу коклюш, мехури по краката, болки в корема, червен вятър и ако случайно си напъхаш бобено зърно в носа и ей такива работи. Би било добре, ако с него може да се полират и мебели. Изобщо да бъде едно превъзходно люкарство.
            Аптекарят отговори, че толкова превъзходно лекарство няма. Твърдеше, че за различните болести имало различни лекарства и след като Пипи изброи още десетина други страдания, които искала да си изцери, той нареди върху тезгяха много шишета. Върху някои написа «Външно», което означаваше, че това лекарство бива само да се маже по кожата. Пипи плати, прибра шишетата, благодари и си тръгна, последвана от Томи и Аника. Аптекарят погледна часовника си и видя, че е станало време да затваря. Той внимателно заключи вратата и си мислеше как ще си иде у дома и хубаво ще си похапне.
            Навън Пипи нареди шишенцата на земята.
            — Олеле, едва не забравих най-важното! — възкликна тя.
            Тъй като вратата беше вече затворена, тя натисна силно и продължително бутона на звънеца. Томи и Аника чуха как аптеката се огласи от пронизителен звън. След малко се открехна едно прозорче, поставено на вратата, през което хората купуваха лекарства, когато някой се разболееше нощем. Аптекарят подаде главата си. Лицето му беше доста зачервено.
            — Сега пък какво искаш? — попита той сърдито.
            — О, извинете, миличък аптюкарю — каза Пипи. — Изведнъж се сетих за нещо. Вие като аптюкар, който така добре разбира от болести, може да ми кажете кое е по-добре, когато човек го боли корем — да изяде една претоплена кървавица или да накисне корема си в студена вода?
            Лицето на аптекаря стана още по-червено.
            — Изчезвай — изкрещя той, — и то веднага, инак!…
            Той хлопна прозорчето.
            — Брей какъв е зъл — каза жално Пипи. — Държи се, сякаш съм му направила нещо.
            Тя натисна пак звънеца и след няколко секунди аптекарят отново се появи на прозорчето. Лицето му беше просто ужасно червено.
            — Топлата кървавица вероятно е трудно смилаема, а? — усъмни се Пипи, като го гледаше приветливо.
            Аптекарят не отговори, а блъсна с трясък прозорчето.
            — Е, добре — реши Пипи и повдигна рамене. — Тогава все пак ще опитам с топла кървавица. А пък той да му мисли, ако се случи нещо.
            Тя седна спокойно на стъпалата пред аптеката и строи шишенцата пред себе си.
            — Чудна работа, колко са недосетливи понякога възрастните хора — каза тя. — Този ме натовари с — чакайте да видя — 8 шишета, а всичко може прекрасно да се събере в едно. Цяло щастие, че аз поне имам малко здрав разум.
            При тези думи тя измъкна тапите от всички шишета, изсипа съдържанието им в едно от тях и здравата го разтърси. После го вдигна към устата си и отпи от него на едри глътки. Аника знаеше, че някои от лекарствата са само за мазане върху кожата и изтръпна:
            — Пипи, отде знаеш, че това лекарство не е отровно?
            — То ще проличи — отвърна весело Пипи. — Ще проличи най-късно до утре сутринта. Ако дотогава съм още жива, значи, че не е отровно и ще могат да го пият и най-малките деца.
            Томи и Аника потънаха в дълбоко размишление. Подир малко Томи се обади колебливо и плахо:
            — Ами ако все пак е отровно?
            — Тогава ще вземете каквото е останало в шишето и ще полирате мебелите в столовата. Отровно или не, това лекарство няма да отиде на вятъра.
            Тя сложи шишето в количката, където бяха локомотивът и въздушната пушка на Томи, куклата на Аника и един плик с пет червени бонбончета. Това беше всичко, което остана от осемнайсетте кила. Там седеше и Господин Нилсон. Беше се изморил и искаше да се вози.
            — Между другото ще ви кажа, че това май ще се окаже чудесно люкарство. Чувствувам се вече много по-добре. Особено добре се чувствува опашката ми — заяви Пипи и завъртя въображаемата си опашка.
            После задърпа каручката към Вила Вилекула. Томи и Аника вървяха до нея и усещаха, че мъничко ги присвиват коремчетата.

            Пипи претърпява корабокрушение
            Всеки ден след училище Томи и Аника се втурваха към Вила Вилекула. Дори не искаха да учат уроците си у дома, а носеха и учебниците си у Пипи.
            — Добре правите — казваше им Пипи. — Стойте тук и учете, пък дано и по мен се закачат малко знания. Не бих рекла, че имам кой знае каква нужда от тях, но вероятно не може да се стане Истинска фина Дама, ако човек не научи колко хотентоти има в Австралия.
            Томи и Аника бяха разтворили своите учебници по география на кухненската маса. Пипи беше се разположила по турски в средата на масата.
            — Макар че я си представете — каза Пипи и замислено натисна носа си с пръст, — че тъкмо когато научи колко хотентоти има, един от тях хване пнеумония и вземе че умре — тогава всичко е било напразно и аз няма да съм никаква Истинска фина Дама.
            Тя потъна в размишления.
            — Някой трябва да каже на хотентотите да правят така, че да не стават грешки във вашите учебници.
            Щом Томи и Аника свършеха с уроците, започваше веселата част. Ако времето беше хубаво, те лудуваха из градината, яздеха коня или се качваха на покрива на бараката и там си пиеха кафето. Обичаха също да се катерят по стария дъб, онзи, дето беше съвсем кух, та можеха да се вмъкват вътре в стъблото. Пипи казваше, че това било много забележително дърво, защото в него растяла лимонада. Да, да, вътре в дървото растяла лимонада. И действително трябва да имаше нещо вярно в това, защото всеки път, когато децата се спускаха в своето скривалище, там ги очакваха три шишета лимонада. Томи и Аника не можеха да проумеят къде изчезват празните лимонадени бутилки, но Пипи твърдеше, че увяхвали, щом ги изпиеш. Да, наистина забележително дърво. Понякога в него никнеха и шоколадови пасти, но според Пипи това ставало само в четвъртък и затова Томи и Аника не пропускаха да идат там всеки четвъртък, за да ги оберат. Пипи ги уверяваше, че ако човек намери време редовно да полива дървото, в него биха могли да избуят и кифли, та дори и телешко печено.
            Когато се случваше дъждовно време, децата трябваше да останат в къщата, но и тогава не скучаеха. Понякога разглеждаха чудните неща в чекмеджетата на скрина, а друг път седяха пред печката и наблюдаваха как Пипи пече вафли или ябълки, или пък се вмъкваха в сандъка за дърва и слушаха разказите на Пипи за опасни приключения от времето, когато кръстосвала моретата.
            — Ама че буря беше! — разказваше Пипи. — Дори и рибите страдаха от морска болест и искаха да отидат на суша. Видях с очите си една акула е позеленяло лице и една сепия, която се беше хванала за главата с всичките си пипала. Еха, каква буря беше!
            — А ти не се ли изплаши, Пипи? — попита Аника.
            — Представи си, ако беше станало корабокрушение? — добави Томи.
            — М-м-м — рече Пипи. — Толкова пъти съм претърпявала корабокрушение — кога повече, кога по-малко, та не се изплаших, поне отначало. Не се изплаших, когато вятърът отнесе стафидите от ошафа, докато вечеряхме, нито пък когато бурята издуха ченето от устата на готвача. Но когато видях, че от корабния котарак, е останала само кожата, а самият той се носи съвсем гол към Далечния изток, тогава започнах да се притеснявам.
            — Имам една книга, в която се разказва за корабокрушенец — каза Томи. — Казва се «Робинзон Крузо».
            — О, да, толкова е интересна! — възкликна Аника. — Робинзон попада на един необитаван остров.
            — Пипи — запита Томи и се настани по-удобно в сандъка. — Ти претърпявала ли си такова корабокрушение, та да попаднеш на пуст остров?
            — Би могло да се каже — отвърна важно Пипи. — Надали ще се намери по-корабокрушен човек от мен. В сравнение с мен, разни там робинзоновци ще имат да вземат. Мисля, че има всичко осем или десет острова в Атлантическия и Тихия океан, на които да не съм попадала след корабокрушение. Те са влезли в специалния черен списък на туристическите справочници.
            — Трябва да е чудесно да се намираш на пустинен остров?! — възкликна Томи. — Как искам да ми се случи и на мен!
            — Това може лесно да се уреди — увери го Пипи. — Острови поне не липсват.
            — Да, и аз знам един, който не е далеч оттук — каза Томи.
            — Сред вода ли е? — попита Пипи.
            — Разбира се! — отвърна Томи.
            — Чудесно! — възкликна Пипи. — Защото ако беше на суша, нямаше да ни свърши работа.
            Томи просто пощуря от възторг.
            — Ще го направим! — извика той. — Да тръгваме веднага!
            Подир два дни започваше лятната ваканция на Томи и Аника, а по същото време родителите им заминаваха. По-сгоден случай да се играе на робинзоновци никой не би могъл да си представи.
            — Който иска да претърпи корабокрушение, трябва първо да се погрижи за кораб — каза Пипи.
            — А ние си нямаме — отбеляза Аника.
            — На дъното на реката видях някаква стара издънена лодка — сети се Пипи.
            — Но тя вече е претърпяла корабокрушение — възрази Аника.
            — Толкова по-добре! — отвърна Пипи. — Тъкмо вече знае как стават тия работи.
            За Пипи беше проста работа да измъкне потъналата лодка. После стоя цял ден на брега на реката, за да запушва дупките на жалката развалина със смола и кълчища. А пък една дъждовна сутрин се затвори в хамбара и издялка с теслата две гребла.
            Лятната ваканция настъпи и родителите на Томи и Аника се стегнаха за път.
            — Ще се върнем подир два дни — каза майка им. — Бъдете добри и послушни и помнете, че каквото ви каже Ела, това ще правите.
            Ела беше домашната помощница и щеше да наглежда децата, докато се завърнат родителите им. Но когато децата останаха сами с нея, Томи каза:
            — Всъщност няма защо да ни наглеждаш, Ела, тъй като през цялото време ще бъдем у Пипи.
            — А освен това можем и сами да се наглеждаме — добави Аника. — Да не би _някой_ да наглежда Пипи! Защо тогава не оставят и нас на мира поне за два дни?
            Ела нямаше нищо против да бъде два дни свободна и след като Томи и Аника се молиха врънкаха и хленчиха, додето й омръзна, тя каза, че всъщност би могла да замине на гости при майка си. Но, затова пък децата дадоха честна дума да се хранят и да спят редовно и вечер да не тичат навън без топли пуловери. Томи заяви, че с най-голямо удоволствие би ей навлякъл цяла дузина пуловери, само и само Ела да замине.
            Тъй и стана. Ела изчезна и два часа по-късна Пипи, Томи, Аника, конят и Господин Нилсон потеглиха към пустия остров.
            Беше мека вечер в началото на лятото. Въздухът беше топъл, макар че имаше облаци. Трябваше да изминат доста път, докато стигнат езерото, сред което се намираше островът. Пипи носеше лодката високо над главата си. На гърба на коня беше натоварила огромна торба и палатка.
            — Какво има в торбата? — заинтересува се Томи.
            — Храна, огнестрелно оръжие, одеяла и една празна бутилка — обясни Пипи — Мисля, че нашето корабокрушение трябва да е малко улеснено, защото ви е за първи път. Обикновено след корабокрушение убивам някоя антилопа или лама и ям месото сурово. Но представете си, че на този остров няма нито антилопи, нито лами. Ще бъде просто обидно, ако трябва да умрем от глад заради такива дреболии.
            — А защо ти е празната бутилка? — попита Аника.
            — Защо ми е празната бутилка ли?! Как може да задаваш толкова глупав въпрос. Най-важното нещо за едно корабокрушение без съмнение е корабът, а второто — празната бутилка. На това ме е научил баща ми още когато бях в люлката. «Пипи — каза ми той, — не е страшно, ако забравиш да измиеш краката си, когато отиваш да те представят в кралския двор, но ако забравиш празната бутилка при корабокрушение — сбогом прощавай!»
            — Добре, но за какво служи? — недоумяваше Аника.
            — Ти не си ли чувала за писма в бутилки? — каза Пипи. — Написваш върху парче хартия, че искаш помощ, пъхаш го в бутилката, запушваш я с тапа и я хвърляш в морето, а тя се понася право при някого, който ще дойде да те спаси. Как мислиш, че иначе ще отървеш кожата си след корабокрушение? Като разчиташ на случайността? Така нищо не става!
            — Тъй ли било… — рече Аника и се замисли.
            Не след дълго децата стигнаха до малко езеро. Точно в средата му лежеше необитаваният остров. Слънцето проби през облаците и огря с мека светлина сочната лятна зеленина.
            — Наистина! — възкликна Пипи. — Това е един от най-хубавите необитавани острови, които съм виждала.
            Тя спусна лодката във водата, разтовари коня и сложи всичко на дъното на лодката. Аника, Томи и Господин Нилсон скочиха вътре. Пипи потупа коня:
            — Е, скъпо мое конче, колкото и да искам, не мога да те поканя в лодката. Надявам се, че знаеш да плуваш. Много е лесно. Виж какво трябва да правиш.
            Тя се бухна във водата, както си беше с дрехите, и загреба с ръце.
            — Да знаеш само колко е весело. А ако искаш да стане още по-весело, може да си играеш на кит. Ето така!
            Пипи напълни устата си с вода, легна по гръб и започна да пръска като фонтан. Конят очевидно не се забавляваше, но когато Пипи се качи в лодката, взе веслата и загреба, той се хвърли във водата и заплува подире им. Обаче не си играеше на кит. Вече наближаваха острова и внезапно Пипи извика:
            — Всички на помпите!
            А след миг:
            — Нищо не помага! Трябва да напуснем кораба! Спасявайте се кой как може!
            Тя застана на кърмата и се хвърли във водата с главата напред. След малко се подаде, хвана въжето на котвата и заплува към сушата.
            — Трябва на всяка цена да спася торбата с припасите, та екипажът може да остане на борда. — Пипи привърза лодката за един камък и помогна на Томи и Аника да слязат. Господин Нилсон се справи сам.
            — Същинско чудо! — извика Пипи. — Спасени сме! Поне засега. Стига тука да няма човекоядци и лъвове.
            В това време и конят пристигна на острова. Той излезе от водата и се отърси.
            — Ха, ето го и първия щурман — рече Пипи доволна. — Хайде да свикаме военен съвет!
            Тя извади от торбата пистолета, който беше открила в моряшката ракла на тавана на Вила Вилекула. Стисна го в ръка, готов за стрелба, и се прокрадна напред, като се озърташе на всички страни.
            — Какво има, Пипи? — попита тревожно Аника.
            — Стори ми се, че чувам ръмжене на човекоядци — отвърна Пипи. — Човек винаги трябва да е много предпазлив. Какъв смисъл има да се спасиш от удавяне, ако след това ще те сервират гарниран със задушени зеленчуци за вечеря на някой човекоядец!
            Ала не се мяркаха никакви човекоядци.
            — Ха, спотайват се и ни дебнат от засада — рече Пипи. — Или пък седят и сричат готварската книга, за да решат как да ни сготвят. Едно нещо ще ви кажа: никога няма да им простя, ако ме поднесат със задушени моркови. Ненавиждам морковите.
            — Пфу, Пипи, не говори така! — ужаси се Аника.
            — Аха, и ти ли не обичаш моркови? Добре, да оставим това и да разпънем палатката.
            Пипи разпъна палатката на завет, а Томи и Аника ту се вмъкваха в нея, ту изпълзяваха навън и бяха безгранично щастливи. На известно разстояние от палатката Пипи нареди няколко камъка в кръг и ги затрупа със сухи съчки и клони.
            — О, чудесно! Ще запалим огън — зарадва се Аника.
            — И то какъв! — потвърди Пипи. После взе две парченца дърва и започна да ги търка едно о друго. Томи много се зарадва.
            — Пипи — каза възхитено той. — Искаш да запалиш огън като диваците ли?
            — Не, но ми е студено на пръстите, а по този начин ги разгрявам — отвърна Пипи. — Я да видя къде сложих кибрита.
            След малко лумна буен огън и Томи заяви, че край него е много приятно.
            — А освен това държи и зверовете на разстояние — обясни Пипи.
            Аника просто се задъха.
            — Какви зверове? — попита тя, а гласът й трепереше.
            — Комарите — отвърна Пипи и се почеса замислено по крака, където се червенееше ухапване от комар.
            Аника въздъхна облекчено.
            — И лъвовете, разбира се — продължи Пипи. — Но казват, че не помага срещу питони и американски бизони.
            Тя потупа пистолета си.
            — Но бъди спокойна, Аника — каза тя. — С това ще спася положението, дори ако довтаса някоя полска мишка.
            Пипи извади кафе и сандвичи и децата насядаха край огъня и си хапнаха и пийнаха и се забавляваха чудесно. Господин Нилсон вечеря върху рамото на Пипи, а конят подаваше от време на време муцуна, за да налапа къшей хляб или бучка захар. Освен това наоколо имаше чудесна свежа зелена трева, която можеше да пасе.
            Небето беше облачно и между храстите започна да става съвсем тъмно. Аника се присламчи колкото можеше по-близо до Пипи. Огнените езици хвърляха едни такива причудливи сенки. Човек би рекъл, че тъмнината извън тесния кръг, осветен от огъня, е оживяла. Аника затрепери. Ами ако зад оня хвойнов храст се спотайва някой човекоядец? Или ако някой лъв се скрие зад големия камък?
            Пипи сложи настрана чашата си.
            — Петнайсет призрака в ковчега на мъртвеца.
            Йохо-хо-хо — и бутилка с ром… — запя тя с дрезгав глас.
            Аника се разтрепера още повече.
            — Тази песен е от една друга книга — оживи се Томи. — Една пиратска книга.
            — Нима? — учуди се Пипи. — Значи Фридолф е написал тази книга, защото от него научих песента. Колко пъти сме седели с него през топлите звездни нощи на задната палуба на татковия кораб. Южният кръст светеше точно над главите ни, а Фридолф пееше ей така: «Петнайсет призрака в ковчега на мъртвеца, йохо-хо-хо… и бутилка ром» — проточи Пипи с още по-дрезгав глас.
            — Пипи, като пееш така, ми става едно такова особено — каза Томи — хем страшно, хем хубаво.
            — На мен пък ми става само страшно — оплака се Аника. — Но и мъничко хубаво.
            — Когато порасна, ще тръгна на море! — заяви решително Томи. — Ще стана пират също като тебе, Пипи.
            — Чудесно! — съгласи се Пипи. — Ужасът на Карибско море — това ще бъдем двамата с теб, Томи. Ще грабим злато, накити и скъпоценни камъни и ще си имаме скривалище за съкровищата дълбоко в някоя пещера на някой пуст остров нейде в Тихия океан. Три скелета ще пазят пещерата. На знамето ни ще бъде нарисуван череп с кръстосани кости и така ще пеем «Петнайсет призрака», че да се чува от единия край на Атлантически океан до другия. Всички моряци ще пребледняват, щом ни чуят, и ще започват да обмислят дали да не се хвърлят във водата, за да избягнат нашата страхотна, кървава мъст!
            — Ами аз? — изхленчи Аника. — Мен не ме бива за пират. Какво ще правя тогава?
            — О, ти все пак може да дойдеш с нас — утеши я Пипи. — Ще бършеш праха по пианото.
            Огънят лека-полека угасна.
            — Хайде по койките! — заяви Пипи. Беше покрила земята в палатката с борови клони, а отгоре бе постлала няколко дебели одеяла.
            — Искаш ли да легнеш до мен в палатката с подгънати крака — обърна се Пипи към коня. — Или предпочиташ да останеш навън под някое дърво, покрит с чул? Какво казваш? Че никога не се чувствуваш удобно в палатка? Добре тогава, както искаш! — и тя го потупа приятелски.
            След малко трите деца и Господин Нилсон лежаха в палатката, увити в одеяло. Отвън вълните лекичко плискаха в брега.
            — Чуйте прибоя на океана — каза Пипи мечтателно.
            Беше тъмно като в рог и Аника държеше Пипи за ръка, защото така всичко изглеждаше по-малко страшно. Внезапно заваля дъжд. Капките затропаха по брезента на палатката, но вътре беше тъй топло и сухо, та дори им стана приятно да слушат как плющи дъждът. Пипи излезе, за да наметне коня с още един чул. Той стоеше под най-гъстия бор, тъй че нямаше опасност да се измокри.
            — Колко е хубаво! — въздъхна Томи, когато Пипи се върна.
            — Разбира се! — съгласи се Пипи. — Ами я вижте какво намерих под един камък — три шоколадови пасти.
            Подир три минути Аника вече спеше. Устата й беше пълна с шоколад, а с една ръка беше се хванала здраво за Пипи.
            — Забравихме да си измием зъбите тази вечер — промълви Томи. Но веднага след това и той заспа.
            Когато Томи и Аника се събудиха, Пипи беше изчезнала. Те бързо изпълзяха от палатката. Грееше слънце. Навън беше запален нов огън, а пред него седеше Пипи, пържеше шунка и вареше кафе.
            — Най-хубави пожелания по случай Великден! — посрещна ги тя.
            — Та днес не е Великден — възрази Томи.
            — Така ли? — учуди се Пипи. — Запазете си тогава пожеланията за догодина.
            Приятният дъх на шунка и кафе удари децата в носа. Те седнаха по турски край огъня и Пипи им поднесе шунка, яйца и картофи. След това пиха кафе и ядоха меденки. Струваше им се, че никога не са закусвали по-вкусно.
            — Смятам, че сме по-добре от Робинзон — каза Томи.
            — Да. Пък ако после уловим малко прясна риба за вечеря, Робинзон положително ще посинее от завист — каза Пипи.
            — Пфу, не обичам риба — каза Томи.
            — И аз не — додаде Аника.
            Ала Пипи отряза един дълъг тънък клон, върза за горния му край връв, направи кука от една карфица, забоде на куката троха хляб и седна на един голям камък край брега.
            — Сега ще видим — каза тя.
            — Какво ще ловиш? — попита Томи.
            — Сепии — обясни Пипи. — Това е лакомство за чудо и приказ.
            Тя стоя там цял час, но сепиите не кълвяха. Един костур се приближи и помириса трохата, но Пипи бързо дръпна въдицата.
            — Не, благодаря, приятелю — каза му тя. — Щом съм казала сепия, значи искам сепия. Та няма какво да ми се увърташ.
            Подир малко Пипи захвърли въдицата във водата.
            — Имате късмет — каза тя. — По всичко личи, че ще ядем палачинки с месо. Днес сепията хитрува.
            Томи и Аника много се зарадваха. Езерото блестеше примамливо под слънчевите лъчи.
            — Хайде да се изкъпем! — предложи Томи.
            Пипи и Аника се съгласиха. Оказа се, че водата е много студена. Томи и Аника я опитаха с пръстите на краката си, но веднага ги отдръпнаха.
            — Сега ще ви покажа как се прави — каза Пипи.
            Съвсем близо до брега се издигаше скала, а на върха й растеше дърво. Клоните му се простираха над водата. Пипи се покатери на дървото и върза въже на един от клоните му.
            — Ей така, гледайте! — тя хвана въжето, залюля се във въздуха и се плъзна надолу във водата.
            — Така човек се потапя изведнъж — извика тя, когато изплува.
            Отначало Томи и Аника се поколебаха, но тази игра им се стори тъй забавна, че решиха да опитат. И след като бяха опитали, просто не им се искаше да се спрат, защото в действителност беше още по-весело, отколкото изглеждаше. Господин Нилсон не искаше да остане назад. Той се спускаше по въжето, но миг преди да цопне във водата, се обръщаше и с бясна скорост започваше да се катери нагоре. Така правеше всеки път, макар децата да му подвикваха, че е страхливец.
            После Пипи измисли нещо ново — да се пързалят с дъска от скалата във водата като с шейна. И това беше много смешно, защото се разнасяше невероятен плясък, когато бухваха във водата.
            — Оня там Робинзон дали се е пързалял с дъска, а? — попита Пипи тъкмо преди да се спусне отново от върха на скалата.
            — Н-е-е, или поне не го пише в книгата — каза Томи.
            — Така си и мислех. Според мен, неговото корабокрушение е било ужасно скучно. Какво е правил по цял ден? Да не е бродирал покривчици с бод зад игла? Ойларипи, пристигам!
            Пипи се понесе с дъската и рижите й плитки се мятаха около главата й.
            След като се изкъпаха, децата решиха да изследват пустия остров. Тримата се качиха на коня и той се понесе в спокоен тръс от хълм на хълм, през сплетени храсталаци, между гъсти дървета, през мочурища и малки, чудни полянки, осеяни с полски цветя. Пипи държеше пистолета, готов за стрелба, и от време на време гръмваше, та конят подскачаше високо и хвърляше къчове от уплаха.
            — Свалих един лъв — заявяваше доволно Пипи.
            Или пък:
            — А тоя човекоядец няма повече да сади картофи.
            — Предлагам този остров завинаги да остане наш! — каза Томи, след като се върнаха в лагера и Пипи се зае да приготовлява палачинки с месо.
            Двете момичета се съгласиха с него.
            Палачинките са особено вкусни, когато се ядат съвсем топли. Децата нямаха нито чинии, нито вилици, нито ножове и Аника попита:
            — Може ли да ядем с ръце?
            — Както обичаш — заяви Пипи, — но лично аз смятам да се придържам към старата хитрост и да ям с уста.
            — Знаеш много добре какво искам да кажа — каза Аника, — взе една палачинка с малката си ръчичка и блажено я напъха в устата си.
            Отново се спусна вечер. Огънят загасна. Плътно сгушени едно до друго, с лица омазани от палачинките, децата се бяха свили в одеялата си. През някаква дупчица на палатката надзърташе една едра звезда. Прибоят на океана ги приспа.
            — Днес трябва да се прибираме — проточи жално Томи на другата сутрин.
            — Просто непоносимо — съгласи се Аника, — бих искала да остана тук цяло лято. Но днес се връщат мама и татко.
            След като закусиха, Томи тръгна да скита по брега. Изведнъж нададе страшен вой. Лодката! Нямаше я! Аника беше потресена. Ами сега как ще заминат оттук? Вярно, че й се искаше да остане цяло лято на острова, но работата ставаше съвсем друга, като знаеш, че не можеш да се прибереш. А какво ще каже бедната им майчица, когато разбере, че Томи и Аника са изчезнали! Като помисли това, Аника се просълзи.
            — Какво ти става, Аника? — попита Пипи. — Ти всъщност как си представяш едно корабокрушение? Какво би казал Робинзон, според теб, ако беше дошъл кораб да го прибере, след като е стоял само два дни на своя пуст остров? Ако например му бяха казали: «Заповядай, господин Крузо, ела на кораба да те спасим, изкъпем, избръснем и да ти изрежем ноктите». Не, благодаря!… Дори вярвам, че господин Крузо би се скрил зад някой храст. Защото когато човек най-сетне успее да се добере до някой пуст остров, му се иска да остане там поне седем години.
            Седем години! Аника изтръпна, а Томи се позамисли.
            — Е, не искам да кажа, че ще останем тук завинаги — успокои ги Пипи. — Когато дойде време Томи да отиде войник, сигурно ще трябва да се обадим. Но може би ще го отложат с година-две.
            Аника се отчайваше все повече и повече. Пипи я погледна изпитателно.
            — Хм, щом приемаш нещата така — каза й тя, — не ни остава нищо друго, освен да пуснем бутилката с писмо.
            Тя разрови торбата и извади празното шише. Успя да намери и хартия и молив. После сложи всичко на един камък до Томи.
            — Пиши ти, защото си по-опитен в това изкуство — каза му тя.
            — Добре, но какво да пиша! — попита Томи.
            — Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: «Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.»
            — Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
            — Кое именно? — попита Пипи.
            — Не може да пишем «без енфие».
            — Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
            — Не — отговори Томи.
            — А Аника има ли енфие?
            — Не, разбира се, но…
            — А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
            — Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
            — Да, именно затова искам и да напишеш: «Без енфие два дни…»
            — Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
            — Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
            — Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
            — Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
            И Томи написа:

            Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.

            Пипи взе писмото, напъха го в бутилката, запуши я с тапа и я хвърли във водата.
            — Нашите спасители сигурно ще дойдат скоро — каза тя.
            Бутилката се полюля във водата и след малко заседна в някакви корени край брега.
            — Трябва да я хвърлим по-навътре — каза Томи.
            — Това би било най-глупавото, което може да направим — възрази Пипи. — Ако отплува много надалеч, нашите спасители няма да знаят къде да ни търсят, а като е тук, може да ги извикаме, когато я намерят, и така ще ни спасят веднага.
            Пипи седна на брега.
            — По-добре през цялото време да наблюдаваме бутилката — каза тя. Томи и Аника седнаха до нея.
            След десет минути Пипи каза нетърпеливо:
            — Тия хора да не мислят, че няма какво друго да правим освен да ги чакаме да ни спасят. Къде са се запилели?
            — Кои? — попита Аника.
            — Онези, дето ще ни спасяват — отвърна Пипи. — Ама че нехайство и безразличие! Просто непростимо, като знаеш, че става дума за човешки живот.
            Аника започна да вярва, че наистина ще загинат на острова. Но внезапно Пипи се плесна по челото и извика:
            — Дявол да го вземе, колко съм разсеяна! Как можах да забравя!
            — Какво си забравила? — попита Томи.
            — Лодката — отговори Пипи. — Снощи я изтеглих на брега, след като заспахте!
            — Защо го направи? — укори я Аника.
            — Страхувах се да не се намокри — отвърна Пипи.
            За миг тя измъкна лодката, скрита под една ела, пусна я в езерото и каза заканително:
            — Така, сега нека дойдат. Защото ако дойдат сега да ни спасяват, ще ни спасяват напразно, тъй като ние ще се спасим сами. Така им се пада. Да се научат друг път да бързат.
            — Дано успеем да стигнем в къщи преди мама и татко — каза Аника, когато вече седяха в лодката и Пипи здравата гребеше към брега — защото инак да знаеш как ще се разтревожи мама!
            — Не вярвам — отсече Пипи.
            Господин и госпожа Сетергрен се прибраха половин час преди децата. Томи и Аника не се виждаха никъде, но в пощенската кутия намериха късче хартия, на което бе написано:

            Моля не меслете че ваште детса съ умрели ели исчеснали, заштото това не е така. Те съ саму малку корабокруширали. Но ште се фърнат скору ф къщи за куето се заклевъм.
            Посдрави од Пипи

Няма коментари:

Публикуване на коментар