27 май 2012 г.

Хари Потър и стаята на тайните-1


Джоан Роулинг
Хари Потър и стаята на тайните

                                                                       На Шон П. Ф. Харис —
                                                                       верен приятел
                                                                       и спасител в трудни моменти.


            ГЛАВА ПЪРВА: НАЙ-ТЪЖНИЯТ РОЖДЕН ДЕН
            Тази сутрин на закуска на улица „Привит Драйв“ номер четири пак избухна кавга. Силен крясък откъм стаята на племенника му Хари бе разбудил господин Върнън Дърсли още призори.
            — За трети път тази седмица! — крещеше той през масата. — Щом не можеш да я обуздаваш тая сова, махай я оттук!
            Хари се опита да обясни:
            — Ама тя се отегчава в кафеза! Свикнала е да си лети на воля. Ако я пускахме поне нощем…
            — Ти за какъв ме мислиш? — озъби му се вуйчо Върнън и на бухналите му мустаци увисна и се залюля парченце пържено яйце. — Много добре знам какво ще стане, ако тая птица литне.
            Той и жена му Петуния си размениха свъсени погледи.
            Хари се опита да възрази, но думите му бяха заглушени от дълго звучно оригване на братовчед му Дъдли, сина на господин и госпожа Дърсли.
            — Искам още бекон.
            — В тигана има, сладкия ми — рече леля Петуния, като погледна умилително тантурестия си син. — Трябва да те храним добре, докато още си при нас… Само като си помисля какво ви дават в училище…
            — Глупости, Петуния, аз пък никога не съм гладувал в училището „Смелтингс“, докато учех там — разпали се вуйчо Върнън. — Дъдли яде достатъчно, нали така, синко?
            Дъдли, който беше толкова топчест, че кухненският стол не го побираше, се ухили и нареди на Хари:
            — Подай ми тигана.
            — Забрави вълшебната думичка — подкачи го Хари.
            Тези простички слова произведоха невероятен ефект върху останалата част от семейството. Дъдли зина и така се изтърси от стола си, че кухнята се разтресе, госпожа Дърсли изписка и затули уста с длани, а господин Дърсли скочи на крака с издути на слепоочията вени.
            — Имах предвид думата „моля“ — побърза да обясни Хари, — не исках да кажа…
            — АЗ КАКВО СЪМ РАЗПОРЕДИЛ — забоботи вуйчо му, пръскайки слюнка над масата, — ОТНОСНО СПОМЕНАВАНЕТО НА ДУМИ С „В“ В НАШАТА КЪЩА, А?
            — Ама аз…
            — ТИ КАК СМЕЕШ ДА ДРАЗНИШ ДЪДЛИ?! — ревеше вуйчото и удряше с юмрук по масата.
            — Аз само…
            Хари местеше поглед от моравочервеното лице на вуйчо си към пребледнялата си леля, която се мъчеше да изправи Дъдли на крака.
            — Добре — каза той, — добре тогава…
            Вуйчо Върнън седна, дишайки тежко като носорог, без да изпуска Хари от поглед с крайчетата на малките си остри очички.
            Откакто се бе върнал вкъщи за ваканцията, вуйчото се отнасяше с него като с бомба, която може да избухне всеки момент, защото Хари не беше нормално момче. Той всъщност беше толкова далеч от нормалното, колкото изобщо някой можеше да си представи. Хари Потър беше вълшебник, току-що завършил първи курс на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. И ако семейство Дърсли едва издържаше присъствието му в дома си през ваканцията, самият Хари се чувстваше там несравнимо по-зле.
            „Хогуортс“ му липсваше толкова много, че чак стомахът го заболяваше. Тъгуваше за замъка, за тайните коридори и духовете бродници, за уроците (с изключение може би на часовете при Снейп, учителя по отвари), за совите пощальони, за пиршествата в Голямата зала, за леглото му с балдахин на четири колони в една от спалните в кулата, за посещенията при пазителя на дивеча Хагрид в колибата му отсам Забранената гора и особено за куидича, най-популярния спорт в магьосническия свят — шест високи стълба за врати, четири летящи топки и четиринайсет играчи, яхнали дръжките на метли.
            Всичките му магьоснически книги, магическата пръчка, мантията невидимка, цилиндърът и свръхскоростната метла „Нимбус две хиляди“ бяха заключени от вуйчо Върнън в килера под стълбището още в минутата, когато Хари влезе в къщата. Какво ги интересуваше тримата Дърсли, че Хари ще си загуби мястото в училищния отбор по куидич, като не е тренирал цяло лято? Какво ги бе грижа, че Хари ще отиде на училище без нито едно домашно?
            Защото семейство Дърсли бяха мъгъли… Така вълшебниците наричаха всички човешки същества без капчица магьосническа кръв във вените, според които да имаш вълшебник в дома си е голям позор. Вуйчо Върнън дори бе затворил Хедуиг, бялата полярна сова на Хари, в кафез, за да не може да донася вести от магьосническия свят.
            Хари не приличаше на никого от семейството. Вуйчо Върнън беше едър и без врат, но пък с огромни черни мустаци, леля Петуния беше кокалеста и с конски черти на лицето, а Дъдли — русоляв, розов и сланинест. Хари пък беше дребен и слаб, с яснозелени очи и катраненочерна коса, вечно стърчаща. Носеше кръгли очилца, а над тях, на челото му, личеше белег с формата на мълния. Точно поради този белег Хари бе така необикновен — дори за магьосник. Този белег бе и единствената следа от загадъчното му минало, загатване за причината, поради която бе оставен пред прага на семейство Дърсли преди единайсет години.
            Едва навършил една годинка, Хари като по чудо бе оцелял от проклятието на най-страшния черен магьосник на всички времена Лорд Волдемор, чието име повечето вълшебници все още се бояха да произнесат. Родителите на Хари бяха загинали, сразени от Волдемор, но Хари се бе отървал само с белега на челото. Самият Волдемор — никой не разбра защо — бе загубил силата си в момента, в който Хари се бе оказал неподвластен на унищожителния му гняв.
            И така, Хари бе отгледан от сестрата на покойната си майка и нейния мъж. Живя десет години у семейство Дърсли, без да може да разбере защо около него все се случват странни неща. Вярваше на разказа на леля си и вуйчо си, че белегът му е останал от автомобилната катастрофа, в която са загинали родителите му.
            Точно преди една година, когато Хари бе получил писмо от „Хогуортс“, цялата история се изясни. Хари бе поканен да постъпи в Училището за магия и вълшебство, където децата вече бяха чували за него, а скоро се прочу и с уменията си. Но ето че учебната година свърши и той се прибра за лятото при семейство Дърсли. Тук се отнасяха към него като към куче, овъргаляло се в нещо вонящо.
            Никой от тримата Дърсли не си и спомни дори, че този ден бе дванайсетият рожден ден на Хари. Не че той очакваше кой знае какво от тях, защото никога не бе получавал истински подарък, да не говорим за торта. Но съвсем да го забравят…
            Вуйчо Върнън прекъсна размишленията му, прокашля се важно-важно и рече:
            — Е, както вече знаем, днес е изключителен ден.
            Хари го погледна, без да смее да повярва на ушите си.
            — Днес може да направя най-големия удар в бизнеса.
            Хари пак заби очи във филийката си. „Явно вуйчо Върнън говори за досадните гости за вечеря“, помисли си той огорчен. От две седмици приказваше само за това. Някакъв богат предприемач щял да дойде с жена си и вуйчо Върнън се надяваше да получи за своята фирма за дрелки голяма поръчка от него.
            — Да преговорим сега всичко отначало — каза вуйчото. — Точно в осем часа заемаме местата си. Петуния, ти си…
            — В дневната, готова да ги поздравя любезно с „Добре дошли в нашия дом!“ — отвърна веднага леля Петуния.
            — Добре, добре. А Дъдли?
            — Аз стоя, готов да отворя вратата. — И като разтегли уста в угодническа усмивка, издекламира: — Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?
            — Ах, колко ще го харесат! — захласна се леля Петуния.
            — Браво, Дъдли! — каза вуйчо Върнън и се обърна към Хари: — Ами ти?
            — Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари почти без глас.
            — Правилно — каза вуйчо Върнън заядливо. — Аз ще ги въведа в дневната, ще те представя, Петуния, и ще налея питиетата. В осем и петнайсет…
            — …аз ще ги поканя на масата — добави леля Петуния.
            — А ти, Дъдли, казваш какво?
            — Позволете да ви придружа до трапезарията, госпожо Мейсън! — И Дъдли предложи дебелата си ръка на някаква невидима жена.
            — Моят галантен малък джентълмен! — изхриптя леля Петуния.
            — А ти? — злобничко се обърна вуйчо Върнън към Хари.
            — Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари глухо.
            — Именно. Да видим сега какви комплименти ще им поднесем по време на вечерята. Имаш ли идея, Петуния?
            — „Върнън разправя, че сте великолепен майстор на голф, господин Мейсън… О, откъде си купихте тази рокля, госпожо Мейсън…“
            — Прекрасно! Твой ред е, Дъдли?
            — Става ли така: „В училище имахме да напишем есе за любимия си герой и аз писах за вас, господин Мейсън.“
            Това вече дойде твърде много на леля Петуния, а и на Хари. Леля Петуния избухна в сълзи и прегърна сина си, а Хари се мушна под масата да не го видят, че се хили.
            — Ами ти, момче?
            Хари с мъка се овладя, показвайки се отново.
            — Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — каза механично той.
            — Съвсем правилно — натърти вуйчо Върнън. — Семейство Мейсън изобщо не знаят за теб и не желая да узнаят. След вечерята ти, Петуния, отвеждаш госпожа Мейсън в дневната за кафето, а аз ще извъртя разговора към дрелките. Ако извадя и малко късмет, сделката ще е подписана и подпечатана преди новините в десет. А утре по това време отиваме да си изберем вила на Майорка.
            Хари изобщо не беше във възторг. Едва ли в Майорка семейство Дърсли щяха да го обичат повече, отколкото тук.
            — Такааа… Сега отивам в града да взема смокингите за мен и Дъдли. А ти — озъби се той на Хари — не се мотай в краката на леля си, докато чисти.
            Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: „Честит рожден ден на мен… Честит рожден ден на мен…“
            Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър — повече от каквото и да било в „Хогуортс“, повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.
            Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден…
            Какво ли не би дал за някаква вест от „Хогуортс“! От който и да е магьосник… Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.
            Не че през цялата учебна година в „Хогуортс“ се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.
            Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.
            Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:
            — Аз пък знам какъв ден е днееес — пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.
            Огромните очи примигнаха и изчезнаха.
            — Какво? — попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.
            — Знам какъв ден е днес — повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.
            — Чудесно — отвърна Хари, — значи най-сетне си научил дните на седмицата.
            — Днес е твоят рожден ден — надсмя му се Дъдли. — И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?
            — Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище — хладно отбеляза Хари.
            Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.
            — Защо се пулиш към плета? — попита той с подозрение.
            — Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля — отвърна Хари.
            Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.
            — Н-н-няма да го направиш… Тате забрани да правиш м-м-магии… щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш… като нямаш дори и приятели да те приберат…
            — Абракадабра! — заканително започна Хари. — фокус-мокус… вила самовила…
            — МАААМООООО! — завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи. — Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!
            Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.
            Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше — че сигурно наистина няма приятели в „Хогуортс“…
            „Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!“ — ядно си мислеше Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.
            Беше вече седем и половина вечерта, когато, съвсем изтощен, чу да го вика леля Петуния.
            — Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!
            Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.
            — Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент! — сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.
            Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.
            Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.
            — Хайде горе! Бързо!
            Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на стълбището се появи яростното лице на вуйчо Върнън.
            — Внимавай, момче! Само да шукнеш…
            Хари стигна на пръсти до стаята си, пъхна се вътре, затвори вратата и се обърна с единственото желание да се строполи на леглото си.
            За негова изненада обаче на него вече седеше някой…

            ГЛАВА ВТОРА: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ДОБИ
            Хари едва се сдържа да не извика. Дребното създание на леглото му имаше големи уши като на прилеп и изпъкнали зелени очи колкото топки за тенис. Хари веднага осъзна, че точно то го беше следило през градинския плет сутринта.
            Докато още се гледаха, Хари чу гласа на Дъдли в антрето:
            — Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?
            Създанието се смъкна от леглото и се поклони толкова ниско, че докосна пода с върха на дългия си тънък нос. Хари забеляза, че е облечено в нещо като вехта калъфка за възглавница с цепки за ръцете и краката.
            — Ъъъ… Здравей! — каза Хари притеснено.
            — Хари Потър! — заговори създанието с толкова висок глас, че според Хари не можеше да не са го чули и долу. — Доби тъй отдавна желаеше да ви срещне, сър… Чест такава е за мен, че…
            — Б-б-благодаря ти!
            Хари се промъкна покрай стената и се отпусна в стола пред писалището си до Хедуиг, която вече спеше в големия си кафез. Искаше му се да попита „Що за създание си ти?“, но му се видя твърде грубо, затова просто каза:
            — А кой си ти?
            — Доби, сър. Просто Доби. Доби, домашно духче — каза създанието.
            — О… наистина ли? — отвърна Хари. — Аз… не че искам да те обидя или нещо подобно, ама… сега не е най-подходящият момент да имам домашно духче в стаята си.
            От дневната се разнесе високият пресилен смях на леля Петуния. Духчето се оклюма.
            — И аз се радвам да се запозная с теб — побърза да каже Хари, — ама… ще ми кажеш ли за какво точно си дошъл?
            — О, разбира се, сър! — започна Доби делово. — Доби е дошъл да ви каже, сър… трудно е, сър… Доби не знае как да започне…
            — Заповядай, седни! — вежливо каза Хари и посочи леглото си.
            За негов ужас духчето се разрида, и то много шумно.
            — Да с-с-седна! — изхлипа то. — Никога… никога досега…
            На Хари му се стори, че гласовете долу се снишиха.
            — Съжалявам — прошепна той, — не исках да те обидя.
            — Да обидите Доби? — хлипаше духчето. — Доби никога не е канен да седне в присъствието на магьосник… като равен…
            Докато се опитваше да му даде знак да мълчи и същевременно го успокояваше, Хари помогна на Доби да се качи пак на леглото, където той продължи да хълца с вид на голяма и грозновата кукла. Най-сетне успя да се овладее и седна, вперил големите си очи в Хари, разнежен от благоговение.
            — Едва ли си срещал много добри магьосници — отбеляза Хари, като се опитваше да го развесели.
            Доби поклати глава. После, съвсем изневиделица, скочи и започна да си удря яростно главата в рамката на прозореца, като викаше: „Лош Доби! Лош Доби!“
            — Недей… Какво правиш? — трескаво зашепна Хари и скочи да издърпа Доби пак на леглото.
            Хедуиг се бе събудила с много висок писък и яростно удряше крила в пръчките на кафеза си.
            — Доби трябваше да се накаже, сър — каза духчето, гледайки малко като замаяно. — Доби едва не обиди семейството си, сър…
            — Твоето семейство?
            — Семейството магьосници, където служи Доби, сър… Доби е домашно духче и трябва да служи на една къща и на едно семейство завинаги…
            — Те знаят ли, че си тук? — полюбопитства Хари.
            Доби потръпна.
            — О, не, не, сър… Доби ще си наложи много тежко наказание, задето идва да ви посети, сър. За това заслужава да си прищипе ушите с вратата на фурната. Само ако разберат, сър…
            — А няма ли да забележат, че си си прищипал ушите с вратата на фурната?
            — Доби не вярва, сър. Доби все трябва да се наказва за нещо, сър. Те оставят Доби да го прави. Понякога дори го подсещат да се накаже допълнително.
            — Че защо не ги напуснеш тогава? Не можеш ли да избягаш?
            — Домашното духче трябва да бъде пуснато, сър. А семейството няма никога да ме освободи… Доби ще им служи, докато умре, сър…
            Хари впери очи в него.
            — Аз пък си мислех, че едва ще издържа тук още четири седмици — каза той. — Ами тогава… Дърсли изглеждат направо добри хора. Не може ли някой да ти помогне? Аз не мога ли?
            Хари мигом съжали за думите си. Доби пак се разрида от благодарност.
            — Моля те — трескаво шепнеше Хари, — моля те, успокой се! Ако Дърсли чуят нещо долу, ако разберат, че си тук…
            — Хари Потър предлага да помогне на Доби… Доби е чувал колко сте велик, ама Доби не знаел колко сте и добър.
            Хари, чието лице бе пламнало, възрази:
            — Каквото и да си чувал за моето величие, са пълни глупости. Аз не съм дори и отличник в „Хогуортс“, Хърмаяни е…
            Но млъкна начаса, защото дори само като си помисли за Хърмаяни, го заболя.
            — Хари Потър е смирен и скромен — почтително отбеляза Доби и очите му грейнаха. — Хари Потър не приказва за победата си над Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
            — Волдемор ли? — уточни Хари.
            — Ауу, не казвайте това име, сър! Не го назовавайте!
            — Съжалявам! — бързо се поправи Хари. — Знам, че много хора не искат да го чуват… като моя приятел Рон например…
            И пак млъкна. Мисълта за Рон също му причини болка.
            Духчето се наведе към Хари със светнали като фарове очи.
            — Доби чул да разправят — хрипкаво поде той, — че Хари Потър се срещнал за втори път с Черния лорд, и то само преди няколко седмици… и че Хари Потър пак успял да избяга.
            Хари кимна и очите на Доби плувнаха в сълзи.
            — О, сър! — ахна той и взе да бърше лицето си с ъгълчето на мърлявата калъфка, която носеше. — Хари Потър е доблестен и смел. Справил се е с толкова много опасности досега! Но Доби е дошъл да пази Хари Потър, да го предупреди… Нищо че после ще трябва да затисне уши с вратата на фурната… Хари Потър не бива да се връща в „Хогуортс“!
            Настана тишина, нарушавана само от потракването на ножове и вилици долу и от далечния боботещ глас на вуйчо Върнън.
            — К-к-какво? — заекна Хари. — Ама как така да не се върна?!… Нали срокът започва на първи септември! Че аз само за това живея! Ти изобщо не знаеш какво е тук. Моето място не е тук, а във вашия свят — в „Хогуортс“.
            — Не, не, не! — разписка се Доби, клатейки глава така силно, че чак ушите му плющяха. — Хари Потър трябва да си стои на сигурно място. Той е твърде велик, твърде добър, за да се погуби. Ако Хари Потър се върне в „Хогуортс“, ще бъде в смъртна опасност.
            — Ама защо? — изненада се Хари.
            — Има заговор, Хари Потър. Такъв заговор, дето ще направи най-ужасни неща да се случат в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ тази година — прошепна Доби и изведнъж се разтрепери целият. — Доби го знае от месеци, сър. Хари Потър не бива да се излага на опасност. Той е от голямо значение, сър!
            — Какви са тези ужасни неща? — направо попита Хари. — Кой крои този заговор?
            Доби издаде странен гърлен звук и заблъска като луд главата си в стената.
            — Престани! — викна Хари и сграбчи духчето за ръката да го спре. — Разбирам, че не можеш да ми кажеш. Но защо тогава ме предупреждаваш? — Изведнъж го осени неприятна мисъл. — Чакай малко… Да няма нещо общо с Вол… извинявай… с Ти-знаеш-кой, а? — И добави набързо, щом главата на Доби се наклони угрижено към стената: — Достатъчно е само да ми дадеш знак с поклащане или кимване на главата.
            Доби бавно поклати глава.
            — Не, не е Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, сър.
            Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да му даде някакъв знак. Хари обаче беше в пълно недоумение.
            — Да не би да има брат, а?
            Доби поклати глава с още по-широко отворени очи.
            — Е, не мога тогава да се сетя кой друг може да притежава способността да предизвика случването на ужасни неща в „Хогуортс“ — каза Хари. — Освен Дъмбълдор… Нали знаеш кой е Дъмбълдор?
            Доби кимна с глава:
            — Албус Дъмбълдор е най-великият директор, който „Хогуортс“ е имало някога. Доби знае, сър. Доби е чувал, че силата на Дъмбълдор може да се мери с тази на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, дори и от най-добрите му дни. Само че, сър — и гласът на Доби се сниши до настойчив шепот, — има някои неща, които и Дъмбълдор не може… никой благопристоен магьосник…
            И преди Хари да успее да го спре, Доби скочи от леглото, сграбчи настолната лампа и се заудря по главата, като скимтеше оглушително.
            Долу внезапно настана тишина. Две секунди по-късно, когато сърцето му вече туптеше до пръсване, Хари чу в антрето стъпките на вуйчо Върнън, който се провикна: „Дъдли трябва да е оставил пак телевизора си включен, хлапашка му работа!“
            — Бързо! В гардероба! — изсъска Хари и блъсна вътре Доби, затвори вратата и се хвърли на леглото точно когато дръжката се завъртя.
            — Какво правиш? — процеди вуйчо Върнън през зъби, надвесен застрашително над Хари. — Развали целия ефект от вица ми за японеца, дето играел голф… Само още един звук да чуя и ще съжаляваш, че си се родил, разбра ли!
            И той тромаво излезе от стаята.
            Хари още трепереше, когато пусна Доби от гардероба.
            — Видя ли какво е тук? Разбираш ли сега защо трябва да се върна в „Хогуортс“? Само там имам дом… е, и приятели, струва ми се.
            — Приятели, които дори и не пишат на Хари Потър… — поклати глава духчето.
            — Предполагам, че те просто… Я чакай — усети се Хари и се намръщи. — Ти откъде знаеш, че моите приятели не ми пишат?
            Доби запристъпва от крак на крак.
            — Хари Потър да не се сърди на Доби… Доби го направил за добро…
            — Ти да не си ми прибирал писмата?
            — Доби ги пази ето тук, сър.
            И като отстъпи на безопасно разстояние, той измъкна изпод калъфката, с която беше облечен, дебело тесте писма. Хари разпозна красивия почерк на Хърмаяни, неравните букви на Рон и дори едни драскулки, които трябва да бяха от Хагрид — пазителя на дивеча в гората на „Хогуортс“.
            Доби примига боязливо към Хари.
            — Хари Потър не бива да се гневи… Доби се надявал Хари Потър… да помисли, че приятелите му са го забравили, и да не иска да се връща в училището, сър…
            Хари изобщо не слушаше. Той посегна да грабне писмата, ала Доби отскочи встрани.
            — Хари Потър ще си ги получи, сър, ако даде на Доби думата си, че няма да се връща в „Хогуортс“. О, сър, не бива да се излагате на такава опасност! Обещайте ми, че няма да се връщате, сър!
            — Няма да ти обещая! — разгневи се Хари. — Дай ми писмата от моите приятели!
            — Тогава Доби няма друг избор — тъжно рече духчето.
            Преди Хари да успее да се помръдне, Доби се стрелна до вратата на стаята, дръпна я… и хукна надолу по стълбите.
            С пресъхнала уста и свит стомах Хари се втурна след него, мъчейки се да не вдига шум. Взе на един скок последните шест стъпала, приземи се меко като котка на килимчето в антрето и се огледа за Доби. От столовата се чуваше гласът на вуйчо Върнън: „… разкажете на Петуния оная смешна история за американските каналджии, господин Мейсън — тя направо умира да я чуе…“ Хари изтича до кухнята и там едва не припадна.
            Пудингът, шедьовърът на леля Петуния, планината от сметана и захаросани бонбони, се издигаше към тавана, а върху шкафа в ъгъла се беше свил Доби.
            — Недей — дрезгаво изрече Хари. — Моля те… ще ме убият…
            — Хари Потър да обещае, че няма да се върне на училище…
            — Доби… моля те…
            — Обещайте, сър…
            — Не мога!
            Доби му отправи драматичен поглед.
            — Тогава Доби трябва да го стори, сър, за доброто на Хари Потър.
            Чинията се приземи с оглушителен трясък и сметаната от пудинга опръска стените и прозорците. Чу се звук като удар с камшик и Доби изчезна.
            От трапезарията се разнесоха писъци. Вуйчо Върнън, последван от гостите, се втурна в кухнята, където завари Хари, вцепенен от ужас, сплескан от главата до петите със сметана.
            Отначало изглеждаше, че вуйчо Върнън ще успее да замаже цялата работа. („А, това е нашият племенник — не е добре, горкичкият, и се бои от непознати, та затова го държим горе…“) Той изтика ужасеното семейство Мейсън обратно в трапезарията, заплаши Хари, че ще го смаже от бой, като си отидат гостите, и му връчи един парцал. Леля Петуния измъкна от фризера малко сладолед вместо пудинга и Хари, все още разтреперан, се зае да мие кухнята.
            Вуйчо Върнън може би все пак щеше да има шанс да сключи сделката, ако не беше совата…
            Леля Петуния тъкмо черпеше гостите с ментови бонбони, когато през прозореца влетя забулена сова, пусна едно писмо върху главата на госпожа Мейсън и излетя отново. Госпожа Мейсън изпищя от ужас и побягна навън, крещейки нещо за лунатици. Господин Мейсън я последва, но първо заяви на домакините, че жена му се плаши до смърт от птици с всякакви размери и форма, и ги попита всеки път ли устройват такива шеги на гостите си.
            В кухнята Хари стискаше парцала като единствена защита срещу вуйчо Върнън, който се приближаваше с демонични пламъчета в малките очички.
            — Чети това! — злобно изсъска той, размахал писмото, донесено от совата. — Хайде, чети!
            Хари взе писмото. То не беше за рождения му ден.

            Уважаеми господин Потър,
            Получихме сведения, че тази вечер точно в девет часа и дванайсет минути в дома, където живеете, е била направена хвърковата магия.
            Както Ви е известно, на невръстните магьосници не се разрешава да си служат с магии извън училище и ако отново нарушите тази забрана, може да бъдете изключен от съответното училище (Наредба за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, 1875 година, параграф В).
            Напомняме Ви също така, че всякаква магьосническа дейност, която може да бъде забелязана от членове на немагьоснически общности (мъгъли), представлява сериозно престъпление по член 13 от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.
            Желаем Ви приятна ваканция!

                                               Искрено ваша:
                                               Мафалда Хопкърк, отдел „Злоупотреба с магии“
                                               Министерство на магията

            Хари вдигна очи от писмото и преглътна.
            — Не си ни казвал, че ви е забранено да използвате магия извън училище — рече вуйчо Върнън и зловещите пламъчета заиграха в очите му. — Предполагам, че си забравил да го споменеш, а? Просто ти се е изплъзнало от ума, нали? — Той се нахвърли върху Хари като голям булдог с оголени зъби. — Чуй тогава какво ще ти кажа, момче… Заключвам те и повече никога няма да се върнеш в онова училище, никога! А опиташ ли да се измъкнеш с магия, ще те изключат оттам.
            И като се разхили като луд, повлече Хари обратно нагоре по стълбите. Вуйчо Върнън не се шегуваше. На следващата сутрин той плати да поставят решетки на прозореца на Хари, а сам изряза в долния край на вратата дупка като за куче, колкото да пропуска малки порции храна три пъти на ден, и я затвори с капак. Сутрин и вечер Хари можеше да отива до тоалетната. Иначе беше заключен в стаята си през цялото денонощие.
                                                                           * * *
            Три дни по-късно Дърсли не даваха никакви признаци, че ще отстъпят, и Хари не виждаше изход от ситуацията. Лежеше и гледаше как зад решетките на прозореца му слънцето залязва и тъжно се питаше какво ли ще стане с него…
            Нямаше смисъл да се измъква оттам с магия, щом щяха да го изключат от „Хогуортс“. Ама пък и животът на „Привит Драйв“ бе стигнал до точка на непоносимост! Откакто Дърсли вече знаеха, че няма опасност да осъмнат като прилепи, той бе загубил единственото си оръжие. Доби може би беше спасил Хари от нещо страшно в „Хогуортс“, но както вървяха нещата, той можеше и без това да си умре — от глад.
            Капакът на кучешкия отвор изтрака и се появи ръката на леля Петуния, която избута в стаята купичка с рядка супа. Понеже вече го болеше стомахът от глад, Хари скочи от леглото си и я грабна. Супата беше леденостудена, но той изгълта половината на един дъх. После отиде до клетката на Хедуиг и изсипа разкашканите зеленчуци от дъното на купата в празната й паничка за храна. Тя се накокошини и се обърна с поглед, пълен с отвращение.
            — Няма смисъл да извръщаш човка, защото друго за ядене просто нямаме — мрачно й рече Хари.
            Той остави празната купа на земята до отвора и пак си легна, като че още по-гладен отпреди.
            Ако все пак оживееше още четири седмици, какво щеше да стане, като не се яви в „Хогуортс“? Дали ще пратят някого да разбере защо го няма? Ще успеят ли да накарат семейство Дърсли да го пуснат?
            В стаята падна здрач. Хари беше изтощен, червата му къркореха, главата му се замайваше от въпроси без отговор и той се унесе в неспокоен сън.
            Сънува, че са го изложили в зоологическа градина в клетка с табелка „Невръстен магьосник“. Хората се блещеха през решетките да го видят как лежи, изгладнял и немощен, на сламената си постеля. Забеляза в тълпата физиономията на Доби и му извика за помощ, ала Доби се провикна „Хари Потър е в безопасност там, сър!“ и изчезна. После се появиха тримата Дърсли и Дъдли раздруса пръчките на клетката, като му се хилеше.
            — Престани! — измърмори Хари, когато друсането стана нетърпимо за замаяната му глава. — Остави ме на мира… махни се… искам да спя…
            Тогава отвори очи. Луната грееше през решетката на прозореца. И някой наистина надничаше вътре — някой с лунички, с червена коса и дълъг нос.
            Зад прозореца беше Рон Уизли.

            ГЛАВА ТРЕТА: ХРАЛУПАТА
            Хари ахна, добра се до прозореца и го отвори, за да могат да си говорят през решетките.
            — Рон, как успя да стигнеш… как…
            Но направо зяпна, щом осъзна напълно това, което виждаха очите му. Рон се бе надвесил през задния прозорец на стара тюркоазена на цвят кола, паркирана във въздуха! От предната седалка се хилеха на Хари двамата братя на Рон — близнаците Фред и Джордж.
            — Е, Хари?
            — Какво става? — нервничеше Рон. — Поканих те на гости поне дванайсет пъти, а после татко си идва един ден вкъщи и разправя, че си получил официално предупреждение, задето си използвал магия пред мъгълите, при които живееш.
            — Не бях аз… Ама той как е разбрал?
            — Работи в Министерството на магията — поясни Рон. — Ти нали знаеш, че не ни разрешават да използваме магии извън училище…
            — Не е ли малко нахално точно ти да го казваш в този момент? — отбеляза Хари, без да отмества поглед от люлеещата се във въздуха кола.
            — О, това не се брои! — възрази Рон. — Само си услужихме с нея, тя е на татко, не сме я омагьосали ние. Ама да правиш магии пред ония мъгъли, дето живееш с тях…
            — Казах ти, че не съм. Но то е дълга история, за да ти обяснявам сега. Виж какво, можеш ли да им кажеш там, в „Хогуортс“, че семейство Дърсли са ме заключили и не ме пускат да се върна в училище. Аз явно няма да мога да се измъкна с магия, защото ако в министерството разберат, че има втори случай за три дни…
            — Я стига си дърдорил! — прекъсна го Рон. — Дойдохме да те вземем с нас.
            — Ама и на вас не е позволено да правите магии!
            — Не е и необходимо — каза Рон, като кимна с глава към предната седалка и се ухили. — Забравяш с кого съм.
            — Вържи това около пръчките на решетката — нареди Фред и хвърли на Хари единия край на въжето.
            — Ако семейство Дърсли се събудят, спукана ми е работата — рече Хари, като върза здраво въжето около пръчките, а Фред форсира двигателя.
            — Не се бой и се дръпни назад — каза Фред.
            Хари отстъпи назад в сянката до Хедуиг, която сякаш разбираше, че става нещо важно, защото беше притихнала. Колата ревеше все по-силно и по-силно, докато изведнъж решетката се изтръгна с трясък, а Фред насочи колата право нагоре… Хари се втурна към прозореца и видя как решетката се поклаща над земята. Рон се задъха, докато я вмъкна в колата. Хари се ослуша боязливо, но от спалнята на семейство Дърсли не се чуваше шум.
            Щом решетката бе наместена на задната седалка при Рон, Фред даде заден ход и се приближи колкото можеше до прозореца на Хари.
            — Качвай се — каза Рон.
            — Ами нещата ми за „Хогуортс“?… Пръчката ми… метлата…
            — Къде са?
            — Заключени са в килера под стълбището, а аз не мога да изляза от тази стая.
            — Няма проблем! — обади се Джордж от мястото до шофьора. — Направи ни път, Хари.
            Близнаците внимателно се покатериха през прозореца в стаята. Няма как да не им се признае ловкостта, помисли си Хари, докато Джордж измъкна от джоба си обикновена фиба за коса и се залови да рови из ключалката.
            — Повечето вълшебници смятат, че не си заслужава да се знаят някои от тези мъгълски трикове, но според нас те са много полезни, макар и понякога доста бавни — отбеляза Фред.
            Чу се леко щракване и вратата се отвори.
            — Ние ще ти донесем куфара, а ти грабвай каквото ти трябва от стаята и го подавай на Рон — прошепна му Джордж.
            — Внимавайте, че последното стъпало скърца — пак шепнешком ги предупреди Хари и близнаците изчезнаха надолу по тъмното стълбище.
            Хари се хвърли да събира нещата си из стаята и да ги подава на Рон. После отиде да помогне на Фред и Джордж да вдигнат грамадния му куфар по стълбите и чу как вуйчо Върнън се покашля.
            Най-сетне, задъхани, те стигнаха до горната площадка, а оттам отнесоха куфара до отворения прозорец. Фред се качи в колата да го дърпа, а Хари и Джордж бутаха откъм стаята. Сантиметър по сантиметър измъкнаха куфара през прозореца.
            Вуйчо Върнън пак се покашля.
            — Хайде още малко — едва си поемаше дъх Фред, който дърпаше от колата. — Натиснете един път силно.
            Хари и Джордж подпряха по едно рамо и куфарът се плъзна на задната седалка.
            — Хайде да тръгваме — шепнешком ги подкани Джордж.
            Хари тъкмо се покатерваше на перваза, когато зад него внезапно се разнесе силен писък, последван веднага от гласа на вуйчо Върнън:
            — АХ, ПРОКЛЕТАТА СОВА!
            — Забравих Хедуиг!
            Хари се втурна обратно в стаята и в този момент лампата на стълбището светна. Той грабна кафеза с птицата, хукна към прозореца и го прехвърли на Рон. Докато се катереше отново по скрина, вуйчо Върнън блъсна отключената врата и тя се отвори с трясък.
            За части от секундата вуйчото застана в рамката на вратата, после изрева като разгневен бик, хвърли се към Хари и го сграбчи за глезена.
            Рон, Фред и Джордж пък го хванаха за ръцете и задърпаха с всичка сила.
            — Петуния! — ревеше вуйчо Върнън. — Той се измъква! БЯГА ОТ НАС!
            Тримата Уизли дръпнаха със страхотна сила и кракът на Хари се измъкна от хватката на вуйчо Върнън. Щом Хари седна в колата и затръшна вратата, Рон викна „Давай газ, Фред!“ и колата изведнъж се засили към луната.
            Хари просто не можеше да повярва — беше свободен! Той смъкна надолу прозореца си и остави нощния въздух да развява косата му. Обърна се назад да погледне изчезващите покриви на „Привит Драйв“. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли се бяха надвесили от прозореца на неговата стая, крайно изумени.
            — До следващото лято! — извика им Хари.
            Тримата Уизли гръмко се разсмяха и той се намести удобно на седалката си, ухилен до уши.
            — Пусни Хедуиг да си лети след нас — каза той на Рон. — Не си е разпервала крилете цяла вечност.
            Джордж подаде фибата на Рон и след малко Хедуиг вече летеше весело след тях.
            — Е, разказвай, Хари — каза Рон нетърпеливо: — Какво се случи с теб?
            Хари им разказа всичко за Доби, за предупреждението му и за провала на пудинга. Като свърши, всички дълго мълчаха от изненада.
            — Много странно! — каза Фред най-сетне.
            — Крайно заплетено! — съгласи се Джордж. — Значи той дори не ти разкри кой крои заговора?
            — Едва ли би могъл — каза Хари. — Нали ти казах, че тъкмо преди да издаде нещо, започваше да си блъска главата в стената.
            Забеляза как Фред и Джордж се спогледаха.
            — Какво, да не искате да кажете, че ме е излъгал? — попита Хари.
            — Ами, виж какво… — започна Фред, — домашните духчета имат собствена магическа сила, но обикновено не могат да я използват без разрешението на господарите си. Предполагам, че тоя Доби е бил изпратен да ти попречи да се върнеш в „Хогуортс“. Някой е искал да се пошегува с теб. Можеш ли да си спомниш кой в училище ти има зъб?
            — Да! — тутакси отвърнаха в един глас Хари и Рон.
            — Драко Малфой — обясни Хари. — Той ме мрази.
            — Драко Малфой ли? — повтори Джордж, като се обърна. — Да не е синът на Луциус Малфой?
            — Сигурно. Това име не се среща чак толкова често, нали? — каза Хари. — Защо питаш?
            — Чух татко да го споменава — рече Джордж. — Бил голям поддръжник на Вие-знаете-кой.
            — А когато Вие-знаете-кой изчезнал — добави Фред, проточвайки шия назад да погледне Хари, — Луциус Малфой разправял, че всъщност съвсем не бил такъв. Изобщо — голяма мръсотия… Татко е убеден, че той е бил сред най-приближените на Вие-знаете-кой.
            Хари и преди беше чувал такива неща за семейството на Малфой и затова никак не се изненада. Сравнен с Малфой, Дъдли Дърсли можеше да мине за мило, умно и чувствително момче.
            — Не знам дали семейство Малфой имат домашно духче… — каза Хари.
            — Така или иначе, Доби служи в старо магьосническо семейство, при това богато — заключи Фред.
            — Ех, мама все си мечтае да имаме домашно духче за гладенето! — въздъхна Джордж. — Ами ние си караме само с един дърт таласъм на тавана и гномчета из цялата градина. Домашните духчета се подвизават все в големите стари къщи, замъци и други подобни, та няма начин да уловиш някое в къща като нашата…
            Хари мълчеше. Ако се съди по това, че Драко Малфой винаги имаше най-хубавите неща, семейството му сигурно беше затрупано с магьосническо злато. Представяше си как Малфой ходи наперено из голямата господарска къща. Нищо чудно тогава, че е изпратил семейния слуга да попречи на Хари да се върне в „Хогуортс“. Как можа така глупаво да се довери на Доби!
            — Добре е, че все пак дойдохме да те вземем — каза Рон. — Разтревожих се, като не отговаряше на писмата ми. Отначало мислех, че Ерол е виновен…
            — Кой е Ерол?
            — Нашата сова. Много е стара. Случвало се е да припада от немощ, когато разнася писма. Тогава се опитах да взема назаем Хермес…
            — Кого?
            — Совата, която мама и татко купиха на Пърси, когато той стана префект — обясни Фред от предната седалка.
            — Ама Пърси не ми я даде — продължи Рон. — Каза, че му трябвала.
            — Пърси изобщо е някак особен това лято — посмръщи се Джордж. — Изпраща купища писма и непрекъснато седи заключен в стаята си… А пък то… прекалените работи… нали знаеш… Караш много на запад, Фред — добави той, като посочи компаса на таблото, и Фред изви волана.
            — А баща ви знае ли, че сте взели колата? — попита Хари, макар че се досещаше какъв ще бъде отговорът.
            — Ъъъ… не — отвърна Рон, — той е на работа тази вечер. Дано да успеем да я приберем в гаража, без мама да забележи, че сме летели с нея.
            — Какво всъщност прави баща ти в Министерството на магията?
            — Работи в най-скучния отдел — отвърна Рон. — Злоупотреба с мъгълски вещи.
            — Каква злоупотреба?
            — Абе това е, когато се омагьосат вещи на мъгъли и после се озоват пак в мъгълски магазин или дом. Например миналата година след смъртта на една стара вещица нейният чаен сервиз бил продаден на антикварен магазин. Купила го една мъгълка, занесла го у дома си и поканила на чай приятели. Било същински кошмар, та татко трябваше да работи извънредно седмици наред.
            — Какво станало?
            — Ами чайникът полудял и взел да пръска наоколо врял чай, а един от гостите бил закаран в болница с щипките за захар на носа. Татко направо обезумя, а в службата били само той и оня стар магьосник Пъркинс. Трябвало да правят какви ли не магии за забрава и разни други фокуси, та да потулят работата…
            — Ама татко ти… тази кола…
            Фред се разсмя:
            — Охо, татко си пада по разни мъгълски машинки, бараката ни е пълна с тях! Той ги разглобява, прави им магии и си сглобява наново. Ако вземе да обискира къщата ни, сам ще трябва да се арестува. Мама направо изпада в ужас.
            — Ей го шосето — съобщи Джордж, който се взираше през предното стъкло. — След десетина минути сме там… Тъкмо навреме, че вече се съмва…
            По хоризонта на изток се виждаше бледорозово сияние.
            Фред сниши колата и Хари различи тъмните правоъгълничета на нивите с групички дървета между тях.
            — Малко встрани от селото сме — отбеляза Джордж. — Това е Отъри Сейнт Кечпоул.
            Колата летеше все по-ниско и по-ниско. Между дърветата вече прозираше светлината на яркочервеното слънце.
            — Приземяване! — обяви Фред, когато кацнаха с леко друсване.
            Бяха се приземили до порутен гараж в малък двор и Хари за пръв път видя къщата на Рон.
            Тя приличаше на някогашен грамаден каменен свинарник, но явно са били добавяни допълнителни стаи тук и там, докато се получат няколко етажа. Всичко бе някак толкова разкривено, сякаш се държеше само на магия („А може би си е точно така“ — помисли си Хари). Върху червения покрив бяха кацнали четири или пет комина. На килната табелка, забучена в земята при входа, беше написано „Хралупата“. Около входната врата имаше цяла камара високи гумени ботуши и един силно ръждясал котел. Няколко угоени кафяви пилета се разхождаха по двора.
            — Не е кой знае какво — каза Рон.
            — Великолепно е! — радваше се Хари, като си помисли за „Привит Драйв“.
            Четиримата едновременно слязоха от колата.
            — Сега се качваме горе съвсем тихичко — започна Фред — и чакаме мама да ни извика за закуска. Тогава ти, Рон, се втурваш надолу по стълбите и викаш: „Мамо, виж кой е дошъл през нощта!“ Тя толкова ще се радва да види Хари, та никой няма да усети, че сме карали колата.
            — Точно така! — съгласи се Рон. — Идвай, Хари. Аз спя в една…
            В следващата секунда лицето на Рон доби зеленикав цвят, а очите му бяха вперени към къщата. Другите трима веднага обърнаха погледи натам.
            През двора крачеше госпожа Уизли, и то така, че разпръскваше пилците наоколо си. Беше удивително как една нисичка, закръглена и миловидна жена можеше да изглежда като саблезъб тигър.
            — Ау! — тихо изрече Фред.
            — Ужас! — каза Джордж.
            Госпожа Уизли спря пред тях с ръце на хълбоците, местейки поглед от една виновна физиономия на друга. Носеше престилка на цветя, а от джоба й се подаваше магическа пръчка.
            — Така значи… — каза тя.
            — Добро утро, мамо! — каза Джордж колкото можеше по-бодро и възторжено.
            — Случайно да се досещате, че се притесних? — попита госпожа Уизли със заплашителен шепот.
            — Извинявай, мамо, ама нали виждаш, трябваше да…
            И тримата синове на госпожа Уизли бяха по-високи от нея, но някак се снишиха, щом гневът й се стовари отгоре им.
            — Празни легла! Няма бележка! Колата липсва… може да сте катастрофирали… обезумях от страх… ама вас изобщо не ви е грижа… никога, откакто се помня… Само чакайте да се върне баща ви! Как никога не сме имали такива грижи с Бил, или с Чарли, или с Пърси…
            — Перфектният префект! — измърмори Фред.
            — ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ ВЗЕЛ ПРИМЕР ОТ НЕГО! — развика се госпожа Уизли, като мушкаше с пръст Фред в гърдите. — Ами ако бяхте умрели, ако ви бяха видели, ако баща ви беше загубил работата си заради вас…
            Сигурно бяха минали часове, преди госпожа Уизли да прегракне от викане и да обърне внимание на Хари, който се беше поотдръпнал назад:
            — Много се радвам да те видя, Хари, миличък! Влизай да закусиш.
            Тя се обърна и тръгна към къщата, а Хари я последва, след като хвърли тревожен поглед към Рон и получи от него насърчително кимване.
            Кухнята беше малка и пълна с какво ли не. В средата имаше дървена маса, изтъркана от употреба, а около нея — столове. Като седна на ръба на един от тях, Хари се заоглежда. Никога преди не бе влизал в къща на магьосници.
            Часовникът на отсрещната стена имаше само една стрелка, без цифри. Вместо тях по края му пишеше „Време за чай“, „Време за хранене на кокошките“ или „Закъсняваш!“. По полицата над огнището бяха подредени в три реда книги със заглавия като „Как да си омагьосаме сирене“, „Чарът на сладкишите“ или „Едноминутни блюда — какво вълшебство!“. И ако не го лъжеха ушите, Хари току-що бе чул по радиото до кухненската мивка, че следва „Часът на омаята с популярната певица ясновидка Селестина Уорбек“.
            Госпожа Уизли трополеше, приготвяйки закуската някак разсеяно, и хвърляше сърдити погледи към синовете си, докато обръщаше наденичките в тигана. От време на време си мърмореше нещо като „не знам какво сте си въобразявали…“ и „никога не бих допуснала…“
            — Ти изобщо не си виновен, миличък — увери тя Хари, като изсипа осем-девет наденички в чинията му. — Ние с Артър също се тревожехме за теб. Тъкмо снощи си казахме, че ще отидем да те вземем, ако до петък Рон не получеше от теб отговор на писмото си. Но все пак… — и тя добави и три пържени яйца в чинията му — …да се лети с незаконна кола през почти половината територия на страната… Ами можеха да ви видят…
            Тя небрежно махна с пръчката си към мивката и съдовете започнаха да се самоизмиват с леко потракване.
            — Беше облачно, мамо! — обади се Фред.
            — Не говори с пълна уста! — скара се майка му.
            — Те го държаха гладен, мамо! — каза Джордж.
            — Млъкни! — нареди госпожа Уизли, но изражението й малко поомекна, когато се залови да реже на Хари филийки и да ги маже с масло.
            В този момент вниманието на всички бе привлечено от малка червенокоса фигурка в дълга нощничка, която се появи в кухнята, нададе лек писък и хукна обратно навън.
            — Джини — прошепна Рон на Хари. — Сестра ми. Цяло лято говори за теб.
            — Да, ще ти поиска и автограф, Хари — засмя се Фред, но улови погледа на майка си и се наведе над чинията, без да проговори повече.
            Никой не отрони дума, преди и четирите чинии да се опразнят, което стана удивително бързо.
            — Ама че съм уморен! — прозина се Фред, като остави най-сетне ножа и вилицата. — Ще ида да си легна…
            — Нищо подобно! — сопна се майка му. — Сам си си виновен, че не си спал нощес. Сега ще вземеш да обезгномиш градината, че няма оправия с тая напаст.
            — О, мамо…
            — И вие двамата също — добави тя и погледна строго Рон и Фред. — А ти можеш да си лягаш — обърна се тя към Хари. — Не си ги карал да хвърчат с тая загубена кола.
            Но Хари, който се чувстваше съвсем бодър, бързо предложи:
            — Аз ще помагам на Рон. Никога не съм виждал как се обезгномява…
            — Много си любезен, миличък, ама това е досадна работа — каза госпожа Уизли. — Е, да видим сега какво пише Локхарт по въпроса. — И свали от полицата една тежка книга.
            Джордж изпъшка:
            — Мамо, знаем как се обезгномява градина.
            Хари погледна корицата на книгата в ръцете на госпожа Уизли. На нея от край до край бе написано с красиви златни букви „Гилдрой Локхарт: Наръчник за борба с домашните вредители“. От голямата снимка гледаше красив магьосник с вълниста руса коса и ведри сини очи. Както навсякъде в магическия свят, снимката се движеше: вълшебникът, който трябва да беше Гилдрой* Локхарт, намигаше доста дръзко на всички. Госпожа Уизли му се усмихна широко.
            [* Гилдрой — от „позлатявам, разкрасявам“ и „кралски“ (англ.) — Б.пр.]
            — О, той е великолепен! — каза тя. — Познава всички домашни вредители и е написал чудесна книга…
            — Мама го харесва — пошепна Фред, но така, че да го чуят всички.
            — Я не ставай смешен, Фред — отвърна госпожа Уизли, а страните й поруменяха. — Е, щом знаете по-добре от Локхарт, вървете и се залавяйте за работа, ама тежко ви, ако после намеря и едно гномче в градината, като дойда да проверя.
            Като се прозяваха и мърмореха, тримата Уизли се затътриха навън, а Хари тръгна по петите им. Градината беше просторна и изглеждаше точно както трябва — според Хари. Семейство Дърсли не биха я харесали, защото имаше много плевели, а тревата не беше косена. Край зидовете бяха израсли криви чворести дървета, от всяка леха бяха избуяли растения, каквито Хари не беше виждал преди, а голямото зелено езеро беше пълно с жаби.
            — Знаеш ли, че и мъгълите имат гномчета в градините си — каза Хари на Рон, като прекосяваха поляната.
            — Аха, виждал съм ги ония неща, дето им викат гномчета — отвърна Рон, сгънат на две с глава между божурите. — Приличат на някакъв дебел малък Дядо Коледа с въдица…
            Чу се силен шум от боричкане и тътрене, божурите се разтресоха и Рон се изправи.
            — Ето какво е гномче — каза той смръщен.
            — Пусни ме! Пусни ме! — квичеше гномчето.
            Изобщо не приличаше на Дядо Коледа. Беше дребно и жилаво, като от кожа, с голяма кръгла плешива глава, подобна на картоф. Рон го държеше с протегната ръка, а то риташе с грубите си крачета. Тогава Рон го хвана през глезените и го обърна надолу с главата.
            — Сега се прави така — заобяснява той, като вдигна гномчето над главата си („Пусни ме!“) и започна да го върти в големи кръгове като ласо. Виждайки ужасеното лице на Хари, Рон добави: — Нищо им няма, просто трябва да бъдат толкова зашеметени, че да не намерят обратния път до дупките си.
            Той пусна глезените на гномчето, то излетя на шест-седем метра във въздуха и тупна в полето зад плета.
            — Слабо — обади се Фред. — Бас държа, че ще пратя моето отвъд оня дънер.
            Хари бързо свикна да не съжалява гномчетата. Реши просто да пусне първото, което хвана, през плета. Ала гномчето, долавяйки неговата слабост, впи острите си като бръснач зъби в пръста на Хари, който с мъка го откопчи и после…
            — Лелееее, Хари… ами това са почти петнайсет метра!
            Въздухът скоро потъмня от летящи гномчета.
            — Добре че са глуповати — каза Джордж, хванал пет-шест наведнъж. — Щом усетят, че ги разчистваме, юрват се всички на светло да видят какво става. Дори не са се научили досега от какво трябва да се крият.
            Скоро гномчетата в полето заотстъпваха безредно на тълпи, привели тесните си раменца.
            — Пак ще се върнат — каза Рон, докато ги гледаха как изчезват в горичката от другия край на полето. — Харесва им тук… Татко е твърде мек с тях — те го забавляват…
            Точно в този момент входната врата тракна.
            — Ето че се връща! — каза Джордж. — Татко си дойде!
            Те хукнаха през градината и се прибраха вкъщи.
            Господин Уизли се беше отпуснал на един кухненски стол, без очила и със затворени очи. Беше слаб и малко плешив, но колкото коса имаше, бе червена като на децата му. Носеше дълга зелена мантия, прашна и изхабена от много пътуване.
            — Каква нощ! — мърмореше той, докато посегна опипом за чайника, щом всички седнаха около него. — Девет обиска. Девет! А старият Мъндънгус Флечър се опита да ми направи заклинание, докато бях с гръб към него.
            Господин Уизли отпи дълга глътка и въздъхна.
            — Откриха ли нещо, татко? — живо се поинтересува Фред.
            — Аз намерих само няколко изчезващи ключа и един хапещ чайник — прозя се господин Уизли. — Имаше и други доста неприятни неща, но не бяха към моя отдел. Мортлейк беше отведен за разпит по повод някакви много странни порове „копои“, но добре че за това отговаря комисията по експериментална магия.
            — Защо трябва ключовете да изчезват? — попита Джордж.
            — За задявка с мъгълите — въздъхна господин Уизли. — Продаваш им ключове, които се смаляват до изчезване, и те изобщо не могат да ги намерят, като им потрябват… Много е трудно, разбира се, да се посочи виновникът, защото никой мъгъл няма да си признае, че ключовете му се смаляват, а ще настоява, че все ги губи. Добре че те за нищо на света няма да признаят, че има магия, дори тя да им вади очите… макар че направо няма да повярвате колко неща са се заели да омагьосват нашите…
            — КАТО НАПРИМЕР КОЛИ!
            Госпожа Уизли се бе появила с ръжен, който държеше като меч.
            — К-к-какви коли, миличка Моли?
            — Такива, Артър, коли — отвърна госпожа Уизли със святкащи очи. — Представи си как един магьосник си купува ръждясала стара кола и казва на жена си, че само иска да я разглоби да види как работи, а всъщност я омагьосва да лети.
            Господин Уизли запримигва на парцали.
            — Ами… да, мила, но все пак това не е нарушение на закона, при все че… е, по-правилно е да каже на жена си истината… А ако познаваш закона, в него има една вратичка, според която — стига да няма намерението действително да лети с тази кола — това, че тя по принцип може да…
            — Артър Уизли, ти си оставил вратичката в закона, когато си го писал! — повиши тон госпожа Уизли. — За да можеш да си човъркаш ония мъгълски боклуци в бараката! И за твое сведение Хари пристигна тази сутрин с колата, с която ти изобщо нямаше намерение да летиш!
            — Хари ли? — попита господин Уизли, недоумяващ. — Кой Хари?
            Огледа се, видя Хари и скочи от стола си.
            — О, небеса! Това ли е Хари Потър? Много се радвам да се запознаем! Рон ни е говорил толкова много за…
            — Снощи твоите синове са летели с оная кола до къщата на Хари и обратно — развика се госпожа Уизли. — Какво ще кажеш за това, а?
            — Ама наистина ли? — оживи се господин Уизли. — И добре ли се движеше? Всъщност… искам да кажа — запъна се той, като видя гневните искри в очите на госпожа Уизли, — че… че това е доста нередно, момчета… Много лошо сте постъпили…
            — Да ги оставим, те ще се разберат — измърмори Рон на Хари, докато госпожа Уизли се издуваше като жаба. — Ела да ти покажа стаята си.
            Те се измъкнаха от кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор до едно неравно стълбище, което водеше на зигзаг нагоре през къщата. На третата площадка бе открехната една врата. Хари зърна две светлокафяви очи, вперени в него, преди вратата да щракне затворена.
            — Джини — обясни Рон. — Тя иначе не е така плаха, обикновено не можеш да й затвориш устата…
            Изкачиха се още два етажа и стигнаха пред врата с олющена боя и малка табелка, на която пишеше „Стаята на Роналд“.
            Хари влезе, като леко докосна с глава снишаващия се таван, и запримигва. Имаше чувството, че се намира в пещ: почти всичко в стаята на Рон беше яркооранжево — и покривката на леглото, и стените, дори таванът. Чак тогава Хари осъзна, че старите тапети са целите покрити плътно с плакати на седем вещици и магьосници, облечени в ярко-оранжеви мантии, яхнали дръжките на метли и размахали весело ръце.
            — Това любимият ти отбор по куидич ли е?
            — „Чъдли Кенънс*“ — отвърна Рон и посочи оранжевата покривка на леглото с два гигантски черни инициала и едно летящо гюлле. — Девети в лигата!
            [* Кенънс — топове, гюллета (англ.) — Б.пр.]
            Учебниците на Рон по магии бяха стоварени накуп в ъгъла до цяла камара комикси, като че ли все за „Приключенията на Мартин Мигс, Лудия мъгъл“. Магическата пръчка на Рон беше оставена до прозореца върху аквариум, пълен с попови лъжички, до който в едно петънце слънчева светлина дремеше дебелият сив плъх Скабърс.
            Хари прекрачи през едно тесте саморазбъркващи се карти за игра на пода и погледна навън през малкия прозорец. Долу в полето забеляза банда гномчета да се промъкват едно по едно обратно през плета на двора. Чак тогава погледна Рон, който го наблюдаваше с известно нетърпение, сякаш чакаше за мнението му.
            — Малко е тесничко тук — изпревари го Рон. — Не е като стаята ти там при мъгълите. А съм и точно под оня таласъм на тавана, който непрекъснато блъска по тръбите и пъшка…
            Ала Хари се бе ухилил до уши, когато заяви:
            — Това е най-хубавата къща, в която съм влизал!
            Ушите на Рон пламнаха.

            ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ВЪВ „ФЛОРИШ И БЛОТС“
            Животът в „Хралупата“ нямаше нищо общо с този на „Привит Драйв“. При семейство Дърсли всичко беше прибрано и подредено, а в къщата на Уизли непрекъснато ставаха странни и неочаквани неща. Хари доста се изплаши, когато за пръв път се погледна в огледалото над камината в кухнята и то му подвикна: „Я се загащи, мърльо!“ Таласъмът на тавана започваше да вие и да мята по пода тръби, щом къщата поутихнеше, а малките експлозии от стаята на Фред и Джордж не правеха впечатление на никого. Но най-необичайното за Хари от живота при Рон не бе нито говорещото огледало, нито шумният таласъм, а фактът, че всички изглежда го харесваха.
            Госпожа Уизли се грижеше за състоянието на чорапите му и му сипваше по четири пъти на всяко ядене. Господин Уизли обичаше да седи до Хари на масата, за да го обсипва с въпроси за живота му с мъгълите, например как работят техните пощи и електрическите контакти.
            — Възхитително! — казваше той, когато Хари му обясняваше как се използва телефонът. — Направо гениално! Какви неща са измислили мъгълите, за да се справят и без магии!
            Хари получи вест от „Хогуортс“ едно слънчево утро около седмица след пристигането си в „Хралупата“. Когато той и Рон слязоха на закуска, господин и госпожа Уизли с Джини вече седяха около кухненската маса. Щом видя Хари, момичето неволно събори купичката си с каша под масата и тя изтрополя силно. Джини като че ли имаше склонност към събаряне на предмети, когато Хари влезеше в някоя стая. Тя се мушна под масата да измъкне купичката и се появи пламтяща като огнен залез. Хари се направи, че не е забелязал нищо, седна и пое препечената филийка, която му подаде госпожа Уизли.
            — Имате писма от училище — съобщи господин Уизли и връчи на Хари и Рон еднакви на вид пликове от жълтеникав пергамент с адреса, написан със зелено мастило. — Дъмбълдор вече знае къде си, Хари… на него нищо не му убягва. И вие двамата имате по едно писмо — обърна се той към Фред и Джордж, които влязоха все още по пижами.
            За няколко минути се възцари тишина, докато всички четяха писмата си. В писмото на Хари му напомняха да вземе пак експрес „Хогуортс“, както обикновено от гара Кингс Крос, на първи септември. Имаше и списък на новите книги, от които щяха да учат второкурсниците през тази учебна година.

            „Класически заклинания (за втори курс)“ от Миранда Гощрук
            „Пътешествия с призраци“ от Гилдрой Локхарт
            „Блуждаене с бродници“ от Гилдрой Локхарт
            „Ваканция с вещици“ от Гилдрой Локхарт
            „Туризъм с тролове“ от Гилдрой Локхарт
            „Екскурзии с вампири“ от Гилдрой Локхарт
            „Скитосване с върколаци“ от Гилдрой Локхарт
            „Излети с Йети“ от Гилдрой Локхарт

            Като изчете своя списък, Фред надникна в листа на Хари.
            — Я, и на теб ти трябват всички книги на Локхарт! — учуди се той. — Новият преподавател по защита срещу Черните изкуства трябва да е негов почитател. Обзалагам се, че е някоя магьосница.
            При тези думи Фред улови погледа на майка си и побърза да се съсредоточи върху мармалада.
            — Този списък няма да ни излезе евтино — каза Джордж и хвърли бегъл поглед към родителите си. — Книгите на Локхарт са доста скъпички…
            — Е, ще се справим някак — каза госпожа Уизли, но изглеждаше обезпокоена. — Сигурно ще успеем да вземем повечето неща за Джини от втора употреба.
            — А, и ти ли постъпваш в „Хогуортс“? — обърна се Хари към Джини.
            Тя кимна, изчерви се до корените на огненочервената си коса и натопи лакътя си в купичката с масло. За щастие никой не забеляза това освен Хари, защото точно в този момент влезе Пърси, по-големият брат на Рон. Беше вече облечен, а значката на префект в „Хогуортс“ беше закачена на плетеното му елече.
            — Добро утро на всички! — смотолеви Пърси. — Хубав ден, а?
            Седна на единствения свободен стол, но тутакси скочи, измъквайки изпод себе си някаква захвърлена там сива топка пера за бърсане на прах, както си помисли Хари, преди да забележи, че перушинестата топка диша.
            — Ерол! — възкликна Рон, като пое от Пърси примрялата сова и измъкна писмо изпод крилото й. — Най-сетне отговор от Хърмаяни! Писах й, че ще правим опит да те освободим от ония Дърсли.
            Той отнесе птицата до мястото, където кацаха совите зад външната врата, и се опита да я остави на една от пръчките, но Ерол се свлече отново и тогава Рон го настани върху сушилнята за дрехи, мърморейки „Горкичкият!“. После скъса плика и зачете писмото от Хърмаяни:

                                                       Мили Рон и Хари, ако си там,

            Надявам се, че всичко е минало леко, че Хари е добре и че не сте извършили нищо незаконно, за да го измъкнете оттам, защото това би създало неприятности и на самия него. Тревожа се, та ако всичко е наред, съобщете ми веднага. Може би е по-добре да използвате друга сова, защото вашата няма да издържи още една поръчка.
            Аз съм много заета с подготовка за училище („Как е възможно? — възмути се Рон. — Нали сме във ваканция!“) и следващата сряда отиваме в Лондон да ми купуват новите книги. Защо не се срещнем на „Диагон-али“?
            Съобщете ми какво става веднага щом можете.

            С обич, Хърмаяни

            — Е, чудесна идея! И ние ще идем точно тогава да ви купим нещата — обяви госпожа Уизли и се зае да разчиства масата.
            Хари, Рон, Фред и Джордж възнамеряваха да отидат до малката ливада, която семейство Уизли имаха на хълма. Беше оградена с дървета и не се виждаше от селото долу. Това им позволяваше да тренират куидич, стига да не летят твърде високо. Не можеха да използват истински куидични топки, които биха предизвикали недоумение, ако се случеше да излетят и да попаднат в селото долу. Затова си подхвърляха ябълки. Редуваха се да хвърчат на метлата на Хари „Нимбус две хиляди“, която без съмнение бе най-добрата — старият „Метеор“ на Рон често беше задминаван дори от пеперуди.
            Пет минути по-късно те вече се катереха по хълма, преметнали на рамена дръжките на метлите си. Бяха предложили на Пърси да дойде с тях, но той отказа, под предлог че е зает. Хари го виждаше само когато семейството се събираше около масата, през останалото време той седеше заключен в стаята си.
            — Много съм любопитен какви ги мъти — намръщи се Фред. — Не е на себе си. Един ден преди теб дойдоха резултатите от изпитите му — дванайсет пъти С.О.В.А., а той изобщо не се радваше!
            — СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ — обясни Джордж, като видя озадачения поглед на Хари. — И Бил имаше навремето толкова. Май ще се сдобием с още един отличник в семейството. Ще умра от срам!
            Бил беше най-големият брат. Той и следващият, Чарли, вече бяха завършили „Хогуортс“. Хари не ги познаваше, но знаеше, че Чарли е в Румъния да проучва змейовете, а Бил е в Египет и работи в банката на магьосниците „Гринготс“.
            — Откъде ли нашите ще намерят пари за всичките ни необходими неща тая година? — каза след малко Джордж. — Пет комплекта от книгите на Локхарт! А и Джини има нужда от мантия, пръчка и какво ли не още…
            Хари мълчеше. Почувства се неловко. В подземията на „Гринготс“ в Лондон се съхраняваше малко състояние, оставено от родителите му. Той, разбира се, можеше да използва тези пари само в магическия свят — тук с галеони, сикли и кнутове не можеше да се купи нищо. Но пред семейство Дърсли не бе споменал нищо за тези пари, защото знаеше, че към купчина злато не биха изпитали ужаса, който имаха към всичко магическо.
                                                                         * * *
            Следващата сряда госпожа Уизли ги събуди рано. След като всеки погълна набързо по половин дузина сандвичи с шунка, облякоха палтата си, а госпожа Уизли свали от етажерката една празна саксия и надникна вътре.
            — На свършване е, Артър — въздъхна тя, — трябва да купим още днес. Е, хайде, гостите са с предимство! След теб сме, Хари, миличък! — И му поднесе саксията.
            Хари се стъписа пред погледите на всички.
            — К-к-какво трябва да направя? — заекна той.
            — Той никога не е пътувал с летежна пудра — изведнъж се сети Рон. — Извинявай, Хари, съвсем забравих!
            — Никога ли? — изненада се госпожа Уизли. — А как отиде миналата година до „Диагон-али“, за да си купиш нещата за училище?
            — С метрото…
            — Наистина? — заинтересува се господин Уизли. — Там има ли много ескалации? А как изглеждат…
            — Не сега, Артър — прекъсна го госпожа Уизли. — С летежната пудра е много по-бързо, миличък, ама ако никога не си я използвал…
            — Няма страшно, мамо — каза Фред. — Хари, гледай нас първо.
            Той взе от саксията щипка блестяща пудра, приближи се до огъня и я хвърли в пламъците. Огънят зафуча, стана смарагдовозелен, извиси се над Фред, който пристъпи в него, извика „Диагон-али!“ и изчезна.
            — Трябва да говориш ясно, миличък — каза госпожа Уизли на Хари, докато Джордж загребваше от саксията. — И внимавай да излезеш през точната решетка на комина…
            — През точната какво? — тревожно попита Хари, когато огънят пак лумна и отнесе Джордж.
            — Ами има безброй магьоснически огнища, към които можеш да се насочиш, и трябва да произнесеш името ясно…
            — Момчето ще се оправи, Моли, не се бави — каза господин Уизли, като си взе и той от пудрата.
            — Но, мили, ако се загуби, какво ще обясняваме на леля му и вуйчо му?
            — Те няма да съжаляват — увери я Хари. — На Дъдли ще му е много забавно, че съм се изпарил през комина. Не се притеснявайте.
            — Добре… хайде… тръгвай след Артър — каза госпожа Уизли. — Щом стъпиш в огъня, кажи къде отиваш.
            — И дръж лактите си прибрани — посъветва го Рон.
            — И очите затворени — добави госпожа Уизли. — Саждите…
            — И не шавай много, за да не излезеш през друга решетка — прибави Рон.
            — Но не изпадай в паника и не излизай твърде рано. Чакай, докато видиш Фред и Джордж.
            Като се мъчеше да запомни всичко това, Хари взе малко летежна пудра и се приближи до огъня. Пое си дълбоко въздух, пръсна пудрата в пламъците и пристъпи напред. Огънят го обгърна като топъл бриз, той отвори уста и веднага погълна много пепел.
            — Д-д-диагон-али — разкашля се той.
                                                                             * * *
            Усети, че го засмуква нещо като гигантски сифон. Струваше му се, че се върти с голяма скорост… Ушите му бучаха оглушително… Опита се да си държи очите отворени, но от вихрушката зелени пламъци му се повдигаше… Нещо твърдо го удари по лакътя и той го прибра още по-плътно, като не преставаше да се върти и върти… После като че ли нечии студени ръце му удряха шамари… Като примижа през очилата си, видя върволица от различни огнища и мерна стаите през тях… Сандвичите с шунка се надигаха в стомаха му. Отново затвори очи и си пожела всичко това да свърши… Изведнъж падна по лице върху някакъв студен камък и разбра, че очилата му се разбиха.
                                                                       * * *
            Замаян и ожулен, целият в сажди, той едва се изправи на крака, придържайки счупените си очила. Беше сам, но къде — нямаше представа. Разбра само, че е в каменното огнище на голям, слабоосветен магазин за магьосници…
            Но едва ли нещо, което се продаваше тук, можеше да е включено в списъка на училището „Хогуортс“. В една витрина имаше изсъхнала ръка върху възглавница, окървавено тесте карти и едно изцъклено стъклено око. Зловещи маски се надсмиваха от стените, на тезгяха бяха подредени различни човешки кости, а от тавана висяха ръждиви остри шипове. Но най-лошото бе, че тъмната тясна улица, която Хари видя през прашната витрина на магазина, определено не беше „Диагон-али“.
            Колкото по-бързо успееше да се измъкне, толкова по-добре. Чувствайки все още болката в носа там, където се бе ударил при падането, Хари се запъти бързо и безшумно към вратата. Но преди да успее да мине и половината път, от другата страна на витрината се появиха две фигури. В едната Хари разпозна личност, която най-малко би искал да види в момент, когато се е изгубил, целият е в сажди и със счупени очила — Драко Малфой…
            Хари трескаво се огледа и забеляза отляво голям черен шкаф, бързо се пъхна вътре и придърпа вратите, като си остави малък процеп, за да гледа през него. Само след секунди се чу звън на камбанка и Малфой влезе в магазина.
            Мъжът след него можеше да е само баща му. Имаше същото бледо лице с остри черти и точно такива студени сиви очи. Господин Малфой прекоси магазина, оглеждайки небрежно изложената стока, натисна звънеца на щанда и се обърна към сина си: „Не пипай нищо, Драко.“
            Младият Малфой, който вече бе посегнал към стъкленото око, отвърна:
            — Ти нали каза, че ще ми купиш подарък.
            — Казах, че ще ти купя състезателна метла — отвърна баща му, докато нетърпеливо барабанеше с пръсти по тезгяха.
            — Какъв смисъл има, като не съм в отбора на дома? — отвърна Драко нацупен. — Хари Потър още миналата година получи „Нимбус две хиляди“ със специалното разрешение на Дъмбълдор, за да играе за „Грифиндор“. Той дори не е чак толкова добър играч, а само защото е прочут… заради глупавия белег на челото си… — Драко се наведе да разгледа черепите, наредени на един рафт. — И всички смятат, че е много умен и… ах, страхотният Потър с белега и метлата…
            — Това съм го чувал вече поне дузина пъти — заговори господин Малфой на сина си с укор — и ще ти напомня, че не е… благоразумно да говориш друго, освен най-хубави неща, за Хари Потър, особено след като повечето от нашите го смятат за герой, принудил Черния лорд да изчезне… А, ето го и господин Боргин.
            Зад тезгяха се бе появил прегърбен човек, който приглаждаше мазната си черна коса.
            — Господин Малфой, какво удоволствие да ви видя отново! — каза господин Боргин с глас, мазен като косата му. — Възхитен съм… О, и младият господин Малфой!… Очарован съм! С какво бих могъл да ви бъда полезен? Ето, да ви покажа… току-що получено и на много разумна цена…
            — Днес няма да купувам, а ще продавам, господин Боргин — каза Малфой.
            — Да продавате? — Усмивката на лицето на Боргин едва забележимо помръкна.
            — Сигурно сте чули, че министерството все по-често провежда обиски — каза господин Малфой, като извади от вътрешния си джоб един пергаментов свитък и го разстла пред Боргин. — Имам в къщи няколко… ъъъ… предмета, които биха ме злепоставили, ако от министерството решат да…
            Господин Боргин прикрепи очилцата на носа си и прегледа списъка.
            — Министерството едва ли ще посмее да ви безпокои, сър, сигурен съм.
            Господин Малфой сви устни.
            — Още не са ме посетили. Името Малфой все още буди известна почит, ала в министерството стават все по-досадни. Носят се слухове за нов Закон за защита на мъгълите — без съмнение зад него стои оня въшлив поддръжник на мъгълите Артър Уизли…
            Хари усети как го обзема гняв.
            — …а както виждате, някои от тези отрови могат да създадат впечатлението…
            — Напълно ви разбирам, сър — каза Боргин. — Чакайте да видя…
            — Може ли да ми купиш това! — прекъсна ги Драко, сочейки изсъхналата ръка върху възглавницата.
            — Ааа, Ръката на славата! — каза Боргин, остави списъка на господин Малфой и забърза към Драко. — Поставяте в нея една свещ и тя осветява вашия път. Това е най-добрият приятел на всички видове крадци и плячкосници! Вашият син има вкус, сър.
            — Надявам се от сина ми да излезе нещо повече от крадец или плячкосник, Боргин — студено отбеляза господин Малфой и продавачът бързо допълни:
            — Не исках да ви обидя, сър, не исках…
            — Макар че, ако бележките му в училище не се повишат — продължи господин Малфой още по-студено, — може да се окаже, че наистина го бива само за това.
            — Не съм виновен аз — възрази Драко. — Всички учители си имат любимци, като оная Хърмаяни Грейнджър…
            — Очаквах да се засрамиш, че едно момиче от немагьосническо семейство те бие на всеки изпит — сопна му се господин Малфой.
            — Ха! — каза си Хари шепнешком, доволен, че вижда Драко едновременно смутен и ядосан.
            — Така е навсякъде — отбеляза господин Боргин с мазния си гласец. — Магьосническата кръв се цени все по-малко.
            — Не и при мен — каза господин Малфой и широките му ноздри се издуха.
            — Също и при мен — потвърди Боргин с дълбок поклон.
            — В такъв случай… да се върнем към моя списък — кратко каза Малфой. — Аз бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.
            И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена до прелестна огърлица от опали: _„Внимание — не докосвай! Прокълната е — отнела е живота на деветнайсет мъгълски собственички досега.“_
            Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се… протегна ръка към дръжката…
            — Готово! — обяви господин Малфой до тезгяха. — Хайде, Драко!
            Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.
            — Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.
            Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.
            — Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми продал и половината от онова, което е скрито в имението ти…
            Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе през вратата.
            Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен магазини за Черни изкуства. Онзи, който току-що бе напуснал, „Боргин и Бъркс“, беше като че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци. Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.
            Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се надяваше по-скоро да успее да се измъкне.
            От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра, че се намира на улица „Мракон-али“. Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището. Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.
            — Ти да не си се загубил, миличък? — попита някой до ухото му и той подскочи.
            Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби. Хари отстъпи назад.
            — О, не, благодаря — каза той. — Просто си…
            — ХАРИ! К’во се мотаеш насам?
            На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид, пазителя на дивеча в „Хогуортс“, вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи святкаха над гъстата остра брада.
            — Хагрид! — почти извика от радост Хари. — Аз се загубих! Тази летежна пудра…
            Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла. Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда — банката „Гринготс“. Хагрид го бе извел право на „Диагон-али“.
            — Я, к’ъв си се омърлял! — намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека. — Как може да се шляеш по „Мракон-али“, не разбирам… Опасно място е това, Хари… Не бива никой да те вижда тука.
            — Усетих такова нещо — отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на Хагрид да го изтупа. — Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?
            — А, търсех си жив унищожител на голите охлюви — отвърна небрежно Хагрид. — Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?
            — Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих — обясни Хари. — Трябва да ида да ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.
            — ’Що не ми отговори на писмото? — попита Хагрид, докато момчето подтичваше до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.
            Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.
            — Ах, мътните да ги ’земат тия мъгъли! — изръмжа Хагрид. — Само да съм знаел…
            — Хари! Хари! Насам!
            Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото стълбище пред „Гринготс“. Тя хукна надолу да ги посрещне, а буйната й кестенява коса се вееше зад нея.
            — Какво е станало с очилата ти? Здравей, Хагрид!… О, колко хубаво, че ви виждам и двамата отново! Идваш ли в „Гринготс“, Хари?
            — Първо трябва да намеря семейство Уизли — рече Хари.
            — За туй поне няма да чакаш дълго — ухили се Хагрид.
            Като се огледаха, Хари и Хърмаяни видяха как Рон, Фред, Джордж, Пърси и господин Уизли тичаха към тях през тълпата.
            — Хари! — задъхваше се господин Уизли. — Толкова се надявахме, че си се отклонил само с една решетка… — Той попиваше с кърпа потното си теме. — Моли не е на себе си. Ей сега ще пристигне.
            — Ти къде излезе? — попита го Рон.
            — На „Мракон-али“ — мрачно отвърна Хагрид.
            — Страхотно! — в един глас казаха Фред и Джордж.
            — Никога не са ни пускали там — отбеляза Рон със завист.
            — Оставаше и да ви пускат! — изръмжа Хагрид.
            Вече се виждаше и госпожа Уизли как се носи към тях с бясно мятаща се чанта в едната ръка и с Джини, увиснала на другата.
            — О, Хари, миличък… Ами ако беше излязъл другаде?
            Едва поемайки си въздух, тя измъкна от чантата си голяма четка за дрехи и се зае да четка от дрехите му саждите, които Хагрид не бе успял да изтръска. Господин Уизли взе очилата на Хари, докосна ги с пръчката си и му ги върна като нови.
            — Аз тряб’а да бягам — каза Хагрид, докато госпожа Уизли му стискаше с всичка сила ръката. — Ще се видим в „Хогуортс“!
            И се отдалечи, а главата и раменете му стърчаха над всички в навалицата.
            — Познайте кого видях в „Боргин и Бъркс“! — обърна се Хари към Рон и Хърмаяни, докато се качваха по стълбите на „Гринготс“. — Малфой и баща му.
            — Луциус Малфой купи ли нещо? — рязко попита господин Уизли зад тях.
            — Не, продаваше.
            — Аха, значи е разтревожен — отбеляза господин Уизли с мрачно задоволство. — Ох, как искам да хвана Луциус Малфой с нещо…
            — Ти по-добре внимавай, Артър — остро го предупреди госпожа Уизли, докато влизаха в банката, където ги въведе един кланящ се таласъм. — Всички с името Малфой са опасни хора и е по-добре да отхапеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума за тях.
            — Значи според теб не мога да се меря с Луциус Малфой? — възмути се господин Уизли, но в следващия момент вниманието му бе привлечено от родителите на Хърмаяни.
            Те стояха притеснени до парапета, който се простираше покрай стената на голямата мраморна зала, и чакаха Хърмаяни да ги представи.
            — Ама вие сте мъгъли! — зарадва се господин Уизли. — Трябва да пийнем по чашка! Я, какво е това? О, вие обменяте мъгълски пари! Моли, виж! — И той възбудено посочи банкнотите от по десет лири в ръката на господин Грейнджър.
            — Ще се срещнем пак тук — каза Рон на Хърмаяни, докато един таласъм отвеждаше семейство Уизли и Хари към подземните трезори.
            До подземията се стигаше с малки вагончета, управлявани от служещите в банката таласъми по тънки и тесни релси, които минаваха през всички тунели. Хари се радваше на стремглавото летене надолу до трезора на семейство Уизли, но когато го отвориха, се почувства ужасно, далеч по-зле, отколкото на „Мракон-али“. В него имаше много малка купчина сребърни сикли и само един галеон. Госпожа Уизли опипа всички ъгли, преди да обере и изсипе в чантата си каквото бе останало.
            Хари се почувства още по-неловко, когато стигнаха до неговия трезор. Опита се да позакрие съдържанието му от погледите на другите, набързо загреба няколко шепи монети и ги изсипа в една кожена кесийка.
            Като излязоха отново вън на мраморното стълбище, всички се разделиха. Пърси смънка, че му трябвало ново перо, Фред и Джордж бяха видели своя приятел от „Хогуортс“ Лий Джордън, госпожа Уизли и Джини отиваха до магазина за мантии втора употреба, а господин Уизли настояваше да заведе семейство Грейнджър до „Продънения котел“ за по чашка.
            — Ще се срещнем всички след един час в книжарницата „Флориш и Блотс“, за да купим учебниците ви — каза госпожа Уизли, повеждайки Джини. — И кракът ви да не стъпва на „Мракон-али“! — извика тя към отдалечаващите се близнаци.
            Хари тръгна с Рон и Хърмаяни по виещата се калдъръмена улица. Златните, сребърните и бронзовите монети весело дрънкаха в кесийката в джоба му и сякаш викаха да бъдат похарчени. Той купи три големи сладоледа с ягоди и фъстъчено масло, които тримата излапаха набързо, докато вървяха по улицата и разглеждаха прекрасните витрини.
            Рон се размечта пред една великолепна спортна мантия за куидич от екипа на любимия му отбор „Чъдли Кенънс“, изложена на витрината на „Всичко за куидича“, докато Хърмаяни не ги задърпа към следващия магазин да си купи мастило и пергамент.
            В магазинчето за шеги и вълшебства „Играчка-плачка“ срещнаха Фред, Джордж и Лий Джордън, които се запасяваха с „Вълшебни влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър*“, а в едно малко магазинче за ненужни вещи, пълно със счупени пръчки, килнати месингови везни и стари мантии с петна от разни отвари, откриха Пърси, потънал в малка и дълбоко отегчителна книга, озаглавена „Префекти, сдобили се с власт“.
            [* Филибъстър — от „пречка; многословен човек; авантюрист“ (англ.) — Б.пр.]
            — Разкази за префекти от „Хогуортс“ и техните успехи в живота — прочете Рон на глас текста на гърба на корицата. — Звучи фантастично!
            — Махайте се! — тросна им се Пърси.
            — Нашият Пърси е много амбициозен. Всичко си е планирал… иска да става министър на магията — сниши глас Рон към Хари и Хърмаяни, след като оставиха Пърси на спокойствие.
            След час вече вървяха към „Флориш и Блотс“, макар да не бяха единствените, които си пробиваха път натам. Като наближиха книжарницата, с изненада видяха голяма тълпа да се блъска навън пред вратите и да се опитва да влезе. Причината за тази суматоха бе обявена на голям транспарант, опънат през прозорците на горния етаж.

            ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ
            ще раздава автографи
            за новата си автобиографична книга
            АЗ, МАГЬОСНИКЪТ
            днес от 12,30 до 16,30 часа

            — Значи ще можем да се запознаем с него! — изписка от радост Хърмаяни. — Нали той е автор на почти всички книги от списъка!
            Публиката бе съставена главно от дами на възрастта на госпожа Уизли. На вратата стоеше един изтормозен вече магьосник, който повтаряше:
            — Спокойно, моля ви, дами… не се блъскайте, има… внимавайте… книгите… ето…
            Хари, Рон и Хърмаяни се вмъкнаха вътре. Дълга опашка се виеше до дъното на магазина, където Гилдрой Локхарт се подписваше върху книгите. Тримата грабнаха по един екземпляр от „Пътешествия с призраци“ и се промъкнаха до началото на опашката, където стояха останалите Уизли и семейство Грейнджър.
            — О, ето ви и вас… добре… — каза госпожа Уизли, задъхана от вълнение, докато пооправяше прическата си. — Ей сега ще го видим.
            Постепенно се приближаваха до Гилдрой Локхарт, седнал до една маса и ограден с големи снимки в едър план на собственото му лице, което намигаше и се усмихваше с ослепително бели зъби на тълпата. Синята като незабравка мантия на живия Локхарт беше точно като цвета на очите му, а островърхата му шапка бе закачливо килната над къдравата коса.
            Дребен раздразнителен човек обикаляше наоколо, щракайки с голям черен фотоапарат, който пускаше облачета розов дим всеки път, когато блеснеше светкавицата.
            — Я се махни от пътя ми! — сопна се той на Рон и отстъпи назад да нагласи по-добре кадъра. — За „Пророчески вести“ снимам.
            — Много важно! — отвърна му Рон, разтривайки крака си, защото фотографът го бе настъпил.
            Гилдрой Локхарт го чу и вдигна очи… Той видя Рон, после Хари и впери поглед в него. Изведнъж скочи на крака и извика:
            — Нима това е Хари Потър?
            Тълпата се раздели с възбуден шепот. Локхарт се втурна напред, хвана Хари за ръката и го издърпа при себе си. Наоколо гръмнаха бурни аплодисменти. Хари силно се изчерви, когато Локхарт започна да се ръкува с него пред фотографа, който щракаше като луд и обгърна всички Уизли в гъст дим.
            — Една хубава голяма усмивка, Хари — подкани го Локхарт, показвайки лъскавите си зъби. — Ти и аз заедно сме достойни за първа страница.
            Когато най-сетне пусна ръката на Хари, момчето почти не си усещаше пръстите. Опита се да отстъпи назад, за да иде при семейство Уизли, но Локхарт преметна ръка през раменете му и здраво го притисна до себе си.
            — Дами и господа — каза той на висок глас, като махна с ръка за тишина, — сега е моментът да ви кажа нещо, за което се готвя от доста време. — Когато младият Хари Потър прекрачи днес прага на „Флориш и Блотс“, той е искал просто да купи моята автобиография, която с удоволствие ще му подаря заедно с другите си книги… — Публиката аплодира отново. — Но той не е имал и най-малка представа — продължи Локхарт, като поразтърси Хари така, че очилата му се смъкнаха до върха на носа, — че съвсем скоро ще получи много, много повече от моята книга „Аз, магьосникът“. Той и неговите съученици ще получат самия мен, магьосника, на живо. Да, дами и господа, с голямо удоволствие и гордост ви уведомявам, че от септември поемам длъжността преподавател по защита срещу Черните изкуства в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“!
            Публиката ликуваше и ръкопляскаше, а Хари най-неочаквано се сдоби с пълен комплект от книгите на Локхарт. Леко залитайки под тежестта им, той успя да се измъкне и да си пробие път до края на залата, където Джини стоеше до новия си котел.
            — Тези са за теб — измърмори Хари и сложи книгите в котела. — Аз сам ще си купя моите…
            — Бас държа, че си много доволен, нали, Потър? — чу Хари познат глас и като се изправи, се озова лице в лице с Драко Малфой, изкривил устни в обичайната си подигравателна усмивка.
            — Хари Потър е знаменитост — продължи Малфой. — Влизането му в книжарница е вече новина за първа страница.
            — Остави го на мира, той не е искал! — обади се Джини.
            За пръв път Хари чуваше гласа й. Тя гледаше Малфой с ярост в очите.
            — Потър, ама ти си имал приятелка! — провлачено отбеляза Малфой.
            Джини стана аленочервена, докато Рон и Хърмаяни се приближаваха през навалицата, стиснали по един куп от книгите на Локхарт.
            — О, ти ли си бил! — каза Рон, гледайки Малфой като нещо мръсно, залепнало на подметката на обувката му. — Обзалагам се, че не си очаквал да срещнеш тук Хари, нали?
            — Не повече, отколкото съм изненадан, че виждам теб в магазин, Уизли — заяде се Малфой. — Предполагам, че родителите ти ще трябва да гладуват цял месец, за да платят всичко това.
            Рон почервеня като Джини. Той изсипа и своите книги в котела и тръгна към Малфой, но Хари и Хърмаяни го сграбчиха за палтото отзад.
            — Рон! — провикна се господин Уизли, пробивайки си път заедно с Фред и Джордж. — Какво правите? Тук това е лудост, да излезем навън.
            — Я виж ти — Артър Уизли!
            Беше господин Малфой. Той бе положил ръка на рамото на Драко със същата подигравателна усмивка.
            — Добър ден, Луциус! — студено кимна господин Уизли.
            — Много работа имате в министерството, чувам — продължи Малфой. — Толкова много проверки… Надявам се, че ви плащат за извънреден труд.
            Той бръкна в котела на Джини и измъкна измежду лъскавите книги на Локхарт едно много старо и оръфано „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“.
            — Но явно не е така — продължи той. — Чудна работа, каква ли е ползата да позориш името магьосник, щом не ти плащат добре за това?
            Господин Уизли се изчерви още по-силно от Рон и Джини.
            — Ние с вас имаме съвсем различно разбиране за това, кой и как точно позори името магьосник, Малфой — отвърна разпалено той.
            — Очевидно — отвърна Малфой и воднистите му очи се насочиха към господин и госпожа Грейнджър, които наблюдаваха боязливо. — Като гледам с какви общуваш, Уизли… мисля, че семейството ти не може да падне по-ниско от това.
            Чу се тъп удар на метал и котелът на Джини падна. Господин Уизли се бе хвърлил към Малфой и го бе блъснал назад в една полица с книги. Дузини тежки томове, пълни с магии, се изсипаха върху главите на всички. Чу се „Дръж го, татко!“ откъм Фред или Джордж. Госпожа Уизли пищеше: „Не, Артър, недей!“ Тълпата се люшна назад и събори още рафтове с книги.
            — Господа, моля ви… моля ви! — викаше книжарят все по-високо: — Престанете, господа, веднага престанете!
            Хагрид се носеше към тях през морето от книги. След миг вече бе разтървал Уизли и Малфой. Господин Уизли беше с разцепена устна, а господин Малфой бе улучен в окото от една „Енциклопедия на отровните гъби“. Той още държеше старото „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“ на Джини. Подхвърли й го, а очите му святкаха от омраза.
            — Дръж, момиче… вземи си книгата… баща ти едва ли може да ти купи нещо по-добро.
            И като се изтръгна от хватката на Хагрид, той кимна на Драко и се измете от магазина.
            — ’Що му обръщаш внимание, Артър? — каза Хагрид, като вдигна господин Уизли на крака и пооправи дрехите му. — Гнил е до корен тоя род, ’сички го знаят. Малфой няма изобщо да го слушаш. Лоша кръв имат и т’ва е. ’Айде сега да се изпаряваме оттук.
            Книжарят се канеше да ги спре, но като видя, че не стига и до кръста на Хагрид, се отказа. Те забързаха нататък по улицата. Семейство Грейнджър трепереха от страх, а госпожа Уизли не беше на себе си от гняв.
            — Чудесен пример даваш на децата… да правиш скандали на публично място! Какво ли си е помислил Гилдрой Локхарт…
            — Беше доволен — каза Фред. — Не го ли чу, като си тръгвахме? Питаше оня фотограф от „Пророчески вести“ дали ще може да вкара и боя в репортажа си. Било много добра реклама.
            Но групата беше унила, докато се връщаше към „Продънения котел“, откъдето през камината Хари, семейство Уизли и всичките им покупки щяха да се върнат в „Хралупата“ с летежната пудра. Те се сбогуваха със семейство Грейнджър, които щяха да се отправят към мъгълската улица от другата страна. Господин Уизли понечи да попита какво се прави на автобусните спирки, но се отказа, като видя изражението на госпожа Уизли.
            Хари свали очилата и ги прибра в джоба за по-сигурно, преди да си вземе от летежната пудра. Това определено не беше любимият му начин за пътуване.

            ГЛАВА ПЕТА: ПЛАШЕЩАТА ВЪРБА
            Краят на лятната ваканция настъпи твърде рано за Хари. Той чакаше с нетърпение да се върне в „Хогуортс“, но месецът, прекаран в „Хралупата“, бе най-щастливият в живота му. Трудно му беше да не завижда на Рон, като се сещаше за роднините си Дърсли и посрещането, което го чакаше, когато следващия път се появеше на „Привит Драйв“.
            Последната вечер госпожа Уизли успя да устрои истинско пиршество, което включваше любимите ястия на Хари, а за десерт имаше пудинг, обилно напоен със сироп. Фред и Джордж завършиха вечерта с демонстрация на фойерверките на Филибъстър — кухнята се изпълни с червени и сини звезди, които вихрено танцуваха между тавана и стените поне половин час. После дойде време за последната чаша горещ шоколад и всички отидоха да си легнат.
            На другата сутрин имаха още много работа. Станаха по първи петли, но им трябваше доста време, докато се приготвят за тръгване.
            Госпожа Уизли хвърчеше насам-натам, търсейки я нечий чорап, я изчезнало перо, по стълбите се сблъскваха тичащи деца, полуоблечени или с филийка в ръка. Господин Уизли едва не си счупи врата, като се спъна в едно залутано пиле, докато прекосяваше двора да занесе куфара на Джини в колата.
            Хари не можеше да си представи как осем души, шест обемисти куфара, две сови и един плъх щяха да се сместят в един малък „Форд Англиа“. Естествено не знаеше за особените свойства, придадени на колата от господин Уизли.
            — Нито дума на Моли! — прошепна той на Хари, като отвори багажника и му показа, че е разширен с магия и побира куфарите без проблем.
            Когато най-сетне всички бяха в колата, госпожа Уизли хвърли поглед към задната седалка, където удобно се бяха настанили Хари, Рон, Фред, Джордж и Пърси, и отбеляза:
            — Мъгълите явно знаят повече неща, отколкото ние предполагаме, нали? — Тя и Джини се наместиха на предната седалка, която бе разтегната така, че приличаше на градинска скамейка. — Отвън тази кола изобщо не изглежда толкова широка.
            Господин Уизли запали двигателя и колата се затъркаля по двора, а Хари се обърна да хвърли последен поглед на къщата. Не бе успял дори да се запита дали ще я види пак, когато се наложи да се върнат — Джордж бе забравил кутията си с фойерверки. Пет минути по-късно, все още в двора, отново се наложи да спрат, та Фред да изтича за метлата си. А когато почти бяха стигнали до магистралата, Джини писна, че си е забравила дневника. Докато най-сетне отново се подредят в колата, времето много бе напреднало и всички се бяха изнервили.
            Господин Уизли погледна часовника и после жена си:
            — Моли, миличка…
            — Не, Артър.
            — Никой няма да забележи. Това бутонче тук е за устройството за невидимост — то ще ни вдигне във въздуха и после ще летим над облаците. Там сме за десет минути и никой няма да разбере…
            — Казах не, Артър, не и посред бял ден.
            В единайсет без четвърт стигнаха до гара Кингс Крос. Господин Уизли се втурна през улицата да донесе колички за багажа им и после всички влязоха тичешком в гарата.
            Хари вече бе пътувал с „Хогуортс“ предишната година. Той тръгваше от перон Девет и три четвърти, който бе невидим за мъгълите. Просто трябваше да минат през здравата бариера между перон девет и перон десет. Нищо страшно нямаше да им се случи, но важното бе да внимават мъгълите да не забележат как изчезват.
            — Най-напред Пърси — каза госпожа Уизли, като поглеждаше нервно нагоре към гаровия часовник, който показваше, че имат само още пет минути да минат незабелязано през бариерата.
            Пърси бързо пристъпи напред и изчезна, след него премина господин Уизли, последван от Фред и Джордж.
            — Аз взимам Джини, а вие двамата идвате след нас — каза госпожа Уизли, като хвана Джини за ръката и тръгна напред. След миг вече ги нямаше.
            — Хайде заедно, че имаме само една минута — каза Рон на Хари.
            Хари се увери, че кафезът на Хедуиг е здраво прикрепен върху куфара му, и забута количката си право срещу бариерата. Чувстваше се съвсем сигурен — пътуването с летежната пудра беше къде-къде по-неприятно. И двамата с Рон едновременно се приведоха ниско над багажа си и се устремиха към бариерата, набирайки скорост. На няколко крачки от нея преминаха в бяг и…
            ТРЯС!
            И двете колички се удариха в бариерата и отскочиха назад. Куфарът на Рон се изсипа със силен шум, Хари падна на земята, изпусна кафеза на Хедуиг върху ослепително гладкия под и тя се затъркаля, кряскайки възмутено. Хората наоколо се втрещиха, а един пазач се провикна:
            — Какво ви прихвана?!
            — Изплъзна ми се к-количката — заекна Хари, като опипваше ребрата си.
            Рон хукна да вземе Хедуиг, която вдигаше такава врява, че тълпата наоколо започна да се възмущава от жестокостта към животните.
            — Защо не можахме да минем? — процеди Хари към Рон.
            — Де да знам…
            Рон трескаво се озърна наоколо. Дузина любопитни все ги гледаха.
            — Ще изпуснем влака — прошепна Рон. — Не разбирам защо се затвори проходът…
            Хари вдигна очи към грамадния часовник с усещането, че стомахът му сякаш потъва. Десет секунди… девет секунди…
            Той внимателно завъртя количката си право срещу бариерата и натисна с всичка сила. Желязото не помръдна.
            Три секунди… две секунди… една секунда…
            — Свърши — каза Рон, съвсем стъписан. — Влакът замина. Ами ако мама и татко не могат да се върнат обратно при нас? Имаш ли някакви мъгълски пари?
            Хари отвърна с глух смях:
            — Семейство Дърсли не са ми давали джобни пари от около шест години.
            Рон притисна ухо в студената бариера.
            — Нищо не се чува — напрегнато съобщи той. — Какво ще правим сега? Не знам колко време ще им трябва на мама и татко да се върнат при нас.
            Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.
            — Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата — предложи Хари. — Привличаме твърде много внима…
            — Хари! — каза Рон, а очите му блеснаха. — Колата!
            — Какво?
            — Можем да излетим с нея до „Хогуортс“!
            — Ама нали…
            — Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно положение — алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам какво си…
            Паниката на Хари премина в радостна възбуда.
            — Можеш ли да летиш с нея?
            — Без проблем — отвърна Рон и завъртя количката към изхода.
            — Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес „Хогуортс“.
            И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха там, където в една странична алея беше паркиран старият „Форд Англиа“.
            Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се качиха отпред.
            — Виж да не ни гледа някой — каза Рон и запали двигателя пак с почукване на пръчката си.
            Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.
            — Всичко е чисто — каза той.
            Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.
            — Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.
            Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.
            После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.
            — О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се е…
            Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.
            — Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.
            — Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.
            — Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.
            — Слез пак ниско… ама бързо…
            Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.
            — Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.
            Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.
            — Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. — Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!
            И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.
            Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.
            — Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.
            Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.
            Сякаш бяха попаднали в приказен сън. „Това е най-прекрасният начин да се пътува“, помисли си Хари — покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено приземяване върху широката поляна пред замъка „Хогуортс“.
            Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.
            След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му, а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех, защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!
            — Вече трябва да сме близо, нали? — прегракнало попита Рон след още няколко часа, когато слънцето започна да потъва в техния килим от облаци, оцветявайки го в наситенорозово. — Готов ли си за още една проверка на влака?
            Експресът все още беше точно под тях и заобикаляше едни планини със снежни калпаци. Рон натисна газта да се издигнат отново, но моторът изведнъж започна да вие. Двамата си размениха тревожни погледи.
            — Може би просто е уморена — каза Рон. — Никога не е пътувала толкова далеч…
            Правеха се, че не забелязват виенето, което ставаше все по-силно и по-силно, колкото повече потъмняваше небето. На черния му фон разцъфваха звезди. Хари отново облече пуловера си и се опита да не обръща внимание, че чистачките на предното стъкло махаха все по-бавно, сякаш в израз на протест.
            — Не сме далеч — каза Рон повече на колата, отколкото на Хари. — Вече наближаваме. — И потупа нервно таблото.
            Когато малко по-късно пак се снишиха под облаците, трябваше да се взират в мрака, докато забележат нещо познато за ориентир.
            — Виж там! — викна Хари, та Рон и Хедуиг чак подскочиха. — Право напред!
            На тъмния хоризонт, високо горе върху скалата над езерото, се очертаваха силуетите на множеството кули и бойници на замъка „Хогуортс“.
            Ала колата вече се тресеше цялата и губеше скорост.
            — Хайде — увещаваше я Рон и клатеше волана. — Ето, почти стигнахме, дай още малко…
            Двигателят стенеше. Изпод капака му излизаха тънки струи пара. Хари усети, че се вкопчва здраво в седалката си, докато летяха към езерото. Колата се разтресе. През прозореца Хари видя гладката черна огледална повърхност на водата на километър и нещо под тях. Кокалчетата по ръцете на Рон бяха побелели от напрежение при стискането на волана. Колата пак се друсна.
            — Недей, моля те! — промълви Рон.
            Намираха се над езерото, а замъкът беше точно пред тях… Рон натисна газта. Чу се силно стържене, давене и двигателят спря съвсем.
            — Ууух! — изрече Рон в тишината.
            Носът на колата увисна. Те падаха, набирайки скорост, насочени право към каменната стена на замъка.
            — Неееееееееее! — изкрещя Рон и завъртя волана. Минаха само на няколко сантиметра покрай черния камък, колата описа голяма дъга и се понесе над тъмните учебни оранжерии, после над мрачните поляни, като непрекъснато губеше височина.
            Рон пусна волана и измъкна магическата пръчка от задния си джоб.
            — СПРИ! СПРИ! — крещеше той, удряйки с нея по таблото и предното стъкло, но колата продължаваше да лети надолу, докато земята сякаш се издигаше към тях.
            — ПАЗИ СЕ ОТ ДЪРВОТО! — изрева Хари и се опита да хване волана, но бе твърде късно…
            ТРЯС!
            С оглушителен трясък от сблъсък на метал и дърво колата се заби в дебело стъбло и се стовари на земята. Пара излизаше на талази изпод смачкания капак, Хедуиг се мяташе в ужас, цицина колкото топка за бейзбол туптеше на главата на Хари там, където се бе ударил в предното стъкло, а от дясната му страна Рон простена тихо и отчаяно…
            — Добре ли си? — тревожно попита Хари.
            — Пръчката ми — гласът на Рон трепереше, — виж какво стана с пръчката ми!
            Тя се бе счупила почти по средата и върхът й висеше на няколко тресчици. Хари отвори уста да го успокои, че сигурно ще могат да я поправят в училището, но не успя да изрече и дума. В същия момент нещо удари колата откъм неговата страна със силата на разярен бик и го запрати встрани върху Рон точно когато не по-малко силен удар се стовари и върху покрива.
            — Какво ста…
            Рон се сепна и се взря през предния прозорец, а Хари погледна встрани тъкмо навреме, за да види как един клон с дебелината на питон шибна стъклото. Дървото, в което се бяха разбили, сега ги нападаше. Стволът се бе огънал почти на две и чепатите му клони налагаха всяко местенце на колата, до което стигаха.
            — Ааарррррх! — изхриптя Рон, когато един крив клон блъсна и направи голяма вдлъбнатина във вратата до него.
            Предното стъкло вече трепереше под градушката от удари на клонки, извити като кокалести пръсти, а един дебел клон отгоре яростно биеше по покрива като стенобойна машина и ламарината започваше да се огъва.
            — Ей сега ще те науча аз тебе! — извика Рон и притисна вратата с цялата си тежест, но в следващия миг с подъл удар друг клон го събори назад в скута на Хари.
            — Свършено е с нас! — простена Рон, когато и покривът хлътна, ала изведнъж подът на колата започна да вибрира: моторът бе заработил отново.
            — Назад! — изрева Рон и колата се стрелна назад.
            Дървото все още се опитваше да ги удари и се чуваше как корените така скърцат, че то едва не се изтръгна от земята, замахвайки към тях този път с друг клон.
            — Не улучи… — задъхваше се Рон. — Браво, количке!
            Колата обаче бе стигнала до предела на силите си. С два ясни звука вратите се отвориха, Хари усети как седалката му се накланя настрани и в следващия миг се намери проснат по очи на влажната земя.
            Силно блъскане му подсказа, че колата изхвърля куфарите им от багажника. Кафезът на Хедуиг полетя във въздуха и се отвори, а совата изскочи от нея и със силни крясъци полетя към замъка, без да се обръща назад. След това колата — очукана, издраскана, пушеща — избръмча в мрака с гневно светещи задни фарове.
            — Върни се! — викаше Рон подире й, размахвайки счупената си пръчка. — Татко ще ме убие!
            Ала колата изчезна от погледа им, като изсумтя за последен път през ауспуха си.
            — Ама и ние имахме един късмет! — тъжно отбеляза Рон, като се наведе да вземе плъха Скабърс. — Можехме да се ударим в толкова много дървета наоколо, а попаднахме точно на това, което бие, а?
            И той погледна през рамо към прастарото дърво, което още размахваше заплашително клоните си.
            — Хайде — каза Хари уморен, — време е да влизаме в училището.
            Пристигането им не се оказа така триумфално, както си го бяха представяли. Сковани, премръзнали и целите в рани, те хванаха куфарите си и ги задърпаха нагоре по тревистия склон на хълма към големите дъбови входни врати.
            — Празненството май вече е започнало — каза Рон, като пусна куфара си в подножието на стълбището и отиде на пръсти да надникне през яркоосветения прозорец. — Ей, Хари, ела да видиш, сега е разпределителната церемония!
            Хари изтича при него и двамата с Рон занадничаха в Голямата зала. Безброй свещи се носеха в пространството над четири дълги плътно заети маси и хвърляха отблясъци върху златните чинии и бокали. Над всичко това таванът, омагьосан да отразява небето, блестеше от звезди.
            През гората от островърхи черни униформени шапки Хари видя дълга редица първокурсници с уплашени лица да влизат в залата. Джини се открояваше между тях с ярката червена коса, типична за семейство Уизли. Междувременно професор Макгонъгол, магьосница с очила и силно опъната на кок коса, наместваше прочутата Разпределителна шапка на „Хогуортс“ върху едно столче пред новодошлите.
            Всяка година тази прастара шапка, цялата в кръпки, оръфана и мръсна, разпределяше учениците в четирите дома на „Хогуортс“ („Грифиндор“, „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“). Хари много добре си спомняше как я бе наложил на главата си точно преди година и как бе чакал, примрял от страх, решението й, докато тя шепнеше в ухото му. Тогава за няколко ужасни секунди той се бе уплашил, че шапката ще го прати в „Слидерин“, откъдето бяха излезли най-много черни магьосници, но в края на краищата се озова в „Грифиндор“ заедно с Рон, Хърмаяни и другите момчета от семейство Уизли. После Хари и Рон имаха решителен принос „Грифиндор“ да спечели състезанието по куидич между домовете.
            Едно много дребно момче с мишосива коса бе извикано да наложи шапката. Погледът на Хари се плъзна там, където седеше професор Албус Дъмбълдор, директорът на училището, и наблюдаваше разпределянето от Височайшата маса на преподавателите, а дългата му сребриста брада и очилата с рамки като полумесеци даваха силни отблясъци на светлината на свещите. Няколко места по-нататък Хари видя Гилдрой Локхарт в синьо-зелена мантия. А най-накрая седеше Хагрид, огромен и тромав, и отпиваше дълги глътки от своя бокал.
            — Я чакай… — прошепна Хари на Рон. — Има един празен стол на Височайшата маса… Къде ли е Снейп?
            Професор Сивиръс Снейп беше преподавателят, към когото Хари хранеше най-малко симпатии. Но и Снейп не изпитваше добри чувства към него. Зъл, саркастичен и ненавиждан от всички, освен от учениците от дома „Слидерин“, за който отговаряше, Снейп преподаваше по отвари.
            — Може да е болен — каза Рон с надежда.
            — А може и да е напуснал — предположи Хари, — след като не успя отново да се класира за мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.
            — Или пък може да са го уволнили — разпали се Рон. — Понеже всички го мразят де…
            — Или може би — каза един леден глас зад тях — чака да чуе защо вие двамата не пристигнахте с училищния влак.
            Хари се обърна назад. Там, в черна мантия, развята от студения бриз, стоеше Сивиръс Снейп. Той беше слаб, с жълтеникава кожа, гърбав нос и мазна коса, дълга до раменете, а усмивката му точно в този момент подсказваше на Хари и Рон, че са в голяма беда.
            — Последвайте ме — каза Снейп.
            Без да смеят дори да се спогледат, Хари и Рон го последваха по стълбите и в просторната входна зала, осветена сега от горящи факли. От Голямата зала се носеше апетитно ухание на храна, но Снейп ги поведе далеч от топлината и светлината — по тясното каменно стълбище, водещо към подземията.
            — Влизайте вътре — нареди той, като отвори една врата по средата на коридора.
            Те го последваха, треперещи, в кабинета му. По стените, които бяха в сянка, имаше етажерки с големи стъкленици, а в тях плуваха какви ли не отвратителни неща, чиито имена Хари не искаше да узнава точно в този момент. Камината бе тъмна и празна. Снейп затвори вратата и се обърна към тях.
            — Така значи — започна той тихо, — влакът не бил достоен за прочутия Хари Потър и вярното му приятелче Уизли. Искахте да пристигнете с гръм и трясък, нали, момчета?
            — Не, сър, ама бариерата на Кингс Крос…
            — Тишина! — ледено нареди Снейп. — Какво направихте с колата?
            Рон преглътна. Не за първи път Снейп създаваше у Хари впечатлението, че може да чете мисли. Но миг по-късно разбра защо — когато Снейп разгъна новия брой на „Вечерни пророчества“.
            — Видели са ви — просъска той, показвайки им заглавието: ЛЕТЯЩ „ФОРД АНГЛИА“ СМАЙВА МЪГЪЛИ. После зачете на глас. „Двама мъгъли в Лондон твърдят, че са видели една стара кола да прелита над кулата на пощата… По обяд в Норфък госпожа Хети Бейлис, докато простирала прането си… Господин Ангъс Флийт от Пийбълс съобщил на полицията… Общо шест или седем мъгъли…“ Твоят баща, струва ми се, работи в отдела „Злоупотреба с мъгълски вещи“ — каза той, като вдигна поглед към Рон и се ухили още по-заканително. — Докъде я докара собственият му син…
            Хари имаше чувството, че някой от по-дебелите клони на онова лудо дърво го е ударил право в корема. Ами ако някой откриеше, че господин Уизли е омагьосал колата… И през ум не му беше минало…
            — Докато обикалях парка за проверка, забелязах, че е нанесено значително поражение на изключително ценната Плашеща върба — продължи Снейп.
            — Дървото порази нас повече, отколкото… — изтърси Рон.
            — Тишина! — пак го сгълча Снейп. — За голямо съжаление не сте в моя дом и изключването ви не зависи от мен. Сега отивам да доведа онези, които имат щастието да разполагат с тази власт. Вие ще чакате тук.
            Двамата се спогледаха пребледнели. Хари вече не чувстваше глад. Сега му беше много зле. Опитваше се да не гледа онова голямо слузесто нещо, плуващо в зелена течност, на рафта зад бюрото. Ако Снейп беше отишъл да доведе професор Макгонъгол, ръководителката на дома „Грифиндор“, едва ли ги очакваше нещо по-добро. Макар и по-справедлива от Снейп, тя беше изключително строга.
            Десетина минути по-късно Снейп се върна, придружен от професор Макгонъгол. Хари и преди я бе виждал разгневена по различни поводи, но или бе забравил колко тънки могат да станат устните й, или никога не е била чак толкова ядосана.
            Още щом влезе, Макгонъгол вдигна пръчката си, двете момчета трепнаха, но тя просто я насочи към празната камина и в нея изведнъж лумнаха пламъци.
            — Седнете! — каза тя и двамата приседнаха на столовете край огъня.
            — Обяснете! — беше следващото нареждане.
            Рон се впусна да разказва, като започна от бариерата на гарата, която бе отказала да ги пусне.
            — Така че нямахме друг избор, професоре, щом не можахме да се качим на влака.
            — Защо не ни изпратихте писмо по някоя сова? Предполагам, че имахте сова? — обърна се хладно професор Макгонъгол към Хари.
            Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя най-естественото нещо, което са можели да направят.
            — Аз… аз не се сетих…
            — Това ми е ясно — заключи професор Макгонъгол.
            На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше директорът на училището професор Дъмбълдор.
            Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все още под клоните на Плашещата върба.
            Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:
            — Моля, обяснете ни защо постъпихте така — тихо каза той.
            По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че омагьосаната кола е собственост на господин Уизли — сякаш двамата с Рон случайно бяха намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.
            — Ще отидем да си приберем нещата — каза Рон с безнадеждност в гласа.
            — За какво говориш, Уизли? — изненада се професор Макгонъгол.
            — Ами… ще ни изключите, нали? — каза Рон.
            Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:
            — Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.
            Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Той се покашля и напомни:
            — Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на древно и ценно дърво… и действия от подобен род трябва да…
            — Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета, Сивиръс — кротко му отвърна Дъмбълдор. — Те са в дома, който тя ръководи, и следователно тя носи отговорността за тях. — После се обърна към професор Макгонъгол: — Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения. Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.
            Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все още ги гледаше като разгневен орел.
            — Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.
            — Нищо ми няма — каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си. — Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми…
            — Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра ти също е в „Грифиндор“.
            — Ооо, чудесно! — каза Рон.
            — А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:
            — Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я умолително.
            Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.
            — Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.
            Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.
            Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.
            — Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз също трябва да се върна на празненството.
            Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.
            — Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.
            — И аз — каза Хари и направи същото.
            — Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. — Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?
            Хари вдигна рамене.
            — От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко — каза той и жадно отпи от тиквения сок. — Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника…
            — Тя не искаше да правим впечатление — каза Рон мъдро. — За да не решат другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.
            Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към кулата на „Грифиндор“. Замъкът беше утихнал — празненството сигурно беше свършило. Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.
            — Паролата? — попита ги Дебелата дама, като се приближиха.
            — Ъъъ… — замънка Хари, почесвайки се по главата.
            Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с никой от префектите на „Грифиндор“, но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.
            — А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.
            — Е, не са ни изключили — увери я Хари.
            — Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук? — попита Хърмаяни строго почти като професор Макгонъгол.
            — Остави поученията — прекъсна я Рон нетърпеливо — и ни кажи новата парола.
            — Брадатко — отвърна Хърмаяни също нетърпеливо, — ама не е там работата…
            Не можа да довърши, защото портретът на Дебелата дама се отвори и избухна буря от ръкопляскания. Май че целият дом „Грифиндор“ бе все още буден и всички се бяха събрали в кръглата обща стая, накачулени по разкривени маси и продънени фотьойли, за да ги посрещнат. През отвора зад портрета се протегнаха ръце, които издърпаха Хари и Рон, а Хърмаяни остана сама да се прехвърли вътре.
            — Великолепно! — крещеше Лий Джордън. — Гениално! Това се казва пристигане! Да налетиш с кола право в Плашещата върба! Ще има да се разправя с години!
            — Браво на вас! — каза петокурсник, с когото Хари никога не бе разговарял.
            Някой го потупваше по гърба, сякаш току-що бе спечелил маратон. Фред и Джордж си пробиха път през множеството и в един глас попитаха:
            — Толкова ли не можахте да ни извикате да се върнем, а?
            Рон бе почервенял и се усмихваше смутено, но Хари бе забелязал едно-единствено лице, на което нямаше щастливо изражение. Над главите на неколцина възбудени първокурсници той виждаше Пърси, който се опитваше да се приближи до тях двамата, за да им каже да се прибират. Хари кимна към Пърси и смушка Рон в ребрата. Той веднага разбра за какво става дума.
            — Трябва да се качваме, изморени сме — каза той и двамата с Хари си запробиваха път към вратата в другия край на общата стая, която водеше към спалните помещения.
            — Лека нощ! — викна Хари на Хърмаяни, която се бе намусила също като Пърси.
            Докато излизаха от стаята, всички ги потупваха по раменете и едва на стълбището ги оставиха на мира. Те забързаха по него и най-сетне стигнаха до старата си спалня, на която сега имаше табелка с надпис „Второкурсници“. Влязоха в познатото кръгло помещение за петима с легла с балдахини от тъмночервено кадифе и високи тесни прозорци. Куфарите им бяха донесени и оставени до шкафчетата.
            Рон се усмихна виновно на Хари.
            — Знам, че не биваше така да се радвам, ама…
            Вратата на спалнята се отвори шумно и вътре нахлуха другите второкурсници на „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм.
            — Невероятно! — сияеше Шеймъс.
            — Супер! — каза Дийн.
            — Страхотно! — рече Невил със страхопочитание.
            Хари не издържа и също се засмя.

            ГЛАВА ШЕСТА: ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ
            На следващия ден обаче Хари като че ли нямаше други поводи за усмивка. Нещата тръгнаха лошо още от закуската в Голямата зала. Под омагьосания таван, този ден с вид на мрачни сиви облаци, дългите маси на четирите дома бяха покрити със супници с каша, плата с риба, планини от препечени филийки и блюда с яйца и бекон. Хари и Рон седнаха на масата на „Грифиндор“ до Хърмаяни, която бе подпряла своята книга „Екскурзии с вампири“ на една каничка с мляко и четеше. Каза им „Добро утро!“ някак сдържано, което подсказа на Хари, че тя все още не одобрява начина на пристигането им. Невил Лонгботъм обаче ги поздрави много весело. Невил бе кръглолико момче със склонност към злополуки и с най-слабата памет, която Хари някога бе установявал у когото и да било.
            — Пощата ще бъде тук само след няколко минути, надявам се баба да ми изпрати няколко нещица, дето съм си ги забравил.
            Хари едва бе започнал да яде кашата си, когато наистина нещо над главите им прошумоля и вътре нахлуха стотина сови, които кръжаха из залата и пускаха писма и пакети сред шумното множество. Голям обемист пакет отскочи от главата на Невил, а върху каничката с мляко на Хърмаяни се стовари нещо едро и сиво, което изпръска всички с мляко и пера.
            — Ерол! — възкликна Рон и вдигна птицата за краката.
            Ерол се отпусна в безсъзнание на масата, вирнал нагоре крачета, а в човката си още държеше влажен червен плик.
            — О, не! — изпъшка Рон.
            — Няма нищо, той е жив — каза Хърмаяни, като побутна нежно совата с върха на пръста си.
            — Не за него, а за това…
            Рон сочеше червения плик. На Хари му се видя съвсем обикновен, но Рон и Невил го гледаха така, като че очакваха да избухне.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Тя… тя ми е изпратила едно конско — каза Рон едва чуто.
            — По-добре го отвори, Рон — плахо прошепна Невил. — Иначе ще стане по-лошо. Баба ми изпрати веднъж едно конско, а аз не го отворих и… после… Ужас!
            Хари премести очи от уплашените им лица към червения плик.
            — Какво е конско? — попита той.
            Ала вниманието на Рон бе изцяло погълнато от писмото, което бе започнало да дими по ъглите.
            — Отвори го — подкани го Невил, — всичко ще свърши за няколко минути…
            Рон протегна трепереща ръка, измъкна плика от човката на Ерол и го отвори. Невил запуши ушите си с пръсти. Само след части от секундата Хари разбра защо. За миг си помисли, че писмото наистина е избухнало: същински рев изпълни голямата зала, а от тавана се посипа прах.
            …ДА ОТКРАДНЕТЕ КОЛАТА! НЯМА ДА СЕ ИЗНЕНАДАМ И ДА ТЕ ИЗКЛЮЧАТ, НО ЧАКАЙ САМО ДА МИ ПАДНЕШ… ЕДВА ЛИ ТИ Е МИНАЛО ПРЕЗ УМА КАКВО ПРЕЖИВЯХМЕ С БАЩА ТИ, КАТО ВИДЯХМЕ, ЧЕ Я НЯМА…
            От виковете на госпожа Уизли, сто пъти по-силни от обикновено, чиниите и приборите по масата започнаха да тракат, а каменните стени връщаха оглушителното ехо. Всички по масите се извръщаха да видят кой е получил конско, а Рон така се бе снишил в стола си, че се виждаше само почервенялото му чело.
            …СЛЕД ПИСМОТО ОТ ДЪМБЪЛДОР СНОЩИ ПОМИСЛИХ, ЧЕ БАЩА ТИ ЩЕ УМРЕ ОТ СРАМ… НЕ СМЕ ТЕ ВЪЗПИТАЛИ ДА СЕ ДЪРЖИШ ТАКА… И ДВАМАТА С ХАРИ МОЖЕШЕ ДА СТЕ МЪРТВИ СЕГА…
            Хари тъкмо бе започнал да се чуди кога ли ще се появи и неговото име. Мъчеше се с всички сили да си придаде вид, че не чува гласа, който всъщност можеше да спука тъпанчетата му.
            …АБСОЛЮТНО ВЪЗМУТЕНИ… НА БАЩА ТИ ЩЕ МУ ПРАВЯТ РАЗСЛЕДВАНЕ В СЛУЖБАТА… ВИНАТА ЗА ВСИЧКО ТОВА Е САМО ТВОЯ И АКО САМО ПОСМЕЕШ ДА ПОДАДЕШ ДОРИ НОСА СИ ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА ПРИЛИЧИЕТО, ЩЕ ТЕ ПРИБЕРЕМ ПРАВО ВКЪЩИ!
            Последва кънтяща тишина. Червеният плик, който бе изпаднал от ръцете на Рон, избухна в пламъци и се превърна в пепел. Хари и Рон стояха стъписани, сякаш ги бе заляла приливна вълна. Няколко ученици се изсмяха и скоро жуженето на разговорите отново изпълни залата.
            Хърмаяни затвори „Екскурзии с вампири“ и насочи погледа си надолу към свлеклия се на стола Рон.
            — Е, не знам какво си очаквал, Рон, но ти наистина…
            — Само не ми казвай, че съм си го заслужил — сопна й Рон.
            Хари бутна настрани кашата си. Господин Уизли щяха да го разследват в службата! След всичко, което той и госпожа Уизли бяха направили за него през това лято…
            Но нямаше време за размишления — професор Макгонъгол вече обикаляше масата на „Грифиндор“ и раздаваше програмата. Като взе своята, Хари видя, че първо имат два часа билкология с учениците от „Хафълпаф“.
            Хари, Рон и Хърмаяни излязоха заедно от замъка, прекосиха зеленчуковите лехи и се отправиха към оранжериите, където се отглеждаха магическите растения. От конското имаше поне един положителен резултат — Хърмаяни изглежда реши, че са получили достатъчно наказание, и отново се държеше приятелски с тях.
            Като наближиха оранжериите, видяха, че другите от класа са вече там и чакат преподавателката професор Спраут. Хари, Рон и Хърмаяни едва се бяха присъединили към групата, когато тя се появи, крачейки през ливадата, придружена от Гилдрой Локхарт. Професор Спраут носеше цял куп бинтове и Хари отново изпита вина, като забеляза в далечината, че няколко от клоните на Плашещата върба са бинтовани и привързани към други.
            Професор Спраут беше дребна тантуреста магьосница с шапка с кръпки върху рошавата си коса. По дрехите й обикновено имаше големи количества пръст, а при вида на ноктите й леля Петуния би припаднала. Гилдрой Локхарт обаче беше безупречно облечен в силно надиплена тюркоазена мантия, а златисторусата му коса грееше под изрядно нагласената шапка със златна обшивка.
            — О, здравейте всички! — провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със сияйната си усмивка. — Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по-добър билколог от нея. Просто имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите странствания…
            — Днес — в Трета оранжерия, ученици! — обяви професор Спраут, която обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.
            Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в Трета се отглеждаха много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър, които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре, ръката на Локхарт го спря.
            — Хари! Исках да поговорим… Не възразявате да закъснее няколко минути, нали, професор Спраут?
            Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт каза „Чудесно!“ и затвори вратата на оранжерията под носа й.
            — Хари — каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато поклати глава. — Хари, Хари, Хари…
            Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.
            — Щом чух… ами, разбира се, вината е изцяло моя… Щеше ми се да се наплескам.
            Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас, когато Локхарт продължи:
            — Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до „Хогуортс“! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари, Хари, Хари…
            Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби дори когато не говореше.
            — Дадох ти да вкусиш от популярността, нали? — каза Локхарт. — Май ти се услади… Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ отново.
            — О, не… професоре, вижте…
            — Хари, Хари, Хари… — продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през раменете. — Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-спокойно… Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега: „Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!“ Но на дванайсет години аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал — още по-неизвестен от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. — Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари. — Е, да, да, знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на „Седмичник на магьосницата“ за най-очарователна усмивка, както аз… Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай ми, едно добро начало.
            Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата и се мушна през нея.
            Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията, върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:
            — Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на мандрагората*?
            [* Многогодишно растение, което е смятано за чудотворно през средните векове, а и сега се използва във фармацевтиката. — Б.пр.]
            Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.
            — Мандрагората има чародейна сила — заговори тя така гладко, сякаш беше погълнала целия учебник. — Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат в предишното си състояние.
            — Отлично! Десет точки за „Грифиндор“ — обяви професор Спраут. — Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може да бъде и опасна. Кой ще каже защо?
            Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.
            — Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе — светкавично отговори Хърмаяни.
            — Точно така. Получавате още десет точки — каза професор Спраут. — Само че мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.
            Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с „вика“ на мандрагората.
            — Всеки да си вземе чифт наушници — каза професор Спраут.
            Настана блъсканица, защото всички се опитваха да се доберат до наушници, които да не са розови и пухкави.
            — Като ви кажа да си ги сложите, гледайте ушите ви да са плътно покрити — каза професор Спраут. — Когато е безопасно да ги махнете, ще ви дам знак с палците нагоре. Готови! Поставете наушниците!
            Хари притисна наушниците до ушите си. Те заглушиха напълно всякакъв звук. Професор Спраут постави на ушите си един розов пухкав чифт, нави си нагоре ръкавите, прихвана здраво едно от растенията и дръпна силно.
            Хари ахна от изненада, но никой не го чу.
            Вместо корени, от земята се подаде дребно, кално и много грозно бебе. Листата излизаха направо от главата му. То имаше светлозелена кожа на петна и очевидно врещеше колкото му държат дробовете.
            Професор Спраут извади изпод масата една голяма саксия и пъхна в нея мандрагората, като я засипа с черна влажна почва, докато останаха да се виждат само листата й. Тогава Спраут изтупа ръце, даде им знак и си свали наушниците.
            — Тъй като нашите мандрагори са едва семеначета, крясъците им още не могат да убиват — обясни тя спокойно, сякаш не е направила нещо по-особено от това да полее една бегония. — Като нищо ще ви зашеметят обаче за няколко часа, а съм сигурна, че никой от вас не иска да си загуби първия ден от новата учебна година. Затова дръжте наушниците си на местата им, докато работите. Ще ви дам знак, като стане време за тръгване. По четирима на сандъче… тук ще намерите достатъчно много саксии… почва има в чувалите там… и се пазете от отровната пипокула, защото й никнат зъби.
            И докато говореше, тя цапна силно едно бодливо тъмночервено растение, за да го накара да прибере дългите си пипала, които се прокрадваха откъм гърба й. На сандъчето при Хари, Рон и Хърмаяни дойде и едно къдраво момче от „Хафълпаф“ което Хари познаваше по физиономия, но не бяха разговаряли.
            — Джъстин Финч-Флечли — представи се засмяно момчето и стисна ръката на Хари. — Знам кой си, естествено — прочутият Хари Потър… А ти си Хърмаяни Грейнджър, винаги първа по всичко… — Хърмаяни засия, докато разтърсваше нейната ръка. — И Рон Уизли. Летящата кола беше твоя, нали?
            Рон не се засмя. Сигурно още не беше забравил конското.
            — Този Локхарт е голяма работа! — весело заговори Джъстин, като започнаха да пълнят саксиите си с почва, обогатена със змейска тор. — Страхотен смелчага! Четохте ли му книгите? Щях да умра от страх, ако се окажех заклещен от върколак в телефонна кабина, но той запазил самообладание и — щрап! Направо фантастично! Всъщност аз бях в списъка за „Итън“*, но нямате представа колко съм доволен, че все пак се озовах тук. Мама, естествено, беше малко разочарована, но като й дадох да прочете книгите на Локхарт, май се убеди колко полезно ще бъде да има образован магьосник в обикновено семейство.
            [* Кандидатите за престижния колеж „Итън“ са деца на негови възпитаници и имената им се вписват в списъците на чакащите веднага след раждането им. — Б.пр.]
            Не можаха повече да разговарят. Трябваше да си сложат пак наушниците и да се съсредоточат върху мандрагорите. Работата не се оказа така лесна, както им се видя, когато им показваше професор Спраут. Мандрагорите не искаха нито да излизат от земята, нито да се връщат в нея. Те се мятаха, ритаха, размахваха остри юмручета и скърцаха със зъби. На Хари му трябваха цели десет минути, за да напъха в саксията едно особено дебело семеначе.
            В края на урока и Хари, и всички останали бяха отмалели, изпотени и целите изцапани с пръст. Те се дотътриха до замъка да се поизмият и грифиндорци трябваше да бързат за час по трансфигурация.
            В часовете на професор Макгонъгол винаги имаше много работа, но този ден беше особено трудно. Всичко, което Хари бе научил миналата година, сякаш се бе изпарило от главата му през лятото. Трябваше да превърне един бръмбар в копче, но всъщност успяваше само да изтощи насекомото, което непрекъснато бягаше от пръчката му, лазейки по целия чин.
            Рон имаше още по-сериозни проблеми. Той бе успял след катастрофата да позалепи пръчката си с малко взет назаем магипласт, но тя изглежда бе непоправимо повредена. Трещеше и святкаше в най-неподходящия момент, а всеки път, когато Рон се опитваше да трансформира своя бръмбар, тя го обвиваше в гъст сив пушек с миризма на развалени яйца. Като работеше наслуки, Рон неволно смачка бръмбара си с лакът и трябваше да помоли за нов. Професор Макгонъгол не остана доволна.
            Хари много се зарадва на звънеца за обяд. Чувстваше мозъка си като изцеден. Всички излязоха от стаята и той остана само с Рон, който яростно удряше пръчката си върху чина.
            — Глупаво… ненужно… нещо…
            — Пиши да ти пратят нова — предложи Хари, когато пръчката изстреля цял залп от ракети.
            — Да, да, че да получа ново конско — каза Рон, напъхвайки съскащата вече вълшебна пръчка в ученическата си чанта. — „Сам си си виновен, че пръчката ти се е счупила…“
            Слязоха долу на обяд, но настроението на Рон изобщо не се подобри, когато Хърмаяни им показа цяла шепа идеални копчета за палто, които бе изработила в час по трансфигурация.
            — Какво имаме днес следобед? — побърза Хари да смени темата.
            — Защита срещу Черните изкуства — тутакси отвърна Хърмаяни.
            — Защо си оградила всички часове при Локхарт със сърчица? — попита Рон, като дръпна от ръцете й програмата.
            Хърмаяни си грабна обратно програмата и силно се изчерви.
            Като приключиха с обяда, излязоха навън под облаците, надвиснали над двора. Хърмаяни седна на едно каменно стъпало и заби нос в „Екскурзии с вампири“. Хари и Рон стояха и си говореха за куидич, когато Хари усети, че някой го наблюдава настойчиво от няколко минути. Като се обърна, той видя, че дребничкото момче с мишосивата коса, което бе видял снощи да си слага Разпределителната шапка, го гледа като хипнотизирано. То стискаше в ръце нещо подобно на обикновен фотоапарат, какъвто ползват мъгълите, и щом срещна погледа на Хари, силно се изчерви.
            — Извинявай, Хари! Аз съм… аз съм Колин Крийви — каза момчето, като едва си поемаше дъх, и плахо пристъпи напред. — И аз съм в „Грифиндор“ Може ли… удобно ли е да… да ти направя снимка? — попита той и вдигна апарата си с надежда.
            — Снимка ли? — механично повтори Хари.
            — Ами за доказателство, че те познавам — обясни Колин Крийви разпалено и се приближи към Хари. — Знам всичко за теб. Всички за това говорят. Как си оцелял, когато Ти-знаеш-кой се опитал да те убие, и как той изчезнал и как все още имаш белег като мълния върху челото си. — Погледът му бързо се плъзна по челото на Хари. — А едно момче от моята спалня казва, че ако проявя филма в една особена отвара, снимката ще се движи.
            Колин си пое дълбоко дъх на пресекулки от възбуда и продължи:
            — Ама тук е шеметно, нали? Преди да получа писмото от „Хогуортс“, не съм и предполагал, че ония странни неща, които можех да правя, са магии. Баща ми е млекар и съвсем не му се вярваше. Но сега ще му изпратя цял куп снимки. А чудесно би било да има и една твоя — и той умолително погледна Хари. — Може ли твоят приятел да ни снима двамата заедно? А после да се подпишеш на снимката, а?
            — О, автографи! Ще раздаваш автографи, така ли, Потър?
            Висок и режещ, гласът на Драко Малфой отекна из двора. Беше застанал точно зад Колин, охраняван, както навсякъде в „Хогуортс“, от двамата грамадни бандити Краб и Гойл.
            — Всички да се наредят на опашка! — ревна Малфой към насъбралите се. — Хари Потър ще раздава автографи!
            — Не е вярно! — ядоса се Хари и стисна юмруци. — Млъкни, Малфой!
            — Ти просто завиждаш — изписка Колин, целият горе-долу колкото шията на Краб.
            — Да завиждам ли? — попита Малфой, който нямаше нужда да вика повече, защото половината двор го слушаше. — За какво? Не желая гадни белези по лицето си, благодаря. Лично аз не смятам, че като ти разцепят главата, ставаш нещо особено.
            Краб и Гойл се хилеха глупашки.
            — Яж охлюви, Малфой — намеси се гневно Рон, а Краб заразтърква застрашително изпъкналите си като кестени кокалчета.
            — Внимавай, Уизли! — озъби се Малфой. — Не си търси белята, да не се наложи да идва майка ти да те прибира от училище. — И като престори гласа си, издекламира пронизително: — „Ако си подадеш носа извън линията на приличието…“
            Групичка петокурсници от „Слидерин“ шумно се изсмяха.
            — Един автограф и за Уизли, Потър — кривеше се Малфой. — Може да струва повече от цялата къща на родителите му.
            Рон изплющя във въздуха с бинтованата си пръчка, но в този момент Хърмаяни шумно затвори „Екскурзии с вампири“ и прошепна:
            — Внимавайте!
            — Какво става тук, какво става тук? — Гилдрой Локхарт крачеше към тях и полите на тюркоазенозелените му одежди се полюшваха зад него. — Кой раздава автографи?
            Хари започна да обяснява, но беше прекъснат, когато Локхарт преметна ръка през раменете му и забоботи весело:
            — Нямаше нужда да питам! Ето че пак се срещаме, Хари.
            Прикован до Локхарт и изгарящ от срам, Хари видя как Малфой изчезна назад в тълпата със своята подигравателна усмивка.
            — Хайде, драги ми Крийви — обърна се сияещият Локхарт към Колин. — Какво по-хубаво от един двоен портрет, върху който и двамата ще сложим автографи?!
            Колин извади фотоапарата и направи снимката точно когато звънецът зад тях извести започването на следобедните часове.
            — Хайде, вървете, не се бавете — викна Локхарт на насъбралите се и се запъти към замъка, без да пуска Хари, който се ядосваше, че не знае нито една добра магия за изчезване.
            — Между нас казано, Хари — бащински се обърна Локхарт към момчето, като влязоха в сградата през една странична врата, — аз те поприкрих малко на снимката. Като сме заедно, твоите съученици няма да си помислят, че искаш да си в центъра на вниманието.
            Глух за заекването на Хари, Локхарт го поведе бързо по един коридор с шпалир от любопитни ученици, откъдето се качиха по стълбището.
            — Искам само да ти кажа, че не е много разумно да раздаваш автографи на този етап от кариерата си, Хари. Честно казано, изглежда малко самоуверено. Сигурно ще дойде време, когато и ти като мен ще трябва да си носиш винаги по цяла купчинка снимки, но… — и той се покашля многозначително — все още, струва ми се, не е дошъл този момент.
            Бяха стигнали до класната стая на Локхарт и той най-сетне пусна момчето. Като си оправи дрехите, Хари се запъти да седне на последния ред и веднага се зае да подрежда пред себе си седемте книги на професора, за да не гледа автора им на живо.
            Другите от класа скоро затрополиха из стаята и Рон и Хърмаяни седнаха от двете страни на Хари.
            — И яйце ще се опържи на почервенялото ти лице — отбеляза Рон. — Само гледай Крийви да не срещне Джини, че ще открият двамата заедно фенклуб „Хари Потър“.
            — Престани! — сопна му се Хари.
            Сега само това липсваше — Локхарт да чуе за фенклуб на Хари Потър!
            Когато целият клас зае местата си, Локхарт шумно се изкашля и след това настана тишина. Той се пресегна, взе от Невил Лонгботъм неговия екземпляр от „Туризъм с тролове“ и го вдигна, обърнат към всички, за да им покаже на корицата портрета си, от който намигаше.
            — Моя милост — посочи се той и също намигна. — Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин* трета степен, Почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и пет пъти лауреат на Наградата за най-чаровна усмивка, присъждана от „Седмичник на магьосницата“. Но не за това ми е думата — да не мислите, че съм се отървал от Бандънския призрак с усмивка!
            [* Така се казва могъщият и уважаван магьосник и пророк от легендата за крал Артур — Б.пр.]
            Той ги изчака да се разсмеят, но само неколцина се усмихнаха плахо.
            — Виждам, че всички сте си купили пълния комплект мои книги. Браво! Реших да започнем днес с един малък тест. Няма от какво да се притеснявате — само да проверя колко сте прочели и какво сте запомнили…
            Като раздаде листовете с въпросите, той се върна пред първия чин и обяви:
            — Имате трийсет минути. Започнете… сега!
            Хари взе листа с теста и зачете:

            1. Кой е любимият цвят на Гилдрой Локхарт?
            2. Коя е тайната амбиция на Гилдрой Локхарт?
            3. Кое според вас е най-голямото постижение на Гилдрой Локхарт досега?

            И така, въпрос след въпрос, цели три страници, докато се стигнеше до:

            54. Кога е рожденият ден на Гилдрой Локхарт и какъв би бил идеалният подарък за него?
                                                                             * * *
            Половин час по-късно Локхарт събра тестовете и взе да ги прелиства нетърпеливо пред целия клас.
            — Та-ра, та-ра! Почти никой не си спомня, че любимият ми цвят е лилавият. Написал съм го в „Излети с Йети“. А неколцина от вас трябва по-внимателно да прочетат „Скитосване с върколаци“. Ясно съм заявил в дванайсета глава, че идеалният подарък за рождения ми ден е хармонията между магическия и немагическия свят, макар че… не бих отказал и една голяма бутилка от старото огнено уиски „Огдънс“.
            И той пак им смигна палаво и дръзко. Рон гледаше Локхарт така, сякаш не вярваше на очите си. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които седяха отпред, едва сдържаха смеха си. Хърмаяни обаче така се бе захласнала да слуша Локхарт, че се сепна, когато той спомена името й.
            — …Ала госпожица Хърмаяни Грейнджър знае, че тайната ми амбиция е да освободя света от злото, както и да пласирам собствената си марка отвари за поддържане на косата. Браво на момичето! Наистина… — и той прегледа целия й тест — …тя получава отличен! Къде е госпожица Хърмаяни Грейнджър?
            Хърмаяни вдигна трепереща ръка.
            — Отлично! — сияеше Локхарт, — Пълен отличен! Ето десет точки за „Грифиндор“! А сега, да се заемаме с работа…
            Той се наведе зад бюрото си и извади оттам голяма покрита клетка.
            — Внимавайте! Моята работа е да ви въоръжа срещу най-противните създания в магьосническия свят. В тази стая можете да изпитате някои от най-големите си страхове. Трябва обаче да знаете, че нищо лошо не може да ви се случи, докато съм тук. От вас искам само да запазите спокойствие.
            Хари надникна против волята си иззад купчината книги, за да види клетката. Локхарт постави ръка на покривалото й. Дийн и Шеймъс вече бяха престанали да се смеят, а Невил се беше свил на първия чин.
            — Трябва да ви предупредя да не издавате писъци — сниши глас Локхарт, — защото може да ги предизвикате.
            Когато целият клас бе притаил дъх, Локхарт рязко отметна покривалото.
            — Ето — обяви той драматично, — току-що уловени феи от Корнуол.
            Шеймъс Финигън не бе в състояние повече да се владее. Той се изсмя с такова пръхтене, което дори и Локхарт не можеше да вземе за писък от ужас.
            — Моля? — усмихна се той на Шеймъс.
            — Ами те не са… те не са много… опасни, нали? — давеше се вече от смях Шеймъс.
            — Не бъди толкова сигурен — каза Локхарт и назидателно завъртя пръст пред Шеймъс. — Дяволски хитри пакостници могат да се окажат понякога.
            Феите бяха яркосини на цвят и високи около двайсет сантиметра, с остри лица и с такива пронизителни гласове, сякаш спореха поне няколко от най-устатите австралийски папагали. Щом бе отместено покривалото, те започнаха да се мятат и да подскачат, да разтърсват решетките и да правят гримаси на онези, които бяха най-близо до тях.
            — Хайде сега — каза на висок глас Локхарт, — да видим как ще се справите с тях. — И отвори клетката.
            Настана истинска суматоха. Феите се пръснаха във всички посоки като ракети. Две от тях веднага грабнаха Невил за ушите и го вдигнаха във въздуха. Няколко се стрелнаха право през прозореца и обсипаха задната редица със счупени стъкла. Останалите продължиха да опустошават класната стая по-успешно от вилнеещ носорог. Те грабваха мастилници и пръскаха класа с мастило, късаха книги и листа, дърпаха картините от стените, обръщаха кошчетата за боклук, взимаха чанти и книги и ги мятаха през счупените прозорци.
            Само след няколко минути половината клас бе намерил убежище под чиновете, а Невил висеше на полилея, спускащ се от тавана.
            — Хайде, давайте! Обградете ги, съберете ги, не се бойте от някакви си феи… — викаше Локхарт.
            Той нави ръкави, размахваше пръчката си и от време на време повтаряше: „Пескипикси! Пестерноми!“ Нямаше абсолютно никакъв ефект. Една от феите успя да измъкне магическата пръчка на Локхарт и я запрати през прозореца.
            Локхарт се задави и сам се мушна под бюрото си, като се размина на косъм да не го смачка полилеят с Невил, стоварил се на земята секунда по-късно.
            Щом удари звънецът, всички се втурнаха като луди към изхода. В настъпилото затишие Локхарт се изправи, видя Хари, Рон и Хърмаяни, които бяха почти на вратата, и им рече:
            — Върнете се! От вас тримата искам просто да напъхате останалите феи обратно в клетката им. — След това той се изниза покрай тях и бързо затвори вратата на стаята зад гърба си.
            — Това не е възможно! — изрева Рон, когато една от останалите на свобода феи го ухапа по ухото.
            — Той просто искаше да ни даде практически урок — каза Хърмаяни, като обезвреди две феи едновременно с добре изпълнена смразяваща магия и ги напъха в клетката.
            — Практически урок ли? — повтори Рон, докато се мъчеше да докопа една танцуваща фея, която все му се изплъзваше и му се плезеше. — Хърмаяни, та той нямаше и най-малка представа как да постъпи!
            — Глупости! — отвърна момичето. — Нали си чел книгите му. Там пише какви изумителни неща е правил…
            — Или твърди, че е правил… — измърмори Рон.

Няма коментари:

Публикуване на коментар