26 май 2012 г.

Хари Потър и философският камък-1



        Джоан Роулинг
        Хари Потър и философският камък

            ГЛАВА ПЪРВА: МОМЧЕТО, КОЕТО ОЖИВЯ
            Госпожа и господин Дърсли, живеещи на улица „Привит Драйв“ номер четири, с гордост твърдяха, че — слава Богу! — са напълно нормални. Бяха от хората, от които най-малко ще очаквате да са замесени в нещо странно или загадъчно, защото просто не одобряваха такива глупости.
            Господин Дърсли беше директор на фирма, наречена „Грънингс“, която произвеждаше дрелки. Беше едър, набит мъж, почти без врат, но затова пък имаше много големи мустаци. Госпожа Дърсли бе слаба и руса, с почти двойно по-дълъг врат от обикновените вратове, което й вършеше добра работа, защото прекарваше голяма част от времето си да го протяга през оградата, за да шпионира съседите. Семейство Дърсли се гордееха със синчето си на име Дъдли — според тях по-добро момче от него нямаше никъде.
            Семейство Дърсли имаха всичко, което искаха, обаче имаха и една тайна и най-големият им ужас беше някой да не я открие. Смятаха, че не биха понесли който и да било да узнае за семейство Потър. Госпожа Потър беше сестра на госпожа Дърсли, но двете не се бяха виждали от няколко години. Всъщност госпожа Дърсли се преструваше, че няма сестра, понеже сестра й и нейният съпруг нехранимайко бяха толкова не-Дърсли, колкото изобщо бе възможно да бъдеш. Семейство Дърсли потръпваха при мисълта какво ли биха казали съседите, ако някой от семейство Потър се появеше на тяхната улица. Семейство Дърсли знаеха, че семейство Потър също имат синче, обаче никога не го бяха дори зървали. Това момче беше още една сериозна причина да държат семейство Потър настрана — те не искаха Дъдли да общува с такова дете.
            Щом господин и госпожа Дърсли се събудиха в онзи мрачен, сив вторник, когато започва нашата история, облачното небе навън не подсказваше с нищо, че скоро из цялата страна ще започнат да се случват странни и загадъчни неща. Господин Дърсли си тананикаше, избирайки за работа най-безличната си вратовръзка, а госпожа Дърсли клюкарстваше радостно, докато се бореше с пищящия Дъдли, за да го сложи на високото му столче.
            Никой от тях не забеляза голямата улулица, която изпърха покрай прозореца.
            В осем и половина господин Дърсли взе чантата си, целуна набързо госпожа Дърсли по бузата и се опита да целуне и Дъдли за сбогом, но не улучи, тъй като Дъдли беше изпаднал в ярост и замерваше стените с попарата си. „Паленцето ми!“ — изгука господин Дърсли, докато напускаше къщата. Качи се в колата си и излезе на заден ход от алеята на номер четири.
            Чак на ъгъла забеляза първия признак за нещо чудновато — котка, която разучаваше градската карта*. За миг господин Дърсли не осъзна какво е видял, после рязко извърна глава и погледна отново. На ъгъла на „Привит Драйв“ стоеше тигрова котка, но от карта нямаше и следа. Какво ли си е мислил? Трябва да е било някаква игра на светлината. Господин Дърсли примигна и впери поглед в котката. Тя на свой ред втренчи очи в него. Докато завиваше и караше нататък по главната улица, господин Дърсли наблюдаваше котката в огледалото за обратно виждане. Сега тя четеше табелата, на която пишеше "Улица „Привит Драйв“ — не, гледаше табелата; котки не могат да разчитат нито градски карти, нито табели! Господин Дърсли разтърси глава и изключи котката от мислите си. Докато шофираше към града, не мислеше за нищо друго, освен за голямата поръчка за дрелки, която се надяваше да получи този ден.
            [* В големите градове на Запад на определени места са поставени карти на града, по които да се ориентират пешеходци и автомобилисти. — Б.пр.]
            Обаче в покрайнините на града нещо друго измести дрелките от съзнанието му. Както си чакаше в обичайното сутрешно задръстване, не можеше да не забележи, че наоколо се движат множество странно облечени хора. Хора с мантии! Господин Дърсли не можеше да понася хора, които се обличат с необикновени дрехи — какви труфила се виждаха по младежите! Предположи, че това е някаква глупашка нова мода. Забарабани с пръсти по волана и очите му се спряха върху група такива чудаци, застанали съвсем наблизо. Те възбудено си шепнеха нещо. Господин Дърсли се разяри, като видя, че двама от тях съвсем не бяха млади. Ами онзи мъж сигурно бе по-възрастен от самия него, пък носеше изумруденозелена мантия! Какво безобразие! После на господин Дърсли му хрумна, че това навярно е някакъв глупав номер — тези хора сигурно събираха пари за нещо… да, такава ще да е работата. Уличното движение се освободи и няколко минути по-късно господин Дърсли вкара автомобила си в паркинга на фирма „Грънингс“ с мисли, отново насочени към дрелките.
            В кабинета си на деветия етаж господин Дърсли винаги работеше с гръб към прозореца. Ако не седеше така, тази сутрин щеше да му е по-трудно да се съсредоточи върху дрелките. Той не съзря совите, които прелитаха посред бял ден, въпреки че хората долу на улицата ги виждаха, сочеха ги и зяпаха със зинали уста, докато сова подир сова минаваха над главите им. Повечето от тях не бяха виждали такава птица дори нощем. Господин Дърсли обаче прекара един съвсем нормален безсовов предобед. Наруга петима души. Проведе няколко важни телефонни разговора и покрещя още малко. Беше в много добро настроение до обяд, когато реши да се поразтъпче и да пресече улицата, за да си купи нещо от хлебарницата насреща.
            Беше забравил напълно хората с мантиите, докато не видя група от тях до хлебарницата. Изгледа ги ядосано на минаване. Не знаеше защо, но те го смущаваха. Тези също си шепнеха възбудено помежду си, а той не видя нито една касичка за събиране на пари. Едва когато ги подминаваше на връщане, стиснал в книжна кесия голяма поничка, той долови няколко думи от това, което си говореха.
            — Семейство Потър, точно така, това чух…
            — …да, техният син — Хари…
            Господин Дърсли спря като закован. Обзе го страх. Хвърли поглед назад към шепнещите, сякаш искаше да им каже нещо, но после се отказа. Втурна се обратно през улицата, качи се бързо в кабинета си, нареди сопнато на секретарката да не го безпокои, грабна телефона и почти беше набрал домашния си номер, когато си промени решението. Върна слушалката върху вилката и взе да си глади мустака, като си мислеше… че се държи глупаво. Потър не беше особено рядко име. Сигурно съществуваха сума хора на име Потър, които имат син, наречен Хари. Като се замисли, установи, че даже не е убеден дали племенникът му наистина се казва Хари. Никога не бе дори виждал момчето. Можеше да е Харви. Или Харолд. Нямаше никакъв смисъл да тревожи госпожа Дърсли — тя така се разстройваше при всяко споменаване на сестра й. Не я кореше — ако самият той бе имал такава сестра… Но все пак тези хора с пелерините…
            Следобед му беше много по-трудно да се съсредоточи върху дрелките и когато напусна сградата в пет часа, все още бе така разтревожен, че се блъсна в някого точно пред вратата.
            — Извинете! — промърмори, тъй като дребничкият старец се препъна и едва не падна.
            Минаха няколко секунди, преди господин Дърсли да осъзнае, че този човек носи виолетова мантия. Не изглеждаше никак разстроен от това, че едва не го повалиха на земята. Напротив, лицето му се разтегли в широка усмивка и той каза с писклив глас, който накара минувачите да го загледат втрещено:
            — Не се извинявайте, драги ми господине, защото днес нищо не може да ме обезпокои! Радвайте се, тъй като Вие-знаете-кой най-сетне си отиде! Дори мъгъли като вас би трябвало да празнуват в този щастлив, прещастлив ден!
            После старецът прегърна господин Дърсли през кръста и продължи нататък.
            Господин Дърсли остана като вкаменен на мястото си. Някакъв съвършено чужд човек го беше прегърнал! Смътно си спомни, че го бе нарекъл и мъгъл — каквото и да означаваше това. Беше потресен. Забърза към колата си и потегли към дома, като се надяваше, че си измисля разни неща, което никога преди дори не бе и допускал, защото не одобряваше измислиците.
            Когато навлезе в алеята на номер четири, първото, което видя — и то не оправи настроението му, — беше тигровата котка от сутринта. Сега седеше върху градинската зидана ограда. Сигурен беше, че е същата — имаше същата шарка около очите.
            — Къш! — извика господин Дърсли.
            Котката не мръдна. Само го погледна строго. Господин Дърсли се запита дали това е нормално котешко поведение. Като се мъчеше да се овладее, той отключи вратата на къщата. Все още беше твърдо решен да не споменава нищо пред жена си.
            Госпожа Дърсли бе прекарала един приятен нормален ден. По време на вечеря му разказа всичко за проблемите на госпожа съседката с нейната дъщеря и как Дъдли бил научил нов израз — „Няма пък!“. Господин Дърсли опита да се държи нормално. След като сложиха Дъдли да спи, бащата отиде във всекидневната тъкмо навреме, за да чуе последния репортаж от вечерните новини:
            — И накрая: Наблюдатели на птици отвред съобщават, че днес совите в страната са проявили много странно поведение. Въпреки че те обикновено ловуват нощем и почти никога не се виждат на дневна светлина, от изгрев слънце насам са били забелязани стотици такива птици, които летели във всички посоки. Специалистите не са в състояние да обяснят защо совите внезапно са променили навика си да спят денем. — Тук говорителят си позволи да се ухили. — Крайно мистериозно! А сега давам думата на Джим Макгъфин, който ще ви представи прогнозата за времето. Дали тази вечер ще има нови валежи от сови, а, Джим?
            — Е, Тед — обади се метеорологът, — това не мога да кажа, обаче не само совите са се държали чудновато днес. Зрители толкова далеч един от друг, като например от Кент, Йоркшир и Дънди, ми съобщиха по телефона, че вместо дъжда, който им обещах вчера, е имало порой от падащи звезди! Може би някои хора са отпразнували предварително Нощта на кладите* — но, мили хора, тя всъщност се пада чак другата седмица! Обаче за тази вечер мога да обещая една мокра нощ.
            [* Отбелязва се в Англия на 5 ноември. — Бел.пр.]
            Господин Дърсли замръзна във фотьойла си. Падащи звезди над цяла Великобритания? Сови, които летят посред бял ден? Навред тайнствени хора с мантии? И шепотът, шепотът за семейство Потър…
            Госпожа Дърсли влезе във всекидневната с две чаши чай. Нямаше как. Той трябваше да й каже нещо. Притеснено се изкашля.
            — Хм… Петуния, мила моя, обаждала ли ти се е напоследък сестра ти?
            Както и беше очаквал, госпожа Дърсли доби възмутен и ядосан вид. В края на краищата обикновено се правеха, че тя няма сестра.
            — Не — отвърна сега рязко. — Защо?
            — Странни неща в новините — промърмори господин Дърсли. — Сови… падащи звезди… а в града днес имаше сума чудновати хора…
            — Е, и? — сопна му се госпожа Дърсли.
            — Ами, просто си помислих… че може би… всичко това има нещо общо с… разбираш ли… с нейните приятели.
            Госпожа Дърсли отпи от чая със свити устни. Господин Дърсли се питаше дали да посмее да й спомене, че е чул името Потър. Реши, че не смее. Вместо това каза колкото е възможно по-нехайно:
            — Синът им… трябва да е горе-долу на възрастта на Дъдли, нали?
            — Предполагам — рече госпожа Дърсли хладно.
            — Как се казваше? Не беше ли Хауърд?
            — Хари. Отвратително просташко име, ако питаш мен.
            — А, да — възкликна господин Дърсли и сърцето му се сви болезнено. — Да, напълно съм съгласен с теб.
            Когато се качиха горе да си легнат, не спомена нито дума повече по въпроса. Докато госпожа Дърсли беше в банята, господин Дърсли се шмугна до прозореца на спалнята и надникна в градината пред къщата. Котката беше все още там, втренчила поглед надолу по „Привит Драйв“, сякаш очакваше нещо.
            Нима той си въобразяваше разни работи? Можеше ли всичко това да има общо с Потърови? Ако беше тъй… ако излезеше наяве, че са сродени с една двойка такива… той не би го понесъл.
            Семейство Дърсли си легнаха. Госпожа Дърсли заспа бързо, но господин Дърсли лежеше буден и мислено си преповтаряше всичко. Последната му утешителна мисъл, преди да заспи, беше, че дори ако Потърови бяха замесени, нямаше причина да потърсят него и госпожа Дърсли. Потърови знаеха отлично какво той и Петуния мислят за тях и такива като тях… Той не виждаше как двамата с Петуния биха могли да бъдат въвлечени в каквото и да било, което можеше да се случи. Прозина се и се обърна. Тях то не би могло да засегне.
            Колко дълбоко се лъжеше!
            Господин Дърсли може и да беше потънал в неспокоен сън, ала котката на зида отвън не показваше никакви признаци на сънливост. Седеше неподвижно като статуя, вперила непримигващи очи в далечния ъгъл на „Привит Драйв“. Дори не трепна, когато на съседната улица се затръшна вратата на една кола, нито когато две сови профучаха над нея. Всъщност стана почти полунощ, преди котката изобщо да помръдне.
            На ъгъла, който тя бе наблюдавала, се появи мъж. Появи се така внезапно и безшумно, та човек би помислил, че просто е изникнал из земята. Опашката на котката потрепна и животното примижа.
            Никога на „Привит Драйв“ не бяха виждали такъв човек. Беше висок, слаб и много стар, ако се съдеше по сребристата му коса и брада, които бяха толкова дълги, че би могъл да си ги втъкне в колана. Носеше дълги одежди, пурпурна мантия, която метеше земята, и ботуши с висок ток и катарами. Сините му очи бяха светли, ясни и бляскаха иззад очилата му с форма на полумесец, а носът му бе много дълъг и гърбав, сякаш е бил чупен поне два пъти. Името на този мъж беше Албус Дъмбълдор*.
            [* Албус Дъмбълдор — от „бил“ (лат.) и вид пчела (англ.) — Б. пр.]
            Албус Дъмбълдор като че ли не съзнаваше, че току-що е попаднал на улица, където всичко, свързано с него — от името до ботушите му — беше нежелано. Ровеше усърдно из джобовете на мантията си и търсеше нещо. Обаче явно съзнаваше, че е наблюдаван, защото внезапно хвърли поглед към котката, която все още го гледаше втренчено от другия край на улицата. По някаква причина видът на котката изглежда го развесели. Той се изкикоти и промърмори:
            — Трябваше да се досетя.
            Успя да намери във вътрешния си джоб онова, което търсеше. Приличаше на сребърна запалка. Той я отвори, вдигна я високо и щракна с нея. Най-близкият уличен фенер угасна с тих пукот. Отново щракна — следващият фенер мигна и притъмня. Дванайсет пъти щракна със Загасителя, докато на цялата улица останаха да светят само две мънички точици в далечината — очите на котката, която го наблюдаваше. Ако някой надникнеше сега през прозореца си — дори госпожа Дърсли с острия си поглед, — изобщо не би могъл да види какво става долу на паважа. Дъмбълдор пъхна Загасителя обратно в мантията си и тръгна към номер четири, където седна на зида до котката. Не я погледна, но подир малко й заговори.
            — Каква изненада да ви видя тук, професор Макгонъгол!
            Извърна се да се усмихне на котката, обаче тя беше изчезнала. Вместо това, той се усмихваше на жена с доста строг вид, която имаше правоъгълни очила с точно същата форма, каквато беше шарката около очите на котката. Тя също носеше мантия, и то изумруденозелена. Черната й коса бе прибрана в стегнат кок. Изглеждаше смутена.
            — Как разбрахте, че съм аз? — попита.
            — Но, любезна госпожо професор, никога не съм виждал котка да седи така сковано!
            — И вие щяхте да сте скован, ако бяхте седели цял ден върху един зид — каза професор Макгонъгол.
            — Цял ден? Когато можехте да празнувате? Докато идвах насам, сигурно съм минал покрай дузина тържества и празненства.
            Професор Макгонъгол изсумтя ядосано.
            — О, да, всички празнуват наистина — изрече припряно. — Човек би предположил, че ще бъдат по-предпазливи, ама не… Дори мъгълите са забелязали, че става нещо. Съобщиха го в техните новини — тя посочи с глава тъмния прозорец на всекидневната на семейство Дърсли. — Чух го. Ята сови… падащи звезди… Те не са чак толкова глупави. Нямаше как да не забележат нещо. Падащи звезди на юг в Кент… Бас ловя, че това е бил Дедалус Дигъл. Никога не е имал много ум в главата.
            — Не трябва да ги обвинявате — възрази Дъмбълдор кротко. — Цели единайсет години имахме съвсем малко поводи за празнуване.
            — Знам — отвърна професор Макгонъгол раздразнено. — Но това не е причина да си загубим ума. Хората съвсем лекомислено са тръгнали по улиците посред бял ден, без дори да се облекат с мъгълски дрехи, и разпространяват слухове.
            Хвърли остър поглед встрани към Дъмбълдор, сякаш се надяваше той да й каже нещо, но мъжът не го стори, така че тя продължи:
            — Само това оставаше — точно в деня, когато Вие-знаете-кой изглежда най-сетне е изчезнал, мъгълите да научат всичко за нас! Надявам се действително да си е отишъл, Дъмбълдор, а?
            — Наистина изглежда така — отвърна Дъмбълдор. — Трябва да сме много благодарни. Искате ли едно шербетово лимонче?
            — Едно какво?
            — Шербетово лимонче. Това са вид мъгълски бонбони, които доста обичам.
            — Не, благодаря — каза професор Макгонъгол хладно, сякаш смяташе, че това не е подходящ момент за шербетови лимончета. — Както казах, дори Вие-знаете-кой действително да си е отишъл…
            — Любезна госпожо професор, не би ли трябвало един разумен човек като вас да го нарича с името му? Цялата тази глупост с „Вие-знаете-кой“… От единайсет години се опитвам да убедя хората да го наричат с истинското му име: Волдемор*. — Професор Макгонъгол трепна, но Дъмбълдор, който разлепваше две шербетови лимончета едно от друго, като че ли не забеляза. — Всичко става толкова объркано, ако продължаваме да казваме „Вие-знаете-кой“. Никога не съм виждал причина да се страхувам да произнеса името на Волдемор.
            [* Волдемор — от „полет на смърт“ (фр.) — Б.пр.]
            — Знам, че не сте — каза професор Макгонъгол и гласът й звучеше полураздразнено, полувъзхитено. — Но вие сте различен. Всички знаем, че вие сте единственият, от когото Вие-знаете… ох, добре, Волдемор… се страхуваше.
            — Ласкаете ме — рече Дъмбълдор спокойно. — Волдемор имаше сили, които аз никога не ще имам.
            — Само защото сте твърде… да речем… благороден, за да ги използвате.
            — Добре че е тъмно. Никога не съм се изчервявал толкова силно, откакто Мадам Помфри ми каза, че харесва новите ми наушници.
            Професор Макгонъгол стрелна Дъмбълдор с остър поглед и каза:
            — Совите не са нищо в сравнение със слуховете, които се носят навред. Знаете ли какво казват всички? За това защо е изчезнал? За това какво в края на краищата го е спряло?
            Професор Макгонъгол като че ли беше стигнала до темата, която най-много държеше да разисква — истинската причина, задето бе чакала цял ден върху студения твърд зид, — защото нито като котка, нито като жена не беше устремявала в Дъмбълдор такъв пронизващ поглед, какъвто му отправи сега. Явно че каквото и да казваха „всички“, тя нямаше да го повярва, докато Дъмбълдор не й потвърдеше, че е вярно. Дъмбълдор обаче си избираше друго шербетово лимонче и не отговори.
            — Казват, че — продължи тя настойчиво — миналата нощ Волдемор се появил в Годрикс Холоу. Отишъл да се срещне със семейство Потър. Носи се слух, че Лили и Джеймс Потър са… са… че те са… мъртви.
            Дъмбълдор сведе глава. Професор Макгонъгол изстена.
            — Лили и Джеймс… Не мога да повярвам… Не исках да повярвам… Ох, Албус…
            Дъмбълдор протегна ръка и я потупа по рамото.
            — Знам… знам… — каза потиснато.
            Гласът на професор Макгонъгол трепереше, когато продължи:
            — Това не е всичко. Говорят, че се опитал да убие сина на Потърови, Хари. Но… не могъл. Не могъл да убие това момченце. Никой не знае защо или как, но говорят, че като не могъл да убие Хари Потър, силата на Волдемор някак се пречупила… и затова е изчезнал.
            Дъмбълдор кимна мрачно.
            — Значи… значи е вярно? — запъна се професор Макгонъгол. — След всичко, което е направил… всички хора, които е убил… не могъл да убие едно момченце? Просто поразително… от всички неща, които можеха да го спрат… Но как — о, небеса! — Хари е оживял?
            — Можем само да гадаем — каза Дъмбълдор. — И навярно никога няма да узнаем.
            Професор Макгонъгол намери дантелената си носна кърпичка и избърса очите си под очилата. Дъмбълдор подсмръкна силно, извади от джоба си златен часовник и взе да го оглежда. Беше много странен часовник. Имаше дванайсет стрелки и никакви цифри. Вместо това, по ръба му се движеха малки планети. Очевидно за Дъмбълдор той все пак беше ясен за разчитане, защото го пъхна обратно в джоба си и каза:
            — Хагрид закъснява. Впрочем, предполагам, той ви е казал, че ще бъда тук?
            — Да — отговори професор Макгонъгол, — обаче не вярвам вие да ми кажете защо сте именно тук.
            — Дойдох да предам Хари на леля му и вуйчо му. Той няма други роднини.
            — Да не искате да кажете… Не може да имате предвид хората, които живеят тук?! — възкликна професор Макгонъгол, като скочи на крака и посочи номер четири. — Дъмбълдор… не можете! Цял ден ги наблюдавах. Не бихте могли да намерите двама души, които по-малко да приличат на нас. И това тяхно синче… Видях го как риташе майка си, докато вървяха по улицата, и врещеше за бонбони. Хари Потър не може да живее тук!
            — Това е най-доброто място за него — заяви Дъмбълдор твърдо. — Леля му и вуйчо му ще са в състояние да му обяснят всичко когато порастне. Написал съм им писмо.
            — Писмо? — повтори професор Макгонъгол отпаднало, като седна отново на зида. — Наистина ли мислите, Дъмбълдор, че можете да обясните всичко това в едно писмо? Тези хора никога няма да разберат момчето. Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!
            — Именно — съгласи се Дъмбълдор, като гледаше много сериозно над ръба на очилата си, подобни на полумесец. — Ще е достатъчно да завърти главата на всяко момче. Прочут, преди да е проходил и проговорил! Прочут за нещо, което дори няма да помни! Не разбирате ли колко по-добре е да израсте далеч от всичко това, докато бъде готов да го възприеме?
            Професор Макгонъгол отвори уста, премисли, преглътна и най-сетне каза:
            — Да… да, прав сте, разбира се. Но как ще дойде момчето тук, Дъмбълдор?
            Внезапно заоглежда мантията му, сякаш мислеше, че може да е скрил Хари под нея.
            — Хагрид ще го донесе.
            — Мислите ли, че е… разумно… да поверите на Хагрид нещо толкова важно?
            — Бих поверил на Хагрид дори и живота си — отговори й Дъмбълдор.
            — Съгласна съм, че е храбър — рече професор Макгонъгол неохотно, — но не можете да отречете, че е небрежен. Склонен е да… Какво е това?
            Някакъв тих боботещ шум бе нарушил тишината около тях. Постепенно се усилваше, докато те гледаха нагоре и надолу по улицата, за да видят фарове. После нарасна до рев на мотор и двамата погледнаха нагоре към небето… От въздуха се спусна огромен мотоциклет и се приземи на улицата пред тях.
            Макар че мотоциклетът беше огромен, не представляваше нищо в сравнение с човека, седнал върху него. Той бе почти двойно по-висок от нормален мъж и поне пет пъти по-широк. Изглеждаше прекалено голям, за да е истински, и толкова див — дълги кичури гъста черна коса и брада прикриваха по-голямата част от лицето му, имаше длани колкото капаци на кофи за смет, а краката му, обути в ботуши, приличаха на бебета делфини. В грамадните си мускулести ръце държеше вързоп в одеяло.
            — Хагрид! — каза Дъмбълдор с нотка на облекчение в гласа. — Най-сетне! И откъде намери този мотоциклет?
            — ’Зех го назаем, професор Дъмбълдор — отговори великанът, докато слизаше внимателно от мотоциклета. — Младият Сириус Блек ми го зае. Нося го, сър.
            — Нямаше проблеми, нали?
            — Не, сър… къщата беше почти разрушена, ама аз го измъкнах невредим, преди мъгълите да плъзнат наоколо. Заспа, додето летяхме над Бристол.
            Дъмбълдор и професор Макгонъгол се наведоха над вързопа в одеялото. Вътре едва се виждаше дете, потънало в дълбок сън. Под къдрица от катраненочерната коса на челото му те забелязаха рана със странна форма, подобна на мълния.
            — Това ли е…? — прошепна професор Макгонъгол.
            — Да — каза Дъмбълдор. — Този белег ше му остане завинаги.
            — Не бихте ли могли да направите нещо, Дъмбълдор?
            — Дори да можех, не бих. Белезите понякога са полезни. Самият аз имам един над лявото си коляно и той е точен план на лондонското метро. Е… дай ми го, Хагрид… Да приключваме с тази работа!
            Дъмбълдор взе Хари на ръце и се обърна към къщата на семейство Дърсли.
            — Може ли… може ли да се сбогувам с него, сър? — попита Хагрид.
            Наведе огромната си космата глава над Хари и му лепна една навярно много бодлива мустаката целувка. Сетне Хагрид изведнъж нададе вой като ранено куче.
            — Шшшшт! — изсъска професор Макгонъгол. — Ще събудиш мъгълите!
            — Извинявайте — захлипа Хагрид, като извади голяма носна кърпа на точки и скри лицето си в нея, — ’ма не мога да го понеса… Лили и Джеймс мъртви… и бедничкият малък Хари да живурка с мъгъли…
            — Да, да, всичко това е много тъжно, обаче трябва да се овладееш, Хагрид, иначе ще ни открият — прошепна професор Макгонъгол и потупа Хагрид внимателно по ръката.
            Дъмбълдор прекрачи ниския градински зид и тръгна към входната врата. Положи Хари нежно върху площадката, извади от мантията си писмо, втъкна го в одеялото на детето и после се върна при другите двама. Цяла минута те стояха и гледаха вързопчето — раменете на Хагрид се тресяха, професор Макгонъгол примигваше яростно, а искрящата светлина, която обикновено блестеше в очите на Дъмбълдор, сякаш бе угаснала.
            — Е — каза Дъмбълдор накрая, — това е. Нямаме повече работа тук. Можем да се присъединим към тържествата.
            — Да — обади се Хагрид с много приглушен глас. — Ще върна мотора на Сириус. Лека нощ, професор Макгонъгол… професор Дъмбълдор…
            Като избърса с ръкава на якето си сълзите, бликащи от очите му, Хагрид се метна на мотоциклета и запали мотора. Той се издигна с рев във въздуха и изчезна в нощта.
            — Очаквам да се видим скоро, професор Макгонъгол — каза Дъмбълдор и й кимна.
            В отговор професор Макгонъгол си издуха носа.
            Дъмбълдор се обърна и тръгна обратно по улицата. На ъгъла спря и извади Загасителя от сребро. Щракна веднъж с него и дванайсет светещи кълба се втурнаха към своите фенери, така че „Привит Драйв“ внезапно засия в оранжево и той успя да забележи как една тигрова котка се шмугна зад ъгъла в другия край на улицата. Едва можеше да различи вързопа на площадката на номер четири.
            — На добър час, Хари! — прошепна Дъмбълдор, завъртя се на тока си, мантията му изсвистя и той изчезна.
            Вятърът разроши спретнатите живи плетове по улица „Привит Драйв“, която се стелеше тиха и чиста под мастиленото небе — последното място, на което би могло да се очаква да се случат чудновати неща. Хари Потър се обърна в своето одеяло, без да се събуди. Едната му ръчичка хвана здраво писмото до него и той продължи да спи, без да знае, че е необикновен, без да знае, че е прочут, без да знае, че след няколко часа ще се събуди от писъка на госпожа Дърсли, когато тя отвори вратата, за да изнесе бутилките за мляко, нито че ще прекара следващите няколко седмици мушкан и щипан от братовчед си Дъдли… Не можеше и да знае, че в същия този миг на тайни събирания хора из цялата страна вдигаха чаши и казваха с приглушен глас:
            — За Хари Потър… момчето, което оживя!

            ГЛАВА ВТОРА: ИЗЧЕЗНАЛОТО СТЪКЛО
            Изминаха почти десет години, откакто семейство Дърсли се събудиха и намериха своя племенник на площадката пред вратата, но улица „Привит Драйв“ кажи-речи не се бе променила. Слънцето изгря над същите спретнати дворчета и огря месинговия номер четири на входната врата на семейство Дърсли. После се вмъкна във всекидневната им, която изглеждаше почти както изглеждаше в онази вечер, когато господин Дърсли бе видял съдбоносния репортаж за совите. Само снимките на полицата издаваха колко много време е минало. Преди десет години там стояха сума фотографии на нещо, което приличаше на голяма розова плажна топка, нахлупило разноцветни тумбести шапки… Обаче Дъдли Дърсли не беше вече бебе и сега на снимките се виждаше как едно едро русо момче кара за пръв път велосипед, как се забавлява на въртележка на панаира, как играе компютърна игра с баща си, как майка му го прегръща и целува. В стаята нямаше никакъв признак, че в къщата живее и друго момче.
            А все пак Хари Потър беше още там, в момента спеше, но не задълго. Леля му Петуния бе будна и пискливият й глас издаде първия звук на деня.
            — Хайде! Ставай! Веднага!
            Стреснат, Хари се събуди. Леля му потропа отново на вратата.
            — Ставай! — изкрещя тя.
            Хари я чу да отива към кухнята и после — звук от тиган, поставен върху котлона. Обърна се по гръб и опита да си припомни съня, който бе сънувал. Беше хубав сън. В него имаше летящ мотоциклет. Хари изпита странното усещане, че и преди е сънувал същия сън.
            Леля му стоеше пак пред вратата.
            — Стана ли вече? — попита.
            — Почти — отговори Хари.
            — Побързай, искам да наглеждаш бекона*. И да не си посмял да го загориш! Държа всичко да е съвършено на рождения ден на Дъденцето.
            [* Бекон с яйца — традиционна закуска в Англия — Бел.пр.]
            Хари изстена.
            — Какво каза? — сопна се леля му през вратата.
            — Нищо, нищо…
            Рожденият ден на Дъдли… Как можа да го забрави? Хари стана бавно от леглото и почна да си търси чорапи. Намери си чифт под леглото и — след като махна някакъв паяк от единия — ги обу. Беше свикнал с паяци, защото в килера под стълбището ги имаше колкото щеш, а Хари спеше именно там.
            След като се облече, тръгна по коридора към кухнята. Масата беше почти изцяло скрита под подаръците на Дъдли. Май че бе получил новия компютър, който искаше, да не говорим за втория телевизор и колелото бегач. Защо Дъдли искаше точно колело бегач, остана загадка за Хари, понеже Дъдли беше много дебел и мразеше спорта — освен ако спортът се състоеше в това да удря някого с юмрук, разбира се. Любимата боксова круша на Дъдли беше самият Хари, обаче не успяваше да го издебне често. На Хари не му личеше външно, но всъщност беше много пъргав.
            Може би защото живееше в тъмен килер, той открай време беше дребен и мършавичък за възрастта си. Изглеждаше още по-дребен и по-мършав, защото нямаше какво да носи освен старите дрехи на Дъдли, а Дъдли беше около четири пъти по-едър от него. Хари имаше слабичко лице, възлести колена, черна коса и ясно зелени очи. Носеше кръгли очила, слепени с много тиксо заради безбройните пъти, когато Дъдли го беше боксирал по носа. Единственото, което Хари харесваше в своята външност беше тъничкият белег на челото, подобен на мълния. Имаше го откакто се помнеше, и първият въпрос, който си спомняше да е задал на леля си Петуния, беше как го е получил.
            — В автомобилната злополука, когато умряха родителите ти — каза тя тогава. — И не задавай въпроси.
            Не задавай въпроси — това беше правило номер едно за да бъде спокоен животът със семейство Дърсли.
            Вуйчо Върнън влезе в кухнята, когато Хари обръщаше бекона.
            — Среши си косата! — излая вуйчо му, вместо „добро утро“.
            Горе-долу веднъж в седмицата вуйчо Върнън надничаше над вестника си и крясваше, че Хари има нужда от подстригване. Хари навярно се беше подстригвал повече пъти от всички останали момчета в неговия клас, взети заедно, но нямаше никаква полза — косата му просто си растеше така, както й дойде.
            Хари пържеше яйцата, когато Дъдли пристигна в кухнята с майка си. Синчето приличаше много на баща си. Имаше широко розово лице, доста къс врат, малки, воднистосини очи и гъста руса коса, която лежеше гладко върху голямата му топчеста глава. Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче… Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука.
            Хари сложи чиниите с яйца и бекон на масата, което се оказа трудно, защото нямаше много място. Междувременно Дъдли броеше подаръците си. Лицето му помръкна.
            — Трийсет и шест — каза и погледна майка си и баща си. — Два по-малко от миналата година.
            — Миличко, не си броил подаръка от леля Марджи. Виж, той е тук, под този, големия от мама и татко.
            — Добре, значи трийсет и седем — рече Дъдли и целият почервеня.
            Хари, който усети, че наближава страхотен Дъдлиев изблик на ярост, взе да лапа своя бекон, колкото може по-бързо, да не би Дъдли да прекатури масата.
            Леля Петуния явно също надуши опасността, защото каза бързо:
            — И ще ти купим още два подаръка, когато излезем днес. Как ти харесва това, бонбонче? Два подаръка повече. Така добре ли е?
            За миг Дъдли се замисли. Изглежда това беше трудна работа. Най-после каза бавно:
            — Значи ще имам трийсет… трийсет…
            — Трийсет и девет, сладурчето ми — допълни леля Петуния.
            — Аха! — Дъдли седна изтежко и грабна най-близкия пакет. — Е, добре тогава.
            Вуйчо Върнън се изсмя.
            — Малкият хитрец знае какво си струва парите, също като татко си. Браво на теб, Дъдли! — и разроши косата на сина си.
            В този миг звънна телефонът и леля Петуния отиде да се обади, докато Хари и вуйчо Върнън наблюдаваха как Дъдли разопакова колелото бегач, кинокамера, самолет с дистанционно управление, шестнайсет нови компютърни игри и едно видео. Тъкмо разкъсваше опаковката на златен ръчен часовник, когато леля Петуния се върна, ядосана и разтревожена.
            — Лоши новини, Върнън — каза. — Госпожа Фиг си е счупила крака. Не може да го вземе. — Тя посочи с глава Хари.
            Дъдли остана със зинала от ужас уста, но сърцето на Хари подскочи. Всяка година на рождения ден на Дъдли родителите му водеха него и един негов приятел в паркове за забавления, ресторанти за хамбургери или на кино. Всяка година Хари оставаше при госпожа Фиг, смахната стара дама, която живееше през две улици от тях. Хари мразеше онова място. Цялата къща миришеше на зеле и госпожа Фиг го караше да разглежда снимките на всички котки, които някога беше имала.
            — А сега какво? — каза леля Петуния, докато гледаше разярено Хари, сякаш той е замислил всичко това.
            Хари знаеше, че би трябвало да съжалява, задето госпожа Фиг е счупила крака си, обаче не му беше тъжно, като се сети, че ще мине цяла година, преди да му се наложи да разглежда пак Тибълс, Снежанка, Господин Лапчо и Рошльо.
            — Може да се обадим на Марджи — предложи вуйчо Върнън.
            — Не говори глупости, Върнън, тя мрази момчето.
            Семейство Дърсли често говореха така за Хари — сякаш не е там, или по-скоро — сякаш е нещо много гнусно, което не може да ги разбере, като например плужек.
            — А онази, как й беше името, твоята приятелка… Ивон?
            — На курорт в Майорка е — отсече леля Петуния.
            — Бихте могли просто да ме оставите тук — обади се Хари обнадеждено.
            Щеше да може по изключение да гледа по телевизията каквото той иска и дори да се опита да поиграе на компютъра на Дъдли.
            Леля Петуния доби вид, сякаш току що е глътнала цял лимон.
            — Та да намерим къщата си в развалини, когато се върнем, нали? — изръмжа тя.
            — Няма да вдигна къщата във въздуха — каза Хари, но те не го слушаха.
            — Бихме могли да го вземем с нас до зоологическата градина — проточи леля Петуния — и да го оставим в колата…
            — Колата е нова и не позволявам той да седи сам в нея…
            Дъдли се разплака на висок глас. Всъщност не плачеше истински, от години не беше плакал истински, обаче знаеше, че ако разкриви лице и захленчи, мама ще му даде, каквото й поиска.
            — Хубавото ми Дъденце, недей да плачеш! Мама няма да му позволи да ти развали твоя си ден! — извика тя, като го взе в обятията си.
            — Не… искам… той… да… ид-д-дваааа! — крещеше Дъдли изпомежду силни престорени ридания. — Винаги раз-з-зваляяяя всичкооооо!
            И през пролуката между ръцете на майка си се ухили злобно на Хари.
            Точно тогава се звънна на вратата.
            — Ох, Боже Господи, пристигат! — каза леля Петуния в паника.
            Миг по-късно най-добрият приятел на Дъдли, Пиърс Полкис, влезе с майка си. Пиърс беше мършаво момче с лице на плъх. Обикновено той държеше ръцете на децата зад гърба им, докато Дъдли ги биеше. Дъдли веднага престана да се преструва, че плаче.
            Половин час по-късно Хари, който не можеше да повярва на късмета си, седеше на задната седалка в колата на семейство Дърсли с Пиърс и Дъдли на път към зоологическата градина за пръв път в живота си. Леля му и вуйчо му не бяха успели да измислят какво друго да правят с него, но преди да тръгнат, вуйчо Върнън бе дръпнал Хари настрана.
            — Предупреждавам те — каза той, като доближи голямото си червено лице до неговото, — предупреждавам те отсега, момче… само да се случи нещо странно, каквото и да било, ще седиш в килера от днес до Коледа.
            — Нищо няма да направя — отговори Хари, — честна дума!
            Но вуйчо Върнън не му повярва. Никой никога не му вярваше.
            Работата беше там, че около Хари често се случваха странни неща и просто нямаше смисъл да се казва на семейство Дърсли, че не той ги предизвиква.
            Веднъж леля Петуния, на която бе омръзнало Хари да се връща от бръснаря с вид, сякаш изобщо не е ходил там, грабна кухненската ножица и го подстрига така, че изглеждаше почти плешив, с изключение на бретона, който бе оставила „да прикрива онзи ужасен белет“. Дъдли щеше да се пукне от смях при вида на Хари, който прекара една безсънна нощ, като си представяше следващия ден в училище, където бездруго му се присмиваха заради провлечените дрехи и залепените с тиксо очила. На другата сутрин обаче стана и откри, че косата му е точно каквато беше, преди леля Петуния да я окастри. Заради това го наказаха да не излиза цяла седмица от килера си, въпреки опита му да ги убеди, че не може да обясни как е пораснала пак толкова бързо.
            Друг път леля Петуния се опита да му облече насила един отвратителен стар пуловер на Дъдли — кафяв с оранжеви топчета. Колкото повече тя се мъчеше да го нахлузи през главата му, толкова по-малък като че ли ставаше пуловерът, докато накрая би могъл да се облече само на парцалена кукла, но положително не и на Хари. Леля Петуния реши, че трябва да се е свил при прането, и за щастие Хари не бе наказан.
            От друга страна, той имаше страшни неприятности, задето го откриха върху покрива на училищната кухня. Бандата на Дъдли го бе погнала както обикновено, когато — за изненада колкото на всички тях, толкова и на самия него — Хари кацна на комина. Семейство Дърсли получиха много сърдито писмо от директорката на училището, в което съобщаваше, че племенникът им се катерел по училищните сгради. А всъщност, единственото, което той се бе опитал да направи (както извика на вуйчо Върнън през заключената врата на своя килер, беше да скочи зад големите кофи за смет пред вратата на кухнята. Хари предполагаше, че вятърът трябва да го е подхванал насред скока.
            Но днес нямаше да стане нищо нередно. Дори си заслужаваше да бъде с Дъдли и Пиърс, щом щеше да прекара деня на място, което не беше нито училището, нито неговият килер, нито вмирисаният на зеле хол на госпожа Фиг.
            Докато караше, вуйчо Върнън се оплакваше на леля Петуния. Той обичаше да се оплаква от какво ли не: хората в службата, Хари, общинския съвет, Хари… Банката и Хари бяха само малка част от любимите му теми. Тази сутрин бяха мотоциклетите.
            — …карат като луди, тия млади нехранимайковци — каза той, когато ги задмина един мотоциклет.
            — Сънувах мотоциклет — обади се Хари, който изведнъж си спомни съня си — Той летеше.
            Вуйчо Върнън за малко не се блъсна в автомобила отпред. Обърна се на седалката си и кресна на Хари с лице, подобно на огромна гулия с мустаци:
            — МОТОЦИКЛЕТИТЕ НЕ ЛЕТЯТ!
            Дъдли и Пиърс се разкикотиха.
            — Знам, че не летят — каза Хари — То беше само сън.
            Но му се искаше да не бе продумвал. Ако имаше нещо, което семейство Дърсли мразеха повече от това той да задава въпроси, то беше да говори за разни неща, които постъпват не както би трябвало, независимо дали е било в сън или дори в анимационен филм — като че ли мислеха, че може да му хрумнат опасни идеи.
            Слънцето грееше много силно тази година и зоологическата градина беше претъпкана с посетители — цели семейства. На входа семейство Дърсли купиха на Дъдли и Пиърс огромни шоколадови сладоледи и после — тъй като усмихнатата госпожа на щанда попита Хари какво иска, преди да бяха успели да го отпратят — му взеха евтин лимонов сладолед на клечка. А него си го биваше, реши Хари, докато го ближеше и наблюдаваше с другите една горила, която се чешеше по главата и поразително приличаше на Дъдли, само дето не беше руса.
            Хари прекара най-хубавия си предобед от много време насам. Стараеше се да върви малко встрани от семейство Дърсли, за да не би Дъдли и Пиърс, на които към обед животните почнаха да доскучават, да пристъпят към любимото си хоби — да го бият. Обядваха в ресторанта на зоологическата градина и когато Дъдли получи пристъп на ярост, задето сладкишът му не бил достатъчно голям, вуйчо Върнън му купи нов, а на Хари разрешиха да дояде първия.
            По-късно Хари размишляваше: трябвало е да се сети, че всичко е прекалено хубаво, за да продължава така. След обяда отидоха в терариума. Там беше хладно и тъмно, с осветени витрини по дължината на целите стени. Зад стъклата по късове дърво и по камъни пълзяха най-различни гущери и змии. Дъдли и Пиърс искаха да видят огромни отровни кобри и дебели питони, които можеха да задушат човек. Дъдли бързо намери най-голямата змия в сградата. Би могла да увие тялото си два пъти около колата на вуйчо Върнън и да я смачка до размера на кофа за смет… обаче в момента изглежда не беше в такова настроение. Всъщност тя спеше дълбоко.
            Дъдли, притиснал нос о стъклото, се взираше в лъскавите кафяви извивки.
            — Накарай я да се движи — захленчи той на баща си.
            Вуйчо Върнън чукна по стъклото, но змията не помръдна.
            — Чукни пак! — заповяда Дъдли.
            Вуйчо Върнън потропа силно със свит пестник, ала змията само продължи да дреме.
            — Това е скучно! — изстена Дъдли и повлече крака нататък.
            Хари застана пред клетката и се взря настойчиво в змията. Не би се изненадал, ако самата тя умираше от скука — никаква компания, освен глупави хора, които барабанят с пръсти по стъклото и по цял ден я безпокоят. Това беше оше по-лошо, отколкото да имаш килер вместо спалня, където единственият посетител беше леля Петуния, която хлопа по вратата, за да те събуди — Хари поне можеше да ходи из останалата част от къщата.
            Изведнъж змията отвори мънистените си очи. Бавно, много бавно вдигна глава, докато нивото на очите й се изравни с тези на Хари.
            Тя му намигна.
            Хари се ококори. После хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой гледа. Никой не гледаше. Той отвърна на погледа на змията и също й намигна.
            Змията посочи с глава вуйчо Върнън и Дъдли, после извърна очи към тавана. Отправи към Хари поглед, който съвсем ясно казваше: „Непрестанно ми правят това.“
            — Знам — промърмори Хари през стъклото, въпреки че не беше сигурен дали тя може да го чуе. — Трябва да е ужасно досадно.
            Змията кимна със замах.
            — Ти всъщност откъде си? — попита Хари.
            Змията замахна с опашката си към една малка табела до стъклото. Хари се взря в нея — „Боа удушвач, Бразилия“.
            — Хубаво ли беше там?
            Боата удушвач посочи с опашката си и Хари продължи да чете: „Този екземпляр е отгледан в зоологическата градина.“
            — О, разбирам. Значи никога не си била в Бразилия?
            Когато змията поклати глава, един оглушителен вик зад Хари накара и двамата да подскочат:
            — ДЪДЛИ! ГОСПОДИН ДЪРСЛИ! ЕЛАТЕ ДА ВИДИТЕ ТАЗИ ЗМИЯ! НЕ БИХТЕ ПОВЯРВАЛИ КАКВО ПРАВИ!
            Дъдли се заклати към тях, колкото можеше по-бързо.
            — Я ти да се махаш от тук! — каза и блъсна Хари в ребрата.
            Хванат неподготвен, Хари падна тежко на циментовия под. Каквото последва, стана толкова бързо, че никой не видя как стана — в един миг Пиърс и Дъдли стояха наведени съвсем близо до стъклото, а в следващия бяха отскочили назад с вой на ужас.
            Хари се надигна и ахна — предното стъкло на клетката на боата удушвач беше изчезнало. Голямата змия се размота бързо и се плъзна навън по пода, а хората в целия терариум се разпищяха и хукнаха към изходите.
            Когато змията изпълзя бързо покрай него, Хари можеше да се закълне, че един тих съскащ глас каза:
            — Бразззилия, идвам… Мерссси, амиго!
            Пазачът на терариума беше потресен.
            — А стъклото — повтаряше той, — къде отиде стъклото?
            Лично директорът на зоологическата градина приготви за леля Петуния чаша силен сладък чай, докато отново и отново се извиняваше. Пиърс и Дъдли можеха само да ломотят неразбираемо. Доколкото Хари беше видял, змията не бе направила нищо, освен дето щракна игриво с челюсти към петите им, докато минаваше покрай тях. Но когато най-сетне всички се качиха пак в колата на вуйчо Върнън, Дъдли вече разправяше как тя едва не отхапала целия му крак, а Пиърс се кълнеше, че се е опитала да го смачка и удуши. Обаче най-лошо от всичко — поне за Хари — беше, че Пиърс се успокои достатъчно, колкото да рече:
            — Хари говореше с нея, нали, Хари?
            Вуйчо Върнън изчака Пиърс да напусне дома му, преди да се нахвърли срещу Хари. Толкова беше ядосан, че едва можеше да говори. Успя да каже:
            — Марш… в килера… ще стоиш… никакво ядене.
            А после рухна в своя фотьойл и леля Петуния трябваше да изтича да му донесе голяма чаша коняк.
                                                                    * * *
            Много по-късно Хари лежеше в своя тъмен килер и мечтаеше да има часовник. Не знаеше колко е часът и не можеше да е сигурен дали семейство Дърсли вече са заспали. Докато не заспяха, той не можеше да рискува да се промъкне до кухнята да си вземе нещо за ядене.
            Живееше у семейство Дърсли вече почти десет години, десет нещастни години, откакто се помнеше, откакто е бил бебе и родителите му са загинали в автомобилна злополука. Не си спомняше да е бил в колата, когато родителите му са загинали. Понякога, като напрегнеше паметта си през дългите часове в своя килер, му се явяваше странно видение — ослепително лумване на зелена светлина и пареща болка на челото. Това, предполагаше той, е бил сблъсъкът, но не можеше да си представи откъде се е появила тази ярка зелена светлина. Изобщо не помнеше родителите си. Леля му и вуйчо му никога не говореха за тях и — естествено — му беше забранено да задава въпроси. В къщата нямаше техни снимки.
            Докато беше по-малък, Хари мечтаеше ли, мечтаеше за някакъв непознат роднина, който ще дойде да го отведе, но това не се случи. Семейство Дърсли бяха единствените му роднини. Обаче понякога му се струваше (или може би само се е надявал), че чужди хора на улицата сякаш го познаваха. А те бяха много чудновати чужди хора. Един дребничък мъж с виолетов цилиндър му се поклони веднъж, когато пазаруваха с леля Петуния и Дъдли. След като попита яростно Хари дали познава този мъж, леля Петуния ги поведе бързо навън, без да купи нищо. Друг път старица с доста налудничав вид и цялата облечена в зелено му бе махнала весело с ръка в автобуса. Преди няколко дни някакъв плешив мъж с много дълго пурпурно палто дори се ръкува с него на улицата и после си продължи по пътя, без да продума. Най-необичайното у всички тези хора беше начинът, по който изчезваха в секундата, когато Хари се опитваше да ги поразгледа.
            В училище Хари си нямаше никого. Всички знаеха, че бандата на Дъдли мрази този странен Хари Потър с развлечените му стари дрехи и счупените очила, а никой не искаше да се противопоставя на бандата на Дъдли.

            ГЛАВА ТРЕТА: ПИСМА ОТ НИКОГО
            Бягството на бразилската боа удушвач докара на Хари най-дългото от всичките му наказания досега. Когато му позволиха да излезе пак от своя килер, лятната ваканция беше почнала, Дъдли бе успял да счупи новата си кинокамера, да разбие самолета с дистанционно управление и още при първото си качване на колелото бегач да блъсне старата госпожа Фиг, докато пресичала улица „Привит Драйв“ с патериците си.
            Хари се радваше, че училището е свършило, но не можеше да избегне бандата на Дъдли, която гостуваше в къщата всеки божи ден. Пиърс, Денис, Малкълм и Гордън бяха до един едри и глупави, но тъй като Дъдли беше най-едрият и най-глупавият от всички, той им беше водач. Останалите бяха много щастливи да се включат в любимия спорт на Дъдли — преследване на Хари.
            Затова Хари прекарваше колкото е възможно повече време извън дома, като се разхождаше и си мислеше за края на ваканцията, където виждаше тъничък лъч надежда. През септември щеше да постъпи в средно училище и за пръв път в живота си нямаше да е с Дъдли. Дъдли беше приет в „Смелтингс“*, някогашното училище на вуйчо Върнън. Пиърс Полкис също щеше да ходи там. Хари пък отиваше в гимназията „Стоунуол“** — местното смесено общинско училище. Дъдли намираше това за ужасно смешно.
            [* Смелтингс — от топя, стопявам — англ.]
            [** Стоунуол — каменна стена — англ.]
            — В първия учебен ден в „Стоунуол“ натикват главите на новите в тоалетната чиния — каза той на Хари. — Искаш ли да се качим горе и да репетираме?
            — Не, благодаря — отвърна Хари. — Горката тоалетна чиния никога не е поемала такова отвратително нещо като твоята глава, та може да й се доповръща.
            После хукна, преди Дъдли да проумее какво е казал братовчед му.
            Един ден през юли леля Петуния заведе Дъдли в Лондон, за да му купи униформата на „Смелтингс“, и остави Хари при госпожа Фиг. Госпожа Фиг беше по-малко досадна от обикновено. Оказа се, че си е счупила крака, като се спънала в една от своите котки, и като че ли не ги обичаше вече колкото преди. Остави Хари да гледа телевизия и му даде парче шоколадов кейк, който имаше вкус, сякаш беше престоял няколко години.
            Тази вечер във всекидневната Дъдли се перчеше пред семейството с чисто новата си униформа. Момчетата от „Смелтингс“ носеха кафяв фрак, оранжев къс голф и плоска сламена шапка, наречена канотие. Към тях се добавяше възлеста пръчка, която използваха да се удрят един друг, докато учителите не гледаха. Това уж било добра тренировка за бъдещия живот.
            Докато гледаше Дъдли в новия му голф, вуйчо Върнън каза дрезгаво, че е настъпил мигът, с който най-много се гордее в живота си. Леля Петуния, обляна в сълзи, заяви, че не можела да повярва това да е нейният миличък Дъделинчо — изглеждал толкова красив и пораснал. Хари не посмя да си отвори устата. Имаше чувството, че от усилието да не избухне в смях може би си е пукнал вече две ребра.
            На другата сутрин, когато Хари влезе в кухнята за закуска, там се носеше отвратителна миризма. Като че ли идваше от голям метален казан в мивката. Отиде да погледне. Казанът беше пълен с нещо подобно на мръсни дрипи, които плуваха в сива вода.
            — Какво е това? — попита той леля си Петуния.
            Устните й се свиха както винаги, когато той дръзваше да зададе въпрос.
            — Новата ти училищна униформа — каза.
            Хари надникна пак в казана.
            — О! — рече. — Не знаех, че трябва да е толкова мокра.
            — Не говори глупости — сопна се леля Петуния. — боядисвам в сиво някои стари неща на Дъдли за теб. Когато привърша, ще изглеждат точно като дрехите на всички останали.
            Хари се усъмни дълбоко в това, но реши, че ще е най-добре да не спори. Седна до масата, като се опитваше да не мисли как ще изглежда през първия си учебен ден в „Стоунуол“ — навярно като облечен в парчета стара слонска кожа.
            Дъдли и вуйчо Върнън влязоха, и двамата със сбърчени носове заради миризмата от новата униформа на Хари. Вуйчо Върнън разгъна вестника си както обикновено, а Дъдли трясна върху масата своята смелтингска пръчка, която носеше навсякъде.
            Чуха щракването на пощенската кутия* и падането на писма върху изтривалката.
            [* Това, което в Англия наричат „пощенска кутия“, всъщност е само процеп във входната врата — през него раздавачът пуска пощата — Б.пр.]
            — Донеси пощата, Дъдли — каза вуйчо Върнън иззад вестника си.
            — Накарай Хари да я донесе.
            — Донеси пощата, Хари.
            — Накарай Дъдли да я донесе.
            — Мушни го със смелтингската си пръчка, Дъдли.
            Хари избягна смелтингската пръчка и отиде да вземе пощата. На изтривалката лежаха три неща: пощенска картичка от Марджи, сестрата на вуйчо Върнън (тя беше на почивка на остров Уайт), кафяв плик, който приличаше на сметка, и… писмо за Хари.
            Хари го вдигна и се взря в него, а сърцето му задумка като огромен барабан. Никой никога през целия ме живот не му беше писал писмо! Кой ли можеше да му пише? Нямаше приятели, нито други роднини, не беше записан в библиотеката, та дори не бе получавал нелюбезни бележки с искане да върне книги. А все пак, ето го — едно писмо, адресирано толкова ясно, че не можеше да има грешка:

            Г-н Х. Потър
            Килерът под стълбището
            ул. „Привит Драйв“ 4
            Литъл Уингинг
            Графство Съри

            Пликът беше дебел и тежък, направен от жълтеникав пергамент, адресът пък бе написан с изумруденозелено мастило. Пощенска марка нямаше.
            Като обърна плика с разтреперана ръка, Хари видя печат с червен восък, изобразяващ герб: голяма буква „Х“, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.
            — По-бързо, момче — провикна се вуйчо Върнън от кухнята. — Какво правиш? Да не проверяваш дали няма писма бомби?
            И се засмя на собствената си шега.
            Хари се върна в кухнята, все още вперил поглед в своето писмо. Подаде на вуйчо Върнън сметката и пощенската картичка, седна и почна бавно да отваря жълтеникавия плик.
            Вуйчо Върнън отвори сметката, изпръхтя с отвращение и зачете гърба на картичката.
            — Марджи е болна — уведоми той леля Петуния. — Яла развалени миди…
            — Татко! — каза Дъдли внезапно. — Хари е получил нещо!
            Хари тъкмо искаше да разгъне писмото, написано на дебел пергамент, същия като на плика, когато вуйчо Върнън го изтръгна рязко от ръката му.
            — То е за мен! — викна Хари, като се опита да го дръпне обратно.
            — Кой ли ще ти пише на теб? — присмя му се вуйчо Върнън, разгърна със замах писмото с една ръка и му хвърли бегъл поглед. От червено, лицето му стана зелено, по-бързо от който и да е светофар. И не спря дотам. Само след секунди беше сиво-белезникаво, като застояла овесена каша.
            — П-п-петуния! — възкликна той задъхано.
            Дъдли се опита да грабне писмото, за да го прочете, но вуйчо Върнън го държеше високо, където той не можеше да го стигне. Леля Петуния го взе с любопитство и зачете първия ред. След миг изглеждаше, като че ли ще припадне. Хвана се за шията и издаде звук, сякаш се е задавила.
            — Върнън! О, небеса… Върнън!
            Те впериха очи един в друг, изглежда забравили, че Хари и Дъдли все още са в кухнята. Дъдли не беше свикнал да го пренебрегват. Нанесе на баща си силен удар по главата със своята смелтингска пръчка и викна:
            — Искам да прочета това писмо!
            — Аз искам да прочета това писмо — каза Хари яростно, — тъй като то е до мен!
            — Излезте и двамата — изграчи вуйчо Върнън, като пъхна писмото обратно в плика му.
            Хари не мръдна.
            — ИСКАМ СИ ПИСМОТО! — провикна се той.
            — Дай го на мен да го видя! — настояваше Дъдли.
            — ВЪН! — кресна вуйчо Върнън, хвана Хари и Дъдли за вратовете, изхвърли ги в коридора и затръшна кухненската врата подире им.
            Хари и Дъдли незабавно се впуснаха в яростна, но мълчалива борба кой да подслушва на ключалката. Дъдли спечели и Хари, с очила, провиснали на едното ухо, легна по корем, за да слуша на пролуката между вратата и пода.
            — Върнън — тъкмо казваше леля Петуния с треперещ глас, — погледни адреса… как е възможно да знаят къде спи той? Мислиш ли, че наблюдават къщата?
            — Наблюдават… шпионират… може би ни следят — забъбри вуйчо Върнън объркано.
            — Но какво ще правим, Върнън? Дали да не им пишем? Да им кажем, че не искаме…
            Хари виждаше как лъскавите черни обувки на вуйчо Върнън сноват напред-назад из кухнята.
            — Не — каза накрая. — Не, ще го оставим без последствие. Ако не получат отговор… да, така е най-добре… няма да правим нищо…
            — Но…
            — Не искам такъв един в дома си, Петуния! Нали си дадохме клетва, когато го приехме, че ще изкореним тези опасни глупости?
            Когато се върна от работа тази вечер, вуйчо Върнън направи нещо, което никога досега не беше правил — той посети Хари в неговия килер.
            — Къде ми е писмото? — попита Хари, щом вуйчо Върнън с мъка се провря през вратата. — Кой ми пише?
            — Никой. Било е изпратено до теб по погрешка — отговори отсечено вуйчо Върнън. — Изгорих го.
            — Не е било по погрешка — каза Хари сърдито. — Адресирано беше до моя килер.
            — МЛЪК! — ревна вуйчо Върнън и два паяка паднаха от тавана. После пое няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се усмихне — лицето му изглеждаше доста изкривено.
            — Ъъъ… да, Хари… за този килер. Леля ти и аз обмислихме… Ти наистина си станал твърде голям за него… та решихме, че може да е хубаво, ако се преместиш във втората спалня на Дъдли.
            — Защо? — попита Хари.
            — Не задавай въпроси! — сряза го вуйчо му. — Качи тия неща горе, и то веднага.
            Къщата на семейство Дърсли имаше четири спални: една за вуйчо Върнън и леля Петуния, една за гости (обикновено сестрата на вуйчо Върнън — Марджи), една, където спеше Дъдли, и една, където Дъдли държеше всичките играчки и принадлежности, които не се побираха в първата му спалня.
            Хари трябваше да се качи само веднъж на горния етаж, за да премести от килера в тази стая вещите, които притежаваше. Седна на леглото и се огледа. Почти всичко, което видя тук, беше счупено. Кинокамерата отпреди един месец лежеше върху малък управляем танк, с който Дъдли бе прегазил кучето на съседите. В ъгъла стоеше най-първият телевизор на Дъдли, който той беше пробил с ритник, когато отмениха любимата му програма. Имаше и голям кафез, където някога живееше папагал, който Дъдли бе заменил в училище за истинска въздушна пушка, а тя пък лежеше на една полица с напълно изкривено дуло, защото Дъдли беше седнал отгоре й. По други лавици имаше много книги. Те бяха единствените неща в стаята, които изглеждаха недокоснати.
            Някъде долу се чуваше гласът на Дъдли, който врещеше на майка си:
            — Не го искам там… Тази стая ми трябва… Накарай го да се махне…
            Хари въздъхна и се изтегна на леглото. Вчера би дал всичко, за да се озове тук горе. Днес би предпочел да се върне в своя килер с онова писмо, вместо да е тук без него. Всички бяха доста мълчаливи, докато закусваха на другата сутрин. Дъдли бе изпаднал в шок. След като беше крещял, удрял бе баща си със смелтингската пръчка, беше повръщал нарочно, бе ритал майка си и хвърлил костенурката си през стъкления покрив на зимната градина, все пак не му върнаха стаята. Хари си мислеше за това време на вчерашния ден и се разкайваше, че не бе отворил писмото в антрето. Вуйчо Върнън и леля Петуния се споглеждаха мрачно.
            Когато пристигна пощата, вуйчо Върнън, който изглежда искаше да се покаже мил към Хари, накара Дъдли да отиде да я донесе. Чуха го да блъска всички предмети със смелтингската си пръчка по цялата дължина на коридора. После се провикна:
            — Ето още едно! Господин Х. Потър, Най-малката спалня, улица „Привит Драйв“ 4…
            С приглушен вик вуйчо Върнън скочи от мястото си и хукна по коридора, а Хари беше по петите му. Вуйчо Върнън трябваше да повали Дъдли на пода, за да му вземе писмото, което стана трудно, защото Хари беше сграбчил отзад вуйчо Върнън за шията. След минута хаотична борба, по време на която всеки отнесе доста удари със смелтингската пръчка, вуйчо Върнън се изправи, едва поемайки си дъх, стиснал в ръка писмото за Хари.
            — Върви в килера! Искам да кажа… в спалнята си — изсумтя той на Хари. — Дъдли, махай се… просто се махай!
            Хари крачеше ли, крачеше в кръг из новата си стая. Някой знаеше, че се е изнесъл от своя килер, и като че ли още знаеше, че не е получил първото си писмо. Това сигурно означаваше, че ще опита пак, нали? И този път той щеше да се погрижи този някой да успее. Вече имаше план.
            Поправеният будилник звънна на другата сутрин в шест часа. Хари бързо го изключи и тихо се облече. Не биваше да събужда семейство Дърсли. Прокрадна се надолу, без да запали нито една лампа. Щеше да причака раздавача на ъгъла на улица „Привит Драйв“ и пръв да вземе писмата за номер четири. Сърцето му биеше лудо, докато Хари пъплеше през тъмното антре към входната врата…
            — ООООХХХ!
            Подскочи високо във въздуха — беше стъпил върху нещо голямо, противно и меко на изтривалката, нещо живо!
            Горе щракнаха лампи и за свой ужас Хари осъзна, че противното меко нещо е било лицето на вуйчо му. Вуйчо Върнън беше легнал в спален чувал пред входната врата, явно за да се увери, че Хари няма да направи точно това, което се беше опитал да направи. Той крещя на Хари около половин час, а после заповяда да отиде и да му приготви чаша чай. Хари повлече нещастно крака към кухнята и когато се върна, пощата беше пристигнала право в скута на вуйчо Върнън. Хари успя да види три писма, надписани със зелено мастило.
            — Искам… — подхвана той, но вуйчо Върнън разкъса писмата на парчета пред очите му.
            Този ден вуйчо Върнън не отиде на работа. Остана вкъщи и закова процепа за поща на входната врата.
            — Виж какво — обясняваше той на леля Петуния с уста, пълна с гвоздеи, — ако не могат да ги доставят, просто ще се откажат.
            — Не съм сигурна, че това ще подейства, Върнън.
            — Ох, умът на тия хора работи по странен начин, Петуния, те не са като теб и мен — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да забие гвоздей с парчето плодов сладкиш, което леля Петуния току-що му беше донесла.
                                                                              * * *
            В петък пристигнаха цели дванайсет писма за Хари. Тъй като не можеха да минат през пощенската кутия, бяха мушнати под вратата, проврени през страничните пролуки, а няколко бяха пъхнати със сила през малкото прозорче на тоалетната на долния етаж.
            Вуйчо Върнън отново си остана у дома. След като изгори всички писма, той извади чук и гвоздеи и закова с дъсчици всички пролуки около предната и задната врата, тъй че никой не можеше да излезе. Докато работеше, си тананикаше „На пръсти през лалетата“ и трепваше при най-малкия шум.
                                                                              * * *
            В събота нещата излязоха извън контрол. Двайсет и четири писма за Хари успяха да се промъкнат в къщата, навити и скрити във всяко едно от двете дузини яйца, които крайно обърканият млекар беше подал на леля Петуния през прозореца на всекидневната. Докато вуйчо Върнън водеше разярени телефонни разговори с пощата и с млекарницата, за да намери някого, комуто да се оплаче, леля Петуния смля писмата в своя миксер.
            — Кой ли, за Бога, толкова много иска да говори точно с теб? — чудеше се Дъдли.
                                                                              * * *
            В неделя сутринта вуйчо Върнън седна на масата за закуска с изморен и доста болнав вид, но щастлив.
            — В неделен ден няма поща — напомни той радостно, докато мажеше портокалово сладко върху вестника си, — днес никакви проклети писма…
            Докато говореше, нещо изсвистя през кухненския комин и го удари силно по тила. В следващия миг от камината излетяха като куршуми трийсет-четирийсет писма. Семейство Дърсли се свиха, а Хари подскочи високо, опитвайки се да улови едно…
            — Вън! ВЪН!
            Вуйчо Върнън хвана Хари през кръста и го изхвърли в коридора. След като леля Петуния и Дъдли побягнаха, закрили лицата си с ръце, вуйчо Върнън затръшна вратата. Те чуваха как писмата продължават да се сипят в кухнята и да отскачат от стените и пода.
            — Дотук беше! — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време скубеше големи туфи косми от мустака си. — След пет минути всички да се върнете тук, готови за път. Заминаваме. Опаковайте си само дрехи. Без възражения!
            Изглеждаше толкова страшен с липсващия половин мустак, че никой не посмя да спори. Десет минути по-късно вече се бяха проврели с мъка през закованите врати, седяха в колата и пътуваха бързо към магистралата. Дъдли подсмърчаше на задната седалка. Баща му го беше нашамарил, защото ги бавеше, докато се опитваше да побере своя телевизор, видеото и компютъра в спортния си сак.
            Пътуваха. И пътуваха. Дори леля Петуния не смееше да попита къде отиват. Сегиз-тогиз вуйчо Върнън вземаше остър завой и шофираше известно време в обратна посока.
            — Да се отървем от тях… да се отървем от тях — мърмореше всеки път, когато правеше това.
            През целия ден не спряха, за да хапнат и пийнат. На стъмване Дъдли ревеше. Не бе преживявал такъв ужасен ден през целия си живот. Беше гладен, изтървал бе пет телевизионни предавания, които искаше да гледа, и никога не бе прекарвал толкова дълго време, без да вдигне във въздуха поне един извънземен на своя компютър.
            Най-сетне вуйчо Върнън спря пред мрачен хотел в покрайнините на голям град. Дъдли и Хари щяха да делят стая с двойно легло и влажни, миришещи на мухъл чаршафи. Дъдли захърка, но Хари остана буден — седеше на перваза на прозореца, гледаше светлините на преминаващите автомобили долу и размишляваше…
                                                                                 * * *
            За закуска на другия ден ядоха престояли овесени ядки и студени консервирани домати върху препечен хляб. Тъкмо бяха свършили, когато собственичката на хотела дойде при тях.
            — Извинете, ама някой от вас да е господин Х. Потър? Работата е там, че имам стотина такива неща на рецепцията.
            Тя вдигна високо едно писмо, та всички можаха да прочетат адреса, написан със зелено мастило:

            Г-н Х. Потър
            Стая 17
            Хотел „Рейлвю“
            Коукуърт

            Хари посегна да грабне писмото, но вуйчо Върнън отблъсна ръката му. Жената се втрещи.
            — Аз ще ги взема — каза вуйчо Върнън, стана бързо и излезе след нея от столовата.
                                                                                    * * *
            — Не би ли било най-добре да се приберем вкъщи? — предложи плахо леля Петуния часове по-късно, но вуйчо Върнън сякаш не я чу.
            Никой от тях не проумяваше какво точно търси той. Закара ги насред една гора, излезе от колата, огледа се, поклати неодобрително глава, качи се пак и продължиха нататък. Същото се повтори посред разорана нива, на средата на висящ мост и на върха на някакъв многоетажен паркинг.
            — Татко е полудял, нали? — попита Дъдли мрачно майка си късно същия следобед. Вуйчо Върнън бе паркирал край морския бряг, заключи ги всички в колата и изчезна.
            Започна да вали. Едри капки забарабаниха по покрива на колата. Дъдли подсмърчаше.
            — Днес е понеделник — каза той. — Довечера е програмата на Великия Хумберто. Искам да пренощуваме на място с телевизор.
            Понеделник! Това напомни нещо на Хари. Ако наистина бе понеделник — а обикновено можеше да се разчита на Дъдли да знае дните от седмицата заради телевизията, — тогава утре, вторник, беше единайсетият рожден ден на Хари. Естествено неговите рождени дни никога не бяха особено весели — миналата година семейство Дърсли му подариха закачалка за палто и чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.
            Все пак не всеки ден ставаш на единайсет…
            Вуйчо Върнън се върна усмихнат. Носеше дълъг тесен пакет и не отговори на леля Петуния, когато го попита какво е купил.
            — Намерих идеалното място! — каза. — Хайде! Всички да слизат!
            Извън колата беше много студено. Вуйчо Върнън сочеше нещо, което приличаше на голяма скала далеч навътре в морето. Кацнала на върха на скалата, стоеше най-жалката барачка, която човек може да си представи. Едно нещо беше сигурно — там нямаше телевизор.
            — За тази нощ се предвижда буря — каза вуйчо Върнън злорадо и плясна с ръце. — А този господин най-любезно се съгласи да ни заеме лодката си!
            Някакъв беззъб старец се доближи до тях и посочи с доста лукава усмивка стара гребна лодка, която се люшкаше в стоманеносивата вода под тях.
            — Купил съм вече провизии — каза вуйчо Върнън. — Сега — всички на борда!
            В лодката беше толкова студено, че да измръзнеш. Ледени морски пръски и дъжд се стичаха по вратовете им и студеният вятър брулеше лицата им. Стори им се, че минаха часове, докато стигнат до скалата, където вуйчо Върнън, плъзгайки се и залитайки, ги поведе към разнебитената къща.
            Вътре беше ужасно — миришеше силно на водорасли, вятърът духаше през пролуки в дървените стени, а огнището беше влажно и празно. Имаше само две стаи.
            Провизиите на вуйчо Върнън се оказаха по пакетче чипс за всеки и четири банана. Той се опита да запали огън, но празните опаковки от чипс само задимяха и се сгърчиха.
            — Сега биха ни свършили работа ония писма, а? — каза той бодро.
            Беше в много добро настроение. Явно смяташе, че никой няма възможност да стигне до тях по време на буря, за да достави поща. Мислено Хари беше съгласен с него, въпреки че тази представа никак не го ободряваше.
            Когато се спусна нощта, около тях се развихри обещаната буря. Пръски от високите вълни плющяха по стените на колибата и стихийният вятър караше мръсните прозорци да дрънчат. Леля Петуния намери няколко мухлясали одеяла във втората стая и приготви легло за Дъдли на прояденото от молци канапе. Тя и вуйчо Върнън се оттеглиха на продъненото легло в съседната стая и оставиха Хари да си избере възможно най-меката част от пода и да се свие под най-тънкото и най-парцаливо одеяло. През нощта бурята се развихри още по-свирепо. Хари не можеше да заспи. Трепереше и се въртеше в опитите да се намести по-удобно, а стомахът му къркореше от глад. Хъркането на Дъдли бе заглушено от грохота на гръмотевици, които започнаха към полунощ. Светещият циферблат на часовника на Дъдли, който висеше от ръба на канапето върху дебелата му китка, съобщи на Хари, че след десет минути ще стане на единайсет години. Лежеше и наблюдаваше как рожденият му ден наближава, питаше се дали семейство Дърсли изобщо ще си спомнят за него и се чудеше къде ли е писмописецът сега.
            Още пет минути. Хари чу нещо да скърца навън. Надяваше се покривът да не рухне, макар че навярно би му станало по-топло, ако рухнеше. Още четири минути. Може би къщата на улица „Привит Драйв“ щеше да е толкова пълна с писма, като се върнеха, че той някак би успял да си открадне поне едно.
            Още три минути. Морето ли пляскаше толкова силно по скалата? И — още две минути — какво беше това странно хрущене? Да не би скалата да се сгромоляса в морето? Още една минута, и той щеше да е единайсетгодишен. Трийсет секунди… двайсет… десет… девет… Дали пък да не събуди Дъдли само за да го ядоса… Три… две… една…
            БУУМ!
            Цялата барака се разтресе и Хари седна, изпънат като свещ, вперил очи във вратата. Някой стоеше отвън и чукаше, за да влезе.

            ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ПАЗИТЕЛЯТ НА КЛЮЧОВЕТЕ
            БУУМ! Отново се почука. Дъдли се събуди стреснат.
            — Къде е оръдието? — попита глуповато.
            Зад тях прозвуча трясък и вуйчо Върнън се втурна в стаята. В ръцете си държеше пушка и сега те разбраха какво е имало в дългия тесен пакет, който беше донесъл.
            — Кой е там? — кресна той. — Предупреждавам ви… аз съм въоръжен!
            Настъпи пауза. После…
            ДАН!
            Някой блъсна вратата с такава сила, че тя изскочи от пантите и падна с оглушителен трясък на пода.
            В рамката й стоеше един великан. Лицето му беше почти напълно скрито от дълга рошава коса като грива и огромна сплъстена брада, но човек все пак можеше да види очите му, които блестяха като черни бръмбари.
            Великанът се провря в колибата, като се приведе, та главата му едва докосваше тавана. Наведе се, вдигна вратата и като на шега я закачи пак на рамката й. Грохотът от бурята навън позаглъхна. Той се обърна и изгледа всички.
            — Да щете да ни направите чаша чай, а? Озорих се от туй пътуване…
            Закрачи към канапето, където седеше Дъдли, смразен от страх.
            — Я, мръдни малко бе, дебела буцо — каза непознатият.
            Дъдли изквича и хукна да се скрие зад майка си, която се бе свила в ужас зад вуйчо Върнън.
            — Ей го и Хари! — продължи великанът.
            Хари вдигна поглед към свирепото, дивашко и засенчено от коса лице и видя, че бръмбарските очи са свити в усмивка.
            — Кат’ те видях последния път, ти беше още бебе — рече великанът. — Много мязаш на татко си, ама имаш очите на майка си.
            Вуйчо Върнън издаде странен хрипкав звук.
            — Настоявам незабавно да напуснете, сър! — каза. — Нахлухте тук с взлом!
            — Я да млъкнеш, Дърсли, дебелак такъв! — сопна му се великанът.
            Пресегна се през облегалката на канапето, издърпа пушката от ръцете на вуйчо Върнън, прегъна я и с такава лекота я завърза на възел, че сякаш бе направена от гума, а сетне я захвърли в единия ъгъл на стаята.
            Вуйчо Върнън издаде друг смешен звук — като настъпена мишка.
            — Както и да е… Хари — каза великанът и обърна гръб на семейство Дърсли, — честит ти рожден ден! Нося ти нещо тук… може по някое време да съм седнал отгоре, ама на вкус ще е добра.
            От един вътрешен джоб на черното си палто той извади леко смачкана кутия. Хари я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше голяма лепкава шоколадова торта, върху която беше изписано със зелена захарна глазура „Честит рожден ден, Хари!“
            Хари погледна великана. Искаше да каже „Много благодаря!“, обаче думите се загубиха по пътя към устата му и вместо това попита:
            — Кой сте вие?
            Великанът се позасмя.
            — Вярно бе, не се представих! Рубиъс Хагрид, Пазителят на ключовете и дивеча на „Хогуортс“*.
            [* Хогуортс — от warty hog (англ.), африканска брадавичеста свиня — Б.пр.]
            Протегна огромната си длан и разтърси цялата ръка на Хари.
            — Е, к’во става с тоя чай, а? — каза, като разтриваше ръце. — Ама да знаете, че не бих отказал и нещо по-силно, ако ви се намира.
            Погледът му падна върху празното огнище със сгърчените опаковки от чипс и новодошлият изпръхтя подигравателно. Наведе се над огнището. Те не виждаха какво прави, но когато се отдръпна след секунда, там гореше буен огън. Той изпълни цялата влажна колиба с игрива светлина и Хари усети как топлината го обгърна като гореща вана.
            Великанът седна пак на канапето, което се огъна под тежестта му, и започна да вади най-различни неща от джобовете на палтото си: медна тенджерка, смачкан пакет наденици, дилаф, чайник, няколко нащърбени чаши и бутилка с кехлибарена течност, от която си сръбна, преди да се залови да приготвя чай. Скоро колибата се изпълни с уханието на цвъртяща наденица. Никой не продума, докато великанът действаше, но когато издърпа първите шест дебели, сочни, леко загорели наденици от дилафа, Дъдли се поразмърда. Вуйчо Върнън каза рязко:
            — Няма да пипаш нищо, което той ти дава, Дъдли.
            Великанът се закиска мрачно.
            — Тоя грамаден пудинг, дето ти е син, няма нужда от повече угояване, Дърсли, не се тревожи.
            Той подаде надениците на Хари, който беше толкова гладен, та му се стори, че по-прекрасно нещо никога не бе вкусвал, но все пак не можеше да откъсне очи от великана. Най-накрая — тъй като явно никой нямаше намерение да обясни положението — той каза:
            — Извинете, но все още не мога да разбера кой сте.
            Великанът отпи голяма глътка чай и обърса устата си с опакото на ръката.
            — Наричай ме Хагрид — отговори, — всички тъй ми викат. И както ти рекох, аз съм Пазителят на ключовете на „Хогуортс“… Ти знаеш всичко за „Хогуортс“, разбира се.
            — Ъъъ… не — заекна Хари.
            Хагрид изглеждаше потресен.
            — Съжалявам — добави Хари бързо.
            — Съжаляваш? — възкликна Хагрид сърдито, като се обърна и впери очи в семейство Дърсли, които се отдръпнаха назад в тъмнината. — Те трябва да съжаляват! Знаех, че не получаваш писмата си, но убий ме, не мислех, че дори не знаеш нищо за „Хогуортс“! Не си ли се питал къде родителите ти са научили всичко?
            — Кое всичко? — попита Хари.
            — КОЕ ’СИЧКО ЛИ? — гръмна гласът на Хагрид. — Я чакай малко!
            Беше скочил на крака. В яда си той като че ли изпълни цялата колиба. Семейство Дърсли се долепиха до стената.
            — Да не искате да ми кажете — изръмжа им той, — че туй момче… туй момче… не знае нищичко за… не знае съвсем НИЩО?
            Хари реши, че това е малко прекалено. В края на краищата той ходеше на училище и бележките му не бяха лоши.
            — Знам някои неща — обади се той. — Добър съм по математика и други предмети, разбра ли?
            Но Хагрид само махна с ръка и каза:
            — За нашия свят, искам да кажа. Твоя свят. Моя свят. За света на родителите ти.
            — Кой свят?
            Хагрид изглеждаше, сякаш ще експлодира.
            — ДЪРСЛИ! — кресна той.
            Вуйчо Върнън, страшно пребледнял, измърмори нещо, което прозвуча като:
            — Бърболвайбър…
            Хагрид отправи бесен поглед към Хари.
            — Но за майка си и татко си поне трябва да знаеш! — викна. — Искам да кажа, че те са прочути. Ти си прочут.
            — Какво? Моите… моите родители не са били прочути, нали не са били?
            — Ти не знаеш… ти не знаеш… — Хагрид прокара пръсти през косата си и впери объркан взор в Хари. — Нима не знаеш какъв си ти? — добави най-сетне.
            Изведнъж вуйчо Върнън си възвърна гласа.
            — Спрете! — заповяда той. — Спрете дотук, сър! Забранявам ви да казвате каквото и да било на момчето!
            Дори по-храбър мъж от Върнън Дърсли би потръпнал под яростния поглед, който Хагрид отправи към него. Когато великанът проговори, всяка сричка от думите му трептеше от гняв:
            — Не сте му казали? Никога не сте му казали к’во пишеше в писмото, дето Дъмбълдор остави за него? Аз бях там! Видях, че Дъмбълдор го остави, Дърсли! И вие сте го крили от него през всичките тия години?
            — Какво са крили от мен? — попита Хари нетърпеливо.
            — СТОП! ЗАБРАНЯВАМ ВИ! — викна вуйчо Върнън.
            Леля Петуния изпъшка от ужас.
            — Я вървете и двамата да ви уврат главите — каза Хагрид. — Хари… ти си вълшебник.
            В колибата настъпи тишина. Чуваха се само шумът от морето и свистенето на вятъра.
            — Какъв съм? — ахна Хари.
            — Вълшебник, естествено! — каза Хагрид и седна пак на канапето, което изстена и хлътна още по-ниско. — И то невероятно способен, ще река, особено след като бъдеш обучен малко. С майка и баща като твоите к’во друго би могъл да бъдеш? И смятам, че е крайно време да прочетеш писмото си.
            Хари протегна най-после ръка да вземе жълтеникавия плик, адресиран с изумруденозелено мастило до:

            Г-н Х. Потър
            На пода
            Колибата на скалата
            Морето

            Хари извади писмото и го зачете:

            УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО
            „ХОГУОРТС“

            Директор: Албус Дъмбълдор
            (Носител на Ордена на Мерлин — първа степен, Велик маг, Главен вълшебник, Върховен мъгъловраг, член на Международната конфедерация на магьосниците)

            Уважаеми господин Потър,
            С удоволствие Ви съобщаваме, че сте приет в Училище за магия и вълшебство „Хогуортс“. Молим Ви да обърнете внимание на приложения списък на всички необходими книги и принадлежности.
            Срокът започва на първи септември. Очакваме Вашата сова не по-късно от трийсет и първи юли.

            С уважение:
            Минерва Макгонъгол,
            заместник-директор

            В главата на Хари се разгърмяха въпроси като фойерверки и той не можеше да реши кой от тях да зададе първо. След няколко минути каза, заеквайки:
            — Какво значи това, че очакват моята сова?
            — Да му се не знае! Добре че ме подсети! — възкликна Хагрид, като се плесна по челото със сила, достатъчна да повали каруцарски кон, и извади от друг вътрешен джоб на палтото си сова — истинска жива, доста рошава сова, — паче перо и ролка пергамент. Прехапал език, той надраска бележка, която Хари успя да прочете, както я гледаше наопаки:

            Уважаеми господин Дъмбълдор,
            Предадох писмото на Хари. Утре ще го заведа да купим нещата му. Времето е ужасно. Надявам се да сте добре.
            Хагрид

            Хагрид нави бележката и я даде на совата, която я заклещи в клюна си. После великанът отиде до вратата, хвърли птицата навън в бурята, върна се и седна, сякаш всичко това беше толкова нормално, както да говориш по телефона.
            Хари осъзна, че седи със зинала уста, и бързо я затвори.
            — Докъде бях стигнал? — попита Хагрид, обаче в същия миг вуйчо Върнън, все още пепелявоблед, но с много разгневен вид, пристъпи в светлината на огнището.
            — Той няма да отиде — заяви вуйчото.
            Хагрид изгрухтя.
            — Бих искал да видя как един грамаден мъгъл като теб ще го спре — каза той.
            — Един какъв? — попита Хари с интерес.
            — Мъгъл — отговори Хагрид. — Така ние наричаме немагическите хора като тях. А ти имаше лошия късмет да израснеш в семейството на най-големите мъгъли, дето съм виждал.
            — Когато го приехме, се заклехме, че ще сложим край на тези глупости — каза вуйчо Върнън, — заклехме се да ги изкореним от него! Вълшебник, да му се не видяло!
            — Значи сте знаели — обади се Хари. — Знаели сте, че съм… вълшебник?
            — Знаели ли?! — изписка внезапно леля Петуния. — Знаели! Разбира се, че знаехме! Как можеше да не си, след като проклетата ми сестра беше такава, каквато беше? О, тя също получи такова писмо и отиде в онова… онова училище… и се връщаше по празниците с джобове, пълни с жабешки хайвер, и превръщаше чашите за чай в плъхове. Бях единствената, която я виждаше такава, каквато беше — една щурачка! Ама за майка ми и баща ми… о, не… Все казваха: Лили така, Лили иначе. Те се гордееха, че имат магьосница в семейството!
            Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх, и после продължи да нарежда. Като че ли от години бе желала да каже всичко това.
            — После се запозна с оня Потър в училището и… двамата заминаха и се ожениха, и родиха теб, и естествено аз знаех, че ти ще си същият, също толкова странен, също толкова… толкова… ненормален… и накрая, моля ти се, ги вдигнаха във въздуха и ни натрапиха теб!
            Хари бе много пребледнял. Щом си възвърна гласа, каза:
            — Вдигнали са ги във въздуха? Ти ми каза, че са загинали в автомобилна злополука!
            — АВТОМОБИЛНА ЗЛОПОЛУКА! — изрева Хагрид и скочи толкова разгневено, че семейство Дърсли хукнаха обратно към своя ъгъл. — Как би могла една автомобилна злополука да убие Лили и Джеймс Потър? Това е безобразие! Скандал! Хари Потър да не знае собствената си история, когато всяко дете в страната знае името му!
            — Но защо? Какво се е случило? — попита Хари настойчиво.
            Гневът изчезна от лицето на Хагрид. Сега той изглеждаше разтревожен.
            — Т’ва не го очаквах — каза с тих, притеснен глас. — Когато Дъмбълдор ме предупреди, че може да имам трудности да те намеря, нямах представа колко много не ти е известно. Ех, Хари, не знам дали съм подходящият човек да ти го кажа… ама някой все пак трябва… Не може да отидеш в „Хогуортс“, без да знаеш.
            Той хвърли злобен поглед към семейство Дърсли.
            — Е, по-добре да знаеш колкото мога да ти кажа аз… Но помни, че не мога да ти кажа ’сичко — то е голяма загадка… Поне част от него…
            Той седна, загледа се няколко секунди в огъня и после каза:
            — Предполагам, че ’сичко започва с… с едно лице на име… невероятно е, че не знаеш неговото име — всеки в нашия свят го знае…
            — Кой?
            — Ами… не обичам да казвам името, ако мога да го избегна. Никой не обича.
            — Защо?
            — Пусто-опустяло, Хари, хората все още се страхуват. Повярвай, трудно ми е. Разбираш ли, имаше един магьосник, който стана… абе… лош. Толкова лош, колкото изобщо можеш да станеш. Още по-лош. От по-лош, та най-лош. Името му беше…
            Хагрид преглътна, но дума не продума.
            — Не можеш ли да го напишеш? — предложи Хари.
            — Не. Знам ли го как се пише?! Добре де… Волдемор — Хагрид потръпна. — Не ме карай да го казвам пак. Както и да е, тоя… тоя магьосник преди около двайсет години почна да си търси последователи. И ги намери… някои от страх, други просто искаха част от неговата власт, ’щото той събра много голяма власт. Абе… мрачни дни, Хари. Да не знаеш на кого да се довериш, да не смееш да се сприятелиш с непознати магьосници… Ставаха ужасни неща. Той ’зимаше властта в свои ръце. Разбира се, някои му се противопоставяха… и той ги убиваше. По ужасен начин. Едно от малкото сигурни места, дето останаха, беше „Хогуортс“. Мисля, че Дъмбълдор беше единственият, от когото… Ти-знаеш-кой се боеше. Не се осмели да превземе училището, поне не тогава… А твоята майка и татко ти бяха толкова добри магьосници, че по-добри не знам. Отличник и отличничка на „Хогуортс“ по тяхно си време! Мисля, че голямата загадка е защо Ти-знаеш-кой никога не се опита да ги привлече на своя страна… Може да е знаел, че са прекалено близки с Дъмбълдор, за да поискат да имат нещо общо с Тъмната страна… Може би е смятал, че би могъл да ги убеди… А може просто да е искал да ги премахне. ’Сичко, дето се знае, е, че на Вси светии преди десет години се появил в селото, където вие живеехте. Тогава ти беше само на годинка. Пристигнал във вашата къща и…
            Изведнъж Хагрид измъкна една много мръсна носна кърпа на точки и се изсекна със звук на корабна сирена в мъгла.
            — Извинявай — каза, — ама толкова ми е мъка… Познавах майка ти и татко ти и не биха могли да се намерят по-мили хора… Както и да е… Ти-знаеш-кой ги убил. А после — и т’ва е голямата загадка в цялата работа — се опитал да убие и теб. Искал е да свърши работата докрай, предполагам… или по това време вече просто му харесвало да убива. Обаче не успял. Никога ли не си се питал откъде ти е този белег на челото. Т’ва не е обикновена рана. Т’ва получаваш, когато те докосне силно, зло проклятие… То унищожило майка ти и татко ти и дори къщата ви… ама тебе не те хванало и затова си прочут, Хари. Никой, освен теб, не е оживявал, след като той бил решил да го убие. А той уби някои от най-добрите магьосници на нашето време — семействата Макинън, Боунс, Прюет… А ти беше само бебе и все пак оживя.
            Нещо много болезнено ставаше в душата на Хари. Когато Хагрид завърши своя разказ, момчето отново видя ослепителното лумване на зелена светлина, и то по-ясно, отколкото си го беше спомнял преди, и — за пръв път в живота — си спомни нещо друго — един гръмък, студен, жесток смях.
            Хагрид го наблюдаваше тъжно.
            — Самият аз те извадих от разрушената къща по заповед на Дъмбълдор. Донесох те при тая паплач…
            — Само щуротии! — каза вуйчо Върнън.
            Хари подскочи — почти беше забравил, че семейство Дърсли са там. Вуйчо Върнън явно беше възвърнал смелостта си. Гледаше яростно Хагрид със свити пестници.
            — Слушай какво, момче — изръмжа той. — Приемам, че у теб има нещо странно, навярно не е нищо, което не би излекувал един хубав пердах… а колкото до всичко това за твоите родители… Е, не може да се отрече, че бяха вещери, и според мен е по-добре, че светът се е отървал от тях… Получиха си, каквото заслужаваха, след като се забъркаха с всичките тия магьоснически типове… Точно както очаквах — винаги съм знаел, че ще завършат зле…
            Но в този миг Хагрид скочи от канапето и извади от вътрешността на палтото си разнебитен розов чадър. Насочи го към вуйчо Върнън като меч и каза:
            — Предупреждавам те, Дърсли… предупреждавам те… още една дума и…
            При заплахата да бъде намушкан от брадатия великан с върха на чадъра храбростта на вуйчо Върнън отново се изпари. Той се прилепи до стената и млъкна.
            — Ха тъй — каза Хагрид, като дишаше тежко и седна отново на канапето, което този път се огъна до пода.
            Междувременно Хари все още искаше да задава въпроси, стотици въпроси.
            — Но какво стана с Вол… извинявай… искам да кажа с Ти-знаеш-кого?
            — Добър въпрос, Хари. Изчезна. Изпари се. Същата нощ, като се опита да те убие. Това те прави още по-прочут. И то е най-голямата загадка, разбираш ли… Той ставаше все по-могъщ… ’Що му трябваше да се маха? Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре. Други казват, че все още е някъде и сякаш чака да му дойде времето, ама аз не го вярвам. Хора, дето бяха на негова страна, се върнаха на нашата. Някои като че излизаха от транс. Не вярвам да можеха да го сторят, ако той смята да се върне… Повечето от нас мислят, че той все още е някъде, но е загубил способностите си. Че е прекалено слаб, за да продължи. Защото нещо у теб го е пречупило, Хари. Онази нощ е станало нещо, дето той не е предвидил… Аз не знам какво е било, никой не знае… обаче нещо у теб го е разгромило яко!
            Хагрид погледна Хари и очите му излъчваха топлота и уважение, но вместо да почувства задоволство и гордост, Хари беше съвсем сигурен, че е станала ужасна грешка. Магьосник? Той? Можеше ли да бъде? Бе прекарал живота си, бит от Дъдли и хокан от леля Петуния и вуйчо Върнън. Ако наистина беше вълшебник, защо те не се бяха превръщали в пъпчиви жаби, колкото пъти се опитваха да го заключат в неговия килер? Ако той навремето беше победил най-могъщия вещер в света, как така Дъдли винаги можеше да го рита насам-натам като футболна топка?
            — Хагрид — каза той тихо, — според мен трябва да си сгрешил. Не вярвам, че може да съм вълшебник.
            За негова изненада Хагрид се изсмя.
            — Не си вълшебник, а? Никога ли не си правил така, че да се случват разни неща, когато си бил изплашен или ядосан?
            Хари се загледа в огъня. Всъщност като си помисли… всички странни неща, които караха леля му и вуйчо му да беснеят срещу него, бяха ставали, когато той, Хари, беше разтревожен или уплашен. Подгонен от бандата на Дъдли, той някак се измъкваше извън техния обсег… В ужас да отиде на училище със смешно подстриганата си коса бе успял да я накара да порасне… А последния път, когато Дъдли го блъсна, не си ли беше отмъстил, без дори да го съзнава? Не беше ли насъскал боата удушвач срещу него?
            Хари погледна с усмивка пак към Хагрид и видя, че той направо сияе.
            — Ясно? — каза Хагрид. — Хари Потър не бил вълшебник!… Ще видиш, че ще се прославиш в „Хогуортс“.
            Но вуйчо Върнън нямаше да отстъпи без борба.
            — Нали ви казах, че Хари няма да ходи там! — процеди той. — Ще отиде в средното училище „Стоунуол“ и ще бъде благодарен. Прочетох онези писма — ще му трябват книги за заклинания и магически пръчки, и…
            — Ако иска да иде, един голям мъгъл като теб няма да го спре — изръмжа Хагрид. — Ще спираш ти сина на Лили и Джеймс Потър да иде в „Хогуортс“! Ти да не си луд, бе? Той е записан в него, откакто се е родил. Ще иде в най-доброто училище за магия и вълшебство. След седем години там няма да познае себе си. Вече ще бъде с хлапета от неговия си свят и ще се учи при най-добрия директор, когото училището „Хогуортс“ някога е имало — Албус Дъмбъл…
            — НЯМА ДА ПЛАЩАМ НА НЯКАКЪВ СИ СМАХНАТ СТАР ГЛУПАК ДА ГО УЧИ НА МАГЬОСНИЧЕСКИ НОМЕРА! — кресна вуйчо Върнън.
            Обаче този път прекали. Хагрид грабна чадъра и го развъртя над главата си.
            — НИКОГА — гръмна гласът му — …НЕ ОБИЖДАЙ… АЛБУС… ДЪМБЪЛДОР… ПРЕД… МЕН!
            Като изсвистя във въздуха, чадърът се насочи към Дъдли, последваха мълния от виолетова светлина, пукот като от фишек, остър писък и в следващия миг Дъдли подскачаше на място, хванал с ръце дебелото си седалище, и виеше от болка. Когато братовчед му се обърна с гръб към тях, Хари видя, че през една дупка в панталона му се подава навита като каравай свинска опашка.
            Вуйчо Върнън се разкрещя. Повлече леля Петуния и Дъдли в съседната стая, хвърли последен ужасен поглед към Хагрид и затръшна вратата след тих.
            Хагрид погледна надолу към чадъра и взе да си приглажда брадата.
            — Не трябваше да си изпускам нервите — каза унило, — ама то тъй или иначе не подейства. Смятах да го превърна в прасе, но той и без т’ва толкова прилича на прасе, та не оставаше много да се направи.
            После хвърли кос поглед към Хари изпод рунтавите си вежди.
            — Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш това пред никого в „Хогуортс“. На мен… ъъъ… право да си кажа, не ми е позволено да правя магии. Разрешиха ми да използвам това-онова, колкото да те проследя и да ти предам писмата и разни неща… Затуй — между другото — толкоз исках да ми възложат тая работа…
            — Защо не ти е позволено да правиш магии? — попита Хари.
            — Ами то… и аз учех в „Хогуортс“, само че… ъъъ… ме изключиха, щом искаш да знаеш истината. На третата година. Счупиха магическата ми пръчка и к’во ли не. Ама Дъмбълдор ме задържа като пазач на дивеча. Голяма работа е тоя Дъмбълдор, брей!
            — Защо те изключиха?
            — Става късно, пък утре имаме да вършим много работа — каза Хагрид на висок глас. — Трябва да идем в града да ти купим ’сичките книги и останалото. Той свали дебелото си черно палто и го подхвърли на Хари. — Може да се свиеш под туй — каза. — Не обръщай внимание, ако шава малко. Мисля, че в един от джобовете имам две съселчета.

            ГЛАВА ПЕТА: УЛИЦА „ДИАГОН-АЛИ“
            На другата сутрин Хари се събуди рано. Макар и да долавяше, че е ден, държеше очите си плътно затворени.
            — Било е сън — каза си той твърдо. — Сънувах как един великан на име Хагрид, дойде и ми каза, че ще постъпя в училище за магьосници. Като си отворя очите, ще си бъда у дома, в моя килер.
            Внезапно прозвуча силно почукване.
            — Ето че леля Петуния ми чука на вратата — помисли си Хари и сърцето му се сви. Обаче, все още не си отваряше очите. Какъв хубав сън беше!
            Чук-чук-чук!
            — Добре де — измърмори Хари — ей сега ще стана.
            Надигна се и тежкото палто на Хагрид се свлече от него. Колибата беше изпълнена със слънчева светлина, бурята бе отминала, самият Хагрид спеше на рухналото канапе, а една сова, която държеше вестник в клюна си, чукаше с нокти по прозореца.
            Хари скочи на крака толкова щастлив, та имаше чувството, че у него се надува голям балон. Отиде право при прозореца и го отвори. Птицата влетя и пусна вестника върху Хагрид, който не се събуди. След това совата запърха към пода и взе да налита на палтото на Хагрид.
            — Не прави така!
            Хари размаха ръце, за да пропъди гостенката, но тя ожесточено затрака с клюна към него и продължи да се нахвърля на палтото.
            — Хагрид! — извика Хари — Една сова…
            — Плати й — смотолеви Хагрид с лице, заровено в канапето.
            — Какво?
            — Иска да й се плати, задето е доставила вестника. Поразтърси се из джобовете.
            Палтото на Хагрид като че ли се състоеше само от джобове — връзки ключове, едри сачми, кълбета връв, ментови бонбони, пакетчета чай… Най-сетне Хари извади шепа странни монети.
            — Дай й пет кнута — каза Хагрид сънливо.
            — Пет кнута ли?
            — Онези малките, бронзовите.
            Хари отброи пет малки бронзови парички и совата протегна единия си крак, та да може Хари да ги пъхне в мъничката кожена кесия, вързана на него. После излетя през отворения прозорец.
            Хагрид се прозя звучно, седна и се протегна.
            — Трябва да тръгваме, Хари, много работа ни чака днес. Ще отидем в Лондон да ти купим ’сички неща за училище.
            Хари превърташе магьосническите монети и ги разглеждаше. Току-що му беше хрумнало нещо, заради което му се стори, че щастливият балон се е спукал.
            — Ъъъ… Хагрид?
            — Хм? — отвърна Хагрид, докато навличаше огромните си ботуши.
            — Аз нямам пари… А ти чу какво каза снощи вуйчо Върнън — че няма да плаща, за да ходя да се уча на магия.
            — Не се тревожи за това — каза Хагрид, стана и взе да се чеше по главата. — Да не мислиш, че родителите ти не са ти оставили нищо?
            — Но щом къщата е била разрушена…
            — Те не си държаха златото в къщи, момче! Първата ни спирка ще е „Гринготс“ — банката на магьосниците. Вземи си една наденица. И студени си ги бива… Аз пък няма да откажа парченце от твоята празнична торта.
            — Значи магьосниците имат банки?
            — Само една — „Гринготс“. Ръководят я таласъми.
            Хари изтърва парчето наденица, което държеше.
            — Таласъми ли?
            — Да… и ти казвам, че който се опита да я ограби, трябва да е луд. Никога не се забърквай с таласъми, Хари. Няма в света по-сигурно място от „Гринготс“ за нещо, дето искаш да е на сигурно място… освен може би „Хогуортс“. Всъщност аз, и без това трябва да посетя „Гринготс“. Заради Дъмбълдор. По дела на „Хогуортс“. — Хагрид се изпъчи гордо. — Той обикновено кара мен да му върша важни работи. Да доведа теб… да ’зема разни неща от „Гринготс“… Знае, че може да ми се довери… ’зе ли си ’сичко? Хайде тогава!
            Хари излезе след Хагрид на скалата. Сега небето се беше изяснило, а морето блестеше под слънцето. Лодката, която вуйчо Върнън бе наел, все още лежеше там, с много вода на дъното след бурята.
            — А ти как пристигна тук? — попита Хари, като се оглеждаше да види втора лодка.
            — Долетях — каза Хагрид.
            — Долетял си?
            — Да… Ама ще се върнем с лодката. Не ми е разрешено да използвам магия, когато си с мен.
            Седнаха в лодката, а Хари все още се взираше в Хагрид и се опитваше да си го представи как лети.
            — И все пак ми се струва срамота да греба — каза Хагрид, като хвърли пак един от своите коси погледи към Хари. — Ако взема да поускоря малко нещата, ще имаш ли нещо против да не го споменаваш в „Хогуортс“?
            — Разбира се, че не — отговори Хари, жадувайки да види още магии.
            Хагрид извади пак розовия чадър, чукна два пъти по стената на лодката и тя зафуча към сушата.
            — Защо човек трябва да е луд, за да се опита да ограби „Гринготс“? — попита Хари.
            — Заклинания… магии — отвърна Хагрид, като разгъна вестника си, докато говореше. — Казват, че змейове пазят строго охраняваните трезори. Освен това трябва да намериш пътя… „Гринготс“ се простира на стотици километри под Лондон, разбираш ли? Дълбоко под метрото. Ще умреш от глад, додето се опитваш да излезеш, дори ако си успял да заграбиш нещо.
            Хари седеше и обмисляше казаното, докато Хагрид четеше вестника си — „Пророчески вести“. Хари беше научил от вуйчо Върнън, че хората искат да ги оставят на мира, когато си четат вестника, но това се оказа ужасно трудно — никога през живота си не бе имал желание да зададе толкова много въпроси.
            — В Министерството на магията пак са оплели конците, както обикновено — промърмори Хагрид, обръщайки страницата.
            — И Министерство на магията ли има? — Хари не успя да се сдържи да попита.
            — Естествено! — отговори Хагрид. — Искаха да направят Дъмбълдор министър, разбира се, ама той не би напуснал „Хогуортс“ за нищо на света, та старият Корнелиус Фъдж получи поста. Ако някога е имало истински некадърник, това е той. И всяка сутрин обсипва Дъмбълдор със сови, за да иска съвет.
            — Но какво върши едно Министерство на магията?
            — Ами главната им задача е да крият от мъгълите, че все още има магьосници нашир и надлъж из цялата страна.
            — Защо?
            — Защо ли? Повярвай ми, Хари, ’сички биха поискали магически решения на проблемите си. Не, по-добре да ни оставят на мира.
            В същия миг лодката се блъсна леко в пристанищната стена. Хагрид сгъна вестника си и двамата се изкачиха по каменните стъпала до улицата.
            Докато вървяха през малкия град към гарата, минувачите се заглеждаха много в Хагрид. Хари не можеше да ги кори. Не само че беше двойно по-висок от всички останали, но през цялото време великанът сочеше най-обикновени предмети, като броячите по паркингите например, и казваше на висок глас:
            — Виждаш ли това, Хари? Какво ли не измислят тия мъгъли, а?
            — Хагрид — обади се Хари, леко задъхан, тъй като тичаше, за да не изостане, — наистина ли в „Гринготс“ има змейове?
            — Ами така се говори — отвърна Хагрид. — Леле, как би ми харесало да си имам змей!
            — Би ти харесало?
            — Още като дете ми се искаше да имам… Ето, вече стигнахме.
            Бяха пристигнали на гарата. След пет минути щеше да тръгне влак за Лондон. Хагрид, който не разпознаваше „мъгълските пари“, както ги наричаше, даде банкнотите на Хари да купи билети.
            Във влака хората ги зяпаха още повече от когато и да било. Хагрид заемаше две места и плетеше нещо, което приличаше на жълтъковожълта циркова палатка.
            — Носиш ли си писмото, Хари? — попита той, докато броеше бримки.
            Хари извади пергаментовия плик от джоба си.
            — Добре — каза Хагрид. — Там има списък на ’сичко, дето ще ти трябва.
            Хари разгъна един втори лист, който не беше забелязал предишната вечер, и зачете:

            УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО „ХОГУОРТС“
            Униформа
            Първокурсниците ще имат нужда от:
            1. Три комплекта обикновени работни дълги одежди (черни)
            2. Една обикновена островърха шапка (черна) за през деня
            3. Един чифт защитни ръкавици (змейска кожа или друга подобна)
            4. Една зимна мантия (черна със сребърни закопчалки)
            Нека да се има предвид, че на всички дрехи трябва да са зашити платнени етикети с името на учениците.

            Комплект книги
            Всички ученици трябва да разполагат с по един екземпляр от следните книги:
            „Класически заклинания (за първи курс)“ от Миранда Гошоук
            „История на магията“ от Батилда Багшот
            „Магическа теория“ от Ейдълбърт Уофлинг
            „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“ от Емерик Суич
            „Хиляда магически билки и плесени“ от Филида Спора
            „Магически разтвори и отвари“ от Арсениус Джигър
            „Фантастични животни и къде да ги намерим“ от Нют Скамандър
            „Тъмните сили: Ръководство за себеопазване“ от Куентин Тримбъл

            Други принадлежности
            Една магическа пръчка
            Един котел (оловен, стандартен размер №2)
            Един комплект обикновени или кристални стъкленици
            Един телескоп
            Един комплект месингови везни

            Учениците могат също така да си донесат една сова ИЛИ една котка, ИЛИ една жаба.

            НАПОМНЯМЕ НА РОДИТЕЛИТЕ, ЧЕ НА ПЪРВОКУРСНИЦИТЕ НЕ Е РАЗРЕШЕНО ДА ИМАТ СОБСТВЕНИ МЕТЛИ!

            — Възможно ли е да купим всичко това в Лондон? — зачуди се Хари на глас.
            — Ако знаеш къде да отидеш — отговори Хагрид.
                                                                             * * *
            Хари никога не беше ходил в Лондон. А Хагрид — въпреки че явно знаеше къде отива — очевидно не бе свикнал да стига дотам по обикновения начин. Заседна в билетната бариера в метрото и се оплакваше на висок глас, че седалките били прекалено малки, а влаковете — твърде бавни.
            — Просто не разбирам как мъгълите се справят без магия — каза, докато се изкачваха по един развален ескалатор, който водеше към оживена широка улица с магазини от двете страни.
            Хагрид беше толкова грамаден, че лесно си проправяше път през навалицата. Хари пък трябваше само да се придържа близо зад него. Минаваха покрай книжарници, музикални магазини, ресторанти за хамбургери и кина, но не и покрай нещо, което да има вид на магазин за магически пръчки. Това беше просто обикновена улица с гъмжило от обикновени хора. Наистина ли беше възможно на километри под тях да са погребани камари магьосническо злато? Наистина ли имаше магазини, където се продават метли и книги със заклинания? Дали това не беше някаква огромна шега, съчинена от семейство Дърсли? Ако Хари не знаеше, че семейство Дърсли нямат никакво чувство за хумор, би могъл да си помисли подобно нещо. Но някакси — въпреки че всичко, което Хагрид му бе казал, звучеше невероятно — момчето неволно му се доверяваше.
            — Ето го — каза Хагрид и спря. — „Продънения котел“. Известно заведение.
            Оказа се малка кръчма със занемарен вид. Ако Хагрид не му я беше показал, Хари нямаше да я забележи. Забързаните хора не я и поглеждаха. Очите им се плъзгаха от голямата книжарница от едната страна на кръчмата към магазина за плочи от другата, сякаш изобщо не виждаха „Продънения котел“. Всъщност Хари изпитваше крайно странното чувство, че само той и Хагрид можеха да го видят. Още не бе успял да спомене това, и Хагрид вече го въведе вътре.
            За известно заведение то бе много мрачно и мизерно. Няколко стари жени седяха в единия ъгъл и пиеха шери от мънички чашки. Една от тях пушеше дълга лула. Дребен мъж с цилиндър говореше със стария барман — съвсем плешив и с вид на захаросан орех. Когато пристъпиха навътре, тихото жужене на разговорите секна. Изглежда всички познаваха Хагрид — махаха му с ръце и се усмихваха, а барманът посегна към една чаша и каза:
            — Както винаги ли, Хагрид?
            — Не мога, Том, тръгнал съм по работа на „Хогуортс“ — отговори Хагрид и така стовари грамадната си ръка върху рамото на Хари, та на него му се огънаха коленете.
            — Боже Господи! — възкликна барманът, зяпнал Хари. — Това да не е… може ли той да е…
            В „Продънения котел“ внезапно настъпи пълна тишина.
            — За Бога! — прошепна старият барман. — Хари Потър… Каква чест!
            Бързо изтича иззад тезгяха, втурна се към Хари и със сълзи на очи грабна ръката му.
            — Добре дошъл отново при нас, господин Потър, добре дошъл!
            Хари не знаеше какво да каже. Всички го гледаха. Старицата смучеше лулата, без да забележи, че е угаснала. Хагрид сияеше.
            После настана голямо стържене на столове по пода и в следващия миг Хари осъзна, че се ръкува с всички в „Продънения котел“.
            — Дорис Крокфорд, господин Потър… Просто не мога да повярвам, че най-сетне се запознавам с вас!
            — Колко се гордея, господин Потър, страшно се гордея!
            — Винаги съм искала да се ръкувам с вас… Цялата тръпна!
            — Очарован съм, господин Потър, нямам думи! Дигъл се казвам, Дедалус Дигъл.
            — Виждал съм ви по-рано! — каза Хари, докато цилиндърът на Дедалус Дигъл падна от главата му от възторг. — Веднъж ми се поклонихте в един магазин.
            — Той ме е запомнил! — провикна се Дедалус Дигъл, като изгледа всички останали. — Чухте ли това? Той ме помни!
            Хари се ръкуваше отново и отново… Дорис Крокфорд се връщаше пак и пак… Беше неуморна.
            Някакъв блед млад мъж излезе много притеснено напред. Единият му клепач играеше.
            — Професор Куиръл! — каза Хагрид. — Хари, професор Куиръл ще бъде един от твоите учители в „Хогуортс“.
            — П-п-потър — заекна професор Куиръл и хвана ръката на Хари, — н-н-нямам д-д-думи да т-т-ти кажа к-к-колко се радвам да се запозная с теб.
            — Какъв вид магия преподавате, професор Куиръл?
            — 3-з-защита с-с-срещу Ч-ч-черните изкуства — промърмори професор Куиръл, сякаш предпочиташе да не мисли за това. — М-м-макар че на т-т-теб не т-т-ти т-т-трябва, а, П-п-по-тър? — изсмя се той нервно. — П-п-предполагам, ч-ч-че ще си купиш всички п-п-принадлежности. И аз т-т-трябва да отида да взема една нова к-к-книга за вампири.
            Изглеждаше ужасен от самата мисъл.
            Но другите не искаха да оставят професор Куиръл да обсеби Хари. Минаха почти десет минути, докато смогнаха да се отърват от всички. Най-после Хагрид успя да надвика тяхното бърборене.
            — Трябва да продължим… Имаме да купуваме много неща. Ела, Хари!
            Дорис Крокфорд се ръкува още веднъж с Хари и Хагрид го поведе през заведението в малък двор, ограден със зидове, където нямаше нищо, освен кофа за смет и няколко бурена.
            Хагрид се ухили на Хари.
            — Казах ли ти? Казах ли ти, че си прочут? Дори професор Куиръл се разтрепери, когато се запозна с теб… Ама да знаеш, че той и обикновено си трепери.
            — Винаги ли е толкова нервен?
            — О, да! Горкият човечец! Блестящ ум! Беше си много добре, докато учеше по книгите, ама после си ’зе една година отпуск, за да добие опит от първа ръка… Казват, че срещнал вампири в Черния лес и имал страшни неприятности с някаква вещица… Оттогава не може да се оправи… Страх го е от учениците, страх го е от собствения му предмет. А сега, къде ми е чадърът?
            Вампири? Вещици? На Хари му се замая главата. Междувременно Хагрид броеше тухлите в стената над кофата за смет.
            — Три нагоре… две напряко… — мърмореше той. — Точно така. Дръпни се, Хари!
            Почука три пъти по стената с върха на чадъра си.
            Тухлата, която беше докоснал, потрепери… сгърчи се… в средата й се появи дупчица… взе да се разширява и разширява… и секунда по-късно те стояха пред свода на проход, достатъчно голям дори за Хагрид — сводест проход, водещ към калдъръмена уличка, която криволичеше и завиваше в далечината.
            — Добре дошъл — каза Хагрид — на улица „Диагон-али“!
            Ухили се на изненадата на Хари, който погледна бързо през рамо назад и видя как проходът мигновено се сви и отново се превърна в плътен зид.
            Слънцето огряваше ярко купчина котли пред най-близкия магазин. На една табела, която висеше над тях, пишеше:
            Котли — всички размери
            медни, месингови, оловни, сребърни
            саморазбъркващи, сгъваеми
            — Да, ще ти е нужен един — каза Хагрид, — ама първо трябва да ’земем парите ти.
            На Хари му се искаше да има поне още осем очи. Докато вървяха по улицата, той въртеше глава на всички страни и се опитваше да види всичко: магазините, нещата пред тях, хората, които пазаруваха. Някаква пълна жена пред една аптека клатеше глава, когато я отминаваха, и каза:
            — Змейски дроб по седемнайсет сикли за унция — те са полудели…
            Тихо, кротко крякане прозвуча от един магазин с надпис:
            Търговски център за сови „Айлопс“ —
            бухали, кукумявки, улулици, забулени и полярни сови
            Няколко момчета, приблизително на възрастта на Хари, бяха притиснали носове о една витрина с метли.
            — Гледайте! — чу Хари едно от тях да казва. — Новият модел „Нимбус две хиляди“… най-бързият за момента…
            Имаше магазини, в които продаваха одежди, магазини, в които предлагаха телескопи и странни сребърни уреди, каквито Хари никога не беше виждал, витрини, натъпкани с буренца, пълни с далаци от прилепи и очи от змиорки, олюляващи се камари от книги със заклинания, пачи пера и свитъци пергамент, шишета за отвари, глобуси на Луната…
            — „Гринготс“ — обади се Хагрид.
            Бяха стигнали пред снежнобяла сграда, която се извисяваше над малките магазинчета. До излъсканата й бронзова двукрила врата, облечен в яркочервена униформа, стоеше…
            — Да, той е таласъм — каза Хагрид спокойно, докато изкачваха белите каменни стъпала към него.
            Таласъмът беше с около една глава по-нисък от Хари. Имаше мургаво умно лице, заострена брада и — както Хари забеляза — много дълги пръсти и стъпала. Поклони се, когато влизаха. Сега застанаха пред втора двойна врата, този път сребърна, на която бяха гравирани думите:

            Влез, страннико, но се пази
            от туй, което те грози
            за грешна алчност непростима.
            Че който, без да внася, взима,
            ще плаща скъпо на свой ред.
            Предупреден си отнапред:
            под пода ако търсиш ти
            туй що не ти принадлежи,
            там ще намериш „за заслуга“
            освен богатство, нещо друго.

            — Нали ти казах… трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш — каза Хагрид.
            Два таласъма ги проводиха с поклони през сребърната врата и те се озоваха в голяма мраморна зала. Стотина други таласъми седяха на високи столове зад дълга преграда, пишеха в големи счетоводни книги, теглеха монети на месингови везни, проверяваха скъпоценни камъни с лупи. Имаше безброй врати, които водеха навън от залата, и други таласъми посрещаха и изпращаха хора край тях. Хагрид и Хари се насочиха към преградата.
            — Добро утро! — каза Хагрид на един свободен таласъм. — Идваме да изтеглим малко пари от сейфа на господин Хари Потър.
            — Носите ли ключа му, сър?
            — Тук някъде ще да е — отговори Хагрид и взе да изпразва джобовете си върху преградата, като разпиля шепа мухлясали кучешки бисквити по счетоводната книга на таласъма, който сбърчи нос.
            Хари наблюдаваше друг таласъм вдясно от тях, който теглеше купчина рубини, големи колкото разжарени въглени.
            — Ето го! — възкликна Хагрид най-после, като показа мъничко златно ключе.
            Таласъмът го огледа старателно.
            — Струва ми се, че е наред.
            — Нося и писмо от професор Дъмбълдор — продължи Хагрид важно и се изпъчи. — Става дума за Вие-знаете-какво в трезор номер седемстотин и тринайсет.
            Таласъмът прочете внимателно писмото.
            — Добре — каза, като върна писмото на Хагрид, — ще пратя някого да ви отведе до двата трезора. Грипкук!
            Грипкук също беше таласъм. След като Хагрид натика всичките си кучешки бисквити обратно по джобовете, двамата с Хари последваха Грипкук към една от вратите, които извеждаха от залата.
            — Какво е това „Вие-знаете-какво“ в трезор седемстотин и тринайсет? — попита Хари.
            — Не мога да ти кажа — отговори Хагрид загадъчно. — Строго секретно е. Дела на „Хогуортс“. Дъмбълдор ми се е доверил. Много ми е скъпа службицата, за да ти го кажа.
            Грипкук им отвори вратата. Хари, който беше очаквал още мрамор, остана изненадан. Намираха се в тесен каменен ход, осветен от горящи факли. Клонеше стръмно надолу и на пода имаше релси за теснолинейка. Грипкук свирна и едно малко вагонче долетя по релсите към тях. Качиха се — Хагрид доста трудно — и потеглиха.
            В началото просто фучаха през лабиринт от преплетени ходове. Хари се опита да запомни — ляво, дясно, дясно, ляво, средно разклонение, дясно, ляво, — но това се оказа невъзможно. Дрънчащото вагонче сякаш знаеше пътя само, защото Грипкук не го управляваше.
            Очите на Хари засмъдяха от студения въздух, който свистеше край тях, обаче той ги държеше широко отворени. Веднъж му се стори, че вижда припламване на огън в дъното на един ход, и се обърна да види дали не е змей, но твърде късно — те се носеха все надолу и минаха край подземно езеро, където от тавана и от пода израстваха огромни сталактити и сталагмити.
            — Все не мога да запомня — подвикна Хари на Хагрид сред шума на вагончето — каква е разликата между сталагмит и сталактит.
            — В сталагмит има „м“ — отговори Хагрид. — И не ми задавай въпроси сега, защото мисля, че ще ми стане лошо.
            Наистина изглеждаше доста позеленял и когато вагончето най-сетне спря до малка врата в стената на хода, Хагрид слезе и трябваше да се облегне на стената, докато престанат да му треперят коленете.
            Грипкук отключи вратата. Отвътре излязоха валма от зелен дим и когато се разнесоха, Хари ахна — там имаше купчини от златни монети. Стълбове от сребро. Камари от малки бронзови кнутове.
            — Всичко е твое — усмихна се Хагрид.
            Всичко това било на Хари — просто невероятно! Семейство Дърсли сигурно не са знаели, защото иначе щяха да му го измъкнат за нула време. Колко често се бяха оплаквали, че им струвало много скъпо да издържат Хари! А през цялото време, погребано дълбоко под Лондон, е съществувало малко съкровище, което му е принадлежало.
            Хагрид помогна на Хари да прехвърли част от него в една торба.
            — Златните са галеони — обясни му той. — Седемнайсет сребърни сикли правят един галеон, а двайсет и девет кнута са една сикла. Много е просто. Така, това би трябвало да ти стигне за два срока, а останалото ще ти съхраняваме.
            Обърна се към Грипкук.
            — Сега, моля, трезор седемстотин и тринайсет, но може ли по-бавничко?
            — Има само една скорост — отговори Грипкук.
            Този път слизаха още по-надълбоко и набираха скорост. Въздухът ставаше все по-студен и по-студен, докато фучаха по тесните завои. Затракаха над една подземна бездна и Хари се наведе навън, за да се опита да види какво има на тъмното й дъно, обаче Хагрид извика и го дръпна назад за яката.
            Трезор седемстотин и тринайсет нямаше ключалка.
            — Отдръпнете се назад — каза Грипкук важно, погали нежно вратата с един от дългите си пръсти и тя просто се стопи.
            — Ако някой друг, а не таласъм на „Гринготс“, се опита да направи това, ще бъде всмукан през вратата и ще попадне вътре като в капан — заяви Грипкук.
            — Колко често проверявате дали има някого вътре? — попита Хари.
            — Горе-долу веднъж на всеки десет години — отговори Грипкук, като се усмихна доста злобничко.
            Хари беше сигурен, че в този строго охраняван трезор трябва да се пази нещо наистина изключително, и се наведе нетърпеливо напред в очакване да види поне приказни скъпоценности, но в първия миг той му се видя празен. После забеляза на пода малък мръсен пакет, увит в амбалажна хартия. Хагрид го вдигна и го пъхна дълбоко в палтото си. Хари копнееше да узнае какво има вътре, но се досети, че няма смисъл да пита.
            — Хайде да се качваме на тази адска количка и не ми говори по обратния път… Ще е по-добре да си държа устата затворена — каза Хагрид.
                                                                     * * *
            Подир още едно лудешко пътуване с вагончето те застанаха, примигвайки срещу слънчевата светлина, пред „Гринготс“. Хари не знаеше къде да тича първо, след като сега имаше цяла торба с пари. Нямаше нужда да знае колко галеона правят една лира стерлинга, за да проумее, че държи повече пари, отколкото е имал през целия си живот, повече пари, отколкото е имал дори Дъдли.
            — Най-добре да си вземеш униформата — каза Хагрид и кимна към „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“. — Виж какво, Хари, ще имаш ли нещо против да отскоча до „Продънения котел“ да гаврътна едно съживително? Мразя тия вагончета на „Гринготс“.
            Имаше вид, като че ли все още му е малко лошо, та Хари влезе сам и малко притеснен в магазина на Мадам Молкин.
            Тя беше дебеличка усмихната магьосница, облечена изцяло в бледолилаво.
            — „Хогуортс“ ли, моето момче? — каза, когато Хари почна да говори. — Всичко имаме тук… всъщност тъкмо сега гласим и друг младеж.
            В дъното на магазина върху една табуретка стоеше момче с бледо лице с остри черти, докато втора магьосница подгъваше с карфици дългите му черни одежди. Мадам Молкин разположи Хари върху друга табуретка, нахлузи дълга одежда през главата му и започна да я набожда на подходяща дължина.
            — Здравей — каза момчето, — и ти ли си за „Хогуортс“?
            — Да — отговори Хари.
            — Баща ми влезе в съседния магазин да ми купи книгите, а мама тръгна нагоре по улицата да разгледа магическите пръчки — заяви момчето с отегчен, провлачен глас. — После ще ги замъкна да видим метли за надбягване. Не разбирам защо първокурсниците не бива да имат собствени. Мисля, че ще уговоря татко да ми купи една и ще я вмъкна контрабандно в училището.
            Момчето много напомняше на Хари за Дъдли.
            — А ти имаш ли собствена метла? — продължи момчето.
            — Не — каза Хари.
            — Играеш ли изобщо куидич?
            — Не — повтори Хари, като се чудеше какво ли, за Бога, е куидич.
            — Аз играя… Татко казва, че ще е престъпление, ако не ме включат в отбора на моя училищен дом*, и трябва да кажа, че съм съгласен с него. Знаеш ли вече в кой дом ще бъдеш?
            [* Интернатите в Англия се състоят от няколко сгради, наречени домове. Учениците от домовете се състезават за добри постижения. В този случай обаче, четирите дома на училището са четирите кули на замъка „Хогуортс“, които носят различни имена. — Б.пр.]
            — Не — каза отново Хари, който с всяка минута се чувстваше все по-глупаво.
            — Е, всъщност никой не знае точно, докато не пристигне там, нали, само че аз знам, че ще съм в „Слидерин“, тъй като всички от семейството ни са били там… Представяш ли си да попаднеш в „Хафълпаф“! Мисля, че бих напуснал. И ти ли?
            — Хмм! — промълви Хари, като много му се искаше да каже нещо малко по-интересно.
            — Я, виж този човек! — възкликна момчето внезапно и кимна към витрината.
            Там стоеше Хагрид, хилеше се на Хари и сочеше два големи сладоледа, за да обясни защо не може да влезе.
            — Това е Хагрид — заяви Хари, доволен, че знае нещо, което момчето не знае. — Работи в „Хогуортс“.
            — Ооо — каза момчето, — чувал съм за него. Там е някакъв слуга, нали?
            — Той е пазач на дивеча — възрази Хари. С всяка изминала секунда това момче все по-малко му харесваше.
            — Да, именно. Чувах, че е някакъв дивак… Живее в колиба в училищния парк и сегиз-тогиз се напива, опитва се да прави магии и в края на краищата подпалва леглото си.
            — Според мен той е страхотен — каза Хари хладно.
            — Нима? — изненада се момчето с лека насмешка. — А защо е с теб? Къде са родителите ти?
            — Умрели са — отговори Хари кратко. Не му се искаше да говори с момчето по този въпрос.
            — О, съжалявам! — каза то, обаче в гласа му нямаше никакво съжаление. — Но те са били от нашите хора, нали?
            — Били са магьосници, ако това искаш да кажеш.
            — Смятам, че не би трябвало в училището да приемат от другия вид, не си ли съгласен? Те просто не са същите, никога не са били възпитавани да познават нашите обичаи. Представяш ли си, че някои от тях дори не са чували за „Хогуортс“, докато не получат писмото. Според мен би трябвало да се придържат към старите магьоснически семейства. Как ти е впрочем презимето?
            Но преди Хари да успее да отговори, Мадам Молкин каза:
            — Готово, моето момче.
            И Хари, без да съжалява, че има оправдание да престане да разговаря с момчето, скочи от табуретката.
            — Е, предполагам, че ще те видя в „Хогуортс“ — обади се момчето с провлачения глас.
            Хари беше доста мълчалив, докато си ядеше сладоледа, който Хагрид му беше купил — шоколадов и малинов с орехови ядки.
            — Какво ти е? — попита Хагрид.
            — Нищо — излъга Хари.
            Спряха да купят пергамент и пачи пера. Хари се поободри, когато намери шише мастило, което сменяше цвета си, докато пишеш. След като напуснаха магазина, попита:
            — Хагрид, какво е куидич?
            — Олеле, Хари, все забравям колко малко знаеш… Дори не знаеш за куидича!
            — Не ме карай да се чувствам още по-загубен — помоли го Хари и разказа на Хагрид за бледото момче при Мадам Молкин.
            — …и той каза, че деца от мъгълски семейства изобщо не би трябвало да се приемат…
            — Ти не си от мъгълско семейство. Ако той знаеше кой си всъщност… Той е израснал с твоето име, щом родителите му са магьосници… Нали видя хората в „Продънения котел“? И изобщо к’во ли знае той за т’ва! Някои от най-добрите, дето съм виждал, бяха единствените вълшебници сред дълго родословие от мъгъли… Я помисли за майка си! Пък гледай к’ва сестра имала!
            — Та какво е куидич?
            — Това е нашият спорт. Магьоснически спорт — нещо като… като футбола в мъгълския свят… Всички се интересуват от куидич. Играе се високо във въздуха, на метли и с четири топки… Трудничко ми е да обясня правилата.
            — А какво са „Слидерин“ и „Хафълпаф“?
            — Училищни домове. Има четири. Всички казват, че тия в „Хафълпаф“ са банда бездарници, ама…
            — Бас държа, че ще бъда в „Хафълпаф“ — заяви Хари мрачно.
            — По-добре „Хафълпаф“, отколкото „Слидерин“ — каза Хагрид навъсено. — Всички магьосници, дето станаха зли, са ходили в „Слидерин“. Ти-знаеш-кой е един от тях.
            — Вол… извинявай… Ти-знаеш-кой е учил в „Хогуортс“?
            — Преди много, много години.
            Купиха учебниците на Хари в един магазин, наречен „Флориш и Блотс“, където полиците бяха претъпкани до тавана с книги, дебели колкото павета и подвързани в кожа; книги, големи колкото пощенски марки с копринени подвързии; книги, изпълнени с чудновати символи, и няколко книги, които не съдържаха нищичко. Дори Дъдли, който никога не четеше нищо, би полудял от желание да спипа няколко от тях. Хагрид трябваше почти насила да откъсне Хари от „Проклятия и контрапроклятия (Омагьосай приятелите си и замотай враговете си с най-модерните отмъщения: окапване на косата, омекване на краката, връзване на езика и много, много други)“ от професор Виндиктус Виридиан.
            — Опитвах се да открия как да прокълна Дъдли.
            — Не казвам, че това не е добра идея, ама ти не бива да използваш магия в мъгълския свят, освен при много необичайни обстоятелства — каза Хагрид. — А засега и без туй не можеш да сториш някое от тия проклятия. Има много да учиш, дорде стигнеш до туй равнище.
            Освен това Хагрид не позволи на Хари да купи котел от чисто злато („В твоя списък пише оловен“), обаче намериха хубава везна за теглене на съставки за отвари и сгъваем месингов телескоп. След това посетиха аптеката, която беше достатъчно запленяваща, за да може да ги обезщети за ужасната си миризма — смес от развалени яйца и прогнило зеле. На пода стояха бурета с лигави вещества, стените бяха покрити с буркани с билки, сушени корени и яркоцветни прахове, от тавана висяха връзки пера, нанизи от зъби и омотани животински нокти. Докато Хагрид поръчваше на мъжа зад тезгяха известно количество от някои основни съставки за отвари за Хари, самият Хари оглеждаше сребърни рогове от еднорог по двайсет и един галеона всеки и миниатюрни блестящи бръмбарски очи (пет кнута за черпак).
            Пред аптеката Хагрид провери още веднъж списъка на Хари.
            — Остава само магическата ти пръчка… О, да, и не съм ти купил още подарък за рождения ден.
            Хари усети как се изчерви.
            — Няма нужда да ми купуваш…
            — Знам, че няма нужда. Знаеш ли к’во, ще ти купя животното. Не жаба. На жабите още преди години им мина модата… ще ти се смеят. Котки пък хич не обичам, от тях ме хваща кихавицата. Ще ти купя сова. Всички дечурлига искат сови, за много работи ги бива — носят ти пощата и к’во ли не.
            Двайсет минути по-късно излязоха от Търговския център за сови „Айлопс“, който беше тъмен и изпълнен с шумолене и със святкащи очи, бляскави като скъпоценни камъни. Сега Хари носеше голям кафез, в който седеше красива полярна сова, дълбоко заспала с глава под крилото. Хари не можеше да сдържи заекващите си благодарности и звучеше точно като професор Куиръл.
            — Ама моля ти се, няма защо — каза Хагрид трогнато. — Предполагам, че не си получавал кой знае колко подаръци от ония Дърсли. Сега ни остава само „Оливандър“… Това е единственият магазин за магически пръчки, а ти трябва да получиш най-добрата.
            Магическа пръчка… Това бе очаквал Хари през цялото време. Последният магазин беше тесен и занемарен. С олющени златни букви над вратата пишеше „Оливандър: Производство на доброкачествени магически пръчки от 382 г. пр.Хр.“ В прашната витрина върху избеляла пурпурна възглавничка лежеше една-единствена магическа пръчка.
            Когато пристъпиха вътре, някъде в дъното на магазина звънна камбанка. Помещението беше съвсем мъничко и празно, с изключение на един-единствен тънкокрак стол, на който Хагрид седна, за да чака. Хари изпита странното чувство, че е влязъл в много специална библиотека. Преглътна сума нови въпроси, които тъкмо сега му дойдоха на ум, и вместо това взе да оглежда хилядите тесни кутийки, натрупани грижливо чак до тавана. По някаква причина кожата на врата му настръхна. Дори прахът и тишината тук като че ли трептяха от потайна магия.
            — Добър ден! — каза тих глас.
            Хари подскочи. Навярно Хагрид също беше подскочил, защото прозвуча силен хрущящ звук и той бързо стана от тънкокракия стол.
            Пред тях стоеше възрастен мъж, чиито големи бледи очи светеха като луни в сумрака на магазина.
            — Здравейте! — каза Хари смутено.
            — А, да — рече мъжът. — Да, да. Мислех си, че скоро ще Ви видя, Хари Потър. — Не го каза като въпрос. — Имате очите на майка си. Като че ли беше вчера, когато тя дойде тук да си купи първата магическа пръчка. Двайсет и шест сантиметра дълга, свистяща, направена от върба. Чудесна магическа пръчка за добри магии!
            Господин Оливандър пристъпи по-близо до Хари. А на Хари му се искаше другият поне да примигне. Тези сребристи очи бяха страшнички.
            — Баща Ви обаче предпочете махагонова магическа пръчка. Двайсет и осем сантиметра. Гъвкава. С малко повече сила и отлична за трансфигурация. Е, казвам, че баща Ви я предпочете… но всъщност магическата пръчка си избира магьосника, естествено.
            Господин Оливандър беше се приближил толкова, че двамата почти допираха носовете си. Хари се виждаше отразен в тези мъгляви очи.
            — А това е от…
            Господин Оливандър докосна мълниевидния белег на челото на Хари с един от дългите си бели пръсти.
            — Със съжаление трябва да призная, че аз продадох магическата пръчка, която го е направила — каза тихо. — Трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Могъща магическа пръчка, но в неподходящи ръце… Ако знаех какво ще тръгне да прави тя по света…
            Поклати глава и тогава — за най-голямо облекчение на Хари — зърна Хагрид.
            — Рубиъс! Рубиъс Хагрид! Как се радвам да те видя пак… Дъб, четирийсет и един сантиметра, доста огъваема, нали?
            — Да, тъй беше, сър — отговори Хагрид.
            — Добра магическа пръчка беше тя. Но предполагам, че са ти я счупили на две, когато те изключиха? — каза господин Оливандър, станал изведнъж строг.
            — Ъъъ… да, счупиха я, да — отговори Хагрид, като пристъпяше от крак на крак. — Обаче все още си пазя парчетата — добави бодро.
            — Но не ги използваш? — попита господин Оливандър рязко.
            — О, не, сър — каза Хагрид бързо.
            Хари забеляза, че докато говореше, великанът стисна здраво розовия си чадър.
            — Хммм — проточи господин Оливандър, като стрелна Хагрид с проницателен поглед. — А сега… господин Потър. Хайде да видя.
            Извади от джоба си дълга мерителна лента със сребърни маркировки.
            — С коя ръка ще държите пръчката?
            — Ами… аз съм десняк — каза Хари.
            — Протегнете си ръката. Така.
            Той измери Хари от рамото до пръстите, после от китката до лакътя, от рамото до пода, от коляното до подмишницата и обиколката на главата. Докато мереше, каза:
            — Всяка Оливандърова пръчка има сърцевина от могъщо магическо вещество, господин Потър. Използваме косми от еднорог, пера от опашката на феникс и сърдечни нишки от змейове. Няма две еднакви Оливандърови пръчки, също както два еднорога, два змея или два феникса не са напълно еднакви. И естествено, никога няма да получите еднакво добри резултати с пръчката на друг магьосник.
            Внезапно Хари осъзна, че мерителната лента мери сама разстоянието между ноздрите му. Господин Оливандър припкаше между полиците и сваляше кутии.
            — Достатъчно — каза той и лентата падна на купчинка на пода.
            — Добре, господин Потър. Опитайте тази. Буково дърво и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра. Хубава и гъвкава. Просто я вземете и я размахайте.
            Хари взе магическата пръчка и чувствайки се глупаво, я поразмаха, но господин Оливандър почти веднага я изтръгна от ръката му.
            — Кленово дърво и перо от феникс. Осемнайсет сантиметра. Доста пъргава. Опитайте…
            Хари опита, но едва беше вдигнал пръчката, когато господин Оливандър му взе и нея.
            — Не, не… ето, абанос и косми от еднорог, двайсет и два сантиметра, жилава. Хайде, хайде, опитайте я!
            Хари опитваше. И опитваше. Нямаше представа какво очаква господин Оливандър. Купчината от изпробвани магически пръчки върху тънкокракия стол растеше ли, растеше, но колкото повече пръчки вадеше господин Оливандър, толкова по-щастлив изглеждаше.
            — Труден клиент, а? Не се тревожете, ще ви намерим съвършено подходящата тук някъде… Дали пък… да, защо не… необичайна комбинация… бодлива зеленика и фениксово перо, двайсет и осем сантиметра, чудесна и податлива.
            Хари взе магическата пръчка. Усети внезапна топлина в пръстите си. Вдигна пръчката над главата си, замахна със свистене през прашния въздух и от върха й се стрелна като фойерверк същински поток от червени и златисти искри, които хвърлиха танцуващи светлинни петна по стените. Хагрид се провикна и изръкопляска, а господин Оливандър възкликна:
            — О, браво! Да, наистина, о, чудесно! Тъй, тъй, тъй… Колко любопитно… много любопитно…
            Той върна пръчката на Хари в кутията й и я уви в амбалажна хартия, като продължаваше да мърмори:
            — Любопитно… любопитно…
            — Извинете — каза Хари, — но какво е любопитното?
            Господин Оливандър впери в Хари бледия си взор.
            — Помня всяка магическа пръчка, която съм продал, господин Потър. Всички до една. Работата е там, че този феникс, чието опаше перо е във вашата магическа пръчка, даде още едно перо… само едно. Наистина е много странно, че вие сте предназначен за тази магическа пръчка, след като сестра й… да, сестра й Ви нанесе този белег.
            Хари преглътна.
            — Да, трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Наистина е чудно как стават тези неща. Помнете, магическата пръчка си избира магьосника… Мисля, че трябва да очакваме велики неща от Вас, господин Потър… В края на краищата Онзи-който-не-бива-да-се-назовава извърши велики неща… ужасни, да, но велики.
            Хари потръпна. Не беше сигурен дали харесва особено господин Оливандър. Плати седем златни галеона за своята магическа пръчка, а после господин Оливандър ги изпрати с поклони от магазина си.
                                                                              * * *
            Слънцето в късния следобед стоеше ниско на небето, когато Хари и Хагрид се връщаха обратно по улица „Диагон-али“, обратно през стената, обратно през „Продънения котел“, който сега беше празен. Хари не продума, докато вървяха надолу по пътя. Дори не забелязаха колко настойчиво ги зяпаха хората в метрото, както бяха натоварени с всичките си странно оформени пакети и със спящата полярна сова в скута на Хари. Изкачиха се по друг ескалатор и излязоха на гара Падингтън. Хари осъзна къде се намира едва когато Хагрид го тупна по рамото.
            — Имаме време да хапнем, преди да тръгне влакът ти — каза.
            Купи по един хамбургер и двамата седнаха на пластмасови столове да ги изядат. Хари непрестанно се оглеждаше. Всичко му се струваше някак особено.
            — Добре ли си, Хари? Много си мълчалив — обади се Хагрид.
            Хари не беше сигурен дали може да обясни. Току-що бе прекарал най-хубавия рожден ден в живота си. Въпреки това се опитваше да намери точните думи, докато дъвчеше сандвича си.
            — Всички ме мислят за нещо специално — каза най-после. — Всички онези хора в „Продънения котел“, професор Куиръл, господин Оливандър… Пък аз не разбирам нищо, ама нищичко от магии. Как могат да очакват от мен велики неща? Прочут съм, а дори не мога да кажа с какво съм прочут. Не знам какво се е случило, когато Вол… извинявай… искам да кажа през нощта, когато са умрели родителите ми.
            Хагрид се наведе през масата. Под буйната си брада и рунтавите вежди той се усмихваше много мило.
            — Не се тревожи, Хари. Много бързо ще се научиш. В „Хогуортс“ ’сички почват отначало и ти ще се справиш чудесно. Просто бъди какъвто си. Знам, че е трудно. Ти си избран и това винаги е трудно. Но ще се чувстваш много добре в „Хогуортс“… също като мен в началото… пък и досега си ми е добре, право да си кажа.
            Хагрид помогна на Хари да се качи на влака, който щеше да го върне при семейство Дърсли, а после му подаде един плик.
            — Билетът ти за „Хогуортс“ — каза. — Първи септември. Гара Кингс Крос… пише го на билета. Пък ако имаш проблеми с ония Дърсли, прати ми писмо по совата. Тя ще знае къде да ме намери… До скоро, Хари!
            Влакът потегли от гарата. Хари искаше да гледа Хагрид, докато го изгуби от очи — стана от седалката и притисна нос в стъклото, но само примигна и Хагрид вече беше изчезнал.

            ГЛАВА ШЕСТА: ПЪТЕШЕСТВИЕТО ОТ ПЕРОН ДЕВЕТ И ТРИ ЧЕТВЪРТИ
            Последният месец на Хари със семейство Дърсли не беше весел. Вярно, сега Дъдли така се страхуваше от Хари, та не искаше да стои в една стая с него, а леля Петуния и вуйчо Върнън не заключваха Хари в килера, не го принуждаваха да прави нещо, нито му крещяха — всъщност изобщо не му говореха. Полуужасени и полубесни, те се държаха така, сякаш столът, на който седеше Хари, е празен. Въпреки че това беше в много отношения промяна за добро, след известно време стана потискащо.
            Хари си седеше в стаята в компанията на своята сова. Тъй като беше женска, реши да я нарече Хедуиг — име, което бе открил в „История на магията“. Учебниците му бяха много интересни. Той се изтягаше на леглото си и четеше до късно през нощта, докато Хедуиг летеше ту навън, ту навътре през прозореца. За щастие леля Петуния не идваше вече да чисти с прахосмукачката, защото Хедуиг постоянно носеше мъртви мишки. Всяка вечер, преди да си легне, Хари отмяташе по един ден на лист хартия, който беше забол на стената, и отброяваше дните до първи септември.
            През последния ден на август сметна, че ще е добре да спомене на леля си и вуйчо си, че трябва да отиде на гара Кингс Крос на другия ден. Затова слезе във всекидневната, където те гледаха забавно шоу по телевизията. Покашля се, за да им съобщи, че е там, и Дъдли изпищя и избяга от стаята.
            — Ъъъ… вуйчо Върнън?
            Вуйчо Върнън изгрухтя, за да покаже, че го слуша.
            — Ъъъ… Утре трябва да бъда на гара Кингс Крос, за да… за да отида в „Хогуортс“.
            Вуйчо Върнън пак изгрухтя.
            — Съгласен ли си да ме закараш?
            Грухтене. Хари предположи, че то означава „да“.
            — Благодаря!
            Беше се запътил да се качи пак горе, когато вуйчо Върнън стори невероятното — проговори.
            — Странен начин да отидеш в магьосническо училище… с влак. Да не би на всички летящи килимчета да са им счупени крилете?
            Хари не каза нищо.
            — Къде се намира изобщо това училище?
            — Не знам — отговори Хари, като чак сега си даде сметка за това. Извади от джоба си билета, който Хагрид му беше дал.
            — Просто трябва да взема влака от перон Девет и три четвърти — прочете той.
            Леля му и вуйчо му зяпнаха.
            — Кой перон?
            — Девет и три четвърти.
            — Не говори глупости — каза вуйчо Върнън. — Няма перон Девет и три четвърти.
            — Пише го на билета ми.
            — Луди — отсече вуйчо Върнън, — луди за връзване, всичките до един! Ще видиш. Само почакай. Добре, ще те откараме до гара Кингс Крос. Бездруго отиваме утре в Лондон, иначе не бих си направил труда.
            — Защо ще ходите в Лондон? — попита Хари, опитвайки се да поддържа дружелюбно настроение.
            — Ще водим Дъдли в болница — изръмжа вуйчо Върнън. — Трябва да му махнат тая пуста опашка преди да постъпи в „Смелтингс“.
                                                                               * * *
            На другата сутрин Хари се събуди в пет часа, прекалено развълнуван и нервен, за да може да заспи отново. Стана и си обу джинсите, защото не искаше да отиде на гарата с магьосническите си одежди — смяташе да се преоблече във влака. Провери още веднъж списъка си от „Хогуортс“, за да е сигурен, че има всичко, от което се нуждае. Увери се, че Хедуиг е добре затворена в кафеза си, и след това тръгна из стаята, изчаквайки семейство Дърсли да станат. Два часа по-късно огромният, тежък куфар на Хари беше натоварен в колата на семейство Дърсли, леля Петуния бе придумала Дъдли да седне до Хари и те потеглиха.
            Стигнаха до гара Кингс Крос в девет и половина. Вуйчо Върнън стовари куфара на Хари върху една количка и почна да я бута вместо него. Хари тъкмо си мислеше, че това е особено мило, когато вуйчо Върнън се закова на място срещу пероните със злобна усмивка на лицето.
            — Ето на, момче. Перон девет… перон десет. Твоят перон би трябвало да е някъде по средата, ама май не са го построили още, какво ще кажеш?
            Беше съвършено прав, разбира се. Над единия перон висеше голям пластмасов номер девет, над съседния — голям пластмасов номер десет, а по средата — нищо.
            — Успешен срок! — каза вуйчо Върнън с още по-злобна усмивка.
            Тръгна си, без да продума повече. Хари се обърна и видя как семейство Дърсли си заминават. И тримата се смееха. Устата на Хари пресъхна. Какво, за бога, щеше да прави? Започваше да привлича много странни погледи заради Хедуиг. Трябваше да попита някого.
            Спря един минаващ пазач, но не посмя да попита за перон Девет и три четвърти. Пазачът никога не беше чувал за „Хогуортс“ и когато Хари не можа дори да му каже в коя част на страната се намира, онзи взе да се дразни, като че ли Хари нарочно се правеше на глупав. С отчаяние Хари го попита за влака, който тръгва в единайсет часа, но пазачът отговори, че такъв няма. В края на краищата пазачът си тръгна, като си мърмореше нещо за хората, които само губят времето на другите. Сега Хари се мъчеше усилено да не изпадне в паника. Според големия часовник над таблото за пристигащите влакове му оставаха десет минути, за да се качи на този за „Хогуортс“, а той нямаше представа как да го стори! Беше зарязан посред гарата с един куфар, който едва можеше да повдигне, с джоб, пълен с магьоснически пари, и с голямата сова.
            Хагрид вероятно беше забравил да му каже нещо, което трябваше да направи, като например да чукне по третата тухла вляво, за да влезе в улица „Диагон-али“. Чудеше се дали да не извади магическата си пръчка и да почне да чука по билетния автомат между девети и десети перон.
            В този миг точно зад него мина група хора и той дочу няколко думи от разговора им:
            — …претъпкано с мъгъли, разбира се…
            Хари се обърна. Казала го беше пълна жена, която говореше на четири момчета с огненочервени коси. Всяко от тях буташе пред себе си по един куфар като този на Хари и… те също имаха сови.
            С разтуптяно сърце Хари взе да тика количката си подир тях. Те спряха и той също — достатъчно близо, за да чуе разговора им.
            — Кой е номерът на перона? — попита майката на момчетата.
            — Девет и три четвърти — изписука едно момиченце, също червенокосо, което я държеше за ръката. — Мамо, не може ли и аз да отида…
            — Още не си дораснала, Джини, мълчи сега. Хайде, Пърси, ти върви пръв.
            Момчето, което изглеждаше най-голямо, тръгна към девети и десети перон. Хари наблюдаваше, като внимаваше да не примигне, за да не изтърве нещо. Но тъкмо когато момчето достигна границата между двата перона, голяма група туристи плъпнаха пред него и докато се махна и последната раница, момчето беше изчезнало.
            — Фред, твой ред е — каза пълната жена.
            — Не съм Фред, а съм Джордж — рече момчето. — Жено, чудя се как може да се наричаш наша майка? Не можеш ли да различиш, че съм Джордж?
            — Извинявай, Джордж, миличък!
            — Само се пошегувах, аз съм Фред — каза момчето и тръгна.
            Близнакът му извика след него да побърза и той явно беше бързал, защото секунда по-късно бе изчезнал. Но как го беше направил?
            Сега третият брат тръгна забързано към билетната бариера… почти я достигна… и после изведнъж го нямаше никъде.
            Нямаше какво друго да се прави.
            — Извинете! — обърна се Хари към пълната жена.
            — Здравей, моето момче! — откликна тя. — За пръв път ли отиваш в „Хогуортс“? Рон също е нов.
            Тя посочи последния, най-малкия от своите синове. Беше висок и слаб като върлина, с лунички, големи ръце и крака и дълъг нос.
            — Да — отговори Хари — Работата е там, че не знам как да…
            — Как да стигнеш до перона? — каза тя благо и Хари кимна. — Не се тревожи — добави жената. — Трябва просто да тръгнеш право срещу бариерата между пероните девет и десет. Не спирай и не се страхувай, че ще се блъснеш в нея… това е много важно. Най-добре е да го направиш бегом, ако се притесняваш. Хайде, тръгни сега преди Рон.
            — Ъъъ… добре — отговори Хари.
            Обърна количката и се взря в бариерата. Изглеждаше много яка.
            Тръгна да върви към нея. Бутаха го хора, запътили се към пероните девет и десет. Хари ускори крачките си. Ще се блъсне право в билетното гише и тогава ще си има неприятности. Наведен над количката, той се затича изтежко… бариерата все повече наближаваше… той нямаше да може да спре… не можеше да овладее количката… оставаше още една стъпка… Хари замижа, готов за сблъсъка…
            А сблъсък не последва… Той продължи да тича… и отвори очи.
            Яркочервен парен локомотив чакаше до перон, пълен с хора. Над него висеше табела с надпис „Експрес «Хогуортс», 11 ч.“ Хари погледна назад и видя на мястото, където преди това беше билетното гише, арка от ковано желязо, на която пишеше „Перон Девет и три четвърти“. Беше успял.
            Дим от парната машина се носеше над бъбрещата навалица, докато котки във всякакви цветове се галеха тук-там между краката на хората. Сови кряскаха раздразнено една срещу друга над бърборенето и стърженето от влачене на тежки куфари.
            Първите няколко вагона бяха вече претъпкани с ученици, някои висяха по прозорците и говореха с близките си, други се боричкаха за места. Хари избута количката надолу по перона, за да си търси празно място. Мина покрай кръглолико момче, което тъкмо казваше:
            — Бабо, пак си загубих жабата.
            И Хари чу възрастната жена да въздиша:
            — Ох, Невил.
            Едно момче с гъсти къдрици беше заобиколено от малка тълпа.
            — Дай да погледнем, Лий, хайде!
            Момчето вдигна капака на една кутия, която държеше в ръцете си, и хората около него писнаха и се развикаха, когато отвътре се подаде дълъг космат крак.
            Хари се провираше през навалицата, докато намери празно купе близо до края на влака. Първо сложи вътре Хедуиг, а после почна да влачи и дърпа куфара си към вратата на вагона. Опита се да го качи по стъпалата, но едва успяваше да повдигне единия му край и два пъти го изтърва върху крака си, от което го заболя.
            — Искаш ли помощ? — Оказа се един от близнаците, след които бе минал през билетното гише.
            — Да, моля — изпъшка Хари.
            — Ей, Фред! Я ела да помогнеш!
            С помощта на близнаците куфарът на Хари най-после бе сврян в единия ъгъл на купето.
            — Благодаря! — каза Хари и отмести мократа от пот коса от очите си.
            — Какво е това? — попита изведнъж единият близнак и посочи мълниевидния белег на Хари.
            — Да не повярваш! — каза другият близнак. — Ти да не си…
            — Той е — обади се първият близнак и се обърна към Хари. — Нали си ти?
            — Кой? — попита Хари.
            — Хари Потър — казаха близнаците в един глас.
            — А, той ли! — отговори Хари. — Искам да кажа… да, аз съм.
            Двете момчета го зяпнаха и Хари усети, че се изчервява. После за негово облекчение долетя глас през отворената врата на влака.
            — Фред? Джордж? Тук ли сте?
            — Идваме, мамо.
            С един последен поглед към Хари близнаците скочиха от влака.
            Хари седна до прозореца, откъдето — полускрит — можеше да наблюдава червенокосото семейство и да слуша какво говорят. Майка им тъкмо беше извадила носната си кърпичка.
            — Рон, имаш нещо на носа си.
            Най-малкото момче опита да се отдръпне, но тя го сграбчи и почна да търка върха на носа му.
            — Мамо… стига! — и то успя да се изкопчи.
            — Аааа, нима миличкото Роненце има нещичко на нослето си? — каза един от близнаците.
            — Млъкни! — сопна му се Рон.
            — Къде е Пърси? — попита майка им.
            — Сега идва.
            Най-големият син се появи и закрачи към тях. Вече се беше преоблякъл в широките черни хогуортски одежди и Хари забеляза на гърдите му лъскава сребърна значка с буквата П.
            — Не мога да остана дълго, мамо — каза. — Аз съм отпред. За префектите има две купета…
            — О, нима си префект*, Пърси? — попита с вид на много изненадан единият близнак. — Трябваше да ни кажеш. Изобщо не знаехме.
            [* Префект — по-голям ученик, отговорник за дисциплината на по-малките.]
            — Я почакай, май си спомням, че той спомена нещо — намеси се другият близнак. — Веднъж…
            — Или два пъти…
            — Една минутка…
            — Цялото лято…
            — Ох, млъкнете! — каза Пърси Префекта.
            — И откъде накъде Пърси получи нови одежди? — попита единият близнак.
            — Защото стана Префект — отговори майка им любвеобилно. — Добре, моето момче. Успешен срок… И ми прати една сова, когато пристигнеш.
            Тя целуна по бузата Пърси, който си тръгна. После, майката се обърна към близнаците:
            — А вие двамата… да се държите добре тази година. Ако получа още една сова със съобщение, че сте… че сте, вдигнали във въздуха някоя тоалетна или…
            — Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!
            — Но идеята е чудесна! Благодаря мамо!
            — Това не е смешно. И да се грижите за Рон.
            — Не се тревожи. Миличкото Роненце ще е в добри ръце.
            — Млъкни — каза пак Рон.
            Той беше вече почти толкова висок, колкото близнаците, а носът му още розовееше, където майка му го бе търкала.
            — Ей, мамо, познай… познай кого срещнахме току-що във влака!
            Хари се облегна бързо назад, за да не го видят, че гледа.
            — Сещаш ли се за онова чернооко момче, което беше до нас на гарата? Знаеш ли кой е?
            — Кой?
            — Хари Потър!
            Хари чу гласа на момиченцето:
            — Мамо, може ли да се кача на влака да го видя, моля ти се, мамо…
            — Ти го видя вече, Джини, и бедното момче не е нещо, което да зяпаш като в зоологическата градина. Наистина ли е той, Фред? Как разбра?
            — Попитах го. Видях белега му. Наистина го има… като мълния.
            — Горкото, милото дете… нищо чудно, че беше само. Аз пък се чудех. Толкова възпитано се държа, когато попита как да стигне до перона.
            — Това няма значение. Мислиш ли, че помни как изглежда Ти-знаеш-кой?
            Изведнъж майка им стана много строга.
            — Забранявам ти да го питаш, Фред. Да не си посмял! Като че ли трябва да му се припомня това още от първия учебен ден.
            — Добре де, не се горещи толкова.
            Прозвуча свирка.
            — Побързайте! — каза майка им и трите момчета се качиха във влака. Наведоха се през прозореца, за да ги целуне тя за сбогом, а сестричката им заплака.
            — Недей, Джини, ще ти пратим безброй сови.
            — Ще ти пратим една хогуортска тоалетна чиния.
            — Джордж!
            — Само се шегувам, мамо.
            Влакът потегли. Хари видя как майката на момчетата им махаше, а сестричката им — полузасмяна, палуразплакана — тичаше покрай влака, докато той набра прекалено голяма скорост. Тогава тя изостана и само махаше.
            Хари наблюдаваше как момиченцето и майка му изчезнаха, когато влакът направи завой. Къщи профучаваха покрай прозореца. Сърцето на Хари подскочи от вълнение. Не знаеше към какво отива, но то непременно беше по-добро от онова, което оставяше зад себе си.
            Вратата на купето се плъзна, отвори се и вътре влезе най-малкото червенокосо момче.
            — Седи ли някой там? — попита то и посочи мястото срещу Хари. — Всичко останало е заето.
            Хари поклати глава и момчето седна, хвърли поглед към него, а после бързо надникна през прозореца, като се престори, че не го е погледнало. Хари видя, че все още има черно петно на носа си.
            — Хей, Рон!
            Близнаците се появиха пак.
            — Слушай, отиваме до средата на влака… там Лий Джордън имал една гигантска тарантула.
            — Добре — промърмори Рон.
            — Хари — започна другият близнак, — ние представихме ли ти се? Фред и Джордж Уизли. А това е Рон, нашият брат. Хайде, ще се видим после.
            — Чао! — казаха Хари и Рон.
            Близнаците затвориха вратата на купето след себе си.
            — Ти наистина ли си Хари Потър? — изтърси Рон.
            Хари кимна.
            — Аха… Аз пък си помислих, че е някоя от шегите на Фред и Джордж — каза Рон. — И наистина ли имаш… нали се сещаш… — Той посочи челото на Хари.
            Хари отдръпна бретона си, за да покаже мълниевидния белег. Рон се ококори.
            — Значи там Ти-знаеш-кой…
            — Да — отговори Хари, — обаче не си спомням.
            — Нищо ли? — попита Рон нетърпеливо.
            — Е… помня силна зелена светлина, обаче нищо повече.
            — Олеле! — каза Рон, остана няколко мига загледан в Хари, а после — сякаш изведнъж е осъзнал какво върши — бързо погледна пак през прозореца.
            — Във вашето семейство всички ли са магьосници? — попита Хари, който намираше Рон за точно толкова интересен, колкото Рон намираше него.
            — Ъъъ… да, мисля — отвърна Рон. — Мама май че има един втори братовчед, който е счетоводител, ама никога не говорим за него.
            — Сигурно знаеш вече сума магии.
            Семейство Уизли явно принадлежаха към един от онези стари магьоснически родове, за които говореше бледото момче на улица „Диагон-али“.
            — Чувах, че си живял с мъгъли — каза Рон. — Какви са те?
            — Ужасни… е, не всички. Обаче леля и вуйчо, и братовчед ми са. Иска ми се да съм имал трима братя магьосници.
            — Петима — поправи го Рон. По някаква причина изглеждаше унил. — Аз съм шестият от нашето семейство, който постъпва в „Хогуортс“. Може да се каже, че трябва да оправдая големи очаквания. Бил и Чарли вече завършиха… Бил беше отличник, а Чарли — капитан на отбора по куидич. Сега Пърси стана префект. Фред и Джордж вършат доста дивотии, ама все пак получават добри бележки и всички ги намират за много забавни. Очакват и аз да съм такъв добър ученик като другите, но ако съм, няма да е чудо голямо, защото те са били такива преди мен. А с петима братя никога не получаваш нещо ново. Имам старите одежди на Бил, старата магическа пръчка на Чарли и стария плъх на Пърси.
            Рон бръкна в сакото си и извади един дебел сив плъх, който спеше.
            — Името му е Скабърс и за нищо не става. Почти никога не се събужда. Пърси получи от татко сова, задето стана префект, ама не можахме да си позво… искам да кажа, че вместо това аз получих Скабърс.
            Рон се изчерви до ушите. Явно смяташе, че е казал прекалено много, защото пак се загледа през прозореца.
            Хари не смяташе, че има нещо лошо в това да не можеш да си позволиш да си купиш сова. В края на краищата през целия си живот допреди един месец той никога не беше имал пари и разказа на Рон всичко — че трябваше да носи старите дрехи на Дъдли и никога не получаваше истински подаръци за рождения си ден. Това изглежда ободри Рон.
            — …и докато Хагрид не ми каза, изобщо не знаех, че съм магьосник, нито знаех нещо за родителите си, нито за Волдемор…
            Рон ахна.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Каза името на Ти-знаеш-кого! — отговори Рон поразен. — Мислех, че особено ти…
            — Не се опитвам да бъда храбър или нещо подобно, като казвам името — заяви Хари. — Никога не съм знаел, че не бива да се казва. Разбираш ли? Трябва да науча много неща… Обзалагам се — добави той, като произнесе за пръв път нещо, което го тревожеше много напоследък, — обзалагам се, че ще съм най-слабият в класа.
            — Няма да си. Сума ученици идват от мъгълски семейства и се научават много бързо.
            Докато си говореха, влакът ги беше извел от Лондон. Сега се носеха покрай поля, пълни с крави и овце. Известно време мълчаха и наблюдаваха как полетата и пътищата профучаваха край тях. Към дванайсет и половина по коридора се чу силно дрънчене и една усмихната жена с трапчинки бутна вратата и каза:
            — Да искате нещо от количката, милички?
            Хари, който не беше закусил, скочи на крака, но Рон пак се изчерви до ушите и промърмори, че си носел сандвичи. Хари излезе в коридора.
            У семейство Дърсли никога не беше имал пари за лакомства и сега, когато в джобовете му дрънчаха злато и сребро, беше готов да си купи толкова десерти „Марс“, колкото можеше да носи… но жената нямаше „Марс“. Имаше обаче „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“, „Най-добрата надуваема дъвка Друбъл“, „Шоколадови жаби“, „Тиквен пай“, „Котелни сладкиши“, „Лакрицови магически пръчки“ и много други странни неща, които Хари не беше виждал през целия си живот. За да не се мине, той взе по няколко от всички и плати на жената единайсет сребърни сикли и седем бронзови кнута.
            Рон се ококори, когато Хари донесе всичко в купето и го изсипа на едно свободно място.
            — Гладен си, а?
            — Умирам от глад — отговори Хари и отхапа голям залък от тиквения сладкиш.
            Рон бе извадил безформен пакет и го разви. Вътре имаше четири сандвича. Той раздели двете филии на един от тях и каза:
            — Тя вечно забравя, че не обичам осолено телешко.
            — Размени го с един от тези — обади се Хари и му подаде един сладкиш. — Хайде…
            — Това няма да ти хареса, много е сухо — каза Рон. — Тя няма много време — добави бързо — с петима като нас.
            — Хайде, вземи си пай — настоя Хари, който никога досега не бе имал какво да дели с някого, нито пък някого, с когото да дели каквото и да било. Изпита хубаво чувство, когато си седеше с Рон, и двамата постепенно излапаха всичките пайове и сладкиши на Хари (а сандвичите лежаха встрани забравени).
            — Какво е това? — попита Хари и вдигна пакет „Шоколадови жаби“. — Не са истински жаби, нали?
            — Не — каза Рон. — Ама виж каква е картичката. Липсва ми Агрипа.
            — Какво?
            — Ох, разбира се, ти не можеш да знаеш… В шоколадовите жаби има картички, разбираш ли, за да ги събираш… Прочути магьосници. Имам около петстотин, ама нямам Агрипа и Птолемей.
            Хари разви своята шоколадова жаба и взе картичката. На нея се виждаше лице на мъж. Той носеше очила с формата на полумесец, имаше дълъг гърбав нос и буйна сребриста коса, брада и мустаци. Под снимката стоеше името Албус Дъмбълдор.
            — Значи това е Дъмбълдор! — възкликна Хари.
            — Не ми казвай, че никога не си чувал за Дъмбълдор! — каза Рон. — Ще ми дадеш ли една жаба? Може да ми се падне Агрипа… благодаря…
            Хари обърна картичката и зачете:

            АЛБУС ДЪМБЪЛДОР, директор на «Хогуортс»
            Смятан от мнозина за най-големия магьосник на нашето време, професор Дъмбълдор е прочут най-вече с победата си над черния магьосник Гриндълуолд през 1945 година, с откриването на дванайсетте употреби на змейската кръв и с работата си по алхимия заедно със своя съдружник Николас Фламел. Професор Дъмбълдор обича камерна музика и боулинг с десет кегли.

            Хари обърна пак картичката и за своя изненада видя, че лицето на Дъмбълдор беше изчезнало.
            — Няма го!
            — Е, не можеш да очакваш да виси тук цял ден — каза Рон. — Ще се върне. Не, пак ми се падна Моргана, а май че имам шест от нея… искаш ли я? Можеш да си почнеш колекцията.
            Очите на Рон се насочиха към купчината шоколадови жаби, които чакаха да бъдат развити.
            — Заповядай! — подкани го Хари. — Ама в света на мъгълите хората си остават на снимките.
            — Тъй ли? Как, изобщо ли не мръдват? — Рон изглеждаше смаян. — Жестоко!
            Хари се ококори, когато Дъмбълдор се намести пак на снимката на неговата картичка и лекичко му се усмихна. Рон беше по-заинтересован да яде жабите, отколкото от картичките с „Прочути магьосници“, но Хари не можеше да отвърне очи от тях. Скоро той имаше не само Дъмбълдор и Моргана, а и Хенгист от Уудкрофт, Олберик Гръниън, Цирцея, Парацелзий и Мерлин. Най-после откъсна поглед от друидката Клиодна, която си чешеше носа, и отвори един пакет с „Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот“.
            — Трябва да внимаваш с тези — предупреди го Рон. — Като пишат всякакъв вкус, наистина имат предвид всякакъв вкус… разбираш ли, ще срещнеш всичките обикновени вкусове като шоколад, мента и портокал, ама може да попаднеш на спанак, дроб и шкембе. Джордж мисли, че веднъж хапнал едно с вкус на таласъм.
            Рон взе зелено бобче, огледа го внимателно и захапа крайчето.
            — Брр-пфу… виждаш ли? Брюкселско зеле.
            Прекараха си славно, докато ядоха всякаквовкусови бобчета. На Хари се паднаха препечен хляб, кокосов орех, ягода, къри, трева, кафе, сардина и той дори се престраши да гризне крайчето на едно сиво, което Рон не искаше да докосне и което се оказа чер пипер.
            Пейзажите, които летяха край прозореца, ставаха все по-диви. Спретнатите ниви бяха свършили. Сега имаше гори, кривуличещи реки и тъмнозелени хълмове.
            На вратата на купето се почука и влезе кръглоликото момче, което Хари бе отминал на перон Девет и три четвърти. Изглеждаше, сякаш му се плаче.
            — Извинете — каза, — ама да сте виждали една жаба?
            Когато поклатиха глави, то изхленчи:
            — Загубих я! През цялото време бяга от мен!
            — Ще се намери — обади се Хари.
            — Да — рече момчето отчаяно. — Но ако я видите…
            И си тръгна.
            — Не разбирам защо се тревожи толкова — каза Рон. — Ако аз бях донесъл жаба, бих я загубил колкото може по-скоро. Като се има предвид, че нося Скабърс, всъщност нямам право да говоря.
            Плъхът все още дремеше в скута на Рон.
            — Би могъл да умре и никой няма да забележи разликата — каза Рон презрително. — Вчера се опитах да го направя жълт, за да стане по-интересен, ама заклинанието не подейства. Ще ти покажа, виж…
            Разрови куфара си и извади много охлузена магическа пръчка. На места беше нащърбена и нещо бяло проблясваше на върха й.
            — Косъмът от еднорог почти се подава. Както и да е…
            Тъкмо бе вдигнал пръчката, когато вратата на купето пак се отвори. Безжабото момче се връщаше, но този път водеше и едно момиче. То вече беше облякло новите си хогуортски одежди.
            — Някой да е виждал една жаба? Невил е загубил своята — съобщи момичето. Имаше властен глас, дълга гъста кафява коса и доста големи предни зъби.
            — Вече му казахме, че не сме я виждали — отговори Рон, но то не го слушаше. Гледаше магическата пръчка в ръката му.
            — О, магия ли ще правиш? Хайде да видим.
            И седна. Рон изглеждаше смутен.
            — Ъъъ… добре.
            После се покашля.

            — Слънце, цвете, масло, мъх,
            жълт да стане този плъх.

            Той размаха пръчката, обаче не се случи нищо. Скабърс остана сив и дълбоко заспал.
            — Сигурен ли си, че това е правилното заклинание? — попита момичето. — Не може да се каже, че е добро, а? Аз опитах няколко лесни заклинания, просто за да пробвам, и всичките подействаха. В моето семейство никой ни най-малко не е магьосник и беше страхотна изненада, когато получих писмото, но бях много доволна, разбира се… Искам да кажа, че доколкото съм чувала, това е най-доброто училище за магическо изкуство… Научила съм наизуст всичките учебници, разбира се, надявам се, че ще е достатъчно… Впрочем аз съм Хърмаяни Грейнджър, а вие как се казвате?
            Тя избъбри всичко това много бързо.
            Хари погледна Рон и му олекна, като разбра по слисаното му лице, че и той не е научил наизуст всичките учебници.
            — Аз съм Рон Уизли — промърмори Рон.
            — Хари Потър — каза Хари.
            — Наистина ли? — възкликна Хърмаяни. — Знам всичко за теб, разбира се… Купих си няколко книги в повече за допълнителна подготовка и за теб пише в „Съвременна история на магията“, и във „Възход и падение на Черните изкуства“, и във „Велики магически събития на двайсети век“.
            — За мен ли? — попита Хари, който се почувства просто замаян.
            — Божичко, не си ли знаел? Ако бях на твое място, щях да открия всичко, което бих могла — каза Хърмаяни. — Знае ли някой от вас в кой дом ще бъдете? Аз поразпитах и се надявам да съм в „Грифиндор“, струва ми се определено най-добрият, научих, че самият Дъмбълдор е бил там, но предполагам, че и в „Рейвънклоу“ не би било зле… Както и да е, трябва да вървим да търсим жабата на Невил. Слушайте, вие двамата ще направите добре да се преоблечете, защото предполагам, че скоро ще пристигнем.
            И излезе от купето, като отведе със себе си безжабото момче.
            — В който и дом да съм, надявам се тя да не е там — каза Рон и хвърли магическата пръчка в куфара си. — Глупаво заклинание… Джордж ми го каза и се обзалагам, че е знаел, че нищо не струва.
            — В кой дом са братята ти? — попита Хари.
            — В „Грифиндор“ — отговори Рон. Изглеждаше пак обзет от униние. — Мама и татко също са били там. Не знам какво ще кажат, ако аз не съм. Не вярвам в „Рейвънклоу“ да е особено лошо, ама представи си, ако ме сложат в „Слидерин“.
            — Това е домът, в който е бил Вол… искам да кажа Ти-знаеш-кой, нали?
            — Да — каза Рон и се отпусна на седалката с потиснат вид.
            — Знаеш ли, струва ми се, че краищата на мустаците на Скабърс станаха малко по-светли — рече Хари, опитвайки се да отвлече мислите на Рон от домовете. — А какво правят сега двамата ти най-големи братя, когато вече са завършили?
            Хари се питаше какво ли работи един магьосник, след като е завършил училище.
            — Чарли е в Румъния и изследва змейове, а Бил е в Африка и работи нещо за „Гринготс“ — отговори Рон. — А чу ли за „Гринготс“? „Пророчески вести“ се занимаваше дни наред с това, но предполагам, че при мъгъли не можеш да го получаваш… Някой се е опитал да ограби един от строго охраняваните трезори.
            Хари зяпна.
            — Вярно ли? И какво е станало с него?
            — Нищо и затова е такава голяма новина. Не са го заловили. Баща ми смята, че трябва да е бил някой могъщ Черен магьосник, за да успее да надхитри „Гринготс“. Обаче мислят, че нищо не е взел, и това е странното. Естествено, всички се плашат, когато стане подобно нещо, защото Ти-знаеш-кой може да стои зад цялата работа.
            Хари взе да премисля тази новина. Почваше да изпитва тръпка на страх всеки път, когато се споменаваше Ти-знаеш-кой. Предполагаше, че това е част от навлизането му в магическия свят, обаче преди това — когато можеше да каже „Волдемор“, без да се тревожи — се беше чувствал много по-спокоен.
            — Кой е твоят отбор по куидич? — попита Рон.
            — Ъъъ… не знам нито един — призна Хари.
            — Какво?! — Рон изглеждаше потресен. — Ще видиш, това е най-хубавата игра в света… — и се впусна да обяснява всичко за четирите топки и за разположението на седемте играчи, да описва прочути мачове, на които бе присъствал с братята си, и метлата, която би искал да си купи, ако имаше парите. Тъкмо описваше на Хари по-големите тънкости на играта, когато вратата на купето отново се отвори, но този път не беше нито безжабото момче Невил, нито Хърмаяни Грейнджър.
            Влязоха три момчета и Хари моментално позна средното: беше бледият му познайник от магазина за одежди на Мадам Молкин. Той гледаше Хари с много по-голям интерес, отколкото бе проявил там, на улица „Диагон-али“.
            — Вярно ли е. — попита то? — Из целия влак се говори, че Хари Потър е в това купе. Значи си ти, така ли?
            — Да — отвърна Хари. Огледа другите двама. Те бяха набити и изглеждаха крайно злобни. Застанали от двете страни на бледото момче, приличаха на бодигардове.
            — О, това е Краб, а това е Гойл — каза бледото момче нехайно, като забеляза накъде гледа Хари. — Моето име е Малфой, Драко Малфой.
            Рон се закашля, което може би беше опит да прикрие едно хихикане. Драко Малфой* го погледна.
            [* Драко Малфой — от „дракон“ (лат ) и „зловерен“ (фр.) — Б.пр.]
            — Името ми май ти се струва смешно, а? Няма нужда да питам ти кой си. Баща ми каза, че всички Уизли имат червени коси, луничави лица и повече деца, отколкото могат да изхранят. — Обърна се пак към Хари. — Скоро ще откриеш, че някои магьоснически семейства са много по-добри от други, Потър. Не ти трябва да се сприятеляваш с неподходящия вид. — Той подаде ръка да се ръкува с Хари, но Хари не я пое.
            — Мисля, че мога да реша сам кой е неподходящият вид, благодаря — отвърна хладно.
            Драко Малфой не се изчерви, обаче по бледите му бузи се появи лека розовина.
            — На твое място бих бил по-предпазлив, Потър — каза бавно. — Ако не си по-учтив, може да ти се случи нещо като на родителите ти. И те не били разбрали какво е добро за тях. Навъртай се ти около паплач като Уизлиевци и оня Хагрид и ще се заразиш.
            Хари и Рон скочиха на крака. Лицето на Рон беше червено като косата му.
            — Кажи го пак — сопна се той.
            — О, искате да се биете с нас? — надсмя им се Малфой.
            — Освен ако не напуснете още сега — каза Хари по-храбро, отколкото се чувстваше, защото Краб и Гойл бяха доста по-едри от него и Рон.
            — Но ние не искаме да напуснем, нали, момчета? Изядохме си закуските, пък вие все още си имате.
            Гойл посегна към шоколадовите жаби до Рон… Рон се хвърли напред, но още преди да е докоснал Гойл, натрапникът нададе ужасен вой. Плъхът Скабърс висеше на пръста му, забил острите си малки зъби дълбоко в костта… Краб и Малфой се отдръпнаха заднешком, докато Гойл с писъци размахваше Скабърс в кръг, а когато плъхът най-сетне излетя и се блъсна в прозореца, тримата мигновено изчезнаха. Може би мислеха, че между сладкишите се крият още плъхове, или пък бяха чули стъпки, защото секунда по-късно влезе Хърмаяни Грейнджър.
            — Какво е станало тук? — попита тя, като гледаше всичките сладкиши по пода и Рон, който тъкмо вдигаше Скабърс за опашката.
            — Струва ми се, че е нокаутиран — каза Рон на Хари. После разгледа Скабърс по-отблизо. — Не… май не е… пак е заспал.
            Така и беше.
            — Запознавал ли си се с Малфой преди?
            Хари му обясни за срещата на улица „Диагон-али“.
            — Чувал съм за неговото семейство — каза Рон мрачно. — Те били едни от първите, които се върнали на наша страна, след като Ти-знаеш-кой изчезнал. Казали, че били омагьосани. Татко не им вярва. Твърди, че бащата на Малфой нямал нужда от оправдание, за да премине към Тъмната страна. — После се обърна към Хърмаяни. — Можем ли да ти услужим с нещо?
            — Ще направите добре, ако си облечете по-бързо одеждите. Току-що ходих напред във влака да питам машиниста и той каза, че след малко пристигаме. Да не сте се били? Ще си имате неприятности още преди да сме пристигнали!
            — Скабърс се би, не ние — каза Рон, като й се начумери. — Имаш ли нещо против да излезеш, докато се преобличаме?
            — Добре де… Влязох тук само защото всички навън се държат много детински и тичат нагоре-надолу по коридорите — заяви Хърмаяни презрително. — А между другото, ти имаш нещо мръсно на носа си, знаеш ли?
            Когато си тръгна, Рон я изгледа ядосано. Хари надникна през прозореца. Притъмняваше. Той видя планини и гори под едно тъмновиолетово небе. Влакът като че ли забавяше ход. Той и Рон си свалиха саката и навлякоха дългите черни одежди. На Рон му бяха малко къси — отдолу се подаваха маратонките му. Във влака проехтя глас:
            — След пет минути ще пристигнем в „Хогуортс“. Моля, оставете багажа си във влака, ще ви го докарат отделно до училището.
            На Хари му се сви стомахът от притеснение. Забеляза, че и Рон изглежда бледен под луничките си. Натъпкаха джобовете си с последните сладкиши и се присъединиха към навалицата в коридора. Влакът съвсем забави ход и накрая спря. Децата се блъскаха към вратата и излязоха на мъничък тъмен перон. Хари потрепери в студения нощен въздух. После се появи един фенер, заподскача над главите на учениците и Хари чу познат глас:
            — Първокурсниците! Първокурсниците — насам! Всичко наред ли е, Хари?
            Едрото космато лице на Хагрид засия над морето от глави.
            — Хайде, след мен… Има ли още първокурсници? Внимавайте къде стъпвате! Първокурсниците — след мен!
            Като се плъзгаха и препъваха, те последваха Хагрид надолу по нещо, което сякаш беше стръмна тясна пътека. От двете им страни бе толкова тъмно, та Хари си помисли, че там трябва да има гъсти дървета. Никой не говореше много. Невил, момчето, което постоянно губеше жабата си, подсмръкна веднъж-дваж.
            — Подир миг ще видите за пръв път „Хогуортс“ — провикна се Хагрид през рамо, — точно зад този завой.
            Последва силно „Ооооо!“.
            Тясната пътечка завърши внезапно на брега на голямо черно езеро. Кацнал на върха на висока канара на отсрещната страна, с грейнали прозорци под звездното небе, се издигаше голям замък с много кули и кулички.
            — Не повече от четирима в лодка! — извика Хагрид, като посочи цяла флотилия от малки лодки, които чакаха във водата до брега. Хари и Рон бяха последвани в тяхната лодка от Невил и Хърмаяни.
            — Всички ли се качиха? — гръмна гласът на Хагрид, който имаше самостоятелна лодка. — Хайде тогава… НАПРЕД!
            И цялата флотилия се задвижи наведнъж, плъзгайки се по езерото, което беше гладко като стъкло. Всички мълчаха, вперили очи в големия замък над тях. Той се извисяваше все повече, докато доближаваха канарата.
            — Долу главите! — кресна Хагрид, когато първите лодки достигнаха скалата.
            Всички наведоха глави и малките лодки минаха през една завеса от бръшлян, която прикриваше широк отвор в предната страна на канарата. Понесоха се през тъмен тунел, който като че ли ги отвеждаше точно под замъка, докато стигнаха до един вид подземно пристанище, където слязоха върху скали и камъчета.
            — Ей ти! Твоя ли е тази жаба? — попита Хагрид, който проверяваше лодките, след като всички бяха слезли от тях.
            — Тревър! — извика Невил щастливо и протегна ръце.
            После се изкатериха по един ход в скалата, следвайки фенера на Хагрид, и най-сетне излязоха на гладка влажна трева в сянката на замъка. Изкачиха се по каменна стълба и се струпаха пред огромната дъбова входна порта.
            — Всички ли са тук? Ей, ти, у теб ли е още жабата?
            Хагрид вдигна грамадния си пестник и почука три пъти по вратата на замъка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар