25 май 2012 г.

Последният еднорог-1


           Питър Бийгъл
        Последният еднорог

            Щом научава, че целият й народ е изчезнал, еднорогата поема по света, за да го открие. Скоро до нея закрачват двама спътници, които също са изгубили най-ценното си: неспособен магьосник, зад чиято младолика външност се крие тайна, и огорчена разбойничка c душа на момиченце. По пътя ги чакат срещи със Среднощния карнавал на Мама Фортуна, капитан Къли и веселата му дружина, прокълнатият град Хагсгейт, неразгадаемият крал Хагард и самия Червен бик. Всяка от тях e изпитание на скрити сили и стаени страхове; всяка ги води крачка по-нататък към истинските им мечти и към смисъла на геройството, обичта и човечността.

            Бийгъл озарява със собствена магия такива обикновени неща като призраците, еднорозите и върколаците. Години наред любящи читатели се допитват до него за онези доводи на сърцето, при които разумът немее.
            Урсула Ле Гуин


            Приказка за всеки човек, който се е усетил, че е ЧОВЕК, и е тръгнал да търси своите събратя.
            Александър Василев

            В памет на доктор Олфърт Дапър, който видял див еднорог в горите на Мейн през 1673 г., и за Робърт Нейтън, който е виждал няколко в Лос Анжелис.


            Глава първа
            Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът и` се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите и` още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.
            Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите — танцуваща карикатура. Шията и` бе дълга и стройна, затова главата и` изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба и`, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите и` бяха заострени, краката — тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите и` сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.
            Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него — понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.
            Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората и` на лов за сърни. Еднорогата ги следваше, стъпвайки толкова предпазливо, че дори конете не усетиха близостта и`. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.
            — Не ми харесва усещането в тази гора — промърмори по-възрастният ловец. — Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето научават малко собствена магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.
            — Отдавна няма еднорози — рече другият. — Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.
            — Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог — желая късмет на самотната стара твар — и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.
            — От книгите — отвърна другият. — Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.
            Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:
            — Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.
            — Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?
            — Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.
            — Да, да. — По-младият мъж се закиска. — И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света?
            — Прабаба ми се страхуваше от големи животни — отвърна първият ловец. — Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута и` и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му.
            — Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците…
            — Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което и` напомняше за младостта.
            — Давай да се връщаме и да ловуваме другаде — отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо:
            — Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества.
            — Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози?
            — Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде!
            Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките:
            — Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет.
            Еднорогата остана неподвижна в края на гората и повтори:
            — Аз съм единственият еднорог на света.
            Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам.
            „Не може да бъде“ — помисли си тя. Никога не и` бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания.
            — Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен.
            Собственият и` глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените и`, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата.
            — Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото?
            Но когато най-сетне спря да тича и застина, заслушана в грака на гарги и кавгата на катерички над главата си, тя се запита: „А ако се крият заедно, нейде далеч? Ако се крият и чакат мен?“
            От този първи миг на съмнение за нея вече нямаше покой; от момента, в който си представи как напуска своята гора, вече не можеше да стои на едно място, без да иска да е някъде другаде. Подтичваше нагоре-надолу край езерцето си, неспокойна и нещастна. Еднорозите не са орисани да правят избори. Тя казваше „не“ и „да“, и отново „не“, ден и нощ, и за пръв път почувства как минутите пълзят по нея като червеи.
            — Няма да тръгна. Това, че хората не са виждали скоро еднорози, не значи, че всички са изчезнали. А и да беше истина, нямаше да тръгна. Аз живея тук.
            Накрая обаче тя се събуди посред топлата нощ и каза:
            — Да, но веднага.
            Втурна се през гората си, като се опитваше да не поглежда и да не помирисва нищо, да не усеща своята пръст под раздвоените си копита. Животните, които се движат в мрака, совите, лисиците и сърните, вдигаха глави, когато минаваше покрай тях, но тя не ги поглеждаше. „Трябва да тръгна бързо — мислеше си — и да се върна възможно най-скоро. Навярно няма да ми се наложи да отида много далеч. Но дори и да не намеря другите, ще се върна много скоро, веднага щом мога.“
            Пътят, който започваше от края на гората и`, блестеше като вода под лунните лъчи, ала когато стъпи върху него, далеч от дърветата, почувства колко е корав и дълъг. В оня миг едва не свърна обратно; вместо това обаче пое дълбоко от въздуха на гората, който още се носеше към нея, и го държа в устата си като цвете, толкова дълго, колкото можа.


            Дългият път не бързаше за никъде и нямаше край. Минаваше през селца и градчета, равнини и планини, камениста пустош и ливади, поникнали от камъните, но не принадлежеше на никое от тях и не спираше никъде. Теглеше я напред, дърпаше краката и` като прилива, тревожеше я, не и` позволяваше нито за миг да застине и да се вслуша във въздуха, както бе свикнала. Очите и` бяха пълни с прах, а гривата и` беше сплъстена и натежала от мръсотия.
            В нейната гора времето винаги я бе подминавало; а сега тя бе тази, която минаваше през времето, докато пътуваше. Цветовете на дърветата се променяха, а козината на животните израстваше и отново опадаше; облаците пълзяха или бързаха пред променящите се ветрове, розови и златисти на слънце или оловносиви от бури. Навсякъде, откъдето минеше, търсеше своя народ, ала не откри и следа от него; и във всички езици, които чу по пътя, вече дори не бе останала дума за „еднорог“.
            В една ранна утрин, тъкмо когато се канеше да свърне от пътя, за да поспи, тя видя един човек, който копаеше в градината си. Знаеше, че трябва да се скрие, но вместо това замръзна на място и го загледа как работи, докато накрая той се изправи и я видя. Беше дебел и бузите му подскачаха на всяка крачка.
            — Ах — възкликна той. — Ах, красавице.
            Когато откопча колана си, направи примка от него и тромаво се затътри към нея, тя по-скоро се зарадва, отколкото се уплаши. Мъжът знаеше коя е тя и какво му е писано: да копае репи и да преследва създание, което сияе и може да тича по-бързо от него. Тя избегна първия му замах толкова леко, сякаш полъхът я отвя извън обсега му.
            — Навремето ме преследваха със звънчета и знамена — рече му. — Хората знаеха, че единственият начин да ме преследват бе да направят гонитбата толкова дивна, че да се приближа да ги видя. И дори тъй не ме уловиха нито веднъж.
            — Трябва да съм се хлъзнал — измърмори мъжът. — Стой мирно, хубавелке.
            — Никога не съм разбирала истински — размишляваше еднорогата, докато той се изправяше — какво си мечтаете да направите с мен, щом ме уловите. — Мъжът отново скочи и тя се изплъзна от него като дъжд. — Не мисля, че самите вие знаете.
            — Ох, стой, стой, кротко. — Потното лице на мъжа бе окаляно на ивици и той с мъка си поемаше въздух. — Хубава — изпъшка. — Хубава малка кобилка.
            — Кобила? — Еднорогата изтръби думата толкова пронизително, че мъжът спря да я гони и запуши ушите си с ръце.
            — Кобила? — попита тя. — За това ли ме вземаш? Това ли виждаш?
            — Добро конче — изпъхтя дебелакът. Подпря се на оградата и избърса лицето си. — Ще те изчеша, ще те почистя, ще бъдеш най-хубавата кобилка на света. — И отново посегна с колана. — Ще те закарам на панаира — добави. — Хайде, конче.
            — Кон — рече еднорогата. — Ето какво си се опитвал да хванеш. Бяла кобила с грива, осеяна с бодили.
            Когато мъжът я приближи, тя закачи колана с рога си, изтръгна го от ръцете му и го запрати от другата страна на пътя в една леха с маргаритки.
            — Кон, а? — изпръхтя. — Ето ти кон!
            За миг мъжът бе много близо до нея и огромните и` очи се взираха в неговите, които бяха мънички, уморени и изумени. После тя се обърна и се втурна по пътя, препускайки толкова вихрено, че онези, които я виждаха, възкликваха:
            — Ето това е кон! Това е истински кон!
            Един старец рече на жена си:
            — Това е арабски кон. Веднъж пътувах на един кораб с арабски кон.
            Оттогава насетне еднорогата отбягваше градовете, даже нощем, освен ако нямаше никакъв начин да ги заобиколи. Дори и тъй, неколцина мъже я подгониха, само че те винаги преследваха изгубена бяла кобила, без веселото благоговение, което прилягаше на гонитба на еднорог. Идваха с въжета и мрежи, и бучки захар за примамка, и подсвирваха, и я наричаха Бес или Нели. Понякога тя забавяше ход достатъчно, за да остави конете им да доловят мириса и`, а после ги гледаше как се изправят на задните си крака, завъртат се и хукват назад с ужасените си ездачи. Конете винаги я познаваха.
            „Как е възможно? — чудеше се тя. — Предполагам, че бих проумяла, ако хората просто бяха забравили за еднорозите или се бяха променили толкова, че сега ги мразеха и се опитваха да ги убият, когато ги видят. Но да не ги виждат изобщо, да ги гледат и да виждат нещо друго — как изглеждат тогава в очите на другите хора? Как изглеждат за тях дърветата или къщите, или истинските коне, или собствените им деца?“
            Понякога си мислеше: „Ако хората вече не разпознават онова, което гледат, значи на света може би още има еднорози, незнайни и доволни от това.“
            Ала тя знаеше, отвъд надеждата и суетата, че хората са се променили, а с тях и светът, защото еднорозите са си отишли. Въпреки това продължаваше да следва коравия път, макар всеки ден все повече да и` се искаше никога да не бе напускала гората си.
            Беше следобед, когато пеперудът изпърха от един ветрец и кацна върху върха на рога и`. Целият бе кадифен, тъмен и прашен, със златни точици по крилата, тъничък като венчелистче. Танцувайки по рога и`, той я приветства с витите си антенки.
            — Аз съм странстващ комарджия. Драго ми е.
            Еднорогата се разсмя за първи път от началото на пътуването си.
            — Пеперудчо, какво правиш навън в такъв ветровит ден? — попита го тя. — Ще настинеш и ще умреш дълго преди да ти е дошло времето.
            — Смъртта отнема онова, с което човек не би се разделил — отвърна пеперудът, — и оставя онова, с което лесно би се простил. Духай, ветре, бузите пръсни си*. Аз топля длани на огъня на живота и ми олеква всячески. — Той мъждукаше като късче здрач върху рога и`.
            [* „Духай, ветре, бузите пръсни си“ — Уилям Шекспир, „Крал Лир“, действие 3, сцена 1 — бел.пр.]
            — Знаеш ли какво съм, пеперудчо? — попита еднорогата с надежда и пеперудът рече:
            — Да, превъзходно, ти си търговец на риба*. Ти си всичко за мен, ти си моето слънце, побеляла и стара, натежала от сън, моята саламуренолика, охтичава Мери Джейн.
            [* „Да, превъзходно, ти си търговец на риба“ — Уилям Шекспир, „Хамлет“, действие 2, сцена 2; по превода на Гео Милев — бел.пр.]
            Той замълча за миг, трепкайки с крилца срещу вятъра, и добави разговорливо:
            — Твоето име е златно звънче, окачено в сърцето ми. Бих пръснал тялото си на късове да те назова по име веднъж.
            — Тогава кажи името ми — примоли му се еднорогата. — Ако го знаеш, кажи ми го.
            — Румпелщилцхен* — изстреля той щастливо. — Падна ми! Нема за тебе медал. — Стрелкаше се и блещукаше върху рога и`, пеейки:
            [* Румпелщилцхен — приказен герой, който може да бъде победен само ако някой отгатне името му — бел.пр.]
            — Няма ли да се завърнеш, Бил Бейли, няма ли да се завърнеш, където някога не можел да отиде. Плюй си на ръцете, Уинсоки, отиди и улови падаща звезда. Глината не мърда, но кръвта пътува, юначага ще ми викат всички, ми се струва. — В мекото сияние на рога и` очите му блестяха алени.
            Еднорогата въздъхна и продължи да пристъпва уморено, едновременно развеселена и разочарована. „Тъй ти се пада — рече си. — Не си тъй глупава, че да очакваш пеперуд да знае името ти. Те помнят само песни и поезия, и каквото дочуят. Желаят ти доброто, но все оплитат нещо. А и защо не? Нали умират толкова скоро.“
            Пеперудът се пъчеше пред очите и`, тананикайки „Раз, два, три о’лиъри“, докато се въртеше; напяваше „Не, няма, гниеща утеха, да гледам по самотен път. Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява*. Побързай, Радост, и ела с дружина от безумия безмерни, чийто командир съм аз, които ще се разпродават три дни само с лятно намаление. Обичам те, обичам те, ах, ужасът, ужасът, и къш оттука, вещице**, дим да те няма, наистина си си избрала лошо място да си куца, върба, върба, върба.“ Гласчето му звънтеше в главата на еднорогата като сребърни монети.
            [* „Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява“ — Уилям Шекспир, „Отело“, действие 3, сцена 3 — бел.пр.]
            [** „Къш оттука, вещице“ — Уилям Шекспир, „Макбет“, действие 1, сцена 3; по превода на Валери Петров — бел.пр.]
            Той пътува с нея до края на гаснещия ден, но щом слънцето залезе и небето загъмжа от розови риби, излетя от рога и` и увисна във въздуха пред нея.
            — Трябва да хвана бързия влак — осведоми я учтиво. На фона на облаците тя видя, че по кадифените му крила изпъкваха фини черни вени.
            — Сбогом — отвърна му. — Надявам се да чуеш още много песни. — Което бе най-добрият хрумнал и` начин да каже довиждане на един пеперуд. Ала вместо да я остави, той запърха над главата и`; изведнъж изглеждаше не тъй енергичен и даже малко неспокоен в синкавия вечерен въздух.
            — Отлитай — подкани го тя. — Твърде студено е да си навън.
            Но пеперудът още се бавеше, тананикайки си.
            — Яздят оня кон, който наричате Македонай — изхъмка той разсеяно; а после добави, много отчетливо:
            — Еднорог. Старофренски: „уникорне“. Латински: „уникорнис“. Буквално „с един рог“: „унус“, „един“, и „корну“, „рог“. Митично животно, което прилича на кон с един рог. Готвач съм аз, смел капитан, на брига* „Нанси“ пръв помощник. Някой тук да е виждал Кели?
            [* Бриг — вид двумачтов кораб — бел.пр.]
            Той се развъртя наперено и щастливо из въздуха и първите светулки запримигваха около него с почуда и сериозни съмнения.
            Еднорогата така се смая и зарадва най-сетне да чуе името си, че пренебрегна подмятането за коня.
            — О, ти ме познаваш! — извика тя и полъхът на радостта и` го отвя на десет метра. Когато той прилетя с олюляване обратно, тя го замоли:
            — Пеперудчо, ако наистина знаеш коя съм, кажи ми дали си виждала други като мен, кажи ми накъде да тръгна, за да ги намеря. Къде са отишли?
            — Пеперудчо, пеперудчо, къде ли да се скрия? — пропя той в чезнещата светлина. — Два шута, лют и благ, явяват се пред нас*. О, Господи, в обятията ми да беше любовта, а аз — в леглото си отново.
            [* „Два шута, лют и благ, явяват се пред нас“ — Уилям Шекспир, „Крал Лир“, действие 1, сцена 4; по превода на Любомир Огнянов — бел.пр.]
            Той пак кацна върху рога и` и тя почувства треперенето му.
            — Моля те — рече му. — Всичко, което искам да знам, е, че някъде по света има други еднорози. Пеперудчо, кажи ми, че още има други като мен, и ще ти повярвам и ще се върна в гората си. Толкова дълго ме нямаше, а обещах да се прибера скоро.
            — През планините на луната — поде пеперудът, — по Долината на сянката, язди, дръзко язди.
            После внезапно спря и заговори със странен глас:
            — Не, не, слушай, не слушай мен, слушай. Можеш да откриеш народа си, ако си смела. Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик препускаше зад тях и заличаваше следите им. И нека смут не те наляга, но не допускай половинчата безопасност. — Крилата му докоснаха кожата на еднорогата.
            — Червеният бик? — попита тя. — Какво е Червеният бик?
            Пеперудът запя:
            — Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен.
            После обаче буйно разтърси глава и задекламира:
            — Първородният бик е величествен, а рогата му са рога на див бивол. С тях ще изтласка народите, всички народи, до краищата на земята. Слушай, слушай, слушай бързо.
            — Слушам! — извика еднорогата. — Къде е народът ми и какво е Червеният бик?
            Ала пеперудът се стрелна край ухото и` със смях.
            — Сънувам кошмари, в които пълзя като гъсеница по земята — пееше той. — Кученцата, Трей, Бланш, Сю, те джафкат по мен, змийчетата, те съскат по мен, просяците идват в града. Най-накрая идват и мидите.
            Още миг продължи да танцува в сумрака пред нея; сетне се отдалечи с потрепване във виолетовите сенки край пътя, напявайки предизвикателно „Или ти, или аз, мушице! Ръка за ръка за ръка за ръка за ръка…“ Еднорогата го зърна за последно като мъждукащо пърхане между дърветата, но очите и` можеше да са я заблудили, защото нощта вече бе пълна с криле.
            „Поне ме позна — помисли си тъжно. — Това значи нещо.“ И си отговори: „Не, то значи само, че някой някога е написал песен за еднорози, или стихотворение. Но този Червен бик. Какво ли искаше да каже с него? Друга песен, навярно.“
            Тя бавно пое напред и нощта я обгърна плътно. Небето бе ниско, почти чисто черно, освен петънцето от жълтеещо сребро там, където луната се носеше в раван зад гъстите облаци. Еднорогата тихо си пееше песен, която много отдавна бе чула от една девойка в гората си.

            В обувката ми ще живеят котка и врабец,
            преди да заживея аз със теб.
            И рибите от крачене ще хванат тен,
            преди да се завърнеш ти при мен.

            Не разбираше думите, но песента я накара да си спомни с копнеж за дома си. Струваше и` се, че е чула есента да залюлява брезите в мига, в който бе стъпила върху пътя.
            Накрая легна върху студената трева и заспа. От всички диви твари еднорозите са най-предпазливи, но заспят ли веднъж, спят дълбоко. Въпреки това, ако не бе сънувала дома си, със сигурност щеше да се събуди от звука на приближаващите се в нощта колела и звънтенето, макар колелата да бяха увити в парцали, а звънчетата — във вълна. Ала тя бе много далеч, отвъд мястото, до което можеше да стигне тихият звън, и не се събуди.
            Фургоните бяха девет, всеки един загърнат в черно и теглен от строен черен кон, всеки един оголващ решетки, прилични на зъби, когато вятърът вееше през черните драперии. Набита старица караше челния фургон, а върху забулените му страни висяха табели с голям надпис „СРЕДНОЩНИЯТ КАРНАВАЛ НА МАМА ФОРТУНА“ и отдолу, с по-мънички букви, „Създанията на нощта, изкарани на светлина“.
            Когато първият фургон се изравни със спящата еднорога, старицата внезапно дръпна юздите на коня си. Другите фургони също спряха и безмълвно зачакаха, а тя се метна на земята с грозна грация. Плъзна се към еднорогата и се взира дълго в нея. Накрая отрони:
            — Виж ти. Виж ти, виж ти, моя стара черупка-сърце. Пък си мислех, че съм видяла последния. — Гласът и` оставяше дъх на мед и барут във въздуха.
            — Само ако знаеше — оголи тя в усмивка зъби камъчета. — Но не мисля, че ще му кажа.
            Погледна назад към черните фургони и щракна два пъти с пръсти. Кочияшите на втория и третия фургон слязоха и се приближиха. Единият бе нисък, мургав и студен, като нея; другият бе висок и слаб, с изражение на непоколебимо недоумение. Носеше стар черен плащ и имаше зелени очи.
            — Какво виждаш? — попита старицата ниския мъж. — Рук, какво виждаш да лежи тук?
            — Умрял кон — отговори той. — Не, не е умрял. Дай го на мантикора или на дракона. — Хихикането му звучеше като драсване на клечки кибрит.
            — Глупак — рече му Мама Фортуна. После се обърна към другия:
            — Ами ти, вълшебнико, ясновидецо, чудотворецо? Какво виждаш ти с магьосническото си зрение? — Тя се присъедини към скриптящия гръмогласен смях на Рук, но млъкна, щом видя, че високият мъж продължава да се взира в еднорогата.
            — Отговори ми, жонгльор такъв! — изръмжа тя, но мъжът не обърна глава. Старицата я обърна вместо него, извъртайки брадичката му с ръка, подобна на морски рак. Той сведе очи пред жълтия и` взор.
            — Кон — промърмори. — Бяла кобила.
            Мама Фортуна дълго го гледа.
            — И ти си глупак, магьоснико — изкикоти се тя най-накрая. — Но по-лош глупак от Рук, и по-опасен. Той лъже само от алчност, но ти лъжеш от страх. Или е доброта?
            Мъжът не отговори и Мама Фортуна се разсмя сама.
            — Тъй да е — рече тя. — Бяла кобила. Искам я за Карнавала. Деветата клетка е празна.
            — Ще ми трябва въже — каза Рук. Той се канеше да се обърне, но старицата го спря.
            — Единственото въже, което може да я удържи — рече му тя, — ще да е онова, с което старите богове вързали вълка Фенрис*. То било изпредено от рибешки дъх, птича слюнка, женска брада, мяукането на котка, сухожилията на мечка и още нещо. Сетих се — основите на планини. Понеже нямаме нито един от тия елементи, нито пък джуджета, които да ни ги сплетат, ще трябва да се справим както можем с челичени решетки. Ще я омагьосам да спи, ей така. — И ръцете на Мама Фортуна започнаха да плетат нощния въздух, докато тя мърмореше неприятни думи в гърлото си. Когато завърши заклинанието, около еднорогата се носеше мирис на светкавица.
            [* Фенрис — в скандинавската митология — исполинският вълк, комуто било предречено, че ще погълне слънцето при залеза на света — бел.пр.]
            — Сега я вкарайте в клетката — нареди старицата на двамата. — Ще спи до изгрев слънце, каквато и дандания да вдигате — освен ако, в привичната си глупост, я пипнете с ръце. Разглобете деветата клетка и я постройте около нея, но внимавайте! Ръката, която даже леко се допре до гривата и`, веднага ще се превърне в магарешко копито, както си го заслужава.
            Тя отново се втренчи насмешливо във високия слаб мъж.
            — Фокусчетата ще ти бъдат още по-трудни от сега, вълшебнико — изхриптя насреща му. — Захващайте се за работа. До зори не остава много.
            Когато бе достатъчно далеч да не ги чува, потъвайки отново в сянката на фургона си, сякаш бе излязла само да изкука часа, мъжът на име Рук се изплю и любопитно отбеляза:
            — Чудя се какво тревожи старата сепия. Какво толкоз, ако пипнем звяра?
            Магьосникът му отговори толкова тихо, че думите му почти не се чуха.
            — Допирът на човешка ръка ще я пробуди и от най-дълбокия сън, дори дяволът да я е омагьосал. А Мама Фортуна не е дяволът.
            — Иска и` се да си мислим, че е — подигра се смуглият мъж. — Магарешки копита! Бляяяя! — Но пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — Защо да се разваля магията? Това е една дърта бяла кобила.
            Ала магьосникът вече крачеше към последния черен фургон.
            — Побързай — подвикна той през рамо. — Скоро ще е ден.
            Отне им остатъка от нощта да разглобят деветата клетка, решетките, пода и покрива, а после отново да ги сглобят около спящата еднорога. Рук тъкмо дърпаше вратата, за да се убеди, че е здраво заключена, когато сивите дървета на изток изкипяха и еднорогата отвори очи. Двамата мъже припряно се отдалечиха, но високият магьосник погледна назад тъкмо навреме, за да види как тя се изправя на крака и се вторачва в железните решетки, с приведена глава, полюляваща се като главата на стара бяла кобила.

            Глава втора
            На дневна светлина деветте черни фургона на Среднощния карнавал изглеждаха по-малки и вместо да всяват страх, лежаха наоколо като крехки сухи листа. Драпериите им бяха изчезнали и сега ги окичваха унили черни флагове, изрязани от одеяла, и къси черни панделки, потрепващи на лекия ветрец. Бяха подредени по странен начин сред обрасло с шубраци поле: петоъгълник от клетки, обрамчил в себе си триъгълник, в чийто център, като някаква буца, стърчеше фургонът на Мама Фортуна. Само той още носеше черното си було, покрило онова, което се таеше вътре. Мама Фортуна не се виждаше никъде.
            Мъжът на име Рук бавно развеждаше пръсната група селяни от клетка на клетка и обсъждаше със сериозен тон зверовете вътре.
            — Това тук е мантикорът. Глава на човек, тяло на лъв, опашка на скорпион. Уловен е посред нощ, докато се е хранил с върколаци, за да подслади дъха си. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Ето го и дракона. От време на време издиша огън — най-често по хора, които го ръчкат с пръчка, момченце. Вътре в него е истински ад, но кожата му е толкова студена, че пари. Драконът говори седемнайсет езика зле и е предразположен към подагра. Сатирът. Дами, внимавайте. Истински пакостник. Уловен е при необичайни обстоятелства, които след края на представлението можем да разкрием единствено на господата, срещу символична такса. Създанията на нощта.
            Застанал до клетката на еднорогата, която бе една от вътрешните три, високият магьосник наблюдаваше шествието около петоъгълника.
            — Не би трябвало да съм тук — довери и` той. — Старицата ме предупреди да стоя далеч от теб.
            Той се засмя доволно.
            — Тя не спира да ми се подиграва, откакто съм с нея, но през цялото това време я карам да се чувства неспокойна.
            Еднорогата едва ли го чу. Тя непрекъснато се въртеше в затвора си, а тялото и` бягаше от допира на железните решетки наоколо. Нямаше създание на нощта, което да обича студено желязо, и макар че еднорогата можеше да издържи на присъствието му, смъртоносният му мирис сякаш превръщаше костите и` в пясък, а кръвта и` — в дъжд. Решетките на клетката и` явно бяха защитени със заклинание, защото не спираха да си шептят зловещо с ноктести, потракващи гласчета. Тежкият катинар се кискаше и виеше като побъркана маймуна.
            — Кажи ми какво виждаш — помоли я магьосникът така, както го бе попитала Мама Фортуна. — Огледай легендарните си побратими и кажи какво виждаш.
            Металният глас на Рук кънтеше в сумрачния следобед.
            — Пазителят на портите на долния свят. Триглав и облечен в кожух от усойници, както виждате. Забелязан за последно в нашия свят във времената на Херкулес, който го изкарал навън под мишница. Но ние го прилъгахме отново на светло с обещания за по-добър живот. Цербер. Вгледайте се в тия шест измамени червени очи. Някой ден може отново да погледнете в тях. А тук е Мидгардският змей. Насам.
            Еднорогата се взираше през решетките в животното в клетката. Широко отворените и` очи гледаха невярващо.
            — Но това е просто куче — прошепна тя. — Гладно, нещастно куче, което си има само една глава и никакъв кожух. Горкото създание. Как би могъл някой да го сбърка с Цербер? Всички ли са слепи?
            — Виж отново — рече магьосникът.
            — И сатирът — продължи еднорогата. — Та той е маймуна, стара маймуна с усукан крак. Драконът е крокодил — по-скоро ще избълва плавей, отколкото пламък. А великият мантикор е лъв — един чудесен лъв, но с нищо по-чудовищен от останалите. Не разбирам.
            — Държи целия свят в навивките си — нареждаше Рук.
            А магьосникът повтори:
            — Виж отново.
            И тогава, сякаш очите и` започваха да свикват с мрака, еднорогата видя очертанията на втора фигура във всяка клетка. Те се извисяваха страховито над пленниците на Среднощния карнавал и в същото време бяха свързани с тях — буреносни химери, родени от зрънце истина. Ето го мантикора: с гладни очи и олигавена паст, ревящ, така извил смъртоносната си опашка, че отровното жило се поклащаше над самото му ухо — и ето го лъва: дребен и нелеп на фона му. Но въпреки това те бяха едно и също създание. Еднорогата удивено тупна с копито.
            Така беше и в останалите клетки. Сянката дракон отвори паст и изсъска безобиден пламък към зяпачите, за да ги накара да ахнат и да се свият от страх, адското куче с козина от змии зави, сипейки тройни клетви и прокоби към измамниците си, а сатирът докуцука похотливо до решетките и прикани младите момичета към немислими удоволствия, направо тук пред всички. Крокодилът, маймуната и унилото куче постепенно избледняха на фона на изумителните привидения, докато сами не се превърнаха в сенки дори в незаблудените очи на еднорогата.
            — Странно вълшебство е това — промълви тя. — В него има повече мисъл, отколкото магия.
            Магьосникът се засмя, видимо удовлетворен и облекчен.
            — Добре казано. Много добре казано. Знаех си, че старата грозница няма да те заслепи с тия заклинания за жълти стотинки.
            Гласът му зазвуча сурово и тайнствено.
            — Вече направи третата си грешка — каза, — а това е поне с две повече, отколкото може да си позволи уморена, стара шарлатанка като нея. Моментът наближава.
            — Моментът наближава — разказваше на тълпата Рук, сякаш бе чул думите на магьосника. — Рагнарок. В онзи ден, когато боговете рухнат, Змеят на Мидгард ще изплюе ураган от жлъч право в самия Тор, докато той се строполи като отровена муха. И тъй той чака Съден ден, сънувайки дела си отреден. Дали е тъй, недейте пита мен. Създанията на нощта, изкарани на светлина.
            Нещо змийско изпълваше цялата клетка. Нямаше ни глава, ни опашка — бе само талаз от мръсен мрак, търкалящ се от единия до другия край на клетката и оставящ място само за гръмовното си дихание. Единствено еднорогата видя свитата в ъгъла озлобена боа; по всяка вероятност потънала във фантазии за собствения си Страшен съд над Среднощния карнавал. В сянката на Змея обаче тя изглеждаше дребна и бледа като призрака на червей.
            Един учуден зяпач вдигна ръка и попита Рук:
            — Ако таз гигантска змия наистина се е навила около света, както разправяш, как тъй имате парче от нея във фургона си? И ако мож’ разтърси морето само с едно протягане, що я спира да изпълзи оттук, понесла цялото туй зрелище кат’ огърлица?
            Чу се мърморене в знак на съгласие и някои от шептящите предпазливо заотстъпваха назад.
            — Радвам се, че ме попита, приятелю — отвърна Рук навъсено. — Всъщност, Мидгардският змей обитава нещо като друго място, друго измерение. Затуй обикновено е невидим, но довлечен в нашия свят — както Тор го е примамил някога — се откроява ясно като мълния, също дошла от другаде, където може би изглежда съвсем различно. Естествено, той може да се разбеснее, ако разбере, че част от корема му е изложена на показ всеки ден, даже и в неделя, в Среднощния карнавал на Мама Фортуна. Ама той и хабер си няма. Има си други неща, за които да мисли, освен за пъпа си, и ние поемаме риска — както правите и всички вие — да се възползваме от продължителното му спокойствие. — Последната дума източи и разтегли, сякаш месеше тесто, и слушателите му се засмяха предпазливо.
            — Заклинания илюзии — каза еднорогата. — Тя не може да създава неща.
            — Нито пък истински да ги променя — добави магьосникът. — Мижавите и` умения са в маскировката. И дори те нямаше да и` се удават, ако не беше готовността на тия лапнишарани, тия будали, да вярват на онова, което иска най-малко усилия. Тя не може да превърне каймака в масло, но може да създаде мантикор от лъва за очите, които искат да видят мантикор — очи, които иначе биха взели истинския мантикор за лъв, дракона за гущер, а Мидгардския змей за земетресение. И еднорогата за бяла кобила.
            Еднорогата се спря насред бавната си, отчаяна обиколка на клетката и за първи път осъзна, че магьосникът разбира езика и`. Той се усмихна и тя видя, че лицето му е ужасяващо младо за възрастен човек, необходено от времето, ненавестено от мъка и мъдрост.
            — Познавам те — каза той.
            Решетките помежду им шепнеха лукаво. Рук беше повел тълпата към вътрешните клетки.
            Еднорогата попита високия мъж:
            — Кой си ти?
            — Наричат ме Шмендрик Магьосника — отвърна той. — Надали си чувала за мен.
            Еднорогата се канеше да му обясни, че няма как да е чувала за който и да е вълшебник, но нотките на тъга и доблест в гласа му я спряха.
            — Забавлявам посетителите, докато се събират за представлението — каза той. — Мънички магийки, фокусничество — цветята правя на цървули, цървулите — на цаца, бръщолевя убедително и намеквам, че съм способен и на по-зловещи чудеса, стига да искам. Не е кой знае каква работа, но съм имал и по-лоши, а някой ден ще имам по-хубава. Това не е краят.
            Но гласът му накара еднорогата да се чувства сякаш я чака вечен плен, и тя поднови обиколката на клетката; не спираше, за да не позволи на ужаса от прътите наоколо да пръсне сърцето и`. Рук бе застанал пред клетка, чийто единствен обитател беше малък кафяв паяк, плетящ ефирна паяжина между решетките.
            — Арахна от Лидия — каза на тълпата. — Несъмнено най-великата плетачка на света — съдбата и` е доказателство за това. Имала е лошия късмет да победи богинята Атина в надпревара по тъкане. Атина не обичала да губи и затова сега Арахна е паяк, който твори само за Среднощния карнавал на Мама Фортуна, и то при специални уговорки. Огнен вътък и основа от сняг, никога два пъти същите пак. Арахна.
            Паяжината беше опъната върху стан от железни решетки. Бе съвсем проста и почти безцветна, освен в онези мигове, в които паякът притичваше по нея, за да поправи някоя от нишките, и тя потрепваше с цветовете на дъгата. Въпреки това притегляше погледите на публиката — и на еднорогата — напред, назад и все по-дълбоко, докато започнеше да им се струва, че се взират в огромни цепнатини, черни пукнатини, които се разширяваха неумолимо, ала нямаше да разкъсат света, поне докато паяжината на Арахна го държеше в едно цяло. Еднорогата се отърси от илюзията с въздишка и отново видя истинската паяжина. Бе съвсем проста и почти безцветна.
            — Не е като другите — каза тя.
            — Не е — неохотно се съгласи Шмендрик. — Но Мама Фортуна няма заслуга за това. Разбираш ли, Арахна вярва. Самата тя вижда тези плетеници и ги смята за свое дело. За магия като тая на Мама Фортуна вярата е от огромно значение. Ха, ако тия умници се уморят да се удивляват, от цялото и` магьосничество няма да остане нищо, освен звука от риданието на паяк. И никой няма да го чуе.
            Еднорогата не искаше да поглежда към паяжината отново. Тя обърна глава към най-близката клетка и изведнъж усети как дъхът в тялото и` се превръща в студено желязо. Вътре, върху дъбов прът, клечеше твар с тяло на огромна бронзова птица и лице на старица, свита и смъртоносна като ноктите, с които стискаше дървото. Ушите и` бяха рунтави и закръглени като на мечка; а по люспестите и` рамене, преплетена с блестящите остриета на перата и`, се спускаше коса с цвета на лунна светлина, гъста и жизнена около изпълненото с омраза лице. Цялата блещукаше, ала погледнеше ли я, човек усещаше как светлината напуска небето. Когато зърна еднорогата, тя издаде странен звук, подобен на съскане и кикот в едно.
            Еднорогата промълви:
            — Тази е истинска. Харпията Келаено.
            Лицето на Шмендрик бе добило цвета на овесена каша.
            — Старата я хвана случайно — прошепна той, — в съня и`, както залови и теб. Истинско злощастие — и двете знаят, че е така. Уменията на Мама Фортуна стигат колкото да държи чудовището в плен, но самото му присъствие тъй омаломощава всичките и` заклинания, че съвсем скоро вещицата няма да има сили дори да изпържи яйце. Въобще не и` трябваше да го прави, не трябваше да се захваща с истинска харпия, с истинска еднорога. Истината стопява магията и`, винаги, но тя непрестанно се мъчи да я превърне в свой роб. Ала този път…
            — Посестрима на дъгата, вярвате или не — чуха гласа на Рук да реве магарешки към удивените зрители. — Името и` означава „Мрачната“, тази, чиито криле смрачават небето пред буря. Тя и двете и` сестри почти уморили от глад цар Финей, като крадели и омърсявали храната му, преди да я изяде. Но синовете на Северния вятър ги накарали да престанат, нали така, красавице моя?
            Харпията не издаде нито звук, а Рук се ухили и сам заприлича на клетка.
            — Тя се отбраняваше по-свирепо от всички останали, взети заедно — продължи той. — Бе все едно се опитваш да вържеш ада с косъм, но дори това не може да се опре на могъществото на Мама Фортуна. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Поли иска бисквитка?
            Няколко души в тълпата се засмяха. Ноктите на харпията така се впиха в пръта, че дървото проплака.
            — Трябва да си на свобода, когато тя се освободи — каза магьосникът. — Не трябва да те заварва пленена.
            — Не смея да докосна желязото — отговори еднорогата. — Рогът ми може да отключи катинара, но няма как да стигна до него. Не мога да се измъкна.
            Цялата трепереше в ужас от харпията, но гласът и` бе спокоен.
            Шмендрик Магьосника се изпъна с няколко пръста повече, отколкото еднорогата смяташе за възможно.
            — Не бой се от нищо — поде той гръмко. — Под целия ми тайнствен вид се крие чувствително сърце.
            Но го прекъсна приближаването на Рук и следващите го селяни, сега далеч по-тихи от мърлявата шайка, която се бе присмивала на мантикора. Магьосникът се отдалечи бързешком, подвиквайки тихо:
            — Не се плаши, Шмендрик е с теб. Не прави нищо, докато не ти дам знак!
            Гласът му достигна до еднорогата тъй слаб и самотен, че тя не бе сигурна дали наистина го чу, или само усети лекото му докосване.
            Смрачаваше се. Тълпата застана пред клетката и` и занадзърта вътре със странна стеснителност.
            — Еднорогът — каза Рук и отстъпи встрани.
            Тя чу как се разтуптяват сърца, как прииждат сълзи и как дъхът се връща обратно, ала никой не продума. От тъгата, загубата и сладостта, изписани на лицата им, тя разбра, че са я познали, и прие копнежа им като знак за почит. Помисли си за прабабата на ловеца и се зачуди какво ли е да остарееш и да плачеш.
            — Повечето представления — каза Рук след известна пауза — ще свършат тук, защото какво биха показали след истински еднорог? Но Среднощният карнавал на Мама Фортуна е приготвил още една мистерия — демон, по-разрушителен от дракона, по-уродлив от мантикора, по-отблъскващ от харпията и несъмнено по-въздействащ от еднорога.
            Той махна с ръка към последния фургон и черните драперии започнаха да се разтварят с гърчене, въпреки че никой не ги дърпаше.
            — Ето я! — извика Рук. — Вижте последната, Самия свършек! Вижте Ели!
            Вътре в клетката мракът бе по-гъст от вечерния, а студът шаваше зад решетките като жива твар. Нещо в него се размърда и еднорогата видя Ели — стара, кокалеста, дрипава жена, която се бе свила и се поклащаше, протегнала ръце, за да се сгрее на несъществуващ огън. Изглеждаше толкова крехка, че мракът трябваше да я е смазал с тежестта си, и толкова самотна и безпомощна, че зрителите трябваше да са се втурнали да я освободят от жалост. Вместо това те започнаха безмълвно да отстъпват, сякаш Ели се промъкваше след тях. А тя дори не ги поглеждаше. Седеше в тъмнината и си напяваше със скърцащ глас, който звучеше като трион, режещ дърво, и като дърво, готово да падне.

            Откъснатото пак ще порасте,
            погубеното оживява,
            откраднатото нейде още е —
            отминалото не остава.

            — Не изглежда нищо особено, нали? — попита Рук. — Но няма герой, който да и` устои, няма бог, който да я надвие, няма магия, която да я удържи отвън — или вътре, защото тя не е наш затворник. Дори в този миг, в който я виждате тук, тя крачи сред вас, докосва и откъсва. Защото Ели е Старостта.
            Студът от клетката се протегна към еднорогата и от докосването му тя окуця и отмаля. Усети как започва да се съсухря, да линее, как красотата я напуска с всеки дъх. Грозотата увисна на гривата и`, приведе главата и`, проскуба опашката и`, изсмука тялото и`, оглозга козината и`, опустоши ума и` със спомени за онова, което е била някога. Някъде наблизо харпията отново нададе ниския си, жаден крясък, но този път еднорогата охотно би се сгушила в сянката на бронзовите и` криле, за да се скрие от последния демон. Песента на Ели стържеше сърцето и`.

            На сушата умират морските чеда,
            по мекото ботуш минава.
            Дареното изгаря не една ръка —
            отминалото не остава.

            Представлението бе свършило. Зрителите се измъкваха тихо — никой от тях самичък, а по двойки или на групички, непознати, хванати ръка за ръка, често извръщащи глава да видят дали Ели не ги преследва.
            Рук се провикна жално:
            — Няма ли господата да изчакат, за да чуят историята за сатира? — И киселият му смях се понесе след бавните бегълци. — Създанията на нощта, изкарани на светлина!
            Хората си проправяха път през сгъстяващия се въздух, покрай клетката на еднорогата и все по-далеч, натирени към домовете си от лаещия смях на Рук и песента на Ели.
            „Това е илюзия — каза си еднорогата. — Илюзия е“ — и някак намери сили да повдигне натежала от смърт глава, за да се взре дълбоко в мрака на последната клетка и да види там не Старостта, а самата Мама Фортуна да се протяга, кикоти и спуска на земята с прежната си зловеща лекота. Тогава еднорогата разбра, че не е станала смъртна, нито е погрозняла, ала не се почувства красива отново. „Може би и това е илюзия“ — помисли си уморено.
            — Хареса ми — каза Мама Фортуна на Рук. — Винаги е така. Изглежда просто не мога без тръпката на сцената.
            — По-добре провери проклетата харпия — отвърна и` Рук. — Този път _усетих_ как се опитва да се измъкне. Все едно съм въжето, което я държи, и тя ме развързва.
            Той потръпна и снижи глас.
            — Отърви се от нея — изграчи. — Преди да ни е разпиляла из небето като кървави облаци. През цялото време мисли за това. Мога да я усетя как го мисли.
            — Замълчи, глупако! — Гласът на вещицата звучеше свирепо от страх. — Мога да я превърна във вятър, ако избяга, или пък в сняг, или в мелодия от седем ноти. Но съм решила да я задържа. Няма друга вещица на света, която да държи харпия в плен, и няма и да има. Ще я задържа, ако ще всеки ден да трябва да я храня с парче от черния ти дроб.
            — Много мило — каза Рук. Той се отдръпна боязливо от нея и попита:
            — А ако иска само твоя дроб? Какво ще правиш тогава?
            — Пак ще и` дам твоя — отвърна му Мама Фортуна. — Няма да забележи разликата. Харпиите не са умни.
            Останала сама под лунната светлина, старата жена се носеше тихо от клетка на клетка, почукваше по ключалките и побутваше заклинанията си, все едно е домакиня, която проверява колко узрели са пъпешите на пазара. Когато стигна до клетката на харпията, чудовището я посрещна с писък, остър като копие, и разпери крилете си в целия им ужасяващ блясък. За момент на еднорогата и` се стори, че решетките на клетката се загърчват и потичат като дъжд; но Мама Фортуна щракна със сухите си като клонки пръсти и те отново станаха железни, а харпията се сви на клона си и зачака.
            — Още не — каза вещицата. — Още не.
            Двете бяха впили една в друга напълно еднакви очи. Мама Фортуна каза:
            — Моя си. Ако ме убиеш, си моя.
            Харпията не помръдна, но облак угаси луната.
            — Още не — повтори Мама Фортуна и се обърна към клетката на еднорогата.
            — Е — рече тя със сладкия си кадифен глас, — успях да те уплаша за момент, а?
            Смехът и` прозвуча като змии, пълзящи в тиня. Тя пристъпи по-близо.
            — Каквото и да разправя твоят приятел, магьосникът — продължи, — явно все пак владея някаква нищожна магия. За да накараш една еднорога да се чувства стара и отблъскваща, ти трябват поне малко умения, смея да твърдя. Ами Мрачната — да не би да я държа в плен със заклинание за жълти стотинки? Никой преди мен…
            — Не се хвали, стара жено — прекъсна я еднорогата. — Смъртта ти седи в онази клетка и те слуша.
            — Така е — отвърна и` спокойно Мама Фортуна. — Но аз поне знам къде е. А ти беше тръгнала да търсиш твоята.
            Тя отново се засмя.
            — И нея я знам къде е. Но ти спестих срещата и трябва да си ми благодарна за това.
            Забравила къде се намира, еднорогата се притисна в решетките. От допира я заболя, но тя не се отдръпна.
            — Червеният бик — каза. — Къде мога да го намеря?
            Мама Фортуна пристъпи съвсем близо до клетката и измърмори:
            — Червеният бик на крал Хагард. Значи си чувала за него. — Оголи два зъба в усмивка и продължи:
            — Е, той няма да те има. Ти си моя.
            Еднорогата поклати глава и кротко и` отвърна:
            — Знаеш, че не е тъй. Освободи харпията, докато още има време, освободи и мен. Задръж клетите сенки, ако искаш, но нас пусни.
            Безжизнените очи на вещицата изведнъж лумнаха толкова диво, че една дрипава дружина лунни пеперуди, тръгнала на нощна веселба, запърха право към тях и се разсипа в снежнобяла пепел.
            — По-скоро ще се откажа от шоубизнеса — изръмжа тя. — Да се влача из вечността, помъкнала самосътворените си страшилища — мислиш ли, че за това съм мечтала, като бях млада и зла? Смяташ ли, че избрах това мижаво магьосничество, пръкнало се от простотията, само защото не познавам истинското вещерство? Правя разни фокуси с кучета и маймуни, защото не мога да пипна тревата, но зная разликата. А сега ти искаш от мен да се лиша от гледката, която си, от присъствието на могъществото ти. Казах на Рук, че ако ми се наложи, ще храня харпията с черния му дроб, и тъй и ще направя. А за да задържа теб, ще взема приятеля ти Шмендрик и ще…
            Гневът стопи речта и` в ломотене и накрая в мълчание.
            — Като сме заговорили за черни дробове — обади се еднорогата. — Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да си го получиш обратно. Истинските вещици знаят това.
            Няколко песъчинки се търкулнаха по бузата на Мама Фортуна, докато тя гледаше еднорогата. Всички вещици плачат така. Тя се завъртя и забърза към фургона си, но внезапно пак се обърна и се ухили с чакълената си усмивка.
            — Обаче успях да те измамя два пъти — каза. — Да не си помисли, че онези зяпльовци са те познали без помощта ми? Не, трябваше да ти дам вид, който ще разберат, и рог, който ще забележат. В днешно време е нужна евтина карнавална вещица, за да накараш хората да различат истинския еднорог. За теб ще е много по-добре да останеш с мен, макар и в лъжлив облик, защото в целия този свят само Червеният бик ще те познае, когато те зърне.
            Тя потъна във фургона си, а харпията отново пусна луната да се покаже.

            Глава трета
            Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше покрай нея.
            — Не можах да се измъкна по-рано — каза на еднорогата. — Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.
            Еднорогата стоеше посивяла и тиха.
            — Направена ми е магия — рече тя. — Защо не ми каза?
            — Мислех, че знаеш — отвърна и` той ласкаво. — В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?
            След това се усмихна, което леко го състари.
            — Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила за това.
            — Досега никога не са ме омагьосвали — отрони еднорогата и затрепери. — Никога не е имало свят, в който да не ме познават.
            — Знам точно как се чувстваш — пламенно и` отвърна Шмендрик. Еднорогата го погледна с тъмни, бездънни очи и той се усмихна нервно и сведе поглед към ръцете си.
            — Рядко се случва да приемат някого за това, което е — каза. — По света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога, от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и никога почти — видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете — лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.
            Тихият му глас ставаше все по-силен с изсветляването на небето и за момент еднорогата престана да чува воя на решетките и лекия звън от крилете на харпията.
            — Мисля, че наистина си ми приятел — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?
            — Ако не на теб, няма на кого — отговори магьосникът. — Ти си последният ми шанс.
            Един по един, унилите зверове от Среднощния карнавал започнаха да се разбуждат със скимтене, кихане и треперене. Един бе сънувал скали, буболечки и нежни листа; друг как препуска през високи, горещи треви; трети — кал и кръв. А четвърти бе сънувал ръка, която почесва самотното място зад ушите му. Само харпията не бе спала и сега се взираше в слънцето, без да мига.
            Шмендрик каза:
            — Ако тя се освободи първа, всички сме загубени.
            Чуха гласа на Рук наблизо — той винаги звучеше наблизо.
            — Шмендрик! Ей, Шмендрик, сетих се! Каничка за кафе е, нали?
            Магьосникът започна бавно да се отдалечава.
            — Тази вечер — измърмори на еднорогата. — Довери ми се до зазоряване.
            И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по-късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливите си движения. Скрита в черния си фургон, Мама Фортуна си мърмореше песента на Ели.

            Тук е там, високото е ниско;
            всичко може да се разрушава.
            Кое е истина, не знае никой —
            отминалото не остава.

            След малко новоуловена групичка зрители започна бавно да се приближава, за да види представлението. Рук ги зовеше с крясъци „Създанията на нощта!“ като железен папагал, а Шмендрик стоеше върху един сандък и правеше фокуси. Еднорогата го наблюдаваше с голям интерес и нарастващо съмнение — не в сърцето му, а в уменията му. Той създаде цяла свиня от едно свинско ухо; превърна една проповед в пръчка, чаша вода в шепа вода, петица спатия в дванайсетка спатия и заек в златна рибка, която се удави. При всяко провалено преобразяване той стрелваше еднорогата с поглед, в който се четеше: „О, но _ти_ знаеш какво направих всъщност.“ Един път превърна мъртва роза в семе. Еднорогата хареса фокуса, въпреки че семето се оказа на репичка.
            Представлението започна отново. За пореден път Рук поведе тълпата от една окаяна измислица на Мама Фортуна към друга. Драконът пламтеше, Цербер виеше към Ада да му се притече на помощ, а сатирът съблазняваше жените, докато се разплачеха. Те примижаваха и сочеха жълтите бивни и подутото жило на мантикора; смълчаваха се при мисълта за Мидгардския змей; удивляваха се на новата паяжина на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.
            Този път Рук не разказа историята за цар Финей и аргонавтите; дори прекара публиката колкото може по-бързо покрай клетката на харпията, като изломоти само името и` и значението му. Харпията се усмихна. Никой не забеляза усмивката и` освен еднорогата, на която и` се прииска да бе гледала другаде в този момент.
            Когато застанаха пред клетката и`, вперили мълчаливо поглед в нея, еднорогата си помисли горчиво: „Очите им са толкова тъжни. Чудя се, колко ли по-тъжни биха станали, ако заклинанието, което ме преобразява, се развали и те се окажат пред една обикновена бяла кобила? Вещицата е права — никой няма да ме познае.“ Ала после един нежен глас, почти като този на Шмендрик Магьосника, се обади в нея: „Но очите им са така тъжни.“
            И когато Рук изкрещя: „Ето Самия край!“, а черните завеси се плъзнаха назад, за да разкрият Ели, мърмореща в студа и мрака, еднорогата почувства същия безпомощен страх от старостта, който разпръсна тълпата, макар и да знаеше, че в клетката седи само Мама Фортуна. Помисли си: „Вещицата знае повече, отколкото знае, че знае.“
            Нощта се спусна стремително, навярно защото харпията я пришпорваше. Слънцето потъна в мръсни облаци като камък в морето и със също толкова шанс да се издигне отново, а на небето нямаше нито луна, нито звезди. Мама Фортуна тихо се понесе между клетките. Харпията не помръдна, когато тя приближи, и това накара старицата да спре и да се взира в нея дълго време.
            — Още не — измърмори накрая. — Още не.
            Но гласът и` бе натежал от умора и съмнение. Тя стрелна еднорогата с очи като жълти водовъртежи в гъстия здрач.
            — Е, поне един ден още — рече с кикотеща се въздишка и се обърна отново.
            След нея Карнавалът остана безмълвен. Всички зверове спяха, освен паяка, който тъчеше, и харпията, която чакаше. Ала нощта пращеше все по-силно и еднорогата очакваше всеки момент да се разпори, да разкъса шев по цялото небе, за да разкрие… „Още решетки — помисли си тя. — Къде ли е магьосникът?“
            Най-накрая той се появи забързано в тишината, въртейки се и танцувайки като котарак в студа, препъвайки се в сенките. Когато стигна до клетката на еднорогата, направи радостен поклон и каза гордо:
            — Шмендрик е с теб.
            От клетката, разположена най-близо до нейната, еднорогата чу острия звън на бронз.
            — Мисля, че имаме съвсем малко време — каза тя. — Наистина ли можеш да ме освободиш?
            Високият мъж се усмихна и дори бледите му сериозни пръсти се развеселиха.
            — Казах ти, че вещицата допусна три големи грешки. Твоето пленяване бе последната, а отвличането на харпията — втората, защото вие двете сте истински, а Мама Фортуна има толкова сили да ви направи свое притежание, колкото може да удължи зимата с един ден. Но да си мисли, че съм шарлатанин като нея — това бе първата и` и фатална глупост. Защото и аз съм истински. Аз съм Шмендрик Магьосника, последният от огнените мистици, и съм по-стар, отколкото изглеждам.
            — Къде е другият? — попита еднорогата.
            Шмендрик навиваше ръкавите си.
            — Не се безпокой за Рук. Зададох му друга гатанка — такава, която няма отговор. Може да не шавне повече.
            Той изрече три ъглести думи и щракна с пръсти. Клетката изчезна. Еднорогата се намери в малка горичка — сред портокалови и лимонови дръвчета, круши и нарове, бадеми и акации; под копитата си усети меката пролетна пръст, а над себе си видя растящото небе. Сърцето и` олекна като дим и тя събра всички сили за могъщ скок в сладката нощ. Ала остави скока да се оттече от нея неосъществен, защото знаеше, че макар и невидими, решетките още са там. Беше живяла твърде дълго, за да не знае.
            — Съжалявам — долетя гласът на Шмендрик нейде от мрака. — Така бих искал това да бе заклинанието, което щеше да те освободи.
            После изпя нещо хладно и ниско и странните дървета се разлетяха като пух от глухарчета.
            — Това е по-сигурно заклинание — рече. — Сега решетките са чупливи като старо сирене, което аз ще натроша и разпръсна, така.
            След това изпъшка и отдръпна ръцете си. От всеки дълъг пръст капеше кръв.
            — Сигурно съм сбъркал ударението — каза дрезгаво. Скри ръце в плаща си и се опита да звучи безгрижно:
            — Случва се.
            Този път се чу дращенето на слова от кремък и окървавените ръце на Шмендрик запърхаха към небето. Нещо сиво и ухилено, нещо като мечка, но по-голямо от мечка, нещо, което се кикотеше гъгниво, се появи, куцайки, отнякъде, нетърпеливо да строши клетката като орех и да изчовърка парченца от плътта на еднорогата с ноктите си. Шмендрик му нареди да се върне обратно в нощта, но то не го послуша.
            Еднорогата отстъпи в единия ъгъл и наведе глава; но харпията се размърда със звън в клетката си и сивата фигура обърна онова, което трябваше да е главата и`, и я видя. Издаде неясен, гърголещ звук и изчезна.
            Магьосникът проклинаше и трепереше.
            — Призовавал съм го и преди, много отдавна — каза. — И тогава не успях да се справя с него. Сега дължим живота си на харпията, а тя може да поиска разплата още преди изгрев слънце.
            Той замълча, кършейки наранените си пръсти, чакайки еднорогата да проговори.
            — Ще опитам още веднъж — рече накрая. — Да опитам ли още веднъж?
            Еднорогата си мислеше, че все още вижда как нощта ври там, където доскоро беше сивото нещо.
            — Да — отговори му.
            Шмендрик пое дълбоко въздух, плю три пъти и изрече думи, които звучаха като камбани, биещи под вода. Разпръсна шепа пудра върху плюнката и на лицето му грейна победоносна усмивка, когато тя избухна в беззвучна зелена светкавица. Щом светлината угасна, той произнесе още три думи. Може би така би жужал рояк пчели на луната.
            Клетката започна да се смалява. Еднорогата не виждаше решетките да се движат, но всеки път, когато Шмендрик казваше „О, не!“, за нея оставаше все по-малко място. Вече не можеше дори да се завърти. Решетките напредваха, безмилостни като прилива или утрото, и щяха да се врежат в нея, докато обградят сърцето и` и го превърнат в свой вечен пленник. Тя не бе извикала, когато призованото от Шмендрик същество ухилено се приближаваше към нея, но сега издаде звук. Беше тих и жаловит, но все още несъкрушен.
            Шмендрик спря решетките, макар че тя така и не разбра как. Ако беше изрекъл магически слова, тя не чу нито дума; но клетката спря да се смалява, когато решетките бяха на косъм от тялото и`. Въпреки това ги усещаше — всяка една като студен повей, мяукащ от глад. Но те не можеха да я достигнат.
            Магьосникът отпусна ръце.
            — Не смея повече — отрони тежко. — Следващия път може и да не успея…
            Гласът му заглъхна унило, а очите му бяха сломени като ръцете му.
            — Вещицата не сгреши за мен — каза.
            — Опитай пак — обади се еднорогата. — Ти си ми приятел. Опитай пак.
            Но Шмендрик, горчиво усмихнат, ровеше из джобовете си, търсейки нещо, което потракваше и подрънкваше.
            — Знаех си, че ще се стигне до това — промърмори. — Сънувах го другояче, но знаех.
            Той извади халка, на която висяха няколко ръждиви ключа.
            — Заслужаваш услугите на велик магьосник — каза на еднорогата, — но се опасявам, че ще трябва да се задоволиш с помощта на второкласен джебчия. Еднорозите не знаят нищичко за нуждата, срама, съмнението или дълга — но простосмъртните, както може би си забелязала, вземат каквото им се удаде. А Рук не може да се съсредоточи върху повече от едно нещо едновременно.
            Еднорогата внезапно осъзна, че всяка твар от Среднощния карнавал е будна и безмълвно я следи с очи. В съседната клетка харпията бавно запристъпва от крак на крак.
            — Побързай — каза еднорогата. — Побързай.
            Шмендрик вече изпробваше един от ключовете в кикотещия се катинар. При първия му опит, който се провали, катинарът замлъкна, но при втория изкрещя високо:
            — Хо-хо, брей, че магьосник! Брей, че магьосник! — Имаше гласа на Мама Фортуна.
            — Ах, да пукнеш дано — измърмори магьосникът, но еднорогата усети как лицето му се изчервява. Той превъртя ключа и катинарът зейна с последно презрително изсумтяване. Шмендрик разтвори вратата на клетката и меко каза:
            — Излезте, милейди. Свободна сте.
            Еднорогата леко стъпи на земята и Шмендрик Магъосника се отдръпна с внезапна почуда.
            — О — прошепна той. — Беше различно, когато помежду ни имаше решетки. Изглеждаше по-малка и не толкова… ах. Олеле.
            Тя си беше у дома, в гората си, която бе черна, влажна и опустошена, защото еднорогата толкова дълго бе отсъствала. Някой я викаше от много далеч, но еднорогата сега бе вкъщи, за да стопли дърветата и събуди тревите.
            После чу гласа на Рук, като дъно на лодка, което стърже по камъчетата под водата.
            — Добре, Шмендрик, предавам се. Каква е приликата между гарвана и писалището?
            Еднорогата потъна в най-дълбоките сенки и Рук видя само магьосника и празната, смалена клетка. Ръката му се стрелна към джоба му и изскочи отново.
            — Ах, ти, жалък крадльо — процеди през усмивка от желязо. — Тя ще те набучи на бодлива тел като огърлица за харпията.
            След това се обърна и тръгна право към фургона на Мама Фортуна.
            — Бягай — каза магьосникът. После с отчаян, безразсъден скок се приземи върху гърба на Рук и смуглият мъж онемя и ослепя в прегръдката на дългите му ръце. Двамата паднаха заедно, но Шмендрик пръв издрапа нагоре и коленете му приковаха раменете на Рук към земята.
            — Бодлива тел — изсъска. — Ти, купчина от камъни, бунище, пущинак, ще те тъпча с нещастие, докато бликне от очите ти. Ще превърна сърцето ти в свежа трева и всичко, което обичаш, в овца. Ще направя от теб некадърен поет с големи мечти. Ще накарам всичките нокти на краката ти да растат навътре. Ще ми се бъркаш, а.
            Рук разтърси глава и се изправи, хвърляйки Шмендрик на десет стъпки от себе си.
            — Какви ги разправяш? — изсмя се той. — Та ти не можеш да превърнеш каймака в масло.
            Магьосникът се надигаше от земята, но Рук го блъсна обратно и седна върху него.
            — Никога не съм те харесвал — каза му любезно. — Само се надуваш, а дори не си особено силен. — Тежки като нощта, ръцете му се впиха в гърлото на магьосника.
            Еднорогата не ги видя. Бе застанала при най-отдалечената клетка, където мантикорът изръмжа, изскимтя и легна долу. Тя докосна катинара с върха на рога си и се отправи към клетката на дракона, без да поглежда назад. Един след друг ги освободи всичките — сатира, Цербер, Мидгардския змей. Заклинанията върху тях се изпариха в момента, в който създанията усетиха свободата си, и те заподскачаха, затътриха се, запълзяха обратно към нощта, превърнали се отново в лъв, маймуна, змия, крокодил, весело куче. Никое не благодари на еднорогата, а и тя не ги изпрати с поглед.
            Единствено паякът не обърна внимание, когато еднорогата го повика тихо през отворената врата. Арахна бе заета да плете паяжина, в която и` се струваше, че Млечният път е започнал да се сипе като сняг. Еднорогата прошепна:
            — Плетачко, свободата е по-добра, свободата е по-добра.
            Но паякът сновеше по железния си стан, без да чува. Не спря за миг, дори когато еднорогата извика:
            — Наистина е красиво, Арахна, но не е изкуство.
            Новата паяжина се стелеше по решетките като сняг.
            Тогава задуха вятърът. Паяжината прелетя покрай очите на еднорогата и изчезна. Харпията бе започнала да маха с криле, призовавайки мощта си, така, както извиващата се вълна понася пясък и вода с рев към брега. От облаците изскочи кръвясал месец и еднорогата я видя: изригналото злато на косите и` пламтеше, студените и` мудни криле тресяха клетката. Харпията се смееше.
            В сенките на клетката на еднорогата Рук и Шмендрик се бяха свлекли на колене. Магьосникът стискаше тежката връзка ключове, а Рук разтриваше главата си и примигваше. Лицата им бяха ослепели от ужас, докато гледаха как харпията се надига, а телата им се огънаха под напора на вятъра. Той ги блъсна едно в друго и костите им изтракаха.
            Еднорогата тръгна към клетката на харпията. Шмендрик Магьосника, дребен и пребледнял, отваряше и затваряше уста към нея и тя знаеше какво и` крещи, макар да не чуваше нищо.
            — Тя ще те убие, ще те убие! Бягай, глупачке, докато още е затворена! Ще те убие, ако я освободиш!
            Но еднорогата продължаваше да върви, следвайки светлината на рога си, докато застана пред Келаено, Мрачната.
            За миг ледените криле застинаха във въздуха, мълчаливи като надвиснали облаци, и древните жълти очи на харпията се впиха в сърцето на еднорогата и я притеглиха по-близо.
            — Ще те убия, ако ме освободиш — казаха те. — Освободи ме.
            Еднорогата наведе глава и рогът и` докосна катинара на клетката. Вратата не зейна, а решетките не се стопиха в звездна светлина. Но харпията разпери криле и четирите стени на клетката бавно се разтвориха и окапаха, като венчелистчетата на огромно цвете, пробуждащо се през нощта. А от разрухата разцъфна харпията, ужасяваща и свободна, крещяща и махаща с косите си като с меч. Луната повехна и избяга.
            Еднорогата чу вика си, не на ужас, а на почуда.
            — Ах, ти си като мен!
            Тя ликуващо се изправи на задните си крака, за да посрещне спускащата се харпия, и рогът и` се стрелна в злия вятър. Харпията замахна, пропусна и кривна встрани; крилете и` звънтяха, а дъхът и` бе топъл и смрадлив. Тя пламтеше във въздуха и еднорогата видя отражението си върху бронзовата и` гръд и усети как чудовището блести, отразено от собственото и` тяло. Двете обикаляха една около друга като двойна звезда и бяха единственото истинско нещо под съсухреното небе. Харпията се разсмя сладостно и очите и` се наляха с мед. Еднорогата разбра, че другата отново ще атакува.
            Харпията прибра криле и падна като звезда — не към нея, а някъде отвъд, преминавайки толкова близо, че едно от перата и` поряза рамото на еднорогата; бляскавите и` нокти се устремиха към сърцето на Мама Фортуна, която протягаше собствените си остри ръце, все едно посрещаше харпията у дома си.
            — Не и сами! — виеше тържествуващо вещицата към двете. — Никога нямаше да се освободите сами! Аз ви държах!
            После харпията стигна до нея и Мама Фортуна се счупи като мъртва клонка и се строполи. Харпията се преви над тялото и`, скривайки го от поглед, а бронзовите и` криле се обагриха в червено.
            Еднорогата се извърна. Съвсем наблизо чу детски глас, който и` казваше, че трябва да бяга, трябва да бяга. Беше магьосникът. Очите му бяха огромни и празни, а лицето му — винаги твърде младо — се смаляваше към детството пред погледа на еднорогата.
            — Не — каза му. — Ела с мен.
            Харпията издаде плътен, радостен звук, от който коленете на магьосника омекнаха. Но еднорогата рече отново:
            — Ела с мен.
            И двамата заедно си тръгнаха от Среднощния карнавал. Луната бе изчезнала, но в очите на магьосника еднорогата бе заела мястото и`, студена, бледа и много стара, осветяваща пътя му към безопасността, или към лудостта. Той я последва, без да се обръща назад, дори когато чу отчаяното тътрузене и хлъзгане на тежки нозе, бумтенето на бронзови криле и секналия писък на Рук.
            — Той побягна — каза еднорогата. — Никога не трябва да бягаш от безсмъртни същества. Привличаш вниманието им.
            Гласът и` бе мек, но без състрадание.
            — Никога не бягай — продължи. — Върви бавно и се преструвай, че мислиш за нещо друго. Запей песен, кажи стих, направи фокус, но върви бавно и харпията може и да не те последва. Върви много бавно, магьоснико.
            Така се измъкнаха в нощта заедно, стъпка по стъпка, високият мъж в черно и рогатият бял звяр. Магьосникът се прилепи толкова близо до светлината на еднорогата, колкото се осмели, защото отвъд нея се движеха гладни сенки, сенките на звуците, които харпията издаваше, докато разрушаваше малкото, което бе останало за рушене от Среднощния карнавал. Но един друг звук продължи да ги следва дълго след като онези бяха затихнали, чак до утрото, което ги завари на непознат път — тихият, сух стон на ридаещ паяк.

            Глава четвърта
            Магьосникът дълго плака като новородено, преди да продума.
            — Горката старица — прошепна накрая.
            Еднорогата не отговори. Шмендрик вдигна глава и я изгледа странно. Беше започнал да ръми сивкав утринен дъжд и тя проблясваше през капките като делфин.
            — Не — отвърна тя на погледа му, — аз не умея да скърбя.
            Той мълчеше, свит край пътя в дъжда, и придърпваше подгизналото наметало около тялото си, докато заприлича на счупен черен чадър. Еднорогата чакаше и усещаше как дните от живота и` се стичат около нея заедно със струйките вода.
            — Умея да тъжа — каза нежно, — но не е същото.
            Когато Шмендрик я погледна отново, вече бе успял да си събере лицето накуп, макар че то все още се мъчеше да му избяга.
            — Къде ще отидеш сега? — попита я. — Накъде се беше запътила, когато тя те хвана?
            — Търсех народа си — отвърна еднорогата. — Виждал ли си ги, магьоснико? Те са диви и морскобели — като мене.
            Шмендрик поклати глава тежко.
            — Никога не съм виждал други като теб, не и извън сънищата си. Когато бях момче, се говореше, че на света са останали няколко еднорози, но познавах само един човек, който бе виждал някой от тях. Със сигурност са изчезнали, лейди, всички освен теб. Със стъпките си будиш ехо, където са минавали.
            — Не е така — продума тя, — защото и други са ги виждали.
            Радваше се да чуе, че съвсем доскоро, в детството на магьосника, е имало еднорози.
            — Един пеперуд ми разказа за Червения бик — продължи тя, — а вещицата говореше за крал Хагард. Затова съм се запътила натам, където са те, за да разбера онова, което знаят. Можеш ли да ми кажеш къде царува Хагард?
            Лицето на магьосника почти успя да му се изплъзне, но той го улови и започна бавно да се усмихва, сякаш устата му се бе превърнала в желязо. Изви я в правилната форма навреме, но усмивката си остана желязна.
            — Мога да ти изрецитирам един стих — каза.

            Где остри хълмове секат простора
            и не растат ни храсти, нито хора;
            сърцата гдето вкиснала са бира —
            там Хагард се намира.

            — Значи ще разбера, когато стигна там — рече тя, убедена, че я занася. — Знаеш ли стихове и за Червения бик?
            — Няма такива — отговори Шмендрик. Той се изправи на крака, блед и усмихнат.
            — За крал Хагард знам само това, което съм чул — започна. — Стар е, стиснат като късния ноември и царува в пуста и ялова страна край морето. Разказват, че земята била зелена и свежа, преди Хагард да се появи, но той я докоснал и тя повехнала. Фермерите си имат един израз, когато видят поле, погубено от огън или скакалци, или от вятъра: „попарено като сърцето на Хагард“. Говори се още, че в замъка му не горят светлини, нито огньове и че праща хората си да крадат пилета, пране и пайове от первазите. Твърди се, че последния път, когато крал Хагард се е смял…
            Еднорогата тропна с крак. Шмендрик продължи:
            — За Червения бик пък знам по-малко, отколкото съм чувал; известни са ми твърде много истории и всяка една противоречи на останалите. Бикът е истински, Бикът е призрак, Бикът е самият Хагард след залез слънце. Бикът е обитавал земята още преди Хагард да се появи или е дошъл с него, или е дошъл при него. Пази го от нашествия и метежи и му спестява пари от снаряжение за хората му. Държи краля пленник в собствения му замък. Бикът е дяволът и Хагард му е продал душата си. Бикът е онова, заради чието притежание Хагард е продал душата си. Бикът принадлежи на Хагард. Хагард принадлежи на Бика.
            Еднорогата почувства как от центъра на тялото и` се разлива тръпка на увереност. В мислите и` пеперудът отново пееше:
            — Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик препускаше зад тях и заличаваше следите им.
            Пред очите и` изникнаха бели форми, отнесени от ревящия вятър, и тресящи се жълти рогове.
            — Ще отида там — каза тя. — Магьоснико, имам да ти се отплащам, задето ме освободи. Какво би искал от мен, преди да се разделим?
            Издължените очи на Шмендрик блестяха като листа на слънцето.
            — Вземи ме с теб.
            Тя се отдръпна, хладна и танцуваща, и не отговори. Магьосникът каза:
            — Мога да съм ти от полза. Знам пътя към страната на Хагард и говоря езиците на земите, разположени от тук до там.
            Еднорогата сякаш всеки миг щеше да изчезне в лепкавата мъгла, затова Шмендрик припряно продължи:
            — Освен това никой странник не е пострадал от компанията на един магьосник, дори и еднорог. Спомни си историята за великия вълшебник Никос. Веднъж той видял в гората спящ еднорог, положил глава в скута на кискаща се девица, докато към тях се приближавали трима ловци, обтегнали лъкове, за да го убият заради рога му. Никос разполагал само с миг, за да действа. С едничка дума и кратък жест той превърнал еднорога в красив младеж, който се събудил и виждайки зяпналите го в почуда стрелци, се нахвърлил върху тях и ги избил до един. Мечът му бил усукан и изто`чен, а когато мъжете издъхнали, той стъпкал телата.
            — А момичето — попита еднорогата. — И нея ли убил?
            — Не, за нея се оженил. Казал, че тя е само дете без път и цел, ядосано на семейството си, и че всичко, от което всъщност се нуждаела, било добър съпруг. Какъвто бил самият той, в оня миг и завинаги, защото дори Никос не успял да му върне предишния облик. Умрял стар и на почит — прекалил с теменужките, казват: никога не могъл да им се насити. Нямали деца.
            Разказът заседна в дъха на еднорогата.
            — Магьосникът не му е направил услуга, а голямо зло — промълви тя. — Колко ужасно би било, ако всички от моя народ са били превърнати в хора от вълшебници с добри намерения — прокудени, пленени в горящи домове. Предпочитам да открия, че Червеният бик ги е избил всичките.
            — Там, накъдето си тръгнала — отвърна и` Шмендрик, — малцина ще ти мислят доброто, а едно приятелско сърце — колкото и глуповато да е — може да ти потрябва като вода някой ден. Вземи ме с теб, за разтуха, за късмет, заради неизвестността. Вземи ме с теб.
            Докато говореше, дъждът започна да отслабва, небето се проясни и мократа трева грейна като вътрешността на раковина. Еднорогата извърна глава, взирайки се за един крал в мъгла от крале и търсейки през снежното блещукане на замъци и дворци този, който бе издигнат върху плещите на бик.
            — Никой никога не е пътувал с мен — каза тя, — но пък и никой никога не ме беше затварял в клетка или бъркал с бяла кобила, или маскирал като самата мен. Изглежда много неща са орисани да ми се случат за първи път и твоята компания определено няма да е най-странното от тях, нито последното. Ела с мен, щом желаеш, макар че ми се иска да беше помолил за друга отплата.
            Шмендрик се усмихна тъжно.
            — Помислих и за това. — Той сведе очи към пръстите си и еднорогата видя върху тях закривените следи от зъбите на решетките. — Но ти никога не би могла да изпълниш истинското ми желание.
            „Започва се — рече си еднорогата, усещайки как първият допир на скръбта пълзи като паяк отвътре по кожата и`. — Ето какво ще е да пътувам със смъртен, през цялото време.“
            — Не — отговори тя. — Не мога да те превърна в нещо, което не си — както не е могла и вещицата. Не мога да направя от теб истински магьосник.
            — Така си и мислех — каза Шмендрик. — Няма нищо. Не се тревожи за това.
            — Не се тревожа — отвърна еднорогата.


            На първия ден от пътуването им една мъжка сойка се спусна над тях, каза: „В кафез да ме турят дано!“ и отлетя право към жена си, за да и` разкаже за видяното. Женската седеше в гнездото и протяжно пееше на децата им:

            Паячета и мушички, бръмбарчета и щурчета,
            охлювчета по цветята, кърлежчета по дръвчета,
            скакалчета и пчелички, и яйца на птички —
            всичките ще ви ги сдъвча в малките устички.
            И измами, и интриги, на-ни-на-ни-на-ни-на,
            хвъркането, мили мои, никак не е веселба.

            — Днес видях еднорога — каза сойката съпруг, докато кацаше.
            — Но не и нещо за вечеря, като гледам — отвърна жена му студено. — Не понасям мъже, които ми говорят с празна уста.
            — Еднорога, скъпа! — Той изостави нехайното си изражение и заподскача по клонката. — Не бях ги виждал, откакто…
            — Ти никога не си ги виждал — рече тя. — На мен ги разправяш тия, забрави ли? Знам какво си виждал през живота си и какво не.
            Той не и` обърна внимание.
            — Заедно с нея вървеше чудак в черно — продължи да бърбори. — Минаваха през Котешката планина. Чудя се дали не бяха поели към земите на Хагард.
            Той наклони глава под онзи артистичен ъгъл, с който бе спечелил жена си.
            — Каква гледка за стария Хагард по време на закуска — дивеше се. — Навестява го еднорога, дръзка колкото си искаш — чук-чук-чук на зловещата му порта. Бих дал всичко, за да видя…
            — Надявам се, че двамата не сте прекарали целия ден в зяпане на еднорози — прекъсна го жена му с цъкване на човката. — Най-малкото, дочувам, че тя била смятана за доста изобретателна в прекарването на свободното си време.
            И запристъпва към него с наежена перушина.
            — Скъпа, дори не съм я виждал… — започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но го зашлеви въпреки всичко. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото си морално надмощие.


            Стъпвайки сред пролетта, еднорогата и магьосникът прекосиха полегатата Котешка планина и се спуснаха в теменужена долина, в която растяха ябълкови дървета. Отвъд долината лежаха ниски хълмове, гойни и кротки като овце. Те удивено навеждаха глави, за да подушат еднорогата, докато пристъпваше сред тях. След това дойдоха ленивите висини на лятото и опалените равнини, над които въздухът блестеше като захарен памук. Заедно, тя и Шмендрик преминаха през реки, изкачиха и се спуснаха по буренясали брегове и баири и се лутаха из лесове, които напомниха на еднорогата за дома и`, макар че никога нямаше да приличат на него, защото бяха опознали времето. „Също като моята гора сега“ — помисли си тя, но си каза, че това е без значение, че всичко ще е както преди, когато се върне.
            Нощем, докато Шмедрик спеше, както спи един гладен магьосник с подбити крака, еднорогата лежеше будна и свита в очакване огромната фигура на Червения бик да изскочи от луната. Понякога беше сигурна, че долавя миризмата му — сенчеста, лукава смрад, която се процеждаше в нощта и опипваше света, за да я намери. Тогава скачаше на нозе със суров вик на готовност, само за да установи, че две или три сърни я наблюдават от почтително разстояние. Сърните обичат еднорозите и им завиждат. Веднъж един сръндак, едва навлязъл във второто си лято, побутван напред от своите хихикащи приятели, дойде съвсем близко до нея и измърмори, без да я гледа в очите:
            — Ти си много красива. Ти си точно толкова красива, колкото ни разказваха майките ни.
            Еднорогата го гледаше мълчаливо, знаейки, че той не очаква отговор от нея. Другите сърни се кискаха и му шептяха:
            — Хайде, давай.
            Тогава сръндакът вдигна глава и затръби бързо и радостно:
            — Но аз знам някоя по-красива от теб!
            Той се обърна и се стрелна в лунната светлина, а приятелите му го последваха. Еднорогата отново легна.
            От време на време пътешествието им ги довеждаше до градче, където Шмендрик се представяше за пътуващ магьосник и предлагаше с викове из улиците „да пея за вечерята си, да ви притесня съвсем леко, да смутя съня ви само мъничко и да продължа по пътя си“. Малко бяха градчетата, в които не го канеха да подслони в конюшня прекрасната си бяла кобила и да остане за през нощта. А преди децата да се отправят към леглата си, той изнасяше представления за тях под светлината на фенерите на градския площад. Никога не се опитваше да прави по-сложни заклинания от тези, които караха куклите да говорят или превръщаха сапуна в сладки, ала дори подобни дребни фокуси понякога не му се удаваха. Но децата го харесваха, родителите им любезно му предлагаха вечеря, а летните вечери бяха меки и приятни. Векове след това еднорогата продължаваше да помни странната шоколадова миризма на конюшня и сянката на Шмендрик, танцуваща по стени, врати и комини в стрелкащата се светлина.
            С настъпването на утрото те отново продължаваха по пътя си; Шмендрик вървеше с натежали от хляб, сирене и портокали джобове, а еднорогата пристъпяше до него: морскобяла под лъчите на слънцето и морскозелена в сенките на дърветата. Неговите фокуси се изпаряваха от паметта още преди да се изгуби от поглед, но бялата му кобила смущаваше нощите на не един селянин, а някои жени я сънуваха и се събуждаха с плач.
            Една вечер отседнаха в угоено и доволно градче, където дори просяците имаха двойна брадичка, а мишките се клатушкаха сити. Шмендрик веднага получи покана за вечеря с кмета и няколко от по-заоблените съветници; а еднорогата, неразпозната както винаги, бе пусната в една ливада, където растеше трева, сладка като мляко. Вечерята бе сервирана навън, на изнесена на площада маса, защото нощта бе топла и кметът искаше всички да видят госта му. Яденето беше чудесно.
            Докато се хранеха, Шмендрик разказа истории от живота си като странстващ чародей, които насели с крале, дракони и благородни дами. Не че лъжеше — просто подреждаше и предаваше събитията по-смислено, така че разказите му звучаха истинно дори за хитрите съветници. Не само те, но и всички минувачи по улицата в този момент се приближиха още повече, за да разберат как действа заклинанието, което, приложено както трябва, отключва всички катинари. И нямаше един от тях, чийто дъх да не спре за миг при вида на белезите по пръстите на магьосника.
            — Спомен от срещата ми с харпия — обясни им спокойно Шмендрик. — Те хапят.
            — Никога ли не те е било страх? — учуди се едно младо момиче.
            Кметът и` шътна да замълчи, но Шмендрик запали цигара и и` се усмихна през дима.
            — Страхът и гладът ме поддържат млад — отговори. Огледа кръга от дремещи и мърморещи съветници и и` намигна.
            Кметът не се засегна.
            — Вярно е — въздъхна той, докато пръстите му милваха вечерята. — Наистина си живеем добре тук, а ако бъркам, значи нищо не разбирам. Понякога си мисля, че малко страх, мъничко глад биха ни се отразили добре — биха изострили душите ни, така да се каже. Ето защо при нас винаги са добре дошли странници с разкази за разказване и песни за пеене. Те разширяват мирогледа ни… карат ни да се вглеждаме навътре…
            Той се прозя гърголещо и се протегна.
            — Олеле, погледнете към пасището! — внезапно извика един от съветниците.
            Натежали глави се завъртяха върху клюмащи шии и всички видяха селските крави, овце и коне, скупчени в далечния край на полето, зяпнали бялата кобила на магьосника, която спокойно пасеше студената трева. Животните не издаваха нито звук. Дори прасетата и гъските бяха безмълвни като привидения. Една гарга изграчи веднъж, някъде отдалече, и гракът и` се понесе през залеза като самотна прашинка пепел.
            — Забележително — промърмори кметът. — Наистина забележително.
            — Да, не е ли? — съгласи се магьосникът. — Ако ви спомена някои от предложенията, които съм получавал за нея…
            — Най-интересното е — каза съветникът, който пръв се беше обадил, — че те не изглеждат уплашени. От тях се излъчва нещо като благоговение, сякаш и` отдават почит.
            — Виждат онова, което вие сте забравили да виждате. — Шмендрик бе пийнал прилично количество вино, а младото момиче го гледаше с очи, по-сладостни и по-плитки от очите на еднорогата. Той тресна чашата си на масата и рече на усмихващия се кмет:
            — Тя е по-рядко създание, отколкото можете да мечтаете. Тя е мит, спомен, блуждаещ копнеж. Ридаещ огън. Ако си спомняхте, ако жадувахте…
            Гласът му се изгуби сред тропот на копита и детска врява. Десетина конници, облечени в есенни дрипи, препуснаха в галоп по площада с крясъци и смях, а хората се пръсваха пред тях като топчета. Ездачите се подредиха в колона и се понесоха с чаткане наоколо, като събаряха всичко, което се изпречеше на пътя им, и крещяха неразбираеми хвалби и предизвикателства, без да ги отправят конкретно към някого. Един от тях се изправи на седлото си, опъна лък и свали със стрела ветропоказателя от кулата на църквата; друг грабна шапката на Шмендрик, нахлупи я на главата си и пришпори коня си с хохот. Някои метнаха крещящи деца на седлата си, а други се задоволиха с мехове вино и сандвичи. Очите им горяха диво върху косматите лица, а смехът им ехтеше като барабанен ритъм.
            Закръгленият кмет седеше безучастно до момента, в който погледът му срещна този на главатаря. Тогава повдигна едната си вежда; мъжът щракна с пръсти и конете замръзнаха на място, а дрипавите ездачи притихнаха като животните в полето при еднорогата. Те свалиха внимателно децата на земята и върнаха повечето мехове.
            — Джак Джингли*, ако обичаш — каза кметът спокойно.
            [* Джак Джингли — Звънтящия Джак — бел.пр.]
            Водачът на конниците слезе от седлото и бавно закрачи към масата, на която вечеряха съветниците и техният гост. Беше огромен мъж, висок над два метра, и при всяка крачка звънтеше и дрънчеше заради пръстените, звънците и гривните, зашити по осеяния с кръпки елек.
            — Добар вечър, Ваше благородие — изрече през дрезгав смях.
            — Да приключваме с работата — отвърна му кметът. — Не разбирам какво ви пречи да дойдете тук тихо и спокойно, като цивилизовани хора.
            — О, Ваше благородие, момчетата не мислят на никому злото — измърмори добродушно великанът. — По цял ден стоят заврени в гората, требе си малко разпускане, малко катарзис, нали разбираш. Така, така, право към работата, кайш?
            Въздъхвайки, той откачи една сбръчкана кесия с жълтици от колана си и я остави върху отворената длан на кмета.
            — На` ти, Ваше благородие — каза Джак Джингли. — Не е кой знай к’во, но повече не можеме да отделиме.
            Кметът изсипа монетите в шепата си и зарови дебел пръст в тях, сумтейки.
            — Определено не е много — оплака се. — По-малко е и от миналия месец, а тогава си беше почти нищо. Окаяна шайка мародери, това сте вие.
            — Времената са тежки — унило отвърна Джак. — Не става да сме виновни, задет’ пътниците имат по-малко злато от нас. Не можеш изцеди кръв от цвекло, нъл’ тъй.
            — Мога — каза кметът. Лицето му се смръщи свирепо и той размаха юмрук пред великана престъпник.
            — А ако криеш нещо от мен — извика, — ако пълниш джобовете си за моя сметка, ще те изцедя, приятелю, на каша и пюре ще те изцедя и ще те пръсна по вятъра. Сега изчезвай и предай думите ми на парцаливия си капитан. Махайте се, злодеи!
            Докато Джак Джингли се обръщаше, мърморейки си, Шмендрик прочисти гърло и каза неуверено:
            — Бих желал да получа обратно шапката си, ако нямате нищо против.
            Гигантът го изгледа с кръвясали биволски очи, без да продума.
            — Шапката ми — настоя Шмендрик с по-твърд глас. — Един от хората ви взе шапката ми и ще бъде разумно от негова страна да ми я върне.
            — Разумно, тъй ли? — изсумтя Джак най-накрая. — И кой си ти, ако не е тайна, дет’ знаеш к’во е разум?
            Виното все още танцуваше в погледа на Шмендрик.
            — Аз съм Шмендрик Магьосника и в мое лице ще си спечелиш опасен враг — обяви той. — По-стар съм, отколкото изглеждам, и далеч не толкова дружелюбен. Шапката ми.
            Джак Джингли продължи да го гледа още известно време; после отиде до коня си, прекрачи го и седна на седлото. Подкара животното напред и спря на една брада разстояние от чакащия Шмендрик.
            — Аре, тогава — избоботи, — кат’ си магьосник, що не напрайш не’къв трик. Оцвети ми зелен носа, натъпчи ми със сняг дисагите, изчезни ми брадата. Да ти видя магията, или да ти видя гърба.
            Той извади една ръждясала кама от колана си, хвана я за върха на острието и я залюля, свирукайки зловещо.
            — Магьосникът е мой гост — предупреди го кметът, но Шмендрик каза тържествено:
            — Добре. На твоя глава!
            След като се увери с ъгълчето на окото си, че младото момиче го гледа, той посочи дружинката плашила, които се хилеха зад водача си, и изрече нещо в рими. В същия момент шапката му се изтръгна от пръстите на мъжа, който я държеше, и се понесе през смрачаващия се въздух, тиха като сова. Две жени припаднаха, а кметът приседна. Разбойниците извикаха с детски гласчета.
            Черната шапка заплава над площада, докато стигна до едно корито и се спусна към него, за да се напълни с вода. След това, почти невидима в сенките, полетя обратно към целта си, която очевидно беше немитата глава на Джак Джингли. Той се закри с ръце, мърморейки „Не, не, разкарай я“, и дори неговите хора се подхилваха в очакване. Шмендрик се усмихна тържествуващо и щракна с пръсти, за да пришпори шапката.
            Но както се приближаваше към водача на престъпниците, шапката започна да криволичи, в началото съвсем малко, а после направо зави рязко и се насочи към масата на съветниците. Кметът имаше време само да скочи на крака, преди тя да се настани удобно на главата му. Шмендрик се наведе навреме, но няколко от съветниците се понаквасиха.
            Всред бурята от смях, къде открит, къде сподавен, Джак Джингли се наведе от коня си и грабна Шмендрик Магьосника, който се опитваше да подсуши пелтечещия кмет с покривката.
            — Ш’та викнат на бис, ма друг път — изрева великанът в ухото му. — Я най-добре идвай с нас.
            Той метна Шмендрик по корем върху седлото си и препусна с всички сили, следван от раздърпаните си придружители. Техните гръмогласни смехове и оригни витаеха над площада дълго след като тропотът на копита беше заглъхнал.
            Няколко мъже изтичаха при кмета, за да го попитат дали да тръгнат да спасяват магьосника, но той поклати подгизналата си глава.
            — Не мисля, че ще е необходимо. Ако нашият гост е човекът, за който се представя, би трябвало да може сам да се погрижи за себе си. А пък ако не е… е, някакъв шарлатанин, който се възползва от гостоприемството ни, няма право да изисква помощ от нас. Не, не, не го мислете.
            По челюстите му се стичаха вадички, за да се влеят в потоците по врата и в реката по гърдите му, но той отправи спокоен поглед към пасището, където бялата кобила на магьосника блестеше в мрака. Тя безмълвно подтичваше насам-натам край оградата.
            Кметът каза тихо:
            — Мисля, че ще е добре да се погрижим за кобилката на нашия отпътувал приятел, тъй като той очевидно я ценеше високо.
            Той изпрати двама мъже на пасището да завържат животното и да го затворят в най-здравото отделение в конюшнята му.
            Но мъжете още не бяха стигнали до портата, когато бялата кобила прескочи оградата и се стрелна в нощта като падаща звезда. Известно време двамата стояха неподвижни, без да обръщат внимание на заповедите на кмета да се върнат; и нито един от тях не сподели, дори на другия, защо се бе взирал толкова дълго след кобилата на магьосника. Ала понякога след това те избухваха в смаян смях, дори когато обстоятелствата бяха сериозни, и тъй си спечелиха репутация на лекомислени особи.

            Глава пета
            Всичко, което Шмендрик си спомняше по-късно от лудешката езда с разбойниците, беше вятърът, ръбът на седлото и смехът на звънтящия гигант. Беше се умислил прекалено дълбоко за края на номера с шапката, за да обърне внимание на друго. „Твърде много граматика — каза си. — Свръхкомпенсация.“ Поклати глава, което не беше лесно в такава поза. „Магията знае какво иска“ — помисли си, тресейки се върху коня, който се стрелна през малък поток. „Но аз никога не знам какво знае тя. Или поне не в подходящия момент. Бих и` написал писмо, стига да знаех къде живее.“
            Драки и клонки деряха лицето му, а в ушите му крещяха сови. Конете забавиха до лек тръс, после и до нормален ход. Висок, треперещ глас извика:
            — Спрете и кажете паролата!
            — По дя’лите, пак се почва — измърмори Джак. Почеса се по главата със звук като от трион, повиши глас и отговори:
            — Къс живот и весел, тук в сладкия зелени лес, ведно с другари печени, на слободия вречени…
            — Свобода — поправи го тънкият глас. — На свободата вречени. Това „в“ всичко променя.
            — Благодарско. На свободата вречени. Ведно с другари… не, не, това го казах. Къс живот и весел, другари печени… не, не е и това. — Джак Джингли отново почеса главата си и изпъшка. — На свободата вречени… ше ми помогнеш ли малко, а?
            — Един за всички, всички за един — услужливо се обади гласът. — Можеш ли да продължиш нататък сам?
            — Един за всички, всички за един… айде бе! — извика гигантът. — Един за всички, всички за един, единни ли сме — устояваме, но разделени се проваляме.
            Той смушка коня си и пое напред.
            От мрака писна стрела, която откъсна парченце от ухото му, закачи коня на мъжа зад него и отлетя като прилеп в нощта. Разбойниците се пръснаха към укритието на дърветата, а Джак Джингли яростно изрева:
            — Да ослепееш дано, десет пъти я казах тая парола! Само да ми паднеш в ръчичките…
            — Сменихме паролата, докато те нямаше, Джак — чу се гласът на пазача. — Беше прекалено трудна за запомняне.
            — Аха, сменили сте паролата, ’начи? — Джак Джингли докосна кървящото си ухо с парченце от плаща на Шмендрик. — И аз откъде да го знам, безмозъчен, безкарантиен, бездробен смотаняко?
            — Не се ядосвай, Джак — отвърна му пазачът помирително. — Виж сега, няма значение дали знаеш новата парола, или не, защото тя е съвсем лесна. Просто ревеш като жираф. Капитанът сам я измисли.
            — Рева като жираф. — Псувните на великана накараха дори конете да се размърдат неловко. — Мухльо такъв, жирафите въобще не издават звук. Капитанът можеше спокойно да ни накара да викаме и като риба или пеперуда.
            — Знам. Така никой няма да забрави паролата, дори и ти. Не е ли умен нашият капитан?
            — Направо нема граници тоя човек — удивено измърмори Джак Джингли. — Обаче глей сега, к’во ше попречи на некой горски или човек на краля да изреве кат’ жираф, когат’ го посрещаш?
            — Аха — изхили се пазачът. — Точно тука е хитростта. Трябва да изревеш три пъти. Два пъти дълго и веднъж кратко.
            Джак Джингли седеше безмълвен върху коня си и потриваше ухо.
            — Два пъти дълго и веднъж кратко — въздъхна най-накрая. — Хуб’у де, не е по-зле от времето, когато нямаше никаква парола и капитанът стреляше по всеки, който се опитваше да я каже. Два пъти дълго и веднъж кратко, да.
            Той тръгна през дърветата и хората му го последваха.
            Някъде напред жужаха гласове, разсърдени като ограбени пчели. Когато се приближиха повече, на Шмендрик му се стори, че долавя женски тембър сред тях. После усети топлината на огнище по бузата си и погледна нагоре. Бяха спрели насред полянка, където десетина души седяха около лагерен огън и мърмореха тревожно. Въздухът миришеше на прегорял боб.
            Луничав, червенокос мъж, чиито дрипи бяха малко по-царствени от другите, се приближи да ги посрещне.
            — Е, Джак — извика. — Кой ни водиш, приятел или пленник?
            После подхвърли през рамо:
            — Долей още вода в чорбата, мила; имаме си компания.
            — Сам не знам к’во е — избоботи Джак.
            Започна да разказва историята за кмета и шапката, но тъкмо стигна до момента с бясното нахлуване в града, когато една жена, тънка като трънка, го прекъсна, разбутвайки мъжете:
            — Няма да стане, Къли, и без туй чорбата е по-рядка и от пот.
            Лицето и` беше бледо и изпито, очите и` — светлокафяви и яростни, а косата и` бе с цвят на мъртва трева.
            — И кой е тоя дангалак? — попита, гледайки Шмендрик все едно е нещо, залепнало за подметката и`. — Не е от града. Не ми се нрави видът му. Заколете го, магесника.
            Тя искаше да каже „магарето“ или „обесника“ и бе сляла двете, но съчетанието се плъзна по гърба на Шмендрик като мокри водорасли. Той се свлече от коня на Джак Джингли и застана пред капитана на разбойниците.
            — Аз съм Шмендрик Магьосника — обяви, като завъртя плаща си с ръце и дрехата се развя вяло. — А вие наистина ли сте прочутият капитан Къли* от зеления лес, най-храбрият сред храбрите и най-волният сред волните?
            [* Къли (cully) — глупак, тъпчо — бел.пр.]
            Няколко от разбойниците се изкискаха, а жената изстена.
            — Знаех си — рече тя. — Заколи го, Къли, изкорми го като шаран, преди да те прецака като предишния.
            Капитанът обаче се поклони гордо, при което върху темето му лъсна малък плешив остров, и отговори:
            — Същият. Който ме издирва за главата ми, ще открие страшен враг, но ако ме търсите приятелски, мога и да съм приятел драг. Та как идете тук, сър?
            — По корем — каза Шмендрик — и не по свое желание; ала при все това приятелски настроен. Макар изгората ви да не вярва — добави той, кимайки към слабата жена. Тя се изхрачи на земята.
            Капитан Къли се усмихна и предпазливо постави ръце върху острите рамене на жената.
            — О, Моли Гру си е такава — обясни той. — Тя ме пази по-добре, отколкото аз самият. Аз съм щедър и приятен; чак до екстравагантност, предполагам — подай ръка на всеки, който бяга от тиранията, това ми е девизът. Съвсем естествено е Моли да стане недоверчива, изпосталяла, намусена, преждевременно остаряла и даже леко тиранична. Блестящият балон не може без възел на края, нали тъй, Моли? Но е душа човек, душа човек.
            Жената отърси дланите му от себе си, но капитанът не обърна глава.
            — Добре дошли сте тук, Ваше вълшебие — каза той на Шмендрик. — Елате край огъня и ни разкажете историята си. Какви думи редят за мен по вашите земи? Какво сте чули за смелия капитан Къли и неговите свободни мъже? Вземете си малко тако*.
            [* Тако — мексиканска царевична питка с пълнеж — бел.пр.]
            Шмендрик прие мястото край огъня, любезно отказа ледения залък и отвърна:
            — Чувал съм, че сте приятел на безпомощните и враг на силните, както и че заедно с веселата ви дружина водите щастлив живот в гората, като ограбвате богатите, за да раздавате на бедните. Знам историята за това как с Джак Джингли сте си сцепили главите в бой с тояги и оттогава сте кръвни братя; и как сте спасили вашата Моли от сватба с богатия старец, който баща и` бил избрал за нея.
            Истината беше, че Шмендрик дори не бе чувал за капитан Къли преди тази вечер, но познаваше добре англо-саксонския фолклор и бе наясно що за тип е насреща му.
            — А също така — рискува той — и онзи зъл крал…
            — Хагард, проклет да гние! — извика Къли. — Да, ни един от нас не е бил пожален от безчинствата на стария крал Хагард — той ни прокуди от собствените ни земи, лиши ни от положение и приходи, оскуба ни наследството. Живеем единствено заради отмъщението — запомни това, магьоснико — и някой ден Хагард ще си плати за всичко…
            Двадесетина раздърпани сенки изсъскаха в съгласие, но смехът на Моли Гру се изсипа върху им трополящ и жилещ като градушка:
            — Може и да си плати — подигра ги тя, — но не и на шайка дрънкащи страхливци. Замъкът му гние и се руши с всеки изминал ден, а хората му са твърде стари да носят доспехи, но той ще царува вечно, ако зависи от смелостта на капитан Къли.
            Шмендрик изви вежда, а Къли поруменя като репичка.
            — Трябва да разберете — измънка той. — Крал Хагард има един Бик…
            — А, Червеният бик, та Червеният бик! — прихна Моли. — Знаеш ли, Къли, след всичките тия години в гората с теб почвам да мисля, че Бикът не е нищо друго освен галеното име, с което наричаш страха си. Ако още веднъж чуя тая измислица, ще отида и сама ще поваля дъртия Хагард, та всички да те знаят що за…
            — Достатъчно! — изрева Къли. — Не пред непознати!
            Той задърпа меча си, а Моли го посрещна с още смях и разтворени ръце. Около огъня мазни длани заопипваха дръжки на ками, а лъкове се заопъваха сякаш от само себе си, но в този момент се намеси Шмендрик, опитвайки се да спаси от удавяне гордостта на Къли. Мразеше семейните кавги.
            — В моята страна пеят една балада за теб — започна той. — Не си спомням точно как започва…
            Капитан Къли се извъртя като котка, която дебне опашката си.
            — Коя? — попита.
            — Не знам — отговори Шмендрик, стреснат. — Повече от една ли има?
            — Разбира се! — извика Къли, засиял и наедрял от гордост като бременен. — Уили Джентъл! Уили Джентъл! Къде е тоя момък?
            Един младеж с провиснали коси, лютня и пъпки по лицето се домъкна при тях.
            — Възпей подвизите ми пред господина — нареди му капитан Къли. — Изпей оная песен, дето те приемаме в дружината. От миналия вторник не съм я слушал.
            Менестрелът въздъхна, изсвири един акорд и запя с треперещ контратенор*:
            [* Контратенор — най-високият мъжки глас (по-висок от тенора) — бел.пр.]

            Яздел кротко Къли Капитана към дома
            след гонитба бодра подир кралския елен.
            И кого да зърне в своята гора?
            Момък млад и горестен, съвсем сломен.

            — Я кажи ми, момко, вест за мен да няма,
            че така угрижен час по час въздишаш?
            Да не си изгубил чудната си дама,
            или пък си дривкав, о, ти млади мишаш?

            — Не съм ти мишаш, а и що ли е това,
            и в дривкането съм съвсем добре, тъй смятам.
            Но вярно, че въздишам зарад’ моята мома —
            отнеха ми я тримата ми стари братя.

            — Капитана Къли Зеленогорски ме зоват.
            Мъжете страшни и свободни мои ти не ще пребориш.
            Ако прекрасната ти дама аз спася,
            каква услуга ще ми сториш?

            — Ако прекрасната ми дама ти спасиш
            носа ти ще разбия, дъртако изкуфял!
            Но изумруд на шията и` скъп виси,
            а братята ми взеха го към своя дял.

            При крадците нагли Къли спуснал се тогаз
            и острият му меч запял и затрептял.
            — Девойчето задръжте, но камика ще взема аз,
            че е достоен той за диадемата на крал.

            — А сега идва най-добрата част — прошепна Къли на Шмендрик. Той развълнувано пружинираше на пръсти и се прегръщаше сам.

            Три плаща на земята, изхвръкват трите меча,
            засвистяват като чай във самовар.
            — Кълна се в тялото си — капитанът ядно рече, —
            ни ней, ни камика ще ви оставя за товар.

            И нагоре ги подбрал, и надолу ги подбрал,
            и подбрал ги тук и там, като овце…

            — Като овце — въздъхна Къли.
            Докато останалите седемнадесет строфи се лееха, той се поклащаше, тананикаше и дори отби три шпаги с ръката си, в екстатично неведение за подигравките на Моли и нетърпението на хората си. Когато баладата най-сетне свърши, Шмендрик заръкопляска шумно и искрено и похвали Уили Джентъл за техниката на дясната му ръка.
            — Наричам го метод на Алан-а-Дейл — отвърна менестрелът.
            Щеше да разясни думите си, но Къли го прекъсна:
            — Браво, Уили, добро момче си ти, хайде сега изсвири и останалите.
            Той засия от изражението на Шмендрик, което магьосникът се надяваше да изобразява приятна изненада.
            — Казах, че за мен има няколко песни. Трийсет и една са, ако трябва да бъда точен, макар че никоя от тях не е включена в сборника на Чайлд засега…
            Очите му внезапно се облещиха и той сграбчи магьосника за раменете.
            — Не е възможно вие да сте самият господин Чайлд, нали? — попита. — Чувал съм, че той често обикаля света в търсене на балади, предрешен като обикновен човек.
            — Не, съжалявам, но наистина не съм — поклати глава Шмендрик.
            Капитанът въздъхна и махна ръцете си от него.
            — Няма значение — измърмори. — Човек все се надява, естествено, дори и в наши дни… да го издадат в сборник, със сведения за автора и пояснителни бележки, различни версии, дори съмнения около автентичността му… ех, както и да е. Изпей останалите песни, Уили. Ще се нуждаеш от такива упражнения за оня ден, когато някой изследовател дойде да записва изпълненията ти.
            От групата на разбойниците се чу мърморене, тътрене на крака, подритване на камъни. Дрезгав глас изкряска от безопасността на сенките:
            — Не, Уили, изпей ни някоя истинска песен. Пей за Робин Худ.
            — Кой беше това? — разхлабеният меч на Къли подрънкваше в ножницата, докато главатарят се обръщаше ту наляво, ту надясно. Лицето му изведнъж бе станало бледо и изпито като недосмукан лимонов бонбон.
            — Аз — каза Моли Гру, макар че не беше тя. — На мъжете им е писнало от песни за подвизите ти, капитане миличък. Нищо, че сам си им авторът.
            Къли трепна и погледна Шмендрик крадешком.
            — Пак си остават народни песни, нали, господин Чайлд? — гласът му бе тих и изпълнен с тревога. — В края на краищата…
            — Аз не съм господин Чайлд — отвърна му Шмендрик. — Наистина не съм.
            — Искам да кажа, че не може да оставиш епичните събития на масите. Те всичко объркват.
            Един застаряващ разбойник, облечен в дрипави кадифени дрехи, се приближи боязливо.
            — Капитане, ако ще слушаме народни песни, което, предполагам, сме длъжни, смятаме, че трябва да са истински песни за действителни престъпници, не за лъжливия живот, който водим. Не се засягай, капитане, но ние всъщност не сме много весели в крайна…
            — Аз съм весел двадесет и четири часа на ден, Дик Фанси — прекъсна го Къли студено. — И това е факт.
            — И не ограбваме богатите, за да раздаваме на бедните — изстреля Дик. — Ограбваме бедните, защото те не могат да се защитят — поне повечето от тях — а пък богатите вземат от нас, защото могат да ни сметат за нула време, ако решат. Не грабим от угоения, алчен кмет, когато е на пътя; всеки месец му плащаме дан, за да ни остави на мира. Никога не отвличаме горди епископи, за да ги държим като пленници в гората, докато пируваме в тяхна чест и ги забавляваме, защото Моли няма свестни прибори, да не говорим, че няма да сме кой знае колко вдъхновяваща компания за един епископ. Когато ходим на панаира предрешени, винаги губим на турнирите по стрелба с лък и фехтовка. Е, получаваме по някой и друг комплимент за дегизировката, но това е всичко.
            — Веднъж участвах с гоблен — отнесе се Моли. — Класира се на четвърто място. Пето. Рицар на бдение — всички бродираха бдения в оная година.
            В следващия миг костеливите и` пръсти търкаха очите и`.
            — Проклет да си, Къли.
            — Какво, какво? — извика той гневно. — Аз ли съм виновен, че заряза гоблените? Намери си мъж и се прости с всичките си умения. Вече не шиеш, не пееш, от години не си украсявала ръкопис — и какво се случи с онази виола да гамба, която ти подарих?
            Той се обърна към Шмендрик.
            — Все едно сме женени, виж я как се е занемарила.
            Магьосникът кимна едва-едва и отвърна очи.
            — А колкото до поправянето на кривди, борбата за граждански свободи и тем подобни — каза Дик Фанси, — нямаше да е толкоз зле — искам да кажа, самият аз не съм любител на кръстоносните походи, някои си падат по тях, други не — само дето трябва да пеем, че се обличаме в ярко зелено и помагаме на потиснатите. А ние не го правим, Къли, ние ги предаваме заради наградата и тези песни са си чисто и просто унизителни. Това е истината.
            Капитан Къли скръсти ръце, пренебрегвайки ръмжащите в съгласие разбойници.
            — Изпей песните, Уили.
            — Няма. — Менестрелът дори не докосна лютнята си. — И никога не си се бил с братята ми за какъвто и да е камък, Къли! Изпрати им писмо, което дори не подписа…
            Къли протегна ръка и сред групичката мъже засвяткаха остриета, все едно някой беше раздухал купчина въглени. В този момент Шмендрик отново пристъпи напред и побърза да се усмихне.
            — Ще ми позволите ли да предложа алтернатива? — попита той. — Защо не оставите госта ви да си заслужи подслона за през нощта, като ви забавлява? Не мога да пея или да свиря, но си имам таланти и може да ви изненадам с нещо.
            Джак Джингли веднага се съгласи.
            — Да, Къли, магьосник! Т’ва ще е нещо ново и интересно за момчетата.
            Моли Гру промърмори някакво безжалостно обобщение за магьосниците като класа, но мъжете се развикаха ентусиазирано и започнаха да се подмятат един друг във въздуха. Единствената действителна съпротива оказа самият капитан Къли, който възропта унило:
            — Да, ама песните… Господин Чайлд трябва да ги чуе.
            — Така и ще направя — увери го Шмендрик. — По-късно.
            Къли видимо живна и се развика на хората си да му сторят път и да освободят място. Те налягаха и наклякаха под сенките, разтегнали широки усмивки, а Шмендрик започна репертоара си от глупотевини, с които беше забавлявал хората в Среднощния карнавал. Бяха все евтини трикове, но той ги сметна за достатъчни да се харесат на публика като шайката на Къли.
            Ала ги беше подценил. Те аплодираха пръстените и шаловете, златните рибки и асата в ушите му с възпитана учтивост, но без капчица захлас. Не им показа истинска магия, затова и не получи истински възторг от тях; а когато заклинанието се провалеше — като при гарвана, който бе обещал да превърне в граф, та да го ограбят, но вместо туй се получи грейпфрут — те му ръкопляскаха все тъй любезно и дежурно, сякаш бе успял. Бяха идеалната публика.
            Къли се усмихваше нетърпеливо, а Джак Джингли дремеше, но това, което изненада магьосника, бе разочарованието в неспокойните очи на Моли Гру. Внезапен пристъп на гняв го накара да се разсмее. Той хвърли на земята седемте въртящи се топки, които светеха все по-ярко и по-ярко, докато жонглираше с тях (в по-успешните вечери дори успяваше да ги запали), остави всичките си омразни умения и затвори очи.
            — Да бъде волята ти — прошепна на магията. — Да бъде волята ти.
            Тя мина през него като въздишка, родила се на тайно място — може би някъде в плешките, или пък в костния мозък на пищяла му. Сърцето му се изпълни и изду като платно и нещо в тялото му се раздвижи по-уверено, отколкото самият той се бе движил някога. То властно заговори с гласа му. Немощен от сила, той се свлече на колене и зачака отново да стане Шмендрик.
            „Чудя се какво направих. Направих нещо.“
            Отвори очи. Повечето разбойници се смееха или почукваха по слепоочията си, доволни от възможността да му се подиграят. Капитан Къли бе станал на крака, нетърпелив да обяви тази част от забавлението за приключила. В този миг Моли Гру извика с мек, треперещ глас и всички се обърнаха да видят какво бе видяла тя. На поляната се появи мъж.
            Бе облечен в зелено с изключение на кафяв елек и кафява наклонена шапка със затъкнато в нея перо от яребица. Бе много висок, прекалено висок за обикновен мъж: огромният лък, преметнат през рамото му, изглеждаше дълъг колкото самия Джак Джингли, а стрелите му биха послужили за копия или тояги на капитан Къли. Без изобщо да забележи неподвижните дрипави фигури край огъня, той премина през светлината и изчезна без звук от дъх или от стъпка.
            Последваха го други, сами или по двама, някои си говореха, мнозина се смееха, но до последния не издаваха звук. Всички носеха лъкове и дрехи в зелено, освен един, който бе в алено от главата до петите, и друг, облечен в кафява монашеска дреха, обут със сандали и стегнал огромното си шкембе с въжен колан. Един свиреше на лютня и пееше беззвучно, докато вървеше.
            — Алан-а-Дейл. — Беше гласът на Уили Джентъл, гол като новоизлюпено пиле. — Вижте тези преходи!
            Непринудено горди, грациозни като жирафи (дори и най-високият сред тях, един топлоок Блъндърбор*), стрелците прекосяваха поляната. Последни, хванати ръка за ръка, преминаха мъж и жена. Лицата им бяха така красиви, сякаш не познаваха страха. Тежките коси на жената сияеха загадъчно, като облак, притулващ луната.
            [* Блъндърбор — великан от приказката „Джак, убиецът на великани“ — бел.пр.]
            — Ах — каза Моли Гру. — Мариан.
            — Робин Худ е само мит — обади се нервно капитан Къли, — класически пример за фолклорен герой, роден от необходимостта. Като Джон Хенри*. На хората им трябват герои, но никой човек не може да бъде толкова голям, колкото необходимостта от него, и така легендата се наслоява около песъчинка истина като перла. Не че не е впечатляващо, разбира се.
            [* Джон Хенри — легендарен гигант от 40-те и 50-те години на XIX в., роб — бел.пр.]
            Пръв се размърда дрипавият франт Дик Фанси. Всички фигури без последните две бяха потънали в мрака, когато той се втурна подире им, зовейки ги дрезгаво:
            — Робин, Робин, мистър Худ, сър, изчакайте ме!
            Нито мъжът, нито жената се обърнаха, но хората от шайката на Къли — освен Джак Джингли и самия капитан — изтичаха до края на поляната, като се препъваха и настъпваха един друг, разритвайки огъня, така че моравата закипя от сенки.
            — Робин! — викаха; и: — Мариан, Скарлет, Малчо Джон — върнете се! Върнете се!
            Шмендрик започна да се смее, нежно и безпомощно.
            Над гласовете им се разнесе викът на капитан Къли:
            — Глупци, глупци и деца! Това беше лъжа, като всичката магия! Робин Худ не съществува!
            Но разбойниците, обезумели от загубата, се втурнаха след сияйните стрелци сред дърветата, като се препъваха в пънове, прегазваха бодливи храсталаци и виеха гладно, докато тичаха.
            Моли Гру единствена се спря и погледна назад. Лицето и` пламтеше в бяло.
            — Не, Къли, схванал си го наопаки — извика му тя. — Не съществуваме ти или аз, или който и да е от нас. Робин и Мариан са истински, а ние сме легендата! — И се втурна, крещейки „Чакайте! Чакайте!“ като другите, оставяйки капитан Къли и Джак Джингли сред стъпканите пламъци и смеха на магьосника.
            Шмендрик почти не забеляза кога двамата скочиха върху него и сграбчиха ръцете му; нито пък трепна, когато Къли го бодна с кама в ребрата, съскайки:
            — Опасно забавление бе туй, господин Чайлд, и грубо при това. Да беше казал, че песните не ти се слушат.
            Камата се намести по-надълбоко.
            Някъде отдалече го стигна ръмженето на Джингли:
            — Ник’ъв Чайлд не е, Къли, нито пък е пишман магьосник. Сегинка го познах. Синът на Хагард е, принц Лир, проклет като баща си и гарантирано вещ в черното изкуство. Запри ръка, капитане — не ни требе мъртъв.
            Гласът на Къли помръкна:
            — Сигурен ли си, Джак? Изглеждаше ми тъй приятен тип.
            — Приятен тъпак, искаш да кайш. Да, Лир така изглеждал, чувал съм. Прави се на глупав и невинен, ама е гявол лукави. Глей как се престори на оня чиляк Чайлд, колкото да ти смъкне гарда.
            — Не съм смъквал гарда, Джак — възропта Къли. — И за момент дори. Може да е изглеждало така, но и аз съм доста лукав.
            — А как само викна Робин Худ, за да натъпче момчетата с мечти и да ги дигне срещу теб. Ах, но тоз път се издаде и сега остава тука с нас, та ако ще баща му да прати Червения бик да го спасява.
            Къли се сепна, като чу последното, но гигантът грабна непротивящия се магьосник за втори път през тази нощ и го занесе до огромно дърво, където го завърза с лице към ствола и уви ръцете му около него. През цялото време Шмендрик се хилеше хрисимо и даже улесни нещата, като прегърна дървото нежно, сякаш бе млада невеста.
            — Така — рече Джак Джингли накрая. — Пази го през нощта, Къли, докат’ спя, а на заранта потеглям към дъртия Хагард да видя колко значи за него момченцето му. Току-виж всички се окажем богаташи подир месец.
            — А хората ми? — попита Къли разтревожено. — Дали ще се върнат, как мислиш?
            Гигантът се прозя и му обърна гръб.
            — На сутринта ш’са върнат, кахърни и кихащи, и ше требе да го караш по-леко с тех известно време. Ш’са върнат, щот’ не са от хората, дето ще изтъргуват кон за кокошка, нито пък аз. Ако бехме такива, Робин Худ можеше и да не си замине. Лека ти нощ, капитане.
            След като си тръгна, не останаха други звуци освен щурците и тихия кикот на Шмендрик към дървото. Пламъците утихнаха, а Къли се въртеше в кръг, въздишайки с всеки угасващ въглен. Накрая седна на един дънер и се обърна към пленения магьосник.
            — Може и да си синът на Хагард — размишляваше той, — а не събирачът Чайлд, както твърдиш. Но който и да си, знаеш, че Робин Худ е измислицата, а аз — действителността. Никакви балади няма да се нароят около името ми, освен ако не ги напиша сам; никакви деца няма да четат за приключенията ми в учебниците и да се правят на мен в игрите си след училище. И когато професорите преровят всички стари истории, а специалистите пресеят старите песни, за да разберат дали Робин Худ наистина е живял, те никога, никога няма да открият името ми, не и докато не строшат света заради зрънцето в сърцевината му. Но ти знаеш и затова ще ти изпея песните за капитан Къли. Той беше благ бараба, който ограбваше богатите и раздаваше на бедните. От благодарност народът съчини тия прости стихове за него.
            След което ги изпя всичките, дори песента, която Уили Джентъл бе изпълнил по-рано. Спираше се често, за да коментира менящите се ритмични структури, асонантните рими и особеностите на лада.

            Глава шеста
            Капитан Къли заспа на тринадесетата строфа от деветнадесетата песен и Шмендрик — който бе спрял да се смее малко по-рано — веднага се зае с опити да се освободи. Опъна оковите си с всичка сила, но те не поддадоха. Въжето, с което Джак Джингли го бе омотал, стигаше за такелаж на малка шхуна, а възлите по него бяха с големината на череп.
            — Леко, леко — рече си той. — Човек със силата да призове Робин Худ — да го създаде всъщност — не може да остане дълго в плен. Едничък жест, едно желание и това дърво отново ще е жълъд на клонка, а въжето ще зеленее в блатата.
            Но още преди да го призове, той знаеше, че онова, което го бе навестило за миг, си бе заминало, оставяйки само болка след себе си. Чувстваше се като опразнен пашкул.
            — Да бъде волята ти — промълви.
            Капитан Къли се разбуди от гласа му и изпя четиринадесетата строфа.

            — Петдесет меча в къщата и още петдесет отвъд;
            и се страхувам, капитане, че ще ни погребат.
            — Не бой се вече — казва Къли, водачът на дружина —
            сто меча може да са те — мъже сме ний седмина.

            — Надявам се да те заколят — каза му магьосникът, но Къли бе заспал отново. Шмендрик се опита да направи няколко прости заклинания за бягство, но не можеше да използва ръцете си, а и вече нямаше кураж за фокуси. Вместо това стана така, че дървото се влюби в него и зашепна гальовно за щастието, което можеш да откриеш във вечната прегръдка на червен дъб.
            — Завинаги, завинаги — въздишаше то, — вярност отвъд всяка, която човек заслужава. Ще пазя цвета на очите ти, когато вече никой по света не помни името ти. Няма друго безсмъртие освен любовта на дървото.
            — Аз съм сгоден — извини се Шмендрик. — За западна лиственица. Още от дете. Женитба по договор, никакво право на избор. Безнадеждно. Не е писано на връзката ни да я бъде.
            Пристъп на гняв разклати дъба, все едно само около него се надигаше буря.
            — Да я споходят шикалки и главня! — прошепна диво. — Проклета чамовица, зла иглолистница, вечнозелена измамница, тя никога не ще те има. Ще загинем заедно и всички дървета ще скъпят трагедията ни!
            Шмендрик усещаше с тялото си как дървото тупти като сърце и се уплаши, че яростта му наистина може да го разцепи. Въжетата се стягаха все по-силно около него, а нощта се обагряше в червено и жълто. Опита се да обясни на дъба, че любовта е щедра именно защото никога не може да бъде безсмъртна, а сетне се опита да извика капитан Къли; но успя само да издаде тих, скърцащ звук като от дърво. „Поне ми мисли доброто“ — рече си и се предаде пред любовта.
            Сетне въжетата се разхлабиха и той се просна по гръб на земята, гърчейки се за въздух. Еднорогата се бе надвесила над него, тъмна като кръв в помътнялото му зрение. Докосна го с рога си.
            Когато Шмендрик вече можеше да се изправи, тя се обърна и магьосникът я последва, озъртайки се към дъба, макар че той отново бе застинал като всяко дърво, което никога не е обичало. Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден. Дори вятърът се двоумеше.
            — Видя ли ме? — попита той еднорогата. — Гледаше ли, видя ли какво направих?
            — Да — отвърна тя. — Беше истинска магия.
            Усещането за загуба се завърна, студено и остро като меч.
            — Няма я вече — каза той. — Имах я — тя имаше мен — но сега я няма. Не успях да я задържа.
            Еднорогата се носеше пред него, тиха като перце.
            Познат глас се обади някъде отблизо:
            — Напускаш ни толкова скоро, магьоснико? Мъжете ще съжаляват, че са те изтървали.
            Той се обърна и видя Моли Гру, облегната на едно дърво. С раздърпана рокля и раздърпани коси, с кървящи и окаляни нозе, тя му се усмихваше като прилеп.
            — Изненада — каза. — Лейди Мариан е.
            Сетне видя еднорогата. Не помръдна и не проговори, но светлокафявите и` очи изведнъж се разшириха от сълзи. Дълго време остана неподвижна; после с всяка ръка грабна шепа от подгъва на роклята и изви колене в треперливо приклякане. Глезените и` бяха кръстосани, а погледът — сведен, но въпреки това на Шмендрик му трябваше още миг, за да разбере, че Моли Гру прави реверанс.
            Той избухна в смях и Моли Гру рязко се изправи, алена от върха на челото до ямката на гърлото.
            — Къде беше? — извика тя. — Къде, по дяволите, беше?
            Направи няколко крачки към Шмендрик, но гледаше отвъд него, към еднорогата.
            Когато се опита да мине покрай него, магьосникът застана на пътя и`.
            — Не се говори така — каза и`, все още несигурен дали Моли е разпознала еднорогата. — Не знаеш ли как да се държиш, жено? И не се прави реверанс.
            Но Моли го бутна настрана и отиде до еднорогата, хокайки я, все едно беше заблудила се крава.
            — _Къде беше?_
            Пред белотата и сияещия рог Моли се смали до пискащ бръмбар, но този път към земята се сведоха старите тъмни очи на еднорогата.
            — Сега съм тук — каза тя накрая.
            Моли се разсмя с изопнати устни.
            — И каква полза, че си тук сега? Къде беше преди двайсет години, преди десет? Как смееш, как смееш да идваш при мен сега, когато съм това? — Тя се описа, махвайки с ръка: празно лице, пусти очи и жълтеещо сърце. — Иска ми се хич да не беше идвала. Защо идваш сега? — Сълзи се плъзнаха по страните на носа и`.
            Еднорогата не отговори и Шмендрик се обади:
            — Тя е последната. Тя е последният еднорог на света.
            — Ами да — подсмръкна Моли. — Само последният еднорог на света би дошъл при Моли Гру.
            Сетне протегна ръка, за да я сложи върху бузата на еднорогата; но и двете трепнаха леко и докосването завърши на потръпващото място под челюстта. Моли каза:
            — Няма нищо. Прощавам ти.
            — Еднорозите не са, за да им се прощава. — Магьосникът почувства, че му се завива свят от ревност, не само заради докосването, но и защото нещо като тайна течеше между Моли и еднорогата. — Еднорозите са за начала — рече, — за невинността и чистотата, за новото. Еднорозите са за млади девойки.
            Моли галеше шията на еднорогата така плахо, сякаш беше сляпа. Тя избърса мръсните си сълзи в бялата грива.
            — Не познаваш много еднорозите — промълви.
            Сега небето бе нефритеносиво, а дърветата, които само допреди миг бяха изрисувани върху мрака, отново се превърнаха в истински и свистяха в утринния вятър.
            Гледайки еднорогата, Шмендрик каза сурово:
            — Трябва да тръгваме.
            Моли се съгласи незабавно.
            — Тъй, тъй, преди мъжете да ни открият и да ти прережат гърлото, задето ги измами, горките. — Тя погледна през рамо. — Имаше едни неща, които исках да взема, но те вече нямат значение. Готова съм.
            Шмендрик отново и` прегради пътя.
            — Не можеш да дойдеш с нас. Ние имаме мисия. — Гласът и очите му бяха толкова сурови, колкото съумя да ги докара, ала почувства, че носът му се смути. Така и не бе успял да възпита носа си.
            Лицето на Моли се захлопна насреща му като замък с настръхнали оръдия, катапулти и казани с кипящо олово.
            — И кой си ти, че да казваш „ние“?
            — Аз съм нейният водач — отговори важно магьосникът. Еднорогата издаде тих, любопитен звук, подобно на котка, която зове малките си. Моли се засмя високо и отвърна на повика и`.
            — Не познаваш много еднорозите — повтори. — Тя ти позволява да пътуваш с нея, макар че си нямам идея защо, но не си и` нужен. Няма нужда и от мен, бога ми, но ще ме вземе. Питай я.
            Еднорогата отново издаде тихия си звук и замъкът върху лицето на Моли спусна подвижния мост и разтвори широко дори дълбините на кулите си.
            — Питай я — рече Моли.
            Шмендрик разбра отговора на еднорогата по свиването на сърцето си. Искаше му се да бъде мъдър, но от завистта и празнотата в него го заболя и той се чу да виква жално:
            — Никога! Забранявам — аз, Шмендрик Магьосника! — Гласът му се навъси и дори носът му доби заплашителен вид. — Внимавай да не вредизвикаш вълшебническия ми гняв! Предизвикаш. Ако реша да те превърна в жаба…
            — Ще се поболея от смях — отвърна му развеселено Моли. — Бива те за приказки, но не можеш и каймака в масло да превърнеш.
            Очите и` заблестяха с внезапно насмешливо разбиране.
            — Осъзнай се, човече — каза тя. — Какво щеше да направиш с последния еднорог на света — да го затвориш в клетка?
            Магьосникът се обърна, скривайки лице от Моли. Не се взря право в еднорогата, но и` хвърли няколко скришни погледа, сякаш някой би го принудил да ги върне обратно. Бяла и тайнствена, утророга, тя го гледаше с пронизваща нежност, но той не можеше да я докосне.
            — Ти дори не знаеш закъде сме тръгнали — каза той на слабата жена.
            — Да не мислиш, че има значение за мен? — попита Моли. Отново издаде котешкия звук.
            Шмендрик рече:
            — Тръгнали сме към земите на крал Хагард, за да намерим Червения бик.
            Въпреки всичко, в което костите и` вярваха и сърцето и` знаеше, кожата на Моли се ужаси за момент; но сетне еднорогата издиша нежно в свитата и` длан и Моли се усмихна, докато пръстите и` се затваряха около топлинката.
            — Е, тръгнали сте в грешната посока — рече тя.
            Слънцето изгряваше, когато тя ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, покрай Къли, все така отпуснат върху дънера си, през поляната и отвъд. Мъжете се връщаха: наблизо пукаха сухи съчки, а храсталаците се чупеха с плющене. Веднъж им се наложи да се свият сред бодлите, докато двама от капналите разбойници на Къли изкуцукаха край тях, чудейки се горчиво дали образът на Робин Худ бе истински или не.
            — Подуших ги — казваше първият. — Очите лесно се подлъгват, а и по природа са си шмекери, но има ли пък сянка, дето да мирише?
            — Очите са лъжесвидетели, така е — изсумтя вторият, който изглеждаше сякаш е навлякъл блато. — Но наистина ли се доверяваш на доказателствата на ушите, на носа, на основата на езика си? Не и аз, приятелю. Вселената мами сетивата ни, а те лъжат нас, и как тогава можем да сме друго освен лъжци? Аз лично не вярвам ни на вестта, ни на вестителя; ни на чутото, ни на видяното. Може и да има истина нейде, но тя никога не кацва при мен.
            — Ха — обади се първият с озъбена усмивка. — Ама и ти се юрна с другите след Робин Худ и цяла нощ го търси с викове и крясъци, точно като другите. Защо не си спести мъките, щом си толкова наясно?
            — Е, човек никога не знае — отвърна вторият глухо, плювайки кал. — Може и да греша.


            Принц и принцеса седяха на брега на поток в гориста долина. Седемте им слуги бяха опънали ален навес под едно дърво и младата кралска двойка ядеше пакетирания си обяд под акомпанимента на лютни и теорби*. Никой от двамата не изрече и дума, преди да приключат с храненето, после принцесата въздъхна:
            [* Теорба — вид лютня с удължен гриф — бел.пр.]
            — Е, май е време да свършвам с тази глупост.
            Принцът започна да чете списание.
            — Би могъл поне… — обади се принцесата, но принцът продължи да чете. Принцесата даде знак на двама от слугите и те засвириха старинна музика на лютните си. Сетне тя направи няколко крачки по тревата, вдигна в ръка оглавник, ярък като яйце, и извика:
            — Ела, еднороже, ела! Ела, красавецо, ела при мен! Туктуктуктуктук!
            Принцът се изкиска.
            — Не викаш пилци, нали се сещаш — отбеляза, без да вдига поглед. — Защо не изпееш нещо, вместо да къткаш?
            — Ами правя каквото мога — изплака принцесата. — Никога преди не съм призовавала такова същество.
            Но след кратко мълчание тя запя:

            Аз съм кралска дъщеря.
            Да ми се прииска само,
            даже волната луна
            ще замре на мойто рамо.
            Никой хич и не помисля
            да скъпи туй, що желая.
            Никога не ми е липсвал
            даже малък къс от Рая.

            Аз съм кралска дъщеря,
            вътре в себе си старея.
            Затвор е моята душа,
            в плътта си окована, крея.
            Отказала се бих от замък
            и просила от праг на праг,
            да зърна сянката ти само —
            дори веднъж и нивга пак.

            Така пееше, отново и отново, а сетне викаше „Добър еднорог, хубав, хубав“; накрая заяви гневно:
            — Е, какво повече да направя? Отивам си у дома.
            Принцът се прозя и сгъна списанието си.
            — Направи достатъчно, за да изпълниш изискванията на обичая — каза и`, — а никой не очаква повече. Беше просто формалност. Сега можем да се оженим.
            — Да — отвърна принцесата, — сега можем да се оженим.
            Слугите започнаха да прибират всичко обратно, докато двамата с лютните свиреха весела сватбена музика. Гласът на принцесата звучеше малко тъжно и непокорно, когато каза:
            — Ако наистина имаше еднорози, досега да е дошъл един от тях. Повиках го тъй сладко както всяка друга, а и имах златния оглавник. И, разбира се, съм чиста и недокосвана.
            — Поне за мене си — отговори равнодушно принцът. — Както казах, изпълняваш изискванията на обичая. Е, не изпълняваш изискванията на баща ми, впрочем както и аз самият. За тях ще трябва еднорог.
            Бе висок и лицето му бе меко и приятно като бонбон.
            Щом заминаха със свитата си, еднорогата излезе от гората, последвана от Моли и магьосника, и пое отново по пътя си. Много по-късно, докато се скитаха из други земи, където нямаше потоци или зеленина, Моли я попита защо не се бе отзовала на песента на принцесата. Шмендрик се приближи, за да чуе отговора, но все пак остана от своята страна на еднорогата. Той никога не вървеше от страната на Моли.
            Еднорогата каза:
            — Тази кралска дъщеря никога не би се отказала от замък, за да зърне сянката ми. Ако се бях показала и тя ме бе познала, щеше да се изплаши много повече, отколкото ако и` се бе явил дракон, защото никой не дава обещания на дракони. Помня, че някога за мен изобщо нямаше значение дали принцесите вярват в това, което пеят. Отивах при тях и полагах глава в скута им, и някои от тях ме яздеха, макар повечето да се бояха. Но сега нямам време за тях, били те принцеси или кухненски прислужници. Нямам време.
            Онова, което Моли отговори, прозвуча странно, особено за жена, която не бе спала дори една нощ, без да се буди много пъти, за да провери дали еднорогата е още там, и чиито сънища бяха изпълнени от златни оглавници и галантни млади крадци.
            — Принцесите са тези, които нямат време — каза тя. — Небето се върти и влачи всичко със себе си, принцеси и магьосници, бедния Къли и останалите, но ти не помръдваш. Нищо не виждаш само веднъж. Иска ми се да бъдеш принцеса за малко, или цвете, или патица. Нещо, което не може да чака.
            Тя запя строфа от печална, накъсана песен, замълчавайки след всеки стих, за да си спомни следващия:

            Който има избор, не избира.
            Избира онзи, който няма.
            Всичко, що обичаме, умира —
            отминалото не остава.

            Шмедрик надзърна над гърба на еднорогата в територията на Моли.
            — Къде чу тази песен? — попита. Говореше и` за пръв път от оная заран, когато тя се бе присъединила в пътешествието. Моли поклати глава.
            — Не помня. Знам я отдавна.
            Земите ставаха по-бедни с всеки ден от пътуването, а лицата на хората, които срещаха, бяха горчиви като кафявата трева; но в очите на еднорогата Моли се превръщаше в омекнала земя, осеяна с езера и пещери, където стари цветя се разтваряха като огън над почвата. Под мръсотията и безразличието тя се оказа на не повече от тридесет и седем или тридесет и осем години — със сигурност не по-стара от Шмендрик, въпреки че по неговото лице нямаше рожден ден. Рошавата и` коса бухна, кожата и` живна, а гласът и` винаги звучеше почти толкова нежно, колкото когато се обръщаше към еднорогата. Очите и` никога нямаше да грейнат от радост, не повече, отколкото да станат зелени или сини — ала и те се бяха пробудили насред земята на лицето и`. Тя крачеше устремено към владенията на крал Хагард с боси, болящи нозе и пееше често.
            А някъде далеч, от другата страна на еднорогата, вървеше мълчаливо Шмендрик Магьосника. По черния му плащ никнеха дупки и дрехата се разпадаше, като самия него. Дъждът, който пречистваше Моли, не валеше върху него и той изглеждаше все по-сух и изоставен, като земята наоколо. Еднорогата не можеше да го изцери. С едно докосване на рога си би могла да го върне от смъртта, но нямаше власт над отчаянието, нито над магията, която бе дошла и отминала.
            Така продължиха пътешествието си заедно, по дирите на бягащия мрак сред вятър с вкус на гвоздеи. Кожата на земята се нацепваше, а плътта и` се спаружваше, за да разкрие сухи дерета и клисури, или се гънеше в шугави хълмове. Небето бе така високо и бледо, че през деня изчезваше, и еднорогата понякога си мислеше, че тримата сигурно изглеждат слепи и безпомощни като плужеци на слънце, след като някой е обърнал дънера или влажния им камък. Но тя бе еднорог, все пак, и имаше способността на еднорозите да стават по-красиви в зли времена и земи. Даже дъхът на жабоците, мърморещи из ровове и рухнали дървета, секваше, щом я зърнеха.
            Жабоците биха били по-гостоприемни от унилия народ в страната на Хагард. Селата лежаха оглозгани като кости между остри хълмове, където не растеше нищо, а сърцата на самите хора без съмнение бяха като вкиснала бира. Децата им посрещаха с камъни странниците в града, а кучетата им ги прогонваха от него. Няколко от кучетата така и не се завърнаха, тъй като Шмендрик бе развил точен мерник и апетит към помиярите. Това разгневи селяните повече от всяка обикновена кражба. Те не даваха нищо свое и знаеха, че който дава, им е враг.
            Еднорогата бе изтощена от човешки същества. Когато гледаше спътниците си, докато спяха, когато наблюдаваше как сенките на сънищата им се лутаха върху лицата им, тя усещаше как се огъва от бремето да знае имената им. В тези моменти тя препускаше до сутринта, за да облекчи болката; по-бърза от дъжда, бърза като загубата, в галоп, за да настигне времето, когато не познаваше нищо друго освен сладкото усещане да бъде себе си. Нерядко и` се струваше, в краткия миг между две глътки въздух, че Шмендрик и Моли са отдавна мъртви, крал Хагард също, а Червеният бик — намерен и сразен: толкова отдавна, че внуците на звездите, видели как става всичко това, сега тлеят и се превръщат във въглени; и че тя все още е последният еднорог на света.
            Сетне, в една есенна вечер, когато совите мълчаха, те заобиколиха хребет и видяха замъка. Той пълзеше към небето от далечния край на дълга, дълбока долина — изто`чен и извит, наежил бодливите си кули, мрачен и нащърбен като усмивка на великан. Моли искрено се засмя, но еднорогата потрепери, защото и` се стори, че кривите кули опипват здрача, за да я намерят. Зад замъка морето проблясваше като желязо.
            — Крепостта на Хагард — промърмори Шмендрик и поклати глава удивен. — Ужасната твърдина на Хагард. Вещица го издигнала за него, казват, но той отказал да и` плати за работата и тя проклела замъка. Прокобила, че един ден той ще потъне в дълбините заедно с Хагард, когато алчността на краля накара морето да прелее. Сетне надала ужасяващ вой, както си знаят, и изчезнала в облак от сяра. Хагард се нанесъл веднага. Казал, че никой замък на тиранин не е завършен без проклятие.
            — Не го виня, че не и` е платил — рече Моли с презрение. — Аз да скочех върху това местенце, щях да го разпилея като купчина листа. Все тая, надявам се, че вещицата има с какво да се занимава, докато чака проклятието да се сбъдне. Морето е по-голямо от алчността на всекиго.
            Кокалести птици с мъка летяха в небето, цвърчейки „Помогними! Помогними! Помогними!“, а зад неосветените прозорци на замъка се стрелкаха малки черни фигури. Влажна, мудна миризма достигна еднорогата.
            — Къде е Бикът? — попита тя. — Къде го държи Хагард?
            — Никой не държи Червения бик — отговори тихо магьосникът. — Чувал съм, че броди нощем и спи през деня в огромна пещера под замъка. Скоро ще разберем; но не това е проблемът ни сега. По-близката опасност е ей там.
            Той посочи към долината, където бяха започнали да трептят няколко светлинки.
            — Това е Хагсгейт — каза.
            Моли не отговори, но докосна еднорогата с ръка, охладняла като облак. Тя често поставяше ръце върху еднорогата, когато бе тъжна или уморена, или уплашена.
            — Това е градът на крал Хагард — рече Шмендрик, — първият, който превзел, когато дошъл отвъд морето, градът, лежал най-дълго под властта му. Има лошо име, макар че не съм срещал някой, който да знае защо. Никой не влиза в Хагсгейт и нищо не излиза оттам, освен приказки, които да държат децата послушни — чудовища, върколаци, сборища на вещици, демони посред бял ден и тем подобни. Но в Хагсгейт има нещо зло, мисля. Мама Фортуна никога не поиска да мине през него, а и веднъж ми каза, че дори Хагард е уязвим, докато Хагсгейт стои. Там има нещо.
            Той се взираше в Моли, докато разказваше, защото единственото му горчиво удоволствие напоследък бе да я вижда уплашена въпреки бялото присъствие на еднорогата. Но тя му отговори съвсем спокойно, с ръце, отпуснати встрани.
            — Чувала съм да наричат Хагсгейт „градът, който никой мъж не познава“. Може би тайната му очаква да я открие някоя жена — жена и еднорога. Но с теб какво да правим?
            Тогава Шмендрик се усмихна.
            — Аз не съм мъж — каза. — Аз съм магьосник без магия, което ще рече, че съм никой.
            Огнефосфорните светлини на Хагсгейт лумнаха по-ярко, докато еднорогата ги гледаше, но в замъка на крал Хагард не припламваше дори искра. Бе твърде мрачно, за да види движещите се върху стените мъже, но през долината до нея долиташе глухото бумтене на доспехи и изтракването на копия върху камък. Стражи се бяха срещнали и продължили обиколката си. Миризмата на Червения бик вилнееше навсякъде около еднорогата, когато тя тръгна по обраслата в храсталаци пътечка, водеща към Хагсгейт.

            Глава седма
            Град Хагсгейт имаше формата на следа от лапа: дълги пръсти, разперени от широка основа и завършващи с калните нокти на къртица. И наистина, докато останалите градове във владенията на крал Хагард изглеждаха като врабчета, ровещи из яловата земя, Хагсгейт се бе впил в нея здраво и надълбоко. Улиците му бяха гладко павирани, градините му сияеха, а гордите му къщи сякаш бяха изникнали от земята, като дървета. Светлини грееха от всеки прозорец и тримата пътешественици чуваха гласове, кучешки лай и чинии, които някой търкаше, докато започнеха да скърцат. Спряха се до един висок плет, озадачени.
            — Мислите ли, че сме объркали пътя и това въобще не е Хагсгейт? — прошепна Моли. Тя приглади неловко отчайващите си дрипи. — Знаех си, че трябваше да си взема хубавата рокля — въздъхна.
            Шмендрик разтриваше врата си уморено.
            — Хагсгейт е — отговори и`. — Трябва да е Хагсгейт, макар че не подушвам вълшебство, нито усещам черна магия. Но защо ще са всичките легенди тогава, всичките приказки и небивалици? Доста объркващо, особено след като си вечерял с половин ряпа.
            Еднорогата не каза нищо. Отвъд града, по-мрачен от мрака, замъкът на крал Хагард се клатушкаше като лунатик на кокили, а отвъд замъка се плъзгаше морето. Мирисът на Червения бик се носеше из нощта, студен полъх сред градските миризми на готвене и живот.
            Шмендрик се обади:
            — Добрите люде сигурно са се прибрали и благославят Божията благодат. Ще ги приветствам.
            Той пристъпи напред и отметна плаща си, но още не бе отворил уста, когато груб глас долетя от въздуха:
            — Пази си дъха, страннико, докато още го имаш.
            Четирима мъже изскочиха иззад плета. Двама от тях опряха мечовете си о гърлото на Шмендрик, а трети спря Моли с чифт пищови. Четвъртият доближи еднорогата, за да я хване за гривата; но тя се изправи на задните си крака, ослепителна в сиянието си, и той отскочи надалеч.
            — Името ти! — нареди на Шмендрик първият, който бе проговорил. Беше на средна възраст, като останалите, облечен в скъпи, безлични дрехи.
            — Гик — рече магьосникът, заради мечовете.
            — Гик — замисли се мъжът с пистолетите. — Име на чужденец.
            — Естествено — каза първият. — Всички имена са чужди в Хагсгейт. Е, господин Гик — продължи той, като плъзна върха на меча си към мястото, където ключиците на Шмендрик се събираха, — ако вие и госпожа Гик бихте били така добри да споделите какво ви кара да се прокрадвате насам…
            Тук Шмендрик намери гласа си.
            — Почти не я познавам тази жена! — изрева. — Казвам се Шмендрик, Шмендрик Магьосника, и съм гладен, изтощен и раздразнен. Махнете тези мечове или ще се окаже, че държите скорпиони откъм грешния им край.
            Четиримата мъже се спогледаха.
            — Магьосник — каза първият. — Точно каквото ни трябва.
            Двама от другите кимнаха, но мъжът, който се бе опитал да хване еднорогата, изръмжа:
            — В днешно време всеки може да каже, че е магьосник. Няма ги вече старите мерила, изоставиха старите ценности. Освен това истинският магьосник има брада.
            — Е, ако не е магьосник — рече безгрижно първият, — скоро ще му се прииска да бъде.
            Прибра меча си и се поклони на Шмендрик и Моли.
            — Аз съм Дрин — представи се — и за мен може би е удоволствие да ви приветствам в Хагсгейт. Споменахте, че сте гладни, ако не се лъжа. Това е лесно поправимо, а след това може би ще ни се отплатите чрез професионалните си способности. Елате с мен.
            Внезапно приел благ и извинителен вид, той ги поведе към осветена странноприемница, а тримата други мъже ги следваха отблизо. Междувременно все повече жители заприиждаха от къщите си, изоставили вечерята си недоядена и чая си още горещ; докато Шмендрик и Моли се настанят, по пейките в странноприемницата вече се бяха сбутали към стотина души, някои от тях притиснати досами вратата, други аха да се изсипят през прозорците. Еднорогата, незабелязана, пристъпваше отзад: бяла кобила със странни очи.
            Мъжът на име Дрин седеше на една маса с Шмендрик и Моли, дърдореше, докато те ядяха, и пълнеше чашите им с резливо черно вино. Моли Гру пи съвсем малко. Тя седеше и мълчаливо гледаше лицата наоколо; нито едно не изглеждаше по-младо от лицето на Дрин, а някои бяха много по-стари. Всички хагсгейтски лица си приличаха по нещо, но тя не можеше да открие какво.
            — А сега — каза Дрин, след като вечерята бе приключила, — сега трябва да ми позволите да ви обясня защо ви посрещнахме така невъзпитано.
            — Ами, няма нужда — изкиска се Шмендрик. Виното го бе развеселило и отпуснало и бе позлатило зелените му очи. — На мене ми се иска да разбера причината за слуховете, населили Хагсгейт с таласъми и върколаци. Най-нелепото нещо, което съм чувал.
            Дрин се усмихна. Беше жилест мъж с челюст, твърда и куха като на костенурка.
            — Точно това имам предвид — каза. — Слушайте. Над Хагсгейт тегне проклятие.
            Стаята внезапно притихна, а в бирената светлина лицата на хората изглеждаха бледи и стегнати като сирене. Шмендрик се изсмя отново.
            — Благословия, искаш да кажеш. В костеливото кралство на стария Хагард вие сякаш сте различна земя — извор, оазис. Съгласен съм с вас, че тук пръст има заклинателство, и пия в негова чест!
            Когато вдигна чашата си, Дрин го спря.
            — Не и такъв тост, приятелю. Нима ще пиеш за петдесетгодишна злочестина? Толкова време мина, откакто мъката ни сполетя, когато крал Хагард издигна замъка си до морето.
            — Когато вещицата го е построила, мен ако питаш — размаха пръст насреща му Шмендрик. — Да отдадем дължимото на когото трябва, все пак.
            — А, значи знаеш историята — рече Дрин. — Тогава не може да не си чул, че Хагард отказал да плати на вещицата, щом тя си свършила работата.
            Магьосникът кимна.
            — Да, и тя го проклела за алчността му — проклела замъка, по-точно. Но какво общо има това с Хагсгейт? Градът не е сторил вреда на вещицата.
            — Така е — отвърна Дрин. — Но и добро не и` е сторил. Тя не могла да разруши замъка — или не пожелала да го направи, защото се имала за творец и се хвалела, че произведенията и` са изпреварили времето си. Както и да е, посетила тя старейшините на Хагсгейт и поискала да накарат Хагард да и` плати дължимото. „Погледнете ме и вижте себе си — изскърцал гласът и`. — Това е истинското изпитание за един град или крал. Господар, който мами дърта грозна вещица, не закъснява да измами и собствения си народ. Спрете го, докато можете, преди да сте свикнали с него.“
            Дрин отпи от виното си и гостоприемно напълни още веднъж чашата на Шмендрик.
            — Не получила пари от Хагард — продължи той, — а пък от Хагсгейт, уви, не получила внимание. Отнесли се към нея вежливо и я насочили към съответните институции, при което тя побесняла и се разкрещяла, че в желанието си да не си създаваме врагове, сега сме се сдобили с тъкмо двама.
            Той млъкна и притвори клепачи, толкова тънки, че Моли бе сигурна, че той вижда през тях, като птица. Със затворени очи каза:
            — Тогава тя проклела замъка на Хагард, както и нашия град. Така алчността му ни докара разруха.
            Във въздишащата тишина гласът на Моли Гру се стовари като чук върху подкова, все едно отново гълчеше клетия капитан Къли.
            — Хагард има по-малко вина от самите вас — присмя се тя на жителите на Хагсгейт, — тъй като той е бил само един крадец, а вие — много. Докарали сте си тия беди заради собствената си алчност, не тая на краля ви.
            Дрин отвори очи и я изгледа гневно:
            — Нищо не сме си докарали — възрази той. — Нашите родители и деди са тези, от които вещицата е потърсила помощ, и признавам, че те също са били виновни като Хагард. _Ние_ щяхме да се отнесем към проблема по съвсем друг начин.
            И всяко лице на средна възраст се намръщи на всяко по-старо лице в залата.
            Един от възрастните мъже заговори с хрипкав и мяучещ глас.
            — Щяхте да постъпите точно като нас. Имаше урожай за прибиране и стока за дамазлък, както ги има сега. Имаше го и Хагард, с когото да живеем, както го има сега. Знаем много добре как щяхте да постъпите. Вие сте наши деца.
            Дрин го изгледа кръвнишки, а други мъже започнаха да крещят злостно, но магьосникът накара всички да млъкнат, като попита:
            — Какво е било проклятието? Имало ли е нещо общо с Червения бик?
            Името прозвуча студено, дори в ярката стая, и Моли внезапно се почувства самотна. Тя импулсивно прибави и своя въпрос, въпреки че той нямаше нищо общо с разговора.
            — Някой от вас виждал ли е някога еднорог?
            В този момент тя разбра две неща: разликата между тишина и пълна тишина; както и че въпросът и` бе попаднал точно в целта. Хагсгейтските лица се опитаха да останат неподвижни, но не успяха. Дрин каза внимателно:
            — Никога не виждаме Бика и никога не говорим за него. Нищо, което го засяга, не ни влиза в работата. Що се отнася до еднорозите, такива няма. И никога не е имало.
            Той отново наля черно вино.
            — Ще ви кажа думите на проклятието — рече.
            Скръсти ръце и започна да нарежда:

            Покорство пред Хагард щом изберете,
            с него разруха и радост делете.
            Бъдете богати и все по-богати,
            дордето прилив погълне палата.
            Но знайте, че само някой от вас
            може да срути и замък, и власт.

            Няколко души се присъединиха, докато той рецитираше старото проклятие. Гласовете им бяха тъжни и далечни, сякаш въобще не бяха в залата, а се премятаха във вятъра високо над комина на странноприемницата, безпомощни като сухи листа.
            „Какво им има на лицата? — чудеше се Моли. — Почти се досещам.“ Магьосникът седеше мълчалив до нея и въртеше чашата за вино в дългите си ръце.
            — Когато тези думи били произнесени за първи път — рече Дрин, — Хагард бил отскоро в тия земи и те още били меки и цъфтящи — всички освен град Хагсгейт. Тогава Хагсгейт бил досущ такъв, каквато е земята днес — безплодно, голо място, където хората слагали огромни камъни на покривите на колибите си, за да не ги отнесе вятърът.
            Той се ухили горчиво на по-старите мъже.
            — Урожай за прибиране и стока за дамазлък! Та вие сте садили зеле и ряпа, и шепа кьорави картофи, а в цял Хагсгейт е имало само една хилава крава. Странниците са мислили града за прокълнат, задето е обидил някаква си отмъстителна вещица.
            Моли усети как еднорогата минава по улицата и след това се обръща и връща, неспокойна като факлите на стените, които се кланяха и гърчеха. Искаше и` се да изтича при нея, но вместо това попита тихо:
            — Ами по-късно, когато се сбъднало?
            Дрин отговори:
            — Оттогава насетне не знаем друго освен изобилие. Суровата ни земя толкова омекна, че градините и овошките никнат сами — не ни се налага нито да ги садим, нито да се грижим за тях. Стадата ни се множат; занаятчиите ни стават по-сръчни, докато спят; въздухът, който дишаме, и водата, която пием, ни пазят от болестите. Всяка неволя се разделя, за да мине покрай нас — и това се случва, докато останала част от кралството, която някога е била така зелена, изгаря до въглен под ръката на Хагард. За петдесет години никой, освен него и самите нас, не е прокопсал. Сякаш всички останали са прокълнати.
            — „С него разруха и радост делете“ — промърмори Шмендрик. — Разбирам, разбирам.
            Той изгълта още една чаша от черното вино и се засмя.
            — Но старият крал Хагард все още властва и ще продължава, докато морето не прелее. Не знаете какво е истинско проклятие. Нека ви разкажа за _моите_ неволи. — В очите му изведнъж блеснаха бързи сълзи. — Като за начало, майка ми никога не ме е харесвала. Преструваше се, но аз знаех…
            Дрин го прекъсна и точно тогава Моли осъзна кое е странното у жителите на Хагсгейт. Всички бяха облечени добре и топло, но лицата, които надничаха от хубавите дрехи, бяха на бедни хора, студени като духове и твърде гладни, за да се хранят. Дрин рече:
            — „Но знайте, че само някой от вас може да срути и замък, и власт.“ Как можем да изпитваме сладост от щастието си, когато знаем, че си има край и че един от нас ще го причини? Всеки ден ни прави по-богати и ни доближава до гибелта. Магьоснико, вече петдесет години живеем оскъдно, пазим се от привързване, отърсваме се от всякакви обичаи, подготвяйки се за морето. И секунда радост не сме отделили за богатството си — или за каквото и да било друго — тъй като радостта е просто поредното нещо, което ще изгубим. Съжалявайте Хагсгейт, странници, защото няма по-нещастен град в целия окаян свят.
            — Обречени, обречени, обречени — хлипаха гражданите. — Нещастие, нещастие нам.
            Моли Гру ги гледаше безмълвно, но Шмендрик продума с уважение:
            — Ето ти добро проклятие, професионална работа. Винаги съм казвал: с каквото и да се захванете — идете при експерт. В крайна сметка си струва.
            Дрин се намръщи и Моли сръга Шмендрик. Магьосникът примигна.
            — Ъм. Е, какво е вашето желание към мен? Трябва да ви предупредя, че не съм много умел магьосник, но с радост ще премахна проклятието, ако мога.
            — Не съм си и помислял, че си нещо повече от това, което си — отговори Дрин, — но и то ще ни свърши работа. Мисля да оставим проклятието както си е. Ако бъде премахнато, може да не станем отново бедни, но и няма да продължим да забогатяваме, което е също толкова лошо. Не, истинската ни задача е да предотвратим падането на замъка на Хагард и тъй като героят, който ще го срине, може да дойде единствено от Хагсгейт, тя не е неизпълнима. Например, не позволяваме на странници да се установят тук. Държим ги надалеч чрез сила, ако се наложи, но най-често с хитрост. Онези мрачни истории за Хагсгейт, които спомена — сами ги измислихме, сетне ги разпространихме нашир и длъж, за да сме сигурни, че малцина ще решат да ни посетят.
            Той се усмихна гордо с хлътналите си челюсти.
            Шмендрик подпря брадичка на кокалчетата на пръстите си и се обърна към Дрин с укривена усмивка.
            — Ами собствените ви деца? — попита. — Как ще попречите на някое от тях да порасне и да изпълни проклятието?
            Той огледа странноприемницата, следейки сънливо всяко набръчкано лице, което отвръщаше на погледа му.
            — Като се замисля — продума бавно, — няма ли млади хора в този град? Колко рано пращате децата по леглата в Хагсгейт?
            Никой не му отговори. Моли можеше да чуе скърцането на кръвта в уши и очи, потрепването на кожата като вода, подръпвана от вятъра. Сетне Дрин се обади:
            — Ние нямаме деца. Не сме имали и едно, откак проклятието ни сполетя. — Изкашля се в дланта си и добави: — Изглеждаше най-очевидният начин да попречим на вещицата.
            Шмендрик отметна глава и се засмя, без да издава звук, засмя се така, че факлите затанцуваха. Моли осъзна, че магьосникът е прекалил с пиенето. Устата на Дрин се стопи, а очите му се втвърдиха като напукан порцелан.
            — Не виждам нищо смешно в мъката ни — каза тихо. — Абсолютно нищо.
            — Нищо — заклокочи Шмендрик, накланяйки се над масата и разливайки виното си. — Нищо, извинете ме, нищо, ама абсолютно нищо.
            Под гневния взор на двеста очи той успя да се съвземе и да отговори сериозно на Дрин:
            — Тогава ми се струва, че си нямате притеснения. Не и такива, дето да ви притеснят.
            Тънка струйка смях се изплъзна от устните му като пара от чайник.
            — Така изглежда. — Дрин се наведе напред и докосна китката на Шмендрик с два пръста. — Но не съм ти казал цялата истина. Преди двадесет и една години в Хагсгейт се роди дете. Чия рожба беше, така и не разбрахме. Открих го аз, докато пресичах площада една зимна нощ. Лежеше на касапски дръвник, но не плачеше, въпреки че валеше сняг, ами се смееше на топло под юрган от улични котки. Те всички мъркаха заедно и звукът бе натежал от знание. Останах до странната люлка известно време, замислен, докато снегът се сипеше, а котките мъркаха пророчества.
            Той спря и Моли Гру се обади нетърпеливо:
            — И ти прибра детето вкъщи, разбира се, и го отгледа като свое.
            Дрин положи ръцете си на масата, обърнати с дланите нагоре.
            — Прогоних котките — рече, — и се прибрах вкъщи.
            Лицето на Моли доби цвета на мъгла. Дрин леко повдигна рамене.
            — Мога да позная раждането на герой, когато го видя — каза. — Поличби и прокоби, змии в детската стая. Може би щях да се реша да взема детето, ако не бяха котките; с тях всичко ставаше толкова очевидно, толкова митологично. Как трябваше да постъпя — съзнателно да подслоня злата участ на Хагсгейт? — Устната му трепна, сякаш в нея се бе забила кука. — Както се оказа, сгреших, но го направих от милост. Когато се върнах при изгрев слънце, бебето го нямаше.
            Шмендрик рисуваше с пръст картинки в локва вино и може би не бе чул нищо. Дрин продължи:
            — Естествено, никой не си призна да е оставял детето на площада и макар че претърсихме всеки дом от мазето до гълъбарника, никога повече не го открихме. Може би щях да предположа, че са го отнесли вълци или дори че съм сънувал цялата среща — котките и прочие, ако на следващия ден в града не бе дошъл пратеник на крал Хагард със заповед за всенародни веселия. След тридесетгодишно чакане кралят най-накрая се бе сдобил със син. — Той извърна поглед, за да избяга от очите на Моли. — Намереното дете, между другото, беше момче.
            Шмендрик облиза върха на пръста си и погледна нагоре.
            — Лир — каза замислено. — Принц Лир. Но няма ли друг начин да си обясните появата му?
            — Не мисля — изсумтя Дрин. — Всякоя, която би се омъжила за Хагард, сам Хагард би отхвърлил. Пусна слуха, че момчето е негов племенник, който той благородно осиновил след смъртта на родителите му. Но Хагард няма роднини, нито семейство. Някои казват, че се родил от буреносни облаци, както Венера — от морската пяна. Никой не би поверил на Хагард дете за отглеждане.
            Магьосникът спокойно протегна чашата си и я напълни сам, когато Дрин му отказа.
            — Е, намерил е едно отнякъде, и браво на него. Но как е попаднал на мъничката ви котешка рожба?
            Дрин му отвърна:
            — Той кръстосва Хагсгейт нощем, не често, а от време на време. Мнозина сме го виждали — високият Хагард, сив като плавей, се носи сам под челичената луна и събира изпуснати жълтици, строшени чинии, лъжици, камъни, кърпички, пръстени, настъпени ябълки; всичко, каквото и да е, без някакъв смисъл. Хагард е взел детето. Сигурен съм в това, както съм сигурен и че принц Лир е онзи, който ще катурне кулата и ще потопи и Хагард, и Хагсгейт.
            — Надявам се да е той — намеси се Моли. — Надявам се принц Лир да е бебето, което си оставил да умре, и се надявам да удави града ви, и се надявам рибите да ви оглозгат до голо като кочани…
            Шмендрик я срита по глезена с всички сили, защото слушателите бяха започнали да съскат като въглени, а някои даже се изправяха на крака. Той попита отново:
            — Какво е вашето желание към мен?
            — Тръгнали сте към замъка на Хагард, мисля.
            Шмендрик кимна.
            — Аха — каза Дрин. — Значи, за един умен магьосник не би било трудно да се сприятели с принц Лир, който има репутацията на пламенен и любознателен млад мъж. Един умен магьосник навярно познава всякакви странни помади и прахове, еликсири и екстракти, билки, отрови и мехлеми. Един умен — умен, обърни внимание, казах „умен“ и нищо повече — та, един умен магьосник би трябвало да е способен, при определени обстоятелства…
            Остави другото неизречено, но не и неразбрано.
            — За едното ядене? — Шмендрик се изправи, събаряйки стола си. Подпря се на масата с две ръце, дишайки тежко. — Толкова ли върви тези дни? Вечеря и вино за отровен принц? Трябва да предложиш нещо по-добро, приятелю Дрин. И коминочистач не бих очистил при такова заплащане.
            Моли Гру сграбчи ръката му и извика:
            — Какво говориш?
            Магьосникът се отърси от дланта и`, но в същото време спусна единия си клепач в бавно намигване. Дрин се облегна на стола си с усмивка.
            — Никога не се пазаря с професионалист — каза. — Двадесет и пет жълтици.
            Следващия половин час прекараха в пазарене, като Шмендрик държеше да получи сто жълтици, а Дрин отказваше да даде повече от четиридесет. Накрая се уговориха за седемдесет — половината да бъде платена начаса, а останалите — при успешното завръщане на Шмендрик. Дрин веднага брои парите от кожена кесия, висяща на колана му.
            — Ще пренощувате в Хагсгейт, разбира се — рече им. — За мен ще е удоволствие лично да ви настаня.
            Но магьосникът поклати глава.
            — Не мисля. Ще продължим към замъка, тъй като вече сме съвсем близо до него. Колкото по-скоро отидем, толкова по-скоро ще се върнем, а? — И пусна хитра и заговорническа усмивка.
            — Замъкът на Хагард е винаги опасен — предупреди Дрин. — Но нощем е по-опасен от всякога.
            — Говорят същото и за Хагсгейт — отвърна Шмендрик. — Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш, Дрин.
            Той тръгна към вратата на странноприемницата и Моли го последва. Когато стигна, се обърна и се усмихна на жителите на Хагсгейт, прегърбени под премените си.
            — Иска ми се да ви оставя с една последна мисъл — каза им. — И най-професионалното заклинание, изръмжано, изграчено или изтрещяно някога, е безсилно пред чистото сърце. Лека нощ.
            Навън нощта лежеше увита на кълбо, студена като смок и облюспена от звезди. Нямаше луна. Шмендрик излезе смело, като хихикаше и подрънкваше със златните монети. Без да поглежда Моли, каза:
            — Загубеняци. Тъй безгрижно да решат, че всички магьосници сватовстват на смъртта. Виж, ако бяха поискали да премахна проклятието — е, можех да го сторя и за едната гощавка. За едничка чаша вино даже.
            — Радвам се, че не го направи — рече Моли яростно. — Заслужават си участта, че дори и по-лошо. Да оставят детето в снега…
            — Е, ако не го бяха оставили, той нямаше да порасне принц. Досега не си ли била в приказка? — Гласът на магьосника бе нежен и пиянски, а очите му блестяха като новопридобитите му жълтици. — Героят трябва да изпълни пророчеството, а злодеят е онзи, който трябва да го спре — макар че в други истории често е обратното. Освен това героят трябва да е в беда от момента на раждането си, иначе не е никакъв герой. Вестта за принц Лир е истинско облекчение. Отдавна чакам в тази история да влезе главен герой.
            Еднорогата се появи изведнъж като звезда, малко пред тях — самотно платно в мрака. Моли се обади:
            — Ако Лир е героят, какво е тя тогава?
            — Това е друго. Хагард, Лир и Дрин, и ти, и аз — ние сме в приказка и трябва да я следваме. Но тя е истинска. Тя е истинска.
            Шмендрик се прозя, изхълца и потръпна едновременно.
            — Най-добре да побързаме — каза. — Май трябваше да нощуваме тук, но старият Дрин ме изнервя. Убеден съм, че напълно го заблудих, но все пак.
            Както вървеше и ту се унасяше, ту се сепваше, на Моли и` се струваше, че Хагсгейт се протяга като лапа, за да задържи трима им, затваря се около тях и ги побутва нежно напред-назад, така че отново и отново да стъпват в предишните си стъпки. След столетие достигнаха последната къща и края на града; още половин век се лутаха през влажните полета, лозята и свитите овошки. Моли сънуваше как овце им се присмиват от върховете на дърветата и как коварни крави ги настъпват и ги избутват от чезнещата пътечка. Но сиянието на еднорогата плаваше напред и Моли го следваше, наяве и насън.
            Замъкът на крал Хагард дебнеше из небесата, сляпа сива сова на нощен лов в долината. Моли долавяше диханието на крилете и`. После дъхът на еднорогата разроши косите и` и тя чу Шмендрик да пита:
            — Колко души?
            — Трима — каза еднорогата. — Следват ни, откакто напуснахме Хагсгейт, но сега се приближават бързо. Чуйте.
            Стъпки, твърде меки за бързината си; гласове, прекалено приглушени, за да вещаят добро. Магьосникът разтри очи.
            — Може би Дрин изпитва угризения, че не е платил достатъчно на отровителя — измърмори. — Може би съвестта му го държи буден. Всичко е възможно. Може би имам пера.
            Хвана Моли за ръка и я издърпа в една долчинка край пътя. Еднорогата легна наблизо, неподвижна като лунна светлина.
            Кинжали, проблясващи като дири от риби в тъмно море. Глас, внезапно силен и гневен:
            — Изгубихме ги, казвам ти. Подминахме ги преди миля, когато чух онова шумолене. Да пукна, ако продължа.
            — Не мърдайте — прошепна втори глас яростно. — Да не искате да се измъкнат и да ни издадат? Плашите се от магьосника, но по-добре се страхувайте от Червения бик. Ако Хагард научи за нашата половина от проклятието, ще прати Бика да ни смели на трици.
            Първият мъж отговори по-спокойно.
            — Не че се страхувам. Магьосник без брада не е никакъв магьосник. Но си губим времето. Махнаха се от пътя и тръгнаха през полята още щом разбраха, че ги следваме. Можем да ги гоним тук цяла нощ и никога да не ги настигнем.
            Друг глас, по-изтощен от първите два:
            — Вече цяла нощ ги гоним. Я вижте там. Зазорява се.
            Моли установи, че е пропълзяла наполовина под черния плащ на Шмендрик и е заровила лице в туфа бодлива суха трева. Не смееше да вдигне глава, но отвори очи и видя, че въздухът просветлява странно. Вторият мъж каза:
            — Глупак. Има цели два часа до утрото, а и ние се движим на запад.
            — В такъв случай — отговори третият глас, — аз се прибирам.
            Стъпки заситниха чевръсто обратно по пътя. Първият мъж се провикна:
            — Чакай, не тръгвай! Чакай, идвам с теб! — Към втория мъж измърмори припряно:
            — Не се прибирам, просто искам да проверя отново следите по пътя. Все ми се струва, че ги чух, а и съм си изпуснал кутийката с прахан някъде…
            Моли го чуваше как отстъпва, докато говори.
            — Проклети страхливци! — започна да кълне вторият. — Изчакайте секунда само. Ще потърпите ли да пробвам онова, което Дрин ми довери?
            Отдалечаващите се стъпки се разколебаха и той занарежда на висок глас:
            — По-жежки от лятото, по-засищащи от храната, по-скъпи от кръвта, по-сладки от жената…
            — Бързо — каза третият глас. — Побързайте. Вижте небето. Какви са тези глупости?
            Дори гласът на втория мъж започваше да звучи изнервено.
            — Не са глупости. Дрин се грижи за парите си толкова добре, че те не могат да понесат раздялата с него. Най-трогателната връзка, която сте виждали. По този начин ги зове.
            Той продължи по-бързо с леко треперещ глас:
            — По-мощни от водата, по-нежни от птиците, изречете името на онзи, когото обичате.
            — Дрин — задрънчаха златните монети в кесията на Шмендрик, — дриндриндриндрин.
            И тогава се случи всичко.
            Парцаливият черен плащ изплющя по бузата на Моли, когато Шмендрик се изтъркаля на колене, опитвайки се отчаяно да хване кесията. Тя тракаше като гърмяща змия в ръката му. Хвърли я надалече в храстите, но тримата мъже тичаха към тях, а кинжалите им аленееха, сякаш вече пронизали плът. Отвъд замъка на крал Хагард изгряваше изгарящо сияние, изблъсквайки нощта като огромно рамо. Магьосникът се изправи, заплашвайки нападателите с демони, метаморфози, вцепеняващи болести и тайни хватки от джудото. Моли взе камък.
            С древен, радостен, ужасяващ вик на разруха еднорогата се втурна от скривалището си. Копитата и` се врязаха в земята като буря от бръсначи, гривата и` летеше яростно, а върху челото си носеше кичур от светкавици. Тримата убийци захвърлиха кинжалите си и покриха лицата си, и дори Моли Гру и Шмендрик се свиха пред нея. Но еднорогата не видя никого от тях. Подивяла, танцуваща, морскобяла, тя протръби предизвикателството си отново.
            И сиянието и` отвърна с рев, звучащ като разпукването на леда през пролетта. Хората на Дрин избягаха с препъване и писъци.
            Замъкът на Хагард гореше и се мяташе диво сред внезапния студен вятър. Моли извика:
            — Но нали трябва да е морето, така е речено.
            Тя си помисли, че вижда прозорец, колкото и далеч да беше, и едно сиво лице. После се появи Червеният бик.

            Глава осма
            Бе кървавочервен, не като бликащата кръв на сърцето, а като кръвта, която мудно помръдва под стара, незараснала рана. Ужасяваща светлина се лееше като пот от тялото му, а от рева му рукнаха свлачища. Рогата му бяха бледи като белези.
            За миг еднорогата остана срещу него, замръзнала като вълна, която всеки момент ще се разбие. Сетне сиянието на рога и` угасна, тя се обърна и препусна. Червеният бик отново изрева и се втурна след нея.
            Еднорогата никога не бе изпитвала страх от друго същество. Макар че бе безсмъртна, тя можеше да бъде убита: от харпия, от дракон или от химера, от заблудена стрела, пусната по катеричка. Ала драконите можеха само да я убият — те никога нямаше да я накарат да забрави коя е или сами да забравят, че дори мъртва, пак ще остане по-красива от тях. Червеният бик не я позна, но въпреки това тя усещаше, че търси именно нея, а не някаква бяла кобила. В този миг страхът смрачи светлината и` и тя побягна, а бушуващото неведение на Бика изпълваше небето и преливаше в долината.
            Дърветата замахваха да я шибнат и тя шеметно криволичеше между тях; тя, която се плъзгаше тъй меко през вечността, без да се блъсне в нищо. Подире и` стволовете се чупеха като стъкло от устрема на Червения бик. Той изрева пак и тежък клон се стовари върху рамото и` тъй силно, че тя залитна и падна. Миг по-късно отново бе на крака, но сега под копитата и` се надигаха корени, а други копаеха усърдно като къртици, за да пресекат пътя и`. Лозници я шибаха като задушаващи змии, лиани плетяха паяжини между дърветата, мъртви клони трещяха наоколо и`. Тя падна за втори път. Стъпките на Бика тътнеха в костите и` и тя извика.
            Явно бе успяла да се измъкне от дърветата, защото сега препускаше по коравата, гола равнина, която се простираше отвъд плодородните пасища на Хагсгейт. Вече имаше простор да галопира, а за една еднорога е достатъчно да мине в лек тръс, за да остави далеч зад себе си беснеещия ловец и съсипания му кон. Тя се движеше със скоростта на живота, проблясвайки от тяло в тяло или препускайки по острие на меч; по-бърза от всяка твар, обременена с крака или криле. Ала дори без да се обръща, знаеше, че Червеният бик я настига, приближава се като луната, навъсената, набъбнала луна на ловеца, усещаше спазъма от оловносивите рога в хълбока си, сякаш вече я бе промушил.
            Остри житни стръкове се свеждаха в сноп, за да направят плет пред гърдите и`, но тя ги прегазваше. Сребърни пшеничени ниви ставаха студени и лепкави, когато Бикът дъхнеше върху тях; те дърпаха краката и` като сняг, но тя продължаваше да препуска, проблейваща и победена, а в главата и` пеперудата ледено напяваше „Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик тичаше подир тях“. Той ги бе убил до един.
            Изведнъж Червеният бик се оказа срещу нея, сякаш някой го бе повдигнал като шахматна фигурка, стрелнал през въздуха и поставил напреки на пътя и`. Той не я нападна веднага и тя не препусна. Когато за първи път побягна от него, беше огромен, но по време на преследването бе станал тъй исполински, че еднорогата не можеше да го побере във въображението си. Сега сякаш се извиваше по кривата на налятото с кръв небе, с крака като могъщи смерчове и глава, полюшваща се подобно на Северното сияние. Ноздрите му се бърчеха и клокочеха, докато я търсеше, и тя разбра, че Червеният бик е сляп.
            Ако се бе хвърлил срещу нея в оня миг, щеше да го посрещне, мъничка и отчаяна с потъмнелия си рог, дори да я разкъсаше под копитата си. Бе по-бърз от нея; по-добре беше да се изправи срещу него сега, отколкото той да я настигне, докато бяга. Но Бикът се приближаваше бавно, със зловещо игриво полюшване, сякаш се опитваше да не я уплаши, и тя отново се пречупи пред него. С тих вопъл се завъртя и препусна по пътя, по който беше дошла: обратно през разкъсаните поля и равнината, към замъка на крал Хагард, все така мрачен и прегърбен. Червеният бик се втурна след нея, следвайки страха и`.
            Шмендрик и Моли се разлетяха като тресчици, когато Бикът мина покрай тях — Моли се стовари без дъх и свяст на земята, магьосникът се озова в храсталак от бодли, които му струваха половината плащ и една осма от кожата. Двамата се надигнаха, щом се посъвзеха, и с накуцване последваха еднорогата, подпрени един на друг. Никой не отрони дума.
            Прекосиха гората по-лесно от нея, защото Червеният бик вече бе минал оттам. Катереха се по огромни дънери, не просто натрошени, а наполовина стъпкани в земята, на ръце и крака пълзяха по пукнатини, чието дъно не виждаха в мрака. „Никои копита не могат да направят това“ — помисли си Моли замаяно. Самата земя се бе разкъсала, отдръпвайки се от тежестта на Бика. Тя си представи еднорогата и сърцето и` изтръпна.
            Когато излязоха в равнината, я видяха — мъничка и мержелееща се, бяло валмо от пяна във вятъра, почти неразличимо сред блясъка на Червения бик. Моли Гру, полуобезумяла от изтощение и страх, ги зърна да се движат подобно на кометите и камъните през пространството: вечно падащи, вечно преследващи, вечно сами. Червеният бик никога нямаше да настигне еднорогата, не и докато Настоящето не настигнеше Начеващото, Напусналото — Новото. Моли се усмихна безметежно.
            Ала пламтящата сянка се надигаше над еднорогата, докато започна да им се струва, че Бикът е навсякъде около нея. Еднорогата се изправи, извъртя се и се хвърли в друга посока, само за да се натъкне на Бика, свел глава, с потекъл от челюстите му тътен. Тя се обръщаше отново и отново, отстъпваше назад и настрани, хитро се стрелваше в една или друга посока; и всеки път Червеният бик я направляваше, застанал неподвижно. Той не нападаше, но не и` оставяше никакъв път за отстъпление освен един.
            — Той я насочва — обади се Шмендрик. — Ако искаше, досега щеше да я е убил. Насочва я по пътя, по който е изтласкал другите — към замъка, към Хагард. Чудя се защо.
            — Направи нещо — каза Моли. Гласът и` бе странно безучастен и безстрастен.
            Магьосникът и` отвърна със същия тон:
            — Няма какво да направя.
            Еднорогата побягна пак, трогателно неуморна. Червеният бик и` остави достатъчно място да тича, но не и да се обръща. Когато застина срещу него за трети път, бе достатъчно близо и Моли видя, че задните и` крака треперят като на уплашено куче. Този път се застави да не отстъпва, риейки земята яростно, присвила назад тънките си уши. Не можеше да издаде и звук, а рогът и` не засия отново. Присви се, когато небето се сгърчи и напука от рева на Червения бик, ала не се отдръпна.
            — Моля те — рече Моли Гру. — Моля те, направи нещо.
            Шмендрик се завъртя към нея с лице, подивяло от безпомощност.
            — Какво мога да направя? Какво — с моята магия? Фокуси с шапка, с грошове, или оня, в който разбивам камъни на омлет? Ще се хареса ли на Червения бик, как смяташ? Или да пробвам фокуса с пеещите портокали? Ще опитам всичко, което предложиш, понеже със сигурност ще се радвам да помогна някак.
            Моли не му отговори. Бикът пристъпваше напред, а еднорогата се свиваше все по-ниско и по-ниско, докато им се стори, че ще се скърши на две.
            — Знам какво да направя — каза Шмендрик. — Ако можех, щях да я превърна в някое друго създание, в някой звяр, твърде скромен за вниманието на Бика. Ала само великите магьосници, вълшебници като учителя ми Никос, имат такъв вид сила. Да преобразиш еднорог — всеки, който го може, умее да жонглира със сезоните и да разбърква годините; а моята сила не е повече от твоята. Всъщност е по-малко, понеже ти можеш да я докосваш, а аз — не.
            После изведнъж каза:
            — Виж. Свърши се.
            Еднорогата стоеше неподвижно пред Червения бик. Главата и` бе приведена, а белотата и` — одрипавяла до сапуненосиво. Изглеждаше изпита и мъничка, и дори Моли, която я обичаше, не можа да не забележи, че еднорогата е нелепо животно, когато загуби сиянието си. Лъвска опашка, крака на сърна, стъпала на коза, гривата — студена и рехава като пяна в шепата ми, овъгленият рог, очите… о, очите! Моли хвана ръката на Шмендрик и с всички сили впи нокти в нея.
            — Ти имаш магия — каза тя. Чу собствения си глас, дълбок и ясен като на сибила*. — Може би не можеш да я намериш, но нея я има. Повика Робин Худ, а Робин Худ не съществува — но той дойде, и беше истински. Това е магия. Имаш всичката сила, която ти трябва, ако посмееш да я потърсиш.
            [* Сибила — пророчица в древна Гърция — бел.пр.]
            Шмендрик се взря в нея безмълвно и толкова втренчено, сякаш зелените му очи бяха поели да търсят магията му в очите на Моли Гру. Бикът леко пристъпи към еднорогата, вече не преследвач, а повелител, който я водеше с тежестта на присъствието си. Тя тръгна пред него, кротка, послушна. Той я последва като овчарско куче, насочвайки я към назъбената кула на крал Хагард и към морето.
            — Ах, моля те! — гласът на Моли сега се ронеше. — Моля те, не е честно, не може да бъде. Ще я откара при Хагард и никой няма да я види повече, никой. Моля те, ти си магьосник, няма да му позволиш.
            Пръстите и` се впиха още по-дълбоко в ръката му.
            — Направи нещо! — Тя изхлипа. — Не му позволявай, направи нещо!
            Шмендрик напразно дърпаше вкопчените и` пръсти.
            — Нищичко няма да направя — процеди той през зъби, — докато не ми пуснеш ръката.
            — О — възкликна Моли. — Съжалявам.
            — Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш — сурово рече магьосникът.
            Той разтри ръката си и пристъпи няколко крачки напред, на пътя на Червения бик. Застана там със скръстени ръце и вдигната глава, макар че тя клюмваше от време на време, понеже бе много уморен.
            — Може би този път — чу го Моли да си мълви, — може би този път. Никос казваше — какво казваше Никос? Не помня. Толкова време мина.
            В гласа му имаше странна, стара печал, която Моли не бе чувала никога преди. Сетне веселието изригна като пламък, докато казваше:
            — Е, кой знае, кой знае? Ако не е този път, навярно мога да го накарам да бъде. Поне тая утеха имаш, приятелю Шмендрик. Веднъж да не виждам как можеш да объркаш нещата повече. — И той се засмя меко.
            Понеже бе сляп, Червеният бик не забеляза високата фигура на пътя, докато почти не я сгази. Тогава спря, душейки въздуха; в гърлото му се надигаше буря, ала люлеенето на огромната му глава издаваше объркване. Еднорогата спря заедно с него и дъхът на Шмендрик секна, когато я видя тъй покорна.
            — Бягай! — викна и` той. — Бягай!
            Ала тя и за миг не вдигна поглед от земята, към него или назад към Бика, или настрани.
            При звука от гласа на Шмендрик ръмженето на Бика се засили и стана по-заплашително. Изглежда нямаше търпение да се махне от долината заедно с еднорогата и магьосникът си помисли, че знае защо. Зад извисяващото се сияние на Червения бик той виждаше две или три мъждукащи звезди и предпазливо загатване за по-топла светлина. Зората бе близо.
            — Не обича дневната светлина — рече си Шмендрик. — Струва си да го запомня.
            Още веднъж викна на еднорогата да бяга, но единственият отговор бе рев като барабанен бой. Еднорогата се стрелна напред и Шмендрик трябваше да отскочи от пътя и`, иначе щеше да го прегази. Бикът я следваше отблизо; сега я насочваше стремглаво, тъй, както вятърът — рехавата, разкъсана мъгла. Мощта на преминаването му повдигна Шмендрик и го захвърли другаде, премятащ и търкалящ се, за да не бъде сгазен, с ослепели от шока очи и пламнала глава. Той си помисли, че чува писъка на Моли Гру.
            Издрапвайки на едно коляно, видя, че Червеният бик е отвел еднорогата почти до началото на горичката. Ако можеше само още веднъж да се опита да избяга… ала тя принадлежеше на Бика, не на себе си. Магьосникът я зърна за миг, бледа и изгубена между бледите рога, преди дивите червени плешки да я скрият от погледа му. После, олюляващ се и отмалял, победен, той затвори очи и остави отчаянието си да закрачи през него, докато се пробуди нещо, което веднъж вече се бе събуждало в него. Той извика високо, от страх и от радост.
            Какви думи изрече магията този втори път, така и не разбра. Напуснаха го като орли и той ги остави да си отидат; и когато последната отлетя, празнотата се втурна обратно с гръм, който го хвърли по лице. Толкова бързо стана. Този път знаеше още преди да се надигне, че силата е била и вече не е.
            Отпред Червеният бик стоеше неподвижно и душеше нещо на земята. Шмендрик не виждаше еднорогата. Той се завтече толкова бързо, колкото можеше, но Моли първа се приближи достатъчно, за да види какво души Бикът. Тя захапа пръстите си, като дете.
            В краката на Червения бик лежеше младо момиче, изсипано на малка купчинка от светлина и сенки. Бе голо и кожата му имаше цвета на снега при лунна светлина. Нежна, разчорлена коса, бяла като водопад, се спускаше почти до кръста му. Бе заровило лице в ръцете си.
            — О — промълви Моли. — О, какво си направил?
            И, забравила всякакви опасности, се втурна към момичето и коленичи до него. Червеният бик вдигна огромната си сляпа глава и бавно я завъртя към Шмендрик. С изсветляването на сивото небе сякаш сам се свиваше и избледняваше, въпреки че още димеше, яростно ярък като пълзяща лава. Магьосникът се запита какъв ли е истинският му размер или цвят, когато е сам.
            Червеният бик отново подуши неподвижната фигура, разклащайки я със смразяващия си дъх. После без звук препусна към дърветата и се изгуби от поглед с три гигантски крачки. Шмендрик го видя за последно, когато преваляше ръба на долината: вихрещ се мрак без форма, червеният мрак, който се вижда, щом затвориш очи от болка. Рогата се бяха превърнали в двете най-остри кули от безумния замък на крал Хагард.
            Моли бе положила главата на бялото момиче в скута си и повтаряше шепнешком:
            — Какво си направил?
            Лицето на момичето, спокойно в съня и почти усмихнато, бе най-красивото, което Шмендрик някога бе виждал. То едновременно го нарани и го стопли. Моли приглади странната коса и Шмендрик забеляза на челото, над и между очите, малък, изпъкнал знак, по-тъмен от кожата наоколо. Не бе нито белег, нито синина. Приличаше на цвете.
            — Как така какво съм направил? — тросна се той на стенещата Моли. — Просто я спасих от Бика с магия, ето какво направих. С магия, жено, със собствената си истинска магия!
            Чувстваше се безпомощен от радост — едновременно му се искаше да танцува и да не помръдва; отвътре го разтърсваха ридания и речи и в същото време нямаше нищо, което искаше да каже. В крайна сметка се разсмя лудешки, прегърна се сам, докато изохка, и се простря на земята до Моли, когато краката му не издържаха.
            — Дай ми плаща си — нареди Моли.
            Магьосникът сияеше насреща и`, примигвайки. Тя се протегна и грубо смъкна парцаливия плащ от раменете му. После го уви колкото можа около спящото момиче. Момичето светеше през него, както слънцето — през листа.
            — Без съмнение се чудиш как възнамерявам да я върна в подобаващата и` форма — поде Шмендрик. — Не се чуди. Силата ще дойде при мен, когато имам нужда от нея — поне това знам вече.
            Той импулсивно сграбчи Моли и прегърна главата и` с дългите си ръце.
            — Но ти беше права — провикна се, — права беше! Тя е там и е моя!
            Моли се отскубна от него, с една зачервена буза и две смачкани уши. Момичето в скута и` въздъхна, престана да се усмихва, извърна лице от изгрева. Моли каза:
            — Шмендрик, окаянико, магьоснико, не виждаш ли…
            — Какво? Няма нищо за виждане.
            Но гласът му изведнъж бе станал рязък и предпазлив, а в зелените очи изплуваше страх.
            — Червеният бик дойде за еднорог, затова тя трябваше да се превърне в нещо друго. Ти ме помоли да я преобразя — както те тормози сега?
            Моли поклати глава немощно, като старица.
            — Не знаех, че смяташ да я превърнеш в човешка девойка — каза тя. — По-добре да я беше…
            Тя не довърши и отмести очи от него. Едната и` ръка продължаваше да гали косата на бялото момиче.
            — Магията избра формата, не аз — отговори Шмендрик. — Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е необходимо. Магьосникът извиква, но магията избира. Ако е превърнала еднорог в човешко същество, значи не е можело да се направи друго.
            Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изглеждаше още по-млад.
            — Аз съм носител — пропя. — Аз съм обиталище. Аз съм вестител…
            — Ти си идиот — яростно го пресече Моли Гру. — Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.
            Девойката се опитваше да се събуди: дланите и` се свиваха и се разперваха, клепачите и` пърхаха като гургулича гръд. Докато Моли и Шмендрик я гледаха, тя меко изстена и отвори очи.
            Бяха по-раздалечени и по-хлътнали от нормалното, тъмни като морските дълбини; и озарени, като морето, от странни, проблясващи създания, които никога не излизат на повърхността. Еднорогата можеше да бъде превърната в гущер, помисли си Моли, или в акула, охлюв, гъска, ала очите и` някак щяха да издадат промяната. „Поне на мен. Щях да разбера.“
            Девойката лежеше неподвижно и очите и` я търсеха в очите на Моли и Шмендрик. После, с едно-единствено движение, се изправи на крака, а черният плащ се свлече върху скута на Моли. За миг се завъртя в кръг, вторачена в ръцете си, вдигнати високо до гърдите и` и непотребни. Тя се клатушкаше и влачеше крака като маймуна, която изпълнява номер, а върху лицето и` бе изписано глуповатото, озадачено изражение на жертва на шега. И все пак не можеше да направи нито едно движение, което да не е красиво. Вклопченият и` ужас бе по-красив от всяка радост, която Моли бе виждала, и това бе най-ужасното в него.
            — Магаре — каза Моли. — Вестител.
            — Мога да и` върна вида — дрезгаво отвърна магьосникът. — Не се тревожи. Мога да и` върна вида.
            Сияещо под слънчевите лъчи, бялото момиче куцукаше насам-натам със силните си млади крака. Изведнъж се спъна и падна, и падането му беше лошо, понеже не знаеше как да се пази с ръце. Моли се спусна към него, но то се сви на земята, вторачено в нея, и промълви:
            — Какво сте направили с мен?     
Моли заплака.
            Шмендрик пристъпи напред; лицето му бе студено и влажно, но гласът му звучеше спокойно.
            — Превърнах те в човешко същество, за да те спася от Червения бик. Друго не можех да сторя. Пак ще те превърна в онова, което си, веднага щом мога.
            — Червеният бик — прошепна девойката. — Ах!
            Тя трепереше неудържимо, сякаш нещо я тресеше и блъскаше по кожата и` отвътре.
            — Беше твърде силен — каза тя, — твърде силен. Силата му нямаше край, нямаше и начало. Той е по-стар от мен.
            Очите и` се разшириха и на Моли и` се стори, че Бикът влезе в тях, прекоси дълбините им като пламтяща риба и изчезна. Момичето заопипва лицето си плахо, като се отдръпваше в ужас от усещането на собствените си черти. Свитите и` пръсти се плъзнаха по знака върху челото и`, тя затвори очи и нададе тъничък, пронизителен вой на загуба и изтощение, и пълно отчаяние.
            — Какво сте направили с мен? — проплака. — Тук ще умра!
            Тя задърпа гладкото тяло и кръв полепна по пръстите и`.
            — Тук ще умра! Ще умра!
            Ала по лицето и` нямаше страх, макар страхът да вилнееше в гласа и`, в дланите и ходилата и`, в бялата коса, която се спускаше по новото и` тяло. Лицето и` оставаше спокойно и несмутено.
            Моли се сви върху нея, толкова близо, колкото смееше, и я замоли да не се наранява. Но Шмендрик рече:
            — Спри. — Думата изпращя като есенни клони. — Магията знаеше какво прави. Спри и слушай.
            — Защо не позволи на Червения бик да ме убие? — Бялото момиче простена. — Защо не ме остави на харпията? Щеше да е по-добре, отколкото да ме затвориш в тази клетка.
            Магьосникът потръпна, припомняйки си подигравателното обвинение на Моли Гру, ала заговори с отчаяно спокойствие.
            — Първо на първо, това е един много привлекателен облик. Няма как да изглеждаш по-добре и пак да си човек.
            Тя плъзна поглед по тялото си: настрани към раменете и по ръцете си, после надолу по издрасканата си, изранена снага. Застана на един крак, за да разгледа ходилото на другия; изви очи нагоре, за да види сребърните вежди, изкриви ги надолу по бузите, за да мерне носа си; и дори се взря в морскозелените вени от вътрешната страна на китките си, весело създадени като млади видри. Накрая обърна лице към магьосника и той отново затаи дъх. „Направих магия“ — помисли си, ала в гърлото го бодна тъга, като рибарска кукичка, която се забива по-дълбоко.
            — Ясно — рече той. — Щеше да ти е все едно, ако те бях превърнал в носорог, откъдето е тръгнал целият глупав мит. Ала под това прикритие поне имаш някакъв шанс да стигнеш до крал Хагард и да откриеш какво се е случило с народа ти. Като еднорог просто щеше да споделиш съдбата им — освен ако смяташ, че можеш да победиш Бика, срещнеш ли го пак.
            Бялото момиче поклати глава.
            — Не — отговори тя, — никога. Следващия път няма да издържа толкова дълго.
            Гласът и` бе прекалено мек, сякаш бяха строшили костите му.
            — Моят народ си е отишъл — каза тя — и аз скоро ще ги последвам, в каквато и форма да ме заключиш. Ала бих избрала която и да е друга пред тази за свой затвор. Носорогът е грозен колкото човека и също ще умре, но поне никога не си мисли, че е красив.
            — Не, никога не си го мисли — съгласи се магьосникът. — Затова продължава да е носорог и никога няма да бъде посрещнат с „добре дошъл“ дори в двора на Хагард. Ала едно младо момиче, момиче, за което мисълта, че не е носорог, никога няма да означава нищо — такова едно момиче, докато кралят и синът му се опитват да го разгадаят, може да разплете собствената си загадка до самия и` край. Еднорозите не са търсещи създания, но младите момичета са.
            Небето бе горещо и съсирено; слънцето вече се бе стопило в локва с цвят на лъв; а върху равнината на Хагсгейт помръдваше единствено застоялият тежък вятър. Голото момиче със знака цвете на челото си мълчаливо се взираше в зеленоокия мъж, а жената гледаше и двамата. В златистокафявата утрин замъкът на крал Хагард не изглеждаше нито мрачен, нито прокълнат, а просто мръсен, порутен и лошо проектиран. Кокалестите му кули въобще не приличаха на рога на бик, а по-скоро на пискюлите върху шапката на палячо. „Или на разклоненията на дилема — помисли си Шмендрик. — Никога не са само две.“
            Бялата девойка каза:
            — Аз още съм си аз. Това тяло умира. Мога да почувствам как се разлага около мен. Как може нещо, което ще умре, да е истинско? Как може да е наистина красиво?
            Моли Гру отново я наметна с плаща на магьосника, не от благопристойност или приличие, а от странно съчувствие, сякаш за да и` спести гледката на собствената и` външност.
            — Ще ти разкажа една история — каза Шмендрик. — Като дете ме дадоха за чирак на най-могъщия магьосник, великия Никос, когото съм споменавал преди. Ала дори Никос, който умееше да превръща котки в коне, костилки в кокичета и еднорози в хора, не успя да ме превърне в нещо повече от карнавален картоиграч. Накрая ми рече: „Сине мой, твоето неумение е тъй огромно, твоята некомпетентност — тъй дълбока, че съм уверен, че те обитава сила, по-велика от всяка, която съм виждал. За съжаление, в момента тя изглежда действа наопаки и дори аз не мога да открия как да я обърна. Явно ти е писано да откриеш собствения си начин да я достигнеш с времето; но, честно казано, редно е да живееш толкова дълго, колкото ще ти е нужно за това. Затова отреждам от днес нататък да не остаряваш, а да обикаляш безспир по света, завинаги неспособен, докато най-сетне стигнеш до себе си и узнаеш кой си. Не ми благодари. Тръпки ме побиват от ориста ти.“
            Младото момиче го гледаше с ясните амарантови очи на еднорога — нежни и плашещи на непривичното лице — без да продума. Моли Гру бе онази, която попита:
            — И ако намериш магията си, тогава какво?
            — Тогава заклинанието ще се развали и ще започна да умирам, както бях започнал от мига на раждането си. Дори най-великите магьосници остаряват, както другите хора, и умират.
            Той се олюля и клюмна, а после отново се сепна: висок, слаб, парцалив мъж, миришещ на прахоляк и пиячка.
            — Казах ви, че съм по-стар, отколкото изглеждам — продължи. — Родих се смъртен, безсмъртен съм от дълго, глупашко време, а някой ден отново ще бъда смъртен; затова знам нещо, което един еднорог няма как да знае. Всичко, което може да умре, е красиво — по-красиво от еднорога, който живее вечно и е най-красивото създание на света. Разбираш ли ме?
            — Не — каза тя.
            Магьосникът се усмихна уморено.
            — Ще ме разбереш. Вече си част от разказа заедно с нас и трябва да го следваш, искаш или не. Ако искаш да откриеш народа си, ако искаш пак да станеш еднорога, трябва да последваш приказката до замъка на крал Хагард и навсякъде, където реши да те отведе. Разказът не може да свърши без принцесата.
            — Няма да тръгна — рече бялото момиче. То се отдръпна, с предпазливо тяло и студена разпиляна коса. — Аз не съм принцеса, не съм смъртна, и няма да тръгна. Само злини ми се случват, откакто напуснах гората си, и само злини може да са сполетели еднорозите в тази земя. Върни ми истинския вид и ще се прибера при дърветата си, при езерцето си, на моето собствено място. Твоята приказка няма власт над мен. Аз съм еднорог. Аз съм последният еднорог.
            Беше ли го казвала вече, много отдавна, в синьо-зелената тишина на дърветата? Шмендрик продължи да се усмихва, но Моли Гру каза:
            — Върни и` вида. Каза, че можеш да го върнеш. Нека се прибере у дома.
            — Не мога — отвърна магьосникът. — Гласът на магията не е мой слуга, още не. Ето защо и аз трябва да продължа към замъка и към нещастието или наградата, които чакат там. Ако се опитам да разваля преобразяването сега, може да я превърна в носорог. Това би било най-добрият случай. Колкото до най-лошия…
            Той потръпна и замълча.
            Момичето се обърна с гръб към тях и загледа замъка, който се бе надвесил над долината. Не различаваше никакво движение в прозорците или сред клатещите се кулички, никаква следа от Червения бик. Въпреки това знаеше, че е там, витаещ в основите на замъка, до новото падане на нощта: силен отвъд силата, неуязвим като самата нощ. За втори път докосна мястото върху челото си, където бе стоял рогът и`.
            Когато отново се обърна, бяха заспали, както седяха, мъжът и жената. Главите им бяха облегнати на въздуха, а устите им зееха отворени. Тя застана край тях, загледана в дишането им; едната и` ръка придържаше черния плащ на шията и`. За първи път, едва доловимо, я стигна мирисът на морето.

Няма коментари:

Публикуване на коментар