19 май 2012 г.

Романи за деца: "Тайната градина"-1


            Франсис Ходжсън Бърнет
        Тайната градина

            Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни. С помощта на едно селско момче, здраво и весело като самата природа, те откриват Тайната градина и скритите в нея чудеса.

            ГЛАВА 1: НИКОЙ НЕ ОСТАНА
            Когато изпратиха Мери Ленъкс да живее в имението Мисълтуейт при чичо си, всички казаха, че тя е най-неприятното дете, което някога са виждали. И това беше вярно. Мери имаше дребно, слабо личице и дребно, слабичко телце, рядка светла косица и кисело изражение. Косата й бе жълтеникава, и лицето й бе жълтеникаво, защото тя беше родена в Индия и винаги боледуваше от нещо. Баща й бе на английска правителствена служба — винаги зает и самият той в недобро здраве, а за майка й разказваха, че била голяма красавица, интересуваща се само от приеми и забавления с весели хора. Тя никак не бе искала да си има малко момиченце и когато Мери се роди, я предаде на грижите на една ая*, която накараха да разбере, че за да бъде мемсахиб** доволна, трябва да държи детето колкото може по-далеч от нея. Така че по времето, когато Мери беше болнаво, раздразнително бебе, я държаха настрани, а когато проходи и стана болнаво, раздразнително, спъващо се същество, продължиха да я държат настрани. Тя не си спомняше да е видяла отблизо нещо друго освен мургавите лица на нейната ая и на другите местни слуги. Те винаги й се подчиняваха и й позволяваха да налага волята си, защото мемсахиб щеше да се сърди, ако плачът я обезпокои. Затова, докато навърши шест години, Мери бе станала най-тираничното и егоистично хлапе, което някога е живяло. Гувернантката й, млада англичанка, която дойде да я учи на четене и писане, толкова много я намрази, че напусна след три месеца. Всички останали гувернантки, които се опитаха да заемат мястото, се задържаха още по-малко. Затова, ако Мери сама не бе решила, че наистина иска да чете книги, никога нямаше да научи буквите.
                [* Ая — (англо-инд.). Местна бавачка или прислужница в Индия. — Бел.пр.]
                [** Мемсахиб — (урду) Господарка (обръщение, използувано в Индия и Пакистан за хора от висок ранг, особено европейци). — Бел.пр.]
            Една ужасно гореща утрин, когато беше на около девет години, тя се събуди много сърдита и се разсърди още повече, като видя, че прислужницата до леглото й не беше нейната ая.
            — Защо си дошла? — попита тя непознатата жена. — Не те искам тук. Изпрати ми моята ая.
            Жената, изглежда, се уплаши, но само каза със запъване, че ая не може да дойде. Мери побесня и започна да я рита и удря, а тя само изглеждаше все по-уплашена и повтаряше, че не е възможно ая да дойде при миси сахиб*.
            [* Миси сахиб — Госпожица, господарка. — Бел.пр.]
            Имаше нещо тайнствено във въздуха онази сутрин. Нищо не се правеше по обичайния ред. Няколко от местните прислужници, изглежда, ги нямаше, а тези, които Мери видя, бяха забързани, с пепеляви от страх лица. Никой обаче не искаше да й каже нищо, а и нейната ая не дойде. Всъщност я оставиха сама цялата сутрин. Накрая тя излезе в градината и се заигра под едно дърво близо до верандата. Представяше си, че прави градинка и забождаше големи алени цветове от хибискус* в малки купчинки пръст, като през цялото време ставаше все по-сърдита и си мърмореше думите, с които ще нарече Саиди и нещата, които ще й наговори, щом се върне.
            [* хибискус — Тропически храст с ярки цветове. — Бел.пр.]
            — Свиня! Свиня! Дъщеря на свини! — говореше си тя, защото знаеше, че най-силната обида за местните жители бе да наречеш някого свиня.
            Мери скърцаше със зъби и си повтаряше това, когато чу, че майка й излиза с някого на верандата. Придружаваше я млад рус мъж и двамата си говореха нещо тихо, с особени гласове. Мери познаваше русия младеж, който имаше вид на момче. Беше чула, че е съвсем млад офицер, току-що пристигнал от Англия. Впери поглед в него, но всъщност наблюдаваше майка си. Винаги правеше това, когато я видеше, защото мемсахиб — така Мери я наричаше най-често — бе толкова висока, стройна и красива и тъй добре облечена! Къдриците й бяха като копринени, малкото й нежно носле сякаш изразяваше презрение към всичко, а очите й бяха огромни и засмени. Винаги носеше тънки и ефирни дрехи. Мери казваше, че са „пълни с дантели“. Тази сутрин изглеждаха с повече дантели от всякога, но очите й не се смееха. Разширени и изплашени, те бяха обърнати умолително към младия рус офицер.
            — Наистина ли е толкова лошо? О, наистина ли? — чу я Мери да казва.
            — Ужасно — отговори младежът с треперещ глас. — Ужасно, мисис Ленъкс. Трябваше да заминете за планината още преди две седмици.
            Мемсахиб кършеше ръце.
            — О, зная, че трябваше! — разплака се тя. — А останах само за да отида на онази досадна вечеря. Каква глупачка съм била!
            В този момент откъм сградите за прислугата се понесе силен вой и тя се вкопчи в ръката на младия мъж, а Мери цяла се разтрепери. Воят звучеше все по-диво.
            — Какво става? Какво става? — задъхано попита мисис Ленъкс.
            — Някой е умрял — отвърна младежът-офицер. — Вие не ми казахте, че има случаи и сред прислугата ви.
            — Аз не знаех! — проплака мемсахиб. — Елате с мен! Елате с мен! — Тя се обърна и тичешком влезе в къщата.
            След това се случиха ужасяващи неща и Мери си обясни цялата тайнственост на тази сутрин. Избухнала беше холерна епидемия в най-страшната й форма и хората измираха като мухи. Ая се бе разболяла през нощта и смъртта й беше причината за воя, който се носеше от сградата на прислугата. Същия ден умряха още трима прислужници, а другите, ужасени, избягаха. Паниката беше обхванала всички, във всяка от ниските постройки умираха хора.
            По време на бъркотията и безредието на втория ден Мери се криеше в детската стая, забравена от всички. Никой не се сети за нея, никой не я потърси и се случиха странни неща, за които тя нищо не научи. Часове наред Мери плачеше, после заспиваше, после отново плачеше. Тя знаеше само, че хората са болни, и чуваше тайнствени страшни звуци. Веднъж се промъкна в трапезарията и не намери никого. На масата имаше сервирано ядене, а чиниите и столовете бяха разбутани, сякаш тези, които са се хранили, бяха станали набързо по някаква причина. Детето хапна малко плодове и бисквити и понеже беше жадно, изпи една почти пълна чаша вино. То беше сладко и Мери не знаеше колко е силно. Много скоро виното я замая и тя се върна в детската си стая. Затвори се там, изплашена от виковете, които се чуваха от ниските постройки и от шума на забързани стъпки. Толкова й се спеше от виното, че едва държеше очите си отворени. Тя легна на кревата си и после вече нищо не помнеше.
            Много неща се случиха в часовете, през които тя спа дълбоко, необезпокоявана от стенанията и от шума, причинен от внасянето и изнасянето на неща от къщата.
            Когато се събуди, Мери продължи да лежи с втренчен в стената поглед. В къщата беше съвсем тихо, както никога досега. Не се чуваха нито гласове, нито стъпки и Мери се чудеше дали всички са оздравели от холерата и бедата е отминала. Чудеше се и кой ще се грижи сега за нея, щом нейната ая е умряла. Сигурно щеше да дойде някоя нова ая, която може би знае нови приказки. Старите доста й бяха омръзнали. Мери не плачеше за бавачката си, понеже не беше мило дете и никого не обичаше. Шумът на хората, които сновяха наоколо, и риданията, причинени от холерата, я бяха изплашили, а и беше сърдита, че никой не се сеща за нея. Паниката беше толкова голяма, че никой не помисли за малкото момиченце, което не обичаха. Пък и когато човек е болен от холера, изглежда, не се сеща за нищо, освен за себе си. Но ако всички бяха оздравели, все някой щеше да се сети да я потърси.
            Никой обаче не дойде и докато Мери лежеше в очакване, в къщата ставаше все по-тихо. По едно време се чу шумолене по рогозката и като погледна нататък, тя видя една малка змия, която се плъзгаше и я гледаше с очи като скъпоценни камъни. Мери не се уплаши, защото това не беше отровна змия, а малко, безобидно същество, което нямаше да я ухапе, и, изглежда, бързаше да излезе от стаята. Видя я как се шмугна под вратата.
            — Колко е странно и тихо — си каза Мери. — Сякаш освен мене и змията в къщи няма никой.
            Почти в същия миг тя чу стъпки на двора, а след това — на верандата. Бяха стъпките на няколко души, които влязоха в къщата и говореха тихо. Никой не ги посрещна, нито заговори и те започнаха да отварят вратите и да надничат в стаите.
            — Колко е безлюдно! — чу Мери глас. — Тази красива жена! Предполагам, че и детето… Чух, че имало и дете, макар не никой не го е виждал.
            Когато след няколко минути отвориха вратата, Мери беше застанала в средата на стаята си — грозновато, сърдито момиченце, при това намръщена, защото беше започнала да огладнява и да се чувствува позорно изоставена. Най-напред влезе един висок офицер, когото беше виждала веднъж да говори с баща й. Изглеждаше уморен и разтревожен, но като я видя, така се стресна, че едва не отскочи назад.
            — Барни! — извика той. — Тук има дете. Само на такова място! Кое ли е то?
            — Аз съм Мери Ленъкс — каза момиченцето, като се изпъчи неприветливо. Реши, че човекът е много невъзпитан, щом нарича дома на баща й „такова място“! — Заспах, когато всички бяха болни от холера, и едва сега се събудих. Защо никой не идва?
            — Това е детето, което никой не е виждал! — възкликна мъжът, обръщайки се към другарите си. — Те всъщност са го забравили!
            — Защо са ме забравили? — попита Мери и тропна с крак. — Защо никой не идва?
            Младият човек, който се казваше Барни, я изгледа много тъжно. Дори й се стори, че примигна с очи, за да прогони сълзите си.
            — Бедното дете! — рече той. — Никой няма да дойде, защото никой не остана.
            По такъв странен и внезапен начин Мери разбра, че вече няма нито баща, нито майка, че те бяха умрели и отнесени през нощта, а няколкото останали живи слуги също бяха напуснали къщата колкото може по-бързо, без някой от тях да си спомни, че там е миси сахиб. Ето защо беше толкова тихо. Истината бе, че освен нея и малката шумоляща змия в къщата нямаше никого.

            ГЛАВА 2: ГОСПОДАРКАТА МЕРИ ВСЕ СЕ ЧУМЕРИ
            На Мери й бе доставяло удоволствие да се възхищава от майка си отдалече, защото тя беше много хубава. Все пак твърде малко я познаваше, за да смята, че я обича или че майка й много ще й липсва. Всъщност тя изобщо не й липсваше и тъй като Мери беше много себично дете, както винаги мислеше само за себе си. Ако беше малко по-голяма, несъмнено щеше да е разтревожена, че е останала сама на този свят. Но тя беше съвсем малка и понеже винаги се грижеха за нея, смяташе, че и занапред ще е така. Интересуваше я само дали ще отиде при добри хора, които да се държат любезно с нея и да изпълняват желанията й както нейната ая и другите слуги.
            Мери знаеше, че няма да остане дълго в дома на английския свещеник, където най-напред я заведоха. Тя и не искаше да остане. Свещеникът беше беден и имаше пет деца, почти връстници, облечени в овехтели дрешки, които винаги се караха за играчките си. Мери мразеше неугледната им къща и се държеше с тях толкова лошо, че още на втория ден никой не искаше да играе с нея и й измислиха прякор, който я вбеси.
            Базил беше първият, на когото хрумна това. Той беше чипоносо малко момче с дръзки сини очи и Мери не можеше да го понася. Веднъж тя си играеше сама под едно дърво също като в деня, когато избухна холерата. Правеше купчинки от пръст и пътечки за градинка. Базил приближи и започна да я наблюдава. Скоро му стана интересно и той внезапно предложи:
            — Защо не сложиш и една купчинка камъни, все едно, че е алпинеум? — рече той. — Ето там, в средата. — И той се наведе, за да й покаже.
            — Махай се! — кресна Мери. — Не искам момчета. Махай се!
            За момент Базил се разсърди, но после започна да я дразни. Той обичаше да дразни и сестрите си. Подскачаше около нея, кривеше лицето си, смееше се и пееше:

            Господарката Мери все се чумери,
            как ли расте нейната лехичка?
            Сребърни камбанки, мидени останки и невени —
            всичките в редичка.

            Базил пя песничката, докато другите деца го чуха и също започнаха да се смеят. Колкото по-сърдита беше Мери, толкова по-силно пееха „Господарката Мери все се чумери“ и продължиха да я наричат така до края на гостуването й при тях както помежду си, така и когато се обръщаха към нея.
            — Ще си ходиш у дома — каза й веднъж Базил — към края на седмицата. Ние много се радваме.
            — И аз се радвам — отвърна Мери. — Къде е това „у дома“?
            — Тя не знае къде е домът й! — възкликна Базил с презрение на седемгодишно момче. — В Англия, разбира се. Нашата баба живее там и миналата година изпратиха сестра ни Мейбъл при нея. Ти не отиваш при баба си, защото нямаш. Отиваш при чичо си. Той се казва мистър Арчибалд Крейвън.
            — Нищо не знам за него — отвърна троснато Мери.
            — Знам, че не знаеш — отговори Базил. — Ти нищо не знаеш. Момичетата никога нищо не знаят. Чух татко и мама, като си говореха за него. Той живее в огромна пуста стара къща в провинцията и никой не ходи при него. Толкова е сърдит, че не пуска хора там, но и да пускаше, те няма да отидат. Той е гърбав и страшен.
            — Не ти вярвам — рече Мери. Обърна му гръб и си запуши ушите, за да не слуша повече.
            Но после тя дълго мисли за това. Вечерта мисис Крофърд й каза, че след няколко дни ще отплава за Англия при чичо си, мистър Арчибалд Крейвън, който живее в имението Мисълтуейт. Мери посрещна новината с такова каменно изражение и упорито равнодушие, че другите просто не знаеха какво да мислят. Опитаха се да бъдат мили с нея, но тя извърна лицето си, когато мисис Крофърд се наведе да я целуне, и стоеше като дърво, когато мистър Крофърд я потупа по рамото.
            — Какво грозно дете — каза след това мисис Крофърд със състрадание. — Майка й беше толкова красива и така добре възпитана. А Мери има най-неприятните обноски, които някога съм виждала. Децата я наричат „Господарката Мери все се чумери“ и макар че е много невъзпитано от тяхна страна, напълно разбирам защо.
            — Може би, ако майка й беше показвала красивото си лице и хубавите си обноски по-често в детската стая, Мери щеше да научи нещо от нея. Сега, когато бедното красиво същество си отиде, ми става тъжно, като си спомня, че много хора изобщо не знаеха за съществуването на детето й.
            — Мисля, че едва ли някога е поглеждала момиченцето — въздъхна мисис Крофърд. — Когато нейната ая умряла, никой не се сетил за малката. Представи си само как слугите са избягали и я оставили съвсем сама в напуснатата къща. Полковник Макгру каза, че сърцето му щяло да изскочи от страх, като отворил вратата и я заварил да стои сама в средата на стаята.
            Мери пътува до Англия със съпругата на един офицер, която водеше децата си там, за да ги остави на пансион. Тя беше толкова погълната от момченцето и момиченцето си, че с удоволствие предаде Мери в ръцете на жената, пратена от мистър Арчибалд Крейвън в Лондон да я посрещне. Тя беше икономката на имението Мисълтуейт и се казваше мисис Медлък. Беше едра, червенобуза, с черни очи и остър поглед. Бе облечена в тъмнопурпурна рокля, черно копринено наметало с ресни и черна шапка с пурпурни цветя от кадифе, които стърчаха и потрепваха, когато движеше глава. Тя никак не се хареса на Мери, но в това нямаше нищо забележително, понеже Мери много рядко харесваше някого. Освен това беше явно, че и мисис Медлък не я одобрява особено.
            — Боже, какво грозниче! — удиви се тя. — А ние бяхме чули, че майка й била красавица. Не й е дала много от хубостта си, нали, госпожо?
            — Може би ще се разхубави, като порасне — каза добродушно жената на офицера. — Ако не е така бледа и има по-приятен израз, чертите й са доста хубави. Децата много се изменят.
            — Ще трябва много да се промени! — отвърна мисис Медлък. — Пък ако питате мен, в Мисълтуейт едва ли ще се намери нещо, което да разхубавява деца!
            Те мислеха, че Мери не ги чува, защото беше застанала далеч от тях, до прозореца на хотела, в който бяха отседнали. Тя гледаше минаващите автобуси, файтони и хора, но чу всичко и се зачуди какъв ли е чичо й и мястото, където той живее. Какво ли означаваше гърбав? Никога не беше виждала такъв човек. Може би в Индия изобщо нямаше.
            Откакто живееше по чужди къщи и без своята ая, Мери беше започнала да се чувствува самотна и й идваха странни мисли, които бяха нови за нея. Започна да се чуди защо никога не е принадлежала на някого, дори когато майка й и баща й бяха живи. Другите деца, изглежда, принадлежаха на своите родители, а тя сякаш никога не е била нечие момиченце. Бе имала и прислужници, и храна, и дрехи, но никой не бе й обръщал внимание. Тя не знаеше, че причината за това е била нейната неприветливост, но тогава й беше неизвестно, че е неприятна. Често мислеше, че другите хора са неприятни, но не се сещаше, че и тя самата е такава.
            За нея мисис Медлък беше най-неприятната жена, която някога е виждала — с простовато червендалесто лице и проста шапка. Когато на другия ден тръгваха за Йоркшир, Мери отиде до вагона с вирната глава, като се опитваше да върви по-далече от нея, за да не личи, че са заедно. Би се разсърдила много, ако хората си помислеха, че е нейно момиченце.
            Но мисис Медлък ни най-малко не се притесняваше от нея и от мислите й. Тя бе жена, която „не би търпяла глупости от страна на малките“. Поне така казваше, като я попитат. Не бе пожелала да отиде до Лондон дори когато сестра й Мария щеше да жени дъщеря си, но мястото й като икономка в имението Мисълтуейт беше хубаво и добре платено и единственият начин да го запази бе да изпълнява незабавно заповедите на мистър Арчибалд Крейвън. Тя не смееше дори да задава въпроси.
            — Капитан Ленъкс и жена му умряха от холера — бе я уведомил мистър Крейвън кратко и студено. — Капитан Ленъкс беше брат на жена ми и аз съм настойник на неговата дъщеря. Детето ще дойде тук. Вие трябва да отидете в Лондон и да го доведете.
            Тъй че тя приготви малкия си куфар и замина.
            Мери седеше в ъгъла на купето с неприятно и сърдито изражение. Нямаше нищо за четене, нито за разглеждане и беше кръстосала на скута си слабите си ръчички в черни ръкавици. Черната й рокля я правеше по-жълта от всякога, светлата й коса стърчеше изпод черната й копринена шапка.
            — За първи път срещам такова разглезено дете — мислеше си мисис Медлък. Тя никога не бе виждала дете да стои така неподвижно, без нищо да прави. Накрая се умори да го гледа и заговори бързо и оживено:
            — Мисля, че не е лошо да ти кажа къде отиваш — рече тя. — Знаеш ли изобщо нещо за чичо си?
            — Не — отвърна Мери.
            — Баща ти и майка ти никога ли не са говорили за него?
            — Не — каза Мери намръщено. Тя се намръщи, защото си спомни, че майка й и баща й никога не бяха говорили с нея. Естествено, че не бяха й казали нищо.
            — Хм — промълви мисис Медлък, взирайки се в нейното странно, безизразно личице. Помълча още малко и отново започна.
            — Мисля, че мога да ти кажа нещо, просто за да те подготвя. Ти отиваш на едно особено място.
            Мери не отговори и мисис Медлък изглеждаше доста озадачена от явното й безразличие, но пое дъх и продължи:
            — Ами то е една внушителна мрачна къща и мистър Крейвън се гордее с нея, а това е достатъчно потискащо. Строена е преди шестстотин години и се намира на края на едно мочурливо поле. Има към сто стаи, но повечето от тях стоят заключени. Има картини и хубави стари мебели и неща, които са там от векове, заобиколена е с огромен парк и градини и клоните на дърветата стигат до земята — някои от тях. — Тя млъкна и пое отново дъх. — Но няма нищо друго — завърши внезапно мисис Медлък.
            Без да иска, Мери бе започнала да слуша. Това звучеше толкова различно от Индия, а всичко ново силно я привличаше. Но тя не искаше да покаже, че й е интересно. Това беше един от лошите й и неприятни навици. Мери продължи да седи неподвижно.
            — Е — рече мисис Медлък. — Как ти се струва?
            — Никак — отвърна тя. — Не съм виждала такива места.
            Мис Медлък се разсмя.
            — Ей, ама ти си като някоя стара жена. Не те ли интересува?
            — Няма значение дали ме интересува, или не — отговори Мери.
            — Права си — съгласи се мисис Медлък. — Наистина няма значение. Не зная защо ще те държат в Мисълтуейт! Може би понеже е най-лесно така. Едно е сигурно: той няма да си създава грижи заради тебе. Той никога не си създава грижи заради никого.
            Тя млъкна, сякаш навреме се беше сетила за нещо.
            — Той има гърбица — продължи мисис Медлък. — Това го е направило лош. Като млад беше озлобен и всичките му пари, и голямата къща не бяха нищо за него, докато не се ожени.
            Мери обърна поглед към нея въпреки намерението си да не показва интерес. Никога не бе предполагала, че гърбавите се женят, и леко се изненада. Мисис Медлък забеляза това и продължи още по-оживено. Така поне времето щеше да мине по-бързо.
            — Тя беше мила и красива и той би отишъл за нея на края на света. Никой не вярваше, че ще се омъжи за него, но тя го направи и хората казваха, че го е взела заради парите му. Но не беше така, положително не беше така. А когато умря…
            Мери неволно подскочи.
            — Умря ли? — извика тя, без да иска, понеже си спомни, че е чела една френска приказка, която се казваше „Рике с перчема“. В нея се разказваше за един гърбав бедняк и една красива принцеса и от това й стана мъчно за мистър Арчибалд Крейвън.
            — Да, умря — отвърна мисис Медлък. — И това го направи още по-странен. Не го е грижа за никого. Не иска да вижда хора. През повечето време го няма, а когато е в Мисълтуейт, се затваря в западното крило и пуска само Пичър при себе си. Пичър е един старец, който се е грижил за него като дете и познава нрава му. Не се надявай да го видиш, обзалагам се, че няма да можеш — каза мисис Медлък. — И не се надявай, че там ще има с кого да си приказваш. Ще трябва сама да си играеш и да се грижиш за себе си. Ще ти кажат в кои стаи можеш да влизаш и в кои — не. Има достатъчно градини. Но когато си в къщата, не бива да обикаляш и да си вреш носа навсякъде. Мистър Крейвън няма да позволи.
            — Аз и без това не искам никъде да си завирам носа — каза малката Мери кисело и престана да й е мъчно за мистър Крейвън почти така неочаквано, както беше започнала да го съжалява. Помисли си, че той заслужава всичко, което му се е случило, защото е неприятен човек.
            И тя обърна лице към прозореца с леещи се дъждовни струи. Загледа се навън в бурята, която сякаш нямаше никога да спре. От дългото и упорито взиране в сивотата навън пред очите й ставаше все по-тъмно и накрая заспа.

            ГЛАВА 3: ПРЕЗ МОЧУРЛИВОТО ПОЛЕ
            Мери дълго спа, а когато се събуди, видя, че мисис Медлък е купила храна за обяд на една от гарите. Ядоха пиле, студено говеждо месо, хляб с масло и пиха горещ чай. Дъждът се лееше още по-силно и всички на гарата бяха облечени в мокри лъскави мушами. Пазачът запали лампите в купето. Мисис Медлък, изглежда, много се оживи от чая, пилето и говеждото. Тя яде доста, след което заспа, а Мери седеше и гледаше как шапката й полека се килва на една страна, докато и тя отново заспа в ъгъла на купето. Плискането на дъжда по стъклата я приспа. Когато се събуди, беше тъмно. Влакът бе спрял на някаква гара и мисис Медлък я разтърсваше.
            — Стига си спала! — каза тя. — Време е да си отвориш очите. Вече сме на гара Туейт и ни чака дълъг път.
            Мери стана и се опита да държи очите си отворени, докато мисис Медлък събираше багажа. Момиченцето не й предложи помощта си, защото в Индия винаги прислужниците носеха багажа и й се струваше съвсем нормално други хора да я обслужват.
            Гарата беше малка и само те слязоха от влака. Началник-гарата заприказва мисис Медлък. Той говореше грубовато, но добродушно, като провлечено произнасяше думите по особен начин. По-късно Мери разбра, че това е йоркширски диалект.
            — Виждам, връщате се — рече той — и водите малката.
            — Да, това е тя — отвърна мисис Медлък също на йоркширски и посочи Мери с глава. — Как е госпожата?
            — Добре е. Колата ви чака вън.
            Край малкия външен перон бе спрял закрит файтон.
            Мери забеляза, че това е елегантен екипаж с елегантен лакей, който й помогна да се качи. Дългата му мушама и шапката му лъщяха от дъжда. От тях се стичаше вода, както от всички наоколо, включително и от плещестия началник на гарата.
            Лакеят затвори вратата, качи се отпред при кочияша и тръгнаха. Момиченцето се беше разположило удобно на възглавниците в ъгъла, но не смяташе да заспива отново. То гледаше през прозореца, любопитно да види нещо по пътя към това странно място, за което разказваше мисис Медлък. Мери не беше плахо дете и не се страхуваше, но кой знае какво можеше да се случи в тази къща със сто стаи, повечето от тях — заключени, къща на края на мочурливите ливади.
            — Какво е това „ливади“? — запита тя внезапно.
            — Погледни след десетина минути през прозореца и ще видиш — отговори жената. — Ще изминем пет мили* през Мисъл муър, докато стигнеш нещо.
            [* Миля — английска мярка за дължина = 1609,31 м.]
            Мери спря да задава въпроси и зачака в тъмното си ъгълче, като не сваляше очи от прозореца. Лампите на файтона осветяваха пътя на малко разстояние напред и тя от време на време съзираше по нещо. След като на пуснаха гарата, те прекосиха едно малко селце, където Мери видя варосани къщички и светлините на кръчмата. След това минаха покрай една черква, покрай дома на свещеника, после видя някаква малка витринка на магазинче за играчки, бонбони и най-различни дреболии. Излязоха на един голям път с дървета и жив плет отстрани. След това дълго време сякаш нямаше нищо друго или поне така й се стори.
            Накрая конете забавиха ход, сякаш изкачваха стръмнина и изведнъж дърветата и живият плет изчезнаха. Мери вече не виждаше нищо освен плътна тъмнина от двете страни. Наведе се и долепи лице до прозореца. Точно в този миг колата силно подскочи.
            — А, вече сме в ливадите — каза мисис Медлък. Лампите на екипажа хвърляха жълтеникава светлина върху неравния път, който се врязваше сред храсти и ниска растителност, простиращи се наоколо и губещи се в черната шир. Излезе вятър, който свиреше с особено диво фучене.
            — Това нали не е море? — погледна Мери мисис Медлък.
            — Не, не е — отвърна тя. — Нито е поле, нито планина. Това са безкрайни ливади, където расте само пирен, прещип и зановец*. Тук живеят само диви понита и овце.
            [* Пирен, прещип, зановец — храсти и цветя, типични за Англия и Шотландия. — Бел.пр.]
            — Можеше да бъде и море, ако имаше вода — рече Мери. — Защото шуми също като морето.
            — Вятърът фучи в храстите — отвърна мисис Медлък. — За мен това е диво и мрачно място, въпреки че много хора го обичат — особено когато пиренът цъфти.
            Те дълго пътуваха в тъмнината. Дъждът спря, но вятърът виеше и фучеше със странен звук. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше. Няколко пъти минаха по мостчета, под които шумяха бързи води. На Мери й се струваше, че никога няма да стигнат и че необятните студени ливади са черната шир на океан, през който тя минава по тясна ивица суша.
            — Не ми харесва, не ми харесва — повтаряше си тя и още по-силно стискаше устни.
            Конете изкачваха една стръмнина, когато тя за първи път видя светлина. Мисис Медлък също я видя и въздъхна с облекчение.
            — Е, радвам се, че виждам тази светлина — възкликна тя. — Това е прозорецът на верандата. Независимо от всичко след малко ще пием хубав чай.
            Екипажът влезе през портата на парка — измина още две мили по една алея, над която короните на дърветата се събираха тъй, че приличаха на тъмен свод.
            Излязоха на открито и спряха пред една много дълга ниска къща. Отначало на Мери й се стори, че нито един прозорец не свети, но като слезе, видя светлина в една ъглова стая на горния етаж.
            Входната врата беше огромна, от масивни дъбови дъски с особена форма и обкована с големи железни гвоздеи. Влязоха в просторен хол, който беше толкова слабо осветен, че Мери изгуби всякакво желание да разглежда портретите по стените и рицарските брони. Застанала на каменния под, тя изглеждаше като мъничка черна фигурка и се чувствуваше малка, ненужна, изгубена.
            Един спретнат старец стоеше до прислужника, който им отвори вратата.
            — Заведете я в стаята й — каза той с дрезгав глас. — Той не желае да я види. Утре сутринта заминава за Лондон.
            — Много добре, мистър Пичър — отговори мисис Медлък. — Когато зная какво очакват от мене, мога да се справя.
            — От вас, мисис Медлък, се иска да не го безпокоите и да направите така, че да не вижда това, което не желае.
            Поведоха Мери Ленъкс по едно широко стълбище, после надолу по един дълъг коридор и отново нагоре по няколко стъпала, след това минаха по друг коридор, после по трети и накрая стигнаха до една врата, която отвориха, и Мери се озова в стая със запален огън и сервирана вечеря.
            Мисис Медлък каза, без да се церемони:
            — Е, ето ни най-после. Ще живееш в тая стая и в съседната — само тук. Не забравяй това!
            Този бе начинът, по който „господарката“ Мери пристигна в имението Мисълтуейт и може би никога през живота си не се бе чувствувала толкова начумерена.

            ГЛАВА 4: МАРТА
            Сутринта Мери си събуди от влизането на една млада прислужница, която бе дошла да запали огъня. Тя беше коленичила на килимчето пред камината и шумно изгребваше пепелта. Мери лежеше и я наблюдаваше, а после започна да разглежда стаята. Никога не бе виждала такава стая. Стори й се странна и мрачна. Стените бяха покрити с гоблен, изобразяващ горски пейзаж. Под дърветата имаше чудновато облечени хора, а в далечината се виждаха кулите на замък. Имаше също и ловци, коне, кучета и дами. На Мери й се струваше, че и тя е в гората при тях. От прозореца се виждаше обширна, леко стръмна местност без никакви дървета по нея. Изглеждаше като безкрайно, еднообразно, мораво море.
            — Какво е това? — попита тя, като посочи прозореца.
            Марта, младата прислужница, току-що се беше изправила. Погледна я и също посочи:
            — Това там ли?
            — Да.
            — Това са ливадите — рече тя с добродушна усмивка. — Харесват ли ти?
            — Не — отвърна Мери. — Противни са ми.
            — Защото не си свикнала с тях — каза Марта и се върна при камината. — Сега мислиш, че са много големи и голи. Но ще ти харесат по-късно.
            — Ти харесваш ли ги? — попита Мери.
            — Да, много — отговори Марта, като чевръсто лъскаше решетката на камината. — Обичам ги. И не са пусти. Там растат треви, които миришат сладко. Толкова е хубаво през пролетта и лятото, когато цъфтят прещипът, зановецът и пиренът. Ухае на мед и въздухът е така свеж, а небето изглежда високо-високо. Пчелите жужат, чучулигите пеят. Ех! Толкова е хубаво, че за нищо на света не бих живяла далече от ливадите.
            Мери я слушаше със сериозно и учудено изражение. Местните прислужници, с които беше свикнала в Индия, изобщо не приличаха на Марта. Те бяха покорни и раболепни и не смееха да говорят с господарите си като с равни. Кланяха им се, наричаха ги „покровители на бедните“ и тям подобни. Господарите им не ги молеха, а заповядваха. Не беше прието да им се казва „моля“ и „благодаря“, а когато беше ядосана, Мери удряше плесница на своята ая. Тя си помисли какво ли ще направи това момиче, ако някой й удари плесница. Прислужницата беше закръглена, с розови бузи и добродушен вид, но изглеждаше силна, което накара Господарката Мери да се позамисли — дали тя няма да отвърне също с плесница, ако я удари едно малко момиченце.
            — Ти си необикновена слугиня — каза Мери надменно, облегната на възглавниците.
            Марта седна на петите си, с четка в ръка, и се разсмя, без да изглежда ни най-малко сърдита.
            — Знам — рече тя. — Ако имаше господарка в Мисълтуейт, никога нямаше да ми дадат да обслужвам стаите. Може би щях само да мия чиниите, но никога нямаше да ме пуснат горе. Много съм проста и говоря съвсем по йоркширски. Но тази къща е странна, нищо, че е толкова голяма. Като че ли няма ни господар, ни господарка, освен мистър Пичър и мисис Медлък. Мистър Крейвън въобще не се меси за нищо, като е тука, пък и повечето време го няма. Мисис Медлък ме взе на работа само от съжаление. Каза ми, че нямало да може да го направи, ако Мисълтуейт беше като другите големи къщи.
            — Ти ли ще си моята прислужница? — попита Мери със същия заповеднически тон като в Индия.
            Марта започна отново да търка решетката.
            — Аз съм прислужница на мисис Медлък — отвърна тя решително. — А тя пък е на мистър Крейвън. Но аз чистя стаите тук, горе, и мога да ти прислужвам от време на време. Пък и ти няма да имаш винаги нужда от прислужница.
            — А кой ще ме облича? — искаше да знае Мери. Марта отново седна на петите си и я изгледа втренчено. Когато беше учудена, говореше само йоркширски.
            — Не можеш ли сама? — попита тя на диалект.
            — Какво искаш да кажеш? Не разбирам езика ти — каза Мери.
            — Ох, забравих. Мисис Медлък ми каза да внимавам, като говоря, понеже може да не ме разбереш. Искам да кажа, не можеш ли сама да се обличаш?
            — Не — отговори Мери доста възмутено. — Никога през живота си не съм се обличала сама. Моята ая ме обличаше, разбира се.
            — Е — рече Марта, като явно не усещаше, че става нахална, — време е да се научиш. Не си вече малка. Ще ти е от полза да се грижиш малко сама за себе си. Майка ми казва, че не може да разбере как децата на богатите хора стават пълни идиоти, като ги мият, обличат и водят на разходка като кученца.
            — В Индия е друго — каза презрително Господарката Мери. Едва се въздържаше да не избухне.
            Марта никак не се развълнува.
            — Е, зная, че е друго — отвърна тя почти съчувствено. — Смея да кажа, това е, защото там вместо с почтени бели хора е пълно с черни. Като чух, че идваш от Индия, реших, че и ти си черна.
            Вбесена, Мери се надигна.
            — Какво? — викна тя. — Какво? Ти си помислила, че съм черна? Ти си свиня!
            Марта я изгледа сърдито.
            — Кого обиждаш ти? — рече тя. — Не бива така лесно да се сърдиш. Не е хубаво една млада дама да говори така. Аз нямам нищо против черните. Като чета за тях в книжките, все пише, че са много религиозни. Пише, че и черните са хора и наши братя. Никога не съм виждала черен човек и се зарадвах, че най-после ще видя един от близо. Когато дойдох да запаля огъня тази сутрин, се промъкнах до леглото ти и внимателно дръпнах завивките, за да те погледна. А пък ти… — в гласа й имаше разочарование, — ти си не по-черна от мен, колкото и да си жълта.
            Мери дори не се опита да овладее яростта и унижението си.
            — Ти си мислела, че съм туземка! Как смееш! Ти нищо не знаеш за индийците! Те не са хора — те са само прислужници, които трябва да се кланят. Ти нищо не знаеш за Индия. Ти нищо не знаеш за нищо!
            Беше толкова разгневена и се почувствува така безпомощна пред простичкия поглед на момичето, че изведнъж усети колко е самотна и далеч от всичко, което разбираше и което не разбираше, хвърли се върху възглавниците и избухна в сълзи. Тя плачеше така неудържимо, че добродушната Марта се поизплаши и доста се нажали. Отиде до леглото и се надвеси над Мери.
            — Ей, не бива да плачеш — замоли я тя. — Наистина не бива. Не знаех, че ще се наскърбиш. Аз не зная нищо за нищо — точно както казваш. Простете ми, мис. Моля ви, спрете да плачете.
            Имаше нещо успокоително и мило в нейния особен йоркширски говор и това подействува добре на Мери. Постепенно тя спря да плаче и притихна. Марта, изглежда, си отдъхна.
            — Време е вече да ставаш — каза тя. — Мисис Медлък ми нареди да ти нося закуската, чая и вечерята в съседната стая. Направиха я детска стая за тебе. Ако станеш, ще ти помогна да се облечеш. Когато копчетата са на гърба, не можеш сама да ги закопчееш.
            Мери най-после реши да стане и Марта извади дрехите й от гардероба, но това не бяха онези, които носеше при пристигането си предната вечер.
            — Тези дрехи не са мои — рече тя. — Моите са черни.
            Разгледа роклята и дебелото бяло вълнено палто и добави студено, но одобрително:
            — Тези са по-хубави от моите.
            — Тях трябва да облечеш — отвърна Марта. — Мистър Крейвън поръча на мисис Медлък да ги купи от Лондон. Той й каза: „Не искам да виждам дете, облечено в черно, да обикаля наоколо като изгубена душа. Къщата ще стане още по-тъжна. Дайте й малко цвят.“ А мама каза, че разбира какво има предвид той. Мама винаги разбира какво имат предвид хората.
            — Мразя черното — рече Мери.
            Процесът на обличане беше нещо ново и за двете. Марта беше „закопчавала“ по-малките си братя и сестри, но никога не бе виждала дете да стои така неподвижно и да чака някой друг да върши всичко вместо него, сякаш няма собствени ръце и крака.
            — Защо не си обуеш обувките сама? — попита тя, когато Мери безмълвно й протегна крака си.
            — Моята ая ме обуваше — отговори тя втренчено. — Така беше прието.
            Тя много често казваше това: „Така беше прието“. В Индия слугите винаги така казваха. Ако някой им поръчваше да направят нещо, което техните предшественици не са правили преди хиляда години, те го поглеждаха кротко и казваха: „Така не е прието“ и с това въпросът биваше приключен.
            Не беше прието и Господарката Мери да прави нещо, докато я обличаха. Тя трябваше да стои като кукла, но преди още да бъде готова за закуска, започна да подозира, че животът в имението Мисълтуейт ще я научи на много нови неща — като например да си обува чорапите и обувките и да вдига нещата, които е изпуснала. Ако Марта беше добре обучена прислужница на някоя фина млада дама, тя щеше да бъде много по-покорна и почтителна и щеше да знае, че в задълженията й влизат и вчесването на коса, и закопчаването на обувки, и вдигането на паднали неща от земята. Тя обаче беше само една необразована йоркширска селянка, отгледана и възпитана в малка къщичка в ливадите заедно с цял рояк братчета и сестричета, които сами се грижеха за себе си и за по-малките — пеленачета и току-що прохождащи деца.
            Ако Мери беше дете, което обича да се забавлява, сигурно щеше да се радва, когато Марта й говори. Но Мери само слушаше невъзмутимо и се чудеше на свободата й. Отначало изобщо не й беше интересно, но постепенно, докато момичето бърбореше добродушно и приятно, Мери започна да се вслушва какво казва.
            — Ама ти трябва да ги видиш всичките — казваше тя. — Ние сме дванайсет деца, а татко получава само шестнайсет шилинга* на седмица. Мама трябва да се грижи да има овесена каша за всички. Братчетата и сестричетата ми се търкалят и играят в мочурливите ливади по цял ден. Мама казва, че въздухът ги храни, и мисли, че те ядат трева също като дивите кончета. Дикън е на дванайсет години и има едно малко пони, което смята за свое.
            [* Шилинг — английска монета, равна на една двайста от лирата. — Бел.пр.]
            — Откъде го е взел? — попита Мери.
            — Ами намерил го в мочурите заедно с майка му още когато било малко, и се опитал да се сприятели с него. Давал му хляб и му късал трева. И то така го харесало, че върви подир него и му дава да се качва на гърба му. Дикън е добро момче и животните го обичат.
            Мери никога не бе имала свое собствено животно, а винаги бе искала. Тъй че тя започна да се интересува от Дикън и понеже дотогава не се бе интересувала от никого, освен от себе си, това беше зараждане наедно полезно чувство. Отиде в стаята, която й бяха приготвили, и видя, че доста прилича на онази, в която бе спала. Това не беше стая за дете, а за голям човек, с мрачни стари картини по стените и тежки стари дъбови столове. В средата й имаше маса със сервирана голяма вкусна закуска. Но Мери никога нямаше апетит и с безразличие погледна първата чиния, която Марта сложи пред нея.
            — Не искам — рече тя.
            — Не искаш овесена каша? — възкликна Марта недоверчиво.
            — Не.
            — Защото не знаеш колко е хубава. Сложи й малко петмез или захар.
            — Не искам — повтори Мери.
            — Ей! — каза Марта. — Не мога да търпя да се хаби такава хубава храна. Ако нашите деца бяха тук, масата щеше да е празна след пет минути.
            — Защо? — попита Мери студено.
            — Защо! — повтори Марта. — Защото едва ли някога през живота им стомасите им са били пълни. Винаги са гладни като вълци.
            — Не знам какво е глад — заяви Мери с безразличието на неосведомен човек.
            Марта беше възмутена.
            — Е, ще ти е от полза да опиташ. Сигурна съм — каза тя откровено. — Не мога да търпя хора, които само седят и гледат яденето. Честна дума! Как бих искала Дикън и Фил, и Джейн, и всички останали да имат под престилките си такава закуска.
            — Защо не им я занесеш? — предложи Мери.
            — Защото не е моя — отвърна Марта твърдо. — И освен това днес не е свободният ми ден. Аз имам свободен ден веднъж в месеца, също като другите. Тогава си отивам в къщи да почистя вместо мама и тя си почива един ден.
            Мери пийна малко чай и хапна препечен хляб с мармалад.
            — Облечи се добре и излез навън да играеш — рече Марта. — Ще ти е от полза, пък и ще огладнееш.
            Мери отиде до прозореца. Видя градини и алеи, и големи дървета, но всичко изглеждаше мрачно и студено.
            — Навън? Защо да излизам в такова време?
            — Добре, но какво ще правиш, ако не излезеш?
            Мери се огледа. Нямаше с какво да се занимава. Когато мисис Медлък беше подреждала детската стая, не се беше сетила за играчки. Може би наистина щеше да е по-добре да излезе и види градините.
            — Кой ще дойде с мен? — попита тя.
            Марта я изгледа учудено.
            — Сама ще отидеш — отговори тя. — Ще трябва да се научиш да си играеш като другите деца, които нямат братя и сестри. Нашият Дикън ходи сам в мочурите и играе там с часове. Така се е сприятелил и с понито. Има и овце в ливадите, които го познават, а птиците идват при него и ядат от ръката му. Колкото и малко да има за ядене, той винаги отделя от хляба си за своите любимци.
            Именно това, че бе споменат Дикън, накара Мери да излезе навън, макар че тя не го съзнаваше. Дори и да нямаше кончета и овце, сигурно щеше да има птици. Навярно нямаше да са като птиците в Индия и щеше да й е забавно да ги гледа.
            Марта й намери палтото и шапката, даде й чифт здрави обувки и я заведе долу.
            — Ако заобиколиш оттук, ще стигнеш градините — каза тя и посочи една врата сред гъстите храсти. — През лятото има много цветя, но сега им е минало времето. — Тя се поколеба за миг и добави: — Една от градините е заключена. От десет години никой не е стъпвал там.
            — Защо? — попита неволно Мери. Още една заключена врата освен тези сто в необикновената къща.
            — Мистър Крейвън заповяда да я заключат, когато жена му внезапно се помина. Не пуска никого вътре. Това беше нейната градина. Той заключи вратата и зарови ключа. А, мисис Медлък звъни — трябва да бързам.
            След като тя си отиде, Мери тръгна по алеята, която водеше към вратата в храстите. Мислите й се въртяха все около градината, в която никой не бе влизал от десет години. Чудеше се как ли изглежда и дали в нея още растат цветя. Тя мина през вратата в храстите и се озова в голям парк с обширни поляни и лъкатушни алеи, с подкастрени храсти по края. Там имаше и дървета, и цветни лехи, и вечнозелени растения, подрязани в странни форми, и голям басейн със стар сив водоскок в средата. Но цветните лехи бяха голи, а във водоскока нямаше вода. Това не беше заключената градина. Как ли може да се заключи градина? Човек винаги може да влезе.
            Мери тъкмо си помисли това, когато видя на края на пътеката, по която вървеше, дълга стена, обрасла с бръшлян. Тя все още не познаваше достатъчно Англия, за да се сети, че това е зеленчуковата градина. Приближи се до стената и намери сред бръшляна една отворена зелена врата. Явно това не беше заключената градина, тя можеше да влезе.
            Мина през вратата и откри, че цялата градина е заобиколена от стена и че е свързана с още няколко градини, също със стени наоколо. Тя видя друга отворена зелена врата, а зад нея — храсти и пътеки между лехи със зимни зеленчуци. Покрай стената имаше овощни дървета, някои от лехите бяха с парници. „Много голо и празно място“, мислеше Мери, като се озърташе. Може би лятно време щеше да е по-приятно — когато се раззелени, но сега изобщо не беше красиво.
            След малко през вратата, която водеше към втората градина, влезе един стар човек с лопата на рамо. Той се стресна, като видя Мери, а после докосна шапката си за поздрав. Лицето му беше старо и намръщено, сякаш беше недоволен, че я среща. Но и Мери не беше радостна, че го вижда, защото градината не й харесваше и беше направила една от „най-начумерените“ си гримаси.
            — Какво е това място? — попита тя.
            — Една от зеленчуковите градини — отговори човекът.
            — А там? — посочи Мери другата зелена врата.
            — Също — каза кратко той. — Има още една от другата страна на стената, а зад нея пък е овощната градина.
            — Мога ли да отида там? — попита Мери.
            — Ако искаш, иди, но там няма нищо за гледане.
            Мери не отговори. Тръгна по пътеката и мина през втората зелена врата. Там имаше още стени, зимни зеленчуци и парници, но във втората стена тя намери друга зелена врата, която не беше отворена. Може би тя водеше към градината, която никой не бе виждал от десет години. Мери не беше страхлива и винаги правеше каквото иска, затова отиде до вратата и натисна дръжката. Надяваше се, че няма да се отвори и с това искаше да се увери, че е намерила тайнствената градина — но тя се отвори, и то съвсем лесно. Мери влезе и се озова в една овощна градина. Тя цялата беше също заобиколена от стени и имаше дървета, посадени покрай тях — голи плодни дървета сред кафявата трева, — но никъде не се виждаше друга зелена врата. Мери започна да я търси, защото при влизането си от горния край на градината бе забелязала, че стената като че ли не свършва при зеленчуковата градина, а се простира и зад нея, сякаш огражда нещо от другата страна. Върховете на дърветата се виждаха над стената, а на най-високия клон на едно от тях беше кацнала птичка с яркочервени гърди. Внезапно тя запя, като че ли бе видяла Мери и я викаше.
            Мери спря и се заслуша. Радостното и приятелско тънко подсвиркване на птичката я развесели, защото дори едно неприветливо малко момиченце може да се чувствува самотно, а голямата затворена къща, големите голи мочури и големите пусти градини я караха да мислите е останала съвсем сама на света. Ако беше любвеобилно дете, свикнало да бъде обичано, Мери щеше да е много нещастна, но въпреки че беше „Господарката Мери все се чумери“, тя се чувствуваше отчаяна и малката червеногръда птичка почти я накара да се усмихне. Мери я слуша, докато тя отлетя. Не приличаше на птичките в Индия, но много й хареса и тя се чудеше дали ще я види пак. Може би птичката живееше в тайнствената градина и знаеше всичко за нея.
            Навярно Мери мислеше толкова много за изоставената градина, защото нямаше какво да прави. Беше любопитна и много й се искаше да я види. Защо мистър Арчибалд Крейвън беше заровил ключа? Ако толкова бе обичал жена си, защо мразеше градината й? Тя се чудеше дали изобщо някога ще го види, но знаеше, че дори и да го види, нямаше да го хареса, нито пък той нея и щеше само да стои и да го гледа, макар че страшно щеше да й се иска да го попита защо е направил такова странно нещо.
            — Хората не ме харесват, но и аз никого не харесвам — мислеше си тя. — И никога не мога да приказвам като децата на Крофърдови. Те винаги говорят, смеят се и вдигат шум.
            Тя си спомни за червеношийката и как хубаво й пееше, но като се сети за върха на дървото, където беше кацнала, Мери изведнъж спря на пътеката.
            — Това дърво беше в тайната градина, сигурна съм — рече тя. — Стената ограждаше цялото място и нямаше врата.
            Тя се върна в първата зеленчукова градина и намери стария човек, който копаеше там. Приближи се, застана до него и го наблюдава известно време. Той не й обърна внимание и тя най-после го заговори:
            — Бях в другите градини — каза тя.
            — Никой не ти пречи — отвърна той сухо.
            — Отидох и в овощната градина.
            — Нямаше куче на вратата да те ухапе — отговори той.
            — Нямаше врата за другата градина — рече Мери.
            — Каква градина? — попита той грубо и за миг спря да копае.
            — От другата страна на стената. Там има дървета — видях върховете им. Една птичка с червени гърди беше кацнала на едно от тях и пееше.
            За нейна изненада навъсеното му старо и обветрено лице неочаквано смени изражението си. Градинарят бавно се усмихна и сега изглеждаше съвсем друг. На Мери й стана интересно колко по-добре изглежда човек, когато се усмихва. Това не й беше идвало на ума по-рано.
            Той се обърна към овощната градина и засвири с уста — тихо и нежно. Мери не можеше да разбере как един толкова груб човек може да свири така примамливо.
            Почти веднага се случи нещо чудно. Тя чу лек шум от криле във въздуха — това беше птичката с червени гърди, която летеше към тях. Накрая кацна на голяма буца пръст съвсем близо до крака на градинаря.
            — Ето я — засмя се старият човек и заговори на птичето като на дете. — Къде беше, нахално малко просяче? — рече той. — Не съм те виждал днес. Да не си започнало ухажването толкова рано? Много бързаш.
            Птичето наклони главичка на една страна и го погледна с блестящото си око, което приличаше на черна капчица роса. Изглежда, добре познаваше градинаря и изобщо не се страхуваше. Заподскача наоколо, като кълвеше пръстта и търсеше семена и насекоми. Сърцето на Мери трепна, защото птичето беше толкова красиво и весело и толкова приличаше на човек. Имаше малко закръглено телце, нежна човчица и стройни тънки крачета.
            — Винаги ли идва, когато го повикаш? — попита тя почти шепнешком.
            — Да, разбира се. Познавам го още от съвсем малко пиленце. Гнездото му се намира в другата градина и когато за първи път прелетя над стената, беше още много слабо, не можа да се върне няколко дни и така се запознахме. А когато успя да прехвръкне през оградата, другите птичета от люпилото бяха вече отлетели. То беше самотно и отново дойде при мен.
            — Какво птиче е това? — попита Мери.
            — Не знаеш ли? Това е червеношийка, а те са най-милите и любопитни птичета. Те се сприятеляват също като кучетата — ако знаеш как да се държиш с тях. Виж как кълве наоколо и ни поглежда от време на време. Знае, че говорим за нея.
            Беше много интересно да се наблюдава старият човек. Той гледаше с такава гордост и обич малкото пухкаво птиче, което сякаш беше облякло червена жилетка.
            — Доста е суетно това птиче — засмя се той. — Обича хората да говорят за него. И е любопитно — така обича да се меси в чуждите работи, няма равно на себе си. Винаги идва да види какво садя. Знае всичко, от което не се интересува мистър Крейвън. То е главният градинар, казвам ти.
            Червеношийката подскачаше наоколо, като кълвеше усърдно пръстта и от време на време спираше и поглеждаше към тях. На Мери й се струваше, че черните очи на птичето, които приличаха на капки роса, я следят с огромно любопитство. Особеното чувство в сърцето й се засили.
            — Къде са отлетели другите птичета от гнездото? — попита тя.
            — Никой не знае. Старите ги пускат от гнездото, учат ги да летят и след това се пръскат по света, преди да ги видиш. Това птиче е умно и знае, че е самичко.
            Мери направи крачка към червеношийката и я загледа много настоятелно.
            — И аз съм самичка — каза тя.
            Преди тя не знаеше, че това е една от причините да се чувствува кисела и сърдита. Струваше й се, че го откри, когато гледаше червеношийката и червеношийката гледаше нея.
            Старият градинар бутна шапката си назад върху плешивата си глава и загледа Мери.
            — Ти ли си детето от Индия? — попита той.
            Мери кимна.
            — Нищо чудно тогава, че си самотна — рече старият човек.
            Той започна да копае, като забиваше лопатата дълбоко в тлъстата черна градинска почва, а червеношийката подскачаше наоколо и изглеждаше много заета.
            — Как се казваш? — попита го Мери. Той се изправи и отговори:
            — Бен Уедърстаф — и добави с тъжна усмивка: — и аз съм сам, освен когато съм с него. — Той посочи птичето. — Това е единственият ми приятел.
            — А аз изобщо нямам приятели — рече Мери. — Никога не съм имала. Моята ая не ме обичаше и никога с никого не съм играла.
            В Йоркшир хората винаги казват с малко груба откровеност това, което мислят, а Бен Уедърстаф беше истински йоркширец.
            — Ние доста си приличаме с тебе — рече той. — От един дол дренки сме. Не сме хубави, а сме все намръщени и с лош нрав, казвам ти.
            Никога в живота си Мери Ленъкс не беше чувала истината за себе си. Слугите в Индия само се кланяха и подчиняваха, каквото и да правеше. Тя никога не се бе замисляла как изглежда и дали е била толкова намръщена, колкото беше той, преди да дойде червеношийката. Чудеше се също дали е наистина с „лош нрав“. Почувствува се неудобно.
            Изведнъж наблизо се разнесе ясно чуруликане и тя се обърна. Червеношийката беше кацнала на една ябълка съвсем близо до нея и пееше. Бен Уедърстаф се разсмя от сърце.
            — Защо прави така? — попита Мери.
            — Решила е да станете приятели — отвърна Бен. — Сигурен съм, че те хареса.
            — Мене? — учуди се Мери, като се приближи внимателно към дървото и погледна нагоре.
            — Искаш ли да станем приятели? — каза тя на червеношийката, сякаш говореше на човек. — Искаш ли?
            Тя не изрече това рязко, нито пък заповеднически, както говореше в Индия. Гласът й в този миг беше тъй кротък и мил, че Бен Уедърстаф се изненада, както се беше изненадала тя, като го чу да свири.
            — Ето — извика той. — Сега говориш съвсем човешки и като истинско дете, а не като някоя злобна стара жена. Дикън разговаря така с дивите животни в ливадите.
            — Познаваш ли Дикън? — обърна се веднага Мери.
            — Всички го познават. Дикън скита навсякъде. Него го знаят и къпините, и пиренът. Сигурен съм, че лисиците му показват къде са малките им, а чучулигите не крият гнездата си от него.
            Мери искаше да разпитва още. Беше почти толкова любопитна да научи нещо за Дикън, колкото и за изоставената градина. Но точно в този миг червеношийката, която беше допяла песента си, разпери крилца и отлетя. Беше приключила посещението си и имаше други работи за вършене.
            — Птичето прелетя отвъд стената! — извика Мери. — То прелетя над овощната градина и след това отвъд стената — в градината, която няма врата.
            — То живее там — каза старият Бен. — Там се е излюпило и сега се върти около някаква млада женска червеношийка, която живее в розовите храсти.
            — Розови храсти ли? — попита Мери. — Има ли там розови храсти?
            Бен Уедърстаф взе отново лопатата си и започна да копае.
            — Имаше преди десет години — измърмори той.
            — Много бих искала да ги видя — каза Мери. — Къде е зелената врата? Някъде трябва да има врата.
            Бен заби дълбоко лопатата и изглеждаше тъй недружелюбен, както първия път, когато Мери го видя.
            — Имаше преди десет години, но сега няма — рече той.
            — Няма врата? — извика Мери. — Трябва да има!
            — Никой не може да я намери, пък и не му е работа да я търси. Не бъди любопитна и не си пъхай носа там, където не трябва. Е, хайде, аз имам работа. Отивай да си играеш. Нямам повече време.
            Той спря да копае, метна лопатата на рамо и тръгна, без да я погледне и да й каже довиждане.

            ГЛАВА 5: ПЛАЧЪТ В КОРИДОРА
            Отначало всички дни минаваха за Мери по един и същ начин. Всяка сутрин тя се събуждаше в стаята си с гоблените и виждаше Марта да пали огъня, коленичила пред камината. Всяка сутрин изяждаше закуската си в детската стая, където нямаше нищо интересно, а след закуска гледаше през прозореца обширните ливади, които сякаш се простираха на всички страни чак до небето. После й ставаше ясно, че ако не излезе, ще трябва да стои в къщи и нищо да не прави — тъй че излизаше. Мери не знаеше, че като ходи бързо или дори тича по пътеките и надолу по алеята, раздвижва застоялата си кръв и става по-силна, борейки се с вятъра, който духаше в полята. Тичаше само за да се стопли и мразеше вятъра, който я шибаше в лицето и бучеше, и я спираше, сякаш беше някакъв невидим великан. Но свежият въздух, минал над пирена, пълнеше дробовете й с нещо, което беше полезно за цялото й слабо телце. Бузите й се зачервиха и потъмнелите й очи светнаха, без дори да знае за това.
            След като прекара няколко дни почти само навън, една сутрин Мери се събуди гладна. Когато седна да закусва, не погледна презрително овесената каша и не я побутна настрани, а взе лъжицата си и яде, докато изпразни купичката.
            — Добре си похапна тази сутрин, нали! — рече Марта.
            — Днес беше много вкусно — отвърна Мери също учудена.
            — Това е от чистия въздух. Той ти дава апетит да изядеш храната си — каза Марта. — Имаш късмет, че освен апетит имаш и ядене. В нашата къщичка сме дванайсет деца и всички имаме апетит, но нямаме нищо за ядене. Ако излизаш да играеш навън всеки ден, ще понапълнееш и няма да си така жълта.
            — Аз не играя — рече Мери. — Нямам с какво да си играя.
            — Нямаш с какво да си играеш? — възкликна Марта. — Нашите деца играят с пръчки и камъни. Или пък просто тичат и викат, и разглеждат най-различни неща.
            Мери не викаше, но разглеждаше разни неща. Нямаше какво друго да прави. Обикаляше градините и бродеше по пътеките в парка. Понякога търсеше Бен Уедърстаф, но макар че няколко пъти го видя да работи, той или беше много зает и не я поглеждаше, или беше сърдит. Веднъж, когато Мери вървеше насреща му, той хвана лопатата си и сякаш нарочно се обърна на другата страна.
            На едно място Мери ходеше най-често. Това беше дългата алея покрай градините, заобиколени със стена. От двете й страни имаше голи цветни лехи, а стените бяха гъсто обрасли с бръшлян. В една част на стената пълзящите тъмнозелени листа растяха по-нагъсто от другаде, сякаш дълго време бяха оставени без грижи. Навсякъде беше подрязано и подредено, но тук, в долния край на алеята, нищо не бе направено.
            Няколко дни след разговора с Бен Уедърстаф Мери забеляза това и се зачуди защо ли е така. Тъкмо беше спряла и разглеждаше ли разглеждаше едно дълго бръшляново клонче, разлюляно от вятъра, когато пред очите й проблесна нещо алено и се чу ясно чуруликане. Горе на стената беше кацнала червеношийката на Бен Уедърстаф и я гледаше с наклонена главица.
            — О, ти ли си това? — извика тя. Не й се стори никак странно, че говори на птичето, сякаш беше сигурна, че то я разбира и ще й отвърне.
            И то наистина й отвърна. Зачурулика, зацвърча и заподскача по стената, като чели й разказваше най-различни неща. На Мери й се струваше, че и тя го разбира, макар че то не говореше с думи. Птичето сякаш казваше:
            — Добро утро! Не е ли чудесен вятърът? Не е ли прекрасно слънцето? Не е ли чудесно всичко? Хайде да чуруликаме и да скачаме и пеем заедно. Хайде! Хайде!
            Мери започна да се смее и хукна след него, докато то подскачаше и подхвърчаше по стената. Бедната, слаба, грозничка, жълтеникава малка Мери — за миг тя изглеждаше почти хубава.
            — Обичам те! Обичам те! — викаше тя и тичаше надолу по пътеката, опитваше се да чурулика и подсвирква, без изобщо да знае как става това. Но червеношийката изглеждаше съвсем доволна и й отговаряше с чуруликане и подсвиркване. Накрая разпери крилца, стрелна се към върха на едно дърво, където кацна и високо запя.
            Това напомни на Мери първия път, когато видя птичето. То се поклащаше на върха на едно дърво, а тя стоеше в овощната градина. Сега Мери беше от другата страна на овощната градина и стоеше на пътеката покрай една стена и виждаше същото дърво.
            — Това е градината, където никой не може да влезе — си каза тя. — Това е градината без врата. Червеношийката живее там. Как ми се иска да видя тази градина!
            Тя се затича нагоре по пътеката към зелената врата, през която бе влязла първата сутрин. После хукна надолу по пътеката през другата врата и влезе в овощната градина. Спря и погледна нагоре. Там беше същото дърво, но от другата страна на стената. Червеношийката току-що бе свършила песента си и започна да оправя перцата си с човка.
            — Това е градината — рече Мери. — Сигурна съм.
            Тя обиколи цялата стена откъм овощната градина, но както и по-рано не можа да открие никаква врата. След това изтича през зеленчуковите градини на пътеката покрай стената с бръшляна. Огледа цялата стена, но и там нямаше врата, след това отиде до другия й край — там също нямаше врата.
            — Много странно — каза си Мери. — Бен Уедърстаф каза, че няма врата, и наистина няма. Но преди десет години трябва да е имало, щом мистър Крейвън е заровил ключа.
            Това я накара така да се замисли, че й стана интересно. Вече не съжаляваше, че е дошла в Мисълтуейт. В Индия винаги й беше топло и я обземаше леност и тя не се интересуваше от каквото и да било. Истината беше, че свежият въздух от ливадите беше започнал да издухва паяжините от младия й мозък и малко по малко да я разбужда.
            Мери прекарваше почти по цял ден навън и когато се прибираше за вечеря, беше гладна, сънлива и доволна. Не се сърдеше на безконечното бъбрене на Марта. Дори й беше приятно да я слуша и най-после се реши да я пита нещо. Беше свършила да вечеря и седеше на килимчето пред камината.
            — Защо мистър Крейвън е намразил градината? — попита тя.
            Беше помолила Марта да остане при нея и Марта не бе имала нищо против. Тя беше млада и бе свикнала да живее в къща, пълна с братя и сестри, затова и се струваше скучно в просторната стая на прислугата, където лакеят и главните прислужници й се присмиваха на йоркширския говор, смятаха я за проста, стояха отделно и си шушукаха. Марта обичаше да говори, а и необикновеното дете, живяло в Индия и обслужвано от „черните“, беше за нея нещо ново, което я привличаше.
            Тя седна до камината, без да чака покана.
            — Ти още ли мислиш за градината? — попита тя. — Знаех си, че така ще стане. С мен беше същото, когато за пръв път чух за нея.
            — Защо я е намразил? — упорствуваше Мери.
            Марта подви крака и се настани удобно.
            — Чуй как вятърът фучи около къщата — каза тя. — Направо ще те събори, ако си навън в мочурите в такава нощ.
            Мери не знаеше какво означава „фучи“, но като се вслуша, й стана ясно. Това беше онзи глух, каращ те да потръпнеш тътен, който връхлиташе върху къщата от всички страни, сякаш невидим великан я шибаше и блъскаше стените и прозорците, опитвайки да се вмъкне вътре. Но като знаеше, че той не може да влезе, човек се чувствуваше в безопасност в уютната стая с пламтящия огън.
            — Но защо толкова я е намразил? — попита тя, след като слуша известно време вятъра. Беше решила да разбере дали Марта знае.
            Тогава Марта й разказа каквото бе научила.
            — Внимавай — рече тя. — Мисис Медлък каза да не говорим за това. В тази къща има много неща, за които не трябва да се говори. Мистър Крейвън е наредил така. Неговите грижи не са работа на слугите, казва той. Но за градината е друго. Тя била на мисис Крейвън. Направили я, щом се оженили, и тя много я обичала. Гледала сама цветята и не пускали никого от градинарите. Обикновено двамата отивали, затваряли вратата и седели вътре с часове — четели, приказвали. Тя била почти момиче. В градината имало едно старо дърво с извит като седалка клон. Тя посадила рози наоколо и обичала да седи на него. Но един ден, както седяла, клонът се счупил и тя паднала на земята. Ударила се много лошо и на другия ден умряла. Лекарите мислели, че мистър Крейвън ще полудее и също ще умре. Затова толкова мрази градината. Оттогава никой не е влизал там и той не позволява да се говори за това.
            Мери не попита нищо повече. Само гледаше огъня и слушаше как вятърът фучи по-силно от всякога.
            В този миг с нея ставаше нещо хубаво. Всъщност, откакто беше дошла в имението Мисълтуейт, бяха й се случили четири хубави неща. Беше разбрала песента на червеношийката и червеношийката беше разбрала нея, бе тичала с вятъра, докато кръвта й се стопли, беше здраво огладняла за първи път в живота си и беше открила какво значи да ти е мъчно за някого. Тя напредваше.
            Но както слушаше вятъра, тя чу и нещо друго. Не знаеше какво е то, защото отначало едва го различаваше от самия вятър. Звукът беше особен — сякаш някъде плачеше дете. Понякога вятърът звучеше като детски плач, но скоро Мери се увери, че звукът идва отвътре, от къщата, а не отвън. Чуваше се отдалече, но отвътре. Тя се обърна и погледна Марта.
            — Не чуваш ли, че някой плаче? — попита тя.
            Марта изведнъж се смути.
            — Не — отвърна тя. — Това е вятърът. Понякога звучи, като че ли някой се е загубил из ливадите и плаче. Какви ли не звуци се чуват.
            — Ама слушай — каза Мери. — Това идва отвътре, по някой от тези дълги коридори.
            В този миг някъде долу се отвори врата, стана силно течение по коридора и вратата на стаята, в която седяха, се отвори с трясък от вятъра. Двете скочиха на крака и лампата угасна. Сега плачът от далечния коридор се чу още по-ясно.
            — Ето! — извика Мери. — Казах ли ти! Някой плаче и май че не е възрастен човек.
            Марта изтича, затвори вратата и завъртя ключа, но преди да го стори, и двете чуха как някъде се блъсна врата и после всичко утихна, дори вятърът спря за малко да вие.
            Вятърът беше — каза Марта упорито. — Ако не е бил той, сигурно е малката Бети Батъруърт, слугинята, която мие чиниите. Днес цял ден я боли зъб.
            Но имаше нещо тревожно и странно в начина, по който го каза, и Мери я изгледа изпитателно. Тя не вярваше, че Марта казва истината.

            ГЛАВА 6: НЯКОЙ ПЛАЧЕШЕ
            На другия ден пак се лееше проливен дъжд. Мери погледна през прозореца, но сивата мъгла и облаците закриваха ливадите. Днес нямаше да излиза.
            — Какво правите във вашата къщичка, когато вали така? — попита тя Марта.
            — Най-вече се опитваме да не си пречим един на друг — отвърна Марта. — Тогава се вижда колко сме много. Мама е добра жена, но доста се ядосва. Най-големите отиват в обора при кравите и играят там. Дикън не го е страх от дъжда. Излиза навън, все едно че грее слънце. Той казва, че в дъждовен ден вижда неща, които не се показват в хубаво време. Веднъж намери едно малко лисиче, полуудавено в дупката си, и го донесе в къщи в пазвата си, за да го стопли. Майката била убита наблизо, а дупката се напълнила и другите лисичета се издавили. Сега то живее у дома. А друг път намери една полуудавена врана. Донесе и нея в къщи и я опитоми. Казва се Сажда, защото е много черна. Подскача и лети с него навсякъде.
            Мери вече не се обиждаше от непринудения начин, по който Марта й говореше. Дори й беше интересно и съжаляваше, когато Марта спираше да приказва или си отиваше. Историите, които беше слушала от ая в Индия, бяха доста различни от разказите на Марта за къщичката сред мочурите, където живеят четиринайсет души в четири малки стаички и никога нямат достатъчно ядене. Децата се търкаляли и забавлявали като малки овчарски кученца. На Мери й беше най-приятно да слуша за майката и за Дикън.
            — Ако си имах гарван или лисиче, щях да си играя с него — каза Мери. — Но си нямам нищо.
            Марта изглеждаше озадачена.
            — Не можеш ли да плетеш? — попита тя.
            — Не — отговори Мери.
            — Можеш ли да шиеш?
            — Не.
            — Можеш ли да четеш?
            — Да.
            — Тогава защо не си почетеш? Или вземи научи правописа. Вече си голяма.
            — Нямам книги — отвърна Мери. — Всички, които имах, останаха в Индия.
            — Жалко — рече Марта. — Ако мисис Медлък те пусне в библиотеката, там има хиляди книги.
            Мери не попита къде е библиотеката, защото изведнъж я бе осенила нова идея. Тя реши да тръгне и да я намери сама. Не се страхуваше от мисис Медлък. Мисис Медлък, изглежда, постоянно седеше в удобната си стая на долния етаж. В тази особена къща човек рядко срещаше някого. Всъщност нямаше и кого друг да срещне освен прислугата, а когато господарят го нямаше, прислужниците си живееха чудесно. Те имаха грамадна кухня и просторна трапезария, където ядяха четири пет пъти на ден до насита и се веселяха, когато мисис Мед лък я нямаше.
            Сервираха редовно ядене на Мери и Марта й прислужваше, но никой не я питаше какво прави, нито й казваше какво да върши. Мери мислеше, че така е прието да се държат с децата в Англия. В Индия винаги й прислужваше нейната ая, която я следваше навсякъде и във всичко й помагаше. На Мери често й бе омръзвала нейната компания. Сега никой не я придружаваше и тя се учеше да се облича сама, защото Марта я гледаше така, сякаш я смяташе за глупава, ако я накараше да й подава разни неща или да я облича.
            — Нямаш ли ум в главата? — каза тя веднъж, когато Мери очакваше да й сложи ръкавиците. — Нашата Сюзън Ан е два пъти по-умна от тебе, а е само на четири години. Понякога изглеждаш доста глупавичка.
            Мери беше сърдита цял час след това, но то я наведе на някои съвсем нови мисли.
            Тази сутрин, след като Марта изчисти за последен път камината и слезе долу, Мери стоя десет минути пред прозореца. Тя обмисляше новата идея, която й бе хрумнала при споменаването на библиотеката. Самата библиотека не я интересуваше много, защото беше чела съвсем малко книги, но когато чу за нея, отново си спомни за стоте заключени стаи. Чудеше се дали наистина са заключени и какво ще намери, ако влезе в някоя от тях. Дали наистина бяха сто? Защо да не отиде да преброи колко врати има? Поне щеше да прави нещо тази сутрин, щом нямаше как да излезе. Никога не я бяха учили да иска разрешение за каквото и да било, тъй че дори да бе срещнала мисис Медлък, нямаше да я попита дали може да се разхожда из къщата.
            Мери отвори вратата на стаята, излезе в коридора и започна обиколката си. Коридорът беше дълъг и се разклоняваше. Тя стигна до малко стълбище, по което се изкачи до други коридори. Имаше много врати и по стените висяха картини. Някои от тях изобразяваха мрачни и особени пейзажи, но най-често бяха портрети на мъже и жени в странни пищни костюми от атлаз и кадифе. След това се озова в една дълга галерия, чиито стени бяха покрити с такива портрети. Никога не бе и помисляла, че в една къща може да има толкова много картини. Тя бавно се разхождаше и се взираше в лицата, които сякаш също се взираха в нея, и като че ли се чудеха какво прави в къщата им това момиченце от Индия. На някои от портретите имаше деца — малки момичета в плътни атлазени рокли, които стигаха до земята и стояха разперени, и дългокоси момчета с буфан-ръкави и дантелени или набрани около врата яки. Мери винаги спираше и гледаше децата. Чудеше се как ли се казват, къде ли са изчезнали и защо носят такива необикновени дрехи. На един портрет имаше нарисувано високомерно, неприветливо момиченце, което много приличаше на нея. Беше облечено в зелена рокля от брокат и държеше зелен папагал на пръста си. Имаше остър и любопитен поглед.
            — Къде живееш сега? — попита Мери на глас. — Бих искала да си тук.
            Едва ли друго момиченце е прекарвало такава странна сутрин, каквато прекара Мери. Като че ли в цялата огромна къща нямаше никой. Сам-самичка тя скиташе нагоре, после надолу по тесни и широки коридори и й се струваше, че освен нея никой друг не е минавал оттам. Щом са построили толкова много стаи, в тях някога трябва да са живели хора, но сега изглеждаха така пусти, че не й се вярваше.
            Едва когато се качи на втория етаж, на Мери й хрумна да натисне дръжката на една врата. Вратите бяха заключени, както й бе казала мисис Медлък, но когато сложи ръка на една дръжка и я натисна, Мери леко се изплаши, защото почувствува, че тя поддава, но бутна вратата и тя бавно и тежко се отвори. Вратата беше доста масивна и през нея се влизаше в една голяма спалня. По стените имаше бродирани драперии, а мебелите бяха инкрустирани — беше виждала такива в Индия. Огромният прозорец гледаше към ливадите, а над камината висеше портрет на същото онова високомерно неприветливо момиченце, което сякаш се взираше в нея още по-любопитно.
            — Може би тя е спяла някога тук — рече Мери. — Как ме гледа! Като че иска да се почувствувам неудобно.
            После тя отвори още много врати. Видя толкова много стаи, че се умори и започна да мисли, че трябва да са били сто, макар да не ги беше броила. Във всички стаи имаше стари картини или стари гоблени, избродирани с най-чудновати сцени. Имаше необикновени мебели и украшения.
            В една стая, която изглеждаше дамски салон, завесите бяха целите от бродирано кадифе, а в един шкаф имаше около сто малки слончета, направени от слонова кост, с най-различна големина. Някои носеха на гърбовете си махути*, други — паланкини**, някои бяха големи, а други — съвсем малки, като новородени. Мери беше виждала слонова кост в Индия и знаеше всичко за слоновете. Отвори вратата на шкафа, покачи се на едно столче и дълго игра с фигурките. Когато й омръзна, подреди слончетата както си бяха и затвори вратичката.
            [* Махут — водач на слон (в Индия) — Бел.пр.]
            [** Паланкин — носилка (в източните страни). — Бел.пр.]
            През всичките си странствувания по дългите коридори и празни стаи Мери не срещна жива душа, но в тази стая имаше нещо. Тъкмо бе затворила вратата на скрина, когато чу слабо шумолене. Тя подскочи и веднага погледна към дивана до камината, откъдето идваше шумът. В ъгъла на дивана имаше кадифена възглавница с дупка, от която се показваше главичка с две изплашени очи.
            Мери тихо се приближи. Бляскавите очички бяха на една мишка, която бе прогризала дупка във възглавницата и си беше направила удобно местенце. Шест малки мишлета спяха сгушени до нея. Изглежда, това бяха единствените живи същества в стоте стаи, но те не бяха никак самотни.
            — Ако не се плашеха толкова, щях да ги взема с мен — каза си Мери.
            Тя доста дълго обикаля и се умори, затова тръгна обратно. Няколко пъти се губи, като сбъркваше и завиваше по друг коридор и трябваше да се лута, докато намери правилния път, но накрая стигна своя етаж, макар че се озова доста далеч от стаята си и не знаеше къде точно се намира.
            — Май че пак съм сбъркала — рече тя, спря и застана в края на един малък коридор с гоблен на стената. — Не знам накъде да тръгна. Колко е тихо!
            Един звук наруши тишината тъкмо когато стоеше там и изричаше тези думи. Чу се плач, но не съвсем същият като предишната вечер. Сега беше съвсем кратко, раздразнително изхленчване на дете. Стените го заглушаваха.
            — Сега е по-близо — рече Мери с разтуптяно сърце. — И наистина е плач.
            Тя случайно опря ръка на гоблена близо до нея и отскочи уплашено. Гобленът закриваше една врата, която се отвори и откри друга част от коридора, а по него идваше мисис Медлък със своята връзка ключове и с много сърдит вид.
            — Какво правиш тук? — попита тя Мери и я дръпна за ръката. — Какво ти бях казала?
            — Сбърках пътя — обясни Мери. — Не знаех накъде да тръгна и чух, че някой плаче.
            В този миг тя страшно мразеше мисис Медлък, но в следващия я намрази още повече.
            — Нищо подобно не си чула — каза икономката. — Връщай се веднага в стаята си или ще ти издърпам ушите.
            Тя хвана Мери за ръка, поведе я през коридорите и накрая я бутна в стаята й.
            — Сега ще стоиш, където ти е наредено, иначе ще те заключа. Господарят каза, че ще ти вземе гувернантка и добре ще направи. Някой трябва да е непрекъснато с тебе, а аз имам много работа.
            Тя излезе и затръшна вратата след себе си. Мери седна на килимчето пред камината. Беше побледняла от гняв, но не се разплака, а само скърцаше със зъби.
            — Някой плачеше, плачеше, плачеше — повтаряше си тя.
            Сега вече го бе чула два пъти и все някога щеше да разбере истината. Тази сутрин откри много неща и се чувствуваше като след дълго пътешествие. Във всеки случай, беше се забавлявала през цялото време — игра си със слончетата и видя сивата мишка с малките мишлета в дупката на кадифената възглавница.

            ГЛАВА 7: КЛЮЧЪТ ОТ ГРАДИНАТА
            Два дни по-късно, още щом отвори очи, Мери веднага се надигна в леглото и извика на Марта:
            — Погледни ливадите! Погледни ливадите!
            Бурята беше преминала и през нощта вятърът беше прогонил сивата мъгла и облаците. Сега вече и той беше спрял и небето синееше високо над ливадите. Мери никога не бе мислила, че може да има такова синьо небе — плътно и дълбоко. В Индия небесата бяха топли и пламтящи, а тук цветът беше тъмносин и хладен като прекрасно бездънно езеро, чиято повърхност искреше и тук-там, високо, високо в синевата, плуваха пухкави снежнобели облачета. В далечината ливадите изглеждаха светлосини, а не мрачно моравочерни или тъмносиви.
            — Я, бурята премина — каза Марта с радостна усмивка. — Винаги е така по това време на годината. През нощта спира и ти се струва, че никога нея е имало или може Да я има. Това е, защото пролетта иде. Няма да настъпи скоро, но вече е на път.
            — Аз пък мислех, че в Англия винаги вали и е мрачно — рече Мери.
            — А, не — отговори Марта, седнала със свити крака сред четките за лъскане на камината. — Нищо подобно. Когато грее слънце, Йоркшир е най-слънчевото място на земята. Нали ти казах, че скоро ливадите ще ти харесат. Почакай само да цъфнат прещипът, пиренът и зановецът — покриват се със златисти цветчета и морави камбанки, а над тях трепкат с крилца стотици пеперуди, жужат пчели, чучулигите се стрелкат високо в небето и пеят. Ще искаш да излизаш още в зори и да живееш навън като Дикън.
            — Ще мога ли някога да стигна дотам? — попита Мери замислено, като гледаше през прозореца далечната синева. Всичко беше толкова ново и голямо, и чудесно, и с такива прекрасни цветове.
            — Не знам — отговори Марта. — Откакто си родена, май че не си използувала крачетата си. Няма да можеш да извървиш пет мили. Толкова е до нашата къщичка.
            — Много бих искала да я видя.
            Марта я погледна любопитно за миг, след което взе една четка и продължи да търка решетката на камината. Тя си помисли, че в този миг малкото грозно личице не изглеждаше така неприятно както първия ден, в който го видя. Някак й напомняше лицето на малката Сюзън Ан, когато много й се искаше нещо.
            — Ще питам мама — рече тя. — Мама винаги знае какво трябва да се направи. Днес е свободният ми ден и си отивам у дома. Ех, как се радвам. Мисис Медлък има добро мнение за мама. Може би ще говори с нея.
            — Харесва ми майка ти — каза Мери.
            — Така си и мислех — съгласи се Марта и продължи да лъска камината.
            — Но никога не съм я виждала — рече Мери.
            — Не, не си.
            Марта отново седна с подвити крака и потърка носа си с опакото на ръката, като че нещо я бе озадачило, но накрая добави убедено:
            — Е, тя е толкова умна, работлива, добра и чиста, че човек не може да не я хареса, дори и да не я е виждал. Като си отивам в къщи през свободния ден, просто скачам от радост, когато прекосявам ливадите.
            — Аз харесвам и Дикън — допълни Мери. — И него не съм го виждала.
            — Е, нали ти казах, че дори птиците, зайците, дивите овце и понита, че и лисиците го обичат. Чудя се — рече Марта, като я гледаше замислено — какво ще каже Дикън за теб, като те види.
            — Той няма да ме хареса — каза Мери студено и начумерено. — Мен никой не ме харесва.
            Марта отново се замисли.
            — А ти самата харесваш ли се? — попита тя, сякаш наистина много искаше да разбере.
            Мери се поколеба за миг.
            — Не, изобщо не се харесвам — отвърна тя. — Но по-рано никога не съм се замисляла за това.
            Марта се усмихна, като че си спомни нещо приятно.
            — Мама веднъж ми каза това — започна тя. — Тъкмо переше, а аз бях сърдита и говорех лошо за другите, та тя се обърна и ми рече: „Ти, Кума Лисо! Стоиш тук и ми разправяш, че не харесваш този и онзи, а себе си харесваш ли?“ Аз се разсмях и веднага всичко ми мина.
            Марта даде на Мери закуската и веднага тръгна в чудесно настроение. Щеше да извърви пет мили през ливадите до родната си къщичка, да помогне на майка си при прането, да опекат хляб за през седмицата и всичко това щеше да й достави голямо удоволствие.
            Като разбра, че Марта си е отишла, Мери се почувствува по-самотна от всякога. Тя излезе навън и най-напред обиколи тичешком градината с водоскока десет пъти. Броеше внимателно и като свърши, й стана по-весело. Слънчевата светлина сякаш променяше цялата местност. Високият тъмносин свод се издигаше над Мисълтуейт и над ливадите, а Мери гледаше нагоре и си мислеше колко ли хубаво би било да легне на едно бяло облаче и да поплува наоколо. Тя отиде в първата зеленчукова градина и намери Бен Уедърстаф да работи с още двама градинари. Промяната във времето, изглежда, му се беше отразила добре. Той сам я заговори:
            — Пролетта иде — каза той. — Усещаш ли мириса й?
            Мери подуши и й се стори, че усеща нещо.
            — Мирише на нещо приятно, свежо и влажно — рече тя.
            — Това е хубавата, плодородна земя — отвърна Бен, като продължи да копае. — В добро настроение е, готви се да отглежда растения. Тя се радва, когато дойде време за засаждане. През зимата й е скучно, защото няма какво да прави. А сега корените на цветята вече се размръзват вътре в тъмното. Слънцето ги затопля и скоро ще видиш как се подават зелените стръкчета.
            — Какви ще са тези цветя? — попита Мери.
            — Минзухари, кокичета и жълти нарциси. Никога ли не си ги виждала?
            — Не, в Индия след дъждовете е горещо, влажно и зелено. И ми се струва, че всичко израства за една нощ.
            — Тези тук не могат да пораснат за една нощ — рече Уедърстаф. — Ще трябва да почакаш. Те растат стръкче по стръкче и листче по листче — всеки ден по малко. Само наблюдавай.
            — Ще го направя — отговори Мери.
            След малко тя чу тих шум от крила и веднага разбра, че червеношийката пак е дошла. Днес беше приказлива и оживена, подскачаше близо до краката на Мери, накланяше главичка на една страна и я поглеждаше тъй срамежливо, че тя попита Бен Уедърстаф:
            — Мислиш ли, че ме помни?
            — Дали те помни?! — отвърна Бен възмутено. — Че тя познава всяка зелка в градината, какво остава до хората Никога не е виждала такова момиченце и иска да узнае всичко за теб. Не се опитвай да скриеш нещо от нея.
            — Дали и в градината, където живее, растенията вече се раздвижват под земята? — искаше да знае Мери.
            — Каква градина? — изсумтя Уедърстаф и пак се намръщи.
            — Онази със старите розови храсти — не можа да се стърпи да не попита тя, защото толкова много й се искаше да узнае. — Всички ли цветята са умрели, или някои ще поникнат пак през лятото? Има ли там още рози?
            — Питай нея — рече Бен Уедърстаф и мръдна с рамене към червеношийката. — Само тя знае. Никой друг не е влизал там от десет години.
            „Десет години са много време“, мислеше си Мери. Беше родена преди десет години.
            Тя се отдалечи бавно и се замисли. Градината беше почнала да й харесва така, както й харесваха червеношийката, Дикън и майката на Марта. Марта също започваше да й харесва. Тя вече обичаше много хора — като се има предвид, че по-рано не бе обичала никого. Мери слагаше и червеношийката при хората. Тръгна покрай дългата, покрита с бръшлян стена, над която се виждаха върховете на дърветата. Когато минаваше втори път, й се случи нещо много интересно и вълнуващо и причината за това бе червеношийката на Бен Уедърстаф.
            Чу чуруликане и цвърчене и видя птичето в празната леха за цветя отляво. То подскачаше и се преструваше, че кълве разни неща от земята, за да не си помисли Мери, че я следи. Но тя знаеше, че я е проследило, и това така я зарадва, че почти потрепери.
            — Ти ме помниш! — викна тя. — Помниш ме! Ти си най-хубавото птиченце на света.
            Мери чуруликаше, приказваше му нежно, а то подскачаше, въртеше опашка и цвърчеше, сякаш и то говореше. Червеното му елече беше като от коприна, а когато напери малките си гърдички, стана толкова красиво, сякаш искаше да й покаже колко важна може да бъде една червеношийка и колко много може да прилича на човек. Когато то й позволи съвсем да се приближи, Мери напълно забрави, че някога през живота си се е чумерила. Тя се наведе към него, като говореше и се опитваше да наподобява звуците на червеношийката.
            О, само като си помислеше, че птичето й позволи да се приближи толкова много! То знаеше, че за нищо на света тя няма да протегне ръка към него и да го изплаши. То знаеше, защото беше истински човек, но по-добър от всички други хора на света. Мери беше толкова щастлива, че не смееше да диша.
            Лехата за цветя не беше съвсем гола. Наистина цветя нямаше, защото ги бяха подрязали за зимната им почивка, но в края й растяха нагъсто ниски и високи храсти, около които подскачаше червеношийката. По едно време тя скочи върху буца прясно обърната пръст и се спря, за да потърси червеи. Пръстта беше изровена, защото някое куче се бе опитвало да извади къртица и бе направило доста дълбока дупка.
            Мери я разглеждаше, без да знае как се е появила тази дупка, и както гледаше, съзря нещо полузаровено в прясната пръст. То приличаше на пръстен от ръждиво желязо или пиринч и когато червеношийката литна към едно близко дърво, Мери протегна ръка и вдигна пръстена. Това обаче не беше пръстен, а стар ключ, който изглеждаше да е стоял заровен от дълго време.
            Мери се изправи и го разгледа с изплашено лице.
            — Може би е заровен от десет години — прошепна тя. — Може би това е ключът за градината.

            ГЛАВА 8: ЧЕРВЕНОШИЙКАТА, КОЯТО ПОКАЗА ПЪТЯ
            Мери дълго разглежда ключа. Обръщаше го на всички страни и мислеше. Както вече казах, тя не беше научена да иска разрешение или да пита по-големите за каквото и да било. Всичко, около което се въртяха мислите й, беше, че ако това е ключът на затворената градина и ако намери вратата, тя може би ще успее да я отвори и да види какво има зад стените и какво е станало с розовите храсти. Тя искаше непременно да я види, защото сигурно щеше да е по-различна от всички други градини и може би през тези десет години с нея бе станало нещо странно. Освен това, ако й харесваше, тя можеше да ходи там всеки ден, да заключва вратата и да си измисля най-различни игри, които да играе, необезпокоявана от никого, защото никой няма да знае къде е тя, а ще мислят, че вратата е още заключена и ключът — заровен. Тази мисъл много я радваше.
            Животът й в тази къща със сто тайнствено заключени стаи, където нямаше с какво да се развлича, караше ленивия й мозък да поработи и възбуждаше въображението й. Без съмнение свежият и чист въздух на ливадите имаше голяма заслуга за това. Така, както въздухът й беше дал апетит, а борбата с вятъра бе раздвижила кръвта й, тези неща сега вълнуваха мислите й. В Индия винаги й беше много топло и тя се чувствуваше твърде отпусната и слаба, за да я е грижа за нещо. Тук обаче Мери започваше да се интересува и да иска да върши нови неща. Сега вече тя се чувствуваше по-малко „начумерена“, въпреки че не знаеше защо.
            Мери сложи ключа в джоба си и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътеката. Тук, изглежда, идваше единствено тя, затова можеше спокойно да оглежда стената и най-вече бръшляна, който я покриваше. Именно той я объркваше. Колкото и внимателно да се вглеждаше, не виждаше нищо друго освен гъсти, блестящи, тъмнозелени листа. Това много я разочарова. Нещо от „начумереността“ й се събуди у нея, докато крачеше покрай стената и гледаше над нея към върховете на дърветата, които се намираха отвъд. „Толкова е глупаво — си каза тя — да си тъй близо и да не можеш да влезеш.“ Скри ключа в джоба си, когато се прибра в къщи, и реши винаги да го носи със себе си, тъй че ако намери някога скритата врата, да е готова веднага да влезе.
            Мисис Медлък бе разрешила на Марта да пренощува у дома си, но на сутринта тя отново беше на работа в отлично настроение и с още по-румени бузи.
            — Станах в четири часа — каза тя. — Ех, колко бяха хубави ливадите — птиците се събуждаха, зайци скачаха наоколо, слънцето тъкмо изгряваше. Не вървях пеш през целия път. Един човек ме качи на каруцата си и беше чудесно.
            Тя беше пълна с истории и радостни случки от свободния ден. Майка й много се зарадвала да я види и двете добре се справили с прането и печенето на хляба. Марта дори приготвила за децата по един тестен сладкиш, поръсен със захар.
            — Още вдигаха пара, когато децата се върнаха от игра. Цялата къща ухаеше на чисто и на нещо печено, огънят беше запален и те направо крещяха от радост. Дикън каза, че в нашата къщичка и крал може да живее.
            Вечерта всички седнали около огъня. Марта и майка й кърпели скъсаните дрехи и чорапи, а Марта им разказвала за малкото момиченце, което дошло от Индия и било свикнало цял живот да му слугуват, че дори чорапите си не можело да обуе само.
            — Приятно им беше да слушат за теб — рече Марта. — Искаха да знаят всичко за черните и за кораба, с който си пристигнала. Не можах да им разкажа достатъчно.
            Мери се замисли.
            — Ще ти разправя още неща преди следващия ти свободен ден — каза тя, — тъй че ще имате повече да си говорите. Сигурно ще им хареса да чуят за слоновете и камилите и за офицерите, които ходят на лов за тигри.
            — Ей богу — извика Марта доволна, — те ще полудеят от радост! Наистина ли ще ми разкажеш всичко това? Ще бъде също като панаир с диви животни — чувала съм, че имало веднъж в Йорк.
            — Индия е съвсем различна страна — каза Мери бавно, докато мислеше по въпроса, — не е като Йоркшир. Никога не бях се сещала за това. Приятно ли беше на Дикън и на майка ти да им разправяш за мен?
            — Разбира се! На Дикън чак очите щяха да изскочат, толкова се ококори. А на мама й стана мъчно, че си все сама. Тя попита: „Мистър Крейвън не е ли намерил гувернантка или бавачка за нея?“, а аз казах: „Не още. Мисис Медлък знае, че той ще й намери, ако се сети, но това може да стане и след две-три години.“
            — Не искам гувернантка — отсече Мери.
            — Обаче мама казва, че вече е време да се учиш да четеш и трябва някоя жена да се грижи за тебе. Тя ми каза: „Марта, само си помисли как ще се чувствуваш в една толкова голяма къща съвсем сама, без майка. Направи нещо да я развеселиш!“, и аз казах, че ще направя.
            Мери я изгледа продължително.
            — Ти наистина ме развеселяваш — рече тя. — Обичам да те слушам как говориш.
            Марта излезе от стаята и се върна с нещо, което криеше под престилката.
            — Познай какво е това! — рече тя с весела усмивка. — Донесох ти подарък!
            — Подарък! — възкликна Мери. Как можеше една къщичка с четиринайсет гладни гърла да й праща подарък.
            — Един търговец с каруца мина през ливадите и спря пред нашата къщурка — обясни Марта. — Продаваше тенджери, тигани и разни дреболии, но мама нямаше пари за нищо. Тъкмо си тръгваше и нашата Елизабет-Елън викна: „Мамо, той има въжета за скачане с червени и сини дръжки!“ Мама изведнъж извика: „Ей, господине, почакай! Колко струват?“, а той: „Две пени“*. Мама започна да рови в джоба си и ми казва: „Марта, ти си добро момиче и ми донесе заплатата си. Макар че парите ми трябват много, ще дам две пени да купя въженце за онова дете.“ И тя го купи. Ето ти го.
            [* Пени — англ. монета, равна на 1/12 от шилинга. — Бел.пр.]
            Марта извади въжето изпод престилката си и й го показа гордо. То беше здраво и тънко, а дръжките му бяха нашарени с червено и синьо. Мери Ленъкс никога не бе виждала въже за скачане и го гледаше с учудване.
            — За какво е това? — попита тя с любопитство.
            — Как за какво?! — извика Марта. — Да не би да искаш да кажеш, че в Индия няма въжета за скачане, а само слонове, тигри и камили? Нищо чудно, че повечето хора са черни. Ето за какво е — гледай!
            Тя изтича в средата на стаята, хвана дръжките и започна да скача. Мери цяла се извърна да я гледа, а чудноватите лица от портретите сякаш също се взираха в нея. Те сигурно се чудеха какво ли си позволяваше да прави под носа им това просто селянче. Но Марта дори не ги поглеждаше. Интересът и любопитството, изписани по лицето на Мери, така я радваха! Тя продължи да скача, докато стигна до сто.
            — Можех и повече по-рано — рече тя. — Стигала съм до петстотин, когато бях на дванайсет години, но тогава не бях толкова дебела, пък и отдавна не съм скачала.
            Мери стана от стола.
            — Много е хубаво — каза тя. — Майка ти е добра жена. Дали ще мога и аз да се науча да скачам като теб?
            — Ами опитай — насърчи я Марта и й подаде въжето. — Отначало няма да можеш до сто, но трябва да се упражняваш. Така каза мама. Тя каза: „Нищо няма да й помогне така, както въжето. То е най-полезната играчка за деца. Нека скача на чист въздух, така краката и ръцете й ще пораснат и заякнат.“
            Ясно беше, че Господарката Мери нямаше много сила в краката и ръцете, когато започна да скача за първи път. Отначало не беше особено сръчна, но така й хареса, че не искаше да спре.
            — Облечи се и излез да скачаш навън — каза Марта. — Мама рече да стоиш навън колкото може повече, даже и когато вали. Само да се обличаш по-дебело.
            Мери си сложи палтото и шапката, взе въжето и тръгна да излиза, но изведнъж се сети нещо и се обърна.
            — Марта — каза тя, — това въже е от твоята заплата. Двете пени са били твои. Благодаря ти.
            Тя каза това сковано, защото не беше свикнала да благодари, нито да обръща внимание, когато се прави нещо за нея.
            — Благодаря ти — рече тя и подаде ръка, понеже не знаеше какво да направи. Марта се ръкува несръчно — и тя не беше свикнала на такива неща. После се засмя:
            — Ей, ама ти си също като някоя стара жена. Нашата Елизабет-Елън щеше само да ме целуне.
            Мери се скова още повече.
            — Искаш ли да те целуна? Марта пак се засмя.
            — А, не — отговори тя. — Ако беше друго дете, щеше да се сетиш сама, но ти не си. Хайде, тичай да играеш!
            Мери се почувствува малко неловко, като излизаше. Особени изглеждаха хората в Йоркшир, а Марта беше постоянна загадка за нея. Отначало Мери никак не я обичаше, но сега вече не беше така.
            Въжето беше наистина чудесно. Тя броеше и скачаше, скачаше и броеше, докато бузите й се зачервиха. Беше й толкова интересно, както никога досега. Слънцето грееше и подухваше ветрец, който донасяше свежия аромат на прясно разкопана земя. Мери скача около водоскока, после нагоре и надолу по алеите. Най-накрая отиде да скача в зеленчуковата градина и видя Бен Уедърстаф, който копаеше и говореше с червеношийката, а тя подскачаше наоколо. Скачайки, Мери се приближи до пътеката. Той вдигна глава и я погледна любопитно. Мери се чудеше дали ще я забележи, защото искаше да я види как скача.
            — Брей! — възкликна той. — Гледай ти! Значи и ти стана най-после дете! Да не се казвам Бен Уедърстаф, ако бузите ти не са червени! Не вярвах, че това може да стане.
            — Никога по-рано не съм скачала — каза Мери. — Сега се уча и мога само до двайсет.
            — Продължавай така — рече Бен. — Това е хубаво за тебе. Виж как те гледа — посочи той червеношийката с глава. — Вчера те следеше, сигурно и днес ще иска. Решила е да открие какво е това въже, защото никога не е виждала такова нещо. Ей! — завъртя той глава към птичката. — Любопитството ти ще те убие, ако не внимаваш!
            Мери обиколи със скачане всички градини, като си почиваше от време на време. Най-накрая тръгна по своята любима алея и реши да опита дали може да я премине цялата със скокове. Алеята беше доста дълга, затова тя започна бавно, но едва стигна до половината и толкова се загря и запъхтя, че трябваше да спре. Това нямаше голямо значение, понеже вече беше стигнала до трийсет. Мери се засмя доволно и изведнъж — какво да види — червеношийката! Беше кацнала на бръшляна и се люлееше. Тя пак беше следила Мери и сега я поздравяваше с песен. Както скачаше, Мери усети нещо тежко в джоба си и се засмя на червеношийката:
            — Ти ми показа вчера ключа — рече тя. — Днес трябва да ме заведеш при вратата, но не ми се вярва да я знаеш.
            Червеношийката литна от люлеещия се бръшлянов клон и кацна горе на стената. Отвори човчица и запя чудна песен, просто за да се похвали. Няма нищо по-възхитително на света от червеношийка, когато се перчи, а те правят това почти непрекъснато.
            Мери Ленъкс беше слушала много за магии в приказките на своята ая. Това, което стана в следващия миг, беше според нея чиста магия.
            Ветрецът пак подухна по алеята, този път малко по-силно, така че разлюля клоните на дърветата и висящия по стената бръшлян. Мери стоеше близо до червеношийката. Изведнъж вятърът духна настрани няколко бръшлянови клонки. Мери скочи и ги хвана с ръка, защото бе видяла нещо под тях — нещо кръгло, което дотогава бе скрито от листата. Беше дръжката на една врата.
            Тя мушна ръце под листата и ги разбута настрани. Увисналият бръшлян изглеждаше много гъст, образуваше рехава люлееща се завеса, макар че част от листата бяха пропълзели по дървените и железните части на вратата. Сърцето й биеше силно, а ръцете й трепереха от радост и вълнение. Червеношийката продължаваше да чурулика, като накланяше глава, сякаш и тя се вълнуваше. Какво беше това квадратно желязно нещо, което ръцете й напипаха и в което пръстите й откриха дупка?
            Това беше ключалката на вратата, стояла заключена десет години! Мери бръкна в джоба си, извади ключа и го мушна в ключалката. Ставаше! Тя го завъртя с две ръце. След това пое дълбоко въздух и се огледа дали не идва някой. Нямаше никого. Тя отново пое дъх, махна завесата от бръшлян и бутна вратата. Тя бавно-бавно се отвори.
            Мери се промъкна вътре, затвори вратата и се огледа, като се задъхваше от вълнение, учудване и възторг. Тя се намираше в тайната градина!

            ГЛАВА 9:
НАЙ-СТРАННАТА КЪЩА, В КОЯТО НЯКОЙ НЯКОГА Е ЖИВЯЛ
            Това беше най-хубавото и тайнствено място на света. Високите стени, които го заобикаляха, бяха покрити с пълзящи розови стъбла без листа. Те бяха гъсто сплетени. Мери Ленъкс позна, че са рози, защото бе виждала много в Индия. Навсякъде земята беше покрита с кафява изсъхнала трева. Имаше и високостеблени рози, които така бяха разперили клонки, че приличаха на малки дръвчета. В градината растяха и дървета и едно от най-странните и красиви неща тук бе, че те пелите бяха увити с пълзящи рози, а дългите им филизи се люлееха като леки завеси. Тук-там те се бяха закачили на някой по далечен клон, бяха пропълзели от дърво на дърво и бяха образували красиви мостове. По тях сега нямаше нито рози, нито листа и Мери не знаеше дали са живи, или са изсъхнали. Мрежата от сиви и кафяви клонки обвиваше всичко като мантия от мъгла — и стените, и дърветата, дори и кафявата трева. Именно тази призрачна мрежа придаваше особена тайнственост на всичко. Мери бе очаквала, че градината ще бъде по-различна от другите, които не са били изоставени за толкова дълго време, и наистина през целия си живот тя никога не бе виждала такова място.
            — Колко е тихо! — прошепна тя. — Колко е тихо!
            Спря се за миг и се заслуша в тишината. Червеношийката, кацнала на дървото си, също мълчеше. Тя дори не пърхаше с крила, а стоеше неподвижно и гледаше Мери.
            — Нищо чудно, че е така тихо — отново зашепна Мери. — Аз съм първата, която проговаря тук от десет години насам.
            Тя се отдалечи от вратата, като стъпваше тихо, сякаш се страхуваше да не събуди някого. Радваше се, че тревата отдолу заглушава стъпките й. Мина под една от приказните арки между дърветата, спря и се загледа нагоре, към клонките и филизите, от които тя бе оплетена.
            — Дали всичките са изсъхнали? — каза тя. — Мъртва ли е градината? Как бих искала да е жива!
            Бен Уедърстаф би познал веднага дали са живи, или не, но тя виждаше само сиви и кафяви клонки и нито една пъпчица по тях.
            Но Мери бе намерила тайната градина и можеше да идва тук, когато пожелае. Тя се чувствуваше тъй, сякаш бе намерила свой собствен свят.
            Слънцето грееше вътре в градината и високият син небосвод над тази част от Мисълтуейт изглеждаше много по-ярък и светъл, отколкото над ливадите. Червеношийката хвръкна от дървото си и заподскача около Мери от храст на храст. Чуруликаше и изглеждаше много заета, като че ли й показваше разни неща от градината. Всичко беше тъй тайнствено и тихо. На Мери й се струваше, че на стотици мили наоколо няма жива душа, но не се чувствуваше самотна. Единственото, което я занимаваше, беше желанието й да разбере дали всички рози са изсъхнали, или има още живи, които ще се покрият с листа и цветове, щом времето се стопли. Никак не искаше градината да е съвсем мъртва. Колко хубаво би било, ако всичко в нея е живо и навсякъде разцъфнеха хиляди рози!
            Въженцето висеше на рамото й, когато влезе вътре, и Мери реши да обикаля градината, като скача и спира там, където иска да разгледа нещо. Изглеждаше, че на места е имало пътеки, а в един-два ъгъла вечнозелени растения образуваха нещо като беседки, в които имаше каменни пейки или големи саксии за цветя, целите покрити с мъх.
            Като наближи втората беседка, тя спря да скача, понеже видя, че нещо се подава от черната пръст в една леха. Това бяха няколко тънки бледозелени стръкчета. Тя си спомни думите на Бен Уедърстаф и коленичи, за да ги разгледа.
            — Да, това може би са минзухари, кокичета или нарциси — прошепна Мери.
            Наведе се съвсем близо до тях и помириса влажната земя. Свежият аромат много й хареса.
            — Навярно на други места поникват още стръкчета — каза тя. — Ще обиколя градината да видя.
            Сега тя вече не скачаше, а вървеше бавно и гледаше земята. Обиколи навсякъде, като се стараеше да не пропусне нищо, и откри още много такива тънки бледозелени връхчета. Това също я развълнува.
            — Значи не цялата градина е мъртва — тихичко извика тя. — Дори ако розите са изсъхнали, има други живи неща.
            Мери нищо не разбираше от градинарство, но забеляза, че на някои места тревата е много гъста и пречи на зелените връхчета да растат. Тя намери една остра пръчка, коленичи и започна да изравя и скубе бурените и тревата, докато почисти добре мястото около зелените връхчета.
            — Сега вече ще могат да дишат — рече тя, след като свърши с първите. — Ще почистя всички, които виждам, а ако днес не ми стигне времето, утре пак ще дойда.
            Тя вървеше от едно място на друго, като копаеше, плевеше и безкрайно се забавляваше. От леха на леха стигна до тревата под дърветата. Работата толкова я загря, че тя първо си свали палтото, после шапката и не усещаше, че през цялото време се усмихва на тревата и на бледите зелени стръкчета.
            Червеношийката също беше невероятно заета. Тя беше много доволна, че в нейната градина кипи работа. Тя често се чудеше на Бен Уедърстаф. Около него винаги имаше вкусни неща за ядене, които се появяваха с обръщането на почвата. Сега това ново същество, което не беше и наполовина голямо колкото Бен, се бе сетило да дойде в нейната градина и бе започнало веднага да работи.
            Мери работи в градината, докато стана време за обед. Всъщност почти бе забравила за него и когато се облече и взе въженцето, не й се вярваше, че е работила два-три часа. През цялото време беше истински щастлива. На почистените места се виждаха стотици мънички бледозелени връхчета, които сега изглеждаха два пъти по-весели отпреди, когато тревата и бурените ги заглушаваха.
            — Ще се върна следобед — рече Мери, като оглеждаше новото си царство и говореше на дърветата и на розовите храсти, сякаш можеха да я чуят.
            Изтича лекичко по тревата, отвори бавно старата врата и се промуши изпод бръшляна. Бузите й бяха много червени, очите й блестяха и на обед изяде толкова много, че Марта се зарадва.
            — Две парчета месо и два пъти си сипа оризов пудинг! — възкликна тя. — Е, мама ще бъде доволна, като й кажа какво е направило въжето.
            Докато ровеше с пръчката, Господарката Мери беше открила някакъв бял корен, който приличаше на лукова глава, и сега се чудеше дали Марта може да й каже какво е това.
            — Марта — каза тя, — какви са тези бели корени, които приличат на лукови глави?
            — Луковици — отговори Марта. — От тях израстват много пролетни цветя — мъничките са кокичета и минзухари, големите са бели и жълти нарциси, а най-големите са кремове и перуники.
            — Дикън знае ли всичко за тях? — попита Мери. Една нова мисъл се въртеше в главата й.
            — Нашият Дикън може да ти отгледа цветя и на тухлена стена. Мама казва, че само като им пошепне, и те почват да растат.
            — А дали луковиците живеят дълго! Могат ли да живеят много години, ако никой не се грижи за тях? — попита Мери с тревога.
            — Те сами се грижат за себе си — отвърна Марта. — Затова бедните хора могат да си позволят да ги отглеждат. Ако не ги пипаш, повечето от тях могат цял живот да се множат под земята. Има места в горите, където растат хиляди кокичета. Те са най-красивата гледка напролет. Никой не знае кога са били посадени.
            — Как искам да дойде пролетта — каза Мери. — Искам да видя всички цветя, които растат в Англия.
            Тя беше свършила да обядва и седеше на любимото си килимче пред камината.
            — Знаеш ли как ми е иска да си имам една лопатка — рече тя.
            — За какво пък ти е лопата? — разсмя се Марта. — Да не искаш да копаеш? Ще трябва и това да кажа на мама.
            Мери се загледа в огъня и се замисли. Трябва да е внимателна, ако иска да запази тайното си царство. Тя не правеше никому зло, но ако мистър Крейвън откриеше, сигурно щеше ужасно да се разсърди, да намери нов ключ и да затвори вратата завинаги. Тя наистина нямаше да понесе това.
            — Тук е толкова просторно и самотно — промълви тя бавно, сякаш обмисляше нещо. — И къщата е усамотена, и паркът, и градините. Толкова много неща са заключени. В Индия не вършех много неща, но поне срещах повече хора — черни и войници маршируваха, понякога свиреше оркестър, а моята ая ми разказваше приказки. Тук няма с кого да си говоря освен с теб и с Бен Уедърстаф. Но ти имаш много работа, а на Бен често не му се приказва. Затова, ако си имам лопатка, ще мога да копая като него и да си направя градинка, стига той да ми даде малко семена.
            Лицето на Марта светна.
            — А така! — възкликна тя. — И мама каза същото. Тя ми рече: „Толкоз много място има там — защо не й дадат парче земя, пък ако ще да си сади само магданоз и репички. Тя ще копае, ще гребе и ще е щастлива.“ Точно така каза.
            — Наистина ли? — рече Мери. — Колко много знае майка ти!
            — Аха — отвърна Марта. — Мама казва: „Жена, която е родила дванайсет деца, е научила нещо повече от А и Б. Децата не по-малко от аритметиката те карат да откриваш разни неща.“
            — Колко ще струва една лопата? — попита Мери.
            — Ами — замисли се Марта — в село Туейт има един магазин и там видях малки градински сечива, завързани заедно: лопата, гребло и вила. Струват два шилинга. И са съвсем добри за работа.
            — Аз имам повече от два шилинга — рече Мери. — Мисис Морисън ми даде пет, а мисис Медлък ми даде малко пари от мистър Крейвън.
            — Значи той се сеща за тебе — удиви се Марта.
            — Мисис Медлък ми каза, че ще получавам по един шилинг на седмица. Дава ми ги всяка неделя, но не знам къде да ги харча.
            — Боже господи, та това е цяло богатство — каза Марта. — Можеш да си купиш каквото пожелаеш. Наемът на нашата къщурка е един шилинг и три пенса, но ни излиза душата, докато ги съберем. Сетих се нещо.
            — Какво? — попита Мери нетърпеливо.
            — В магазина в Туейт продават и пакетчета със семена за цветя, по едно пени пакетчето. Нашият Дикън знае кои са най-хубави и как се отглеждат. Той често отива на разходка до Туейт. Можеш ли да пишеш печатни букви?
            — Мога само ръкописни — отвърна Мери. Марта поклати глава.
            — Дикън може да чете само печатни букви. Ако му пишеш писмо с печатни букви и го помолиш да ти купи градински инструменти и семена, ще бъде чудесно.
            — О, колко си добра! — извика Мери. — Наистина! Не знаех, че си толкова мила. Знам, че ако се опитам, ще мога да пиша печатни букви. Хайде да поискаме от мисис Медлък мастило, писалка и хартия.
            — Аз имам — рече Марта. — Купих ги, за да напиша писмо на мама. Ще отида да ги донеса.
            Тя тичешком излезе от стаята, а Мери остана до огъня.
            — Ако имам лопата — шепнеше си тя, — ще направя почвата мека и хубава, ще махна бурените. А ако имам и семена и посадя цветя, градината няма да е вече мъртва. Аз ще я съживя!
            Този следобед тя не излезе повече навън. Марта донесе хартия, мастило и писалка, но първо трябваше да вдигне масата и да занесе долу чиниите, а като влезе в кухнята, мисис Медлък й поръча да свърши още нещо. Ето защо Мери дълго я чака да се върне при нея. Освен това и писмото за Дикън беше сериозна работа. Мери беше учила много малко, защото гувернантката й не я обичаше и напусна. Не знаеше добре правописа, но като опита, откри, че може да пише с печатни букви. Ето какво писмо й продиктува Марта:

            Мили ми Дикън,
            Надявам се настоящото писмо да те завари в добро здраве, както съм и аз. Мис Мери има много пари и би ли отишъл в Туейт да й купиш семена за цветя и градински инструменти, за да си направи цветна леха? Избери, които са най-хубави и растат най-лесно, защото тя досега не го правила и е живяла в Индия, където е различно. Поздрави мама и всички останали. Мис Мери ще ми разкаже още много работи, тъй че следващия ми свободен ден ще ви разправям за слонове и камили и за господа, които ходят на лов за лъвове и тигри.
            Твоя любяща сестра
            Марта Фийби Соуърби

            — Ще сложим парите в плика и ще го пратим по момчето на месаря. То е голям приятел на Дикън — каза Марта.
            — А как ще получа нещата, когато Дикън ги купи? — попита Мери.
            — Той сам ще ти ги донесе. С радост ще се разходи дотук.
            — О — възкликна Мери, — значи ще го видя! Никога не съм се надявала, че ще видя Дикън.
            — Искаш ли да го видиш? — попита изведнъж Марта, толкова доволна изглеждаше Мери.
            — Да, много. Никога не съм срещала момче, което лисиците и враните да обичат. Много искам да го видя.
            Марта трепна, като че ли внезапно си спомни нещо.
            — Виж как забравих! А мислех да ти кажа още сутринта. Питах мама и тя каза ти сама да помолиш мисис Медлък.
            — Да не искаш да кажеш… — започна Мери.
            — Каквото казах миналия вторник. Помоли да те закарат някой ден до нашата къщичка. Там ще си хапнеш от маминия топъл овесен сладкиш с масло и ще пиеш чаша мляко.
            Сякаш всички интересни неща се бяха събрали в един ден! Само като си представи, че ще пътува през ливадите денем, когато небето е синьо! И че ще види къщурката с дванайсетте деца!
            — Как мисли майка ти, дали ще ме пусне мисис Медлък? — попита Мери с тревога.
            — Мама каза, че сигурно ще те пусне. Тя знае каква спретната жена е мама и колко е чиста къщичката ни.
            — Ако отида, ще видя и майка ти, и Дикън — каза Мери и й беше приятно да мисли за това. — Тя, изглежда, не прилича на майките в Индия.
            Работата в градината и вълненията след обяда умориха Мери. Тя стана тиха и замислена. Марта остана при нея, докато дойде време за следобедния чай, и двете поседяха кротко, без да си говорят много. Точно когато Марта се готвеше да слезе в кухнята за чая, Мери попита:
            — Марта, момичето, което мие чиниите, пак ли го боли зъб днес?
            Марта явно трепна.
            — Защо питаш? — рече тя.
            — Понеже, докато чаках да се върнеш, отворих вратата и тръгнах по коридора да видя дали идваш. И тогава пак се чу онзи далечен плач, който чухме миналата вечер. Днес няма вятър, тъй че не е от вятъра.
            — Ей — каза Марта неспокойно, — не бива да обикаляш коридорите и да подслушваш. Мистър Крейвън ще се сърди и кой знае какво може да направи.
            — Но аз не съм подслушвала. Само те чаках да дойдеш и го чух. Това е вече за трети път.
            — Боже мой! Мисис Медлък звъни — извика Марта а почти тичешком излезе от стаята.
            — Това е най-странната къща, в която някой някога е живял — измърмори Мери сънливо и отпусна глава на възглавниците на креслото до нея. От чистия въздух, работата и въженцето за скачане тя се почувствува така уморена, че веднага заспа.

            ГЛАВА 10: ДИКЪН
            Вече почти цяла седмица слънцето грееше в тайната градина. Така я наричаше Мери, когато си мислеше за нея. Името й харесваше, но още повече й харесваше чувството, че когато е между красивите стари стени, никой не знае къде се намира. Сякаш беше откъсната от света в някакво приказно място. Малкото книги, които бе чела и обичаше, бяха с приказки. В някои от тях се разказваше за тайни градини. Понякога хората в тях заспиваха за сто години, което й се виждаше доста глупаво. Мери нямаше никакво намерение да спи, напротив — с всеки изминал ден ставаше все по-будна. Вече й харесваше да играе навън и престана да мрази вятъра — той дори й бе станал приятен. Можеше да тича по-бързо и по-дълго и да скача до сто. Луковиците в тайната градина бяха удивени. Отдавна не бяха имали толкова хубаво и чисто място около себе си. Сега можеха свободно да дишат и слънцето ги огряваше по-добре, а дъждът стигаше по-лесно до тях. Изобщо, чувствуваха се прекрасно.
            Мери беше необикновено и решително малко същество. Сега бе намерила нещо интересно, за което да е решителна, и беше изцяло погълната от него. Упорито разравяше, копаеше и плевеше. Вместо да се уморява, с всеки изминал час ставаше все по-доволна от работата. Всичко й изглеждаше като вълнуваща игра. Тя намери много покарали бледозелени връхчета — повече, отколкото очакваше. Те сякаш никнеха навсякъде и всеки ден откриваше нови и нови. Някои от тях бяха толкова мънички, че едва се показваха над земята. Бяха толкова много, че Мери си спомни какво бе казала Марта за „хилядите кокичета“ и за луковиците, които се множат и образуват нови гнезда. За десет години ги бяха оставили на спокойствие и навярно се бяха разпрострели като кокичетата с хиляди. Мери се чудеше колко ли време ще мине, докато се покажат и цветовете. Понякога спираше да копае, гледаше градината и се опитваше да си представи как ли ще изглежда покрита с хиляди красиви цветя.
            През тази слънчева седмица Мери се сближи с Бен Уедърстаф. Няколко пъти го изненада, като изскачаше сякаш изпод земята. Всъщност тя се страхуваше Бен да не си тръгне, ако я види да идва, и затова се приближаваше колкото може по-тихо. Но той вече не я отбягваше както по-рано. Може би тайно дори бе поласкан от нейното явно желание да й прави компания. Освен това тя беше станала и по-учтива. Той не знаеше, че когато го видя за първи път, тя разговаря с него тъй, както би говорила с някой индус, и тогава тя не знаеше, че един суров йоркширец не е свикнал да се кланя на своите господари или пък да му заповядват какво да прави.
            — Ти си като червеношийката — каза й една сутрин той, като вдигна глава и я видя, че стои до него. — Никога не знам кога ще те видя и от коя страна ще дойдеш.
            — Ние сме вече приятели с птичето — каза Мери.
            — Само на това е способно — сопна се Бен Уедърстаф. — Сприятелява се с жените просто от суета и кокетство. Много обича да се хвали и да показва опашката си. Перчи се като младо петле.
            Бен рядко говореше много, а понякога дори не отвръщаше на въпросите й, но тази сутрин беше по-приказлив от обикновено. Той се изправи, опря подкованата си обувка на лопатата и загледа Мери отвисоко.
            — Ти откога си тук? — попита внезапно градинарят.
            — Има вече месец — отвърна Мери.
            — Мисълтуейт ти влияе добре — рече той. — Понапълняла си и не си така жълта. Когато за пръв път дойде в градината, приличаше на оскубано гардже. Тогава си помислих, че никога не съм виждал толкова грозно и намусено дете.
            Мери не беше суетна и малко я интересуваше как изглежда, затова думите му никак не я наскърбиха.
            — Знам, че съм напълняла — рече тя. — Чорапите ми отесняха, а по-рано се набираха. А, ето я червеношийката. Бен Уедърстаф.
            Наистина червеношийката се бе появила и на Мери й се стори, че изглежда по-добре от всякога. Червената й перушина блестеше като атлаз и тя пърхаше с крила и опашка, накланяше глава и подскачаше наоколо с неописуема пъргавина и грация. Изглежда, бе решила да накара Бен Уедърстаф да й се възхищава. Но Бен я посрещна заядливо…
            — А, ето те къде си! — каза той. — Понякога се задоволяваш и с мен за малко, ако няма нещо по-добро. Тия две седмици перушината ти е станала по-червена и по-лъскава. Знам какво ти е на ума. Ухажваш някъде някоя безочлива млада червеношийка, разправяш и твоите лъжи, че си най-хубавата мъжка червеношийка на целия край и си готова да се пребориш с всички други.
            — О, я го погледнете! — възкликна Мери. Птичката явно беше изпълнена с предизвикателство.
            Подскачаше все по-близо и гледаше все помило към Бен Уедърстаф. Хвръкна към най-близкия храст с френско грозде, кацна и като наклони главичка, изпя на Бен малка песничка.
            — Мислиш, че никой няма да ти устои ли? — рече Бен Уедърстаф, като се мръщеше тъй, че да не изглежда доволен.
            Червеношийката разпери крила. Мери не вярваше на очите си: птичето хвръкна право към дръжката на лопатата на Бен и кацна на върха й. Лицето на стария човек промени израза си. Той стоеше неподвижно и сякаш се страхуваше да диша, сякаш за нищо на света не би помръднал, за да не изплаши червеношийката. Градинарят прошепна:
            — Е, плени ме! Знаеш как да влезеш под кожата на човек! Просто невероятно!
            Той стоеше неподвижно, със затаен дъх. Червеношийката плесна с крилца и отлетя. Бен остана загледан в дръжката на лопатата като омагьосан. След това отново почна да копае и няколко минути не промълви нито дума.
            Мери не се страхуваше да му говори, защото той от време на време се усмихваше.
            — Имаш ли си твоя градина? — попита тя.
            — Не. Аз не съм женен и живея заедно с Мартин.
            — А ако имаш, какво ще си посадиш?
            — Зеле, картофи, лук.
            — Но ако искаш да си направиш градина с цветя — настояваше Мери, — какво ще посадиш?
            — Луковици и цветя, които миришат хубаво, но най-вече — рози.
            Лицето на Мери светна.
            — Обичаш ли рози? — попита тя.
            Бен Уедърстаф изкорени един плевел и го изхвърли, преди да отговори.
            — Да, обичам ги. Една млада дама, чийто градинар бях, ме научи. Тя имаше много рози на едно свое любимо място и ги обичаше, сякаш бяха деца или червеношийки. Виждал съм я да се навежда и да ги целува. — Той отскубна още един бурен. — Това беше преди десет години.
            — А къде е тя сега? — попита Мери с интерес.
            — На небето — отвърна той и заби дълбоко лопатата. — Така казва пасторът.
            — Какво стана с розите? — попита отново Мери, още по-заинтригувана.
            — Оставиха ги сами. Мери много се развълнува.
            — Умряха ли? Розите умират ли, когато не се грижат за тях? — искаше да знае тя.
            — Е, аз много ги обичах, харесвах и нея, а и тя ги харесваше — призна неохотно Бен Уедърстаф. — Веднъж — два пъти в годината отивах да работя там — да ги подрязвам и прекопавам. Те подивяха, но бяха на хубава почва и някои от тях оцеляха.
            — Когато са без листа и са с кафяви и сиви клонки, как познаваш дали са живи, или умрели? — попита Мери.
            — Почакай да дойде пролетта, да ги огрее слънцето, да ги навали дъжд — тогава ще видиш.
            — Как, как? — извика Мери, забравила, че трябва да бъде предпазлива.
            — Погледни дали по клонките няма тук-таме малки кафяви подутини. Наблюдавай ги след дъжд и ще видиш какво става. — Той неочаквано спря и любопитно погледна развълнуваното й лице. — Защо изведнъж започна да се интересуваш от рози? — попита той.
            Мери усети, че се изчервява. Страхуваше се да отговори.
            — Аз… аз искам да си представям, че си имам моя градина — каза тя със заекване. — Аз… нямам какво да правя, нямам си никого и нищо.
            — Е — рече бавно Бен, като я гледаше, — вярно е. Никого си нямаш.
            Той го каза така особено, че Мери се зачуди дали всъщност не я съжалява малко. Тя самата никога не се бе съжалявала, а само се бе чувствувала уморена и сърдита, че толкова много хора и неща я дразнят. Сега обаче светът сякаш се променяше и ставаше по-хубав. Ако никой не откриеше тайната градина, тя щеше винаги да се забавлява там.
            Мери остана при градинаря още десет-петнайсет минути и му зададе толкова въпроси, колкото се осмели. Това беше всичко, което успя да направи. Той й отговаряше по своя особен мърморещ начин, но не изглеждаше сърдит, не нарами лопатата и не си отиде. Тъкмо когато Мери си тръгваше, той пак спомена отглеждането на рози и това й напомни за ония рози, които й беше казал, че обича.
            — Ходил ли си скоро да видиш пак онези рози? — попита тя.
            — Тази година още не. Ревматизмът много е сковал ставите ми — отвърна й той сопнато както винаги и сякаш неочаквано й се разсърди за нещо, макар че тя не виждаше причина. — Виж какво — остро рече Бен. — Не задавай толкова много въпроси. Ставаш ужасна, като почнеш да разпитваш. Хайде, отивай да играеш. Стига толкова приказки за днес.
            Изглеждаше много ядосан и Мери реши, че няма смисъл да остава повече. Тръгна по външната алея, като скачаше на въже и си мислеше за градинаря. Казваше си, че колкото и да е странно, той й харесва независимо от сърдития му нрав. Да, старият Бен Уедърстаф й харесваше. Винаги й се искаше да го накара да си говори с нея и вярваше, че той знае абсолютно всичко за цветята.
            Алея с лавров плет минаваше покрай тайната градина и завършваше при една врата, която водеше към гората на имението. Мери реши да поскача по алеята и после Да пообиколи из гората с надеждата, че ще види някой заек. Скачането й достави голямо удоволствие. Тя стигна до вратата, отвори я и излезе навън, защото чу тихо свирене и искаше да види какво е това.
            Това беше наистина нещо необикновено и щом го видя, Мери затаи дъх. Под едно дърво седеше момче, което свиреше на грубо издялана дървена свирка. Беше около дванайсетгодишно и имаше смешен вид. Изглеждаше много чисто момче с вирнато носле, а бузите му бяха червени като макове. Мери никога не бе виждала такива големи и сини очи. Една кафява катеричка стоеше и го наблюдаваше от дървото, на което то се облягаше, а иззад един храст наблизо надзърташе фазан, като нежно протягаше шия. Съвсем близо до него се виждаха два заека, изправени на задните си лапи, които душеха с трепкащи нослета. Сякаш всички гледаха да се приближат до момчето, за да послушат странния тих звук на свирката.
            Като видя Мери, момчето й направи знак да не се движи и тихичко каза:
            — Не мърдай, защото ще ги изплашиш.
            Мери остана неподвижна. Момчето престана да свири и стана от земята толкова бавно, че едва се забелязваше, че се движи. Най-после се изправи на крака. Катеричката се шмугна бързо в клоните на дървото, фазанът отдръпна глава, а зайците се отдалечиха със скокове, макар че никак не изглеждаха уплашени.
            — Аз съм Дикън — каза момчето. — И знам, че ти си мис Мери.
            В този миг Мери осъзна, че още отначало някак бе познала Дикън. Кой друг можеше да омагьосва зайци и фазани така, както туземците омагьосваха змии в Индия? Устните му бяха големи, червени и извити, а усмивката му се разливаше по цялото лице.
            — Станах толкова бавно, защото резките движения ги плашат — обясни той. — Човек трябва да се движи бавно и да говори тихо, когато наоколо има диви животни.
            Дикън говореше с Мери не тъй, сякаш я вижда за първи път, а сякаш я познава много добре. Тя не знаеше нищо за момчетата и затова приказваше малко сковано, защото се стесняваше.
            — Получи ли писмото на Марта? — попита тя.
            Той кимна с глава. Косата му беше къдрава, с ръждив цвят.
            — Затова дойдох.
            Дикън се наведе да вземе нещо, което лежеше на земята до него.
            — Донесох ти градинските инструменти. Ето ги — лопата, гребло, вила и мотика. Много са хубави. Има и малка лопатка. А като купувах семената, жената в магазина ми даде без пари и няколко пакетчета бял мак и ралица.
            — Ще ми покажеш ли семената? — попита Мери.
            Искаше й се да може да говори като него, тъй бързо и леко. Той говореше тъй, сякаш я хареса, макар че не го беше страх, че тя няма да го хареса, макар че беше само едно най-обикновено момче от ливадите, със закърпени дрехи, смешно лице и къдрава ръждивочервеникава коса. Като се приближи до него, Мери усети чистия и свеж дъх на пирен, трева и листа, сякаш момчето беше направено от тях. Това много й хареса и като погледна смешното му лице с червени бузи и кръгли сини очи, тя забрави, че се срамува.
            — Хайде да седнем на този дънер и да ги разгледаме — рече тя.
            Седнаха и той извади от джоба си неугледен малък пакет от кафява хартия. Развърза канапа. Вътре имаше много други по-малки пакетчета, всяко с картинка на цвете.
            — Тук има резеда и макове — рече Дикън. — Резедата мирише много хубаво и расте, където я посееш, също и маковете. Те пък израстват и цъфтят само като им подсвирнеш, те са най-хубави от всички.
            Той млъкна и бързо обърна глава, а лицето му с алени бузи светна.
            — Къде е тая червеношийка, дето ни вика? — попита той.
            Звукът идваше от един гъст храст бодлива зеленика и Мери се досети кой чурулика.
            — Наистина ли ни вика? — рече тя.
            — Да — каза Дикън, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Тя вика някой, който й е приятел. Все едно че казва: „Ето ме! Погледни ме! Хайде да си побъбрим!“ Ето я там в храста. Чия ли е?
            — На Бен Уедърстаф, но мисля, че и мен познава — отвърна Мери.
            — Да< познава те — каза тихо Дикън. — И те харесва. Обикнала те е. Сега ще ми разправя за тебе.
            Той се приближи тихичко до храста със същите бавни Движения като преди малко и започна да свири като червеношийката. Птичката послуша няколко мига, а после зачурулика тъй, сякаш му отговаряше.
            — Да, наистина ти е приятелка — засмя се Дикън.
            — Така ли мислиш? — зарадва се Мери. Тъй много й се искаше да знае. — Мислиш ли, че наистина ме харесва?
            — Нямаше да дойде толкова близко, ако не те харесваше — отвърна Дикън. — Птиците трудно избират приятели, особено червеношийките. Те могат да презират по-силно от човек. Виж, сега се обръща към теб. „Не ме ли виждаш?“ — пита тя.
            Като че ли наистина беше така. Тя тъй чуруликаше, въртеше глава и скачаше по храста.
            — Разбираш ли всичко, което казват птиците? — попита Мери.
            Дикън се усмихна, тъй че цялото му лице засия и се почеса по главата.
            — Мисля, че да. Те също мислят, че разбирам — рече той. — Живея толкова отдавна в ливадите. Наблюдавам ги как се излюпват, как се учат да летят и да пеят. Понякога си мисля, че и аз съм като тях. Друг път пък ми се струва, че съм може би лисица или заек, катеричка, дори бръмбар, просто не зная.
            Той се засмя и се върна при дънера. Започна отново да говори за семената: разказа й как изглеждат, като цъфнат, как да ги засажда и гледа, как да ги храни и полива.
            — Виж какво — обърна се той към нея изведнъж. — Аз ще ти ги посадя. Къде е градината ти?
            Мери стисна тънките си ръце на скута. Тя не знаеше какво да каже и цяла минута мълча. Това никога не й бе минавало през ум. Чувствуваше се нещастна. Усещаше как пребледнява и после почервенява.
            — Ти си имаш градина, нали? — попита той. — Или още не са ти дали?
            Лицето й наистина менеше непрекъснато цвета си. Дикън видя това и тъй като тя продължаваше да мълчи, започна да се чуди какво става с нея.
            — Няма ли да ти дадат градина? — попита пак той. — Не са ли ти дали още?
            Мери още по-силно стисна ръцете си и го погледна.
            — Аз не познавам момчетата — рече бавно тя. — Можеш ли да пазиш тайна, ако ти кажа нещо? Това е голяма тайна и аз не знам какво ще правя, ако някой я открие… Мисля, че ще умра. — Тя каза това много твърдо.
            Дикън изглеждаше съвсем слисан. Почеса се отново по главата и каза добродушно:
            — Аз непрекъснато пазя тайни. Ако не пазех тайни от другите момчета за дупките на лисиците и гнездата на птиците, щеше да е опасно за тях. Мога да пазя тайна.
            Господарката Мери не бе имала намерение да протегне ръка и да го хване за ръкава, но го направи.
            — Аз си откраднах една градина — каза тя бързо. — Тя не е моя. Всъщност не е на никого. Никой не я иска, никой не се грижи за нея, никой не влиза в нея. Може би там вече всичко е мъртво, не зная.
            Тя усети, че й става горещо и сякаш се разсърди, както й се беше случвало много пъти.
            — Не ме интересува! Не ме интересува! Никой няма право да ми я вземе, щом аз се грижа за нея, а не те. Те са я оставили да умре, заключена! — завърши тя възбудено и изведнъж се разплака. Бедната малка Мери!
            Сините очи на Дикън се разшириха още повече от учудване.
            — Е-е — промълви той бавно. В гласа му имаше и учудване, и съчувствие.
            — Нямам с какво да се занимавам — рече Мери. — И нищо си нямам. Сама я намерих и сама влязох в нея. Аз съм също като червеношийката, а от нея не могат да я вземат.
            — Къде е градината? — попита Дикън със затаен дъх. Мери веднага стана.
            — Ела с мене и ще ти я покажа — каза тя.
            Тя го поведе по пътеката с лавровите храсти, после по алеята с гъстия бръшлян. Дикън я следваше със странен, почти съжалителен израз на лицето. Сякаш го водеха да види някое птиче гнездо и трябваше да се движи бавно. Когато Мери се приближи до стената и вдигна висящия бръшлян, той се сепна. Там имаше врата и Мери бавно я отвори. Двамата влязоха вътре, Мери спря и предизвикателно посочи с ръка.
            — Това е — каза тя. — Това е тайната градина и аз единствена на света искам да я съживя.
            Дикън се оглеждаше на всички страни.
            — Ах! — прошепна той. — Какво необикновено и прекрасно място! Сякаш сънувам.

            ГЛАВА 11: ГНЕЗДОТО НА ДРОЗДА
            Дикън разглежда градината още няколко минути, а Мери го наблюдаваше. После той тръгна, като стъпваше леко, дори по-внимателно и от нея, когато за първи път се беше озовала там. Поглъщаше всичко с поглед — и сивите дървета с пълзящи растения по тях, които висяха от клоните, и плетеницата от клонки по стените и по тревата, и нишите с вечнозелени растения и каменни седалки.
            — Никога не съм мислил, че ще видя това място — прошепна най-сетне Дикън.
            — Ти знаеше ли за него? — попита Мери.
            Тя говореше високо и Дикън й направи знак.
            — Трябва да говорим тихо — рече той. — Някой може да ни чуе и ще се чуди какво правим тук.
            — О, забравих! — уплаши се Мери и запуши устата си с ръка. — Ти знаеше ли за градината? — попита отново тя, щом се успокои.
            Дикън кимна утвърдително.
            — Марта ми беше казала, че има една градина, в която никой не е влизал. Много се чудехме как ли изглежда.
            Той млъкна и се загледа в красивите сиви плетеници наоколо, а големите му очи блестяха от радост.
            — Ех, колко гнезда ще има тук, като дойде пролетта! — каза гой. — Това е най-безопасното място за гнезда в цяла Англия. Никой не идва тук, преплетените клони на дърветата и розите са така удобни за строеж. Чудя се защо всички птици от мочурите не си правят гнездата тук.
            Мери несъзнателно сложи ръка на рамото му.
            — А ще има ли рози? — прошепна тя. — Можеш ли да познаеш? Аз мислех, че те всички са мъртви.
            — О, не! Не всички! — отвърна той. — Виж!
            Той пристъпи към най-близкото дърво, което беше много старо, със сиви лишеи по кората. От него висеше завеса от преплетени клонки и израстъци. Дикън извади от джоба си ножче и разряза едно клонче.
            — Има много изсъхнали клони, които трябва ла се изрежат — каза той. — Има и много стари клони, но миналата година са пораснали и някои нови. Това тук е ново. — И той докосна един филиз, който беше зелено-кафяв, а не сив и твърд.
            Мери също го докосна загрижено и с благоговение.
            — Това ли? — попита тя. — То съвсем, съвсем ли е живо?
            Дикън се усмихна.
            — Живо е като тебе и мене — отвърна той.
            — Как се радвам, че е живо! — силно прошепна ля. — Искам всички те да са живи. Хайде да обиколим градина та и да видим колко живи има.
            Тя се задъхваше от нетърпение. Дикън също беше нетърпелив като нея. Тръгнаха от дърво на дърво и от храст на храст. Дикън държеше ножчето си и й показваше неща, които й се струваха прекрасни.
            — Подивели са — каза той, — но са загинали по нежните, а най-силните са пораснали. Расли са и са се разпростирали, докато са образували това чудо. Виж! — и той дръпна един дебел сив клон, който изглеждаше съвсем сух. — Човек може да помисли, че това е сухо, но аз не вярвам — поне не е до корен. Ще го отрежа ниско и ще видя.
            Той коленичи и отряза с ножа си немного високо над земята клона, който изглеждаше безжизнен.
            — Ето — провикна се той ликуващо. — Казах ли ти! Дървото е още зелено. Погледни!
            Мери коленичи, преди още да й е казал, и се взираше с всичка сила.
            — Когато е зеленикаво и така сочно, значи е живо — обясни й Дикън. — Ако вътре е сухо и се чупи лесно като онова преди малко, значи е свършило. Тук има един голям корен — като че ли всички тези клони излизат от не го. Ако се изрежат изсъхналите и се разкопае наоколо, тогава — той спря и погледна нагоре към висящите клончета, — тогава това лято ще има цял водопад от рози.
            Те тръгнаха от храст на храст и от дърво на дърво. Дикън беше силен и много сръчен и умело режеше сухите клони, като винаги познаваше кога в едно клонче има живот. След половин час и Мери можеше да познава, а когато той отрежеше някое клонче без листа, тя надаваше радостен вик, ако видеше, че е дори малко зелено и влажно. Лопатата, мотиката и вилата бяха много полезни. Дикън й показа как да си служи с вилата, а той разкопаваше с лопатата около корените и разрохкваше пръстта, за да влезе въздух в нея.
            Както работеха прилежно около един от най-големите розови храсти, Дикън видя нещо и извика от удивление:
            — Ей! — посочи той тревата няколко стъпки по-нататък. — Кой е направил това?
            Това беше едно от местата, които Мери бе почистила по-рано.
            — Аз — отвърна тя.
            — А аз пък мислех, че нищо не разбираш от градинарство — възкликна той.
            — Но аз не разбирам — отговори тя. — Те бяха толкова малки, а тревата тъй гъста, че сякаш не можеха да дишат. Затова им направих място. Аз дори не знам какви са тези цветя.
            Дикън коленичи усмихнат до тях.
            — Добре си направила — рече той. — И градинар не може да те научи по-добре. Сега ще пораснат до небето като в приказката за фасула на Джак. Това са минзухари и кокичета. А тези тук са нарциси. Ех, каква гледка ще бъде!
            Той тичаше от едно място на друго.
            — Много работа си свършила за такова малко момиче — рече той, като я гледаше.
            — Напълнявам — каза Мери — и ставам по-силна. По-рано бях винаги уморена, а сега, като копая, изобщо не се изморявам. Обичам дъха на прясно разровена пръст.
            — Това е полезно за тебе — отвърна Дикън, като кимаше мъдро с глава. — Няма нищо по-чудесно от миризмата на хубава чиста почва, освен аромата на поникващите растения по време на дъжд. Много често, когато вали, отивам в ливадите, лягам под някой храст, слушам тихото ромолене на капките по пирена и дишам ли, дишам. Мама казва, че носът ми потрепва като на заек.
            — Никога ли не настиваш? — попита Мери, като го гледаше с учудване. Никога не бе срещала такова смешно, нито пък такова добро момче.
            — Не — усмихна се той. — Никога не съм хващал настинка, откакто съм се родил. Бродя из ливадите по всяко време също като зайците. Мама казва, че съм дишал много чист въздух и не мога да настина. Здрав съм като камък.
            През цялото време, докато Дикън говореше, Мери го следваше и му помагаше с вилата и малката си лопатка.
            — Тук има много работа — каза по едно време той и се огледа с възторг.
            — Ще идваш ли да ми помагаш? — помоли го Мери. — Аз също ще ти помагам. Мога да копая, да плевя и да правя всичко, каквото ми кажеш. О, ела пак, Дикън, моля те!
            — Ще идвам всеки ден, стига да искаш — и в слънце, и в дъжд — отвърна той решително. — Това е най-забавното, което ми се е случвало — да стоя тук затворен и да съживявам една градина!
            — Ако наистина дойдеш — каза Мери — и ако ми помогнеш да я съживим, аз ще… просто не знам какво ще направя — завърши тя безпомощно. Какво да направиш за такова момче?
            — Ще ти кажа какво ще направиш — рече Дикън с щастлива усмивка. — Ще напълнееш, ще огладняваш като вълк и ще се научиш да говориш като мен с червеношийката. Ех, че весело ще ни бъде!
            Дикън започна да се разхожда, като оглеждаше замислено дърветата, стените и храстите.
            — Не искам да изглежда, като че ли е работена от градинар — цялата подрязана, подкастрена, подредена. А ти? — попита той. — Така градината е по-хубава — с тези диви израстъци, които се люлеят и преплитат навсякъде.
            — Няма да я правим подредена — каза Мери с жар. — Иначе няма да бъде тайна градина.
            Дикън стоеше, почесваше главата си с ръждивочервеникавата коса и изглеждаше доста озадачен.
            — Че е тайна градина, това е сигурно — рече той, — но ми се струва, че и някой друг освен червеношийката е влизал тук през тези десет години.
            — Но вратата беше заключена, а ключът — заровен — каза Мери. — Никой не би могъл да влезе.
            — Това е вярно — потвърди Дикън. — Странно място е това. Сякаш някой е подкастрял тук-там преди по-малко от десет години.
            — Но как би могъл да го направи? — учуди се Мери. Дикън разглеждаше един розов клон и зачудено клатеше глава.
            — Да, как би могъл наистина? — мърмореше той. — При заключена врата и заровен ключ.
            Мери чувствуваше, че докато е жива, никога няма да забрави първата утрин, когато градината й започна да расте Разбира се, тя не започна да расте още тази сутрин. Когато Дикън започна да разчиства място, за да засее семената, тя си спомни песничката, която Базил й беше пял, за да я дразни.
            — Има ли цветя, които да изглеждат като камбанки? — попита тя.
            — Момините сълзи — отговори той, като продължаваше да копае с лопатката.
            — Хайде да посеем и тях — каза Мери.
            — Тук вече има момини сълзи, видях ги. Растат много нагъсто и ще трябва да ги разредим, но са много. Ако посеем семена, ще цъфнат чак след две години, но аз мога ла донеса вече пораснали от нашата градина. Защо искаш момини сълзи?
            Тогава Мери му разказа за Базил и неговите братя и сестри в Индия, как ги беше мразила и как те й казваха „Господарката Мери — все се чумери“.
            — Те подскачаха около мен и пееха песничка, която си бяха измислили. Песничката беше:

            Господарката Мери все се чумери
            как ли расте нейната лехичка?
            Сребърни камбанки, мидени останки и невени —
            всичките в редичка.

            — Просто си я спомних и се чудех дали наистина има цветя като сребърни камбанки.
            Тя леко се намръщи и заби доста злобно лопатката в земята.
            — Те бяха по-начумерени и от мене.
            Дикън се засмя.
            — Е — каза той и смачка в ръката си малко от черната, плодородна почва, като поемаше аромата й, — няма нужда да си начумерен, когато наоколо има цветя и треви и толкова много мили диви същества, които бързат напред-назад, правят си къщички или строят гнезда и пеят, и подсвиркват. Нали?
            Мери коленичи до него със семената в ръка, погледна го и спря да се мръщи.
            — Дикън, ти си много добър. Марта беше права — каза тя. — Харесваш ми. Ти си петият човек, когото харесвам. Никога не съм мислила, че мога да харесвам пет души.
            Дикън седна на петите си като Марта, когато лъскаше камината. Мери си помисли, че той изглежда смешен и приятен с кръглите си сини очи, червени бузи и весело вирнат нос.
            — Само пет души ли харесваш? — попита той. — Кои са другите четирима?
            — Майка ти и Марта — броеше Мери на пръсти, — червеношийката и Бен Уедърстаф.
            Дикън се засмя силно.
            — Знам, че ме смяташ за чудато момче — каза той, — но ти си най-чудатото момиченце, което съм виждал.
            Тогава Мери направи нещо необичайно. Тя се наведе към него и му зададе един въпрос, който по-рано не би си и помислила да зададе някому. При това се опита да го каже на йоркширски, защото това бе неговият език, а в Индия местните жители винаги се радваха, ако знаеш езика им.
            — А ти харесваш ли ме?
            — Да, харесвам те! — отговори Дикън от сърце. — И съм сигурен, че и червеношийката те харесва.
            — Това прави двама — каза Мери. — Двама за мене!
            Те започнаха да работят още по-усърдно и с още по-голяма радост. Мери се стресна, когато чу, че големият часовник на двора бие часа за нейния обяд.
            — Ще трябва да си тръгвам — рече тя тъжно. — И ти също, нали?
            Дикън се усмихна.
            — Моят обяд е лесен — каза той. — Мама винаги ми слага нещо в джоба.
            Той вдигна палтото си от тревата и извади от джоба издуто вързопче, направено от груба, но чиста шарена кърпа. Вътре имаше две дебели филии хляб с нещо по средата.
            — Най-често ям само хляб — каза Дикън, — но днес има и хубаво парче сланина.
            Обедът му се стори на Мери доста необикновен, но изглежда, че на него щеше да му се услади.
            — Ти отивай да обядваш — продължи той, — а аз ще хапна и после ще свърша още малко работа, преди да си тръгна.
            Той седна и се облегна на едно дърво.
            — Ще извикам червеношийката — рече той — и ще й дам кожичката от сланината да си клъвне. Те много обичат тлъстина.
            На Мери никак не й се тръгваше. Внезапно й се стори, че Дикън може да е някоя горска фея, която ще е изчезнала, когато тя се върне в градината. Беше прекалено добър, за да съществува наистина.
            — Каквото и да стане, нали на никого няма да кажеш? — попита тя.
            Червените му бузи бяха издути от първата хапка, но той успя да се усмихне окуражаващо.
            — Ако ти беше дрозд и ми бе показала гнездото си, мислиш ли, че щях да кажа на някого? Никога! — рече той. — Не те заплашва опасност — все едно че си дрозд.
            И Мери беше сигурна, че наистина е така.

            ГЛАВА 12: ЩЕ МИ ДАДЕТЕ ЛИ ПАРЧЕ ЗЕМЯ?
            Мери тичаше толкова бързо, че когато стигна стаята си, беше съвсем запъхтяна. Косата й беше разрошена, бузите зачервени. Обедът я чакаше на масата, а Марта бе застанала до нея.
            — Малко закъсня — каза тя. — Къде беше?
            — Видях Дикън! — извика Мери. — Видях Дикън!
            — Знаех си, че ще дойде — рече Марта възторжено. — Как ти се вижда?
            — Мисля, мисля, че е много хубав! — отговори Мери решително.
            Марта се изненада, но й стана приятно.
            — Е, той е най-доброто момче на света, но никога не сме го смятали за хубав. Много му е чип носът.
            — На мене ми харесва чип — каза Мери.
            — И очите му са кръгли — добави Марта малко несигурно. — Макар че цветът им е хубав.
            — На мене ми харесват кръгли — каза Мери. — Цветът им е също като небето над ливадите.
            Марта сияеше от радост.
            — Мама казва, че са станали такива, защото той много гледа птиците и облаците. Но устата му е голяма, нали?
            — Много ми харесва голямата му уста — отвърна Мери упорито. — Искам и моята да е такава.
            Марта се разсмя доволно.
            — Ще бъде много смешно на малкото ти личице. Но аз си знаех, че Дикън ще ти хареса. А какво ще кажеш за семената и за градинските инструменти?
            — Откъде знаеш, че ги е донесъл? — попита Мери.
            — Е, никога не съм мислила, че няма да ги донесе. Той е сигурно момче.
            Мери се страхуваше да не би Марта да започне да задава опасни въпроси, но това не се случи. Нея я интересуваха семената и градинските инструменти и само веднъж Мери се поуплаши — когато Марта попита къде ще посеят семената.
            — Кого пита за това? — искаше да знае тя.
            — Още никого не съм питала — отговори Мери колебливо.
            — Аз не бих питала главния градинар. Много е важен тоя мистър Роуч.
            — Никога не съм го виждала — каза Мери. — Познавам само помощниците и Бен Уедърстаф.
            — Ако бях на твое място, щях да питам Бен Уедърстаф — посъветва я Марта. — Той не е толкова лош, колкото изглежда, нищо, че е все намръщен. Мистър Крей вън му дава да прави каквото иска, защото той разсмиваше мисис Крейвън, когато беше жива. Тя го обичаше. Може би ще ти намери някое кътче по-настрана.
            — Ако то е по-отдалечено и никой не го иска, нали никой не би имал нищо против да го взема? — попита Мери неспокойно.
            — Няма да има причина — каза Марта. — Ти няма да навредиш на никого.
            Мери побърза да изяде обеда си и като стана от масата, накани се да изтича в стаята си и отново да си сложи шапката, но Марта я спря.
            — Имам нещо да ти казвам — рече тя, — но реших първо да те оставя да се наобядваш. Мистър Крейвън си дойде тази сутрин и мисля, че иска да те види.
            Мери пребледня.
            — О, защо? Той не искаше да ме види, когато пристигнах. Чух от Пичър, че не искал.
            — Мисис Медлък казва, че е заради мама — обясни Марта. — Тя отивала в село Туейт и го срещнала по пътя. По-рано никога не би го заговорила, макар че мисис Крейвън е идвала два-три пъти в нашата къщичка. Той бил забравил, но мама се осмелила да го спре. Не знам какво му е казала за тебе, но той е решил да те види, преди да замине утре.
            — О! — извика Мери. — Пак ли заминава? Много се радвам!
            — Заминава за дълго време. Може да не се върне до есента или до зимата. Ще пътува в чужбина. Той все това прави.
            — Така се радвам, така се радвам! — каза Мери с благодарност.
            Ако той не се върне до зимата, пък дори и до есента, ще има време да гледа как тайната градина се съживява. А тогава дори и да я открие и да й я вземе, това ще й остане.
            — Кога мислиш, че ще иска…
            Преди да стигне до края на изречението, вратата се отвори и влезе мисис Медлък. Беше с най-хубавата си черна рокля и шапка, а яката й беше закопчана с голяма брошка, на която имаше портрет на мъж. Това беше цветна снимка на мистър Медлък, който бе починал преди много години, и тя винаги я носеше, когато се обличаше официално. Изглеждаше нервна и развълнувана.
            — Косата ти е разрошена — каза тя бързо. — Иди да се срешеш. Марта, помогни й да облече най-хубавата си рокля. Мистър Крейвън ме изпрати да я заведа при него в кабинета му.
            Цялата руменина изчезна от бузите на Мери. Сърцето й започна да бие бързо и тя почувствува, че се превръща в грубо, грозно и мълчаливо дете. Дори не отговори на мисис Медлък, а се обърна и влезе в стаята си. Марта тръгна след нея. Мери не каза нищо, докато я преобличаха и сресваха, а след като беше вече съвсем готова, последва мисис Медлък по коридора в пълно мълчание. Какво й оставаше да каже? Тя беше длъжна да отиде и се срещне с мистър Крейвън; той сигурно нямаше да я хареса, а и тя нямаше да го хареса. Мери знаеше какво ще си помисли той за нея.
            Заведоха я в една част на къщата, където дотогава не бе ходила. Мисис Медлък почука най-после на една врата. Някой каза „Влез!“ и те влязоха заедно в стаята. В креслото пред камината седеше един мъж и мисис Медлък му каза:
            — Това е мис Мери, сър.
            — Можете да си вървите, а тя нека остане тук. Ще ви позвъня, когато трябва да я отведете — каза мистър Крейвън.
            Когато тя излезе и затвори вратата, Мери застана в очакване — грозничко малко същество, което стискаше тънките си ръце. Видя, че мъжът в креслото не е толкова гърбав. По-скоро беше висок и с доста превити рамене. Черната му коса беше прошарена.
            Той се обърна към нея:
            — Ела тук!
            Мери отиде при него.
            Той не беше грозен. Лицето му дори щеше да бъде красиво, ако нямаше толкова тъжно изражение. Като че ли видът й го тревожеше и измъчваше. Сякаш той не знаеше какво да направи с нея.
            — Добре ли си? — попита той.
            — Да — отговори Мери.
            — Добре ли се грижат за теб?
            — Да.
            Той потри неспокойно челото си и я огледа.
            — Много си слаба — каза той.
            — Започнах да напълнявам — отвърна Мери и усети, че се държи възможно най-сковано.
            Колко нещастно изглеждаше лицето му! Черните му очи като че ли не я виждаха. Те сякаш виждаха нещо друго и той не можеше да задържи мислите си на нея.
            — Аз те забравих — каза той. — Как можех да мисля за тебе? Смятах да ти изпратя гувернантка, бавачка или нещо подобно, но забравих.
            — Моля… — започна Мери. — Моля… — Една буца заседна на гърлото й.
            — Какво искаш да кажеш? — попита той.
            — Аз — аз съм много голяма, за да имам бавачка — каза Мери. — И моля, моля ви, не ми изпращайте още гувернантка.
            Той потърка отново челото си и се втренчи в нея.
            — Същото каза и онази жена — Соуърби — промърмори той разсеяно.
            Тогава Мери събра кураж.
            — Това… това майката на Марта ли е? — каза тя със заекване.
            — Да, струва ми се — отвърна той.
            — Тя разбира от деца — каза Мери. — Има дванайсет. Сигурно разбира.
            Той сякаш се пробуди.
            — Ти какво искаш да правиш?
            — Искам да играя навън — отвърна Мери, като се надяваше, че гласът й не трепери. — В Индия не обичах, а тук огладнявам и напълнявам.
            Той я наблюдаваше.
            — И мисис Соуърби каза, че ще е полезно за тебе. Тя мисли, че е по-добре да заякнеш, преди да ти взема гувернантка.
            — Чувствувам се силна, когато играя и вятърът духа над ливадите — добави Мери.
            — А къде играеш? — беше следващият му въпрос.
            — Навсякъде — отговори Мери задъхано. — Майката на Марта ми изпрати въже за скачане. Аз скачам и тичам и гледам дали от земята са почнали да поникват разни неща. Не правя никому зло.
            — Не се плаши толкова — каза мистър Крейвън с тревога в гласа. — Дете като тебе не може да прави нищо лошо. Можеш да се занимаваш с каквото искаш.
            Мери сложи ръка на гърлото си, защото се страхуваше, че той може да види буцата, застанала там от вълнение. Тя пристъпи към него.
            — Наистина ли може? — попита тя разтреперана. Уплашеното й личице, изглежда, много го разтревожи.
            — Не се страхувай толкова — възкликна той. — Разбира се, че можеш. Аз съм твой настойник, макар че не разбирам от деца и не се справям добре с това. Нямам време да ти обърна внимание. Аз съм болен, нещастен и разсеян, но искам ти да си щастлива и доволна. Не разбирам от деца, но мисис Медлък ще се грижи да получаваш всичко, от което имаш нужда. Поисках да те доведат, понеже мисис Соуърби каза, че трябва да те видя. Нейната дъщеря й била говорила за тебе. Тя мисли, че имаш нужда от чист въздух, от свобода и да тичаш повече.
            — Тя разбира от деца — повтори неволно Мери.
            — Би трябвало да разбира — потвърди мистър Крейвън. — Помислих си, че е доста смело от нейна страна да ме спира в ливадите, но тя каза, че мисис Крейвън е била мила с нея. — Изглежда, му беше трудно да изрече името на покойната си съпруга. — Тя е почтена жена. Сега, като те видях, мисля, че има право. Играй си навън колкото искаш. Имението е голямо, можеш да ходиш където искаш и да се забавляваш както ти е приятно. Искаш ли нещо по-специално? — като че ли внезапно се сети той. — Искащ ли играчки, книги, кукли?
            — Мога ли — гласът й трепереше, — мога ли да получа парче земя?
            Нетърпението й попречи да усети колко странно прозвучаха думите й — съвсем различни от това, което искаше всъщност да каже.
            — Земя? — повтори мистър Крейвън. — Какво искаш да кажеш?
            — Където да посея семена, да гледам как растат и оживяват — каза тя развълнувано.
            Той я погледна за миг и прекара ръка по челото си.
            — Толкова много ли се интересуваш от градини? — попита той бавно.
            — В Индия не беше така — отвърна Мери. — Там все бях болна или уморена, толкова беше топло. Понякога правех малки лехички в пясъка и забождах в тях цветя. Но тук е друго.
            Мистър Крейвън стана и започна да се разхожда бавно из стаята.
            — Парче земя — повтори той и на Мери й се стори, че това му напомни нещо. Когато мистър Крейвън спря и заговори, погледът на тъмните му очи изглеждаше мек и добър.
            — Можеш да имаш земя колкото искаш — каза й той. — Ти ми напомняш за един друг човек, който обичаше земята и нещата, които растат по нея. Ако харесаш някое парче земя — рече той с усмивка, — вземи я, дете мое — съживи я.
            — Мога ли да я взема отвсякъде — ако никому не е нужна?
            — Отвсякъде — отговори той. — Е, трябва вече да си тръгваш, уморен съм. — Той позвъни на мисис Медлък. — Довиждане. Ще пътувам цяло лято.
            Мисис Медлък дойде толкова бързо, че Мери помисли, че е чакала някъде в коридора.
            — Мисис Медлък — каза й мистър Крейвън, — видях детето и сега разбирам какво е имала предвид мисис Соуърби. Тя трябва да заякне, преди да започне да учи. Давайте му проста, но здрава храна. Пускайте го да тича в градината. Не се грижете много за него. Мери се нуждае от свобода, чист въздух и движения. Мисис Соуърби ще идва да я вижда от време на време, а и тя може да отива понякога у тях.
            Мисис Медлък изглеждаше доволна. Изпита облекчение, като разбра, че няма нужда „да се грижи“ толкова много. За нея детето беше тежък товар, макар че виждаше Мери тъй рядко. При това тя обичаше майката на Марта.
            — Благодаря ви, сър — каза тя. — Сюзън Соуърби беше моя съученичка. Тя е разумна и добродушна жена. Вие сигурно сте се убедили в това. Аз нямам деца, но тя има дванайсет и всички те са здрави и добри. Винаги съм се вслушвала в съветите на Сюзън Соуърби, що се отнася до децата. Тя е, както се казва, здравомислеща.
            — Разбирам — отговори мистър Крейвън. — Сега отведете Мери и ми изпратете Пичър.
            Когато мисис Медлък остави Мери на края на коридора, тя изтича в стаята си. Марта я чакаше.
            — Мога да си имам градина — извика Мери. — Където си искам. И няма да имам скоро гувернантка. Майка ти ще идва да ме вижда, а и аз ще мога да посещавам вашата къщичка. Той каза, че едно малко момиче като мене не може да направи нищо лошо и че мога да правя каквото си искам — навсякъде.
            — Ех — каза Марта възторжено, — колко е хубаво това от негова страна, нали!
            — Марта — каза Мери сериозно, — той е много добър човек, само че изглежда толкова нещастен и челото му е цялото смръщено.
            Мери изтича в градината. След като се беше забавила толкова много, тя бе уверена, че Дикън си е отишъл, защото го чакаха пет мили път. Пъхна се под вратата с бръшляна и видя, че той не работи там, където го бе оставила. Градинските инструменти бяха събрани под едно дърво. Тя изтича до тях, като се оглеждаше, но Дикън не се виждаше никъде. Той си беше тръгнал и тайната градина беше празна. Само червеношийката стоеше на един розов храст и я гледаше.
            — Отишъл си е — каза Мери натъжено. — О, дали той не беше само една горска фея?
            Нещо бяло, закачено за един розов храст, привлече вниманието й. Това беше едно парче от хартия, откъсната от писмото, което бяха изпратили на Дикън. Беше прикрепено към храста с един дълъг трън и в следващия миг Мери разбра, че е от Дикъч. На него бяха изписани грубо печатни букви и бе нарисувана някаква картинка. Отначало тя не можа нищо да разбере, после позна, че това е гнездо с птичка в него. Отдолу беше написано с печатни букви:
                          ПАК ЩЕ ДОДА

            ГЛАВА 13: „АЗ СЪМ КОЛИН“
            Когато се прибра за вечеря, Мери показа рисунката на Марта.
            — Ей — каза гордо Марта, — никога не съм знаела, че нашият Дикън е толкова умен. Това тук е рисунка на дрозд в гнездото му, също като истински и два пъти по-жив.
            Тогава Мери разбра, че с това Дикън й съобщава нещо. Картинката означаваше, че тя може да бъде сигурна: той ще пази тайната й. Нейната градина бе нейното гнездо, а самата тя беше дрозд. О, как обичаше тя това странно, просто момче.
            Тя се надяваше, че Дикън ще се върне на другия ден, и заспа в очакване на утрото.
            Но човек никога не знае какво може да бъде времето в Йоркшир, особено през пролетта. През нощта Мери се събуди от шума на дъжд, чиито тежки капки чукаха по прозореца. Той се изливаше като из ведро, а вятърът свиреше около ъглите и в комините на огромната стара къща. Мери се изправи в леглото и се почувствува нещастна и сърдита.
            — Дъждът е начумерен като мене — каза тя, — заваля само защото аз не го исках.
            Тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата. Не се разплака, само лежеше и мразеше шума на тежко падащия дъжд, мразеше вятъра и неговото фучене.
            Мери не можа повече да заспи. Тъжният звук я държеше будна, защото тя самата беше тъжна. Ако се чувствуваше щастлива, той може би щеше да я приспи. Как само виеше този вятър! А едрите дъждовни капки чукаха по прозорците.
            — Също като че ли някой се е загубил в мочурите, лута се и плаче — каза тя.

            * * *

            Мери лежеше будна вече близо час и се въртеше в леглото, когато нещо изведнъж я накара да се изправи, да обърне глава към вратата и да се заслуша. Тя слушаше ли, слушаше.
            — Сега вече не е вятърът — прошепна високо тя. — Това не е вятърът. Нещо друго е. Това е онзи плач, който чух преди.
            Вратата на стаята й беше открехната и звукът идваше по коридора — далечен, неясен звук на раздразнителен плач. Тя слуша няколко минути и с всяка минута увереността й растеше. Мери чувствуваше, че трябва да открие какво е това. Струваше й се дори по-необикновено от тайната градина и от заровения ключ. Може би фактът, че я бе обзело чувство на непокорство, я направи смела. Тя спусна крачета от леглото и се изправи на пода.
            — Ще разбера какво е това — каза тя. — Всички спят, а и не ме е грижа за мисис Медлък — изобщо не ме е грижа!
            До леглото й имаше свещ. Мери я взе и тихо излезе от стаята. Коридорът изглеждаше много дълъг и тъмен, но тя бе твърде развълнувана и не обърна внимание на това.
            Тя мислеше, че си спомня ъглите, покрай които трябваше да завие, за да намери малкия коридор и вратата с гоблена. Оттам бе излязла мисис Медлък в деня, когато Мери се бе заблудила.
            Звукът идваше по този коридор. Мери продължи по-нататък със слабата си светлинка, почти пипнешком, а сърцето й биеше силно. Далечният, тих плач продължаваше и я водеше. Понякога спираше за миг и после отново започваше. Този ли бе ъгълът, покрай който трябваше да завие? Тя се спря и помисли. Да, този беше. Надолу по коридора, после наляво, след това нагоре по Две широки стъпала и после отново надясно. Да, вратата с гоблена беше там.
            Тя я отвори много внимателно и я затвори зад себе си. Когато застана в коридора, чу плача съвсем ясно, макар и немного силно. Той идваше иззад стената отляво, на няколко ярда* по-нататък имаше врата. Лъч светлина проблясваше изпод нея. Някой плачеше в тази стая и този някой беше съвсем малък.
            [* Ярд — мярка за дължина, равна на 91,4 см. — Бел.пр.]
            Мери пристъпи към вратата, натисна я и се озова в стаята.
            Беше голяма стая с красиви стари мебели. В камината гореше слаб огън, а до кревата с резба и четири колони, от които се спускаха завеси от брокат, светеше нощна лампа. В кревата лежеше едно момче и жално плачеше.
            Мери се чудеше дали наистина се намира там, или отново е заспала и сънува.
            Лицето на момчето беше с цвят на слонова кост и имаше изострени изящни черти, а очите му изглеждаха много големи. Косите му бяха гъсти и падаха на тежки къдрици над челото, като още повече смаляваха лицето му. Приличаше на момче, което е било болно, но плачеше сякаш повече от умора и гняв, отколкото от болка.
            Мери стоеше до вратата, притаила дъх, със свещта в ръка. После влезе дебнешком, прекоси стаята и се приближи до момчето. Светлината привлече погледа му. То обърна глава на възглавницата и втренчено я загледа, а сивите му очи бяха така широко отворени, че изглеждаха огромни.
            — Коя си ти? — прошепна най-после то полуизплашено. — Призрак ли си?
            — Не, не съм — отговори Мери също шепнешком. — А ти призрак ли си?
            Момчето се взираше и взираше в нея. Мери не можеше да не забележи какви необикновени очи има. Те бяха ахатовосиви и изглеждаха твърде големи за лицето му, защото бяха подчертани от дълги черни мигли.
            — Не — отвърна момчето, като помълча малко. — Аз съм Колин.
            — Кой Колин? — попита Мери заеквайки.
            — Аз съм Колин Крейвън. А ти коя си?
            — Аз съм Мери Ленъкс. Мистър Крейвън ми е чичо.
            — Той е мой баща — каза момчето.
            — Твой баща! — зяпна Мери. — Никой никога не ми е казвал, че той има син. Защо ли?
            — Ела тук — каза Колин, като продължаваше да я гледа с чудните си очи, втренчени неспокойно в нея.
            Тя се приближи до леглото, а той протегна ръка и я докосна.
            — Ти истинска ли си? — рече момчето. — Много често имам такива истински сънища. Ти може би си един от тях.
            Мери се беше загърнала с вълнен халат, преди да напусне стаята си, и сега пъхна единия му край между пръстите на момчето.
            — Пипни това и виж колко е дебело и топло — каза тя. — Ако искаш, малко ще те ощипя, за да видиш, че съм истинска. За миг аз също си помислих, че си сън.
            — Откъде дойде? — попита той.
            — От стаята си. Вятърът виеше и не можех да заспя. Чух, че някой плаче, и поисках да видя кой е. Защо плачеше?
            — Защото и аз не можех да заспя и ме болеше глава. Кажи ми пак името си.
            — Мери Ленъкс. Никой ли не ти каза, че съм дошла да живея тук?
            Той още опипваше края на халата й, но като че малко повече вярваше в нейното съществуване.
            — Не — отговори той. — Не смеят.
            — Защо? — попита Мери.
            — Защото щях да се страхувам, че може да ме видиш. Не искам хората да ме виждат и да говорят за мен.
            — Защо? — попита Мери, като се чувствуваше все по-озадачена с всеки изминал миг.
            — Защото съм винаги така — болен — и трябва да лежа. Баща ми също не би позволил на хората да приказват какъв съм. На прислужниците им е забранено да говорят за мене. Ако остана жив, може да бъда гърбав, но аз няма да живея. Баща ми ненавижда мисълта, че мога да стана като него.
            — О, какъв странен дом е това! — каза Мери. — Какъв странен дом! Всичко е тайно. Заключени стаи и заключени градини — и ти! Ти заключен ли си?
            — Не. Аз седя в тази стая, защото не искам да излизам от нея. Това много ме уморява.
            — Баща ти идва ли да те вижда? — осмели се да попита Мери.
            — Понякога. Най-често, когато спя. Той не иска да ме вижда.
            — Защо? — отново не можа да се въздържи Мери.
            Сянка на раздразнение премина по лицето на момче то.
            — Майка ми умряла, когато съм се родил, и той е нещастен, като ме види. Мисли, че не зная, но аз чух хората да говорят. Той почти ме мрази.
            — Той мрази и градината, защото майка ти е умряла — рече Мери повече на себе си.
            — Каква градина? — попита момчето.
            — О, просто… просто една градина, която тя е обичала — запелтечи Мери. — Ти винаги ли си тук?
            — Почти винаги. Понякога ме водят на море, но аз не искам да стоя там, понеже хората ме заглеждат. По-рано носех едно желязо, за да държи гърба ми изправен, но един знаменит доктор дойде от Лондон да ме види и каза, че е глупаво. Той им каза да го махнат и да ме държат навън, на чист въздух. Но аз мразя чистия въздух и не искам да излизам.
            — И аз не исках, когато за пръв път дойдох тук — каза Мери. — Защо ме гледаш така?
            — Заради сънищата, които са толкова живи — отвърна той натъжен. — Понякога, като си отворя очите, не вярвам, че съм буден.
            — И двамата сме будни — каза Мери. Тя огледа стаята с нейния висок таван, тъмни ъгли и слаба светлина в камината. — Прилича на сън. Сега е среднощ и всички в къщата спят — всички освен нас. Ние сме съвсем будни.
            — Не искам да е сън — каза неспокойно момчето. Мери внезапно си спомни нещо.
            — Щом не обичаш хората да те гледат — започна тя, — искаш ли да си отида?
            Той все още държеше ръба на халата й и леко го дръпна към себе си.
            — Не — каза той, — ако си отидеш, ще бъда сигурен, че си сън. Ако си истинска, седни на онази голяма табуретка и ми говори. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.
            Мери остави свещта на масата близо до леглото и седна на табуретката с възглавницата. Всъщност изобщо не й се тръгваше. Тя искаше да стои в тайнствената скрита стая и да говори с тайнственото момче.
            — Какво искаш да ти кажа? — попита тя.
            Колин искаше да знае откога тя е в Мисълтуейт, искаше да знае къде е стаята й, искаше да знае какво прави, дали мрази мочурливите ливади като него, къде е живяла, преди да дойде в Йоркшир. Мери отговаряше на всички тези въпроси и на много други, а той лежеше, облегнат на възглавницата, и слушаше. Накара я да му разказва дълго за Индия и за пътуването си през океана. Тя откри, че тъй като беше недъгав, той не знаеше много от нещата, известни на другите деца. Една от бавачките му го беше научила да чете още съвсем малък и той винаги четеше и разглеждаше картинки.
            Въпреки че баща му рядко го виждаше буден, Колин получаваше всякакви чудесни неща за развлечение. Но това изобщо не му доставяше радост. Можеше да има всичко, което пожелае, и никога, никога не го караха да прави нещо, което не иска.
            — Всички са длъжни да задоволяват желанията ми — каза той с безразличие. — Когато съм ядосан, се разболявам. Никой не вярва, че ще живея и ще порасна.
            Той го каза така, сякаш беше свикнал с тази мисъл и тя бе престанала да има някакво значение за него. Изглежда, му беше приятно да слуша гласа на Мери. Докато тя продължаваше да говори, той слушаше унесено и с интерес. Един-два пъти тя се почуди дали той не се унася в дрямка. Но накрая Колин зададе един въпрос, който даде началото на нов разговор.
            — На колко си години? — попита той.
            — На десет като тебе — изтърва се Мери.
            — Откъде знаеш? — запита той изненадано.
            — Защото, когато ти си се родил, заключили вратата на градината и заровили ключа. А тя е заключена от десет години.
            Колин се изправи в леглото, обърна се към нея и се облегна на лактите си.
            — Каква градина са заключили? Кой го е направил? Къде са заровили ключа? — питаше той, сякаш внезапно му беше станало много интересно.
            — Това… това е градината, която мистър Крейвън мрази — каза Мери нервно. — Той заключил вратата. Никой, никой не знаел къде е заровил ключа.
            — Каква е тази градина? — упорствуваше Колин.
            — На никого не е позволено да влиза в нея от десет години — бе внимателният отговор на Мери.
            Но вече беше твърде късно да бъде внимателна. Момчето бе също като нея. То също нямаше за какво да мисли и идеята за скритата градина го привлече така, както бе привлякла и нея. Колин задаваше въпрос след въпрос. Къде са намираше градината? Беше ли търсила някога вратата й? Беше ли разпитвала градинарите?
            — Те не искат да говорят за нея. Мисля, че им е заповядано да не отговарят на въпроси.
            — Аз ще ги накарам! — каза Колин.
            — Можеш ли? — заекна Мери и я обзе страх. Ако той можеше да накара хората да отговарят на въпроси, кой знае какво щеше да се случи.
            — Всички са длъжни да ми се подчиняват. Вече ти го казах — рече той. — Ако остана жив, един ден това имение ще бъде мое. Те всички го знаят. Аз мога да ги заставя да ми кажат.
            Мери не знаеше, че е била разглезена, но виждаше, че това тайнствено момче е разглезено. То мислеше, че целият свят му принадлежи. Колко беше особено и как спокойно говореше, че няма да живее.
            — Мислиш ли, че няма да живееш? — попита тя отчасти от любопитство, отчасти с надежда да го накара да забрави за градината.
            — Така предполагам — отвърна той с предишното безразличие. — Откакто се помня, хората казват, че няма да живея. Отначало мислеха, че съм много малък и не разбирам, а сега мислят, че не чувам. Но аз чувам. Докторът е братовчед на баща ми. Той е много беден и ако умра, цялото имение Мисълтуейт ще бъде негово след смъртта на баща ми. Мисля, че не му се иска да живея.
            — А ти искаш ли да живееш? — попита Мери.
            — Не — отвърна той сърдито и уморено. — Но не искам и да умирам. Когато съм болен, лежа тук, мисля за това и плача.
            — Три пъти те чух да плачеш — каза Мери, — но не знаех кой е. Затова ли плачеше?
            Така й се искаше той да забрави градината.
            — Сигурно — отговори той. — Но нека да говорим за нещо друго. Разкажи ми за градината. Ти не искаш ли да я видиш?
            — Искам — отвърна тихо Мери.
            — И аз искам — продължи той настойчиво. — Струва ми се, че никога не ми се е искало да видя нещо толкова много, колкото сега тази градина. Искам да изровя ключа. Искам да отключа вратата. Ще ги накарам да ме заведат с моята количка. Тъкмо ще подишам чист въздух. Ще заповядам да отворят вратата.
            Момчето беше много развълнувано, необикновените му очи сияеха като звезди и изглеждаха още по-огромни.
            — Те трябва да изпълняват желанията ми — каза Колин. — Ще заповядам да ме заведат там. Ще те пусна и тебе да дойдеш.
            Мери стисна юмручета. Сега всичко ще се развали, всичко. Дикън никога няма да се върне. Тя никога вече няма да се чувствува като дрозд в гнездото, скрито на сигурно място.
            — О, не, не, не прави това! — изплака тя.
            Той се втренчи в нея, сякаш я помисли за полудяла.
            — Защо? — възкликна момчето. — Ти каза, че искаш да я видиш.
            — Искам — промълви тя със задавен от ридания глас — Но ако ги накараш да отворят вратата и да те заведат там по този начин, ще развалиш тайната.
            Колин се наведе още повече.
            — Тайна ли? Какво искаш да кажеш? Думите на Мери се сипеха една след друга.
            — Виж сега, виж — се задъхваше тя. — Ако никой освен нас не знае, ако там има врата, скрита някъде под бръшляна, ако изобщо има и ако ние я намерим — и се вмъкнем там заедно и я затворим след нас — и ако никой не знае, че сме вътре — и ние я наречем наша градина и си представяме, че сме дроздове, а тя — нашето гнездо, и ако си играем там всеки ден и копаем и посеем семена, и я съживим…
            — Тя мъртва ли е? — прекъсна я момчето.
            — Ще умре, ако никой не се грижи за нея — продължи тя. — Луковиците ще живеят, но розите…
            Той отново я прекъсна, развълнуван като нея.
            — Какво е това луковица?
            — Това са нарцисите, кремовете и кокичетата. Те сега работят под земята и изкарват навън светлозелени стръкчета, защото иде пролетта.
            — Пролетта ли? Как изглежда тя? Когато си болен, не можеш да я видиш от стаята.
            — Пролет е, когато слънцето блести над дъжда и дъждът вали върху слънчева светлина и всичко пониква и работи под земята — каза Мери. — Ако градината е тайна и ние влезем вътре, ще можем да гледаме как всичко расте с всеки изминал ден, ще видим колко рози са живи. Не разбираш ли? О, не разбираш ли колко по-хубаво би било, ако я запазим в тайна?
            Колин отново се отпусна на възглавницата и на лицето му се появи особено изражение.
            — Никога не съм имал тайна — каза той — освен тази, че няма да живея дълго. Те не знаят, че аз знам, и това е един вид тайна. Но така ми харесва повече.
            — Ако не ги накараш да те заведат в градината — умолително каза Мери, — може би… почти съм сигурна, че мога някой ден да открия как се влиза там. И тогава, щом като докторът иска да излизаш с количката и щом ти винаги можеш да правиш каквото поискаш — може би… може би ще намерим някое момче, което да бута количката, ще отидем там сами и градината завинаги ще остане тайна.
            — Това… ще ми… хареса — промълви той много бавно, като я гледаше замечтано. — Ще ми хареса. Не бих имал нищо против чистия въздух в някоя тайна градина.
            Мери започна да диша по-спокойно и се почувствува по-сигурна, защото й се стори, че идеята да запазят тайната му се понрави. Тя беше почти уверена, че ако продължава да говори и го накара да си представи градината такава, каквато я бе видяла, той щеше тъй да я обикне, че мисълта, че всеки би могъл да ходи по нея, когато си поиска, би му се сторила непоносима.
            — Ще ти кажа как мисля, че би ни изглеждала, ако можехме да влезем вътре — рече тя. — Тя е заключена толкова отдавна, че сигурно растенията са се преплели едно в друго.
            Колин лежеше притихнал и слушаше, а тя продължаваше да разказва за розите, които може би са пропълзели по дърветата и висят надолу, за многото птички, които може би са свили там гнезда, защото е безопасно. После тя му разказа за червеношийката и за Бен Уедърстаф и имаше толкова много да се разправя за червеношийката, беше толкова лесно и безопасно да говори за това, че тя престана да се страхува. Разказът за червеношийката толкова му хареса, че той се засмя и сега изглеждаше почти хубав. Отначало Мери мислеше, че е по-грозен и от нея, с тези големи очи и тежки къдрици.
            — Не знаех, че птичките могат да бъдат такива — каза той, — но когато не излизаш от стаята, нищо не виждаш. Колко много неща знаеш! Струваше ми се, че направо си била в градината.
            Мери не знаеше какво да отговори, затова нищо не каза. Явно, че и той не очакваше отговор, но в следващия миг я изненада:
            — Ще ти покажа нещо. Виждаш ли розовата копринена завеса на стената над камината?
            Мери не я беше забелязала дотогава, но сега погледна и я видя. Беше мека копринена завеса и висеше над нещо, което приличаше на картина.
            — Да — отговори тя.
            — От нея виси един шнур — каза Колин. — Иди там и го дръпни.
            Съвсем учудена, Мери стана и намери шнура. Когато го изтегли, копринената завеса се отдръпна и разкри една картина. Това беше портрет на момиче със засмяно лице. Косата му беше светла, завързана със синя панделка, а веселите красиви очи бяха също като тъжните очи на Колин — ахатовосиви и изглеждаха много големи, защото бяха очертани от черни мигли.
            — Това е майка ми — каза Колин. — Не зная защо е умряла. Понякога я мразя за това.
            — Колко странно — каза Мери.
            — Ако тя беше жива, мисля, че нямаше да бъда винаги болен — промърмори той. — Дори смея да кажа, че щях да живея дълго. А и на баща ми нямаше да му е неприятно да ме вижда. Сигурно и гърбът ми щеше да е здрав. Дръпни отново завесата.
            — Тя е много по-хубава от тебе — каза тя, — но очите й са точно като твоите — поне имат същата форма и цвят. Защо завесата винаги виси върху нея?
            Той се раздвижи неловко.
            — Аз заповядах да направят това — рече той. — Понякога не искам да ме гледа така. Много е усмихната, а аз съм болен и нещастен. Освен това картината е моя и не искам всеки да я гледа.
            Няколко минути те мълчаха. После Мери каза:
            — Какво ли ще направи мисис Медлък, ако открие, че съм била тука?
            — Тя прави каквото й наредя — беше отговорът. — А аз ще й кажа, че искам да идваш тук всеки ден и да ми говориш. Радвам се, че дойде.
            — Аз също — каза Мери. — Ще идвам винаги, когато мога. Но — поколеба се тя — ще трябва да търся всеки ден вратата на градината.
            — Да, трябва — рече Колин — и после ще ми разказваш.
            Той стоя замислен няколко минути и после отново заговори.
            — Мисля, че и ти ще бъдеш тайна. Няма да им кажа за теб, докато не открият. Винаги мога да отпратя бавачката и да й кажа, че искам да бъда сам. Познаваш ли Марта?
            — Да, много добре — каза Мери. — Тя ми прислужва.
            Той кимна с глава към външния коридор.
            — Тя спи в другата стая. Бавачката си отиде вчера и ще спи при сестра си. Тя винаги кара Марта да ме обслужва, когато иска да излезе. Марта ще ти казва кога да идваш.
            Едва тогава Мери разбра защо Марта изглеждаше така разтревожена, когато я беше питала за плача.
            — Марта знаеше ли за тебе през цялото време? — попита тя.
            — Да, тя често се грижи за мен. Бавачката не обича много да стои тук и тогава идва Марта.
            — Доста седях при тебе — каза Мери. — Да си тръгвам ли вече? Май че ти се спи.
            — Бих искал да заспя, преди да си тръгнеш — каза момчето срамежливо.
            — Затвори очи — каза Мери и приближи табуретката си до леглото. — Ще направя, каквото правеше моята ая в Индия. Ще галя ръката ти и ще ти пея нещо тихичко.
            — Това сигурно ще ми хареса — каза Колин сънливо.
            Беше й жал за него и не искаше да лежи буден, затова се наведе над леглото, започна да гали ръката му и запя много тихичко една хиндустанска песен.
            — Това е много хубаво — промълви той още по-сънливо, а тя продължи да го гали и да пее, но когато отново го погледна, черните му мигли бяха спуснати и той спеше дълбоко. Тя стана тихичко, взе свещта си и се промъкна безшумно навън.

            ГЛАВА 14: ЕДИН МАЛЪК РАДЖА
            Когато настъпи утрото, мъгла беше покрила ливадите, а дъждът продължаваше да вали. Този ден нямаше да има излизане. Марта беше много заета и Мери не можа ла говори с нея, но следобед я помоли да дойде при нея в стаята й. Марта дойде. Тя носеше чорапа, който винаги плетеше, когато нямаше работа.
            — Какво има? — попита тя, веднага щом седна. — Май че имаш нещо да ми казваш?
            — Имам. Открих какъв беше този плач — каза Мери. Марта изпусна плетката и я погледна с тревога в очите.
            — Не! — възкликна тя. — Не може да бъде!
            — Чух го през нощта — продължи Мери, — станах и отидох да видя откъде идва. Беше Колин. Аз го намерих.
            Марта почервеня от уплаха.
            — Ех, мис Мери! — каза тя почти разплакана. — Не трябваше да правиш това. Не трябваше. Ще ми причиниш неприятности. Аз никога не съм ти казвала за него, но ще имам неприятности за това. Не искам да загубя мястото си. Какво ще прави мама!
            — Ти няма да загубиш мястото си — каза Мери. — Той се зарадва, че отидох при него. Ние си говорихме много и той каза, че е доволен.
            — Наистина ли? — извика Марта. — Сигурна ли си? Ти не знаеш какъв става той, когато нещо го ядоса. Той е голямо момче, но плаче като бебе, когато го прихване, само за да ни плаши. Знае, че е господар и на душите ни.
            — Той не беше сърдит — каза Мери. — Аз го питах дали да си отида, но той ме накара да остана. Разпитва ме, а аз седях на една табуретка и му разказвах за Индия, за червеношийката, за градините. Не ме пускаше да си отида. Показа ми портрета на майка си. Преди да си отида, му попях, за да заспи.
            Марта направо зяпна от учудване.
            — Не мога да повярвам — възрази тя. — Ти си отишла право на вълка в устата. Ако е бил сърдит, както обикновено, щеше да получи нервна криза и да събуди цялата къща. Той не обича да го гледат непознати.
            — А на мене позволи да го гледам. Аз го гледах и той ме гледаше през цялото време. Взирахме се! — каза Мери.
            — Не зная какво да правя — възбудено говореше Марта. — Ако мисис Медлък узнае, ще мисли, че съм нарушила заповедите й и съм ти казала, и веднага ще ме прати да си ходя у дома.
            — Той няма да каже на мисис Медлък. Отначало ще бъде тайна — каза Мери твърдо. — Освен това каза, че всички са длъжни да правят каквото той поиска.
            — Е, да, това е вярно. Той е лошо момче! — въздъхна Марта и избърса челото си с престилката.
            — Той каза, че и мисис Медлък трябва да му се подчинява. Иска да ходя при него всеки ден и да си говорим. А ти трябва да ми казваш кога да отивам.
            — Аз?! — извика Марта. — Така ще ме изгонят. Това е вече сигурно.
            — Няма да те изгонят, ако правиш това, което той иска, защото на всички е заповядано да му се подчиняват — убеждаваше я Мери.
            — Да не би да искаш да кажеш — извика Марта с широко отворени очи, — че е бил мил с теб?
            — Мисля, че почти ме хареса — отговори Мери.
            — Трябва да си го омагьосала — реши Марта, като пое дълбоко дъх.
            — Ти вярваш ли в магии? — попита я Мери. — В Индия съм слушала за магии, но не мога да ги правя. Аз само влязох в стаята му, бях толкова объркана, стоях и се взирах в него. После той се обърна и ме погледна и мислеше, че съм призрак или сън. Аз мислех, че и той е нещо такова. Беше много странно — сами в стаята, без да се познаваме. След това започнахме да си говорим, а когато го попитах дали иска да си отида, той не ме пусна.
            — Не мога да повярвам! — възкликна Марта.
            — Какво му има? — искаше да знае Мери.
            — Никой не може да разбере — отвърна Марта. — Мистър Крейвън щеше да полудее, когато Колин се роди, защото тогава умря мисис Крейвън. Докторите смятаха да го изпратят в лудницата. Той не искаше да види детето, беснееше и казваше, че е по-добре то да умре, защото и то ще стане гърбаво като него.
            — Че Колин гърбав ли е?
            — Още не — отговори Марта. — Страхуват се, че гърбът му е слаб, и затова не му дават да ходи, а го държат на легло. Веднъж го бяха накарали да носи железен корсет, но той така се разгневи, че се разболя. Тогава дойде един много известен доктор и каза да свалят корсета. Той говори с другия доктор доста остро, но учтиво, каза му, че са давали на Колин много лекарства и много са го оставяли да прави каквото си иска.
            — Мисля, че е прекалено разглезен — потвърди Мери.
            — Най-неприятното момче, което съм виждала. Не искам да кажа, че винаги е бил здрав — няколко пъти боледува тежко и щеше да умре. Веднъж имаше ревматична треска, друг път — тифус. Ах, как се изплаши тогава мисис Медлък! Колин бил в безсъзнание, а тя говорела с бавачката и мислела, че той нищо не чува. Казала: „Сега вече съм сигурна, че ще умре. И по-добре за него, пък и за всички.“ А като се обърнала към него, той я гледал с широко отворени очи и бил в пълно съзнание. Тя не знаела какво да стори, а той й казал: „Дай ми малко вода“ и млъкнал.
            — Мислиш ли, че ще умре? — попита Мери.
            — Мама казва, че едно дете не може да живее без чист въздух, а той само лежи, чете книги и взема лекарства. Освен това е много слаб и не обича да го водят навън, защото лесно настива и мисли, че ще се разболее.
            Мери седеше, загледана в огъня.
            — Чудя се — рече тя бавно — дали няма да му стане по-добре, ако излиза в градината и гледа как цветята растат? На мене това ми беше от полза.
            — Получи една от най-тежките си кризи, когато го заведоха при розите около водоскока — каза Марта. — Прочел в някаква книга, че от мириса на розите човек може да получи нещо като „розова настинка“. Веднага започна да киха и каза, че се е разболял от това. Един нов градинар, който не знаеше за него, мина и се загледа любопитно, а той се ядоса и каза, че го гледат, защото ще стане гърбав. Толкова много плака, че го втресе и беше зле цялата нощ.
            — Ако ми се разсърди, никога няма да отида при него — каза Мери.
            — Ще отидеш, стига да поиска — възрази Марта. — Отсега да си знаеш.
            Скоро се чу звънецът и тя прибра чорапа.
            — Сигурно бавачката ме вика да постоя малко при него — рече тя. — Дано е в добро настроение.
            Марта излезе и се върна след десет минути. Изглеждаше съвсем объркана.
            — Ти си го омагьосала — каза тя. — Седнал е на дивана с книгите си. Казал на бавачката да излезе до шест часа. Аз чаках в съседната стая и щом тя излезе, Колин ме повика и ми нареди: „Искам Мери Ленъкс да дойде и да ми говори. Запомни, че на никого не трябва да казваш. Сега бързо! Доведи я колкото можеш по-скоро!“
            Когато Мери влезе в стаята, в камината гореше силен огън. На дневна светлина стаята изглеждаше много по-хубава. Килимите бяха в светли тонове, а украшенията и картините по стените я правеха светла и уютна въпреки сивото небе и дъжда навън. Загърнат в кадифен халат, Колин седеше, подпрян на голяма бродирана възглавница, и самият той приличаше на картина. На бузите му имаше червени петна.
            — Влизай — каза той. — Цяла сутрин си мислих за тебе.
            — И аз мислих за тебе — отговори Мери. — Да знаеш колко се изплаши Марта! Каза, че мисис Медлък ще помисли, че тя ми е казала за тебе, и ще я изгони от работа.
            Той се намръщи.
            — Кажи й да дойде. Тя е в съседната стая.
            Мери отиде и я доведе. Бедната Марта — цялата трепереше! Колин продължаваше да се мръщи.
            — Ти длъжна ли си да правиш каквото аз искам? — попита я той.
            — Да, всичко, което вие поискате, сър, — отговори Марта, заеквайки.
            — Длъжна ли е мисис Медлък да прави това, което аз искам?
            — Всички трябва да правят това, сър — отвърна Марта.
            — Тогава, ако аз ти заповядам да доведеш мис Мери, как може Медлък да те изгони, ако научи?
            — Не й позволявайте, сър — каза умолително Марта.
            — Нея ще изгоня, ако се осмели да каже и една дума за това — заяви важно Колин. — А това няма никак да й хареса.
            — Благодаря ви, сър — рече Марта и се поклони. — Аз искам да изпълня задълженията си.
            — Това, което аз искам, е твое задължение — каза Колин още по-важно. — Аз ще се погрижа за тебе. А сега си иди.
            Когато Марта затвори вратата, той забеляза, че Мери го гледа учудено.
            — Защо ме гледаш така? — попита той. — За какво мислиш.
            — За две неща.
            — За какви неща? Ела, седни и ми кажи.
            — Ето първото — започна Мери. — Веднъж в Индия видях едно момче, което беше раджа. Беше цялото покрито с рубини, смарагди и диаманти. То говореше с хората си точно така, както ти говориш с Марта. Всички трябваше да изпълняват заповедите му. Струваше ми се, че би ги убил, ако не сторят това.
            — Кажи ми най-напред второто нещо, пък после ми разправяй за раджата.
            — Мислех си: колко си различен от Дикън — каза Мери.
            — Кой Дикън? — попита Колин. — Какво необикновено име!
            Мери бе решила да му каже, защото можеше да говори за Дикън и без да споменава тайната градина.
            Тя обичаше Марта да й разправя за Дикън и сега на нея самата й се говореше за него.
            — Той е братът на Марта. На дванайсет години е — започна тя да обяснява. — На света няма друго момче като него. Той може да омагьосва лисици, катерици и птици — също като укротителите на змии в Индия. Щом започне да свири тихо със свирката си, те идват да го слушат.
            На масата имаше няколко големи книги. Изведнъж Колин измъкна една от тях.
            — Тук има нарисуван един укротител на змии — възкликна той. — Ела да го видиш!
            Книгата беше много хубава, с великолепни цветни илюстрации.
            — Наистина ли може да прави това? — попита той нетърпеливо.
            — Той свири със свирката си, а те го слушат. Но това за него не е магия. Той живее отдавна в ливадите и знае навиците им. Казва, че понякога се чувствувал така, сякаш е птица или заек, толкова много ги обича. Мисля, че може да задава въпроси на червеношийката. Струва ти се, че си говорят с чуруликане.
            Колин се облегна на възглавницата. Очите му се разширяваха все повече от учудване, бузите му горяха.
            — Разказвай ми още за него — каза той.
            — Дикън знае всичко за птичките и за яйцата им — продължи Мери. — Знае къде живеят лисиците, язовците и видрите, но пази всичко в тайна от другите момчета, за да не намерят дупките им и да не ги изплашат. Той познава всичко, което расте и живее в ливадите.
            — Той обича ли ливадите? — попита Колин. — Как може да се обича такова голямо, пусто и тъжно място?
            — Това е едно много красиво място! — възрази Мери. — Там растат хиляди хубави неща и хиляди малки животинчета и птички свиват гнезда, правят дупки и чуруликат, пеят и писукат.
            — Откъде знаеш всичко това? — попита Колин.
            — Аз никога не съм била там — отвърна Мери, а после внезапно си спомни, — само когато пътувах през нощта насам. Отначало ми се струваше много противно място. Най-напред Марта ми разказа за него, после и Дикън. А когато Дикън говори, сякаш ти самият стоиш пред пирена и гледаш как слънцето грее, усещаш как прещипът ухае на мед, виждаш пеперуди и чуваш как пчелите бръмчат.
            — Ако си болен, нищо не виждаш, нищо — каза неспокойно Колин.
            — Разбира се, че не, ако си стоиш в стаята — каза Мери.
            — Аз не мога да отида в ливадите — отговори той сърдито.
            Мери помълча малко и каза смело:
            — Можеш! Някой път…
            — Да отида в ливадите? Как така? Аз ще умра!
            — Откъде знаеш? — рече Мери без никакво съчувствие в гласа, понеже никак не обичаше този негов навик да говори за смъртта и затова не го съжаляваше. Струваше й се, че той едва ли не се хвали с това.
            — Ох, откакто се помня, все това чувам — отвърна той ядосано. — Те винаги си шепнат затова, като мислят, че не чувам. Те искат да умра.
            Мери пак се почувствува в „противното“ си настроение и стисна устни.
            — Те ако искат, аз не искам. Кой иска да умреш?
            — Прислужниците и, разбира се, доктор Крейвън, защото ще наследи Мисълтуейт и ще забогатее. Не смее да го каже, но винаги му личи, че се радва, когато съм зле. Мисля, че и баща ми иска същото.
            — Не вярвам — възрази Мери упорито. Колин се обърна и пак я погледна.
            — Не вярваш ли? — попита той.
            После отново се облегна на възглавницата и притихна, сякаш се замисли. И двамата дълго мълчаха. Може би мислеха за неща, за които децата не се сещат често.
            — На мене ми харесва прочутият доктор от Лондон, защото ги е накарал да ти махнат желязото — каза най после Мери. — Той каза ли, че ще умреш?
            — Не.
            — А какво каза?
            — Той не шепнеше — отговори Колин. — Може би знаеше, че мразя да шепнат. Чух го да казва високо: „Ако детето иска, то ще може да живее. От него зависи, затова го развеселете.“ Говореше тъй, като че ли беше ядосан.
            — Аз ще ти кажа кой ще те развесели — каза Мери, като помисли. — Сигурна съм, че Дикън ще го направи. Той никога не говори за смъртта, а само за живи работи. Постоянно гледа нагоре към небето да види как летят птиците или надолу към земята да види как растат цветята. Очите му са кръгли и широко отворени от гледане. И толкова много се смее с голямата си уста, а бузите му са червени като ябълки.
            Тя приближи стола си до дивана и изражението й се промени, като си спомни голямата усмихната уста и широко отворените очи.
            — Слушай — каза Мери. — Нека да не говорим за умиране. Никак не обичам това. Да говорим за живи хора. Хайде да си говорим за Дикън и да разглеждаме картинки.
            Това бе най-доброто, което можеше да каже. Да говори за Дикън означаваше да говори за ливадите, за къщичката, за четиринайсетте души, които живееха там с шестнайсет шилинга на седмица, за децата, които пълнееха от тревата на ливадите като диви кончета, за майката на Дикън, за въжето за скачане, за ливадите, за слънцето, за бледозелените стръкчета, които се подаваха от черната земя. Всичко беше толкова ярко, че Мери разказваше както никога досега, а Колин слушаше и приказваше както никога досега. И те започнаха да се смеят за нищо — като две деца, които са щастливи, че са заедно. Смееха се и вдигаха шум, като че ли бяха обикновени, здрави, нормални двегодишни дечица и съвсем не приличаха на суровото недружелюбно момиченце и болнавото момче, което мисли, че ще умре.
            Толкова им беше забавно, че забравиха да гледат картинките и не знаеха колко време е минало. Смяха се и за Бен Уедърстаф, и за червеношийката му. Колин бе почти седнал, сякаш не се сещаше за болния си гръб, когато изведнъж каза:
            — Знаеш ли, има още нещо, за което не сме се сетили. Ами че ние сме братовчеди!
            Беше толкова странно, че при тези дълги разговори не се бяха сетили за толкова просто нещо. И пак започнаха да се смеят — вече бяха в настроение да се смеят за всичко.
            В този миг вратата се отвори и влязоха доктор Крей вън и мисис Медлък. Доктор Крейвън така се уплаши, че залитна назад към мисис Медлък, като се блъсна в нея и тя щеше да падне.
            — Боже мой! — извика нещастната мисис Медлък, а очите й щяха да изскочат. — Боже мой!
            — Какво е това? — продума доктор Крейвън, като се приближи. — Какво означава това?
            Мери пак си спомни за момчето-раджа. Колин отговаряше съвсем спокойно, сякаш нито тревогата на доктора, нито ужасът на мисис Медлък можеха да имат някакви последствия. Изглеждаше толкова малко притеснен или уплашен — като че ли някоя стара котка и куче бяха влезли в стаята му.
            Доктор Крейвън погледна с укор мисис Медлък.
            — О, сър — отговори тя задъхано, — не зная как е станало. Нито един прислужник не би посмял да говори. Така им е наредено.
            — Никой нищо не й е казвал — рече Колин. — Мери чула, че плача, и ме намери сама. Радвам се, че дойде. Не ставай смешна, Медлък!
            Мери забеляза, че доктор Крейвън не беше доволен, но беше ясно, че не смее да противоречи на пациента си. Той седна до Колин и започна да мери пулса му.
            — Страх ме е, че много си се вълнувал. За тебе не е хубаво да се вълнуваш, моето момче — каза той.
            — Аз ще се вълнувам, ако тя не идва при мене — отговори Колин и в очите му засвяткаха заплашителни искрици. — Тя ми действува добре. Нека бавачката донесе и нейната закуска, за да закусим тук заедно.
            Доктор Крейвън и мисис Медлък се спогледаха, но нямаше какво да правят.
            — Изглежда, че е по-добре — осмели се да забележи мисис Медлък. Но като поразмисли, добави: — Изглеждаше по-добре тази сутрин, преди тя да дойде в стаята му.
            — Тя дойде при мене още миналата нощ. Стоя тук дълго време. Изпя ми една хиндустанска песен, за да ме приспи — каза Колин. — Когато се събудих, бях по-добре и поисках да закуся. Сега искам чай! Кажи на бавачката, Медлък!
            Доктор Крейвън не стоя дълго. Когато бавачката дойде в стаята, той говори с нея няколко минути и даде на Колин някои наставления: че не трябва да говори много, не трябва да забравя, че е болен, не трябва да забравя, че лесно се изморява.
            Колин изглеждаше неспокоен и не сваляше от доктора необикновените си очи с черни ресници.
            — Аз искам да забравя всичко това — каза той. — Мери ме кара да забравя. Затова искам да идва тук.
            Доктор Крейвън не беше твърде доволен, когато напусна стаята. Той погледна учудено малкото момиче, което седеше на големия стол. Мери пък бе станала свито и мълчаливо дете и той не намираше нищо привлекателно в нея.
            — Момчето обаче наистина изглеждаше по-добре — въздъхна тежко той, като тръгна надолу по коридора.
            — Винаги искат да ям, когато не ми се яде — каза Колин, когато бавачката донесе таблата и я постави на масата до дивана. — Сега, ако ти ядеш, и аз ще ям. Тези кифли изглеждат много вкусни и топли. Разкажи ми за раджите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар