14 май 2012 г.

Романи за деца: "Питър Пан"-1


Джеймз М. Бари
Питър Пан

1.      ПИТЪР ПАН СЕ ПРОМЪКВА
            Всички деца порастват, само едно дете не порасна. Те рано разбират това. Ето как Уенди го разбра. Един ден, когато беше на две години, както си играеше в градината, тя откъсна едно цвете и изтича да го занесе на майка си. Сигурно е изглеждала много сладка, защото мисис Дарлинг сложи ръка на сърцето си и извика: „Ах, защо не може да останеш такава завинаги!“ Тя не каза нищо повече на тази тема, но оттогава Уенди знаеше, че трябва да порасне. Всяко дете разбира това, когато стане на две години. Тази възраст е краят на най-хубавото.
            Те, естествено, живееха на номер четиринайсет и преди Уенди да се появи на бял свят, майка й беше най-важната личност в семейството. Беше очарователна дама с романтична душа и на сладките й устни често се появяваше закачлива усмивка. Романтичната й душа приличаше на онези мънички кутийки, поставени една в друга, които пътешествениците донасят от загадъчния Изток — колкото и кутийки да отвориш, все изскача друга, още по-малка. А на закачливите й сладки устни имаше една целувка, която Уенди никога не успяваше да хване, макар че съвсем явно си беше там — в десния ъгъл на устата.
            Ето как мистър Дарлинг спечелил майката на Уенди: многобройни млади мъже — те я познавали още от момчешките си години, когато била малко момиче — едновременно открили, че тя много им харесва и всички се затичали към нейната къща да й направят предложение за женитба, но мистър Дарлинг взел файтон и ги изпреварил — така я спечелил. Спечелил я цяла-целеничка с изключение на най-вътрешната кутийка и целувката в ъгъла на устата. Той изобщо никога не научил за кутийката, а след време се отказал от опитите да улови целувката. Уенди смяташе, че може би Наполеон би успял да хване целувката, но аз си мисля, че и той нямаше да може; представям си го как напразно се опитва да я улови и как накрая си отива разгневен, като затръшва вратата.
            Мистър Дарлинг се хвалеше на Уенди, че майка й не само го обичала, но го и уважавала. Той беше от онези дълбокомислени мъже, които разбират от акции и облигации. Всъщност, никой в действителност не разбира тия неща, но той наистина имаше вид на човек, който ги разбира и често казваше, че акциите се качвали, а облигациите спадали; и го казваше по начин, който би накарал всяка жена да го уважава.
            На сватбата майката на Уенди била с бяла рокля и отначало водела книгата с домакинските сметки отлично, почти с радост, като че ли това е игра, и не пропущала да впише дори китка магданоз; но лека полека цели зелки почнали да изпадат от сметките и на тяхно място се появявали рисунки на бебета. Вместо да събира числа, рисувала бебета — искала да отгатне дали ще се роди момче или момиче.
            Първа дошла Уенди, после Джон и най-после Майкъл.
            След раждането на Уенди, една-две седмици родителите й се питали дали ще могат да си я задържат, или ще трябва да я подарят някому, защото с нея разноските на семейството много нараствали. Мистър Дарлинг страшно се гордеел с нея, но понеже бил много честен човек, сядал на ръба на леглото, където лежала мисис Дарлинг, хващал ръката й и почвал да пресмята разноските, а през това време тя го гледала умолително. Майка й искала да си я задържат, пък да става каквото ще, но според него въпросът не можел да се решава така. Неговият начин бил да вземе молив и лист хартия и да се залови да смята; но ако през това време тя предложела нещо, той се обърквал и започвал сметките си от самото начало.
            — Но не ме прекъсвай — молел я той. — В къщи имам една лира и седемнайсет шилинга, в кантората — два шилинга и шест пенса; мога да престана да пия кафе в кантората, значи спестяваме, да речем, десет шилинга, това прави две лири, девет шилинга и шест пенса, и с твоите осемнайсет шилинга и три пенса прави три лири, девет шилинга и седем пенса, и с пет лири, нула шилинга и нула пенса в чековата ми книжка прави осем лири, девет шилинга и седем пенса. — Кой мърда там? — осем лири, девет шилинга и седем пенса, точка и седем на ум — не говори, мила — и с лирата, която даде на заем на онзи човек, дето звъня на вратата — тихо, моето дете — точка и дете наум — ето на, заради тебе сбърках! — девет лири, девет шилинга и седем пенса ли казах? Да, казах девет лири, девет шилинга и седем пенса. Въпросът е: можем ли да се опитаме една година да караме с девет лири, девет шилинга и седем пенса на месец?
            — Разбира се, че можем, Джордж — викала мисис Дарлинг, но тя била пристрастна, а всъщност той имал по-благороден характер от нея.
            — Помни, има и заушки — предупреждавал я той почти заплашително и отново нареждал: — Заушки — една лира, това съм го записал, но по-скоро може да е и лира и половина — мълчи-морбили — една лира и пет шилинга, рубеола — половин гвинея, това прави две лири, петнайсет шилинга и шест пенса — не ми се заканвай с пръст — магарешка кашлица, да речем, петнайсет шилинга — и така продължавал. Всеки път сборът бил различен, но в края на краищата Уенди успяла да се промъкне, като намалили заушките на дванайсет шилинга и шест пенса, а двата вида шарка писали като една болест.
            Същите вълнения имаше и при раждането на Джон, а на Майкъл едва-едва му се размина; но си задържаха и двамата. Скоро след това може да ви се е случвало да ги видите тримата, наредени в редица, как отиват в детската градина на мис Фулсъм, придружени от бавачката си.
            Тъй като мисис Дарлинг много обичаше всичко да бъде както трябва, а мистър Дарлинг страшно държеше с нищо да не се отличава от съседите, децата, разбира се, имаха бавачка. Понеже трите деца изпиваха огромно количество мляко, семейството беше бедно и затова за бавачка взеха едно много сериозно нюфаундленско куче, което се наричаше Нана; преди да го приберат Дарлингови, то нямаше господар. Нана открай време обръщаше голямо внимание на всички деца и семейството се запозна с нея в градината Кензингтън, където тя прекарваше по-голямата част от свободното си време, като постоянно надничаше в детските колички. Небрежните ба-вачки много я мразеха, защото тя вървеше подире им до къщи и ги кореше пред господарките им. Нана се оказа безценна бавачка. Колко грижливо и внимателно къпеше децата, по всяко време на нощта ставаше, щом заплачеше някое от поверените й деца. Разбира се, колибката й беше в детската стая. С гениален усет предугаждаше кога кашлицата е дребна работа, дето само те кара да се ядосваш, и кога трябва да се увие чорап около врата. До смъртния си час имаше вяра само в едновремешните лекарства, като листа от ревен и с ръмжене изразяваше презрението си към всички модерни измишльотини за микроби и други подобни. Бе крайно поучителна гледка да я види човек как съпровожда децата до училище: вървеше спокойно до тях, когато се държаха добре, или изтикваше обратно в редицата онези, които се отделяха настрани. Когато Джон имаше час по футбол, тя никога не забравяше да вземе пуловера му и обикновено носеше чадър в устата си за в случай на дъжд. В сутерена на училището на мис Фулсъм имаше стая, където бавачките чакаха да свършат занятията. Те седяха на пейки, а Нана лежеше на пода, но това беше единствената разлика. Те се преструваха, че не я забелязват — считаха я за същество с по-долно обществено положение — а тя презираше празните им приказки. Нана се дразнеше, когато приятелките на мисис Дарлинг влизаха в детската стая, но все пак при техните посещения тя бързо-бързо сваляше престилката на Майкъл и му слагаше онази със синия ширит, оправяше роклята на Уенди и се спускаше да вчеше косата на Джон. В никоя детска стая по света не е царувал по-голям ред и мистър Дарлинг си даваше сметка за това; но все пак понякога се тревожеше и се питаше дали съседите не ги одумват; а трябваше също да помисли как ще гледат в града на човек, който е поверил децата си на грижите на едно куче.
            Нана му създаваше и други грижи. Понякога му се струваше, че тя не се възхищава от него. „Знам, че тя извънредно много се възхищава от тебе, Джордж“ — уверяваше го мисис Дарлинг и правеше знак на децата да се държат особено мило към баща си. Тогава всички започваха да скачат и танцуват, а понякога позволяваха и на Лиза, единствената им друга прислужница, да лудува с тях. С бяла шапчица на главата и с дълга пола, тя изглеждаше като мъничко момиченце, макар че когато я наемаха, се кълнеше, че отдавна е навършила десет години. Колко весели бяха тези палавници! И най-весела от всички беше мисис Дарлинг — така лудешки се въртеше на пръсти, че от нея се виждаше само целувката, и ако в такъв миг изтичаш, би могъл да хванеш тази неуловима целувка. Никое семейство не е било по-естествено и по-щастливо, до момента когато се появи Питър Пан.
            За Питър Пан мисис Дарлинг чу за първи път, когато разтребваше из главите на децата си. Всяка добра майка има обичай да тършува в главите на децата си вечер, когато заспят, да подрежда всичко за следната сутрин и да поставя пак на мястото им всички неща, които са били захвърлени през деня. Ако можеше да лежиш буден (но, разбира се, това е невъзможно), щеше да видиш как и твоята майка върши това и щеше да ти е интересно да я наблюдаваш. Също като че ли подрежда чекмеджета. Сигурно ще я видиш коленичила до леглото ти как се заглежда насмешливо в някои неща, които си напъхал в главата си, как се чуди откъде ли пък ти е попаднало това или онова, как открива разни сладки неща — и някои не толкова сладки, — как едни неща притиска до бузата си, сякаш са мили като котенца, а други бързо скрива, да се не виждат. Когато се събудиш на сутринта, виждаш, че всичките проклетии и лоши склонности, с които си си легнал, са сгънати на няколко ката и мушнати на дъното на ума ти; а отгоре, добре проветрени, са разгънати по-хубавите ти мисли, които само чакат да ги облечеш.
            Не зная дали някога сте виждали карта на човешки ум. Докторите понякога чертаят карти на други части от човешкото тяло и картата, която ще направят на твоето тяло, може да бъде страшно интересна. Но има да чакаш, ако се надяваш да начертаят карта на детски ум, който е не само объркан, но и постоянно се върти в кръг. По него има линии на зиг-заг, също като температурата ти, която записват на листче, когато си болен. Те вероятно представляват пътищата на острова, защото Небивала земя е винаги, повече или по-малко, остров. И на острова има странни цветни петна: има коралови рифове и бързи кораби в далечината; диваци и уединени леговища на диви зверове; джуджета, повечето от които са шивачи; пещери, в които текат реки; принцове, които имат шестима по-големи братя; хижа, която аха-аха ще рухне; и една дребничка стара дама с гърбав нос. Лесно щеше да бъде да се начертае тази карта, ако това беше всичко. Но там е още и първият учебен ден; ходенето на черква; там са бащите; има ръкоделие; убийства и обесвания; глаголи, които изискват дателен падеж; деня, когато в къщи ще направят шоколадов пудинг; гдето сам си извади зъбчето и т. н. Това може да е част от острова или пък да е от друга карта, която прозира отдолу. И цялата работа е доста объркваща, особено защото всички тия неща непрекъснато се движат.
            Разбира се, разните небивали земи много се различаваха една от друга. В Небивалата земя на Джон например имаше лагуна и над нея летяха фламинга, по които Джон стреляше, а Майкъл, който беше много малък, имаше само едно фламинго и над него летяха лагуни. Джон живееше в една обърната лодка на плажа. Майкъл имаше вигвам, а Уенди къщичка от изкусно съшити листа. Джон нямаше приятели, Майкъл имаше приятели нощем, а Уенди имаше малко вълче, изоставено от родителите си. Изобщо между небивалите земи имаше родствена връзка и ако те застанеха една до друга, би могъл да кажеш, че носът на едната е същият като на другата и т.н. Децата винаги ще изкарват на пясъка кожените си лодки по тези омагьосани брегове. Ние също сме били там; още можем да чуем тътена на разбиващите се вълни, макар никога вече да не излезем на брега.
            От всички прелестни острови Небивала земя е най-уютният и най-гъсто изпълнен с разни неща. Той не е голям, не е разпрострян нашироко, нали знаеш, в него няма дълги скучни разстояния между едно приключение и друго, а всичко е струпано наблизо по много приятен начин. Когато денем играеш на Небивала земя със столове и покривка за маса, няма нищо страшно, но през двете минути, тъкмо преди да заспиш, всичко става почти като истинско; затова нощем в стаята свети кандило.
            Понякога, когато се разхождаше из умовете на децата си, мисис Дарлинг срещаше неща, които не можеше да разбере, и от тези неща най-смайващото беше името Питър. Тя не познаваше никакъв Питър, но въпреки това срещаше тук-таме името му в умовете на Джон и Майкъл, а на Уенди пелият ум бе изподраскан с него. С ясните си, големи букви това име изпъкваше над всички други думи и както мисис Дарлинг се вглеждаше в него, стори и се, че то има странно дързък вид.
            — О, да, той е доста дързък — съгласи се Уенди със съжаление, а майка й взе да я разпитва:
            — Но кой е той, пиленце?
            — Това е Питър Пан, нали знаеш, мамо.
            Отначало мисис Дарлинг не се сещаше, но след като се върна мислено в детските си години, тя си спомни за един Питър Пан, за когото казваха, че живеел с феите. За него се разказваха странни истории, като например тази, че изпращал умрелите деца, за да не се плашат. Тя беше вярвала в него едно време, но сега, вече женена и разумна, много се съмняваше, че съществува такава личност.
            — Освен това — каза тя на Уенди — сега той вече ще да е пораснал.
            — О, не, не е пораснал — довери й с убеден глас Уенди. — Той има точно моите размери. — Искаше да каже, че по ум и тяло той е колкото нея. Не знаеше как бе разбрала това; просто знаеше, че е така.
            Мисис Дарлинг се посъветва с мистър Дарлинг, но той се усмихна пренебрежително.
            — Помни ми думата — каза той, — сигурно На-на им е вкарала в главите някаква глупост. Точно такова нещо ще измисли едно куче. Не обръщай никакво внимание на тази щуротия и всичко ще се размине от само себе си.
            Обаче не се размина от само себе си; и скоро немирното момче я изплаши здравата.
            Децата преживяват и най-страшните приключения, без да се смущават. Те например могат да си спомнят и да разкажат една седмица по-късно, че са срещнали умрелия си баща, когато са били в гората, и са играли с него. По същия небрежен начин Уенди една сутрин направи тревожно разкритие. Няколко листа от дървета бяха намерени на пода в детската стая, които, със сигурност може да се каже, не бяха там, когато децата си лягаха вечерта. И докато мисис Дарлинг се мъчеше да разгадае как са дошли в стаята, Уенди каза със снизходителна усмивка:
            — Май че пак този Питър е направил това.
            — Какво искаш да кажеш, Уенди?
            — Много лошо е от негова страна да не ги измете — каза Уенди с въздишка. Тя обичаше стаята им да е разтребена и чиста.
            После по най-естествен начин обясни, че Питър понякога идвал нощем в детската стая, сядал на пода до нейното легло и й свирел на свирката си. За жалост, тя никога не се събуждала и не можеше да каже откъде знае това; просто го знаела.
            — Какви глупости говориш, скъпа моя! Никой не може да влезе в къщи, без да почука.
            — Май че минава през прозореца — каза тя.
            — Мило дете, ами ние сме на третия етаж.
            — А не бяха ли листата точно под прозореца, мамо?
            Това беше съвършено вярно: листата бяха намерени много близко до прозореца.
            Мисис Дарлинг не знаеше какво да мисли, защото на Уенди всичко изглеждаше толкова естествено, че човек не би могъл просто да каже, че тя е сънувала и да не мисли повече за тази история.
            — Дете мое — извика майката, — защо не ми каза за това по-рано?
            — Забравих — отвърна Уенди, без да се замисли, защото бързаше да закуси.
            О, разбира се, трябва да е сънувала. Но пък, от друга страна, имаше листа на пода. Мисис Дарлинг ги разгледа внимателно. Бяха само жилки от листа, но никое дърво в Англия няма такива листа. Тя пълзешком разгледа пода със свещ в ръка, търсейки следи от някакви необикновени крака. Мушна ръжена нагоре в комина и го развъртя, после почна да чука по стените. Спусна един ширит от прозореца до тротоара — до долу имаше десет метра отвесна стена, а не се виждаше и водосточна тръба, по която някой да може да се покатери.
            Разбира се, Уенди е сънувала.
            Но Уенди не беше сънувала, както се разбра на следната нощ, когато, може да се каже, започнаха необикновените приключения на тези деца.
            Вечерта всички деца бяха пак в леглата си. Случи се така, че Нана имаше свободна вечер и затова мисис Дарлинг ги беше окъпала и им беше пяла песнички, докато едно по едно те пуснаха ръката й и потънаха в морето на съня.
            Всичко наоколо изглеждаше толкова уютно и безопасно, че сега тя се усмихна на страховете си и спокойно седна до камината да шие.
            Шиеше нещо за Майкъл, който на рождения си ден щеше да почне да носи панталони. От огъня идеше приятна топлина, детската стая беше слабо осветена от трите кандила и скоро мисис Дарлинг изпусна на скута си дрешката, която шиеше. Главата й клюмна — о, как грациозно клюмна! — и тя заспа. Уенди и Майкъл в онзи край на стаята, Джон отсам и мисис Дарлинг пред огъня. Липсваше само едно четвърто кандилце.
            Тя започна да сънува. Присъни й се, че Небивала земя е дошла много наблизо и едно странно момче е изскочило от нея. Тя не се разтревожи, защото й се струваше, че го е виждала и преди в лицата на много жени, които нямат деца; пък може би и в лицата на някои майки. Но в съня й момчето раздра булото, което покриваше Небивала земя и тя видя как Уенди, Джон и Майкъл надзъртат през процепа.
            Щеше да сметне този сън за празна работа, ако докато още сънуваше, вятърът не бе разтворил с трясък прозореца на детската стая. Едно момче скочи на пода, придружено от някаква странна светлина, не по-голяма от твоя юмрук, която се стрелкаше като птичка из стаята; мисля, че тази светлина трябва да е събудила мисис Дарлинг.
            Тя се стресна, извика и отвори очи. Видя момчето и някак си веднага позна, че това е Питър Пан. Ако ти, или аз, или Уенди бяхме в стаята, щяхме да видим, че то много приличаше на целувката на мисис Дарлинг. Беше очарователно момче, облечено в жилчици от изгнили листа и намазано със сокове, които сълзят от корите на млади дървета; но най-очарователното нещо у него беше, че той имаше млечни зъби. Когато видя, че тя е възрастна, той скръцна с малките си блестящи като бисери зъби.

2.      СЯНКАТА
            Мисис Дарлинг изпищя и сякаш в отговор вратата се отвори и Нана влезе — прибираше се от прекараната вън от къщи свободна вечер. Тя изръмжа и скочи към момчето, но то в същия миг излетя през прозореца. Мисис Дарлинг изпищя повторно, този път заради него, защото помисли, че то ще се убие. Изтича бързо на улицата, но малкото момче го нямаше там. Тя погледна нагоре и в черната нощ не видя нищо освен малката светлинка, която й се стори като падаща звезда.
            Върна се в детската стая, където завари Нана, захапала в устата си нещо, което се оказа сянката на момчето. Когато то подскочи и побягна, Нана бързо блъсна прозореца — закъсня един миг и не можа да хване момчето, но сянката му не успя да мине — прозорецът се затръшна и я откъсна.
            Можете да бъдете сигурни, че мисис Дарлинг я разгледа много внимателно — беше най-обикновена сянка.
            У Нана нямаше никакво съмнение какво трябва да направи със сянката. Тя я простря на перваза на прозореца, с което искаше да каже: „Момчето сигурно ще се върне да си я потърси. Като я оставим тук, то лесно може да си я прибере, без да уплаши децата.“
            За нещастие обаче, мисис Дарлинг не можеше да я остави да виси отвън: хората ще си помислят, че тя е простряла пране на прозореца, както правят в бедняшките къщи. Искаше да я покаже на мистър Дарлинг, но в момента той пресмяташе колко ще струват зимните палта на Джон и Майкъл — беше му пламнала главата, та я бе увил с мокър пешкир, за да му се проясни умът. Срамота щеше да бъде да го безпокои тъкмо сега; а освен това тя знаеше много добре какво ще каже той: „Така е, като имаме куче за бавачка“. Затова тя реши да сгъне внимателно сянката и да я прибере в едно чекмедже, докато се яви подходящ случай да каже на мъжа си. „О, господи, какви работи!“ — помисли си тя.
            Случаят се яви след една седмица — в онзи петък, който никога нямаше да забравят. Петък беше, разбира се.
            — Трябваше особено да внимавам в петъчен ден — казваше тя по-късно на мъжа си, докато Нана стоеше от другата й страна и й държеше ръката.
            — О, не, не — възразяваше мистър Дарлинг, — аз съм виновен за всичко. Аз, Джордж Дарлинг, съм причина за нещастието. Меа culpa, mea culpa!* — Той учил латински в училище.
                [* Моя е вината (лат.). — Б. пр.]
            Тъй седяха всяка вечер и си спомняха за онзи съдбоносен петък, докато всички подробности на случката така се запечатаха в мозъците им, че излязоха чак от другата страна, както гербът на лоша монета личи и на обратната й страна.
            — Ако не бях приела поканата да вечеряме у съседите на номер двадесет и седем, това нямаше да се случи — въздишаше мисис Дарлинг.
            — Ако не бях изсипал лекарството си в паницата на Нана… — добавяше мистър Дарлинг.
            — Ако се бях престорила, че ми харесва лекарството — казваха влажните очи на Нана.
            — Всичко стана, защото толкова обичам да ходя на гости.
            — Всичко е заради моята пагубна дарба да правя шеги.
            — И защото толкова се засягам от дребни неща, мои скъпи господарю и господарке.
            И тогава един или друг от тях се разплакваше, особено Нана, когато си помислеше: „Вярно е, вярно е, не трябваше да вземат куче за бавачка“, и често пъти сам мистър Дарлинг избърсваше очите й с носната си кърпичка.
            — Този демон! — викаше мистър Дарлинг и Нана излайваше като ехо. Мисис Дарлинг обаче никога не ругаеше Питър; в десния ъгъл на устата й имаше нещо, което не й позволяваше да нарича момчето с обидни имена.
            Седяха в празната детска стая и с умиление си спомняха и най-дребните подробности на онази страшна нощ. Вечерта бе почнала тъй спокойно, без нищо особено, точно както стотици други вечери, когато Нана пускаше вода във ваната, вземаше Майкъл на гърба си и го занасяше в банята.
            — Няма да си лягам! — крещеше той като дете което смята, че всичко зависи от неговата воля. — Няма! Няма! И вече няма да те обичам, Нана! Казвам ти, че няма да се къпя, няма, няма.
            Тогава в стаята бе влязла мисис Дарлинг, облечена в бялата си вечерна рокля. Беше се облякла рано, защото Уенди толкова обичаше да я гледа във вечерната й рокля и с огърлицата, която й бе подарил мистър Дарлинг. На ръката си носеше гривната на Уенди; беше я помолила да й я даде на заем за тази вечер. Уенди много обичаше да дава своята гривна на майка си.
            Мисис Дарлинг бе заварила двете си по-големи деца да играят на татко и мама, по онова време, когато се е родила Уенди.
            — Щастлив съм да ви съобщя, мисис Дарлинг, че сега вие сте майка — казваше Джон със същия тон, с който мистър Дарлинг трябва да го е казвал на времето.
            Уенди подскачаше от радост, точно както истинската мисис Дарлинг сигурно е подскачала.
            След това бяха играли на „раждането на Джон“; като всичко стана с големи церемонии, както той смяташе, че подобава на раждането на момче. Тогава Майкъл бе излязъл от банята и бе поискал и той също да бъде роден, но Джон му се бе сопнал: не искали повече деца. Майкъл едва не се бе разплакал. — Никой не ме иска — изхълца той и, разбира се, сърцето на дамата във вечерна рокля се стопи.
            — Аз те искам — извика тя. — Искам трето дете.
            — Момче или момиче? — попита Майкъл без голяма надежда.
            — Момче.
            Тогава Майкъл бе скочил в прегръдките й.
            Такива дребни случки си спомняха сега мистър и мисис Дарлинг, и Нана, заедно с тях; но всъщност не толкова дребни, като си помислиш, че това беше последната нощ на Майкъл в детската стая.
            Тримата продължаваха да се ровят в спомените си.
            — И тъкмо тогава аз се втурнах като вихрушка в стаята, нали? — упрекваше се мистър Дарлинг; и наистина бе влетял като вихрушка.
            За негово извинение може да се каже, че и той се обличаше за вечерята и че всичко бе вървяло добре, докато стигна до връзката. Може да ви се стори странно, но този човек, макар да разбираше толкова много от акции и облигации, не можеше винаги да се справи с вратовръзката си. Понякога тя го слушаше и не се противеше, но имаше случаи, когато за всички в къщи щеше да бъде много по-добре, ако той преглътнеше гордостта си и си сложеше готова, вързана връзка с ластик.
            Точно така се бе случило в онази паметна вечер. Той се втурна в детската стая с упоритото зверче, смачкано на топка в ръката му.
            — О, какво става, мили?
            — Какво става ли? — изрева той; наистина изрева. — Тази връзка не иска да се върже. — Тонът му стана застрашително язвителен: — Завързва се, но не около врата ми! Само около пръчката на леглото! Да, да, двайсет пъти я завързах около леглото, но на врата ми не ще! Не, та не! Просто не ще да се завърже. — Той помисли, че думите му не са направили достатъчно силно впечатление на мисис Дарлинг и затова продължи със строг тон: — Предупреждавам те, мила, че ако тази връзка не се завърже около врата ми, ние няма да отидем на вечерята, а ако не отидем на вечерята, аз вече няма да ходя на работа, и ако престана да ходя на работа, ти и аз ще гладуваме и децата ни ще бъдат изхвърлени на улицата!
            Но дори и след тези страшни думи мисис Дарлинг остана спокойна.
            — Чакай да опитам аз — каза тя; всъщност той бе дошъл именно за това — да я помоли да му завърже връзката. С хубавите си, хладни пръсти тя бързо я завърза, докато децата стояха наоколо, очаквайки да се реши съдбата им. Някои мъже би ги хванало яд да видят с каква леснина тя свърши тази сложна работа, но мистър Дарлинг бе твърде благородна душа, за да изпита подобно чувство. Благодари й с половин уста, яростта му моментално се изпари и след миг той вече танцуваше из стаята, сложил Майкъл на раменете си.
            — Как лудувахме тази вечер! — спомняше си мисис Дарлинг сега.
            — Последното ни лудуване! — изстена мистър Дарлинг.
            — О, Джордж, спомняш ли си как Майкъл изведнъж ме запита: „Как се запозна с мене, мамо?“
            — Спомням си.
            — Бяха много сладки, нали Джордж?
            — И бяха наши, наши, а сега ги няма!
            Лудуването свърши, когато се появи Нана: за нещастие мистър Дарлинг се сблъска с нея, при което по панталоните му се полепиха косми от козината й. Тези панталони не само че бяха нови, но бяха и първите му панталони с копринен ширит по шевовете.
            Трябваше да прехапе устни, за да не бликнат сълзи от очите му. Разбира се, мисис Дарлинг го изчетка, но въпреки това той пак започна да разправя, че било грешка да имат куче за бавачка.
            — Джордж, Нана е безценно съкровище.
            — Несъмнено. Но мен все ме гложди някакво чувство, че тя гледа на децата като на кутрета.
            — О, не, мили, тя сигурно знае, че те имат души.
            — Дали знае? — каза замислено мистър Дарлинг. — Съмнявам се.
            Мисис Дарлинг реши, че моментът е подходящ да му каже за момчето. Той отначало взе на смях цялата история, но се замисли угрижено, когато тя му показа сянката.
            — Не познавам такова момче — рече той, като я разглеждаше внимателно, — но ми изглежда голям нехранимайко…
            — Още говорехме за това, спомняш ли си, когато Нана донесе лекарството на Майкъл — каза мистър Дарлинг. — Никога вече няма да носиш шишенцето в уста, Нана, и всичко стана по моя вина.
            Макар да беше волеви и умен човек, няма съмнение, че нея вечер, когато стана дума за лекарства, той се държа неразумно. Мистър Дарлинг имаше една единствена слабост: смяташе, че никога през живота си не се е страхувал от лекарства и винаги ги е вземал без колебание. И затова когато Майкъл завъртя глава, за да избегне лъжицата, която Нана държеше в уста, той каза укоризнено:
            — Бъди мъж, Майкъл!
            — Няма да пия лекарство, няма, няма! — викаше непослушният Майкъл.
            Мисис Дарлинг излезе от стаята, за да му донесе шоколадов бонбон и мистър Дарлинг реши, че това показва липса на твърдост.
            — Мамичко, не го глези — извика той след нея. — Майкъл, когато бях на твоята възраст, пиех всички лекарства, без да роптая. Винаги казвах: „Благодаря ви, мили родители, загдето ми давате цярове да оздравея.“
            Той действително вярваше, че е било така. Уенди, която вече беше по нощница, също повярва на думите му и за да помогне да придумат Майкъл, попита баща си.
            — Онова лекарство, дето го пиеш понякога, е много по-противно, нали, татко?
            — Къде, къде по-противно! — извика храбро мистър Дарлинг. — Бих изпил една чаша от него, за да ти дам пример, само че съм затурил шишето някъде.
            Не е съвсем точно да се каже, че го беше затурил; защото сам се бе покачил посред нощ отгоре на гардероба и го бе скрил там. Той не знаеше обаче, че преданата Лиза го беше намерила и го бе сложила отново на поличката над умивалника.
            — Знам къде е, татко — изчурулика Уенди, винаги готова да услужи. — Ей сега ще ти го донеса. — И тя изхвръкна от стаята, преди той да може да я спре. Много странно, но мистър Дарлинг посърна изведнъж.
            — Джон — каза той и потръпна от отвращение, — това е най-гадното лекарство на света. От ония противни, лепкави, сладникави сиропи.
            — Бързо ще ти мине, татко — каза Джон ободрително и в същия миг Уенди се втурна в стаята е пълна чаша лекарство в ръка.
            — Тичах с всичка сила, по-бързо не можах — каза тя задъхано.
            — Чудесно! Колко скоро се върна! — отвърна баща й с хладна, отмъстителна учтивост, която обаче отиде на вятъра, защото Уенди не я долови. — Първо Майкъл — каза той упорито.
            — Първо татко — възрази Майкъл, който беше подозрителен.
            — Ще ми стане лошо, знаеш ли? — каза мистър Дарлинг заплашително.
            — Хайде, татко — подкани го Джон.
            — Дръж си езика, Джон — сряза го баща му.
            Уенди изпадна в недоумение.
            — Мислех, че ще го изпиеш съвсем лесно.
            — Не е там въпросът — възрази той троснато. — Въпросът е, че в моята чаша има повече отколкото в лъжицата на Майкъл. — Гордото му сърце щеше да се пръсне от възмущение. — Не е честно! До последния си дъх ще твърдя, че не е честно!
            — Чакам, татко — каза хладно Майкъл.
            — Много лесно се казва, че чакаш. И аз чакам.
            — Татко е пъзльо.
            — И ти си пъзльо.
            — Мен не ме е страх.
            — И мен не ме е страх.
            — Е, тогава изпий го.
            — Е, тогава ти го изпий.
            На Уенди й хрумна чудесна идея.
            — Защо не ги глътнете едновременно?
            — Разбира се — извика мистър Дарлинг. — Готов ли си, Майкъл?
            Уенди почна да брои едно, две, три, и Майкъл изпи лекарството, но баща му изсипа чашата зад гърба си.
            Майкъл изрева от ярост и Уенди възкликна:
            — О, татко!
            — Какво искаш да кажеш с това „о, татко“? — попита мистър Дарлинг. — Стига си дигал врява, Майкъл. Исках да си изпия лекарството, но… не си улучих устата. — И тримата го гледаха по ужасен начин, като че ли не се възхищаваха от него. — Слушайте, всички — каза той с подкупващ тон, щом Нана отиде в банята, — току-що ми дойде на ум една великолепна шега: ще излея лекарството си в паницата на Нана, тя ще помисли, че е мляко и ще го изпие. — Наистина лекарството беше бяло като мляко, но децата нямаха чувството за хумор на баща си и го гледаха с укор, докато той го изливаше в паницата на пода. — Ей, че е смешно! — извика той малко неуверено и те не посмяха да го изобличат, когато мисис Дарлинг и Нана се върнаха. — Нана е добро куче — каза той, като я потупа по гърба. — Налях ти мляко в паницата, Нана.
            Нана завъртя опашка, изтича до паницата и започна да лочи лекарството, но веднага вдигна глава и хвърли на мистър Дарлинг такъв поглед! Не гневен; само му показа онези сълзи, които ни карат да се засрамим, когато обидим някое благородно куче; след това влезе в колибката си.
            Мистър Дарлинг страшно се засрами, но не искаше да се предаде. Сред настъпилото ужасно мълчание мисис Дарлинг помириса паничката на Нана.
            — О, Джордж — извика тя, — това е твоето лекарство!
            — Ами да се посмеем малко — изрева той с престорена веселост, докато тя утешаваше момчетата, а Уенди прегръщаше Нана. — Защо ли се трепя да ви измислям шеги! — Уенди продължаваше да гали Нана. — Браво! — изкрещя той. — Глези я! Мен никой не ме глези, никой. Аз трябва само да печеля, защо да ме глезят, защо, защо?
            — Джордж — молеше го мисис Дарлинг, — не викай толкова силно. Ще те чуе прислугата. — Те някак си бяха свикнали да наричат Лиза прислугата.
            — Нека чуят — кресна той разярен. — Нека чуе целият свят. Няма да позволя това куче да се разпорежда нито минута повече в детската стая. — Децата се разплакаха, Нана изтича към него и почна да му се умилква, но той я отпъди с ръка. Почувствува се отново силен човек. — Напразно ми се молиш, напразно. Мястото ти е на двора. Ей сега ще те сваля долу и ще те вържа.
            — Джордж, Джордж — пошепна мисис Дарлинг, — спомни си какво ти казах за момчето.
            Но той, уви, не искаше да слуша нищо. Беше решен да покаже кой е господар в тази къща и когато Нана не изпълни заповедите му да излезе от колибката си, той я примами със сладки думи да се покаже навън, сграбчи я грубо и я извлече от детската стая. Срамуваше се от това, което върши, и все пак го вършеше. И всичко се дължеше на прекалената му чувствителност: страшно обичаше да се възхищават от него. След като я върза в задния двор, нещастният баща отиде и седна в преддверието, подпрял главата си с юмруци.
            Междувременно, сред необичайно мълчание, мисис Дарлинг сложи децата да спят и запали трите кандилца. Чуваха как Нана лае и Джон изхленчи:
            — Лае, защото той я връзва с верига на двора.
            Но Уенди разбираше по-добре гласа на Нана.
            — Нана не лае така, когато се чувствува нещастна — каза тя, без ни най-малко да подозира какво щеше да се случи след малко. — Този лай показва, че надушва опасност.
            — Опасност!
            — Сигурна ли си, Уенди?
            — О, да, няма съмнение.
            Мисис Дарлинг се разтрепера и отиде до прозореца. Той бе плътно затворен. Погледна навън — небето бе осеяно със звезди. Бяха се насъбрали над къщата, сякаш надзъртаха любопитно да видят какво ще стане там, но тя не забеляза това, нито пък забеляза, че две-три от по-малките звездички й намигваха. И все пак някакъв безименен страх сви сърцето й и я накара да извика:
            — О, как съжалявам, че трябва да ходим на гости тази вечер!
            Дори Майкъл, вече полузаспал, разбираше, че майка му е разтревожена и я попита:
            — Може ли да ни се случи, нещо лошо мамо, щом кандилцата горят?
            — Нищо, милото ми — отвърна тя. — Те са очите на мама и пазят децата й.
            Тя мина от легло на легло, като пееше заклинания и малкият Майкъл обгърна с ръце врата й.
            — Мамо — извика той, — много ти се радвам. — Това бяха последните думи, които тя чу от него, преди да го изгуби за дълго време.
            Номер двадесет и седем беше на няколко крачки от тях, но беше навалял малко сняг, та бащата и майката трябваше да стъпват внимателно, за да не си изцапат обувките. По улицата нямаше други хора и всички звезди ги наблюдаваха. Звездите са красиви, но на тях не им е позволено да се месят в човешките работи; те трябва само вечно да гледат какво става. Това е наказание, което им е наложено за нещо, извършено толкова отдавна, че никоя звезда вече не си спомня какво е било. Затова по-старите звезди гледат изцъклено и рядко говорят (звездите си говорят, като си смигат), но малките са още любопитни. Те не са настроени особено приятелски към Питър, защото той от чиста проклетия се промъква зад тях и се опитва да ги изгаси, като духа силно; но те толкова обичат шегите, че тази вечер бяха на негова страна и искаха възрастните да се махнат по-скоро, та да не пречат. И затова, щом вратата на номер двадесет и седем се затвори зад мистър и мисис Дарлинг, звездите на небосвода се размърдаха и най-малката звездичка в Млечния път изпищя:
            — Хайде, Питър!

3.      ХАЙДЕ, ТРЪГВАМЕ!
            Много кратко време след като мистър и мисис Дарлинг излязоха от къщи, кандилцата до леглата на трите деца горяха ярко. Те бяха страшно мили кандилца — човек може само да съжалява, че не останаха будни да видят Питър. Но кандилцето на Уенди замига и така се прозина, че и другите две също се прозинаха и преди да си затворят устата, и трите угаснаха.
            Сега в стаята светеше друга светлина, хиляди пъти по-ярка от кандилата, и за времето докато напишем това, тя бе вече надникнала във всички чекмеджета в детската стая, преровила гардероба и обърнала всички джобове, търсейки сянката на Питър. Всъщност това, което летеше, не беше светлина; то изпускаше светлина, като се стрелкаше насам-натам с невероятна бързина, но когато за миг се спря да почине, можеше да се види, че беше фея, голяма колкото ръката ти. Беше момиче и се казваше Менче-Звънче. Изящната й рокля от жилчици на листа с ниско, четвъртито деколте подчертаваше грациозната й фигура; личеше, че е склонна към пълнеене.
            Миг след като феята влезе в стаята, звездите задухаха така силно с уста, че прозорецът се разтвори и Питър Пан скочи на пода. През по-голямата част от пътя той бе носил Менче-Звънче и едната му ръка беше още изцапана с прашец от крилцата й.
            — Менче-Звънче — повика я той тихо, след като се увери, че децата са заспали. — Къде си? — В този момент тя беше в една кана, където много й харесваше; никога преди не беше влизала в кана. — Хайде, излез от тая кана и ми кажи къде са ми скрили сянката.
            В отговор се чу прелестен звън като от сребърна камбанка. (Това е езикът на феите.) Вие, обикновените деца, никога не можете да го чуете; но ако веднъж го чуете, ще се сетите, че вече сте го чували.
            Менче-Звънче каза, че сянката е в голямата кутия; имаше предвид скрина. С един скок Питър се озова пред него, изтегли чекмеджетата и почна да изхвърля на пода всичко, което се намираше вътре. Хвърляше с пълни шепи, както царете хвърлят дребни пари на народа. За миг намери сянката си и така се зарадва, че блъсна чекмеджето обратно, без да помисли, че Менче-Звънче остана вътре.
            Ако изобщо мислеше нещо — но мен ми се струва, че той никога не мислеше, — то беше, че щом допре сянката до себе си, тя веднага ще се залепи за тялото му, както се сливат две капки вода, когато се допрат; и като видя, че сянката не се залепи, той страшно се изплаши. Опита се да я прикрепи със сапун, който взе от банята, но пак не успя. Побиха го тръпки от ужас; тръшна се на пода и се разплака.
            Хълцанията му разбудиха Уенди. Тя се надигна и седна в леглото. Не се разтревожи, като видя непознато момче да плаче на пода; беше й интересно и дори забавно.
            — Момче — каза тя учтиво, — защо плачеш?
            Питър също можеше да бъде крайно любезен — научил се бе на добри обноски по разни тържества, които феите си устройваха. Той стана и грациозно й се поклони. Това й направи голямо удоволствие и както си беше в леглото, тя също му се поклони изискано.
            — Как се казваш? — попита той.
            — Уенди-Мойра-Анджела Дарлинг — отговори тя с известно задоволство. — А как се казваш ти?
            — Питър Пан.
            Тя вече беше сигурна, че той е Питър, но името й се видя сравнително късо.
            — Това ли ти е цялото име?
            — Да — отвърна той доста сопнато. За първи път му мина през ума, че името му е малко възкъсо.
            — Извинявай — каза Уенди-Мойра-Анджела.
            — Нищо, нищо — преглътна той. Тя го попита къде живее. — Втората надясно — обясни Питър — и после все направо до сутринта.
            — Какъв смешен адрес!
            Питър усети, че сърцето му се сви. За първи път си помисли, че може би наистина адресът му е смешен.
            — Не, не е смешен — възрази той.
            — Искам да кажа — почна Уенди със сладък глас, спомняйки си, че той й е гост, — този ли адрес пишат на писмата, които ти пращат?
            На Питър не му стана приятно, че тя спомена за писма.
            — Аз не получавам писма — каза той презрително.
            — Но нали майка ти получава?
            — Нямам майка — отвърна той. Не само нямал майка, но нямал и най-малко желание да има майка. Намираше, че много ги надценяват. Уенди обаче веднага разбра, че момчето е много нещастно, защото е изгубило майка си.
            — О, Питър, разбирам защо плачеш — извика тя, скочи от леглото и изтича при него.
            — Не плачех за майка — каза той доста възмутено. — Плачех, защото не мога да си залепя сянката. Впрочем, аз изобщо не плачех.
            — Откъснала ли се е?
            — Да.
            Тогава Уенди видя сянката на пода; тя изглеждаше тъй измачкана, че на нея страшно й дожаля за Питър.
            — Какво ужасно нещо! — каза тя, но не можа да не се усмихне, като видя, че той се е опитвал да я залепи със сапун. Момчешка работа! За щастие, тя веднага се сети какво да направи. — Трябва да се зашие — каза тя с леко покровителствен тон.
            — Какво значи „да се зашие?“ — попита той.
            — Ти си ужасен невежа.
            — Не съм невежа.
            Тя ликуваше, че знае повече от него.
            — Ще ти я зашия, малко човече — каза тя, макар че той беше висок колкото нея. Извади кутията с иглите и конците и започна да пришива сянката на крака на Питър. — Може да те заболи малко — предупреди го тя.
            — О, няма да заплача — успокои я Питър, който вече вярваше, че никога в живота си не е плакал. Стисна зъби и не заплака. След малко сянката си беше на мястото, макар и малко измачкана.
            — Може би трябваше първо да я изгладя с ютията — каза Уенди замислено, но Питър като истинско момче не обръщаше никакво внимание на външния си вид и веднага се разскача, луд от радост. Уви, той вече бе забравил, че дължи щастието си на Уенди. Мислеше, че сам си е закачил сянката.
            — Колко съм сръчен! — ликуваше той възхитен. — Колко съм сръчен!
            Неудобно е да признаем, но самомнението на Питър бе едно от най-очарователните му качества. Казано съвсем откровено и грубо, никога не е имало по-самоуверено и дръзко момче от него.
            Но в момента Уенди беше възмутена.
            — Колко си самодоволен! — възкликна тя язвително. — Разбира се, аз нищо не съм направила!
            — Е, направи малко — каза Питър пренебрежително и продължи да подскача.
            — Малко! — учуди се тя надменно. — Ако нямаш нужда от мен, аз мога да се оттегля. — И тя по най-тържествен начин се качи на леглото си и се зави презглава с одеялото.
            За да я накара да се покаже, той се престори, че си отива, но тя не обърна внимание на това. Тогава Питър седна на края на леглото и я побутна с крак.
            — Уенди — пошепна той, — не се оттегляй. Не мога да не се радвам и скачам, когато съм доволен от себе си. — Но тя още не искаше да се покаже, макар че слушаше с интерес. — Уенди — продължи той с глас, на който никоя жена никога не е могла да устои. — Уенди, едно момиче струва повече от двайсет момчета.
            А Уенди си беше жена от главата до петите (вярно, че между главата и петите нямаше много голямо разстояние) и затова веднага надзърна изпод завивките.
            — Наистина ли мислиш така, Питър?
            — Да, наистина.
            — Много мило от твоя страна — каза тя и се измъкна от леглото.
            Седна до него и му каза, че ако иска, ще му даде целувка. Питър обаче не разбра какво иска да каже тя и протегна ръка, очаквайки, че тя ще сложи нещо в шепата му.
            — Сигурно не знаеш какво е това целувка? — попита тя ужасена от невежеството му.
            — Ще разбера какво е, когато ми я дадеш – отговори той рязко.
            За да не го обиди, тя му даде един напръстник.
            — Искаш ли и аз да ти дам целувка? — попита той.
            — Добре, дай ми — отвърна тя с малко прекалена скромност. Държането й не бе съвсем като на дама — тя се наведе напред и подаде бузата си но той просто пусна в ръката й едно копче, направено от жълъд. Тогава Уенди бавно отдръпна лице то си и каза любезно, че ще закачи неговата целувка на синджирче и ще я носи на врата си. За нея беше голям късмет, че наистина закачи жълъда на синджирче, защото по-късно този жълъд и спаси живота.
            Когато хора от нашите среди се запознават обичайно е да се попитат един друг на колко са години; и затова Уенди, която обичаше да спазва правилата за добро държане, попита момчето за възрастта му. Но по отношение на него този въпрос не беше много уместен: все едно, на класно да ти дадат граматичен разбор, когато си очаквал, че ще пишеш за английските крале.
            — Не знам — отговори той смутено, — но съм много млад. — Всъщност нямаше представа на колко е години; и затова подхвърли наслуки: — Избягах от къщи, веднага щом се родих.
            Уенди се смая, но думите му я заинтересуваха. С очарователен салонен жест тя докосна нощницата си — знак, че го кани да седне по-близо до нея.
            — Избягах, защото чух баща ми и майка ми да говорят какъв ще стана като порасна — обясни той с тих глас. Изглеждаше необикновено развълнуван. — Не искам да порасна — продължи той, ядосано, — искам винаги да бъда малко момче и да си играя. Затова избягах в градината Кензингтън и дълго, дълго време живях при феите.
            Тя го погледна с безкрайно възхищение. Момчето си помисли, че тя го гледа така, защото е избягал от къщи, а всъщност то беше защото е виждал феи. Уенди бе живяла само със семейството си и за нея да познаваш феи беше нещо възхитително. Тя го обсипа с въпроси за тях. Това го изненада, защото те му бяха доста досадни — винаги му се изпречваха на пътя и всъщност понякога трябваше да се крие от тях; но все пак, общо взето, ги обичаше. Затова разправи на Уенди как са се появили феите.
            — Знаеш ли, Уенди, когато първото бебе се засмяло за първи път, усмивката му се пръснала на хиляди късове и те се разскачали наоколо. Така произлезли първите феи.
            Произходът на феите й се видя скучна история, но понеже момчето бе неин гост, тя се престори, че разказът му й харесва.
            — И така — продължи той — за всяко момче и всяко момиче би трябвало да има по една фея.
            — Би трябвало да има? А няма ли?
            — Няма. Ето защо: сега децата знаят много и рано престават да вярват, че има феи. И всеки път, когато едно дете каже: „Не вярвам във феи“, една фея пада и умира.
            Момчето реши, че вече достатъчно са говорили за феи. Мина му обаче през ума, че не чува гласа на Менче-Звънче.
            — Не мога да си представя къде може да е отишла. — каза той, изправи се и тихо я повика: „Менче-Звънче!“
            Сърцето на Уенди се разтупа от внезапно вълнение.
            — Питър — извика тя, като се улови за него, — да не би да искаш да кажеш, че в стаята има фея?
            — Тук беше преди малко — отговори Питър леко раздразнен. — И ти не й чуваш гласа, нали?
            Двамата се ослушаха.
            — Единственият звук, който чувам, е като звън на мъничка камбанка.
            — Та това е гласът на Менче-Звънче. Така говорят феите. Струва ми се, че сега и аз го чувам.
            Звукът идваше от скрина. Лицето на Питър светна. Никой на света не би могъл да се радва толкова, нито да се смее така звънливо. Смехът му бе тъй звучен, както в деня, когато се разсмя за първи път.
            — Уенди — пошепна той весело, — май че съм я затворил в чекмеджето на скрина.
            Той дръпна чекмеджето. Менче-Звънче веднага изскочи навън и се разхвърча из стаята, надавайки бесен писък.
            — Не трябва да говориш такива неща — извика Питър ядосано. — Разбира се, че съжалявам, но отде да зная, че си в чекмеджето!
            Но Уенди не го слушаше.
            — Питър — каза тя, — защо не спре да лети поне за малко, та да мога да я видя.
            — Те почти никога не спират на едно място — отговори той.
            Но все пак Уенди успя да зърне за миг романтичната фигурка, която кацна да си почине на стенния часовник с кукувицата.
            — О, тя е прелестна! — извика Уенди, макар че лицето на Менче-Звънче беше разкривено от ярост.
            — Менче-Звънче — каза Питър любезно, — тази дама казва, че иска да бъдеш нейна фея.
            Отговорът на Менче-Звънче беше много нахален.
            — Какво каза тя, Питър?
            Той трябваше да преведе думите й на човешки език.
            — Не е твърде учтива. Казва, че ти си голямо, грозно момиче и че тя е моя фея.
            Питър се опита да спори с феята:
            — Но слушай, Менче, ти знаеш, че не можеш да бъдеш моя фея, защото аз съм джентълмен, а ти си дама.
            На това Менче-Звънче отговори с думите „Глупаво магаре“ и отлетя в банята.
            — Тя е съвсем проста фея — обясни Питър явно с желание да я извини. — Нарича се Менче-Звънче, защото поправя тенджери и менци.
            Сега те седяха заедно на креслото и Уенди го обсипваше с въпроси.
            — Щом сега не живееш в градината Кензингтън…
            — Понякога живея там.
            — Но къде живееш обикновено?
            — С изгубените момчета.
            — Какви са тези изгубени момчета?
            — Те са деца, които са паднали от количките си, когато бавачката им се е зазяпала. Ако не ги потърсят в течение на една седмица, изпращат ги в Небивала земя, за да си покрият разноските. А аз съм техен капитан.
            — Трябва да е ужасно весело.
            — Да — каза хитрият Питър, — но се чувствуваме доста самотни. Лошото е, че нямаме дамска компания.
            — Няма ли момичета между тия деца?
            — О, не. Нали знаеш, момичетата са много умни и не падат от количките си.
            Уенди се почувствува ужасно поласкана.
            — Намирам, че е много мило от твоя страна да признаеш, че момичетата са умни. Джон, дето спи там на онова легло, просто ни презира.
            Вместо да отговори, Питър стана и изрита Джон от леглото заедно с одеялото; впрочем ритна го само веднъж. Уенди реши, че за момче, което за пръв път идва у тях, това е доста дръзко държане и рязко му каза, че в нейната къща той не е капитан. Джон обаче продължаваше да спи на пода толкова спокойно, че тя го остави да лежи там.
            — Разбирам, че искаше да проявиш любезност — добави тя с по-мек тон — и затова ти позволявам да ми дадеш една целувка. — Тя в момента не се сети, че той не знае какво е целувка.
            — Знаех си, че ще си го поискаш обратно — каза той малко огорчен и подаде напръстника.
            — Боже! — каза милата Уенди. — Не исках да кажа целувка, а напръстник.
            — Какво е това?
            — Ей това е — каза тя и го целуна.
            — Особено нещо — каза Питър тържествено. — Да ти дам ли и аз един напръстник!
            — Може, ако искаш — отвърна Уенди, като сега си държеше главата съвсем изправена.
            Питър й даде един напръстник и почти в същия миг тя изпищя.
            — Какво има, Уенди?
            — Като че ли някой ми дръпна косата.
            — Сигурно е била Менче-Звънче. Никога досега не се е държала така невъзпитано.
            И наистина Менче-Звънче се стрелкаше наоколо и крещеше обидни думи.
            — Казва, че винаги, когато ти давам напръстник, ще ти дърпа косата.
            — Но защо?
            — Защо ще й дърпаш косата, Менче?
            Менче-Звънче пак отвърна със същите думи: „Глупаво магаре“ Питър не разбра защо, но Уенди разбра. Тя остана малко разочарована, когато той й призна, че е дошъл в детската стая не заради нея, а за да чуе детски приказки.
            — Виж, Уенди, не знам никакви приказки. И никое от изгубените момчета не е слушало приказки.
            — Това е наистина ужасно! — каза Уенди.
            — Знаеш ли защо лястовичките си строят гнездата под стрехите на къщите? За да слушат приказки. О, Уенди, майка ти ти разправяше такава чудесна приказка.
            — Коя приказка беше?
            — За принца, който не можел да намери момичето, дето носело стъклени пантофки.
            — Питър — заговори Уенди оживено, — момичето със стъклените пантофки е Пепеляшка и принцът я намерил и оттогава двамата заживели заедно и били щастливи цял живот.
            Питър толкова се зарадва, че скочи от пода и се затича към прозореца.
            — Къде отиваш? — извика тя, обхваната от лоши предчувствия.
            — Да разкажа приказката на другите момчета.
            — Не си отивай, Питър — помоли го тя, — аз знам толкова много други приказки.
            Точно такива бяха думите й и затова не може да се отрече, че тя първа го съблазни.
            Той се върна назад; сега в очите му се четеше такава ненаситна жажда, че Уенди би трябвало да се уплаши, но тя не се разтревожи никак.
            — О, какви приказки бих могла да разправя на момчетата — извика тя. Питър веднага я хвана и я задърпа към прозореца.
            — Пусни ме — заповяда му тя.
            — Ела с мен, Уенди. Ела да разправяш приказки на момчетата.
            Разбира се, тя се почувствува поласкана, че Питър я кани, но въпреки това каза:
            — Ах, господи, не мога да дойда. Какво ще каже мама! Освен това не мога да летя.
            — Аз ще те науча.
            — О, чудесно нещо е да можеш да летиш!
            — Ще ти покажа как да скочиш на гърба на вятъра и ще полетим заедно.
            — О, о! — възкликна тя възторжено.
            — Слушай, Уенди, когато спиш в това глупаво легло, ти би могла да летиш с мен и да разправяш смешни истории на звездите.
            — О, о!
            — Освен това ще видиш и морски сирени.
            — Сирени! С опашки?
            — С ей такива дълги опашки.
            — О — извика Уенди, — да видя сирени!
            Питър беше страшно хитър.
            — Уенди — каза той, — колко ще те уважаваме всички.
            Тя се гърчеше от мъка. Също като че ли се мъчи да се задържи на пода и да не полети.
            Но Питър нямаше милост.
            — Уенди — каза той лукаво, — ще ни покриваш с одеалата, когато се отвием нощем.
            — О, о!
            — Нас никой никога не ни е завивал.
            О, о — извика Уенди и протегна ръце към него.
            — И ще можеш да ни кърпиш дрехите и да ни зашиеш джобове. Никой от нас няма джобове.
            Как можеше тя да устои?
            — Ами това е чудесно, толкова прекрасно! — извика тя. — А ще научиш ли Джон и Майкъл да летят?
            — Ще ги науча, ако искаш — каза той безразлично.
            Тя изтича до Джон и Майкъл и ги разтърси.
            — Ставайте! — извика. — Дошъл е Питър Пан той ще ни научи да летим.
            Джон разтърка очите си.
            — Тогава ще стана — отвърна той, както си лежеше на пода, и след миг извика: — Ето ме станах.
            В същото време и Майкъл скочи бързо като тигър — опасен беше този Майкъл, опасен като нож с шест остриета. Внезапно Питър им даде знак да мълчат. Лицата им придобиха лукавия израз, който придобиват лицата на всички деца, когато се ослушват да чуят звуци, идващи от света на възрастните. Всичко беше съвършено тихо. Май че нямаше опасност. Не, напротив! Положението беше много опасно! Нана, чийто отчаян лай се чуваше цяла вечер, сега бе млъкнала. Децата си бяха дали сметка, че тя вече не лае.
            — Угасете лампата! Скрийте се! Бързо! — извика Джон, който бе поел командуването само за този кратък момент през цялото приключение. И когато Лиза влезе, водейки Нана вързана за каишка, детската стая си беше както винаги нощем: тиха, спокойна и съвършено тъмна. Човек би могъл да се закълне, че чува равномерното дишане на трите лукави деца, които спят като ангелчета. И наистина, скрити зад спуснатите завеси на прозорците, те дишаха така майсторски, че всеки би ги помислил за заспали.
            Лиза беше в лошо настроение, защото правеше коледен пудинг в кухнята и както си беше, с една стафида залепена на бузата, трябваше заради глупавите подозрения на Нана да остави работата си. Реши, че за да накара Нана да млъкне, най-добре би било да я заведе за момент в детската стая, като, разбира се, я държи на каишка.
            — Ето, виж, подозрително животно — каза тя, без да съжалява, че Нана е в немилост, — не са ли децата в безопасност? И трите ангелчета спят в леглата си. Слушай само как сладко дишат.
            В този миг Майкъл, насърчен от успеха, започна да диша тъй шумно, че Лиза едва не откри измамата. Нана добре разбираше какво значи това спокойно дишане и се опита да се откъсне от ръцете на прислужницата. Лиза обаче беше толкова тъпа, че не разбра нищо.
            — Стига, Нана — каза тя строго, като я издърпа от стаята. — Предупреждавам те, че ако пак почнеш да лаеш, ще отида право при господаря и господарката и ще ги доведа в къщи. И тогава господарят здравата ще те набие, ще видиш!
            Тя отново върза нещастното куче на двора. Но не си мислете, че Нана спря да лае. Лиза щяла да доведе господаря и господарката в къщи! Ами точно това иска Нана. Да не мислите, че я беше грижа дали ще я набият. Стига само поверените й деца да не са изложени на опасност. Но за беда, Лиза се върна в кухнята и се залови отново с пудинга си. Виждайки, че тя няма да й помогне, Нана започна да дърпа веригата, докато най-после я скъса. В следващия миг тя се втурна в трапезарията на номер двадесет и седем и вдигна лапите си към тавана — по този начин тя изразяваше най-ясно това, което искаше да каже. Мистър и мисис Дарлинг веднага разбраха, че нещо ужасно става в стаята на децата им и без да се сбогуват с домакините, изтичаха на улицата.
            Но вече бяха изминали десет минути, откакто трите дяволчета измамиха Лиза, като дишаха скрити зад завесите; а за десет минути Питър Пан можеше да свърши много работа.
            Нека сега се върнем в детската стая.
            — Всичко е спокойно — обяви Джон и изскочи от скривалището си. — Хей, Питър, можеш ли наистина да хвърчиш?
            Вместо да си прави труд да му отговори, Питър полетя в кръг из стаята, като пътьом отнесе и плочата на камината.
            — Чудесно! — възкликнаха Джон и Майкъл.
            — Колко е сладък! — извика Уенди.
            — О, да, колко съм сладък — извика Питър, който пак забрави, че е неприлично сам да се хвали.
            Изглеждаше тъй възхитително лесно и те се опитаха да хвръкнат първо от пода и после от леглата си, но вместо да полетят нагоре, падаха надолу.
            — Хей, как го правиш? — попита Джон, като си търкаше коленете; той беше практично момче.
            — Просто си мислиш за прекрасни, чудесни неща — обясни Питър — и тези мисли те издигат във въздуха.
            Той пак полетя, за да им покаже колко лесно е да се хвърчи.
            — Много бързо го правиш — каза Джон. — Хвръкни още веднъж, ама съвсем бавно.
            Питър се издигаше във въздуха ту бавно, ту бързо.
            — Разбрах как става, Уенди! — извика Джон, но веднага откри, че не е разбрал. Нито един от тях не можа да хвръкне и два пръста от пода, макар че дори Майкъл вече четеше двусрични думи, а Питър не може да отличи А от О.
            Питър, разбира се, се шегуваше с тях, защото никой не може да хвръкне, ако върху него няма прашец от крилцата на фея. За щастие, както вече споменахме, едната му ръка беше изцапана с пращец от крилцата на Менче-Звънче; той духна по малко пращец върху всяко от трите деца и резултатите бяха отлични.
            — Сега си развъртете раменете ей така — каза той — и се пуснете.
            Те всички бяха на леглата си и храбрият Майкъл се пусна пръв. Той всъщност нямаше намерение да се пусне, но някак си се пусна и веднага се понесе из стаята.
            — Хвръкнах! — изпищя той, както се издигаше във въздуха.
            Джон също се пусна и срещна Уенди при вратата на банята.
            — Ах, прекрасно!
            — О, чудесно!
            — Виж ме!
            — Виж ме!
            — Виж ме!
            Те летяха далеч не така елегантно като Питър и малко ритаха с крака, но главите им се блъскаха о тавана, а на света няма по-приятно нещо от това. Отначало Питър подаде ръка на Уенди, но Менче-Звънче така се разсърди, че той я пусна.
            Летяха нагоре-надолу, въртяха се в кръг. „Божествено!“ беше думата, с която Уенди изразяваше възторга си.
            — Хей — извика Джон, — защо да не изхвърчим навън?
            Разбира се, точно към това ги подмамваше Питър.
            Майкъл беше готов: искаше да види колко време ще му вземе да прелети един милиард километра. Но Уенди се колебаеше.
            — А сирените? — подхвърли Питър.
            — О, о!
            — А има и пирати.
            — Пирати ли? — извика Джон и грабна цилиндъра, който носеше в неделен ден. — Да тръгваме веднага.
            Тъкмо в този момент мистър и мисис Дарлинг заедно с Нана бързешком излязоха от къщата на номер двадесет и седем. Тичаха по средата на улицата, за да могат да видят прозореца на детската стая. Да, той беше още затворен, но стаята бе силно осветена; най-много се стреснаха обаче, когато видяха през завесите сенките на три малки фигури по нощници и пижами, които се въртяха в кръг, но не на пода, а във въздуха.
            Не три фигурки, а четири!
            Разтреперани, те отвориха вратата към улицата. Мистър Дарлинг искаше да изтича напред, но мисис Дарлинг му направи знак да стъпва тихо. Тя дори се опита да накара сърцето си да бие тихо.
            Ще стигнат ли навреме до детската стая? Колко много ще се зарадват, ако стигнат, пък и ние ще си отдъхнем и ще се успокоим; но тогава няма да има приказка. Ако обаче не стигнат навреме, аз тържествено обещавам, че накрая всичко ще завърши благополучно.
            Те щяха да стигнат навреме, ако не бяха малките звездички, които ги дебнеха. Звездичките пак разтвориха прозореца и най-малката от тях извика:
            — Опасност, Питър!
            Питър разбра, че няма нито миг за губене.
            — Хайде, тръгваме! — извика той заповеднически и веднага полетя в нощта, последван от Джон, Майкъл и Уенди.
            Мистър и мисис Дарлинг, следвани от Нана, се втурнаха в детската стая, но беше вече късно. Птичките бяха отлетели.

4.      ЛЕТЕНЕТО
            „Втората надясно и после направо до сутринта.“
            Така се отивало до Небивала земя, беше казал Питър на Уенди. Но дори и птичките, които носят карти и ги разглеждат, кацнали на някое ветровито място, не биха могли да я забележат, ако се водят само по тези указания. Защото Питър, виждате ли, ей така просто каза каквото му мина през главата.
            Отначало неговите спътници му се доверяваха сляпо. И толкова голямо беше удоволствието им да летят, че щом им скимнеше, те губеха време да обикалят около черковни камбанарии и други високи сгради, които срещаха по пътя си.
            Джон се надпреварваше с Майкъл, като го оставяше отначало да вземе малко преднина.
            Смееха се, щом си спомнеха, че доскоро летенето из стаята им се струваше голямо чудо.
            Доскоро. Но откога? Този въпрос започна сериозно да безпокои Уенди, когато вече летяха над морето. Джон смяташе, че вече преминават над второ море и че летят трета нощ.
            Понякога беше тъмно, а понякога светло; ту им беше много студено, ту много топло. Наистина ли бяха много гладни или се преструваха на гладни, защото Питър знаеше такъв весел начин да им доставя храна? Той подгонваше птици, които носеха такава храна, каквато се яде и от хората, и им я измъкваше от човките. Тогава те пък го подгонваха и си я вземаха обратно; така се гонеха весело с километри и най-после се разделяха съвсем приятелски. Но Уенди с леко безпокойство забеляза, че Питър сякаш не си даваше сметка колко странен е този начин да си изкарваш прехраната; дори не знаеше, изглежда, че има и други начини да се сдобиеш с храна.
            Разбира се, те не се преструваха, че им се спи — наистина им се спеше. А това беше много опасно, защото щом задремеха, веднага падаха право надолу. И най-ужасното беше, че на Питър това му се струваше смешно.
            — Ето, пак пада! — крещеше той весело, щом Майкъл внезапно полетеше надолу като камък.
            — Спаси го, спаси го! — викаше Уенди, гледайки с ужас страховитото море под тях. В края на краищата Питър винаги се спускаше стремително и улавяше Майкъл тъкмо преди да потъне във водата. Правеше го по възхитителен начин, но винаги чакаше до последния миг; явно беше, че го прави, за да покаже колко е ловък, а не за да спаси един човешки живот. При това той обичаше разнообразието: играта, която му се струваше интересна в един момент, можеше изведнъж да му омръзне, така че винаги беше възможно следния път да те изостави.
            Питър можеше да спи във въздуха, без да падне, като просто лягаше по гръб; можеше да го прави, защото беше много лек; толкова лек, че ако застанеш зад него и го духаш, той се носи напред.
            — Бъдете по-учтиви с него — пошепна Уенди на Джон, когато започнаха една нова игра: както летяха един зад друг, всеки трябваше да прави това, което прави първият, тоест Питър.
            — А ти му кажи да престане да се перчи — възрази Джон.
            При тази игра Питър летеше ниско над водата и докосваше опашката на всяка срещната акула, както децата слагат тичешком ръка на пречките на някоя ограда, така че пръстите им да отскачат от железата. Те не успяваха да повторят всичките му фокуси, та вероятно той ги правеше само за да се поперчи, защото постоянно обръщаше глава назад, да види колко опашки са пропуснали.
            — Трябва да бъдете любезни с него — внушаваше Уенди на братята си. — Какво ще правим, ако ни изостави?
            — Ще се върнем обратно — каза Майкъл.
            — А как ще намерим пътя без него?
            — Тогава можем да продължим да летим, защото не знаем как да спрем.
            Това беше вярно. Питър бе забравил да им покаже как да спрат.
            Джон каза, че в най-лошия случай ще летят все направо и понеже земята е кръгла, най-после пак ще стигнат до прозореца на тяхната стая.
            — А кой ще ни дава храна, Джон?
            — Аз отхапах доста голямо парче от месото, което онзи орел носеше в клюна си.
            — Отхапа, но едва след като двадесет пъти се опитваше напразно — напомни му Уенди. — И дори да се научим да си крадем храна по този начин, ако той не е при нас да ни помага, постоянно ще се блъскаме в облаците.
            Те наистина постоянно се блъскаха. Вече можеха да хвърчат уверено, макар че прекалено много ритаха с крака. Но щом видеха пред себе си облак, колкото повече се мъчеха да го избегнат, толкова по-сигурно беше, че ще се блъснат в него. Ако Нана беше с тях, тя отдавна вече щеше да е сложила превръзка на челото на Майкъл.
            В момента Питър не беше с тях и те се чувствуваха доста самотни без него. Той можеше да хвърчи много по-бързо от тях и понякога се стрелваше напред с такава скорост, че те го изгубваха от погледа си; явно отиваше да изкара някое приключение, в което те нямаше да участвуват. Връщаше се при тях, като се смееше на нещо ужасно смешно, което бил казал на някоя звезда и което беше вече забравил. Когато се връщаше, те понякога забелязваха, че по него са полепнали люспи от сирена, но той не можеше да разкаже какво точно се беше случило. Това много дразнеше децата, които никога не бяха виждали сирени.
            — Той ги забравя толкова бързо! — разсъждаваше Уенди. — Как можем да очакваме, че постоянно ще си спомня за нас?
            И наистина понякога, когато се върнеше, той не си спомняше за тях или поне не си ги спомняше добре. Уенди беше уверена в това: по очите му разбираше, че той ги разпознаваше едва в момента, когато щеше вече да ги задмине. Веднъж дори тя трябваше да му каже името си.
            — Аз съм Уенди — извика тя развълнувано.
            Той наистина съжаляваше, загдето е толкова разсеян.
            — Слушай, Уенди — пошепна й той, — винаги щом забележиш, че ви забравям, само извикай: „Аз съм Уенди“ и аз ще си спомня.
            Разбира се, това не беше много успокоително за тях. За да заглади грешката си, той им показа как да се излягат на силния вятър, който духаше откъм гърба им. Това беше такава приятна промяна — на няколко пъти се излягаха и откриха, че в това положение могат да спят в пълна безопасност. Всъщност те биха спали доста дълго, но Питър скоро се уморяваше от съня и започваше да вика със заповеднически глас: „Оттук почваме да летим!“ Той ги смъмряше от време на време, но общо взето беше доста весело и така те наближиха Небивала земя. Достигнаха я, след като месецът изгря няколко пъти и те бяха пътували все направо през цялото време, не толкова защото ги водеше Питър или Менче-Звънче, а защото сам островът бе излязъл да ги посрещне. Само така може човек да зърне тези вълшебни брегове.
            — Ето го — каза Питър спокойно.
            — Къде, къде?
            — Там, накъдето сочат стрелите.
            И действително цял милион златни стрели показваха на децата къде е островът. Техният приятел слънцето изпращаше тези стрели, за да им посочи пътя, преди да ги остави, когато падне нощта.
            Уенди, Джон и Майкъл застанаха на пръсти във въздуха, за да видят острова за първи път. Странно, те веднага го познаха и преди да ги обхване страх, го приветствуваха не като нещо, за което дълго са мечтали и най-после виждат, а като познато, любимо място, където се връщат, за да прекарат ваканцията.
            — Джон, ето я лагуната.
            — Уенди, погледни как костенурките си закопават яйцата в пясъка.
            — Хей, Джон, виждам твоето фламинго със счупения крак.
            — Гледай, Майкъл, там е твоята пещера.
            — Джон, какво е това в храсталака?
            — Това е вълчицата с вълчетата си. Уенди, май че това е твоето малко вълче.
            — Ето моята лодка, Джон, с пробитото дъно.
            — Не, не може да бъде твоята лодка. Нали ние я изгорихме.
            — Тя е, тя е. Хей, Джон, виждам пушека в лагера на индианците.
            — Къде е, покажи ми го и по начина, по който се извива димът, ще позная дали се готвят за война.
            — Ей там, точно отвъд Тайнствената река.
            — Виждам го сега. Да, вярно, тръгват на война.
            Питър го беше малко яд на тях, загдето знаеха толкова много; но ако искаше да ги командува, неговото царуване вече започваше, защото нали ви казах, че веднага ги обхвана страх.
            Едно време в къщи, когато станеше време да си лягат, Небивала земя винаги започваше да изглежда малко мрачна и заплашителна. Тогава в нея се явяваха неизследвани области, които ставаха все по-обширни и през тях минаваха черни сенки; ревът на хищните животни ставаше съвсем различен и най-вече изчезваше увереността, че ще победиш. Децата бяха много доволни, че кандилцата светеха. Дори се радваха, когато Нана кажеше, че това там е просто плочата над камината и че Небивала земя е измислица.
            Разбира се, в онези дни Небивала земя беше измислица, но сега беше истинска: нямаше кандилца да светят, всеки миг ставаше по-тъмно и къде беше сега Нана?
            Досега бяха летели разпръснато, но когато се стъмни, и тримата се струпаха около Питър. Той вече не се държеше така лекомислено; очите му искряха и тръпки минаваха през телата им, щом се докоснеха до него. Сега летяха над страшния остров толкова ниско, че понякога одраскваха лицата си о върховете на дърветата.
            Във въздуха не се виждаше нищо опасно, но въпреки това те напредваха бавно и с усилие, сякаш преодоляваха съпротивата на някакви враждебни сили. Понякога се спираха и висяха неподвижно във въздуха, докато Питър не им проправи път, удряйки с юмруци пред себе си.
            — Не ни оставят да се спуснем на земята — обясни той.
            — Кои са те, дето не ни пускат? — попита Уенди, изтръпнала от страх.
            Но той или сам не знаеше, или не искаше да каже. Менче-Звънче беше заспала на рамото му, но Питър я събуди и я изпрати напред да разузнае местността.
            От време на време той се спираше във въздуха, ослушваше се внимателно, сложил ръка на ухото си и светкащите му очи се взираха надолу така напрегнато, сякаш ще пробият две дупки в земята. След това политаше отново напред.
            Храбростта му беше изумителна.
            — Искаш ли сега едно смело приключение — обърна се той съвсем неочаквано към Джон — или предпочиташ първо да закусим.
            — Първо да закусим — извика бързо Уенди и Майкъл с благодарност стисна ръката й; обаче Джон, който беше по-храбър, се поколеба.
            — Какво приключение? — запита той предпазливо.
            — Един пират е заспал в пампасите точно под нас — каза Питър. — Ако искаш, ще се спуснем на земята и ще го убием.
            — Не го виждам — рече Джон след дълга пауза.
            — Аз го виждам много добре.
            — Ами ако случайно се събуди — пошепна Джон с дрезгав глас.
            Питър се възмути.
            — Да не мислиш, че ще го убия както спи! Първо ще го събудя и тогава ще го убия. Винаги така правя.
            — Хей, та много ли пирати убиваш?
            — Тонове.
            Джон извика „чудесно“, но добави, че ще бъде по-добре най-напред да закусят. После запита дали сега има много пирати на острова и Питър му отговори, че никога досега не е виждал толкова много.
            — Кой им е сега капитан?
            — Хук — отвърна Питър и като произнасяше това омразно име, лицето му придоби строг израз.
            — Джас Хук ли?
            — Тъй вярно.
            Тогава Майкъл наистина се разплака и дори Джон започна да говори задавено, защото те знаеха славата на Хук.
            — Той беше боцман на Блакбърд — пошепна Джон с дрезгав глас. — Той е най-зъл от всички. Хук беше единственият човек, от когато Барбекю се боеше.
            — Това е той, същият — каза Питър.
            — Как изглежда? Едър ли е?
            — Сега не е толкова едър, колкото беше.
            — Как така?
            — Отрязах парче от него.
            — Ти ли?
            — Аз, ами кой друг! — сопна му се Питър. — Ама аз ти вярвам, не се обиждай.
            — Е, добре, добре.
            — Но слушай, какво парче отряза?
            — Дясната му ръка.
            — Значи сега той не може да се бие?
            — О, не може ли.!
            — С лявата ръка, а?
            — Вместо китка на дясната си ръка има една кука, която забива като нокът.
            — Забива я!
            — Слушай, Джон — каза Питър.
            — Какво?
            — Казвай „слушам, сър“.
            — Слушам, сър.
            — Всяко момче, което е под моя команда — продължи Питър, — поема едно задължение. Ти също трябва да дадеш обещание. — Джон пребледня. — Обещай, ако встъпим в бой с пиратите, да оставиш Хук на мен.
            — Обещавам — каза Джон с глас, изразяващ пълна преданост.
            Сега островът им се струваше не толкова зловещ, защото Менче-Звънче летеше с тях и нейната светлина им позволяваше да се виждат един друг. За жалост тя не можеше да хвърчи толкова бавно като тях и трябваше да се върти в кръг наоколо им, така че те летяха, обкръжени като от ореол. Това доста харесваше на Уенди, но Питър изтъкна, че светлината на феята може да представлява опасност.
            — Тя ми казва — рече той, — че пиратите са ни забелязали, преди да се мръкне и са изкарали Дългия Том.
            — Големият топ?
            — Да. Те, разбира се, виждат нейната светлинка и ако се сетят, че ние сме наблизо, сигурно ще стрелят с топа.
            — Уенди!
            — Джон!
            — Майкъл!
            — Кажи й веднага да се маха, Питър — извикаха и тримата едновременно, но той отказа да я изпъди.
            — Тя смята, че сме изгубили пътя — отвърна той рязко — и е доста изплашена. Да не мислите, че ще я оставя да хвърчи сама, когато толкова я е страх.
            За миг кръгът светлина се прекъсна и Питър усети, че някой нежно го щипна.
            — Тогава кажи й поне да си угаси светлинка-та — помоли му се Уенди.
            — Не може да я угаси. Това е май единственото нещо, което феите не могат да направят. Светлинката сама си изгасва, когато феята заспи; също като звездите.
            — Тогава кажи й веднага да заспи — извика Джон с почти заповеднически глас.
            — Тя не може да заспи, освен когато й се спи. Това е единственото друго нещо, което една фея не може да направи.
            — Струва ми се, че тия две неща са единствените, от които има някаква полза — изръмжа Джон.
            В същия миг някой го ощипа жестоко.
            — Ако някой от нас имаше джоб, бихме могли да я носим скрита вътре — каза Питър.
            Обаче те бяха тръгнали така бързешком, че никой от четиримата нямаше дреха с джоб.
            Тогава му хрумна щастлива мисъл: цилиндърът на Джон!
            Менче-Звънче се съгласи да пътува в шапка, стига само да я носят в ръка. Джон държеше шапката, макар че феята се надяваше, че ще я носи Питър. След малко обаче Уенди взе шапката, защото Джон каза, че му се удряла в коляното като лети; това, както ще видим, причини голяма беда, тъй като Менче-Звънче не искаше да бъде задължена на Уенди.
            Светлинката беше напълно скрита в черния цилиндър и те летяха мълчаливо. Царуваше най-пълна тишина, която веднъж бе нарушена от шум от лочене — Питър обясни, че това са дивите животни, които пият вода при брода на реката — и втори път от някакво стържене — можеше да бъде шум от клони на дървета, които се търкат едни о други, но Питър каза, че червенокожите си точели ножовете.
            Но и тези шумове спряха. Тишината се стори страшна на Майкъл и той извика: „О, дано нещо издаде някакъв звук.“ И сякаш в отговор на желанието му най-страхотният трясък, който някога бяха чували, процепи въздуха. Пиратите бяха гръмнали по тях с Дългия Том. Гърмежът на топа отекна в планините и ехото сякаш диво повтаряше: „Къде са те? Къде са? Къде са?“
            По този внезапен грохот трите изплашени деца разбраха разликата между остров на ужким и истински остров.
            Когато най-после небесата се успокоиха, Джони Майкъл се озоваха сами в тъмнината. Джон крачеше механично по въздуха, а Майкъл без да знае как да лежи на въздуха, се бе отпуснал по гръб.
            — Ударен ли си? — пошепна с разтреперан глас Джон.
            — Не съм проверил още — пошушна му Майкъл в отговор.
            Ние сега знаем, че никой не бе ранен. Обаче гърмежът така бе разтърсил въздуха, че Питър бе отнесен далеч над морето, докато Уенди бе тласната нагоре и остана само с Менче-Звънче.
            Уенди щеше да направи добре, ако в този момент бе пуснала шапката.
            Не знам дали коварната мисъл е хрумнала на феята именно в този момент, или тя е обмисляла плана си през целия път, сега обаче тя изскочи от шапката и започна измамнически да води Уенди към гибел.
            Менче-Звънче не беше съвсем зла; или по-точно казано, сега беше съвсем зла, но понякога беше съвсем добра. Феите трябва да бъдат или добри или зли, защото са толкова малки, че за жалост, у тях има място само за едно чувство. Те могат да се променят, но промяната трябва да бъде пълна. Сега тя беше изцяло изпълнена с ревност към Уенди. Разбира се, Уенди не разбираше какво казва феята със сладкото си звънливо гласче и аз мисля, че част от думите й са били ругатни, но гласчето звучеше любезно. При това Менче-Звънче летеше напред-назад, което явно означаваше: „Лети след мен и всичко ще бъде наред“.
            Пък и какво друго можеше да направи горката Уенди? Тя повика Питър, Джон и Майкъл, но само ехото й отговори подигравателно. Тя още не знаеше, че Менче-Звънче я мрази свирепо като истинска жена. И така, зашеметена, залитайки, тя следваше феята, която я водеше към гибел.

5.      ИСТИНСКИЯТ ОСТРОВ
            Чувствувайки, че Питър се връща, Небивала земя отново се пробуди. Тук би трябвало да употребим минало предварително време и да кажем, че тя „се беше пробудила“, но „се пробуди“ звучи по-добре и Питър винаги използуваше това глаголно време.
            В негово отсъствие на острова обикновено всичко е тихо и спокойно. Феите сутрин се събуждат един час по-късно, животните се грижат за малките си, по цяла седмица червенокожите денонощно се тъпчат здравата и когато пиратите и изгубените момчета се срещнат, те просто си правят дълги носове едни на други. Но когато се върне Питър, който не обича бездействието, всички те се размърдват; ако прилепиш ухо о земята, ще чуеш как целият остров кипи от живот.
            Нея вечер главните сили на острова бяха разположени както следва: изгубените момчета бяха излезли да търсят Питър, пиратите търсеха момчетата, червенокожите търсеха пиратите и дивите зверове търсеха червенокожите. Всички обикаляха острова в кръг едни след други и не се настигаха, защото вървяха с еднаква скорост.
            Всички искаха да проливат кръв, освен момчетата, които обикновено обичаха битките, но тази вечер бяха излезли да посрещнат капитана си. На острова момчетата, разбира се, менят броя си, според това колко много деца се убиват, като паднат от количките си и тъй нататък. И когато те почнат да израстват, което е против правилата, Питър ги поразрежда. Но сега там имаше шест момчета, ако броим близнаците за двама. Нека си представим, че лежим в захарната тръстика и ги наблюдаваме как се промъкват в индийска нишка, всеки един сложил ръка на камата си.
            Питър им е забранил да се обличат като него и затова те носят дрехи, направени от кожи на мечки, които сами са убили; облечени така, те изглеждат космати и са така заоблени, че когато паднат, се търкалят като топки. По тази причина те стъпват много внимателно.
            Първи минава Свирчо; той не е по-малко храбър от другите, но най няма късмет от цялата юнашка чета. Участвувал е в по-малко приключения от всички други, защото големите битки постоянно стават, тъкмо когато той завие зад ъгъла. Когато всичко е спокойно, той използува случая да отиде да събира дърва за огъня; и когато се върне, заварва другите момчета да бършат кръвта. Лошият му късмет е придал на лицето му израз на лека тъга; но той съвсем не е кисел, напротив, характерът му е станал по благ и той е най-смиреното от всички момчета. Бедни, мили Свирчо, тази вечер опасност е надвиснала над тебе. Пази се да не ти предложат приключение, защото ако го приемеш, то ще те потопи в най-дълбока скръб. Свирчо, феята Менче-звънче е решила тази вечер да извърши голямо зло. Тя търси някой, който да й помогне, и смята, че от всички момчета най-лесно може да подмами тебе. Пази се от Менче-Звънче!
            Много искам да може да ни чуе, но всъщност ние не сме на острова и той отминава, като си хапе пръстите.
            След него върви Нибз, едно весело и сърдечно момче. След това идва Дребосъка. Той пък прави свирки от дърво и танцува възторжено по такта на мелодиите, които сам си измисля. Това е най-надутото от всички момчета. Мисли, че си спомня дните преди да се загуби, с тогавашните маниери и обичаи, и поради това носът му е вирнат по много дързък начин.
            Четвърти по ред е Къдравия. Той е палаво момче и толкова пъти е трябвало да излиза пред редицата, когато Питър извика: „Който е извършил това, да излезе напред!“, че сега, щом чуе тази команда, излиза напред, без да мисли дали той е направил белята или някой друг. Най-отзад вървят близнаците, които не можем да опишем, защото сигурно ще опишем единия вместо другия. Питър не беше много сигурен какво значи близнаци, а не разрешаваше на момчетата от своята банда да знаят нещо, което той не знае; затова близнаците не говореха много за себе си и се стараеха да го задоволят, като стояха близо един до друг с такъв вид сякаш се извиняваха.
            Момчетата изчезват в мрака и след известно време, но не дълго време — защото на острова всичко става бързо — по техните следи се явяват пиратите. Чуваме ги, преди да ги видим и те винаги пеят една и съща страшна песен:

            „Стой! Вира! Котвата вдигни!
            Къде? Напред! Не питай!
            Докато ни свали куршум —
            до среща в дълбините!“
           
            Дори на прочутата бесилка за пирати в лондонското пристанище никога не е висяла по-грозна сбирщина от злодеи. И ето, с разголени, яки мишци, с две сребърни испански монети, закачени като обици, опирайки от време на време ухо до земята, върви малко пред другите красавецът Чекко, който изряза името си с кървави букви върху гърба на управителя на тъмницата в Гао. Огромният негър зад него беше си сменял името много пъти, откакто престана да се нарича с онова име, с което тъмнокожите майки по бреговете на Гуиджо-Мо още плашат децата си. Ето и Бил Джукс, на когото всеки инч от кожата е татуиран; същият Бил Джукс, по когото, на борда на „Уолръс“, Флинт стреля седемдесет пъти, за да го принуди да захвърли торбата с португалски златни монети. Тук е и Куксън, за когото казваха, че бил брат на Черния Мърфи (но това никога не бе доказано). След тях идваха Старки Благородника, някогашен портиер в едно прочуто средно училище, който убиваше по много изтънчен начин; Скайлайтс (Морган Скайлайтс); ирландският боцман Смий, странно добро-сърдечен човек, който забива ножа в човека, без намерение да го обижда, така да се каже, и който е единственият сектант в екипажа на Хук; после идват Роб Мълинс, Алф Мейсън и много други отдавна известни главорези, които всяват страх по цялото Карибско море.
            Сред тях се е изтегнал Джеймс Хук — най-черният и най-големият скъпоценен камък в този ужасен накит, — който се подписваше Джас Хук. За него се казва, че бил единственият човек, от когото Морският готвач се боял. Той лежи удобно в една грубо скована и разкривена кола, теглена и бутана от неговите хора; вместо дясна ръка има желязна кука, с която от време на време ги подтиква да вървят по-бързо. Този страшен човек им говори и се отнася към тях като към кучета, и те му се подчиняват като кучета. Той има мъртвешко, мургаво лице, а косата му е навита на дълги къдрици, които отдалече приличат на черни свещи и придават необикновено заплашителен израз на внушителната му физиономия. Очите му са сини като незабравки и изпълнени с дълбока тъга, освен когато забива куката си в някого; в такива моменти две червени петна се появяват в тях и те светват със страхотен блясък. В обноските му е останало нещо от някогашния благородник и той дори може да те разпори по много изящен начин; чувал съм също, че се славел с умението си да разказва много увлекателно. Той е най-зловещ, когато е най-учтив, което вероятно е най-сигурното доказателство за добро възпитание. Елегантният начин, по който изговаря думите, дори когато псува, както и изисканото му държане показват, че той произлиза от каста, различна от кастата на екипажа му. Той е непоколебимо храбър и за него казват, че се плаши единствено от собствената си кръв, която била гъста и с необикновен цвят. В облеклото си той малко подражава на крал Чарлз II, тъй като в ранния период на кариерата му някой му казал, че странно много прилича на злощастните Стюарти; и в устата си държи собственоръчно направено цигаре, с което може да пуши две пури едновременно. Но най-зловещото нещо у него е несъмнено желязната му кука.
            Нека сега той убие един пират, за да видим как действува в такива случаи. Да вземем например Скайлайт. Както вървят, Скайлайт се спъва, тромаво се блъсва в него и измачква тантелената му яка; куката се стрелва напред, чува се как нещо се раздира, и същевременно отеква писък; пиратите ритват тялото настрани и продължават пътя си. Хук дори не си е извадил цигарето от устата.
            Такъв е страшният човек, срещу когото Питър Пан ще се бори. Ще спечели ли?
            Вървейки по следите на пиратите, червенокожи-те се промъкват безшумно по бойната пътека — тя е невидима за неопитното око — и всички си отварят добре очите. Те носят томахавки и ножове; голите им тела блестят, тъй като са намазани с бои и масла. От кръста на всеки един висят скалпове на момчета и пирати, защото те са от племето Пиканини и не трябва да се смесват с мекосърдечните делаварци или хурони. Най-напред лази на четири крака Великата огромна пантера, един храбрец стол кова много скалпове, че в сегашно то му положение те малко затрудняват движенията му.
            Накрая на индийската нишка — най-опасното място — върви Тигрова Лилия, гордо изправена, принцеса по рождение. Тя е най-красивата от всички тъмнокожи хубавици, красавицата на племето Пиканини, кокетка, ту хладна, ту влюбчива. Няма храбрец, който да не желае да вземе за жена тази своенравна девойка, но с томахавка в ръка тя отблъсва онези, които искат да я заведат пред олтара. Забележете как червенокожите минават над паднали вейки, без да вдигат и най-малък шум. Единственият шум, който се чува, е тежкото им дишане, те наистина са малко затлъстели, защото здраво са се тъпкали цяла седмица, но след известно време ще поотслабнат от ходене. Засега обаче шумното им дишане представлява най-голяма опасност за тях.
            Червенокожите изчезват, както са дошли — като сенки. Скоро мястото им се заема от животните, дълга и пъстра върволица; лъвове, тигри, мечки, както и безброй дребни зверчета, които бягат от тях. Всички видове животни, и особено тези, които ядат хора, живеят заедно на острова. Езиците им висят навън — тази вечер те са гладни.
            Когато и те отминат, се задава последният хищник — един огромен крокодил. След малко ще видим кого търси той.
            Крокодилът също отминава, но скоро отново се появяват момчетата, защото шествието ще продължава, докато една от групите спре или тръгне по-бавно. Тогава всички бързо ще се струпат едни върху други.
            Всички гледат внимателно напред, но никой не подозира, че опасността може да ги дебне отзад. Това показва колко истински е островът.
            Първи, които прекъснаха движещата се окръжност, бяха момчетата. Те се тръшнаха на тревата, близо до подземната си къща.
            — Много ми се ще Питър да се върне — каза всеки един от тях, макар че по височина, и още повече по ширина, всички те надминаваха капитана си.
            — Аз единствен не се боя от пиратите — каза Дребосъка с тон, заради който не всички го обичаха. Но може би някакъв далечен звук го смути, защото той бързо добави: — Но и аз искам той да се върне и да ни разкаже дали е чул нещо повече за Пепеляшка.
            Те заговориха за Пепеляшка и Свирчо каза, че сигурно майка му е приличала много на нея.
            Само в отсъствието на Питър можеха да говорят за майки; той беше забранил тази тема на разговор, понеже я намираше глупава.
            — Всичко, което си спомням за майка си — каза Нибз, — е, че тя често казваше на баща ми: „О, колко ми се иска да имам собствена чекова книжка!“ Не знам какво е чекова книжка, но много бих желал да й подаря такава книжка. Както разговаряха, изведнъж дочуха далечни звуци. Ти и аз, понеже не сме горски деца, не бихме чули нищо, но те чуха много добре зловещата песен:

            „Пиратски флаг се вее волно —
            животът е една игра.
            Дори бесилка да ни чака,
            за Дейви Джоунс викни «Ура»!“

            И веднага загубените момчета… Но къде са те? Няма ги! Зайци не биха могли да изчезнат по-бързо.
            Аз ще ви кажа къде са. С изключение на Нибз — той веднага се спусна да разузнава — те вече са в техния подземен дом, едно прекрасно жилище, което след малко ще разгледаме подробно. Но как са достигнали до него? Не се вижда никакъв вход. Няма дори купчина сухи клони, та като ги разхвърлиш, да откриеш отвора на някоя пещера. Но ако погледнеш отблизо, може би ще забележиш седем големи дънера — те са кухи и всеки има по една дупка, през която може да се провре едно момче. Това са седемте входа на подземното жилище, което Хук бе търсил напразно през последните месеци. Ще го открие ли тази вечер?
            Както пиратите вървяха, зорките очи на Старки съзряха Нибз, който изчезваше в гората, и той веднага измъкна пищова си. Но в същия миг една желязна ръка сграбчи рамото му.
            — Пусни ме, капитане — извика той, като се гърчеше от болка.
            Сега за първи път ще чуем гласа на Хук. Беше сърдит глас:
            — Прибери първо пищова — каза той заплашително.
            — Беше едно от ония момчета, които мразиш. Можех да го застрелям.
            — Да, и гърмежът щеше да ни докара червено-кожите на Тигрова Лилия. Искаш ли да те скалпират?
            — Да изтичам ли след него, капитане — попита Смий разчувствуван — и да го погъделичкам с Джони Тирбушона? — Смий наричаше всички неща с приятни имена; камата си наричаше Джони Тирбушона, защото я въртеше в раната. Човек би могъл да изброи редица симпатични черти у него. Например, след като убиеше някого, той си избърсваше не оръжието, а очилата. — Джони е тих приятел — напомни той на Хук.
            — Не сега, Смий — каза Хук мрачно. — Той е само един, а аз искам да избия и седемте. Пръснете се и ги търсете.
            Пиратите изчезнаха между дърветата и за кратко време техният капитан и Смий останаха сами. Хук въздъхна дълбоко. Не знаем защо — може би поради меката красота на вечерта — той изпита желание да изповяда пред верния си боцман историята на своя живот. Говори дълго и сериозно, но за какво — Смий, който беше доста глуповат, не можа да разбере.
            Сега той долови името Питър.
            — Най-много желая да хвана техния капитан, Питър Пан — казваше Хук разпалено. — Той ми отряза ръката. — Хук заплашително размаха куката. — Отдавна чакам да се ръкувам с него с тази кука. О, ще го разпоря.
            — И все пак — възрази Смий — чувал съм те да казваш, че тая кука струва колкото двадесет ръце, че можеш с нея да си вчешеш косата и да вършиш много други всекидневни работи.
            — Да — отговори капитанът, — ако бях майка, щях да се моля на бога децата ми да се раждат с това, вместо с това — и той погледна с гордост желязната си кука, а после хвърли презрителен поглед на здравата си ръка. След това отново се намръщи. — Питър хвърли ръката ми на един крокодил, който случайно минаваше — каза той и потръпна.
            — Често съм забелязвал твоя особен страх от крокодили — рече Смий.
            — Не от крокодили — поправи го Хук, — а от един единствен крокодил. — Той сниши глас — На този крокодил толкова се услади ръката ми, Смий, че оттогава той ме следва от море в море и от остров на остров, облизва си устните и дебне момент да схруска и останалата част от тялото ми.
            — В известен смисъл това е един вид комплимент — забеляза Смий.
            — Не ща такива комплименти — излая сприхаво Хук. — Искам да уловя Питър Пан, който пръв възбуди у крокодила апетит към моето месо. — Той седна на една голяма гъба и сега гласът му затрепера. — Смий — каза той дрезгаво, — този крокодил щеше отдавна да ме е изял, но за мой късмет, той глътна един будилник, който непрекъснато трака в стомаха му. Аз отдалеч чувам как будилникът прави тик-так, тик-так и хуквам да бягам, преди той да се приближи. — Хук се изсмя, но смехът му звучеше глухо.
            — Един ден будилникът ще престане да работи и крокодилът ще те захапе.
            Хук облиза сухите си устни.
            — Да — каза той, — този страх ме преследва непрекъснато.
            Откакто седна, той чувствуваше, че му става необикновено горещо.
            — Смий — извика той, — тази гъба е гореща! — Той подскочи. — Триста дявола, ще изгоря.
            Те разгледаха гъбата. Толкова големи и здрави гъби не се срещат на континента. Рекоха да я измъкнат и тя веднага изскочи, защото нямаше корени. И още по-странно — от дупката почна да излиза пушек. Пиратите се спогледаха.
            „Комин!“ — извикаха и двамата.
            Те наистина бяха открили комина на подземното жилище. Момчетата имаха обичай да го запушват с голяма гъба, когато наблизо имаше неприятели. От комина излизаше не само дим, но се чуваха и детски гласове, тъй като момчетата се чувствуваха така сигурни в скривалището си, че всички бърбореха весело. Пиратите слушаха мрачно и после поставиха гъбата обратно. Огледаха се наоколо и видяха дупките в седемте дънера.
            — Чу ли ги да казват, че Питър Пан го няма в къщи? — пошепна Смий, като си играеше с Джони Тирбушона.
            Хук кимна с глава. Остана доста дълго време унесен в мисли и най-после смразяваща усмивка се появи на мургавото му лице. През всичкото време Смий чакаше той да се усмихне.
            — Разкрий ми плана си, капитане — извика той нетърпеливо.
            — Ще се върнем на кораба — бавно процеди Хук през зъби — и ще приготвим една голяма, мазна торта, много дебела и посипана със зелена захар. Долу може да има само една стая, защото има само един камион. Тия глупави къртици нямат достатъчно ум, за да разберат, че не е нужно да правят по една врата за всеки един от тях. Това показва, че нямат майка. Ще оставим тортата край брега на Лагуната на сирените. Момчетата винаги плуват из лагуната и играят със сирените. Ще намерят тортата и ще я излапат, защото нямат майка и значи няма да знаят колко е опасно „да се яде мокра мазна торта“. — Сега той се разсмя, но вече не с глух, а с истински смях. — Ааа, те всички ще измрат.
            Смий го слушаше с растящо възхищение.
            — Това е най-лукавият, най-чудесният план, който някога съм чувал — извика той. И двамата, изпълнени с възторг, започнаха да танцуват и да пеят:

            „Стоп! Вира! Щом се появя,
            страх смъртен се вселява тук —
            от вас остава само скелет,
            здрависате ли се със Хук!“

            Те започнаха куплета, но не го довършиха, защото се чу един друг звук, който ги накара да млъкнат. Отначало той беше тих, че дори листо да паднеше би го заглушило, но толкова после се приближи, и стана по-ясен.
            Тик-так-тик-так.
            Хук се разтрепера, вдигнал единия си крак във въздуха.
            — Крокодилът! — изпъшка той и хукна да бяга, последван от боцмана си.
            Наистина беше крокодилът. Той бе задминал червенокожите, които вървяха по следите на другите пирати, и бе запълзял към Хук.
            Момчетата отново излязоха на открито, но опасностите на нощта не бяха още преминали, защото скоро Нибз дотича задъхан, подгонен от глутница вълци. Езиците на вълците висяха от устата им и воят им беше страхотен.
            — Спасете ме, спасете ме! — извика Нибз и падна на земята.
            — Но какво можем да направим? Какво можем да направим?
            Голям комплимент беше за Питър, че в този ужасен момент техните мисли се обърнаха към него.
            — Какво би направил Питър при такъв случай? — извикаха те едновременно. И почти в същия миг добавиха: — Питър би погледнал вълците, като си мушне главата между краката. — И след това: — Да направим, както би постъпил Питър.
            Това е най-успешният начин да се справиш с вълци и момчетата като един човек се наведоха и мушнаха глави между краката си. Следващият момент беше много дълъг, но победата дойде скоро, тъй като щом момчетата тръгнаха към тях в тази страшна поза, вълците подвиха опашки и побегнаха.
            Сега Нибз стана от земята и другарите му помислиха, че втренчените му очи още виждат вълците. Но той не виждаше вълци.
            — Видях нещо още по-чудесно — извика той, когато те се събраха наоколо му, изпълнени с любопитство. — Една голяма бяла птица, която лети към нас.
            — Каква птица?
            — Не знам — отвърна Нибз, обзет от страх, — но тя изглеждаше много уморена и както хвърчеше, стенеше: „Горката Уенди“.
            — Горката Уенди?
            — Спомням си — извика Дребосъка веднага, — че има птици, които се наричат уенди.
            — Ето я, иде — викна Къдравия и посочи Уенди в небето.
            Сега Уенди беше почти над главите им и те можеха да чуят жалния й вик. Но още по-ясно достигаше до тях пискливият глас на Менче-Звънче. Ревнивата фея сега бе махнала маската на приятелство, нахвърляше се върху жертвата си от всички страни и я щипеше жестоко, щом я докоснеше.
            — Здравей, Менче! — извикаха учудените момчета.
            Отговорът на Менче-Звънче изтрещя като гърмеж:
            — Питър иска да застреляте Уенди.
            Имаха навик да не задават въпроси, когато Питър им дадеше заповед.
            — Да направим каквото иска Питър — извикаха простодушните момчета. — Бързо, грабвайте лъковете и стрелите.
            Всички, освен Свирчо, се спуснаха през дънери-те на дърветата. Той носеше лъка и стрелите със себе си. Менче-Звънче забеляза това и потри радостно малките си ръчички.
            — Бързо, Свирчо, бързо — писукаше тя. — Питър толкова ще се радва!
            Свирчо възбудено сложи една стрела на лъка си.
            — Хвръкни настрани, Менче, да не те ударя — извика той.
            После пусна стрелата и Уенди полетя към земята със забита в гърдите й стрела.

6.      КЪЩИЧКАТА
            Когато другите момчета изскочиха въоръжени от дупките на пъновете, глупавият Свирчо стоеше горд като завоевател над тялото на Уенди.
            — Много закъсняхте — извика той, — аз вече свалих Уенди. Питър ще бъде толкова доволен от мен!
            — Глупак! — извика над главата му Менче-Звънче и литна да се скрие някъде: Другите момчета не я чуха. Бяха се струпали около Уенди и я гледаха. Страшна тишина цареше в гората — ако сърцето на Уенди биеше, те всички щяха да го чуят.
            Дребосъка заговори пръв:
            — Това не е птица — каза той изплашено. — Струва ми се, че е дама.
            — Дама ли? — възкликна Свирчо и се разтрепера.
            — И ние я убихме — каза Нибз дрезгаво.
            Всички в миг снеха шапките си.
            — Сега разбирам — каза Къдравия. — Питър я е пратил при нас. — Натъжен, той се хвърли на земята.
            — Най-после една дама щеше да се погрижи за нас — каза единият от близнаците — и вие я убихте.
            На всички им беше жал за Свирчо, но по им беше жал за самите тях; и затова когато той направи крачка към тях, те се отдръпнаха назад.
            Лицето на Свирчо беше съвсем бледо, но чертите му изразяваха такова чувство за достойнство, каквото никой не бе виждал у него дотогава.
            — Аз извърших това — каза той замислено. — Когато сънувах дами, аз им казвах: „Хубава майко, хубава майко.“ Но когато истинската майка дойде, аз я пронизах със стрела.
            Той бавно се оттегли настрани.
            — Не си отивай — извикаха останалите нажалени.
            — Трябва да си отида — отговори той с разтреперан глас. — Страх ме е от Питър.
            Тъкмо в този трагичен момент те чуха познат звук и едва не си глътнаха езиците от уплаха: Питър кукуригаше.
            — Питър! — извикаха те, защото той винаги им се обаждаше така, когато се завръщаше.
            — Да я скрием — пошепнаха момчетата и бързешком се събраха около Уенди. Но Свирчо продължаваше да стои настрана.
            Отново се чу звучното кукуригане и Питър се спусна пред тях.
            — Поздравявам ви, момчета — извика той. Те машинално отвърнаха на поздрава му и отново се възцари мълчание.
            Питър се намръщи.
            — Аз се върнах — каза той разпалено. — Защо не викате ура?
            Те отвориха уста, но не се чу никакво ура. Бързайки да им съобщи чудесната новина, той не обърна внимание на това.
            — Голяма новина, момчета! — извика той. — Най-после доведох една майка за всички ви.
            Пак не се чу никакъв звук, освен едно глухо тупване — Свирчо бе паднал на колене.
            — Не сте ли я виждали? — запита Питър, който започваше да се тревожи. — Тя летеше насам.
            — О, боже! — обади се един глас.
            — О, печален ден! — обади се друг глас.
            Свирчо стана.
            — Питър — каза той спокойно, — ще ти я покажа. — И макар че другите искаха да я скрият, той рече: — Дръпнете се, близнаци. Нека Питър я види.
            И така, те всички отстъпиха, Питър я погледа малко. Не знаеше какво да прави.
            — Тя е мъртва — Питър се почувствува неловко. — Може би е изплашена, че е мъртва.
            Мина му през ума да хвръкне по някакъв смешен начин и да лети, докато вече не я вижда; а после да не се връща на това място. Ако той бе постъпил така, всички момчета щяха да го последват.
            Но той видя стрелата. Измъкна я от гърдите й и погледна дружината си.
            — Чия е тази стрела? — запита той строго.
            — Моя, Питър — каза Свирчо, като отново падна на колене.
            — О, подла ръка — извика Питър и вдигна стрелата, за да я използува като кама.
            Свирчо не трепна. Разтвори ризата си и каза с твърд глас:
            — Удряй, Питър, удряй право в сърцето.
            Два пъти вдигна Питър стрелата и двата пъти ръката му увисна безсилна надолу.
            — Не мога да те ударя — призна той със страхопочитание. — Нещо ми спира ръката.
            Всички го погледнаха с учудване, освен Нибз, който за щастие гледаше към Уенди.
            — Тя ти спира ръката — извика той, — лейди Уенди. Погледнете й ръката.
            Странно, но Уенди действително бе вдигнала ръка. Нибз се наведе над нея и почтително слушаше:
            — Струва ми се, че каза „Горкият Свирчо“ — пошепна той. — Жива е — каза кратко Питър.
            И в същия миг Дребосъка изкрещя:
            — Лейди Уенди е жива!
            После Питър коленичи до нея и намери копчето си. Сигурно си спомняте, че тя го беше турила на синджирче, което носеше на врата си.
            — Вижте — каза той, — стрелата се е ударила тук. Това е целувката, която й дадох. Тази целувка й спаси живота.
            — Аз си спомням за целувките — намеси се бързо Дребосъка. — Чакай да видя. Да, да, това е целувка.
            Питър не го чу. Той молеше Уенди да се съвземе по-бързо, та да й покаже сирените. Тя, разбира се, не можеше още да отговори, тъй като беше припаднала от уплаха. Внезапно над главите си дочуха ридание.
            — Слушайте как плаче Менче-Звънче — каза Къдравия. — Плаче, защото Уенди е жива.
            Тогава те трябваше да разкажат на Питър за престъплението на Менче-Звънче. Никога дотогава не го бяха виждали така разгневен.
            — Слушай, Менче-Звънче — извика той. — Аз вече не съм ти приятел. Махай се оттук и никога вече не се връщай.
            Феята кацна на рамото му и започна да му се моли, но той я пропъди. Едва когато Уенди вдигна ръка, той поомекна и каза:
            — Е, не завинаги, но за една седмица.
            Да не си мислите, че Менче-Звънче беше благодарна на Уенди, загдето вдигна ръка? О, боже! Никога дотогава не бе изпитвала толкова силно желание да я ощипе. Феите наистина са странни, и Питър, който така добре ги разбираше, често ги пляскаше.
            Но какво да правят с Уенди, която беше така отпаднала?
            — Да я свалим долу в подземната къща — предложи Къдравия.
            — Да, да — подкрепи го Дребосъка, — точно така се постъпва с една дама.
            — Не, не — отсече Питър, — не бива да я докосвате. Това няма да бъде достатъчно почтително.
            — Точно така мисля и аз — каза Дребосъка.
            — Но ако остане да лежи тук — каза Свирчо, — тя ще умре.
            — Да, да, ще умре — съгласи се Дребосъка, — но няма какво да се прави.
            — Има! — извика Питър. — Ще изградим една къщичка около нея.
            Всички бяха възхитени от тази идея.
            — Бързо — заповяда им Питър. — Нека всеки от вас ми донесе най-хубавото каквото имаме. Изпразнете нашата къща. И по-живо!
            В следния миг те бяха заети като шивачи през нощта преди сватба. Тичаха ту насам, ту натам, ту долу за да донесат завивки, ту нагоре за да събират дърва; и докато работеха така, кой мислите се появи? — Джон и Майкъл. Те едва се тътреха от умора, заспиваха прави, събуждаха се, пристъпваха още една крачка и пак заспиваха.
            — Джон, Джон — викаше Майкъл. — събуди се! Къде са Нана и мама, Джон!
            Тогава Джон си разтъркваше очите и измърморваше:
            — Вярно е, наистина сме летели.
            Можете да бъдете сигурни, че те почувствуваха голямо облекчение, когато намериха Питър.
            — Здравей, Питър — извикаха те.
            — Здравейте — отвърна Питър приятелски, макар че съвсем бе забравил за тях. В този момент той беше много зает: мереше Уенди със стъпки от главата до краката, за да види колко голяма къща ще й бъде нужна. Разбира се, имаше намерение да остави място за столове и маса. Джон и Майкъл го наблюдаваха.
            — Спи ли Уенди? — попитаха те.
            — Да.
            — Джон — предложи Майкъл, — хайде да я събудим и да я накараме да ни приготви вечеря. — Но, казвайки тези думи, той забеляза, че другите момчета мъкнеха тичешком клони за къщичката. — Погледни ги! — извика той.
            — Слушай, Къдравия — заповяда Питър с най-капитанския си глас, — погрижи се и тези две момчета да помагат в строежа на къщата.
            — Слушам, сър.
            — Къща ли строите? — възкликна Джон.
            — За Уенди — поясни Къдравия.
            — За Уенди! — извика Джон ужасен. — Ами че тя е момиче.
            — И затова ние сме нейни слуги — обясни Къдравия.
            — Вие всички? Слуги на Уенди?
            — Да — каза Питър, — и вие също. Тръгвайте с другите.
            Момчетата замъкнаха учудените братя със себе си да режат, секат и носят.
            — Най-напред столове и една решетка за камината — заповяда Питър. — И след това ще градим къщата около тях.
            — Тъй вярно — потвърди Дребосъка, — така се гради къща, сега си спомням.
            Питър се сещаше за всичко…
            — Дребосък — заповяда той, — иди да повикаш доктор.
            — Слушам, сър — извика той веднага и изчезна, като се почесваше по главата. Той знаеше, че трябва да се подчинява на Питър и след миг се върна, сложил на главата си цилиндъра на Джон, като си придаваше много тържествен вид.
            — Извинявайте, сър — каза Питър, като тръгна към него, — вие доктор ли сте?
            Разликата между него и другите момчета в такива моменти беше, че те знаеха, че всичко е на ужким, докато за него и на ужким, и наистина бяха едно и също нещо. Това понякога ги затрудняваше, например когато трябваше да вечерят на ужким и да казват, че наистина са вечеряли.
            И ако те престанеха да играят на ужким, той ги биеше с пръчка през пръстите.
            — Да, малко човече — отговори Дребосъка плахо; пръстите му бяха подути от бой с пръчка.
            — Моля ви да прегледате една лейди, която е много болна и е на легло.
            Тя лежеше в краката им, но Дребосъка беше достатъчно хитър и се престори, че не я вижда.
            — Ах, ах, ах — каза той, — къде лежи тя?
            — В онази горичка.
            — Ще туря едно стъкълце в устата й — каза Дребосъка и се престори, че слага нещо в устата на Уенди. Беше тревожен момент, когато той уж изваждаше стъкълцето.
            — Как е тя сега?
            — Ах, ах, ах — възкликна Дребосъка, — тя е излекувана.
            — Много се радвам — извика Питър.
            — Пак ще намина привечер — каза Дребосъка. — Давайте й говежди бульон от купичка шулнарче. — Но когато върна цилиндъра на Джон, той няколко пъти си пое дълбоко дъх; така правеше по навик винаги, когато се отървеше от някое трудно положение.
            Междувременно гората ехтеше от удари на брадви; почти всичко необходимо за едно уютно жилище беше вече натрупано до краката на Уенди.
            — Само да знаехме каква къща най харесва — обади се едно от момчетата.
            — Питър — провикна се друго момче, — тя продължава да спи, но мърда.
            — Устата й е отворена! — изкрещя трети, както почтително гледаше в устата й. — О, колко е прекрасна!
            — Може би ще ни изпее нещо, както спи — каза Питър … — Уенди, изпей ни каква къща би искала да имаш.
            Веднага, без да отвори очи, Уенди започна да пее:

            „О, малка къщичка да имах —
            това ми трябва днес на мен;
            с червени тухлени стени
            и покрив като мъх зелен.“

            Те се заливаха от смях, защото по някаква случайност клоните, които бяха донесли, лепнеха от червен сок и подът бе застлан с мъх. Както шумно ковяха къщичката, те сами запяха:

            „Виж! Къщичката построихме
            с врата — да се заключва нощем.
            Кажи ни, майчице Уенди,
            дали ти трябва нещо още?“

            На тази песен тя отговори доста нескромно:

            „Ах! Искам къщата да грее
            с безброй усмихнати прозорци —
            през тях дечица да надничат
            към храстите, покрити с рози.“

            С юмруци те отвориха прозорци и направиха щори от големи жълти листа. Но рози откъде да намерят?
            — Рози — извика Питър строго.
            Те бързо насадиха на ужким най-красивите рози на света, които уж пълзяха по стаите.
            Ами бебета?
            За да не заповяда Питър да станат сами на бебета, момчетата бързо запяха:

            „Прозорци сложихме. Поклащат
            главици розите засмени.
            Но себе си защо да правим,
            щом вече, мамо, сме родени!“

            Питър намери, че това е отлична идея и веднага започна да твърди, че е негова. Къщичката беше твърде хубава и несъмнено Уенди се чувствуваше много уютно в нея, макар че те, разбира се, не можеха да я виждат. Питър крачеше нагоре-надолу и даваше заповеди за последните подробности. Нищо не убягваше от орловия му поглед. В момента, когато къщичката изглеждаше напълно завършена, той извика:
            — Няма чукало на вратата!
            Всички момчета бяха много засрамени, но Свирчо откъсна подметката от обувката си и от нея стана отлично чукало.
            „Сега е напълно завършена“ — казаха си те.
            Оказа се, че грешат:
            — Няма комин! — каза Питър. — Трябва да имаме комин.
            — Безспорно къщата се нуждае от комин — добави Джон с важен вид.
            Тогава на Питър му хрумна една блестяща мисъл. Той грабна цилиндъра от главата на Джон, изби дъното му и постави шапката на покрива. Малката къщичка бе тъй доволна с чудесния комин, че от шапката, сякаш в знак на благодарност, веднага започна да излиза дим.
            Къщичката вече беше наистина завършена. Нямаше какво друго да се прави, освен да се почука на вратата.
            — Сега всички си оправете дрехите. Първите впечатления са ужасно важни — предупреди ги Питър.
            Той много се радваше, че никой не запита какво значи първи впечатления. Не запитаха, защото всички бяха заети да си оправят дрехите.
            Питър почука почтително. Сега гората беше така притихнала като момчетата; не се чуваше звук освен от Менче-Звънче, която ги наблюдаваше от един клон и открито им се подиграваше.
            Момчетата се питаха дали някой ще отвори вратата. И ако я отвори някоя дама, как ще изглежда тя?
            Вратата се отвори и излезе една дама. Беше Уенди. Те в миг свалиха шапките си. Тя изглеждаше много изненадана; и те се бяха надявали, че тя ще изглежда точно така.
            — Къде се намирам? — попита тя.
            Разбира се, Дребосъка първи се обади.
            — Лейди Уенди — каза той бързо, — за вас построихме тази къщичка.
            — О, кажете, че ви харесва — извика Нибз.
            — Чудесна, сладка къщичка — рече Уенди и точно тези думи те бяха очаквали да чуят от нея.
            — А ние сме децата — изкрещяха двамата близнаци.
            Те всички паднаха на колене и протягайки ръце, извикаха:
            — О, лейди Уенди, стани наша майка.
            — Да стана ваша майка ли? — възкликна Уенди със светнало лице. — Разбира се, това е прекрасно и очарователно, но както виждате, аз съм малко момиченце и нямам никаква опитност.
            — Това няма значение — каза Питър, като че ли той беше единственият от присъствуващите, който знае всичко по въпроса, макар че в действителност знаеше най-малко от всички. — Ние просто имаме нужда от една мила майчинска личност.
            — О, боже! — възкликна Уенди. — Виждате ли, аз мисля, че съм точна такава личност!
            — Точно така, точно така — извикаха всички, — веднага разбрахме това.
            — Много добре — каза тя. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Влезте веднага вътре, палави деца. Сигурна съм, че краката ви са мокри. И преди да ви сложа в леглата, тъкмо ще имам време да свърша приказката за Пепеляшка.
            Те влязоха вътре; не знам как се намери място за всички, но в Небивала земя човек може да се смести съвсем на тясно. И това беше първата от многото весели вечери, които те прекараха с Уенди. След малко тя ги зави в голямото легло в тяхната подземна къща. Самата тя спа тази нощ в малката къщичка, а Питър стоеше на стража отвън с извадена сабя, тъй като можеше да се чуе как пиратите пируват някъде далеч и вълците обикалят и търсят плячка. В мрака къщичката изглеждаше толкова уютно и безопасно място: ярка светлина минаваше през щорите, коминът пушеше прекрасно и Питър стоеше на пост.
            След известно време той заспа и някои феи, които не се държаха здраво на краката си, понеже се завръщаха в къщи от пиянско пиршество, се изкачваха по Питър. На всяко друго момче, което би препречило пътя им, те биха направили голямо зло, а Питър само го щипваха по носа и продължаваха пътя си.

7.      ПОДЗЕМНОТО ЖИЛИЩЕ
            Едно от първите неща, които Питър извърши на следния ден, беше да премери Уенди, Джон и Майкъл за кухите дънери. Както си спомняте, Хук се смееше на момчетата, загдето мислят, че им е нужен по един дънер на всяко; но това беше чисто невежество от негова страна, защото ако една дупка не ти е по мярка, много мъчно е да се изкачваш и слизаш, а нямаше и две момчета със същите размери. Когато дупката на дънера ти е по мярка, просто си изпускаш дъха, ако си на върха и тогава слизаш надолу с необходимата скорост; а когато се изкачваш, ту си поемаш дъх, ту го изпускаш и така се провираш нагоре. Разбира се, когато си усвоил тези начини, можеш да се качваш и слизаш, без да мислиш какво вършиш и тогава движението нагоре и надолу става извънредно грациозно.
            Но трябва тялото ти да подхожда за дупката. Затова именно Питър те измерва така внимателно, като че ли ще ти шие костюм; единствената разлика е, че дрехите се правят по твоите мерки, докато в този случай ти трябва да станеш подходящ за дупката на дънера. Обикновено става твърде лесно, както ако носиш прекалено много или прекалено малко дрехи; но ако си издут на неудобни места или ако единственото дърво наблизо има особена форма, Питър ти прави нещо, след което ставаш подходящ за дупката на дънера. Но след това трябва да полагаш старание да останеш подходящ и това, както с удоволствие Уенди по-късно откри, поддържаше цялото семейство в отлично състояние.
            Още при първия опит Уенди и Майкъл се оказаха точно по мярка за дупките на своите пънове, но Джон трябваше да бъде изменен малко.
            След като се упражняваха няколко дни, те бяха в състояние да се изкачват и спущат весело като кофа в кладенец. И колко обикнаха те подземното си жилище; особено Уенди. То се състоеше от една обширна стая — всички къщи би трябвало да бъдат такива — с под, в който човек би могъл да копае, ако желае да лови риба; на този под растяха дебели гъби с очарователен цвят, който те използуваха като табуретки. Едно нивга-дърво се опитваше да израсте в средата на стаята, но всяка сутрин момчетата го отрязваха с трион наравно с пода. Когато дойдеше време за следобедна закуска, то винаги ставаше около две стъпки високо и тогава те поставяха отгоре му една врата и така им служеше за маса. Щом разтребеха масата, пак прерязваха ствола му и по този начин имаха повече място за игра. Имаше и едно огромно огнище, което се намираше на всяко място, където решаха да запалят огън; над това огнище Уенди опъваше върви, направени от растителни влакна, на които окачваше прането. Денем облягаха леглото до стената и когато към шест и половина го спущаха, то изпълваше половината стая. Всички момчета, с изключение на Майкъл, спяха на него, наредени като сардини в кутия. Беше строго забранено да се обръщаш в леглото, преди да се даде сигнал; и тогава всички се обръщаха едновременно. Майкъл също би трябвало да спи на общото легло, но Уенди искаше да се грижи за бебе и понеже той беше най-малкият — пък нали знаете какви са жените — с една дума, той спеше в една голяма кошница, окачена на корените на дърветата.
            Всичко беше грубо и просто направено и доста подобно на онова, което биха направили мечета в подземна къща при същите обстоятелства. Но в една от стените имаше вдлъбнатина, не по-голяма от кафез за птици, която беше частният апартамент на Менче Звънче. Той можеше да се отделя от останалото жилище със завеса, която Менче Звънче — тя беше много изтънчена — винаги дръпваше, когато се обличаше или събличаше. Никоя жена, колкото и голяма да е, не би могла да има по-изискан салон и спалня, събрани в едно. Диванът (тя винаги наричаше леглото си така) беше с извити крака — истинско старинно легло в стил „Кралица Маб“*. Застилаше го с различни покривки, според това какви плодни дървета цъфтяха в момента. Огледалото й беше в стил „Котарака в чизми“; доставчиците на феите знаеха, че сега съществуват още само три такива огледала, които не са очукани по края. Нейният умивалник беше направен от горната коричка на баница и можеше да се обръща. Скринът й беше в стил „Чаровен VI“, а килимите й — от най-добрия (ранния) период на Марджъри и Робин. Имаше и полилей, работа на Тидлиуинкс — държеше го само заради красотата му, тъй като тя, разбира се, сама осветяваше резиденцията си. Менче-Звънче се отнасяше с голямо презрение към останалите части на жилището, което може би беше неизбежно. И нейната стая, макар и красива, издаваше надутия й характер и напомняше на нос, постоянно вирнат нагоре.
[* Акушерката на феите (Шекспир, Ромео и Жулиета, I действие, IV сцена). — Б. пр.]
            Предполагам, че животът в подземната къща толкова очарова Уенди, защото тези нейни необуздани момчета й създаваха много работа. Действително имаше цели седмици, през които тя никога не излизаше извън къщи освен привечер, държейки в ръка чорап за кърпене. Мога да ви уверя, че за да ги изхрани, тя висеше постоянно над тенджерата. Хранеха се главно с плодовете на хлебното дърво, сладки картофи, кокосови орехи, печено свинско, тропически ябълки и банани, а любимото им питие беше сок от поу-поу, който пиеха от кратуни. Но човек никога не беше сигурен дали ще има истинско ядене или ще бъде ядене наужким — това зависеше от прищевките на Питър. Той можеше да яде, истински да яде, ако яденето беше част от играта; но не можеше да се тъпче с храна, само за да му се издуе коремът — нещо, което повечето деца обичат най-много от всичко, а на второ място най-обичат разговорите за ядене. За Питър Пан да се върши нещо на уж беше толкова истинско, че когато яденето беше наужким, можеше да се забележи как видимо и действително се закръгля. Това, разбира се, беше истинско изпитание, защото човек трябваше да върши това, което той върши; но ако можеш да му докажеш, че си станал прекалено тънък за дънера си, той ще ти позволи да се понатъпчеш.
            Уенди най-обичаше да шие и кърпи, след като всички са си легнали. Тогава, както тя сама се изразяваше, имала време да си отдъхне и използуваше това време да им ушие по нещо, или да поставя кръпки на панталоните им, защото те страшно много ги изтъркваха на коленете.
            Когато седнеше пред цял куп чорапи — всеки един с дупка на петата, — тя се хващаше за главата и възкликваше: „О, боже, понякога ми се струва, че завиждам на старите моми“.
            И когато възкликнеше така, лицето й засияваше.
            Вие сигурно си спомняте за нейния любим вълк. Е, той скоро научи, че Уенди е пристигнала на острова, и бързо я намери; двамата изтичаха един към друг и се прегърнаха. Оттогава той я следваше навсякъде.
            А мислеше ли тя през всичкото това време за любимите си родители, които бяха останали в къщи? Трудно е да се отговори на този въпрос, тъй като е съвсем невъзможно да се каже колко бързо тече времето в Небивала земя, където то се пресмята на луни и слънца, а там те са много повече отколкото където и да било другаде по света. Но аз мисля, че Уенди не се тревожеше особено за баща си и майка си: беше напълно уверена, че те ще държат прозореца винаги отворен, за да може тя да долети до него и влезе в детската стая; и това й даваше пълно спокойствие на духа. Това, което понякога я безпокоеше, беше, че Джон само смътно си спомняше родителите си, като хора, които някога е познавал; а Майкъл беше напълно склонен да я смята за своя истинска майка. Тези неща я плашеха до известна степен и водена от благородното желание да изпълни дълга си, тя се опитваше да запечата предишния живот в паметта им, като им задаваше писмени упражнения, колкото е възможно по-подобни на онези, които тя самата пишеше в училище. Другите момчета намираха това ужасно интересно и настояваха и те да пишат упражнения. Направиха си плочи и всички насядаха около масата. Пишеха и се напъваха да мислят върху въпросите, написани на друга плоча, която минаваше от едно момче на друго. Въпросите бяха съвсем обикновени: „Какъв цвят бяха очите на мама? Кой беше по-висок — татко или мама? Руса коса ли имаше мама или кестенява?“ И А. Напиши съчинение не по-малко от 40 думи на тема: как прекарах последните си празници, или сравнение между характерите на татко и мама. Опитай се да развиеш само едната тема. Б. Опиши 1) смеха на мама; 2) смеха на татко; 3) официалната рокля на мама; 4) кучешката колиба и нейния обитател.
            Всички въпроси бяха съвсем прости като тези и когато някое момче не можеше да отговори на някой от тях, то трябваше да постави кръстче; дори Джон пишеше страхотно голям брой кръстчета. Разбира се, единственото момче, което отговаряше на всички въпроси, беше Дребосъка и никой не би могъл да се надява повече от него да излезе пръв; обаче отговорите му бяха съвършено смешни и той бе класиран последен — тъжна работа.
            Питър не участвуваше в състезанията. Едно, защото презираше всички майки освен Уенди, и второ, защото беше единственото момче на острова, което не можеше нито да пише, нито да назове буквите дори в най-кратката дума. Той се бе издигнал над този вид неща.
            Впрочем всички въпроси бяха написани в минало време: „Какъв цвят бяха очите на мама“ и т.н. Уенди, както виждате, също бе започнала да забравя.
            Приключенията, както ще видим, бяха, разбира се, ежедневни случки, но по това време Питър измисли с помощта на Уенди една нова игра, от която бе пленен напълно до момента, когато тя внезапно му омръзна; както вече ви казах, така ставаше винаги с всичките му игри. Играта се състоеше в следното: всички се преструваха, че нямат никакви приключения и че вършат онова, което Джон и Майкъл бяха правили през целия си живот; да седят на столчета и да подхвърлят топки във въздуха да се блъскат един друг, да ходят на разходка и да се връщат, без да са убили поне една мечка-гризли. Рядко зрелище бе да видиш Питър Пан да седи на столче и да не прави нищо. Не можеше да не изглежда тържествен — толкова смешно му се виждаше да седи мирно. Хвалеше се, че ходел на разходка заради здравето си. От много години това бяха най-новите от всичките му приключения; Джон и Майкъл трябваше да се преструват, че и те също са възхитени от новата игра; иначе щяха да си изпатят здравата.
            Той често излизаше сам и когато се върнеше, никога не се знаеше дали е изкарал някое приключение или не. Възможно бе да го е забравил съвсем и затова да не казва нищо за него; но ако излезеш навън, току виж — пред теб лежи труп. И обратното: Питър можеше да разказва надълго и нашироко за приключението си, а като потърсиш трупа, не можеш да го намериш. Понякога се връщаше в къщи с превързана глава; тогава Уенди му гугукаше и промиваше раната с хладка вода, докато той разказваше някаква смайваща приказка. Но, знаете ли, тя никога не беше напълно сигурна, че всичко това е вярно. Имаше обаче много приключения, за които тя знаеше, че действително са се случили, защото самата бе участвувала в тях; имаше и още по-голям брой други, които бяха поне отчасти верни, защото някои от момчетата бяха участвували и казваха, че са напълно истински. Ако опишеш всички тези приключения, ще излезе книга, дебела като Англо-латинския и Латино-английския речник, затова най-многото, което можем да направим, е да опишем едно приключение като пример за един обикновен час на острова. Трудността обаче е кое приключение да изберем. Да изберем ли схватката с индианците в клисурата? Тя беше кърваво сблъскване и особено интересна, защото показва една от странностите в характера на Питър: понякога в разгара на боя той изведнъж минаваше на страната на неприятеля. В битката при клисурата, когато победата беше още нерешена и накланяше ту към едната, ту към другата страна, той извика:
            — Днес съм червенокож! Какъв си ти, Свирчо?
            И Свирчо отговори:
            — Червенокож.
            — А ти какъв си, Нибз? — запита Питър.
            — Червенокож — отвърна Нибз.
            Попита и останалите момчета какви са и се оказа, че всички са червенокожи. Това, разбира се, щеше да спре битката, ако истинските червенокожи очаровани от хрумванията на Питър, не бяха се съгласили поне един път да бъдат загубени момчета и така продължиха боя с още по-голямо ожесточение.
            Необикновеният резултат на това приключение… но ние още не сме решили дали това именно приключение да разкажем. Може би по-интересна е историята за нощното нападение, което червенокожите извършиха срещу подземната къща, когато мнозина от тях се заклещиха в тесните дупки на пъновете и момчетата трябваше да ги вадят като запушалки. Бихме могли да разкажем как Питър спаси Тигрова Лилия в лагуната на сирените и така тя стана негов съюзник. Или пък да разкажем за онази торта, която пиратите бяха приготвили, за да я изядат децата и да умрат; и как я бяха поставяли едно след друго на разни хитро избрани места; и как Уенди я грабна от ръцете на децата и я захвърли настрани, така че след време тя изсъхна, стана корава като камък и те я хвърляха по неприятеля през битките, и как Хук се препъна о нея в тъмното и падна.
            Или хайде да разкажем за птиците, с които Питър беше приятел, и особено за небивалата птица, Тя си бе направила гнездо на едно дърво, наведено над лагуната и гнездото падна във водата, а птицата продължаваше да мъти яйцата си и Питър заповяда никой да не я закача. Това е много хубава история и краят й показва колко благодарна може да бъде една птица. Но ако я разкажем, ще трябва да разкажем цялото приключение в лагуната, а това значи да разправим две истории вместо една. Енно по-кратко приключение, но също така вълнуващо, беше опитът на Менче-Звънче да пренесе — с помощта на някои улични феи — заспалата Уенди на континента, като я сложи на един голям плаващ лист. За щастие, листът започна да потъва и Уенди се събуди, мислейки, че е време за къпане, и с плуване се върна на острова. Или пък можем да изберем приключението на Питър с лъвовете: с една стрела той очерта около себе си широк кръг на земята и ги предизвикваше да минат чертата, ако смеят; макар че ги чака три часа — през цялото време момчетата и Уенди гледаха от дърветата със затаен дъх — нито един лъв не се осмели да навлезе в кръга.
            Кое от тези приключения да изберем? Най-добрият начин е да се хвърля ези — тура.
            Аз хвърлих ези — тура и спечели разказът за лагуната. Това почти ме кара да съжалявам, че не спечели приключението в теснината или с тортата, или с листа на Менче-Звънче. Разбира се, аз бих могъл да хвърля ези — тура втори път само между тези три разказа; най-честно е обаче да разкажем за лагуната.

8.      ЛАГУНАТА НА СИРЕНИТЕ
            Ако си затвориш очите и имаш късмет, понякога можеш да видиш безформено езерце с прекрасни бледи цветове, заобиколено от черен мрак; ако след това присвиеш очи, езерцето започва да придобива форма и цветовете стават толкова ярки, че ако още веднъж присвиеш очи, те пламват. На континента това е Най-многото, което можеш да видиш в този възхитителен момент. А ако можеше да има два такива момента, може би щеше да видиш прибоя на вълните и да чуеш как пеят сирените.
            Децата често прекарваха дългите летни дни на тази лагуна — повечето време плуваха, лежаха по гръб на водата, или играеха игрите на сирените. Не трябва да си мислите обаче, че сирените бяха в приятелски отношения с тях: напротив, Уенди винаги със съжаление си спомняше, че през цялото време, което прекара на острова, тя нито веднъж не чу учтива дума от тях. Когато се прокраднеше тихо до брега на лагуната, тя ги виждаше с десетки, особено на Скалата на изоставените, където обичаха да се препичат на слънце и да решат косите си, и то така бавно, че тя доста се дразнеше, като ги гледаше. Понякога Уенди съвсем тихо, като че ли ходи на пръсти, доплаваше на един метър до тях, но щом я видеха, те се гмурваха във водата и я пръскаха с опашките си; не случайно, а нарочно.
            Към момчетата се отнасяха по същия начин, освен, разбира се, към Питър, който разговаряше с тях по цели часове на Скалата на изоставените и ги настъпваше по опашките, когато станеха нахални. Той подари на Уенди един от техните гребени.
            Сирените изглеждат най-призрачни вечер, при новолуние: тогава те издават странни викове, подобни на ридания; но в това време лагуната е опасна за смъртни хора. До вечерта, за която ще разкажем сега, Уенди не беше виждала лагуната на лунна светлина, не толкова от страх — Питър би я придружил, — колкото поради строгото правило, установено от нея; всички деца трябва да са си легнали в седем часа. Тя обаче често отиваше на брега на лагуната в слънчеви дни, след дъжд, когато огромен брой сирени излизаха на повърхността на водата да играят с мехурчетата, които сами правеха. Играеха с многоцветните мехурчета под дъгата като с топки: весело си ги изпращаха една на друга, като ги удряха с опашки и се мъчеха да ги задържат в дъгата, докато се спукат. Вратите бяха в краищата на дъгата и само на вратарите бе позволено да докосват мехурчетата с ръка. Понякога стотици сирени играеха едновременно в лагуната и това беше чудесна гледка.
            Но в момента, когато децата скочеха във водата, за да участвуват в играта, те трябваше да играят сами, защото сирените моментално изчезваха. И въпреки това имаме доказателства, че те тайно наблюдаваха натрапниците и не считаха за унизително да възприемат по някоя идея от тях: Джон например въведе нов начин за удряне на топката с глава, и вратарите на сирените го възприеха. Това е единствената следа, която Джон остави на Небивала земя.
            Бе такъв ден и всички бяха на Скалата на изоставените. Тази скала не беше много по-широка от тяхното легло, но разбира се, те всички знаеха да лежат така, че да не заемат много място. Момчетата дремеха или поне лежаха със затворени очи и понякога се щипеха, щом усетеха, че Уенди не гледа към тях; през това време тя шиеше.
            Но както Уенди шиеше, лагуната внезапно се промени. Леки тръпки преминаха по нея, слънцето се скри, сенки се разпростряха неусетно по водата, която стана студена. Уенди вече не виждаше, за да вдене конеца в иглата и когато вдигна очи, лагуната, която винаги дотогава беше засмяна, й се видя страшна и враждебна.
            Тя знаеше, че не се е свечерило, но нещо мрачно, подобно на нощ, бе паднало върху лагуната. Не беше нощ, а нещо по-лошо. То още не бе дошло, но бе изпратило онази тръпка по водата, за да обади, че идва. Какво беше то?
            В главата й нахлуха всички истории, които бе чувала за Скалата на изоставените, наречена така, защото жестоки капитани оставяли на нея моряци, та когато дойде приливът, който залива скалата, те да се издавят.
            Тя, разбира се, трябваше веднага да събуди децата, не само заради неизвестното, което ги дебнеше и се приближаваше, а защото не беше добре за тях да спят на скала, която е вече студена. Но тя беше млада майка и не знаеше това; мислеше, че трябва непременно да спазва правилото за половинчасовата следобедна почивка. Затова, макар да бе подтисната от страх и да искаше да чуе момчешки гласове, тя не ги събуди. Дори когато чу приглушения шум на гребла, макар че си бе глътнала езика от страх, тя пак не ги събуди. Бе се навела над тях и чакаше да изкарат следобедния си сън. Не беше ли Уенди храбро момиче?
            Добре бе за тия момчета, че между тях имаше едно, което подушваше опасностите, дори когато спеше. Питър скочи и се изправи изведнъж напълно разбуден като куче; с вик, възвестяващ близка опасност, той събуди всички. Стоеше неподвижен, сложил ръка на ухото си.
            — Пирати! — извика той. Останалите дойдоха по-близо до него. Странна усмивка играеше по лицето му; Уенди я видя и изтръпна. Когато се усмихваше така, никой не смееше да му заговори; единственото, което можеха да направят, бе да бъдат готови да изпълнят заповедите му.
            — Гмурнете се във водата!
            Във въздуха се мярнаха няколко чифта крака и лагуната моментално опустя. Скалата на изоставените стърчеше самотна в мрачните води, като че ли сама бе изоставена.
            Лодката се приближаваше. Беше малката лодка на пиратския кораб, в която седяха три фигури: Смий, Старки и пленената Тигрова Лилия. Китките и глезените й бяха вързани; тя знаеше каква съдба я очаква. Щяха да я оставят на скалата да загине — една смърт, много по-страшна за нейната раса, отколкото смърт чрез огън или мъчения, защото не е ли написано в Книгата на племето й, че през водата няма пътека, която отвежда в щастливите ловни полета? И въпреки това лицето й бе невъзмутимо; тя е дъщеря на вожд — и ще умре като дъщеря на вожд.
            Бяха я хванали да се изкачва на пиратския кораб с нож в устата. На кораба нямаше вахта — Хук се хвалеше, че мълвата, която разнася името му, пази кораба и никой не смее да се доближи на една миля до него? След малко съдбата на Тигрова Лилия ще усили у хората страха от пиратския кораб. Нощем вятърът ще разнася от къща на къща още едно предсмъртно стенание.
            В мрака, който донесоха със себе си, двамата пирати не видяха скалата, докато не се блъснаха в нея.
            — Обърни срещу вятъра, дръвнико! — извика някой с ирландско произношение (беше гласът на Смий). — Ето я скалата. Сега хайде, трябва да вдигнем тая червенокожа на скалата и да я оставим там да се удави.
            Само за един миг тези жестоки хора успяха да хвърлят хубавото момиче на скалата; Тигрова Лилия беше твърде горда, за да се съпротивлява напразно.
            Съвсем близо до скалата, но невидими за пиратите, две глави ту изскачаха от водата, ту се скриваха в нея. Бяха Питър и Уенди. Уенди плачеше — това беше първата трагедия, на която беше свидетелка. Питър бе виждал много трагедии, но ги бе забравил всичките. Той по-малко от Уенди съжаляваше Тигрова Лилия; ядосваше се, че са двама срещу един, и затова бе решил да я спаси. Най-лесният начин бе да почака, докато си отидат пиратите, но той никога не избираше лесни начини.
            Почти нямаше нещо, което да не може да направи и сега той почна да имитира гласа на Хук.
            — Хей, вие там, дръвници! — извика той. Имитираше чудесно гласа на Хук.
            — Капитанът! — прошепнаха пиратите, като се спогледаха изненадани.
            — Сигурно плува към нас — рече Старки, след като двамата напразно се взираха в тъмнината.
            — Слагаме червенокожата на скалата — обади се Смий.
            — Освободете я! — чуха те учудващата заповед.
            — Да я освободим ли?
            — Да, прережете въжетата и я пуснете да си върви.
            — Но, капитане…
            — Веднага, чувате ли? — извика Питър. — Или ще забия куката си във вас.
            — Странно! — каза Смий задъхано.
            — По-добре прави каквото ти заповядва капитанът — настоя Старки изплашено.
            — Слушам, сър! — извика Смий и преряза въжетата, с които бе вързана Тигрова Лилия. Тя веднага се плъзна като змиорка между краката на Старки и скочи във водата.
            Разбира се; Уенди беше много радостно възбудена и се възхищаваше на ума на Питър; но тя знаеше, че той също е радостно възбуден — сигурно ще започне да кукурига и ще се издаде; затова мигновено протегна ръка да запуши устата му, но още преди да я докосне, гласът на Хук прокънтя над лагуната: „Хей, вие на лодката!“ Този път Питър не си бе отворил устата.
            Питър може би щеше да изкукурига, но вместо това, щом чу този вик, присви устни и изсвири от изненада.
            „Хей, вие на лодката!“ — чу се отново гласът.
            Сега Уенди разбра. Истинският Хук бе също във водата.
            Той плуваше към лодката и понеже неговите хора вдигнаха фенер, за да му покажат къде са, той скоро доплува до тях. В светлината на фенера Уенди видя как той се залови с куката за ръба на лодката, видя злото му мургаво лице и как от цялото му тяло капеше вода. Разтреперана, тя би отплувала далеч от това място, но Питър не искаше да мръдне. Той кипеше от жизненост и освен това бе просто полудял от самонадеяност. „Не съм ли момче-чудо? О, какво чудо съм аз“ — пошепна той на Уенди. Макар че и тя беше на това мнение, все пак — заради доброто му име — се радваше, че никой друг освен нея не чу тези думи.
            Той й направи знак да слуша.
            Двамата пирати бяха много любопитни да чуят какво бе довело капитана им при тях, но той седеше облегнал глава на куката си, позата му изразяваше дълбока тъга.
            — Какво не е наред, капитане? — запитаха те боязливо, но той им отговори с глух стон.
            — Въздъхна — каза Смий.
            — Пак въздъхна — каза Старки.
            — Трети път въздъхна — каза Смий.
            — Какво има, капитане?
            Тогава едва той заговори и то с жар:
            — Всичко пропадна — извика той, — момчетата са си намерили майка.
            Колкото и да беше уплашена, Уенди се почувствува страшно горда.
            — О, нещастен ден — извика Старки.
            — Какво значи майка? — попита невежият Смий.
            Уенди беше толкова поразена от тези думи, че възкликна:
            — Той не знае какво е майка!
            От този момент тя винаги си казваше, че ако човек може да си има в къщи пират вместо котка или куче, тя ще си избере Смий.
            Питър я дръпна под водата, защото Хук бе подскочил и бе извикал: „Какво е това?“
            — Не чух нищо — каза Старки, като вдигна фенера над водата. Както се озъртаха пиратите, видяха странна гледка. Гнездото, за което ви казах, плуваше по лагуната и птицата нивга седеше в него.
            — Погледни — каза Хук в отговор на въпроса на Смий, — това е майка. Какъв урок! Гнездото трябва да е паднало във водата, но ще изостави ли майката яйцата си? О, никога!
            Гласът му се пресече от вълнение, сякаш за миг той си припомни невинните дни, когато… Но той замахна с куката и отпъди слабостта си.
            Поразен, Смий гледаше птицата, докато гнездото, носено от течението, минаваше пред тях. Старки, който беше по-подозрителен, каза:
            — Ако тя е майка, може би се върти наоколо, за да помогне на Питър.
            Хук трепна.
            — Да — потвърди той, — този страх непрекъснато ме преследва.
            Енергичният глас на Смий го изтръгна от унинието му.
            — Капитане — каза Смий, — не бихме ли могли да отвлечем майката на тези момчета и да я направим наша майка?
            — Великолепна идея! — извика Хук. Предложението на Смий веднага се оформи като практически план във великия му ум. — Ще хванем децата и ще ги закараме на кораба: момчетата ще хвърлим в морето, а Уенди ще стане наша майка.
            Уенди пак забрави, че трябва да бъде предпазлива.
            — Никога няма да стана ваша майка! — извика тя и отново се скри във водата.
            — Какво беше това?
            Но пиратите не можаха да видят нищо: Помислиха си, че някой лист, носен от вятъра, е прошумял край тях.
            — Съгласни ли сте, обесници мои? — попита Хук.
            — Заклеваме се — отговориха и двамата и протегнаха ръце.
            Хук протегна ръката с куката.
            — Закълнете се! — каза той.
            И тримата се заклеха. По това време и тримата бяха на скалата и Хук внезапно си припомни за Тигрова Лилия.
            — Къде е червенокожата? — запита той рязко.
            Имаше моменти, в които Хук проявяваше игрив хумор и затова двамата пирати си помислиха, че той се шегува.
            — Всичко е наред, капитане — отговори Смий самодоволно, — пуснахме я.
            — Какво? Пуснахте я! — изрева Хук.
            — Нали така заповядахте — заекна боцманът.
            — Когато бяхте във водата, вие извикахте да я пуснем — обясни Старки.
            — Дявол да ви вземе! — ревна гръмогласно Хук. — Каква е тая измама! — Лицето му стана черно от ярост, но той скоро разбра, че те не го лъжат и се изплаши. — Момчета — каза той, леко разтреперан, — не съм давал такава заповед.
            — Странни неща стават тук — каза Смий.
            И тримата почнаха да се въртят и озъртат нервно. Хук заговори високо, но гласът му трепереше.
            — Ти, дух, който витаеш в тази мрачна лагуна сега — извика той, — чуваш ли ме!
            Разбира се, Питър би трябвало да си мълчи, но разбира се, той не си мълча. Веднага отговори, имитирайки гласа на Хук:
            — Триста дяволи! Чувам те.
            В този критичен момент лицето на Хук не пребледня, но Смий и Старки изплашено се вкопчиха един в друг.
            — Кой си ти, чужденецо, говори! — попита Хук.
            — Аз съм Джеймз Хук — отговори гласът, — капитан на „Джоли Роджър“.
            — Не си Джеймз Хук, не си! — кресна Хук с дрезгав глас.
            — Дявол ще те вземе! — отвърна дръзко гласът. — Повтори го още веднъж и ще забия котвата в тебе.
            Хук се опита да го предразположи, като му заговори по-любезно:
            — Ако си Хук — започна той почти смирено, — хайде, кажи ми, кой съм аз тогава.
            — Треска — отвърна гласът, — просто една риба треска.
            — Треска! — смутено повтори като ехо Хук. И тогава, едва тогава духът на този горд пират бе сломен. Той видя как неговите хора се отдръпват от него.
            — Нима през всичкото това време ни е командувала една риба — мърмореха те. — Това е обидно за нашата гордост.
            Собствените му кучета го хапеха; но макар в момента да представляваше такава жалка фигура, той почти не им обърна внимание. При това страшно обвинение той се нуждаеше не от тяхната вяра в него, а от собствената си вяра в себе си. Усещаше как сигурността му, че той наистина е Джеймс Хук го напуща. „Не ме оставяй“ — пошепна той дрезгаво към самочувствието си.
            Както при всички велики пирати, неговият мрачен нрав съдържаше и една капчица женска интуиция и той понякога имаше щастливи хрумвания. Внезапно му мина през ума да опита с играта на отгатване.
            — Хук — извика той, — имаш ли и друг глас?
            Питър никога не можеше да се откаже от интересна игра и весело отговори с истинския си глас:
            — Имам.
            — А друго име?
            — Тъй вярно, имам.
            — Да е име на зеленчук?
            — Не.
            — На минерал?
            — Не.
            — Име на животно?
            — Не.
            — На мъж?
            — Не! — прозвуча презрително отговорът.
            — На момче.
            — Да.
            — Обикновено момче?
            — Не.
            — Странно момче?
            За огорчение на Уенди отговорът, който този път прокънтя, бе:
            — Да.
            — В Англия ли си?
            — Не.
            — Тук ли си?
            — Да.
            Хук беше в пълно недоумение.
            — Задайте му вие някои въпроси — каза той на другите двама, като бършеше изпотеното си чело.
            Смий се замисли.
            — Нищо не мога да измисля — призна той със съжаление.
            — Не можете да отгатнете, не можете да отгатнете — ликуваше Питър. — Признавате ли се за победени?
            Изпълнен с гордост, той се увлече много в играта и у злодеите се пробуди надежда, че сам ще се издаде.
            — Да, да — отговориха те нетърпеливо.
            — Тогава ще ви кажа — извика той. — Аз съм Питър Пан!
            — Пан!
            В миг Хук възвърна самообладанието си; Смий и Старки бяха отново негови верни кучета.
            — Сега ни падна в ръцете! — изрева Хук. — Скачай във водата, Смий, а ти Старки, пази лодката. Хванете го, жив или мъртъв.
            Още не изрекъл последната дума, той скочи във водата и същевременно се чу веселият глас на Питър:
            — Готови ли сте, момчета?
            — Тъй вярно — обадиха се гласове от различни места на лагуната.
            — Тогава почвайте да налагате пиратите!
            Схватката беше кратка и ожесточена. Пръв проля кръв Джон — той се изкачи на лодката и отблъсна Старки. Започна жестока борба и момчето успя да изтръгне камата от ръката на пирата, който се сгърчи и падна във водата. Джон скочи след него и лодката се понесе из лагуната.
            Тук-там някоя глава се показваше от водата, блесваше стомана и после се чуваше писък или задавен вик. В бъркотията някои удряха по своите. Тирбушонът на Смий засегна Свирчо в четвъртото ребро, но на свой ред пиратът бе промушен от Къдравия. Малко по-далече от скалата Старки бе притиснал здравата Дребосъка и близнаците.
            А къде беше Питър през всичкото това време? Той търсеше по-едър дивеч.
            Другите бяха все храбри момчета и не можем да ги упрекваме, че отстъпваха пред пиратския капитан. Желязната му кука правеше смъртоносни кръгове във водата около него, от които те бягаха като изплашени риби.
            Но имаше едно момче, което не се плашеше от страшния пират и бе готово да влезе в тия кръгове.
            Странно, но те не се срещнаха във водата. Хук се изкачи на скалата да си поеме дъх, и в същия миг Питър почна също да се изкачва по нея от другата страна. Скалата беше плъзгава и те трябваше по-скоро да пълзят, отколкото да се катерят. Нито единият, нито другият знаеше, че противникът му се приближава. Всеки от тях търсеше издадени камъни, за които да се залови, и изведнъж ръцете им се срещнаха. Изненадани, те вдигнаха глави: лицата им почти се допираха; така се срещнаха.
            Мнозина измежду най-големите герои признават, че в момента преди да се впуснат в бой, те са чувствували как сърцето им се свива от страх. Ако Питър изпитваше подобно чувство, аз бих го казал. Най-после срещу него бе единственият човек, от когото се бе боял Морския Готвач. Но Питър не изпитваше никакъв страх; той ликуваше и от радост скърцаше с красивите си зъби. Със светкавична бързина той грабна един нож от колана на Хук и тъкмо да го забие в гърдите на пирата, забеляза, че стои по-високо от противника си. Това нямаше да бъде честен бой. Затова протегна ръка на Хук да му помогне да се изкачи по-високо от скалата.
            И тогава именно пиратът го ухапа. Питър бе зашеметен не толкова от болката, колкото от нечестната постъпка. Ухапването го направи съвършено безпомощен; ужасен, той бе втренчил поглед в противника си. Всяко дете остава поразено, когато за първи път постъпят нечестно към него.
            На два пъти желязната му кука се заби в Питър.
            Няколко минути по-късно момчетата видяха Хук да плува с бясна скорост към кораба. Сега на отвратителното му лице не бе изписано никакво въодушевление; то бе побеляло от страх, защото крокодилът упорито го преследваше. При обикновени обстоятелства момчетата биха плували отстрани и биха ги насърчавали с викове, но сега те бяха разтревожени, защото бяха загубили Питър и Уенди, Обикаляха из лагуната да ги търсят и ги викаха по име. Намериха лодката и тръгнаха за дома, като през всичкото време викаха „Питър, Уенди“, но в отговор чуваха само смеха на сирените. „Сигурно плуват обратно към острова или пък летят“ заключиха момчетата. Не бяха много обезпокоени, защото имаха пълна вяра в Питър. Кикотеха се по момчешки: ще си легнат късно, но това ще бъде по вина на мама Уенди.
            Когато техните гласове заглъхнаха, студена тишина се спусна над лагуната. След малко се чу слаб вик:
            — Помощ, помощ!
            Две малки фигурки се блъскаха о скалата: момичето бе припаднало и лежеше отпуснато на ръката на момчето. С последни усилия Питър я измъкна на скалата и сам легна до нея. И докато изгубваше съзнание, той забеляза, че водата се покачва. Знаеше, че скоро и двамата ще се удавят, но не можеше да направи нищо.
            Както лежаха един до друг, една сирена хвана Уенди за краката и почна леко да я тегли към водата. Усещайки, че тя се плъзга надолу, Питър се събуди внезапно и едва има време да я издърпа нагоре. Сега той трябваше да й каже истината.
            — Ние сме на скалата, Уенди, но тя става все по-малка. Скоро водата ще я покрие.
            Но тя не можеше да разбере в какво отчаяно положение се намират.
            — Трябва да тръгваме — каза тя почти весело.
            — Да — отговори той с отпаднал глас.
            — Ще плуваме или ще летим, Питър?
            — Мислиш ли, че ще можеш да плуваш или летиш чак до острова, без да ти помагам?
            Тя трябваше да признае, че е крайно изморена.
            Той изстена.
            — Какво има? — запита тя, внезапно разтревожена.
            — Не мога да ти помогна, Уенди. Хук ме рани. Не мога нито да плувам, нито да летя.
            — Искаш да кажеш, че и двамата ще се удавим?
            — Погледни как водата се изкачва.
            Те закриха очите си с ръце, за да не виждат прииждащата вода. Мислеха си, че краят им е близък и неизбежен. Но както седяха, нещо леко като целувка ги докосна, сякаш казваше плахо: „Мога ли да ви бъда полезен?“ Оказа се, че това е опашката на хвърчилото, което Майкъл бе направил преди няколко дена. То се бе изтръгнало от ръцете му и сега вятърът го носеше над лагуната.
            — Хвърчилото на Майкъл — измърмори Питър, без да прояви особен интерес към него. Но в следния миг той бързо хвана опашката му и започна да тегли хвърчилото към себе си.
            — То вдигна Майкъл от земята — извика Питър, — сигурно ще може да носи и тебе!
            — И двама ни!
            — Не може да вдигне двама души. Майкъл и Къдравия опитваха.
            — Тогава да теглим жребий — каза храбро Уенди.
            — Никога! Ти си дама.
            Той я беше вече завързал за опашката на хвърчилото, но тя се вкопчи в него — отказваше да го изостави. Тогава Питър извика „довиждане Уенди“ и я бутна от скалата. Тя се понесе във въздуха и за няколко минути изчезна от погледа му. Питър остана сам в лагуната.
            Сега скалата бе съвсем малка; скоро щеше да бъде заляна цяла. Бледи лъчи тихо осветиха водите и след малко най-нежните и най-тъжни звуци на света огласиха лагуната — сирените приветствуваха луната.
            Питър не беше съвсем като другите момчета, но Най-после и той се уплаши. Тръпка премина през тялото му, както лек трепет минава по морската повърхност; но в морето след първата тръпка идва втора и трета, докато станат стотици, а Питър усети само една. В следния миг той вече стоеше изправен на скалата, лицето му озарено от свойствената му дръзка усмивка. В гърдите му биеше барабан, който казваше: „Да умреш ще бъде страшно голямо приключение.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар