12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-1


Николай Райнов
Приказки от цял свят

                                                                       Митовете са лъжливи разкази,
                                                                       които ни разкриват истината.
                                                                                               Аристотел
            Времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Очарователните небивалици, засищали носталгията към красивото у толкова поколения, вехтеят и помръкват в климата на техническата ера. Златната ябълка губи фантастичния си ореол в един век, когато с баналното щракване на ключа можеш да запалиш в стаята колкото искаш златни ябълки, без да смаеш никого с това. Мечтата за бързоходните обувки се превръща в безсмислица при наличието на влакове и автомобили. Кристалните топки на магесниците, отразяващи далечни събития, слабо се различават от телевизора. И дори легендарният летящ дървен кон изглежда не приказен, а просто неудобен в сравнение с турбореактивните пътнически самолети.
            Техническата ера е задминала приказките не само в примамливото, но и в страховитото. Някогашните фантазьори не са успели да измислят нищо по-ужасно от змея с 40 глави. Днес учените в лабораториите, без да прахосват въображение, създават водородни бомби с два пъти повече мегатона. Бедният приказен змей! Той изглежда безобиден като кученце дори пред най-дребната атомна бомба — оная, която разтвори огнената си гъба над Хирошима.
            Наистина времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Но понеже хората и днес по стар обичай раждат и възпитават деца и понеже дори у възрастния винаги остава нещо детско, приказки все пак са необходими. Само че това са вече други приказки. Те се именуват с модно сухия термин „научна фантастика“. Юнакът в тях е носител на докторска степен, маршрутът му е космичен, а необходимият за подвизите реквизит — ракетно-електронен. Всичко това е съвсем естествено. Човечеството, следвайки историческия си път, превръща бляновете си в реалности. Но една осъществена мечта не е вече никаква мечта, а мечтите са основната съставка на оная бляскава сплав, от която се отливат приказките. Нови мечти — нови приказки.
            И все пак, когато в ръцете ти попадне една от ония книжки, с които някога майка ти те е приспивала, и когато — разтворил напосоки оръфаните страници — се запрепъваш с отвикнал поглед в „широките“ „ъ“-та и в „двойните“ „е“-та, случва се да забравиш, че си отдавна вече голям и много начетен, и да тръгнеш като малчуган по размотаващата се нишка на безхитростния разказ.
            Откъде иде това обаяние на помръкналите образи, които дори в най-смелата си пищност са само белег за първобитността на отдавна минали времена? Може би туй обаяние е като обаянието на спомените от детинството: човек се любува на тия си спомени, вместо да се черви пред мисълта колко наивен и прост е бил като малък.
            Сигурно е тъй. И най-върховното постижение на бегача шампион не те покъртва така, както те покъртва колебливото прохождане на детето. Защото в тоя външно неустойчив и плах, но всъщност изпълнен със страшен кураж порив, с който малкият човек прави първата си крачка към света, се крият в зародиш всички рекорди на дълго бягане.
            И още нещо. Додето отмяташ самодоволно приказните чудеса, които отдавна са се превърнали в баналности на техниката, не може да не откриеш между тях някои най-ранни и най-пламенни блянове на човечеството, останали и до днес непостигнати. Докато пълната победа на правдата не обхване цялата земя, подвигът на юнака, който се бори за правда, ще ни вълнува. Докато красотата не се превърне в обичайна обстановка на делничния живот, красотата на сребърните гори и вълшебните замъци ще ни очарова. Докато щастието не стане законно притежание на всеки човек, приказките, които са кристализирал блян за щастие, ще ни увличат. Така те ще продължават да живеят — и спомен, и копнеж едновременно.
            Най-хубавите приказки са създадени от народа. Това, разбира се, не значи, че всеки човек от народа може да ти разкаже приказка. Добрият разказвач носи в себе си една рядка дарба: той притежава силата да вдъхва живот на приказните образи, съгрявайки ги с пламъка на чувството и въображението си. Той не е механичен говорител на колектива, а творец, който влага в повествованието, което му е завещано, цялото богатство на собствената си душевност.
            Хилядите разказвачи на старите времена са си отишли, без да ни оставят имената си. Но литературата е запазила имената на някои от техните наследници: Шарл Перо, братята Грим, Андерсен, Вилхелм Хауф, Афанасиев. Нашата литература също има свои разказвачи на приказки. Такъв е Николай Райнов*.
                                                            Богомил Райнов
(*Николай Райнов е баща на Богомил Райнов)
                 
                  Български самодивски приказки
           
СЪДЪРЖАНИЕ:
ЮНАК И СЛЕПЕЦ
ТРИ САМОВИЛСКИ КОНЯ
КУШКУНДАЛЕВО
МОМЪК И ТРИ САМОДИВИ
САМОДИВСКО ЦАРСТВО

Юнак и слепец
            Имало едно време един юначен момък. Той се не боял от нищо. Дето когото срещне, все викал:
            — От нищо не ме е страх. Не знам що е страх. Тъй ходел от град на град и навсякъде все това говорел. В един град замръкнал една вечер в някаква запустяла къща, дето му били казали, че има таласъми. Много юнаци преди него били отивали да преспиват в къщата, но на сутринта ги намирали мъртви; мълвяло се, че ги убиват таласъмите. Никой не смеел да влезе в тая къща не само нощем, а и денем. Юнакът влязъл, запалил свещ, обходил цялата къща и като не видял никъде никого, легнал в една широка стая да спи. Посред нощ се чули страшни викове в стаята, но никой не се виждал; юнакът станал и запитал:
            — Кой е? Кой вика тук?
            Виковете стихнали и юнакът легнал отново да спи. Минало малко — ето че се чули пак страшните викове. Момъкът втори път станал и се развикал:
            — Кой си ти, който крещиш, та ми не даваш да спя?
            Тогава се чул глас из стената:
            — Или ти излез из стаята и си върви по пътя, или аз ще изляза.
            Юнакът си извадил сабята, застанал срещу стената и рекъл:
            — Аз няма да изляза, ами ти излизай по-скоро!
            Едва изрекъл тия думи, чул се голям шум, сякаш се събаря цялата къща. Момъкът стоял срещу стената с гола сабя и чакал да излезе оня, който викал. Стената се съборила с грохот и оттам се посипал дял куп жълтици. След това гласът вече се не чул. Юнакът събрал жълтиците, напълнил с тях дисагите на коня си, възседнал го и тръгнал по града. Дето срещнел човек да се е събудил рано и да е тръгнал по работа, все му давал по шепа жълтици. Така раздал парите на всички, които срещнал: на ранобудни ратаи, на вдовици, които работят чуждо, на сираци и просяци, на работливи моми, които още от тъмно тръгвали за вода. Като раздал жълтиците, юнакът излязъл из тоя град и поел пътя към планината. На едно място спрял коня си да го напои. На извора седял един старец и си накисвал цървулите във водата.
            — Добро утро, дядо — рекъл момъкът.
            — Добро утро, синко — отвърнал старецът. — Накъде си тръгнал?
            — Търся да видя нещо страшно — рекъл момъкът. — Досега не знам какво е страх: и с юнаци съм се бил, и хали съм надвивал, и от ламя мляко съм крал, но нищо страшно още не съм видял. Тая нощ спах в една къща, дето казват, че имало таласъми, но и тях не можах да видя.
            — Дай ми — казал старецът — три жълтици, да ти кажа къде има страшно.
            — Нямам, дядо — рекъл момъкът. — Колкото имах, тая заран ги раздадох на ранобудните.
            — Имаш, имаш — казал старецът, — я бръкни, та виж в дисагите! Имаш, но не ти се дават.
            Юнакът бръкнал в дисагите и наистина напипал три жълтици, останали в гънките на едната торба. Дал ги на стареца.
            — Ако питаш за страшно — рекъл му тоя, след като прибрал парите, — страшното е там, дето живее моят брат; хе в оная висока планина. Там има три самовили, които извадиха на брата ми очите: там иди, та да видиш какво е страх.
            Юнакът се запътил за там, накъдето му посочил старецът. Но към планината отникъде не се виждала пътека: отвсякъде имало гъста гора, през която не можело да се мине с кон. Юнакът вързал коня си в подножието на планината и почнал да се промъква между стъблата на дърветата. Гората се свършила, изстъпили се едни високи скали — стръмни, остри, по които можела да се изкачи само дива коза. Юнакът почнал да се катери по тях, да пълзи, да дере колена и лакти; падал, ставал, пак се катерел, докато се уморил съвсем и седнал да си почива на една скала. Погледнал оттам нагоре: додето могло да се види, все такива стръмни скали стърчели.
            „Излъга ме оня старец на извора — рекъл си момъкът. — Къде ще да е брат му, когато никакъв човек не може да се изкатери на тая планина? Тук трябва да живеят само диви кози, сърни и зверове.“
            Погледнал надолу: колкото било мъчно изкачването, толкова по-мъчно му се видяло слизането.
            „Не може да се слезе долу — рекъл си той. — И тъй съм почнал да се катеря, поне да се добера до върха, па оттам ще видя няма ли някъде пътека за надолу.“
            И той почнал пак да се катери. Тъй се катерел и почивал цял ден. Едва на залез-слънце се изкачил над скалите. Там се простирали хубави поляни, горички, дъбрави; текли буйни поточета, цъфтели едри цветя. А сред една широка зелена равнина се издигал голям дворец. Юнакът се почудил, като го видял.
            „Как е съграден тук, навръх планината, тоя дворец? — запитал се той. — Отде са минали тия, които са го градили, и как са изнесли навръх тия стръмнини каквото е трябвало за строеж?“
            Когато наближил към двореца, видял, че на двора седи един белобрад старец, също като оня, който си киснел цървулите на извора. Старецът бил сляп.
            — Добър ден, дядо — викнал юнакът още отдалеч.
            Старецът дигнал глава и рекъл:
            — Добър ден, сине. Кой си ти и защо си дошъл в моето землище? От толкова години не съм чул жив човек да мине тия скали. Що търсиш тук? По гласа те познавам, че си млад: смъртта си ли търсиш?
            — Дошъл съм — рекъл му юнакът — да видя страшното, за което разказват хората долу. Един старец срещнах отзарана; той ми каза, че тук било страшното. Брат ти бил, рече.
            — Право ти е казал — рекъл старецът. — И ти ще видиш страшното, само че добре си отваряй очите. Хайде да влезем вкъщи, па ще дойде ред и страшното да видиш.
            Влезли в двореца. Там всичко светело; стените били мраморни, подът — от порфир, а покъщнината — от злато и сребро. Около една кръгла стая, дето влезли старецът и юнакът, се редели дванадесет чертога, но вратите им били заключени. Старецът нагостил и напоил юнака, отвел го в една хубава стая, дето имало и легло, па му рекъл:
            — Ако си наистина толкова юнак, че не знаеш какво е страх, ти си тъкмо човек за мене. Аз съм бездетен, па нямам и ратай: колкото души са се главявали да ми шетат, все са намирали смъртта си в тия места. Добре ще бъде за тебе да станеш мой син и да ми помагаш: млад си; казваш, че се не боиш от нищо; силен си.
            — Бива — рекъл момъкът.
            — Но едно има — подхванал старецът. — Без него не може. За да ти изпитам силата, ще трябва да легнеш по корем на пода, а пък аз ще те ударя три пъти с тоягата си — колкото имам сила. Ако изтърпиш, ще те осиновя. Мене ми трябва силен човек.
            — И това бива — съгласил се юнакът и се огледал наоколо. — Къде да легна: тук ли, или по-натам?
            Старецът показал с тоягата къде да легне, а юнакът дигнал постелката от леглото, турил си я на гърба и легнал.
            — Легна ли? — запитал старецът.
            — Легнах — отвърнал момъкът.
            — Да удрям ли?
            — Удряй, удряй, дядо! — казал юнакът. — Не три пъти, ами и шест пъти, ако ти е воля; само ме осинови!
            Старецът замахнал с все сила и ударил. Постелката се скъсала: толкова силно замахнал старецът.
            — Олеле, дядо! — викнал юнакът. — Преби ме! Недей удря толкова силно!
            Но старецът се правел, че не чува. Замахнал втори път, но сега по-слабо. Момъкът пак извикал:
            — Олеле, дядо! Съсипа ми костите! Умрях!
            Но той пак не чувал. Ударил и трети път, още по-слабо, понеже се бил уморил. Постелката се съвсем скъсала, но момъкът не усетил никаква болка.
            — Стига, дядо! — рекъл той и се престорил на измъчен. — Съсипа ме. Стига, моля ти се!
            — Добре — казал старецът. — Но нали искаше шест пъти да те ударя?
            — Ох, дядо — разпъшкал се юнакът, — исках, но кой да знае, че си бил толкова силен!
            Старецът се зарадвал, че юнакът го смята за силен, и му рекъл:
            — И аз съм силен, но и ти търпиш. Колкото души досега са идвали да ги осиновявам, още след първата тояга са умирали. Отсега ти ще ми бъдеш син. Вземи тия десет ключа: те са от десетте заключени врати на двореца. У тебе ще стоят, за да знаеш какво има там. След като аз умра, всичко ще бъде твое.
            — Ами ключовете от другите две врати? — попитал юнакът.
            — Те ще стоят у мене. В тия две стаи няма нищо: празни са. Не ти трябва да влизаш вътре.
            Старецът си отишъл да спи, а юнакът останал в стаята. Любопитството му било голямо: много му се искало да види какво има по стаите. Той взел свещта и почнал да отключва стая подир стая. Отворил една стая: тя била пълна със сребро. Отворил друга — пълна със злато. Трета — с бисери. Четвърта — със скъпоценни камъни. Тъй отварял стаите една по една; в тях били струпани най-отбраните скъпоценности, каквито могат да се намерят по света. Останали последните две стаи: тях не можал да отвори, защото ключовете били у стареца. Момъкът отишъл да си легне, понеже бил много уморен. Като заспивал, рекъл си на ума:
            „Само две стаи останаха неотворени, ала по тия чудесии, що видях в десетте стаи, може да се разбере, че в двете ще да са заключени най-скъпите съкровища. Когато и да е, ще трябва да отключа и тях. Може пък тъкмо там да е затворено страшното, за което ми говореше братът на стареца.“
            На заранта момъкът поискал от стареца двата ключа, но той му ги не дал.
            — Там няма нищо — рекъл, — празни са стаите. Ти остави това, ами подбери овцете, да ги изкараш на паша. Отдавна не ги е пасъл никой, та са прегладнели. Върви ги паси. Навсякъде можеш да ходиш, само недей отива на самовилския връх — ей оня там, зеления, дето стърчи като китка насреща. Недей води там овцете, че проклетите самовили ще ти ги отнемат, а на тебе ще извадят очите, както извадиха моите. Ти се не боиш от нищо, казваш, но там — на самовилския връх — е най-страшното: недей отива там!
            Момъкът извел овцете и ги подкарал с кривака към ливадите. А всички овце на стареца били коя от коя по-хубави: вълната им била дълга, мека и лъскава като коприна, а копитата им били златни. Пасъл ги, що ги пасъл по ливадите, па му дошли на ум думите на стареца: „Там — на самовилския връх — е най-страшното: недей отива там!“
            „Защо пък да не отида? — помислил си юнакът. — Нали съм дошъл от толкова далеч, за да видя страшното!“
            И той подкарал стадото право към самовилския връх. Там били най-сочните ливади, с най-буйна и зелена трева. Разтирил юнакът овцете по една ливада, бръкнал в торбата, която му бил дал старецът, извадил оттам един шарен кавал и почнал да свири. Щом чули свирнята, три самовили изскочили, заловили се на хоро и заиграли около овчаря. Той свирил, те играли, той свирил, те играли — чак до пладне. Момъкът скрил кавала и извадил хляб да яде. Самовилите почнали да му думат:
            — Защо спря, овчарю? Толкова ли скоро се умори, или си прегладнял, та не ти се свири?
            А той рекъл:
            — Не съм се уморил, ами съм гладен. Като се наям, пак ще засвиря.
            Додето овчарят ял, самовилите си говорили нещо на самовилски език. Той не разбрал какво си говорят, но видял, че поглеждат ту към него, ту към двореца, който се виждал в полите на самовилския връх.
            Като се наял и си прибрал хляба, самодивите му рекли:
            — Искаш ли, овчарю, да се обзаложим? Ти ще свириш, а ние ще играем. Ако се уморим по-напред ние, ще получиш от нас каквото поискаш. Ако ли се умориш ти, ще ти извадим очите.
            — Добре — казал той.
            Обзаложили се. Той засвирил, а те заиграли. Свирил час, свирил два, свирил три, пръстите му почнали да се уморяват; песента не излизала вече гладко, а пръстите се движели мудно. Самодивите разбрали, че скоро ще се умори, и почнали да му се присмиват, но не спирали хорото. Едната рекла:
            — Е, овчарю, ти се вече умори! Песента ти не върви редно.
            Но той не спирал свирнята; макар и мудно, пак свирел. Тогава и другата се обадила:
            — Стига, стига! Видяхме те, че се умори, ами спирай овреме!
            Той пак продължавал да свири. И третата самодива му се присмяла, но той пак не спрял. Ала пръстите му едва се мърдали: съвсем бил уморен. Самодивите се заприказвали нещо на своя език, па запитали овчаря:
            — Наистина ли си се вече уморил? Махни от уста кавала, та ни кажи! Ако не си уморен, после пак свири!
            И той дръпнал кавала от устата си, па рекъл:
            — Не съм се никак уморил, посестрими самовили, ами си спомних как плетях опашката на коня, та пръстите ми почнаха да се преплитат: забравих, че държа кавал.
            — Тъй ли било? — викнали самовилите. — Мигар ти можеш да плетеш?
            — Мога, мога — рекъл овчарят и се зарадвал, че престанала играта, защото, ако била продължила, той щял да остане без очи, като стареца.
            — Тогава да седнем да уплетеш и нашите коси — казали самовилите.
            — Седнете, седнете! — рекъл той. — Да видите само колко хубаво ще ви уплета!
            И те дошли при момъка, налягали на тревата и трите и си сложили главите на скута му. Той почнал да им плете косите; разделил всяка коса по на три, па сбрал наедно по един косичник от трите самовили и тъй изплел косите им. Самовилите имали дълги коси, чак доземи, та станала дълга и дебела плитка. Като свършил плитката, овчарят уловил за нея и трите моми и ги обесил на едно дърво, което расло наблизо, па рекъл:
            — Посестрими самовили, хайде сега да си изпълним облога! Аз ще ви свиря, а вие ще играете!
            И почнал да свири с кавала, а те се извивали, обесени на дървото, плачели, стенели, охкали и го молили да ги снеме и разплете, но той се правел, че не ги чува. Тъй свирил чак до вечерта и когато си тръгнал с овцете по самодивските ливади надолу, рекъл на обесените моми:
            — Какво ще ми даде всяка от вас, та да ви сваля и разплета?
            И трите му рекли:
            — Каквото искаш, това ще ти дадем.
            — Добре — казал им той. — Ще ви снема и разплета, ако ми кажете къде сте дянали очите на моя побащим, стареца.
            Те казали, че ще му ги дадат, ако ги снеме от дървото.
            — Не може тъй — рекъл той. — Кажете ми къде са, па после ще ви снема. Ако ви пусна, вие и моите очи ще извадите.
            Тогава едната от тях му казала:
            — Тръгни ей по оная пътека. Ще стигнеш до една дълбока пещера; там живеем ние. На полицата ще видиш две червени ябълки: в тях са очите на стареца. Ако ги изяде, очите ще му се наместят и той ще прогледне. Само едно помни: кротко влез в пещерата и недей дига шум, че може да ни изплашиш децата — да паднат в огъня и да се изгорят! Ако стане с децата ни нещо, жив няма да се отървеш.
            Момъкът отишъл в пещерата и взел двете ябълки от полицата. После се озърнал наоколо и видял три деца, че си играят около огнището. В огнището горял силен огън, а децата скачали около него, заловени за ръце.
            Той си помислил:
            „Какво ли пък ще ми направят самовилите, ако изплаша децата им? Може това да е страшното; хайде да видим!“
            И както си играли децата, той изревал изотзад:
            — Ау, ау, ау!
            Децата не били виждали дотогава човек, нито били чували такъв вик. Те се изплашили и както се въртели около огъня, изпопадали в огнището и изгорели.
            Овчарят скрил ябълките в торбата си и се върнал на самовилската поляна. Разплел косите на трите моми, пуснал ги да си вървят и погнал овцете към вкъщи. Като стигнал там, натирил стадото в кошарата, па пуснал кучетата и си влязъл.
            — Е — запитал го старецът, — как прекара? Пасе ли овцете?
            — Пасох ги — рекъл момъкът — и се добре напасоха. По най-тучните ливади ги карах. По самовилските ливади.
            — Що думаш бе, синко? — зачудил се старецът — Мигар ги отведе там! Ами самовилите не ти ли направиха нещо лошо?
            — Нищо не ми направиха — рекъл момъкът. — Дори се обзаложихме с тях аз да свиря, а те да играят. На очи се обзаложихме. Ако ги надсвиря, да ми дадат твоите очи; ако ме надиграят, те да извадят моите.
            — Е, какво излезе от облога?
            — Какво ще излезе! Аз ги надсвирих и ти нося очите.
            — Моля ти се, синко, дай ми ги! Иска ми се да те видя кой си и какъв си. Не съм виждал никога човек, който не знае що е страх. Пръв път тебе срещнах — от нищо да не се боиш, а и то се случи тъкмо сега, когато съм останал без очи.
            — Ще ти ги дам — рекъл момъкът, — ако ми дадеш двата ключа, които не ми даде снощи: тия от последните две врати.
            — Защо ти са тия ключове, синко? — почнал да го увещава старецът. — Нали ти казвам, че в ония две стаи няма нищо: какво ще търсиш там?
            — Каквото ще да има — рекъл момъкът, — все едно: ще ти дам очите, ако ми дадеш ключовете.
            — Дай ми — рекъл старецът — очите, па аз ще ти дам единия ключ.
            — Не може тъй — опрял се момъкът. — За единия ключ ще ти дам само едното око. Дай ключа — ето ти окото.
            И му подал едната ябълка.
            — Изяж тази ябълка и ще прогледнеш с едното.
            Старецът му дал единия ключ, изял ябълката и наистина прогледнал с едното око. А юнакът отключил единадесетата стая и влязъл вътре. Сред стаята тече извор със златна вода, а до него имало вързан крилат кон. Момъкът бил много изпотен от горещина, та се навел да се измие; съблякъл си ризата до пояса и почнал да се плиска; тутакси тялото му се позлатило до пояса. Погледнал си той ръцете — златни, гърдите — и те златни. Обърсал се с ризата, но златото се не махнало. Тогава той се съблякъл цял и се изкъпал в златната вода; дето пръснела капка, все се позлатявало. Той се позлатил цял, потопил си дрехите във водата — и тях позлатил: сетне почнал да граби вода с шепи и да полива коня: дето го намокрил с тая вода, позлатявал се. Но конят рекъл на момъка:
            Само крилата ми недей мокри, защото не ще мога да хвърча. Ще се каеш, ако ме не послушаш.
            Момъкът го облял с вода, но на крилата не сипал ни капка. И конят се позлатил. След това юнакът се облякъл и излязъл от стаята, заключил я и отишъл при стареца. Като го видял — цял позлатен и облечен в златни дрехи, — побащимият му рекъл:
            — Наистина, ти, сине, не си като другите хора. Цял си златен, и дрехите ти са златни. Такъв ли те е майка родила, или някоя магия те е преобразила?
            — Такъв ме е родила майка ми — отвърнал момъкът. — Всички от нашия род са такива. Защо питаш?
            — Защото ми се струва, че имаме в една от тия стаи тук извор със златна вода: каквото потопиш в него, веднага се позлатява. Но откак ми извадиха самовилите очите, не съм влизал, та не знам в коя стая беше. Чини ми се, че е в оная, на която ти дадох преди малко ключа.
            — Не е — рекъл момъкът. — Там нямаше нищо, ти си ми право казал.
            Старецът разбрал, че юнакът се е позлатил от водата на неговия извор, и му докривяло, че е дал на тоя момък ключовете; досвидяло му се, но нямало какво да прави. Той мислел да го издебне, когато оня заспи, па да вземе ключовете и ябълката. И наистина, когато вечерта юнакът, уморен от ходене по ливадите след стадото, заспал, старецът влязъл в стаята и почнал да пипа дрехите му, за да открадне ябълката и ключовете. Но щом издърпал ключовете, момъкът се събудил и грабнал тоягата, която бил сложил до себе си, па се размахал с нея, уж сънува нещо страшно. Старецът изпуснал ключовете и побягнал вън от стаята.
            На сутринта юнакът станал рано и се приготвил да излезе пак с овцете. Но старецът му казал, че тоя ден той ще върви да пасе овцете, а момъкът ще остане вкъщи. За да разбере дали наистина юнакът се е досетил, че искат да му отнемат ключовете, или е помислил, че бълнува, старецът го попитал какво е сънувал тая нощ.
            — Остави се! — почнал да се оплакна момъкът. — Едни страшни сънища сънувах, та съм се мятал чак до зори. Все ме налитаха кога самовили, кога арапи — да ме душат. Хвърлят се върху мене, а пък аз грабна тоягата, па се развъртя — да се браня. Не можах да заспя като хората чак до заранта.
            Сетне старецът взел кривака и торбата, извел овцете и тръгнал да ги пасе, а момъкът останал в двореца да готви вечеря. Старецът водил стадото все по своите ливади; от страх да не би самодивите пак да му направят нещо, той не отишъл на самовилския връх. Но те го намерили и в долните ливади. Още вечерта, когато трите самодиви се върнали в пещерата и видели, че децата им са изгорели в огнището, те се заканили да разкъсат момъка. Като чули на заранта овчарски кавал, те си рекли една на друга:
            — Ето че овчарят е излязъл да пасе стадото. Да го почакаме да дойде при нашия връх, па да го подмамим някак в пещерата и да го разкъсаме!
            Чакали, чакали, но овчарят не дошъл на върха. Стадото пасло далече, чак в долните ливади, а и кавалът свирел тежко и уморено. Те не знаели, че тоя ден овчарува старецът. Като видели, че овцете се въртят все в ливадите под върха, самовилите се надумали да слязат сами и пак да се обзаложат с овчаря. Слезли и що да видят: старецът, прогледнал само с едното си око, свири с кавала и води овцете. Те се изстъпили пред него, заловили се на хоро и почнали да играят.
            — Овчарю — рекла едната, — къде ти е другото око?
            — Забравил си го е вкъщи — рекла на подбив другата.
            А третата се престорила на кротка, та рекла на сестрите си:
            — Недейте закача овчаря! Той ще ни посвири, а ние ще поиграем.
            — Хайде, хайде, овчарю! — подели другите две. — Посвири ни да поиграем! Отдавна не си ни свирил.
            А овчарят рекъл:
            — Свирих ви веднъж, а вие ми взехте очите. Луд ли съм да ви свиря пак? Сега ще ми вземете главата…
            Самовилите си поговорили нещо на своя език, а сетне едната казала на стареца:
            — Хайде да се обзаложим, овчарю: ти ще свириш, а ние ще играем. Ако ни надсвириш, ще ти дадем, каквото поискаш; ако ли те надиграем, ще ни пуснеш довечера в двореца да удушим сина ти. Искаш ли?
            — Искам, искам — рекъл зарадван овчарят.
            Засвирил старецът, а самодивите заиграли. Той свири, те играят, той свири, те играят, докато пръстите му почнали едвам-едвам да се движат по кавала; уморил се и спрял.
            — Не мога повече — рекъл старецът. — Не ме ли виждате: стар човек съм, не е за мене облог. Много ми е мъчно, че ще изгубя сина си, но няма какво да се прави: вие спечелихте облога!
            Самовилите почнали от радост да скачат и да играят: злите им сърца тупкали от радост, като си помислели, че довечера ще убият момъка. А в това време юнакът сготвил вечеря, па отключил единадесетата стая и влязъл да види коня. Още щом се показал на прага, крилатият кон му рекъл:
            — Бяг ще те спаси, юначе! Недей чака да се върне старецът, ами се яхни още сега на гърба ми, па да бягаме оттук! Старецът се е сговорил със самовилите: тая вечер те ще дойдат в двореца и ще те удушат; много са разлютени, че си им подплашил децата, та са изгорели. Влязат ли в двореца, нещо страшно ще стане. Хайде да бягаме по-скоро!
            — Страшно ли? — викнал момъкът радостно. — Та аз за това страшно съм дошъл тук! Няма да бягам: нека дойде страшното!
            А конят му казал:
            — Ти търсиш страшно, юначе. За тогова, който се не бои, няма никъде страшно. И тук няма нищо страшно да видиш, но ще изпиташ големи мъки и накрай ще погине твоята юнашка сила без полза: няма да умреш в борба, а с хитрина ще те убият. Хайде да бягаме!
            — Добре — казал юнакът. — Да бягаме!
            — Но и друго знай — додал крилатият кон. — В дванадесетата стая има едно муле, и то крилато като мене; то лети от мене по-бързо. Старецът го пази за себе си. Той ще яхне мулето и ще ни настигне.
            — Ами тогава какво да правим? — запитал момъкът.
            — Ето какво: ти вземи едно стъкло с вода, шепа сол и един гребен, па ме яхни: по пътя ще ти кажа какво ще правим.
            Момъкът взел вода, сол и гребен, яхнал коня и след малко слезли от планината. Пред тях се простряло едно широко поле, краят му се не виждал. Конят тичал с все сила, но полето се не свършвало. Уморил се юнакът: било вече мръкнало; той спрял коня и слязъл на едно място да пийне вода. Както бил уморен, задрямал. Но след малко го събудил един ужасен вятър. Конят пръхтял до него, вързан за дървото; щом станал юнакът, животното му рекло:
            — Скоро се качвай, юначе: наближава старецът с мулето!
            И той се качил на коня. Но мулето било много по-бързо от коня; на едно място старецът ги, току-речи, настигнал. Тогава конят рекъл:
            — Юначе, хвърли по-скоро гребена, че старецът ни настигна с мулето!
            Момъкът хвърлил гребена — и отведнъж полето зад тях се покрило с високи тръни. Старецът смушкал мулето, но то не могло да мине през тръните: удрял го, мушкал го старецът, то спряло и не искало да мръдне: трябвало да заобиколят трънливото поле. В това време юнакът с коня избягал доста надалеч, но понеже мулето било по-яко и по-бързо от коня, старецът пак ги настигнал. Тогава конят рекъл:
            — Хвърли по-скоро, юначе, солта, че старецът ни настигна!
            И момъкът хвърлил солта. Цялото поле зад тях се покрило тутакси с високи скали, остри като игли. Мулето пак спряло, не искало да мине. Мушкал го старецът, шибал го с бича си, но то се заковало на едно място и не мръдвало. Пак трябвало да се заобикаля. Момъкът отлетял с коня напред и мислел, че старецът не ще може вече да го настигне.
            Но по едно време пак чул зад себе си стареца с мулето. Конят отново проговорил:
            — Хвърли наземи стъклото с водата, юначе: инак сме изгубени!
            И момъкът хвърлил стъклото: то се счупило, водата се разляла и зад тях потекла буйна и дълбока река. И сега мулето не искало да нагази във водата: старецът препуснал да дири брод, но реката текла навсякъде еднакво буйна и еднакво дълбока. Тогава той викнал на юнака:
            — Хей, синко! Чакай, защо бягаш? Чакай да ти кажа нещо, па ще се върна!
            Момъкът спрял коня и старецът му рекъл отдалеч:
            — Не виждаш ли, че и тялото, и дрехите ти са позлатени, па и конят ти е позлатен? Къде си тръгнал такъв? Облечи си други дрехи, че така има много да теглиш!
            И се върнал назад, а момъкът подкарал спокойно коня си. На едно място той срещнал един овчар. Дал му своите златни дрехи, облякъл неговите, яхнал се пак на коня и продължил пътя си. Стигнал до една планина. Почнало да се мръква. Юнакът подирил място за нощуване. Гледал, гледал — навсякъде само скали.
            — Няма що — рекъл той на коня, — ще намерим някоя пещера и там ще пренощуваме.
            А конят му казал:
            — Ти недей още слиза: по-натам има хора; ако не те е страх, нощувай при тях, но аз ще спя отвън.
            — Защо да ме е страх? — почудил се юнакът. — Нали и те са хора като мене!
            — Те са разбойници — рекъл конят. — Много хора са затрили: може и тебе да убият. Те са четиридесет души, а ти си самин.
            — Не ме е страх — казал юнакът. — И на четиристотин излизам насреща, стига да са добри юнаци.
            — Тридесет и деветмината са добри юнаци — рекъл конят. — Но четиридесетият, който им е войвода, е лош: дето не може със сила, той надвива с хитрина.
            Като си приказвали тъй, стигнали до една висока права скала. Зад нея се чували човешки гласове. Юнакът се приближил с коня до скалата и се вслушал: наистина отвътре приказвали хора, но нищо не се разбирало. Тогава той спрял коня, извадил си сабята и ударил с нея силно по скалата. Гласовете стихнали. Той ударил втори път. Отвътре някой се обадил:
            — Кой си ти, който ни разтърси пещерата? Ако си мъж, брат да ни си, ако си жена — сестра ни бъди, отвали капака и влез!
            Юнакът рекъл:
            — Мъж съм, но не мога да вляза, защото съм на кон. Кажете ми де да си вържа коня!
            Гласът отвътре се обадил:
            — Дето са нашите, там и твоят. Мини вдясно, ще видиш една голяма пещера: там го вържи!
            Юнакът подкарал коня си надясно и наистина съзрял една широка пещера, която се не виждала отдалек. Там миришело на коне. Пред пещерата имало голям камък, изправен да пази конете от вълци. Юнакът махнал камъка, вкарал коня си вътре, вързал го, дал му да яде, па сетне натъкмил отново камъка и се върнал на мястото, дето се чували гласовете. Там имало една цепнатина, през която се прозирала светлина отвъд скалата. Той ударил силно с ръка в скалата, един камък се завъртял, отворил се проход и юнакът влязъл. В пещерата намерил четиридесет души разбойници, все лични юнаци. Те си оставили вечерята, станали всички, та го прегърнали и целунали: побратимили се. Питали го, разпитвали го — отде иде, къде е ходил и какви юначества е вършил. Той им разказал всичко и те се почудили на силата и смелостта му. Всички едногласно викнали:
            — Ти ще ни бъдеш войвода, защото си по-силен и по-сърцат от нас.
            Само войводата на разбойниците мълчал. Той завидял на юнака. Но момъкът рекъл:
            — Не съм за войвода, побратими; оставете ме! Аз не знам що е страх, та съм тръгнал по света да диря страшно. Като минавах насам и чух хора в скалата, помислих, че тук ще да е страшното. Но щом няма и при вас страшно, ще преспя тая нощ, а утре ще вървя по-натам: моят път е дълъг.
            Тогава войводата рекъл:
            — При нас, побратиме, всеки ден има страшно. Остани само два-три дена — па ще видиш!
            А той му казал това, защото имал на ум да го прати някъде да загине: тежко му било на сърцето, че другарите му харесали юнака, та дори искали да го направят свой войвода. Седнал юнакът при разбойниците, вечерял с тях, приказвали си чак до полунощ, па легнали да спят. На заранта още войводата се престорил на болен. Охка, пъшка, стене, извива се от божи. Питат го що му е — той не казва.
            — Не знам — викал, — нещо ме боли отвътре, ще ме разкъса от болки. Ох, ох!
            Питал го тоя, питал го оня, запитал го и юнакът не желае ли някакъв лек за тая болест.
            — Ако е за лек — рекъл войводата, — лек има, но е много скъп: човешка глава трябва да отиде за него.
            — Кажи, кажи! — рекъл юнакът. — Аз съм готов да си сложа главата за тебе: нали сме побратими! Приятел в нужда се познава.
            — Ех, побратиме! — отвърнал войводата. — Да ти кажа, но то е опасна работа: оня, който се наеме да ми донесе от тоя лек, ще погине. През две планини оттука има трета планина, а на върха й тече извор. Той е самовилски извор; там се събират на приказка вампирите. От тая вода да има някой да ми напълни посред нощ една кратунка и да ми донесе да я изпия, веднага ще оздравея.
            — Я, та то било лесна работа! — рекъл юнакът. — Още сега ще ида да ти донеса. Не ме е страх нито от самовили, нито от вампири.
            Юнакът отишъл веднага в пещерата, дето били конете, извел си коня, яхнал го и му казал да го отнесе през две планини на третата.
            — Защо ще вървим там? — попитал конят.
            — Да вземем вода от самовилския извор — казал юнакът.
            — Добре, да вървим — рекъл конят. — Войводата те е пратил на същата планина, отдето идем с тебе. Изворът е на самовилския връх. Ти се пази да те не разкъсат самовилите и да не усети старецът, че сме се върнали: инак ще ни подгони с мулето и ще ни върне.
            Полетели към самовилския връх, стигнали там, но от гората до мястото, където бил изворът, се простирало едно кално тресавище, та само крилат кон като тоя на юнака можел да го изгази. Дошли до самия извор. Юнакът слязъл от коня, извадил от дисагите една кратуна, която бил понесъл още от пещерата, и я сложил на чучура да се пълни. Додето се напълнила кратунката, той зяпал насам-натам и си свирел с уста, а конят пасял тревица. По едно време, както се бил загледал във водата, що текла от извора надолу, нещо блеснало пред него в самата вода. Навел се, бръкнал: нищо не напипал; а във водата все блестяло. Дигнал глава нагоре — и що да види: на дървото над главата му седяла едната от трите самовили и си решела косата с елмазен гребен, а на ръката й святкала гривна от злато, украсена със скъпоценни камъни. Самовилата гледала право към юнака и се готвела да му се хвърли ненадейно на гърба и да го удуши. Но той я съзрял овреме и се отместил малко настрана от дървото. А самовилата почнала да му се моли:
            — Моля ти се, юначе, който и да си ти, ела по-близо да ти се кача на гърба, че да ме снемеш долу! Един овчар ме покачи на това дърво и си отиде, а пък ме е страх да сляза сама. Ела, моля ти се!
            Тъй му говорела тя, уж го не познава, но той разбрал хитрината й, та рекъл:
            — Не съм ти муле, да ми се качваш на гърба, моме. Който те е качил на дървото, той ще да те и снеме: почакай го до утре.
            В това време самовилата си протегнала ръката да улови юнака за рамото, но той веднага изтеглил сабята си, па замахнал, та й отсякъл ръката. Самовилата писнала от болка и отведнъж се стопила като мъгла. Юнакът в това време турил отсечената ръка с гривната в дисагите, взел си кратунката, затикнал й устието с едно късо дръвце, качил се на коня и препуснал назад.
            Като видял войводата, че юнакът се връща жив и здрав, от завист щял да се стопи като восък. А момъкът му дал кратунката с водата, па седнал да разказва на другите разбойници как искала да го измами самовилата, как протегнала ръка да го хване за рамото и как й отрязал ръката. Сетне им показал самата ръка и гривната, която светела като звезда в пещерата. Всички слушали като замаяни и се чудели на неговото безстрашие.
            Не минало много време и войводата пак се разболял. Юнакът отишъл при него и го запитал от какво е болен и как може да оздравее.
            — Ох, побратиме! — рекъл войводата и се престорил, че умира от болки. — Жал ми е за живота ти: не ща да ти кажа. Млад и зелен да загине такъв юнак като тебе — не е добро. Моята болест иска лек, за който не един, а десет души трябва да платят с главите си.
            — Кажи, кажи, побратиме! — извикал юнакът и сълзи му закапали от очите, като гледал мъките на войводата. — Кажи, недей се стеснява! Мене не ме е страх от нищо. И под езика на дявола да е церът, пак ще ти го донеса! Само кажи!
            — Мога да оздравея — изпъшкал войводата — само ако отиде някой на гробищата на самовилския връх — да изпече едно агне и да ми донесе да ям от него. Там има три гроба: двата са тревясали, а единият е още пресен, на него да се опече агнето посред нощ.
            — И това е лесна работа — рекъл радостно юнакът. — Още сега ще ида…
            — Недей, моля ти се! — почнал да го увещава лицемерно войводата. — В тоя гроб има вампири: те ще те разкъсат и ще ти изпият кръвта. Недей ходи; жал ми е за тебе!
            — Нищо, нищо! — рекъл юнакът. — От вампири не ме е страх.
            И той си извел коня от пещерата, натоварил едно агне, взел си огниво, кремък и прахан и тръгнал. Стигнали към полунощ на самовилския връх. Там имало три гроба, но двата едва личели под буйната трева: само единият се виждал. Юнакът слязъл от коня, седнал на гроба, стъкнал огън, заклал и одрал агнето, па почнал да го пече на шиш. Като замирисало на печено, отвред около юнака се зачуди страшни гласове:
            — Дай ми от месото!
            — Дай ми от агнето!
            — Дай ми една плешка!
            — Дай ми един крак!
            — Дай на мене опашката!
            — Дай на мене бъбреците!
            Юнакът се обърнал, но не видял никого. А гласовете все още заповядвали и заплашвали:
            — Дай ми главата или ще взема твоята!
            — Дай ми плешката или ще те разкъсам ей сега!
            — Скоро ми дай бъбреците, че инак ще ти изпия кръвта!
            — Я ми дай двата дроба или ще те направя на късове!
            — Дай ми по-скоро опашката, додето не съм те удушил!
            Юнакът оставил шиша с агнето, изтеглил сабята, па се размахал наоколо си и почнал да вика:
            — Ето ти плешката, ето ти главата, ето на тебе опашката, а на тебе — дробовете!
            Гласовете се спотаили, а той седнал да върти шиша над жаравата. Агнето се, току-речи, опекло, когато от гроба се подала една ръка. Чул се глас:
            — Моля ти се, юначе, дай ми едната плешка!
            — Чакай де — рекъл юнакът, — не видиш ли, че още не се е опекло? Като се опече, ще ти дам.
            След малко ръката пак се подала — от друго място на гроба.
            — А бе какъв човек си ти! — викнал юнакът. — Бива ли такава лакомия! Нали ти рекох да почакаш? Няма да умреш от глад!
            Минал един миг, ръката пак се подала; сега тя се протегнала чак до агнето и се мъчела да си откъсне месо. Юнакът оставил шиша, изтеглил сабята и рекъл:
            — Като не разбираш от дума, на ти тебе плешка!
            И замахнал, та отсякъл ръката. Опекло се агнето, той откъснал едната плешка, хвърлил я върху гроба и рекъл:
            — Яж сега, па друг път недей бърза толкова!
            Из гроба се подала една ръка и прибрала плешката, а юнакът си взел агнето, качил се на коня и си отишъл. Щом го видял войводата, че се връща жив и здрав, още повече се разгоряла в него завистта, но като изял агнето, казал, че му е станало по-добре. А юнакът разказал на побратимите си всичко, що се случило с него. Войводата си хапел устните от завист, като слушал разказа на безстрашния юнак.
            Минало, що минало, войводата пак се разболял.
            — Ох, братя, умирам — викал той. — Елате при мене един по един да ви прегърна, да ви целуна братски и да се простим, защото моята работа се вече разбра! Няма за мене живот. Тая страшна болест ще ме отведе в гроба.
            И той охкал, късал се от божи, надавал викове, та се тресяла пещерата. Разбойниците се зачудили какво да правят. Пак дошъл юнакът и почнал да моли войводата да му каже отде може да се намери лек за тая страшна болест.
            — Ох, брате мой — охкал войводата, — отникъде не може да се намери лек. Ще умра. Не ща вече нищо да казвам: доста сте се грижили всички за мене.
            — Кажи, побратиме, кажи — настоявал юнакът. — Мигар няма лек за тая болест? Ти само кажи къде е, а пък ние ще го донесем, дори ако ще да бъде вдън морето!
            — Ех, като настояваш толкова, да кажа — рекъл войводата. — Церът за моята болест е живата вода, която извира от една пещера вдън морето. Но как ще влезе човек в морето? Трябва на риба да се престори, та да наточи от тая вода.
            — И това е лесно — казал юнакът. — Не бери грижа! То е вече моя работа.
            Той отишъл при коня и го запитал къде е пещерата с живата вода и може ли да се отиде там.
            — Знам къде е пещерата — рекъл конят. — За другите е невъзможно да стигнат до нея. Но за мене и за тебе, които сме изкъпани в златната вода, е лесно да се озовем вдън морето. Само че в оная пещера има всякакви чудовища, самовили, дяволи и вампири, които се събират да си лекуват раните; пази се от тях! Те са страшни.
            — Хайде тогава да вървим — казал юнакът нетърпеливо. — Аз диря страшното.
            Той яхнал коня и отлетял с него до морето; после конят заплувал и потънал под водата; той плувал надолу, докато стигнали морското дъно. Скоро юнакът се намерил пред входа на пещерата; тя била тясна, та трябвало да слезе от коня и да се промъкне вътре, като пълзи по корем. Но тъкмо си подал главата в пещерата, една голяма риба отворила уста да го глътне: той си пъхнал лакътя в устата й, та я разчекнал, па хванал рибата за опашката и я хвърлил толкова силно, че тя паднала на брега. Тая риба била вампир, преобразен на риба. След това юнакът влязъл в пещерата и си напълнил кратуната с жива вода, затикнал я и се измъкнал из пещерата. Сетне яхнал коня, изплувал из водата и отлетял в гората, дето били разбойниците. Дал водата на войводата; този пийнал от живата вода и казал, че е вече здрав.
            Минали ден-два; разбойниците тръгнали из гората по лов и по обир; юнакът също ходел по лов, но не искал да върви с тях, когато обират хората. Войводата подсторил другарите си против него, като им казал:
            — Тоя побратим уж дойде при нас да живее в пещерата, дето живеем ние, и да върши всичко, което вършим ние. А ето го, че не иска да върви с нас по обир. Хайде да го убием.
            Но никой от тридесет и деветте души не се съгласил да убият юнака.
            — Не може — викали всички. — Той не е дошъл да ни издава. Помни, че три пъти ти спаси живота. Ние сме готови да се откажем от тебе, но от него не.
            Като видял войводата, че и така не ще може да погуби юнака, решил да го прати в града — да го заловят и затворят, а той да му вземе крилатия кон. Войводата вече бил разбрал, че каквото и да върши юнакът, върши го все с помощта на коня. Един ден той събрал всички разбойници и рекъл:
            — Зима иде, а ние сме останали без пари. Трябва да намерим пари, та да накупим хляб, месо и друга зимнина, че инак ще измрем от глад в тая пещера. С тия болести аз не можах да ви поведа да извършим някой по-добър обир, та трябва да продадем, каквото имаме. Аз давам тоя елмазен пръстен. Дайте и ние, каквото имате — да отиде един от нас в града и да продаде нещата, па с парите да купи зимнина.
            Дал войводата пръстена, дали и другите, каквото имали, а юнакът дал самовилската гривна. Но кого да пратят в града? Войводата рекъл:
            — Нас всички ни познават; когото от нас видят в града, ще го уловят и затворят. Нека пратим най-младия побратим: него никой не го познава. Той ще отиде да свърши тая работа.
            — Бива — рекъл юнакът.
            — Но недей отива с коня — казал му войводата. — Като видят хората, че яздиш такъв кон, цял обнизан с бисер, и продаваш такива скъпи неща, веднага ще те затворят. Всички ще рекат: „Тоя е бездруго разбойник!“ Пеш отиди!
            — Не може — рекъл юнакът. — От живота си се деля, от коня не. За какъвто щат, нека ме помислят, ако им е воля, нека дори ме убият, но аз ще вървя с коня, та каквото ще да става!
            Нямало какво да прави войводата, съгласил се. Юнакът отишъл у един златар и най-напред извадил да продава гривната. Тя светнала като слънце в златарския дюкян. Като видял златарят, че не ще може да купи с пари тая скъпа гривна, поискал да я вземе с лъжа.
            — Я дай тука гривната! — викнал той на юнака пред хората, които се били насъбрали около тях. — От колко време търся аз тая гривна! Тя е на моята жена: ти си я откраднал, па идеш сега да ми я продаваш. Дай гривната, че инак ще викна веднага да те затворят!
            — Мръсен скъпернико! — отвърнал разгневен от обидата юнакът. — Как не те е срам да лъжеш? И то пред толкова хора! Такива гривни аз имам още тридесет и девет: искаш ли да ти ги донеса още утре!
            — Донеси ги да видим! — рекъл златарят.
            — Ще ти ги донеса, но ще се хванем на облог пред тия хора: ако донеса още тридесет и девет гривни като тая, ще ти отрежа главата и ще ти взема дюкяна с всички стоки; ако ли не донеса, ще ми вземеш гривната и оня кон отвън, па ще ми отрежеш и главата.
            — Добре — казал златарят и прибрал гривната, като вярвал, че оня иска само да се отърве от затвора и да избяга.
            Юнакът яхнал коня, отишъл при друг златар, продал останалите неща, накупил храна и я отнесъл на разбойниците. Разправил им каква е работата, а после пак възседнал коня и рекъл:
            — Отнеси ме в морската пещера, дето извира живата вода!
            Конят го понесъл натам. Когато стигнали вдън морето, юнакът пак слязъл от коня и легнал по корем — да се промъкне в пещерата, но подал най-напред сабята си. Тъкмо си проврял главата през отвора, видял рибата, че го чака с отворени уста. Но рибата видяла сабята и почнала да трепери от страх, като познала, че иде същият юнак. Тя му се замолила с човешки глас:
            — Юначе, брат да ми си, моля ти се, остави ме жива! Всичко, каквото поискаш, ще ти дам!
            А той влязъл в пещерата и седнал, та запушил прохода, па рекъл на рибата:
            — Ще те оставя жива, но ще ми намериш тридесет и девет самовилски гривни. Докато не ми дадеш гривните, няма да те пусна оттук.
            — Ще ти намеря, ще ти намеря — рекла рибата. — Само недей ме убива!
            И тя почнала да удря с главата си по стената на пещерата. В стената се отворило едно светло прозорче и оттам се чул глас:
            — Какво искаш, сестро? Защо ни будиш толкова рано?
            — Я излезте, че има да ви питам нещо — рекла рибата.
            — Не мога — обадил се гласът. — Не мога да мръдна от болки. Преди неделя един юнак, цял позлатен, ми отряза ръката и ми взе гривната, та сега се лекувам.
            — Можеш, не можеш, излез — викнала рибата. — Или прати сестра си, че инак ще ме убият!
            — Кой ще те убие?
            — Един юнак, цял позлатен; той оня ден ми разчекна устата и ме хвърли чак на сушата, а сега седи с гола сабя срещу мене. Кажи по-скоро на сестра си да дойде!
            Отвътре се обадил друг глас:
            — И аз не мога, сестро, защото този юнак ми отряза оня ден ръката на бащиния ми гроб; поисках му агнешка плешка, а той ми отсече ръката, сега се лекувам.
            — Чакайте, аз ще дойда! — чул се трети глас. — Тоя юнак ми даде оная вечер агнешка плешка.
            И след малко прозорчето се отворило и оттам се показал един страшен дявол с червени коси и червена брада, със зелени очи и дълги посребрени рога.
            — Какво искаш от братовчедката ми, юначе? — запитал дяволът.
            — Тридесет и девет гривни като оная, която взех от отрязаната ръка — рекъл юнакът.
            — Много искаш — казал дяволът, — но ти ми даде плешка и аз ще ти дам гривните. Ела при нас!
            И като рекъл дяволът това, отведнъж стената се пропукала. През пукнатината, широка колкото да влезе човек, се провидяла хубава стая, цяла постлана с безценни камъни; стените и били от седеф и бисери. Сред стаята се били събрали самовили, дяволи, вампири, джуджета и други какви не чудовища. Юнакът влязъл. Всички, които били вътре, паднали ничком и му се поклонили. А рибата рекла на червенокосия дявол:
            — Хайде, давай по-скоро гривните, да се не бавим, че крилат кон чака отвън юнака!
            Дяволът отворил един голям ковчег от чисто злато, бръкнал вътре и наброил тридесет и девет гривни — също като оная. Момъкът ги взел, а уплашените чудовища го изпратили чак до морското дъно и се чудели на крилатия му кон. Той си яхнал коня и право при златаря.
            — Я викни хората, които ни бяха вчера свидетели на облога! — рекъл той на златаря със страшен глас.
            Златарят се разтреперал от страх. Нямало що да прави — пратил да ги повикат. Когато се събрали свидетелите, юнакът извадил тридесетте и девет гривни и ги сложил до оная, която бил оставил миналия ден на златаря. Тогава търговецът паднал на колене пред него и почнал да му се моли със сълзи на очи — да му вземе и дюкяна, и стоката, но да му прости живота. Юнакът се съжалил над него, та му простил живота, но му продал дюкяна със стоката. Сетне натоварил на коня златото и отлетял на планината при стареца. Но като отишъл там, старецът бил умрял. И оттогава юнакът заживял на планината, в двореца, а самовилите му станали покорни и кротки посестрими.

            Три самовилски коня
            Един човек си имал трима синове. Двамата по-големи често се подигравали с малкия си брат, смятали го за глупав и го пращали да върши все най-тежката работа. Той ги слушал и не казвал нищо, защото искал да има вкъщи мир. Баща им бил стар и често боледувал. Веднъж го хванала дълга болест и той, като виждал, че вече му се свършват дните, повикал синовете си, па им казал:
            — Познавам по всичко, чеда, че ми е дошъл краят: няма дни за мене. Всичко, що имам, ви оставям да си го поделите братски, но ще ви моля само за едно: закълнете ми се и тримата, че всеки ще преспи по една вечер на гроба ми.
            Тримата братя се заклели, че ще изпълнят бащината си воля. Боледувал старецът още няколко дена, па умрял. Погребали го синовете му и си разделили цялото наследство; двамата по-стари взели имота, а на малкия не дали нищо.
            — Не е за тебе земя и стока — рекли му те. — Нали те виждаме какъв си глупав: ще пропилееш всичко, ще те окрадат съседите и ще останеш на пътя като просяк. Най-добре ще бъде, ако останеш да работиш при някого от нас: и ще те храним, и ще те обличаме, и на хората няма да ставаш за смях.
            Брат им се съгласил и на това. Останал като ратай при един от братята. Вечерта след погребението той казал на най-стария брат:
            — Ти си най-голям от нас, хайде върви тая нощ да спиш на бащиния ни гроб. Нали уж се заклехме, когато беше жив баща ни!
            А брат му рекъл:
            — Я не ставай такъв смешен! Ей, че си глупак! Да имаше малко ум в главата си, щеше ли да ме караш да вървя да спя в гробищата? Баща ни, като всеки човек на тия години, се беше вдетинил, та затова ни караше да му се кълнем. Кой друг е правил това, та и ние да го правим? А ти, ако искаш да си пазиш клетвата, върви! Иди спи, та поне да те удушат вампирите през нощта, а ние все ще се погрижим утре да те погребем.
            Глупакът не отвърнал нищо на братовите си думи. Той станал и мълком се запътил към гробищата — да спи на бащиния си гроб. Нищо го не плашело — ни таласъми, ни дяволи. Тъкмо бил заспал, един силен блясък го разбудил. Станал той, озърнал се наоколо и що да види: пред него стои хубав дорест кон; юздата, седлото, стремената — всичко от чисто злато, сърма и скъпоценни камъни, а на седлото — дисаги, пълни с жълтици, и дрехи от сърма, свила и бисер. Момъкът се толкова учудил, като видял коня, колкото се и уплашил. Но конят му заговорил с човешки глас:
            — Не бой се, момко, и не се плаши! Аз съм късметът на по-стария ти брат. Той не послуша бащините си думи и погази клетвата си — да спи на гроба на своя баща, затова го напуснах и дойдох при тебе. Стани, та облечи тия дрехи и се качи на седлото ми: ще те занеса, дето заповядаш, за един миг. Тия жълтици са твои: харчи, колкото ти е воля; винаги когато дойда при тебе, все ще ти нося по едни дисаги с пари.
            Момъкът облякъл сърмената премяна, а своите дрипави дрехи скрил в гробищата, па яхнал коня и тръгнал от царщина в царщина — да види къде що има. Тъй пътувал цяла нощ и чак на разсъмване се върнал в гробищата, слязъл от коня и си облякъл скъсаните дрехи. Конят му казал тогава:
            — Отскубни си един косъм от гривата ми; когато ти потрябвам, потрий го между пръстите си — и аз ще дойда веднага.
            Сетне конят се изгубил, а глупакът си отишъл вкъщи. Научили се съседите от братята му, че спал на гробищата, а от съседите се разчуло по цялото село. Кой дето видел момъкът, все му се подигравал. Но той си мълчал. Вечерта, щом се мръкнало, отишъл пак да спи на бащиния си гроб. Тъкмо бил заспал, отново го събудил някакъв чуден блясък. Сега се явил друг кон, черен, пак така натъкмен. Той бил късметът на средния брат. И той казал на момъка същото, което му казал предната нощ дорестият кон. Пак яхнал момъкът коня, а на съмване си отскубнал и от неговата грива един косъм и си отишъл у дома. На третата нощ се явил бял кон, по-хубав от първите и още по-добре нагизден. Той рекъл на момъка:
            — Аз съм твоят късмет. Каквото и да поискаш от мене, ще ти донеса. Дето и да пожелаеш, ще те отнеса.
            — Не ща — рекъл момъкът на късмета си — да ме носиш още никъде. Когато ми потрябваш, сам ще те извикам.
            И той отскубнал от гривата му един косъм, взел от дисагите жълтици, колкото можал да понесе, и си тръгнал за къщи. Полунощ било вече, та когато потропал на вратата, суеверните му братя се изплашили и не искали да му отворят. Единият рекъл:
            — Ето че и брат ни се е вампирясал, та иде да ни души посред нощ. Сигурно дяволите са го разкъсали и той е станал таласъм.
            А другият почнал да кълне и да бае, както бил чувал, че правят хората, когато пъдят отнякъде вампир.
            — Бягай оттука, зло нечисто, главня ти под носа, кошери ти наглава, къпина ти пред нозе, вълк ти насреща!
            Баял, викал, каквото знаел, дано го прокуди, но момъкът все тропал и молел да му отворят. Те го държали чак докато пропеят три пъти петлите, и едва тогава му отворили. Влязъл брат им вкъщи, па почнал да си бърка в джобовете и пазвите и да вади жълтици, едри като конски плочи. Натрупал цял куп злато. Братята му се чудели и го питали отде ги е откраднал.
            — Не ви е грях! — рекъл им той. — Защо сте такива неверници? В таласъми и дяволи вярвате, а не вярвате в баща ни. Тия пари бяха мой късмет, но аз ви ги оставям — да ме помните. Ако бяхте удържали клетвата си, и вие щяхте да имате пари — повече от тия, но вие си погазихте клетвата, що дадохте пред татко. На себе си зло направихте. Аз ще си вървя сега: останете тук, та се радвайте на имота си, па простете на своя брат глупак, ако е нещо сгрешил пред вас.
            Той тръгнал към вратата и те едва тогава се свестили и разбрали думите му. Скочили да го върнат и да го питат къде е намерил тия пари и дали има още, но той вече излязъл. Когато отворили след него вратата, видели, че на двора пръхти хубав бял кон, цял в злато, бисер и скъпоценни камъни, а брат им съблича своите дрипави дрехи и облича сърмена премяна. Додето смаяните момци да разберат сънуват ли, или гледат наяве това, брат им пъхнал своите парцаливи дрехи в дисагите на коня, метнал се на седлото и се изгубил.
            Към пладне момъкът слязъл при един голям и хубав град. Той си облякъл пак дрипите, а сърмената премяна турил в дисагите и пуснал коня да си върви. Влязъл в града, ходил по улиците, минал и покрай царския дворец. Тъкмо като зяпал натам, царската дъщеря се показала от един прозорец. Той я видял и очите му останали в нея: толкова хубава била, че сякаш слънце греело от лицето й. Царкинята затворила прозореца и се изгубила, а той обикалял чак до вечерта, да види няма ли да се покаже пак хубавицата. Но тя се вече не вестила на прозореца. На другия ден момъкът пак минал оттам и видял царкинята. Пак обикалял, додето се мръкне, но тя се вече не показала. Оттогава всеки ден почнал да минава край двореца. Наблизо до сградата на двореца била царската градина. Там имало всякакви плодни дървета, цветя, лозя, зеленчуци. Като видял царският градинар, че някакъв момък с окъсани селски дрехи обикаля всеки ден и по цели часове виси край градината, веднъж го запитал:
            — Защо стоиш тук бе, момче? Няма ли за тебе работа?
            — Чужденец съм — рекъл момъкът, — не познавам никого тук, нямам свой човек. Не знам къде да търся работа; а пък и гладно се не стои: ето, днес нямам вече една пара; нямам и хляб с какво да си купя.
            — Ако искаш да работиш — казал му градинарят, — работа много. Ела при мене да ми помагаш!
            — Да дойда, майсторе — съгласил се момъкът. — Какво ще работя при тебе?
            Царският градинар отвел момъка в градината и като му показал лехите и дърветата, рекъл:
            — Тука ще работиш. Тежка работа няма. Ще копаеш, ще плевиш, ще поливаш. Когато аз изляза по работа, ще пазиш да не дойде някой да направи нещо пакост. Хей там, в оная колиба, ще спиш. Храна ще ти дават от време на време. Ако постоиш повечко и работиш добре, ще научиш занаята и ще станеш царски градинар като мене.
            — Добре, добре, майсторе — казал оня, — ще те слушам, ще изпълнявам всичко, що ми поръчаш, ще ти работя.
            Оттогава глупакът станал работник в царската градина. Работил повече от месец и все поглеждал към прозореца на двореца, но там вече не се показвал никой. Очите на момъка били все в прозореца: тръгне ли по работа, оттам ще мине; излезе ли за малко нанякъде градинарят, работникът ще се изправи под прозореца. Но през тоя месец прозорецът нито веднъж не се отворил. Градинарят видял, че момъкът зяпа натам, но си рекъл:
            „Заплес е това момче, ама пък добре работи. Похватно е и не си скъпи силите. Много добре ми помага. От мене повече работи. Всичко слуша и лесно запомня.“
            Един ден той поискал да излезе из града и поръчал на момъка да гледа добре градината. Работникът седнал пред колибата и пак се загледал в прозореца. Тоя път прозорецът се отворил и царкинята се показала. Тогава момъкът скочил, отишъл зад колибата, потрил първия косъм между пръстите си и тозчас се явил дорестият кон, късметът на най-големия брат. Момъкът извадил бързо сърмените дрехи, съблякъл си парцалите, пременил се и яхнал коня. Но тъкмо препуснал по градинската пътека, видял, че момата била вече затворила прозореца и се била скрила. За да я накара да се покаже отново на прозореца, той разиграл коня из градината, сякаш се намира някъде на полето. Почнал онзи кон да тича, да скача, да гази де що намери: не останали ни цветя, ни трева, ни зеленчуци — всичко било изпотъпкано. Девойката се показала на прозореца, отворила го и дълго гледала юнака. Но той се уплашил, че може вече да дойде господарят му, та слязъл от коня, съблякъл сърмената премяна и си навлякъл отново скъсаните дрехи. Царската дъщеря видяла всичко, що прави работникът; той й се много харесал; щом видяла, че си съблича сърмените дрехи и облича парцаливите, тя стькнала една хубава китка цвете, обнизала я с бисер и безценни камъни и му я пратила по своята вярна слугиня.
            Дошъл си царският градинар и като видял голямата пакост в градината, хванал се за главата. Но работникът изтичал веднага пред него; почнал да плаче и да се преструва, че трепере от страх.
            — Какво е това? — викнал ядосано градинарят. — На що се е обърнала царската градина? Къде ти са били очите? Нали уж те оставих да пазиш, а ти сигурно си заспал! Знаеш ли какво ще направи с нас двамата царят, ако се научи: ще ни отсече веднага главите! Казвай де, какво мълчиш?
            — Ох, майсторе — почнал да плаче работникът и да се тюхка.
            — Да знаеш какво стана! Да знаеш какво стана!
            — Виждам аз какво е станало! — викнал още по-силно градинарят. — Казвай по-скоро, кой е влизал с кон в градината, че я е изтъпкал тъй? Казвай, че ей сега ще те заколя!
            — Ох, майсторе — въздишал и плачел работникът, — и сега не мога още да си събера душата от страх! Долетя кой знае отде един страшен юнак, цял в злато и сърма облечен, яхнал един бесен кон — и той в злато и сърма стегнат. Па като препусна по градината, както си разигра коня, не чува що му се говори, лети като бесен! Аз виках, виках, па като разбрах, че ще ме сгази с оня луд кон, побягнах в колибата и се скрих.
            Градинарят се разлютил, колкото и да обичал момъка, и продължавал да крещи и да му се кара. Чула и царската дъщеря укорите; за да види отблизо работника, тя излязла в градината и запитала градинаря защо се кара на момъка. Той разказал всичко и се оплакал, че ако царят види голямата пакост в градината, ще го изпъди, па може дори да го убие. Царкинята рекла:
            — Ех, голяма работа! За една неделя ти ще поправиш всичко. Колко пакост ти е направил оня юнак?
            — За да поправя всичко, светла княгиньо — рекъл градинарят, — трябва да повикам сума работници и да им платя от себе си.
            — Лесна работа — казала царската дъщеря. — Аз ще ти дам сто жълтици да платиш на работници, за да поправите разваленото и да засадите цветя.
            И тя си отишла в двореца, а оттам пратила по слугинята сто жълтици на градинаря. Още същия ден той почнал поправките; посадил нови цветя, разкопал други лехи, засадил зеленчуци, оправил пътеките и ги настлал с пясък. Работникът му помагал с голямо прилежание; той скоро научил да върши всякакви градински работи: всичко правел, без да чака градинарят да му заповяда. Като видял градинарят, че помощникът му може да върши всичко, без да му стои човек над главата, той почнал все по-често да излиза из града и да оставя момъка сам, но винаги му поръчвал да пази добре градината. Един ден градинарят излязъл рано и казал на работника, че ще се върне чак привечер.
            — Гледай — рекъл му той — да не се случи пак нещо лошо като онзи път! Ако дойде човек и почне да пакости, веднага извикай някого от пазачите на двореца!
            Току-що излязъл градинарят, момъкът извадил втория косъм, потрил го с пръсти и се явил черният кон. Облякъл пак сърмените дрехи и почнал да препуска по градината; момата го видяла и веднага излязла на прозореца. Той изтъпкал цялата градина и чак след като се изморил от бяг и лудуване с коня, слязъл, па си облякъл скъсаните дрехи. Тоя път царкинята му пратила едно хубаво златно сандъче, в което бил сложен нейният лик, изработен върху слонова кост и украсен с бисери, скъпоценни камъни и злато.
            Върнал се вечерта царският градинар; като видял, че градината е цяла превърната на купища пръст и пясък, из които стърчат тук-таме скършени стръкове цветя, а повечето клонки на овошките са изпочупени, щял да припадне. Работникът пак се затекъл да го посрещне с плач и тюхкане и му разказал как дошъл втори юнак с черен кон, още по-луд от първия, та изгазил всичко и изпочупил де що види. Цял ден тичал юнакът по градината и я обърнал на купища пръст.
            — Ами ти де беше? — развикал се отчаяният градинар. — Къде ти бяха устата бе, глупчо? Защо не извика царските пазачи? Ти пак си се скрил от страх, а той е правил, каквото му е било угодно. Тая работа не може тъй. Аз ще те изхвърля още сега: вземай си дрипите и си върви! Що ми струва твоето шътане и твоята работа, като оставяш хората за един ден да развалят онова, което ние сме подреждали цели седмици!
            — Хайде прости ми, майсторе! — почнал да се моли работникът. — Друг път няма да пускам вече никого. Моля ти се, прости ми и сега! Какво да правя! Де ще вървя?
            Градинарят не искал да чуе. Той се развикал толкова силно, че го чула чак царската дъщеря и излязла да види що става в градината. Тя утешила градинаря, дала му двесте жълтици и го придумала да не изпъжда работника. Нямало що, майсторът се съгласил. Пак се заели да поправят градината, но лесно ли се поправя? Не се познавало къде е имало преди това лехи, къде са били пътеките, къде какви цветя са били посадени. Най-усърдно работел момъкът; господарят му не можел да му се начуди как е успял за толкова късо време да изпече занаята. Дори почнал да му завижда, защото много работи вършел по-добре и от него.
            Порасли цветята и зеленчукът, дръвчетата се поправили, градината заприличала на градина. Един ден роднини поканили градинаря на сватба. Никак не му се отивало, защото се боял да не стане пак нещо, додето той се върне. Но не можел да откаже на поканата, за да не помислят хората, че се гордее, та не иска да отиде. Тръгнал, но съвсем без сърце: сякаш го водели на бесилка; нещо му казвало, че и сега, като се върне, ще намери градината опустошена. Той излязъл, а момъкът извадил белия косъм, разтрил го с пръсти и се явил третият кон, белият — неговият късмет. Облякъл момъкът сърмените дрехи; те блестели от бисер и скъпоценни камъни. Яхнал се на коня и понеже бил решил да не стои вече при градинаря като ратай, изтъпкал де що можал да стигне. Конят изорал земята от край до край, та се не познавало градина ли е било там или угар. Момата гледала от прозореца и след като момъкът слязъл от коня и се преоблякъл, тя му пратила по своята вярна слугиня пръстена си и поръчала да му каже да не излиза никъде вън от града, а да чака, додето дойде време да се оженят.
            Като прибрал пръстена, момъкът пак потрил белия косъм, явил се конят, той извадил от дисагите му толкова жълтици, колкото можели да съберат джебовете му, па излязъл от градината. Вратата оставил отворена — да помисли градинарят, че помощникът му е избягал от страх, та не е успял да затвори и вратата. Сетне тръгнал из най-тесните улици, излязъл накрай града и се настанил да живее при една бабичка, която нямала деца. Денем не излизал никъде; само нощем ходел по улиците наоколо.
            Върнал се царският градинар; градината била съвсем изравнена; ако имало някъде малко зеленина, то било само около дърветата или по кътищата, дето не може да стигне конски крак. Работникът се никъде не виждал. Господарят му се уплашил, да не би да го е убил юнакът, и почнал да го дири навсякъде, ала не можал да го намери. На другия ден царят бил поканил гости в двореца, на угощение. Той пратил да заповядат на градинаря да набере всякакви плодове от градината за вечеря и да накъса цветя, за да украси празничния чертог. Градинарят се намерил в чудо: как да каже на царя, че градината е изтъпкана? Почнал да плаче и да кърши ръце. Плачът му стигнал чак до двореца. Стекли се слугите и царедворците да видят каква е тая работа; онзи, когото царят бил пратил да поръча на градинаря плодове и цветя, им казал, че от градината няма и помен: от край до край разорана, сякаш са тъпкали по нея триста коня. Градинарят им разказал за двамата юнаци, които били дохождали по-рано да препускат конете си по градината.
            — Сигурно и сега — рекъл той — е дошъл пак някой такъв, та всичко е изпотъпкал. Но какво да правя аз, клетият? С кои очи да погледна царя? Отде да му взема цветя и плодове, когато градината е цяла изкъртена, изтъпкана и разорана?
            — Не бой се! — почнали да го утешават царедворците. — Ние ще разкажем на царя всичко и той ще ти прости.
            Те отишли в двореца и разказали на царя всичко, каквото били чули от градинаря. Един от тях рекъл:
            — Царю честити, тия трима юнаци са сигурно научили, че имаш три дъщери, та са влезли в градината да ги видят, когато се покажат на прозорците, и да им се похвалят с юначеството си.
            След тия думи царят се замислил. Той наистина имал три дъщери, но двете били вече застарели, та се и не показвали на прозорците; момъкът бил видял най-малката: тя била, която му дала китката, златното сандъче и пръстена. Царят решил да омъжи вече дъщерите си. На другия ден след угощението повикал най-изкусния златар и му поръчал да направи три златни ябълки. Златарят ги направил и донесъл. Царят повикал дъщерите си и им казал, че било дошло време да ги омъжи. Дал им по една златна ябълка и рекъл, че на другия ден ще ги извика да си избират момци; коя когото избере, на него ще я даде.
            Още от вечерта било разгласено — колкото ергени има по града, всички да се съберат пред царския дворец. Рано-рано почнали да се тълпят ергените пред двореца пременени и накичени. Като се събрали всички, излязъл и царят с дъщерите си. Момците се наредили и почнали да минават един по един пред тях. Най-старата мома ударила един богат ерген с ябълката по гърдите и го хванала за ръка. Всички събрани почнали да викат:
            — Да живее царският зет! Хайде, честито да му е!
            Момъкът се отделил с царкинята, а другите ергени почнали да се изреждат отново пред двете царски дъщери. И средната ударила едного. Останала най-малката. Тя гледала по момците, но не могла да види никъде онзи, на когото била дала пръстен. Извървили се всички момци, тя не ударила никого. Баща й я попитал защо си не избира мъж.
            — Мигар не харесваш тукашните момци? — рекъл й той. — Защо не удари никого от тях?
            — Не, татко — отвърнала тя. — Тук нямаше ерген за мене. Но може в града да има и други момци, които не са дошли, защото не са ги повикали. Заповядай да дойдат тук всички: и слепи, и куци, и недъгави, и болни — каквито и да са, до един да дойдат!
            На другия ден царят заповядал да се съберат пред двореца му всички ергени: и бедни, и богати, и здрави, и болни, и недъгави, и читави. Който не дойде — насила да го доведат. Почнали да се събират всички. Царските войници тръгнали от къща на къща да търсят ергени; де кого намерили, все довели. Пак почнали всички да се изреждат един по един пред царя и царкинята. Всички преминали, най-отзад крачел един окъсан момък в селски дрехи, работникът от царската градина. Щом го видяла, царската дъщеря го замерила и ударила с ябълката. Като видели това сбраните, всички викнали из едно гърло:
            — Сгреши, сгреши царската дъщеря! Я нека преминат пак всичките: да си избере някой момък според нея, а не тоя селяк!
            Преминали още веднъж, та още дваж, но царската дъщеря удряла все селяка. Царят се разлютил и рекъл на дъщеря си:
            — Как не те е грях — да ми навлечеш тоя срам на главата? Не се ли намери за тебе по-добър мъж, ами избра тоя никакъв селяк?
            А тя уловила за ръка момъка, па рекла на баща си:
            — Защо се сърдиш, татко? Нали ни каза — всяка да си избере мъж, какъвто си хареса? Аз си харесах този — и него искам. Ако има нещо срамно в тая работа, срамът ще е за мене.
            Царят още повече се разядосал и казал на дъщеря си:
            — Хайде, вземи го, щом си го толкова харесала! Но аз не ща и да го погледна: махайте се от очите ми; вървете, дето щете — само да не ви виждам!
            Момата не се докачила от тия думи на баща си, но й станало мъчно и казала със сълзи на очи:
            — Може да дойде време, татко, ние да ти станем по-мили от другите. Спомни си тогава как си прокудил пред всички своя зет и своята дъщеря!
            И тя хванала за ръка момъка и тръгнала с него. Те си отишли в къщата, дето живеел той, при бабата. Вечерта, когато добре се стъмнило, момъкът потрил черния косъм и белия; явили се конете; на единия се качил той, а на другия — тя, след като се облекли в сърмените дрехи, и отлетели. Отишли в един голям далечен град, в чуждо царство, където никой ги не познавал. Накрай града слезли от конете, пуснали ги да си вървят, а те отишли в най-добрата странноприемница. Като ги видели там хората облечени в сърма и коприна, почнали да им се покланят доземи като на цар и царица. Те си наели една стая и повикали съдържателя. Момъкът му казал, че иде с годеницата си от далечен град, за да се венчаят. Родителите на момата не били съгласни да му я дадат, затова тя избягала с него. Помолили го да им стане кум. Той с радост се съгласил. Тъй поживели двамата няколко дена, а в неделята се венчали. Когато излезли от църква, кумът по поръка на младоженеца взел едни дисаги жълтици и хвърлял навред по пътя, отдето минела колесницата. Сватбата станала по-богата и по-весела, отколкото би била в двореца. По целия град се разчуло за богатите младоженци; всички почнали да се тълпят пред къщата на кума, а той всички канел — пак по момкова поръка — да влязат вътре. Дали на всички богато угощение и който влезел, излизал си доволен и весел. Три дни траяли сватбените веселби. На четвъртия ден заранта младоженците станали на ранина, царският зет потрил пак двете влакна и конете дошли, черният и белият. Той взел дисагите от двата коня, изтърсил ги на пода в стаята, дето живеели, па повикал кума си и му рекъл:
            — Прощавай, куме, че те будим рано-рано, но днес ние сме пътници. Хайде сбогом, може вече и да се не видим. Ето там оня куп жълтици — вземи си ги за разноските по сватбата.
            И като му благодарили и целунали ръка, както е редно, излезли на двора. Там ги чакали конете. Кумът видял двата хубави коня, цели в сърма и злато, и се почудил отде са дошли. Младоженците се качили на конете и додето той отварял вратите, за да минат ездачите, двамата млади изчезнали. Обърнал се кумът, гледа: няма нито коне, нито хора; сякаш потънали под земята.
            Три години ходили тъй царската дъщеря и мъжът й. Не останал ни един по-голям град необходен: навсякъде минали, всичко видели. След третата година се върнали в страната, отдето била царкинята, и си купили една къща накрай града. Сега вече никой не ги познавал; не само гражданите били забравили за тях, ами и царят отдавна вече не споменавал името на дъщеря си. А другите двама царски зетьове се перчели и надували около тъста си като петли: те били първи след него в царството.
            Наскоро, след като мъжът и жената се заселили в града, случило се, че се разболяла царицата. Болна била от очебол. Колкото лекари викал царят, все я лекували и все не успявали да я излекуват. От ден на ден очите й отивали все по-зле; с едното вече ослепяла, а и другото вървяло на ослепяване. Всички лекари дигнали ръце от нея. Научил се за това и царският зет и казал на жена си. Тя се разплакала от жал и го замолила — каквото прави, да прави, да намери отнякъде лекар, който да излекува майка й. Мъжът потрил белия косъм и се явил конят. Той го запитал не може ли да се намери някъде лекар за тъща му.
            — Не може — рекъл конят. — Лекари не лекуват такава болест, но за нея има лек. Лекът й е от слоница. Трябва да отидем далек, там, дето живеят слоновете, в бамбуковите гори, та да издоим някоя слоница и да отнесем на болната млякото: щом й капнем от него в очите, като с нож ще се пресече болката и царицата ще прогледне.
            Мъжът се облякъл като лекар и отишъл в двореца.
            — Казаха ми — рекъл той на царя, — че имало болен в двореца. Дойдох да го прегледам: дано му намеря лек за болестта.
            Царят не познал, че тоя предрешен лекар е зет му.
            — Не са те излъгали — рекъл му той натъжено, — царицата е болна. Очите я болят. Лекуваха я мнозина, но никой не можа да каже лек. Все по-зле отива; едното й око ослепя, а и с другото вече слабо вижда.
            И той го завел при болната. Лекарят погледал очите на болната и рекъл:
            — Лесен е лекът на тая болест. Пратете да намерят мляко от слоница: щом се капне в очите на болната, тя ще оздравее.
            Лекарят си отишъл, а царят повикал зетьовете си, та им поръчал да намерят мляко от слоница. Те тръгнали по града да търсят не се ли продава някъде, но никъде не намерили. Отишли при царя и му казали, че няма.
            — Има, няма, ще намерите! — рекъл им царят. — Вие сте ми зетьове, царицата ви е майка; накрай света идете, но намерете!
            Двамата зетьове оседлали конете си и тръгнали. А в това време третият зет вече бил отишъл в бамбуковите гори да търси слоници за доене. Той слязъл с коня си сред планината, дето си почивали на пладне слоновете. Тъкмо тогава животните спели под дебелите сенки. Ездачът се приближил кротко до една слоница, от която бозаело малко слонче, отместил слончето и почнал да бозае сам, па сетне сложил едно стъкло до устата и го напълнил с мляко; като свършил това, качил се на коня си и си тръгнал. По пътя спрял в един голям град и тръгнал да пита има ли за продан слонско мляко.
            — Нямаме слонско — казвали му навсякъде, дето влизал, — но ако ти трябва мляко от дива свиня, имаме.
            — Дайте ми от дива свиня — рекъл той на един продавач.
            Налели му едно стъкло, той платил и си излязъл. Тъкмо мислел да се качи на коня си и да полети накъм дома, видял, че в същата продавница влизат двамата му баджанаци. И те питали за слонско мляко. И на тях казали, че не се продава никъде. Тогава царският зет пуснал коня да си върви, па тръгнал след баджанаците си. Те отишли в една странноприемница и седнали да вечерят. Седнал и той близо до тях: поръчали си вечеря. Всички, които били там, го загледали; както бил облечен цял в сърма и коприна, мислели го, че е някой царски син или поне пръв царедворец. След като се навечерял, той се приближил до двамата царски зетьове, поздравил ги и се заприказвал с тях. От дума на дума дошло ред да ги пита къде са тръгнали и по каква работа ходят. Те му разправили.
            — Слонско мляко — рекъл той — няма да намерите за продан. Ако ви трябва, ще идете на един месец път оттука, в бамбуковите гори, дето живеят слоновете. Само че преди да стигнете до поляните, дето си почиват слоновете, ще минете през много пещери с тигри. Тигрите може да ви разкъсат. Да ви кажа право, тая работа е опасна.
            Баджанаците му се изплашили, като чули това.
            — Не може ли да се намери слонско мляко някъде наблизо, без да се отива чак в ония опасни гори?
            — Може — рекъл им той. — Аз мога да ви дам.
            И като им показал стъклото с мляко от дива свиня, добавил:
            — Ето слонско мляко.
            На царските зетьове светнали очите от радост.
            — Молим ти се — рекли му те, — дай ни от това стъкло да си прелеем! Колкото пари искаш, ще ти платим.
            — За пари го не давам — казал той. — Но аз виждам пръстени на ръцете ви. Дайте ми ги — да ви дам стъклото.
            — А, не може! — рекли те. — Това ни са венчалните пръстени. Ние сме баджанаци и двамата сме царски зетьове. Какво ще кажат булките ни, като видят, че ни няма пръстените? Не може, не може.
            — Щом не може — казал баджанакът им, — няма слонско мляко. Идете в бамбуковите гори, та търсете слоници за доене: само се пазете от тигрите!
            И като рекъл това, той понечил да си излезе. Но те и двамата се спуснали да го догонят.
            — Дай стъклото! — рекли. — Ето ти пръстените: вземи ги!
            Той им взел пръстените, па им дал стъклото, в което бил купил мляко от дива свиня. Те се върнали радостни в странноприемницата, да се стегнат за път, а той излязъл вън от града, повикал коня, като потрил белия косъм, яхнал го и отлетял право у дома си. Като стигнал там, дал стъклото на жена си и всичко й разказал.
            Върнали се и двамата царски зетьове. Царят излязъл чак накрай града да ги посрещне. Щом влезли в двореца, те отишли в стаята на царицата — да й капнат в очите от чудотворния лек. Но тя съвсем ослепяла от него.
            — Излъгал ме е този проклет лекар! — викнал гневно царят. — Я го намерете по-скоро: ще го убия веднага!
            Същия ден още разгласили по града да се яви в двореца оня лекар, който е преглеждал последен царицата. Царският зет се досетил каква ще да е работата. Той отишъл в двореца. Царят викнал гневно по него и почнал да му се заканва, че ще го убие.
            — Защо ме излъга? — наченал да го кори той. — Ако не разбираш от лекуване, защо идваш да лекуваш болни? Ти каза да намерим слонско мляко — и ние намерихме. Моите зетьове са ходили накрай света да дирят. А иди виж сега колко е помогнал твоят лек на царицата: и с двете очи не вижда!
            И като се обърнал към стражите, викнал им:
            — Скоро заведете тоя на бесилката!
            Но лекарят дигнал ръка и казал:
            — Една дума, царю честити. Човек се не беси, преди да му се чуе думата. Дайте да видя лекарството, което са донесли на царицата зетьовете ти!
            Подали му стъклото. Той сипал малко на шепата си, помирисал го, близнал с език и рекъл:
            — Това не е слонско мляко; това е мляко от дива свиня. То е много лошо за болни очи. Твоите зетьове или са издоили някоя дива свиня, или някой хитрец ги е излъгал.
            Зетьовете викнали да се карат с лекаря, да го хулят и корят. Царят взел тяхната страна и пак заповядал на стражите да отведат лекаря на бесилката. Но той рекъл:
            — Хайде! Обесете ме, щом сте решили да ме бесите! Но преди това ще те запитам, царю честити, защо, когато ти казах да потърсиш слонско мляко, ти не ме попита къде може да се намери. Отговори ми по-напред, че после ме беси! Нямаше защо да отиват зетьовете ти по света да доят дивите свине; и тук, в града, има слонско мляко.
            — Какво? — викнали зетьовете. — Ние питахме по целия град: никъде няма!
            — Има — рекъл баджанакът им, — но не сте знаели къде да попитате. Тук живее един царски зет, прогонен от тъста си. Той скоро се е върнал от ония далечни страни, дето се въдят слонове, и е донесъл слонско мляко. Да бяхте поискали от него, той щеше да ви даде.
            Като чул това царят, омекнал. И зетьовете му се укротили. Почнали да го молят да ги отведе при тоя човек. Той обещал сам да му говори.
            — Познавам го добре — рекъл лекарят, — той е добър човек. Щом му кажа, ще прати на царицата мляко от слоница.
            И той си отишъл и разправил всичко на жена си. Тя веднага взела стъклото със слонско мляко, занесла го на баща си и рекла, че мъж й го бил донесъл, като се върнал от далечни земи.
            — Тоя ли селяк ще донесе слонско мляко! — почнал да се подиграва царят. — Той нека върви крави да дои: за друго не го бива!
            — Остави тия подигравки, татко! — рекла кротко царкинята. — Опит пари не струва. Капнете малко в очите на мама, че да видим — може да й стане по-добре!
            Царят взел стъклото и отишъл при царицата, капнали от млякото в очите й — и тя прогледнала. Всички се почудили на силата, що имал тоя чудотворен лек. Тогава царят казал на дъщеря си, че ако иска, може да се пресели с мъжа си в двореца.
            — Само че не ща да го виждам тоя селяк! — рекъл той. — Живейте си отделно: да ми се не мярка пред очите.
            — Добре, татко — рекла царкинята, — ще му кажа. Но той е донесъл от ония далечни земи такива богатства, че едва ли ще поиска да дойде в двореца, дето ще го смятат за слуга.
            И си отишла. Минало що минало, разболял се и царят, но от друга болест. Много тежко се разболял. Хвърляло го в огън, той се мятал, бълнувал, идело му да излезе из кожата си от мъка. Пак почнали да викат лекари след лекари. Царят поръчал да намерят оня лекар, който излекувал царицата; дирили го навсякъде, но не могли да го намерят. А царят вървял от зле към по-зле. Дошъл вече до смърт. Тогава прокуденият зет извикал дорестия кон и го попитал не знае ли лек за царювата болест.
            — Има лек — рекъл конят. — Лек без пари, но е много далече. Всред най-голямото море има един самовилски остров. Насред острова расте една ябълка, висока и клонеста. От нея да се откъсне плод и да се даде на болния, ще оздравее веднага. Но много опасно е да се пътува към острова. В морето наоколо живеят самовили, а те имат много дълги коси; пущат си косите във водата и заплитат корабите, та никой не може да се доближи до острова. И за нас, конете, е опасно: те заплитат нозете на всеки кон, който заплува натам, и конят се удавя в морето.
            — Щом е тъй, работата била лесна — рекъл царският зет. — Ти си върви сега, па когато тръгнем към острова, аз ще намеря лек за самовилските коси.
            И той пак се облякъл като лекар и отишъл в двореца. Там всички го посрещнали с голяма почит. Въвели го при царя. Болният бил изпаднал в несвяст. Лекарят го прегледал и казал на двамата зетьове, които стърчали до леглото:
            — И на царювата болест има лек. Всред най-голямото море има остров, дето расте ябълка. Ако има някой сърцат и верен човек да донесе на царя плод от ябълката, ще оздравее.
            На царските зетьове дошло на ум да попитат лекаря не знае ли някой да е брал от тия ябълки, но като се боели да не би пак да излезе, че баджанакът им е ходил на острова, не го запитали: страх ги било да им не вземе селякът първото място в двореца. Те рекли на лекаря пред царедворците:
            — От нас по-сърцати и верни хора царят няма. Ние двама ще идем да му донесем от ония ябълки.
            Лекарят си отишъл и веднага извадил косъма от дорестия кон; потрил го с пръсти, явил се конят, мъжът си облякъл сърмените дрехи, запасал си сабята и казал на коня:
            — Хайде сега — към самовилския остров!
            И конят потеглил. Стигнали до крайморския град, а оттам се впуснали в морето. Плували, по едно време конят викнал:
            — Господарю, какво да правим сега, като почнаха да ми се заплитат нозете?
            Ездачът изтеглил острата сабя и почнал да я върти покрай нозете на коня. Тъй сякъл той самовилските коси чак докато излезли на острова, и конят плувал свободно. Изплували из водата, намерили ябълката; конникът откъртил една клонка с едри узрели ябълки и полетял с коня към морето. И сега трябвало да маха със сабята, за да сече самовилските коси. Тъй минал голямото море, излязъл на сухо край града и се спрял в една странноприемница. Случило се, че там спрели и царските зетьове. Като ги видял, баджанакът им си намазал ръцете и лицето със сажди, за да го помислят, че е арапин, и отишъл при тях. Попитал ги по каква работа са тръгнали. Те му казали, че са се запътили да търсят ябълки от самодивския остров.
            — Добре — казал той, — но мигар вие мислите с вашите коне да плувате чак до оня далечен остров? Знаете ли, че самовилите, които плуват под водата, заплитат нозете на конете и човек се удавя? Те дори корабите спират. За такова плуване трябва да имате самовилски коне, какъвто имам аз.
            — Тъй ли? — учудено запитали те. — Ами какви са тия самовилски коне?
            — Елате отвън, да ви покажа какви са.
            Излезли в двора, зад странноприемницата, арапинът потрил косъма от дорестия кон и той се явил, цял в злато и сърма, едър, с огнени очи, пръхтящ и готов да понесе ездача си. Те останали като вкаменени на мястото си: не разбрали дали е паднал от небето, или е изникнал из земята. Почнали да си търкат очите: струвало им се, че сънуват. А пък арапинът след малко кимнал с глава на коня и животното мигом се изгубило, сякаш потънало подземи.
            — Ето, видяхте ли сега какъв е самовилският кон? Само с такъв кон човек може да отиде в самовилския остров и да набере от ония плодове, които ви трябват.
            — Има ли и други такива коне? — попитали царските зетьове.
            — Аз имам още два такива.
            — Молим ти се, продай ни ги! Искай злато — колкото щеш; ние ще ти дадем; само ни ги продай!
            Арапинът се изсмял:
            — Не злато, а със скъпоценни камъни да ми напълните всичките стаи на тая странноприемница, пак не ви продавам самовилски кон. Какво ми струва вашето богатство, додето имам такива коне: те са по-скъпи от всяко съкровище. Каквото и да поискам на света, те ще ми го донесат; където и да поискам да отида, те ще ме отнесат скоро-скоро. Ей сега да тръгна за самовилския остров, утре заран съм тука. Ако искате, мога да ви донеса една ябълка: но с пари не мога да ви я продам. Ако склоните да ви ударя по един печат на гърба, на голо, ще ви донеса ябълка.
            Нямало какво да правят царските зетьове, съгласили се.
            „Кой ще ни гледа дали имаме печати на гърба? — рекли си те един на друг. — Да вземем ябълката и да си вървим. Нима арапинът ще тръгне след нас да разправя, че ни е ударил печат? Ние да излекуваме царя, та после — лесно.“
            Арапинът излязъл по града, купил си ябълки, изял ги. Оставил само една и с нея се върнал в странноприемницата. На сутринта я дал на двамата си баджанаци, па им ударил по един печат на гол гръб. Те си тръгнали, а той се измил от саждите, яхнал черния кон и си отишъл вкъщи с клонката ябълки.
            Щом пристигнали в двореца, зетьовете отишли право при царя. Дали му да хапне от ябълката, но не му минало; дори като че ли му станало по-зле. Той почнал да охка, да се тръшка от болки; всички помислили, че бере душа.
            — Отде сте донесли тази проклета ябълка? — запитал ги тъст им. — Ще ме уморите с нея! Пратете по-скоро да повикат лекаря!
            Пратили хора да повикат лекаря, но те не могли да го намерят никъде. Минало що минало, той сам дошъл. Всички с поклони се спуснали да го посрещнат и го отвели при царя.
            — Как ти е здравето, царю честити? — попитал той. — Излекуваха ли те твоите зетьове?
            — Къде ще ме излекуват! — почнал да се оплаква той. — Донесоха ми уж самовилска ябълка, а тя излезе дяволска; на умиране съм. Ако ми помогнеш, пак ти ще ми помогнеш! Моля ти се, намери ми лек!
            — Ще ти намеря — рекъл предрешеният лекар. — Ще ида при оня царски зет; той има самовилски ябълки, ще ми даде. След малко ще ти ги донеса или ще пратя някой друг да ти донесе, защото мене ме викат от най-далечни страни да лекувам.
            И той си отишъл. Жена му веднага взела клона с ябълките и отишла в двореца, та ги занесла на баща си. Той изял една ябълка, станало му по-добре, изял още една, съвсем оздравял; изял трета — и добил сили, като че ли е момък на двадесет години.
            — Да си благословена, дъще моя! — рекъл й той. — Бог да ти даде всичко добро, че ме излекува от тая страшна болест.
            — Недей благодари на мене — казала дъщеря му, — ами на мъжа ми. Ти не искаш и да го погледнеш, но ето че той спаси първия път мама от слепота, а сега тебе от смърт. Нему трябва да благодариш.
            Царят тогава поръчал на дъщеря си да се пресели с мъжа си в двореца и да ядат на царската трапеза.
            — Ще му кажа — рекла тя, — но не ми се вярва да се съгласи. Той ти е много сърдит, че ни изпъди.
            — Ако ще, да се съгласи, ако не ще пък — негова работа! — викнал горделиво царят. — Няма пък да ида да се моля на един селяк!
            — Добре, татко — рекла дъщерята, — аз и това ще му кажа. Сбогом засега. Може да дойде време пак да ви потрябваме.
            — Ами, ще ми потрябвате зер, как не! — изсмял се царят. — И съвсем да ви не видя, все ми е едно!
            Царкинята си отишла вкъщи, па разказала на мъжа си какво говорили с царя.
            — Нищо — рекъл мъжът й. — Нека се гордее той. Ще дойде време да види от нас полза, каквато няма да види от зетьовете си. Нека му са честити. На нас и тук ни е добре. Ако поискам, утре още мога да дигна дворец, по-голям от неговия.
            Минала цяла година оттогава. На царя и през ум не минало за селяка — да го повика поне веднъж на гости в двореца или да прати хора да видят как живеят зет му и дъщеря му; той забравил не само че оня му е зет, а и че е спасил живота му и здравето на царицата.
            Един ден някой си съседен цар отворил на царя война. Почнали да се събират воини и да се трупат на границата, дето се водела войната. Дошло време и царят да тръгне с вождовете на войските за там. Тоя ден се явила в двореца прокудената царкиня и казала на царя, че мъж й иска да тръгне с другите да се бие, та го замолила да му даде един кон, сабя и военни дрехи. Царят й се изсмял в очите:
            — Я се махай, дъще, с твоя селяк! Сега имаме толкова работа, че не можем да мислим за него. И той щял да върви да ми се бие! Нека си купи муле, па да върви на пазара да продава лук! Има си хора за война…
            — Недей дума така, тате! — почнала да му се моли царкинята. — Ти не знаеш какъв юнак е. Дай му един кон и оръжие, па ще видиш!
            — Юнак зер! — изсмял се пак царят. — Кой знае къде ще побегне да се скрие, щом види сабя пред себе си!
            — Моля ти се, тате — рекла тя отново, — за моя угода му дай кон и оръжие! Той не е страхлив: сам ще видиш.
            И царят, за да не докачи дъщеря си, поръчал да пратят на зетя му един застарял кон, ръждясало оръжие и скъсани дрехи. Зет му се натъкмил с пратеното, яхнал се на крантата и тръгнал. Той минал през града, обиколил дори край царския дворец — всички да го видят, че и той отива на война. Всеки се смеел с него, а децата тичали подире му и го замеряли с камъни. Излязъл селякът отвън града, па тръгнал по пътя, отдето минавали воините. Който го срещне, па и който го застигне, все се подигравал с него. На едно място конят му затънал в една тиня и ездачът нагазил до колене в калта да го вади. Който минел по пътя, селякът му се молел да му помогне, но всички му се присмивали. Минали и царските зетьове. И те почнали да му се подиграват:
            — Я вижте селяка! И той тръгнал на война! Май че и на връщане ще го намерим все да кисне в това блато.
            А той се помолил и на тях да му помогнат.
            — Моля ви се, баджанаци и братя, слезте за малко, та ми помогнете да изкарам тая кранта из калта! До гроб ще ви бъда благодарен.
            — Я си стой там, що ти трябва да излизаш, та да мориш и коня! — викнали му те, като го отминали. — И без тебе ще свършим войната…
            Минал и царят оттам. И той видял селяка, затънал в блатото, че тегли коня за юздите. Но царят само презрително го погледнал и отминал с първенците си. Като видял селякът, че всички воини са отишли напред, излязъл из блатото и потрил черното влакно. Дошъл черният кон и му донесъл премяна като за войвода от лъскаво желязо, сребро и злато; селякът си свлякъл калните дрехи, скрил ги в едни тръне край пътя, облякъл хубавите дрехи, запасал сабята, украсена с безценни камъни, и се качил на коня.
            Когато стигнал на бойното поле, войната била вече към края си. Вражите войски излезли по-силни и по-сърцати, а двамата царски зетьове били побягнали, та повлекли подире си и уплашените пълчища. Отведнъж всички видели всред войската един снажен юнак, облечен в желязо, злато и сребро, на буен черен кон. Тия, които бягали, се засрамили и всеки се спрял, където бил. Юнакът влязъл сред вражите войски и почнал да сече наляво и надясно. Колкото можел той да повали със сабята, три пъти повече погубвал конят, като газел с нозе и късал със зъби. Отдето минел конникът, все правел път. Емнали се тогава след него насърчените воини и почнали да секат — де когото видят. Вражите войници падали сякаш снопи. Като видели, че не ще удържат, те побягнали, а ония ги подгонили, та избили, колкото могли. Чуждият цар поискал мир; тъй за няколко часа войната се свършила.
            Тъстът на юнака гледал всичко от едно високо бърдо, дето му била шатрата. Той много се чудел на тоя незнаен юнак. Когото попитал, никой не можел да му каже кой е юнакът и отде се е вестил. Щом се свършил боят, юнакът дошъл при царя и му се поклонил. И той, и конят му били само кръв. Царят го уловил за ръка и го целунал по челото. После влезли в царската шатра и седнали да си починат. Юнакът почнал да бърка по джобовете: търсел кърпа да си изтрие потта от челото. Царят се сетил и тутакси му подал своята свилена кърпа, на която било извезано името му с венец и корона. Юнакът се обърсал, па си прибрал кърпата в джеба, сякаш забравил, че е чужда. След това царят извадил от пръста си своя пръстен, украсен с едри безценни камъни, и го дал на юнака за благодарност. Събрали се всички големци, челници на войската; дошли и страхливите царски зетьове; всички насядали в шатрата. Сложили гозби и питиета на трапезата. Царят седнал, а юнака сложил до дясното си коляно, на първо място. Яли, пили, па си тръгнали. Додето да се качат големците и царят на конете, юнакът се изгубил със своя кон. Царят го потърсил, за да му даде преднина и сега пред всички вождове, но никой не можал да му каже къде се е дянал.
            Като се връщали в града, всички видели, че селякът все още тъпче из блатото и се мъчи да извади коня. Всеки се смеел презглава и отминавал. Царските зетьове също го подиграли:
            — Хайде, остави, селяко, тая пуста кранта! Ние ходихме на война и победихме, а ти още газиш в калта. Нека мре там тоя дръглаш! Сега царят е весел, ела след нас, той може да ти даде друг кон, още по-стар!… Остави го тоя!
            Като се изредили всички войници, селякът си отишъл вкъщи и разказал на жена си всичко, що станало. А царят все очаквал да му дойде на гости юнакът, но той се не вестявал. Пратил да го търсят по цялото царство, но хората се връщали и казвали, че не могат да му открият следите. Тогава царят заповядал да тръгнат глашатаи да викат по цялото царство: който каже къде е юнакът, царят ще му даде, каквото поиска, и ще го направи царедворец. Тогава селякът станал и отишъл в двореца; царедворците не искали да го пуснат при царя, но като им казал, че знае къде е юнакът, отишли, та съобщили на царя.
            — Нека дойде! — рекъл царят.
            Влязъл селякът, облечен в прости, но чисти дрехи. Поклонил се на тъста си, както го иска човещината, и рекъл:
            — Царю честити, аз дойдох да ти кажа къде е юнакът, който ти помогна да победиш във войната.
            — Добре. Кажи къде е!
            — Ще ти кажа, но по-напред искам ти да ми кажеш, би ли познал този юнак, когото дириш? Ако се изправи пред тебе, да речем, както сега аз съм се изправил, би ли го познал?
            — Как да го не позная? — зачудил се царят. — И между хиляди бих го познал.
            — Мамиш се, царю честити — рекъл селякът. — Ако го видиш в ония дрехи, с които е бил на война, ти ще го познаеш, но да облече други — да речем, моите — няма да го познаеш.
            — Ти подиграваш ли се с мене бе? — викнал докачен царят. — Ако ще, и меча кожа да навлече, пак ще го позная.
            — Хубаво, царю честити — рекъл селякът. — Чия е тая кърпа? Твоя ли е?
            И той му извадил кърпата, която бил дал на юнака да си обърша потта.
            — Моя е — рекъл, — аз я дадох на юнака след боя. Отде си я взел?
            — Ами тоя пръстен твой ли е?
            — И той е мой — рекъл царят. — Подарих го на юнака за спомен. Кой ти е дал кърпата и пръстена? Казвай скоро!
            Селякът се поклонил на царя и рекъл:
            — Потърпи малко, царю честити! Ще видиш след малко отде съм взел кърпата и пръстена. Погледни през прозореца — да видиш юнака!
            И той слязъл на двора, потрил черния косъм и конят се явил. Селякът си съблякъл простите дрехи, облякъл сърмените и яхнал коня, та се разходил по двора; сетне махнал с ръка на царя да почака и литнал из двореца навън; отишъл у дома си с коня, потрил бялото влакно и накарал жена си да се качи на белия кон, та заедно да отидат в двореца. Царят видял от прозореца дъщеря си и зетя си, яхнали на хубави коне със златна нареда, и чак тогава разбрал кой е бил юнакът. Той се затекъл по стълбите, излязъл на двора, прегърнал зетя си и дъщеря си и от очите му покапали като град радостни сълзи. После заповядал да се съберат всички големци, царедворци, челници и първенци на града на угощение. Угощението траяло три дни и три нощи; всички се веселили и радвали, само на двамата зетьове не било весело: завистта им яла сърцата. Те почнали да се хвалят на царя, че винаги са му били верни, а най-малкият зет не бил искал и да го знае.
            — Ние — рекли те — ходихме накрай света да ти донесем слонско мляко; тигрите насмалко щяха да ни разкъсат. Сетне какви мъки сме теглили, додето стигнем до самовилския остров, за да откъснем една ябълка — само ние си знаем!
            Чул тия думи най-младият зет и се обадил:
            — Я стига сте се хвалили, че ще извикам арапина, който ви даде ябълката и ви удари по един печат на гол гръб, и оня царедворец, от когото взехте мляко срещу пръстените си!
            Като чули тия думи, баджанаците му изтръпнали. А царят рекъл:
            — Тъй ли била тая работа? Я извикай тоя арапин и тоя царедворец да ни кажат как са купили зетьовете ми мляко и ябълка, па сега ме лъжат, че щели да ги изядат тигри!
            Тогава юнакът извадил двата пръстена с имената на царските дъщери и ги дал на царя.
            — А сега — рекъл, — ако нямат срам тия самохвалци, нека си съблекат ризите — да им видиш печатите на гърба!
            Всички почнали да се смеят, но царят не се засмял. Той сърдито заповядал на двамата си зетьове да се съблекат. Срам, не срам, те си показали голите гърбове и той видял печатите.
            — Ето — рекъл най-малкият зет — какви са лъжци твоите зетьове. Аз знаех, че ще се хвалят пред тебе как уж са ти спасили живота; затова им дадох мляко от дива свиня и ябълка, дето се ражда по всички градини. А еленското мляко и самовилската ябълка аз добих, като пътувах чак до бамбуковите гори и до самовилския остров с двата коня, на които ни видя, че яздим с жена ми. Ако ли искаш да знаеш кой е лекарят, който намери цяр за очите на царицата и за твоята болест — пак съм аз.
            Тогава царят прегърнал пред всички сбрани юнака, целунал го и го направил пръв след себе си в царството, а лъжците зетьове изгонил из двореца.

            Кушкундалево
            Имало едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
            — Къде си тръгнал бе, момко?
            — Работа диря — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам.
            — Върви с мене — рекъл му богаташът. — Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
            — Добре — казал момъкът и тръгнал с него. Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
            — Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
            Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили — три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне всред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни — никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко — все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
            — Хайде тука да си починем малко — рекъл богаташът, — па сетне ще се заловим за работа.
            Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
            — Защо колиш коня, господарю?
            — Ти сега гледай и мълчи! — рекъл богаташът. — Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
            Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
            — Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, недей се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай.
            Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето, че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу — гласа на богаташа:
            — Хей, момко, чуваш ли?
            — Чувам, чувам — обадил се момъкът.
            — Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после отде да слезеш. Чу ли?
            — Чух, чух — рекъл момъкът.
            Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не видял.
            — Няма елмази — извикал той отгоре на богаташа. — Само кости се виждат.
            — Потърси, потърси! — викнал му оня отдолу. — Разрови костите — виж под тях!
            Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
            — Хей, човече! — викнал отгоре момъкът. — Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш, отде да сляза?
            А богаташът се спрял, па му рекъл:
            — Отде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
            И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък — да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде се не виждал пролез надолу. Той си помислил:
            „Оттука не може да се слезе, а да остана тук, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро.“
            И той тръгнал по скалистия гребен — накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът се не изхожда: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня по скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Те блъскали с криле, драли с нозе, удряли с кълвуни, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
            — Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим очите и да му изпием кръвта.
            Друг орел се обадил с отпаднал глас:
            — Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път от там до тук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
            — Не може, не може — рекли другите орли. — Дето вървим ние, там и ти. Ще те дигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
            След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал из пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на убития орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта — той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът видял една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там видял една кула от черен камък.
            „Ще вляза тук — рекъл си той, — че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.“
            Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
            — Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.
            — Добър вечер, синко — отговорил старецът. — Седни де! Отде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човешка стъпка не е никога стъпвала.
            Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
            — Ами имаш ли, дядо, нещо за ядене? — запитал го той. — Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
            — Ще се намери — казал старецът. — За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
            Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня, да си свети, и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
            От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шътал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа — да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
            — Моля ти се, дядо — рекъл той, — дай ми и ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
            — Не може — казал старецът. — Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела: щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго — в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи — отключи четвъртата стая и влез!
            Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката — да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо се не чувало. Турял си окото на дупката — нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре — един ден се решил да влезе и да види що има в стаята. Старецът бил заспал; той му бръкнал в брадата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
            — Злото си дириш, синко. Хайде, отключи — щом ти не дава мира любопитството!
            Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не можал дъха да си поеме. А тя си дигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка — да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
            — Е, синко, видя ли какво има в стаята?
            — Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е негли по-хубаво от тая мома.
            — Добре си я видял, сине — казал му старецът. — Ами тя що направи, като те видя?
            — Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
            — Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
            — Рекох да видя що има, дядо.
            — Е, като видя, каква полза?
            — Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
            — Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
            Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите.
            Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата — да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
            — Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя? Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
            — Не си намислил добро — казал старецът. — И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва накрай света да я дириш.
            — Ти ми кажи как да я хвана, дядо — рекъл момъкът, — па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде; дето се казва, в клетка ще я държа.
            — Да ти кажа, синко — рекъл старецът. — Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
            — Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме учиш.
            Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
            — Недей бърза! — рекъл му оня. — Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена — в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола — за срам от хората.
            Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала — стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
            — Дай ми ризата — думала тя плачешком на момъка. — Дай ми я, че ще се стопя от срам! А той й рекъл:
            — Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста: затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб — в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука.
            Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
            — Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
            — Не може, не може — рекъл той. — Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
            — Хубава била, лоша била, дай ми я! — завикала момата. — Без нея не мога.
            — Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
            Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
            — Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
            И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
            — Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
            А момата казала:
            — Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам дума, че сетне ще се върна и ще го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
            А старецът рекъл:
            — Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне — и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево, и аз не знам, но съм чувал, че било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
            Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
            — Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
            Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се и момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
            — Татко — рекъл момъкът, — ида си от чужбина и ви водя снаха самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
            — Добре, синко, добре — зарадвали се бащата и майката. — Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
            Разшетали се баща и майка на стари години — син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
            — Всичко това добре, сине. И снахата хубава — от хубава по-хубава, — но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат всред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли такава булка като слънце да живее в тая съборена къща?“ За подбив ще станем.
            — Бива, татко, бива — съгласил се синът. — Още утре ще извикам майстори.
            На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измазана. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затекъл се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
            — Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
            След това хвръкнала и се изгубила.
            Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не можал. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…“, но по-натам си не спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богаташа, но онзи го не познал.
            — Чакай бе, лудо-младо! — рекъл му богаташът. — Накъде си тръгнал?
            — Работа търся, господарю — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
            — Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена.
            — Не може — рекъл момъкът. — За една жълтица три дена не шетам. Искам по жълтица на ден.
            — Как тъй бе, момко? — зачудил се оня. — Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жълтица на ден?
            — Тъй се главявам — рекъл момъкът, — навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не — търси си друг човек.
            Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
            — Хубаво — рекъл, — по жълтица на ден ще ти давам.
            Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът — другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
            — Защо закла тоя кон? — попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. — Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
            — То не е твоя работа — рекъл богаташът. — Ти гледай, па си мълчи.
            Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и дигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите.
            Онзи отдолу се провикнал:
            — Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа отде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
            А момъкът му отвърнал от скалите:
            — Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.
            Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил, напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
            — Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.
            — Добър вечер, сине — отвърнал старецът. — Защо ми идеш сам? Де ти се дяна жената?
            — Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
            — Ами като поведе момата закъм ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
            — Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми сградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
            — Рече ли ти нещо, като хвръкна?
            — Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш.“ А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
            — Помня го — рекъл старецът. — Кушкундалево.
            — Тъй зер, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
            — Не знам, сине. Накрай света ще да е.
            — Ами как ще го намеря, дядо?
            — Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
            — Кого да питам?
            — Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
            Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
            — Тука ли е, моми, Кушкундалево?
            — Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
            — Ами Кушкундалево накъде е?
            — Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
            И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал де е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои до една бука с патерици в ръка.
            — Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? — запитал го старецът.
            — От мъка съм тръгнал, дядо — рекъл момъкът. — Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
            — Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
            Момъкът му разказал жалбата си.
            — Не знам накъде ще е това село — рекъл старецът. — Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като мене. Той ми е брат, по-стар е от мене: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
            Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
            — Не знам и аз — рекъл старецът. — Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове — и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
            Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
            — Не знам, синко — рекъл старецът. — Но което не знаем ние, хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам… И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, вепри и какви ли не. Сбрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца — да видят защо ги е събрал. А той им рекъл:
            — Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
            — Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име — отговорили всички в един глас.
            — Видиш ли, момче, няма такова село! — рекъл старецът. — Недей го и търси! Ти си криво чул името.
            — Как да няма! — казал отчаян момъкът. — Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево“! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде; може да знаят къде е Кушкундалево.
            — Не мога — рекъл царят на зверовете. — Птиците си имат друг цар. Ако те не мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
            Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си. Старецът начаса разпратил вест до всички птици — да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; сбрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
            — Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
            — Не сме чули, царю честити — отвърнали в един глас птиците, — не сме чули такова име.
            — Е, момче — рекъл старецът, — трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето, че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
            Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето, че се задала една куца сврака.
            — Защо си се забавила, сврако? — запитал я царят. — Защо идеш от всички най-подир?
            А тя рекла:
            — Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго — че ида от много далече: чак открай света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и като вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
            Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
            — Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да му се яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
            — Ако ми направиш това добро — рекъл зарадвано момъкът, — цял живот ще те помня и поменувам.
            Царят начаса заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея — летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
            — Иди всред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната се беше от дълги години изгубила някъде; тя ще да е оная, за която питаш.
            Отишъл момъкът всред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала, като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
            — Дойде си моят момък. Елате го вижте!
            Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Голяма сватба направили; дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
            — Не може — рекъл баща й. — По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние се много карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас; при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
            На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка — да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево, да питам, а и оттам никой не е дошъл — да ми каже.

            Момък и три самодиви
            Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Чужди хора от милост прибрали сирака и го отгледали. Но и те били бедни: едва себе си прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите — колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловци отиват по лов и се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза — много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Додето пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз: удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило да мери с топуза толкова добре, че улучвало без погрешка, дето и да замери. Додето овчарувало, избило много зайци, лисици, вълци, сърни и мечки. Ръката му станала толкова изкусна в прицелването, че поваляла дори птица, както си лети.
            Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друга царщина да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал из една планина, срещнал го друг момък.
            — Добър ден, побратиме.
            — Добър ден.
            — Здраво-живо, как си?
            — Слава Богу, добре, а ти?
            — И аз съм добре, но нямам работа; тръгнал съм да се главявам.
            — Ами знаеш ли занаят?
            — Занаятът ми е овчарство и говедарство; и от полска работа разбирам, па и по лов ходя. Ето, с тоя топуз, дето замеря, все удрям. А ти какъв занаят знаеш?
            — Моят занаят е да суча въжета от пясък.
            — Нелош занаят. Ако щеш, да вървим заедно да дирим работа.
            — Бива — рекъл оня.
            Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата: никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.
            — Вие останете тука — рекъл тоя с топуза, — та наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се прошътам из гората — дано убия дивеч, та да вечеряме.
            Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Отвлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали после да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се провидяло полето. Тъкмо под полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, додето не се е още мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че в къщицата ще намерят хора. Влезли, но никого не намерили.
            — Хайде, побратиме — рекли двамата на ловеца, — ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.
            Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшътали из къщи — да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:
            — По всичко се вижда, че тук живеят хора. Но къде са сега? Да останем за два-три дена в тая къщурка — да си починем и да видим кой е стопанинът й.
            Вечеряли, легнали си; на другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, изрязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да обиколи наоколо, за да разбере има ли някъде наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня, насякъл месото и го турил в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба — грозна, суха, пъпчива.
            Бабата влязла, поогледала се, па рекла:
            — Нещо на хубаво ми мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.
            Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст.
            Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен; бабата изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.
            На другата заран останал да готви другият, а двамината излезли. На пладне бабата пак дошла, та поискала гозба, както била поискала от първия. И той се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не можал да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.
            На третия ден ловецът рекъл на двамата си побратими:
            — Вие вървете днес, дето ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а те да я не видят.
            Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, турил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, снел го от огъня, па седнал настрана да чака другарите си. Тъкмо дошла пладнина, вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни: кожата й била сбръчкана като на костенурка; ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти — като на орел.
            „Това не ще да е баба — си помислил ловецът и приготвил топуза. — Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
            Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с дигната плесница към него, той извадил топуза и я праснал по челото, та я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, влякъл я, влякъл, докато я довлякъл до една долчинка, и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. Минало малко и те дошли.
            — Е, как е, побратиме? — запитали го двамината още отдалеч. — Има ли с какво да ни нахраниш?
            — Ще се намери — рекъл им той. — Има и да ядете, има и да остане.
            Те влезли в къщурката; гледат: гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
            След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън, та легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, току се помрачило небето към оная страна, дето било долчето с убитата ламя, сякаш паднал тежък облак. Юнакът си понадигнал главата, да види що е, и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото — да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята и я дигнали, та я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а той задебнал след тях. Все по тях, все по тях, минал полето, навлязъл в гората, почнал да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и посели убитата ламя. — Дълго ходили по планината, докато стигнали до гребена; оттам се смъкнали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам, натам: момите ги нямало — сякаш земята се разтворила, та ги погълнала. Той стигнал на онова място, дето ги бил видял в последния миг, и забелязал малка пещера сред буйни дървета, отгоре цяла обрасла с повитица и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв: разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка — право надолу, като кладенец. Погледал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се тъкмели да си легнат. И той хапнал надве-натри, па си легнал.
            Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
            — Ние се наговорихме да дирим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
            И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
            — Ето — рекъл им той, — побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега намерете средство да влезем и ние.
            — Тя е лесна — казал единият. — Аз ще усуча въже от пясък, а другарят ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного — да види докъде води дупката и какво има долу.
            Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се на тоя, дето бил изплел въжето. Вързали го през кръста и почнали да отвиват чекръка с въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
            — Какво има вътре? — запитали го побратимите му. — От що се уплаши?
            — Оставете се! — рекъл той, като дошъл на себе си. — Една мрачина вътре — страх да те обземе: нищо се не вижда. Тъкмо почна под мене да свети — като запърхаха ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
            — Тъй ти се е сторило — рекъл тоя с топуза. — Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
            Хвърлили пак жребий; паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той скоро-скоро заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперал: побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
            — Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, па ме завъртя, па почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, а онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу; добре, че ме извадихте!
            — Какви лами, какви змейове! — викнал тоя с топуза. — Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, па дръжте хубаво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че поклатя три пъти въжето, тогава ме изтеглете!
            Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева — висока до пояс. А по-натам — високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:
            — Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!
            Юнакът стиснал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперали от страх.
            — Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си; ние сме трима побратими, а вие — три сестри; всеки от нас ще си вземе за жена по една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате по-хубаво с добро!
            И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти; ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им се харесала. Единият викал:
            — Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.
            Другият викал:
            — Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: мене ми беше по-тежко.
            Тогава момата рекла:
            — Долу стоят сестрите ми. Пуснете въжето, та ги изтеглете, или вържете мене, та ме спуснете, защото аз не се деля от сестрите си.
            Едва тогава двамата побратими си спомнили, че има още две моми. Пуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.
            Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката им сестра.
            Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:
            — Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето, та изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!
            Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Не, моя ще бъде!“ — и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.
            Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спуснали въжето. Той преспал там, дето бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето на сутринта и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали, та няма защо да седи напразно да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял овошки, но никъде не видял извор, поточе или река; жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град; дори не можал жив човек да види — да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора. Стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не можал да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ — помислил и понеже бил много уморен, легнал до извора да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, престорил се пак на заспал. Един стар дявол рекъл:
            — Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го отде е?
            Един млад се обадил:
            — Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.
            — Малко знаеш — обадил се друг. — Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.
            — Знаеш зер — присмял му се старият дявол. Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.
            — Ще я убие рекъл пак оня. — Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.
            Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, гой станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до високо бърдо, отдето се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала — помислил си юнакът, — за която си приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от бърдото — да го не види халата — и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една баба, много стара, превита одве, че се подпира с тояжка и върви към бърдото. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:
            — Добра среща, бабо.
            Тя си дигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила с ръка знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:
            — Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!
            А той попитал бабата:
            — Щом се боиш от халата, бабо, защо беше тръгнала към бърдото?
            — Ех, синко — рекла старата, — ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили: страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя — и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да приближи до езерото — вода да гребне; всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци и кърчази, да си налеят вода, не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ, ни се каза, че юнак от горна земя бил слязъл и той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя: той му е приготвил кон и оръжие.
            — Е, хайде, бабо — рекъл момъкът, — да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.
            — Не ми се вярва — рекла бабата — ти да си. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.
            — Я ме води, бабо, при царя! — викнал момъкът. — Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук — на един ден път от това бърдо, — а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.
            Като чула това, бабата повела юнака към една пещера отстрани на бърдото: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до една желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.
            — Този е — рекла бабата, — царю честити, юнакът от горна земя.
            Царят бил голобрад старец. Той погледнал юнака в очите и рекъл на царедворците, които били наоколо:
            — Той ще да е.
            И всички царедворци паднали, та му се поклонили. После го завели в една широка стая — да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо на взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, па взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:
            — Оръжие за мене няма тука, но и това, дето го имам, ми стига; само тоя щит ще ми дадеш: без него не мога.
            Той взел щита, минал пак през подземието и излязъл на бърдото, като си криел лицето с дигнатия щит да го не види халата. Но тя в това време спяла накрай езерото. Юнакът сложил щита на брега тъкмо срещу слънцето и се свил зад него. Сребърният щит блестял толкова силно, ме халата се пробудила от блясъка и се хвърлила към лъскавия кръг; но тя видяла в него своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала; тя се разлютила и от очите й почнали да изскачат искри, а от устата — буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и оная, приближила напред — и оная приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли изведнъж върху другата хала. Като видял юнакът, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита и замахнал силно с топуза, та ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото; цялото езеро се развълнувало — като вода, която ври; вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали и хората, които гледали отвръх крепостните стени. Юнакът приближил, та изтеглил убитото чудовище от езерото — да не размъти с кръвта си водата — и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата; всички го срещнали с радостни викове и целият град паднал да му се поклони. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:
            — Сам Бог те е пратил, синко, от горната земя — да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мене в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в моето царство; все от дясната ми страна ще седиш.
            И той качил юнака в колесницата — да седне от дясната му страна — и колесницата потеглила към двореца. Като стигнали там, царят поръчал да донесат на юнака най-хубава премяна — да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал на трапезата защо не е весел, а той рекъл: Всичко хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака в горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.
            Царят казал тогава на юнака: От тук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар; той е цар на животните по тая земя: него иде питаме.
            И царят пратил бързоходци да отидат при брата му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, с брада чак доземи; от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.
            — Кой ме вика? — запитал той, щом влязъл. — Не ви ли е грях да ме тревожите?
            — Прощавай, брате! — рекъл му царят. — Важна работа ме кара да те викам. Дошъл е от горна земя голям юнак; той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.
            Царят на животните рекъл:
            — Навръх планината, дето живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та се тресе земята. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният — чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, оня ще го отнесе на горна земя.
            Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна; отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти: дъното им се не виждало. На тая поляна се срещали двата овена — да се бият. Царят на животните извел момъка на поляната и му дал една миризлива трева, па му казал:
            — Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се излъгва да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, та ще изгориш. Стискай се здраво за руното му и той ще те отнесе на горна земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти се не отпускай; а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ — и ти тогава се пусни.
            Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен — едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога; руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, разтърсила се планината. Овенът видял човека и полетял право към него — да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара — гъста като бяла мъгла — и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен; и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж — сякаш се пука скала; юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият — нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Летежът нагоре бил много бърз; малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ — и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял, че лежи навръх една висока планина: тя била същата, където бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.
            Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Той скоро ги намерил, защото, като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е: аз ще я взема!“, „Не е твоя: моя е; аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от свила и от сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали; те помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, млъкнали гузно от страх. А той им викнал с престорен глас:
            Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.
            Па като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:
            — Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!
            Тогава единият от побратимите се осмелил, та казал:
            — Царю честити, ние двама намерихме тия три моми тук, в пещерата. Най-малката ни се най-много хареса, та за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
            — Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
            Те си турили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза, та разцепил дървото дотолкова, щото да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
            — Ще стоите тука, додето дойде оня ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
            Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
            — Толкова време се карахте вие двама за чужда мома; другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да му спуснете въжето, за да го извадите, а вие си и не спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
            И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

            Самодивско царство
            В далечна гора живеели едно време дървари — мъж и жена с три деца: момче и две момичета. Те прекарвали нощта в проста колиба със сламен покрив, а през деня ходели по гората. Децата още от малки помагали на баща си в тежката работа. Той сечел дърва, а те ги товарели на магаренцето и ги прекарвали до колибата, дето ги нареждали. Оттам бащата откарвал дървата в града и ги продавал.
            Веднъж, както дърварят връзвал с лико съчки, ухапала го пепелянка. Ръката му се надула, отровила му се кръвта и той умрял. Майката и децата го оплакали, а после — щат не щат — трябвало сами да се заловят за работа, за да не умрат от глад.
            Добро било едно: момчето и момичетата вече знаели бащиния си занаят. Момчето взело брадвата и триона, а девойките подкарали магаренцето към ония места на гората, където отивал за дърва баща им.
            Те работели, без да си жалят труда. И всичко тръгнало, както по-преди, сякаш нищо не се е променило. Работата вървяла добре. Само на децата и на майка им било жал, че бащата вече го няма.
            Когато момчето и девойките тръгнели на работа, майката ги изпращала, обръщала се да си изтрие сълзите и тихо си казвала:
            — Клетите сирачета! Също като баща си работят.
            Момчето било пъргаво и силно не за годините си, но все пак не печелело колкото своя баща. За да се поддържа къщата, момичетата трябвало не само да помагат на брата си, но и сами да си намират работа. Берели цветя, ягоди, малини и гъби, плетели кошнички, дерели лико от дърветата, правели венци и китки. Всичко това носели в града за продан. Освен това помагали и на майка си в къщната работа. Тя ги научила да шият, да плетат, да везат и да тъкат.
            Когато порасли, и двете девойки били вече добри домакини.
            * * *
            Една вечер след заник слънце майката седяла пред колибата и шиела чужди дрехи заедно с дъщерите си.
            Синът тъкмо се бил прибрал от гората и разтоварвал насечените дърва зад хижата.
            Изведнъж се извила страшна буря.
            Клоните на дървесата се занавеждали с трясък, сякаш невидими ръце ги натискат и чупят. Огънят в огнището угаснал, като че ли го е духнала голяма уста. Цялата колиба се разклатила.
            Вдовицата се уплашила и скочила, прибрала платното и влязла с дъщерите си в колибата.
            Само момъкът останал отвън — да нареди дървата.
            Но тая работа му не споряла. Грабне дърво и го сложи над другите, а то скочи и падне наземи. Вдигне го той и го тури отново — а то пак падне, като че ли е живо и се подиграва с него.
            Ядосал се дърварят и викнал:
            — Кой безобразник се шегува с мене? Я нека излезе — да го видя!
            Тогава се чул гръмлив, но звучен и приятен глас:
            — Аз.
            Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои хубавец момък, облечен в златни дрехи, пламтящи като огън. Той държел за юздата червен кон, а от устата и ноздрите на жребеца излизали пламъци.
            Дърварят не се уплашил.
            Той оставил дървата, сложил си ръцете на кръста, както правел, когато си почива от голяма умора, и запитал златния момък:
            — Ти ли се подиграваш с мене? А кой си ти и отде си дошъл?
            Хубавецът отвърнал:
            — Аз съм княз от далечно царство. Ида от Самодивската земя. Искам за жена сестра ти.
            — Коя сестра? Аз имам две сестри. Едната се казва Зорница, а другата — Вечерница. Коя искаш?
            — Вечерница искам.
            — Добре, но да видим дали тя ще те иска. Влез в колибата, па я попитай!
            Князът влязъл в хижата, а момъкът останал да си реди дървата. Сега вече нямало кой да му пречи и работата вървяла бързо.
            Когато отишъл в колибата, разбрал, че домашните му са се вече съгласили да омъжат Вечерница за хубавеца.
            Като си поприказвали докъм полунощ, князът се сбогувал, качил момата на коня си и се изгубил.
            Но на мястото, където стоял конят, на сутринта имало голям куп жълтици.
            * * *
            Минало се време.
            От огнения княз и Вечерница не идвала никаква вест. Майката, синът и дъщерята тъгували по момата. За каквото и да стане дума, все тя им била в ума.
            Щом се здрачи и на небето изгрее звездата Вечерница, майката казвала:
            — Къде ли е сега нашата Вечерница? Дали наистина свети, или е вече залязла? Да не е отишла при баща си?
            Зорница се обаждала:
            — Ти пък, мамо, все най-лошото мислиш. Навярно на кака е добре, затова не се обажда. Когато на човек е добре, той не мисли за другите.
            А момъкът казвал:
            — Какви ли златни чорапи плете сега Вечерница в Самодивската земя!
            Но ето че една вечер пак след залез, като си приказвали тъй, отново се извила вихрушка.
            Явил се кон като прежния, но черен. Яздел го едър старец — с бяла коса и дълга сребриста брада. И неговите дрехи били златни.
            — Добър вечер — казал той на семейството, което се било събрало пред колибата.
            — Добре дошъл — отвърнала майката. — Влез, дядо, в хижата да си починеш!
            Старецът влязъл.
            — Нося ви — рекъл той — много здраве от сина си и от своята снаха — Вечерница. Те си имат момче. Кръстихме го Пламък. Не тъгувайте за тях: те са всички много добре. Снахата често си спомня за вас. Тя ме и прати — да ви донеса много здраве. Обича ви тя. Все за вас приказва.
            И преди да го разпитат, старецът станал, яхнал черния кон и отлетял.
            Но и тоя път останал куп жълтици там, дето се бил спрял конят.
            * * *
            Когато седнали да вечерят, Зорница въздъхнала и казала:
            — Блазе на Вечерница! Княгиня е в Самодивската земя. Самодиви й прислужват. Всички я тачат, покланят й се. Дето се казва, на ръце я носят. Да ще да дойде някой княз оттам или от друго царство — да поиска и мене…
            — Недей приказва тъй! — рекъл брат й. — Много ли ти се иска да ни оставиш с мама сами? Сега сме поне богати: каквото ни се поиска, имаме го. Не се съсипваме от работа, както по-рано. Ако и ти се омъжиш, няма да има кой да седи край мама, та да я раздумва, когато й дожалее за Вечерница.
            — Щом ти е толкова мило за мама — рекла Зорница, — ожени се, та й доведи снаха: тя ще я весели и ще я раздумва. По цял ден ще й пее.
            Майката слушала мълком тия препирни и ронела сълзи. Най-сетне казала:
            — Баща ви почина и аз останах вдовица — да гледам три сирачета. Сестра ви си намери момък и се омъжи. Но далеч отиде тя — не мога да я навестя и да я видя дали поне е честита. И вие ще ме оставите — знам това. Ще ме оставите, за да си потърсите щастие другаде. Сама ще остана аз в тая колиба — тук ще умра от скърби и грижи по вас. Такава е майчинската орис.
            — Не, мамо — рекъл синът. — Заклевам ти се, че няма да те оставя сама. За женитба и през ум не ми е минавало. Зорница, ако иска, нека се омъжи. Аз ще остана при тебе.
            Зорница пак въздъхнала, но не рекла нищо.
            На заранта тя станала още от зори и се заловила да шета: работлива била, не можела да седи със скръстени ръце. Но момъкът и вдовицата виждали, че на момата не става по-весело. И работата не я разтушвала. От миг на миг тя се заглеждала някъде надалеч, въздъхвала, прошепвала нещо и пак залавяла работата си.
            * * *
            Една заран момъкът бил излязъл да се измие на извора. Току-що почвало да се разсъмва. На небето още светела звездата Зорница.
            Дърварят я видял и се сетил за сестра си, па си помислил: „На Зорница не й се седи вече вкъщи. Очите й са все навън. И тя ще ни напусне скоро.“
            Както се миел, той усетил, че го лъха ветрец. Станало му много приятно, защото ветрецът донесъл някъде отдалек миризма на здравец и горски цветя.
            — Колко е хубаво! — си казал момъкът, като вдигнал глава.
            Но когато отново се навел над извора, станало нещо чудно.
            Водата почнала да се губи под земята, сякаш я пие нечия голяма уста. След малко изчезнала до капка. Дори и пясъкът в дъното на извора изсъхнал бързо, като че ли по него не е текла никога вода.
            — Каква е тая работа? — рекъл момъкът зачудено. — Кой изпи извора, та не остави вода за мене?
            — Аз — отвърнал един приятен глас.
            Дърварят се обърнал и видял, че зад него стои момък — хубавец, синеок, със сребърни дрехи и държи за юздата бял кон.
            — Защо се шегуваш с мене? — запитал го дърварят. — Да не си и ти от Самодивската земя?
            — Оттам съм — отговорил сребърният момък. — Как ме позна, че ида оттам?
            — Вие все тъй правите. Защо си дошъл? И ти ли ще се жениш?
            — И аз — отвърнал момъкът. — Княз съм в оная земя. Дойдох да поискам сестра ти Зорница за жена.
            — Добре. Да вървим в колибата. Но кой си ти? Да не си брат на зетя ми — на онзи, който се ожени за Вечерница? Приличате си доста.
            — Не позна — рекъл сребърният момък. — И аз съм от оная земя, но управлявам друго княжество. Познавам огнения княз, и жена му знам, и сина им съм виждал.
            — За кого говориш? За Пламък ли?
            — За него. Той е вече момък като тебе.
            — А, не, сбъркал си — рекъл дърварят. — Не е Пламък оня, когото си видял. Момчето ще да е на година, а аз съм по-стар от майка му. Пламък ли се казва наистина момъкът, когото познаваш?
            — Пламък му е името и той е наистина на година. Но в нашата земя момче на година е по-едро и по-силно, отколкото е момък на двадесет години у вас. Ние растем бърже и мудно стареем. Живеем по хилядо години, па и по повече.
            — Ами умирате ли?
            — Умираме, разбира се, но не умираме от болести, а от умората да носим остарялото си тяло.
            — Вашата работа е лесна — казал дърварят, — а пък ние тук се мъчим, боледуваме, страдаме… Един умира тъкмо когато му се най-много живее, а другиму идва до гуша от тегло, но умиралката го отминава…
            Както се разговаряли, стигнали до хижата. Сребърният княз казал защо е дошъл.
            Зорница се зарадвала много, като чула, че я искат, но майка й се натъжила.
            — Само една дъщеря ми остана — рекла тя на гостенина, — а ти си дошъл да ме разделиш и с нея. Сгодете се, както правим ние тук, па ми я остави поне месец-два да й се порадвам.
            — Не може — казал князът. — Такъв е нашият закон: дадат ли си дума момък и мома, веднага се оженват. Няма по нас годеж. Ако ми дадете Зорница, ей сега ще я отведа в Самодивската земя.
            Майката склонила: коя майка не желае доброто на чедото си?
            Сребърният княз качил Зорница на белия кон и се изгубил с нея.
            А там, където чакал конят, намерили купчина елмази, които светели като звезди.
            * * *
            Майка и син останали да живеят сами в горската хижа.
            Вдовицата се вече състарила. Тя не пускала момъка да отива за дърва: искало й се край нея да има винаги човек. Само в пазарен ден синът отивал до града, за да накупи, каквото трябва.
            Скръбно се живеело в гората, където рядко минавал човек. Па и да мине някой, не се спирал.
            Глухо било и в колибата: не се чувал вече звънливият глас на Зорница.
            Понякога момъкът казвал на майка си:
            — Иде ми, мамо, да тръгна по света — да диря Самодивската земя. Много ми се иска да видя как живеят сестрите ми и да ти донеса много здраве от тях.
            — Ах, синко, не приказвай такива думи! — казвала вдовицата — Ще умра от скръб, ако ме оставиш и ти. Отделиш ли се от мене, няма вече да ме видиш жива.
            Но дърварят се шегувал.
            Той и не помислял да остави майка си самичка в гората, за да търси Самодивската земя.
            * * *
            Една заран към зори на вратата на колибата потропал някой.
            Момъкът станал да отвори.
            Пред хижата се бил спрял човек на кон. Ездачът бил стар, с побеляла коса и брада до пояс.
            Той поздравил момъка и казал, че иде от Самодивската земя.
            — Влез в колибата, дядо! — рекъл момъкът. — Мама ще се зарадва, като те види.
            Старецът влязъл.
            — Аз съм баща на сребърния княз — казал той. — Моят син се ожени за Зорница. Тя доби момиче и го нарекоха Росица. Момиченцето е много хубаво. Всички са живи и здрави. И на вас пращат много здраве. Недейте тъгува по Зорница: тя е от честита, по-честита. И сестра й е добре. И тя ви поздравява.
            Като поговорили още малко, конникът изчезнал.
            И тоя път на мястото на коня останала купчина елмази.
            Но вдовицата не се зарадвала на тоя подарък. На нея й се искало да види дъщерите и внучетата си. Ала къде да ги търси? Кой би могъл да й каже къде е Самодивската земя?
            * * *
            Един ден момъкът излязъл из гората по лов.
            Завалял силен дъжд.
            Ловецът се подслонил в една пещера.
            Дъждът преминал.
            Изгряло слънце.
            Момъкът си тръгнал.
            Но когато излязъл от пещерата, видял, че на небето свети хубава седмоцветна дъга. Той се спрял да я погледа. И както се бил прехласнал, казал си тихо:
            — Какво хубаво нещо! Няма нищо по-хубаво от дъгата! Но ето че зад него се чул глас — звънлив и сладък като славейова песен.
            Гласът казал:
            — Който не е видял мене, не знае що е хубост.
            Обърнал се ловецът да види чий е тоя глас. Но не видял никого. Само чул шум от стъпкани сухи листа, сякаш невидими нозе тичат по пътеката.
            Момъкът се върнал в колибата и разказал на майка си тая случка. Бабата се засмяла и му рекла:
            — Тъй ти се е сторило, синко.
            * * *
            Друг път дърварят се залутал в най-гъстото място на гората.
            Било надвечер преди заник слънце.
            Той седнал да се отмори под един водопад.
            Лъчите падали напреки към водните струи, които се разбивали на капки в скалите. Миришело на здравец. Прохладата била толкова приятна и шумът на водопада тъй унасял човека, че на момъка се поискало да си дремне, както бил седнал на камъка.
            Но ето, че се извила отново седмоцветна дъга, тоя път двойна, тъкмо там, дето падала водата.
            Дърварят пак не можал да си сдържи радостта.
            * * *
            — Ей че хубаво нещо! — извикал той. — Не съм виждал нищо по-хубаво от това.
            Току-що изрекъл тия думи, и зад него се чул отново сладкият напевен глас:
            — Само когато видиш мене, момко, ще разбереш какво е хубост.
            Скочил дърварят и се обърнал, но и тоя път не видял никого. Чул само смях във въздуха и звук на стъпки, които тичат надолу, по каменливата пътека.
            Това го зачудило много, но той не казал на майка си — да не би пак да му се присмее.
            * * *
            Оттогава момъкът не се свъртал вкъщи.
            Нещо го теглело все към гората, където бил чул вече два пъти оня омаен глас. Искало му се пак да го чуе. Но гласът не се обаждал.
            Майката поглеждала скръбно сина си, колчем го види, че се готви да излиза, и го запитвала:
            — Пак ли в гората, синко?
            — Че къде да вървя другаде, мамо? Ако стоя все тука, ще ти омръзна. Не се грижи: скоро ще се върна!
            Сърцето на вдовицата се свивало, сякаш някой й казвал, че с момъка ще стане нещо страшно.
            И то станало.
            * * *
            Един ден ловецът се покатерил по скалите — да гони диви кози.
            Пътеката била тясна и плъзгава: отскоро било валяло. Той се изкачил близо до върха и залегнал зад канарата — да дебне козите.
            По едно време те се показали горе, над него.
            Момъкът се прицелил, но не сполучил да удари коза.
            Той понечил да се премести зад друга канара, но както се бил снишил и се промъквал към скалата — кракът му се подхлъзнал и момъкът се търкулнал в пропастта.
            Дето паднал, там си и останал.
            Нямало наоколо никого, да му помогне.
            Той лежал в несвяст със счупени ръце и нозе.
            Мръкнало се.
            Момъкът си не отварял очите.
            * * *
            В това време майка му седяла в колибата и го чакала.
            Когато се смрачило, тя почнала да се безпокои: никога син й не бил закъснявал толкова.
            Излязла на пътеката, по която бил заминал през деня, и почнала да го вика. Но никой не й се обадил.
            Отишла в гората, стигнала под скалите. И там викала сина си, но и оттам не чула глас да й отговори.
            Разплакала се вдовицата и се върнала в колибата; не знаела вече къде да търси сина си.
            Свила се до огнището — да го чака.
            Минало й през ума, че може да е отишъл в града, без да й се обади.
            Ако е в града, може и да закъснее.
            Ще го почака.
            * * *
            Както седяла край огъня, бабичката задрямала.
            И видяла сън.
            Върви тя по пътеката — да търси момъка.
            Върви и знае, че ще го намери някъде към скалистия връх. Никой не й е казал, че син й е там, но тя знае: там е той, под върха.
            Възлиза по стръмнината и се чуди откъде се е взела у нея тая сила — да се изкачва, без да се уморява.
            Преваля една стръмнина и отведнъж вижда момъка, легнал под високата камениста урва.
            Лежи той и си не отваря очите.
            А тя почва да го буди.
            — Стани, синко! — му казва тя. — Стани, че ще се простудиш! Хайде да си вървим в колибата!
            Но момъкът я не чува. Той дори не се помръдва. Лежи и спи дълбоко, много дълбоко.
            Тогава иззад скалите излиза мома: много хубава, русокоса, синеока, с дрехи седмоцветни като небесна дъга. Дрехите й светят и хвърлят искри; те са от тънка коприна.
            Момата се усмихва и казва кротко на бабичката:
            — Не го буди! Остави го да се наспи! Той ще ми бъде мъж — твоят син. Отдавна ме търси той. Аз ще го събудя, като се наспи, и ще го заведа в Самодивската земя. Там са дворците и кулите ми. Там ще живее син ти с мене. Подир година и тебе ще отведем да живееш при нас.
            * * *
            При тия думи бабичката се пробудила.
            Огънят бил угаснал. В колибата било студено.
            Тя стъкнала отново огън и седнала да чака сина си.
            Нощта изтекла, а момъкът се не върнал.
            Тогава бабичката разбрала, че сънят не я е излъгал.
            — Син ми е загинал — викнала тя и се разплакала. — Сега разбрах къде е тая Самодивска земя: тя е там, дето отива човек, след като умре. Няма връщане оттам. Ах, клетият ми син! Ах, доброто ми момче!
            * * *
            Щом се съмнало, бабичката с плач се затекла до града, повикала хора и ги помолила да потърсят сина й под скалите, дето го била видяла насън, че лежи.
            Цял ден обикаляли мъжете по ония места, но не могли да намерят ловеца. Само оръжието му намерили и го дали на майката.
            Тя се разплакала и рекла:
            — Разбрах аз още тогава, че той излиза и няма да се върне. Самодива го е отвлякла. Тя ми се яви насън и ми каза, че след година и мене ще отнесе при момчето. Защо да живея още година? Нека ей сега дойде да ми вземе душата, да се не мъча. Сама останах на света — без чедо. Когато умра, не ще има кой да ми склопи очите.
            * * *
            Но ловецът не бил умрял.
            Както лежел в несвяст, към полунощ дошла същата мома, която бабичката видяла насън. Тя била наистина самодива. Навела се над момъка и му духнала в лицето.
            Изведнъж той си отворил очите и я загледал.
            В нощната мрачина момата светела като месец. И дрехите й светели, сякаш са изтъкани от звездна коприна.
            — Стани! — рекла самодивата на ловеца. — Ти си вече здрав. Ела с мене! Аз ще те отведа в Самодивската земя. Не съм ли хубава? Не съм ли най-хубавата на света?
            Момъкът бил още в някакъв унес. Той станал.
            И тогава усетил в жилите си прясна кръв, а в тялото си голяма сила, каквато нямал дотогава.
            Но той не помнел нищо от миналото: нито майка си, нито защо е отишъл на това място, нито, че е паднал и е лежал в несвяст.
            Тръгнал след момата.
            Когато стигнали до една стръмна черна скала, самодивата плеснала с ръце. Скалата се отворила. Вътре светнало. Явила се златна колесница, в която били впрегнати крилати коне.
            Момата и момъкът се качили и колесницата полетяла. Тя се движела толкова бързо, че след малко се озовали в Самодивската земя.
            * * *
            Когато стигнали до дворците на самодивата, наизлезли да ги посрещнат хиляди прислужници и царедворци, все богато облечени.
            Те всички се поклонили на самодивата, прострели си ръцете нагоре и викнали в един глас:
            — Добре дошла, княгиньо Зунице!
            Гласовете на посрещачите били звънки и приятни като музика. Когато ловецът слязъл от колесницата, самодивата казала на придворните:
            — Тоя мъж е мой съпруг. Името му е Блясък. Той ще бъде занапред ваш княз.
            Всички се поклонили на ловеца, прострели си отново ръцете в знак на вярност и се наредили след колесницата.
            Златните врата на двореца се отворили и колесницата влязла в двора, посипан с елмазен пясък. По кичестите дървета, които заграждали главната пътека, се били накачили усмихнати джуджета — да гледат как ще мине самодивата със своя съпруг. Те били топчести като портокали.
            * * *
            Като станал княз, Блясък не помнел нищо от онова, що се било случило с него, когато бил на човешката земя. Сякаш се бил родил отново.
            И Самодивската земя била съвсем друга — не като нашата. Хубостите й не можели да се разкажат на човешки език.
            Там всички камъни и скали били бляскави и прозрачни като елмази. Тамошната мед била като нашето злато, а желязото на оная земя приличало на нашата платина. Там имало и много други богатства, каквито ние не знаем. Тамошните цветя приличали на пеперуди. Дървесата пеели и приказвали. Животните били кротки; нямало люти зверове. Самият въздух бил пъстър и бляскав. На небето светели много едри звезди, каквито ние не сме виждали.
            И населниците на Самодивската земя не приличали на хората. В онова царство не знаели що е болест, бедност или злочестина. Никой не бил чувал плач или охкане. Там всички били щастливи дори и когато не са князе.
            Блясък се срещал често с другите князе и княгини, но не познавал никого от тях. Той не познавал нито сестрите си, нито своите зетьове, нито бащите и чедата им.
            А те го знаели и познавали, но си мълчели.
            * * *
            Един ден царят давал угощение на князете и княгините в градината на своя дворец, който се намирал навръх най-високата планина.
            Събрали се всички — и стари, и млади — със семействата си. Там били, разбира се, Блясък и Зуница, Вечерница с мъжа си и със сина си Пламък, Зорница с дъщеря си Росица и със своя съпруг, както и най-близките им сродници.
            Когато всички се развеселили, царят почнал да задава на гостите гатанки.
            Той рекъл:
            — Има на едно място сухо дърво. То имаше три клона: два гладки и един възловат. Двама ловци минаха и всеки откърти по един гладък клон. Занесе го в градината си и го посади. И двата клона родиха плодове: единият — круша, а другият — ябълка. Светкавица падна, та откърши третия клон — възловатия — и го отнесе на небето. Посади го там и порасна златно дърво. А онова дърво — на земята — почна да съхне, защото нямаше клони. Познайте сега: къде е това дърво и какво ще стане с него?
            Всички се замислили.
            Мъжът на Вечерница се обадил и рекъл:
            — Не знам къде е дървото, господарю, но щом казваш, че е сухо — или дървари ще го отсекат, или ще изгние на корена, като го наводнят дъждове.
            Като чул думата „дървари“, княз Блясък се замислил.
            Нещо му се обърнало в душата.
            Сторило му се като насъне, че е живял някога другаде, всред далечна гора, и сам е бил дървар. Но нищо повече не можал да си припомни. Па и това, що си спомнил, му се струвало, че е някогашна присъница.
            Сетне се обадил съпругът на Зорница.
            Той казал:
            — Това дърво, господарю, си е изживяло живота. Само за едно го бива: да си върже някой дървар за него магарето, когато го товари с дърва. За какво друго би могло да послужи?
            При тия думи Блясък се замислил отново.
            Той си спомнил, че невям е сънувал да е отивал някога с магаренце за дърва в гората и с него са вървели две момиченца, негови сестри, и един старец, техен баща. Но и тоя път не можал да си спомни къде се намира гората.
            След това се заобаждали един подир друг останалите гости — князете и княгините. Един казал, че сухото дърво ще бъде разядено от червеи, друг — че на него ще си свие гнездо кукумявка, трети — че гръм ще го изгори.
            Най-после заговорила княгиня Зуница.
            Тя рекла:
            — Знам това дърво, господарю. Ти чу какво казаха двамата ловци. Сега пък аз да кажа. Аз откъртих третия клон — възловатия, но обещах да пренеса цялото дърво там, дето е клонът. Когато дойде време, ще го пренеса. Но сега е още рано.
            Царят се усмихнал. Той разбрал какво иска да каже княгинята, но другите не разбрали.
            Един от по-старите се обадил:
            — Нищо не разбираме, княгиньо, от твоите думи. Господарят ясно зададе гатанката — и ти трябва ясно да я разгатнеш, та всички да проумеят.
            Тогава Зуница казала:
            — Това дърво е вдовицата, която живее на човешката земя, всред гъста гора. Двата гладки клона са двете й дъщери.
            — Зорница и Вечерница, които се задомиха в нашето царство. Ловците са двамата князе, които се ожениха за тях. Възловатият клон е синът на вдовицата — Блясък, когото аз спасих от смърт и доведох тук. Ако беше останал на човешката земя, той нямаше да се съживи и майка му щеше да умре от скръб по него. Но аз й обещах да я доведа при сина й. Когато дойде време, ще си устоя на думата.
            Като чул тия думи, Блясък си припомнил всичко: и своята майка, и колибата, и дните на бедността, и тежката дърварска работа, и двамата князе, и дъгата, и гласа, и падането от високата скала…
            Той познал сестрите си и им се усмихнал.
            * * *
            От тоя ден Блясък почнал да мисли все повече и повече за старата си майка.
            Тя тъжи още по него в далечната гора. Бабичката е остаряла съвсем. Може и болна да лежи.
            Тежки грижи са я нападнали. Дали има поне кой да й подаде чаша вода?
            Веднъж Блясък казал на самодивата:
            — Макар и да живея в Самодивската земя, аз съм човек — и сърцето ми е човешко. Много ми се иска да видя майка си. Нали ти си обещала да я доведеш? Кога ще я видя?
            А Зуница му отговорила:
            — Когато ни се роди син, тогава ще доведа майка ти. Почакай дотогава! Не е много време. Не бързай!
            Но Блясък не можел да търпи. Той рекъл:
            — Сам ще отида да я доведа. Ще кажа да впрегнат колесницата или ще яхна кон.
            — Ти мъчно ще отидеш там — възразила кротко самодивата. — Между човешката земя и нашата има дълбока пропаст. За да я прескочат самодивски коне — и те трябва да те слушат, па и ти трябва да умееш да ги управляваш. Ако не съм с тебе аз, няма да те слушат нашите коне: те още не те познават. Почакай! Както ти казах, двама ще отидем при майка ти.
            * * *
            Но човешкото сърце на Блясък копнеело по майката.
            Той отишъл при зетя си, мъжа на Вечерница.
            Разказал му всичко и му поискал кон — да го пренесе на човешката земя.
            Зет му рекъл:
            — Коне имам и за тебе, и за себе си. Щом искаш, да ти дам. Но никой от тях няма да те слуша: те слушат само баща ми и мене. Друг не ги е яздил, затова и другиго не слушат. Па има и още нещо: ти не знаеш пътя ни натам, ни насам. Как ще отидеш и как ще се върнеш?
            На Блясък му станало много мъчно.
            Отишъл той при другия си зет — съпруга на Зорница.
            И на него казал същото, но и от него чул пак такъв отговор.
            — Опасни са самодивските коне — рекъл князът. — Не се покоряват никому освен на господаря си. Могат да пребият човека. Па и къде ще вървиш, като не знаеш пътя? Конят ще те хвърли в пропастта, дето дели тази земя от оная, и тогава никой не ще може да те намери. Добре ти е казала Зуница: почакай, тя ще те отведе!
            * * *
            Блясък се върнал отчаян в своите дворци.
            Отново се замислил той.
            Най-сетне намерил главния коняр — един старец здравеняк, който умеел да укротява и най-буйни коне.
            Казал му, че ще го направи висок царедворец, ако му даде кон — да го пренесе на човешката земя.
            Конярят си хванал брадата и почнал да мисли.
            Най-сетне рекъл:
            — Коне дал Господ, господарю. Имаме много коне. От яки — по-яки и от хубави — по-хубави. Всеки от тях би те отнесъл, където му кажеш. Ала що да направим, като не знаеш пътя към човешката земя? И аз го не знам. Никога не съм отивал там. Откак съм се родил, все по Самодивската земя яздя. Но нещо друго измислих. Ще ти дам сребърното огледало и златния камшик. Те ще ти помогнат. Като погледнеш в огледалото, ще видиш пътя към оная земя, дето искаш да отидеш. По тоя път ще управляваш коня. Само едно запомни: трябва да яхнеш коня с лице към опашката, а не към главата; инак не ще виждаш пътя. Когато конят се запре или се запъне, ще го удариш с камшика — и той ще тръгне отново.
            — Добре — казал Блясък. — Доведи ми кон!
            — Ей сега — рекъл конярят. — Но още едно помни: не бива да даваш на коня ни сладка вода, ни горчива. Инак ще умре.
            — Добре, добре — казал князът. — Доведи ми по-скоро коня, че бързам!
            * * *
            Желанието на Блясък да види майка си било толкова силно, че той не се запитал с каква вода ще пои коня, щом не пие ни сладка, ни горчива.
            Той грабнал огледалото и камшика, яхнал коня с гръб към главата му и потеглил, дори без да се обади на жена си.
            Конят полетял като вятър, както летят самодивските коне. Стигнал до голямата пропаст, която дели Самодивската земя от човешката.
            Там се спрял.
            Князът го ударил с камшика. Конят прескочил пропастта, но отвъд нея се запрял отново.
            Блясък го шибнал втори път. Жребецът все стоял като закован на земята.
            Когато князът го ударил още по-силно, животното рекло:
            — Напой ме: ожаднях, господарю! Жаден кон не върви.
            Озърнал се ездачът наоколо — никъде не видял вода.
            Погледнал в сребърното огледало — и съзрял надалек извор. Насочил жребеца натам. Когато стигнали до извора, конят се навел, опитал водата, но не пил.
            — Пий! — рекъл му князът. — Пий! Нали си жаден?
            А конят поклатил шава, па казал:
            — Не е за мене тая вода, господарю. Не пие самодивски кон от нея. Тя е сладка — човешка вода е. Ще умра от нея. Друга ми намери!
            Ездачът подкарал коня — да му търси друга вода. Видял в огледалото път, който водел към много голяма вода. Препуснал коня право натам. Жребецът тичал, тичал — стигнал до морето.
            — Пий! — рекъл князът, — Напий се, па да бързаме към гората, че ни чака дълъг път!
            Конят се навел отново да пие, но пак поклатил шава.
            — Защо не пиеш? — запитал Блясък. — Тая вода е морска. А морската вода не е сладка.
            — Не е за мене и тая вода — отвърнал жребецът. — Тя е горчива: ще ме отрови. Не ща я. Друга ми намери, ако ме жалиш!
            Спрял се конят на брега — не мръдва. Иска вода. От жажда не може да пристъпи. Цвили, рита. Много е прежаднял.
            Князът слязъл.
            Гледа го и му се къса сърцето от жал.
            Къде да му намери вода — ни сладка, ни горчива? А грозно е да гледаш такъв хубав кон, че умира от жажда.
            Блясък прегърнал главата на добичето, почнал да го гали и се разплакал. Едри сълзи потекли от очите му.
            Конят погледнал господаря си и почнал да ближе сълзите му.
            — Тая вода е тъкмо като за мене — рекъл. — Не е ни сладка, ни горчива. Солена е. Голяма сила ми дава тя. Хайде, стига: напих се. Качи се — да те нося!
            Блясък се яхнал отново на жребеца.
            Полетял оня кон — като буря зафучал. Отдето мине, всичко чупи. Канари прескача — нищо му не става. Морета прехвръква като някоя птица.
            * * *
            Стигнали най-после в гората, дето се бил родил Блясък.
            Слязъл той от коня и се запътил към колибата.
            Всичко му се видяло черно, тъмно, мъртво.
            Земното слънце приличало на свещица.
            Дървесата изглеждали като сламки, а скалите — като дребни камъни.
            И навред било мрачно, студено, скръбно.
            Нима тук се е родил той?
            Мигар в тая студена тъмница е прекарал двадесет години?
            Идело му веднага да се метне на коня и да се върне в Самодивската земя.
            Но Блясък си спомнил за майка си.
            Къде е колибата?
            Дълго обикалял той, докле я намери.
            Най-сетне я съзрял.
            Но родната му хижа му се видяла гнила и схлупена като купчина тор.

            Той влязъл в колибата, без да почука.
            Посрещнало го бледно и сухо момиче: то прислужвало на бабичката.
            А тя лежела на одъра — болна, изнемощяла, само кожа и кости.
            Погледнал я Блясък: не можал да я познае. Но когато срещнал погледа й, видял, че тия очи са очите на майка му.
            Като го видяла, болната извикала от радост:
            — Син ми! Момчето ми! Откъде идеш, синко?
            И се надигнала да го прегърне.
            Блясък се навел и стиснал бабичката в прегръдките си.
            * * *
            Дълго си приказвали те — майка и син, — защото имало да си кажат много нещо.
            Тя му разказала за своите патила, а той — за Самодивска земя с нейните чудесии, за Вечерница и Зорница, за децата им, за своята добра, хубава и вярна жена, за своето княжество и най-сетне за своя кон, който пие само сълзи. Той казал на майка си:
            — Стани да те отнеса там, в нашето царство! Зуница ще те излекува веднага. Там е много хубаво. Никъде не е тъй хубаво, както там. Слънцето е голямо. То свети постоянно: няма никога нощ. И колкото да грее, не изсушава ни тревата, ни цветята, ни листата на дървесата. Там няма ни студ, ни горещина, ни болест. Всички са здрави и силни, винаги засмени. Не съм чул никого да заплаче, ни да каже някому лоша дума, ни да прокълне някого. А тука, на човешката земя, е много тъмно и страшно студено. Ако постоя още малко, ще измръзна.
            — Може, синко, и така да е — рекла бабичката. — Но мене, ако питаш, тук ми е добре. Тук съм се родила, тук съм родила и вас, тук съм ви отгледала, тук съм погребала и баща ви: все в тая студена и черна земя. Не мога да вървя другаде. Па и болна съм, синко: нали ме виждаш? По пътя ще умра. Далечен път е, както разправяш ти. Остави ме да си умра тук!
            Но синът й не дал и да издума.
            Той я качил на коня, яхнал го и потеглили.
            Жребецът знаел вече пътя. На връщане той вървял по-бързо, отколкото на отиване. Стигнали скоро в Самодивската земя. Показали се отдалек и дворците на княгиня Зуница.
            * * *
            Самодивата се досетила, че мъж й е заминал да доведе майка си, но го не укорила, че не й се е обадил.
            Посрещнала го весела, с усмихнато лице.
            Само когато влезли в двореца, извикала го насаме и му казала тихо:
            — Знам, че я обичаш: майка ти е. Но ти прибърза, не ме послуша. Преди време доведе бабичката: тя ще умре.
            И наистина, когато майката се видяла с дъщерите си, които дошли да я посетят, от голяма радост й призляло и тя умряла.
            Но самодивата Зуница я превърнала на бистра река — и тая река потекла край двореца, по зелените ливади.
            Тя тече и сега там.
            От нея пият самодивските коне, които не обичат ни сладка вода, ни горчива.
            Водата на тая река е солена, а майчините сълзи не са отровни; те дават сила, защото са сълзи на обич.

Няма коментари:

Публикуване на коментар