7 май 2012 г.

Приказките на Братя Грим-1


Братя Грим
Приказки-1

СЪДЪРЖАНИЕ:
СКЪСАНИТЕ ПАНТОФКИ
ДОМАШНИТЕ ДУХЧЕТА
РАПУНЦЕЛ
ПАЛЕЧКО
ГЪСАРКАТА ОТ КЛАДЕНЕЦА
БЕДНИЯТ МЕЛНИЧАРСКИ КОТАРАК
СТАРИЯТ ДЯДО И ВНУЧЕТО
ЩО Е СТРАХ?
ШЕСТТЕ ЛЕБЕДА
СПЯЩАТА КРАСАВИЦА
ТРИТЕ СЕСТРИ
ЗЛАТНАТА ГЪСКА
ЛИСИЦАТА И КОТКАТА
ЦАР ДРОЗДОБРАД
КРИСТАЛНАТА ТОПКА
ЖЕЛЕЗНИЯТ ХАНС

Скъсаните пантофки
            Живял някога един цар. Той имал дванадесет дъщери, една от друга по-хубави. И дванадесетте спели заедно, леглата им били наредени едно до друго и вечер, щом си легнели да спят, царят заключвал вратата, защото всяка сутрин виждал, че пантофките им са скъсани, но не можел да разбере как става това.
            Веднъж царят заповядал на глашатаите да разгласят, че който открие къде ходят нощем дъщерите му, ще се ожени за една от тях и ще се възкачи на трона след неговата смърт. Ала който се заеме с тази задача и след три дни и три нощи не узнае нищо, ще плати с живота си.
            И ето че съвсем скоро пристигнал един царски син и казал, че е готов да се залови с тази опасна работа. Посрещнали го радушно, а вечерта го завели в покоите на принцесите. Приготвили му легло и му напомнили да бъде нащрек, за да проследи девойките. А за да не могат да излязат тайно, оставили отворена вратата между тяхната и неговата стая. Но скоро клепачите на царския син натежали като олово, той заспал и когато на другата сутрин се събудил, видял, че пантофките на принцесите отново са скъсани. Същото се случило и през втората, и през третата нощ. И главата на царския син била отсечена. След него дошли още много принцове, решени да разкрият тайната, но всички до един били обезглавени.
            Веднъж един беден войник, който бил раняван тежко и не можел вече да служи, тръгнал към царството, където живеели дванадесетте принцеси. По пътя го срещнала една старица и го попитала къде отива.
            — И аз не зная — отговорил той и добавил на шега: — Иска ми се да открия къде ходят нощем принцесите и защо късат пантофките си, да се оженя за една от тях и после да стана цар.
            — Това не е толкова трудно — казала старицата. — Само че не трябва да пиеш виното, което ще ти носят всяка вечер, и да се преструваш, че спиш дълбоко.
            После му дала едно наметало и казала:
            — Метнеш ли го на раменете си, ще станеш невидим и така ще можеш да проследиш дванадесетте принцеси.
            Щом чул това, войникът се престрашил и отишъл в двореца. Посрещнали го радушно, както посрещали и всички други преди него, и го облекли в царски одежди. Вечерта, когато дошло време за сън, завели войника в отредената за него стая. Преди да си легне, при него влязла най-голямата принцеса и му донесла чаша с вино. Ала той тайно излял виното и не изпил нито капка.
            После си легнал и започнал да хърка сякаш спял много дълбоко. Дванадесетте принцеси го чули, разсмели се, а най-голямата казала:
            — И този ще се прости с живота си.
            След това станали от леглата си, извадили разкошни рокли, сложили си красиви накити и заподскачали от радост, защото всъщност те ходели нощем да танцуват. Само най-малката принцеса казала:
            — Вие се радвате, но аз имам лошо предчувствие; сигурно ще ни сполети някаква беда.
            — Глупава си като гъска и все те е страх — отговорила най-голямата й сестра. — Забрави ли колко царски синове напразно идваха тук? Нямаше нужда да слагам приспивателно във виното на войника, този простак и без това нямаше да се събуди.
            Когато вече били готови, принцесите надникнали в стаята на войника, за да се уверят, че спи. След това най-голямата почукала на леглото си и то тутакси потънало надолу. Една след друга царските дъщери започнали да слизат през отвора. А в това време войникът, който внимателно ги наблюдавал, не се двоумил дълго, метнал бързо наметалото на гърба си и слязъл зад най-малката сестра. По средата на стълбата той без да иска настъпил роклята й и девойката уплашено извикала:
            — Какво става? Кой ме дърпа за роклята?
            — Не ставай глупава! — казала най-голямата царска дъщеря. — Закачила си я за някой гвоздей.
            Накрая слезли долу и се озовали на една разкошна алея с красиви дървета, чиито листа били от сребро и сияели с мек блясък. Войникът си помислил: „Ще си взема нещо за доказателство“ — и отчупил едно клонче. Най-малката принцеса пак извикала:
            — Става нещо нередно. Не чухте ли как нещо изпука?
            Ала най-голямата й сестра казала:
            — Това бяха гърмежи от радост, че скоро ще освободим нашите принцове от магията.
            После минали по друга алея, където листата на дърветата били от чисто злато, и накрая по трета, където листата били от прекрасни елмази. Войникът откъснал по едно клонче и от едните, и от другите, като всеки пък се чувал такъв пукот, че най-малката принцеса изтръпвала от уплаха. Царските дъщери продължили пътя си и стигнали до една широка река. На брега имало дванадесет лодки и във всяка лодка стоял прекрасен принц — те чакали принцесите. Всеки принц взел по една от тях в лодката си, а войникът се качил в лодката, в която била най-малката царска дъщеря. Скоро нейният принц казал:
            — Не мога да разбера защо тази нощ лодката е толкова тежка. Трябва да греба с всички сили, иначе няма да помръдне.
            — Сигурно е от топлото време — отговорила принцесата. — И на мен ми е много горещо.
            Отвъд реката се извисявал великолепен ярко осветен дворец. От него се носела весела музика от тимпани и литаври. Стигнали на другия бряг, влезли в двореца и принцовете започнали да танцуват със своите любими. Войникът танцувал невидим между тях. А щом някоя от принцесите вземела чаша с вино, той го изпивал и за нея не оставало нито капка. Най-малката царска дъщеря пак се изплашила, но най-голямата всеки път я заставяла да мълчи.
            Танцували до три часа през нощта, но накрая трябвало да спрат, защото пантофките им се скъсали. Принцовете ги превозили през реката и този път войникът седнал в лодката на най-голямата царска дъщеря. На брега дванадесетте сестри се сбогували с принцовете и обещали да дойдат отново на следващата нощ. Щом стигнали до стълбата, войникът изтичал напред и се мушнал в леглото. Когато уморените девойки едва-едва стигнали до спалнята си, той пак хъркал толкова силно, че те го чули и казали:
            — От този няма защо да ни е страх.
            Съблекли разкошните си дрехи, бутнали скъсаните си пантофки под леглата и легнали да спят.
            На другата сутрин войникът решил да не казва нищо, защото искал да се полюбува още малко на това чудо. Затова проследил принцесите и втората, и третата нощ. Девойките всеки път танцували дотогава, докато не скъсвали пантофките си. А на третата нощ войникът взел за доказателство и една чаша.
            Като дошъл уреченият час, когато войникът трябвало да отговаря, той пъхнал в джобовете си трите клончета и чашата и отишъл при царя. А дванадесетте принцеси застанали зад вратата и подслушвали какво ще каже.
            Царят попитал:
            — Къде скъсаха пантофките си тази нощ моите дъщери?
            Войникът отговорил:
            — В един подземен дворец с дванадесет принца.
            Той разказал всичко, както си било, и показал своите доказателства.
            Царят заповядал да повикат дъщерите му и ги попитал дали войникът казва истината. А те, като разбрали, че той ги е проследил, и че отричането няма да им помогне, си признали всичко. После царят попитал войника коя от принцесите иска за жена и той отговорил:
            — Не съм вече млад, искам да се оженя за най-голямата.
            Още същия ден направили сватбата, а царят обещал на войника царството след смъртта си. А принцовете били отново омагьосани за толкова дни, колкото нощи били танцували с дванадесетте царски дъщери.

            Домашните духчета
            Живял някога един обущар, но толкова много обеднял, че накрая му останала кожа само за един чифт обувки. Вечерта той скроил обувките, за да може на другата сутрин да започне да ги шие. И понеже съвестта му била чиста, легнал си спокойно и скоро заспал.
            На сутринта, когато станал и се приготвил да работи, видял, че обувките са напълно готови. Учудил се много, защото не можел да си обясни как е станало това. Взел обувките и ги разгледал внимателно; били изработени чудесно, без нито една грешка — сякаш ги бил правил голям майстор.
            След малко влязъл един купувач, харесал обувките и платил за тях повече отколкото стрували. С парите обущарят купил кожа за два чифта обувки. Вечерта ги скроил, за да може на сутринта да ги направи. Ала не станало нужда, защото, когато се събудил, обувките вече били готови. Дошли купувачи, които му дали толкова много пари, че с тях си купил кожа за четири чифта обувки. На сутринта и тези обувки били готови. Така продължавало ден след ден: обущарят скроявал вечерта обувките, а на сутринта ги намирал готови.
            Една вечер, малко преди Коледа, след като скроил обувките и се канел да си легне, той казал на жена си:
            — Тази нощ ще стоим будни, за да видим кой ни помага.
            Жена му се съгласила, а после двамата се скрили в ъгъла на стаята зад дрехите, които висели на закачалката, и зачакали. Щом настъпил дванадесетият час, се появили две дребни, миловидни и съвсем голи човечета (това били домашните духчета), седнали до масата на обущаря, взели скроените обувки и започнали тъй бързи да ги шият, че обущарят не можал да откъсне поглед от тях. Когато свършили, оставили готовите обувки на масата и бързо изчезнали.
            На сутринта жената на обущаря казала:
            — Малките човечета ни направиха богати и трябва да им се отблагодарим. Те нямат дрешки и сигурно мръзнат. Знаеш ли какво? Ще им ушия по една ризка, горна дрешка, елече и панталонки, ще им изплета и по един чифт чорапки, а ти ще им направиш по един чифт обувки.
            — Съгласен съм — казал обущарят.
            Вечерта, след като приготвили всичко, оставили подаръците на масата. После се скрили, за да видят какво ще направят духчетата. В полунощ те пристигнали, но тъкмо се канели да се заловят за работа, когато на мястото на скроените обувки видели гиздави дрешки. Най-напред много се учудили, а после се зарадвали. Облекли се бързо, погладили с ръце хубавите дрехи и запели:
            Какви сме напети и
            кипри момчета! Не
            бива тогава
обувки да правим.
            Започнали да танцуват, да подскачат наоколо. Накрая с игриви стъпки си отишли и никога вече не се появили. А обущарят до края на живота си успявал във всичко, с което се захванел.
            А ето какво се случило с домашните духчета по-нататък.
            В едно селце живеела бедна девойка, която обаче била много работлива. Всеки ден тя чистела къщата на своите господари, събирала боклука и го трупала навън на голяма купчина.
            Една сутрин, тъкмо когато се канела да помете, видяла пред вратата писмо. И понеже не можела да чете, взела писмото и го занесла на господарите.
            Писмото било от домашните духчета, които канели девойката да стане кръстница. Бедното момиче не знаело какво да прави. Ала господарите му казали, че на такава покана не може да откаже и че трябва да се съгласи.
            И ето че се появили три духчета, взели я със себе си и я повели към гората. Там всичко било мъничко, но толкова красиво, толкова великолепно, че не можело да се опише. Родилката лежала в легло от абаносово дърво, украсено с резба и скъпоценни камъни, а завивката й била обшита със сърма и коприна. Люлката била от слонова кост, а купелът — от чисто злато. Девойката кръстила детенцето и се приготвила да си върви. Но малките духчета я помолили да остане още няколко дни. Тя с радост се съгласила и известно време живяла с джуджетата. А те се стараели всичко да бъде от хубаво по-хубаво.
            Дошло време девойката да се сбогува, но преди да си тръгне, домашните духчета й дали една торба със злато и я изпратили до края на гората.
            Като се прибрала у дома, девойката се заловила за работа. Взела метлата от ъгъла, където я била оставила, и започнала да мете. Ала изведнъж дошли непознати хора и я попитали коя е и какво прави в къщата. Оказало се, че девойката била останала при домашните духчета не три дни, а цели седем години; през това време нейните стари господари се били споминали.
            Обаче приказката за домашните духчета не свършва дотук.
            Веднъж малките човечета откраднали детето на една жена от люлката и вместо него оставили ужасен таласъм с голяма глава и опулени очи, който само ядял и пиел. Като го видяла, майката се изплашила и отишла при съседката за съвет. Тя й казала, че трябва да вземе таласъма и да го занесе в кухнята, да го сложи до печката, да разпали огъня, а после да свари вода в две черупки от яйца. Таласъмът щял да се разсмее, а като се разсмеел, с него щяло да бъде свършено.
            Горката жена направила така, както съседката я посъветвала. Занесла таласъма в кухнята, сложила две яйчени черупки с вода на печката и в този миг таласъмът закрещял:
            — Стар съм като Тилилейските гори,
            целият съм побелял,
            но вода да ври в черупки
            никога не бях видял!
            И започнал да се кикоти. Изведнъж отнякъде се появили десетки домашни духчета и оставили детето до печката, а ужасния таласъм взели със себе си.
           
Рапунцел
            Имало едно време един мъж и една жена, които напразно се надявали, че ще се сдобият с рожба. Най-сетне един ден жената разбрала, че желанието им ще се сбъдне.
            На задната страна на къщата имало малко прозорче, от което се виждала великолепна градина с прекрасни цветя, зеленчуци и билки. Но тя била оградена с висок зид и никой не смеел да влезе в нея, защото била на една зла магьосница, която имала голяма власт и вдъхвала страх на всички.
            Един ден жената стояла на прозореца и гледала в градината. Изведнъж съзряла леха с чудесна рапица. Тя била толкова свежа и сочна, че много й се приискало да си хапне. Желанието й се засилвало все повече и повече, но тъй като знаела, че е неосъществимо, тя отслабнала и станала бледа. Мъжът й се изплашил и я попитал:
            — Какво става с теб? Защо си толкова бледа?
            — Ох — отговорила жената, — ако не хапна малко рапица от градината зад нашата къща, ще умра.
            Мъжът й много я обичал и решил да й помогне: „Вместо да я видя мъртва, ще й донеса рапица каквото и да ми струва!“ Когато се стъмнило, прескочил през зида в градината на магьосницата, изскубнал бързо два-три стръка и ги занесъл на жена си. Тя веднага приготвила салата от тях и ги изяла. Но рапицата толкова й харесала, че на другия ден желанието й да си хапне било два пъти по-силно. За да я успокои, мъжът й обещал да донесе още няколко стръка. Като се стъмнило, той прескочил през зида, но щом стъпил на земята страшно се изплашил, защото пред него стояла магьосницата. Тя го погледнала гневно и извикала:
            — Как посмя да влезеш в градината ми и да крадеш от рапицата?
            — Смили се над мен — отговорил той. — Нуждата ме накара да постъпя така. Жена ми видя рапицата през прозореца и така й се прииска да си хапне, че ако не й занеса, ще умре.
            Гневът на магьосницата преминал и тя казала:
            — Ако наистина е така, както казваш, ще ти разреша да взимаш колкото искаш. Но при едно условие: ще ми дадеш детето, което ще роди жена ти. То ще живее добре при мен, а аз ще се грижа като майка за него.
            В страха си мъжът обещал, и когато детето се родило, магьосницата веднага дошла и го кръстила Рапунцел.
            Рапунцел станала най-хубавото момиче на света. Когато навършила дванадесет години, магьосницата я затворила в една кула сред гъста гора. Кулата нямала нито стълба, нито врата, а само едно малко прозорче най-горе. Щом магьосницата пожелаела да влезе при Рапунцел, заставала долу и викала:
            — Рапунцел мила,
            украси стената
            със своите коси!
            Рапунцел имала дълги, разкошни коси, същински златни нишки. Когато чуела гласа на магьосницата, развързвала плитките си, премятала ги през една кука на прозореца и те се спускали надолу. Магьосницата се улавяла за тях и се покатервала горе.
            Минали години. Веднъж царският син минал през гората на кон и чул толкова нежна песен, че спрял да послуша. Пеела Рапунцел, която се развличала в самотата си. Царският син разбрал, че в кулата има някой. Потърсил вратата, но никъде не я намерил. Обърнал коня и се върнал в двореца. Ала песента го развълнувала така дълбоко, че всеки ден отивал в гората, за да слуша. Когато веднъж стоял, прикрит зад едно дърво, видял магьосницата. Тя извикала:
            — Рапунцел мила,
            украси стената
            със своите коси!
            Рапунцел спуснала косите си и магьосницата се покатерила по тях.
            — Щом това е стълбата, по която човек може да се изкачи догоре, значи и аз ще мога — казал си царският син.
            На следващия ден, когато вече започнало да се стъмва, той спрял до кулата и извикал:
            — Рапунцел мила,
            украси стената
            със своите коси!
            Рапунцел спуснала косите си и царският син се покатерил по тях. Отначало девойката много се изплашила, като го видяла, ала царският син я успокоил с нежни думи. Признал й, че нейната песен дълбоко го е развълнувала и че вече няма покой. Постепенно Рапунцел забравила страха си и когато принцът я попитал дали иска да се омъжи за него, тя си помислила: „Той е млад и красив и ще ме обича повече от баба Готел“. Съгласила се и сложила ръката си в неговата. После му казала:
            — Ще дойда на драго сърце с теб, но не зная как да сляза. Когато идваш, носи по малко свила; ще изплета от нея стълба и когато стане готова, ще сляза по нея и ти ще ме вземеш със себе си.
            От този ден нататък той идвал всяка вечер при нея. Магьосницата нищо не забелязвала, но веднъж Рапунцел сама се издала:
            — Бабо Готел, обясни ми защо ми е толкова трудно да те изтеглям нагоре, а царският син за миг пристига при мен?
            — Ах, ти, лошо момиче! — викнала магьосницата. — Това ли трябваше да чуя от теб? Мислех си, че съм те откъснала от света, а ти ме измами!
            И в гнева си хванала хубавите коси на Рапунцел, увила ги около ръката си и ги отрязала. А после отвела горката девойка в един пущинак, където трябвало да живее в печал и нищета.
            Когато вечерта дошъл царският син, видял на прозореца отрязаните плитки, които злата магьосница била закачила на прозореца, и извикал:
            — Рапунцел мила,
            украси стената
            със своите коси!
            Магьосницата ги спуснала, царският син се покатерил и с ужас видял старицата, която го гледала с вледеняващ поглед.
            — Аха — извикала тя подигравателно. — Идваш да вземеш любимата си, но хубавата птичка не е вече в гнездото и не пее. Никога повече няма да я видиш!
            Царският син обезумял от мъка и в отчаянието си скочил от кулата. Останал жив, но тръните, сред които паднал, изболи очите му. Дълго се лутал слепият принц из гората, хранел се само с корени и ягоди и непрекъснато плачел. Накрая стигнал до пущинака, където живеела Рапунцел. Изведнъж доловил познат глас и тръгнал към мястото, откъдето идвала песента. Рапунцел го познала, хвърлила се в прегръдките му и се разплакала. Ала сълзите й намокрили очите му и той отново прогледнал. После принцът завел Рапунцел в двореца си и се оженил за нея.

Палечко
            Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:
            — Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.
            — Така е — въздъхнала жена му. — Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.
            Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:
            — Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.
            И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.
            Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.
            Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:
            — Да имаше някой да докара после колата…
            — Аз ще я докарам, татко — викнал Палечко. — Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.
            Засмял се селянинът и рекъл:
            — Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!
            — Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.
            — Добре — отвърнал баща му, — поне да опитаме веднъж.
            Дошло време Палечко да тръгне. Впрегнала майка му, вдигнала момченцето и го сложила в едното ухо на коня. И Палечко подвикнал:
            — Хайде, дий! Дий, коньо!
            Тръгнал конят, като че го подкарал същински колар, и колата се понесла по най-прекия път към гората.
            Не щеш ли, на един завой, тъкмо когато Палечко пак подвикнал на коня „Дий, дий“, насреща се задали двама непознати мъже.
            — Я, и таз добра! — рекъл единият. — По пътя върви кола и колар подвиква на коня, пък не се вижда никакъв.
            — Не е чиста тази работа — добавил вторият. — Я да тръгнем след колата и да видим къде ще спре.
            А колата навлязла дълбоко в гората и спряла на сечището. Като съзрял баща си, Палечко викнал:
            — Видя ли, татко, докарах колата! Свали ме сега!
            Хванал бащата юздата на коня с лявата ръка, а с дясната извадил от ухото му синчето си и то седнало засмяно на една сламка. А двамата непознати мъже, като видели Палечко, загубили ума и дума от почуда. После единият дръпнал другия настрана и му пошушнал:
            — Слушай, може да ни проработи късметът с тоя малчуган, ако го заведем в някой голям град и го показваме на хората за пари. Хайде да го купим!
            Отишли при селянина и му рекли:
            — Продай ни това човече, ще го гледаме добре.
            — Не — отвърнал бащата, — нямам нищо по-свидно от него. Не го продавам и за всичкото злато на света.
            Но Палечко, като чул за какво се пазарят, покатерил се по една гънка на бащината си дреха, застанал на рамото му и му пошушнал:
            — Дай ме татко, дай ме! Аз пак ще се върна.
            Тогава бащата го дал на двамата мъже за много пари.
            — Къде искаш да седнеш? — попитал единият момчето.
            — Сложи ме върху полите на шапката си. Там хем ще мога да се разхождам и да се любувам на природата, хем няма да падна.
            Изпълнили волята му. Сбогувал се Палечко с баща си и двамата мъже поели с него по пътя.
            Вървели, вървели, докато почнало да се здрачава; тогава момчето се обадило:
            — Свали ме, ходи ми се по нужда.
            — Стой си горе — рекъл мъжът, на чиято шапка то седяло. — Не се боя от такова нещо; и птиците сегиз-тогиз цвъкват по мене.
            — Не — рекъл Палечко, — аз не мога да върша неприлични работи. Свали ме веднага на земята!
            Мъжът свалил шапката си и сложил момчето в една нива край пътя. То заподскачало и се запровирало насам-натам между буците пръст, после зърнало една миша дупка и — хоп! — мушнало се в нея.
            — Много ви здраве, байновци, вървете без мене! — викнал им Палечко и се разсмял.
            Мъжете се спуснали към него и започнали да бъркат с тоягите си в мишата дупка, но всичките им усилия отишли напразно — Палечко пълзял все по-навътре и по-навътре. И тъй като скоро се стъмнило съвсем, двамата си тръгнали ядосани и с празни джобове.
            — Опасно е да се върви по нивата в тъмното — казал си Палечко, като разбрал, че те са си отишли, и изпълзял отново от подземното си скривалище. — Човек лесно може да си счупи я крак, я главата.
            За щастие намерил една куха черупка на охлюв.
            — Чудесно — решил той. — Ще прекарам нощта на сигурно място.
            И влязъл в черупката.
            Не минало дълго време, тъкмо се канел да заспи, чул да минават други двама мъже. Единият рекъл на другия:
            — Попът е богат. Какво да направим, че да му вземем парите и сребърните съдове?
            — Аз зная как — обадил се Палечко.
            — Какво беше това? — рекъл уплашено единият крадец. — Чух да говори някой.
            Спрели се, наострили уши и Палечко пак се обадил:
            — Вземете ме с вас и ще ви помогна.
            — Ами къде си?
            — Търсете по земята и внимавайте откъде идва гласът — рекъл той.
            Най-сетне крадците го намерили, вдигнали го нависоко и попитали:
            — Как ще ни помогнеш, бе малчуган такъв?
            — Вижте — отвърнал Палечко, — аз ще се промъкна между железните пръчки на прозореца в стаята на попа и ще ви подавам каквото поискате.
            — Добре — съгласили се те. — Ще видим за какво те бива.
            Като стигнали до поповата къща Палечко се вмъкнал в стаята, но веднага викнал, колкото му глас държи:
            — Да ви дам ли всичко, каквото намеря?
            Крадците се уплашили и му рекли:
            — Говори тихо, ще разбудиш хората!
            Но Палечко се престорил, че не ги разбира и повторно викнал:
            — Какво да ви дам? Да ви дам ли всичко, каквото намеря?
            В съседната стая спяла готвачката. Чула го тя, поизправила се в леглото и се ослушала. Но от страх крадците били побягнали. После отново се престрашили и си помислили: „Този малчуган просто се подиграва с нас“. Върнали се и му пошушнали:
            — Хайде, не се шегувай и ни подай нещо!
            Палечко отново викнал, колкото му глас държи:
            — Всичко ще ви дам, само си проврете ръцете.
            Този път готвачката, която все още слухтяла, чула ясно думите му, скочила от леглото, блъснала вратата и се втурнала в стаята. Крадците веднага побягнали и тичали така, като че ли ги гонел таласъм, а готвачката, като не могла да види нищо в тъмнината, отишла да запали свещ. Върнала се после с нея в стаята, но Палечко незабелязано се измъкнал на двора и се скрил в плевника. Готвачката претърсила всички кътчета, но не забелязала нищо особено. Легнала си пак и си помислила, че сигурно е сънувала с отворени очи и наострени уши.
            Палечко се покатерил на сеното и си намерил хубаво местенце за спане; искал да си отдъхне, докато съмне, и после да тръгне на път, за да се прибере при родителите си. Но му било писано да го сполетят и други беди. Така е, много мъка и тегло има по света!
            Щом съмнало, готвачката станала от леглото да нахрани добитъка. Отишла право в плевника и загребала сено — точно онова, на което лежал и спял клетият Палечко. Той спял толкова дълбоко, че не усетил нищо и се събудил чак в устата на кравата, която го лапнала заедно със сеното.
            — Олеле! — викнал той. — Как попаднах в тая тепавица?
            Но скоро разбрал къде се намира и трябвало много да внимава кравата да не го смаже със зъбите си. Най-накрая се плъзнал надолу заедно със сдъвканото сено и се намерил в стомаха на кравата.
            — Забравили са да сложат прозорци на тази стая — рекъл си той — и затова слънце не я вижда. Пък няма и кой свещ да донесе.
            Помещението никак не му харесало, а най-лошото било, че през вратата непрекъснато влизало все повече сдъвкано сено и за Палечко нямало да остане място. Най-сетне страхът съвсем го надвил и той викнал, колкото му глас държи:
            — Стига сено, стига сено!
            Точно тогава готвачката дояла кравата. Като чула, че някой говори, а не видяла никого, и като познала, че гласът е същият, който доловила и през нощта, тя толкова се уплашила, че паднала заедно със столчето и разляла млякото. После скочила пак на крака, изтичала при господаря си и викнала:
            — Дядо попе, кравата проговори.
            — Ти май си полудяла — казал попът.
            Но все пак отишъл в обора да провери какво става. И щом прекрачил прага, Палечко отново викнал:
            — Стига сено, стига сено!
            Тогава и попът се уплашил. Помислил, че в кравата се е вселил зъл дух и заповядал да я заколят. Заколили я и хвърлили на бунището стомаха, където се намирал Палечко.
            Палечко дълго се мъчил да си пробие път и накрая успял. Но тъкмо понечил да си подаде главата навън, сполетяла го нова беда: дошъл един гладен вълк и нагълтал наведнъж целия стомах.
            Палечко не загубил смелост.
            — Може би ще се спогодим с вълка — казал си той и му заговорил от стомаха:
            — Кумчо Вълчо, знам на едно място чудесни гозби за тебе.
            — Къде? — попитал вълкът.
            — В тази и тази къща. Ще се промъкнеш през вадата на помийната яма и ще намериш вътре козунаци, сланина и наденици; можеш да ядеш до насита.
            И му описал подробно бащината си къща.
            Вълкът не чакал да му повторят. Щом дошла нощта, се промъкнал през вадата на помийната яма, нахълтал в килера с храната и започнал да яде. После, като се наял хубаво решил да си върви, но толкова се бил надул, че не можел да се измъкне по същия път.
            Тъкмо на това се надявал Палечко и почнал да вдига страшен шум, да буйства и да крещи с всички сили.
            — Мирувай, че ще събудиш хората — рекъл вълкът.
            — Какво от това? — отвърнал Палечко. — Ти се налапа до насита, сега и аз искам да се повеселя.
            И отново почнал да крещи, колкото му глас държи. Най-сетне баща му и майка му се събудили, изтичали до килера и надникнали през пролуката. Като видели, че има вълк, мъжът грабнал брадвата, а жената косата.
            — Ти стой по-назад! — рекъл мъжът, като влезли в килера. — Ще го ударя с брадвата и ако не падне мъртъв, ти ще го праснеш с косата и ще му разпориш търбуха.
            Щом чул гласа на баща си, Палечко викнал:
            — Татко, аз съм тук, затворен съм в търбуха на вълка.
            Бащата безкрайно се зарадвал и рекъл:
            — Слава Богу, намери се пак милото ни чедо!
            Накарал жена си да остави настрана косата, за да не нарани с нея Палечко, замахнал с брадвата и ударил така силно вълка по главата, че го прострял мъртъв на земята. После донесли нож и ножица, разпрали му търбуха и извадили момченцето.
            — Ох, — въздъхнал бащата, — колко се тревожихме за тебе!
            — Къде се губи толкова време?
            — Ех, татко, бях в миша дупка, в кравешки стомах и във вълчи търбух, но занапред няма да се отделям от вас.
            — И ние няма да те продадем втори път дори за всичките богатства на света — рекли родителите и почнали да галят и целуват милия си Палечко.
            После му дали да хапне и да пийне и му поръчали нови дрехи, защото старите се били скъсали съвсем.

            Гъсарката от кладенеца
            Имало едно време една стара, много стара жена. Тя си имала къщичка в планината и живеела там с гъските си. Всяка сутрин старицата взимала патерицата си и отивала в гората. Там, по-пъргаво, отколкото прилягало на възрастта й, събирала трева за гъските, късала диви плодове, които можела да стигне с ръце, и занасяла всичко на гръб у дома.
            Човек би помислил, че старицата просто ще грохне на земята под тежкия товар, но тя винаги го занасяла благополучно вкъщи. Срещнела ли някого, поздравявала го дружелюбно:
            — Добра среща земляк! Хубаво е времето днес. Ех, сигурно се чудиш как мъкна тая трева, но така е — всеки трябва да носи на гръб товара си.
            Ала хората не обичали да я срещат и предпочитали да минават по някой обиколен път. А когато я зърнел някой баща с момчето си, пошепвал му:
            — Пази се от тази старица, защото тя е по-хитра и от дявола; вещица е.
            Една сутрин през гората вървял един хубав момък. Греело ясно слънце, пеели птички, свеж ветрец полюшвал листата по дърветата и затова момъкът бил весел и бодър. Още не бил срещнал жива душа, когато внезапно съгледал старата вещица. Тя била коленичила на земята и режела трева със сърпа си. В торбата си била събрала вече цяла купчина, а до нея имало две кошници, пълни с диви круши и ябълки.
            — Как ще носиш всичко това, стара майчице? — викнал той.
            — Ще го нося, какво ще правя, момко — отвърнала тя. — Богатските деца няма нужда да носят, но за селяните има една приказка:
            Каквото ти е на върлина,
            такова е и на гърбина.
            А щом той спрял до нея, тя рекла:
            — Няма ли да ми помогнеш? Гърбът ти е още прав и краката ти са млади, няма да ти дотежи много. Пък и къщата ми не е далече оттук, хей там, на една поляна отвъд хълма. Докато се обърнеш, ще стигнеш.
            Съжалил се момъкът над старицата и казал:
            — Макар че баща ми не е селянин, а богат благородник, ще ти нося торбата.
            — Ще ти бъда много благодарна, ако се потрудиш — рекла тя. — Наистина ще вървиш един час, но какво е това за тебе! Ще трябва да носиш и кошниците с ябълки и круши.
            Като чул, че ще върви един час, младият граф се постреснал, но старицата не го пуснала вече; натоварила торбата на гърба му, а двете кошници провесила на ръцете му.
            — Виждаш ли колко е леко! — рекла тя.
            — О, не, не е никак леко — отвърнал момъкът и по лицето му се изписала болка. — Бохчата тежи така, като че в нея има камъни, а ябълките и крушите сякаш са от олово. Просто не мога да дишам.
            Искало му се да свали отново всичко на земята, но старицата не му позволила.
            — Гледай ти — рекла тя подигравателно, — младият господин не иска да носи товар, какъвто аз, старата жена, толкова пъти съм мъкнала! Да, на думи всичко е лесно, но стигне ли се до дела, всеки гледа да избяга. Какво стоиш и се бавиш — продължила тя, — размърдай си краката! Никой няма да свали бохчата от гърба ти.
            Докато вървели по равно, момъкът все още издържал, но щом стигнали до стръмнината и поели нагоре, а камъните се затъркаляли като живи под краката му, силите почнали да го напускат. По челото му избили капки пот. Ту гореща, ту студена пот се стичала и по гърба му.
            — Стара майчице — рекъл той, — не мога да вървя повече, ще си почина.
            — Не бива — отвърнала старицата. — Стигнем ли у дома, можеш да си почиваш, колкото искаш, но сега ще вървиш напред. Откъде знаеш, може да е за твое добро!
            — Ти нямаш вече срам, бабо — рекъл момъкът.
            И понечил да хвърли торбата на земята, но усилията му отишли напразно: тя така здраво била прилепнала на гърба му, сякаш се била сраснала с него. Въртял се момъкът, извивал се, но не успял да се отърве от нея. А старицата се смеела и подскачала весело край него с патерицата си.
            — Не се сърди, момко — рекла тя, — станал си червен като рак. Носи търпеливо торбата, пък щом стигнем у дома, ще ти дам да се почерпиш добре.
            Какво можел да стори? Трябвало да се примири със съдбата си и да върви търпеливо след старицата. Струвало му се, че тя става все по-пъргава, а неговият товар все по-тежък.
            Внезапно тя подскочила високо и седнала върху торбата; и макар че била слаба като вейка, тежала повече от най-дебелата селска мома. Коленете на момъка вече треперели, но щом забавел крачките си, старицата го шибвала с една пръчка и го жулела с коприва по краката. Момъкът пъшкал и охкал непрекъснато, но прехвърлил планината и най-сетне, когато вече щял да грохне на земята, стигнали до къщата на старицата.
            Като зърнали господарката си, гъските разперили крила, източили шии, закрякали и се спуснали да я посрещнат. Зад тях пък с пръчка в ръка вървяла една позастаряла селска мома, висока и яка, но грозна като плашило.
            — Случи ли ти се нещо, мамо? — попитала тя. — Много се забави.
            — Не, дъще — отвърнала тя, — не ми се е случило нищо лошо, напротив, този любезен господин носи товара ми. Представи си, понеже аз се уморих, той качи и мене на гърба си. И пътят съвсем не ни се стори дълъг, бяхме весели и постоянно се шегувахме.
            Най-сетне старицата се свлякла на земята, смъкнала торбата от гърба на момъка и кошниците от ръцете му, погледнала го дружелюбно и казала:
            — Седни сега на пейката пред вратата и си почини. Ти заслужи честно и почтено наградата си и тя няма да закъснее.
            После казала на гъсарката:
            — Прибери се вътре, дъще! Не е прилично да оставаш насаме с млад господин, не бива да се налива масло в огъня; момъкът може да се влюби в тебе.
            Графът не знаел да плаче ли или да се смее. „Дори да беше с трийсет години по-млада — рекъл си той, — сърцето ми пак не би трепнало.“
            Старицата погалила гъските си като деца и после влязла с дъщеря си в къщата.
            Момъкът се изтегнал на пейката под една дива ябълка. Въздухът бил топъл и мек, наоколо се разстилала зелена поляна, осеяна с иглики, мащерка и хиляди други цветя. Сред поляната течал бистър поток, водата му искряла на слънцето; белите гъски се разхождали нагоре-надолу или плували в потока.
            „Много е приятно тук — рекъл си момъкът, — но аз съм толкова уморен, че вече не мога да държа отворени очите си: ще поспя малко“.
            Като поспал малко, дошла старицата, разтърсила го и го разбудила:
            — Ставай — рекла тя, — не бива да оставаш тук. Наистина поизпати с мене, но не съм ти взела живота, я! Сега ще ти дам наградата. От пари и имот нямаш нужда, та ще ти дам нещо друго.
            Казала това, пъхнала му в ръката една малка кутийка, изрязана от смарагд, и добавила:
            — Пази я добре, тя ще ти донесе щастие.
            Графът скочил и понеже почувствал, че отново е бодър и силен, благодарил на старицата за подаръка и тръгнал обратно по пътя, без дори да се обърне да види за последен път хубавата й дъщеря. Вървял и бил вече доста далеко от къщата, но все още чувал веселото крякане на гъските.
            Цели три дни се лутал графът, докато намери пътя. Най-сетне стигнал в един голям град и понеже там никой не го познавал, завели го в царския дворец при царя и царицата. Графът коленичил, извадил от джоба си смарагдовата кутийка и я сложил пред нозете на царицата.
            Тя му дала знак да се изправи й да и подаде кутийката, но щом я отворила и погледнала в нея, паднала като мъртва на земята.
            Придворните хванали веднага графа, за да го отведат в затвора, но в този миг царицата отворила очи и заповядала да го пуснат и всички да излязат, защото искала да поговори тайно с него. Като останали сами, царицата заплакала горчиво и казала:
            — Каква полза от почестите и блясъка, с които ме ограждат, когато всяка сутрин се събуждам с мъка и тревога в сърцето. Имах три дъщери, най-малката от които беше тъй хубава, че всички я обожаваха. Кожата й беше бяла като сняг, бузите й розови като ябълков цвят, а косите й блестяха като слънчеви лъчи. Заплачеше ли, от очите й не падаха сълзи, а само бисери и скъпоценни камъни. Когато тя навърши петнадесет години, царят заповяда да повикат трите ни дъщери. Да можехте тогава да видите как всички занемяха, когато влезе най-малката! Струваше им се, че изгрява слънцето. Царят рече: „Дъщери мои, не зная кога ще удари последният ми час, затова реших да определя днес какво ще получи всяка от вас след смъртта ми. Вие и трите ме обичате, но онази от вас, която ме обича най-силно, ще вземе най-хубавия дял.“ Всяка каза, че го обича най-много. „Не можете ли да ми опишете колко ме обичате? По това ще позная чия обич е най-силна“ — отвърна царят. Голямата каза: „Обичам татко като най-сладката захар“. Втората: „Обичам татко като най-хубавата си рокля“. Но малката мълчеше. Баща й я попита: „А ти, най-мило мое чедо, как ме обичаш ти?“ Тя отвърна: „Не зная и не мога да сравня с нищо обичта си“. Но баща й настоя и тя да каже нещо и накрая тя рече: „И най-хубавото ястие не ми е вкусно без сол, затова обичам татко като солта“. Като чу това, царят се разгневи и викна: „Щом ме обичаш като сол, обичта ти ще бъде възнаградена със сол“. Подели царството между двете по-големи сестри, а заповяда да вържат една торба на гърба на малката и двама войника я отведоха в гората. Всички го молихме на колене да й прости — казала царицата, — но царят не се съгласи. Как плака тя, когато се сбогуваше с нас! Целият път бе осеян с бисери, които се ронеха от очите й. Скоро царят се разкая за голямата си суровост и прати да търсят клетото дете из цялата гора, но никой не можа да я намери. Мисълта, че са я изяли дивите зверове, ме изпълва със скръб. Понякога се утешавам с надеждата, че още е жива и се е скрила в някоя пещера или е намерила закрила у състрадателни хора. И представете си: като отворих вашата кутийка, видях в нея един бисер, точно като ония, които се ронеха от очите на моята дъщеря. Можете сега да разберете защо това развълнува сърцето ми. Кажете ми как попадна бисерът у вас?
            Графът й разказал, че го е получил от старицата в гората, която му се сторила твърде подозрителна и сигурно била вещица; но за царската дъщеря не бил чул нищо, нито я видял някъде.
            Царят и царицата решили да отидат при старицата; Помислили си, че там, където е бил този бисер, може да узнаят нещо и за дъщеря си.
            Старицата седяла в къщичката си и предяла. Било вече притъмняло и само слабият пламък в огнището хвърлял слаба светлина в стаята. Изведнъж навън се разнесъл шум — гъските се прибирали от паша и закрякали дрезгаво. Скоро влязло и момичето, но старицата нищо не казала, а само поклатила леко глава. Момичето седнало до нея, започнало също да преде.
            Седели така цели два часа без да говорят. Най-сетне нещо прошумоляло на прозореца и в стаята се вперили две огнени очи. Това била старата кукумявка, която креснала три пъти. Старицата вдигнала за малко очи, после рекла:
            — Време е да вървиш и да си вършиш работата, дъще.
            Станала дъщерята и излязла навън. Но къде отишла? Вървяла, вървяла през поляните чак до долината и накрая стигнала до един кладенец, край който се извисявали три стари дъба. През това време месечината изгряла над планината и станало тъй светло, че игла да изпусне човек, можел да я намери пак на земята.
            Гъсарката смъкнала една кожа, която покривала лицето й, после се навела над кладенеца и почнала да се мие. Като се измила, натопила във водата и кожата, а след това я простряла на тревата да се избели и изсъхне на лунната светлина.
            Но как се преобразила девойката! Такава хубост не сте виждали никога. Щом сивите плитки паднали от главата й, златисти коси като слънчеви лъчи се разстлали по цялото й тяло. Под нависналите къдрици само очите святкали лъчисто като звезди на небето, а бузите й греели, розови като ябълков цвят.
            Ала хубавата девойка била тъжна. Седнала и горчиво заплакала. Сълза подир сълза се ронела от очите й, плъзнала се по дългите коси и падала на земята. Седяла така девойката и щяла да седи още дълго, ако не чула някакво пращене и шумолене в клоните на най-близкото дърво.
            Тя скочила като сърна, дочула гърмеж от пушката на ловец. Тогава и черен облак закрил месечината. Девойката в миг навлякла пак старата си кожа и изчезнала като светлинка, духната от вятъра.
            Разтреперана като лист, тя се върнала вкъщи. Старицата стояла пред вратата и девойката започнала да й разказва какво й се случило. Старицата обаче само се засмяла и рекла:
            — Зная вече всичко.
            Влезли вътре и тя разпалила огъня. После донесла метлата и започнала да мете и чисти.
            — Всичко трябва да бъде чисто и спретнато — каза тя.
            — Защо се залавяш за работа в такъв късен час, майко? — възкликнала девойката. — Какво мислиш да правиш?
            — Знаеш ли колко е часът? — попитала старицата.
            — Още няма полунощ, но минава единайсет — отвърнала девойката.
            — Не си ли спомняш — продължи старицата, — че на този ден преди три години дойде при мене? Уреченото време мина и ние не можем вече да останем заедно.
            Изплашила се девойката и попитала:
            — Ох, мила майко, защо искаш да ме изгониш? Къде ще отида? Нямам приятели и роден дом, където бих могла да отида. Аз вършех всичко, каквото искаше, и ти все беше доволна от мене. Остави ме тук!
            Старицата не искала да каже на момичето какво го очаква.
            — Аз не мога да остана по-дълго тук — рекла й тя — и понеже си отивам, къщата трябва да бъде чиста; затова не ми пречи на работата. За себе си не се тревожи; ще намериш покрив, под който ще можеш да живееш, и ще бъдеш доволна от наградата, която ще ти дам.
            — Но кажи ми поне какво ме очаква? — попитала пак девойката.
            — Повтарям ти, не ми пречи на работата. И не казвай нито дума повече, а върви в стаята си, смъкни кожата от лицето си и облечи копринената рокля, която носеше, докато те повикам.
            В това време царят, царицата и младия граф вървели към къщата на старицата. Но в гората графът неволно се отделил от тях, загубил ги и бил принуден да върви самичък. На другия ден му се сторило, че е на прав път. Продължил да върви, докато се спуснал мрак; покатерил се тогава на едно дърво да пренощува, защото се опасявал, че може да се заблуди.
            Но щом изгряла месечината и озарила цялата местност, той съзрял някаква сянка, която слизала от планината. Той познал, че това е гъсарката, която по-рано видял при старицата.
            — Аха — рекъл си той, — иде! А пипна ли едната вещица, няма да ми избяга и другата.
            Но как се смаял, когато тя спряла до кладенеца, смъкнала кожата и се измила, когато златистите коси се разпилели по тялото й и тя станала такава хубавица, каквато той досега не бил виждал никъде по света. Просто не смеел да диша, но успял да провре главата между листата и гледал втренчено девойката. Внезапно клонът изпращял и в същия миг девойката навлякла кожата, побягнала като сърна, а понеже и месечината се скрила зад облака, графът я изгубил от очи.
            Щом тя изчезнала, той слязъл от дървото и тръгнал с бързи крачки след нея. Не вървял дълго и видял в тъмнината две сенки да се движат по полянката; били царят и царицата, които отдалече видели светлината в къщичката на старицата, и се запътили към нея.
            Графът им разказал какво чудо видял при кладенеца и те разбрали, че това е тяхната загубена дъщеря. Преизпълни от радост, продължили пътя си и скоро стигнали до къщичката. Мушнали глави под крилата си, гъските спели и нито една не мръднала. Тримата погледнали през прозореца и видели старицата, която седяла спокойно и предяла, кимала с глава и не поглеждала край себе си. В стаята било много чисто. Но от дъщерята нямало и следа. Гледали, гледали, най-сетне се престрашили и почукали тихо на прозореца.
            Старицата, като че ли ги очаквала, защото станала и викнала радостно:
            — Влезте, влезте, познавам ви.
            Като влезли в стаята, старицата казала:
            — Можехте да не вървите толкова дълго, ако преди три години не бяхте изгонили доброто си и мило чедо. Тя не загуби нищо от това, че три години трябваше да наглежда гъски; не се научи на нищо лошо и запази чистото си сърце. А вие сте наказани предостатъчно от страха, в който живяхте.
            После отишла пред вратата и викнала:
            — Излез, дъще!
            Отворила се вратата и се явила принцесата с копринената си рокля, със златистите си коси и лъчезарните очи. Отишла при баща си и майка си, прегърнала ги и ги целунала. Всички се просълзили от радост.
            Младият граф стоял близо до тях и когато го зърнала, принцесата станала червена като божур; сама не знаела защо. А царят казал:
            — Мила дъще, аз раздадох царството си, какво да ти дам на тебе?
            — Тя не се нуждае от нищо — рекла старицата. — Аз й подарявам сълзите, които изплака за вас; те са чисти бисери, по-прекрасни от морските, и струват повече от цялото твое царство. А като награда за службата при мене й давам къщичката си.
            В този миг старицата изчезнала. Стените започнали леко да пукат. Всички се огледали и видели, че къщичката се била превърнала в разкошен дворец. Вътре имало царска трапеза и прислужници сновели напред и назад.
            Приказката продължава още, но паметта на баба, която ми я разказа, беше отслабнала и тя не помнеше какво е станало по-нататък. На мен все ми се струва, че хубавата принцеса се омъжила за графа, двамата останали в двореца и живели щастливо до дълбоки старини.
            Дали снежнобелите гъски, които живеели в двора на къщичката, били девойки (никой не бива да се сърди за това), които старицата прибрала при себе си, и дали те възвърнали човешкия си образ и станали придворни на младата царица, не знам, но допускам, че е така. Едно обаче е сигурно: старицата не била вещица, както мислели хората, а орисница, която правела само добро. Може би тя при раждането на принцеса я е орисала като плаче от очите й да падат бисери вместо сълзи. В днешно време това вече не се случва, защото иначе бедните хора много бързо щяха да забогатеят.

            Бедният мелничарски чирак и котенцето
            Живял някога в мелницата си беден мелничар. Нямал жена и деца, та му помагали трима чираци. Работили те няколко години при него и един ден той им казал:
            — Остарях вече и ми се иска да си поотдъхна. Тръгнете по света и който ми доведе най-хубавия кон, ще му дам мелницата, а той в замяна ще ме гледа, докато умра.
            Третият чирак, който се казвал Ханс, бил най-млад. Другите двама го смятали за глупак и през ум не им минавало дори, че може да вземе мелницата; пък и той самият не я искал. Тримата тръгнали заедно на път и когато излезли от селото, двамата рекли на глупавия Ханс:
            — Я си стой тука! Докато си жив, кон няма да спечелиш.
            Но Ханс тръгнал с тях. Като се стъмнило, стигнали до една пещера, влезли и легнали да спят. Двамата умници почакали, докато Ханс заспи, и се измъкнали. Оставили го сам, като мислели, че са постъпили хитро. Ех, мислете си така, но все пак добро няма да видите!
            Призори слънцето изгряло и Ханс се събудил. Като разбрал, че лежи в дълбока пещера, огледал се на всички страни и викнал:
            — Ей, къде съм попаднал?
            После станал, измъкнал се от пещерата и си помислил: „Тук съм сам-самичък и съм изоставен, как ще спечеля кон?“
            И както вървял замислен по пътя, срещнало го едно малко пъстро котенце и дружелюбно го попитало:
            — Накъде си се запътил, Ханс?
            — Ох, и да ти кажа, не можеш да ми помогнеш.
            — Зная за какво си мислиш — казало котенцето. — Искаш да спечелиш хубав кон. Ако се съгласиш да дойдеш с мене и да ми служиш вярно седем години, аз ще ти дам такъв хубав кон, какъвто не си виждал през живота си.
            „Гледай ти каква чудновата котка — помислил си Ханс. — Но ще видим дали говори истината.“
            Котката завела Ханс в омагьосания си дворец. Той бил пълен с котенца, които й прислужвали. Те били много весели и тичали пъргаво нагоре-надолу по стълбата. Вечерта, когато седнали на трапезата, три от тях засвирили: едното на контрабас, второто на цигулка, а третото надувало тъй силно тромпета, че щели да му се пукнат бузките. А след като се навечеряли, котката казала:
            — Ханс, хайде да потанцуваме!
            — Не — отвърнал той, — никога не съм танцувал с котка, няма да танцувам и сега.
            — Заведете го тогава да си легне — казала котката на котенцата.
            Така и направили: едното котенце му светило със свещ до спалнята, другото му събуло обувките, третото чорапите, а четвъртото духнало свещта.
            На другата сутрин котенцата дошли пак и му помогнали да стане от леглото. Едното му обуло чорапите, другото му вързало връзките на чорапите, третото донесло обувките, четвъртото го измило, а петото му изтрило лицето с опашката си.
            — То било много приятно — рекъл Ханс.
            Но и той трябвало да прислужва на котката — цепел дърва всеки ден. За тази работа му дали една сребърна брадва, сребърни клинове, сребърен трион и меден чук.
            И така, Ханс цепел дърва, живеел в двореца, ядял и пиел, но не виждал никого освен пъстрата котка и нейната прислуга. Един ден котката му рекла:
            — Върви да окосиш ливадата и да изсушиш сеното!
            Тя му дала сребърна коса и златен брус, ала му заповядала да ги върне после на мястото им.
            Отишъл Ханс, свършил си работата, докарал сеното, върнал косата и бруса и попитал котката дали няма вече да му даде обещаната награда.
            — Не — отговорила тя. — Трябва да посвършиш още някоя и друга работа. Ето ти сребърни греди, дърводелска брадва и други необходими сечива. Всичките са от сребро. Искам да ми построиш къщичка.
            Заловил се Ханс за работа и построил къщичката. После пак отишъл при котката и попитал дали няма да му даде обещания кон. А и седемте години били изтекли като една.
            Тогава котката го попитала иска ли да види конете й.
            — Да — рекъл Ханс.
            Завела го тя пред новата къщичка, отворила вратата и той видял вътре дванайсет коня с горда стойка и лъскав, гладък косъм. От радост сърцето му подскочило в гърдите. После тя му дала да хапне и да пийне и му казала:
            — Върни се у дома. Обещания кон няма да ти дам сега; след три дни ще дойда сама при тебе и ще ти го доведа.
            Приготвил се Ханс и тя му показала пътя към мелницата. Но не му дала дори нови дрехи и той тръгнал със старото си дрипаво палтенце, с което бил дошъл; а през седемте години то съвсем му било окъсяло и отесняло.
            Когато се върнал в мелницата, заварил там и другите двама чираци. Всеки от тях бил довел кон, но конят на единия бил сляп, а на другия куц.
            — Ханс, къде ти е конят? — попитали го те.
            — Ще дойде след три дни.
            Те се изсмели и казали:
            — Откъде ще дойде този кон? Трябва да е някой особен.
            Влязъл Ханс в стаята, но мелничарят не му разрешил да седне на трапезата, защото бил много окъсан и прашен — щял да се срамува, ако случайно дойдел гост. Дали му малко храна и го пратили да яде на двора. А вечерта, като си лягали да спят, другите двама чираци не го пуснали да припари до леглото. Накрая — ще не ще — влязъл в гъсарника; постлал си малко твърда слама и легнал.
            Като се събудил, трите дни били вече изтекли и ето, че пристигнала каляска с шест коня — лъскави, хубави, да ти е драго да ги гледаш. А един слуга водел отделно друг кон, седмия — той бил за бедния мелничарски чирак.
            Спряла каляската, а от нея слязла прекрасна принцеса и влязла право в мелницата. Тази принцеса била малкото пъстро котенце, на което бедният Ханс служил седем години. Попитала мелничаря къде е най-малкият му чирак.
            А мелничарят отвърнал:
            — Не можем да го държим такъв окъсан в мелницата, та лежи в гъсарника.
            Княгинята наредила веднага да го доведат.
            Измъкнали го от гъсарника, а той си взел палтенцето, за да покрие дрипите си. Но слугата развързал един голям вързоп и извадил прекрасни дрехи; измил го най-напред, облякъл го и когато Ханс се явил пред другите, изглеждал като същински цар.
            После девойката поискала да види конете, доведени от другите двама чираци: единият бил сляп, другият куц. Тогава тя заповядала на слугата да доведе седмия кон. Като го видял, мелничарят рекъл, че откак се помни, такъв кон не е виждал.
            — Той е за третия ти чирак — казала принцесата.
            — Тогава на него ще дам мелницата — отвърнал мелничарят.
            Но принцесата му казала да задържи мелницата за себе си и му подарила коня. После хванала за ръка верния си Ханс, седнала с него в каляската и двамата заминали.
            Спрели право пред малката къщичка, която Ханс построил със сребърните сечива. А тя се била превърнала в голям дворец и всичко в него било от сребро и злато. После вдигнали сватба и Ханс забогатял, толкова забогатял, че имал за цял живот.
            Затова никога не бива да се говори, че щом някой изглежда глупав, от него няма да стане човек.

            Старият дядо и внучето
            Живял някога един стар, много стар човек; той не виждал, не чувал и едва ходел. Когато се хранел, ръката му треперела и често разливал супата върху покривката. Синът му и снахата се гнусели и затова един ден го накарали да стои зад печката. Давали му ядене в глинена паничка, но той никога не бил сит, затова поглеждал тъжно към масата и очите му се пълнели със сълзи.
            Веднъж треперещите му ръце не могли да задържат паничката, тя паднала на земята и се счупила. Снахата му се скарала, но той не отвърнал нищо и само въздъхнал. После тя му купила за няколко петачета дървена паничка и той се хранел вече само от нея.
            Веднъж, както седели и се хранели, малкото внуче донесло и сложило на земята няколко дъсчици.
            — Какво ще правиш с тези дъски? — попитал бащата.
            — Ще направя коритце — отвърнало детето, — че когато порасна, да сипвам в него яденето на тате и на мама.
            Тогава мъжът и жената се спогледали, после се разплакали и довели веднага стареца на масата. От този ден нататък той се хранел винаги с тях и те не казвали нищо, ако разливал малко супа върху покривката.

            Що е страх?
            Един баща имал двама сина. Големият бил умен, разсъдлив и много сръчен. Но малкият бил глупав, не можел да проумее и да научи нищо; който го срещнал, си мислел: „Още много има да претегли бащата с този!“
            Имало ли някаква работа, винаги трябвало да я свърши големият син. Но когато бащата го пращал късно вечерта или дори през нощта да донесе нещо и пътят минавал през гробищата или през друго някое страшно място, той отговарял:
            — Ох, не, татко, няма да отида, настръхвам от страх.
            Защото наистина се страхувал.
            Или ако вечер край огнището някой разказвал случки, от които на човек се изправят косите, тези, които слушали, понякога се обаждали:
            — Брей, настръхвам от страх!
            Малкият син седял в ъгъла, слушал всички тези думи и не можел да разбере какво означават.
            — Постоянно говорят: Настръхвам! Настръхвам! А пък аз не настръхвам. Това сигурно е някакво особено умение, от което аз не разбирам нищо.
            Но ето, че веднъж бащата му рекъл:
            — Слушай, ти там в ъгъла! Вече си голям и силен, трябва да се научиш на нещо, та да си изкарваш хляба. Виж как се труди брат ти, а тебе не те бива за нищо.
            — Ех, татко — отвърнал той, — и аз много искам да се науча на нещо; да речем, ако е възможно, бих се научил да настръхвам от страх, защото от тази работа не разбирам нищо.
            Чул го по-големият брат, засмял се и си казал: „Гледай го какъв глупак бил моят брат! Докато е жив, нищо няма да излезе от него; денят се познава от сутринта.“
            Бащата пък въздъхнал и рекъл:
            — Рано или късно ще се научиш да настръхваш, но с това не можеш да си изкарваш хляба.
            След някой и друг ден ги навестил клисарят и бащата се оплакал, че малкият му син не знаел нищо и нищо не учел.
            — Представи си, попитах го с какво мисли да си изкарва хляба, а той иска да се научи да настръхва от страх.
            — Ако не иска нещо повече — отвърнал клисарят, — това може да научи при мене. Прати ми го и аз ще му вкарам ума в главата.
            Зарадвал се бащата, защото си помислил: „Все пак момчето ще понаучи нещо“.
            Взел го клисарят при себе си и му възложил да бие камбаната. Но след няколко дни го събудил посред нощ и го накарал да стане, да се изкачи на камбанарията и да удари камбаната. „Ще се научиш най-сетне да настръхваш от страх“ — помислил си клисарят и се изкачил преди него.
            Отишъл момъкът, посегнал да улови въжето на камбаната и изведнъж видял някаква бяла сянка.
            — Кой е там? — викнал той, но сянката не отговорила, нито мръднала от мястото си. — Отговори — викнал момъкът — или се измитай! Нямаш работа тук, и то нощем.
            Но клисарят стоял неподвижен, искал момъкът да го помисли за призрак. Момъкът викнал повторно:
            — Какво търсиш тук? Говори, ако си добър човек, иначе ще те изтърколя по стълбата.
            Клисарят си рекъл на ума: „Казва го, но няма да го направи“. Мълчал и стоял неподвижно, като че бил от камък.
            Тогава момъкът му викнал за трети път и тъй като пак не получил отговор, засилил се и блъснал призрака така, че той се изтърколил по стълбата, а на десетото стъпало се спрял и останал там да лежи. После момъкът ударил камбаната, отишъл в стаята си, легнал, без да каже нищо, и пак заспал.
            Жената на клисаря чакала доста мъжа си, но той все не се връщал. Накрая тя се изплашила, събудила момъка и го попитала:
            — Не знаеш ли къде е мъжът ми? Той се качи преди тебе на камбанарията.
            — Не знам — отвърнал момъкът. — Но някой стоеше там на площадката и понеже не отговаряше и не искаше да се махне, аз помислих, че е някой негодник и го блъснах по стълбата надолу. Иди и виж да не е той; много ще съжалявам.
            Изтичала жената и намерила мъжа си, който лежал на стълбата и хленчел жалостиво, защото си бил счупил единия крак.
            Вдигнала го тя, занесла го вкъщи, а после ядосана отишла при бащата на момъка и викнала:
            — Твоят син ни докара голяма беда: блъснал мъжа ми по стълбата и му счупил крака. Махни този негодник от къщата ни!
            Изплашил се бащата, отишъл веднага у клисаря и нахокал сина си:
            — Каква пакост си направил? Сигурно си полудял!
            — Слушай татко, аз нямам никаква вина — отвърнал момъкът. — Той се бе изправил там през нощта и приличаше на човек, който е замислил нещо лошо. Не знаех кой е, викнах му три пъти да се обади или да се махне.
            — Ох — рекъл бащата, — само беди мога да очаквам от тебе! Махай се от очите ми, не искам да те видя вече!
            — Добре, татко, на драго сърце, но почакай да съмне. Ще тръгна по света да науча какво значи да настръхваш от страх. Така ще овладея поне едно изкуство, с което ще мога да си изкарвам хляба.
            — Учи, каквото искаш — рекъл бащата, — все ми е едно! На ти петдесет талера, тръгни по широкият свят, но да не споменеш пред никого откъде си и чий син си! Срам ме е, че съм ти баща.
            — Добре, татко, така да бъде. Като не искаш да споменавам, няма да споменавам.
            Щом се съмнало, момъкът сложил петдесетте талера в джоба си, излязъл на широкия път и непрекъснато си повтарял полугласно:
            — Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!
            Чул го един колар, който вървял зад него, и го попитал:
            — Кой си ти?
            — Не знам — отвърнал момъкът.
            Коларят пак попитал:
            — Откъде си?
            — Не знам.
            — Чий син си?
            — Не бива да споменавам.
            — Ама какво току мънкаш под носа си?
            — Ох — отвърнал момъкът, — искам да настръхна от страх, пък няма кой да ме научи на това.
            — Я не дрънкай глупости — рекъл коларят — и ела с мене да видим къде ще се подслоним.
            Тръгнал момъкът с коларя и вечерта стигнали до една страноприемница, където решили да пренощуват. Като влизал, момъкът пак казал високо:
            — Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна от страх!
            Чул го съдържателят, изсмял се и рекъл:
            — Стига да искаш, ще стане!
            — Я млъкни — рекла жена му, — един ли момък се прости с живота си! Жалко за хубавите му очи, ако е писано да не видят вече белия свят!
            Ала момъкът казал:
            — Колкото и трудно да е, искам да се науча да настръхвам от страх, за това съм тръгнал по света.
            И не оставил на мира съдържателя, докато той не му разказал, че недалече оттам имало омагьосан замък, където човек лесно можел да научи какво е да се настръхне от страх; трябвало само да прекара три нощи вътре. На онзи, който можел да се реши на това, царят бил обещал дъщеря си за жена, а тя била най-хубавата девойка на земята. В замъка имало големи съкровища, но те се пазели от зли духове. Който успеел да развали магията; щял да стане богат. Мнозина вече се опитали, но никой не излязъл оттам.
            Отишъл момъкът на другата сутрин при царя и казал:
            — Ако ми позволиш, ще прекарам три нощи в омагьосания замък.
            Погледнал го царят, харесал го и казал:
            — Имаш право да помолиш за три неща и да ги вземеш със себе си в замъка.
            Момъкът отвърнал:
            — Тогава ще помоля да ми дадеш малко дърва за един резбарски тезгях с длето и един струг.
            Царят заповядал да занесат през деня всичко това в замъка.
            Започнало да се свечерява. Момъкът отишъл в замъка, запалил в една стая буен огън и сложил до него струга и резбарския тезгях с длетото.
            — Да можех поне веднъж да настръхна от страх! — казал той. — Но май и тук няма да се науча.
            Към полунощ решил да разпали загасналия огън. Навел се да го раздуха и изведнъж от един ъгъл се разнесли писъци:
            — Мяу, мяу, премръзнахме!
            — Глупаци! — викнал той. — Защо пищите? Ако сте премръзнали, елате, седнете до огъня и се стоплете!
            Тогава две големи черни котки скочили до него, седнали от двете му страни и почнали да го гледат свирепо с огнените си очи. След малко, като се постоплили, рекли:
            — Да изиграем ли едни карти, друже?
            — Защо не! — отвърнал той. — Но я си покажете лапите!
            Протегнали те лапите си.
            — Охо — викнал той, — ама че ви са дълги ноктите! Почакайте, ще трябва най-напред да ви ги изрежа.
            Хванал ги за шиите, сложил ги на резбарския тезгях и им стегнал здраво лапите с големия винт.
            — Като ви гледам ноктите, не ми се иска да играя на карти с вас — рекъл той, убил ги и ги хвърлил през прозореца в езерото.
            След като усмирил завинаги двете котки и седнал пак до огъня, от всички страни излезли много черни котки и черни кучета, вързани с нагорещени верижки, и ставали все повече и повече, така че за него просто не останало място; и всички мяукали и виели страхотно, газели по огъня, разпръсвали го и искали да го угасят. Погледал ги той известно време спокойно, но накрая му прикипяло, вдигнал длетото и викнал:
            — Я се махайте оттук, гадинки такива!
            И се развъртял с длетото. Едни избягали, другите избил и ги хвърлил през прозореца в езерото. После раздухал ситните въгленчета, разпалил пак огъня и се постоплил. Но както седял, очите му почнали да се затварят — доспало му се. Огледал се наоколо и видял в ъгъла голямо легло.
            — Точно за мене — казал той и се мушнал под завивката.
            Но преди още да затвори очи, леглото почнало да се движи и тръгнало да обикаля из целия замък.
            — Това не е лошо — казал той, — само не друсай!
            Понесло се леглото бързо напред, сякаш го теглели шест коня, прескачало прагове, катерело се и спускало по стълби, но изведнъж се обърнало с краката нагоре и затиснало момъка. Но той разхвърлял завивките и възглавниците, измъкнал се и казал:
            — Който иска, нека се вози.
            Легнал до огъня и спал до зори.
            На другата сутрин царят дошъл и като го видял проснат на земята, помислил, че призраците са го убили и рекъл:
            — Жалко за хубавия човек.
            Чул тези думи момъкът, скочил и рекъл:
            — Още не е стигнало дотам.
            Смаял се царят, но се зарадвал и го попитал как е прекарал нощта.
            — Доста добре — отвърнал той. — Едната нощ мина, ще минат и останалите две.
            Прибрал се в страноприемницата, а там съдържателят облещил очи и рекъл:
            — Не се надявах да те видя отново жив. Научи ли сега какво е да настръхне човек от страх?
            — Не — рекъл момъкът, — всичко беше напразно. Да можеше някой да ми го опише!
            Дошла втората нощ, отишъл той повторно в омагьосания замък, седнал до огъня и запял старата си песен:
            — Да можех поне веднъж да настръхна!
            Като наближило полунощ, разнесъл се някакъв шум и тропот, първо леко, после все по-силно; след това утихнало за малко и накрая с ужасен трясък през комина се изтърколила половината от човешко тяло и тупнала на земята пред него.
            — Хей — викнал момъкът, — това не стига, къде е другата половина!
            Отново се разнесъл вой и писък, а после паднала и другата половина на тялото.
            — Почакай най-напред да раздухам малко огъня — казал момъкът.
            Раздухал огъня и какво да види: двете половинки се били събрали и на тезгяха седял един отвратителен на вид човек.
            — Така не сме се пазарили, тезгяхът си е мой — казал момъкът.
            Човекът се помъчил да го избута, но той не допуснал това, а със сила го блъснал и си седнал на мястото.
            В този миг през комина паднали един след друг още неколцина мъже. Те носели девет човешки кости и два черепа. Наредили костите на земята и почнали да играят на кегли. Момъкът поискал да поиграе и ги попитал:
            — Може ли да поиграя и аз?
            — Да, ако имаш пари.
            — Пари имам предостатъчно — отвърнал той, — но топките ви не са съвсем заоблени.
            Взел черепите, сложил ги на струга, остъргал ги и те станали заоблени. После казал:
            — Така, сега ще се търкалят по-добре. Хайде, по-живо!
            Поиграл и загубил малко пари. Но щом станало полунощ, всичко изчезнало. Легнал и заспал спокойно.
            На другата сутрин царят дошъл да види какво става.
            — Как прекара този път? — попитал го той.
            — Играхме на кегли и загубих няколко монети — отвърнал той.
            — Не настръхна ли от страх?
            — Напротив — отвърнал той, — забавлявах се. Да можех поне веднъж да настръхна!
            През третата нощ момъкът пак седнал на тезгяха и казал наистина сърдито:
            — Да можех поне веднъж да настръхна!
            Малко по-късно дошли шестима едри мъже и внесли един ковчег. Момъкът казал:
            — Аха, сигурно е братовчедът, който умря преди няколко дни! — Дал знак и викнал: — Ела, братовчеде, ела!
            Мъжете оставили ковчега на земята, момъкът се приближил и вдигнал капака. Вътре лежал мъртвец. Момъкът докоснал лицето му — то било студено като лед.
            — Почакай, ще те стопля малко — рекъл той.
            Отишъл до огъня, нагрял ръката си и я сложил върху лицето на мъртвеца, но той пак си останал студен.
            После го извадил от ковчега, седнал до огъня, взел го на скута си и му разтрил ръцете, за да се раздвижи кръвта. Но тъй като и това не помогнало, сетил се, че хората лягат по двама в леглото, за да се стоплят; сложил го тогава в леглото, завил го и легнал до него.
            След малко мъртвецът се поразмърдал. А момъкът рекъл:
            — Виждаш ли, братовчеде, стоплих те!
            Но мъртвецът се изправил и викнал:
            — Сега ще те удуша!
            — А, така ли се отблагодаряваш? — попитал момъкът. — Хайде тогава обратно в ковчега!
            Вдигнал го, тръснал го в ковчега и затворил капака. Дошли шестимата мъже и изнесли ковчега.
            — Пак не настръхнах — казал той, — цял живот да стоя тук, пак няма да се науча да настръхвам.
            Ала ето, че влязъл един човек, по-едър от шестимата мъже, и страшен наглед; но бил стар и носел дълга бяла брада.
            — Стой, дребосък — викнал той, — сега скоро ще научиш какво е да настръхнеш от страх, защото ще умреш.
            — Не бързай толкова — отвърнал момъкът. — Ако ще умирам, трябва да взема участие в умирането.
            — Ей сега ще те сграбча! — рекъл духът.
            — По-полека, по-полека, не се надувай много! Колкото силен си ти, толкова съм и аз, а може и да съм по-силен от тебе.
            — Ще видим — рекъл старецът. — Ако излезеш по-силен от мене, ще те пусна да си отидеш. Хайде, ела да си премерим силите!
            Повел го през разни тъмни коридори и накрая стигнали пред едно ковашко огнище. Взел старецът брадва и с един удар набил едната наковалня в земята.
            — Аз ще направя нещо по-добро — казал момъкът и отишъл при другата наковалня.
            Старецът застанал до него да гледа, а бялата му брада увиснала надолу. Взел момъкът брадвата, разцепил с един удар наковалнята на две и заклещил брадата на стареца в цепнатината.
            — Падна ли ми в ръцете? — викнал момъкът. — Сега ти ще умреш.
            После взел един железен прът и запердашил така стареца, че той почнал да скимти и да го моли да спре, като му обещавал големи богатства.
            Измъкнал момъкът брадвата, освободил и брадата на стареца и го пуснал. Тогава старецът го завел в едно подземие и му показал три сандъка пълни със злато.
            — От тези три сандъка — рекъл той — единият е за бедните, другият е за царя и третият е за тебе.
            В този миг станало дванайсет и духът изчезнал, а момъкът останал на тъмно.
            — Все ще се оправя — рекъл си той, тръгнал опипом, намерил пътя до стаята си, легнал край огъня и заспал.
            Дошъл на другата сутрин царят и казал:
            — Сега сигурно си научил какво е да настръхнеш от страх.
            — Не — отвърнал той. — Разкажете ми какво е! Най-напред дойде покойният ми братовчед, а после един брадат човек, който ми показа много злато в подземието, но никой не ми каза какво е да настръхнеш от страх.
            Тогава царят рекъл:
            — Ти развали магията на замъка и затова ще се ожениш за дъщеря ми.
            — Всичко това е много хубаво — отвърнал той, — но аз все още не зная какво е да настръхна от страх.
            После взели златото от подземието и направили голяма сватба. Но макар че много обичал жена си и бил много доволен, младият цар пак повтарял непрекъснато:
            — Да можех поне веднъж да настръхна от страх! Да можех поне веднъж да настръхна!
            Накрая това омръзнало на младата царица. Един ден прислужницата й казала:
            — Аз ще оправя тази работа, ще му покажа как се настръхва от страх.
            Отишла на потока, който течал през градината, и поръчала да й напълнят едно ведро с черни мрени. През нощта, когато младият цар спял дълбоко, жена му дръпнала завивката и изсипала върху него ведрото, пълно със студена вода и мрени, а и рибките, като останали без вода, започнали да скачат и да пляскат край него.
            Той мигновено се събудил и викнал:
            — Ей, че настръхнах, мила жено! Да, сега вече зная какво е човек да настръхне от страх.          
            Шестте лебеда
            Веднъж един цар отишъл на лов в гората и подгонил някакъв дивеч, но препускал толкова бързо, че никой от свитата не можел да го следва. Щом се свечерило, той спрял коня, огледал се и видял, че към него идва една стара жена, която непрекъснато си клатела главата. А тя била вещица.
            — Любезна жено — рекъл й той. — Не може ли да ми покажеш пътя, та да изляза от гората.
            — Да, царю — отвърнала тя, — мога, но при едно условие. Ако не го изпълниш, никога няма да излезеш от гората и ще умреш в нея от глад.
            — Какво е това условие? — попитал царят.
            Имам дъщеря — рекла старицата, — която е толкова хубава, че няма да намериш равна на нея в света и тя заслужава да стане твоя съпруга. Ако я направиш царица, ще ти покажа пътя и ще излезеш от гората.
            Измъчван от голям страх, царят се съгласил и старицата го завела в къщурката си. Там дъщеря й седяла пред огнището. Тя посрещнала спокойно царя, като че го очаквала, а той се уверил, че е много хубава. Но въпреки това не му се понравила и не можел да я погледне, без да изтръпне. След като качил девойката на коня пред себе си, старицата му показала пътя и царят се завърнал в двореца си, където скоро вдигнали и сватбата.
            Царят бил вече женен веднъж и имал от покойната си съпруга седем деца, шест момчета и едно момиче, които обичал повече от всичко на света. Понеже се опасявал, че мащехата няма да се отнася добре с тях и може да им стори някакво зло, той ги завел в един усамотен замък сред гъста гора.
            Замъкът се издигал сред такива потайни места и било толкова трудно да се намери пътят, който водел натам, че и царят нямало да се оправи, ако една орисница не му била подарила кълбо прежда с чудно свойство: щом го хвърлел пред себе си, то се размотавало самичко и му показвало пътя. Но царят ходел толкова често при своите деца, че отсъствието му обърнало внимание на царицата; започнало да я мъчи любопитство и тя решила да разбере защо царят ходи в гората. Дала много пари на прислужниците му и те й издали тайната; казали й също за кълбото, което можело да показва пътя.
            Но тя не намерила покой, докато не узнала къде царят крие кълбото; после ушила бели копринени ризки и понеже била изучила от майка си магьосничеството, вшила във всяка по една магия.
            Веднъж царят отишъл на лов. Тогава царицата взела ризките и тръгнала към гората, а кълбото й показало пътя. Като видели отдалече, че някой идва, децата помислили, че пристига баща им и изтичали радостно да го посрещнат.
            В това време царицата бързо хвърлила върху всяко по една ризка и в същия миг, в който ризките докоснали телата им, децата се превърнали в лебеди; литнали над гората и изчезнали.
            Царицата се прибрала много доволна в двореца и била уверена, че се е отървала от своите завареничета; ала момичето не било заедно с братята си и тя не знаела нищо за него.
            На другия ден царят отишъл да навести децата си, но заварил само момичето.
            — Къде са братята ти? — попитал царят.
            — Ох, мили татко — отвърнало то, — те си отидоха и ме оставиха самичка.
            — И разказало, че от прозорчето си видяло как братята му литнали като лебеди над гората и изчезнали. Показало и перата, които събрало на двора.
            Много се наскърбил царят, но не се сетил, че царицата е извършила това злодеяние. И понеже се страхувал, че може да му откраднат и момичето, решил да го вземе със себе си. Но то изпитвало голям страх от мащехата и помолило царя да му позволи да остане още една нощ в горския замък.
            Клетото момиче си казало: „Не бива да стоя по-дълго тук, ще тръгна да търся братята си“. И щом се спуснала нощта, побягнало и тръгнало през гората.
            Вървяло непрекъснато цяла нощ и после цял ден, но накрая умората го сломила. Зърнало една колиба, влязло и видяло стая с шест креватчета; но не се решило да легне на някое от тях, а се пъхнало под едно от креватчетата с намерение да прекара нощта там.
            Ала към залез слънце чуло някакво шумолене и видяло, че през прозореца влетели шест лебеда. Те кацнали на пода, а перата им започнали да падат по земята едно по едно. Погледнало ги момичето и познало братята си, зарадвало се и излязло изпод креватчето. Братята също много се зарадвали, като видели сестричето си, но радостта им не продължила много.
            — Ти не можеш да останеш тук — рекли му те, — тази колиба е убежище на разбойници. Щом се приберат и те заварят тук, ще те убият.
            — Не можете ли вие да ме закриляте? — попитало момичето.
            — Не — отвърнали те, — защото ние можем да сваляме лебедовите си пера всяка вечер само за четвърт час и през това време добиваме човешки образ, но после пак се превръщаме в лебеди.
            Разплакало се момичето и рекло:
            — Не можете ли да се спасите някак?
            — Ох, не — отвърнали те, — условието е много тежко. Ти не бива цели шест години нито да говориш, нито да се смееш и през това време трябва да ни ушиеш шест ризки от коприва. Но ако от устата ти излезе дори една-едничка дума, целият ти труд ще отиде напразно.
            И ето, че изтекъл четвърт час и братята отново се превърнали в лебеди и отлетели през прозореца.
            Ала момичето решило да спаси братята си, дори ако това щяло да му струва живота. Напуснало колибата, отишло навътре в гората, качило се на едно дърво и прекарало там нощта. На другата сутрин тръгнало из гората, набрало коприва и започнало да шие. Нямало с кого да говори, не му било до смях — седяло и гледало само работата си.
            След като прекарало доста дълго време така, един ден господарят на тази земя отишъл на лов в гората и ловците му спрели под дървото, на което седяло момичето. Повикали го и попитали:
            — Коя си ти?
            То не отговорило.
            — Слез при нас, няма да ти сторим никакво зло — казали те.
            То само поклатило глава. И понеже не го оставили на мира с непрекъснатите си въпроси, то им хвърлило златната си огърлица, като мислело че това ще ги задоволи. Но те продължавали да го викат и тогава то им хвърлило колана си. Но когато и това не помогнало, хвърлило и панделките от чорапите и лека-полека всичко, от което можело да се лиши. Накрая останало само с ризката на гърба си. Но ловците пак не си отишли. После се покатерили на дървото, свалили момичето на земята и го завели пред царя.
            — Коя си ти? Какво правеше на дървото? — попитал царят.
            Но то не отговорило.
            Царят му заговорил на всички езици, които знаел, но момичето пак останало нямо като риба. Но понеже било много хубаво, царят се развълнувал дълбоко и силно го обикнал. Загърнал го с плаща си, сложил го на коня пред себе си и го завел в двореца.
            Заповядал да го облекат в скъпи дрехи и тогава то засияло с цялата си хубост като ясен ден, но пак не казало нито дума. На трапезата царят го накарал да седне от дясната му страна, а скромността и целомъдрието на момичето толкова му се понравили, че той рекъл:
            — Искам да се оженя за това момиче и за никое друго на света.
            И след няколко дни се оженил за девойката.
            Но царят имал зла майка, която била недоволна от тази сватба и говорела лошо за младата царица:
            — Кой знае откъде е тази мома, която не може да говори. Тя не е достойна за жена на цар.
            След една година младата царица родила първото си дете. Веднъж, докато спяла, старицата взела детето и намазала устните й с кръв. После отишла при царя и казала, че царицата е изяла детето си.
            Царят не повярвал и не позволил да й сторят зло. А тя само седяла и шиела ризките. Друго не я интересувало.
            Когато родила за втори път едно хубаво момченце, коварната майка на царя си послужила със същата измама. Но синът й отново не повярвал на приказките й, а казал:
            — Тя е толкова чиста и добра, че никога не би могла да извърши такова нещо. Ако не беше няма и ако можеше да се защити, то невинността й щеше да излезе наяве.
            Но когато злата стара царица откраднала за трети път новороденото дете и пак обвинила младата господарка, която не казала нито дума, за да се защити, царят най-сетне се видял принуден да я предаде на съда. Осъдили я да бъде изгорена на клада.
            Дошъл денят, в който трябвало да се изпълни присъдата. Но този ден бил и последният от шестте години, през които тя не бивало да говори и да се смее; сега любимите й братя щели да бъдат спасени от властта на магията. Шестте ризки били готови, само на последната липсвал още левият ръкав.
            Когато повели царицата към кладата, тя преметнала ризките през ръката си, а щом се изкачила горе и трябвало вече да запалят огъня, тя се огледала на всички страни и зърнала шест лебеда, които летели към нея. Сърцето й се изпълнило с радост.
            После лебедите се спуснали ниско до нея и тя успяла да им метне ризките. А щом ризките ги докоснали, перата изпадали и братята отново придобили човешкия си образ. Само най-малкият вместо лявата си ръка имал лебедово крило.
            Прегърнали се и се целунали, а после младата царица отишла при царя, който бил поразен от случилото се, и проговорила:
            — Скъпи съпруже; сега мога да говоря и да ти разкрия, че съм невинна и че бях несправедливо обвинена.
            И му разказала за измамата на неговата майка, която откраднала и скрила трите й деца. Скоро довели и децата. Царят много се зарадвал, а за наказание злата царица била изгорена на кладата.
            А царят, царицата и шестимата й братя живели дълги години в мир и щастие.

Спящата красавица
            Живели отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:
            — Ах, защо си нямаме дете!
            Но дете все не им се раждало.
            Веднъж царицата се къпела в реката и ето, че от водата на брега изскочила една жаба и й рекла:
            — Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне; ще родиш дъщеря.
            Станало както предрекла жабата. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, за да бъдат благосклонни и добри към детето.
            Тринайсет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които щели да ядат, били само дванайсет, така че една от тях трябвало да си остане у дома.
            Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове: една с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и тъй нататък — с всичко, каквото човек може да си пожелае на света.
            След като единайсетте орисници изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринайсетата. Тя искала да си отмъсти затова, че не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:
            — Навърши ли петнайсет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!
            И без дума повече да каже, врътнала се и напуснала залата.
            Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванайстата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, ала можела да я смекчи и рекла:
            — Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори принцесата.
            Царят от все сърце искал да предпази свидното си чедо от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.
            А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед.
            В деня, в който навършило петнайсет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясна вита стълба и видяло една малка врата. В ключалката имало ръждив ключ; отключило вратата и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла старица с хурка и вретено и предяла усърдно лен.
            — Добър ден, стара майчице — казала принцесата. — Какво правиш?
            — Преда — отвърнала старицата и кимнала с глава.
            — Какво е това, което тъй забавно се върти и подскача? — попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.
            Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали: момичето си уболо пръста. И в същия миг паднало на земята — оборил го дълбок сън.
            Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се завърнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях заспала цялата придворна свита. Заспали конете в конюшнята, кучетата на двора, гълъбите на покрива и мухите по стените. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, месото, което било сложено да се пече, престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо замахвал да удари плесница на чирачето, защото сбъркало нещо, отпуснал ръката си и също заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец.
            Около двореца лък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал тъй високо, че го закрил съвсем, не се виждало дори знамето на покрива.
            Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна и от време на време пристигали царски синове, които се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да стигнат до двореца. Но те не успявали, защото преплетените тръни се държали здраво, като че ли имали ръце и не пропускали момците.
            Минали много, много години. Един ден в тази страна пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, където преди сто години била заспала и още спяла прелестна принцеса, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата им свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но никой не успял.
            Тогава момъкът казал:
            — Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.
            Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.
            Ала стоте години били вече изтекли и дошъл денят, в който спящата красавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил живия плет, не видял тръни, а безброй прекрасни цветя; те сами се отдръпнали, направили му път да мине невредим, а зад него пак се доближили и се превърнали в трънлив плет.
            Влязъл царският син и видял на двора конете и ловджийските кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали главици под крилцата си.
            После влязъл в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че ли искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете, която скубела, но не доскубала.
            Продължил царският син пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си.
            Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла принцесата. А тя била тъй хубава в съня си, че той се навел и я целунал.
            Щом я целунал, принцесата отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.
            Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скочили и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилцата си, поогледали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, месото пак зацвъркало и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата започнала пак да скубе кокошката.
            После вдигнали голяма сватба и царският син и принцесата живели щастливо чак до смъртта си.

            Трите сестри
            Живял някога един богат цар. Той бил толкова богат, че си мислел, че богатството му не може да свърши и затова живеел разгулно; играел дори на златна дъска със сребърни кегли. След като живял известно време така, богатството му намаляло и той започнал да залага град след град и замък след замък, докато накрая му останал само един стар горски замък. Отишъл да живее в него заедно с царицата и трите принцеси, а дните им минавали в оскъдица — всеки ден на трапезата им имало само картофи.
            Веднъж царят решил да отиде на лов, като се надявал да убие някой заек; напълнил чантата си с картофи и тръгнал.
            Наблизо се простирала голяма гора, в която никой не се решавал да влезе, защото за нея се разказвали страхотии: имало мечки, които изяждали хората, орли, които изкълвавали очи, вълци, лъвове и всякакви свирепи зверове. Но царят не се страхувал.
            Най-напред не видял нищо особено. Около него се извисявали големи и дебели дървета, но наоколо всичко било спокойно. След като повървял известно време и огладнял, царят седнал под едно дърво да хапне картофи. Внезапно от гъсталака изскочил един мечок, втурнал се право към него и изръмжал:
            — Как се осмеляваш да сядаш под дървото, където аз ям мед? Скъпо ще ми платиш за това!
            Изплашил се царят и подал на мечока картофите си, като мислел, че с това ще го укроти. Но мечокът отново заговорил:
            — Не ми трябват твоите картофи, искам теб самия да изям. И нищо не може да те спаси, освен ако се съгласиш да ми дадеш за жена голямата си дъщеря. В замяна на това ще ти дам много злато.
            Понеже се страхувал, че мечокът ще го изяде, царят казал:
            — Ще ти я дам, остави ме на мира!
            Тогава мечокът го пуснал да си върви, но изръмжал след него:
            — След седем дни ще дойда да взема невестата си.
            Прибрал се царят спокойно у дома, защото си помислил, че мечокът няма да може да се промъкне през дупката на ключалката, тъй като всички врати щели да бъдат здраво залостени. И наистина, той заповядал да заключат всички порти и да вдигнат подвижния мост, а на дъщеря си казал да не се страхува. И за да бъде тя в пълна безопасност, царят я завел в една стаичка под малката кула, където тя трябвало са се крие, докато минат седемте дни.
            Ала рано-рано на седмото утро, докато всички спели, към замъка се понесла разкошна каляска, с шест коня и заобиколена от голям брой конници в златни доспехи. Щом стигнали пред замъка, подвижният мост се спуснал сам, а вратата се отворила без ключ. Каляската влязла в двора и от нея скочил млад и хубав принц.
            Събудил се царят от глъчката, надникнал през прозореца и видял как принцът, които бил вече извел голямата му дъщеря от стаичката под малката кула, й помага да се качи в каляската. И царят успял само да викне след нея:
            — Прощавай ти, дъще злочеста —
            от днес ти си меча невеста!
            Тя му помахала с бялата си кърпичка, а каляската се понесла напред, като че ли пред нея бил впрегнат самият вятър, и изчезнала в омагьосаната гора.
            Тежка мъка легнала на сърцето на царя, че дал дъщеря си за жена на мечок. Плакал цели три дни от скръб заедно с царицата.
            Ала на четвъртия ден, след като се наплакал, той си казал: „Станалото станало, не можем да го поправим!“ Излязъл на двора и видял един сандък от абаносово дърво, който не можел да повдигне сам. Изведнъж си спомнил обещанието на мечока и отворил сандъка: той бил пълен със злато.
            Щом видял златото, той се успокоил, възвърнал си заложените градове и замъци и започнал отново предишния разгулен живот. Така продължило докато златото се свършило. После отново заложил всичко и се оттеглил в горския замък. На трапезата му пак имало само картофи.
            Царят имал и един сокол; взел го веднъж и излязъл на лов из полето, защото искал да хапне нещо по-добро. Вдигнал се соколът и литнал към тъмната омагьосана гора, в която царят вече не се решавал да влезе. Но щом соколът се извил над нея, изневиделица се стрелнал орел и го подгонил. А соколът едва успял да долети при царя. Царят вдигнал копието, за да убие орела, ала орелът сграбчил копието и го пречупил като тръстика, после с ноктите на другия си крак разкъсал сокола, а ноктите на другия си крак забил в рамото на царя и викнал:
            — Защо размиряваш въздушното ми царство? За наказание ще умреш или ще ми дадеш средната си дъщеря за жена!
            Царят рекъл:
            — Вземи я, но какво ще ми дадеш в замяна?
            — Ще ти дам много злато — рекъл орелът. — След седем седмици ще дойда да я взема.
            После го пуснал и отлетял към гората.
            Много се натъжил царят, че продал и втората си дъщеря и нямал смелост да й каже.
            Минали шест седмици. През седмата принцесата излязла на една поляна пред замъка да бели платно. Неочаквано се задало великолепно рицарско шествие. Най-хубавият, който яздел начело, скочил от коня си и рекъл:
            — Ела, девойко ясночела,
            жена да станеш на орела!
            И преди още тя да му отговори, той я вдигнал на коня си и препуснал с нея към гората, като че литнала птица.
            В замъка чакали дълго принцесата, но тя все не се връщала и накрая царят признал, че веднъж, когато бил в опасност, я обещал за жена на един орел и сигурно той я е отнесъл. Но след като скръбта на царя преминала, той си спомнил обещанието на орела, слязъл на двора и видял две огромни златни яйца.
            „На богатия всичко е простено“ — помислил си той и забравил тъжните си мисли. Веселият живот започнал отново и продължил, докато златото се свършило. После царят пак се върнал в горския замък и принцесата, която била още при баща си, трябвало пак да вари картофи.
            Царят не искал вече да ходи на лов за зайци в гората, нито за птици. Тогава решил да улови риба. Накарал принцесата да изплете мрежа и отишъл с нея на едно езеро, недалече от гората. Намерил до брега лодка, качил се в нея хвърлил мрежата във водата и скоро тя се напълнила с хубави пъстърви с червени точки по гърба. Но когато решил да се върне на брега, лодката не се помръднала. И ето, че изведнъж се появил грамаден кит.
            — Защо ловиш поданиците ми? Това ще ти струва главата!
            И разтворил паст, за да погълне царя заедно с лодката. При тази страховита гледка царя се разтреперил от страх, но се досетил за третата си дъщеря и викнал:
            — Подари ми живота и аз ще ти дам за жена най-малката си дъщеря.
            — Така да бъде — измърморил китът, — в замяна и аз ще ти дам нещо. Злато нямам, за мен то няма стойност, но цялото дъно на езерото ми е посипано с бисери. Ще ти дам от тях три пълни чувала. Като минат шест месеца, през седмия ще дойда да си взема невестата.
            И после се гмурнал във водата.
            Царят стигнал с лодката до брега и занесъл пъстървите у дома, но като ги опържили, не изял нито една; а щом погледнел дъщеря си, единствената, която му била останала, най-хубавата и най-милата от трите, струвало му се, че сърцето му ще се пръсне.
            Така минали шест месеца. Царицата и принцесата не знаели какво става с царя, тъй като през цялото време той нито веднъж не се явил пред тях с весело лице.
            Веднъж през седмия месец, когато принцесата си наливала вода на двора, пристигнала каляска с шест бели коня и много хора, всички облечени в сребърни доспехи; от каляската пък слязъл чудно хубав принц, по-хубав от него принцесата досега не била виждала, и я помолил да му даде чаша вода. Тя му подала чашата, която държала. Тогава той я вдигнал на ръце и я качил в каляската; конете веднага потеглили, минали отново през портата и понесли каляската през полето към езерото:
     Девойко, ти бе тъй честита,
            но ставаш днес жена на кита!
            Царицата стояла на прозореца и гледала след каляската, докато я загубила от погледа си. Но тъй като не видяла дъщеря си, мъка свила сърцето й. Повикала я и започнала да я търси навсякъде, но не я намерила. Разбрала, че се е случило нещо лошо, разплакала се и тогава царят й признал, че я е отвел китът, комуто бил обещал за жена. Признал й също, че затова през цялото време е толкова тъжен. Помъчил се да я утеши и й казал за голямото богатство, което ги очаква в замяна, ала царицата не искала дори да чуе и отвърнала, че единственото й чедо е по-скъпо от всички съкровища на света.
            Докато китът принц отвеждал принцесата, неговите придворни занесли в замъка три грамадни чувала. Царят ги намерил пред вратата, отворил ги и видял, че били пълни с великолепни едри бисери.
            И ето, че той отново станал богат и дори по-богат от когато и да било. Възвърнал си заложените градове и замъци, но този път заживял по-скромно и пестеливо. Пък и като си помислел за своите три мили дъщери, които хищниците сигурно вече били изяли, минавало му всяко желание за веселба.
            Ала царицата не могла да намери утеха и изплакала за дъщеря си повече сълзи, отколкото били бисерите. Все пак накрая се успокоила, а след известно време отново се развеселила, защото родила едно хубаво момченце. И тъй като то се появило на бял свят неочаквано, кръстили го Райналд, а това значи чудотворец.
            Момчето пораснало и станало силно. Царицата често му разказвала за неговите три сестри и тяхната злочеста съдба. Когато навършил шестнадесет години, Райналд поискал от царя бойни доспехи и меч. Дал му ги царят, а Райналд се сбогувал с родителите си и тръгнал по света да търси приключения.
            Тръгнал той право към омагьосаната гора, защото само една мисъл занимавала ума му: да намери сестрите си. Лутал се дълго в гората, без да срещне човек или звяр, ала след три дни видял пред една пещера млада жена; тя седяла на земята и играела с едно мече, а друго, още съвсем мъничко, лежало в скута й.
            Рейналд се сетил, че това е голямата му сестра, слязъл от коня си и отишъл при нея.
            — Мила сестро, аз съм твоят брат Райналд и дойдох да те видя.
            Принцесата се вгледала в лицето му и понеже приличал много на нейния баща, не се усъмнила в думите му, но се изплашила и казала:
            — Ох, мили братко, ако животът ти е мил, бягай оттук. Щом мъжът ми, мечокът, се прибере и те завари у дома, ще те разкъса.
            Ала Райналд рекъл:
            — Не се страхувам и няма да се отделя от тебе, докато не разбера какъв живот водиш тук.
            Като видяла, че не може да го отклони от решението му, принцесата го завела в пещерата — същинска меча бърлога. На едната страна имало купчина листа и сено, на които спели мечокът и мечетата, а на другата имало разкошно легло от червено дърво със златна украса — в него спяла принцесата. Тя накарала Райналд да се скрие под леглото.
            Не минало много време и мечокът се прибрал.
            — Мирише ми на човешко месо — рекъл той и се опитал да пъхне дебелата си глава под леглото.
            — Успокой се, кой може да влезе тук!
            — Намерих в гората един кон и го изядох — изръмжал мечокът и муцуната му наистина била още изцапана с кръв. — На този кон е имало човек и затова ми мирише на човешко месо.
            Навел се пак да надникне под леглото, но принцесата ритнала тъй силно мечока, че той се преметнал презглава, легнал на листата и заспал.
            На всеки седми ден мечокът се превръщал в хубав принц, пещерата — във великолепен замък, а горските животни — в негови придворни. В такъв ден принцът бил отвлякъл принцесата; пред замъка я посрещнали хубави млади жени, устроили голямо празненство и вечерта тя заспала щастлива. Но щом се събудила на другия ден, видяла, че се намира в тъмна меча бърлога, че съпругът й се е превърнал в мечок, който ръмжал в нозете й; само леглото и всичко онова, до което се докоснала тя, останало непреобразено. Живяла шест дни в мъка, но на седмия пак я обзела радост. И тъй като към възрастта й се прибавял само по един ден на седмица и принцесата не стареела бързо, тя била доволна.
            Родила на съпруга си два принца, които също така шест дни били мечета, а на седмия добивали човешки образ. Хранела се с най-отбрани ястия, сладкиши и плодове, а мечокът бил послушен и изпълнявал всяко нейно желание.
            Като се събудил сутринта, Райналд видял, че лежи в копринени завивки. Дошли слуги да му облекат най-скъпи дрехи и да бъдат на услугите му, защото това бил седмият ден от седмицата.
            После влезли сестра му с принцовете и зет му, мечокът, и много се зарадвали, че е дошъл да ги види. Всичко тънело в разкош и великолепие, целият ден бил изпълнен с радости и удоволствия, но вечерта принцесата казала:
            — Мили братко, побързай сега да се махнеш оттук! Утре призори моят съпруг ще се превърне отново в мечок и ако те завари тук, не ще може да устои на природата си и ще те изяде.
            После дошъл принцът мечок, дал му три мечи косъма и рекъл:
            — Изпаднеш ли беда, потъркай ги един в друг и аз ще ти дойда на помощ.
            После се целунали, взели си сбогом, Райналд се качил в каляската и потеглил. Летяла коляската през гори и планини чак до разсъмване, когато небето почнало да просветва. Изведнъж Райналд разбрал, че лежи на земята, жребците и каляската били изчезнали, а в светлината на изгрева съгледал шест мравки, които препускали и теглели лешникова черупка.
            Райналд се досетил, че още се намира в омагьосаната гора и решил да намери втората си сестра. Пак се лутал напразно три дни, ала на четвъртия чул плясък на криле и видял един голям орел, който кацнал на гнездото си. Райналд се скрил в гъстите храсти и почакал орелът да излети пак; след седем часа той отново се вдигнал към небето. Тогава Райналд излязъл от скривалището си, застанал под дървото и викнал:
            — Мила сестро, ако си горе, обади се да чуя гласа ти! Аз съм Райналд, твой брат и дойдох да те видя.
            Отгоре се чул глас:
            — Ако ти си Райналд, моят мил брат, когото още не съм виждала, качи се при мене.
            — Райналд започнал да се катери, но стволът бил много дебел и гладък. Три пъти опитал да се покатери, но не успял. Тогава сестра му пуснала копринена въжена стълба, той се изкачил по нея и стигнал бързо до голямото орлово гнездо.
            Сестра му седяла на трон под балдахин от розова коприна, а в скута й лежало едно орлово яйце, което тя топлела, за да го измъти. Целунали се и много се зарадвали, но след малко принцесата казала:
            — Мили братко, сега побързай да се махнеш! Ако те види орелът, моят съпруг, ще ти изкълве очите и ще ти изяде сърцето.
            Райналд отвърнал:
            — Не, ще остана тук, докато твоят съпруг се преобрази.
            — Това ще стане след шест седмици. Ако можеш да издържиш, скрий се в хралупата на дървото и аз всеки ден ще ти подавам храна.
            Скрил се Райналд в дървото и принцесата всеки ден му подавала храна. А щом орелът излитал, Райналд се качвал при сестра си.
            След шест седмици орелът се превърнал в човек и Райналд пак се събудил в още по-разкошно легло. И така той живял радостно и весело при орела принц цели седем дни.
            На седмата вечер се сбогували. Орелът му дал три орлови пера и рекъл:
            — Ако изпаднеш в беда, потъркай ги едно в друго и аз ще ти дойда на помощ.
            После поръчал на придворните да му покажат пътя. Но щом дошло утрото, те внезапно изчезнали и Райналд останал сам-самичък на една висока пуста скала.
            Огледал се и видял в далечината огледалната повърхност на голямо езеро, което блестяло от първите слънчеви лъчи. Той си спомнил за третата си сестра и си казал, че тя сигурно е там.
            Започнал да се спуска по стръмния скат, като едва си проправял път през гъсталака. Вървял така цели три дни и често загубвал от погледа си езерото, но на четвъртия ден стигнал до него. Изправил се на брега и викнал:
            — Мила сестро, ако си в езерото, обади се да чуя гласа ти! Аз съм Райналд, твой брат, и дойдох да те видя.
            Но не се обадил никой, навсякъде царяла тишина. Той наронил кори от хляб във водата и казал на рибите:
            — Мили риби, идете при сестра ми и й кажете, че е дошъл брат й Райналд и иска да я види.
            Но пъстървите с червените точки изяли трохите и не изпълнили молбата му.
            Тогава той видял една лодка, свалил веднага бойните си доспехи, но задържал лъскавия си меч. После скочил в лодката и почнал да гребе, като влизал все по-навътре в езерото. Дълго плавал с лодката и най-сетне видял да стърчи над водата един кристален комин, от който излизало приятно ухание.
            Райналд загребал с веслата към него, защото си помислил, че сестра му сигурно живее там в глъбината; стигнал, влязъл в комина и се спуснал надолу.
            Принцесата много се изплашила, като видяла да се подават от комина два човешки крака, но скоро разбрала, че това е човек и че той е нейният брат. Тя се зарадвала от все сърце, но след малко се натъжила и рекла:
            — Китът чу, че искаш да ме видиш и се тревожеше, че ако го завариш докато е кит, не ще може да устои на желанието да те изяде. При това ще разруши кристалната ми къща и аз също ще загина във водата.
            — Не можеш ли да ме скриеш, докато дойде време магията да загуби силата си?
            — Ох, как да те скрия? Не виждаш ли, че всички стени са от кристал и са прозрачни!
            Но все пак се замислила и накрая й дошло на ум за помещението, в което били дървата. Тя ги подредила изкусно така, че отвън не можело да се види нищо, и скрила Райналд зад тях.
            Скоро след това дошъл китът и принцесата се разтреперила като лист. Той обиколил два-три пъти кристалната къща и понеже видял, че между дърветата се подава част от дрехата на Райналд, изсумтял страхотно; а ако можел да го види целия, сигурно щял да разбие къщата с опашката си.
            Китът идвал само един път през деня и обикалял къщата, докато най-сетне през седмия месец магията загубила силата си.
            Изведнъж Райналд видял, че се намира в замък, който по разкош превъзхождал замъка на орела. Райналд живял цял месец в радост и веселие със сестра си и зет си. Но месецът свършил. Китът му дал три люспи и му казал:
            — Ако изпаднеш в беда, потъркай ги една в друга и аз ще ти дойда на помощ.
            И го пуснал да се върне с лодката на брега. Там Райналд намерил бойните си доспехи непокътнати.
            После вървял седем дни и седем нощи. Накрая съзрял един замък с желязна порта и огромен катинар на нея, Отпред се разхождал червен бик с огнени очи и пазел входа.
            Райналд тръгнал срещу него, вдигнал меча си и му нанесъл силен удар по шията. Шията обаче била от стомана и мечът се счупил, сякаш бил от стъкло. Райналд замахнал с копието, но то се прекършило като сламка. Тогава бикът го вдигнал на рогата си, запратил го във въздуха и той паднал в клоните на едно дърво.
            Като разбрал, че е в беда Райналд се сетил за трите мечи косъма, потъркал ги и в същия миг тежко-тежко дотърчал мечокът, нападнал бика и го разкъсал. Тогава от корема на бика изхвръкнала птица и се издигнала към висините.
            После Райналд потъркал трите орлови пера. Мигновено долетял могъщият орел и подгонил птицата, която се спуснала към едно езеро. Орелът се стрелнал върху нея и я разкъсал. Но Райналд видял, че в последния миг птицата пуснала във водата на езерото едно златно яйце.
            Този път Райналд потъркал трите рибени люспи; веднага доплувал китът, лапнал яйцето и го изхвърлил на брега. Райнолд го взел, разчупил го с един камък и видял вътре малък ключ; с този ключ се отваряла желязната порта.
            И щом само допрял ключа до нея, тя се разтворила и той влязъл. Другите врати сами се отворили. Райналд минал през седем врати и седем разкошни, ярко осветени зали. В последната зала на едно легло спяла млада девойка. Тя била ослепително красива. Райналд се опитал да я събуди, но тя спяла сякаш мъртвешки сън.
            Той се разгневил и ударил с юмрук по една черна плоча, оставена до леглото; в същия миг девойката се събудила, но веднага заспала отново. Тогава той вдигнал плочата, ударил я в каменния под и тя се пръснала на хиляди парчета. Тогава девойката отворила прекрасните си очи и магията се развалила.
            Девойката била сестра на принцовете, които отвлекли сестрите на Райналд. Някога тя отблъснала любовта на един зъл магьосник, а той си отмъстил, като я потопил в мъртвешки сън, а братята й превърнал в хищници; магията можела да властва, докато плочата била непокътната.
            Райналд извел девойката навън и в това време видели как от три страни препускат на коне принцовете — всички в човешкия си образ и заедно с жените и децата си.
            Всички тръгнали към двореца на стария цар. Така Райналд довел трите сестри у дома, а той се оженил за хубавата девойка.
            Три дни и три нощи цели
            яли, пили, песни пели;
            Маца весело мяука —
            приказката свършва тука. 

Златната гъска
            Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към него, щом им паднело.
            Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече. Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.
            Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с „Добра среща“ и рекло:
            — Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.
            Но умният син отвърнал:
            — Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си из пътя!
            Зарязал човечето и продължил пътя си.
            Като почнал да сече едно дърво, не минало дълго време, ударил накриво и брадвата се забила в ръката му; трябвало да се върне у дома, за да го превържат. А това му дошло от сивото човече.
            После в гората отишъл средният син. Майката дала и нему, както на големия, милинки и шише вино. Старото сиво човече срещнало и него и го помолило да хапне от милинките му и да пийне глътка вино от шишето му. Но и средният син рекъл:
            — Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си из пътя!
            Зарязал човечето и продължил пътя си.
            Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата отскочила и хласнала средния син по единия крак така, че трябвало да го занесат на ръце в къщи.
            Тогава Глупчо рекъл:
            — Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!
            Бащата отвърнал:
            — Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!
            Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:
            — Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.
            Дала му майката една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.
            Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:
            — Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира от шишето, че много съм гладен и жаден.
            Глупчо отвърнал:
            — Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.
            Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в чудесни милинки, а прокисналата бира — в чисто вино. Хапнали и пийнали, а после човечето рекло:
            — Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова ще те даря с щастие. Отсечи хей онова старо дърво и ще намериш нещо в коренището му.
            Издумало човечето тия думи и си отишло.
            Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в коренището му една гъска с пера от чисто злато. Извадил я, взел я със себе си и отишъл в една странноприемница да пренощува.
            Съдържателят пък имал три дъщери, които видели гъската и полюбопитствували да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се искало също да си отскубнат по едно златно перо.
            Голямата си рекла на ума: „Все ще намеря сгода да си отскубна едно перо“. И когато веднъж Глупчо излязъл нанякъде, тя хванала гъската за крилото, но пръстите и дланта й се залепили за него и не могла да ги отлепи.
            Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
            Накрая дошла и третата — и тя да си отскубне златно перо. Другите й викнали:
            — Не се доближавай, не се доближавай!
            Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си рекла на ума: „Щом те си вземат перо, ще си взема и аз“. Тръгнала към тях, но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
            И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.
            На другата заран Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и нехаел за трите залепени моми, които били принудени да търчат подире му ту наляво, ту надясно — според неговите крачки.
            Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:
            — Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да търчите по момъка из полето?
            Издумал това и уловил малката сестра за ръката, та да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затърчал заедно с тях.
            След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:
            — Дядо попе, къде си се запътил? Не забравяй, че днес имаме и кръщавка!
            Спуснал се към него и го хванал за ръката, но също залепнал.
            Търчали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двамина селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега зад Глупчо с гъската търчали седмина.
            Накрая стигнали в един град, дето царят имал дъщеря. Тя била толкова умислена, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо той обявил, че онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.
            Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред царкинята. Като видяла тия седем души да търчат непрекъснато един зад друг, тя се разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.
            Поискал я Глупчо за жена, но царят не харесал зетя; почнал да възразява и да го усуква и накрая му рекъл, че трябва най-напред да му доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.
            Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще може да му помогне, и отишъл в гората на мястото, дето отсякъл дървото. Видял там един човек, който седял с крайно нажалено лице. Попитал го Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:
            — Мъчи ме страшна жажда и не мога да я уталожа. Студената вода не ми понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше, кажи-речи, капка върху нажежен камък.
            — Аз ще ти помогна — рекъл Глупчо. — Ела с мене и ще пиеш до насита.
            Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви — пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе слънцето, изпил цялата изба.
            Поискал Глупчо повторно невестата си, но царят се ядосал, че дъщеря му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе най-напред човек, който може да изяде цяла планина хляб.
            Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място седял човек, който си стягал корема с каиш, и намръщен му рекъл:
            — Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се уталожи такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го стегна с каиш, иначе ще пукна от глад.
            Зарадвал се Глупчо и рекъл:
            — Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.
            Завел го в двора на царя, който през това време заповядал да съберат и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, почнал да яде и за един ден цялата планина изчезнала.
            Поискал Глупчо за трети път невестата си, но царят пак почнал да го усуква и пожелал кораб, който да върви еднакво по море и по суша.
            — Пристигнеш ли тук на него — рекъл той, — веднага ще ти дам дъщеря си за жена.
            Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което поделил някога питката си, и рекло:
            — Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.
            И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Дигнали голяма сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял дълги-дълги години честито с жена си.

            Лисицата и котката
            Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
            — Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?
            Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
            — О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
            — Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
            — Какво е това едно умение? — попитала лисицата.
            — Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
            — Това ли е всичко? — рекла лисицата. — Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.
            В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
            — Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! — викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. — Ай, Кумичке-Лисичке — обадила се пак котката, — загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.

            Цар Дроздобрад
            Един цар имал дъщеря, която била пряко мяра хубава, но и толкова горда и високомерна, че не харесвала нито един жених. Отпращала ги един след друг и дори се подбивала с тях.
            Веднъж царят наредил да се даде голяма гощавка и поканил отблизо и отдалеко всички мъже, които имат желание да се задомят. Застанали те в една редица по сан и титла: на първо място царете, после херцозите, князете, графовете и бароните, накрая обикновените благородници. Повели след това царкинята покрай редицата, но тя у всекиго намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и тя рекла:
            — Винена бъчва. Друг й се сторил много висок:
            — Дълъг и тънък — същинско въже, а от такива не стават мъже.
            Трети й се сторил нисък:
            — Този къс е и дебел — патка е, но не орел.
            Четвърти бил много бледен:
            — Бледоликата смърт. Пети много румен:
            — Герест петльо.
            Шести не стоял добре изправен:
            — Истинско дърво зелено и зад печка изсушено.
            И така, намерила у всекиго някакъв недостатък, но особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко извита. И царкинята викнала:
            — Ой, брадичката на тоз човка е комай на дрозд!
            Оттогава му останал прякорът Дроздобрад.
            Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсква всички събрани женихи, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца.
            След няколко дни под прозорците спрял един странстващ певец и запял с надежда да получи макар и нищожна милостиня. Чул песента му царят и рекъл:
            — Доведете го при мене!
            Влязъл след малко певецът, облечен в изпоцапани, дрипави дрехи, попял на царя и на дъщеря му и после протегнал ръка за милостиня. А царят рекъл:
            — Твоята песен много ми хареса и затова ще ти дам дъщеря си за жена.
            Царкинята изтръпнала от страх, но царят рекъл:
            — Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.
            Не помогнали никакви жалби и никакви увещания, довели свещеника и царкинята била принудена да се венчае веднага с певеца. После царят рекъл:
            — Сега ти си просякиня и не подобава да останеш и занапред в двореца ми. Последвай мъжа си!
            Уловил я просякът за ръка, извел я и тя тръгнала пешком с него. Стигнали до една голяма гора и тя попитала:
            — Чия е тази хубава гора?
            — Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твоя би била.
            — Ах, моя земен дял е тъй нерад, не взех тогава царя Дроздобрад!
            После минали през тучно зелено поле и тя пак попитала:
            — Чие е тук зеленото поле?
            — Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твое би било.
            — Ах, моя земен дял е тъй нерад: не взех тогава царя Дроздобрад.
            После минали през един голям град и тя пак попитала:
            — А чий е този хубав шумен град?
            — Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, щеше твой да е.
            — Ах, моя земен дял е тъй нерад не взех тогава царя Дроздобрад. Но певецът й рекъл:
            — Никак не ми е по волята, че непрекъснато желаеш другиго за мъж. Толкова лош ли съм аз?
            Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:
            — Чия ли е пък тази къща малка, тъй вехта, и прихлупена, и жалка?
            Певецът отвърнал:
            — Тази къща е моя и твоя, в нея ще живеем двама. Вратата била ниска и царкинята понавела глава, за Да влезе.
            — Къде е прислугата? — попитала царкинята.
            — Каква прислуга? — отвърнал просякът. Ти самата ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Наклади веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.
            Но царкинята не умеела нито огън да накладе, нито ядене да сготви, та просякът трябвало да й помогне да приготви криво-ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.
            На другата заран той я избутал рано-рано от леглото и я накарал да се залови за домакинството.
            Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът рекъл:
            — Жено, така не може да продължава — само да ядем, а да не печелим нищо. Почни да плетеш кошници.
            Отишъл той край реката, нарязал върбови клонки и ги донесъл у дома. Захванала тя да плете, но жилавите върбови клонки изранили нежните й ръце.
            — Виждам, че не върви рекъл мъжът. Я по-добре седни да предеш, може то да ти иде по-отръки.
            Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала меките й пръсти и те почнали да кървят.
            — Виждаш ли — рекъл мъжът, — не те бива за никаква работа, добре се наредих с тебе! Сега ще се помъча да завъртя търговия с грънци и други глинени съдове, ти ще ходиш на пазара и щ е продаваш стоката.
            „Ох, помислила си тя, ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, има да ми се подиграват!“
            Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад.
            Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала, мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.
            После мъжът закупил нови глинени съдове, седнала тя пак на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, долетял на кон един пиян хусар, бухнал се право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
            — Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! — завайкала се тя.
            Отишла си тичешком в къщи и му казала за бедата.
            — Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара — рекъл мъжът. — Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах нямат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават даром ядене.
            Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я в къщи и с нея се хранели.
            Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Бедната жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието, които я довели до такова унижение и такава голяма сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли и миризмата на които стигала до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.
            По едно време влязъл царският син, цял в кадифе и коприна и със златна верижка на шията си. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напусто се дърпала — той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се кискат и подиграват и тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
            — Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в жалката къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ми се подигра.
            Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
            — Отнесох се много несправедливо към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.
            Но той рекъл:
            — Успокой се! Тежките дни се свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
            Дошли дворцовите прислужнички и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак тогава почнали истинска веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.

Кристалната топка
Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина. Виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море. Виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ само за по два часа всеки ден.
            Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седи затворена една омагьосана царкиня и чака някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
            И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
            Бродил дълго време и не могъл да го намери. Накрая попаднал в една голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
            — Караме се за една шапка, и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци са по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
            — Как можете да се карате за такава вехта шапка? — попитал ги момъкът.
            — Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
            — Дайте шапката у мене — рекъл момъкът. — Аз ще извървя малко път и ще ви повикам, вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
            Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
            — Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
            И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
            Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепеляво-сиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
            — Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? — викнал той.
            — Ах — отвърнала тя, — не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
            Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имало на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
            — Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
            Тя рекла:
            — Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах — добавила тя, — не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
            — Нищо не може да ме спре — рекъл той, — кажи ми само какво трябва да направя.
            — Ще узнаеш всичко — рекла царкинята. — Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик. Трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо, самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка и целият твой труд ще е напусто.
            Слязъл момъкът при извора, и бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се дигнала огнена птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
            Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага почнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
            След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
            Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
            — Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.
            Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, препълнени от радост, разменили пръстените си.

            Железният Ханс
            Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.
            — Сигурно му се е случило някакво нещастие — рекъл царят.
            Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:
            — Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!
            Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.
            Цели четири години продължило това и най-сетне пред царя се явил един непознат ловец, който търсел препитание и изявил готовност да отиде в опасната гора. Ала царят не се съгласил и рекъл:
            — Нечестива е тази гора и се опасявам, че участта ти няма да бъде по-добра от онази на другите. Няма да излезеш жив от гората.
            Ловецът отговорил:
            — Господарю, дръзвам да сторя това на своя отговорност, защото не зная какво е страх.
            Навлязъл ловецът с кучето си в гората. Не минало много време, ето че кучето надушило следи на дивеч и тръгнало по тях. Но след като направило няколко крачки, изправило се пред едно дълбоко блато и не могло да продължи напред. В същия миг от водата се протегнала една гола ръка, сграбчила го и го завлякла на дъното.
            Видял това ловецът, върнал се, довел трима мъже с ведра и им поръчал да изгребат водата.
            Като стигнали близко до дъното, намерили легнал там един див човек, кожата на когото била кафява като ръждиво желязо, а косите му се спускали над лицето и стигали до колената. Вързали го с въжета и го завели в двореца.
            Всички изпаднали в голяма почуда, като видели дивия човек, а царят заповядал да го затворят в желязна клетка, да я поставят насред двора, и забранил под страх от смъртно наказание да се отваря вратата на клетката. Дал на царицата да пази ключа. От този ден нататък всеки можел да ходи пак спокойно в гората.
            Царят имал осемгодишен син, който веднъж играел на двора. Както играел, изтървал топката си и тя паднала в клетката. Приближил се той и рекъл на дивия човек:
            — Дай ми топката!
            — Няма да ти я дам, докато не ми отвориш вратата — отвърнал дивия човек.
            — Няма да отворя, царят забрани — рекло момчето.
            Отишло си, но на другия ден пак дошло да си иска топката. Ала дивият човек пак рекъл:
            — Отвори ми вратата!
            Момчето не го послушало.
            На третия ден царят отишъл на лов, момчето дошло пак и рекло:
            — Дори да искам, не мога да отворя вратата: нямам ключ.
            Тогава дивият човек рекъл:
            — Ключът е под възглавницата на майка ти, оттам ще го вземеш.
            Момчето, на което много се искало да си прибере топката, не му мислило и донесло ключа. Вратата се отваряла трудно и момчето притиснало пръста си. Когато се отворила цяла, дивият човек излязъл, дал топката на детето и хукнал да бяга. Изплашило се момчето, запищяло и викнало подире му:
            — Хей, диви човеко, не бягай, защото ще ме бият!
            Върнал се дивият човек, дигнал момчето, сложил го на рамената си и бързо побягнал към гората.
            Прибрал се царят в двореца, видял празната клетка и попитал царицата как се е случило това. Царицата не знаела нищо, подирила ключа, но не го намерила, повикала момчето, но никой не се обадил. Царят пратил хора да го търсят из полето, но никъде не го открили.
            Тогава той се досетил какво е станало и голяма печал се вселила в царския дворец.
            А дивият човек стигнал в мрачната гора, свалил момчето от раменете си и му рекъл:
            — Баща си и майка си няма да видиш вече, ще останеш при мене и аз ще те гледам, защото ти ме освободи, пък и ми е жал за тебе. Ако изпълняваш всичко, каквото ти поръчвам, тук ще ти бъде добре. Имам достатъчно съкровища и злато, повече от всекиго другиго на света.
            Нагласил на момчето постеля от мъх и то заспало, а на другата заран го завел до един кладенец и рекъл:
            — Видиш ли, този златен кладенец е ясен и бистър като кристал. Ще седнеш край него и ще пазиш да не падне нищо вътре, защото ще го размъти. Аз ще дохождам всяка вечер да проверявам дали изпълняваш заповедта ми.
            Седнало момчето на края на кладенеца, гледало как във водата от време на време се мяркала някоя златна рибка или златна змия и внимавало нищо да не падне вътре.
            Веднъж, както седяло, притиснатият по-рано пръст внезапно го заболял тъй силно, че то неволно го натопило във водата. Дръпнало го веднага назад, но видяло, че целият се е покрил със злато и колкото да се мъчило да изтрие това злато от пръста си, то останало непокътнато.
            Вечерта дивият човек, който се наричал Железният Ханс, дошъл, погледнал момчето и попитал:
            — Какво е станало с кладенеца?
            — Нищо, нищо — отвърнало момчето и държало ръката си зад гърба, да не види той позлатения пръст.
            Но дивият човек рекъл:
            — Топнало си един пръст във водата. Тоз път ще ти се размине така, но внимавай да не изпуснеш пак нещо в кладенеца.
            Още в зори на другия ден седнало момчето до кладенеца и пазило. Пръстът пак го заболял и го потъркало в главата си, но за беда един косъм паднал във водата. Извадило го то веднага, но и косъмът бил цял позлатен.
            Дошъл Железният Ханс и вече знаел какво се било случило.
            — Изпуснало си косъм в кладенеца — рекъл той. — Ще ти простя и този път, но ако се случи за трети път, то кладенецът ще се размъти и ти не ще можеш да останеш повече при мене.
            Седнало на третия ден момчето до кладенеца и не мърдало пръста си, макар че усещало силна болка. Ала почнало да се отегчава и се загледало в отражението на лицето си във водата. И тъй като се навеждало все повече и повече, защото искало да види отблизко очите си, дългите му коси паднали от рамената във водата. Изправило се то веднага, но всичките му коси вече били позлатени и сияели като слънце. Можете да си представите колко се изплашило горкото момче! Извадило кърпичката си и я вързало около главата си, за да не види нищо дивият човек.
            Ала когато дошъл, Железният Ханс знаел вече всичко и рекъл:
            — Махни кърпата!
            Разсипали се златните коси. Момчето как ли не се извинявало, но нищо не му помогнало.
            — Ти не издържа изпитанието и не можеш да останеш повече тук. Тръгни по света да научиш какво е сиромашия. Но тъй като нямаш лошо сърце и аз ти мисля доброто, ще ти позволя едно: ако изпаднеш в беда, иди в гората и викни: „Железни Ханс!“ Аз ще дойда и ще ти помогна. Силата ми е голяма, по-голяма, отколкото можеш да си представиш, а злато и сребро имам в изобилие.
            Напуснал царският син гората и тръгнал по отъпканите и неотъпкани пътища и вървял, вървял, докато накрая стигнал в един голям град. Потърсил работа, но не намерил, пък и не бил учил нищо, с което да може някак да се изхрани.
            Отишъл най-сетне в двореца и попитал дали нямат някаква работа за него. Дворцовите прислужници не знаели какво може да върши, но им се понравил и му рекли да остане. После готвачът го взел на служба при себе си и рекъл, че може да носи дърва и вода и да мете пепелта.
            Веднъж готвачът нямал никого другиго под ръка и му поръчал да занесе ястията на царската трапеза; но тъй като царският син не искал да видят златните му коси, не свалил шапката от главата си.
            На царя никога не било се случвало подобно нещо, та рекъл:
            — Когато носиш ястията на царската трапеза, трябва да си сваляш шапката.
            — Не мога да я сваля, господарю, защото имам лош кел по главата отвърнал момъкът.
            Тогава царят пратил да повикат готвача, нахокал го и го попитал как е можал да вземе на служба в готварницата такова момче. И заповядал веднага да го изгони.
            Ала готвачът се съжалил и го разменил с градинарчето.
            Сега царският син трябвало да сади цветя в градината и да ги полива, да върти мотиката и лопатата, да работи на студен вятър и в лошо време.
            Веднъж през лятото работел сам в градината. Денят бил толкова горещ, че царският син си свалил шапката, за да се поразхлади. Но щом слънцето огряло косите му, те засияли така, че отразените лъчи заиграли в спалнята на царкинята и тя станала да види какво е това. Съгледала момчето и му подвикнала:
            — Хей, момче, донеси ми китка цветя!
            Сложил той бързо шапката на главата си, набрал полски цветя и ги вързал на китка. Като се качвал по стълбата, срещнал го градинарят и рекъл:
            — Как можеш да носиш на царкинята китка от такива прости цветя? Набери веднага други, но подири най-хубавите и най-редките!
            — О, не — отвърнало момчето, — дивите ухаят по-силно и ще й харесат повече.
            Като влязъл в стаята, царкинята рекла:
            — Свали си шапката, неприлично е да стоиш с шапка на главата пред мене!
            Той пак отговорил:
            — Не бива, защото главата ми е покрита с кел.
            Протегнала тя тогава ръка, свалила шапката от главата му и златните коси се разсипали по рамената му — за радост на окото. Той понечил да побегне, но тя го хванала за ръката и му дала шепа жълтици.
            Отишъл си той, но нехаел за жълтиците. Дал ги на градинаря и рекъл:
            — Подарявам тия жълтици на децата ти да си играят с тях.
            На другия ден царкинята пак му наредила да й донесе китка полски цветя и когато той дошъл, веднага посегнала да свали шапката му, но той я хванал здраво с две ръце. Дала му царкинята пак шепа жълтици, но той не искал да ги задържа за себе си, а ги дал на градинаря да си играят децата му.
            На третия ден се случило същото: царкинята не успяла да му дръпне шапката, но и той не склонил да вземе жълтиците.
            Не след дълго над страната надвиснала опасност от война. Събрал царят войската си, но не знаел дали ще устои срещу неприятеля, който го превъзхождал и имал много по-голяма войска.
            Тогава младият градинар рекъл:
            — Аз съм вече голям и искам да отида на война, дайте ми кон!
            Другите се изсмели и рекли:
            — Като заминем, избери си кон. Ние ще оставим някой от конете в конюшнята.
            След като заминали, той отишъл в конюшнята и извел коня на светло: бил хром с единия крак и куцал. Въпреки това момъкът го яхнал и се запътил към тъмната гора. Като стигнал до гората, викнал три пъти:
            — Железни Ханс!
            Викал тъй силно, че гората закънтяла. Явил се веднага дивият човек и попитал:
            — Какво искаш?
            — Искам един як кон, за да отида на война.
            — Ще ти дам и кон, и нещо повече.
            Върнал се дивият човек в гората и след малко един коняр довел на момъка жребец, който пръхтял силно и скачал необуздано. Подире му вървяла голяма войска; войниците носели железни доспехи и мечовете им святкали на слънцето.
            Предал момъкът куция кон на коняря, метнал се на другия и повел войската. Като наближили бойното поле, видял, че голяма част от царските войници са избити, а останалите живи се готвят да отстъпят. В този миг момъкът се понесъл напред с желязната си войска, налетял като буря на враговете и поразил всеки, който се изпречвал пред него. Враговете ударили на бяг, но момъкът бил неотстъпно по петите им и не престанал да се бие, докато не паднал последният неприятелски войник. Но вместо после да се върне при царя, той по обиколни пътища завел войската си пак в гората и извикал Железния Ханс.
            — Какво искаш? — попитал дивият човек.
            — Вземи си жребеца и войската и ми върни куция кон.
            Както поискал, така и станало: яхнал той куция си кон и поел назад.
            Когато царят се завърнал в двореца, насреща му дошла царкинята и му честитила победата.
            Не аз изтръгнах победата — — рекъл й царят, — — а един непознат рицар, който ми се притече на помощ с войската си.
            Царкинята попитала кой бил този рицар, но сам царят не знаел и отвърнал:
            — Той се увлече да преследва неприятеля и аз не го видях вече.
            Отишла тогава царкинята при градинаря и го попитала какво прави помощникът му. Изсмял се градинарят и рекъл:
            — Току-що се върна на куция кон. Другите почнаха да му се подиграват и да викат: „Дойде си нашият куцльо“. Питаха го също: „Зад коя драка лежа и спа, докато трая битката?“ Но той отвърна: „Бих се с всички сили и без мене щяхте лошо да си изпатите!“ Тогава те се разсмяха още по-силно.
            По-късно царят рекъл на дъщеря си:
            — Ще устроя голямо празненство, което ще трае три дни, и ти ще хвърлиш една златна ябълка. Може би ще дойде и непознатия рицар.
            Като известили за празненството, момъкът отишъл в гората и повикал Железния Ханс.
            — Какво искаш? — попитал дивият човек.
            — Да уловя златната ябълка, която ще хвърли царкинята.
            —  Добре, смятай, че си я уловил вече. — отвърнал Железният Ханс. — Освен това ще ти дам червена ризница и ще яхнеш горд алест жребец.
            Като настъпил уреченият ден, момъкът долетял на коня, смесил се с рицарите и никой не го познал. Царкинята излязла напред и хвърлила златната ябълка сред рицарите. Уловил я той, смушил веднага коня си и изчезнал.
            На втория ден Железният Ханс му дал бяла ризница и бял кон. Уловил момъкът пак ябълката, но не останал нито миг по-дълго там, а препуснал с коня и се загубил от очите на всички.
            Разсърдил се царят и рекъл:
            — Това не е редно! Той е длъжен да се яви пред мене и да назове името си.
            Дал заповед, ако рицарят, който улови ябълката, пак побегне, да го преследват и ако не се върне доброволно, да го пронижат с копията си.
            На третия ден Железният Ханс дал на момъка черна ризница и вран жребец. Момъкът пак уловил ябълката. Но когато смушил коня и препуснал, царските хора се понесли подире му и един от тях дошъл толкова близко до него, че с върха на меча си го ранил в единия крак. Момъкът все пак успял да се отскубне от преследвачите си. Но конят му подскочил тъй високо, че шлемът паднал от главата на конника и тогава преследвачите видели, че косите му са златни. Върнали се и доложили на царя всичко.
            На другия ден царкинята попитала градинаря къде е помощникът му.
            — Работи в градината. Този чудак също присъствал на празненството и се върна чак снощи. Показа на децата ми три златни ябълки, които бил спечелил там.
            Царят заповядал да го повикат и той се явил, но пак с шапка на главата. Тогава царкинята отишла при него, свалила шапката и златните му коси се разсипали по раменете. И сега той бил толкова хубав, че всички се възхитили.
            — Ти ли си рицарят, който идваше всеки ден на празненството, като всеки път носеше доспехи в друг цвят, и който улови трите златни ябълки? — попитал царят.
            — Да, аз — отвърнал момъкът, ето и ябълките! — Извадил ябълките от джоба си и ги подал на царя. — — Ако искаш повече доказателства, можеш да видиш раната, която ми нанесоха твоите хора, когато ме преследваха. Но аз съм също рицарят, който ти помогна да победиш неприятеля.
            — Виждам, че ти дължа благодарност — рекъл царят. — — Мога ли да ти се отплатя с нещо?
            — Да можеш — отговорил момъкът. — Дай ми дъщеря си за жена!
            Засмяла се девойката и вметнала: Този човек не се спира пред нищо.
            Отишла при него и го целунала.
            На сватбата дошли баща му и майка му и много се зарадвали, защото отдавна били загубили всяка надежда, че някога ще видят пак сина си.
            Но като седнали около сватбената трапеза, музиката внезапно замлъкнала, вратите се разтворили и в залата влязъл някакъв горд цар с голяма свита. Запътил се право към жениха, прегърнал го и рекъл:
            — Аз съм Железният Ханс. Една вещица ме беше превърнала в див човек, но ти разтури магията. Всички съкровища, които притежавам, ще станат твои.

1 коментар:

  1. Това със скъсаните пантофки ми звучи като приказка за девойка на която рокличката и украсявала и понеже няма пари за нова ще ходи си ходи с минижуп хахаха

    ОтговорИзтриване