2 май 2012 г.

Романи за деца: Книга за джунглата -1


Ръдиард Киплинг
                                      
                                  Книга за джунглата
                                              Маугли
Едно момче, наречено Маугли, попада сред джунглата и е отгледано от вълча глутница. Мечката Балу му преподава Закона на джунглата, а Черната пантера Багира го учи на лов. С тяхна помощ Маугли побеждава враговете си, най-страшен от които е Куция тигър Шир Хан.

                                                   ПЪРВА КНИГА
                                            БРАТЯТА НА МАУГЛИ

                Пак нощ и прохлада,
                спи Ран, лешояда,
                Манг, прилепът, вече се скри.
                Човека затвори стадата в обори,
                че ний сме на лов до зори.
                За ноктите смели, за зъбите бели настъпи решителен час.
                „Добър лов!“ на всеки по тия пътеки, Законът сега е със нас!

                Беше седем часът през една гореща вечер над Сионийските хълмове, когато Бащата-вълк се събуди от своя дневен сън, почеса се, прозина се и протегна една след друга лапите си, за да се освободи от сънното усещане. Отпуснала голямата си сива муцуна, Майката-вълчица лежеше сред четирите си вълчета, които се въртяха и скимтяха, а луната светеше през отвора на пещерата, където те всички живееха.
                — Ух! — каза Бащата-вълк. — Време е пак да вървя на лов! — И понечи да се спусне надолу по хълма, но една малка сянка с рунтава опашка прекрачи прага и изви:
                — Желая ти щастие, о. Вожд на вълците! Желая щастие и здрави бели зъби на твоите благородни деца, та никога да не забравят гладните на тоя свят!
                Беше чакалът — Табаки, Блюдолизецът. Всички вълци в Индия презират Табаки, защото той все гледа да направи пакост и разнася клюки, и яде парчета кожа и парцали от селските бунища. В същото време те се боят от него, тъй като Табаки често го хваща лудостта, тогава той забравя, че се е страхувал от другите, хуква през гората и хапе всичко по пътя си. Дори тигърът се крие, когато малкият Табаки го хване лудостта, понеже лудостта е най-позорното нещо, което може да сполети едно диво животно. У нас я наричат хидрофобни, но животните я наричат „девани“ — бяс, и бягат от нея.
                — Добре де, влез и виж! — каза сухо Бащата-вълк. — Тук няма никаква храна!
                — О, може да няма храна за вълк — каза Табаки, — но за такова недостойно създание като мен и един изсъхнал кокал е цяло пиршество! Какви сме ние „гидур-лог“ (чакалският народ), та да придиряме? — И той се вмъкна навътре в пещерата, намери една еленова кост с малко месо по нея и весело я загриза.
                — Благодаря за добрата вечеря — каза и облиза устни. — О, колко хубави са вашите благородни рожби! Какви големи очи имат! А са още толкова млади!… Наистина, би трябвало да се сетя, че царските деца се раждат царствени!
                Табаки, разбира се, знаеше много добре, че когато ласкаеш децата пред самите тях, това води до нещастие, и му направи удоволствие да види смущението на Бащата-вълк и Майката-вълчица.
                После седна, помълча малко, за да се наслади на злобната си постъпка, и добави с язвителен глас:
                — Шир Хан, Великият, промени своите ловни места. Както сам ми каза, през цялата следваща луна той ще ловува из тия хълмове.
                Шир Хан беше тигърът, който живееше край реката Вайнгунга, на двайсетина мили оттук.
                — Той няма право! — сърдито поде Бащата-вълк. — Според Закона на джунглата, той няма право да променя ловните си места, без да предупреди от по-рано. Ще изплаши всичкия дивеч наоколо, а аз… аз сега храня двама.
                — Майка му ненапразно го е нарекла Лунгри (Куция) — тихо каза Майката-вълчица. — Той по рождение е куц с единия крак, затова може да убива само добитък. Сега е ядосал селяните край Вайнгунга и идва тук, за да ядоса и нашите селяни. Заради него ще кръстосат джунглата надлъж и нашир, той ще се измъкне, а ние с нашите деца ще трябва да бягаме, когато подпалят тревата. Наистина ние сме много благодарни на Шир Хан!
                — Да му предам ли вашата благодарност? — попита Табаки.
                — Вън! — изкрещя Бащата-вълк. — Вън и върви да ядеш край твоя господар! Доста зло ни причини за една вечер.
                — Отивам си — спокойно каза Табаки. — Можете сами да чуете Шир Хан долу в храсталака. Бих могъл да си спестя съобщаването на новината.
                Бащата-вълк се заслуша и от тъмната долина, която се спускаше към малката река, дочу сухия, сърдит, ръмжащ, проточен хленч на тигър, който не е хванал нищо и пет пари не дава, че цялата джунгла ще го разбере.
                — Глупак! — каза Бащата-вълк. — Да вдига такава врява, когато почва нощна работа! Какво мисли той — че нашите елени са като неговите тлъсти волове край Вайнгунга?
                — Шт! Тази вечер той не е тръгнал нито за елен, нито за вол — каза Майката-вълчица. — Той е тръгнал за Човек!
                Хленчът премина в глухо ръмжене, което сякаш идваше от всички посоки. Тъкмо този звук подлудява дърварите и циганите, които спят на открито, и ги кара понякога да се втурват право в устата на тигъра.
                — Човек! — повтори Бащата-вълк и показа всичките си бели зъби — Пфу! Нима се свършиха бръмбарите и жабите в блатата, та да яде човеци, и то на наша земя!
                Закона на джунглата, който винаги има сериозни причини за всяко свое повеление, забранява на животните да убиват човеци, освен когато показват на малките си как се убива Човек, но дори и тогава те могат да убиват само извън ловните места на глутниците и племената си. Истинската причина за това е, че когато убиеш Човек, рано или късно пристигат с пушки бели човеци на слонове и стотици кафяви човеци с гонгове, ракети и факли. Тогава всички в джунглата страдат. Помежду си обаче животните изтъкват друга причина: Човека бил най-слабото и беззащитно същество, затова било недостойно да го убиваш. Освен това добавят и още нещо, което е вярно: че който яде човешко месо, хваща краста и зъбите му изпадват.
                Ръмженето се засили и завърши с гръмовното „Ааарх“ — вика на скачащия тигър.
                После се чу вой — съвсем не тигърски вой, но и той идеше от Шир Хан!
                — Не е успял — каза Майката-вълчица. — Какво става?
                Бащата-вълк изтича няколко крачки навън и чу как Шир Хан тъпче из храсталака, ръмжи яростно и фучи.
                — Толкова му е умът на този глупак, че е скочил право в огъня на дърварите и си е изгорил лапите! — изсумтя Бащата-вълк. — И Табаки е с него.
                — Някой се качва нагоре — каза Майката-вълчица и помръдна едното си ухо. — Бъди готов!
                Храстите леко зашумяха и Бащата-вълк приклекна на задните си лапи, за да скочи. И ако можехте да го видите в този миг, щяхте да присъствате на най-необикновеното нещо в света — вълк, който прекъсва собствения си скок. Той бе излетял напред, преди да разбере какво иде насреща, и сега се помъчи да спре. Поради това подхвръкна четири-пет фута (Един фут = 30 сантиметра. Б. пр.) нагоре и падна почти на същото място, откъдето бе скочил.
                — Човек! — извика той. — Човешко дете! Гледай! Точно пред него, хванало се за един нисък клон, стоеше голо кафяво дете, толкова малко, че едва пристъпяше. Едва ли някога такова нежно създание, с такива трапчинки на бузите, е влизало нощем във вълча пещера. То гледаше Бащата-вълк в лицето и се смееше.
                — Човешко дете ли? — каза Майката-вълчица. — Никога не съм виждала човешки деца. Донеси го тук.
                Един вълк така е свикнал да носи своите вълчета, че ако трябва, би могъл да вдигне яйце със зъбите си, без да го счупи. Макар челюстите на Бащата-вълк да се вкопчиха във врата на детето, нито един зъб не одраска кожата му, когато го остави между вълчетата.
                — Колко е малко! Колко е голо и колко е храбро! — каза меко Майката-вълчица. Детето сега се блъскаше между вълчетата, за да се настани на топло. — Охо! И то иска да бозае с другите! Значи такова е човешкото дете! Ха! Коя друга вълчица може да се похвали, че е хранила човешко дете заедно със своите рожби?
                — Чувал съм, че е имало такива неща — каза Бащата-вълк. — но никога по мое време, нито пък в нашата глутница. Виж го, цялото е без косми и мога да го убия с един удар на лапата, а то ме гледа и съвсем не се бои.
                Луната, която светеше през отвора на пещерата, потъмня — затулиха я огромната четвъртита глава и раменете на Шир Хан. Зад него Табаки скимтеше:
                — Тук, господарю, тук влезе!
                — Шир Хан ни прави голяма чест — каза Бащата-вълк, но очите му гневно заблестяха. — От какво има нужда Шир Хан?
                — От моята плячка! Човешкото дете е дошло тук. Родителите му офейкаха. Дайте ми го!
                Шир Хан наистина бе скочил право в огъня на дърварите, както каза и Бащата-вълк, затова беснееше сега от болката в обгорените си лапи. Но Бащата-вълк знаеше, че отворът на пещерата е твърде тесен, за да влезе вътре тигър. Дори и там, където беше, предните лапи и раменете на Шир Хан бяха притиснати поради липса на място и той приличаше на Човек, който напразно иска да се бие в бъчва.
                — Ние, Вълците, сме свободен народ — каза Бащата-вълк. — Ние приемаме заповеди само от водача на Глутницата, а не от всеки срещнат шарен убиец на добитък. Човешкото дете е наше и ние ще решим дали да го убием.
                — Вие ли ще решите? Какво ми приказваш? В името на бивола, който убих, нима трябва да си пъхам муцуната във вашата кучешка дупка, за да взема това, което по право ми принадлежи? Чуваш ли, аз. Шир Хан, ти говоря!
                Цялата пещера закънтя от рева на тигъра. Майката-вълчица избута вълчетата и скочи напред — двете й очи, като две зелени луни в мрака, загледаха горящите очи на Шир Хан.
                — А аз, Ракша (Демонът), ти отговарям! Човешкото дете е мое, Лунгри, мое и само мое! То няма да бъде убито. То ще живее и ще тича с Глутницата, и ще ходи на лов с Глутницата, а накрая, накрая — чуй сега какво ще ти кажа аз, о, убиецо на малки, голи деца, жабарьо и рибоядецо — накрая то ще подгони и теб! Хайде, махай се оттук, опърлено животно, или в името на елена, който убих (аз не ям дръглив добитък), ще те пратя обратно при майка ти по-куц, отколкото си се родил! Махай се!
                Бащата-вълк се опули от учудване. Беше почти забравил дните, когато спечели Майката-вълчица след честен бой с пет други вълка и когато тя тичаше заедно с Глутницата и я наричаха Демонът не за да я поласкаят. Шир Хан би излязъл срещу Бащата-вълк, но не и срещу Майката-вълчица, защото знаеше, че на това място тя имаше всички преимущества пред него и щеше да се бие до смърт. Със злобно ръмжене той се дръпна заднишком от пещерата и извика отвън:
                — Всяко куче може да лае в своя двор! Ще видим какво ще каже Глутницата за това осиновяване на човешко дете! Детето е мое и рано или късно ще дойде в моите уста, о, дългоопашати крадци!
                Майката-вълчица, задъхана, се хвърли обратно при вълчетата, а Бащата-вълк каза загрижено:
                — В думите на Шир Хан има голям дял истина. Детето трябва да бъде показано на Глутницата. Наистина ли искаш да го задържиш, майко?
                — Дали искам да го задържа? — прошепна тя. — То дойде голо, посред нощ, самичко и много гладно, но въпреки това не се боеше! Виж го, вече измести едно от моите вълчета! А тоя куц касапин иска да го убие и после ще избяга към Вайнгунга, когато селяните, жадни за отмъщение, ще вземат да преравят всичките ни леговища! Дали искам да го задържа? Разбира се, че ще го задържа! Лежи си спокойно, жабче! О, ти, Маугли — Маугли, което значи жаба, ще те наричам аз — ще дойде време ти да гониш Шир Хан, както сега той гони теб!
                — Но какво ще каже Глутницата? — попита Бащата-вълк.
                Закона на джунглата постановява много ясно, че всеки вълк може да се изтегли от своята Глутница, когато се ожени, но щом неговите вълчета пораснат толкова, че да стоят на краката си, той е длъжен да ги доведе пред Съвета на Глутницата. Съветът обикновено се свиква веднъж на месеца при пълнолуние и там останалите вълци ги приемат. След този преглед вълчетата са свободни да тичат, където поискат, и преди да убият своя пръв елен, никой възрастен вълк от Глутницата не може да убие никое от тях под какъвто и да било предлог. Щом хванат убиеца, наказанието е смърт и ако помислите за миг, ще се съгласите, че това е справедливо.
                Бащата-вълк почака, докато неговите вълчета можеха да подтичват, и щом настана време да се събира Глутницата, заведе ги заедно с Маугли и Майката-вълчица пред Скалата на съвета — един стръмен, покрит с камънаци хълм, където можеха да се скрият и сто вълка. Акела, големият сив единак, който бе водач на Глутницата благодарение на своята сила и храброст, се беше изтегнал горе на скалата, а под него седяха четиридесетина, ако не и повече, вълка, различни по ръст и цвят — от сивите като язовец ветерани, които сами можеха да убият елен, до тригодишните младоци, които си въобразяваха, че могат. Цяла година вече ги водеше Единакът — на младини два пъти бе падал във вълчи ями, а веднъж го бяха така били, че го помислили за мъртъв и го оставили да лежи, така че той знаеше похватите и обичаите на хората.
                На Скалата не се говореше много. Вълчетата се боричкаха сред кръга, който бяха образували майките и бащите им. От време на време някой възрастен вълк се надигаше, бавно отиваше до някое вълче, оглеждаше го внимателно и се връщаше с безшумни стъпки на мястото си. Или пък някоя майка избутваше вълчето си на лунната светлина, за да е сигурна, че не е останало незабелязано. Акела викаше от своята скала:
                — Вие знаете Закона! Вие знаете Закона! Гледайте добре, вълци!
                А загрижените майки подемаха неговия вик:
                — Гледайте, гледайте добре, вълци!
                Най-сетне дойде ред и на Бащата-вълк. Майката-вълчица цялата настръхна, когато той избута Маугли, жабата в средата и Маугли седна там, засмя се и взе да си играе с блесналите срещу луната камъчета.
                Акела не вдигна глава от лапите си, а продължи с еднообразния си вик: „Гледайте добре!“ В този миг глухо ръмжене се чу зад камъните — беше гласът на Шир Хан:
                — Детето е мое! Дайте ми го! Какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?
                Акела дори не мръдна с уши. Той каза само:
                — Гледайте добре, вълци! Свободният народ не приема заповеди освен от Свободния народ! Гледайте добре!
                Хор от ръмжене се надигна, един млад четиригодишен вълк поде въпроса на Шир Хан и го зададе на Акела:
                — Но какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?
                Според Закона на джунглата, има ли спор около приемането на едно вълче, за него трябва да се застъпят най-малко двама членове на Глутницата освен майка му и баща му.
                — Кой ще се застъпи за човешкото дете? — каза Акела. — Кой от Свободния народ ще се застъпи?
                Никой не се обади и Майката-вълчица се приготви за бой, знаейки, че това ще бъде последният й бой — ако нещата стигнеха дотам, разбира се.
                Тогава единственото друго живо същество, което може да присъства на Съвета — Балу, сънливата кафява мечка, която преподава на малките вълчета Закона на джунглата — старата Балу, която може да ходи навсякъде, понеже яде само орехи и корени, и мед, се надигна на задните си лапи и изръмжа.
                — Човешкото дете ли? — каза тя. — Аз се застъпвам за човешкото дете. Не смятам, че то може да ни навреди. Не умея много да говоря, но казвам истината. Нека да тича заедно с Глутницата и да бъде прието с другите. Аз самата ще му преподавам.
                — Трябва още един — каза Акела. — Балу се застъпи, тя е учителката на нашите млади вълчета. Кой друг ще се застъпи освен Балу?
                Една тъмна сянка се спусна в кръга. Беше Багира, Черната пантера — цялата мастиленочерна, но с петната на пантера, които се меняха според осветлението като шарките на моарирана коприна. Всеки познаваше Багира и никой не би посмял да се изпречи на пътя й, защото беше лукава като Табаки, смела като див бивол и буйна като ранен слон. Но гласът й беше по-мек от дивия мед, който капе по дървото, а кожата й — нежна като пух.
                — О, Акела, и ти, Свободни народе! — измърка тя. — Аз нямам право да присъствам на вашия съвет, но Закона на джунглата казва, че когато има спор около приемането на вълче, животът на това вълче може да бъде откупен. А кой има и кой няма право да го откупи, Закона на джунглата не определя. Така ли е?
                — Добре, добре! — обадиха се младите вълци, които са винаги гладни. — Слушайте Багира! Човешкото дете може да бъде откупено. Така гласи Закона.
                — Зная, че нямам право да говоря тук, затова ви моля за разрешение.
                — Говори, говори! — извикаха двадесетина гласа.
                — Срамота е да се убие едно голо дете. Освен това, когато порасне, може да стане по-достойна плячка. Балу се застъпи за него. Сега, ако приемете човешкото дете според Закона, аз ще добавя към думите на Балу един бивол, и то тлъст, току-що убит, на по-малко от половин миля оттук. Нали може така?
                Вдигна се врява, десетки гласове завикаха:
                — Какво толкова има в това? То ще умре, когато започнат зимните дъждове! Ще изгори от слънцето! С какво може да ни навреди една гола жаба? Нека да тича с Глутницата! Къде е биволът, Багира? Нека го приемем!
                А после се чу дълбокият глас на Акела:
                — Гледайте добре, гледайте добре, вълци! Маугли продължаваше да си играе с камъчетата и дори не забеляза как вълците един по един идваха и го разглеждаха. Най-сетне те всички се спуснаха надолу към убития бивол — останаха само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли. Шир Хан още ревеше в нощта, защото беше много ядосан, че Маугли не бе предаден на него.
                — Реви, реви! — измърмори под мустаците си Багира. — Реви, защото ще дойде време, когато това голо създание ще те накара да заревеш другояче, ако разбирам нещо от Човек!
                — Добре стана така — каза Акела. — Човеците и техните деца са много умни. След време той може да ни бъде в помощ.
                — Да, ще ви бъде в помощ, когато има нужда от помощ — каза Багира. — Защото никой не може да се надява, че ще води Глутницата вечно!
                Акела не каза нищо. Той си помисли как всеки водач на глутницата полека-лека губи силата си и става все по-слаб и по-слаб, докато накрая бъде убит от вълците, за да дойде нов водач, който ще бъде убит на свой ред.
                — Вземи го — каза той на Бащата-вълк, — и го обучи, както се обучават децата на Свободния народ.
                Така Маугли влезе в Сионийската вълча глутница срещу един убит бивол като откуп и добрата дума на Балу.
                Сега, щете не щете, трябва да прескочите цели десетина години и само да си представите чудесния живот, който Маугли водеше сред вълците, защото ако той се опишеше, би изпълнил много, много книги. Маугли растеше с вълчетата, макар че те, разбира се, бяха станали възрастни вълци, а той беше още дете. Бащата-вълк го обучаваше, обясняваше му смисъла на нещата в джунглата, така че всяка шумоляща тревичка, всеки топъл полъх през нощта, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане от ноктите на прилепа, когато спираше за малко на някое дърво, всяко пляскане на рибката, която скача в някой вир, имаха за него същия смисъл, какъвто има за един специалист най-малката подробност от неговата работа. Когато не учеше, той се припичаше на слънце и спеше, и ядеше, и пак спеше; когато се чувстваше мръсен или му бе горещо, къпеше се във вировете на джунглата, когато му се поискаше мед (Балу го бе научила, че медът и орехите са също така приятни на вкус, както и суровото месо), катереше се по дърветата да го търси, а Багира му показваше как да прави това.
                Багира лягаше на някой клон и го викаше:
                — Хайде, малко братче!
                Отначало Маугли се вкопчваше за клоните като ленивец, но после се научи да се хвърля от клон на клон смело като сива маймуна. Участваше също в Съвета край Скалата, когато се събираше Глутницата, и там откри, че ако се втренчи право в очите на някой вълк, вълкът не издържа и отклонява погледа си, и започна да се втренчва така само за да се забавлява.
                Друг път вадеше дългите тръни от лапите на своите приятели — вълците жестоко страдат от тръни и репеи по козината си. Нощем се спускаше надолу, към обработваните от човеците земи, и гледаше с голямо любопитство селяните край техните колиби, но изпитваше към тях недоверие, защото Багира веднъж му показа голяма четвъртита кутия с капак, който неочаквано падаше, така хитро скрита в джунглата, че той замалко не влезе в нея. Багира му каза, че това било капан.
                Най-много му харесваше да ходи с Багира в тъмните й топли дълбини на гората, да спи там целия ден, а нощем да гледа как Багира убива. Когато беше гладна, Багира убиваше наляво и надясно, а същото правеше и Маугли с едно изключение. Щом порасна достатъчно, за да разбира нещата, Багира му каза никога да не докосва добитък, понеже е бил откупен от Глутницата срещу един убит бивол.
                — Цялата джунгла е твоя — каза Багира, — и можеш да убиваш всичко, стига да имаш сила! Но заради бивола, с който беше откупен, никога не бива да убиваш добитък, млад или стар. Това е Закона на джунглата!
                И Маугли се подчиняваше безпрекословно.
                Той растеше и заякваше, както може да расте само момче, което не знае нито училище, нито уроци и което не мисли за нищо друго освен с какво ще се наяде.
                Два-три пъти Майката-вълчица му каза, че трябва да се пази от Шир Хан и че някой ден трябва да убие Шир Хан, но докато един млад вълк би имал винаги наум такъв съвет, Маугли го забравяше, понеже беше само момче, макар че би се нарекъл вълк, ако можеше да говори на някой човешки език.
                Шир Хан непрекъснато му се изпречваше на пътя в джунглата, защото докато Акела старееше и отслабваше, Куция тигър все повече се сприятеляваше с младите вълци от Глутницата, подхвърляйки им парчета месо от своята плячка — нещо, което Акела никога не би допуснал, ако имаше предишната си власт. Шир Хан ги ласкаеше и изказваше учудването си, че такива добри млади ловци търпят да ги води един умиращ вълк и едно човешко дете. „Казват ми — подхвърляше Шир Хан, — че на Съвета не смеете да го погледнете в очите!“ — и младите вълци ръмжаха и настръхваха.
                Багира, която всичко виждаше и всичко чуваше, знаеше за това. Един-два пъти тя направо предупреди Маугли, че Шир Хан ще го убие някой ден, но Маугли се смееше и отговаряше:
                — С мен е Глутницата, с мен си ти! Балу също, макар че е такава мързелива, би нанесла няколко удара заради мен. Защо да се боя?
                Тогава един горещ ден на Багира й хрумна друга мисъл, родена от нещо, което беше чула. Може би Ики, бодливото свинче, й го беше казало, но докато двамата с Маугли лежаха в дълбините на джунглата и момчето бе облегнало глава върху хубавата й черна кожа, тя му подхвърли:
                — Малко братче, колко пъти съм ти казвала, че Шир Хан е твой враг?
                — Толкова пъти, колкото орехи има на тая палма! — отговори Маугли, който, разбира се, не знаеше да брои. — Но какво от това? На мен ми се спи, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и гръмлив глас като Мас, пауна.
                — Но сега не е време за сън. Балу го знае, аз го знам, Глутницата го знае, дори най-глупавият елен го знае. Табаки също ти го е казал.
                — Хо-хо! — каза Маугли. — Неотдавна Табаки дойде при мен и ми наговори куп грубости: че съм бил голо човешко дете, че не ме бивало да изровя дори една гулия от земята! Но аз го хванах за опашката и го халосах два пъти в една палма, та да се научи на добри обноски!
                — Това е било глупост от твоя страна, защото макар Табаки да прави пакости, той ти е казал нещо, което твърде много те засяга. Отвори си очите, малко братче! Шир Хан не смее да те убие в джунглата, защото го е страх от тези, които те обичат, но помни, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато няма да може да убие своя елен и тогава вече няма да е водач. Много от вълците, които те видяха при първото ти явяване в Съвета, също остаряха, а младите вярват в това, което ги учи Шир Хан — че човешко дете няма място в Глутницата. Скоро ти ще станеш Човек.
                — А какво е Човека, та да не бива да тичам със своите братя? — каза Маугли. — Аз съм се родил в джунглата, подчинявам се на Закона на джунглата и няма вълк от нашите, на когото да не съм извадил трън от лапата. Те наистина са мои братя!
                Багира се протегна с цялата си дължина и притвори очи.
                — Малко братче — каза тя, — я ме пипни за шията! Маугли протегна силната си кафява ръка и под копринената брада на Багира, където лъскавите косми закриваха могъщите заоблени мускули, напипа малко голо място.
                — Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, нося този белег — белега на веригата! Но въпреки всичко, малко братче, аз съм родена между човеците и между човеците умря моята майка — в клетката на царския дворец в Удайпур. Затова платих откуп за теб на Съвета, когато ти беше малко голо дете. Да, аз също съм родена между човеците, аз никога не бях виждала джунглата, те ме хранеха зад решетките от голям железен тиган, докато една нощ почувствах, че съм Багира, пантерата, а не човешка играчка, счупих глупавата ключалка с един удар на лапата си и си отидох и понеже бях научила навиците на човеците, в джунглата станах по-страшна и от Шир Хан. Не е ли така?
                — Да — каза Маугли. — Всички в джунглата се боят от Багира, всички… освен Маугли.
                — О, ти си човешко дете! — нежно каза Черната пантера. — И тъй както аз се върнах в джунглата, така и ти накрая трябва да се върнеш при човеците — при човеците, които са твои братя… ако не те убият на Съвета.
                — Но защо… защо ще искат да ме убиват? — попита Маугли.
                — Погледни ме — каза Багира и Маугли я погледна право в очите. Голямата пантера след половин минута извърна глава.
                — Ето защо — каза тя и премести лапа по листата. — Дори аз не мога да те гледам в очите, аз, която съм родена между човеците и те обичам, малко братче. А другите те мразят, защото не могат да издържат погледа ти, защото си умен, защото си им вадил тръни от лапите… защото си Човек.
                — Аз не знаех тия неща — мрачно каза Маугли и гъстите му черни вежди се намръщиха.
                — Какъв е Закона на джунглата? Първо удряй, после говори! По самото твое безгрижие те разбират, че си Човек. Но бъди умен. Усещам, че когато Акела не сполучи при своя следващ лов — а за него всеки следващ лов става по-труден и по-труден — Глутницата ще се обърне срещу двама ви. Те ще свикат Съвета на джунглата край Скалата и тогава, и тогава… Сетих се! — извика Багира и скочи. — Върви бързо при човешките колиби в долината и вземи малко от Червеното цвете, което те отглеждат там, та щом решителният миг настъпи, да имаш приятел по-силен и от мен, и от Балу, и от всички свои приятели в Глутницата. Върви и вземи Червеното цвете!
                Под Червеното цвете Багира разбираше огъня, но нито едно създание в джунглата не назоваваше огъня със собственото му име. Всяко животно изпитваше ужасен страх от него и измисляше хиляди начини да го опише.
                — Червеното цвете ли? — каза Маугли. — Онова, дето расте привечер край колибите? Ще взема от него.
                — Ето това са думи на човешко дете — гордо каза Багира. — Помни, че то расте в малки гърнета. Бързо вземи едно и го дръж при себе си, докато стане нужда.
                — Добре — каза Маугли. — Отивам. Но сигурна ли си, о, Багира — той плъзна ръка край великолепната й шия и я погледна дълбоко в големите очи, — сигурна ли си, че всичко това е работа на Шир Хан?
                — В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, сигурна съм, малко братче!
                — Тогава пък, в името на бивола, с който съм откупен, аз ще платя на Шир Хан, ще му платя всичко, което му дължа, а и малко повече! — каза Маугли и се скри в джунглата.
                — Ето това е Човека, това е Човека! — каза си Багира и легна отново. — О, Шир Хан, никога не си тръгвал ти на по-несполучлив лов от онзи миг, в който преди десет години подгони това малко жабче!
                Маугли все повече се отдалечаваше в гората, тичаше бързо и сърцето му пламтеше. Той се върна в пещерата, когато вечерната мъгла се вдигаше, пое дъх и погледна към долината. Вълчетата бяха излезли, но от дъното на пещерата Майката-вълчица по дъха му позна, че нещо тревожи нейното жабче.
                — Какво има, сине? — попита тя.
                — Шир Хан се е разпищял като прилеп — подметна той. — Тази нощ отивам на лов към земите на Човеците! — и Маугли се спусна надолу през храстите до малката река в края на долината. Тук изведнъж се спря, защото чу ловния вой на Глутницата, чу и изплашения рев на подгонения елен и фученето му, когато накрая се извърна за бой. Тогава се разнесоха злобните, ожесточени викове на младите вълци:
                — Акела! Акела! Нека Единакът покаже силата си. Място за водача на Глутницата! Скачай, Акела!
                Единакът вероятно бе скочил и изтървал плячката, защото Маугли чу празното тракане на челюстите му и болезненото изскимтяване, когато еленът го събори с предните си копита.
                Маугли не остана повече, а се устреми нататък, виковете заглъхнаха зад него и накрая стигна нивите, където живееха селяните.
                — Багира беше права — задъхано си каза той и се настани зад купа сено до прозореца на една колиба. — Утре ще бъде решителен ден за Акела и за мен!
                После притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на селянина ставаше и го хранеше с някакви черни буци през нощта, а когато настъпи утрото и мъглата стана студена и бяла, видя как детето на селянина напълни с яркочервени въглени едно плетено гърне, измазано отвътре с глина, покри го с одеяло и излезе да храни добитъка в обора.
                — Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го прави, няма нищо страшно! — И той сви зад ъгъла, пресрещна момчето, грабна гърнето от ръката му и изчезна в мъглата. Момчето зарева от ужас.
                — Те много приличат на мен — каза Маугли и задуха в гърнето, както беше видял да духа жената. — Това тука ще умре, ако не го нахраня с нещо! — И той взе да хвърля съчки и суха кора върху червения огън. По средата на пътя срещна Багира — утринната роса блестеше по козината й като скъпоценни камъчета.
                — Акела изтърва плячката — каза пантерата. — Те щяха да го убият още снощи, но искаха и ти да си там! Сега те търсят навсякъде по хълмовете!
                — Бях надолу към земите на Човеците. Готов съм! Ето! — Маугли вдигна гърнето с огъня.
                — Добре! Виждала съм човеците да мушват сух клон в това нещо и след малко на края му цъфва Червеното цвете. Не те ли е страх?
                — Не. Защо да ме е страх? Спомням си — сега то ми се струва като сън — как, преди да стана вълк, лежах край Червеното цвете и ми беше топло и приятно!…
                Целия този ден Маугли седя в пещерата, пазеше гърнето с огъня и мушкаше сухи вейки в него, за да види как изглеждат. Той намери един клон, който го задоволи, и когато вечерта Табаки дойде до пещерата и грубо му съобщи, че го викат пред Скалата на съвета, той се смя, докато Табаки избяга. Тогава Маугли тръгна за Съвета, все още смеейки се.
                Акела Единакът сега седеше долу край скалата и това значеше, че мястото на водача е свободно. Шир Хан и неговите вълци блюдолизци свободно обикаляха насам-натам и всички ги ласкаеха. Багира легна близо до Маугли, между чиито колене беше гърнето с огъня. Когато всички се събраха, Шир Хан заговори — нещо, което никога не би се осмелил да направи преди, когато Акела беше в силата си.
                — Той няма право! — прошепна Багира. — Кажи им го! Той е кучи син! Той ще се уплаши! Маугли скочи на крака.
                — Свободен народе! — извика той. — Откога Шир Хан води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?
                — След като мястото на водача е свободно и аз бях поканен да говоря… — започна Шир Хан.
                — От кого? — попита Маугли. — Нима всички ние сме чакали, та се умилкваме пред този касапин на добитък? Водачеството на Глутницата засяга само Глутницата.
                Тогава се чуха викове:
                — Млъкни, човешко дете!… Нека да говори, той е спазвал нашия Закон!
                — Да говори Мъртвия вълк! — прогърмяха накрая по-старите вълци.
                Щом водачът на Глутницата пропусне плячката си, наричат го Мъртвия вълк, докато още живее — обикновено това не трае дълго.
                Акела уморено вдигна старата си глава.
                — Свободни народе и вие, чакали на Шир Хан! Дванайсет години аз ви водих да убивате и през това време никой от вас не попадна в капан, никой не беше осакатен. Сега пропуснах плячката си. Вие знаете, че това беше заговор срещу мен. Вие знаете, че нарочно ме докарахте пред един непреследван елен, един елен със свежи сили, за да се прояви моята слабост. Това беше хитро скроено. Ваше право е да ме убиете тук, пред Скалата на съвета. Но аз питам: „Кой от вас ще погуби Единака?“ Защото мое право е, по Закона на джунглата, да се биете с мен един по един!
                Последва дълго мълчание — нито един вълк не смееше сам да се бие до смърт с Акела. Тогава Шир Хан изрева:
                — Пфу! Какво ни интересува този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Човешкото дете е, което все още живее. Свободен народе, то от самото начало беше моя плячка. Дайте ми го! Омръзна ми вече това получовешко, полувълчо недоразумение! Десет години то смущава джунглата. Дайте ми човешкото дете или завинаги ще ходя на лов по тия места и няма да ви дам повече нито един кокал. То е Човек, дете на Човек, и аз го мразя от цялото си сърце!
                Тогава повече от половината вълци закрещяха:
                — Човек! Човек! Какво общо имаме ние с един Човек? Нека да си върви, отдето е дошъл!
                — И да вдигне всички човеци в селата срещу нас? — изръмжа Шир Хан. — Не, дайте ми го на мен! Той е Човек и никой от нас не може да го гледа право в очите!
                Акела пак вдигна глава и каза:
                — Той е ял от нашата храна, той е спал с нас, той е гонил дивеч към нас! Той не е нарушил с нищо Закона на джунглата.
                — А освен това аз съм го откупила с един бивол, когато беше приет — каза Багира с най-сладък глас. — Един бивол не струва кой знае колко, но честта на Багира е нещо, за което тя би водила бой!
                — Един бивол, изяден преди десет години! — изръмжа Глутницата. — Какво ни интересуват кокали отпреди десет години?
                — А дадената дума? — каза Багира и белите й зъби се оголиха. — Ненапразно ви наричат Свободен народ!
                — Не може човешко дете да тича с Народа на джунглата! — ревна Шир Хан. — Дайте ми го!
                — Той е наш брат във всичко освен по кръв — продължи Акела, — а вие искате да го убиете тук! Наистина аз живях твърде дълго! Някои от вас проядоха добитък, за други чувам, че подучени от Шир Хан, отиват в тъмни нощи и отвличат деца от прага на човешките колиби. Аз знам, че сте страхливци и се обръщам към вас като към страхливци! Ясно е, че трябва да умра и моят живот няма стойност, иначе бих го предложил вместо живота на човешкото дете. Но заради честта на Глутницата — една нищожна подробност, която вие забравихте, след като останахте без водач — заради честта на Глутницата аз ви обещавам, че ако пуснете човешкото дете да си отиде, няма да оголя нито един зъб срещу вас, когато настане време да умра. Ще умра, без да се бия. Това ще спести на Глутницата поне три живота. Повече не мога да направя, но ако искате, ще ви спестя позора, че сте убили един ваш брат който не е прегрешил с нищо, един ваш брат, за когото са се застъпили и когото са откупили от Глутницата според Закона на джунглата.
                — Той е Човек… Човек… Човек! — ръмжеше Глутницата и повечето вълци започнаха да се събират около Шир Хан, чиято опашка се размърда.
                — Сега цялата работа е в твоите ръце — каза Багира на Маугли. — Ние не можем да направим нищо повече, освен да се бием за теб!
                Маугли се изправи, вдигна гърнето с огъня. После протегна ръце и се прозина в лицето на Глутницата; но той беше бесен от ярост и мъка, защото по вълчия си обичай вълците никога не му бяха казали колко го мразят.
                — Ей, вие, слушайте! — извика той. — Това кучешко джафкане е съвсем излишно. Тази вечер много пъти ме нарекохте Човек (макар че бих искал да бъда вълк като вас до края на живота си), та мисля, че в думите ви има истина. Затова няма да ви наричам повече „мои братя“, а ще ви наричам „кучета“, както би ви наричал един Човек. Какво искате и какво не искате няма да решавате вие! Това е моя работа и за да разберете по-ясно, че е моя работа, аз. Човека, донесох тук малко от Червеното цвете, пред което вие, кучета с кучета, тръпнете от ужас!
                Той захвърли гърнето с огъня на земята и няколко червени въглена запалиха сухия мъх. От него лумна пламък, пропълзя напред, и целият Съвет се дръпна ужасен.
                Маугли бутна своя сух клон в огъня, докато малките вейчици се запалиха, запукаха, и го завъртя над главата си между своите вълци.
                — Сега ти си господарят — каза тихо Багира. — Спаси Акела от смърт. Той винаги е бил твой приятел.
                Акела, мрачният стар вълк, който никога в живота си не бе искал милост, хвърли тъжен поглед към Маугли. Момчето стоеше, цялото голо, с дълга черна коса, разпиляна по раменете. Светлината на горящия клон караше сенките да скачат и трептят.
                — Добре! — каза Маугли, бавно изгледа всичките и издаде напред долната си устна. — Виждам, че всички сте кучета. Аз отивам при моя народ… ако той е мой народ. Джунглата е затворена за мен и ще трябва да забравя вашите приказки и вашето другарство, но ще бъда по-милосърден от вас. Понеже съм ви бил брат във всичко освен по кръв, аз ви обещавам, че когато бъда Човек между Човеците, няма да ви предам на Човеците, така както вие предадохте мен! — Той ритна огъня с крак и искрите се разхвърчаха. — Няма да има война между който и да е от нас и Глутницата! Но преди това трябва да платя един дълг! — Той пристъпи към мястото, където Шир Хан седеше и примигваше глупаво срещу пламъците. Хвана го за козината под брадата. Багира го последва съвсем отблизо, за да се намеси при нужда.
                — Стани, куче! — извика Маугли. — Стани, когато един Човек ти говори, или ще ти опърля козината!
                Шир Хан присви уши и затвори очи, защото горящият клон беше много близо.
                — Този убиец на добитък каза, че ще ме убие пред Съвета, понеже не ме е убил, когато съм бил дете. Ето, ето, ето как бием ние кучетата, когато сме човеци! Само мръдни с мустак, Лунгри, и аз ще ти натикам Червеното цвете право в гърлото!
                Той зашиба с клона Шир Хан по главата, а тигърът зави и заскимтя от мъчителен страх.
                — Пфу! Опърлен котарако, махай се сега! И помни, че когато следния път дойда пред Скалата на съвета, ще дойда така, както идват човеците, и ще нося кожата на Шир Хан върху главата си!… А сега за вас, другите! Акела ще бъде свободен да живее колкото иска! Вие няма да го убиете, защото такава е моята воля! И най-сетне мисля, че не е нужно да седите тук повече с вашите оплезени езици и да си въобразявате, че сте нещо повече от кучета, които в тоя миг пропъждам… ей така! Хайде, махайте се!
                Огънят лудо гореше в края на клона, Маугли заудря наляво и надясно по кръга и вълците с вой се разбягаха. Искрите обгаряха козината им. Най-сетне останаха само Акела, Багира и може би десетина вълка, които бяха на страната на Маугли. И тогава Маугли усети, че нещо го боли отвътре, така както никога преди не го беше боляло, и той спря дъха си, и зарида, и сълзи потекоха по лицето му.
                — Какво е това? Какво е това? — казваше той. — Аз не искам да напусна джунглата и не знам какво е това! Да не би да умирам, Багира?
                — Не, малко братче. Това са само сълзи, сълзи, които човеците пускат от очите си — каза Багира. — Сега виждам, че си вече Човек, а не човешко дете. Занапред джунглата наистина е затворена за теб. Остави ги да капят, Маугли, това са само сълзи! — А Маугли седеше и плачеше така, че сърцето му щеше да се пукне. Дотогава никога в живота си не беше плакал.
                — Сега — каза той, — ще отида при Човеците. Но първо трябва да се сбогувам с моята майка! — И отиде в пещерата, където тя живееше с Бащата-вълк, и заплака в козината й, а четирите млади вълка жално завиха.
                — Нали няма да ме забравите? — попита Маугли.
                — Никога, никога, додето можем да следваме диря! — казаха те. — Идвай в подножието на хълмовете, когато бъдеш Човек, и ние ще ти говорим; а и ние ще идваме в човешките земи да си играем с теб нощем!
                — Ела, ела скоро! — каза Бащата-вълк. — О, умно жабче, върни се скоро, защото ние остаряваме, майка ти и аз!
                — Ела скоро! — каза Майката-вълчица. — Мой малък, голичък сине! Чуй ме, човешко дете, теб съм обичала повече от всичките си вълчета!
                — Непременно ще дойда — каза Маугли, — и когато дойда, то ще бъде, за да простра кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета. Не ме забравяйте! Кажете на всички в джунглата да не ме забравят!
                Вече настъпваше утро и Маугли се запъти надолу по хълмовете сам, към нивите, за да се срещне с тези тайнствени същества, които се наричат Човеци.

                                       ЛОВНА ПЕСЕН НА СИОНИЙСКАТА ГЛУТНИЦА

                Когато се съмна, уплашен елен изрева
                веднъж — и още веднъж!
                И припна сърна подир него, и припна сърна
                и там, във гората, отново ги скри тишина.
                Аз дебнех самичък, зад гъстата влажна трева
                веднъж — и още веднъж!
                Когато се съмна, уплашен елен изрева
                веднъж — и още веднъж!
                Назад аз промъкнах се тих, аз промъкнах се тих,
                на нашата Глутница плячката де е открих,
                водачът ни бързо над дирята сведе глава
                веднъж — и още веднъж!
                Когато се съмна, и всеки от нас изрева
                веднъж — и още веднъж!
                От нашите стъпки във джунглата няма ни знак,
                и виждат очите ни, виждат в най-черния мрак.
                Преследвай, догонвай, скочи и убий след това
                веднъж — и още веднъж!

ЛОВЪТ НА КАА

                Леопардът с шарки се гордее,
                биволът — с рога и стъпка здрава,
                чист бъди: по бляскавата кожа,
                че е смел, ловецът се познава.
                Ако сам откриеш, че еленът
                може да те бодне отдалече,
                то не спирай, за да ни го кажеш:
                ний го знаем от години вече.
                Не мъчи ти малки животинки,
                а им казвай „братче“ и „сестрица“,
                че макар да ти изглеждат дребни,
                може майка им да е стръвница.
                „Страшен съм!“ — вълчето младо вика,
                първата си плячка щом убие.
                Но то малко е, а джунглата — грамадна.
                Нека по-добре без шум се скрие.
                (Мъдрости на Балу)

                Това, което се разказва тук, стана малко преди Маугли да бъде прогонен от Сионийската глутница, по времето, когато Балу го запознаваше със Закона на джунглата. Голямата сериозна стара кафява мечка се радваше, че има такъв схватлив ученик, защото младите вълци научават само онова от Закона на джунглата, което се отнася до тяхната глутница и племе, и обучението им свършва, щом могат да повторят Ловното правило:
                — Крака, които вървят без шум, очи, които виждат в мрака, уши, които чуват вятъра в леговището му, остри бели зъби — с това се отличават нашите братя освен Табаки и Хиената, които ние мразим!
                Но Маугли като човешко дете трябваше да научи много повече. Понякога Багира, Черната пантера, разхождайки се из джунглата, идваше да види как върви обучението на нейния любимец и мъркаше, облегнала глава на някое дърво, а Маугли повтаряше пред Балу дневния урок. Момчето можеше да се катери така добре, както да плува, и да плува така добре, както да тича — затова учителката Балу му преподаваше и ония части от Закона, които се отнасяха до водите и върховете на дърветата: как да различи гнил клон от здрав, как да говори учтиво на дивите пчели, когато се натъкне на техен кошер петдесет фута над земята; какво да каже на Манг, прилепа, ако го разтревожи по пладне между клоните; как да предупреди водните змии във вировете, преди да се хвърли с плясък сред тях. Никой от Народа в джунглата не обича да го смущават и всички са готови веднага да се нахвърлят върху смутителя. Маугли научи и Ловното предупреждение на чужденеца — ако тръгнеше на лов извън своите земи, трябваше да го повтаря на висок глас, докато получи отговор. Преведено на човешки език, то гласи: „Позволи ми да ловувам тук, понеже съм гладен“. А отговорът е: „Ловувай, но за да се нахраниш, а не за удоволствие“.
                От всичко това личи колко много имаше да учи Маугли, при това да го учи наизуст и той се отегчаваше много да повтаря едно и също нещо стотици пъти. По този повод Маугли получи от Балу удар с лапа и разсърден избяга, а мечката каза на Багира:
                — Човешкото дете си е човешко дете и трябва да научи целия Закон на джунглата.
                — Но помисли колко мъничък е той! — възрази Черната пантера, която би разглезила Маугли, ако зависеше от нея. — Как може неговата малка главичка да побере толкова много приказки?
                — А нима в джунглата не убиват малките, също както и големите? Убиват ги! Затова го уча на тия неща и щом ги забравя, го удрям, макар и нежно!
                — Нежно! Какво разбираш от нежност ти с твоята желязна лапа? — изръмжа Багира. — Днес цялото му лице е издраскано от твоята… нежност! Пфу!
                — По-добре да е издраскан от главата до краката, но от мен, защото аз го обичам, отколкото да загине от своето невежество — разгорещено отговори Балу. — Сега го уча на Властните думи на джунглата, които да го пазят от птиците и змийския народ, както и от всички четирикраки, които ходят на лов, с изключение на неговата собствена глутница. Сега може да потърси подкрепа от цялата джунгла, стига да запомни думите. Не заслужава ли това малко бой?
                — Добре, но внимавай да не пребиеш някога човешкото дете. То не е горски дънер, та да си точиш на него тъпите нокти. А какви са тия Властни думи? Аз по-скоро бих дала подкрепа, отколкото да потърся — Багира протегна лапа и с възхищение огледа своите нокти, сини като стомана и остри като бръснач. — Но все пак ми е любопитно да ги знам!
                — Ще повикам Маугли и той ще ти ги каже, ако иска! Хайде, ела, малко братче!
                — Главата ми бучи като кошер — чу се сърдит глас над главите им и Маугли се плъзна надолу по дънера на едно дърво, сърдит и възмутен. Като стигна земята, той добави: — Ида за теб, Багира, а не за теб, дебела, стара Балу!
                — Все ми е едно за кого идеш — каза Балу, макар че се почувства оскърбена. — Кажи тогава на Багира Властните думи на джунглата, които днес научи от мен!
                — Властните думи за кой народ? — попита Маугли, доволен, че ще може да се прояви. В джунглата има много езици. Аз ги знам всичките.
                — Ти знаеш някои неща, но не чак толкова много! Виждаш ли, Багира, те никога не са благодарни на своята учителка! Нито едно вълче не се е върнало да благодари на старата Балу за нейните уроци. Кажи тогава думите за Ловния народ, учена главо!
                — Ние сме от една кръв, вие и аз! — каза Маугли и придаде мечешко произношение на думите, които употребяваше целият Ловен народ.
                — Добре! Сега за птиците!
                Маугли ги повтори и изсвири накрая като ястреб.
                — Сега за змийския народ! — каза Багира. Едно неописуемо съскане се разнесе в отговор, Маугли подскочи, ритна във въздуха, сам си изръкопляска и се метна върху гърба на Багира. Заудря с пети по гладката й кожа и взе да прави колкото можеше по-грозни муцуни на Балу.
                — Ето на, ето на! Това си струваше няколко драскотини — каза нежно Кафявата мечка. — Някой ден ще си спомниш за мен!
                И се обърна, за да разкаже на Багира как помолила Хати, Дивия слон, който знае всичко за тези неща, да каже Властните думи на Маугли и как Хати завел Маугли до един вир, за да научи змийските думи от водна змия, понеже Балу не можела да ги произнесе, и как сега Маугли бил горе-долу осигурен срещу всякакви нещастия в джунглата, защото нито змия, нито птица, нито друго животно биха го нападнали.
                — Следователно няма вече от кого да се страхува — изпъчи се Балу и с гордост потупа големия си космат корем.
                — Освен от своето собствено племе — тихо измърмори Багира и после подхвърли силно към Маугли: — Ей, имай милост към моите ребра, малко братче! Какъв е този танц отгоре ми?
                Маугли се мъчеше да привлече вниманието им, като дърпаше козината по рамото на Багира и същевременно я риташе силно. Двете животни млъкнаха и той извика с все сила:
                — А сега аз ще си имам собствено племе и цял ден ще го водя по клоните!
                — Каква нова щуротия си измислил, глупчо? — попита Багира.
                — О, да, и ние ще хвърляме клони и кал по старата Балу — продължи Маугли. — Те ми обещаха. Ой!
                — Буф! — Голямата лапа на Балу смъкна Маугли от гърба на Багира, Момчето се строполи между големите й предни крака и видя, че мечката е разгневена.
                — Маугли — каза Балу, — ти си говорил с Бандар-лог, с маймунския народ?
                Маугли погледна Багира, за да види дали пантерата също е разгневена. Очите на Багира бяха студени и твърди като два лъскави зелени камъка.
                — Ти си бил с маймунския народ, със сивите маймуни, с Народа без Закон — с всеядците! Какъв срам!
                — Когато Балу ме удари по главата — каза Маугли (той още лежеше по гръб), — аз избягах и сивите маймуни слязоха от дърветата и ме съжалиха. Само те ме съжалиха! — Той заподсмърча.
                — Маймунският народ те съжалил! — изръмжа Балу. — Тяхното съжаление е колкото неподвижността на планинския поток! Колкото прохладата на лятното слънце! И какво стана после, човешко дете?
                — И после… после те ми дадоха да ям орехи и други хубави неща и ме занесоха на ръце чак до върховете на дърветата, и казаха, че съм бил техен брат по кръв, само дето съм нямал опашка, и че един ден съм щял да стана техен водач!
                — Те нямат водач — каза Багира. — Те лъжат. Те винаги са лъгали.
                — Бяха много добри към мен и ми казаха пак да ида при тях. Защо никога досега не сте ме водили при маймунския народ? Те стоят на краката си така, както стоя аз. Те не ме удрят с твърди лапи. Те си играят цял ден. Пусни ме да стана! Ей, лоша Балу, пусни ме да стана! Искам пак да отида и да си играя с тях!
                — Слушай, човешко дете — каза мечката и гласът й избоботи като гръмотевица в гореща нощ. — Аз съм ти преподавала целия Закон на джунглата, за всички народи в джунглата, освен за маймунския народ, който живее по дърветата. Те нямат Закон. Те са изхвърлени от всички. Те нямат свой собствен език, а употребяват откраднати думи, които са дочули, докато подслушват и надзъртат, и дебнат горе по клоните. Техните обичаи не са наши обичаи. Те нямат водачи. Те нямат спомени. Те се хвалят и бърборят, и си въобразяват, че са велик народ, който се кани да върши велики дела в джунглата, но после един орех пада отгоре и те избухват в смях и забравят всичко. Ние от джунглата нямаме вземане-даване с тях. Ние не пием там, откъдето пият маймуните, не ходим там, където ходят маймуните, не ловуваме там, където те ловуват, не умираме там, където те умират. Чувал ли си ме до днес да ти говоря за Бандар-лог?
                — Не — каза шепнешком Маугли, защото цялата джунгла притихна след думите на Балу.
                — Народът на джунглата ги е махнал от своите мисли и от своите уста. Те са безкрайно много и зли, и мръсни, и безсрамни, те искат — когато изобщо искат нещо — Народът на джунглата да ги забелязва. Но ние не ги забелязваме дори когато хвърлят орехи и мръсотии върху главите ни!
                Тя едва бе завършила, когато град от орехи и съчки полетя надолу през клоните. Чуха се кашляния и вой, и гневни скокове горе високо между тънките клони.
                — Маймунският народ е забранен — каза Балу. — Забранено е на Народа в джунглата да има допир с него. Помни това!
                — Да, забранено е — повтори и Багира. — Но аз мисля, че Балу трябваше да те предупреди.
                — Аз… аз? Как можех да предположа, че той ще си играе с такава измет! Маймунският народ! Пфу!
                Нов град от орехи и съчки се изсипа върху главите им — двете животни се отдръпнаха и отведоха Маугли със себе си. Думите на Балу за маймуните бяха съвсем справедливи. Те живеят по високите дървета, а тъй като другите животни рядко поглеждат нагоре, почти няма възможност Народът на джунглата да се среща с маймуните. Но колчем намерят болен вълк или ранен тигър, или мечка, маймуните ги измъчват, те замерват с орехи и клони всяко животно, за да се забавляват или с надеждата, че ще бъдат забелязани. След това вият и кряскат безсмислени песни, канят Народа на джунглата да се покатери горе на техните дървета и да се бие с тях или без никаква причина влизат в яростни битки помежду си и оставят мъртвите маймуни на такива места, че Народът на джунглата да ги види.
                Те винаги твърдят, че ей сега ще си изберат водач и ще установят свои закони и обичаи, но никога не го правят, защото паметта им трае от ден до пладне, и оставят нещата така. Те си имат своя поговорка: „Каквото Бандар-лог намисли сега, Джунглата ще го намисли утре“, и това ги утешава много. Никое животно не може да ги стигне, но, от друга страна, никое животно не ги забелязва. Затова те сега бяха толкова доволни, когато Маугли се съгласи да играе с тях и когато разбраха колко сърдита е Балу.
                Отначало те нямаха никакви други намерения — Бандар-лог никога няма никакви намерения, но после една от тях измисли нещо, което й се стори блестящо, и го каза на останалите. Тя заяви, че Маугли би бил полезен за тяхното племе, понеже можел да сплита клонки и да прави заслони против вятъра, та ако го хванат и задържат, ще го накарат да научи и тях. Разбира се, Маугли, като дете на дървар, беше наследил множество човешки инстинкти и често на игра правеше от паднали клони малки колибки, без да мисли как му идва на ум да ги прави. Маймуните го бяха наблюдавали отгоре и намираха тези колибки чудесни. „Този път — казаха си те, — ние наистина ще имаме водач и ще станем най-мъдрия Народ в джунглата; толкова мъдър, че всеки ще ни забелязва и ще ни завижда!“ Затова те съвсем тихо проследиха Балу, Багира и Маугли през джунглата, докато стана време за обедна дрямка и Маугли, много засрамен, заспа между пантерата и мечката, като си каза преди това, че никога вече няма да има работа с маймунския народ.
                Когато се опомни, усети, че го пипат ръце — твърди и силни малки ръце — после някакви клони го шибнаха през лицето; после съзря през клоните как долу Балу будеше цялата джунгла със своите викове, а Багира се катереше по стъблото и всичките й зъби бяха блеснали. Маймуните тържествуващо виеха, бягаха към високите клони, където Багира не смееше да ги последва, и крещяха:
                — Тя ни забеляза! Багира ни забеляза! Целият Народ на джунглата ни се възхищава заради нашата ловкост и хитрост!
                След това хукнаха по дърветата, а хукването на маймуните по дърветата е нещо, което никой не може да опише. Там те си имат свои постоянни пътища и кръстопътища, нанагорнища и нанадолнища, всички на петдесет или седемдесет, или сто фута над земята, по които могат да се движат дори и нощем, ако има нужда.
                Две от най-силните маймуни държаха Маугли под мишниците, скачаха с него по върховете на дърветата и всеки скок беше около двайсет фута. Ако бяха сами, биха могли да се движат двойно по-бързо, сега обаче тежестта на момчето ги задържаше. Макар да му се виеше свят, Маугли не можеше да не се наслаждава на този див полет, но мяркащата се далече долу земя го плашеше, а сърцето му подрипваше при всеки страшен тласък в края на скоковете, защото под тях зееше само празно пространство.
                Двете маймуни го понасяха нагоре по някое дърво и той усещаше как слабите най-горни клонки пращят и се огъват, после с викове и кашляне литваха встрани и надолу и се хващаха с ръце и крака за по-долните клони на съседното дърво. Понякога виждаше цели мили от зелената джунгла, както от върха на мачтата се виждат цели мили от морето, а след това клоните и листата пак почваха да го шибат в лицето и той заедно с двамата си пазачи стигаше долу, почти до земята. Така, със скокове, трясъци, писъци и възклицания, цялото племе на Бандарлог се носеше по дървесните пътища заедно с Маугли, своя пленник.
                Отначало той се боеше да не го изтърват, после се ядоса, но съзнаваше, че е безсмислено да се бори; после започна да мисли. Първото нещо беше да прати известие на Балу и Багира, защото маймуните се движеха с такава бързина, че неговите приятели сигурно бяха изостанали далече назад. Да гледа надолу беше безполезно, понеже виждаше само горните клони на дърветата, затова той впи поглед нагоре и високо в синевата видя Ран, лешояда, който се рееше, описваше кръгове и наблюдаваше дали някой няма да умре в джунглата. Ран забеляза, че маймуните носят нещо, и се спусна няколкостотин ярда (Един ярд = 90 сантиметра) по-ниско, за да види дали е добро за ядене. Той подсвирна от учудване, когато забеляза как те измъкнаха Маугли до върха на едно дърво и го чу да вика на езика на лешоядите: „Ние сме от една кръв, ти и аз!“ Вълни от зеленина покриха момчето, но Ран полетя към следващото дърво, и то тъкмо навреме, за да види отново малкото кафяво лице.
                — Запомни пътя ми! — извика Маугли. — Извести на Балу от Сионийската глутница или на Багира от Съвета при Скалата!
                — От кого да им известя, братко! — Ран никога не беше виждал Маугли, макар, разбира се, да беше чувал за него.
                — От Маугли, жабата! Човешкото дете, така ми викат. Запомни моя пъ-ъ-ът!
                Последните думи той изкрещя, летейки във въздуха, но Ран кимна и се вдигна толкова високо, че заприлича на прашинка. Там, реейки се във въздуха, той заследи със своите далекогледи очи люлеенето на дърветата по пътя, който вихрено следваха стражите на Маугли.
                — Те никога не отиват далече — изкиска се той. — Никога не правят това, което са решили да направят. Винаги измислят нови неща — такива са Бандар-лог. Но този път са измислили нещо, което ще им навлече беда, понеже Балу няма жълто около устата, та да се шегуват с нея, а и Багира, доколкото знам, може да убива не само диви кози.
                И той се залюля на крилете, прибрал крака под себе си, и зачака.
                В това време Балу и Багира бяха побеснели от гняв и мъка. Багира се катереше така, както дотогава не се беше катерила, но клоните се чупеха под тежестта й и тя падаше на земята, а в ноктите й оставаха парченца кора.
                — Защо не си предупредила човешкото дете? — ревеше тя на клетата Балу, която препускаше в тромав тръс с надеждата да настигне маймуните. — Каква беше ползата от твоите удари, с които едва не го уби, щом не си го предупредила?
                — Бързо! По-бързо! Ние… ние може да ги хванем! — викаше задъхано Балу.
                — Ще ги хванем! С тази бързина! И една ранена крава би могла да ни избяга! Учителко на Закона, мъчителко на малките, ако се клатушкаш така още една миля, ще се пукнеш от умора! Чакай! Седни и помисли малко! Измисли някакъв план! Сега не е удобно да ги преследваме. Те могат и да го хвърлят отгоре, ако ги доближим много!
                — Арула! Хуу! Ами ако са го хвърлили вече, ако им е омръзнало да го носят! Нима можеш да разчиташ на Бандар-лог? О, бий ме с мъртви прилепи по главата! Цял живот да ям гнили кокали! Набутай ме в кошер на диви пчели, та да ме нажилят до смърт и после ме погреби заедно с хиената, защото аз съм най-окаяната от всички мечки! Арулала! Уау! О, Маугли, Маугли! Защо не те предупредих срещу маймунския народ, вместо да те удрям по главата? Може с тия удари да съм ти избила от ума целия днешен урок и сега да си сам в джунглата без Властните думи!
                Балу сплете лапи зад ушите си и се заклати насам-натам с отчаяни стонове.
                — Преди малко той поне ми повтори Думите правилно — нетърпеливо каза Багира. — Балу, ти си загубила и паметта си, и всякакво уважение към себе си! Какво ще си помисли джунглата, ако аз, Черната пантера, се свия на кълбо като бодливото свинче Ики и завия така?
                — Не ме интересува какво ще си помисли джунглата! Той може да е вече мъртъв!
                — Ако те не го хвърлят долу само за забава или ако не го убият от скука, не се страхувам за човешкото дете. Маугли е умен и добре обучен, а преди всичко има очи, от които Народът на джунглата се страхува. Но лошото е, че е в ръцете на Бандар-лог, а те, понеже живеят по дърветата, не изпитват нашите страхове! — Багира замислено близна една от предните си лапи.
                — Каква глупачка съм! Каква дебела, кафява, муцунеста глупачка! — Балу изведнъж отърси козината си. — Хати, дивият слон, винаги казва една мъдрост:
                „Всеки си има свой страх!…“ Бандар-лог се страхува от Каа, големия скален питон. Каа може да се катери не по-зле от тях. Каа краде млади маймуни през нощта. Само от името на Каа им се вледеняват мръсните опашки! Да вървим при Каа!
                — Какво ще направи Каа за нас? Той не е от нашето племе, понеже няма крака и очите му са зли — каза Багира.
                — Той е много стар и много хитър. И най-важното, винаги е гладен — каза обнадеждено Балу. — Обещай му много диви кози!
                — Той спи по цял месец, след като се нахрани. Може би спи сега, а и да не спи, може би предпочита сам да убива козите си!
                Багира, която не познаваше добре Каа, естествено, беше малко недоверчива.
                — Тогава ние с теб ще го убедим. — С тези думи Балу потърка оръфаното си кафяво рамо о пантерата и двете тръгнаха да търсят Каа, големия скален питон. Намериха го, изтегнал се на следобедното слънце до края на скалата, да се възхищава от новата си кожа. Последните десетина дни той се бе оттеглил и сменил кожата си и сега изглеждаше великолепно — стрелкаше по земята своята голяма тъпоноса глава, извиваше във фантастични възли и пръстени тридесетте фута на своето тяло и облизваше устни, предвкусвайки предстоящия обед.
                — Не е ял — каза Балу и въздъхна облекчено, щом забеляза красивата одежда на змията, цялата изпъстрена в кафяво и жълто. — Внимавай, Багира! Той не вижда добре, след като си е сменил кожата, и е готов да нанесе бърз удар!
                Каа не беше отровна змия — всъщност той презираше отровните змии и ги смяташе за страхливци. Неговата сила беше в прегръдката му — ако веднъж успееше да обвие някого със своите огромни пръстени, всички по-нататъшни приказки ставаха излишни.
                — Добър лов! — извика Балу и седна на задните си лапи. Като всички подобни змии Каа беше малко глух и отначало не чу поздрава. После се изви и наведе глава, готов за всеки случай.
                — Добър лов и на вас! — отговори той. — Охо, това е Балу! Какво правиш тук? Добър лов, Багира! Струва ми се, че поне един от нас тримата изпитва нужда от храна. Да знаете за някакъв дивеч наблизо? Поне една сърна или дори някой млад елен? Чувствам се празен като изсъхнал кладенец.
                — И ние сме тръгнали на лов — каза безгрижно Балу. Тя знаеше, че с Каа не бива да се бърза. Каа беше прекалено голям.
                — Разрешете ми да дойда с вас — каза Каа. — За вас, Багира и Балу, един удар повече или по-малко е нищо, а пък аз, аз трябва да чакам с дни край горската пътека или половин нощ да се катеря, за да докопам някоя маймунка. Пфу! Гората вече не е онова, което беше по време на моята младост. Само гнили съчки и сухи клони!
                — Може би всичко това има нещо общо с твоята голяма тежина — забеляза Балу.
                — О, да, дължината ми е добра, дължината ми е добра — не без гордост каза Каа. — Но както и да е, виновни са тия новоизрасли дървета. При моя последен лов замалко не паднах, съвсем замалко, и понеже не се бях хванал здраво за дървото, се плъзнах, вдигнах шум и събудих Бандар-лог. Тогава те ме нарекоха с най-лоши имена.
                — Безкрак жълт дъждовен червей — промърмори под мустак Багира, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
                — Шшшш! Нима са ме наричали така? — попита Каа.
                — Беше нещо подобно, крещяха го при последното пълнолуние, но ние никога не им обръщаме внимание. Какво ли не приказват те, казват дори, че си загубил всичките си зъби и че имаш смелост само пред малките козлета, понеже (колко са безсрамни тези Бандар-лог)… понеже те било страх от рогата на големите козли — сладкодумно продължи Багира.
                Една змия, особено стар хитър питон като Каа, рядко ще покаже, че е разгневена. Сега обаче Балу и Багира видяха как големите гърлени мускули на Каа, с които той поглъщаше плячката си, се издуха и заиграха.
                — Бандар-лог са променили мястото си за живеене — каза той спокойно. — Днес, като излязох на слънце, ги чух да крещят по дърветата.
                — Тъкмо тях преследваме сега! — каза Балу, но думите й се запряха в гърлото, защото, доколкото си спомняше, първи път някой от Народа на джунглата признаваше, че се интересува от постъпките на маймуните.
                — Няма съмнение, че нещо значително е повело по дирите на Бандар-лог двама такива изтъкнати ловци, водачи в своята част на джунглата! — учтиво отговори Каа, макар че се издуваше от любопитство.
                — Да, точно така — поде Балу. — Понеже аз съм само една стара и понякога глупава преподавателка на Закона в Сионийската глутница, а колкото до Багира…
                — Багира е Багира — прекъсна я Черната пантера и си затвори устата така, че чак и челюстите й изтракаха, понеже не вярваше в смирението. — Ето какво нещастие се случи, Каа. Тия мръсни крадци на орехи, тия берачи на палмови листа отвлякоха нашето човешко дете, за което може да си чувал.
                — Чувах някакви новини от Ики (неговите игли го правят твърде нахален) за едно човешко създание, което влязло във вълча глутница, но не му повярвах. Ики е пълен с разни истории, чути-недочути, и при това много зле разказвани.
                — Но то е истина! То е такова човешко дете, каквото никога не е имало — каза Балу. — Най-доброто, най-умното и най-храброто човешко дете. Мой собствен ученик, който ще прослави името на Балу по цялата джунгла, и при това аз… ние… го обичаме, Каа.
                — Тц! Тц! — каза Каа и заклати глава. — О, и аз също знам какво нещо е да обичаш. Мога да ви разкажа такива неща…
                — Само че за това трябва ясна нощ, когато всички сме добре нахранени, та да ги оценим, както подобава! — бързо се намеси Багира. — Нашето човешко дете сега е в ръцете на Бандар-лог, а ние знаем, че от целия Народ на джунглата те се боят само от Каа.
                — Да, те се боят само от мен! И имат сериозно основание за това — каза Каа. — Бъбриви, глупави, суетни — суетни, глупави, бъбриви — това са маймуните! Но човешкото създание, което е в ръцете им, не ще е никак добре. На тях им омръзват орехите, които берат и хвърлят долу. Те носят цял ден някой клон, като смятат да вършат с него големи неща, а после го чупят на две. Това ваше човече не е за завиждане. Та какво ме наричаха те… „жълта риба“ ли беше?
                — Червей, червей! Дъждовен червей! — каза Багира. — И още много други неща, които ме е срам да повторя!
                — О, ние ще трябва да им припомним да говорят с уважение за своя господар. Аааах! Ще трябва да освежим тяхната хвърчаща памет! И накъде отидоха те с твоето дете?
                — Само джунглата знае. По посока на залеза, струва ми се — отговори Балу. — Ние мислехме, че ти ще знаеш, Каа.
                — Аз ли? Защо? Аз ги убивам, когато ми се изпречат на пътя, но никога не гоня Бандар-лог, както не гоня жабите, нито зелената тиня в блатото…
                — Ехей, горе, горе! Горе! Хило! Ило! Ило!… Гледай горе, Балу от Сионийската глутница!
                Балу вдигна поглед, за да види откъде идва викът — Ран, лешоядът, се спускаше и слънцето блестеше по ръбовете на извитите му нагоре криле. Беше дошло време, когато Ран трябваше да спи, но той се беше въртял над цялата джунгла, за да търси мечката и все не можеше да я открие под гъстата зеленина.
                — Какво има? — извика Балу.
                — Видях Маугли при маймуните. Той ми обади да ви известя. Проследих пътя им. Бандар-лог го замъкнаха отвъд реката, в маймунския град — в Студените дупки. Те може да стоят там една нощ или десет нощи, или един час. Казах на прилепите да следят през нощта. Това е което имам да ви предам. Добър лов на всички ви долу!
                — И на теб желаем пълна гуша и дълбок сън, Ран! — извика Багира. — При следващия ми лов ще си спомня за твоята услуга и ще запазя главата само за теб, о, най-добър от ястребите!
                — Нищо, нищо. Момчето знае Властните думи. Каквото можах, направих — отговори Ран и закръжи към своето гнездо.
                — Той не е забравил да използва езика си — каза Балу и се изкиска гордо. — И като си помислиш, че едно толкова малко същество си е спомнило Властните думи, и то на птичи език, и то когато са го мъкнали между дърветата!…
                — Те са му били набити в главата много твърдо — каза Багира. — Но аз също се гордея с него! Сега вече можем да вървим към Студените дупки!
                Всички знаеха къде е това място, но малцина от Народа на джунглата ходеха там, защото това, което те наричаха „Студените дупки“, всъщност беше стар напуснат град, загубен и погребан в джунглата, а животните рядко използват места, които някога са използвали човеците. Глиганът понякога го прави, но хищните зверове — никога. При това там живееха маймуните, доколкото можеше изобщо да се каже, че живеят някъде, а никое животно, което уважава себе си, не би се приближило до тях освен по време на суша, когато в полуразрушените водохранилища и басейни все още се намираше малко вода.
                — Дотам имаме половин нощ път с пълна скорост! — каза Багира. Балу доби много сериозен вид.
                — Ще бързам, колкото мога — обезпокоено заяви тя.
                — Не, не можем да рискуваме и да те чакаме! Ти ще вървиш след нас, Балу. Ние трябва да тръгнем с бърза стъпка — Каа и аз!
                — Със стъпка или без стъпка, аз няма да остана по-назад от твоите четири лапи — късо каза Каа.
                Отначало Балу положи усилия да бърза, но трябваше да спре задъхана и те я оставиха зад себе си. Багира летеше напред с люлеещия се галоп на пантера. Каа не казваше нищо, но колкото и да бързаше пантерата, огромният скален питон не изоставаше. Когато стигнаха един планински поток, Багира взе преднина, понеже го прескочи, докато Каа трябваше да го преплува, вдигнал глава и два фута от шията си над водата, но върху равната почва навакса загубеното.
                — В името на счупената ключалка, която ми върна свободата — каза Багира, когато се спусна здрачът, — ти не си бил от най-бавните!
                — Гладен съм — каза Каа. — И после те са ме наричали пъстра жаба…
                — Червей, дъждовен червей, и то целия жълт!
                — Все едно! Карай нататък! — и Каа сякаш се лееше по земята и намираше с острия си поглед най-късия път.
                В Студените дупки маймунският народ изобщо не мислеше за приятелите на Маугли. Те бяха докарали момчето в Загубения град и известно време бяха твърде доволни от себе си. Дотогава Маугли не бе виждал индийски град и макар този град да представляваше едва ли не купчина развалини, той му се видя великолепен. Някакъв цар го бе построил много отдавна върху малък хълм. Все още се виждаха настланите с камък пътища, извиващи към разрушените порти, където последните парчета дърво висяха на изхабените ръждясали панти. Навред между развалините растяха дървета, назъбените укрепления бяха разнебитени и изпорутени, от прозорците на кулите пълзящи растения провисваха по стените на гъсти кичури.
                Върху хълма се издигаше голям дворец без покрив, мраморът на дворовете и водоскоците беше напукан и изцапан с червено и зелено, дори и калдаръмът на двора, където на времето са живели царските слонове, се беше изкорубил и разместил от израслите между камъните треви и дръвчета. От двореца се виждаха редица къщи без покриви, които правеха града да прилича на празна восъчна пита, изпълнена с мрак; на площада, кръстовище на четири улици, се търкаляше безформен каменен блок, който бил някога идол; ями и трапове зееха по уличните ъгли, където някога е имало градски кладенци, покрай рухнали куполи на храмове с израсли край тях смоковници.
                Маймуните наричаха това място свой град и се преструваха, че презират Народа на джунглата, понеже живеел в гората. Но те не знаеха за какво са направени тия постройки, нито как да ги използват. Те се разполагаха на кръг в царската заседателна зала, пощеха бълхите си и си въобразяваха, че са човеци, или се суетяха навън-навътре из останалите без покрив къщи, трупаха в ъглите парчета мазилка и стари тухли, забравяха къде са ги струпали, биеха се и крещяха, събрани във войнствени тълпи, а после прекратяваха боя, за да играят нагоре-надолу по терасите на царската градина, където друсаха розовите храсти и портокаловите дръвчета, защото им доставяше удоволствие да гледат как падат плодове и цвят. Те изследваха всички коридори и тъмни проходи в двореца и стотиците тъмни стаички, но никога не запомняха какво са видели и какво не са, и така се движеха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха една на друга, че се държат също като човеци. Те пиеха от водохранилищата и размътваха водата, после се биеха край нея, после изведнъж хукваха на цели тумби и викаха:
                „Няма в джунглата народ по-мъдър, по-добър, по-проницателен, по-силен и по-знатен от Бандар-лог!“ А после всичко почваше отново, докато градът им омръзнеше и те се връщаха обратно към върховете на дърветата с надеждата, че Народът на джунглата ще ги забележи.
                Маугли, който беше обучаван според Закона на джунглата, нито харесваше, нито разбираше този начин на живот. Маймуните го довлякоха в Студените дупки късно следобед и вместо да се наспят, както би сторил Маугли след такова дълго пътуване, се хванаха за ръце, затанцуваха наоколо и запяха своите глупави песни.
                Една маймуна държа реч и каза на своите другари, че отвличането на Маугли означава нов момент в историята на Бандар-лог, защото Маугли ще им покаже как да плетат клони и тръстики, та да си правят заслони срещу дъжда и вятъра. Маугли откъсна няколко лиани и започна да ги сплита, а маймуните се опитваха да му подражават, но само след няколко минути това им се видя безинтересно и взеха да се дърпат за опашките или кашляйки, да скачат нагоре-надолу на четири крака.
                — Искам да ям — каза Маугли. — Аз не познавам тая част на джунглата. Донесете ми храна или ми позволете сам да си намеря храна!
                Двайсет-трийсет маймуни хукнаха да му донесат орехи и диви пъпеши, но се сбиха по пътя и им се стори много трудно да се върнат с онова, което бе останало от плодовете. Маугли се обиди и го обзе гняв, но и гладът му се усили, и той тръгна из празния град, като от време на време изричаше Ловното предупреждение на чужденеца. Никой обаче не му отговаряше и Маугли разбра, че наистина е попаднал на много лошо място.
                „Всичко, което Балу каза срещу Бандар-лог, е вярно — помисли си той. — Те нямат Закон, нито Ловно предупреждение, нито водачи — нищо освен глупави думи и малки, бързи, крадливи ръце. Затова, ако умра тук от глад или пък ме убият, вината ще е само моя. Но трябва да направя опит да се върна в джунглата. Балу сигурно ще ме набие, но то е по-добре, отколкото да друсам глупавите розови храсти заедно с Бандар-лог!“
                Но щом стигна до градската стена, маймуните го отмъкнаха обратно и му казаха, че не знае колко щастлив е всъщност, после добре го нашибаха, за да го накарат да почувства благодарност към тях. Той стискаше зъби и не казваше нищо, а маймуните с крясъци го отведоха до една тераса над басейни от червен пясъчник, наполовина пълни с дъждовна вода. Там в средата на терасата имаше разрушена беседка от бял мрамор, построена някога за царици, които бяха умрели преди векове. Сводестият покрив се бе наполовина свлякъл и бе затрупал подземния коридор от двореца, през който минавали цариците, но стените бяха целите от мраморни решетки — красиви, млечнобели резби, украсени с ахати, сардоникс, яспис и лазурит, и когато луната изгря иззад хълма, тя заблестя през резбите и по земята паднаха сенки като черно-кадифени бродерии.
                Макар че беше ядосан, уморен и гладен, Маугли не можа да сдържи смеха си, когато двайсетина маймуни едновременно започнаха да му говорят колко велики, мъдри, силни и знатни са те и колко глупав е той в желанието си да ги напусне.
                — Ние сме велики! Ние сме свободни! Ние сме чудесни! Ние сме най-чудесният Народ в джунглата! Ние всички казваме това, следователно то е истина! — крещяха те. — И понеже ти си нашият нов слушател и ще занесеш нашите думи обратно на Народа на джунглата, така че той занапред да ни забелязва, ние ще ти разкажем всичко за нашето съвършенство!
                Маугли не възрази и маймуните се събираха със стотици и стотици по терасата, за да слушат как техните собствени оратори възпяват достойнствата на Бандар-лог, а когато някой от ораторите спираше, за да си поеме дъх, другите се развикваха една през друга:
                — Това е истина, всички казваме, че е истина!
                Маугли кимаше и премигваше, и отговаряше „да“, когато отправяха към него въпрос, и главата му забуча от целия този шум.
                „Сигурно Табаки, чакалът, ги е ухапал всичките — каза си той. — И сега ги е хванал бесът! Да, това сигурно е девани, бесът! Нима никога не лягат да спят? Ето, един облак скоро ще скрие луната. Ако беше достатъчно голям, щях да се опитам да избягам в тъмното! Но аз съм уморен!“
                Същия облак гледаха в този миг и двама добри приятели, скрити в засипания ров пред градската стена: Багира и Каа знаеха колко опасни са маймуните, когато са много на брой, и не искаха да рискуват. Маймуните никога не се бият, освен ако са сто срещу един, а в джунглата такова съотношение не се нрави никому.
                — Аз ще отида до западната стена — прошепна Каа, — и оттам ще се спусна бързо, понеже наклонът ще е в моя полза. Те, разбира се, не могат всички заедно да се хвърлят върху гърба ми, но все пак…
                — Знам, знам — каза Багира. — Ако Балу беше тук, щеше да е по-добре, но трябва да направим каквото можем. Когато този облак скрие луната, аз ще се добера до терасата. Те сега имат някакъв съвет около момчето!
                — Добър лов — мрачно каза Каа и се плъзна към западната стена. Тя обаче се оказа най-запазената и голямата змия доста се забави, преди да открие път между камъните.
                Облакът скри луната и Маугли се чудеше какво ще последва, когато чу леките стъпки на Багира по терасата. Черната пантера бе изтичала нагоре по склона почти без звук и сега удряше — това отнемаше по-малко време, отколкото ако хапеше — удряше наляво и надясно между маймуните, които бяха наобиколили Маугли в петдесет-шестдесет кръга. Раздаде се вой на уплаха и гняв, а после една маймуна извика, докато Багира крачеше през въртящите се и ритащи тела:
                — Тя е сама! Да я убием! Да я убием! Побеснялото множество от маймуни се струпа върху Багира, хапейки, дращейки, дърпайки и теглейки. Пет или шест други сграбчиха Маугли, качиха го върху стената на беседката и го пуснаха през дупката на рухналия свод. Едно момче, израсло сред човеците, сигурно би се наранило зле, понеже височината беше най-малко десет фута, но Маугли падна, както Балу го беше учила да пада, и се озова долу без никакви повреди.
                — Стой там, докато убием твоята приятелка! — извикаха маймуните. — После ще си поиграем и с теб, ако дотогава Отровният народ те остави жив!
                — Ние сме от една кръв, вие и аз! — бързо каза Маугли на змийски език. Той чуваше шумолене и съскане в околните купчини камъни и за всеки случай повтори Думите.
                — Добре, добре, спокойно! — чуха се пет-шест тихи гласа. Всички древни развалини в Индия рано или късно стават свърталища на змии и старата беседка беше пълна с кобри. — Стой, без да мърдаш, малко братче, защото иначе ще ни настъпиш!
                Маугли стоеше неподвижно, колкото можеше, взираше се през резбата и се вслушваше в бясната врява на битката около Черната пантера — писъците, виковете, ударите, както и дълбоката дрезгава кашлица на Багира, докато тя отстъпваше, и се отърсваше, и се извиваше, и се промъкваше под купищата свои неприятели. За първи път от рождението си Багира се биеше на живот и смърт.
                „Балу трябва да е наблизо, Багира не може да е сама“ — помисли си Маугли и после извика силно:
                — Към басейна, Багира! Добери се до басейните! Промъкни се дотам! Хвърли се във водата!
                Багира чу думите му и разбра, че Маугли е в безопасност, което й даде нови сили. Инч след инч (Един инч = 2,5 сантиметра.) тя отчаяно си пробиваше път направо към водохранилищата и мълчаливо нанасяше удари.
                Тогава от рухналата стена, която беше най-близо до джунглата, се разнесе гръмовитият боен вик на Балу. Старата мечка бе бързала с всички сили, но не беше могла да пристигне по-рано.
                — Багира! — изрева тя. — Тук съм! Качвам се! Бързам! Аху-вора! Камъните се срутват под мен! О, почакайте да дойда, почакайте само да дойда, мръсни и подли Бандар-лог!
                Задъхана, тя се намери на терасата и в миг изчезна под същинска вълна от маймуни, но здраво седна на задните си лапи, разпери предните, сграбчи, колкото можеше, и започна равномерно да удря — тап-тап-тап! — също като колело на воденица.
                Остър шум и плясък подсказаха на Маугли, че Багира се е добрала до басейна, където маймуните не можеха да я последват. Пантерата лежеше и дишаше тежко, само главата й стърчеше над водата, а маймуните стояха на три реда по червените каменни стъпала, подскачаха от гняв и бяха готови да се нахвърлят върху нея от всички страни, ако излезеше да помогне на Балу, Тогава Багира вдигна мократа си муцуна и в отчаянието си извика на змийски език:
                — Ние сме от една кръв, ти и аз!
                Тя мислеше, че в последния миг Каа се бе уплашил. Дори Балу, наполовина смазана от маймуните на края на терасата, не можа да задържи кикота си, като чу голямата Черна пантера да вика за помощ.
                Каа току-що си беше пробил път през западната стена и с такава силна извивка се добра до земята, че цял корниз се свлече в рова. Той не искаше да губи предимствата на наклона, затова един-два пъти се сви и разпусна, за да се увери, че всеки фут от дългото му тяло е в пълна изправност.
                През цялото това време боят с Балу продължаваше и маймуните крещяха над басейна край Багира, а Манг, прилепът, летеше насам-натам и разнасяше из джунглата новини за голямата битка, докато най-сетне и Хати, дивият слон, затръби и пръснатите групи от маймунския народ се събудиха и полетяха отдалече по дърветата, за да помогнат на своите другари в Студените дупки, а шумът на боя вдигна на много мили наоколо дневните птици от сън.
                Тогава пристигна Каа, бърз и жаден за убийства. Бойната сила на питона е в страшния удар с глава, нанасян с цялата сила и тежест на тялото. Ако можете да си представите копие или боздуган, или чук, който тежи почти половин тон, направляван от студен и спокоен мозък, горе-долу бихте си дали сметка с какво оръжие се биеше Каа. Един питон, дълъг четири-пет фута, може да събори Човек, ако го удари право в гърдите, а Каа, както знаете, беше дълъг трийсет фута. Първият му удар се насочи точно в средата на групата около Балу. Той стигна целта си със затворена уста, в пълно мълчание, и от втори удар не стана нужда. Маймуните се пръснаха с викове:
                — Каа! Това е Каа! Бягайте! Бягайте!
                Цели поколения млади маймуни, за да се държат мирно и прилично, са били плашени от възрастните с истории за Каа, нощния убиец, който пълзи по дърветата безшумно, както расте мъхът, и може да отнесе най-силната маймуна, за стария Каа, който умее така да се престори на паднал клон или на гнил дънер, че да измами дори най-умните, докато изведнъж клонът ги сграбчи и тогава…
                Каа беше всичко, от което маймуните се страхуваха в джунглата, защото никоя от тях не знаеше границите на неговата сила, никоя от тях не можеше да го погледне в очите и никоя не се беше върнала жива от прегръдката му. Затова те побягнаха, хълцайки от ужас, към стените и покривите на къщите и Балу въздъхна с дълбоко облекчение. Нейната козина беше по-дебела от козината на Багира, но и тя бе жестоко пострадала в боя. Тогава Каа за пръв път отвори уста, произнесе само една съскаща дума и най-отдалечените маймуни, които търсеха закрила из Студените дупки, замръзнаха там, където бяха, и затрепериха така, че клоните под тях се огънаха и запукаха. Маймуните по стените и празните къщи спряха виковете си и в тишината, която падна над града, Маугли чу как Багира излезе от басейна и отърси мократа си козина.
                После пак се разнесе врява. Маймуните заскачаха по-високо по стените; те се хващаха за вратовете на големите каменни идоли и с крясъци се промъкваха между зъберите на укрепленията, а Маугли затанцува в беседката, допря око до мраморната резба и забуха като бухал през предните си зъби, за да изрази по този начин своя присмех и презрение.
                — Извадете човешкото дете от оня капан, аз нямам вече сили — изохка Багира. — Да извадим човешкото дете и да се махаме! Те може пак да ни нападнат!
                — Те няма да мръднат, преди да им заповядам! Сссстойте така! — изсъска Каа и целият град пак се смълча. — Аз не можах да дойда по-рано, сестро, но мисля, че чух твоя повик! — Това се отнасяше до Багира.
                — Да-а… може да съм извикала по време на боя! — отвърна Багира. — Балу, ранена ли си?
                — Не знам дали не са ме разкъсали на сто отделни малки мечета — каза Балу и сериозно се зае да разтърсва крак след крак. — Ау! Ох, че боли! Каа, ние, струва ми се, ти дължим живота си, двете с Багира!
                — Няма значение. Къде е човечето?
                — Тук съм, в един капан. Не мога да се покатеря — извика Маугли.
                Падналият свод се извиваше точно над главата му.
                — Махнете го! Той танцува като Мао, пауна. Ще ни смачка малките — обадиха се отвътре кобрите.
                — Хе-хе! — изкиска се Каа. — То печели приятели навсякъде, това човече! Дръпни се назад, човече, а ти се скрий добре. Отровен народе! Аз ще пробия стената.
                Каа грижливо огледа мраморната резба, докато намери една безцветна пукнатина, която показваше по-слабо място, два-три пъти почука леко с глава, за да измери добре разстоянието, и после, вдигайки тялото си на шест фута от земята, нанесе с носа си няколко страхотни удара. Резбата рухна и се свлече сред облаци прах и отломки, Маугли изскочи през отвора, хвърли се между Балу и Багира и прегърна мощните им вратове с двете си ръце.
                — Ранен ли си? — попита Балу и нежно го прегърна.
                — Аз съм озлобен, гладен и доста издраскан… но те, о, те жестоко са се отнесли с вас, приятели мои!
                Вие сте целите в кръв!
                — Не само ние — каза Багира, облиза устни и погледна към мъртвите маймуни, които лежаха по терасата и край басейна.
                — Това е нищо, нищо не е, щом ти си жив и здрав, моя гордост, мое най-малко от малките жабчета! — изхълца Балу.
                — За това ще поговорим по-нататък — каза Багира със сух глас, който никак не се понрави на Маугли. — Но тук е Каа, на когото ние дължим победата, а ти — живота си! Благодари му според нашите обичаи, Маугли.
                Маугли се обърна и видя огромната глава на питона да се люлее цял фут над неговата.
                — Значи това е Човечето! — каза Каа. — Кожата му е твърде мека и ми прилича малко на Бандар-лог! Внимавай, Човече, да не би някой път, когато съм си сменил кожата, да те взема по погрешка за маймуна!
                — Ние сме от една кръв, ти и аз! — отговори Маугли. — Тази нощ аз ти дължа живота си. Моята плячка ще бъде и твоя плячка винаги, когато си гладен, о, Каа!
                — Много ти благодаря, малко братче — каза Каа, но очите му весело засвяткаха. — А какво може да убива такъв храбър ловец като теб? Питам, та да знам дали да го последвам, когато той тръгне на лов?
                — Аз сам не мога да убивам нищо, понеже съм твърде малък! Но мога да гоня диви кози към тези, които имат нужда от тях. Когато стомахът ти е празен, ела при мен и ще видиш, че казвам истината. А и ръцете ми са твърде ловки — той протегна ръцете си, — и ако някога попаднеш в капан, бих могъл да върна дълга, който имам към теб и към Багира, и към Балу за тази нощ! Добър лов на всички ви, господари мои!
                — Добре казано — изръмжа Балу, защото Маугли наистина беше изразил сполучливо своята благодарност.
                За миг питонът леко допря главата си до рамото на Маугли.
                — Храбро сърце и учтив език! — каза Каа. — Те ще те отведат далече в джунглата, Човече! А сега върви си по-бързо заедно със своите приятели! Върви си и лягай да спиш, защото луната залязва, а това, което ще последва, не е подходяща гледка за твоите очи!
                Луната вече се спускаше зад хълмовете и редиците треперещи маймуни, струпани по стените и зъбчатите зидове, приличаха на оръфани ресни. Балу слезе до басейна да пие вода, Багира заоглажда козината си, а Каа се плъзна към средата на терасата и затвори челюсти с такъв звънтящ звук, че очите на всички маймуни се приковаха към него.
                — Луната залязва — каза той. — Вижда ли се още? От стените долетя стон, сякаш вятърът плачеше по върховете на дърветата.
                — Вижда се, Каа, вижда се!
                — Добре! Сега започва танцът — Гладният танц на Каа! Стойте мирно и гледайте!
                Питонът се завъртя два-три пъти в огромен кръг, залюля глава отдясно наляво. После взе да прави пръстени и осморки с тялото си, меки, разплути триъгълници, които се стапяха в квадрати и петоъгълници, в извивки, които не се спираха, но и не бързаха. Неговата тиха, бръмчаща песен не преставаше през цялото време. Все повече и повече мръкваше и накрая не се виждаше как Каа се извива и мести, а само се чуваше шумоленето на люспестата му кожа.
                Балу и Багира стояха вкаменени, в гърлата им се надигаше неясно ръмжене, козината им бе настръхнала. Маугли гледаше и се чудеше.
                — Бандар-лог! — чу се най-сетне гласът на Каа. — Можете ли да мръднете с ръка или крак без моя заповед? Отговорете!
                — Не можем да мръднем с ръка или крак без твоя заповед, о, Каа!
                — Добре! Направете една стъпка към мен! Редиците на маймуните безпомощно се люшнаха напред. Заедно с тях тромаво пристъпиха Балу и Багира.
                — Още по-близо! — изсъска Каа и те пак пристъпиха.
                Маугли хвана с ръце Балу и Багира, за да ги отведе, и двете големи животни трепнаха, сякаш събудени от сън.
                — Дръж ме за рамото с ръка — пошепна Багира. — Дръж ме, защото иначе ще се върна… ще се върна при Каа! Ааах!
                Но това е само старият Каа, който прави разни кръгове в праха! — каза Маугли. — Хайде да вървим! — И тримата се измъкнаха през един отвор в стената и се озоваха в джунглата.
                — Ууууф! — изпъшка Балу, когато пак се намери под дърветата. — Никога вече няма да правя съюз с Каа! — И цялата се разтресе.
                — Той знае повече от нас — промълви с трепет Багира. — Ако бях останала още малко, щях сама да се пъхна в гърлото му!
                — Мнозина ще имат тази съдба, преди луната отново да изгрее — каза Балу. — Ще получи добър лов, както той си знае.
                — Но какво значи всичко това? — попита Маугли, който не знаеше, че питонът може да хипнотизира. — Аз видях само една голяма змия, която правеше глупави кръгове, докато се стъмни. И носът й беше целият разбит. Ха-ха!
                — Маугли! — гневно го пресече Багира. — Носът й беше разбит заради теб, а също и моите уши, моите хълбоци и лапи, както и вратът и раменете на Балу са изхапани заради теб. Дълги дни нито Балу, нито Багира ще могат с наслада да ходят на лов!
                — Това няма значение — каза Балу. — Нали пак си имаме човешкото дете?
                — Да, вярно е, но той ни струва твърде скъпо: изгубихме време за лов, получихме толкова рани, платихме с козината си, половината ми гръб е оскубан! И най-важното, честта ни пострада. Защото, спомни си, Маугли, как аз, Черната пантера, бях принудена да викам Каа за помощ и как двете с Балу бяхме оглупели като малки птичета пред неговия гладен танц. Всичко това, човешко дете, стана заради твоята игра с Бандар-лог!
                — Вярно е, това е вярно! — тъжно каза Маугли. — Аз съм лошо човешко дете и усещам мъка в стомаха си.
                — Мф! Какво казва Закона на джунглата, Балу? Балу никак не искаше да причинява на Маугли повече неприятности, но Закона не можеше да се заобиколи, затова измърмори:
                — Мъката не пречи на наказанието. Но помни, Багира, че Маугли е толкова мъничък!
                — Знам, че е мъничък, но той причини злини и заслужава няколко удара. Маугли, имаш ли нещо да кажеш?
                — Нищо. Аз постъпих зле. И ти, и Балу сте целите в рани! Справедливо е.
                Багира гальовно го цапна пет-шест пъти — от гледна точка на една пантера това едва ли би разбудило нейните собствени пантерчета, но за седемгодишно момче представляваше най-свирепият възможен бой. Когато свърши, Маугли кихна и се изправи, без да каже нито дума.
                — Сега метни се на гърба ми, малко братче — каза Багира, — и да си вървим в къщи!
                Едно от хубавите неща в Закона на джунглата е, че наказанието разчиства всички сметки. След него няма вече никакво натякване.
                Маугли сложи глава върху гърба на Багира и така дълбоко заспа, че дори не се събуди, когато Майката вълчица го положи в дъното на пещерата.

                                                 ПОПЪТНА ПЕСЕН НА БАНДАР-ЛОГ

                Ний на гирлянди летим във захлас,
                гледа луната ревнива над нас.
                Как ни завижда тук всяко сърце,
                че сме снабдени със много ръце!
                Наште опашки се вият така,
                както ловецът опъва лъка!
                Някой се сърди, но… карай ти, брат.
                Знай, че опашката висне отзад!

                Ето ни тук, сред зелени листа,
                мислим за хубави, важни неща,
                чакаме новия подвиг велик,
                да го извършим във следния миг.
                Нашата воля неспирно лети
                към благородни големи мечти.
                Някой побягна, но… карай ти, брат!
                Знай, че опашката висне отзад!

                Чуем ли някъде нови слова,
                ний ги повтаряме миг след това,
                звяр или птица отрони ли звук,
                нашият хор го подема оттук.
                Чудно, Разкошно! И пак! Погледни!
                Ето, човеци същински сме ний!
                Някой си мисли, но… карай ти, брат!
                Знай, че опашката висне отзад!…
                Тъй си живее маймунският свят.

                А после всеки да се хване за тия гъвкави лиани
                и лек, и волен да политне към блесналата висота,
                по наште благородни звуци, по хвърлени от нас боклуци,
                о, вярвай, вярвай, нас ни чакат прекрасни, приказни неща!.



                                                           „ТИГРЕ, ТИГРЕ!“


                Как е ловът ти, ловецо безстрашен?
                Братко, аз цяла нощ тичал съм прашен.
                Как ти е плячката, прясно убита?
                Братко, тя още из джунглата скита.
                Де са ти силите, старите сили?
                Братко, те чезнат от моите жили.
                Де ти е стъпката, пълна с тревога?
                Братко, умирам аз в свойта бърлога.

                Нека сега се върнем пак към първата приказка. Когато напусна пещерата на вълците след своето сблъскване с Глутницата пред Скалата на съвета, Маугли слезе към човешките земи, където живееха селяните, но не спря там, понеже беше твърде близо до джунглата, а той знаеше, че на Съвета си е спечелил поне един смъртен враг. Затова бързаше по изровения път край реката и извървя така в неотслабващ тръс близо двайсетина мили, докато стигна до непознати земи. Долината преминаваше в широко поле, тук-там прошарено от скали и прорязано от клисури. От едната страна имаше малко село, а от другата джунглата стигаше в полукръг до самите селски пасбища и там свършваше, сякаш пресечена с мотика. По цялото поле пасяха говеда и биволи и когато видяха Маугли, малките пастирчета закрещяха и побягнаха, а бездомните жълти кучета, които се въртят около всички индийски села, се разлаяха. Маугли продължи, защото беше гладен, стигна портата към селото и видя, че големият трънлив храст, с който вечер заграждат входа, е отместен встрани.
                — Хм! — каза Маугли, защото неведнъж се беше натъквал на подобни препятствия, излизайки нощем за храна. — Значи и тук човеците се боят от Народа на джунглата!
                Той седна край портата, а когато видя да се появява някакъв Човек, стана, отвори уста и показа с пръст, че иска да яде. Човекът се облещи, хукна назад по единствената селска улица и извика свещеника брамин — едър, дебел мъж, облечен в бяло, с жълточервен знак на челото. Свещеникът отиде до портата, а с него не по-малко от стотина души, които зяпаха, бърбореха, викаха и сочеха Маугли.
                — Те нямат никакви обноски, тия човеци! — каза си Маугли. — Само сивите маймуни се държат така!
                И той отметна назад дългата си коса и се намръщи срещу тълпата.
                — Какво страшно има тук? — каза свещеникът. — Вижте белезите по ръцете и краката му! Това са ухапвания от вълци. Момчето е само вълчи храненик, избягал от джунглата.
                В игрите си с Маугли младите вълци понякога го захапваха малко по-силно, отколкото искаха, и на много места по ръцете и краката му имаше бели следи. Но Маугли ще бъде последното същество в джунглата, което ще нарече тези следи „ухапвания“ — той добре знаеше какво значи истинско ухапване.
                — Аре, аре! — казаха едновременно две-три жени. — Бедното дете, така да го изпохапят вълците! Та той е хубаво момче! Очите му са като огън! Честна дума, Месуа, той прилича на момчето, дето го отвлече тигърът!
                — Чакайте да погледна! — каза една жена с тежки медни гривни по китките и глезените, прикри очи с длан и се взря в Маугли. — Вярно, че прилича! По-мършавичък е, но на вид е като моето момче!
                Свещеникът беше хитър и умен човек и знаеше, че Месуа е жена на най-богатия селянин. Затова той вдигна за малко очи към небето и тържествено каза:
                — Което джунглата е взела, джунглата го връща! Прибери, сестро, това момче в дома си и не забравяй да почетеш свещеника, който отдалече предвижда живота на хората!
                — В името на бивола, с който съм откупен — каза си Маугли, — цялото това дрънкане ми прилича на ново представяне пред глутницата. Но няма как, щом съм Човек, ще трябва да стана Човек!
                Тълпата стори път и жената направи знак на Маугли да дойде в нейната колиба, където имаше червен лакиран креват, голяма глинена делва за жито с любопитни изпъкнали фигури по нея, половин дузина медни съдини, изображение на индуско божество в малка ниша, а на стената — истинско огледало от тези, които се продават по селските панаири.
                Тя му даде да пие колкото иска мляко, даде му и хляб, а после сложи ръка на главата му и го погледна в очите, защото мислеше, че може да е наистина нейният син, завърнал се от джунглата, където го беше отвлякъл тигърът.
                — Нату! — каза тя. — О, Нату!
                Маугли с нищо не показа, че това име му е познато.
                — Не помниш ли, когато ти дадох новите обувки? — Тя го докосна по крака. Той беше твърд почти като кокал.
                — Не — добави тя тъжно. — Тези крака никога не са носили обувки, но ти много приличаш на моя Нату и ще бъдеш мой син!
                Маугли се чувстваше неудобно, понеже никога не бе живял под покрив. Но когато погледна към сламения покрив, откри, че винаги щом поиска, може да го пробие и да излезе, а и прозорецът не се затваряше.
                — Каква е ползата да бъда Човек — каза си накрая той, — като не мога да разбирам човешкия език? Сега изглеждам глупав и тъп, както един Човек би изглеждал в джунглата. Трябва да науча техния език.
                Докато бе с вълците, ненапразно се беше учил да имитира бойния вик на елена в джунглата и грухтенето на малките глигани. Сега достатъчно бе Месуа да произнесе една дума и Маугли я повтаряше почти безгрешно. До вечерта той научи имената на много неща в колибата.
                По-трудно беше, когато дойде време за лягане, защото Маугли не можеше да спи на такова място, което му приличаше на капан за пантери, и щом затвориха вратата, изскочи през прозореца.
                — Остави го — каза мъжът на Месуа. — Не забравяй, че досега никога не е спал на легло. Ако наистина ни е пратен вместо нашия син, няма да избяга.
                Маугли се разположи сред високата чиста трева в края на нивата, но преди да затвори очи, една мека сива муцуна се допря до брадичката му.
                — Пфу! — каза Сивия брат (той беше първенецът между младите вълци на Майката-вълчица). — Това ли ми е наградата, задето те следвах цели двайсет мили? Миришеш на дим и добитък, вече си също като Човек. Събуди се, малко братче, нося ти новини!
                — Всички ли са добре в джунглата? — прегърна го Маугли.
                — Всички, не са добре само вълците, които ти опърли с Червеното цвете. Слушай сега! Шир Хан е отишъл да търси дивеч далеч оттук, докато му зарасне кожата, защото ти зле си го обгорил. Той се е заклел, като се върне, да хвърли костите ти във Вайнгунга.
                — О, това ще видим! Аз също дадох едно малко обещание. Но новините винаги са добри за слушане. Тази вечер съм уморен, много уморен от нови неща, Сиви брате, но ти все така ми носи новини!
                — Нали няма да забравиш, че си вълк? Дали човеците няма да те накарат да забравиш? — попита тревожно Сивия брат.
                — Никога. Винаги ще помня, че те обичам, както и всички други в нашата пещера. Но и винаги ще помня, че съм бил изгонен от Глутницата!
                — И че може да бъдеш изгонен и от друга глутница! Човеците са си човеци, малко братче, и техните думи са като квакането на жабите в блатото! Когато пак дойда насам, ще те чакам сред бамбуковите храсти в края на пасбището.
                Цели три месеца след тази вечер Маугли почти не излезе от селската порта — беше твърде зает да учи навиците и обичаите на човеците. Най-напред беше принуден да носи парче плат около тялото си, което ужасно го измъчваше, после му обясняваха значението на парите, което не можа да разбере, а също как трябва да се оре земята, което пък му се виждаше безполезно. Освен това малките деца в селото го ядосваха много. За щастие Закона на джунглата го бе научил да се сдържа, защото в джунглата животът и храната зависят от умението да се сдържаш; но когато му се надсмиваха, че не искал да играе техните игри, нито да пуска хвърчила или пък погрешно произнасял някоя дума, само мисълта, че не е почтено да убива такива мънички голи деца, го спираше да не ги разкъса на парчета.
                Той никак не знаеше собствената си сила. В джунглата знаеше, че е слаб в сравнение с другите животни, но в селото човеците казваха, че бил силен като бик.
                Маугли нямаше и най-малка представа за различията между човеците. Когато магарето на грънчаря падна в една яма, Маугли го хвана за опашката и го изтегли, а освен това помогна да наредят гърнетата, за да ги откарат на пазара в Канхивара. Това направи много лошо впечатление, понеже грънчарят е човек от долна каста, а неговото магаре стои още по-ниско. Свещеникът му се скара, но Маугли го заплаши, че ще сложи и него върху магарето, и свещеникът предупреди мъжа на Месуа колкото може по-скоро да намери за Маугли някаква работа. След това селският старейшина съобщи на Маугли, че ще трябва да извежда биволите и да ги пази, докато пасат, и Маугли се зарадва много. Същата вечер, смятайки се вече за редовен селски служител, той отиде сред компанията, която редовно се събираше на иззидана площадка под голямата смоковница. Това беше нещо като селски клуб — там се срещаха и си пушеха тютюна старейшината, пазачът, бръснарят (той знаеше всички селски клюки) и старият Булдео, местният ловец, който имаше стар английски мушкет. По горните клони седяха и дърдореха маймуни, под площадката имаше дупка, където живееше една кобра, и всяка вечер й оставяха малка паничка с мляко, защото беше свещена, а старците седяха около дървото и приказваха, и до късно през нощта смучеха дългите хука (наргилета). Те си разправяха чудни разкази за богове, човеци и духове, Булдео пък разправяше още по-чудни разкази за обичаите на животните в джунглата, така че децата, които седяха извън кръга, пулеха очи. Повечето разкази на селяните се отнасяха за животни, тъй като джунглата стигаше до самите им къщи. Елените и дивите свине ровеха из посевите им, от време на време тигърът отвличаше по здрач някой Човек пред очите на селото.
                Маугли, естествено, знаеше доста по тези въпроси и трябваше да прикрива лицето си, за да не разберат, че се смее, а в това време Булдео, с мушкета на колене, нижеше разказ след разказ. Раменете на Маугли потрепваха. Булдео разправяше, че тигърът, който отвлякъл сина на Месуа, бил тигър дух и в неговото тяло се бил преселил духът на един лош стар лихвар, умрял преди години.
                — И това е истина — заяви той. — Помня, че Пурун Дас винаги куцаше, понеже го бяха ударили по крака при един бунт, когато му бяха изгорили всичките тефтери, а тигърът, за който ви говоря, също куца! Следите от лапите му не са еднакви.
                — Истина, сигурно е истина — едновременно се заклатиха сивите бради на старците.
                — Нима всичките ви разкази са такива глупости и щуротии? — намеси се Маугли. — Този тигър куца, понеже всеки знае, че е роден куц. Само малки деца могат да говорят, че духът на един лихвар се е преселил в този звяр, който няма и смелостта на чакал!
                Булдео занемя от изумление, а старейшината се опули.
                — Охо! Това е хлапето от джунглата, нали? — каза Булдео. — Ако си толкова умен, по-добре донеси кожата на тигъра в Канхивара, понеже властите са обещали сто рупии награда за нея. А още по-добре ще е да мълчиш, когато възрастните говорят!
                Маугли се надигна, за да си ходи.
                — Цялата вечер лежах тука и слушах — подметна той през рамо. — Като изключим едно-две неща, Булдео не каза нито една вярна дума за джунглата, която е под самия му нос. Как тогава мога да вярвам на разказите му за духове и божества, и таласъми, за които твърди, че ги бил видял?
                — О, крайно време е това момче да тръгне със стадото! — каза старейшината, а Булдео запухтя и засумтя, възмутен от нахалството на Маугли.
                Обичаят в повечето индийски села е неколцина момчета да извеждат сутрин кравите и биволите на паша и да ги прибират вечер; и същите тези животни, които биха смазали до смърт един бял човек, се оставят да бъдат навиквани и ругани, и удряни от деца, които едва им стигат муцуните. Докато момчетата са със стадото, те са в безопасност, защото дори и един тигър не би посмял да нападне цяло стадо добитък. Но ако се отклонят да берат цветя или да ловят гущери, понякога биват отвличани. Призори Маугли мина по селската улица, яхнал Рама, големия бик, който водеше стадото, и оловносинкавите биволи с техните свирепи очи и дълги, извити назад рога изскачаха един след друг от оборите и тръгваха подире му. Маугли даде на останалите пастирчета да разберат, че тук той ще заповядва. Той удряше биволите с дълга пръчка от гладък бамбук и каза на Камия, едно от момчетата, да пази кравите и да не се отделя от стадото, а сам той продължи с биволите.
                Индийските пасбища обикновено са пълни с камънаци, храсти, кичури гъста трева и малки дерета, между които стадата се пръскат и изчезват от погледа. Биволите предпочитат вировете и локвите, където с часове лежат и се търкалят или се пекат на слънце в топлата кал. Маугли ги откара до края на полето, дето реката Вайнгунга излиза от джунглата. Тук той слезе от шията на Рама, изтърча до бамбуковите храсти и намери Сивия брат.
                — А! — каза Сивия брат. — Много дни те чаках тук. Какво значи това стадо?
                — Така ми е заповядано — каза Маугли. — Сега за известно време съм селски биволар. Има ли новини за Шир Хан?
                — Беше се върнал насам и дълго те чака тука. Сега се е махнал отново, понеже дивечът не стига. Но все още иска да те убие.
                — Много добре — каза Маугли. — Докато той отсъства, нека ти или някой друг от братята ни да стои на ей онази скала, така че, излизайки от селото, да мога да го виждам. А когато той се върне, чакайте ме в оврага, който е насред полето, под дървото дак. Няма защо сами да влизаме в устата на Шир Хан!
                След това Маугли намери сенчесто място, легна и заспа, а биволите пасяха край него. Да пасеш стадата в Индия е едно от най-мързеливите неща на света. Кравите пристъпват и щипят трева, после мучат и пак пристъпват, и дори не мучат, само пръхтят. А биволите рядко издават звуци, един след друг нагазват в големите локви и си пробиват път през калта, така че само муцуните и порцелановосините им втренчени очи се подават отгоре. Тук те лежат като отсечени дървета. Слънцето кара камъните да се люшкат от горещина, пастирчетата чуват един лешояд (винаги само един) да свири почти невидим над главите им и знаят, че ако те умрат или ако някоя крава умре, този лешояд ще се извие надолу и тогава друг лешояд, който е на няколко мили далече, ще го види и също ще дойде, и друг, и друг, и още преди да са умрели напълно, ще има двайсетина гладни лешояда, дошли сякаш отникъде. После те, момчетата, спят и се будят, и пак спят и оплитат малки кошнички от суха трева, и слагат в тях скакалци или хващат две богомолки и ги карат да се бият, или нижат броеници от червени и черни диви орехи, или гледат как се припичат гущерите по скалите и как някоя змия лови жаби край локвата. После пеят дълги, дълги песни със странни туземни извивки накрая и денят изглежда по-дълъг от целия живот на много други хора, или пък правят дворец от кал с фигури на хора и коне, и биволи от кал, и слагат тръстики в ръцете на хората, и си въобразяват, че са царе, а фигурите са техните армии, или че са божества и другите им се молят. А после настъпва вечерта и децата викат стадото, и биволите тежко се надигат от лепкавата кал един след друг с шумове, които приличат на пушечни изстрели, и всички се занизват през зеленото поле обратно към мигащите светлинки на селото.
                Ден след ден Маугли водеше биволите до техните локви, ден след ден виждаше Сивия брат на миля и половина през полето (и от това разбираше, че Шир Хан не се е върнал), ден след ден лежеше в тревата, заслушан в шумовете наоколо, и мечтаеше за някогашните дни в джунглата. Ако Шир Хан направеше с куцата си лапа една погрешна стъпка из джунглата край Вайнгунга, Маугли щеше да го чуе в тези дълги тихи утрини.
                Най-сетне настъпи денят, когато той не видя Сивия брат на уреченото място, и се изсмя, и поведе биволите към оврага под дървото дак, което бе цялото покрито със златночервени цветове. Там го чакаше Сивия брат и всичките му косми бяха настръхнали.
                — Цял месец вече той се криел из джунглата, за да те причака изневиделица — каза задъхан вълкът. — Пресякъл е хълмовете снощи заедно с Табаки и е проследил дирята ти още съвсем топла!
                Маугли се намръщи.
                — От Шир Хан не ме е страх, но Табаки е много коварен.
                — Не се бой — каза Сивия брат и леко се облиза. — Аз срещнах Табаки призори. Сега той предава хитростта си на лешоядите, но преди да му счупя гръбнака, каза всичко. Планът на Шир Хан е да те причака пред селската порта тази вечер — теб и никого другиго. Сега той лежи в голямата суха клисура на Вайнгунга.
                — Дали е ял нещо днес или ще напада гладен? — попита Маугли.
                За него отговорът значеше живот или смърт.
                — Сутринта е убил едно диво прасе… и се е напил добре с вода. Не помниш ли, че Шир Хан никога не търпи глад, дори и когато готви отмъщение!
                — О, глупак, глупак! Бебе на бебетата! Така да се наяде и да се напие! Може би си мисли, че ще го чакам и да се наспи! Къде точно лежи? Ако бяхме поне десетина, можехме да го довършим, преди да стане. Тези биволи не биха го нападнали, преди да му подушат миризмата, а аз не зная техния език. Може ли да се доберем до неговата диря, така че да я подушат?
                — Той дълго плува по Вайнгунга, за да скрие дирята си — каза Сивия брат.
                — Табаки го е научил, сигурен съм! Той сам никога не би се сетил. — Маугли се спря с пръст в устата и се замисли. — Голямата клисура на Вайнгунга. Тя се разширява и стига полето на половин миля оттук. Аз мога да заобиколя със стадото до началото на клисурата откъм джунглата, но тогава той ще ни се изплъзне отдолу. Трябва да преградим и от тази страна. Сиви брате, би ли могъл заради мен да разделиш стадото на две?
                — Сам може би не, но аз си доведох мъдър помощник! — Той изтича и хлътна в първата падина. Тогава оттам се подаде голяма сива глава, която Маугли добре познаваше, и горещият въздух се изпълни с най-отчаяния вик на цялата джунгла — ловния вой на вълк, тръгнал за плячка по пладне.
                — Акела! Акела! — завика Маугли и запляска с ръце. — Знаех си, че няма да ме забравиш. Сега ни предстои голяма работа. Раздели стадото на две, Акела. Задръж на едно място биволиците с малачетата, а биволите откъсни отделно!
                Двата вълка се затичаха, ту се вмъкваха в стадото, ту изскачаха от него, а животните запръхтяха, затръскаха глави и се разделиха на две купчини. На едното място бяха биволиците с малачетата в средата, те гледаха яростно и риеха с копита, готови да се хвърлят срещу вълците и да ги стъпчат до смърт, стига само да останеха за миг неподвижни. На другото място биволите пръхтяха и удряха с крак земята, но макар да изглеждаха по-страшни на вид, не бяха така опасни, защото нямаха малки, които да защищават. Дори и десетина човека не биха могли да разделят стадото тъй ловко.
                — Какво още ще заповядаш? — задъхан попита Акела. — Те се мъчат пак да се съединят!
                Маугли скочи върху гърба на Рама.
                — Карай биволите наляво, Акела! Сиви брате, щом ние се махнем, задръж биволиците заедно и ги закарай до излаза от клисурата!
                — Докъде точно? — каза Сивия брат, тежко дишайки и тракайки със зъби.
                — Докъдето склоновете са достатъчно стръмни, та Шир Хан да не може да скочи горе! — извика Маугли. — Дръж ги там, а ние ще се спуснем надолу!
                Биволите се понесоха, гонени от воя на Акела, а Сивия брат се изправи пред биволиците. Те се хвърлиха срещу него и той побягна съвсем близо пред тях към излаза от клисурата. Акела в това време откара биволите наляво.
                — Много добре! Сега още веднъж и те ще се втурнат както искаме! Внимавай, ей, внимавай, Акела! Тракнеш ли по-силно със зъби, и те ще се хвърлят срещу теб. Ухааа! Това е по-луда работа, отколкото да гониш черни елени! Мислил ли си, че тия животни могат да тичат така бързо? — извика Маугли.
                — Аз… аз на времето съм убивал от тях! — едва изговори Акела в прахоляка. — Да ги подгоня ли сега към джунглата?
                — Да, подгони ги! Бързо ги подгони! Рама е пощурял от гняв. О, само да можех да му кажа какво искам днес от него!
                Този път биволите се извиха надясно и с трясък навлязоха в гъсталака. Другите пастирчета, които половин миля по-нататък пазеха кравите, видяха какво става, хукнаха с всички сили към селото и закрещяха, че биволите са пощръклели.
                Но планът на Маугли бе съвсем прост. Той искаше само да опише един голям кръг по нагорнището и да стигне началото на клисурата, а после да пусне биволите надолу, за да хване Шир Хан между биволите и биволиците. Той знаеше, че щом се беше добре наял и напил. Шир Хан нямаше да може нито да се бие, нито да се покатери по склоновете на клисурата. Сега той успокояваше с приказки биволите, а Акела бе останал назад и само от време на време надаваше вой, за да гони задните редици. Обиколката беше доста голяма, понеже те не искаха да се доближат много до клисурата — Шир Хан можеше да ги чуе. Най-после Маугли обърна сащисаното стадо към началото на клисурата по ивицата трева, която се спускаше стръмно надолу. От тази височина полето се виждаше през върховете на дърветата, но Маугли в този миг оглеждаше склоновете на клисурата и с голямо задоволство видя, че те се издигаха почти отвесно нагоре и че дивите лози и другите пълзящи растения, които се виеха по тях, нямаше да удържат тигъра, ако се опиташе да се покатери.
                — Нека сега отдъхнат малко, Акела — каза той и вдигна ръка. — Още не са го подушили. Нека си отдъхнат. Аз трябва да съобщя на Шир Хан кой иде. Вече сме го хванали в капана!
                Той сложи ръце до устата си и извика надолу по клисурата — все едно, че викаше в тунел. Ехото заподскача от скала на скала.
                Мина време и отдолу се разнесе провлеченото сънливо ръмжене на сит тигър, който току-що се пробужда.
                — Кой вика? — изръмжа Шир Хан и един разкошен паун с писък се вдигна от клисурата.
                — Аз, Маугли! Ей, крадецо на добитък, време е да те заведа до Скалата на съвета! Надолу, подкарай ги надолу, Акела! Надолу, Рама, надолу!
                За миг стадото спря пред ръба на наклона, но Акела с все сила нададе ловен вой и те се втурнаха един след друг като параходи, които се спускат по речни прагове. Пясък и камъни захвърчаха наоколо. Веднъж тръгнали, те вече не можеха да спрат и преди още да стигнат дъното на клисурата, Рама подуши Шир Хан и замуча.
                — Ха-ха! — извика Маугли от гърба му. — Сега вече знаеш какво искам! — и потокът от черни рога, разпенени муцуни и изцъклени очи рукна по клисурата, сякаш внезапно придошла вода влачеше със себе си огромни камъни. По-слабите биволи бяха изтласкани встрани до склоновете, където едва се промъкваха между дивите лози. Сега животните знаеха какво им предстои — ужасният устрем на биволско стадо, срещу който не би могъл да устои никой тигър. Шир Хан чу тътена на копитата им, скочи и тромаво се повлече надолу, търсейки изход от едната или от другата страна, но и двата склона бяха отвесни и той трябваше да продължи още надолу, натежал от изядената храна и изпитата вода. На него никак не му беше до бой. Стадото с плясък нагази локвата, която той току-що бе напуснал, и така мучеше, че тесният проход ехтеше целият. От края на клисурата Маугли чу в отговор друго мучене, видя как Шир Хан се обърна (тигърът знаеше, че в най-лошия случай все пак е по-добре да срещне биволите, отколкото биволиците с малачетата). После Рама се спъна, краката му се изкривиха, стъпи на нещо меко, сетне продължи и заедно с останалите биволи зад себе си се блъсна с все сила в другата половина на стадото. При сблъскването по-слабите животни нападаха по земята от силата на удара. И двете стада се пръснаха по полето, бодяха се, тъпчеха се с копита и фучаха. Маугли изчака малко, скочи от гърба на Рама и заудря наляво и надясно със своята пръчка.
                — Бързо, Акела! Раздели ги! Пръсни ги, защото ще се сбият помежду си! Изкарай ги по-надалече, Акела! Хей, Рама! Хей, хей, хей, дечица мои! Спокойно, спокойно сега! Всичко вече мина!
                Акела и Сивия брат тичаха насам-натам, хапеха биволите за краката и макар че стадото веднъж се обърна отново към клисурата, Маугли успя да отклони Рама, а после и другите го последваха към локвите.
                Излишно беше да тъпчат повече Шир Хан, Той бе мъртъв, лешоядите вече се събираха в негова чест.
                — Това, братя, беше съвсем кучешка смърт! — каза Маугли и протегна ръка за ножа, който винаги носеше в калъф, закачен на шията си, откак живееше с хората. — Но и Куция не показа никакво желание да се бие. Мисля, че кожата му ще разкраси Скалата на съвета! Трябва бързо да се хващаме за работа!
                Друго момче, израсло между човеците, никога не би и помислило, че може само да одере един тигър, дълъг десет фута, но Маугли знаеше по-добре от всички как се държи кожата на едно животно и как може да се махне. Това обаче беше трудна работа и Маугли цял час ряза и дра, а вълците го гледаха с увиснали езици или пък дърпаха кожата, когато им кажеше.
                По едно време усети някаква ръка да ляга върху рамото му, като погледна нагоре, видя Булдео със своя мушкет. Децата бяха разказали за лудия бяг на биволите и Булдео гневно се бе запътил насам, за да се скара на Маугли, че не се грижи за стадото. Щом се появи, вълците се скриха.
                — Що за щуротия? — яростно извика Булдео. — Да мислиш, че можеш сам да одереш тигър! Къде го убиха биволите? О, това е Куция тигър, за чиято глава са обещани сто рупии! Добре, добре, щом е така, ние ще ти простим това, че изтърва стадото, дори може аз да ти дам една рупия от наградата, когато занеса кожата в Канхивара!
                Той бръкна в пояса си, извади оттам кремък и огниво и клекна, за да опърли мустаците на Шир Хан. Повечето местни ловци пърлят мустаците на убитите тигри, за да не ги тревожи после духът им.
                — Хм! — сякаш на себе си каза Маугли, снемайки кожата от предната лапа. — Значи ти ще отнесеш кожата в Канхивара, за да вземеш наградата и може да ми дадеш една рупия! Но аз съм намислил нещо друго и кожата ми трябва. Хей, старче, я махни този огън!
                — Как смееш да говориш така с главния ловец на селото? Тигърът е бил убит само поради твоя късмет и глупостта на биволите! Той току-що се е нахранил, иначе щеше да е на двайсет мили оттук. Ти дори не можеш да го одереш както трябва, малко, просяшко изчадие! И ти ще ми казваш на мен, Булдео, да не му пърля мустаците! ЕЙ, Маугли, не само че няма да ти дам и една ана (Ана — дребна индийска монета, част от рупията.) от наградата, ами ще ти тегля и един хубав бой! Я остави трупа!
                — В името на бивола, с който съм откупен — каза Маугли, докато одираше рамото, — нима трябва цял ден да слушам как една дърта маймуна дрънка врели-некипели! Ей, Акела, този Човек ми досажда!
                Булдео, който все още стоеше наведен над главата на Шир Хан, се намери проснат на тревата, а над него се изправи голям сив вълк. Маугли продължаваше да дере кожата, сякаш нищо не беше станало.
                — Да-а! — процеди той през зъби. — Ти си съвсем прав, Булдео! Ти няма да ми дадеш и една ана от наградата. Това беше дълга война между мен и Куция тигър… много дълга война… и накрая аз победих!
                За да бъдем справедливи трябва да кажем, че ако беше десетина години по-млад и ако бе срещнал Акела в гората, Булдео щеше да се справи с него, но един вълк да изпълнява заповедите на това момче, което води войни с тигри човекоядци, не беше нещо обикновено. Това бе вълшебство, най-лоша магия — мислеше си Булдео и се питаше дали муската, която носи на врата си, ще го запази. Той лежеше, колкото можеше по-неподвижно, и чакаше всяка минута Маугли също да се превърне в тигър.
                — Махараджа! Велики царю! — дрезгаво прошепна той най-после.
                — Да — каза Маугли и се изкиска, без да обърне глава.
                — Аз съм стар човек! Аз мислех, че си обикновено пастирче! Мога ли да стана и да си ида или твоят слуга ще ме разкъса на парчета?
                — Върви си с мир! И друг път не ми се меси в работите! Пусни го, Акела!
                Булдео с все сила закуцука към селото и от време на време поглеждаше през рамо, да не би Маугли да се превърне в нещо ужасно, а в селото разказа на свещеника такива измислици за магии, вълшебства и чародейства, че свещеникът стана от мрачен помрачен.
                Маугли продължи работата си, но вече падаше здрач, когато той и вълците най-сетне отделиха голямата пъстра кожа от тялото.
                — Сега трябва да скрием това и да приберем биволите в къщи! Помогни ми да ги събера, Акела!
                Стадото се скупчи в мъгливия здрач. Като стигнаха близо до селото, Маугли видя светлини и чу, че в храма надуваха раковини и биеха камбаните. Като че ли половината село го чакаше пред изхода.
                — Това е, защото убих Шир Хан — каза си той, но град от камъни заваля край главата му и селяните закрещяха:
                — Магьосник! Вълчо изчадие! Дявол от джунглата! Махай се! Махай се оттук или свещеникът пак ще те превърне във вълк! Стреляй, Булдео, стреляй!
                Старият мушкет гръмна с трясък и един бивол изрева от болка.
                — Нова магия! — закрещяха селяните. — Той отклонява куршумите. Булдео, това беше твоят бивол!
                — Но защо е всичко това? — попита изумен Маугли, а летящите камъни ставаха все повече и повече.
                — Че те доста приличали на Глутницата, тия твои братя! — каза Акела и седна спокойно на земята. — Струва ми се, че ако тези куршуми значат нещо, те са насочени срещу теб!
                — Вълк! Дете на вълк! Махай се! — крещеше свещеникът и размахваше клонка от свещеното растение тулси.
                — Пак ли? Миналия път ме гониха, защото съм Човек! Сега ме гонят, защото съм вълк! Да си вървим, Акела!
                Една жена — това беше Месуа — изтича към стадото и извика:
                — Сине, сине мой! Те казват, че си магьосник и че можеш по своя воля да се превръщаш във всякакъв звяр! Аз не им вярвам, но бягай, бягай, защото ще те убият! Булдео казва, че си вълшебник, но аз знам, че си отмъстил за смъртта на моя Нату!
                — Върни се, Месуа! — викаше тълпата. — Върни се или ще те убием с камъни!
                Един камък удари Маугли по устата и той се изсмя с къс, грозен смях.
                — Върни се, Месуа! Това е една от техните глупави измислици, които вечер си разказват под голямото дърво. Аз поне платих за живота на сина ти. Сбогом и бягай бързо, защото ще пратя стадото срещу тях, а то може да изпревари техните камъни! Аз не съм магьосник, Месуа. Сбогом.
                — Хайде за последен път, Акела! — изкрещя той. — Подгони стадото!
                Биволите с нетърпение чакаха да влязат в селото. Воят на Акела беше почти излишен и те се втурнаха като вихрушка към портата, разпръсквайки тълпата наляво и надясно.
                — Пребройте ги! — извика презрително Маугли. — Може да съм откраднал някой от тях! Пребройте ги, защото няма вече да ги паса за вас! Сбогом, човешки деца, и благодарете на Месуа, защото иначе бих дошъл с моите вълци и бих ви подгонил ей тук, по вашата улица!
                Той се завъртя на петите си и тръгна назад заедно с вълка единак. После погледна към звездите и се почувства щастлив.
                — Няма вече да спя в тия капани, Акела. Да вземем кожата на Шир Хан и да вървим. Не, не бива да отмъщаваме на селото, понеже Месуа беше добра с мен!
                Когато луната изгря над полето и всичко стана млечнобяло, ужасените селяни видяха Маугли с някакъв вързоп на главата да се отдалечава с онзи сигурен вълчи тръс, който гълта дългите мили като ламя. По петите му тичаха два вълка. Тогава те пак забиха камбаните на храма и още по-силно надуха раковините. Месуа плачеше, а Булдео така украсяваше разказа за своите приключения в джунглата, че накрая взе да разправя как Акела стоял на задните си лапи и говорел като Човек.
                Луната тъкмо залязваше, когато Маугли и двата вълка наближиха Скалата на съвета и спряха пред пещерата на Майката-вълчица.
                — Те ме изгониха от Човешката глутница, майко! — извика Маугли. — Но аз ида с кожата на Шир Хан! Аз удържах на думата си!
                Майката-вълчица бавно се измъкна навън, сподирена от вълчетата, и очите й заблестяха при вида на кожата.
                — Аз го предупредих за този ден още когато той мушна главата си в нашата пещера, понеже искаше да вземе живота ти, мое малко жабче! Аз му казах, че ще настане време, когато подгоненият ще стане гонител! Добре си направил!
                — Да, малко братче, добре си направил — чу се гърлен глас от гъсталака. — Ние се чувствахме самотни в джунглата без теб! — И Багира дотича до голите крака на Маугли.
                Те се качиха заедно върху Скалата на съвета, Маугли просна кожата върху плоския камък, където обикновено седеше Акела, и я закрепи с четири бамбукови колчета. Акела легна върху нея и извика старите думи на Съвета — „Гледайте, добре гледайте, о, вълци!“ — които някога бе извикал при първия преглед на Маугли.
                Откак бяха махнали Акела, Глутницата бе останала без водач и ходеше на лов и се биеше, както си пожелаеше. Но когато чуха повика, вълците по навик се отзоваха: някои бяха осакатени от капаните, в които бяха попадали, други куцаха от куршуми в крака, трети бяха хванали краста от лоша храна, а мнозина направо липсваха. Но те дойдоха пред Скалата на съвета — всички, които бяха останали, и видяха шарената кожа на Шир Хан върху камъка и големите нокти, които се клатеха в краищата на празните увиснали лапи. Тогава Маугли съчини една песен без рими, една песен, която сама се изтръгна от гърлото му, и той високо я викаше, и скачаше по звънтящата кожа, и биеше такта с крак, докато не му остана дъх. Сивия брат и Акела виеха между стиховете.
                — Гледайте добре, вълци! Не спазих ли думата си? — каза накрая Маугли и вълците излаяха „да!“, а един съвсем проскубан вълк нададе вой:
                — Води ни пак, Акела! Води ни пак, Маугли, защото ни омръзна да живеем без Закон! Нека пак да бъдем Свободния народ!
                — Не! — измърка Багира. — Това не може да стане! Като се наядете до насита, лудостта отново може да ви хване. Ненапразно ви казват Свободен народ! Вие искахте свобода, ето я! Яжте я сега, вълци, яжте свободата си!
                — Човешката глутница ме изгони и Вълчата глутница ме изгони — каза Маугли. — Отсега нататък сам ще ходя на лов из джунглата!
                — И ние ще ходим на лов с теб — извикаха четирите млади вълка.
                И така Маугли от този ден тръгна на лов в джунглата със своите четирима братя. Той обаче не остана завинаги сам, защото по-късно пак стана Човек и се ожени.
                Но това е вече приказка за възрастни.

                                                                  ПЕСЕНТА НА МАУГЛИ,
                която той изпя пред Скалата на съвета, докато танцуваше върху кожата на Шир Хан

                Аз, Маугли, пея песента на Баугли! Нека джунглата чуе всичко, което направих!
                Шир Хан казваше, че ще убие… че ще убие! Привечер край селската порта ще убие Маугли, жабата! Той се наяде и се напи. Добре се напий, Шир Хан — кога ли ще се напиеш пак? Спи и сънувай как убиваш! Аз съм сам из пасбищата. Ела, Сиви брате! Ела, Единако, едър дивеч се е задал.
                Докарайте големите биволи, сивокожите биволи с гневни очи! Водете ги, както аз ви нареждам! Спиш ли спокойно, Шир Хан? Събуди се, ей, събуди се! Аз идвам заедно с моите биволи! Рама, царят на биволите, тропна с крак. Води на Вайнгунга, накъде отиде Шир Хан?
                Той не е Яки, та да копае дупки, нито е Мао, паунът, та да лети. Не е Манг, прилепът, та да виси на клон. Малки бамбукови храсти, които пукате в тоя миг, кажете ми къде е избягал? О, той бил тук! Аху! Той бил тук! Под краката на Рама лежи Куция. Стани, Шир Хан! Стани и убивай! Виж колко прясно месо! Разкъсай биволските шии!
                Шшт! Той е заспал. Не го будете, че е много силен. Лешоядите вече дойдоха да видят силата му. И черните мравки дойдоха да я видят. Голямо множество се е събрало в негова чест. Алала! Аз нямам дреха да се загърна. Лешоядите ще ме намерят гол. Срамно е да ги срещам така.
                Заеми ми кожата си, Шир Хан! Заеми ми твоята весела, шарена кожа, да се явя с нея пред Скалата на съвета! В името на бивола, с който съм откупен, аз бях дал едно обещание. Аз бях дал едно малко обещание! Само кожата ми липсва, за да изпълня думата си. Със ножа — със ножа, който човеците използват, със ножа на ловеца, на Човека, аз коленича, за да взема своя дар. Води на Вайнгунга, вие сте свидетели, че Шир Хан ми дава от обич кожата си. Дърпай, Сиви брате! Дърпай, Акела! Тежка е кожата на Шир Хан. Човешката глутница се сърди. Тя хвърля камъни. Тя говори с бебешки думи. По устата ми тече кръв. Да се махаме! През нощта, през горещата нощ, тичайте с мен, мои братя! Ние ще оставим светлините на селото и ще отидем при спусналата се луна! Води на Вайнгунга, човешката глутница ме изгони. Аз не им сторих нищо лошо, но те се боят от мен! Защо? Вълчата глутница също ме изгони. За мен джунглата е затворена и селските порти са затворени. Защо?
                Аз танцувам върху кожата на Шир Хан, но сърцето ми е натежало. Устата ми е наранена и разкъсана от камъните на селото, но сърцето ми е леко, понеже пак съм в джунглата. Защо?
                Тия две неща се борят в мен, както змиите се борят напролет. Вода капе от очите ми и все пак се смея, докато капе. Защо?
                Аз съм направен от двама Мауглевци, но кожата на Шир Хан е под краката ми.
                Цялата джунгла знае, че убих Шир Хан. Гледайте, добре гледайте, вълци!
                Ахе! Сърцето ми е натежало от неща, които не мога да разбера.

Няма коментари:

Публикуване на коментар