30 април 2012 г.

Приказки любими


„ДЕТСКА ВИРТУАЛНА БИБЛИОТЕКА”
  ЧАСТ ПЪРВА:”ПРИКАЗКИ ЛЮБИМИ”

СЪДЪРЖАНИЕ:
1. ПЕДЯ ЧОВЕК
2. ДЯДОВАТА РЪКАВИЧКА
3. ВЪЛКЪТ И СЕДЕМТЕ КОЗЛЕТА
4. ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
5. ЛИСИЦАТА И ЩЪРКЕЛЪТ



ПЕДЯ ЧОВЕК
Българска народна приказка,преразказана от Ангел Каралийчев
/Има вълшебна приказка „Педя човек-лакът брада” от Николай Райнов с различен сюжет,в която образът на Педя човек е друг./
Живеели двамина стари хора-мъж и жена.Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива,имали си и два вола:единият-сляп,а другият-куц,имали си една нива,три години неорана.Само дете си нямали,затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
–Бабо,днес отивам да изора нивата.Смятам да пръсна малко просо,че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат.Щом накацат и почнат да го кълват,аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им,ще хвана десетина-петнадесет,ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.Какво мислиш – добре ли съм решил?
–Много ти е добро решението,само че за обед няма какво да ти наготвя.Я иди по-напред да хванеш малко рибица,пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир.Изтеглил я:цяла торба рибки-златоперки.Хвърлил повторно и що да види:в мрежата шава едно малко момче,педя високо,с цървули и мустачки.
–Добро утро,тате!–викнало момчето.
–Кой си ти?–попитал старецът.
–Аз съм твоят син.Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба.Чаках,чаках,мустаци ми пораснаха–но никой не дойде.Излязох да се поразходя из водата и ти ме хвана в мрежата.Хайде да ме водиш у дома,че не зная пътя!
Навел се старецът,взел мустакатото момче от мрежата,мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.Бабичката,като го видяла,много се зарадвала:
–Ох,на мама–викнала тя,–то си ми има вече мустачки!Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си,помилвал го по главичката и заминал на оран.На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче.Като стигнал до нивата–бащата го съзрял,спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица.Педя човек се повъртял малко насам-натам,сетне се хванал за опашката на единия вол,покатерил се на гърба му,пропълзял към ухото му и влязъл вътре.Викнал силно:
–Дий!
Волът потеглил.Тръгнал и другият.Захванал Педя човек да оре наместо баща си.Теглил една бразда,права като свещ,теглил втора,почнал да свирука.
–Тате–викнал той на стареца,–ти си полегни под крушата,пък аз ще изора нивата.Ако някой мине и поиска да ме купи–ти ме продай,не се бой.Вземи парите,а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал.По едно време се задал един богат търговец и се смаял:орачът спи под крушата,а воловете сами вървят и орат.Де се е видяло такова нещо?
–Хей–викнал той,–какво е туй чудо?
Старецът се надигнал и попитал:
–Какво има?
–Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат!–отвърнал търговецът.
–Ако си отвориш хубаво очите,ще видиш,че воловете не орат сами,а синът ми ги кара.
–Де го?–още повече се смаял търговецът.
–Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете,втренчил се,разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
–Продай ми го!
–Колко даваш?–попитал старецът.
–Сто жълтици.
–Дай парите!
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек.Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.По пътя Педя човек прегризал като мишка широка дупка в джоба,спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака.А търговецът отминал.Педя човек прескочил гората,излязъл навън.Стигнал до един мост.Нощта била вече настъпила.Прибрал се Педя човек да спи под моста,като решил на другия ден да си продължи пътя.Тъкмо затворил очи,ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
–Тая нощ–рекъл първият,–ще откраднем единия от двата вола на оня,дето живее накрай село,съгласни ли сте?
–Съгласни сме!–отговорили другите двама.
–Вземете ме и мене,братя!–обадил се Педя човек в тъмнината.
–Кой си ти?–трепнали крадците и втренчили очи в тъмнината.Като видели малкото човече,те плеснали с ръце и викнали.–Тъкмо такова малко човече като теб ни трябва!Ще влезеш през ключалката в обора на къщата,дето е накрай селото,ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол,а ние ще те чакаме навън.
Речено-сторено.Отишли разбойниците в къщата накрай село,помогнали на Педя човек да влезе през ключалката и притихнали в тъмнината.По едно време Педя човек надал вик отвътре,колкото му глас държи:
–Братя разбойници,кой вол да открадна–белия или черния?
–Мълчи,дребосъче мустакато–зашепнали разбойниците,–изведи черния!
Педя човек извел черния вол.Крадците го подкарали към гората,заклали го,одрали му кожата и си го разделили.На Педя човек дали шкембето.Дигнали се бързо и си отишли.Педя човек слязъл в близката долчинка,измил хубаво шкембето,мушнал се вътре на топло и заспал.Същата нощ в гората пристигнал гладен вълк.Като съзрял шкембето,той подскокнал,отворил уста и го налапал.Педя човек се събудил в корема на вълка.Потъркал очи и почнал да се разхожда.Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите.Било пладне.Насреща под една орехова сянка пладнувало цяло стадо овце,а овчарят и кучетата спели.Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце.Тъкмо когато посегнал да го удуши,Педя човек се развикал:
–Овчарко,ставай,че вълк грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си.Те връхлетели върху вълка.Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета.Когато стигнал в храсталаците,почнал да дебне един заек,но щом го наближил,Педя човек пак се развикал:
–Зайко,бягай!Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал.Вълкът тогава продумал:
–Кой си ти,дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?
–Аз съм Педя човек.
–Какво искаш от мене?
–Искам да ме заведеш у дома при майка ми и баща ми.
–Къде живеят те?
–Хей там,в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу.Пристигнал в село,прескочил плета и влязъл в двора на колибата,където живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
–Тате,мале,удряйте вълка,ама гледайте корема да не биете,защото аз съм вътре.
Дядото грабнал секирата и се втурнал.Подире му изскочила и бабата с кобилицата.Тупа-лупа,убили вълка.Извадили Педя човек от корема му.
–Как сте?–попитал Педя човек и засукал мустак.
–Добре сме–отвърнали старците.–Тебе чакахме.
–Вие сте добре–рекъл Педя човек,–но аз не съм,защото нямам топла дрешка,а иде зима.
–Лесна работа!–рекъл старецът и одрал кожата на вълка.
А бабата взела една губерка и ушила на своя юначен син хубаво меко кожухче.


ДЯДОВАТА РЪКАВИЧКА
Елин Пелин
Тръгнал дядо от Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.
Ей го мокър и подплашен
тича Зайо от горица.
Спира го на пътя прашен
дядовата ръкавица.
–Кой на топличко се гуши?–
пита Зайо дългоуши...
–Аз съм мъничка Гризана.
Кой си ти,че страх ме хвана?
–Аз съм Зайо Средногорски,
крия се от думи хорски–
каза Зайо боязливо
и попита предпазливо:
–В тая топла ръкавица
мир дали ще да намери
мойта плахата душица?
–Влез,самичка ми е скучно!–
рече Гризла благозвучно.
Подир малко иде Лиса.
/То без нея де ли бива?/
Насред пътя се курдиса
и лукаво се подсмива.
–Кой е в тая ръкавичка?–
пита хитрата кумичка.
–Мишка мъничка гризлива
тук на топло си почива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
–Аз съм златната лисица
и желая да се стопля
 в вашта чудна ръкавица.
–Влез,макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Тръгна Вълчо от гората
По работа из селата.
Спира той на пътя прашен–
Гладен,настървен и страшен.
Ръкавичката съглежда,
да подуши се навежда
но усеща я,че шава,
и запитва той тогава:
–Чия уплашена душица
Крий се в тая ръкавица?
–Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива.
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
–Аз съм Вълчо от Балкана,
гост желая да ви стана...
–Влез,макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Подир малко всички сещат
цяла земя разлюляна–
иде рошава мецана,
в ръкавичката надниква:
–Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
–Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива.        
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
Кумчо-вълчо от Балкана,
гост по нашата покана.    
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
–Аз съм рошава Мецана,
гост желая да ви стана...
 –Влез,макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Събрали се те другарски,
разположили  се царски
в ръкавичката на друма
и отворили си дума...

Скоро дядо от Златица
се завърна да потърси
свойта топла ръкавица.
Зер,ако я не намери,
баба с кремък ще го дере...
И вървейки и кашлейки
насред пътя той се спира
и душата му примира,
сърце му се разтреперва–
гледа,гледа и не верва:
ръкавичката му шава,
миша глава се подава
и опашка от лисица,
и парченце от ушенце,
едно късче кожух мечи,
светят остри зъби нечии...
–Какво мислиш бре,човече!–
дядо сам на себе рече
и ръкави си възпрете,
и с тоягата удари,
и повтори,и потрети...
Вечерта дома го среща
Неговата баба стара:
Дядо лов с колата кара
и засмян дори до уши,
той лулата важно пуши...
  
  
ВЪЛКЪТ И СЕДЕМТЕ КОЗЛЕТА
                                     Братя Грим
Имало едно време...
една коза.Живеела тя в хубава къщичка накрай гората,заедно със своите синчета – седемте козлета.Често ги оставяла сами и отивала на пазар в града.
Един ден,на тръгване,пак им повторила обичайните си наставления:
–Няма да отваряте никому!Не забравяйте–лошият вълк обикаля наоколо!Има черна козина,грамадни лапи и дрезгав глас.Ако потропа на вратата, няма да отваряте!
Майчиното сърце никога не се лъже!Козата още си приказвала със съседката,а злият вълк,преоблечен като селянка,вече надничал от храсталаците.
–Браво,чудесно,даже прекрасно!–тихичко изтананикал той.–Щом козата тръгва на пазар,аз пък ще ѝ погостувам!...Аууу,как ще си похапна сладки мънички козлета!
Прокраднал се към къщата,захвърлил женските дрехи и викнал със страшното си гласище:
–Отворете,отворете,аз съм вашата майчица!Връщам се от пазара.Хайде де,отваряйте!Защо се бавите?
Щом чули дрезгавия глас,козлетата мигом си спомнили майчините заръки и рекли:
–А,познахме те!Ти си злият вълк!Мама не ръмжи като теб!Нейното гласче е сладко като мед!Върви си,няма да ти отворим!Вълкът заблъскал и задумкал по вратата,козлетата примрели от страх,ала не отворили.
Тогава на вълка му хрумнало нещо.Изтичал до сладкарницата и на една хапка излапал цяла торта с медена глазура.Щом схрускал медената коричка,усетил,че и гласът му се подсладил.Прокашлял се няколко пъти и проговорил с гласа на козата.Тутакси се затичал към кащичката.
–Отворете,отворете,аз съм вашата майчица!Връщам се от пазара.Хайде,отваряйте по-бързо!–сладко-сладко занареждал той.
Този път козлетата се замислили–гласецът много приличал на майчиния.И тъкмо да отворят,намесило се черното козле:
–Мамичко,моля те,покажи си крачето!
Без да му мисли много-много,вълкът залепил лапата си на прозореца.
Щом съгледали огромното космато лапище,козлетата тутакси разбрали,че пак е дошъл лошия сив вълк.
–С тия грамадни лапи никак не приличаш на нашата майка!Махай се оттука,няма да ти отворим!–дружно извикали те.
Звярът яростно заблъскал вратата,ала тя си оставала заключена.
Тогава вълкът изтичал до мелницата.Отворил чувал с бяло брашно,напъхал вътре лапите си и ги държал,докато побелели.
–Готово,сега вече няма да ме познаят!–рекъл си той.–Само да ми попаднат в ръчичките тия опърничави козлета...–ще ги глътна на една хапка!
И отново почукал на вратата.
–Отворете,отворете,аз съм вашата майчица!Връщам се от пазара.Хайде де,отваряйте по-бързо!
Гласът приличал на майчиния,но недоверчивите козлета пак рекли:
–Мамичко,дай да ти видим крачето!
Вълкът бързо вдигнал брашнената си лапа,козлетата видели,че е бяла, и...отворили вратата.Голямата хищна муцуна свирепо се озъбила насреща им, а кръвожадните лапи с дълги криви нокти се протегнали към плячката.
Козлетата се разбягали на всички посоки:първото се скрило под масата,второто под леглото,третото в бюфета,четвъртото се пъхнало във фурната,въпреки чи не била още изстинала,петото скочило в кацата,а шестото – в кошницата.Черното козле,най-малкото,се мушнало в часовника и се притаило вътре,без да смее дъх да си поеме.
Прегладнелият вълк измъквал едно по едно козлетата от скривалищата им и ги излапвал на една хапка.Само черното козле останало здраво и читаво,защото вълкът не се сетил,че някой може да се скрие в тесния часовник.В това време козата се задала по пътя.Още отдалеч видяла,че вратата на къщичката е открехната,затичала се колкото сили имала,а сърцето ѝ се свило от ужасно предчувствие.Влязла в празната къща и...разбрала,че злият вълк е изял всичките ѝ дечица.Заплакала клетата майка,тъжно заридала.Не щеш ли,вратичката на стенния часовник скръцнала,после боязливо се отворила и черното козленце изскочило живо и здраво.
–Мамо,мамичко!–хлипало то.–Толкова беше страшно!Нахълта злият вълк и изяде всичките ми братчета!
–Милата ми рожба!Добре, че поне ти си ми останало!Ох,горките ми дечица!Ох,клетата аз!Не трябваше да ви оставям самички!
Поплакали си,после излезли навън и тръгнали накъдето им видят очите.Не щеш ли,чули странни звуци,някакво свистене и съскане.Както можете да се досетите,това не бил някой друг,а лакомият вълк.След обилната гощавка злосторникът бил потънал в дълбок сън и шумно хъркал от преяждането.Козата начаса се сетила какво да стори.
–Тичай в къщичката и ми донеси голямата ножица,игла и конец – заръчала тя на сина си.
Щом козленцето се върнало,майка му грабнала ножицата и разрязала търбуха на вълка.Както се надявала,вълкът в лакомията си бил изгълтал малките козлета цели-целенички.Те още дишали и за голяма радост на майката и на черното козле,започнали да излизат едно след друго от вълчия търбух.
–Излизайте по-пъргаво!Побързайте и не вдигайте шум да не го събудите!–нареждала майката.–Тичайте сега да донесете големи речни камъни...Браво!А сега ми ги подавайте един по един...Така!
Козата натъпкала камъните в корема на вълка и го зашила...
Не минало много време,жажда замъчила вълка и той се събудил.
–Ох,колко ми е тежко на корема!–разпъшкал се той.–Май не трябваше да изяждам всички козлета наведнъж!
Затътрил се към реката,навел се да пие вода, но търбухът му натежал.Вълкът се катурнал напред и...цопнал във водата.Камъните го повлекли към дъното и той се удавил.
Така козата се преборила със злия вълк.Върнала се вкъщи заедно със седемте козлета и заживели доволни и честити.

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
Шарл Перо
         Имало едно време едно малко сладко момиченце,което обиквал всеки,който го зърнел.Но най-много го обичала баба му.Веднъж тя му подарила шапчица от червено кадифе и понеже тя много му отивала и момиченцето не искало да носи друга,започнали да го наричат Червената шапчица.
         Един ден майка му казала:
         –Ела,Червена шапчице!Ето ти баница и червено вино да занесеш на баба си,защото тя е болна и слаба,нека да се подкрепи.Тръгвай и недей да разговаряш с непознати.Върви направо при баба си,не се отбивай от пътя.А като стигнеш,не забравяй да кажеш „Добър ден!” и не тичай и не тършувай из цялата къща!
         –Всичко ще направя,както ми казваш,мамо!–отвърнала Червената шапчица.
Тя помахала с ръка и тръгнала по пътечката към гората,а майка ѝ дълго гледала след нея,докато дъщеричката ѝ се скрила зад храстите.
Червената шапчица скоро стигнала гората и тръгнала между големите дървета.Птичките весело чуруликали,прехвърчали пеперуди и пчелички.
Не щеш ли,иззад едно голямо дърво излязъл вълкът.Ала Червената шапчица не знаела колко лош е той,затова не се уплашила,а любезно го поздравила,както я учела майка ѝ:
–Добър ден,Вълчо.
–Добър ден,Червена шапчице – отвърнал любезно вълкът.–Къде отиваш толкова рано?
–При баба.Къщата ѝ е оттатък горичката.
–А какво носиш в тая кошничка?
         –Нося ѝ баница и вино.Баба е болна и трябва да хапне,за да се подкрепи.
–Червена шапчице,къде точно е къщата ѝ?
–Нататък,нататък по пътечката,точно под трите големи дъба.Заградена е с дъсчена ограда,сигурно я знаеш – засмяло се момиченцето.
Вълкът се облизал доволно,като си мислел:”Това малко и крехко момиченце сигурно ще е много вкусно за обяд,но няма да ми стигне.Първо мисля да изям старицата,а него ще го оставя за десерт.Само че трябва да постъпя хитро.”
Той повървял малко заедно с Червената шапчица,огледал се наоколо и казал:
–Виж,Червена шапчице,какви хубави цветя има наоколо и как ухаят.Защо не се огледаш?Вървиш само напред,като че ли отиваш на училище, а в гората е толкова приятно.
Червената шапчица вдигнала очи и като видяла,че наоколо е пълно с красиви цветя,рекла си:”Баба ще се зарадва,ако ѝ занеса и един пъстър букет.Рано е,тъй че         ще стигна преди обяд.”
Отбила се от пътя си и навлязла в гората да бере цветя.И като откъснела едно цвете,струвало ѝ се че наавътре има друго,по-хубаво,та припвала към него.А вълкът,без да се бави,отишъл право в бабината къща и потропал на вратата.
–Кой е?–попитала тя немощно.
–Аз съм,бабо,Червената шапчица.Нося ти баница,отвори ми.–казал вълкът с престорен глас.
–Много съм слаба и не мога да стана – отвърнала бабата. – Дръпни резето и вратата сама ще се отвори.
Вълкът точно така направил и влязъл.
Той отишъл право при леглото на бабата и я глътнал цялата.След това облякъл дрехите ѝ,сложил си нощната ѝ шапчица,легнал на леглото и зачакал кога ще дойде Червената шапчица.
А тя тичала за цветя,тичала и като набрала толкова много,че  не можела повече да носи,спомнила си за баба си и забързала към къщичката.
Когато стигнала пред вратата,много се зачудила защо зее отворена.А като пристъпила през прага и влязла вътре,всичко ѝ се сторило някак странно,та си рекла:
„Божичко,колко ме е страх днес,а друг път ми е било толкова приятно при баба!”
Тя поздравила,както поръчала майка ѝ:
–Добър ден,бабо!
Но не получила отговор.Пристъпила притеснено към леглото,където лежала баба ѝ.Но тя толкова ниско си била нахлупила нощната шапчица,че лицето ѝ почти не се виждало.Затова момиченцето попитало:
–Бабо,защо са ти толкова големи ушите?
–За да те чувам по-добре – отвърнал вълкът с престорен глас.
–Бабо,а защо са ти толкова големи очите?
–За да те виждам по-добре.
–Бабо,а защо са ти толкова големи ръцете?
–За да те прегръщам по-добре.
–Бабо,а защо ти е толкова голяма устата?
–За да те изям!–викнал вълкът,скочил от леглото и глътнал наведнъж Червената шапчица.
Като напълнил търбуха си,той легнал пак на леглото,заспал и силно захъркал.В това време минал край къщата един ловец.Той често се отбивал на гости при бабата.Видял отворената врата на къщичката и чул силно хъркане отвътре.
„Я, как странно хърка старицата – кзал си ловецът. – Да не е болна?Ще надникна да видя!”
Ловецът влязъл в стаята и като доближил леглото,ахнал изумен.Вместо бабата видял в него да лежи вълкът и да хърка силно.
–Откога те търся ,разбойнико!–казал ловецът и посегнал към пушката си.Но му минало през ума,че ако вълкът е нагълтал бабата цяла,тя може да е още жива и затова не трябва да стреля.Така че оставил пушката,взел една ножица от чекмеджето на шкафа и започнал да разпаря корема му.Първа изскочила навън Червената шапчица.
–Ах,колко се изплаших!–извикала тя.–Толкова тъмно беше в корема на вълка!
След момиченцето и старата му баба излязла жива,но толкова изнемощяла,че едва дишала.Двете не можели да повярват,че са успели да се измъкнат от търбуха на звяра невредими, и със сълзи на очи благодарили на своя спасител.
После Червената шапчица намерила големи камъни,пренесли ги и напълнили с тях корема на вълка.Камъните били толкова тежки,че когато той се събудил и поискал да скочи,за да избяга,паднал и умрял на място.Така завинаги се отървали от страшния звяр.
Тогава бабата и Червената шапчица най-после въздъхнали с облекчение.Седнали край масата и почерпили своя спасител с вкусната баница и винцето.После изпратили ловеца по живо по здраво,а Червената шапчица надълго и нашироко заразказвала на баба си за това как срещнала вълка,който никак не изглеждал страшен.Старицата само поклатила глава,а Червената шапчица обещала:
–Никога вече няма да се отклонявам от пътя си,няма да говоря с непознати и за всичко ще слушам мама!


ЛИСИЦАТА И  ЩЪРКЕЛЪТ
Българска народна приказка за животни
/Съществува приказка със същото заглавие и сходен сюжет по басня на Жан дьо Лафонтен.В нея лисицата се опитва да се подиграе с щъркела,а той ѝ дава заслужен урок./
Веднъж лисицата отишла на гости у щъркела.Поседели те,поприказвали си и по едно време щъркелът решил да нагости лисицата,както си му е редът.Сипал той мляко в една делва с тясно гърло,надробил вътре хляб и взел да кани гостенката си:
–Заповядай да си похапнем,кумичке!Яж и да ти е сладко!
Лисицата се въртяла около делвата,обикаляла я оттук-оттам,облизвала гърлото ѝ,но капка мляко не могла да сръбне.А щъркелът пъхнал дългия си клюн вътре,изпил млякото и изял попарата.Лисицата тъй и си останала гладна.
Не минало много време и лисицата поканила щъркела на гости.Сготвила каша,сипала я в широка,но плитка чиния и почнала да кани щъркела:
–Добре си ми дошъл,миличък!Хапни си,за да добиеш сила!Яж и да ти е сладко!
Щъркелът само чукал с клюна си по чинията и нищичко не можел да хапне,а лисицата близала,близала,лапала,лапала,докато изяла цялата каша.Щъркелът тъй и си останал гладен.
Оттогава лисицата и щъркелът вече не си ходят на гости.


Няма коментари:

Публикуване на коментар